Неморално предложение

Глава 14

Гледах Евелин, потресена от шока.

— Минало е известно време от тогава — казах аз, заеквайки.

Освен това никога не си водех календар за проклетия цикъл.

— Хм — измърмори просто Евелин.

— Не! — казах аз.

Съдбата не можеше да ми причини такова нещо. Вече достатъчно бях страдала, нали?

— Имам един останал тест за бременност вкъщи — каза Евелин и намуси лице. След това набързо се ухили. — Бях се презапасила. Вече си мислех да го пусна за продажба в eBay.

— Не! — повторих аз.

Не можех да съм бременна. Просто не беше възможно. Това да не беше някакъв сапунен сериал:

Бременна ли е Оливия от зет си и как ще сподели това със снаха си, която години наред се опитва безуспешно да забременее? Ще се хвърли ли Оливия от моста, съдба, която всъщност трябваше да сполети продавачката на цветя Петра? Включете телевизорите си и гледайте внимателно, защото идва следващият епизод на „Семейство Гертнерови“. Едно семейство, което трябва да бъде ликвидирано.

Евелин ме побутна.

— Хайде, идвай! — каза тя. — В този случай самозалъгването няма да ти помогне с нищо.

— Но аз няма как да съм бременна — отговорих й.

Аз не мога, не трябва и не искам да съм бременна.

Евелин повдигна веждата си нагоре, точно по начина, по който го правеше и Оливер.

— Оливия, след всичкото, което знам, не е чак толкова малко вероятно да си бременна.

— Напълно невероятно е! — отвърнах категорично.

— Такъв е животът — каза Евелин, докато ме дърпаше за лакътя на излизане от магазина.

— Какво ще стане с Петра? — Тя все още лежеше на дивана и се хилеше като тиква.

— Тя може и да пукне тук — рече Евелин.

— Страх ме е от теб — казах аз.

На паркинга видях как господин Кабулке товари в колата на Еберхарт и Катинка саксии с дафинови храстчета. Очевидно Еберхарт се беше спрял на най-малките и същевременно най-евтините храстчета. Това означаваше, че съседите му и през следващите няколко години щяха безпрепятствено да наблюдават дебелото му, отпуснато шкембе, когато той се разхождаше около басейна.

В къщата беше тихо и вече не миришеше така остро на боя. Евелин ме заведе на горния етаж, където беше банята.

— Съжалявам, но тук изглежда отвратително — извини се тя.

— Знам. Все пак е моята къща, Евелин.

— Да, вярно! — отвърна тя. — Ето го и теста. Много лесно се използва.

— Евелин, аз не съм бременна.

— И защо, пък, да не може?

— Ние използвахме презервативи — казах и станах тъмночервена от срам.

— Знам — отвърна Евелин. — Черни.

За втори пореден път през този ден краката ми се подкосиха. Останала без сили, се свлякох и приседнах на ръба на ваната.

— Ти откъде знаеш?

Евелин ме погледна изненадано.

— От Оливер, разбира се! Да не си си помислила, че не си говорим?

— И какво точно ти е казал? — просто не можех да повярвам.

— Е, не всички детайли — отвърна Евелин. — Но достатъчно, за да започна да ревнувам. — След това поверително ми сподели: — Много е добър в леглото, нали?

Просто не бях в състояние да дам какъвто и да било отговор.

— Но трябва да добавя, че до голяма степен това е и моя заслуга — допълни Евелин. — През последните седем години го пазех само за себе си.

Само зяпах потресено.

— А що се отнася до презервативите, те невинаги функционират безупречно. Например, когато влязат в допир с плажно масло, стават порести.

— Но ние не сме използвали изобщо плажно масло — едва успях да продумам.

Започваше да ме хваща страх от Евелин.

— Оливия, какво става с теб?

— Започваш да ме плашиш — отговорих честно аз. — Имаш всички основания на света да ме мразиш. Не исках никога да разбираш за това. И просто не мога да си обясня защо Оливер ти е разказал всичко.

— Защото просто не умее да пази тайна! — каза Евелин. — Цялата тази история много го разстрои. Имаше нужда от женски съвет.

Някак си не можех да разбера какво точно искаше да каже.

— А ти какво го посъветва?

