Неоспоримо доказателство

1

Дизмъс Харди вървеше потопен до хълбоците из зелената леденостудена вода, а покритите му с гумени ръкавици ръце държаха перките на двуметрова бяла акула.

В света навън наближаваше два часа на едно ранно лятно утро, но тук, в „Стейнхарт“ времето не съществуваше. Светлината отгоре се отразяваше в учрежденско зелените стени, подгизнали от дестилираната морска пяна. Някъде вън от помещението, глухо бръмчеше двигател.

Единственият шум в света на Харди беше непрестанното плискане и засмукване на водата, която се набраздяваше зад него, докато той обикаляше ли, обикаляше, сам из кръглия басейн.

Пико Моралес се обади около седем, да го попита дали му се иска да се поразходи. Когато Пико се обаждаше, това означаваше, че някоя рибарска лодка е уловила голяма бяла акула и се е свързала с Аквариума. Акулите се развъждаха малко след Фаралоните и „Стейнхарт“ — или Пико, уредникът на аквариума — страшно искаше да притежава жива акула. Проблемът се състоеше в това, че животните пристигаха толкова изтормозени или наранени, или пък и двете, след като ги уловяха, че нито едно не оцеляваше. Прекалено изтощени, за да се движат сами, те трябваше да бъдат разхождани из водата, за да могат да дишат.

Това бе третото и последното едночасово дежурство на Харди за тази нощ. Няколко доброволци го бяха сменявали преди това, а Пико вече всеки момент трябваше да се появи, така че Харди просто вървеше, без да мисли, повдигаше ту единия, ту другия си крак, като влачеше и дърпаше полумъртвото чудовище със себе си.

През първата почивка бе свалил водолазния си костюм. Преоблече се и прескочи до „Литъл Шамрок“ за една-две бири. Шуреят на Харди, брат на Франи, Моузес Макгайър, не беше на работа. Лин Лий караше обичайната си съботна смяна зад бара и Харди отнесе питието си отзад и се настани, без да проговори с никого.

През следващата почивка бе излязъл и се бе прехвърлил през оградата на Японската чайна градина. Седна на мостчето и се заслуша в аранжираното ромолене на изкуствения поток, който течеше между бонзая и пагодите. Имаше мараня, но от това нощта не ставаше по-топла.

Харди не забеляза кога е влязъл Пико. Той изведнъж изникна отстрани на басейна, огромното му туловище изпъваше водолазния костюм до пръсване. Пико имаше големи увиснали черни мустаци, които се намокряха всеки път, щом поднесеше вдигащата пара чаша до устните си.

— Хей, Диз! — Харди, който с мъка влачеше крака, погледна нагоре и изсумтя. — Как е бебето?

Харди продължаваше да се движи.

— Не знам.

Пико остави чашата си на ръба на басейна и се плъзна вътре. Той потрепери, когато студената вода проникна под костюма му. Следващия път, когато Харди се приближи, Пико сграбчи акулата и я сръга в корема.

— Пусни я — каза той.

Харди направи още две крачки, после пусна перките. Акулата се обърна на деветдесет градуса и потъна с носа напред към плочките на дъното.

Пико въздъхна. Харди се облегна с лакти на ръба на басейна.

— Липса на семейна структура — заяви Пико. — Заради това е така.

— Заради това е как? — Харди дишаше тежко.

— Не мисля, че тия същества имат кой знае какво желание за живот. Нали знаеш, зарязани още при самото раждане, оставени сами да се оправят. Вероятно се обръщат към наркотиците, движат се в лоша среда, ядат боклуци. Когато дойдат при нас, вече са обречени.

Харди кимна.

— Хубава теория.

Пико по долнището на водолазния си костюм, с огромното си шкембе, щръкнало напред подобно на тумор, седеше на ръба на басейна и отпиваше на малки глътки кафе с бренди. Харди бе излязъл от водата. Акулата продължаваше да се поклаща, забила нос в дъното. Без да каже нищо, Пико подаде чашата си на Харди.

— Нещо не правим както трябва, Пик.

Пико кимна.

— Продължавай да разсъждаваш, Диз. Във вярна посока си.

— Все умират, нали?

— Мисля, че тази е умряла от свръхдоза. Вероятно венозно инжектирана. — Той сграбчи обратно чашата. — Шибани дрогирани акули!

— Липса на семейна структура — отвърна Харди.

— Да — Пико цамбурна вътре и се запъти към акулата. — Искаш ли да помогнеш да вдигнем този кучи син и да се поразходим из вътрешностите му? В името на науката, а?

Харди изпразни чашата с кафе на Пико, въздъхна и докара количката. Пико беше вързал едно въже около опашката на акулата и го бе провесил през макарата на тавана. Изведнъж опашката се разтресе и Пико отскочи назад като ужилен.

— Смахнатата акула е обхваната от конвулсии!

— Сигурен ли си, че е само конвулсия? — Харди не искаше да разрязва нещастното същество, ако още не беше умряло.

— Не е „ча-ча-ча“, Диз. Дърпай, ако обичаш!

Харди задърпа и акулата се показа от водата, бавно и тежко. Насочи я към количката. Изчака, докато Пико се измъкне от басейна.

— Спомних си едно стихотворение — каза Харди: — „Зиме и лете, пролет и есен, винаги, когато си гол, изглеждаш като топка за баскетбол.“

Без да му обръща внимание, Пико понечи да вземе чашата си с кафе.

— Трябва ли да търпя подобни обиди от някой, който ми изпива кафето?

— Кафе ли имаше?

— И малко бренди. Убива неприятния вкус.

Тръшнаха акулата по гръб. Пико отиде до кабинета си и миг по-късно излезе със скалпел в ръка. Направи прорез нагоре по търбуха на акулата, чак до хрилете и разтвори стомашната кухина. Отряза парченце месо и го поднесе към Харди.

— Искаш ли малко суши1?

Търбухът клокочеше. Харди се надвеси над количката, като внимаваше да не закрива светлината, докато Пико реже. Той пъхна ръце в корема и започна да вади разни неща: две или три малки рибки, дървена отломка, гумена топка, консервена кутия.

— Ядат боклуци — промърмори Лико.

— Остави храната настрани — отвърна Харди.

Пико отново се протегна и извади нещо, което приличаше на морска звезда. Той го вдигна нагоре и озадачено го заоглежда.

— Какво е това? — попита Харди.

— Не знам. Прилича на… — После Пико изкрещя така, сякаш го беше ухапало, отскочи назад и хвърли нещото на пода.

Харди се приближи да го огледа.

Отчасти смляно и покрито със слуз, все още обаче можеше да се познае какво точно е било — човешка ръка, откъсната от китката, показалецът липсваше, а на кутрето имаше пръстен с морскозелен нефрит.

2

Харди очакваше, че момчетата в синьо първи ще се появят на сцената. Вероятно щяха да се познават от „Шамрок“, където полицията се отбиваше достатъчно често, за да всява респект. Понякога в ирландския бар става малко напечено и не е зле силите на реда да се появяват от време навреме, за да напомнят на постоянните посетители, че трябва да се поддържа определен минимум благоприличие.

Близо девет години Харди бе работил като барман редовна смяна в „Литъл Шамрок“. Беше се върнал в прокуратурата едва преди четири месеца, след като се бе родила Ребека и двамата с Франи се бяха оженили.

Харди и някогашният му шеф, настоящ приятел, партньор и шурей, Моузес Макгайър бяха двете всяващи здрав разум ръце със сопата от кентъкийски ясен, която висеше зад бара под касата. Макгайър, доктор по философия, собственоръчно на два пъти беше изхвърлял хора през витрината на „Шамрок“. В повечето случаи насилственото излизане бе, по стар западен обичай, през люлеещите се двойни врати. Нито Харди, нито Моузес бързаха с гоненето — никой добър кръчмар не бързаше — но и двамата от време навреме бяха чувствали нужда от помощта на кварталните ченгета. „Шамрок“ не беше „място за ченгета“ и на момчетата от участъка им бе трудно да си поръчат нещо за пиене, ако се отбиеха в свободното си време.

Харди стоеше вътре във входа на Аквариума. Черно-бялата кола спря, прожекторът отгоре й обходи внимателно фасадата на сградата. Беше 2:15 на едно тъмно като в рог утро, а от улицата до входа имаше двайсетметров зациментиран открит участък. Харди не ги винеше за предпазливостта. Излезе навън.

Заобиколиха отзад, зад аквариумите и влязоха във влажното преддверие. Окъпани в мъждивата зеленикава светлина, двете ченгета следваха Харди през гъргоренията и клокоченията на Аквариума. Наистина ги познаваше — Дан Соупър и Боби Варела, защитник и нападател. Харди си помисли, че те тримата ставаха за парад: потриването на кожа, попляскването на кобур, тропота на тежки обувки, дрънченето на белезници и ключове — ченгетата не бяха облечени за засада. Това напомни на Харди за дните, които той самият бе прекарал в силите на реда, за това как двамата с Ейб Глицки обикаляха района си.

Тогава беше съвсем друг човек. Сега се чувстваше по-стар, почти покровителствено настроен към тези ченгета. Патрулирането бе началото.

Влязоха в онова, което Харди наричаше вестибюл. Пико си бе облякъл поло и спортно сако, при все че надолу още си беше по бански гащета. Той гледаше с празен поглед право напред, седнал на края на басейна до количката с акулата.

— Намери ли още нещо? — попита Харди.

Пико се надигна от ръба на басейна, като хвърли смразяващ поглед към Харди. След предисловието, Варела се приближи към ръката, която все още лежеше там, където Пико я бе захвърлил.

— На това ли ви прилича?

— Това е — отвърна Харди.

— Откъде взехте тази акула? — попита Соупър. — Хей, Боби! — Варела ръчкаше ръката с един молив. — Остави я, ако обичаш!

Пико разказа на Соупър как акулата се бе озовала в „Стейнхарт“. Соупър искаше да разбере името на лодката, на капитана, часа на улавянето, всичко. Харди се приближи до Варела, който продължаваше да стои приведен и се надвеси над него.

— Доста странно, а?

Варела погледна през рамо, изправи се.

— Никак дори, получаваме такива по три-четири пъти седмично.

— Чудя се дали човекът вече се е бил удавил?

Варела явно не можеше да откъсне очи от нещото.

— Дано. Как ти се струва да си още жив, а?

Соупър мина покрай тях и се запъти към кабинета на Пико, за да се обади по телефона. Пико се приближи.

— Ще извика хора от лабораторията. Изключено е отново да пипна дори с пръст нашия човек.

Варела потръпна.

— Не те виня — той се върна обратно при акулата и смело повдигна разреза по продължение на стомаха й с молива си. — Не се вижда кой знае какво.

— Вътре има още — отвърна Пико. — Току-що бяхме започнали.

Варела отстъпи назад.

— Дан е прав. Мисля, че просто ще трябва да изчакаме.

Харди се втренчи в ръката.

— Чудя се кой ли е бил? — въздъхна той.

— О, много скоро ще разберем — заяви Варела.

Пико се облегна на стената на басейна.

— Откъде си толкова сигурен? — попита той. — Всеки може да е.

— Да, но имаме най-важната следа.

— И коя е тя? — попита Пико.

Харди се извърна.

— Нека да отгатна — обади се той. — Отпечатъци от пръсти.

3

Харди вдигна зачервените си по края очи от папката, която преглеждаше. Беше три и половина следобед и миналата нощ се бе оказала дълга, проточила се беше чак до изгрев-слънце. От „Стейнхарт“ той се бе прибрал с колата си до вкъщи, беше се преоблякъл в нов, кафеникав костюм, надникнал бе да види Франи, сгушена в леглото им, после Ребека, спяща в новата си стая — построена собственоръчно от него в задната част на къщата — и се бе отправил към центъра, където, на третия етаж в Съдебната палата на „Седма“ и „Браянт“, вече работеше като помощник областен прокурор.

Нещата не вървяха кой знае колко добре. Случаят, над който се бъхтеше сега, както и останалите, които напоследък бе водил, идваха от най-ниските стъпенки на криминалната стълбица. Този конкретно бе свързан с една проститутка, хваната от някакво ченге, играло си на шляещ се из „Юниън Скуеър“ турист. Момичето — Езми Айела — беше на двайсет и две, чернокожо, с две предишни присъди. Бяха я пуснали под гаранция срещу петстотин долара и вероятно дори и сега, докато Харди четеше, беше навън на лов за клиенти.

Чудеше се какъв смисъл имаше всичко това. Или пък опандизването на един общински служител, Дерек Греъм, който продавал марихуана на грамаж, за да си докарва по нещо допълнително. Харди се бе срещал с типове като Дерек в колежа и много малко от тях продължиха и станаха важни клечки в, да кажем, картела „Меделин“. Дерек имаше три деца, живееше в „Мишън“ и се опитваше да свърже двата края, така че жена му да може да си стои у дома с децата.

Само че сега работата на Харди се състоеше именно в това — сгащването на дребните престъпници, отрепките, онези, на които късметът им беше изневерил и глупаците. Нямаше нищо общо с възвишения драматизъм на престъплението, извършено под въздействие на силни страсти, с романтиката на големите сделки, станали жертва на измама, с красиви хора, които отчаяно отричат либидото си, алчността си, плиткоумието си. Не, това беше много по-ниско от светлините на сценичните прожектори. Обитателите тук живееха на хлъзгавата граница на закона, подхлъзваха се върху нея, без дори да я видят, докато се опитваха да изкарат малко пари, да се сдобият с малко власт, да изпитат малко тръпка, може би дори само да се поотпуснат, да се позабавляват в една житейска история, която нямаше да стигне дори до светлините на рампата. В повечето случаи, помисли си Харди, тъжна история.

Вероятно, без да прецени реално нещата, той бе сметнал, че връщайки се отново на работа като помощник областен прокурор, няма да му се налага да се сблъсква отново с това ниво. Вече, в края на краищата, почти наближаваше четирийсетте и беше чиракувал в областната прокуратура преди десет години. Тогава, в началото, трябваше да се пребори с мисълта, дали той самият има моралното право да осъжда тъй наречените престъпления без жертва — проститутки, обикновени наркомани. Някъде в сърцето си вярваше, че тези престъпления не са толкова реални, колкото онези, които засягаха човешки същества. Беше склонен да приеме, че ако пълнолетни хора искат да се изчукат или да се пореят из висините, или да умрат, скачайки от моста „Голдън Гейт“, обществото трябва да ги остави да го направят. Бог му беше свидетел, че имаше достатъчно наистина лоши неща, които да се оправят. Защо да се губи време с такива дреболии?

Знаеше, че не това е правилният подход. Работата му беше да осъжда хора, нарушили закона. Дали бяха извършили нещо, което той смяташе за престъпление, бе спорно.

Беше и новоназначен, взет единствено, защото все още му бяха останали няколко приятели, като например помощник главния прокурор Арт Драйсдейл. Освен това подозираше, макар да не знаеше със сигурност, че бившият му тъст, съдия във Върховния съд, Анди Фаулър, също бе казал няколко добри думи за него.

Не беше упражнявал активно право от десет години. Работил бе като барман, продължаваше все още да бъде съсобственик в „Шамрок“ и всъщност не можеше да очаква хора, направили кариера в криминалното право, да отстъпват встрани, за да може новодошлият да прибира горещите дела.

Разбира се, дори и да се занимаваше с убийства — забавната страна на нещата — болшинството от тях бяха дела „без човешки жертви“. Един твърде уместен термин. Отрепки се избиваха помежду си за неща, които биха могли да се нарекат смехотворни — те и си бяха смехотворни, — ако не се оказваха с толкова трагични последствия.

Сутринта Харди бе заварил Арни Тиано и Елизабет Пулиъс да се превиват от смях в коридора:

— … и този нещастен кучи син, жертвата, Лайън, се опитва да сложи някакви джанти на онази кола, всичко става посред бял ден. Колата си е негова. Червена, стар форд. Извършителят, Джърмейн, го вижда, излиза навън и го пита какво си мисли, че прави, като бърника из неговата, т.е. на Джърмейн, кола, която обаче всъщност е паркирана зад ъгъла. Явно много си е приличала с колата на Лайън. Същият модел, червена и изобщо. Но Джърмейн се е наквасил до козирката и не вижда добре, а Лайън му отвръща, я чупката, това си е моята кола, което си е и така. Обаче Джърмейн влиза вътре и излиза с пистолет, а Лайън го пита: „Кво бе, да не би да ме гръмнеш?“ Джърмейн му отвръща: „Да“ и му пуска четири куршума.

Пулиъс вие:

— А стига бе!

— Кълна се в Бога, искам да кажа, десетина свидетели висят на тротоара, обаче онзи тип просто гръмва Лайън, прибра се и си ляга да подремне, което и правеше, когато пристигнахме там.

И двамата, и Елизабет и Арни се смеят, смеят, смеят.

Но беше по-добре от това да си барман.

Не, че в последното имаше нещо лошо. Работата зад бара означаваше живот без усложнения и стресови ситуации. Гордееше се с начина, по който смесваше напитките, сприятеляваше се с всички, движеше се като насън.

После изведнъж това вече не му беше достатъчно. Изобщо не му беше достатъчно. След като наруши ежедневието си веднъж, опитвайки се да помогне на семейство Кокрън и втори път, опитвайки се да спаси собствения си живот, той осъзна, че се е променил. Оцеляването не беше достатъчно. Беше се влюбил. Новата му жена сега имаше дете, към което той се отнасяше като към свое, нищо, че не беше.

Той отново имаше бъдеще, а не поредица от дни с полузамаяна от бира глава. Изненада се колко приятно бе усещането.

Времето зад бара започна да му тежи. Редовните клиенти, свалките, глупавите ирландски сбивания заради игра на стрелички или заради това дали Джеймсън бил по-добър от онзи протестантски пикльо Бушмилс. Все едно и също, едно и също, пиянски спорове, натоварени с дълбокомислие, което никога не издържаше критичния анализ на следващия изгрев.

Затова, обратно към закона, към истинската работа, към нещо, което искаше да подхожда на новия живот, който градеше.

А и Франи отново беше бременна.

4

„Съдебна медицина“ беше в същата сграда, в която работеше и Харди, на партера. За да се вкарват количките с трупове, имаше удобен вход откъм паркинга. Зяпачите можеха да влизат, без да бъдат претърсвани, без да минават през детекторите на задния вход на Съдебната палата.

Харди седеше на един от жълтите пластмасови столове в преддверието. Беше четири и половина, а той трябваше да се срещне с адвоката на Езми в пет в неговия офис, така че си пое дълбоко въздух и реши да отиде и да провери за ръката.

Мъжът зад гишето бе едно от онези редки чудеса в сферата на обслужването. На около двайсет и пет години, Сиксто носеше връзка и спортен панталон, решеше косата си, говореше английски любезно и с учудваща граматическа педантичност. Истинско чудо.

— Не мисля, че са открили нещо, г-н Харди — каза той. — Не беше добър ден. Понеделниците никога не са.

— Натрупа се работа от събота и неделя ли?

Сиксто кимна.

— Две убийства. А и това отвратително нещо. Какво им става на хората? — на това нямаше как да се отговори, а и Сиксто не очакваше отговор. — Така че, съмнявам се, че са стигнали до ръката, но ще ви държа в течение, става ли? Ще ви се обадя.

Харди му поблагодари и стана. Навън, в юнската мъгла, се спря, за да огледа паркинга — магистралата препречваше хоризонта отдясно, започваше да звучи като пиков час. Към него, откъм задната врата, се приближаваха детектив Ейб Глицки и помощник главният прокурор Арт Драйсдейл.

— Момчета — кимна им Харди.

Момчетата не бяха в настроение. Докато се приближаваха към него, Драйсдейл изсумтя:

— Не ни се говори.

— За ръката ли?

Глицки, толкова огромен, черен и злобен на вид, колкото приятен от своя страна изглеждаше дългия като върлина, бял Драйсдейл, отсече:

— Каква ръка? — Той се пресегна зад Харди и дръпна вратата.

— Не ни се говори — повтори Драйсдейл.

Влязоха през вратата.

— Точно това ми харесва — подвикна Харди. — Свободният и лесен приток на информация, сърдечния обмен на идеи…

Вратата се затръшна под носа му, Харди постоя за миг, повдигна рамене и се качи нагоре, за да се срещне с адвоката на Езми.

Арън Иънс кръстоса лъснатите си с плюнка обувки върху доста изпомачканите панталони, като изложи на показ малко от червения жартиер по средата на прасеца си, който придържаше черните му чорапи. На Харди му хрумна, че Иънс може да е и сводник на Езми, нищо че беше неин адвокат. Мразеше сводниците.

— Струва ми се, че основният проблем тук са предишните присъди — каза Харди. — Езми явно не разбира от предупреждение.

Иънс се облегна на задните крака на стола срещу бюрото на Харди. Дръпна маншета на панталоните си надолу, за да прикрие смущаващия жартиер. Адвокатът имаше широко, жизнерадостно, тъмно черно лице, високо чело, орлов нос, правата му коса бе започнала леко да се прошарва. Все още се усещаше следа от измамлив английски акцент с неизвестен произход.

— Тя е работещо момиче, г-н Харди, ние и двамата знаем, че можете да я арестувате през ден и въпреки това тя ще продължава да излиза на улицата, веднага щом я пуснат.

— Не и ако е в затвора, тогава няма.

Иънс извъртя очи, но бързо, като реши да не се превзема много-много.

— В затвора ли?

— Тук имаме углавна кражба в големи размери. Четиристотин и шестнайсет долара. Това означава затвор.

Иънс отново се наведе напред, с лакти върху коленете си.

— Г-н Харди, и двамата знаем, че никой съдия не желае подобни обвинения да стигат до съда. Графиците ужасно се задръстват. А и също така връзва главния ви свидетел за един цял ден, дори два, откъсва го от улицата и каква полза от него тогава? Ако започнете да давате всички тези хора на съд… е, знаете го толкова добре, колкото и аз.

Харди започваше малко да се отегчава от урока по гражданственост. Той запрелиства папката пред себе си, като се преструваше, че чете.

— Предложението — заяви той, — е условна присъда, деветдесет дни затвор или пет хиляди долара глоба.

— Сериозно ли говорите?

Харди кимна.

— Да.

— Това някаква нова политика ли е?

Харди поклати глава.

— Откъде клиентката ми ще намери пет хиляди долара? Да не мислите, че щом излезе, ще си намери работа като машинописка някъде? Или ще иде да работи в „Макдоналдс“? Няма да го направи. Тя няма никаква квалификация, г-н Харди. Знаете какво ще направи, нали? Ще трябва да си дига краката в продължение на месец, за да изкара толкова пари? Това ли искате?

