Неморално предложение

Глава 6

Набързо си събрах багажа: малко дрешки, книгите, които четях в момента, четка за зъби — повече не ми беше нужно. Пижама или нощница просто нямах, но пък не можех и гола да спя при Оливер. Тениската с надпис „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“ можеше да бъде пригодена за спане. Освен това по всяко време можех да вляза в къщата, ако бях забравила нещо, стига, разбира се, да не е след осемнайсет часа.

Щефан беше седнал на ръба на ваната и ме гледаше как си пълня несесера с козметика и дамски принадлежности.

— А къде ще спи Евелин? — попитах аз. — Бихме могли да извадим моя матрак от спалнята и да го сложим в хола.

— Защо, диванът в стаята за гости е доста удобен — отвърна Щефан.

— Да, но целият е на петна от плесен — малко ме беше срам. — Клетата Евелин, сигурно не е виждала подобно нещо през живота си. Ще се почувства като в общежитие за бежанци. Може би съвсем по джентълменски трябва да й предложиш спалнята.

— Да, и да се задуши някоя нощ от постоянно падащата от тавана мазилка — каза Щефан. — Но от мен да мине, може да спи на спалнята.

— Да, но без теб! — срязах го набързо. — При това положение ти отиваш на дивана в гостната. Освен това в никакъв случай не може да продължаваш да спиш гол, чуваш ли? Ще си слагаш слипове и тениска, ясно ли е?

— Дано се сетя — отговори Щефан и се ухили.

Ревността ми явно доста го забавляваше.

— Евелин каза, че вече ми е постлала Lignet Roset канапето в кабинета — казах и завъртях очи. — Представи си само: Lignet Roset канапе в кабинета! Фриц е прав, двамата наистина си пилеят парите за излишен лукс.

— Така е — каза Щефан, а в гласа му се усети неприкрита завист. — Скоро и ние ще можем да си го позволим. Първото, което ще направя, е да сменя бракмата със стилен кабриолет.

— Но на нас ще ни трябва поне едно комби — напомних му аз. — Или още по-добре един голям пикап.

— Та ние ще можем да си позволим и двете: кабриолет и пикап — засмя се Щефан.

— Хората сигурно ще си помислят, че сме спечелили от тотото. Как ще им обясним парите си? — засмях се и аз.

— И аз си мислех по въпроса — каза Щефан. — Просто ще кажа истината на всичките ни приятели: че парите са от баща ми. Колко тежко и… необичайно сме ги изкарали, никой не го интересува.

И без друго нямахме особено много приятели. Поддържахме връзка с няколко състуденти на Щефан и с някои колеги от времето, преди да стартираме собствения си бизнес. Икономисти и техните жени, с които от време на време ходехме да вечеряме заедно. Нямах нищо против, че тези вечери се състояха доста рядко, защото темата на разговор се въртеше предимно около социалния статус, нещо, с което ние двамата не можехме да парадираме. Щефан имаше също така и един стар приятел от училище — Адам, с когото преди играеше веднъж седмично скуош. Но откакто Адам започна да играе голф, вече не се виждаха толкова често. Така че нито Адам, нито задръстените икономисти щяха да забележат, че Щефан вече живее с друга жена. При мен беше още по-лесно, тъй като съм сираче и съм израснала в друга провинция, нямах нито стари съученички, нито семейство, което да се усъмни. И бившите ми колеги от градинарските години, с които от време на време се виждах, също нямаше да забележат. Те изобщо не познаваха Щефан.

Трябваше да осветля само моята приятелка Елизабет. От нея просто нищо не можех да скрия. Преди години се запознахме в един фитнес клуб, който скоро след това санитарните власти затвориха заради лоша хигиена. Благодарни за това, че не сме хванали някоя инфекция или нещо дори по-лошо, ние двете се посветихме на джогинг в парка. Бягането се оказа по-евтино, а в случая и по-безопасно. Освен това да се намирам на чист въздух, ми харесваше много повече. Постепенно установихме, че двете можем да си говорим в продължение на часове, без да изчерпваме темите на разговор. Започнахме да ходим заедно на кино, на по бира, а през седмицата си говорехме по телефона в продължение на часове. От време на време се грижех и за четиригодишния син на Елизабет, Каспар.

