Неморално предложение

Глава 12

Когато се събудих на следващата сутрин, лежах в чуждо легло и в продължение на един дълъг момент се чувствах толкова добре, колкото никога досега през живота си.

Мър-р-р-р! Всеки квадратен сантиметър от тялото ми се чувстваше доволен и щастлив.

Но тогава забелязах в чие легло лежа и чувството на блаженство набързо се изпари. Беше брачното легло на Евелин и Оливер. Предполагам, че лежах в половината на Евелин.

Изведнъж главата ми се изпълни с пулсираща болка.

Оливер още спеше. Лежеше по гръб, свил ръка под главата си, и в тази поза донякъде ми напомняше Каспар, сина на Елизабет. Също като него и Оливер беше изритал завивката настрани. Но тук свършваше всякаква прилика, като основната причина за това беше в окосмяването.

Изражението на лицето му беше сериозно. Когато много внимателно го помилвах по бузата, той трепна в съня си.

Аз също трепнах. Господи Боже, какво бяхме сторили!

„Много, ама, много неприлични неща!“ — отговори ми доста ехидно един вътрешен глас.

За съжаление повечето от тях си спомнях добре. Всъщност, като се замислих, си спомних всичко. Абсолютно всичко.

Косъмчетата по ръцете ми отново настръхнаха. Защо трябваше да стана на толкова години, за да изживея подобни неща? Явно до този момент моето така наречено „прилично възпитание“ ми беше пречило.

А може би донякъде вината бе и на Щефан. Дори и на сън не съм си представяла какви неща съществуват.

Оливер изстена в съня си и се обърна на другата страна. Наблюдавах умислена къдравата му коса. Рано сутринта косата му не приличаше на карфиол, а по-скоро на шотландска планинска овца. С удоволствие бих го погалила, но се въздържах. В края на краищата вече бях насътворила прекалено много глупости.

Вчера, когато разбрах за изневярата на Щефан, светът ми се беше срутил. Срути се моят свят, не този на Оливер. Не биваше да го забърквам в цялата тази каша. Клетият и невинен Оливер, който беше женен за Евелин. Евелин, от която по всяка вероятност чакаше и дете.

Изправих се като струна в леглото. Как само можах да забравя? Та аз дори не бях попитала за резултата от теста за бременност, когато като изгладняла нимфоманка се нахвърлих на Оливер.

Цялата пламнах от срам. Мисля, че бях най-долната нимфоманка на света! Как изобщо бих могла при това положение да обвинявам Петра, че е спала с Щефан? С нищо не бях по-добра от нея.

Изскочих от леглото и тихо се промъкнах в банята. В никакъв случай не исках да съм тук, когато Оливер се събудеше. Сигурна бях, че ситуацията щеше да е точно толкова неловка и за него. Самата представа как на закуска ще седим смутени един срещу друг, ме ужасяваше. А на всичкото отгоре, вчера той беше напълно трезв.

Беше почти седем и половина, когато пристигнах в градината със стария ситроен. Естествено, в магазина още нямаше никой. Това много ми се понрави. Промъкнах се в оранжерия номер три и започнах да подрязвам любимите си чимшири. Оформянето на чимшири в различни форми беше от любимите ми занимания. Ножицата правеше „щрак-щрак“ и по пода се сипеха малки клончета и листенца и разпръскваха в помещението неподражаемата миризма, която беше така специфична за чимширите. Постепенно опънатите ми нерви се успокоиха.

До момента, в който господин Кабулке не ме върна в действителността.

— До-до-добро утро! — каза той.

Изглеждаше в необичайно добро настроение, само дето под очите му имаше тъмни кръгове.

— Какво се случи тук вчера вечерта? — попитах с най-строгия тон, на които бях способна.

— Възрастните господа пушиха от нашето производство — отговори господин Кабулке. — Аз също. Го-госпожа Гертнер ни показа как се прави.

— Много мило от нейна страна — казах иронично.

— Беше наистина много весела вечер — отвърна господин Кабулке. — Но за съжаление, сега жена ми ми е много ядосана.

— Ами тогава следващия път просто я вземете и нея — пошегувах се аз.

— За съжаление, няма да може — въздъхна господин Кабулке. — Тя е непушачка. Но госпожа Гертнер обеща да ми даде малко домашни сладки да й занеса вкъщи. — Той се засмя. — Ще бъде много забавно.

— Сигурна съм в това — подхвърлих. — А какво ще стане с останалия канабис?