— Сигурен съм, че само за две секунди и половина сводникът й може да й даде парите. Но тя не иска да говори за сводника си. Твърди, че нямала сводник. Така че, питам се аз, как можем да докопаме този сводник и да затворим заведението му?

Иънс си пое дълбоко въздух.

— Знаете ли, г-н Харди, повечето от тези сводници не са цвете за мирисане, гарантирам ви го, но те осигуряват защита на момичетата си, аборти, ако стане нужда, неща от сорта.

— Поддържат производителността на собствеността си. Проста работа.

— Знаете ли колко време ще просъществува на улицата само момиче?

— Искате да ми кажете, че сводниците са достопочтени граждани, така ли?

Иънс вдигна длани нагоре.

— Осигуряват услуга.

Харди се наведе напред с преплетени пръсти и ръце върху бюрото.

— Онова, което правят, г-н Иънс, онова, което сводниците правят — той направи пауза, — както и двамата с вас знаем, е да взимат тези невежи, бедни, изстрадали, наистина безпомощни жени и да ги държат в подчинение, дрогирани и с вдигнати крака, докато на двайсет и пет не започнат да изглеждат съвсем изхабени. След което продължителността на живота им, поради спринцовките и болестите и най-вече заради това, че биват смазвани от бой, е около шест месеца. — Харди си пое въздух, за да се успокои. — Така че, може би, тези пет хиляди ще накарат Езми да реши да издаде сводника си и тогава, може би, аз ще мога малко да се позабавлявам.

Иънс кимна. Разкръстоса краката си, изправи се и протегна ръка през бюрото. Харди, изненадан, се изправи, поколеба се, после реши да я стисне.

— Ще предам предложението ви на клиентката си — заяви Иънс.

Той се спря на вратата, извърна се, вдигна пръст, за да направи забележка, после реши да си премълчи и изчезна по коридора.

„При Лу Гърка“ беше ресторант и място за по чашка на ченгета и прокурори, намираше се от отсрещната страна на Съдебната палата. Лу беше женен за китайка, която се занимаваше с готвенето, така че тук се предлагаше едно еклектично меню от яйчени топчици, шоу мейн, шиш кебап, пилаф, зелева чорба, баклава и курабийки с късметчета. От време на време специалитетът на Лу беше нещо подобно на Кънг Рао джоб или дюнер.

Имаше два бара, на предната и на задната стена, без маси. Сега, в пет и половина, врявата беше оглушителна. По средата на помещението се провеждаше състезание по канадска борба, двайсетина или трийсетина ченгета крещяха и се опитваха да се включат в залагането.

Драйсдейл и Глицки се бяха надвесили над един стар пинг-понг автомат до задния вход. Харди си запробива път през тълпата. Драйсдейл водеше с осем на шест. Нито единият, нито другият погледнаха нагоре.

— Бау! — каза Харди.

Глицки вдигна поглед за миг и това беше достатъчно, за да мине светлата точка покрай него.

— По дяволите!

— Девет на шест — заяви Драйсдейл. — Трябва да внимаваш.

— Продължавай да играеш — изсумтя Глицки.

Харди наблюдаваше как светлинната точка се движи напред-назад. И двамата бяха добри, играеха на майсторско равнище и светлинната точка наистина се движеше. Харди се запъти към бара, като си пробиваше път с лакти, поръча си голяма чаша сок от боровинки с много лед.

Върна се при масата за пинг-понг, Глицки гледаше сърдито като победен. Драйсдейл седеше облегнат назад на стола си, с кръстосани крака и се наслаждаваше на бирата си. Харди приклекна, за да провери крайния резултат: единайсет на шест.

— Дължиш ми петачка — каза му Глицки.

Драйсдейл отпи от бирата си.

— Така и така никога нямаше да ме бие. На твое място не бих му я дал.

— Може ли да поговорим за ръката?

— Каква ръка?

Харди погледна към Драйсдейл.

— Каква ръка ли пита?

Драйсдейл разказа на Ейб, който бе прекарал целия ден да разпитва членовете от семейството на един убит старец. За него ръката не беше най-завладяващата тема за деня.

— Е, кой е? — попита Глицки, когато Драйсдейл свърши.

Драйсдейл повдигна рамене.

— Някакъв мъж — отвърна той. После, към Харди. — За какво има да говорим?

— Ами ако е бил убит?

— Е, и?

— Мислиш, че е бил убит ли? — попита Глицки.

— Мисля, че най-малкото е мъртъв. Как е стигнал дотам, не знам. Съмнявам се, че изобщо ще чуем нещо повече.

— Онзи ден чух една нова песен — пошегува се Глицки.

Харди се обърна към Драйсдейл.

— Реших, че от експертизата може да са открили нещо.

Драйсдейл се намръщи:

— Съмнявам се, че изобщо са я погледнали.

— Звучеше като Гарт Брукс, но може да беше и Мъри Хагард. Повечето от тези кънтри певци ми звучат еднакво.

Харди схруска леда.

— Добре, но ако се окаже убийство, нямам нищо против да се заема със случая.

— Много малко вероятно е да е убийство — отвърна Драйсдейл. — Човекът може да се е удавил, кой знае какво му се е случило.

— Знам. Просто исках да си кажа.

Драйсдейл обмисляше предложението.

— Не си имал още убийство, нали, Диз?

Харди поклати глава.

— Не точно.

— Въпреки, че може да беше и Ранди Травис — продължаваше Глицки. — Понякога, когато пее ниско, звучи точно като Хаг.

Явно Драйсдейл се замисли сериозно за миг. Глицки си тананикаше първите няколко такта от въпросната песен. Накрая Драйсдейл погледна към последния пръст бира, останала в чашата и го ликвидира.

— Звучи справедливо — каза той на Харди. — Ти я откри. Ако е убийство, делото е твое.

Глицки спря да си тананика.

— Настъпва великият момент за Харди — намеси се той, възвръщайки привичния си ентусиазъм.

Харди бръкна в джоба си и пусна няколко монети по петдесет цента в автомата отпред.

— Изиграйте още една игра — обърна се той към Драйсдейл — и този път го остави да спечели.

Харди седеше на индианската рогозка на пода във всекидневната, в предната част на къщата си. Осиновената му дъщеря Ребека лежеше в скута му, малката й ръчичка опипваше копчетата на ризата му. В камината горяха дъбови цепеници. Навън пашкулът от мъгла, който бе обгърнал къщата, постепенно се смрачаваше. Навътре, откъм кухнята, се чуваше как Франи си тананика, докато мие чиниите от вечерята.

Тази стая, както и останалото от къщата, се промени с идването на Франи. Преди Харди живееше най-вече в задните помещения — кухнята, спалнята, кабинета. Къщата му беше в стар викториански стил, с общ коридор към стаите, всекидневна отпред, трапезария, после малко мокро помещение, всички с врати отдясно към дълъг коридор, който свършваше при кухнята.

Докато Харди беше проектирал и построил стаята за Ребека отзад, Франи боядиса и залепи тапети в стаите отпред. Беше освежила всичко в бяло, с леки акценти на пепел от рози. Нещата на Харди на морска тематика, все едно какви, бяха изхвърлени в кабинета му. Сега на полицата над камината, вместо прашния стар бодливец, имаше изящен керван слонове от духано венецианско стъкло. Един окачен в рамка плакат на Да Винчи и една скица на коне украсяваха стената вляво от камината. На дясната Франи бе запълнила вградената библиотека с издания с твърди корици от кабинета на Харди — Барбара Тъчмън, събраните съчинения на Уомбо, повечето на Стайнбек, Маркес, Джек Лондон. Четири нови лампи изпълваха ъглите със светлина.

Харди оглеждаше всичко това — растенията, тъмния блясък на направените от черешово дърво мебели в трапезарията, малкото си момиченце. Изглеждаше му почти невъзможно, че сега всичко е толкова уютно, толкова на място. Франи влезе през трапезарията и застана облегната на касата на вратата. Дългата й червеникава коса проблясваше на светлината на пламъците. Беше облечена в джинси, горнище на анцуг, бели „Рийбок“.

— Бяхте толкова тихи — каза тя.

Харди постави длан върху коремчето на Ребека, усети как тупка сърцето й.

Не мисля, че докато работех като барман, някога съм си бил у дома по това време на вечерта.

— Липсва ли ти?

— Барът ли? — Той поклати глава. — Не. Странно. Мислех си, че съм се пристрастил към него — нали знаеш, глъчката и изпълненията. Сега си седя тук, огънят пращи и това ми стига.

Тя се приближи и седна по турски срещу него. Прокара пръст нагоре по крачето на дъщеря си.

— Не си ли уморен? Спа ли изобщо снощи?

Харди повдигна рамене.

— Както казва г-н Зевън, ще спя, когато умра.

На Франи не й харесваха подобни приказки. Истинският баща на Ребека, Еди Кокрън — съпругът на Франи — беше убит преди близо две години.

Харди го усети. Той постави ръката си върху нейната.

— В интерес на истината, зверски съм уморен.

Точно, когато Франи се изправи, за да дръпне завесите на еркерния прозорец, на вратата се позвъни.

— Нищо не искаме — предупреди я Харди.

— Знам — Франи се запъти към вратата.

Джеф Елиът подушваше новината, още щом я зърнеше и ако една човешка ръка, открита в стомаха на акула не заслужаваше повече от няколко реда на задната страница, той щеше да си изяде журналистическата карта.

Знаеше, че болшинството от повечето големи истории за афери — „Уотъргейт“, Спестовна каса „Линкълн“, „Пит Роуз“ — бяха започнали като мънички капчици в огромното море от информация, което се изливаше във вестниците ежедневно. И онова, което караше тези капчици да се превърнат в струя, а струята да прелее в поток, бяха репортерите, които гледаха на новините като на канава. Появяваха се новини, разбира се, но него го вълнуваше онова, което правеше от новината истинска история. Не можеш да си съчиняваш, но можеш да възпроизведеш интерес, гледна точка, интрига. Точно това правеше добрият репортер. И Джеф знаеше, че дарба не му липсва — шефовете му просто още не я бяха забелязали.

Така че нещата за него не се движеха толкова бързо, колкото се бе надявал. В колежа в Уисконсин той бе редактор на вестника, после три години в акрънския „Клериън“ и накрая големия му пробив в „Сан Франциско Кроникъл“. Но в продължение на седем месеца се бе движил само по инерция и бе удивен, че дори тук, в големия град, толкова малко от онова, което излизаше в полицейските бюлетини, беше дори някак смътно заинтригуващо.

Именно това правеше той — най-мръсната работа — душеше, преглеждаше полицейските бюлетини, търсеше уводната статия, нещо потресаващо, някакъв истински материал. И ето, днес, най-после, ръката.

Той подпря патериците си на касата на вратата, за да натисне звънеца. Почти веднага тя се отвори пред една много красива червенокоса жена, облечена с горнище на анцуг. Къщата миришеше на дъбови цепеници и препечен хляб. Той пусна в ход усмивката си на бездомно дете.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза, — но тук ли живее Дизмъс Харди? Аз съм Джеф Елиът от „Кроникъл“ и просто бих искал да му задам няколко въпроса.

— Интересно, че питате затова — каза Харди. — Бе предоставено на следствието едва днес.

— Какво бе предоставено, за убийство ли става въпрос?

Бяха се преместили в трапезарията и Франи бе наляла бира на два пласта — черна и от консерва — „Гинес“ и светла — за съпруга си. Репортерът, който беше просто едно дете с два сакати крака, поиска кафе. Франи, бременна, си наля чаша вода и седна тихо — да приспи Ребека и да слуша.

— Ами, твърде възможно е, че който и да е бил, най-вероятно е умрял наскоро. Може да е било и обикновено удавяне, но трябва да вземем под внимание и факта някой да го е убил и да го е хвърлил в океана.

Репортерът беше поставил диктофона си на масата между тях.

— Но — продължи Харди, — все още не знаем нищо със сигурност. Не вярвам, че медицинската експертиза дори е имала възможност да погледне ръката. Поне не бяха до момента, когато си тръгвах от работа.

— Това нормално ли е?

— Ами ако имахме труп, вече щеше да е направено нещо, сигурен съм. Но все още не разполагаме с нищо от отдел „Изчезнали“, поне досега. Уверен съм, че се търси съдействието и на другите компетентни органи — Харди повдигна рамене. — Следствието работи, това е всичко. Ще се стигне и до версията за убийство.

Франи бе приспала Ребека и отиде в задната част на къщата да сложи спящото дете да си легне. Когато се върна, Дизмъс бе изпил бирата си и тя можеше да познае по погледа му, че умира за сън. В края на краищата, не беше мигвал от два дена.

Говореха за това как Пико Моралес извадил ръката в Аквариума. Франи застана зад Дизмъс, започна да разтрива раменете му и се изкашля:

— Страхувам се, че тази пресконференция ще трябва да приключва. Тук имам един уморен съпруг, който се прави прекалено много на мъж, за да си го признае.

— О, Боже! — Джеф Елиът си погледна часовника, изключи касетофончето. — Съжалявам, нямах намерение да ви задържам. А пък и трябва да напиша и вкарам в компютъра този материал.

— Страхувам се, че новината едва ли става за материал.

— Не знам. Просто имам някакво предчувствие по отношение на това. Ръката все пак е нечия.

Харди кимна.

— Имате ли визитна картичка? Ще ви уведомя, ако открием нещо.

5

На петдесет и две години Кристофър Док беше първият афроамериканец избиран някога за областен прокурор на града и областта Сан Франциско. Док смяташе, че работата му основно се състои във възвишената сфера на политиката. Например, опитваше се с всички сили да прокара смъртното наказание. Решаваше дали да се предприемат енергични мерки за съдебното преследване на графитите, на хомосексуалните събирания в предградието „Мишън“; сътрудничеше си с полицейския участък за координиране действията на силите за борба с масовата престъпност. Присъстваше на много обяди, държеше речи както в града, така и из щата върху въпросите, свързани с правораздаването.

Дългогодишен съратник на Док и негов най-добър приятел (до степента, до която беше възможно да имаш такъв) бе Арт Драйсдейл, на когото Лок бе поверил голяма част от ежедневното ръководство на прокуратурата. Арт бе честен и непоколебим, прекалено откровен, за да му бъде политически съперник, добър администратор и дори още по-добър юрист. Последното нещо, за което Док имаше време или с което искаше да се занимава, бе да се разправя с подчинените си.

Но ето че беше тук, във вторник сутринта да чака пристигането на Дизмъс Харди — от четири месеца в прокуратурата. Досието на Харди лежеше до броя от „Кроникъл“, разлистен на бюрото пред него.

На Док статията не му се стори нищо особено, но явно се бе оказала достатъчна, за да предизвика обаждането на някакъв лейтенант от отдел „Убийства“ до самия шеф на полицията, Дан Ригби, който на свой ред я бе сметнал за достатъчно важна, за да обезпокои Док в дома му, преди още да си беше изпил кафето. Петнайсет минути по-късно телефонът отново бе иззвънял, този път беше Джон Страут, шефът на медицинската експертиза, за да го попита каква, по дяволите, е тази история за убийство.

Драйсдейл си беше помислил, че просто ще изтича до долу и ще каже на Харди да си затваря устата, но Док бе обещал на Ригби, че лично ще се заеме с въпроса, така че ето го тук.

Дороти натисна интеркома и миг по-късно Харди влезе. Док си го спомняше. Беше го приветствал в отдела — формалност, която педантично спазваше. Тогава Док се бе почудил как Драйсдейл бе намерил свободно място за бял.

Във всеки случай Харди не беше някой младок. За втори път работеше в прокуратурата. Трябваше да е по-наясно с нещата.

— Не сядай, Харди. Няма да те задържам — Док запрелиства набързо досието му. Без да вдига поглед, каза: — Както виждам, имаш седемнайсет специално назначени предварителни изслушвания.

— Да, сър, горе-долу толкова.

— Точно толкова са, според досието ти. Пропускам ли някое?

— Не съм ги броил.

— Може би не заслужава да си губиш времето с предварителните изслушвания.

Харди стоеше в класическа стойка „свободно“.

— Заради статията е — не беше въпрос.

— Точно така. Заради статията.

— Цитатът е вън от контекста.

— Непрекъснато се случва. Чудя се защо си сметнал за уместно изобщо да обсъждаш въпроса с пресата.

— Аз намерих ръката. Помислих, че репортерът проявява чисто човешки интерес.

— Явно си сбъркал. Изглежда, че си се поизсилил.

— Да, сър, така изглежда.

— Затова инструктирах г-н Драйсдейл да ти препрати повече предварителни изслушвания. За нас е важно прокурорите ни да работят върху делата, които са им възложени, ясно ли е?

— Да, сър.

— И г-н Драйсдейл е този, който има грижа за възлагането им.

— Да, сър.

— Би била добра политика и добра привичка за теб самия, ако предхождаш всякакви коментари, които някога правиш пред репортер, с думите: „Изявлението е неофициално“. Разбра ли?

Харди кимаше и се съгласяваше, докато не го освободиха.

При все, че Харди не го харесваше, Арън Иънс беше свестен, дори многоуважаван адвокат. В отговор на онова, което бе приел като възмутително предложение от страна на Харди, той беше подал иск да се явят пред съдия от Върховния съд, вместо пред общински, още преди самото предварително изслушване, на което трябваше да се реши дали предложението на Харди ще остане в сила. От любезност, Харди се бе съгласил с иска.

Сега се намираха в съдебната зала на съдия Анди Фаулър и Езми Айела стоеше на подсъдимата скамейка до Арън Иънс. Беше облечена в опъната по тялото синя ластична рокля, която започваше сантиметри над зърната на гърдите й и свършваше четири пръста под чатала й. Косата й беше изправена и боядисана в червеникав оттенък, който не се срещаше никъде в природата.

— Г-це Айела — казваше съдията, — фактите по това дело изглежда сами говорят за себе си, но преди да се произнеса, искам да чуя от вас самата, че вие лично не сте заинтересувана дали кражбата в особено големи размери, в която сте обвинена, ще бъде сведена от углавно престъпление до простъпка.

Езми стоеше мълчаливо с ръка на устата.

— Г-це Айела!

— Не мислех, че й задавате въпрос, ваша светлост.

Фаулър се обърна към Арън Иънс, хвърли поглед и към Дизмъс Харди, който стоеше отдясно на Иънс, после отново продължи, като погледна право към Езми.

— Г-це Айела, съдът ви нарежда да говорите. Чувате ли ме ясно?

Жената кимна.

— Ако обичате, бихте ли използвали думи? Ясно ли ме чувате?

— Да, сър.

— Ваша светлост, клиентката ми…

Фаулър вдигна длан нагоре.

— Г-н Иънс, говоря директно с вашата клиентка, ясно ли е? — без да чака отговор, съдията продължи: — Сега, г-це Айела, положението ви не е за завиждане. Трябва да ви кажа, че обвинението в кражба в големи размери е нещо много сериозно. Ако ви осъдят, няма да се разминете само с глоба, има вероятност, доста голяма вероятност — да отидете в затвора. Разбирате ли?

Ръката се отдръпна от устата й.

— Да, сър.

— Това не ви ли интересува?

Тя повдигна рамене.

— Няма значение.

— Няма значение дали ще отидете в затвора, така ли?

Езми отново повдигна рамене.

Фаулър погледна към Харди. Явно, нямаше значение. Назиданията, споренето или заплашването нямаше да променят нищо. Очите на съдията обходиха дъното на залата за миг, после той удари с чукчето си. Даде знак на Харди да го последва в кабинета му.

— Съдът се оттегля за малко.

— Няма никаква надежда — заяви съдията. Подобно изявление беше толкова нетипично за Андрю Брайън Фаулър, че Харди не можа веднага да отговори. У съдията нямаше нищо, което да подсказваше, че изобщо би могъл да си помисли, че няма никаква надежда. Изглеждаше, както винаги, великолепно. Гъстата му черна коса беше осеяна с достатъчно бели коси, за да внушава мъдрост, но не за сметка на напреднала възраст. Като младеж бе позирал за каталога „Сиърс“ и загорялото му лице все още носеше онези чудесни, типично американски черти. Сиво-синкавите му очи бяха проницателни, брадичката силна, зъбите съвършени, носът правилен.

Ръчно ушитата широка синя риза на Анди нямаше нито една гънка, дори и под тогата, а златните копчета за ръкавели, с изработените по поръчка инициали „А.Б.Ф.“, създаваха подходящото за един съдия впечатление.

Копчетата за ръкавели често се виждаха, докато Фаулър седеше зад банката с разперени върху устните си пръсти и слушаше нечии прения — които след това си спомняше почти дословно. Копчетата за ръкавели допринасяха за онова, което римляните наричаха gravitas — тежест — почти неподлежащото на описание качество, което придаваше на действията и решенията на един човек значимост. На съдийското място негова светлост Анди Фаулър притежаваше тежест, и то голяма.

Тук, в кабинета му или в дома му, беше по-различно, но не кой знае колко. В къщи Харди се подвизаваше по джинси и горнище на анцуг — по времето, когато беше барман, се чувстваше удобно с маратонки, стари рипсени панталони и тениска. Докато сега, в един от трите си нови костюма, Харди усещаше възела на вратовръзката на адамовата си ябълка. Анди, точно обратното, пристигаше на неделно барбекю в изгладени с ръб каки на цвят панталони, кожени мокасини с пискюли, официална риза и блейзер, понякога дори с вратовръзка. Когато Анди играеше тенис, което той правеше добре и често в „Олимпик Клъб“, той се обличаше изцяло в бяло. Харди предполагаше, че спи с шита по поръчка пижама и си слага халат и пантофи, докато си пие кафето сам в кухнята.

Харди взе преспапието от бюрото му. Съдия Фаулър се извърна към него.

— Не искам да ти причинявам това, но дори и без сътрудничеството на това момиче, не можем да продължаваме с тази углавна кражба в големи размери.

— Не можем ли? Защо?

— Защото подобен род клопки не минават пред мен, Диз. Крис Лок го знае. И Арт Драйсдейл го знае. Не мога да разбера защо продължават да препращат тия нещастници към Върховния съд.

Съдията започваше да се ползва с все по-лоша и по-лоша слава из Палатата заради възгледите си относно принудителните показания. Неговата популярност, някога твърде голяма, беше накърнена от това, но той беше против да се пращат на топло хора за престъпления, които смяташе, че не биха извършили без натиск от страна на полицията.