Елизабет веднага щеше да разбере, че нещо не е наред. Щеше да ми е невъзможно в продължение на половин година да крия от нея, че след осемнайсет часа живея при друг мъж.

На следващата сутрин, беше първи май, я посетих още в ранни зори. Щефан нямаше нищо напротив, той спеше много дълбоко, защото вчера с бутилка шампанско в леглото, отпразнувахме нашата последна съвместна вечер за следващите шест месеца.

Много мазилка падна от тавана през тази нощ.

Елизабет живееше в разкошна къща, която бяха построили заедно с мъжа, за когото за малко да се омъжи. Знаете вече историята, онзи с порчето. Той беше архитект (всъщност сигурно все още си е архитект, защото доколкото ми е известно, само за Елизабет той беше умрял), а къщата беше фантастична — невероятно съчетание от ефектни, модерни елементи със семпъл и традиционен стил. Тъй като къщата беше построена върху наследствен парцел на Елизабет, след историята с порчето и провалената сватба, тя я обяви за своя собственост и така накара архитекта да изглежда доста глупаво. Можех само да си представя как кърви сърцето му всеки път, когато всяка втора събота и неделя идваше да вземе сина си от къщата, която можеше да бъде и негова. Мисля, че вече горчиво съжаляваше за историята с порчето. На негово място в къщата на Елизабет живееше приятелката й Хана. Тя беше майка на тригодишна дъщеричка, която много добре се разбираше с Каспар. Момиченцето носеше мелодичното име Марсибил („Опитай да го произнесеш, когато си пийнала малко повече!“ — казваше Елизабет, винаги с лек укор в гласа). Какви обстоятелства бяха довели до това Хана също да бъде самотна майка и дали и там не беше замесено някое порче, не знаех. Във всеки случай съвместният живот на двете жени и техните деца винаги ми се е струвал много хармоничен. Макар Елизабет да обичаше да казва, че я е страх от перспективата двете с Хана да се превърнат в две изкуфели, странни, възрастни дами, които на стари години да си сипват една на друга арсен в чая.

Въпреки че беше много рано, Елизабет сипа кайсиев ликьор в кафето ни.

— Празниците трябва да се празнуват както подобава — каза тя весело.

Каспар, заедно с Хана и Марсибил бяха отишли при майка й за уикенда. Тя пък живееше много близо до зоологическата градина. Тъй като слънцето отново се беше показало, бяхме излезли по пуловери в така наречената градина на Елизабет. Първо изпихме кафето, а после преминахме на чист кайсиев ликьор, но едва след като Елизабет разбра за какво съм дошла. Котката й Хумел се беше свила в скута ми. Котките много ме обичат, въпреки или може би точно защото имам алергия към козината им. Но към сълзящи очи и кихане може да се привикне. При това не ми се наложи да прекъсна разказа си нито веднъж.

Както всеки път, когато й бях на гости, аз се огледах наоколо и въздъхнах.

— Наистина е срамота, апчих, колко занемарен е дворът ти.

— Знам, знам — отвърна ми тя. — Но за това нямаме нито време, нито пари, както добре знаеш.

С това стигнахме директно до темата.

— Да, добрите парички — казах аз, кихнах и отпих голяма глътка кафе. — Да приемем, че някой ти предложи един милион. Какво би направила за толкова пари?

— Много неприлични неща — каза Елизабет прямо. — Дори бих преспала с шефа си.

— Елизабет, ти имаш шефка — напомних й аз.

— Знам — отговори тя, — но за толкова пари ще си затворя очите за тази подробност.

В този момент си отдъхнах. Толкова се бях притеснила, че Елизабет може да влезе в ролята на моралист и така да ме накара да се почувствам още по-жалка.