— Възрастните господа решиха да изкупят от нас цялата продукция — отговори господин Кабулке.

— Как така „от нас“? — попитах изненадано.

— Ами така, от нас — отговори Евелин. Тя стоеше на вратата, както винаги чудно хубава, личеше си, че се е наспала добре. — Мисля, че е справедливо да разделим печалбата на три. Една трета получавам аз, защото идеята беше моя. Една трета за господин Кабулке, защото ми помогна и не се разприказва. И една трета получаваш ти, защото все пак това е твоята оранжерия.

— Не, благодаря! Тези пари не ги искам — казах аз.

— Тайно се надявах да го кажеш — беше готова с отговора си Евелин. — Тогава аз ще получа две трети. В края на краищата досега всички разходи бяха за моя сметка.

— Значи старите тъпа… господа ще изкупят цялата стока? Всичките седем килограма?

— Точно така — отвърна Евелин. — Само не трябва да казваме на Фриц, защото е способен да го запали.

— Седем килограма не могат да изпушат през целия си живот — отбелязах.

— Това си е техен проблем — рече Евелин. — Най-важното сега е, че ще се отървем от стоката. Ще запазя само малка част, за да направя някои експерименти. Като например да изпека малко сладки.

— Задължително трябва да го направите, защото жена ми е непушачка — намеси се господин Кабулке.

— Вчера къде изчезна така изведнъж? — попита Евелин. — Когато се върнахме с теста за бременност, тебе вече те нямаше.

— Вчера разбрах, че Щефан спи с продавачката ни — отговорих доста лаконично.

— О-о-о! — възкликна Евелин.

Господин Кабулке започна нервно да мачка шапката си с две ръце. Очевидно беше, че и той е знаел.

— Спокойно можехте и на мен да кажете — рекох им аз.

— Е, не го правят много от отдавна — започна да се оправдава Евелин. — Освен това Щефан ме заплаши.

— И с какво те заплаши?

— Ами, беше нещо от сорта, че ако ти кажа, си щяла да бъдеш много нещастна, а нали аз не съм искала да се случи нищо подобно.

— Аз съм много нещастна — казах аз.

— Освен това каза, че щял да й извие врата — намеси се господин Кабулке. — Той си мислеше, че няма да го чуя, защото съм зле със слуха, но аз го чух.

— Да. Оказа се, че господин Кабулке има уши като на прилеп, когато се наложи да подслушва — каза Евелин. — Какво ще правиш сега?

— Нямам абсолютно никаква представа — бе откровеният ми отговор. — Какво показа тестът за бременност?

— Оливер не ти ли каза?

Поклатих нещастно глава.

— Вчера вечерта не си говорихме много — отговорих.

Това беше самата истина, та нали имахме доста по-приятно занимание.

— А, ето я и Петра! — възкликна Евелин и посочи през стъклото по посока на паркинга.

Така беше. Петра поклащаше задника си към магазина и размахваше небрежно дамската си чантичка имитация на Гучи.

— Тази жена наистина няма срам! — каза господин Кабулке. — Мисля, че непременно трябва да опита от нашите сладки.

Лицето на Евелин блесна от щастие.

— Страхотна идея, господин Кабулке! — каза тя. — Още сега ще се захвана с печенето. Оливия, в момента Щефан е в кабинета си. А това е много удобен момент да му се нахвърлиш с нож в ръка.

— По-добре с мотиката — каза господин Кабулке. — А-а-ако имате нужда от помощ, обадете ми се.

— Ау, изглеждаш отвратително — каза Петра, когато влязох през вратата на магазина.

— Сериозно? Затова пък нощес правих страхотен секс — казах аз. — Ако трябва да бъда откровена, беше фантастично.

И наистина, беше много по-хубаво, отколкото с Щефан! Опа!

Петра зяпаше объркана. Никога не ме беше чувала да говоря така.

— И с кого, ако не е тайна? — попита с недоверие тя.

— Как с кого? — попитах в отговор. — Не забравяй, че съм омъжена жена. А ти, между другото, си уволнена.

— Какво?

— У-вол-не-на! — повторих.

— Не си ти човекът, който може да реши това! — отговори Петра.

— Мога, и още как! — казах аз и се мушнах покрай нея в кабинета.

Щефан пак беше пред компютъра и преглеждаше обявите за работа.

— Господин Ге-е-ертнер! Тя казва, че съм уволнена! — изкудкудяка Петра, която ме бе последвала.