— Жената — продължи той, — си хваща клиент на „Юниън Скуеър“, и двамата отиват в хотелската му стая. Телевизорът в стаята, за най-голяма изненада, всъщност се оказва видео камера и когато нашето момче излиза от стаята, за да отиде до банята, ние се сдобиваме с чудесно филмче с Езми Айела, заснета как прибира портфейла му, в който случайно има точно толкова долара, колкото да се образува дело, за както законът го нарича кражба в големи размери — той поклати глава с отвращение. — Понеже те обичам, както току-що видя, блъфирах. Кой знае, може да издаде сводника си. Но тя няма да го направи по никакъв начин. Така че това си става отново онова, което си е в действителност — подлежаща на наказание проституция, която не би трябвало да се разглежда в моята зала.

— Но тя наистина е откраднала парите, Анди.

— Диз, те всичките крадат. Защо, преди всичко, мислиш, че проституцията е незаконна?

— Значи просто да я глобим и да забравим?

Раменете на Фаулър увиснаха.

— Всеки Божи ден ние ги глобяваме и ги забравяме. Просто няма никаква надежда — повтори той.

Тежестта и равновесието на преспапието действаше невероятно добре. Харди седна, продължавайки да го държи, като го прехвърляше ту в едната, ту в другата си ръка. Съдията се отправи към един от двата прозореца зад бюрото и кръстоса ръце зад гърба си.

Харди се изправи, постави преспапието обратно на мястото му и се приближи до мъжа, бил негов тъст в продължение на пет години.

— Анди, добре ли си?

Съдията въздъхна.

— Естествено, добре съм — той бързо възвърна усмивката си. — Ето.

Фаулър не каза нищо повече за това, защо няма никаква надежда, но ако в момента не му се говореше, Харди нямаше да настоява.

— Ами следващия път какво ще правим с Езми Айела? Никога ли няма да я осъдим?

Съдията бе зареял поглед навън през мръсния прозорец.

— Да я поправим, искаш да кажеш? — смехът му беше по-скоро горчиво сумтене. Фаулър раздели щорите на прозореца, сякаш търсеше нещо. Когато не го откри, той се върна отново зад бюрото си, в червеното кожено кресло. — Момиче като Езми, всички момичета като Езми, проституират, защото за тях нищо няма значение. Техният сводник е и техен баща. Той ги бие и спи с тях.

— Мислиш, че бащата на Езми е спял с нея?

Сега пък Фаулър се пресегна към преспапието и кимна.

— Или брат й, или чичо й, или всички заедно. Жените в занаята, всички те са пречупени още у дома. И обратното, ако баща им ги е чукал, дори и да не се захванат изцяло с това, те го правят един-два пъти. Евтина психология, но я има в биографията на всички.

Харди знаеше, че е истина. Спомни си интервюто, което бе чел, в което някакъв репортер бе питал една проститутка, дали е била малтретирана като дете. И жената се бе разсмяла. Това беше отговорът й — смях, че онзи е бил толкова тъп, та изобщо да й задава подобен въпрос. „Сладурче — бе отговорила тя, — не «малтретирана». Чукана, удряна, смазвана от бой и така е с всички, които познавам. Всяко едно момиче от занаята.“

— Значи няма никаква надежда — каза Харди.

— Не бих се залъгвал напразно — съдията разсеяно стисна преспапието в ръка и го стовари с глух удар върху бюрото.

Измина една минута, Фаулър продължаваше да потропва с преспапието по плота. После, сякаш бяха говорили за това през цялото време, добави:

— Да, май че нещо ме гризе отвътре — той остави нефрита и се завъртя в креслото. — Не съм същият, Диз. Чувствам се като стар часовник, на който се е скъсала пружината.

— Откога не си си взимал отпуска?

Фаулър изсумтя.

— Истинска отпуска ли? От миналата година, август. Но прекарах съботата и неделята в Сиера, навъртях няколко километра на туристическите обувки, нямаше жива душа — Фаулър остави преспапието. — Ето ме пак сред цивилизацията и ходенето явно не ми е помогнало кой знае колко.

Харди кимна и отвърна:

— Преди няколко години се чувствах по същия начин, зарязах пиенето, хванах самолета и прекарах две седмици в Кабо.

— Това накара ли те да се почувстваш по-добре?

— Не, изобщо.

Фаулър се усмихна.

— Е, много ме ободри. Благодаря ти.

— Минава, все пак. Появяват се други неща.

— Да, знам. Единственият проблем е, че животът продължава да си тече, докато чакаш тези други неща — изведнъж, почти рязко, съдията се изправи. — О, чуй ме само. Моментна депресия и негова светлост го избива на сълзлива сантименталност.

— На негова светлост е позволено да изпада в депресия, както и на всички останали. Излизаш ли изобщо? Забавляваш ли се? Искаш ли да наминеш да видиш новото ми семейство, да вечеряме заедно?

— Не мисля, Диз, но благодаря. Винаги ще продължавам да си те представям с Джейн, да си мисля за това, което можеше да бъде — първият брак на Харди с дъщерята на съдията беше приключил с развод. — Ако обаче ти се играе скуош, с удоволствие бих те разбил в „Олимпик“. — Фаулър вече се бе изправил и отново си обличаше тогата.

Харди се пресегна и повторно взе преспапието.

— Става — отвърна той. После: — Откъде имаш това?

Фаулър се извърна.

— Кое…? — но като видя кое, лицето му, без да иска, помръкна за миг. — Защо не го вземеш? — попита той.

Харди понечи да го остави.

— Не, не мога…

— Диз, вземи това проклето нещо. Сложи си го в джоба. Не искам повече да го виждам.

— Анди…

— Хайде, Диз, стига. Цяла съдебна зала очаква височайшето ми присъствие. — Той мина покрай него, развявайки тогата си. Спря до вратата и я отвори пред Харди. — Ще ти се обадя, щом ангажирам зала. За скуош.

Верен на думата си, Лок лично се погрижи Харди да получи още предварителни изслушвания. Нови пет допълнителни дела лежаха в кабинета му, когато се върна от съда. Той въздъхна, извади преспапието от джоба си и вдигна телефона. Папките можеха да почакат.

Джейн Фаулър беше търговски представител на Ай Магнън. Точно се готвела да отиде да обядва, но отговори на обаждането му. Не беше разговарял с нея, откакто се бе оженил за Франи — което намираше за разбираемо. Идеята за платоническо приятелство между бивши съпрузи караше и двамата да се чувстват неловко и последния път, когато се бяха видели, преди Харди и Франи да се сгодят, бяха преспали заедно, което обаче не направи нещата по-лесни.

Харди и Джейн се бяха обичали в продължение на няколко години. Бяха имали много хубави моменти заедно, после заедно бяха преживели смъртта на сина си. Но след това Харди бе загубил вяра във всичко, а ако бракът се нуждаеше от нещо, то това бе вяра.

Така че се разведоха. После, след почти десетгодишна раздяла, се събраха отново за няколко месеца, достатъчно дълго, за да осъзнаят и двамата, че нов опит за брак не би потръгнал. Сега вече искаха различни неща от живота и макар още да се привличаха един друг, Харди бе решил, че няма да е на добро, ако бърка това с онова, което имаше с Франи.

Джейн звучеше както винаги — изискано и сдържано. Качества, наследени от баща й.

— Радвам се, че се обаждаш — каза тя. — Липсваше ми. Няма нищо лошо в това да ми липсваш мъничко, нали? Добре ли си? Всичко наред ли е?

Харди се разсмя.

— Добре съм, Джейн. Всичко цъфти около мен, но току-що се връщам от среща с баща ти. Виждала ли си го наскоро?

— Знам — отвърна тя. — За малко щях да ти се обадя заради това миналата седмица, но не знаех как ще го приемеш. Не исках да те карам да се чувстваш неловко.

— Можеш да ми се обаждаш, Джейн. Какво му е на Анди?

— Всъщност, не знам. Наистина съм малко разтревожена. Миналата седмица ме покани на вечеря у тях и беше толкова разсеян, толкова потиснат. По-бавно реагира. Мисля, че може би просто най-накрая годинките започват да му личат.

— Зад банката изобщо не реагира бавно. Само в кабинета, когато не е в съда.

— Реших, че може да е изкарал лек удар или нещо такова.

— Попита ли го?

Джейн се разсмя.

— Познаваш татко. Великият отрицател. Ровеше в чинията си, едва говореше, попитах го дали е добре и естествено: чувствал се отлично, никога не се бил чувствал по-добре. И после се напи.

— Анди да се напие?!

— Спомняш ли си, когато двамата с Моузес изядохте една диня, пълна с джин? Отговорът е: не, нищо не си спомняш.

— Спомням си махмурлука.

— Добре, но от тогава до последния път, когато видях татко, никога не бях виждала някой толкова пиян.

Харди подсвирна. Напиването с динята беше станало част от мита „Моузес и Харди“. Ако Анди Фаулър се бе напил толкова, значи наистина не приличаше на себе си. Нещо сериозно се беше объркало.

— Каза ли какво го притеснява?

— Не. Просто заяви, че заслужавал малко радост в живота си. Какво лошо имало един съдия да бъдел и човек? После започна да пие коняк, да си спомня за мама и за мен, когато съм била малка, и за това как решил да престане да се забавлява, когато стане адвокат и съдия, а сега животът му почти наближавал края си… Както и да е, съвсем се гипсира и аз го сложих да си легне — линията замлъкна за миг. — Радвам се, че и ти си забелязал. Че не съм си въобразила.

— Не, не си си въобразила. Както и да е, насреща съм, ако стане нещо. Просто искам да знаеш. Може би ще поиграя на скуош с него, ще го поразпитам малко.

Последва нова пауза.

— Благодаря, че се обади — каза тя. — Все още сме приятели, нали?

— Все още сме приятели. Винаги ще бъдем такива, Джейн.

След като затвориха, Харди извади преспапието от джоба си и го сложи на бюрото. Защо Анди му го беше дал просто така — по дяволите, дори не просто така, настоя да го вземе — нещо толкова красиво?

Е, стига толкова за Анди Фаулър, помисли си той. Време е да се залавя за работа. Пресегна се към новите папки с дела и ги придърпа пред себе си. Отвори първата — шофиране в нетрезво състояние, в случая се имаше предвид алкохол. Единайсето нарушение. Концентрация на алкохол в кръвта 0.9 промила, което до миналата година не беше наказуемо. Харди затвори папката, подравни малката купчинка по средата на бюрото си, сложи преспапието отгоре й и реши да отиде да обядва.

6

Арт Драйсдейл жонглираше с бейзболни топки в кантората си. В младежките си години беше играл няколко седмици като универсален играч за „Сан Франциско Джайънтс“ — завършекът на една петгодишна кариера в професионалния бейзбол, преди да се насочи към правото. Сега беше треньор на младежки бейзболен отбор към Полицейска атлетическа лига, а вечер играеше по малко в Б-лигата на мъжкия софтбол.

Той обичаше да жонглира. Щеше да го направи и със завързани очи, ако се наложеше. С това можеше да обезоръжи всеки, който го наблюдаваше, като Дизмъс Харди, например, застанал на прага в ранния следобед.

— Бая работа си ми стоварил — каза Харди. — Има дори един тип, който може и да е извършил нещо лошо, но не и незаконно.

Арт продължи да жонглира, без да гледа към топките.

— Незаконно означава лошо. Наръчник на прокурора, глава първа.

— Харесва ми жената, която не използвала лопатката си, за да изчисти лайната на кучето си. Наистина заслужава порицание.

— Кучешки лайна на улицата — Драйсдейл улови топките, събра ги всичките в едната си лапа. — Нарушение на обществения ред. Трябва да прилагаме тези кучешки закони. Освен това, както знаеш, глутниците диви кучета са заплаха за обществото ни.

Харди влезе и седна.

— Сериозно, Арт…

— Никакво „сериозно, Арт“ — той се надвеси напред от стола си. — Не си създаваш приятели наоколо. А на нас ни харесва да работим с приятели. Аз ще те почеша по твоя гръб, ти по моя. Това е една голяма служба, като се вземе полицията, прокуратурата и експертизата, събрани всички тук, под един голям щастлив покрив. А ти с един елегантен жест се изпикаваш върху Ригби, Страут и Лок едновременно. Определено не е добра политика.

— Политиката не е…

Драйсдейл вдигна ръка с трите бейзболни топки.

— Знам, че доста дълго не си работил на бюро, но във всяка служба, без значение къде, наречи го, както си искаш, си има политика. Сътрудничеството движи нещата. Ти влоши отношенията между шефовете на три отдела, гарантирам ти, дявол да те вземе, че няма да изпиташ удовлетворение от работата си.

— Предполагам, няма значение, че всичко, което репортерът твърди, е извадено от контекста?

— О, има значение. Все още си на работа, така че дотолкова има значение. Но не повече. Ако бях на твое място, щях да се опитам да позагладя нещата. Да работя упорито, да впечатля хората с ентусиазма си да издействам присъди по делата си и т.н.

Харди се изправи.

— Това придава изцяло ново значение на усилията ни да спомогнем за опазване чистотата на улиците, така да знаеш.

Драйсдейл си позволи да се усмихне.

— Може би ще излезе нещо от ръката — бейзболните топки полетяха във въздуха.

Харди спря на вратата.

— Може би.

Драйсдейл кимна, в най-добрия случай вниманието му се раздвои.

— Възможно е — каза той. — Всичко е възможно.

В четири часа Харди заряза всичко и прескочи до „Лу Гърка“.

Следобедът се бе оказал дълъг. Джон Страут, шефът на медицинската експертиза, изискан южняк джентълмен, прие извиненията на Харди с явна искреност, въпреки че отсеченият и официален поздрав на Сиксто от гишето означаваше, че по-рано през деня бе имало и неприятни емоции.

Шефът на полицията, Джон Ригби го нямаше, така че Харди си насрочи среща за следобеда на другия ден. Сержантът, който служеше за секретар на Ригби, се възползва от възможността любезно да напомни на Харди, че чак след като полицейското разследване приключи, убийствата се предават на прокуратурата.

Харди се опита да се ободри с аргумента, че поне много бързо беше преминал през периода „просто още едно непознато лице сред тълпата“. Всички в сградата явно знаеха кой е. Не беше голямо успокоение.

Написа извинителна бележка до Лок, след което я изхвърли в кошчето за боклук. Нямаше какво да заглажда пред Лок. Реши, че или ще получи добра характеристика и ще бъде повишен или няма да получи и ще напусне. Имаше доста голяма разлика между това да заглаждаш нещата и да целуваш задници.

В „Лу“ Харди седеше сам на бара и въртеше нефритеното преспапие. Бе прегърнал халба бира, когато една висока и много привлекателна жена дръпна високото столче до него. Харди никога преди не беше разговарял с нея, но знаеше коя е. Тя постави ръка на рамото му, наведе се близо до него и му каза да не се оставя копелетата да му развалят настроението.

Когато му показа всичките си зъби в една ослепителна усмивка и протегна ръката, която бе поставила на рамото му, той пусна нефрита в джоба си.

— Елизабет Пулиъс. Вие сте Дизмъс Харди.

— Виновен — Харди пое топлата, силна ръка. — Явно това е вълшебната думичка днес.

Пулиъс може и да не беше най-красивата жена в прокуратурата, помисли си Харди, но поне се имаше за такава и всъщност от време на време наистина би могла да мине. Около метър и седемдесет и пет, с дълга до раменете кестенява коса, която блестеше дори и на оскъдното осветление в „Лу“, тя имаше голям нос, сочни устни, дълбоко вдлъбнати очи и изпъкнали скули. Носеше едва забележим стилен грим, достатъчно, за да заглади ръбовете и да подчертае очите.

— „Виновен“ е вълшебната думичка всеки божи ден — отвърна тя. Даде знак на Лу зад бара и се обърна отново към Харди. — Всички са се наежили, а? Арт ми каза.

— И на мен.

— Ще те пренасочат ли?

Харди направи кисела гримаса.

— Още мога да остана. Но мисля, че за известно време ще трябва да се откажа от разговорите с репортери.

— Не, недей — отвърна тя. Питието й пристигна, голямо уиски, както изглеждаше и тя изпи половината на една глътка. — Не преставай да говориш с никого. Просто се опитват да те сдухат. Говори с всеки, който може да ти бъде от полза.

— Кой се опитва да ме сдуха?

— Лок и Арт. Ти си нов, а те винаги постъпват така. За да разберат как си скроен. Играят си на бюрократи, защото това е механизмът, чрез който контролират. Което понякога се оказва от полза за някои хора, но ако искаш готини дела, не ги оставяй да те спрат. Ако те бива пред съдебните заседатели, всичко се прощава, повярвай ми.

Харди си спомни слуховете, които се носеха за Елизабет Пулиъс. Беше известна като палач на лично основание. Говореше се, и вероятно с основание, че тя одобрявала смъртното наказание за кражба на кола, джебчийство, дребно хулиганство. Била омъжена през първите няколко години за някакъв мъж също от прокуратурата, но когато той приел по-добра работа на частна практика откъм страна на защитата, се развела с него. Не можела да живее с адвокат, казвала. Били измета на земята — по-лошо, нямало по-гадни от адвокатите.

Говореше се, че била готова да легне с теб, ако си достатъчно добър.

Така че Харди беше предупреден. Той си помисли, че може съвсем спокойно да разговаря с нея. В края на краищата, беше влюбен във Франи.

— Страхувам се, че този репортер, Елиът, като че ли използва мен, вместо аз него — каза той.

Тя се възпротиви с повдигане на рамене.

— Виж, така правят репортерите. Но те също могат и да поддържат интереса към едно дело. Знае се, че доста от нас изпускат информация — просто не разрешавай да публикуват името ти.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

Пулиъс допи питието си и отново махна на Лу.

— Да ти поръчам ли още едно? — попита тя.

Харди не беше преполовил първото, но един изпечен барман като него можеше да се погрижи за няколко питиета едновременно за толкова време, колкото беше необходимо.

— Арт ли те помоли да говориш с мен?

— Не, но ми каза, че си разочарован от работата си. Събрах едното с другото, а мразя да гледам как прекарват новаци. Лошо е за всички ни — поръчаните напитки дойдоха. Харди и Пулиъс се чукнаха. — За добрите — каза тя. — Това сме ние, Харди, запомни го. Това винаги сме ние.

Харди си тръгна от „Лу“ преди пет. Откъм залива духаше постоянен хладен вятър и напълни лицето и очите му с прах, докато се спускаше по улицата, успоредна на Съдебната палата.

Детектив сержант Ейбрахам Глицки седеше върху капака на сузуки-самурая на Харди.

— Ако си отиваш вкъщи, може да ме хвърлиш — каза той. — Служебната ми кола отново се е скапала. Защо никога няма достатъчно пари, за да ги поддържат в изправност?

— Бих попитал нещо друго — на какво се дължи чудесното ти настроение напоследък?

Глицки се плъзна от колата, като въздъхна.

— Знам — отвърна той. Харди го заобиколи и отключи вратата за пътници. — Прекалено много мъртъвци, предполагам. Колкото повече трупове на ден виждаш, толкова по-малко се усмихваш. Доказан факт.

Това накара Харди да замълчи. В желанието си да получи интересни дела — убийства — той до известна степен бе склонен да омаловажава ужаса им, особено след разговора му с Елизабет Пулиъс. Но през по-голямата част от времето, докато работеше, Харди беше настроен на вълна „заподозрени“, където имаше извършител на престъпление, когото се опитваше да осъди. Лесно бе да забрави, че половината от работата на Глицки беше свързана с жертви — семейства, приятели, опечалени.

Харди се настани на седалката си и запали двигателя. Глицки поклати глава.

— Един от докараните трупове през празниците беше на момче, на възраст горе-долу колкото Айзък — Айзък беше най-голямото от трите деца на Глицки, дванайсетгодишен. — Дори малко приличаше на него, като изключим дупката в слепоочието.

Дори и след няколкото месеца, прекарани в прокуратурата, Харди не беше развил вкус към чувството за хумор на полицаите. Не знаеше дали и му се иска — шегите им рядко караха някой да се засмее.

Пътуваха мълчаливо в продължение на минута, отправили се на запад към слънцето. Най-накрая Харди се обади:

— Чакам.

— Какво?

— Вещото ти мнение.

Глицки замижа към залеза.

— С удоволствие бих ти го дал, тъй като знам, че ти често се нуждаеш от препоръките и съветите ми. Но нямам ни най-малка представа за какво говориш.

— За това, че ръката е убийство.

— Значи ти си бил, а? Страхувах се, че си ти.

— Не си ли го видял?

Глицки поклати глава.

— Днеска не можах да се добера до вестника. Но някои от момчетата си говореха за онзи кретен прокурор.

— Да. Това съм аз.

— Е, погледни го откъм хубавата му страна, както аз винаги правя. Може и да се окаже убийство, може и да получиш делото, да го спечелиш, да издействаш голяма присъда, да станеш прокурор, да се кандидатираш за губернатор, да те изберат…

— Спри дотук — прекъсна го Харди. — Имаш ли нужда да те взема утре сутринта?

— Обзалагам се, че е жена — каза Франи.

— Не и Анди Фаулър.

— Почакай и ще видиш. От жена е. Преспапието му е подарък от жена, с която вече не се среща. Тя го е изоставила и изведнъж не е могъл да понася да го гледа повече. Напомняло му е прекалено много за нея, а тя е разбила сърцето му.

— Знаех си, че не трябва да ти позволявам да си стоиш вкъщи по цял ден. Пристрастила си се към сапунените сериали, нали?

— Дизмъс!

— Моите добре наточени прокурорски умения най-накрая изтръгнаха истината от теб.

— Господи — отвърна Франи, — никога през живота си не съм гледала сапунен сериал и ти го знаеш.

— Вече не съм сигурен — продължи Харди. — Блудкавият език. „Анди не е могъл да го понесе. Тя е разбила сърцето му.“ И всичко това за някаква нефритена джунджурия — той погледна през масата към жена си. Зелените й очи изглеждаха почти черни на светлината на свещите.

Бяха в трапезарията, довършваха вечерята си от филе миньон в сос беарнес, пресни картофи и зелен фасул, който Франи бе задушила със зехтин и чесън. Харди почти беше преполовил бутилка хубаво калифорнийско каберне.

— Добре, Шерлок, но аз познавам Анди от петнайсет години и той няма приятелка.

— За която да си знаел.

— Сигурно щях да подочуя туй-онуй.

— Може би просто го е пазел в тайна. Особено от Джейн. Може би Джейн е щяла да се засегне.

— Защо пък ще се засяга?

— Не знам. Паметта на майка й.

Харди поклати глава.

— Не и след толкова години. Уверен съм, че би искала баща й да си има личен живот.

— Не съм толкова сигурна. Може просто да си е мислел, че е по-добре да бъде дискретен. Искам да кажа, той е обществена фигура. Ако е преминал през поредица любовни авантюри…

— Сега пък поредица. Човекът не е имал харем, Франи.