— А би ли, апчих, заменила за толкова пари мъжа си за неговия брат? — попитах аз. — В случай, че имаш — в този момент кихнах три пъти последователно — мъж, а той има брат?

— Със сигурност — отговори Елизабет. — Рано или късно бих разменила всеки мъж за неговия брат, дори и без да се налага някой да ми дава пари.

— Да, но да приемем, че наистина си лудо влюбена в мъжа си — казах аз. — И да приемем, че жената на брат му е точно негов тип. Изглежда като Дженифър Анистън. А и е дипломиран икономист, точно както и той. Няма ли да се замислиш малко, апчих, преди да ги оставиш насаме?

Сега вече Елизабет съвсем се обърка.

— Малко ми е рано за подобни… а-а-а… философски размишления, не мислиш ли? Защо ме гледаш така странно, Оливия? Нещо не е наред ли? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще избухнеш в сълзи.

— Това е от алергията — излъгах аз.

Наистина малко ми оставаше да се разплача.

Елизабет обаче ме познаваше прекалено добре. Тя сложи ръка на рамото ми.

— Е, хайде, изплюй камъчето! — подкани ме любезно.

И тогава й разказах всичко. За Фриц и старите му, откачени приятели, за многото пари и проблемите, които можеха да се решат с тях, за частните детективи и подслушваните телефонни линии. Първоначално Елизабет просто отказа да ми повярва, като постоянно повтаряше, че съм объркала първи май с първи април. Но в един момент започна да осъзнава, че казвам истината. (Оттук нататък вече не сипвахме ликьор в кафето, а се концентрирахме изцяло върху ликьора.)

— Ама, че откачен дъртак! — каза тя, с известна доза възхищение в гласа си. — Колко ли богат трябва да е този човек?

Аз кимнах.

— Винаги е печелил добре, освен това е получил пари в наследство. А и винаги е имал много добър нюх в инвестициите, апчих.

— Мисля, че това е един много оригинален начин, да разпределиш наследството си — каза Елизабет. — Много те моля, изхвърли най-накрая котката от скута си. Постоянното ти кихане не се издържа повече.

Но котката впи здраво нокти в панталона ми. Явно се чувстваше много добре при мен.

— Апчих — кихнах аз.

— Звучи толкова интересно и вълнуващо! — каза Елизабет. — А Оливер е онзи готиният, който всеки път интервюира пожарникари, които до един се казват Ковалски, нали?

— Не интервюира само пожарникари — защитих Оливер. — Той прави репортажи, апчих, за всякакви събития. Просто така се получава, че в нашия район много често стават пожари, а изглежда Ковалски е доста често срещано име сред пожарникарите.

— Явно го харесваш. Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът ми не е в Оливер, а в Евелин — отговорих и положих големи усилия да не се разплача. — Тя е толкова умна и начетена, и елегантна, и красива…

— И ти си красива! — каза разпалено Елизабет.

— Не. Аз съм по-скоро като нашия изтърбушен диван — поклатих глава и започнах много описателно да й разказвам за нашия стар и плесенясал диван и за модерното канапе модел на Lignet Roset, което вече ме чакаше в жилището на Евелин.

— И двете приличаме на канапетата си — заподсмърчах аз. — Евелин е шикозен дизайнерски модел, а аз съм вехт, изтърбушен диван, на който никой не иска да спи. Апчих. Кажи ми една причина, поради която Щефан да иска да задържи тази износена, стара мебел?

— Защото те обича — каза енергично Елизабет.

— Мислиш ли?

Това малко ме успокои. Може би съвсем излишно се притеснявах. В края на краищата бяхме женени от десет години, а това сплотява хората. А и сравнението с диваните май не беше съвсем удачно. Все пак аз не бях нито плесенясала, нито пък изтърбушена. Апчих!

Но точно тогава Елизабет добави също толкова енергично:

— А ако все пак той реши да остане с Евелин, за теб остават достатъчно пари. А и брат му! При всички положения аз бих участвала.

И без това вече беше прекалено късно да си променям решението.

