Неморално предложение

Глава 11

Когато вече седяхме в колата, зъбите ми започнаха да тракат.

— Странно — казах. — Сега, когато всичко свърши, започнах да се притеснявам.

— И аз се чувствам по същия начин — отговори Оливер. — Изведнъж ръцете ми започнаха да се потят. Гледай, толкова са мокри, че не мога дори да завъртя ключа на колата.

Поех си дълбоко въздух.

— Всичко е толкова вълнуващо, че направо нямам думи, нали? Слушай, Оливер, ти сигурен ли си изобщо, че искаш да участвам? Имам предвид пред камерите.

Оливер се засмя.

— Да, напълно, карфиолче! Въпреки че ти направо ще ми откраднеш шоуто. Особено ако се появиш по гащеризон, и нищо друго отдолу.

— Е, да ти кажа, това не мога да го направя — отговорих.

— Трябваше да се видиш само как изглеждаше при Леандър — каза Оливер. — Ти наистина си самороден талант. А си и много фотогенична. Освен това, шоуто ни няма да бъде претъпкано със скучни диалози. Ти ще си работиш през цялото време и между другото ще даваш кратки обяснения. Мисля, че това ще ти допадне, нали?

— Не е ли невероятно? Ще получавам пари за нещо, което обожавам да правя.

— При това не малко!

— Мислех, че ви плащат пари, колкото да не умрете от глад?

— Това пък кой ти го каза?

— Баща ти.

— А, той ли? — отвърна Оливер. — Не е мениджърска заплата, но парите си ги бива.

— Да, а като се добави и рекламата за градината. А пък и за всяко предаване оборот от 10 000 евро — радвах се като малко дете.

— Така е, отделно и за концепцията ще получим цяла камара пари! Телевизията иска да я откупи — добави Оливер.

— Много пари ли? — сега зъбите ми започнаха да тракат още по-силно.

— Доста внушителна сума, по мое мнение — отговори Оливер. — Но нека да поизчакаме малко. Имам приятел, който е адвокат, и ще уреди за нас всичко, свързано с правата ни върху шоуто.

— Така е, нека поизчакаме — казах аз и погледнах към ръцете на Оливер. — Смяташ ли, че сега можеш да завъртиш ключа?

Той се ухили.

— Сега би трябвало да стане. Искаш ли да отидем вкъщи и да отворим бутилка с шампанско?

— Да! — извиках спонтанно, но след това поклатих глава. — Не, първо трябва да кажем на останалите. Евелин ще се зарадва, а Щефан най-накрая ще се убеди, че въпреки всичко градината ни ще потръгне. В последно време все говори само за това, как ще си търси нова работа. Като мениджър. Мисли, че в нашия бизнес талантът му отивал напразно.

— Може пък градината наистина да не е най-подходящото място за него.

— Да, но… може и да си прав — отговорих. Бих си разтъркала очите, но се страхувах, представяйки си огромното количество очна спирала, което си бях сложила сутринта. — Но е възможно аз да поема оттук нататък целия бизнес, а той да работи някъде другаде. Искам да кажа, че е справедливо и двамата да изпитваме удоволствие от работата си, нали?

— Така е! — отговори Оливер и запали двигателя. — Е, потегляме към градината!

— Точно така — отвърнах му. — А шампанското можем да изпием и довечера.

Когато влязохме, Евелин беше седнала на плота в магазина и поклащаше крака, а доктор Бернер, банковият директор Шерер, добрият стар Хуберт и господин Кабулке бяха застанали около нея. Всичките държаха в ръце големи чаши с червена млечна течност в тях.

— Това е кръвта, която ни прави безсмъртни — каза Шерер и всички, включително и Евелин, отпиха голяма глътка от чашите си.

— Изпуснахме ли нещо? — попитах аз.

— Господата разкриха на господин Кабулке и на мен рецептата си за дълъг живот — отговори Евелин и посочи към миксера, който заедно с няколко бутилки и опаковки, се мъдреше върху хладилника в дъното. — Доматен сок, алое вера гел, белтъчини на прах, витамин С и водка. Искате ли и вие да опитате по една глътка?

