Неоспоримо доказателство

14

Елизабет Пулиъс за пръв път научи за случилото се от статията на Джеф Елиът в „Кроникъл“. С основание можеше да се смята, че Оуен Неш не бе умрял от естествена смърт и най-вероятно, реши тя, ставаше въпрос за убийство. Освен това фактът, че новината се намираше на първа страница, изцяло промени мнението й за делото.

Докато Дизмъс Харди разбунваше духовете, тя бе изцяло на негова страна — на един новак нямаше да му се отрази зле, ако се поизпотеше над някое тежко дело, но имаше само няколко начина новодошъл да успее да се добере до убийство. Единият бе да получи, както го наричаха, „черепно“ дело — старо убийство, с някакви нови доказателства. Другият начин беше, ако някой от щатните, като Пулиъс, например, прехвърлеше процес с бетонна присъда на някоя от изгряващите звезди, за да му остане време да води по-предизвикателни дела. Рядко можеше да се случи някой от титулярите да излезе в отпуска и всички останали да са претрупани с работа, та делото да падне на по-долно ниво. Но това бяха единствените варианти.

Сметнала бе, че интересът на Харди към мистериозната ръка спада повече или по-малко под обсега на „черепните“ дела. Интересно, може би, но не от кой знае каква полза за нея самата. Имаше четирима, само четирима помощник областни прокурори в града и областта на Сан Франциско, занимаващи се с убийства. Нито един от тях нямаше да се откаже от публичен процес. Ако Харди беше ударил джакпота, мислеше си Пулиъс, направил го бе, залагайки падащия се по право на нея долар.

В седем и четирийсет и пет в петък сутринта тя облече червената си тога и спокойно се запъти към отдел „Убийства“ на четвъртия етаж. На регистратурата отвън нямаше никой и Пулиъс влезе в отвореното пространство с инспекторските бюра, всичко дванайсет на брой. Кабинетът на лейтенанта беше заключен, вътре не светеше. Отзад, до прозорците, Мартин Бранстетър вършеше някаква писмена работа. Карл Грифин и Джери Блок пиеха кафе и ядяха понички на бюрото на Грифин, говорейки си за спорт.

— Здравейте, момчета — всички ченгета от отдел „Убийства“ обичаха Пулиъс. Обичаха я, защото винаги, когато срещнеха съпротива при арестуването на някой заподозрян и й осигуряха свидетели, тя се погрижваше въпросният тип да отиде на топло и то най-често за дълго.

— Имате ли някой капут за мен? — усмивката й озари помещението.

Бранстетър вдигна глава от рапорта си.

Когато разговаряше с тези момчета, тя наричаше всички заподозрени „капути“. Пулиъс знаеше, както и всичките знаеха, че щом някой бе стигнал дотам да го арестуват, значи беше виновен. Бе извършил нещо достатъчно лошо, за да бъде завинаги елиминиран от обществото. Следователно, Пулиъс стартираше процедурата по превръщането на такива хора в нищожества. Като започваше от отдел „Убийства“ — щом бяха „капути“, трябваше да бъдат прекарани.

— Слаба нощ, Бетс — Грифин остави поничката си.

— А кой се занимава със случая „Неш“? — тя вдигна сгънатия си вестник. — На първа страница.

Ченгетата се спогледаха и повдигнаха рамене.

— Звучи заинтригуващо — Грифин бе по-впечатлен от поничката си. Случаят не беше негов. Точка. — Трябва да съм го пропуснал.

— Мисля, че Глицки се занимаваше с това — отвърна Блок. — Можеш да погледнеш на бюрото му.

Беше най-отгоре върху купчината с листове в ъгъла на бюрото на Ейб Глицки. Нямаше кой знае какво, освен една пластмасова папка с името „НЕШ“, изписано с главни букви най-отгоре. Вътре Глицки бе започнал рапорта по случая, но не беше стигнал много далече. Все още нямаше снимки, нито от мястото, където бе открит трупа, нито от медицинската експертиза.

Пулиъс затвори папката, взе един голям лист и написа на Глицки бележка да й се обади, веднага щом дойде.

Харди, събуден от Ребека в пет и половина, бе излязъл да потича в ясното и вече изпълнено с ухания утро. Надолу по „Гиъри“, по брега, на юг към „Линкълн“, после през парка „Голдън Гейт“, и обратно по „Двайсет и пето“ до вкъщи. Шест километровата обиколка, която се опитваше да поддържа, откакто от март бе започнал да води заседнал живот.

Сега, когато вече почти наближаваше осем, той седеше, облечен в зеления си спортен екип и се наслаждаваше на страхотното кафе на Франи. Тя стоеше срещу него на кухненската маса и хвърляше крадешком по някой поглед на вестника, когато не се занимаваше с бебето, завързано на столчето за хранене помежду им.

— А това беше малка акула — каза той. — Представи си какво щеше да направи една шейсет метрова.