— Може да е имал. Ти откъде знаеш?

— Познавам го.

Франи се усмихна.

— Почакай и ще видиш.

Харди отопи с последното късче от крехкото си филе остатъка от соса.

— Ще почакам — отвърна. — Това е много зле за холестерола ми, да знаеш.

— Забелязах, че много си се загрижил за него. Как е Джейн?

Харди преглътна залъка си и пийна глътка вино.

— Джейн е добре — пресегна се и покри ръката на Франи със своята. — Джейн е добре и ние с теб нямаме никакви тайни един от друг, нали?

— Нали.

— Ела тук.

Тя се дръпна, продължаваше да се усмихва.

Не.

— Ако обичаш, би ли дошла тук? — Харди бутна стола си назад, а Франи заобиколи масата и седна в скута му.

След като ме молиш толкова любезно — тя го прегърна през врата и го целува почти цяла минута.

Харди се изправи, вдигнал я на ръце и прекоси кухнята към спалнята.

7

Сградата, в която се помещаваше „Кроникъл“, се намираше на „Пето“ и „Мишън“, на около шест пресечки от Съдебната палата. Харди вървеше през утринната мъгла, която далеч не само изстудяваше въздуха и макар на Тони Бенет да не му пукаше, вероятно той беше един от малкото, на които мъглата не правеше впечатление. Харди раздаде няколко петачки на дребно на бездомните хора, които седяха подпрени на сградите по Трето авеню, увити във вестници или стари одеяла и зъзнеха. До мига, в който се озова пред „Кроникъл“, вече чувстваше кокалите си стари и трошливи.

Джеф Елиът се беше закотвил на едно от по-новите бюра в обширното помещение, което миришеше на старо училище. Патериците му бяха опрени на бюрото, малко прекалено явно. Подпрени като опора, помисли си Харди. Той беше обърнат с лице към един монитор и говореше по телефона, когато Харди се приближи до бюрото му.

— Всичко това е неофициално — започна той.

Елиът се извърна, видя Харди, вдигна пръст и продължи да говори в слушалката.

Харди продължи:

— Когато отидох на работа тази сутрин, не бях чак толкова бесен, колкото вчера, но все пак си бях. Споменах ли, че това е неофициално изявление?

Елиът измърмори нещо в слушалката, затвори и се извърна право срещу Харди. Не изглеждаше нито толкова млад, нито толкова приятелски настроен, за разлика от преди два дни в дома на Харди. А лицето му, все още момчешко, беше изпито и болнаво, сякаш не беше спал от няколко дни. Мърлявата коса, провиснала и дълга, закриваше ушите му. Вратовръзката му беше разхлабена, при все това обаче носеше чиста риза.

— Г-н Харди — каза той, като се пресегна през бюрото си.

Харди не стисна ръката му.

— Неофициално. Всичко, което някога изобщо ти кажа. Изцяло и абсолютно неофициално. Ясно ли е?

Елиът, в интерес на истината, не блъфира много, въпреки че се опита да пробута срамежливата си усмивка.

— Редакторът ми не би публикувал материала, ако източника не е упоменат. Не ми казахте да не използвам името ви.

Харди вдигна ръка.

— Не ме е грижа каква е политиката ви. Там, където работя, си имаме наша.

Елиът повдигна рамене.

— Имах нужда…

Харди го прекъсна:

— Можеше да постигнеш същото, ако беше откровен с мен. Аз съм доста разумен човек, но съм и опасен противник.

Елиът се бе отдръпнал назад, с широко отворени очи.

— Ако това е заплаха… — започна той, после млъкна.

За своя изненада Харди забеляза, че ръцете на Елиът върху бюрото треперят. Момчето беше уплашено. Нещо вътре в Харди го подтикваше да го сграбчи за гушата, но Елиът му бе харесал онази вечер и треперещите ръце охладиха настървението му.

Той седна, подпря лакти на бюрото.

— Не е заплаха. Един съвет, и толкова. Не си създавай неприятели, от които нямаш нужда. Това е голям град. Хората залагат само на сигурно, дори и симпатични типове като мен — Харди го дари с ослепителна усмивка. — Сега аз искам да ми направиш една услуга.

Елиът отново бавно се приведе напред.

— Ако мога. Струва ми се, че ви дължа една.

— Точно така — отвърна Харди.

— Оуен Неш — гласът на Джеф Елиът беше пресипнал от вълнение.

— Къде се намираш сега? — Харди, седнал зад бюрото си, бутна встрани една от папките и се завъртя на стола, за да погледне през прозореца. От мрачно, по-мрачно. Беше накарал Елиът да отиде до отдел „Изчезнали“ и да провери дали не е съобщавано за изчезването на едра жена или едър мъж — някой с голяма ръка.

— Долу съм. Съобщили току-що тази сутрин.

— Съвпада по време — отвърна Харди. Отдел „Изчезнали“ няма да се захване с изчезването на някой, докато не изминеха три дни.

— Точно така. Обадил се е някакъв човек, чакай секунда, някакъв мъж на име Кен Фарис, телефон… имаш ли писалка?

Харди записа телефона.

— Оуен Неш и този номер. Нещо друго?

— Имат десет изчезнали деца и три забегнали или изчезнали съпруги — всичките в рамките на нормалните размери. Но Оуен Неш е единственият изчезнал мъж за тази седмица. Това не се случва много често. Истинско начало.

— Може и да е начало, но нищо повече, Джеф. Ала вероятно важно, много важно начало.

— Засега — отвърна Елиът. — Но защо просто не слезеш и не поразпиташ сам?

Харди въздъхна. Защо да се забърква?

— Политика — отвърна той. — Но идеята не е лоша. Де да беше моя!

— Е, какво ще правим сега?

— Ти нищо. Аз ще се заема по-нататък, а ти ще чакаш да ти се обадя, разбрано? А може и да не ти се обадя.

— Но ако се окаже горещ материал?

— Твой е. Такава е уговорката.

Харди не бе имал намерение да споменава нищо пред никого, но Драйсдейл провря глава през вратата му, миг след като затвори.

— Просто минавам на визитация — каза той. — По-добре ли си днес?

— Имат изчезнал мъж.

Драйсдейл се намръщи и се облегна на касата.

— Кои?

— Отдел „Изчезнали“.

— Това има ли някакво пряко отношение към двете дузини папки, които виждам толкова очебийно изложени на показ върху бюрото ти?

— Не, нито пряко, нито непряко — ухили се Харди.

Драйсдейл влезе и бутна вратата след себе си.

— Диз, направи си една услуга, а? Разкарай няколко от тези — той вдигна част от купа с папки и го тръшна по средата на бюрото. — Дай ми някаква бройка, така че да мога да изтъкна работното ти натоварване и да кажа: „Този човек се бъхти като товарен кон в мина, нека да му дадем шанс да се изяви“.

Харди завъртя нефритеното преспапие, което сега изпълняваше предназначението си на неговото бюро.

— Добре, Арт. Добре.

— Благодаря ти — Драйсдейл понечи да си тръгне, но Харди го извика обратно.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за Елизабет Пулиъс?

— Мога да ти кажа много неща за нея. Защо?

— Доста ме агитира вчера, изневиделица.

— Може да те смята за готин.

— Имах чувството, че не страда от липса на мъже.

Драйсдейл кимна и се облегна на вратата. Беше бръкнал с ръце в джобовете, единият крак кръстосан върху другия, въплъщение на отпуснатостта.

— Не, не страда от липса на мъже.

— Е, каква е историята й? Защо се е наежила толкова?

Като се огледа из коридора, Драйсдейл затвори вратата, възседна един от столовете срещу бюрото на Харди и се загледа през прозореца към сивотата навън. Пое си дълбоко въздух.

— Майка й е била изнасилена и убита от някакъв тип, пуснат условно три дни, преди да го извърши. Бил образцов затворник, осъден за изнасилване. Излежал четири години и го освободили за добро държание. Мисля, че е оставило отпечатък върху нея — Харди подсвирна. — Е, предполагам, че всички ние се мотивираме от нещо, но повечето от работещите тук смятат, че Пулиъс малко се поувлича — Драйсдейл се изправи и се протегна. — Както и да е, факт е, че ако искам да пратя някого в пандиза, винаги мога да разчитам на нея. Недей да се сближаваш много-много с Елизабет. Тя е твърде праволинейна.

Харди вдигна лявата си ръка, онази, на която носеше халката си.

— Аз съм младоженец, Арт. Не съм за продан.

— Бих се обзаложил, че за нея това няма кой знае какво значение.

Първото нещо, което Харди направи, след като началникът му си излезе, бе да вдигне телефона и да избере номера, който Джеф Елиът му беше дал — Кен Фарис, човекът, който бе съобщил за изчезналия мъж на име Оуен Неш. Телефонистката със страстен глас охладня набързо и стана доста експедитивна, когато Харди каза, че се обажда от прокуратурата. Свърза го незабавно.

Кен Фарис е на телефона. С кого разговарям?

Харди се представи. Последва пауза.

— Не разбирам. Работите в прокуратурата на Сан Франциско? Оуен в затвора ли е?

Телефонът изпиука, последва:

— Ако никой не отговори на позвъняването ви…

Фарис го прекъсна.

— Записваме всичките си телефонни обаждания. Имате ли нещо против? — не изчака отговора. — Вижте, съжалявам, но какво общо има прокуратурата с изчезването на Оуен? Жив ли е, само това ми кажете?

— Не знам дали е жив, г-н Фарис — той чу дълбока въздишка — облекчение или отчаяние, не можа да определи кое от двете и не му се чакаше, за да разбере. — Онова, заради което ви се обаждам, що се касае до мен, е свързано с една ръка, открита в стомаха на акула.

Харди почти успя да чуе как умът на Фарис прищраква.

— Онази, за която пише в „Кроникъл“? Четох за нея. Какво общо има това с Оуен?

— Може би нищо. Г-н Неш е изчезнал, а ръката може да е на възрастен мъж.

— Какво искате да кажете с това „може да е“? Пресата научила ли е вече? Мислите, че ръката може да е на Оуен?

— Мисля само, че може да си заслужава един поглед. Може да има някакво парче кожа с нещо отгоре, което да разпознаете, формата на нокът, каквото и да е. Отпечатъците са се изличили, но…

— Не си ли спомням нещо за пръстен?

Харди кимна.

— Има нефритен пръстен на кутрето.

Телефонът отново изпиука. Всичките разговори, значи? — помисли си Харди.

Фарис беше категоричен:

— Тогава не е Оуен. Носеше златна венчална халка на лявата си ръка, никакви други пръстени. Коя ръка е това?

— Дясната.

— Ами, тогава значи не е Оуен. Това поне е сигурно — въздъхна Фарис отново, като изпусна част от напрежението. — Благодаря на Бога!

Дерек Греъм бе работил към поддръжката на канализацията в продължение на тринайсет години. Беше четирийсетгодишен, бял, началник, с жена и три деца. Като общински служител на постоянна длъжност, той беше застрахован почти от всичко, което би могло да застраши работата му. Но политическа реалност бе, че един бял управленчески кадър в Сан Франциско, който загубеше работата си, можеше да я види моментално заета от член на някоя от безбройните малцинствени групи, които градът наричаше свои. Харди знаеше, че акулите вече обикалят и една заслужена присъда за пласиране на наркотици можеше да прати Дерек не само в затвора, но и на улицата.

И докато пушенето на марихуана в Сан Франциско все още се смяташе за дребно провинение и се наказваше с глоба в размер на сто долара, притежанието, на какъвто и да е наркотик над една унция се приемаше за опит за пласиране и се разглеждаше като углавно престъпление.

На общинския шевролет каприс с неговия крещящ стикер „Купувай Америка“ бил изгорял задния стоп. Това се оказало малшанс за Дерек. Почти бил изпушил половин ганджа, така че да можел да се прибере у дома малко по-спокоен и да не крещи на децата си, когато една патрулна кола го спряла, полицаят подушил миризмата, и базирайки се на обонятелните доказателства, претърсил каприса и открил грубо казано осем унции сенсимила в багажника.

Това довело до обискирането на къщата на Дерек и откриването на хидропоничната градина в мазето. Дерек здравата го беше загазил, и доста се бе разтревожил.

— Вижте — казваше той на Харди, — не мога да изгубя работата си.

Беше в кабинета му, заедно със служебния си защитник, млада жена на име Джина Роук. Г-ца Роук не беше казала нито дума, откакто преди пет минути бе представила Дерек на Харди. Първоначално Харди се бе обръщал към нея, но Дерек непрекъснато се намесваше, така че Харди подкара направо.

— Да загубите работата си е най-малкото — отвърна той.

Дерек беше висок около метър и осемдесет и тежеше, Харди пресметна, около деветдесет и пет килограма. Имаше красиво гладко избръснато лице, завършващо с делова подстрижка. За тази среща, на която в действителност не беше радушно приветстван от нито една от двете страни, не бе сметнал за нужно да слага и вратовръзка. Но в официалните си панталони и закопчаната догоре риза на квадратчета, изглеждаше повече от прилично. Би могъл да кандидатства за работа на някой строителен обект.

— Не е като да съм извършил някакво престъпление. По дяволите — заяви той на Харди, — вие също сте общински служител й колко изкарвате?

— Отглеждането на наркотици е престъпление — отвърна Харди, а моята заплата няма никакво отношение.

— Бих могъл да проверя, но да кажем, четирийсет и пет — Дерек продължи, без да спира. Харди изкарваше 52 000$ годишно на новата си работа, но остави заподозреният да продължи. — Имате ли деца?

Харди кимна.

— Е, тогава знаете. Не можете да свържете двата края с четирийсет и пет. Работя за градската управа в продължение на петнайсет години…

— В досието пише тринайсет.

— Да не цепим косъма на две. Тринайсет. Работя тук тринайсет години на пълен работен ден и двамата с жена ми се опитваме да отгледаме и възпитаме три деца, искаме тя да може да си стои у дома при тях. Защо да имаш деца, ако няма да ги отгледаш сам, прав ли съм? Не съм имал досие преди това. Не хленча, просто ви казвам истината.

— Във възпитанието на децата се включва и отглеждането на марихуана, така ли? — попита Харди.

— Най-голямото ми дете е на седем. С тревата си докарвам допълнително, това е всичко.

Никой не се съмняваше, че е така. Харди изкарваше петдесет и две, но притежаваше една четвърт от „Литъл Шамрок“ и това му носеше по още една хилядарка и малко на месец; плюс, че Франи имаше четвърт милион долара от застраховката на първия си съпруг, които пазеха за колежа на децата. Но поне, ако наистина им дотрябваха пари, можеха да разполагат с нея. Харди разбираше много добре какво иска да каже Дерек — наистина в днешно време беше много трудно да се издържаш на една заплата.

Ала в момента Харди беше прокурор. Той си спомни думите на Арт Драйсдейл: „Незаконното е лошо“. Каза:

— Трябваше да помислите затова, когато засаждахте градината си — не се хареса кой знае колко.

— На кого причинявам зло? Кажете ми. Не съм пласьор. Имам осем човека, на които го „разтоварвам“ на кило.

Харди вдигна ръка.

— Това вече се казва приказка. Някои от тези хора имат ли си имена?

Дерек само поклати глава.

— Хайде бе, човек, това са нормални хора като мен и теб. На колко си години, четирийсет? Кажи ми, че не се пушил трева в колежа.

Харди не можеше да му каже такова нещо. Не познаваше много хора от неговото поколение, включително и такива от силите на реда, които да не са си дръпвали веднъж-дваж по повод, или без повод. За него беше безпредметно. Но ето, че бе тук, играеше си — не — беше законът.

Изведнъж той се извърна и заговори директно на г-ца Роук.

— Може ли да го обсъдим, ако обичате? — той многозначително погледна към Дерек. — Има ли основания съдът да назначава защитник. Кафето е долу, на първия етаж.

— Мисля, че не иска да загуби работата си.

— Предвижда ли се автоматично административно уволнение при присъда? Няма съмнение, че обвиняемият се признава за виновен, нали така?

— Въпросът е в обвинението — Джина го дари с притеснена усмивка. — Не мисля, че е дребно престъпление, но ако говорим за углавно, той е уволнен — г-ца Роук изглеждаше на двайсет, въпреки че можеше да е и на повече. Тя прехапа долната си устна. — Наистина смятам, че парите са му трябвали, за да подпомага семейството си.

Харди справедливо отсече:

— Хора ограбват банки и убиват хора непрекъснато, за да набавят пари за семействата си — Джина явно се стегна и Харди отстъпи. — Вижте, нямам намерение да ви се нахвърлям, но дайте да не играем по неговата свирка. Човекът си е отглеждал доста голямо количество дрога, а това е незаконно. Какво ще кажете за някоя тежка простъпка, която да ме задоволи? Имам предвид нещо сериозно. Нали той това иска, да плати солена глоба, да извърши обществено полезни услуги? Ще опитам да го пробутам на шефа ми и вашият човек ще си запази работата.

Тъмните очи на Джина светнаха.

— Ще го направите ли?

Ако се докосне отново до марихуана — дори и една цигарка за отмора, — ще го разпнем, ясно ли е?

Тя кимна с глава, държеше ръцете си здраво стиснати в скута, сякаш се поздравяваше.

— О, да, да. Това е чудесно.

Г-ца Роук стана от стола, потривайки обутите си в чорапогащник крака, разтърси ръката на Харди в знак на благодарност и изчезна през вратата, преди той да е променил решението си.

Току-що бе подарил точка на защитата. Почуди се какво ли щеше да каже Елизабет Пулиъс. Но като се замисли, не би трябвало да се чуди — знаеше какво би казала.

Докато разсъждаваше върху това, Харди кръстоса ръце зад главата си и се загледа в тавана: кафяви петна от вода върху звукоизолиращата ламперия.

— Чудесно — промълви той.

8

По пътя към службата Харди каза на Глицки, че има среща с жена си в Палатата за обяд. Сега приятелят му Ейб седеше в снекбара и държеше Ребека. Франи срещу него се смееше на нещо.

Лицето на Франи, смехът й, все още имаха силата да го накарат да забрави лошите неща, които животът може да ти поднесе… но повече го удивляваше това че, тя изобщо можеше да се смее. Само преди малко повече от година някой беше прострелял съпруга й в главата, оставяйки я на двайсет и пет години бременна вдовица, потънала в горчилката на мъката си.

Той постоя така за миг, на прага на ведомствената столова, за да се наслади на гледката — светналото лице на Франи, животът в него.

Някак си, Харди — сам изживял собствената си трагедия, когато загуби малкия си син преди години — и Франи се бяха събрали, и изведнъж останалата в миналото празнота бе променила посоката и същността си. Сега двамата бяха заедно, гледаха напред.

Харди се пъхна до Франи и я целуна.

— Джон Страут е странен човек — каза Глицки. — Точно разказвах на Франи.

— Кога видя нашия мил съдебен лекар?

— По принцип го виждам доста често, но тази сутрин реших да се поразтъпча малко.

— Ейб имитира страхотно южняшкия му акцент — намеси се Франи.

— О, благодаря, мадам. Просто се опитах да предам неповторимото обаяние на добрия чичо доктор — Ейб възвърна отново собствения си глас. — Може и да си го вбесил Диз, но ми се видя благоразположен. Реших, че на мен ще ми е по-лесно да го попитам затова, отколкото на теб. Просто рутинна проверка. Прилича ли на убийство или не?

— И какво ти каза той?

— Каза ми, че мъжът може да е бил каратист, да е чупил дъски. Кокалчето на средния пръст било калцирано, а на малкия имало две зараснали счупвания. А, и възглавничката срещу палеца била доста удебелена.

— Това ли е всичко?

— Това е доста, Диз. Плюс, че наистина е умрял скоро. Вкочанясването е преминало, но Страут смята, че въпреки това ръката е прясна.

— Обожавам, когато си говорите за работа, момчета — обади се Франи.

Харди взе ръката на жена си.

— Страхотна професия. Нищо друго не би могло да ме излъже да се върна обратно — после пак се обърна към Ейб: — Значи не е било труп, така ли?

Глицки поклати глава.

— Страут провери във всички местни медицински институти. — Той погледна към Франи. — През година-две студенти по медицина крадат трупове и си правят шегички. Изглежда не е от тях.

— Тогава излиза, че е убийство? — попита тя.

— Убийството е просто неестествена смърт — отвърна Ейб. Ребека започваше да се извива. Глицки я премести на другия си крак и я задундурка. — И дори не го знаем официално, докато Страут не каже, че е, а той няма да каже, докато не е напълно сигурен, което означава още изследвания, за да се установи дали ръката наистина е прясна, както смята той. Най-накрая — продължи Ейб, — дори и при наличието на смъртен случай, това не означава убийство, колкото и на нашия човек тук да му се иска да се пробва в такова. Все още разполагаме с три други вероятности като евентуални причини за смъртта — самоубийство, нещастен случай или естествена смърт — преди да стигнем до убийство.

Ребека започна още по-усилено да се извива и изведнъж нададе истински писък.

— Дай ми я — каза Харди. Той се пресегна и Ейб му подаде детето през масата. Тя мигновено се сгуши до гърдите му и затвори очи.

— Вълшебното докосване — отбеляза Франи. — Ще отида да донеса нещо за обяд.

Тя се изправи и двамата мъже я проследиха за секунда с поглед, докато се отправяше към подносите с храна. Харди прокара пръст по бузата на Ребека.

— Искаш ли да ми направиш една услуга? — попита той.

— Не.

— Не е кой знае какво — додаде Харди, — само да се обадиш по телефона.

Следобед Харди изчисти седем дела за два часа: три за шофиране в нетрезво състояние с предишни провинения, кражба от магазин с предишни провинения, сведена до простъпка като обвинение, притежание на огнестрелно оръжие от един углавен престъпник и две по-тежки: кражба на портмоне и един баща на футболист пребил треньора на сина си. При нито едно от тези дела нямаше да се стигне до процес и да се „задръства“ допълнително съдебната система и той се радваше за това, но тези пазарлъци по обвинението бяха деморализиращи и уморителни.

Глицки се появи на прага, точно когато Харди привършваше с обвинението за оръжието — най-мъчното му дело за деня. Ако в Сан Франциско те обвинят за притежание на огнестрелно оръжие без разрешително, отиваш в затвора. Затова хората, изправени пред вероятността да се озоват зад решетките, бяха склонни да предпочетат съдебните заседатели, като си мислеха, че при процес поне имат шанс да отърват кожата. Но за това дело Харди бе убедил адвоката на онзи тип да пледира пълни самопризнания и да прекара двата почивни дни в затвора. Сладка сделка и за двете страни, като се има предвид всичко казано по-горе.

Глицки се намести на ръба на бюрото.