— За мен чиста водка, ако обичате — отвърна Оливер.

— Това е тайна рецепта — изръмжа Хуберт. — Само посветените имат право да я знаят.

— Сигурно е така! — отвърна Оливер и се разсмя. — Все пак не всеки трябва да живее вечно. Какво й е толкова тайното на рецептата?

— Водката бих казала — заключих аз, веднага щом отпих голяма глътка от чашата на Евелин. — По принцип се казва, че водката не би трябвало да се усеща, но в този коктейл определено се усеща.

— Не, не е така — каза господин Кабулке, без изобщо да заеква. — Водката може да се усети, но не може да се подуши.

— Жена му всеки ден щателно го души — намеси се доктор Бернер. — Не е ли така, господин Кабулке?

При споменаването на жена му, говорният дефект на господин Кабулке се възвърна.

— Та-та-така е — отговори той нещастно.

Евелин отново отпи голяма глътка от напитката на младостта.

— Много щедро от ваша страна да споделите с нас тайната си рецепта.

— Всеки ден по една чаша от нея и ще доживеете нашите години — каза Шерер. — Но нали все още си спомняте какво ни обещахте в замяна?

— Ама, разбира се — каза Евелин и скочи от плота. — Господин Кабулке веднага ще ви заведе в оранжерия номер пет.

— Евелин! — извиках аз ужасена.

— Не се притеснявай, Оливия, можем да имаме пълно доверие на господин Кабулке! — каза Евелин. — Аз например винаги имах двойки по химия, но господин Кабулке минава за спец в тази област. Нали, господин Кабулке?

— Да, но… — заекнах аз.

— Не се при-при-притеснявайте — каза господин Кабулке. — В края на краищата всичко е с научна цел.

— А, така значи? А какво да кажем за тях? — казах, посочвайки към старците. — Да не искаш всички ни да вкараш в затвора, Евелин?

— Все някой трябва да купи продукцията ми! — отговори Евелин. — А от всички, които познавам, те са единствените, разполагащи с парите да го направят.

— Защо пък затвор? Нашият интерес е продиктуван единствено от чисто научни цели — убедително се намеси Шерер, а доктор Бернер побърза да добави. — Нашето поколение не познава тези неща и затова ни е крайно любопитно.

— Нямаше начин да се скрие от нас. В края на краищата вършим работата си изключително прецизно — заключи и Хуберт.

— За какво става въпрос? — попита Оливер.

В този момент много ми заприлича на Фриц. Човек направо можеше да се изплаши от него.

— Нищо, което ще ти бъде интересно! — отговори Евелин.

— Престани вече! — намесих се ядосана. — Сега вече това не може да бъде наречено тайна. Така че и Оливер спокойно може да разбере.

Евелин сви рамене.

— Щом така смяташ. Но после да не кажеш, че не съм те предупредила!

Погледнах нагоре към Оливер, който отново беше повдигнал едната си вежда, както винаги, когато заподозреше нещо.

— През свободното си време Евелин преоткри любовта си към градинарството — обясних му аз. — Дори се справи доста успешно. В резултат на това доби няколко килограма канабис.

— С-с-седем, за да сме точни — намеси се господин Кабулке. — При това с най-високо качество. Съдържанието на ТНС е сензационно!

— Моля? — напълно несправедливо Оливер впи точно в мен критичния си поглед. — Добре ли ви разбрах? Отглеждали сте тук дрога в големи количества?

Кимнах.

— Оливия! Не съм очаквал от теб, че си способна да се забъркаш в подобно нещо — каза Оливер.

— Това да не би да е забранено? — попита господин Кабулке.

Евелин завъртя очи.

— Разбира се, че е забранено, господин Кабулке — каза тя. — А вие какво си мислехте?

— Но нали сега сме в ЕГ? — каза господин Кабулке и никой не разбра какво точно имаше предвид.