— Мисля, че заснеха цял филм за това.

Харди й направи физиономия. В същото време навън се позвъни, чу се отварянето на входната врата.

— Не ставайте, граждани — провикна се Глицки, — мога и сам да вляза.

Сержантът беше облечен с бяла риза и впечатляваща кафява вратовръзка, каки на цвят панталони, мокасини от щавена кожа, светло кафеникаво спортно сако. Влизайки в кухнята, той се спря на вратата.

— Модната тенденция в облеклото на мъртъвците ли следваш?

— Здравей, Ейб — поздрави го Франи.

Харди посочи към печката.

— Водата е гореща.

Глицки знаеше къде стои чая, извади си една торбичка, пусна я в чашата си и седна на масата. Отново погледна към Харди.

— Често пъти и аз като ида да разпозная някой труп, на другия ден решавам да се облека точно като него.

Харди повдигна рамене.

— Беше следващото в шкафа ми. Какво да направя, да го изхвърля ли?

— Ако някой те попита дали съпругът ти е суеверен, трябва да му отговориш твърдо „не“.

Харди й обясни:

— Оуен Неш беше намерен в същия анцуг като моя. Ейб смята, че по улиците гъмжи от акули, които са готови да се нахвърлят като бесни върху хора със зелени анцузи — Харди вдигна предницата на горнището си. — Освен това, този е различен. По него няма нито една дупка.

— Съществена разлика — Ейб кимна и отпи от чая си. — Е, разкажи ми всичко, което знаеш.

Харди и Глицки отидоха в кабинета, където Харди си бе оставил тефтерчето с бележките след разговора с Кен Фарис. Ейб седна на бюрото, а Харди започна да хвърля стрелички.

— Кой е този човек в Санта Клара, „Силикон Вали“?

— Не знам. Фарис обеща, че ще ми даде името, ако потрябва.

— Трябва.

— Знаех си, че така ще кажеш.

Глицки продължаваше да чете, като от време навреме и той си записваше по нещо.

— В събота е излязъл с тази Мей Шин, така ли?

Харди издърпа стреличките от мишената — две в центъра и една отстрани. Хвърляше доста добре, хубав знак.

— Не знаем със сигурност, Фарис твърди, че е имал намерение да го направи.

— Но никой не е разговарял с нея?

— Точно така. Ей там, най-отдолу, е телефонният й номер. Ако искаш, можеш да опиташ да се свържеш с нея.

Глицки опита. Задържа слушалката в продължение на минута, после затвори. Харди седна на ъгъла на бюрото.

— Не искаш ли да й оставиш съобщение? Да я помолиш да ти се обади?

— С удоволствие, но никой не вдига.

— Има телефонен секретар. Чух го.

Глицки се замисли за миг, после отново набра.

— Добре, миналия път изчаках четири позвънявания, сега ще затворя на десетото.

Слънцето се отразяваше от дъските на пода в рафтовете на библиотеката. Харди се приближи и отвори прозореца, оправдано действие само около десет дни в годината. Гледката на север, нагоре към Туин Пийкс и Сутро Тауър, беше препречена откъм кабинета му от стаята на Ребека, но нагоре се виждаше ясно, синьо небе. Харди спокойно би могъл да види и Оукланд. Във въздуха се носеше ухание на трева, дори и тук, из покритите с асфалт улици.

— Нищо — каза Ейб зад гърба му. — Десет пъти. Има ли го в телефонния указател? Къде живее тя? Къде ти е указателят?

Нямаше го. Без да навлиза в подробности, Харди отвърна, че го е взел от Фарис.

— Следователно, предполагам, си е у дома — заяви Ейб. — Или, че е изключила телефонния си секретар през изминалите няколко дни. Днес така ли ще ходиш облечен на работа?

Харди допусна, че вероятно ще си вземе един душ и ще се преоблече и се запъти към спалнята. Ейб вървеше по петите му.

— Знаеш ли — продължи той, — не бих се палил кой знае колко за това.

— Защо?

— Ами, тялото бе намерено вчера, но вероятно Неш е умрял в неделя, да предположим, нали така?

— Да.

— Добре, днес е петък. Една седмица, ако приемем, че се е удавил в неделя.

— И след четири дена… — Харди знаеше за какво говореше Ейб, разбираше от статистика. Ако не разполагаш със заподозрян до четири дни след убийството, вероятността никога да не се сдобиеш с такъв бе твърде голяма.

— Казвам просто да не възлагаш кой знае какви надежди.

Харди си съблече тениската.

— Добре — отвърна той. — Но имаш г-н „Силикон Вали“, а имаш и Мей Шин, ако успееш да я откриеш.

— Ако не е отишла да поплува заедно с Оуен Неш.

— Тогава кой е изключил телефонния й секретар?

— Добре, добре. Аз съм следователят. Аз ще разследвам. Също така си помислих, дали да не претърся яхтата.