— Е, на кого трябва да се обадя?

Повечето от прокурорите деляха канторите си с някой колега, но когато Харди бе назначен като помощник-прокурор, неговата колежка беше излязла в отпуск по майчинство, което го устройваше чудесно.

Глицки стана, за да затвори вратата, върна се и седна на другото бюро. Харди се свърза с офиса на Фарис, след което Глицки натисна на микрофон, така че и Харди да може да чува. Телефонистката каза на Глицки да изчака и те чуха петте пиукания, които показваха, че разговорът се записва.

Глицки се представи, позова се на предишното обаждане на Харди и разказа на Фарис за новите сведения от медицинската експертиза. Още щом Глицки спомена думата карате, разбраха, че са попаднали на нещо.

Фарис замълча за миг. После тихо прошепна:

— Дявол да го вземе!

— Г-н Фарис?

Отново пауза.

— Тук съм. Дайте ми минутка, ако обичате.

Глицки зачака, пръстите му барабаняха по бюрото. Бийп. Бийп.

— Може и да не е Оуен. Много хора тренират карате.

— Кога за последен път го видяхте?

— Петък около дванайсет, по обяд. Тогава не носеше пръстен с нефрит, само венчалната си халка. Предполагам, че я е носел. Щях да забележа, ако имаше някаква промяна, поне така си мисля.

— Но г-н Неш е тренирал карате, нали?

— Имаше черен пояс. Започнал много отдавна, когато бил в Корея.

Веждите на Глицки се извиха нагоре. Той погледна към Харди.

— Една костица в малкия пръст е била чупена и зараствала на два пъти — добави той.

Фарис отново изпсува, изчака. Глицки подсвирна беззвучно. Бийп.

— Мисля, че ще е най-добре да дойда — каза Фарис.

Харди едва не забрави за срещата, която си беше записал при шефа на полицията Дан Ригби, за да му поднесе извиненията си. Глицки слезе долу при Страут да провери дали ще отстъпи и Харди да присъства, когато Кен Фарис пристигне да огледа ръката. Франи се бе обадила да му каже, че на следващия й контролен преглед след месец можели да се надяват да чуят пулса на новото бебе и да го попита дали ще се освободи, за да отидат заедно? Искал ли да разбере момиче ли щяло да бъде или момче? Тя лично не била много сигурна дали държи да знае. Освен това, била още толкова млада, че лекарят не й препоръчвал амниосентоза, а тя не се била подлагала и с Ребека, и нищо й нямало. Той как мислел?

Докато отговаряше на въпросите й и се радваше на вълнението й, Харди лениво разгръщаше календара си и видя бележката: Ригби 4:00.

Беше 3:55.

Пристигна пред кабинета на шефа на полицията на секундата и чака навън в продължение на двайсет и пет минути. Не му се искаше Фарис да дойде и да си отиде, докато той се освободи, но наистина не можеше да насилва кой знае колко нещата. Сержантът секретар вчера му бе дал ясно да разбере, че не спада към почитателите му, а доколкото можеше да се съди по протакането, явно и шефът му не си падаше особено по него.

Интеркомът върху бюрото на сержанта най-накрая иззвъня. Той погледна към Харди и посочи с пръст към двукрилата врата.

Дан Ригби седеше облегнат назад в коженото си кресло и продължаваше да говори по телефона. Имаше лице на боксьор, червено и сбръчкано, и сива коса — не по-дълга от половин сантиметър. Харди знаеше, че често носи и цивилен костюм, но днес бе облечен в полицейската си униформа. Беше предвидено да изглежда впечатляващо.

Харди застана на персийския килим пред бюрото му, като се опита да изрови подходящото встъпление. Ригби, заслушан в телефона, го изгледа критично, докато влизаше. Харди почака още една минута. След което Ригби затвори и изпъна рамене, сякаш го боляха.

— Бил си ченге, нали?

— Да, сър. Работих като патрул около три години.

— След това си се насочил към правото, нали така?

— Да, сър — ето, започва се, помисли си Харди.

Ригби отпусна рамене и потъна обратно в креслото си.

— Често съм си мислил и аз да направя така, въпреки че, разбира се, човек бая трябва да се поизпоти. Но да се махнеш от полицията… предполагам, че просто никъде другаде няма такова движение.

— Правото не е чак толкова лошо — отвърна Харди.

Ригби дрезгаво се изсмя.

— Не, правото с всичките си пледирания и глупости. Разликата е, че в повечето случаи всички знаем, дяволски добре знаем, кой го е извършил, но вие момчета, вие прокурорите, трябва да го докажете. Колкото до нас, ние разкриваме кой го е извършил, хващаме го и с това работата ни приключва, толкова. Затова предполагам, че в случилото се около онзи инцидент вчера, сме си разменили ролите. Получил си добра закалка тук като ченге, а тя си остава за цял живот, мислиш като ченге. Дори и когато си от страната на закона. Лок се наежи, защото му се обадих, а той не обича да го занимават с подчинените му. Но ние с теб нямаме какво да делим. Смяташ ли, че това е убийство или има заподозрян, просто направи на всички ни услуга и ни уведоми. Ние ще го арестуваме, а след това ти можеш да си гледаш работата.

Телефонът отново иззвъня. Ригби вдигна слушалката и се заслуша за миг.

— Хич не ме е грижа за правата му, няма да получи полицейска охрана до… — Ригби вдигна глава, изненадан да види, че Харди е още там. Махна му с ръка, че може да си върви и продължи с разговора си.

Кен Фарис стоеше пред останалия почти без листа фикус до прозореца, който гледаше към паркинга, с кръстосани зад гърба ръце.

Току-що бе излязъл от хладилната камера, където бе разгледал едва наподобяващото ръка нещо с четири израстъка — показалецът липсваше — и инстинктивно се бе отправил към прозореца, сякаш за да подиша чист въздух, въпреки че прозорецът никога не се отваряше.

Фарис беше широкоплещест, с тясна талия, шейсетгодишен мъж. Светлокафеникавият му костюм, на стойност 750 долара, идеално ушит, беше на съвсем тънички сини и златисти райета. Светложълтата копринена риза бе шита по поръчка, както и вратовръзката. Каубойските ботуши от крокодилска кожа добавяха излишни четири сантиметра към ръста му.

Глицки и Харди се бяха отпуснали на твърдата, жълта, пластмасова пейка в чакалнята пред моргата. Джон Страут бе разгънал един сгъваем стол и седеше прегърбено в него, кръстосал дългите си крака.

Фарис се извърна, опитваше да се овладее, все още доста пребледнял.

— Е, усилието беше напразно.

Страут бръкна в джоба си и извади малка, обикновена картонена кутийка.

— Може би това ще пораздвижи паметта ви — той протегна кутийката, Фарис се приближи и я взе.

Беше пръстен с нефрит — змия, захапала опашката си — с филигранна повърхност. Харди се надвеси напред, за да го огледа по-добре — беше го виждал единствено на ръката. Фарис го подържа малко, после го сложи на първата фаланга на четвъртия си пръст.

— Това не би станало на Оуен — заяви той. — Ръцете му бяха по-големи от моите.

— Пръстенът беше на кутрето — отвърна Страут.

Фарис извади пръстена и го пъхна на малкия си пръст. Влезе съвсем лесно. Махна го също толкова лесно.

— Добре, но това все още не означава, че е Оуен.

— Не, сър, не означава — Страут беше любезен, внимателен, професионалист.

Харди се премести напред, с ръце върху коленете.

Ейб Глицки седеше удобно облегнат назад, наблюдаваше, краката му бяха кръстосани. Леко се размърда, достатъчно, за да привлече внимание.

— Двамата с Оуен — г-н Неш — сте били близки, нали?

— Може ли поне засега да не казваме „били“? Изчезвал е и преди.

— Достатъчно дълго, за да съобщите в полицията?

— Един път или два пъти, мисля, но не съм съобщавал.

— Този път какво ви накара да го направите?

Фарис поклати глава.

— Честно казано, не знам. Предчувствие. Последния път, когато избяга, без да се обади, беше може би, преди десет години. Това е доста време, човек си мисли, че навиците на хората се променят. Вече не мога да си представя, че просто ще духне, ей така. Тогава можех.

— Къде беше отишъл, последния път?

Харди се намеси.

— Какви са тези бягства?

Фарис се огледа из помещението, намери още един сгъваем стол и го премести до този на Страут. Сложи пръстена в кутийката и я върна обратно на съдебния лекар. После тежко се отпусна върху стола.

— Уместни въпроси. Мислите, че може да е отишъл отново на същото място ли? — той поклати глава. — Не, не, не смятам. Веднъж отиде до Марди Грас в Ню Орлиънс. Но тогава се оказа, че е взел и дъщеря си, Селин. Нямаше ги и двамата и ние решихме, че са отишли някъде заедно. По онова време беше съвсем типично за него.

— Но не и сега? — попита Харди.

— Улегнал е. Или поне аз си мислех, че е улегнал. Знаете как е.

Глицки беше любезен.

— Защо не ни кажете какво по-точно имате предвид?

Фарис се облегна назад. Пое си дълбоко въздух и шумно го изпусна.

— Преди, обикновено на всеки шест месеца Оуен правеше по нещо, заради което да го намразиш или пък да намразиш себе си. Беше толкова, толкова напорист, когато решеше да направи нещо и нищо не беше в състояние да го спре — нито приятелите му, нито семейството му, нито задълженията му. Имаше си своите бесове, така че нямах никакво намерение да се опитвам да го възпирам. Жена му, Елоиз, загина при пожара в къщата им през петдесетте. Не могъл да влезе и да я спаси, едва успял да измъкне детето им — Фарис замлъкна, докато си спомняше. — Така, че се чувстваше виновен заради това. От време на време решаваше, че не заслужава успеха си и зарязваше всичко, оставяше ме аз да се оправям. Друг път, точно обратното, въобразяваше си: „Е, по дяволите, ето ме, великият Оуен Неш и ако ми се прииска да отида до Бали за един месец, нека смъртните да се оправят тук. Ще ме ценят повече, когато се върна“.

Но Глицки искаше да се придържа към своя въпрос.

— Значи отишъл веднъж до Ню Орлиънс, друг път до Бали…?

— Само толкова. Нямаше си любимо място, поне такова, където да се усамотява. Имаме имение двамата, извън Таос, никакви телефони, никаква работа, ползвахме го през последните пет или шест години, но аз бях там — взех самолета петък вечер, — а него го нямаше.

Страут прибра дългите си крака един до друг и седна изправен.

— Извинете — намеси се спокойно той, — но изглежда единственото нещо, свързващо тази ръка тук с Оуен Неш, е каратето.

Фарис огледа внимателно помещението. Ако търсеше утеха, не беше попаднал на подходящото място — жълтата пластмасова пейка, характерните за държавните учреждения зелени стени. Едно полумъртво растение и няколко изкуствени.

— Не знам дали изобщо си е чупил пръст. Съмнявам се, че би го споменал, дори и да е.

— Искате да кажете, докато е тренирал, чупел дъски, нещо такова? — попита Харди.

Фарис кимна.

— Тези циркаджийски номера, чупенето на дъски, са съвсем в стила му. Ако е искал да се покаже пред някоя жена… по дяволите, пред когото и да било, би могъл да си счупи цялата ръка, без изобщо да го спомене. Една от заблудите му беше, че не усещал болката, като нас останалите.

Харди се наведе напред при промяната на тона. Този човек може и да обичаше Оуен Неш, но това не беше всичко, което изпитваше към него.

— Малкото пръстче на тази ръка има две явно заздравели счупвания — каза Страут, — които никога не са били намествани.

— Това е повече в стила на Оуен.

Страут се изправи на стола си, преплете пръсти и изпъна ръце напред, докато кокалчетата му не изпукаха.

— Добре, господа — заяви той, — това не ме придвижва кой знае колко напред по линия на идентификацията. Можем да направим ДНК тест, но без проба от тъкан, която със сигурност знаем, че е от г-н Неш, няма да докажем нищо.

Всички седяха мълчаливо, никой, освен Страут, не помръдна от мястото си. Фарис все още стоеше приведен напред, с поглед наведен надолу и се опитваше да измисли нещо, с което да уреди въпроса. На вратата се почука и Сиксто подаде глава.

— Някаква Селин Неш чака отвън да се види с г-н Фарис.

Удивително сините очи на жената бяха зачервени и подути, около тях имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спала от няколко дена. Очната й линия бе сложена върху прекалено много грим. Черен костюм, черен чорапогащник, черни ръкавици, дори черни обици от оникс — беше елегантно облечена, но прекалено често прокарваше ръце през пепеляворусата си коса и тя се разпиляваше на неравномерни кичури по раменете й.

Жената се приближи и прегърна Фарис, сподавяйки хлипането си. Той я притисна към себе си, потупа я по гърба.

— Всичко е наред, скъпа, всичко е наред. Все още не знаем нищо със сигурност.

Тя леко се отдръпна назад, извади носната кърпичка от джоба на Фарис и избърса очи. Бързо отново се притисна към него. Харди я видя как притваря клепачи, сякаш събираше сили. После се извърна към останалите.

— Един от вас ли е съдебният лекар?

Страут пристъпи напред.

— Да, мадам.

— Съжалявам, но си помислих, че Кен каза… — тя се огледа наоколо, сякаш се бе загубила. — Искам да кажа, когато чух съдебен лекар, просто реших…

— Не, мадам, нищо още не знаем. Бихте ли погледнали дали няма да познаете това — Страут подаде кутийката с пръстена.

Селин се втренчи за миг в него.

— Какво е това?

— Беше на ръката — обясни Страут.

Тя го извади от кутийката и внимателно го огледа.

— Но татко не е носил такъв пръстен. Кен, татко носеше единствено халката на мама, нали?

— Вече им го казах.

Кърпичката отново се вдигна към очите й. Тя я задържа там за момент, като упражни известен натиск.

— Добре ли сте? — попита Харди. Той се приближи към нея.

Селин беше пребледняла. Тя отправи към Харди нещо като полуусмивка, но очите й се върнаха отново на Страут.

— Е, тогава, това не би могло да е баща ми.

Глицки, с възможно най-любезния си глас, я попита кога за последен път е виждала баща си. Очите й се присвиха за миг и на Харди му се стори, че вижда как в тях побягва съпротива, може би дори страх.

— Защо? Извинете ме, но кой сте вие?

Фарис се намеси и представи всички, след което Глицки обясни.

— Може да се е сдобил с пръстена, след като сте се видели.

Тя кимна, допусна го.

— Не си спомням точно. Може би преди две седмици. Но тогава не носеше този пръстен — всъщност, изобщо не би си го сложил. Това не е в стила му.

Фарис, точно до нея, го погледна отново и присви рамене.

— Той не си падаше кой знае колко по бижутата.

— Добре — каза Страут. — Заслужаваше си да се опита. Благодаря ви, че отделихте от времето си.

След като ги изпрати до вратата, Страут, с ръце в джобовете, се върна обратно при Харди и Глицки.

Може и да се окаже Оуен Неш — заключи той. — Това е неофициално, естествено, но нищо чудно. Ще ви държа в течение.

9

В гаража бяха оправили колата на Глицки и тя го очакваше, така че в пет и четирийсет и пет Харди прекосяваше сам паркинга, готов да се отправи към „Литъл Шамрок“, където имаше среща с Франи. Мъглата, висяла над центъра през целия ден, се бе вдигнала или преместила на запад под напора на идващия откъм Залива бриз, небето над главата му беше безоблачно вечерно синьо.

Повечето от персонала на Съдебната палата си бе тръгнал в пет и паркингът беше почти празен. Два реда по-надолу от мястото, където бе паркирал Харди, в един крайслер льо барон кабриолет със свален гюрук седеше Кен Фарис. Харди забави крачка и накрая спря.

Фарис беше вперил поглед към хоризонта, с кръстосани върху гърдите ръце, напълно неподвижен. Можеше да мине и за статуя. Беше напуснал кабинета на Страут заедно със Селин Неш преди близо четирийсет и пет минути и все още се намираше на паркинга? Може би тя бе останала и си бяха поговорили известно време. Въпреки това, на Харди му се стори странно. Мъжът дори не мигаше с очи. Можеше да е умрял, както си е седял.

Харди прекоси няколко реда места за паркиране. Беше вече на пет-шест метра от льо барона, когато Фарис се размърда. Съвсем леко, но Харди разбра, че го е забелязал.

— Видях ви да стоите тук съвсем неподвижен — каза той. — Почудих се дали сте добре.

Маската отстъпи пред една прекалено стеснителна усмивка.

— Относително казано, „добре“. Предполагам, че съм добре.

Харди му махна леко и започна да се отдалечава, когато Фарис го извика по име. Той се върна обратно до колата.

— Знаете ли, Селин спомена нещо. Не знам. Може и да има някаква връзка.

Харди наостри уши.

— Да не би случайно да сте адвокат, г-н Фарис?

Проблясване на зъби.

— Защо мислите така?

— Ами, определяте „добре“ като относително казано. Нещо, което знаете, като имащо някаква връзка. Това е адвокатска терминология.

Фарис си подаде ръката.

— Отлична догадка. Наричайте ме Кен, ако обичате. Станфорд, випуск 1955-а. Но никога не съм практикувал, освен дето бях юрисконсулт на Оуен.

— На пълен работен ден?

— И отгоре. Сега съм главен административен директор на „Оуен Индъстрис“. Главният изпълнителен директор след Оуен. Електроника, компоненти, развитие на телевизори с ВКИ.

— Не знам какво означава ВКИ.

— Телевизори с висок контраст на изображението. Повече точки на екрана. По-хубава картина. Японците са с километри пред нас, но на Оуен му харесваше, така че продължавахме.

— Е, каква е имащата евентуално връзка информация?

— Селин току-що го спомена. Оуен й бил казал, че ще излиза с „Елоиз“…

— С „Елоиз“ ли?

— Яхтата на Оуен. Трябвало да тръгнат в събота с Мей Шинтака — тя си вика Мей Шин.

— Приятелката му ли?

Фарис направи гримаса.

— Нещо такова. Бих казал по-скоро държанка.

— Искате да кажете, че я е издържал ли? Хората наистина ли го правят?

Фарис се разсмя, без да му е кой знае колко смешно.

— Оуен смяташе, че си плащаш на жените по един или друг начин. „Всяка работа си има цена, Уил — наричаше ме Уил, от «Фарис Уийл», нали знаете, виенското колело, нищо, че не се пише така — и да изчукаш някого също си има цена. Затова е по-добре да си плащаш предварително. Не те будалкам.“

— Въпрос на подход, предполагам — отвърна Харди.

— Г-н Харди…

— Дизмъс — после, в отговор на въпросителното присвиване на очите: — Дизмъс, добрият разпнат крадец.

— Добре, Дизмъс. Това обаче не е моят подход, женен съм за моята Бети от двайсет и пет години. Но Оуен не беше като мен или като който и да е друг, когото познавам. Той обичаше Елоиз, жена си и след като тя загина, знаеше, че никога повече няма да обича никоя друга, така че не търсеше любов и нямаше да тръгне да си играе на шикалки. Може да звучи жестоко, но е доста честно.

— Значи тази Мей Шин…?

— Започна да ходи доста сериозно с нея от януари, февруари, там някъде.

— Тя излязла ли е с яхтата на Оуен в събота?

— Селин казва, че той възнамерявал да я вземе. Само това знам.

— Ако го е направил, вероятността се увеличава — подхвърли Харди.

— Какво имате предвид?… О, разбирам.

— Има ли някакъв начин да се свържете с нея, с Мей Шин? За да разберем още сега.

Сенките се бяха удължили, бризът бе замрял. Фарис бръкна в портфейла си и извади едно квадратно бяло листче хартия.

— Телефони за в краен случай. Не знам защо изобщо не се сетих за Мей.

Докато Фарис набираше номера от телефона в колата си, Харди отстъпи назад. Присви очи към листа. Разполагаше с достатъчно светлина и беше на достатъчно разстояние, за да различи цифрите до името на Мей Шин, а и достатъчно време, за да ги запомни.

Реши, че също така разполага с достатъчно време, за да се отбие до яхтклуба по пътя си нагоре към „Авеню“. Нямаше да се отклони кой знае колко. И ако можеше да докаже, че Оуен е излязъл в открито море в събота, ден преди ръката, която можеше да се окаже негова, да бе намерена в стомаха на акулата в „Стейнхарт“, щеше да е на път да се сдобие с дело.

Мей Шинтака не си бе у дома — или пък не вдигаше телефона. На Кен Фарис му се обади телефонен секретар и той я помоли да му позвъни веднага, щом й се удаде възможност.

Вече съвсем се бе смрачило, имаше задръстване точно преди зоната за пешеходци по крайбрежната алея. Харди си спомни. Беше сряда вечерта, когато празното пространство пред яхтклуба се превръщаше в пазар за месо. Юпитата си подхвърляха остроумни забележки за преснотата на аругулата и преимуществата и недостатъците на полуготовите в сравнение с домашно приготвените спагети.

Сузукито му изглеждаше не на място сред редовете биймърс и миатас. Харди изчакваше колоната и се чувстваше стар, много по-стар, отколкото когато беше баща предишния път. Наистина закъсняваше. Трябваше да се обади на Франи или на Моузес в „Шамрок“. Да им каже, че се прибира.

Или пък да забрави за отбиването в яхтклуба. Какво очакваше да открие на или около „Елоиз“, което не можеше да почака до сутринта? Само дето вече беше тук. Щеше да се обади в „Шамрок“ от някой автомат, Франи щеше да е с брат си — нямаше да им се отрази зле да убият малко време заедно, само двамата. Щеше да му отнеме не повече от една-две минути да огледа яхтата.

Светофарът присветна и той премина на жълто, след което до самия клуб оставаха само още две пресечки и двеста кораба покрай четири понтона зад вълнолома. Крайбрежието беше оградено с двуметрова ограда, която завършваше отгоре с бодлива тел.

Харди понякога си мислеше, че в някое от предишните си прераждания сигурно е бил моряк — изпитваше интуитивно влечение към всичко морско. Обичаше да лови риба, да се гмурка с леководолазен костюм, да разхожда акули — опитвайки се да събуди у тях желание за живот, сякаш имаше нещо специално, което ги свързваше.

Сега мирисът на солена вода вля нови сили в него. Да вървят по дяволите и Док и Драйсдейл — в костите си усещаше, че е попаднал на нещо и щеше да продължи по дирите му.

Помещението за охраната беше разположено в един четириъгълник от добре окосена трева на входа към пристана. Харди почука на отворената врата и влезе. Служителят беше около деветнайсетгодишен, облечен в зелена униформа, с картичка, на която се четеше „Том“. Той се изправи зад бюрото си, поставено зад нисък парапет.