— Неслучайно това е забранено — започна да чете лекция Оливер. — Хашишът е дрога, която се ползва, за да се зарибят подрастващите така, че те по-късно да преминат към по-твърди наркотични вещества.

— Затова не исках да ти казвам! — избухна Евелин. — Виж го ти, проповедник на морал!

— Идеята беше на Евелин — казах жално аз.

— Естествено — отговори Оливер, а лицето му продължаваше да излъчва огромно неодобрение.

— Мо-мо-може ли да бъдем подведени под отговорност за това? — искаше да знае господин Кабулке.

— Ама разбира се — каза Оливер. — За цялата тази работа може да прекарате остатъка от живота си в затвора.

— Е, не бъдете толкова строг, Оливер! — намеси се Шерер. — Сигурно по време на следването си сте изпушили някой и друг джойнт. Ние пък принадлежим към друго поколение. Когато следвахме, бяхме щастливи, ако имахме какво да ядем. Не е ли разбираемо защо сега изпитваме такова силно влечение към неизживяното.

— Но ви моля само да не ни издадете на баща си! Той не проявява никакво разбиране към подобни детинщини — добави доктор Бернер.

— Какъвто бащата, такъв и синът — измърмори Хуберт.

— Жена ми ще има да се чуди, ако на стари години извърша престъпление — намеси се господин Кабулке доста възбудено. — А от четирийсет години все се оплаква, че съм бил скучен.

— Така, така, Евелин — каза Оливер. — Да не би пак да си пропушила марихуана? Или го правиш само заради парите? И само не ми излизай с номера, че си водена от чисто ботанически интерес към растенията! А и аргумента „влечение по неизживяното“ също няма да призная — каза Оливер и като се обърна към старците продължи: — Неслучайно в университета жена ми имаше прякора „Марихуанка“!

— Марихуанка? — извика Шерер и избухна в див смях, все едно че току-що беше изпушил един джойнт.

— Точно така, Марихуанка — повтори Оливер сериозно. — И сега какво? За собствена употреба ли е, Марихуанке?

— Добре де, сноб такъв! — Хилейки се, Евелин на свой ред се обърна към пенсионерите. — Да не би твоите подвизи като „Хашишко“, да са останали на светлинни години назад във времето?

Шерер отново бе обхванат в пристъп на смях, останалите също се захилиха. Аз бях единствената, която зяпаше Евелин и Оливер с широко отворена уста. За пръв път ги виждах в такава светлина.

— Много отдавна приключих с това — отвърна Оливер. — Сега вече, от позицията на зрял човек, знам какво значи отговорно поведение.

— Марихуанка и Хашишко! — грачеше Шерер и от силния смях не можеше да си поеме въздух. — Марихуанка и Хашишко! Отдавна не се бях забавлявал така!

— И аз отдавна съм приключила с това — каза Евелин на Оливер. — Все пак може би съм бременна.

— Какво? — извика Оливер.

— Какво? — извикаха и останалите.

— Честито! — каза господин Кабулке.

— Марихуанка е бременна от Хашишко, Марихуанка е бременна от Хашишко — започна да припява Шерер и хвана с две ръце корема си, който се тресеше от смях.

— Казах — може би! — повтори Евелин.

— Крайно време беше — намеси се доктор Бернер. — А и толкова често се срещахте в хотела…

— Тази книга, дето им я дадох, е наистина добра — каза Хуберт. — Ние с жена ми се придържахме стриктно към нея.

Оливер седеше и хапеше долната си устна. Очевидно беше, че за днес му се струпаха много неща. Първо — градинското предаване, а сега пък дългоочаквания наследник. Изглеждаше така, сякаш не може истински да се зарадва.

— И какво ще правим сега? — попита възбудено той.

— Вкъщи имам тест за бременност — отговори Евелин. — Може веднага да го направя и тогава ще знаем със сигурност.

— Да — възторжено се провикна Хуберт. — Аз съм за това, да го направим веднага.