— Не, яхтата е чиста — Харди разказа на Ейб за огледа си в четвъртък вечерта.

— Водил си с тебе и момчетата от експертизата, така ли?

Харди млъкна и отиде да си вземе един душ.

Делото „Рен Браун“ нямаше да бъде лесно.

Към края на март, около десет вечерта, двама полицаи в патрулна кола минавали под магистралата и чули мъжки глас да вика за помощ. Като завили към мястото, видели проснат на земята човек и друг, който ровел из джобовете му. Когато усетил полицаите, заподозреният офейкал. Мъжът на земята крещял: „Спрете го! Той е!“ Полицаите преследвали тичащия мъж по една уличка, после по друга, накрая влезли в задънена. Слезли от колата си, внимателно се запромъквали надолу по отсечката с извадени пистолети и запалени фенерчета, докато не се натъкнали на мъж, свит между два контейнера за боклук.

Оказало се, че това е Рен Браун, метър и осемдесет, седемдесет килограма, деветнайсетгодишен чернокож с четири предишни присъди за грабеж и джебчийство. Когато бил задържан от полицаите, той бил облечен в черна фланелка и черни панталони, които много приличали на дрехите, с които бил облечен и мъжът, избягал от местопрестъплението. Полицаите открили един 38-калибров „Смит енд Уесън“ под контейнера до Рен. Пистолетът бил регистриран на името на Денис Уотърс от Сан Хосе.

Онова, което правеше делото особено трудно, бе фактът, че когато полицаите се върнали на местопроизшествието, въпросната жертва била изчезнала. Явно човекът бе решил, че мъките по преследването на справедливостта в този несъвършен свят просто не си струват труда.

Но ето че Рен Браун беше в ареста, и на полицията не й се искаше особено да го пусне да си върви и да ограби някой друг.

Така че този петък сутринта Харди беше в отдел 11 заедно със съдия Нанси Фидлър и се опитваше да докаже грабеж, като знаеше, че няма ни най-малък шанс да спечели.

Както и стана. След една наистина сурова лекция от страна на съдия Фидлър върху уместността от предоставянето на известен брой доказателства, преди да се губи времето на съда с маловажни и недоказуеми престъпления, тя отхвърли иска и Рен Браун беше свободен човек.

Харди и двете ченгета, които го бяха арестували, чакаха до асансьора, когато Рен и адвокатът му излязоха и се присъединиха към тях. Всички бяха до първия етаж, а Рен беше в особено приповдигнато настроение.

— Човече, сърцето ми направо се обърна, като те видях да влизаш в съда — каза той на Харди.

— И защо така, Рен?

— Виждаш ли тоя човек тук — той кимна с глава към адвоката си. — Та той ми каза, че нямате ни свидетели, ни жертва, нищо. Тъкмо си мисля аз, че работата е опечена, влизаш ти и аз те взимам за жертвата — той се усмихна, изпочупени зъби на фона на сипаничаво лице. — Нали разбираш? Приличаш точно на мъжа, когото ограбих.

Харди се втренчи за миг в Рен, колкото да смели казаното. Погледна към двете ченгета, които го бяха арестували и които сега стояха от двете му страни. Позволи си леко да се усмихне.

— Твърдиш, че изглеждам точно като жертвата, заради която току-що отърва кожата?

Рен кимаше с глава.

— Точно като него, човече, ама съвсем точно — просто не можеше да повярва на приликата.

Харди се спогледа първо с единия, после с другия полицай.

— Ако не греша — каза той, — току-що се сдобихме със самопризнание — вратата на асансьора се отвори и Харди излезе, препречвайки пътя. — Качете този момък обратно горе на топло.

— Яхтата е била излязла, когато си дошъл? И по кое време стана това?

Хосе и Глицки седяха на твърди пластмасови столове до вратата на будката за охраната пред яхтклуба. Хосе беше на около двайсет и пет години, слаб и мускулест. Носеше нови маратонки и зелената си униформа, като ризата бе разкопчана на гърдите. Денят се бе сгорещил. Дори и тук, точно до водата, беше над трийсет градуса.

— Дойдох някъде към шест и половина, седем без петнайсет и „Елоиз“ вече я нямаше.

— И никой не беше вписал часа на отплаването?

— Не. Би трябвало да го правят, но… — той повдигна рамене.

— Имаше ли някакви обаждания по радиостанцията, нещо?

— Чакайте да си помисля: Събота. Истинско мъртвило, най-много две или три яхти излязоха. Ако нещо се бе случило, щях да си спомня — Хосе се изправи и взе корабния дневник от бюрото. — Ето, погледнете, температура на въздуха девет градуса, вятър — север-североизток, трийсет и пет възела. Една малка яхта се е прибрала от предишната вечер.

— Значи никой не е излизал? Ами другите яхти? Онези, които са отплували след това?

Хосе потупа дневника.