— Какво? — Щефан се обърна към нас. — Какво казахте, госпожо Шмидке?

— Тя каза, че съм уволнена — повтори Петра и в същото време ме посочи с пръст. — Но аз мисля, че след като вие сте ме назначили, само вие имате право да ме уволните. Нали така? — Петра направи физиономия, сякаш всеки момент ще се разреве.

— Но много ви моля, госпожо Шмидке, успокойте се! — каза Щефан. — Сигурен съм, че става дума за някакво недоразумение.

Погледнах към единия, а после към другия и поклатих глава.

— Много е тъпо да продължавате да си говорите на вие — казах аз. — Как само звучи: Пусни ми, госпожо Шмидке! Да, да, господин Гертнер!

— Оли! — Щефан ме изгледа шокирано.

Изобщо не беше свикнал да чува подобен език от моя страна.

Но Петра зацепи доста по-бързо.

— О-о-о! — започна тя. — Но това категорично не е основание за уволнение.

— Това изобщо не ми пука — нахвърлих й се. — Изхвърлям те, защото си неучтива към нашите клиентки и не подхождаш на цялостната атмосфера тук. Но ти позволявам да останеш до края на този месец. Дотогава сигурно ще успееш да си намериш друга работа. Днес следобед ще оформим всичко писмено.

— Не бързай толкова! — отвърна Петра. — Мисля, че и господин Гертнер има право на глас. А това, че някой спи с шефа си, не може да бъде основание за уволнение, независимо колко много ревнуваш.

— Мога да си представя, че вече си натрупала богат опит по този въпрос — казах. — Но и той няма да ти помогне. Уволнена си.

— Може би е по-добре да ни оставите да си поговорим на четири очи — каза Щефан.

Той все още изглеждаше крайно шокиран. Петра метна глава назад.

— Щом настоявате — каза заядливо тя.

— И затвори вратата! — извиках след нея.

— Не смяташ ли, че малко прекаляваш? — попита Щефан.

— Моля? — изненадах се аз.

— Не е нужно да я изхвърляш! — каза Щефан.

Господин Кабулке! Мотиката! Цялата пламнах от гняв и няколко секунди не можах да обеля и дума.

— Евелин не трябваше да ти казва — рече Щефан. — Знаех си, че няма да можеш да го приемеш.

— Евелин абсолютно нищо не ми е казвала! — изясних положението аз. — Все пак и аз имам очи на главата си!

Щефан въздъхна.

— Не исках да разбираш. В никакъв случай не исках да ти причиня болка.

— Колко мило от твоя страна! — извиках аз.

Наистина бях възмутена от подобно грандиозно безочие. А аз си мислех, че Щефан ще се засрами и ще започне да ми се извинява. Страшно много да ми се извинява, да пълзи на колене, защото това беше най-малкото, което можеше да направи.

Но Щефан набързо се опита да обърне нещата.

— Ах, Оли! Не е възможно наистина да си толкова изненадана. При нас нещата отдавна не вървят добре. За да бъда точен, откакто на теб ти хрумна онази откачена идея с градината.

— Какво? Но това беше нашата обща идея, Щефан! Това беше мечтата на живота ни.

— Това беше мечтата само на твоя живот — отвърна ми Щефан студено. — Никога не съм имал високо мнение за бизнеса с треволяци.

— Но нали ти каза, че това е златна мина, която е нужно само да бъде разработена както трябва.

— Да, но очевидно съм грешал — отговори ми Щефан. — Както вече казах, мисля, че това беше откачена идея.

Все още продължавах да мечтая за мотиката на господин Кабулке. Как само исках да я забия в корема на Щефан. Какви ги плещеше този човек?

— Това пък какво общо има с Петра? — попитах тогава.

Щефан отново въздъхна.

— Вече в продължение на месеци се опитвам да ти кажа, че тази градина проваля брака ни. Някога бях първокласен маркетингов експерт, до момента, в който заради теб захвърлих професията си и се набутах в скапаните оранжерии. Но както се вижда, ти си сляпа и глуха за моите аргументи. И изобщо не ти пука, че пропилях години от живота си тук! Господи, само като си представя от какво съм се лишавал през цялото това време! Смяташ ли, че не съм искал да карам прилична кола или да отида на почивка, или да се облека в дрехи, от които не ми се налага да се срамувам?

Залялата ме първоначално сляпа ярост се изпари. Вече не се нуждаех от мотиката. Ядът, който сега ме заливаше, беше значително по-слаб.

