Нежна завист

Осма глава

Стоях в офиса на химическото чистене и притисках тежките костюми. Сметката му бе петдесет лири, но касиерката нехайно махна с ръка.

— Господин Мейън е редовен клиент. Може да плати следващия път, когато дойде. Не вярвам да имаш достатъчно пари у себе си.

Не ми бе задала въпрос. Прииска ми се да можех да извадя пачка банкноти, да ги хвърля в лицето й и да й кажа да задържи рестото, но единствените петдесетачки, които имах в портмонето си, бяха монети.

— Нова прислужница на госпожа Мейън ли си?

— Не — гневно отвърнах. Нима онази жена имаше прислуга като кралицата? А нима изглеждах като слугиня?

— Така и предполагах. — Касиерката ме изгледа с пренебрежителна усмивка. — Тя ги подбира по външен вид.

Олюлях се и найлоновите калъфи изшумоляха, когато се отъркаха в полата ми. Значи не изглеждах достатъчно изискано дори за прислужница на Долорес.

«Провървя ми в кариерата… но в интерес на истината, Алекс, бракът ми е пълен провал». Думите на Шеймъс отново прозвучаха в съзнанието ми, докато вървях обратно към колата си. «Горкият Шеймъс», помислих си със съчувствие. Работеше неуморно, за да плаща за прислугата и ултрамодерните тоалети на жена си. Поласкана бях, че желаеше да разговаря с мен…

Очевидно бе, че това е единственото, което иска…

Бе казал, че чувства, че може да ми се довери. Просто така, по време на първия ни обяд заедно. Шеймъс изглеждаше от типа хора, които се втурват напред слепешком, вместо първо да се огледат. Тази келтска жилка на безразсъдство го бе накарала да се увлече. Или наистина бе прозрял какъв човек седи на бюрото пред офиса му и е достигнал до дълбините на артистичната ми душа? Не бе възможно мъж с толкова секси излъчване да обича работата в офис. Но бе принуден да я върши и бе велик в нея.

С нетърпение очаквах вечерта. Едва бях измолила от управителя на ресторанта резервация между шест и десет и тридесет. Отначало бе готов да ме отреже, както би постъпила Кийша, ако някой искаше от нея да посегне към собствената си банкова сметка, но когато в отчаянието си споменах името на Шеймъс, веднага като по чудо изникна отменена резервация.

Развълнувах се при мисълта, че ще вечерям там с мъж, чието име всеки ден действа като думата «Сезам».

Четиридесет минути търсих къде да паркирам в Ковънт Гардън. Тъкмо започвах да си фантазирам, че карам танк «Шърмън» с дипломатически номера, на който БМВ-тата веднага биха сторили път, когато надменна блондинка с бентли потегли от удобното място точно пред мен.

— Да сте жива и здрава — извиках и енергично размахах ръка през замърсения прозорец на очуканото си мини.

Елегантната блондинка се обърна назад и ехидно ми се усмихна. Сърцето ми се сви. Беше Снежанка.

— Скъпа — каза тя и спря до мен. — Тъкмо взех някои неща за Бронуен и Кийша и ще се прибирам.

Видях ламинираните карти с надпис «Пълен достъп» върху таблото й и бяла рекламна торбичка на «Прада». Колата й изглеждаше безупречно и отвътре, и отвън. Почувствах се ужасно засрамена заради своята евтина трошка.

— А за мен нищо ли няма? — попитах.

— Хм — кимна тя. — Кутия овлажняващ крем «Ла Прер».

Струваше около сто лири. Ползваха го героините от романите на Джаки Колинс. Усмихнах се в знак на благодарност, доколкото можех. Нямаше нужда да бъда злобна, щом тя не се държеше така.

— Най-доброто средство против стареене. Дано ти помогне — язвително добави Снежанка. — О, това костюмите на шефа ти ли са? Що за откачалник е да кара секретарката си да ги взема от химическо? Следващия път ще поиска да поръчаш цветя за всичките му приятелки.

— Нямам нищо против да ги взема.

— Очевидно… вятър те вее на бял кон, Алекс. О — кокетно погледна часовника си «Картие», — трябва да тръгвам. Имам среща с един приятел в Найтсбридж.

— Познавам ли го?

Оливия ме погледна с присвити очи изпод намазани с тъмносиня спирала мигли и тихо се засмя.

— Едва ли, скъпа, освен ако не ходиш често в Персийския залив… — След това внезапно изправи гръб, измърка: — Чао! — и уверено продължи.