— Аз също — казаха доктор Бернер и Шерер.

— Господа, само допреди малко искахте да огледате добива на коноп — ядосано викна Оливер. — Аз мисля, че тестът за бременност трябва да бъде направен при закрити врата, не смятате ли?

— Жалко! — каза Шерер разочаровано.

Може би неговото поколение не познаваше и теста за бременност и в тази област сигурно също имаше силно влечение по неизживяното.

— Къде всъщност е Щефан? — попитах нетърпеливо.

Започвах да копнея за човек, който поне малко да е с всичкия си.

— Ами, той реши, че всичко това му е прекалено инфантилно — каза Евелин. — А пък и колата на онази кривокраката се развали и трябваше да я закара до вкъщи.

Хуберт погледна часовника си.

— Но трябва всеки момент да се върне, защото в два и половина се прибира мъжът на кривокраката.

— Това пък откъде го знаете? — попитах смаяно.

Аз дори не знаех къде живее Петра. Да не говорим за това, кога се прибира мъжът й.

— Ние знаем всичко! — каза Хуберт сериозно.

— Между другото, смятам, че е много неучтиво да я наричате кривокраката — намеси се Шерер. — Мисля, че всички части на тялото й са в ред.

— Да, всички, с изключение на мозъка — рече Евелин.

Шерер не можа да се сдържи и отново се захили истерично.

— Добре казано, Марихуанке! — изквича той.

Евелин плесна с ръце.

— Ами тогава да действаме!

Всички, освен мен изведнъж се раздвижиха. Докато старите безделници, под ръководството на господин Кабулке, се отправиха към оранжерия номер пет, за да огледат канабиса, а Евелин и Оливер се отправиха към съборетината ни, където щяха да направят теста за бременност, аз останах сама и изоставена в магазина. Може би се дължеше на водката, но се чувствах така, все едно някой ме бе ударил с тиган по главата.

Какъв луд ден само!

Първо участието в предаването на Йохен пръдливата възглавничка, провъзгласен за телевизионна звезда. След това събранието на откачените старци, всички до един жадни за канабис. И като за капак, историята за Марихуанка и Хашишко. А сега пък и бременната Евелин.

Отпуснах се върху дивана в кабинета на Щефан и се загледах в бавно въртящия се вентилатор на тавана. Мислите ми се въртяха в главата ми също като него. Защо Щефан не си идваше вече? Толкова неща имах да му разказвам. Сега, когато щях да печеля пари като водеща и когато осигурих бизнеса ни с поръчки за телевизионното предаване, вече не се нуждаехме от тъпия милион. Можехме да изхвърлим кошмарните моменти от миналото и да спасим брака си или поне това, което беше останало от него. Мисля, че беше крайно време. Само ако пожелаехме, можехме да прекараме остатъка от лятото като нормални хора. А сега, когато по всяка вероятност Евелин беше бременна, ситуацията ставаше още по-абсурдна. Със сигурност и Щефан щеше да е на същото мнение.

От толкова мисли и зяпането във вентилатора съвсем ми се зави свят. Затворих очи и се свих удобно на дивана. О-о-ох! Нещо твърдо неприятно се впи в ребрата ми.

Беше една от онези розови, детски шнолки на Петра. Какво, по дяволите, търсеше тъпата шнолка на Петра върху този диван?

Изведнъж се разсъних напълно. Разбира се, имаше хиляди невинни обяснения на това как един такъв малък, пластмасов предмет можеше да се озове на дивана. Но точно в този момент бях сигурна, че никоя от тези невинни възможности не би могла да бъде вярна.

Имаше само едно-единствено обяснение: не Евелин, а Петра е имала връзка с Щефан. Порчето Петра.

Елизабет ме предупреждаваше.

Откакто не живеех тук, за Щефан и Петра условията бяха станали идеални. След края на работния ден необезпокоявани са можели често да се срещат. Например тук, в кабинета. На този диван.

Евелин е знаела. Старите откачалки също, та нали по двайсет и четири часа слухтяха наоколо.