— Все още не разбирам какво общо има цялата тази работа с порчето? — попитах аз.

— През пролетта големият строителен магазин ще отвори отделение за градина — отговори Щефан. — Сега вече мога да го кажа: след като това стане, тук няма да влезе и един клиент.

— Разбира се — подхвърлих иронично. — За какво им е да го правят. Да не би да предлагаме стари рози, екзотични растения, оформени храстчета и професионални съвети? Да не говорим за самобитната и неповторима обстановка в магазина!

— Престани най-сетне да мечтаеш, Оли!

— Не мечтая — избухнах аз. — С Оливер скоро ще реализираме градинското предаване. А това ще направи градината ни известна. Нека скапаният строителен магазин да продава бегонии и напръскани с брокат коледни звезди. Те изобщо не могат да са ни конкуренция! Ти си този, който си затваря очите за логичните аргументи, не аз! А и никой насила не те е карал да участваш в бизнеса! Освен това все още не си ми обяснил какво общо има всичко това с твоята изневяра.

Щефан въздъхна дълбоко.

— За Бога, Оли, и аз не знам точно! Та аз съм мъж, просто така се случи — каза той, а след един дълъг момент, в който бях впила поглед в него, добави: — Съжалявам!

— Обичаш ли я? — попитах го аз.

— За Бога, не! — отвърна той. — Та тя изобщо не е мой тип. Забелязала ли си колко са й криви краката?

Продължавах да го гледам неразбиращо.

— Но, защо тогава…

— Откъде да знам — каза той. — Мъжкото ми достойнство беше силно засегнато. Нали разбираш, всичките ми приятели имат успешна кариера. А на мен тази градина ми е като камък на шията!

— И аз ли съм като камък на шията ти? — попитах тихо.

— Ох, Оли! — каза Щефан и леко се усмихна. — Аз те обичам!

— Какво?

— Разбира се, че те обичам — повтори Щефан. — И никога не съм преставал. Това с Петра беше пълна глупост. — Щефан се облегна назад в стола си и впи в мен предан поглед. — Една глупост, за която се извинявам. Това вече никога няма да се повтори! — без помен от вина рече Щефан и остави поразителната си усмивка стил „Брад Пит“ да се разлее по лицето му. — Освен това, след като продадем градината, няма да я видим никога повече.

— Не искам да продавам градината, Щефан — казах, клатейки глава.

Усмивката на Щефан изчезна толкова бързо, колкото и се беше появила.

— Оли, не ме ли чу?

— Напротив! Много добре те чух — отговорих аз. — Работата тук те прави нещастен. Чувстваш се непълноценен, в същото време искаш да караш баровска кола и да носиш скъпи дрехи. Разбрах те много добре. Но ти чу ли аз какво ти казах? Много скоро ще имаме достатъчно пари, за да се задържим над водата, при това, без да ни е необходим милиона на Фриц.

— Няма да затворя парите ни в глупавия магазин — настойчиво каза Щефан. — Ако успеем да издържим въпросната половин година, ще имаме шанса да започнем наново. И аз няма да позволя ти да провалиш всичко!

— Разбирам!

Изведнъж се почувствах съвсем празна и студена като лед.

— Оли! — започна Щефан и гласът му отново стана по-мек — Ако си намеря хубава работа, а това ти го гарантирам, тогава ще можем да си купим страхотно жилище в града и най-накрая ще заживеем живота, който заслужаваме. Баща ми вече пусна в действие някогашните си връзки. В старата му фирма със сигурност ще се намери доходна работа за мен. Може дори за няколко години да заминем на работа в чужбина. Ние двамата — отборът мечта. Обещавам ти, че няма да съжаляваш, ако само ме послушаш.

— Разбирам — повторих аз.

— Това много ме радва — отговори Щефан. — Ела тук, Оли-Дундичке, ела при татко!

Направих крачка назад.

Щефан въздъхна.

— Моля те, спри да се сърдиш! Нали ти се извиних?

Някой от нас двамата се беше побъркал. Не че имам кой знае какъв опит в тази област, но ми се струваше ненормално така бързо да се върнем към нормалното ежедневие след изневяра. Представях си го по съвсем различен начин: изпочупени чинии, насинени очи, много часове семейна терапия. В случая тези неща ми се виждаха много по-нормални от поведението на Щефан, сякаш нищо особено не се е случило.

— Трябва да работя — отговорих и бързо излязох през вратата на кабинета.