— С какво мога да ви помогна?

Отдясно, през огромния прозорец Харди виждаше яхтите. Четири реда бели коледни лампички проблясваха над понтоните.

Той показа на момчето значката си на областен прокурор, която нито се издаваше от прокуратурата, нито беше официално одобрена. Беше се сдобил с нея от един магазин за униформи на Полуострова, като знаеше, че може да му послужи, особено пред хора, които не можеха да четат, но разбираха значението на значката. Попита момчето дали водят дневник за отплаването и пристигането на яхтите.

— Опитахме — отвърна то, — но повечето от хората тук обичат да идват и да си отиват, когато им скимне. Въпреки че, все пак, горе-долу знаем кой е излязъл в открито море.

— „Елоиз“ тук ли е сега?

— Разбира се. — Том погледна през прозореца и я посочи с пръст. Тя е онази ниска, десетметрова моторна яхта на кей номер две. На помръкващата светлина яхтата изглеждаше красива. — За последен път е излизала в събота.

— Събота ли? Г-н Нешвил ли я изкара?

Том повдигна рамене.

— Предполагам, но не съм го видял. Тя — „Елоиз“ — беше излязла, когато аз дойдох.

— Към колко часа беше това?

— Около обяд. Работя от дванайсет до осем.

— Някой друг застъпва ли после, след осем?

— Не. Затваряме до сутринта в шест. За какво е всичко това? Г-н Неш някакви проблеми ли има?

Харди му каза всичко, което всъщност знаеше.

— Изчезнал е. Ще бъде от полза да се разбере кой го е видял за последно.

Том прехапа бузата си, мислеше.

— Не смятам, че ще имате голям късмет тук. Хосе, момчето, което работи сутрин, каза, че вече била излязла, когато той дошъл.

— В шест сутринта?

Том повдигна рамене, искаше му се да е полезен. Харди можеше да се обзаложи, че нещо го тормозеше.

— Понякога Хосе малко закъснява — призна той най-накрая. — Но когато това се случи, винаги остава до по-късно, за да се реваншира.

Харди се пребори с чувството на отчаяние.

— До колко часа е останал в събота?

Том стана някак уклончив.

— Не знам точно. Три, три и половина, някъде там.

— Значи не е бил тук до седем или седем и половина?

Ново повдигане на рамене.

— Не знам със сигурност. И аз не съм бил.

Харди въздъхна тежко.

— Добре, както и да е, това няма нищо общо с Хосе. Мога ли да се кача и да огледам „Елоиз“?

Благодарен, че оставят темата за закъсненията на Хосе, Том тръсна глава.

— Разбира се. И без това днес няма много хора.

По пътя към яхтата Харди научи, че в яхтклуба охраната не била онова, което трябвало да бъде. Въпреки, че Том разполагал с оригинални ключове от всяка лодка и с ключ за портата на оградата, в действителност разни хора се промъквали непрекъснато заедно с гостите, а и собствениците забравяли да заключват портата след себе си, дори и яхтите си понякога. Кражбите не били често срещани, ала не били и непознати. Но какво можели да направят пазачите? Том и Хосе се опитвали, но в действителност нямали никаква власт. Щом като собствениците не се съобразявали със собствените си разпоредби, кой им бил виновен?

Отблизо „Елоиз“ беше дори още по-впечатляваща, отколкото бе изглеждала от помещението за охраната. С широк гик, вероятно около четири — четири и половина метра, завързана перпендикулярно на главния понтон — прекалено голяма, за да се вмести, до който и да е от кейовете. От техническа гледна точка яхтата беше кеч — две мачти, предна част и кърма. Щурвалът беше навътре в палубата, така че да няма опасност гикът на кърмата да удари кормчията по главата.

Ако отплуваше на мотор, дори и само при пет възела, пресметна Харди, нямаше да са й нужни и три минути по права линия, за да излезе извън вълнолома.

— Имаш ли нещо против да се кача за малко?

Вече беше прекалено тъмно, за да се различи кой знае колко от палубата — не, че Харди търсеше нещо конкретно. Междувременно, Том се запъти към вратата на кабината.

— Ето, какво ви казах. — Харди се приближи зад него. — Оставили са вратата отключена. Какво можем да направим?

— Откраднато ли е нещо? Може би трябва да провериш.

Беше толкова лесно, че Харди почти се почувства виновен, но не чак толкова, че да не последва Том надолу по стълбите към кабината.

Момчето запали лампата и спря.

— Не, всичко изглежда добре — каза то.

Харди си помисли, че „добре“ е доста сдържано казано. Намираха се в кабина, която по размери спокойно можеше да се сравни с всекидневната на Харди. Кожа от зебра красеше полираните дъски на пода. Оригинални картини — масло в тежки рамки — висяха по стените. Имаше черен кожен диван и съответстващо двойка канапе, кресло в стил „Чарлс Еймс“ или точно негово копие, вграден развлекателен център по протежение на цяла стена — два телевизора, тонколони, видео, касетофон, компактдиск.

Том явно се притесняваше от това, че се е качил на борда — пристъпваше от крак на крак.

— Може би е по-добре да се връщаме обратно, а? Изглежда нищо не липсва.

Но Харди продължаваше нататък.

— По-добре да се уверим — отвърна спокойно той. Озова се в бокса — покрит с плочки под, газова печка, огромен хладилник. Един поглед в барчето за напитки — „Гленфидик“, „Парадайз Коняк“, „Мейкърс Марк Бърбън“, първокласни питиета.

Чу, че Том се приближава зад гърба му и продължи да върви напред към разделителната стена. Напълно оборудвана баня прекалено голяма, за да бъде наречена просто „клозет“. Голямата спалня, най-отпред, беше толкова широка, колкото новата стая на Ребека, двойното легло бе изрядно оправено. Две бюра, едното с подвижен капак, веломер и няколко гирички, множество скъпи дрънкулки.

— Това се казва яхта — отбеляза Харди. Том стоеше онемял зад него. — Има ли стаи и на кърмата?

Харди се помъчи да отвори няколко от чекмеджетата на бюрата. Разсеяно се приближи до писалището отдясно на леглото и дръпна най-горното. Както изглеждаше, нямаше нищо интересно — хартийки, химикалки, стандартните канцеларски материали. Страничното чекмедже най-отгоре беше пълно с ленти за глава. Харди мушна ръка по-навътре и опипа. Ленти за глава.

— Няма нищо — каза той, толкова безгрижно, колкото можеше.

После заобиколи леглото, като се надяваше, че Том ще остане още за минутка. Капакът отгоре беше заключен, но горното чекмедже се отвори. Същата работа — нищо. Харди дръпна най-горното от страничните чекмеджета.

— Не знам, дали трябва… — обади се Том.

Един бърз поглед надолу, чекмеджето се отвори с няколко сантиметра — вътре: няколко карти, навигационни работи. Той го затвори с хълбок и се извърна.

— Прав си, точно така — самата любезност. — Нека полицията да си извади разрешение за обиск — Харди се извърна и бързо прекоси обратно кухнята и централната каюта, изкачи стъпалата нагоре към палубата, мина през още една баня на кърмата, коридор, първа спалня за гости — двойно легло, скрин, телевизор, плуващ петзвезден хотел.

— Наистина трябва да тръгваме — настоя Том от стъпалата.

— Добре — Харди, разсеяно, но решително, продължи назад по срещуположния коридор, мина през втората стая, която беше облицована с огледала от пода до тавана и оборудвана с възможно най-пълния гладиатор, имаше стеърклаймър и още допълнителни тежести. Оуен Неш взимаше много на сериозно тренировките си.

На Том му трябваше цяла минута, за да заключи внимателно вратата на кабината. Харди попита:

— Как се управлява яхта като тази?

Том заключи, провери отново.

— Е, не е голяма философия. Но си иска дълбоки води.

— Може ли сам човек да се справи?

Връщаха се обратно по понтона към будката на охраната, Том водеше.

— О, разбира се. Платната се задвижват и автоматично, ако има нужда. Г-н Неш често излизаше сам. Чак до Фаралоните и обратно. По-трудно е с по-малка яхта, но на него му харесваше.

— Какво има на Фаралоните? — Питаше за малките скалисти острови на двайсетина километра от брега на Сан Франциско.

— Не знам — отвърна Том. — Казват, че там се развъждали големите бели акули. Може да се е натъкнал на тях.

Лоша шега, помисли си Харди.

Бяха в „Пърпъл Ует Уа“, в една отбивка по пътя към Клемънт. Моузес Макгайър смучеше щипката на рак.

— Креолски сос — каза той. — Смятам, че с креолски сос върху омари сме постигнали върха на модерната цивилизация.

Франи наблюдаваше Харди, който бе забил поглед в чинията си.

— Мразя, когато двамата се карате — продължи Моузес. — Ето, аз говоря за културните достижения, без които всички ние щяхме да се превърнем в диваци и…

— Защо не кажеш на приятеля си Дизмъс, че се бяхме разбрали за телефоните и закъсненията — тя се изправи и хвърли салфетката си. — Извинете ме, трябва да отида до тоалетната.

Харди вдигна пръчиците си.

— Мисля, че вече четири пъти се извиних, правя го сега и за пети път. Още веднъж съжалявам. Шести път. Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам — Харди остави пръчиците си. — Десети път.

— Не го казвай на мен — отвърна Моузес. — Тя си помисли, че си умрял.

— Тя непрекъснато си мисли, че съм умрял или че се каня да умирам.

— Има известни основания.

— Няма никакви основания. Не съм тръгнал да умирам. Да закъснееш не значи, че непременно си умрял.

Моузес топна щипката на рака в соса.

— За Еди означаваше точно това — той вдигна ръка, за да възпре отговора на Харди. — Хм-хм, хм, хм. Ето една област, към която можем да проявим малко повече деликатност.

— Моузес…

— Можеше да се обадиш. Телефоните са почти вездесъщи в нашето общество — Макгайър беше собственик на по-голямата част от „Шамрок“, но също така беше защитил и докторат по философия в Кал Бъркли.

— И ти ли, а?

— Тя ми е сестра. Позволено ми е от време на време да заставам на нейна страна.

— Работех по едно дело. Вече съм прокурор, забрави ли? Не съм излязъл да се размотавам с уличници. Не съм отървал на косъм кожата си. Работех.

— Имаше среща с нас с Франи. Едно простичко обаждане и всичко щеше да е наред.

— Добре, добре, следващия път ще се обадя. Голяма работа.

— Франи се притеснява, че ще ти стане навик. Както сам каза, вече си прокурор. Е, такива са си прокурорите.

— Прокурорите не са никакви…

Моузес набучи последното парченце от рака и го пъхна в устата си.

— Извинявай за обобщението, но са точно такива. Франи иска от теб да бъдеш баща, а не да работиш през цялото време. Точно затова работата изглеждаше толкова привлекателна, не помниш ли? Нормално работно време, интересна по същество. Думите ти отекват в главата ми, дори сега, когато говорим.

— Колко закъснях?

Моузес дъвчеше.

— Час и четирийсет и пет минути, достатъчно, за да се изприщи човек от притеснение. Франи не е виновна, че се тревожи. Тя те обича, Диз. Носи детето ти. Съвсем естествено е, не мислиш ли?

— Добре де, аз също я обичам.

— Сигурен съм, че е така.

— Е, тогава…?

— Тогава — повтори Моузес, — вече ти казах.

Тяхната бяла дървена къща беше подпряна и от двете страни от две жилищни кооперации. Към средата на 80-те на Харди му бяха предложили цял куп грешни пари, за да я продаде на един предприемач, така че трета пететажна безлична сграда да се издигне там, където сега върху неговата широка двайсетина метра морава имаше каменна пътека, ниска дървена ограда и кукленска къщичка с малка вратичка и френски прозорец.

Преди да се оженят си бяха говорили за преместване — да започнат отново на някое място, което и двамата еднакво да могат да нарекат свое. Проблемът беше, че макар къщата да бе принадлежала на Харди в продължение на десет години, Франи вече я обичаше. Една от първите работи на Харди след сватбата беше да прехвърли половината на името на Франи — нямаха брачен договор. Четвърт милиона долара от застраховката, която изплатиха на Франи, беше и на двамата; Харди реши, че с къщата нещата горе-долу се изравняват.

Паркирането на улицата винаги беше проблем. Ако нямаш гараж, алея или заден двор — или паркираш на улицата преди шест часа, или трябва да походиш. Сега, в десет и петнайсет, успяха да открият място на три пресечки разстояние. Беше топла, спокойна вечер, без мъгла и те се отправиха на изток по „Клемънт“, под дърветата на Линкълн парк, обратно към къщи. Франи се бе облегнала на съпруга си, с ръка около кръста му.

— Прегърни ме — помоли тя.

— Добре — Харди я притисна по-плътно към себе си.

— Мислил ли си си за това?

— Предполагам. Затова реших, че трябва да се оженим. Но все пак…

Тя спря. Харди схвана намека, наведе се и я целуна.

— Какво има? — попита Франи.

— Нищо. Втресе ме леко. Колко често ти се случва да забележиш, че всичко е идеално? Малко е страшничко. Преди вярвах, че именно в такъв момент е най-вероятно нещата да се объркат.

— Мисля, че точно заради това бях толкова разстроена тази вечер. Едва сега започвам да приемам, че всичко това става наистина, не е сън, от който да се събудя — тя вдигна очи към лицето на Харди, и се притисна силно към него. — Не искам да се събуждам — каза тя. — Искам да продължава все така.

— Ще продължава, Франи. Няма да позволя нищо да застане на пътя ни, обещавам.

Франи го подбутна с хълбок.

Да си вървим у дома.

Платиха на детегледачката, надникнаха при спящото спокойно бебе. Харди нахрани рибките си, докато Франи се оправи за лягане. На телефонния му секретар имаше обаждания от Джейн и Пико Моралес — и на двамата можеше да се обади утре сутринта.

Чуваше как шурти душа в банята. Вдигна телефона и набра цифрите, които бе запаметил по-рано тази вечер — на Мей Шин. Телефонът иззвъня четири пъти, след това се включи на секретар.

— Оставете телефонния си номер, ако обичате и аз веднага ще ви се обадя — това беше цялото съобщение. Нито следа от японски акцент. Дълбок, културен глас. Харди затвори след сигнала.

Бюрото му беше разчистено. Зеленикавата настолна лампа хвърляше приглушена светлина из стаята. Препарираният бодливец се цупеше на полицата на камината в кабинета. Разсеяно, Харди прекоси разстоянието от бюрото до камината, разпъна поставката на мишената — неизползвана повече от година — и сграбчи три стрелички от центъра на таблото, където ги беше оставил. Върна се обратно на линията до бюрото си и започна да ги хвърля.

Хич не го биваше. Първия път нито една от трите не улучи двайсетката, в която се беше прицелил. Преди година това не можеше да му се случи. Ако някой го бе попитал, той би казал, че приема стреличките полунасериозно. Но продължаваше да носи изработения по поръчка комплект от двайсетграмови волфрамови остриета във вътрешния джоб на сакото си.

Реално погледнато бяха надделели нови приоритети. Докато издърпваше стреличките от първия път, чу, че водата в банята спира. Отново се озова зад линията до бюрото си: 20,19,18. Готово.

Точно тогава Франи се появи на прага, боса, облечена в моравата копринена пижама, която Харди й беше купил за Коледа и която тя не бе в състояние да си сложи, докато Ребека не се роди. Малко тъмно петънце отбелязваше къде се е просмукала капчица мляко от зърното й.

Харди се приближи до нея, коленичи и вдигна подгъва на пижамата, за да притисне лице към тялото й.

10

— Момчето ме издебна от засада — каза Фарис. — Чакаше ме, когато се прибрах у дома, вече беше влязъл под кожата на моята Бети.

Харди, в кабинета си у дома, започваше да се възхищава на наглостта на Джеф Елиът. Репортерът не беше нечие загубило се малко момченце. Харди си бе помислил, че вчера го е стреснал и ограничил във възможни за контролиране рамки, но явно бе изтълкувал погрешно нещата. Харди не можеше да откъсне Джеф Елиът от историята му. Изглежда никой нямаше да може.

— Никога не сте споменавали за заплахите?

— Защото никога не съм ги приемал на сериозно. Хората говорят какво ли не, когато губят преговорите, нали знаете.

— Но не сте пропуснали да ги споменете пред Джеф.

— Не е точно така — Харди чу шумолене. — Вестникът е тук, пред мен и трябва да призная, че звучи доста драматично, но единственото, което направих, бе да отговоря на директно поставения въпрос: „Някой някога заплашвал ли е Оуен?“ И аз отговорих: „Разбира се, дузина пъти“, но това няма кой знае какво значение. Поне, докато не го видях напечатано тук.

— Не смятате, че може да има някаква връзка?

— Предполагам, че всичко е възможно. Но както ви казах, това отдавна беше уредено. Мисля, че последният човек, който се бе разлютил… Оуен го заведе заедно с жена му на Хаваите за няколко седмици, пои ги и ги храни, купи й мерцедес, направи го президент на някакъв клон някъде си. Човекът се нагуши здравата. Разбира се, Оуен се нагуши още повече.

— Как се казваше?

— Не беше истинска заплаха. Аз самият съм казвал на Оуен, че ще го убия поне двайсетина пъти и половината пъти наистина съм го мислел.

— Добре, но ако се окаже, че г-н Нешвил е мъртъв, на някой може и да му потрябва това име.

— Все още се моля на Бога да не е мъртъв.

Харди замълча за миг, барабанеше с пръсти по бюрото си, като се опитваше да реши дали да каже или да не казва на Фарис онова, което знаеше. По дяволите, човекът беше напълно откровен с него. Той продължи:

— „Елоиз“ наистина е излизала в събота — разказа му за посещението си в яхтклуба, за обиколката си из яхтата.

— Но ако яхтата е излизала и ако се е върнала, и ако ръката е на Оуен…

— Това са сериозни „ако“-та…

— Но разбирате ли какво означава това? Означава, че Мей…

— Не… Мей или някой друг. Може изобщо да не е Мей. Или Мей и някой трети замесен.

Фарис се овладя.

— Прав сте.

— Не е невъзможно яхта като тази да бъде използвана за наркотици и след това изоставена.

— Наркотици ли?

— По-често се случва във Флорида или надолу, на юг в Сан Диего, но става и тук. Контрабандистите се качват, убиват всички на борда, хвърлят ги в морето, натоварват стоката, доставят я, зарязват яхтата.

— На нейния си пристан?

— Не казвам, че е много вероятно, но това дето яхтата се е върнала обратно, не говори кой знае колко.

— Трябва да открия Мей — отвърна Фарис.

— Защо не се отбиете дотам, където живее?

— Не знам къде живее. Оуен никога не ми е казвал. Телефонният й номер беше най-голямата отстъпка от негова страна.

— Ами ако просто са избягали, както казвахте, че може да е направил вчера, само че да са го направили заедно, Оуен и Мей, а не само той?

— Не ми се иска да мисля, че опираме пак до това.

— Защо?

— Ами, наистина вярвам, че бягството е нещо, което Оуен е надраснал. Просто не мога да си представя да го направи отново. Ако не друго, беше по-уравновесен, не толкова спонтанен, откакто се запозна с Мей. Тя наистина го укроти. Искам да кажа, Оуен. Той за пръв път в живота си изглеждаше сравнително спокоен. Доколкото е възможно след случилото се с Елоиз. Освен това са излизали заедно и преди — без да казват на никой друг, освен на мен. Но той ми казваше.

— Но този път не.

— Нито дума.

Харди вдигна глава, когато Франи влезе в кабинета му, държеше Ребека на ръце и тихичко й пееше. Не чу следващото изречение на Фарис.

— Съжалявам, какво казахте?

— Казах, че с всеки изминат ден изглежда все по-малко вероятно.

— Как така?

— Ами, аз съм изпълнителен директор на Оуен, а също така имам правомощия и на негов адвокат. Днес сме четвъртък и никой не го е виждал от седмица. Ако е избягал, дори и с Мей, щеше да има нужда от пари, нали? А той никога не носеше много в брой.

— Значи щеше да използва кредитна карта и вие щяхте да разберете, ако я е ползвал?

— Точно така. Проверих всичките му сметки тази сутрин — засега не е теглено нищо.

На Харди му се искаше да може да каже нещо от сорта да не губим надежда, докато не разполагаме с повече сведения, с нещо конкретно.

Фарис прекъсна мисълта му:

— Мъртъв е, нали?

Отговорът на това — реплика от една изтъркана комедия на старата, вече разтурена „Комедийната трупа от Северния бряг“ — беше: „По-мъртъв от самия дявол, Боб“.

Харди дори не се изкуши да го каже.

Полицай Патрик Рездън никога нямаше да стане инспектор. Никога нямаше да стане и сержант. Беше на петдесет и една години — голямо, хриптящо, приятелски настроено полицейско куче, което двайсет години патрулираше все един и същи участък.

Рездън се бе явявал пет пъти на изпит за сержант в началото на седемдесетте. Харди бе помагал на Глицки да учи за същия изпит по същото време, но след прегледа на първите няколко глави от подготвителната книга, тези учебни сесии се бяха превръщали в заливания по мъжки — Джейн и Фло, съответно си стояха у дома, докато техните съпрузи усъвършенстваха познанията и кариерите си. Онова, което обаче в действителност усъвършенстваха, беше издържливостта си на алкохол. Знаеха, че ще си пийнат порядъчно всяка нощ, когато някой въпрос от листовките, какъвто и да бе той ги затруднеше.

Харди познаваше растителни индивиди — а и определено болшинството от рибите му, — достатъчно интелигентни, за да изкарат изпита за сержант от втория път, но Рездън го бяха късали пет пъти.

Ала това не означаваше, че за него няма място в силите на реда. Той можеше да изпълнява прости заповеди. Не поругаваше нито оръжието, нито значката си. Рездън беше добър патрул — любезен и добронамерен, имаше богат опит в това как да помага на хората, да сваля котенца от дърветата, да се разправя с кварталните бабаити.

Един от които — обвиняемият в това дело — на име Хесус Самоса. Изглежда, че преди около два месеца полицай Рездън бе имал възможността да порицае Самоса, хващайки го точно, когато онзи се готвел да драска със спрей по тротоара пред участъка на Мишън стрийт. Вместо да го прати да се труди принудително, Рездън просто конфискувал спрея и пуснал момчето да си върви — било само на осемнайсет — с предупреждение.

Два дни по-късно, на улицата пред същия участък Самоса не спрял на знака стоп на „Мишън“. Виненият му шевролет 1969-а бил спрян, оказало се, че на смяна пак бил Рездън. Този път Рездън глобил Самоса — това изглежда се видяло много смешно на пътниците в шевролета, но отново Рездън просто предупредил всички и ги пуснал да си вървят.