— Това го записвам — той прокара пръст надолу по страницата, докато не намери онова, което търсеше. — „Уейв Денсър“, излязла е в десет и половина и се е прибрала в два. „Блу Бейби“, отишла е само до вълнолома — произнесено „лома“, — после е обърнала и се е върнала обратно, около един и петнайсет. „Ръф Райдър“, тръгнала горе-долу по същото време като „Блу Бейби“, около един и половина. По време на моята смяна връщане не е отбелязано.

Не е зле, помисли си Глицки. Всеки нов свидетел не само не удвояваше работата му, а я намаляваше наполовина. Имаше да провери само четири лодки и вероятно можеше да не си прави труд за „Блу Бейби“. Може би някоя от тях беше видяла „Елоиз“. А и съботата се бе оказала ден като днешния, ясна и спокойна… Не искаше да мисли за това. Започна да записва имената.

На вратата се появи един униформен полицай.

— Сержанте, момчетата от лабораторията пристигат.

Още щом си тръгна от Харди сутринта, Глицки уреди „Елоиз“ да бъде поставена под полицейска охрана. Отби се до Палатата и без какъвто й да е проблем, издейства заповед за обиск, като дори не се отби до кабинета си. След като заедно с хората от експертизата бяха огледали борда на „Елоиз“, нещо, на което не възлагаше кой знае какви надежди — местопроизшествието бе оградено с ленти. Но яхтата бе мястото, откъдето трябваше да се започне — беше повече от вероятно Неш да е бил убит на нея и после хвърлен през борда. Оттук щеше да види накъде водят следите.

Хосе бе плътно до него, докато посрещаше хората от лабораторията на портала до кея и шестимата мъже се запътиха под палещото слънце към края на док номер две. Хосе им отвори кабината, след което Глицки го освободи.

Ейб слезе долу, трябваше му известно време, за да могат очите му да свикнат. Когато започнаха да различават в тъмното, един от експертите криминалисти на стълбата зад него подсвирна пред гледката, разкрила се пред очите им.

Заловиха се за работа.

Задачата беше много тежка, защото търсеха всичко и нищо. Двама мъже бяха горе на палубата и започнаха от предната част към кила. Глицки и още двама слязоха долу, но и тук нямаше кой знае какви доказателства. Никакви признаци за борба.

Глицки започна от главната каюта, просто ровеше наоколо, гледаше. Той не беше експерт. Щеше да остави тях да огледат тапицерията, килимите и гладките повърхности. Онова, което търсеше, трябваше да е видно. Но не прекалено, помисли си, защото Харди щеше да го е видял.

Всички шкафове бяха с ключалки, както в главната каюта, така и в кухнята отстрани. Ейб отваряше всеки поотделно, разместваше разни неща и отново го затваряше. Стигна до спалнята и забеляза оправеното легло. Помисли си дали да не извика на момчетата да вземат и чаршафите за изследване, но реши, че ще е излишно. Щяха да го направят автоматично.

От дясната страна на леглото, в нишата, бе поставено дървено писалище, отгоре върху плота нямаше нищо. Опита едно от страничните чекмеджета и откри, че е заключено. Чекмеджето в средата обаче се отвори лесно, а когато то беше отворено, останалите чекмеджета също можеха свободно да бъдат издърпани.

Но не откри нищо интересно. Съдържанието на средното чекмедже се състоеше от химикалки и листчета хартия, няколко кибрита от различни ресторанти, няколко ключа на халка, които предположи, че принадлежат на чекмеджетата, гумени ластици и една хандбална топка от „Олимпик Клъб“. Гладката задна част на чекмеджето изглеждаше абсолютно празна, но като промуши ръка навътре, Глицки откри две стари, натрошени цигари. Страничното чекмедже, най-отгоре, най-малкото, беше пълно с всевъзможни цветни ленти за глава, които явно вървяха към веломера и гиричките от другата страна на леглото. Най-долното странично чекмедже беше празно.

От другата страна на леглото имаше писалище със сгъваем капак. Ейб бутна дъбовия похлупак. Отдолу имаше най-малкото двайсет и пет малки чекмедженца, повечето от тях съдържаха разни хартийки, някои се отваряха с похлупачето нагоре, други с похлупачето надолу. Място за всевъзможни джунджурии. Глицки издърпа едно наслуки и откри списък за пазаруване. Яйца, сирене, спанак, портокалов сок. Неделно ядене, реши той. Друго листче, също така наслуки, гласеше: „У. Относно Таос/презаверка“. Това беше всичко. Глицки върна двете листчета оттам, откъдето ги бе взел. От експертизата щяха да ги свалят долу, ако откриеха някакво доказателство, че Неш е бил убит тук.

Средното чекмедже приличаше много на другото средно, на отсрещното бюро — кибритени клечки, цигари, моливи, боклуци.