— Не можете да ме уволните — рече Петра, която изникна на пътя ми. — Иначе ще доведа мъжа си.

— Нека да позная — отговорих аз. — Той сигурно е бодигард в някоя дискотека. Или събира вземанията на някое съмнително кредитно учреждение от сивия сектор?

— Глупости — тросна се Петра. — Той е адвокат.

— Ах, жалко — казах аз. Наистина жалко, идеята как някоя татуирана горила влиза в магазина и пребива Щефан, много ми бе харесала. — Какво би си помислил твоят адвокат, след като разбере, че си се забавлявала с шефа си на канапето в кабинета му?

— Той умее да ме цени — отговори Петра. — В края на краищата аз съм майката на децата му.

— Горкият човек! — рекох аз. — Но въпреки това си уволнена.

— Ще видим! — закани се Петра.

Открих Евелин в оранжерия номер пет да обгрижва скъпоценната си продукция.

— Мислех, че се каниш да печеш сладки.

— Така е. Видя ли кухнята?

— Да. — Кухнята беше станала страхотна. Една мечта в кремаво и бяло. Всичко, което преди изглеждаше тъмно и грамадно, сега беше светло и просторно. Включително и тавана. — Това е най-хубавата кухня, която някога съм виждала.

— Да, знам — отговори Евелин, без да скромничи. — С господин Кабулке измислихме толкова оригинални решения, че на човек не би му и хрумнало, че кухненското обзавеждане е било от дъбов фурнир, модел от седемдесетте. Как намираш лампите?

— Страхотни са! — казах аз.

— Не звучиш много ентусиазирано — отговори ми Евелин. — Ох, извинявай, може би сега не си в настроение да се прехласваш по кухнята. Какво стана? Заби ли мотиката в гърдите на Щефан?

Махнах с ръка.

— Не си струва!

— Права си — каза Евелин. — Ако ме питаш, този мъж изобщо не си струва.

— Това го казваш само защото Петра успя да ти го измъкне изпод носа — отвърнах аз.

— Оливия, кажи ми моля те, че не го мислиш сериозно! — засмя се искрено Евелин.

— Разбира се, че не го мисля — признах аз.

Ако Евелин го беше пожелала, със сигурност щях да намеря нейните презервативи в бюрото на Щефан.

— Е, сега вече ме успокои — отвърна Евелин. — Уверена бях, че знаеш колко е изискан вкусът ми. Почернелите от солариум хипохондрици със сигурност не са мой тип.

И моят също, помислих си. Но Щефан невинаги е бил такъв. Преди той беше много мил човек.

— Освен това — добави Евелин, този път съвсем сериозно, — освен това, не мога да си легна с брата на съпруга ми, нали така? Това говори за липса на стил.

— Ами, да — казах, а в същото време една леденостудена ръка се спусна към гърлото ми и го стисна здраво. Ох, какво направих! Аз нямах никакъв стил. Бях спала с брата на мъжа си.

— Освен това никога не бих го направила, защото те харесвам — допълни Евелин нежно и в този момент леденостудената ръка стисна гърлото ми още по-силно, толкова силно, че вече не можех да си поема дъх.

— И аз те харесвам — чух се да казвам с пресипнал глас.

И това си беше абсолютната истина. Харесвах Евелин. Много я харесвах. Особено откакто разбрах, че не е имала връзка с Щефан. Просто беше ремонтирала къщата ми и нищо повече. А какво направих аз в знак на благодарност? Преспах с мъжа й.

Аз бях утайка. Възможно най-гадната утайка. По-гадна от Петра дори. При нея просто подлостта беше заложена по рождение.

Гледах Евелин с отчаяние. Как бих могла някога да оправя нещата?

— А какво показа тестът за бременност? — попитах с пресекващ глас.

О, Господи! Не бях помислила дори и за секунда за бебето на Евелин, докато се въргалях с баща му в леглото.

Аз бях най, ама възможно най-долната гнусна утайка.

— Положителен! — каза Евелин и се засмя. — Поне за мен. Ха-ха-ха.

Когато обаче видя объркания ми поглед, тя отново стана сериозна.

— Не, всъщност даде негативен резултат.

Все още бях объркана.

— Това означава ли, че не си бременна?

Евелин поклати глава.

— Не, не съм. И знаеш ли какво? Никога няма и да забременея. За цялото това време ми стана ясно едно: изобщо не искам дете.

— Наистина ли?