„Който се е хванал на хорото, трябва да го играе“, обичаше да казва приемната ми майка.

И въпреки че през целия ден се държах като лепка, която има постоянна нужда от ласките на Щефан, вечерта настъпи ужасяващо бързо. Точно в седемнайсет часа Оливер и Евелин пристигнаха с двете си коли: с беемвето Z4 и с втората си кола — доста стар, да не кажа античен ситроен, който вдигаше шум като боклукчийски камион, а и габаритите му бяха почти същите. Само като видях багажа на Евелин, и веднага ми стана ясно, защо беемвето не е било достатъчно. Беше помъкнала шест куфара на Самсонайт в комплект с козметично куфарче, една голяма, прилежно завързана ролка, която подозирах, че съдържа спалния й комплект, а също и една настолна лампа. За какво, по дяволите, й беше тя? Никога не съм си представяла, че Евелин е тип „не отивам никъде без настолната си лампа!“

Докато Оливер и Щефан разтоварваха багажа й и го внасяха в къщата, Евелин застана до колата и се вторачи с мрачно изражение на лицето в развалината ни.

— Всеки път като я видя, ми се струва по-грозна, отколкото си я спомням! — каза тя.

— А какво да кажем за вътрешността й? — додадох аз.

Първото нещо, което направих, когато се нанесохме, беше да се опитам да прикрия грубата фасада. За целта засадих диви лози навсякъде около къщата. Хубавото при това пълзящо растение е, че за около година и половина покрива големи площи от вехта сива мазилка и жълтеникави тухлички. Сред слабите страни на лозата е, че през зимата, когато й окапят листата, всичко лъсва наново. За щастие, сега беше май месец и Евелин нямаше толкова поводи да мърмори.

— Само при вида на входната врата се изприщвам цялата — каза тя.

С недоверие огледах безупречната й кожа. Щеше да е нещо невиждано досега по кожата й да има пъпки. Но може би Евелин беше права, сигурно получавах пъпка всеки път, когато се загледах прекалено дълго в нея. Вратата наистина беше отвратителна, комбинация от стъкло с тел и дърво, и всичко това с полъх от седемдесетте. Към това трябва да добавим и много месинг, както и процеп за писма, през който, ако и да не можеше да се провре цял пощальон, то поне със сигурност щеше да го направи една малко по-ловка котка.

— А от тези стъклени тухли получавам стомашно разстройство — продължи безпощадно Евелин. — Дори не съм подозирала, че има и разноцветни такива.

Да, имаше: зелени, кафяви, червени, жълти и сини — така стълбището приличаше малко на църква. При това на една доста грозна църква. Поради някаква странна причина дивата лоза избягваше стъклените тухли и пълзеше покрай тях.

— От друга страна обаче — каза Евелин, — за един милион си струва човек да си затвори очите.

— Точно така — казах аз с облекчение, защото ако Евелин подходеше толкова критично и към интериора на къщата, можеше и да размисли.

За щастие, си беше взела и настолната лампа, може би, за да погледне на обстановката в по-благоприятна светлина.

Когато Щефан и Оливер внесоха и последния багаж в къщата, Евелин взе нещо от предната седалка на беемвето. Нещо, което дяволски ми заприлича на плюшен заек с дълги крака и уши. Да не би да беше и от типа „не отивам никъде без плюшената си играчка“? Но точно когато исках да я попитам защо е притиснала здраво това нещо към гърдите си, като че ли е на три годинки, забелязах, че към къщата се носеше черният мерцедес на свекър ми, който разпръскваше чакъла по пътя си.

— Я виж ти, старите заговорници! — прошепна тихо Оливер, когато и четирите врати на колата се отвориха едновременно.

В този момент всичко ми заприлича малко на сцена от мафиотски филм: от колата слязоха четирима възрастни мъже с черни костюми. Картинката щеше да е пълна, ако носеха черни очила, а кобури издуваха саката им.

Ако положението не беше толкова сериозно, сигурно щях да си умра от смях.