Той издърпа горното отдясно, като очакваше да открие пак ленти за глава. На пръв поглед изглеждаше като още едно нормално чекмедже, но когато Глицки го издърпа, видя никелирана 25-калиброва „Берета 950“ да лежи отгоре, върху, както изглеждаше, набор от сгънати навигационни карти.

Точно тогава едно от момчетата на палубата се провикна:

— Сержант, искате ли да се качите? Мисля, че открихме кръв.

15

Наближаваше обяд на — както вече се оказваше — най-горещия ден в годината и естествено, климатичните инсталации бяха повредени. Съдебните зали в Палатата на Сан Франциско нямаха прозорци. От двете страни на съдийската банка в съдебната зала на съдия Анди Фаулър, отдел 27, бяха поставени вентилатори, които наистина пораздвижваха въздуха. За нещастие, обаче, температурата на раздвижения въздух беше трийсет и два градуса.

Освен това бръмченето на перките на вентилаторите надвишаваше нормалните децибели. Почти стандартни по размери, осем на дванайсет, с високи тавани и никакви меки повърхности, освен минимума дунапрен на местата за съдебните заседатели, съдиите и свидетелите, съдебните зали бяха, в най-добрия случай, шумни и неудобни.

И днес, при далече не оптимални условия, Анди Фаулър отново беше принуден неохотно, по стечение на обстоятелствата, да поеме роля, която ненавиждаше — защитник на правата на заподозрения.

Седна млад зад съдийската банка. Бе работил за втората кампания за губернатор на Пат Браун срещу Ричард Никсън — повече, защото ненавиждаше Никсън, отколкото воден от любов към Браун — и бе убедил голям брой от събратята си от „Олимпик клъб“, някои от които републиканци, да подпомогнат каузата. По това време, макар и ненавършил още трийсет, вече се беше издигнал до партньор във фирмата си и бе дал да се разбере, че би приел съдийско място, ако му се предостави подобна възможност и такава, разбира се, му се бе предоставила.

Въпреки, че политическите му възгледи рядко излизаха наяве и не се бяха променили радикално в продължение на трийсет години, все пак в Сан Франциско годината беше 1990-а. Навсякъде другаде, но не и в Палатата, на един либералдемократ в стил „Кенеди“ се гледаше като на дясноориентиран. Всъщност, консерваторите, отново изключвайки Палатата, бяха такава рядкост в града, каквато и горещия ден.

Политически Сан Франциско беше една балканизирана общност от хора със специални интереси, повечето от така наречените леви — хомосексуалисти, цветнокожи, представители на средната класа бели радикали… Така, че политическото оцеляване в този град до голяма степен беше въпрос на достатъчно задоволяване на тези групи, за да бъде възможно сформирането на преобладаваща коалиция, по какъвто там проблем се явяваше като гореща тема на деня.

Като реакция, обитателите на Съдебната палата — полицейското управление, прокуратурата, съдиите — се бяха превърнали в самостоятелна балканска република. Трудно е, твърдяха те, да бдиш над законността и реда, да раздаваш безпристрастно правосъдие, когато първо трябва да имаш предвид травмата, и/или дискриминацията, която те е сполетяла, теб или твоите близки, заради цвета на кожата, пола, сексуалните предпочитания, вероизповеданието, лошото образование или каквото и да било там.

В този климат, допреди три години, Анди Фаулър беше популярен съдия. Знаеше, че е така, защото прокурори и адвокати се отбиваха да му казват, че обичали делата им да се гледат в неговата зала. Защо ли? Ами, защото той се опитваше да бъде справедлив. Не се правеше на умник. Не замеряше с гумички, моливи, хартийки — адвокатите, съдебните пристави или заподозрените. Ако някой в съдебната зала се нуждаеше от събуждане, той любезно молеше пристава да го разтърси. Имаше тънко чувство за хумор и нямаше скрити политически стремежи. Беше вездесъщ в правото. Казано с две думи — добър юрист.

Първият знак за промяна дойде с делото срещу Ранди Блейкмор. Както изглеждаше, една вечер г-н Блейкмор се шляел по Еди стрийт и видял един явно подпийнал турист, облечен в хубав костюм, да се препъва насреща му. Ранди забелязал „Ролекса“, дебелата издутина в задния джоб, златната верижка на врата му. Когато мъжът се свлякъл в един вход, за да си почине, Ранди се шмугнал след него, но точно, когато сложил ръка на „Ролекса“, изникнали други двама „бездомни“ със значки и пистолети. Туристът отворил очи и изключително трезво промълвил: „Хоп-ла-ла, пипнахме ли те!“ и Ранди бил прибран на топло — един от седемнайсетте ареста в полицейска програма, целяща да разпространи из улиците на Сан Франциско слуха, че туристите са ценен източник на средства и не трябва да бъдат закачани.