О, Господи, не Петра е била тъпа като галош, а аз! При това трябваше да се усъмня най-малкото, когато Щефан тръгна на солариум. Та нали Петра дори и не прикриваше факта, че го харесва. Непохватните й свалки, както и флиртуващото писукане, сладките приказки.

Просто не можех да си представя, че Щефан бе проявил толкова лош вкус. Ако се беше влюбил в Евелин, щях да го разбера. Та тя беше чудно хубава и интелигентна. Но Петра? Това кривокрако и тъпо порче! Не, не, никога не бих и предположила, че Щефан може да прояви подобна липса на вкус. Та той имаше стил!

Разгневена, започнах да крача из кабинета. Повърхността на бюрото беше идеално полирана и миришеше на антибактериален препарат. Веднага се досетих, че са го правили и на бюрото. Трескаво започнах да отварям чекмеджетата, без да зная какво точно търся. Може би любовно писмо. „Целувчици, твоя Петра!“, с отпечатък от розово червило и сърчица.

Но не намерих нищо подобно. Затова пък открих кутийка с презервативи. За да бъда по-точна — черни презервативи. Точно такива още никога не бях виждала. Тези, които ние обикновено използвахме, бяха розови, като шнолките на Петра. Нерешително заобръщах кутийката в ръцете си. Откога ли го правеха? По всяка вероятност това не беше първата опаковка с презервативи. Двамата бяха имали толкова много възможности да се срещат, докато Евелин и Кабулке ремонтираха кухнята, а клетият съпруг на Петра се грижеше вкъщи за двете малки порчета. Затова и Щефан толкова яростно запази дивана, не го даде за гаражната разпродажба на Еберхарт и го постави точно тук, в кабинета си. Петра със сигурност си мислеше, че на пода ще е много нехигиенично, а с времето масата им се беше сторила много твърда и неудобна. Сигурно така се получаваха постоянно синини.

Синини! Ами, да! Синината на гърдите на Щефан, със сигурност беше от лакътя на Петра или от някоя друга ръбеста част на тялото й.

Отворих опаковката с презервативи. Вътре бяха останали само четири броя. Черни и гадни, презервативите като че ли ме зяпаха с кръглите си очи. Дори ми се стори, че ги чувам да ми казват: „Изглеждаш ужасно!“

Мушнах ги в джоба си и залитайки, излязох от кабинета, търсейки помощ. Първото, върху което попадна погледът ми, беше хладилникът, върху който се търкаляха останалите съставки от напитката на младостта. Изсипах в съда за миксиране по една глътка от всяко шише, от всеки плик изръсих по една лъжичка прах и накрая излях цялото шише водка. Включих миксера. Но в бързината бях забравила да сложа капака, така че стените и пода за миг се оплескаха в кървавочервена течност. Изсипах това, което не се беше разхвърчало, в една от използваните чаши и го изпих на екс. Ама че гадост!

Но след това ми стана малко по-добре. Някак си успях да се върна в кабинета (без да удостоя с поглед гадния диван) и да се обадя на Елизабет.

— Елизабет? Ще можеш ли да ме вземеш оттук? — подсмръкнах тъжно.

— Къде си? — попита ме Елизабет.

— В градината. Щефан не е спал с Евелин, а с Петра!

— Порчето ли?

— Точно така! — изпъшках.

— Ами да, то се очакваше! — извика Елизабет. — Хана! Мъжът на Оливия е спал с онова порче, продавачката.

— Ама че свинщина! — чух да казва Хана в далечината. — Типично!

— Ей сега идвам! — рече Елизабет.

Елизабет беше много мила с мен. Взе ме със себе си вкъщи, като при това нито веднъж по пътя не каза: „Видя ли, аз ти казвах!“ Дори напротив, успокояваше ме, доколкото можеше.

— Е, стават такива неща понякога! — каза тя. — Това е животът. Виж ме мен, например. Два пъти ми се случи същото.

— Бих искала да съм мъртва — промълвих.