— Решихме да наминем и да погледнем дали всичко е наред — каза Фриц. По всичко личеше, че е в отлично настроение. — Вече познавате моите приятели…

— Гернорд Шерер, банков директор, вече пенсионер — представи се един плешивец с хубав тен, като последователно стисна ръцете на всички ни.

Аз вече го познавах, беше идвал в магазина ни. При нас си поръча да засадим саксиите за балкона му. Дали пък не беше същият банков директор, който навремето беше построил вилата на Фриц?

— Хуберт Рюкерт, бивш директор на гимназия „Йохан Гутенберг“ — представи се дребен и сбръчкан мъж с огромни уши и прегракнал, тих глас като на Кръстника.

Бях чела някъде, че ушите и носовете ни растат в продължение на целия ни живот, значи колкото повече остаряваме, толкова по-големи стават. Следвайки тази логика, този мъж трябваше да е поне на сто и петдесет години. Под гъстите му вежди ме изучаваха щателно изключително остри, сини очи.

Почувствахме се малко неудобно от факта, че пред нас на живо стояха хората, които дърпаха конците в това странно начинание.

Имах чувството, че съм доста изпаднала личност. Какво, по дяволите, правехме?

— А това тук е добрият стар доктор Бернер — представи го Фриц, като посочи един добре сложен и строен доктор. Той също както и свекър ми не беше изгубил косата си и сигурно през годината взимаше участие поне в два маратона.

Доктор Бернер също не пропусна да се здрависа с всички ни.

— Дори и не предполагах, че ще се съгласите да участвате във всичко това — каза той. — Бях напълно сигурен, че ще покажете среден пръст на Фриц и ще го посъветвате къде да завре парите си…

— Е, всеки може да сбърка! — отговори Щефан, с леко агресивна нотка в гласа си.

Шерер и Рюкерт се засмяха.

— Но пък така е по-добре, не мислите ли? Такова удоволствие не сме изпитвали отдавна. Всички ние ще се забавляваме страхотно.

— Ние също — измърморих под носа си.

И изведнъж се ядосах на Фриц. Защо не можеше поне веднъж да се държи като нормален баща и просто да подари милионите на децата си.

— Басът все още не е спечелен. Половин година може да се окаже по-дълга, отколкото човек си представя — каза доктор Бернер.

— По-дълга? — прошепнах на себе си.

Фриц погледна часовника си.

— Пет и половина. Времето наближава, не мислите ли?

— Time to say good-bye7 — запя Рюкерт.

Звучеше наистина зловещо с неговия тих прегракнал глас.

Четиримата мъже проследиха с любопитство как ние вдървено и объркано се разделяхме със законните си съпрузи. Всеки момент щях да се разрева.

— Ще се видим пак утре рано сутринта — каза Щефан.

— Да — отвърнах аз.

Евелин държеше здраво плюшения заек за ушите, докато Оливер я прегръщаше. Почти ми стана жал за нея. Но в този момент тя каза през рамото на Оливер:

— И помни, Оливия, никога не почиствай мраморните плочки с белина.

— Ще се въздържам! — отвърнах й.

Не, единствената, за която трябваше да ми е жал в момента, бях аз самата.

— Хайде, карфиолче — каза Оливер, докато товареше куфара ми в ситроена. — Сложил съм зеленчукова лазаня във фурната.

Лицето ми леко просветна.

— Ех, не е ли вълнуващо! — каза банковият директор Шерер и лицето му засия. — Ах, защо не съм пак млад!

Оливер запали двигателя. Веднага изпитах усещането, че седя в трактор. Цяло чудо беше как все още тази таратайка се движеше.

Щефан и останалите четирима мъже ни махнаха. Евелин не махаше, тя беше притиснала здраво плюшения заек към себе си, а изражението на лицето й беше все едно, че изпитва остър зъбобол.