— Да — отсече Евелин. — Да ти кажа, никога не съм искала дете, но си мислех, че просто е задължително да имаш, че това е част от живота. И ако не сега, то кога? Смятам, че идеята беше много глупава. Някои хора просто не са създадени, за да имат деца.

— Но Оливер — започнах, като се опитах да не обръщам внимание на угризенията на съвестта си, — той толкова иска да има деца.

— Да — отговори ми Евелин. — Той е ужасно разочарован. Но ме разбира. Винаги всичко разбира. Знаеш ли, той е толкова мил човек. Не искам да му причинявам болка.

— Да — прошепнах тихо.

„Утайка, утайка!“ — шепнеше вътрешният ми глас.

Евелин каза с усмивка:

— Винаги ще го обичам и той го знае. Но той просто не е призваният да бъде баща на моите деца. Нито той, нито някой друг. Когато най-накрая тези проклети шест месеца изтекат, ще си намеря нова работа. Просто съм прекалено добра, та да изчезна от трудовия пазар, за да сменям пелени или нещо подобно. Мисля, че на първо време ще е най-добре да отида някъде в чужбина.

— А какво ще стане с търговията ти с наркотици? — попитах, а в същото време се чудех какво ще стане с Оливер и с градинското ни предаване. Дали той нямаше да зареже всичко заради амбициите на Евелин?

„Не се опитвай да сменяш темата, утайка такава!“ — казваше вътрешният ми глас.

— Погледнато в перспектива, това изобщо не е за мен — каза Евелин и ми намигна. — Въпреки че имаме страхотни растения майки. С малко повече усилия и с нова напоителна система, можем спокойно само в оранжерия номер пет да добиваме по 30 килограма на месец. Това прави годишен оборот от около един милион евро. При това, без данъци. Много примамливо, не смяташ ли?

— Не — отговорих й. — Идеята изобщо не ми харесва. Предпочитам да се занимавам с разрешени растения.

— Както искаш — съгласи се Евелин. — Но смятам заедно да изпробваме сегашния добив.

— Нямам нищо против — казах.

Аз и без това си бях утайка. Може би трябваше да се напуша до смърт с дрогата на Евелин. Точно това заслужавах.

— Но съм непушачка — додадох разочаровано. — Може изобщо да не ми подейства.

— О, има толкова много възможности да приемеш дрогата — каза Евелин и се разсмя искрено. — Не е задължително да я пушиш. Ще опечем сладки с канабис, в интернет има страхотни рецепти.

И така ставаше. Значи щях да се натъпча до пръсване с тези сладки. Все пак това не беше най-лошият начин да се умре.

— Но за съжаление все още е само август — каза Евелин. — Трябва някак да издържим до ноември.

— Защо? Канабисът чак тогава ли ще става за сладки?

— Не — рече Евелин. — Тогава ще получим милионите. Канабисът отдавна си е готов. Старите задници още вчера изпушиха по един джойнт. Наистина е много качествен. Дори Оливер трябваше да го признае.

— Оливер ли?

— Да, и той си дръпна няколко пъти. Добрият стар Хашишко — закикоти се Евелин.

Значи вчера вечерта Оливер е бил надрусан. Е, така поне имахме причина, с която да оправдаем поведението си: алкохол и хашиш.

— Ще ти кажа веднага, щом изпека сладките — каза Евелин. — Ей, Оливия, щях да забравя! Съгласна ли си господин Кабулке да изшлайфа и да боядиса в бяло вратите на всички стаи?

Предполагам, че така щяха да се харесат на потенциални купувачи при оглед на къщата. При мисълта за това очите ми се напълниха със сълзи.

— На него толкова му харесва да работи с виброшлайфа — каза Евелин, която все още чакаше отговора ми.

— Ох, Евелин! За какво са всичките тези усилия, след като Щефан и без това иска да продаде всичко?

— Той не може да решава сам — отвърна ми Евелин. — Аз например никога не бих продала този имот.

— Но нали смяташе, че е ужасен? — попитах учудено.

— Вече не мисля така! — каза убедено Евелин. — Мисля, че в тази къща и стопанския двор има много потенциал. Виж каква промяна постигнахме само с малко боя.

— Но сама няма да мога да издържа финансово — казах й.

— Помисли си за милиона — отвърна Евелин. — Половината от него ти принадлежи. Ако Щефан си е наумил да се отказва, тогава можеш и сама да въртиш магазина.

След този разговор се почувствах по-добре. Все още като утайка, но малко по-добре.