Шест други дела вече бяха минали на предварително изслушване по другите отдели, когато делото „Блейкмор“ пристигна в залата на Анди Фаулър. Четирима от тези мъже ги очакваше процес, а двама вече бяха осъдени и пратени в затвора. Анди Фаулър погледна Ранди — както беше записано, че се казва в редовия график, — облечен в оранжевите си затворнически дрехи и му каза, че днес е щастливият му ден — толкова ясно било, че това е случай на подмамване от страна на полицията, колкото не можело да бъде повече и въпреки че съдия Фаулър ни най-малко не се съмнявал, че Ранди е лош човек и не трябвало да излиза на улицата, конкретно за това обвинение обаче щял да излезе.

Останалите съдии преразгледаха позициите си. Три от четирите предварителни изслушвания завършиха по същия начин. Двама от вече осъдените престъпници бяха освободени след обжалването. Последният заподозрян, който също беше ограбил „турист“, бе оказал съпротива при арестуването си и наистина бе даден под съд, въпреки, че съдебните заседатели не го осъдиха. Обвиненията към останалите дузина или толкова арестувани бяха оттеглени от един сърдит областен прокурор на име Кристофър Лок.

Така постановлението на Фаулър бе охладило чувствата към него на Лок, шестнайсетте полицая, взели участие в операцията, шефа на полицията Дан Ригби и кмета, в чиято глава преди всичко се бе зародила първоначалната идея.

За кратко време, докато Фаулър се превръщаше в нещо като любимец на медиите — неделният „Кроникъл“ в една от секциите си публикува голяма статия за него, — палатата все повече се отчуждаваше. „Ескуайър“ харесваше гардероба му. „Ролинг Стоун“ търсеше мнението му по делото „Роу срещу Уейд“. Хората му посвещаваха отворени писма, кръщавайки го „кръстоносеца на справедливостта“.

Фаулър с присмех наричаше всичко това „отпуснатите ми двайсет минути слава“ и не след дълго нещата поутихнаха. Но това остави наистина горчив отпечатък, особено върху една млада прокурорка на име Елизабет Пулиъс, която не обичаше да губи и която бе водила делото срещу Блейкмор.

Сега, в тази знойна утрин, Фаулър беше изслушал половин часовата обвинителна реч на помощник главния прокурор Арт Драйсдейл, появил се като никога лично. Делото беше „Щатът срещу Чарлс Хендрикс и сие“, и Драйсдейл беше тук, защото Лок го бе накарал да присъства.

В Сан Франциско имаше осем действащи съдии, делата се разпределяха от един от тях самите, като се редуваха помежду си да отговарят за съставянето на графика в отдел 22. Разпределянето започваше в девет и половина сутринта всеки понеделник. Когато „Щатът срещу Хендрикс“ се падна на Фаулър, Лок знаеше, че го е загазил — Хендрикс беше още един случай на полицейско подмамване. В този случай прокуратурата на Сан Франциско бе използвала фалшиво прикритие, склад за приемане на крадени вещи. След като мълвата се бе разнесла, бяха записвали на видеолента по двайсет-трийсет заподозрени на ден, докато чакаха да се понасъбере повече народ, или да попаднат по следите на голяма сделка с наркотици, преди да извършат някои арести. Това, както подозираше Лок, нямаше да мине в залата на Анди Фаулър.

— … И искам незабавно да видя прокурора в кабинета си.

Фаулър, възстановил се от неразположението си от предишния лен, слезе от банката и съблече тогата си, преди още да е напуснал съдебната зала. Нареди на пристава да занесе един от вентилаторите в кабинета му.

Минута по-късно Драйсдейл чукаше на отворената му врата.

— Ваша светлост.

Приставът го закачи с вентилатора, когато мина покрай него. Включи го така, че да духа към бюрото на Фаулър.

— Колко още подобни нещастници има вероятност да видим тук? Влизай, Арт. Сядай. Много горещо, нали?

Драйсдейл кръстоса крак върху крак.

— С цялото си уважение, Ваша светлост, мисля, че от правна гледна точка не може да става въпрос за прекратяване на делото — очите на Фаулър се присвиха, но Драйсдейл пренебрегна явните признаци, като бръкна в куфарчето си. — Нося резюмето си…

— Имаш резюме вече? Преди да знаеш какво ще постановя?

— Г-н Лок имаше… предчувствие.

Фаулър не се усмихна.

— Обзалагам се, че е имал — той преплете пръсти и ги вдигна към устните си. — Защо просто не ме запознаеш със същината?

Драйсдейл не беше писал „резюме на етапите и инстанциите“ — документ, излагащ настоящия закон, основан на минали решения в други съдилища, законови клаузи, признати кодекси — от осем години и когато Лок го бе накарал да измисли начин да прокара делото през Фаулър, той сметна, че моментът е подходящ повече от всякога да състави едно.