Пентхаусът на Евелин и Оливер беше още по-луксозен и разточителен, отколкото си го спомнях. Освен банята, имаше още две малки стаи, а именно спалнята на Оливер и Евелин, стаята за гости и кабинета, в който аз трябваше да живея. Остатъкът от почти сто квадратни метра представляваше едно-единствено помещение, в което модерната метална лъскава кухня беше отделена с барплот от къта за хранене и всекидневната. Таванът на стаята се отразяваше в тъмносивите гранитогресни плочки на пода — нещо, което ми напомняше рекламата на Мистър Пропър. Мебелите в помещението не бяха много: две кремавобели модерни канапета стояха до ниска масичка, антично бюро в лицевата част на помещението и старинна маса, около която бяха подредени осем стола „Филип Старк“. Стените бяха боядисани в кремавобяло и се открояваха с очевидната си голота. Само над бюрото висеше картина — много приятна абстрактна мацаница в гранитно сиво и кремавобели тонове, която бе обградена от широка и излъскана алуминиева рамка. От канапетата имаше хубав изглед към убийствената, сребърно-металикова плазма, която беше монтирана на срещуположната стена. Който имаше такъв телевизор вкъщи, нямаше нужда повече да ходи на кино. Тези телевизори, доколкото ми беше известно, бяха страшно скъпи. Явно Оливер и Евелин имаха афинитет към вещи с недостижими цени. За сметка на това не си падаха по излишни дреболии като възглавнички за диван, стайни растения, порцеланови фигурки, покривки, рамкирани фамилни фотографии и пердета. Въпреки това, противно на очакванията ми, обстановката не беше чак толкова неуютна. Може би точно тази анонимна обстановка ме накара да не се чувствам като самопоканила се натрапница. Да, а мирисът на лазаня, който се носеше от фурната, дори създаде у мен усещане за домашна обстановка. Разопаковах багажа си, разходих се из цялото жилище, а след това подредих козметиката си на поставката в банята. Тук всеки си имаше собствен умивалник. Този на Евелин беше празен и чист, а върху този на Оливер стояха поне пет различни вида афтършейв. Имаше две възможности: или беше наркозависим потребител на одеколон, или Евелин му подаряваше всяка Коледа по един, а той не ги ползваше изобщо. Щефан например буквално се къпеше с афтършейв.

Прекарах пръсти през косата си („Чудовището“ можеше да бъде сресано само в мокро състояние, при всички други положения усилията бяха обречени на провал) и наново нанесох туш на миглите си. За да кажа нещо позитивно за външния си вид, ще спомена миглите си: те бяха феноменално дълги, гъсти и извити. Елизабет обичаше да казва: „За такива мигли съм склонна да убия някого.“ Много бях щастлива, че поне една част от мен е в състояние да породи завист.

— Можеш да слагаш масата — каза Оливер, когато излязох от банята. — Навън, освен ако не ти е студено.

— Не, обичам дългите, хладни, пролетни вечери и мисълта, че цялото лято е пред теб.

Широки плъзгащи се врати водеха към голата тераса на покрива на кооперацията. Навън стоеше единствено самотното чемширено храстче, което им бях подарила по случай нанасянето. Очевидно имаше спешна нужда от пресаждане. Вече се стъмваше, но мракът на нощта не можеше да скрие негостоприемната оскъдност на тази тераса. Сложих покривка на масичката, която стоеше под слънчев чадър в средата на огромното пусто пространство. Не можах да намеря нито подложки за чинии, нито салфетки, затова много се зарадвах на свещника, който открих в дъното на кухненския шкаф. Беше съставен от множество стъклени четириъгълници в различни пастелни цветове и аз веднага отгатнах, че е подарък от Катинка. Беше пределно ясно, че Евелин никога не би развалила с този свещник цялостното излъчване на жилището си. И имаше пълно право. Аз също винаги скривах в шкафовете подаръците от Катинка. Но този ставаше за навън. Дори открих и свещички.