Против стареене? Господи, бях едва на двадесет и седем. Надникнах в огледалото за задно виждане, за да проверя дали около очите ми не са се появили бръчки, но стъклото бе твърде прашно, за да различа нещо. «Много важно», казах си, когато скочих от колата и грабнах костюмите. Имаше толкова по-възрастни жени, които изглеждаха зашеметяващо. Синди Крауфорд. Шарън Стоун. А… Хелън Мирън. Но кога бяха отлетели годините? Сякаш бяха изтекли под краката ми, докато чаках на кръстовище да светне зелено. Струваше ми се, че вчера все още бях в «Оксфорд», изпълнена с бунтарски огън и се напивах с портвайна на Том Дръмънд…

Отърсих се от спомените, в които се бях унесла, когато стигнах до «Айви». Как можех да се чувствам потисната точно сега? Щях да вечерям с Шеймъс Мейън.

— Резервация за двама на името на господин Мейън — самоуверено съобщих на сервитьора. Навярно бях страхотна гледка с шестте закачалки, които висяха на единия ми показалец. За секунда през съзнанието ми преминаха поредица ужасяващи мисли. А ако бе отменил резервацията? Ако не ми позволяха да вляза с тези тъмни найлонови калъфи? Ако закъснееше с часове и се наложеше да седя сама на масата, въртейки сламка и опитвайки се да избягвам погледите на другите посетители, изпълнени със съжаление към момичето, на което очевидно са вързали тенекия? Не се и съмнявах, че сред тях ще бъдат Мел Гибсън и Ричард Гиър.

— Да, госпожице. Господин Мейън вече е тук — каза сервитьорът.

Облекчението нахлу в мен като сладостна вълна. Шумно въздъхнах.

— Бихте ли отнесли тези костюми до гардероба?

— Разбира се, госпожице. — Без да трепне, ги подаде на един помощник-келнер. — Ще ви придружа до масата.

Шеймъс седеше сам в едно сепаре, полускрит зад огромен букет цветя. Когато се приближих, скочи на крака, побърза да отпрати сервитьора и ми помогна да се настаня. Плъзна поглед по тялото ми. Надявах се бледорозовата копринена рокля, която си бях купила час по-рано от «Уисълз» за доста по-голяма сума, отколкото можех да си позволя, да му хареса.

— Дано не си ме чакал твърде дълго — запелтечих.

— И аз току-що пристигнах. Господи, каква прекрасна рокля, нова ли е?

— Тази? — Енергично поклатих глава. — Имам я от години.

Шеймъс махна на сервитьора.

— Отнесете тези рози. Бледнеят пред красотата на приятелката ми.

Усетих бърз прилив на топлина в бузите. Пламнаха още по-силно след миг, когато забелязах, че от страничния шев на роклята ми стърчи голям етикет с цената. Припряно го дръпнах и отправих молитва Шеймъс да не го е видял, но бе твърде късно. Дългите му пръсти посегнаха и грабнаха етикета от ръката ми, преди да го спра.

— Двеста лири? Аха — съблазнително се засмя той. — Алекс Уайлд, ако не те познавах, щях да си помисля, че се опитваш да ме впечатлиш.

— Жените никога не признават, че са си купили нещо специално за случая — промълвих в отчаян опит да възвърна част от достойнството си.

— Но това, че си решила да си купиш нов тоалет, макар и евтин, ми се струва много мило.

Евтин за него!

— Хм — казах аз и се опитах да тръсна коси, както съветваха в «Правилата» и всички останали наръчници за привличане на мъжкото внимание от деветнадесети век. Почитателка съм на тези книги, въпреки че съдържат някои садистични съвети, например да не приемаш цветя и да не отговаряш на телефонни обаждания, които са приложими само ако получаваш цветя и те търсят по телефона.

Шеймъс се усмихна и бавно ми намигна. Бях като омагьосана. Не знаех дали да изпитвам срам или задоволство. Познато обсебващо чувство на обърканост. Не бях отпила нито глътка вино, а ми се струваше, че вече съм пияна.

— Ще ядем ли? Аз ще поръчам агнешко задушено. Какво ще кажеш за мидите с джинджифил?

— Чудесно — промълвих със сънен глас, въпреки че всъщност не обичах джинджифил.

— И бутилка номер двадесет и осем.

— И едно диетично пепси.

— Не, без диетично пепси — каза Шеймъс и закачливо ми се усмихна, — ще развали вкуса на мидите. Е — отново заговори той, когато сервитьорът се отдалечи, — радвам се да те видя без компютърен екран пред лицето, Алекс. Ти си най-красивото създание в този ресторант.