На нарочното подмамване по принцип се гледаше неодобрително в Първи общински апелационен съд на Сан Франциско, но полицията разполагаше с доста голяма свобода на действие, в зависимост от това как беше скроена измамата. В случая „Хендрикс“, а и в множеството други, които със сигурност щяха да последват от фалшивия склад, полицията не арестуваше заподозрените на местопрестъплението. По-скоро използваше информацията, заснета на видеолента, за да идентифицира заподозрения, след което го проследяваше, за да види какви далавери върти. Този подход беше завършил със справедливи присъди, които издържаха на обжалване в няколко щата и Драйсдейл изложи всичко това с няколко думи, докато Фаулър седеше облегнат назад със затворени очи и оставяше вентилатора да подухва в лицето му.

Когато Драйсдейл свърши, Фаулър отвори очи.

— Чакай сега аз да ти разкажа една история, Арт. Това момче си седи пред къщи, на моравата, занимава се със своите си неща, и един от съседите му идва и му казва, че надолу по улицата има склад, в който дават добри пари за всякакви вещи, каквито им занесеш, без да задават въпроси. Съседът му показва пачка, която току-що е получил за един радиокасетофон и два велосипеда. Друг съсед идва, развява друга пачка с мангизи. И така продължава цяла седмица, и много скоро нашето момче си мисли, че ще е глупак, ако не се възползва от тази възможност, подобно на всичките си съседи. Разбираш ли? Кражбата се състои от две части — присвояване и укривателство — и двете са рисковани, но сега от едната половина рискът е елиминиран. Така че, и това е най-важното — Фаулър се наведе напред през бюрото си, за да избегне въздушната струя от вентилатора, — именно стимулът от лъжливата операция тласка нашето момче да иде и да извърши престъпление.

— Извинете ме, Ваша светлост, но тези хора вече са извършили престъплението. Те така и така ще укрият някъде вещите.

— Но като улесняваме укривателството, г-н прокурор, ги насърчаваме да крадат повече.

Драйсдейл се облегна назад. Знаеше аргументите на Фаулър. Но просто не беше съгласен с тях. А и се явяваше единствено в ролята на вестоносец.

— Г-н Лок не е съгласен с вас, г-н съдия. Нито г-н Ригби.

Фаулър си позволи една сдържана усмивка.

— Ами, нали това именно прави нашата страна велика?

Драйсдейл се наведе напред.

— Ченгетата вече са вложили много време и пари в това, г-н съдия. Ние също. Разкарваме тези типове от улицата…

— Ако ги застреляме, също ще ги разкараме от улицата, Арт. А разстрелването им също е незаконно.

— Това не е незаконно.

Фаулър най-накрая се облегна назад и откъсна очи от тези на Арт.

— Знаеш ли, колкото и да е неприятно, аз съм съдията тук. Това е моята съдебна зала, и ако кажа, че нещо е незаконно, вие с г-н Лок и г-н Ригби, и всички останали просто ще трябва да го преживеете.

Сега Драйсдейл се облегна назад. Осъзна, че се е изпотил и прокара ръка по челото си.

— Бих искал поне да ви оставя резюмето си — каза той.

— Добре, остави го. Ще го прочета, ако имам възможност.

— Кучият му син! Арогантният му, надут, либерален кучи син!

— Да, сър — Драйсдейл стоеше до прозореца в кабинета на Лок, с ръце, кръстосани на гърба. Климатикът изглежда работеше по-добре на третия етаж.

— Арестът си беше правомерен. Не сме хванали Хендрикс да се отървава от стоката — хванахме го на местопрестъплението.

Драйсдейл се извърна.

— Престъпление, което не би бил принуден да извърши, ако не бяхме инсценирали склада за пласиране.

— О, глупости!

Арт повдигна рамене.

— Аргументът не е мой.

— Хендрикс го прави, за да живее, копелето му с копеле. Той краде. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Влиза с взлом в твоята къща или в моята къща, или в неговата, на шибаната му светлост Анди Фаулър къща и взима шибани неща, които не са негови. Не е бил принуден да го направи заради това, че е намерил добро място, където да ги пласира.

— Да, сър. Знам.

Складът за крадени вещи беше действаща операция, пусната в ход преди около четири месеца. Полицейският участък вече бе вкарал около четирийсет заподозрени зад решетките, и беше събрал контрабандни вещи на стойност от около два и половина милиона долара, голяма част от които бяха върнати на собствениците им. Начинанието бе успешно и те усещаха, че работи. Арестите бяха в ход, присъдите щяха да ги последват. И Лок щеше да е луд, ако позволеше на някакъв комунистически съдия да прекара всички.

Той седна, барабанеше с молива по бюрото си.

— Кой отговаря за графика този месец? Може да ни излезе късмета в друг отдел.

— Мисля, че Лио Чоморо пребивава за постоянно на поста.

— Нещастното копеле.

Арт повдигна рамене.

— Сам си го търсеше. Ако играе с нас, може да го освободим оттам. Сигурно вече е готов.

— Провери, ако обичаш. Провери дали е готов да играе по свирката ни и се пази Фаулър да не научи. Ригби газ ще пикае.