Беше толкова ужасно, че не бях забелязала нищо. Точно аз, която си бях внушила, че не съм от онези глупави жени, които си затваряха очите за всичко. — Как може да съм толкова тъпа?

— Това е напълно нормална реакция! — каза Хана. — Причината е, че човек винаги надценява способността на мъжете да бъдат верни.

— Истина е — намеси се Елизабет. — Като жена трябва много да побързаш, за да си първата от двама ви, която изневерява.

— Точно така — каза пак Хана. — Но с годините и опита човек ги научава тези неща.

Въпреки успокоенията, се разплаках.

Хана набързо ми миксира един джин фис. Марсибил и Каспар сложиха в ръцете ми любимите си плюшени играчки. След известно време се почувствах приятно опиянена.

— Дезинфекцирали са бюрото — казах аз мрачно. — Никога досега не съм го правила на маса.

— Наистина ли? — Хана и Елизабет се вторачиха в мен, еднакво изненадани.

Поклатих глава.

— Винаги съм си мислела, че за да направим подобно нещо, трябва да се опознаем по-добре с Щефан — отговорих срамежливо.

Същото важеше и за игричките със завързване.

Не ми убягна, че Хана и Елизабет си размениха многозначителни погледи. По всяка вероятност Елизабет беше разказала на Хана за линг-линг историята. Изобщо не ми пукаше, че ме мислеха за задръстена. Може пък и наистина да бях. Докога всъщност мислех да чакам, за да направя тези неща с Щефан? До сребърната ни сватба ли?

— Може ли тази вечер да спя тук? — казах, вече доста фъфлещо, като гушнах силно плюшената лисица на Каспар.

— Разбира се, че можеш — отвърна Хана. — Ние жените трябва да се поддържаме.

— Изобщо не може и да става на въпрос! — възкликна обаче Елизабет заповеднически.

— Но защо? — попитах вече полуразплакана.

— Защото е вече почти пет и половина и аз възнамерявам да те откарам в града — отговори ми Елизабет. — Щефан може и да ти е изневерил с порчето, но това в никакъв случай не е причина да се откажеш от един милион евро.

— Вече изобщо не ми пука — разревах се аз.

— Напротив! — каза Елизабет, като взе енергично да попива с кърпичка лицето ми. Предполагам локвите от големите количества очна спирала, които тази сутрин използвах. — Точно сега е много важно да помислиш за кинтите. Не стига, че си нещастна в момента, ами ще вземеш да останеш и бедна. Затова, хайде, помагайте ми да я занесем до колата.

— Мога и сама да вървя — казах възмутено, когато малкият Каспар се опита да ме изправи на крака.

Но на малко помощ при слизането по стълбите щях да съм благодарна. Постоянно някоя част от тялото ми се олюляваше в непредвидима посока. Бях щастлива, когато вече седях в колата. Наложи се Елизабет да ме закопчае, защото аз просто не можех да закопчая тъпия колан.

— Не мога да разбера — каза тя. — Та нали изпи само три джин фиса. Да не би да не си яла нищо?

— От това трябва да е! — казах.

А бях пийнала и малко водка преди това. Е, всъщност май множко.

По пътя за града трябва да съм заспала, защото както бяхме на паркинга пред къщата на Елизабет, в следващия момент се озовахме в центъра на града.

— Ама че работа! — изненадах се.

Каква беше тази магия.

— Пристигнахме — рече Елизабет.

Тя спря в зоната, забранена за паркиране, точно пред блока на Оливер и Елизабет.

— Много ти благодаря — отвърнах аз и затърсих в дамската си чанта връзката с многото ключове.

Когато се опитах да изляза от колата, почувствах краката си меки като пластилин. Така че се наложи Елизабет да ме подкрепя до асансьора.

— Оттук нататък мога и сама — казах аз и ако не беше Елизабет да ме задържи, още в следващия момент щях да се свлека на пода. — Ще те глобят за неправилно паркиране!