— Посъветвах го просто да изчака — отвърна Евелин. — Жените с характер не се хвърлят така лесно от обятията на един мъж в обятията на друг.

— Но аз не съм жена с характер — възразих й аз.

Или ако имах такъв, то тогава беше гаден характер.

— Напротив! — каза Евелин. — Ти имаш характер. Просто нямаш стил. Но върху това може да се поработи, казах го и на Оливер. Знаеш ли, той е толкова влюбен в теб.

— Какво? — Какво каза току-що Евелин? За един кратък миг дори почувствах радост. Но това не трая дълго. — О, Господи! Евелин, колко ли ме мразиш само?

Евелин отново въздъхна.

— Не. Само малко ревнувам, защото нещата между вас се развиха толкова бързо. Но, ако трябва да бъда честна, всъщност много се радвам. Оливер не заслужава да страда.

— Евелин, май грешно си разбрала. Оливер и аз решихме да забравим за случилото се. Ще се държим така, все едно, че нищо не е станало.

— Аз му дадох този съвет — каза Евелин гордо. — За да имаш известно време да размислиш.

— И ти можеш да се държиш така, все едно нищо не се е случило — рекох аз.

— Не мога да го направя. Оливия, мисля, че Оливер е забравил да ти каже нещо много важно. Бракът ни отдавна вече не върви на добре заради проблеми, които сега не бих искала детайлно да ти обяснявам. Искам да кажа, че ако всичко между двама ни вървеше добре, със сигурност нямаше да се съгласим на тази работа с размяната. Нали така?

Не казах нищо. Единственото, което бях в състояние да направя, бе да слушам с отворена уста. Всяка от думите й беше откровение за мен.

— А пък и тази история е детето беше голямо натоварване за нашата връзка. Оливер още от самото начало искаше да имаме деца, най-добре направо три-четири. Ха-ха! Сякаш съм като сестричката му? Е, в края на краищата се оставих да ме убеди. Имам предвид, че все пак наближавам четирийсетте и ми беше време да взема решение. Нали така? Бих могла да си представя да имам едно дете. А ако си вземех и детегледачка, да, бих могла да понеса всичко това. Но колкото повече се опитвахме, толкова по-малко ми се искаше да забременея. Всеки месец, когато ми идваше цикълът, аз чувствах облекчение, но не исках да казвам на Оливер. За съжаление обаче, той сам го забеляза. И се чувстваше тъжен. Всъщност, когато решихме да участваме в размяната на мъжете през май, вече и двамата бяхме наясно, че нашият брак е към края си.

— Размяна на жените — коригирах я аз механично.

Сега, откакто Евелин беше започнала да говори, светът ми се струваше някак си съвсем различен. Вече не всичко ми изглеждаше така черно. Хоризонтът се беше оцветил леко в розово.

— Във всеки случай и двамата го знаехме, но просто не искахме да го изречем на глас — продължи Евелин.

— Но нали постоянно се срещахте в някакъв хотел? — възкликнах аз.

— Да — отвърна Евелин и се ухили. — В леглото винаги сме се разбирали прекрасно. Но това не е всичко в една връзка, нали? Когато направих последния тест за бременност миналия месец, тогава и двамата най-сетне си казахме всичко. Че няма смисъл повече да опитваме и е по-добре да се разделим и всеки да тръгне по своя път. Оливер тогава ми сподели, че е лудо влюбен в теб. А аз му казах, че има големи шансове при теб, защото Щефан ти изневерява с кривокраката. А пък и изобщо не ти подхожда.

— Аха — промълвих аз.

Аха. Аха. Аха.

Хей?

— Да, но Оливер беше много наранен — продължи да разказва Евелин, — защото смята, че си спала с него само за да отмъстиш на Щефан. Аз му казах, че това са пълни глупости, но той е убеден, че ти все още си влюбена в Щефан.

— Не съм — казах аз.

— Аз знам това — отговори ми Евелин. — На мен няма нужда да ми обясняваш.

— Но аз си мислех, че Оливер все още те обича.

— Не, не ме обича — отвърна Евелин. — И то от доста време вече. Много се уважаваме и затова отлагахме толкова дълго нашата раздяла.

Гледах вторачено обувките си.

