Неморално предложение

Глава 1

Беше като всяка неделя: стоях гола пред гардероба и не знаех какво да облека. Не че гардеробът беше празен, но всички подходящи за случая дрехи явно бяха за пране — както винаги. Има неща, които човек никога не научава, независимо от възрастта си.

С недоволство наблюдавах лицето си в огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба. В крайна сметка на трийсет и три не изглеждах по-различно, отколкото на двайсет и три. Но преди десет години тези три хоризонтални бръчки на челото ми ги нямаше. Може би се бях сдобила с тях, докато съм размишлявала пред този гардероб. Но вечният въпрос какво да облека неизменно ме караше да смръщвам чело. Непременно трябва да си набавя крем против бръчки. Обаче покупката на крем, който наистина помага срещу бръчки, окончателно щеше да ни разори. За нови дрехи не си и помислях.

— Оли! — изрева Щефан отдолу. — Моля те, позабързай се, ако обичаш.

— Нямам какво да облека — изревах в отговор.

От силния крясък се отрони парче от мазилката. Отбелязах го с повдигане на раменете. Нямаше значение. Всичко, което падаше от само себе си, нямаше нужда да бъде събаряно с мъчителни усилия. Всъщност, ако се замислеше човек, беше цяло чудо, че изобщо нещо се държеше на тавана, защото мазилката в тази къща се ронеше още от 1950 г., между другото това беше и годината, в която беше построена самата сграда. Това беше единствената къща, която от състояние на груб строеж беше преминала в състояние на пълна развалина. При това — не е за вярване — през цялото време е била обитаема. И нито един от обитателите й не беше оставил нещо стилно след себе си. Освен на различните щети по сградата, човек с удивление можеше да се любува и на плочки с ярки шарки (с преобладаващо жълто като нарцис или ловджийско зелено), тапети с разцъфнали цветя и тъмнокафяви PVC плоскости, имитация на дъб. Помещенията бяха толкова отвратителни, че не можеше да се свикне с тях, и всяка сутрин наново трябваше да си блъскаш главата над въпроса кой е бил този творец.

Имаше да се правят толкова много неща, че човек се чудеше откъде по-напред да започне ремонта. Може би това беше и причината още да не сме започнали. Но, разбира се, истинската причина беше, че бяхме напълно и безвъзвратно фалирали.

Цялата къща ми напомняше неприятно за кекса, който правеше свекърва ми. Ронлив и за съжаление напълно безвкусен. Човек можеше да преглътне кекса единствено с огромно количество кафе. Но понякога, противно на всякаква логика, той ми липсваше. Откакто тя почина, свекърът ми купуваше сладкишите от сладкарницата, където можеше да си вземеш сметанова торта от предния ден на половин цена. Той пазаруваше само намалени стоки, в това отношение беше много последователен. При това, за разлика от нас, старият скъперник нямаше никаква нужда да пести.

— Оли?! Заспа ли пред гардероба? — изкрещя Щефан отдолу.

— Търся нещо, което да облека — повторих аз. Дъра-бъра.

— Господи, та това е просто една закуска със семейството, а не галавечеря — извика Стефан. — Облечи каквото и да е!

Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Наистина полагах усилия, за да открия нещо подходящо, но беше прекалено топло за кафявия вълнен пуловер с кожената яка и прекалено студено за вишневочервената рокля с презрамки. Не можех да се появя пред свекъра си в сивия си анцуг, а още по-малко с обшитата ми с перли сватбена рокля, която висеше в гардероба, обвита в найлон и ме натъжаваше още повече. Останалите дрехи бяха по-скоро за боклука или ставаха единствено за карнавални костюми. Обещах си в близко бъдеще да разчистя, най-добре още утре сутринта. Доста по-рационално можех да използвам времето, което прекарвах пред гардероба. Например за изучаването на чужд език. Започнах да пресмятам колко бих напреднала, ако вместо да стоя пред гардероба, бях учила думи на италиански. Incredibile!1

— Оли! — извика Щефан отдолу. — Започвам да броя до десет и ако до тогава не си замъкнала задника си до колата, още утре ще подам молба за развод. Едно…

Жена ми никога няма какво да облече — дали това е допустима причина за развод?