— Можеш ти да платиш от благодарност, че съм ти спасила милиона — отговори Елизабет навъсено.

Асансьорът потегли нагоре.

— Не е моят милион, половината принадлежи на Щефан — казах аз.

— Мисля, че и половината е напълно достатъчна — отговори Елизабет.

Току-що бяхме спрели на седмия етаж и тя ме отведе право към вратата на апартамента. Там ме облегна на стената все едно, че бях някоя кукла, и започна да рови в чантата ми.

— Кой е ключът от жилището? — попита, прехвърляйки в ръце ключовете от връзката.

— Зеленият — отговорих. — Или не, малкият е. А може и да беше този лъскавият. Пробвай ги.

Елизабет изпъшка и натисна звънеца.

— Да, моля? — каза Оливер, когато отвори вратата.

Той не познаваше Елизабет. А мен не можеше да ме види, защото бях облегната на стената до вратата. В този момент стената взе да се клати странно. Някъде наблизо сигурно имаше земетресение.

— Водя Оливия вкъщи — започна да обяснява Елизабет. — Пийнала е малко повечко и се нуждае от помощ.

Главата на Оливер се появи зад ъгъла.

— Карфиолчо! Да не би да си празнувала без мен? Аз пък специално за случая съм изстудил бутилка шампанско.

— Иска ми се да знам какво толкова има за празнуване! — каза укорително Елизабет.

— Не мое да знаеш, шот не съм ти казала. Ама че… — отговорих й фъфлещо.

Оливер ме сграбчи под мишниците и така предотврати опасността да се сгромолясам.

— Поне от пета степен по скалата на Рихтер трябва да е — казах аз.

Защо на никого, освен на мен, земетресението не му правеше впечатление?

— Добре, че поне не хълца — рече Елизабет. — Е, сега вече вие я поемате. Паркирала съм на непозволено място, а трябва да бързам към вкъщи, за да прочета приказка за лека нощ на сина си.

— Благодаря ви, че я докарахте. Беше ми приятно да се запознаем — отговори учтиво Оливер.

— Удоволствието е изцяло мое — каза Елизабет. — На живо изглеждате още по-добре, отколкото по телевизията.

— Благодаря! — отвърна той.

— Хайде, хайде, хайде! — намесих се аз. — Какво става с шампанското?

Елизабет, която вече беше влязла в асансьора, се обади:

— Мисля, че един аспирин ще ти се отрази по-добре. Малко студени компреси също няма да навредят. Ще ти звънна утре, Оливия.

— Наеш ли, мое да си ги навреш някъде теа студени компреси — отвърнах й аз, но вратите на асансьора вече се бяха затворили. — И все пак, благодаря!

Оливер внимателно ме замъкна в гостната, където ме стовари на дивана. Сега вече започна да ме гледа замислено и леко развеселено.

— Има ли нешу? — заядох го аз.

— Ами и аз се канех да те питам същото — отговори Оливер. — Много се притеснихме, когато днес следобед изведнъж изчезна, при това без кола. Като че ли с вълшебна пръчица. На Щефан много му липсваше. Бяхме само ние и откачените старци, когато той се прибра вкъщи. Щеше да му е много приятно да чуе новините лично от тебе.

— Ха-ха — изръмжах. — И аз бих искала да науча новините лично от него. Или по-добре не, изобщо не искам да ги научавам! О, йее!

— Какво е станало?

— Знаеш ли, аз трябва… — казах и станах, клатушкайки се.

— Да ти помогна ли? — попита Оливер.

— Само да си посмял — отговорих му.

Не можеше да съм толкова пияна, че да има нужда някой да идва с мен в тоалетната. Щях със сигурност да се справя и сама. В края на краищата по пътя имаше много стени и мебели, на които можех да се облягам. В банята се наплисках с огромно количество леденостудена вода. След това се чувствах малко по-добре.