— Ако знаеш колко ужасно се чувствах, че ти причиних всичко това — казах аз. — Първо те подозирах, че имаш връзка с Щефан, а след това аз откраднах твоя мъж.

— Не, не — рече Евелин. — Не искам да те обидя, но ти не би могла да ми го откраднеш. Нашата връзка още преди това се беше разпаднала. А сега бъди така добра и се изпикай върху пръчицата.

Взех теста за бременност в ръката си.

— Би ли излязла навън?

Евелин завъртя очи.

— Моля те, Евелин, иначе няма да мога.

Евелин противно на волята си излезе и зачака пред вратата. После двете вперихме поглед в теста.

— Една черта — не си бременна, две черти — бинго! — каза Евелин. — А може ли да е от Щефан?

Поклатих глава.

— Не, от май месец не сме правили секс. Ако изобщо е позитивен, може да е единствено от Оливер.

По всичко личеше, че ще се появят две черти, тъмнорозови, напълно еднакви.

— Е, това вече е напълно откачено! — възкликна Евелин. — Ние се опитваме години наред, а вие от раз и готово. — Тя докосна ръката ми. — Добре ли си?

— … и готово — повторих отчаяно.

Сега вече двете черти се виждаха кристално ясно. Отново се отпуснах върху ръба на ваната.

— Мисля, че трябва да кажеш на Оливер — рече Евелин.

— Никога не съм искала деца. Ами ако един ден останат самички, ще започнат да се питат защо другите деца имат майки, а те — не.

— Сега защо ревеш? — попита Евелин.

— Отсега ми е жал за детето — изхълцах аз.

— Чуй ме, Оливия, познавам един много добър психотерапевт. Той ще ти помогне да преодолееш този проблем — посъветва ме Евелин.

— Ти пък откъде знаеш, че имам такъв проблем?

— От Оливер, разбира се.

— Ако и за в бъдеще ти разказва всичко за мене, просто трябва да забравим цялата история — отговорих, подсмърчайки.

— Не се притеснявай — усмихна се отново Евелин. — По принцип е много дискретна личност. Освен това аз вече няма да съм тук, за да мога да го изслушвам. Искам да кандидатствам за работа в чужбина. Но с голямо удоволствие ще стана кръстница на детето. Обаче единствено при условие, че няма да го кръстите Евелин.

— Едва ли ще го кръстим така. Какво мислиш, че ще каже Оливер?

— Много ще се зарадва — каза Евелин уверено. — В края на краищата едновременно ще получи не само жената, за която мечтае, но и детето, което иска. Господи, сигурно ще е с къдрава коса! — тя погледна часовника си. — Хайде, ела да видим какво става с кривокраката. Сега или е колабирала, или й се е отворил страхотен апетит. Хайде, какво чакаш? Размразила съм една маскарпоне торта. Скоро ще имаш удоволствието да видиш как твоята бивша съперница ще излапа цяла торта. За десет минути ще погълне повече калории, отколкото за десет месеца.

— Евелин?

— Хм?

— Моля те да ме извиниш. Обвинявах те несправедливо.

— Няма нищо — каза тя.

Не намерих сили да уведомя Оливер за моята бременност. И не бях толкова сигурна, както Евелин, че ще се зарадва, когато му призная чувствата си. Все пак съвсем наскоро си бях дала сметка за любовта си. А и след историята с Петра (която наистина изяде цялата маскарпоне торта с огромен слой сметана отгоре й) сигурно се съмняваше, че просто съм искала да се утеша с първия срещнат.

Евелин ме питаше всеки ден дали най-накрая съм казала на Оливер. Аз пък всеки ден й отговарях: „Не, все още не съм. Вчера моментът някак си не беше подходящ.“

Евелин само въздишаше и казваше: „По някое време той сам ще забележи.“

Е, чак толкова дълго не ми се искаше да чакам. Всеки път, когато наблюдавах Оливер отстрани, ме завладяваше невероятно чувство на щастие. Ако това, което Евелин каза, беше истина, значи той беше влюбен в мен. В мен: Оливия Карфиолова Поповопрасова. Беше много приятно усещане. Защото и аз бях влюбена в него. В Оливер Гертнер, най-добрият репортер за интервюта с пожарникари на тази планета.