Можеше да се каже, че въпреки светлината на свещите мястото, на което вечеряхме, беше толкова уютно, колкото и покрива на закрит паркинг. Е, поне над нас бяха само нощното небе и звездите. Със своите седем етажа, кооперацията не беше най-високата сграда в района. Телевизионната кула и силуетите на осветените небостъргачи в центъра на града изглеждаха толкова близо, сякаш могат да се пипнат с ръка. Изобщо — един впечатляващ изглед за тези, които си падаха по нощните градски пейзажи. На мен шумът от колите — пък макар и заглушен — ми идваше в повече, а зеленината беше прекалено малко. Чувствах се много далеч от дома си.

Свещичките изглежда много се понравиха и на Оливер.

— Уютно е! — каза той, докато излизаше с лазанята в ръка. — От вас ли ги донесе?

— Не — отговорих. — Ваши са.

Аз под уютно разбирах друго нещо. Но пък лазанята имаше великолепен вкус, а виното, което Оливер отвори, беше просто фантастично. Отдавна не бях яла толкова вкусна храна. Полуфабрикатите, които приготвяхме в микровълновата, имаха един и същ вкус.

— За следващите шест месеца! — вдигна чаша Оливер и ме погледна право в очите над мъждукащите свещи.

— За милиона — отговорих и запърхах превзето с мигли. — Какво смяташ да правиш с парите, когато всичко това свърши?

— Ще си платя дълговете — изпъшка Оливер. — Не можеш да си представиш колко много натоварват месечния ни бюджет.

— Напротив, мога — отговорих, като си мислех за беемвето и страхотната плазма. — Но все пак ще ви остане нещичко, нали? За какво мечтаеш?

— Ами — каза Оливер махайки с ръка, — не непременно за пари.

— Какво? — бях донякъде шокирана.

— Честно казано, участвам във всичко това само защото Евелин смята, че ако не го направим, ще съжаляваме цял живот. А и дълговете ни така се увеличиха, че не са за пренебрегване. Сега, когато Евелин вече не работи, ще бъде почти невъзможно да поддържаме подобен стандарт на живот.

— Но какво ще направиш с парите, които ще останат?

Оливер повдигна рамене.

— Нали ти казах, че по принцип парите не ме интересуват. Пожелавам си най-вече здрави деца и работа, която да ми доставя удоволствие и след двайсет години. А, както знаеш, това са неща, които не могат да се купят с пари.

— Поне работата вече си я имаш — казах и погледнах часовника си. — Няма ли да те дават след малко по новините? Или днес не си бил на работа?

— Напротив — отговори Оливер. — Ако нямаш нищо против, можем да изядем десерта на дивана, става ли?

Охо, имаше и десерт. Невероятно!

За разнообразие, в тази емисия на новините репортажът на Оливер не беше свързан с някой пожар. Този път ни осведомяваше за трийсеткилометровото задръстване на магистрала А1, причинено от тежка катастрофа, и беше интервюирал някои от шофьорите, висящи от часове в задръстването.

— Закараха ме на местопроизшествието с хеликоптер — обясни ми Оливер. — Затова изглеждам малко позеленял.

— Изглеждаш страхотно! — възразих му аз. — И особено преди малко, когато в края на репортажа намигна палаво.

— Нещо ми беше влязло в окото — каза Оливер.

— Няма значение, важното е, че изглеждаше добре. Никога досега не те бях виждала толкова голям. На този огромен екран главата ти изглежда доста по-голяма, отколкото е в действителност — захласнато бях вперила поглед в телевизора.

Точно в този момент, с коси разрошени от вятъра, Оливер все пак взимаше интервю от шефа на местната пожарна за това докога се предвижда да продължи операцията по разчистването на магистралата.

— Татко е прав — въздъхна Оливер. — Правя интервюта само с пожарникари.

— Е, поне този път не се казва Ковалски! — изкикотих се аз.

Оливер се засмя.

— Това не е професията на мечтите ми. Но нямам и никакво желание да правя репортажи от кризисните точки на света. А политиката ме убива от скука.

— Но ти си добър репортер — казах аз. — И лицето ти не е ужасно скучно и безлично като на другите. Наистина ще е жалко, ако се откажеш от професията си. Но вече не е ли започнало да ти доскучава и от всичките тези пожарникари?