Когато се върнах, Оливер седеше на дивана и гледаше през прозореца. Имаше нещо в погледа му, което насълзи очите ми. Изглеждаше толкова тъжен. Сигурно и той като мен си мислеше, че цялата ситуация е напълно абсурдна. Евелин беше тази, която искаше сделката за един милион. А него го беше водила само любовта му към нея.

В този момент нещо у мен се пречупи. Изведнъж знаех съвсем точно какво искам. Вече край, нямаше повече да се държа като жертва.

Облегнах се съблазнително на стената. Или поне се надявах, че е съблазнително.

Оливер ме погледна притеснено.

— Всичко наред ли е, Оливия?

— Използвал ли си черни презервативи досега? — попитах с възможно най-еротичния глас, на който бях способна.

Или поне много се надявах наистина да е еротичен. Оливер повдигна едната си вежда нагоре.

— Поне не се сещам — отговори ми.

— Те са само за лоши момчета — казах и извадих презервативите от джоба си. — Скиваш ли?

— Виждам — отвърна Оливер, веждата му все още вдигната нагоре.

— Но ти не си лошо момче, нали?

Заклатих се към масата и се плъзнах върху нея грациозно и секси, или поне се надявах да е така. След това съвсем бавно разкопчах две копчета от блейзъра си. Той имаше общо три. Отдолу бях само по черен сутиен. Понаместих го.

— Но аз съм лошо момиче! — излъгах аз.

Добрите момичета отиват в рая, лошите — където си поискат. Петра например.

— Така ли? — Оливер се беше изправил и сега стоеше точно пред мен. — Това изобщо не съм го знаел, Оливия!

— Ами да — казах аз и се опитах да го гледам право в очите. Не бяха толкова сини и светещи, като на Щефан, а сиви и зениците бяха големи и черни, като презервативите в ръката ми. — Ужасно лоша.

— Ти си почти гола — каза Оливер и докосна с ръка кожата над сутиена.

Поех си дълбоко въздух. В края на краищата аз трябваше да го съблазнявам, не той мене.

— Тука е доста топло — продължи Оливер. — Прекалено топло за костюм с панталон.

И преди да мога да реагирам, с няколко ловки движения той съблече блейзъра и панталона ми.

Изведнъж се оказах само по бельо на масата и не ми оставаше нищо друго, освен да го зяпам учудено. Той много ме изненада с поведението си. За миг почувствах дори страх.

— Какво става с шампанското? — опитах се да отклоня вниманието му.

— Бих казал, че ще го оставим за по-късно, лошо момиче! — Оливер ме придърпа към ръба на масата, съвсем близо до себе си. Гащичките ми се долепиха плътно до дънките му. Той започна да гали ръцете ми така, че всяко косъмче по тялото ми настръхна. — Колко си хубава, Оливия! Великолепна си! Всъщност е жалко, че не си трезва.

Ако бях трезва, сега със сигурност нямаше да седя по бельо пред него. Така че по-добре да не се оплаква.

— Може би ти все пак не си лошо момче? — прошепнах тихо. — Защото лошите момчета обичат, когато момичетата не знаят какво правят.

Излъгах. Много добре знаех, какво правя. Само че не знаех защо го правя.

— Тогава със сигурност съм лошо момче — прошепна Оливер и ме целуна по врата.

Затворих очи с наслада и отметнах глава назад. Целувките на Оливер станаха много интензивни. Господи, как само целуваше! Ръцете му се разхождаха по цялото ми тяло. Имах чувството, че ще се разтопя като ванилов сладолед във фунийка през юли.

— Оливер — прошепнах.

Знаех, че това, което двамата правехме, не беше редно, но пък беше толкова хубаво. Оливер ме притискаше към себе си, докато сваляше бикините ми, и ръцете му се плъзваха между бедрата ми.

— О, да! — прошепнах без дъх. — Моля те, не спирай.

— Изобщо не съм си и помислял — отвърна Оливер.

И той започна да диша учестено. Имах чувството, че ръцете и устните му са едновременно навсякъде. Усещах, че съвсем скоро ще припадна.

— Пуавиу уи си го досега на маса? — попитах със сетни сили.