— Благодаря — отвърнах аз, питайки се дали наскоро е поглеждал в огледало.

— Кой е щастливецът? Не, почакай, нека позная. Астронавт. Испански княз. Мафиотски бос, чиито бодигардове биха прерязали гърлото ти и биха те хвърлили в Темза, ако го зарежеш.

Поклатих глава, широко ухилена. Де да беше така!

— Нямам приятел.

— Нали не си… лесбийка?

— Не! — изчервих се аз.

— Слава богу — каза той и отново ми се усмихна. — Мисълта за това би ме довела до сърдечен удар. Би могла да попаднеш в затвора за убийството на един самотен старец.

— Не си нито самотен, нито стар — едва промълвих. Когато донесоха виното, Шеймъс напълни чашата ми до горе, а в своята наля съвсем малко.

— Няма ли да пиеш?

— Не твърде много. Вреди на паметта, а не искам да забравя една вечер с жена като теб.

— А… може би Джени ще бъде по-добре утре — опитах се да сменя темата. Той просто поддържаше непринуден разговор.

— Е, може би ще дойде на работа, а може би не. Въпросът е — добави, сякаш говореше на малко дете — дали ще издържа още един ден в офиса, измъчван от кафявите ти очи, без да мога да достигна до тях.

Бях така смаяна, че сърцето ми замря, а после запрепуска като расова хрътка. Задъхано промълвих:

— Какво?

Но в този миг сервираха вечерята. Шеймъс дискретно се облегна назад и изчака отново да останем насаме. После се наведе над масата. Изгледа ме похотливо, сякаш имаше рентгенови очи и виждаше през дрехите ми до дантеления ми сутиен «Никърбокс».

— Ти си интелигентна дама и нямаш проблеми със слуха. Защо ме караш да се повтарям?

— Защото си женен — изтъкнах аз. Не добавих: «за секс богиня с тоалети „Диор“».

Шеймъс гневно изсумтя.

— Само на книга. Помежду ни няма нищо. Страстта изчезна, тя мисли само за пазаруване. Според мен, когато страстта угасне, човек е като мъртъв. — Стисна ръката ми. — Без страст нищо в живота няма смисъл.

Кожата ми настръхна при допира му. Бих могла да запаля цигара от искрите в очите му. Господи, беше твърде хубаво, за да е истина.

— Защо не се разведеш?

— Аз? Един добър католик? Майка ми би умряла на място, ако чуе нещо подобно. Освен това… заради децата. Продължението на рода — мрачно каза той. — Не бива да те занимавам с цялата тази меланхолия.

«Занимавай ме, занимавай ме!»

— Нямам нищо против — уверих го аз. Побутнах една мида в чинията си и отпих вино за кураж. Шеймъс се хранеше с апетит и изливаше душата си между големи хапки агнешко.

— През целия си живот съм търсил момиче като теб — разпалено говореше той. Бе удивително. Погледът му ме караше да цъфтя. Сякаш бях единствената жена в ресторанта. Единствената на планетата. Изглеждаше готов да ме изяде жива. — Човек, с когото да мога да разговарям, без да се чувствам виновен или нещастен. Човек, на когото мога да се доверявам и да срещам разбиране. Човек…

— … с артистична душа, какъвто дълбоко в себе си си самият ти — помогнах му да се изрази.

Изгледа ме учудено и продължи:

— Да, може би. Още по-добре е, че момичето, с което мога да споделям всичко, е красавица като теб. Всъщност може би е по-зле.

— Защо? — прошепнах.

— Защото не мога да се съсредоточа върху разговора. В ума ми се прокрадват съвсем други помисли.

Изведнъж гърлото ми пресъхна.

— Мисля за нежните ти устни, съблазнителни като череши, и какво би било да ги целуна. Какво би било да те притисна в прегръдката си само за да усетя човешка топлота след всички тези години.

— Години?

— С брака ми отдавна е свършено.

— Шеймъс — започнах аз, но не намерих думи да продължа. Той повдигна ръка и венчалната му халка проблесна на светлината на свещите.

— Не го казвай. Не разбивай мечтите ми още сега. Нека те погледам, преди да чуя, че никога не би проявила интерес към жалък стар козел като мен.

— Не е така! — извиках аз… Проявявам! Искам да кажа… не си жалък стар козел. Не си козел…

— Само жалък старец? — попита той и зелените му очи заблестяха дяволито.