— Да — отвърна Оливер. — Всъщност аз не искам непременно да съм пред камерата. Иска ми се да продуцирам собствено предаване, в което много рядко или изобщо да не се появявам. От доста време ми се върти една идея в главата, за която мисля, че би могла да се получи. Сигурно ще ти е интересно, защото става въпрос за градини.

— Предаване за градинарство! — ахнах аз. — Да, хубава идея, ефирът има нужда от ново предаване, защото тези, дето ги въртят, са ужасно скучни.

— В Англия сега правят едно подобно шоу, което е страхотен хит. Подмамват собствениците на някоя запусната градина или заден двор под някакъв претекст да заминат за уикенда. През това време в къщата им се вмъкват градинари и телевизионен екип и превръщат неугледната градина в малък рай.

— Аха, шоу от типа „преди и след това“, само че за градини! — възкликнах ентусиазирано. — Страхотно!

— Да, идеята си я бива, нали? — каза Оливер. — Но нашият програмен директор смята, и то не без основание, че ние, немците, имаме съвсем друго отношение към градините си от това на англичаните. Хората от целевата група, към която е насочено предаването, обичат да украсяват градините си с джуджета и има вероятност да решат, че преди градината е била по-хубава от градината, след като се е намесил екипа от градинари. Програмният директор освен това мисли, че трябва да се насочим към по-млади групи зрители, а те, както се досещаш, имат съвсем други хобита. Едва след като няколко частни телевизии спечелиха голяма част от аудиторията с предавания от сорта на „Направи си сам“ и „Майсторите идват“, шефът ми започна да се отваря за идеята, но иска цялостната концепция за предаването да е по-младежка. И в момента работя над това.

— Такова предаване може да стане страхотен хит — казах аз. — Знам десетки градини, които имат спешна нужда от разкрасяване. Според мен трябва да побързаш да реализираш идеята си, защото накрая ще се появи някой, който ще ти я открадне под носа.

Оливер ми се усмихна.

— Честно казано, имах намерение да те хвана да ми помогнеш, карфиолче. Все пак, от нас двамата, ти си експертът по градините.

— Ще ти помогна с удоволствие — отговорих поласкано аз. — А когато реализирате предаването, можете да купувате растенията и всичко необходимо от нашия магазин. Това ще ни вдигне страшно оборота.

Оливер донесе десерта от хладилника — беше приготвил червена булгурена каша с ванилов крем. След това ни досипа и малко вино. Започнахме да дискутираме бъдещото му предаване. Почувствах се като у дома си. След втората чаша вино дори си позволих да кача краката си на белия диван. В края на краищата през следващите шест месеца това щеше да бъде моят дом.

— Няма никакъв проблем! — ухили се Оливер. — Евелин също винаги го прави. Ако искаш, мога дори да ти помасажирам краката.

— Не, благодаря — казах аз не толкова, защото не обичах да масажират краката ми, а по-скоро защото просто ме беше страх да не би чорапите ми да миришат. — Толкова е хубаво тук при теб, карфиолчо! Много от отдавна не се бях хранила така вкусно.

— И аз се чувствам много добре — каза Оливер. — Имам чувството, че ще си прекараме страхотно двамата, не мислиш ли?

— Хм, да — казах аз.

Само че представата, че в порутената ми къща цареше подобна задушевна атмосфера, съвсем не ми харесваше. Дали Щефан щеше да се сети да си облече тениска преди лягане? Много се надявах.

Ами Евелин? Едва ли щеше да ми направи услугата, като се появеше по износен хавлиен халат, с глупави бродирани котки. Или пък с ролки в косата и мазен слой нощен крем върху лицето.

Въздъхнах.

— Какво има, карфиолче? — попита Оливер. — Носталгия ли те мъчи?

— Не — отговорих аз и се въздържах да попитам за нощното бельо на Евелин.

Защо да развалям и неговата вечер?