Оказало се, че Хесус Самоса работел в „Доги Динър“ на три пресечки от участъка. Около седмица след инцидента със знака „Стоп“, Рездън и партньорът му, Фелис Уонг, решили да обядват в същия този „Доги Динър“. Рездън си поръчал обичайните няколко двойни бургера, с двойна порция сирене — специална поръчка. Фелис точно взимала салфетки — грила се виждал съвсем ясно, — когато Хесус, за радост на своя колега готвач, се изплюл в хлебчето, което после поставил върху един от двойните бургери.

Фелис извадила пистолета си, минала зад тезгяха, конфискувала сандвича за лабораторен анализ и сгащила Хесус Самоса на местопрестъплението.

Сега този обвиняем, помисли си Харди — това момче, все повече загазваше. Харди се почуди за миг, дали да не изиска тест за СПИН — ако се окажеше позитивен, можеха да го обвинят в опит за предумишлено убийство. Въпреки че, като се позамислеше, това вероятно би било малко прекалено, макар че една Елизабет Пулиъс вероятно не би се подвоумила.

Както стояха нещата, държаха Хесус с няколко телесни повреди, кражба на аларми, дребно хулиганство, нецензурен език и оказване на съпротива при арест. Максималното наказание, ако му лепнеше всичко беше четирийсет и пет дни в щатския затвор и глоба на стойност 3115 долара.

Ако на защитата й се искаше да се пазари, Харди реши, че може да се държи спортсменски и да намали глобите до кръгло три хиляди.

След като разговаря с Кен Фарис, Харди извади жълтия си бележник от най-горното чекмедже и си записа всичко, което можа да си спомни, свързано с Оуен Неш. Отне му почти двайсет минути, напълни цели две страници.

След това се обади на Арт Драйсдейл вкъщи, за да го увери, че няма пръст в предоставената на Джеф Елиът информация, използвана в материала на „Кроникъл“.

— Но между нас казано, Арт, кокалите ми подсказват, че жертвата е Оуен Неш. И ако Мей Шин е все още жива, може би пред нас лежи моето дело за убийство.

Още веднъж Драйсдейл посъветва Харди да поохлади страстите и да изчака до приключването на полицейското разследване. Харди отвърна, че естествено, точно така щял да постъпи.

Набра Джейн, но нея я нямаше вкъщи — или беше излязла на работа рано или бе прекарала нощта някъде другаде. Е, Харди нямаше как да разбере, а и без това не беше негова работа. Щеше да остави съобщение.

Утринната светлина в кантората на Харди в Съдебната палата беше особено ласкава към Елизабет Пулиъс. Елизабет бе облечена със синя кожена минипола — по-дълга с около два сантиметра, за да е все пак професионално издържана, ако терминът се прилагаше свободно — и ушита по поръчка синкаво зеленикава мъжка риза, направена да изглежда не чак толкова консервативна с разкопчаните три копчета най-отгоре. Голям колкото зърно грозде рубин на тъничка златна верижка висеше там, където започваше цепката на гърдите й. Кестенявата й коса беше хлабаво прихваната отзад на тила й. Тя престорено скромно почука на вратата на Харди.

— Добра работа — заяви.

Той я покани да влезе и Пулиъс затвори вратата зад себе си.

— Кое?

Тя намести задника си на ъгълчето на бюрото на Харди и се плъзна назад, така че да може да седне с кръстосани крака, разкривайки и разкривайки. Харди бутна стола си назад, почти до прозореца, вдигна крака на бюрото, кръстоса ръце зад главата си и се облегна на стъклото.

— Кое? — повтори той.

— Онова с „Кроникъл“. Поддържа интереса.

— И да вярваш, и да не вярваш, не бях аз — но всъщност си даде сметка, че именно той бе натоварил Елиът с мисията, която го бе отвела до отдел „Изчезнали“. — Или поне не съвсем.

Тя махна с ръка.

— Е, няма значение, важното е, че продължава да е горещо. Кой го е убил?

Харди отдели няколко минути на Оуен Неш, Фарис, Мей Шин, връзката със „Силикон Вали“.

— Въпреки че в заключение трябва да се каже, че все още не разполагаме с идентифицирана жертва, така че сме в задънена улица. Мисля, че се нуждаем от труп.

— Е — тя се наведе към Харди, с длани опрени върху бюрото му, рубинът се полюшваше извън отвора на ризата й, — не е задължително. Спомняш ли си делото „Билионер Бойс Клъб“ в Ел Ей? Там така и не успяха изобщо да намерят тяло. А ти разполагаш с част от трупа. Намери някой добър патолог…

Харди се разсмя.

— Ей! Не мисля, че сме стигнали чак дотам. Ами пръстенът?

Пулиъс повдигна рамене и милостиво се изправи.

— Пръстенът е подробност. Може приятелят му Фарис да греши или пък да лъже. Може Неш да го е слагал само на яхтата. Кой знае?

Харди си свали краката и стана.

— Точно така. Ако никой не знае…

Тя поклати глава.

— Дизмъс, прекалено хубаво е. Трябва да ги сграбчиш, когато се появят такива, което, повярвай ми, не се случва никак често. Мегабогата жертва, корпоративна интрига, пресата вече я е надушила. С това може да се направи кариера.

Харди остана безразличен, посочи към купчината с папки.

— Мисля, че докато не изчистя част от тези, кариерата ми ще си остане в застой.

Пулиъс се плъзна от бюрото, оправи полата си, което беше свързано с ново навеждане. Езикът на тялото говореше, помисли си Харди, тази жена направо крещеше от покрива. Той не откликна.

— Е, ти си знаеш — заяви тя.

Беше от онези редки съкровища на Сан Франциско, един истински топъл ден. Харди реши да се спусне по „Пето“ и „Мишън“, без да се обажда преди това. Искаше да излезе навън, и това, че отиваше да види Джеф Елиът, му послужи просто за оправдание.

Джейн се бе свързала с Харди сутринта и двамата щяха да обядват в „Ил Форнайо“. Харди реши, че може да прекара един приятен час дотогава, оползотворявайки част от работното време.

Сега той стоеше под жаркото слънце на стъпалата пред „Кроникъл“. Джеф Елиът го нямаше на бюрото му и момчето, което седеше до него каза на Харди, че Джеф май споменал нещо за слизане до яхтклуба и попита Харди дали иска да му остави съобщение. Остави му.

Вървеше надолу по „Хауард“ към небостъргача „Фери“ и Залива, в ръка в джобовете и разхлабена вратовръзка и се опиваше от миризмата на изгорели газове и свинско печено, на катран и смляно кафе. Щом пресечеше улица, горе-долу на половин пресечка, тежката миризма на урина и боклук се наслояваше върху миризмата на града, но дори и тя, по неин си начин, извикваше спомени и беше приятна — Париж, когато беше в колежа, Сайгон по-късно. Откри, че си подсвирква, удивлявайки се на разкрилия се пред очите му нов хоризонт, след като „Ембаркадеро“ се бе срутил след Голямото от серията световни земетресения.

Той реши да повърви покрай брега. Чайки стояха върху нацвъкани с курешки обелки, като от време навреме се вдигаха с крясък във въздуха. Три или четири от доковете не бяха заградени и няколко ориенталеца бяха приклекнали и ловяха риба с дълги въдици. Фериботът от Саусалито влезе в залива с пронизителен вой на сирената си, като избълва безгрижна река от туристи. Харди се понесе с потока, остави се да бъде отнесен към вътрешността с прилива. Продължи нагоре, видя колко е часа и си спря такси за последните десет пресечки.

11

Джейн беше седнала до стената, в салона зад бара. Пред нея на масата имаше подобна на лале чаша шампанско. Беше подстригала тъмната си коса много късо, но Джейн винаги успяваше да изглежда добре. Като търговски представител на Ай Мегнън, тя постоянно се носеше на или близо до гребена на поредната вълна висша мода, шест месеца пред всички останали. Харди се наведе и я целуна по бузата.

— „Ивоар де Балмен“ — каза той. Това беше парфюмът, който винаги й купуваше за Коледа. Не мислеше, че е просто случайно съвпадение, че си го бе сложила точно сега.

— Имаш много добро обоняние — тя го целуна отново, бързо, по устата. — Радвам се да те видя.

— И аз — съгласи се той.

Харди си поръча газирана вода и разбра, че Джейн излиза с по-млад мъж, архитект на име Чък.

— Чък, Чък, бу-бък, бо-нано-бано, бу-фу…

— Дизмъс — тя сложи пръст на устните му, за да замълчи.

— Винаги ми се е искало да го направя — отвърна той.

— Сигурна съм. — Тя го погледна удивено. — Той е чудесно момче.

— Сигурен съм, че е. И песента си я бива. Можеш да я изпееш и с Дизмъс, виж: Дизмъс, Дизмъс, бу-бизмъс… но просто не е ритмично — содата пристигна.

— Газираната вода е промяна — заяви Джейн.

Харди отпи.

— Точно сега и животът ми се променя. Ако изпия обичайните няколко бири за обяд, можеш да забравиш за следобеда. Опитах няколко пъти. Лоша идея.

Тя отпи от шампанското си.

— Значи наистина се върна в прокуратурата.

— Върнах се.

— И харесва ли ти?

Той повдигна рамене.

— Понякога. Повече глупости, отколкото си спомням, но става.

Прегазиха още пет минути в общи приказки, преди да поръчат — калмари за Харди, quatro fromaggio калцоне за Джейн. Харди най-накрая се предаде и реши да изпие глътка вино, така че двамата с Джейн си поръчаха половин бутилка „Пино Гриджио“.

Когато сервитьорът се отдалечи, Харди каза:

— Значи си се видяла с баща си?

Тя кимна.

— Прав беше. Определено има нещо.

— И аз така си помислих. Франи казва, че е жена.

Джейн се замисли, докато отпиваше от шампанското си.

— Защо мисли така?

Харди разказа на Джейн за нефритеното преспапие, как Анди му бе наредил да го вземе.

— Според Франи, то му напомняло за разбитото му сърце, така че трябвало да се отърве от него — той вдигна ръка. — Цитирам думите й. Тя е по-мелодраматична от мен.

— Освен това мисля, че е права.

— Той ли ти го каза?

— Не го отрече. Попитах го директно дали е добре, дали нещо не го тревожи.

— И той какво ти отговори?

— Каза, че напоследък просто започнал да си дава повече сметка за тленността, затова, че нищо не продължавало вечно.

— Не звучи кой знае колко сензационно, Джейн.

— Знам. Просто изглежда доста уклончиво, така, както татко винаги е говорил за личния си живот. Затова го попитах, дали нещо конкретно не е възбудило всички тези мисли. Той отвърна, че един негов приятел бил починал и той просто трябвало да свикне с мисълта. Попитах го кой и той ми отвърна, че не го познавам, нямало значение.

— Той ти каза, че не го познаваш, така ли?

Тя поклати глава.

— Ала не смятам, че имаше предвид това, че говореше за мъж.

На Харди му хрумна, че колкото и абсурдно да изглеждаше, Анди Фаулър можеше да е гей. В Сан Франциско човек никога не знаеше.

— Но щом като така е казал…?

— Не — направи пауза, преди да го каже. — Имаше нещо, не знам какво. После ме потупа по ръката и ми поблагодари за загрижеността. Но можел да се справи с всичко това сам, бил голямо момче.

Храната пристигна, ритуалът с виното. Харди натопи парченце пресен хляб в малката купичка зехтин на масата. Джейн разряза калцонето си, за да изстине.

— Според мен — продължи тя, — може да е връзка, от която да се е срамувал, вероятно жена на негов приятел, нещо такова.

— И тя е скъсала с него?

— Или това, или пък той не е могъл да продължава повече така. Не можеш ли да чуеш как един от двамата го казва? „Просто ще се преструваме, че другият е умрял.“ Мога да си представя татко да поеме подобен курс.

— Да, връзва се.

— Проблем си е, когато винаги си бил изряден. Не можеш дори на дъщеря си да позволиш да види нещо друго. Дори и когато му казах, че каквото и да е, аз ще продължавам да го обичам.

— Казала си му това?

— Разбира се, че ще го обичам.

— Не, не, че ще го обичаш. Казала си му, че подозираш, че може да е нещо, от което да се срамува?

— Не с толкова много думи.

Харди си помисли, че на Анди Фаулър не му трябваха толкова много думи. Той беше деликатен и интелигентен човек, свикнал ежедневно да се оправя с всевъзможни нюанси зад съдийската банка. Можеше да си представи как го е стреснал директния подход на Джейн, беше го накарал да се затвори още повече в себе си, ако нещата наистина стояха така.

Харди сдъвка вкусния хляб, напълни устата си с вино и го изжабурка.

— Добре, каквото и да е, мислиш ли, че можем да направим нещо, за да му помогнем да го преодолее? Говореше за отпуска.

Джейн почти се усмихна.

— Да бе. Представата на татко за отпуска е да не си взима работа за вкъщи в събота и неделя. Познаваш ли някоя жена, която може да му хареса? — Но тя отхвърли идеята. — Не. Изобщо не мога да си представя татко да позволи да го чифтосват.

— Може и да е това, което казва — осъзнаването на тленността. Тази мисъл може да те стъписа.

Джейн започна да драска по покривката със съвършения си коралов нокът. Двамата с Харди нямаха нужда да им се припомня урока за тленността. Всеки път, когато си помислеше за сина им, Майкъл, който почина, падайки от креватчето си преди десет години, тя винаги се стъписваше и всичко отново замираше, както бе замрял животът й и този на Харди тогава. Сълза се търкулна от едното й око и тя се извърна.

Виждайки я, или просто защото знаеше, той се пресегна и сложи ръка върху нейната.

— Да го оставим засега, Джейн. Ще поговорим отново по-късно — каза той. — Ще измислим нещо.

Първия път не улучи носещата греда и реши, че сигурно е заради виното.

След обяда се беше отбил в един магазин за спортни стоки на „Маркет“ и си бе купил мишената за стрелички, която си бе обещал. После, в кантората си, бе думкал по стената срещу бюрото си, вслушвайки се за кухия звук, който трябваше да издаде солидното дърво, докато не намери къде е носещата греда или поне си мислеше, че я е намерил.

Първият удар на чука заби пирона в мазилката чак до главата. Харди беше добър дърводелец. Дърводелството бе едно от хобитата му. Не беше в стила му да не открие гредата. Почука по стената, реши, че отново я е открил и този път се оказа прав.

Измери два метра с линийката от бюрото си и залепи лепенка на пода точно там, където обикновено се намираше столът му. После премести стола обратно на мястото му, извади коженото си калъфче и нагласи сините перца към дръжките на стреличките си. Изправи се зад отбелязаната с лепенка линия и хвърли две точно в средата и една в двайсетката. Като остави стреличките там, където си бяха, той вдигна телефона.

Съдия Фаулър бе съобщил по телефона, че ще отсъства по болест. Това беше странно. Съдиите никога не отсъстваха по болест — графиците им бяха препълнени. Един ден по болест създаваше неудобства на прекалено много хора. Харди позвъни у тях, но и там никой не му се обади, нито дори телефонен секретар. Изкуши се дали да не звънне отново на Джейн, но защо да я тревожи?

Може би Анди просто си бе взел един ден за душата. Господ му беше свидетел, работеше достатъчно много, за да си го заслужи. Може би, след като се бе видял с Джейн снощи, отново се беше напил и сега го гонеше махмурлук. Във всеки случай, щом като Анди Фаулър искаше да си вземе един ден, Харди нямаше да го безпокои.

Той погледна към все така огромната купчина с папки в ъгъла на бюрото си и се почуди какви незнайни трепети са складирани и го чакат в тази планина от хартия. Помисли си дали да не иде да вземе стреличките си и да не изиграе една-единствена игричка на 301, колкото да се поразсъни. Запита се дали Джеф Елиът се бе върнал от яхтклуба или където там беше отишъл. Трябваше да се обади на Франи, за да види как е Ребека.

Каквото и да е, помисли си, само не…

Стаята не беше достатъчно голяма, за да се поразтъпче. Той придърпа стола си обратно към бюрото, чувстваше се сънен и замаян. Виното. Виното беше виновно.

Елизабет Пулиъс все още носеше златната верижка с рубина, но това беше единственото, което имаше върху себе си. Кристофър Док, областният прокурор, лежеше с ръце, кръстосани зад главата. Имаше огромен гръден кош, покрит с рунтави черни косми. Коремът му беше започнал да се издува, но издутината бе твърда. Има доста хубаво тяло за застаряващ мъж, помисли си тя. И докато й позволяваше тя да бъде отгоре, подвижността му не беше от кой знае какво значение — тя можеше да контролира нещата, а на нея точно така й харесваше.

Придвижи се малко напред, намести се по-удобно. Областният прокурор простена от удоволствие. Черното му лице с широки черти разцъфна в усмивка.

— Еха, не изглеждаме ли самодоволни — каза Пулиъс. Тя се стегна леко около него и той затвори очи от усещането.

— Аз съм си самодоволен — отвърна Док. — Наведи се насам.

Тя се наведе над него. Той сграбчи по една гърда във всяка ръка и придърпа лицето й към своето. Елизабет пое езика му в устата си и лекичко го захапа, после се отдръпна.

— Каква кучка си само! — каза той. Продължаваше да се усмихва. Пулиъс отново раздвижи хълбоците си. Док се опита да се изправи, за да стигне до лицето й, но ръцете й бяха на раменете му и го заставяха да лежи, докато тя му се хилеше.

— Знам, на теб точно това ти харесва — Елизабет се наведе и близна възглавничката на ухото му, остана така и започна ритмично да се клати.

— Господи, Пулиъс…

Тя се дръпна, полуизправена. Изражението й сега беше непоколебимо. Беше намерила ъгъла си, съсредоточаваше се. Ръцете й притискаха главата му, все по-здраво и по-здраво. Той се надигна, за да я целуне, когато усети, че му идва.

— Не още, не още… — Пулиъс дишаше ускорено, стиснала здраво зъби. — Добре. Добре — тя се удряше в него, изправена, извита, с отхвърлена назад глава. — Сега. Сега. Сега — притискаше се в него, докато той се изпразваше. После се свлече върху големите му гърди, хрипкав смях се изплъзна някъде дълбоко от гърлото й.

12

Докато завиваше на юг по магистралата, Харди си мислеше, че съдбата може да се окаже и хубаво нещо.

Дюните с техните треволяци препречваха изгледа към океана, но със сваления покрив на сузукито, Харди можеше да го чуе и помирише. Следобедът, вече доста напреднал, все още беше топъл. Малките кипариси от източната страна на пътя свидетелстваха за почти постоянния полъх откъм океана. Вечнозелените клонки бяха сплескани откъм половината, която гледаше към брега, сякаш великани бяха обходили земята и ги бяха стъпкали на една страна.

Там, където магистралата завиваше към вътрешността, при Форт Фънстън близо до „Олимпик Голф Клъб“, небето бе изпълнено с делтапланери. Дори и в един тих, безоблачен ден отвесно издигащите се потоци горещ въздух от скалите по крайбрежието осигуряваха прилична подемна височина. Харди реши, че би искал да се качи на делтапланер. „Вземи жената и децата. Ела да се порееш“.

Съдбата, спасила го от папките му, дойде замаскирана под формата на обаждане от Ейб Глицки. Извикали го бяха долу на брега да огледа изхвърлен от вълните труп. Обажданията на Полицейското управление на Сан Франциско до околните управления през последните няколко дни бяха разнесли мълвата и когато дошъл сигнала, Ейб си бил в кабинета и сам предложил да иде да огледа. Беше се обадил на Харди по инсталирания в колата му телефон.

Отбивката беше на север от Дяволското свлачище, двукилометров участък от магистралата, в който криволичещото разклонение на пътя изчезваше в края на сто и петдесет метрова скала. През по-голямата част от времето участъкът беше покрит с мъгла и това беше рядък случай, при който не съществуваха явни доказателства на факта, че автомобилите не могат да летят.

Харди обърна по набраздения от гуми, не павиран път. Колата на Глицки беше паркирана на прашния участък в дъното, до няколко полицейски коли от бреговата охрана. Докато Харди слизаше от колата си, на пътя, по който току-що бе дошъл, се появи линейка.

Приливът се оттегляше. Наближаваше четири, а все още нямаше никакъв вятър, нито мъгла. Може би, помисли си Харди, ще имаме нашите три дена лято.

Той кимна на момчетата от линейката, но беше прекалено нетърпелив, за да ги изчака. Прекоси пясъка, стигна до по-твърда земя и се понесе тичешком. Полицаите се бяха скупчили около нещо зеленикаво на около двайсетина метра от линията на вълните.

Харди кимна на Глицки, който го представи на останалите.

— Ето ти жертвата — каза той.

Трупът, покрит с брезент, лежеше по гръб. Харди поиска разрешение да погледне и едно от ченгетата му махна с ръка. Той дръпна брезента и без да иска отстъпи назад.

Мушици жужаха около полуотворената уста, носът, празните очни ябълки, изтънялата по темето прошарена коса. Харди мигновено се сащиса от факта, че трупът беше облечен със същия спортен екип, какъвто и той имаше — само дето този зелен анцуг беше с голяма дупка под формата на полумесец от дясната страна на торса. Имаше също така и разкъсна рана в долната част на левия крак, от която се подаваше месо. Две малки чисти дупки — една в гърдите и една точно над чатала — сами говореха за себе си. Но определено най-стъписващият детайл беше завършекът на дясната му ръка, нащърбена и разкъсана каша от сухожилия, кости и гадна зеленясала бяла плът. Харди знаеше какво се бе случило с ръката.

Хората от линейката бяха прекосили плажа с носилката. Харди отстъпи, за да могат да минат.

— Идентифициран ли е? — попита той Глицки.

Глицки имаше белег, който пресичаше горната му устна, от горе на долу, когато се замислеше или беше напрегнат, понякога изглеждаше сякаш белегът се нажежава почти до бяло върху черното му лице. Сега светеше. Той не каза нищо.

— Изглежда на възрастта на Оуен Неш — продължи Харди.

Глицки кимна. Все още мислеше. Вдигна поглед към хоризонта.

— Точно затова си тук — отвърна той.

— Прострелян два пъти? — попита Харди.

Глицки отново кимна.

— Преди да го докопат акулите. Малък калибър, едната от двете рани е изходна. — Като куче, което се изтръсква от водата, той се върна обратно на земята. — Веднъж в сърцето и който е бил там се е опитал да му отнесе и оная работа. — Ейб се замисли отново за миг. — Може и не в този ред.