— Ела горе и виж сам, ако не ми вярваш!

— Три, четири…

Трескаво отворих чекмеджето, поне да си сложа бельо. Видях любимите си черни бикини, но къде беше сутиенът, който вървеше в комплект с тях?

— Пет, шест…

— Е, не толкова бързо де!

— Седем, осем, съвсем сериозен съм, Оли. Ако събера времето, през което съм те чакал, се получават най-хубавите ми години! Толкова си туткава, че не се траеш!

Туткава! Е, тази обида няма да я оставя ненаказана. Измъкнах една тениска и дънки от гардероба и се напъхах някак си в тях за рекордно кратко време. Ако имаше нещо, което не бях, то това е да съм туткава.

— Девет, десет! — извика Щефан, докато се спусках надолу по стълбите и триумфираща застанах пред него.

— Не съм туткава — изпуфтях, докато с мъка закопчавах дънките си. — Върни си думите назад.

Щефан ме гледаше с широко отворена уста. Но дори и когато гледаше толкова тъпо, като сега, пак си оставаше най-хубавият мъж на света. С късо подстриганите си руси къдрици и с леко загорялата си от слънцето кожа изглеждаше като копие на Брад Пит. А и в погледа му и във всеки негов жест имаше нещо специално, което го правеше просто неустоим. Нямаше дори и едно момиче в района, което да не си е падало по него. Да не говорим за момичетата в университета! Той можеше да има всяка от тях. (И доколкото ми е известно, беше отказал само няколко от предложенията. Но това е било преди аз да се появя.) Нямаше ден, в който да не се замисля и да не съм благодарна, че избра да се ожени точно за мен. За мен, малката невзрачна Оливия, която не можеше да държи в ред дори гардероба си. През живота си не бях искала нещо толкова силно, колкото този мъж. Съвета на приемната ми майка — „Човек не се храни от красива чиния“ — отхвърлих, без да се замислям. Колко жалко, че не приличах поне малко на Дженифър Анистън. Приличах по-скоро на… сега като се замисля не приличах поне малко на никоя известна личност. Но имаше дни, в които изглеждах като карфиол. Това се дължеше на светлорусите ми естествени къдрици, за които чудно защо някои хора ми завиждаха.

— Мили Боже, наистина ли искаш да дойдеш в този вид? — попита Щефан.

— Нали искаше да побързам. — Обух си обувките. — Това е. Можем да тръгваме!

— На мене ми е все едно. Ти ще се изложиш, не аз — обърна се Щефан, клатейки глава, и затърси ключовете от колата.

Той както винаги беше облечен безупречно — джинси и спортно поло, и двете маркови. Щефан не се скъпеше, когато ставаше дума за перфектния му външен вид. При добро желание и с парите, които беше хвърлил за обувките си, вероятно можеше да се направи ремонт на спалнята. Но за да бъда честна, трябва да добавя, че през тази година и половина, откакто обитавахме съборетината, той си беше позволявал нови обувки точно толкова, колкото и аз.

— Къде, по дяволите, са ми ключовете?

— Ха, ха, ей туткавия — казах аз. — Броя до десет и ако дотогава не си намерил ключовете, утре рано сутринта подавам молба за развод…

По-късно в колата съжалих, че се оставих така да ме пришпори. Отсега можех да си представя озадачените погледи на снахите си, облечени в костюми, едната както винаги в пастелни цветове, а другата в дизайнерско черно. Със сигурност щях да съм единствената, която е нахлузила прекалено тесни дънки и носи също толкова тясна тениска с надпис: „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“.

Е, но затова пък доказах, че не съм туткава.