И бях бременна. Първо трябваше да свикна с това. Пиех таблетки фолиева киселина и витамин С и постоянно се улавях как обмислям имена за бъдещото бебе. Най-накрая се мобилизирах и отидох на гинеколог. Когато видях на ехографа малкото сърчице да бие бързо, жизнено и самостоятелно, част от страха ми премина.

Щефан беше убеден, че ще получи работата в Чикаго. Интервюто му за работа беше минало много добре, по неговите думи.

— Все пак няма да е напразно, че през цялото време съм следил новостите в моята област — каза ми веднъж той. — А и английският ми все още е отличен.

— Браво на теб — отвърнах. — Кога трябва да започнеш?

— През ноември. Ако, разбира се, получа работата — рече Щефан и се засмя. — Но мисля, че мога да ти кажа отсега да започнеш да стягаш багажа.

— Защо пък аз?

Щефан смръщи чело.

— Е, разбира се, че ще ти помогна. Не съм искал да кажа, че сама ще трябва да приготвиш багажа.

— Нищо нямам намерение да приготвям — отвърнах аз. — Щефан, не мога да разбера защо изобщо смяташ, че ще дойда с теб. Непрекъснато ти повтарям, че нямам никакво намерение да продавам градината.

— Оли, моля те, не започвай старата песен. Няма друг вариант и точка по въпроса! — Щефан изглеждаше много ядосан.

Но предполагам, че и аз съм изглеждала така.

— Разбира се, че има и друг вариант. Ти ще си отидеш в Чикаго или където там искаш, а аз оставам тук.

— Но това ще означава край на нашата връзка — каза Щефан.

Това май трябваше да бъде нещо като заплаха.

— И аз така мисля — отговорих. — Смяташ ли, че искам да продължа връзката си с теб?

Щефан изглеждаше искрено изумен (което на свой ред, надигна у мен вълна на възмущение).

— И защо не искаш? Заради онази незначителна изневяра ли?

— Не само — казах му. — Просто така се получи, че не те обичам вече. Знаеш ли, сега те намирам за надут, безчувствен и повърхностен. А не искам да съм омъжена за такъв мъж.

— Оли, аз на твое място бих внимавал много с това, което говоря — рече с предупредителен тон Щефан. — Защото след това може и изобщо да не успееш да поправиш нещата.

— Ами няма и да се опитам — отвърнах. — Най-добре ще е да изтърпим до октомври и след това да си наемем адвокати.

— Ти си откачила — каза Щефан.

— Не, не, не, момчето ми — каза Фриц, който, по характерния за него начин, безшумно бе изникнал на вратата. Откога стоеше там, не знаех. — Не забравяй доброто си възпитание.

— Тя каза, че иска да ме напусне — обясни му Щефан и това прозвуча сякаш искаше да каже: „Тя трябва да бъде затворена в лудницата.“

— Чух много добре — рече Фриц.

— Може наистина да съм откачена — казах аз. — Но и Щефан трябва да свикне с мисълта, че не всяка жена го намира за страхотен. Особено, когато го опознае по-отблизо.

Фриц бе вперил в мен изучаващ поглед. Само че той не беше насочен към очите ми, а малко по-надолу.

— Да ти кажа, не знам тази… ъ-ъ-ъ, снахичке, но възможно ли е в последно време дръвчетата пред колибката ти да са станали доста по-големи?

— Татко! — намеси се Щефан.

— Ами, така си е — каза Фриц. — Доста повече дърва са се натрупали пред колибката й в последно време. А за това си има обяснение! Разбирам ги аз тези работи.

— Имаш право, свекъре — отвърнах аз.