— Не си старец. Намирам те за невероятно красив — казах аз с топлота.

— Така ли? — усмихна се Шеймъс.

Дъхът ми спря. Но след миг той отново се наведе над чинията си и лакомо продължи да се храни.

Поръчахме десерт и кафе. Шеймъс избра пудинг, а на мен отчаяно ми се хапваше паста с топъл лимонов крем, но не се осмелих да поискам, за да не ме сметне за ненаситна дебелана. Спрях се на сорбе с шампанско, но успях да хапна само две лъжички. Стомахът ми бе свит на топка и не можех да изпитам наслада. Бе сменил темата и бе заговорил за незначителни неща като икономика и футбол. Срамувах се и се питах дали не съм се издънила, признавайки му всичко.

— Ядеш колкото мравка — одобрително каза той, когато свърши шоколадовия си пудинг. — Да помоля ли за сметката?

— Мм. Благодаря за чудесната вечер — едва промълвих.

— Какво искаш да кажеш с това? Нима вечерта е свършила?

— Не е ли?

— Само ако си решила да разбиеш сърцето ми — каза Шеймъс и слънцето отново разсея облаците. Даде щедър бакшиш на сервитьорите, които натовариха костюмите му в червеното ферари. Вече нямаше да се тревожа да не се измачкат. Шеймъс отваряше всяка врата пред мен, помогна ми да облека сакото си и да се кача в колата.

— Роза за дамата, сър? — попита дрипав старец с торба клюмнали рози. — По една лира са.

Застинах. Мъжете винаги разкарваха тези нещастници, докато приятелките им тайно се надяваха да получат цвете.

— Заповядай — каза Шеймъс, извади две двадесетачки от портфейла си и взе целия букет. След това се наведе и ми го поднесе с поклон.

Приех ги с въздишка на удивление.

С галантен жест ме покани да се кача в колата.

— Милейди, каретата ви очаква.

Профучахме по улиците. Шеймъс караше толкова бързо, че би могъл да стане поредният таксиметров шофьор-маниак в Ню Йорк. Сякаш колите край нас се сливаха. Само за секунда успях да срещна завистливите погледи на няколко млади двойки с фордове ескорт.

Паркирахме пред една от белите луксозни сгради в Кенсингтън, със стъпала отпред и колони в двата края на терасите.

— Това е лондонският ми апартамент — каза Шеймъс, когато пъхна ключа в ключалката. — Просто малък pied-a-terre[7].

Поведе ме към първия етаж и още една масивна махагонова врата. Апартаментът не бе много голям, но изглеждаше изключително скъп, с модерни светли мебели и дивани с бели кожени тапицерии. Имаше снимки в рамки на голи жени и голяма червена цапаница над камината. Според мен приличаше на повърната кучешка вечеря, но той не ме попита за мнението ми.

— Виждаш ли тези снимки? На Хърб Риц… много известен фотограф. Това са негови оригинали.

— Значи си ги окачил, за да гледаш подписа на фотографа — шеговито отбелязах аз.

Стрелна ме с леден поглед.

— А картината… на Гардолфо ми струва двадесет хиляди. Не си застанала на хубаво място. Ела тук, светлината пада по-добре.

Накара ме да се преместя в най-осветената част на стаята и успях да различа слънцето над безразборните червени петна.

— Хм… хубаво. Доста драматично.

Постарах се думите ми да прозвучат убедително, въпреки че никога не съм била способна да разбера и оценя смисъла на модерното изкуство. Но и неговият свят не ме разбираше и оценяваше, така че нямаше нищо нечестно.

— Ела, малка хитрушо.

Шеймъс ме притегли към себе си и ме целуна. Зная, че тук би трябвало да опиша как безброй фойерверки озаряват небето и светът престава да се върти, но истината е, че започнах да се безпокоя заради бикините си. Бяха чисти, но малко захабени. Шеймъс щеше да ги види. Дали сутринта бях обръснала краката си добре, или бяха останали наболи косъмчета като брадата на Джон Уейн?

— Бих казал, че мисля за същото, за което и ти — прошепна Шеймъс.

Съмнявах се. Освен ако и той отчаяно копнееше за малко гел «Кей Уай». Искам да кажа, бях възбудена… би трябвало да бъда, нали?… но не бях особено готова. Във физическия смисъл. Истината бе, че толкова отдавна не бях правила любов, че вероятно бях хванала паяжини.

— Хайде, скъпа — изкусително прошепна той. — Да не губим повече време в приказки.

Поведе ме към спалнята.