Харди усети как топките му се стягат. Изведнъж Глицки се обърна към хората от линейката, които бяха разгънали носилката и се канеха да вдигнат тялото.

— Извинете ме за миг — той се приближи до тялото, коленичи и вдигна лявата ръка. — Ще сваля този пръстен — каза на ченгетата от бреговата охрана.

Глицки го огледа набързо, показа им го, после го занесе на Харди.

— Виждаш ли нещо? — попита той.

Беше семпла златна халка. На гладката повърхност отвътре имаше малък печат върху златото, който гласеше 10К. Нищо друго на пръв поглед. Харди се извърна към слънцето и вдигна пръстена нагоре към светлината, бавно го завъртя.

— Готово — каза той. Приближи го по-близо до лицето си. Изтрити, наравно със златната повърхност, невидими, освен под определен ъгъл, можеха да се различат някакви инициали — Е. Н. и някакви цифри — нещо като петдесет и едно.

— Как се казваше жената на Неш?

Харди го бе запомнил главно заради яхтата.

— Елоиз, а петдесет и едно звучи като годината на сватбата, нали?

Глицки промърмори едно неискрено: „Направо поразително“ и протегна ръка. Харди пусна пръстена. Ейб го сложи в една затваряща се с ципче торбичка за доказателства и го натика в джоба си.

— Значи мога или да сравня отпечатъците и да накарам Страут цял месец да провежда ДНК тестове на стойност 10 хилядарки или да се обадя още веднъж на юрисконсулта му. Ти за кое гласуваш?

Тялото беше на носилката, санитарите от линейката тръгнаха да го пренасят през плажната ивица и керванът се повлече през пясъците. Никой не обели нито дума.

— „Елоиз“ е била в открито море цялата събота! — възкликна развълнувано Джеф Елиът.

— Знам — отвърна Харди. Беше си у дома, говореше по деривата в кухнята. Живееше на петнайсет пресечки от брега, на север от „Гиъри“ и не видя никакъв смисъл да слиза в центъра за десет минути, колкото да обърне и отново да се отправи към къщи.

Двайсет минути след като си бе тръгнал от Дяволското свлачище, той режеше лук в кухнята. Когато сосът за спагети беше готов и вреше на печката, Харди си отвори една бира и се обади на Джеф Елиът.

— Мислех си, че ще ме държиш в течение за разкритията по случая — отвърна Джеф Елиът. — След като си знаел, че яхтата е излизала…

— Не знаехме дори дали е Оуен Неш, така че какво значение можеше да има яхтата му? Всъщност, склонен съм да се съглася с нашия добър доктор Страут — продължи провлачено Харди, — че твоите заключения са определено прибързани. Всичко, което знаехме, бе, че е изчезнал един мъж и че ръката вероятно е била използвана за карате. Това е доста далече от потвърдена информация.

От другия край на линията последва мълчание. После:

— Имаш нещо, нали?

— Оказва се — отвърна лаконично Харди — че предположенията ти са били верни.

Разказа му за тялото, което пътува или току-що е пристигнало в моргата — отхапаната ръка, откъде са минали изстрелите.

— Бил е застрелян? Искаш да кажеш, че някой го е убил?

Харди си спомни къде мислеше Глицки, че е минал първият куршум. Реши, че може да изключи самоубийството.

— Да — отвърна той: — Някой го е убил.

— Господи, това е страхотно! — Елиът почти крещеше. — Това е просто страхотно!

— Човекът е мъртъв — напомни му Харди. Отпи глътка от бирата си. — Това не е чак толкова страхотно.

— Материалът, имах предвид материала.

— Знам какво имаше предвид. Слушай, ако разполагате със снимка на Неш, може да я донесеш, като идваш, за да разсеем всяко съмнение, в случай, че още никой не го е идентифицирал.

— Добра идея!

— О, и, Джеф, ако г-н Фарис или Селин Неш — дъщерята на Оуен — са в моргата, опитай се да обуздаеш малко ентусиазма си, ясно, нали? Не смятам, че те ще бъдат толкова щастливи от случилото се, колкото си ти.

— Не, много добре разбирам. Естествено.

Харди затвори.

— Естествено — промърмори той.

Излизаше на първа страница в утрешния брой, първият материал на първа страница за Джеф. Не главното заглавие, по-ниско, вдясно, три колони, отдолу с името му — никак не беше зле.

Не само това, но водещата новина вече се бе разнесла по телефона и Джеф бе получил настойчиво обаждане от „Ел Ей Таймс“, оп-ла-ла, и от Дрю Бейтс от KRON-TV, който се чудеше, дали той — Джеф — имал какво да добави относно убийството на Оуен Неш. Представете си само, телевизията идваше при него! „Ел Ей Таймс“!

Той бе оставил телефона, на който да го търсят на нощната смяна и сега седеше в недрата на сградата, в която работеше и проверяваше регистъра на Оуен Неш. Наближаваше девет и половина вечерта, а той беше на крак от шест сутринта, но се чувстваше напълно свеж. Паркър Уайтлоу, редакторът му — Господи, РЕДАКТОРЪТ — каза, че щял да му даде да направи резюмето по случая Неш най-отпред, а щели да продължат с подробностите на задната страница на първия раздел, но трябвало да го направи до единайсет и половина. Мислел ли Джеф, че ще успее?

Джеф мислеше, че за водещ материал и колона на първа страница би могъл да стои на глава и да плюе монети от по пет цента, да танцува с Нуряев, да пробяга сто метра гладко бягане. Той погледна към патериците си, облегнати от дясната страна на бюрото му. Да вървят по дяволите! Можеше да го направи. Имаше суровия материал — сега просто трябваше да го сглоби. Фасулска работа, въпреки че имаше повече, отколкото бе предполагал — а трябваше да го сведе до триста думи максимум. Е, налягай си парцалите!

Джеф беше започнал да преглежда данните в компютъра в седем без петнайсет, веднага щом се бе върнал от моргата. Почти три часа, близо двеста статии, повечето просто изброяваха светски прояви, няколко значителни интервюта, заглавна статия в „Бизнес уийк“ от 1987. Оуен Неш, както личеше от написаното тук, бе представлявал играч от доста голяма класа. Както изглеждаше, през последните двайсет години беше споменаван ту в едно, ту в друго издание, средно на всеки шест седмици.

Джеф отклони поглед от оранжево червеникавия екран. Беше му трудно да свърже Оуен Неш от тези статии с тялото, което бе разпознал в моргата.

Пристигна там, точно когато една лимузина спираше. Кен Фарис и жена му го познаха веднага от предишната вечер и въпреки, че не изглеждаха кой знае колко възхитени да видят Джеф там, явно бяха прекалено разстроени, за да отправят официален протест, когато чернокожият инспектор с подобно на ястреб лице и с белег на горната устна ги прие.

Другата жена в лимузината беше Селин Неш, дъщерята на Оуен. Беше доста по-възрастна от Джеф, вероятно наближаваше четирийсетте, но нещо в нея, дори и потънала в скръб, силно го привлече. Не знаеше дали е стойката, държанието или формите на тялото й, но той не можеше да откъсне очи от нея.

Глупаво, наистина. Един сакатляк като него нямаше никакви шансове пред повечето жени, камо ли с красавица от нейната класа и калибър — ако това властно сексуално привличане можеше да се нарече красота, — но той си помисли, че няма да му навреди, ако се остави на порива.

Докато, разбира се, не видяха Оуен Неш. При вида му всичко останало изчезна. Асистент съдебния лекар беше дръпнал достатъчно от чаршафа, за да се види лицето и нямаше никакво съмнение за самоличността му. Селин изхлипа. Фарис наведе глава и притисна жена си по-близо до себе си.

Инспекторът — Глицки — бе задал формалния въпрос и асистентът буташе тялото обратно, когато Селин му каза да спре. Искаше да види баща си за последен път.

Никой не помръдна. Асистентът погледна към Глицки, който кимна и чаршафът се вдигна, за да разкрие Оуен Неш, гол и посинял върху количката.

Първа, разбира се, се набиваше на очи ръката или липсата на ръка. Изгризаният остатък без каквито и да било изгаряния или шевове — розово сухожилие, което се подаваше на пет сантиметра от останалото.

Джеф беше виждал снимки от пораженията, които челюстите на една акула можеха да причинят, например, върху дъска за сърф, но откри, че не е подготвен за гледката, която представляваха ребрата на Неш, разкъсани от поразяващите зъби, както и за откъснатото от долната част на крака клиновидно парче.

Селин се приближи към тялото. Очите й, забеляза той, бяха сухи, въпреки хлипането. Може би блестяха от шока. Асистент съдебният лекар понечи да се приближи и да я подкрепи, но нещо в държанието й го спря. Помещението за миг стана толкова тихо и безцветно, заприлича на стара черно-бяла снимка — всичкият живот, не само този на Оуен, беше изцеден от напрежението.

Селин постави едната си ръка върху гръдния кош на трупа, а другата върху бедрото. Вероятно в продължение само на пет секунди, но изглеждаше така, сякаш остана да стои там цяла вечност, без да помръдва, запечатвайки образа. Сега наистина отрони сълза. Тя се наведе и притисна устни към средата на корема му.

Изведнъж всичко свърши. Селин кимна на инспектора, после се обърна, мина покрай всички тях, отправи се към вратата и излезе, без да се обърне назад.

В предверието Кен и Бети благодариха на Глицки. Селин вече беше в лимузината. Вечерната светлина заслепяваше — Джеф си спомни как излизаше от матинетата като дете, колко ослепителна беше светлината в неделните следобеди след тъмния театър, колко очаквана. Почувства се по същия начин, замижа срещу залязващото слънце.

Знаеше, че трябваше да зададе на някого още въпроси — на асистента, на Глицки, на Кен и Бет, — но бе прекалено потресен. А когато дойде на себе си, лимузината вече я нямаше. Глицки беше отишъл в Съдебната палата. А той не можеше да си наложи да се върне обратно в моргата.

Раздвижи се, за да се отърси от спомена. Оранжевият екран продължаваше да жужи пред него. Погледна си часовника и видя, че е пропилял двайсет минути. Трябваше да се залавя за работа.

Първо беше деловата част. През 1953-а, Оуен бе взел заем от 1500 долара от една правителствена програма за отпускане на заеми и бе изплатил първоначалната вноска на един полуфалирал сервиз за телевизори в южен Сан Франциско. Беше започнал да поправя с използвани части и за две години бе усъвършенствал и патентовал подобрена изолационна техника за електроннолъчевите лампи с термокатоди на ранните телевизори. „Дженерал Електрик“ бе откупил патента и Оуен бе започнал да се издига. Правел далавери с електронни лампи, инвестирал в производството на медни жици, захванал се с полупроводници, преди да се появят микрочиповете. Когато изгърмяла „Силикон Вали“, той вече бил готов да я погълне.

Акции от „Оуен Индъстрис“ се продаваха на нюйоркската борса за по седемнайсет долара едната, а самият Неш контролирал осемстотин хиляди акции, когато поел акционерното дружество през 1974-а. Наброяващо три или четири пакета акции минимум, личното му богатство само в акции, по времето на заглавната статия в „Бизнес уийк“, беше близо 70 милиона долара.

Останалите му капиталовложения също бяха значителни. Освен струващата 250 000 долара „Елоиз“ и представителството му в Сий клиф, той притежаваше къща и повече от хиляда акра земя в Ню Мексико, апартаменти в Хонконг и Токио, дялове от недвижима собственост в Ню Йорк. Според написаното в „Бизнес уийк“, той също така имал дял или преобладаващо участие в три хотела, ски курорти на езерата Тахоу и Ута, ресторант на остров Сент Барт на Карибите. Единственият му провал, отпреди пет години, била една авиолиния, „Уайкики експрес“, която имала по два полета дневно между Оахо и Лос Анджелис в продължение на шестнайсет месеца, преди да фалира.

Но човекът не бе прекарвал цялото си време в заседания. Първото споменаване на Оуен Неш в пресата нямаше нищо общо с работата му. През 1955-а той бил първият не ориенталец, който на официална демонстрация по карате, счупил повече от шест, поставени една върху друга, трисантиметрови чамови дъски. Джеф се изкушаваше дали да не стане от стола си и да не види дали в „Архива“ нямат снимка, отразяваща проявата, но реши да не го прави. Времето му изтичаше.

През 1958-а къщата на Неш в Бърлингейм изгоряла до основи. Той успял да спаси шестгодишната си дъщеря, Селин, но едва не загинал сам, когато се опитал да се върне още веднъж и да извлече жена си, Елоиз навън.

След гибелта на жена си, купил първата си яхта и предприел околосветско пътешествие, придружаван единствено от Селин. След това вестниците се захващаха с бурния му живот на скитник — в продължение на цялата 1960-а той държал рекорда на всички „такелажни“ световни издания с една огромна черна риба меч, която уловил на Австралийския атол. Неотдавна миналата година, двамата със Селин и един екипаж от три колежанчета отплавали с взета под наем яхта, за да се състезават в регатата „Нюпорт — Кабо Сан Лукас“.

Подвизите му в лова на едър дивеч предизвикваха все повече и повече спорове през годините. Джеф Елиът си помисли, че промяната в тона на статиите беше доста заинтригуваща: когато Неш гръмнал полярна мечка през 1963-а, бил обявен за мъж на годината от „Лов и риболов“; през 1978-а, застреляните зебри в Конго го вкарали в списъка на обществените врагове на „Сиера Клъб“.

Той „пет пари не давал“ (Форбс, „Десет главни изпълнителни директора за имиджа“, септ. 1986 г.) за общественото мнение. Беше един от малкото западни индустриалци, присъствали на коронацията на Бокаса; шахът на Иран, според слуховете, които се носеха, бил на борда на „Елоиз“ в Карибието, докато правителството на САЩ решавало какво да прави с него, след като бил детрониран; Неш хвърлил в ужас репортер на „Кроникъл“, който отразявал пътуването му до Китай през 1983-а, като гулял, заедно с домакините си, с мозък от маймуни, поднесен все още мърдащ на масата.

Влязъл в „Кой кой е“ за пръв път през 1975-а. Никога не се оженил повторно.

13

— Иска ми се да изкарвах повече пари — казваше Пико Моралес. — Иска ми се да имах повече пари. Всички останали имат повече пари.

Жена му, Анджела, сложи ръка върху неговата.

— Английският дори не му е матерният език, — намеси се тя, — но той със сигурност може и дявола да спрегне с „имам пари“.

Намираха се в трапезарията на Харди, около масата от черешово дърво. След спагетите и каната червено вино, Франи беше поднесла ябълков пай и Пико бе омел половината.

— Той е човек с много таланти — отвърна Харди.

— Има ли някаква по-специална връзка между днешния ден и парите? — попита Франи.

— Видя ли? Точно това искам да кажа — Пико се беше въоръжил с нож и се пресягаше отново към пая. — Не мислим — аз не мисля, като богат човек. Предполагам, че е генетически обусловено.

— Смята, че и смъртността сред акулите също е генетически обусловена — допълни Харди.

— Не, това е липса на семейна структура.

— Какво щеше да правиш, ако имаше пари? — попита Анджела. — Освен, може би, че щеше да ядеш повече.

Пико не страдаше от комплекси по отношение на размерите си. Той се потупа по шкембето и се усмихна на жена си.

— Онова, което щях да направя, след предоставената ми тази вечер информация за Оуен Неш, която останалия свят все още не е научил, е да изляза и да вложа всичко, което притежавам, в акции в неговата компания.

Харди поклати глава.

— Тези акции ще спаднат, Пик.

— Знам. Така, че продаваш веднага, правиш краткосрочен пакет, после ги купуваш обратно.

— Как ще разбереш кога нещата ще се обърнат, за да ги купиш навреме обратно? — попита Франи.

— Не можеш със сигурност — отвърна Пико, — но това е същността на акциите.

— Или така, скъпи, или пък на другия ден става точно обратното и те падат стремително, защото Неш не е управлявал както трябва компанията си, и тогава ти губиш всичко. — Анджела го потупа отново по ръката. — Както става всеки път, когато имаш сигурна информация за борсата. Вземи си още едно парче пай.

— Интересно ми е какво искаше да кажеш с това, че всички останали щели да изкарат повече. Кога? — Харди беше изправил стола си на задните му крака и се люлееше, пъхнал палци в джобовете си.

— Днес. Последните няколко дни. Вече трябваше да си имаме агент, да подготвяме издаването на книга, правата за филм, нещо такова. Ние сме тези, които открихме ръката. Досега трябваше да сме прочути.

— Славата е нещо мимолетно — въздъхна Харди.

— Добре, подигравайте ми се. — Пико се утеши с парче пай. — Но почакайте и ще видите — някой някак си ще направи състояние от това, и къде ще сме ние тогава?

— Не ти ли харесва там, където си, Пик? Искам да кажа, да си управител на аквариума „Стейнхарт“ не е точно начална позиция.

— Просто имам чувството, че ние всички изпускаме една добра възможност.

— Вероятно — отвърна Харди.

Анджела се съгласи, Франи също.

Пико си хапна още малко пай.

Апартаментът на Мей Шин се намираше на „Хайд“, точно срещу магазина за френски деликатеси. Релсите за електричката минаваха под прозорците, но по това време на нощта не се движеха електрички.

Фоайето беше покрито с дъски, моментално усещане за почти аскетски ред — едва доловимо ухание на сандал? Уличните лампи подчертаваха сенките в стаята, където тя седеше в ъгъла пред олтара си. На срещуположната страна имаше ниско канапе с модерна масичка отстрани и друга — за кафе отпред. Дъските блестяха по краищата на проснатата на земята рогозка. До едната стена имаше висок скрин — тесен, с елегантни линии и стъкло отпред. На другата стена висяха японски гравюри над ниско кресло и матрак.

Самото фоайе представляваше кръг с диаметър от два и половина метра. По-старите апартаменти в Сан Франциско често имаха кулички, ниши, арки и корнизи, които нито една модерна сграда не би могла да си позволи. Още една рогозка, широка около половин метър, се намираше в средата на кръга. Черешова пейка с ръчно направена дърворезба. Стоплящото дърво, доста полирано, но без да се прекалява с лака, беше притиснато плътно до стената. Близо три метра дълга, вградена в извивката на стената, явно и колкото и невероятно да изглеждаше, без каквато й да било снадка. Подобно нещо би ти струвало цяло състояние, и то, ако познаваш дърворезбаря, ако можеш да си намериш подходящо черешово дърво и ако разполагаш с време. Стената във фоайето бе покрита отгоре с оризова хартия с цвят на слонова кост. Три литографии на Джон Ленън, които не приличаха на гравюри, висяха на нивото на очите. Самата светлина идваше на пет лъча от центъра на тавана. Три от лъчите бяха насочени към Ленъновците, другите два към старинни японски дърворезби от двете страни на вратата, която водеше към кухнята.

Имаше и още един, по-продълговат черешов пън, леко набразден по средата, на пода до отворения вход към всекидневната.

Мей се беше изкъпала, след като се бе насилила да хапне малко ориз със студена риба, останали от петък вечер. Беше сресала назад дългата си черна коса и я бе хванала, след което беше останала да седи върху твърдото си, поставено върху ниска платформа легло, все още гола, без да си дава сметка за хода на времето.

Когато се стъмни, тя започна да избира какво ще вземе със себе си. Не много. Вероятно два куфара. Трябваше да реши. Да не би с прекалено малко да привлече вниманието към себе си? Какво си взимаха деловите хора, когато пътуваха до Япония? От друга страна, не искаше да се издаде, че няма да се върне повече, като вземеше прекалено много. Тя обиколи апартамента, сваляше разни неща, после ги връщаше обратно по местата им, не беше в състояние да реши. За нея всичко бе скъпо, трудно да се замени, ценно. Тя самата беше проектирала жилищното си пространство така.

Отиде до олтара си и запали свещ. Не беше олтар на някое конкретно божество, просто изправен дънер от полирано черешово дърво с възглавница пред него. Имаше една бяла свещ, кадилница от стеатит, нож, и — тази вечер — обикновен, свит на руло лист хартия, дванайсет на шестнайсет сантиметра, с написано нещо с мъжки почерк от едната страна.

Беше извадила листа хартия, след като прочете статията за Оуен Неш в „Кроникъл“, в която се споменаваше и нейното име и в която вече я свързваха с него. Листът беше допълнителна нишка — ръкописна добавка към завещанието на Оуен, с която той оставяше два милиона на Мей Шинтака.

Не знаеше валидно ли е или не. Беше с дата отпреди месец, 23 май, написано бе с мастило и подписано. Оуен й беше казал, че това е всичко, което й трябва.

— Може да умра на път към къщи — каза й той, — преди да накарам Уил да го направи, както трябва. Така, дори и да бъде оспорвано, след данъците и таксите трябва да ти остане поне половин милион.

Беше му казала, че не ги иска, а той се бе разсмял с гръмогласния си смях и й беше отвърнал, че именно това му било хубавото. Той знаел, че тя не ги иска. Но го бе сгънал веднъж и го бе сложил в кутията й за бижута. Всеки път, когато идваше, проверяваше, за да се увери, че все още е там.

Почуди се дали беше казал на Кен Фарис — мистериозния Уил — за него. Понякога се питаше дали Уил наистина съществува, но ето, че и за него пишеше в днешната статия на „Кроникъл“. Почуди се и защо Оуен така и не ги запозна.

Не, нямаше нищо чудно. Знаеше защо. Това вървеше към професията й. Не се срещаш с приятели на клиентите си. Всъщност, онова, което правите заедно, не би могло да просъществува извън стриктните си граници, въпреки че Оуен й беше обещал, че може.

Но така и не стана. А сега, можеше ли да отиде и да представи тази малка драсканица на Уил, изпълнителят на завещанието на Оуен? Щеше да й се изсмее или по-лошо. Може би щеше да го направи по-късно. Но по-късно можеше да се окаже прекалено късно. Всичките пари можеше да ги няма вече и за нея нямаше да остане нищо.

Но тя никога не бе очаквала парите, никога не бе искала да повярва на което и да е от обещанията на Оуен. Той дори й беше казал, по друг повод: „Обещанието е само средство, Шин. Трябва да обещаеш нещо, обещаваш го. По-късно не ти трябва да си спомняш обещанието, не си го спомняш“.

Казал го бе, преди да се промени, разбира се, преди нещо наистина да се бе случило между тях. И все пак…

Това разби сърцето й, това сърце, което беше вкаменила и решила да запази единствено за себе си. Тя отново коленичи на възглавницата и една сълза се търкулна и падна върху гладкото й бедро. Трябваше ли да вземе ножа? Трябваше ли да изгори листа хартия? Какво можеше да вземе със себе си в Япония и къде щеше да иде, когато стигнеше там?