За градината на Елизабет и пилотното предаване планувахме следното: да построим един дървен подиум, който да служи като тераса за закуска, и да го снабдим с подходящите мебели. В близост до него планувахме разполагането на декоративно поточе, разбира се, обезопасено заради децата. Изграждане на навес срещу слънцето върху вече съществуващата тераса на южната страна на къщата. Построяване на една стена от суха зидария за прикриване на скучния и грозен насип около къщата. Аранжиране на цяла леха от декоративни храсти, която да направи градината още по-хубава. Искахме да засадим и бамбук по дължината на цялата граница на имота, за да го запазим от любопитните погледи на съседите. Щяхме да изградим и голям пясъчник за децата, върху който да разположим и нова катерушка за Каспар и Марсибил. В проекта ни влизаше и пълна подмяна на тревното покритие на градината с фабрично доставени ролки с чимове. Хана и Елизабет настояха да направим и малко езерце, но аз ги уверих, че всичко, което искахме да построим, ще отнеме дори и на най-амбицирания градинар минимум половин година. Със сигурност нямаше да ни остане време за изграждане и на езерце. За да свършим цялата тази работа в рамките на един уикенд, трябваше да ангажираме голямо количество работници. В никакъв случай не исках скъпоплатени професионалисти. Това щеше буквално да взриви бюджета ни, преди изобщо да сме започнали. Освен това надути майстори с дебели шкембета изобщо не влизаха в концепцията ни за млад екип. Групата, която в крайна сметка сформирахме, се състоеше от: Константин — симпатичен, целият в пиърсинги стажант трета година „Озеленяване“, един много креативен студент по архитектура на име Йенс, който преди следването си се беше занимавал с дърводелство, и неговият най-добър приятел Йонатан, който следваше дизайн, а в свободното си време заработваше пари като стриптийзьор и беше готов да работи гол до кръста. И тримата бяха весели, ловки и готови за тежка работа, при това, без да получат схващане на гърба. Стриптийзьорът можеше да управлява малък багер и аз имах намерение често да го ползвам. Багера имам предвид, не стриптийзьора.

Програмният директор Дюр беше повече от въодушевен, когато Оливер му представи новия екип.

— Вие двамата наистина знаете какво правите! — възкликна той похвално.

Аз исках да постигнем паритет и от тази гледна точка бях за едно женско подкрепление в екипа. Но господин Дюр и останалите бяха против, защото смятаха, че една жена (имаха предвид мен) е напълно достатъчна. Допълнително прибегнах до помощта на незаменимия господин Кабулке. Когато започнаха снимките (Елизабет вече се забавляваше, уж не подозирайки нищо, със СПА процедурите) и часовете се занизаха един след друг, ние допълнително впрегнахме и всички стоящи наоколо от телевизията, които и без това ни пречеха да се вместим във времето.

— Абе, хора, този материал ще стигне за седем предавания — простена режисьорът Кимел още след първия снимачен ден.

— Трябва да се радваш — отвърна му Оливер, а на мен ми каза: — Следващия път не трябва да се натоварваме така. Разбра ли?

Не можех да му отговоря, до раменете бях влязла в лехата с декоративни храсти, а устата ми беше пълна с винтове, които Константин ме беше помолил да държа. Беше го направил преди половин час.

— Не си много разговорлива — отбеляза Оливер.

— Туябва да говоуим — едва успях да изрека.

Да, наистина трябваше най-накрая да си поговорим. Нямаше да може още дълго да отлагам темата.

Неделята, като втори снимачен ден, започна много добре. Междувременно наоколо се беше разпространила новината, че в градината на Елизабет гостува снимачен екип. И оградата на къщата скоро се отрупа със съседи и любопитни минувачи. Зяпачите мотивираха още повече екипа да постига добри резултати. Катерушката вече беше сглобена, последната дъска на терасата вече беше завинтена. Декоративното поточе вече беше изградено и за радост на всички ромолеше безотказно.

Най-сетне всичко беше готово за хамалогията с подреждането на ролките с трева. Огромните ролки бяха доставени още предния ден и бяха оставени върху големи найлони. Стриптийзьорът Йонатан отстрани цялото старо тревно покритие с малкия багер. Останалата част от екипа, въоръжена с кофи и мотики, се захвана енергично да прочиства парцела от камъните и да го изравнява. За целта впрегнахме и всеки от наличния персонал, електротехниците, момичетата, които разнасяха листата с репликите, и за голяма наша изненада работата им хареса и те доста се забавляваха. Почвата беше вече перфектно подготвена. Движехме се по план, когато изведнъж кибиците по оградата се разбягаха и върху нас връхлетя силна лятна буря, придружена с обилен дъжд. Можехме само да стоим стъписани под новия навес и да гледаме как току-що подготвената почва, заедно с насажденията ни, потъват под водата.

— Е, сега вече си спомних, защо в самото начало бях против това предаване! — възкликна Кимел и глътна няколко таблетки, които предположих, че са за сърце. — Срещу природните стихии човек е напълно безпомощен. Петер, заснеми това. Този порой трябва да се филмира, иначе никой няма да ни повярва.

— При нормални обстоятелства трябва да изчакаме няколко дни, докато всичко изсъхне — казах аз на Оливер. — Но след четири часа трябва да сме готови. Какво ще правим сега? Да изсушим почвата със сешоар ли?

— Недей да цивриш — отсече остро Оливер. — Трябва да запазим самообладание.

— Не цивря — отвърнах аз. — Това е просто алергията ми срещу котки.

Хумел, котката на Елизабет, постоянно ми се вреше в краката.

След поройния дъжд, слънцето се показа веднага.

— Все още не сме загубили войната — каза Кимел.

— Точно така — отвърна Оливер. — Хайде, момчета, на работа! Да разстелем ролките с трева директно върху калта. Ще отпусна на всеки по чифт нови обувки, ако успеем да се справим.

— И чорапи — добави Константин, който вече беше затънал до глезените в калта.

Обърнах се притеснено към оператора.

— По-добре ще е, ако не показваме това блато! — казах аз. — Иначе хората могат да си помислят, че така се редят ролките с трева.

— Няма проблем. Така ще го монтираме, че да стане ясно — намеси се Кимел.

Много често по време на работа се бях цапала, но толкова мръсна, както сега, никога не съм била. И точно когато започнах да давам разяснения за предимствата на ролките трева, и за да бъда по-убедителна дори разгърнах една пред сухата зидария, аз се подхлъзнах и се приземих в една дълбока кална локва. При това, директно с лицето напред. Нямаше и един член на екипа, който да не виеше от смях. Съседите също се посмяха за моя сметка.

— А това… — казах аз на камерата, когато успях да изпълзя от локвата и изплюх малко кал, — … това е причината, когато човек работи в градината, да не облича най-хубавите си дрехи.

— Супер! — извика Кимел.

В този момент камерата се извъртя от мен към котката, за да заснеме как Хумел се изака в чисто новия пясъчник.

— Ела, калчо! — каза Оливер и ми протегна ръка, за да ме издърпа. — Само не мога да си обясня как успяваш да изглеждаш толкова секси, дори когато си оплескана цялата в кал.

— Много неща не знаеш — отвърнах аз.

— Като например?

Оливер отново беше повдигнал едната си вежда. Ах, колко много харесвах у него тази скептична физиономия.

— Обичам те — казах искрено.

Изведнъж започнах да се чудя как съм могла толкова време да издържа, без да му го кажа.

Лицето на Оливер се озари, устните му се разтегнаха в най-великолепната усмивка, на която човек беше способен.

— И от кога?

Върху това и аз бях мислила през последните дни.

— Може би през целия си живот съм те обичала — казах. — Дори още преди да се запозная с теб.

— Ами Щефан?

— Отдавна вече скъсах с него — отвърнах аз. От косите ми се стичаше кал и капеше върху носа ми. — Ще трябва да отпътува за Чикаго без мен. Ще откупя градината от него с парите, които ще получа от облога на Фриц.

— Това е хубаво — каза Оливер, — защото Евелин иска да откупи от мен нашето жилище и аз няма къде да живея.

— Ще живееш при мен — предложих му аз и избърсах калта от носа си. За съжаление, продължаваше да капе нова кал.

Въпреки това Оливер ме прегърна много силно. Една камера заснемаше нашата изключително кална прегръдка.

— Тази кална сцена ще я изрежем. Ясна ли съм? — казах през рамо заплашително.

Оливер явно изобщо не забелязваше, че ни снимат. Целуваше ме, все едно, че бяхме сами вкъщи на масата.

— Има обаче и още нещо — казах аз, останала без дъх, и го погледнах сериозно.

Сега вече и той беше целият в кал.

— Казвай — полюбопитства Оливер.

Имах чувството, че лицата ни в момента се заснемат в близък план.

— Тези, черните презервативи — започнах тихо, — спомняш ли си ги?

— Разбира се, че си ги спомням — отговори Оливер.

Точно в този момент всички звуци в двора на Елизабет изведнъж замряха. Дори и птичките спряха да пеят.

— Един от тях е бил дефектен — рекох.