— Да, сър — отвърна Арт.

Лок си погледна часовника.

— Господи, как може да е станало вече обяд? Току-що дойдох. Имам среща след десет минути, Арт. Искаш ли ти да осведомиш Ригби? Не, аз ще го направя. Направо ще побеснее! Какво ще правим с Фаулър?

Драйсдейл повдигна рамене.

— Той е съдия, Крис. Вовеки веков, страхувам се.

Лок заобиколи бюрото, като оправяше вратовръзката си.

— Да ти кажа, много бих искал да го фрасна веднъж. Кучият му син може да съсипе кариерата ми.

Драйсдейл, който бе присъствал и беше свидетел на всичко, за малко щеше да каже на шефа си, че Анди Фаулър е свестен човек, добър по отношение на повечето останали дела. Това бе просто неговото тълкувание на закона, нищо лично. Но прехапа език — много добре знаеше.

Беше лично. Ако не бе започнало като такова, много бързо беше станало. За хората, които го практикуваха — дори и за един приходящ ветеран като Арт Драйсдейл — всичко свързано с правото беше лично. Бяха замесени его, кариери и лични съдби, увити около всяко „да“ и „не“, всеки приет или отхвърлен протест, всяка присъда, всяко анулиране. Ако не го приемаш лично, тогава мястото ти не е тук.

Анди Фаулър не просто тълкуваше закона. Той настъпваше по мазоли, по големи мазоли. Въпреки, че беше лоялен към Лок, Драйсдейл винаги се бе разбирал добре с Фаулър и силно се надяваше, че съдията знае какво прави. Ако се подхлъзнеше, щяха да го смажат.

16

— Много ти харесва, нали? — попита Франи.

Харди не бе престанал да се хили, откакто беше казал на ченгетата в асансьора да опандизят отново Рен Браун. Току-що разказа и на жена си за случилото се.

— Абе, трябва да призная, че работата ми си има и хубавите страни.

— Е, и кого ще разобличиш днес следобед?

Харди погледна към папките върху бюрото си, все още забележителна камара.

— Следобедът приема застрашителни размери пред мен — отвърна той. Забеляза нефритеното преспапие на Анди Фаулър и го взе, хладно и тежко. — Може би ще похвърлям малко стрелички, ще обядвам… — Краката му бяха върху бюрото, вратовръзката му — охлабена. Ейб Глицки се появи на прага, почука веднъж и седна на отсрещното бюро. — От друга страна, сигурен съм, че Ейб ти праща много поздрави. Той току-що влезе.

— Да те оставям тогава.

— Добре, но познай какво?

— Знам. Аз също.

— Добре. — Казваха си, че се обичат по собствен, закодиран начин.

Глицки бе дошъл направо в кантората на Харди от помещението, в което се съхраняваха доказателствата. Харди още не бе затворил телефона, когато Глицки каза:

— Както проницателно предсказа, Диз, „Елоиз“ беше чиста.

Харди си подхвърляше нефрита от ръка на ръка.

— Е, не мисля…

— Ако изключим един пистолет, една гилза, цяла кофа с кръв и разни други дреболии.

Харди остави нефрита и пусна крака на пода.

— Слушам те внимателно.

Глицки го осведоми подробно. Беше взел беретата като веществено доказателство. Все още се усещал мириса на барут. Можел да се обзаложи, че това било оръжието, с което е извършено убийството, въпреки че от „Балистиката“ щели да кажат със сигурност до понеделник. На палубата намерили нещо, което приличало на кръв, по парапета, където Неш явно бе паднал през борда.

— Който го е прострелял и е върнал обратно яхтата на пристана, трябва да е измил палубата, но е забравил парапета.

— Оръжието регистрирано ли е?

— Сега го проверявам. Ще разберем до довечера.

— Нещо ново за Мей Шин?

— Аз си мислех, че ти може да имаш нещо. Фарис, евентуално?

Харди поклати глава, разказа му набързо как бе прекарал сутринта, за Рен Браун. Глицки кимна.

— Забелязвал ли си някога колко ужасно тъпи са тези типове?

Беше му минавало през ум.

— Е, какво извинение да си намеря, за да се обадя отново на Фарис? Може би ти искаш да говориш с него? Докато не ми дадеш заподозрян, аз в действителност не мога да се включа.

Глицки беше непоколебим.

— Вече си се включил, Диз. Вече познаваш човека. Кажи му, че ни трябва г-н Силикон, и че не сме открили Шин. Виж какво ще ти каже. Вероятно той се занимава и с погребението. Въпреки, че може би дъщерята… не, най-вероятно е да е той.

— Веднага — отвърна Харди.

Харди пропусна обяда си. Денят беше прекалено хубав, за да седи човек затворен между четири стени, така че Харди се обади, разбра къде се намира и си уреди среща, после подкара със свален покрив по „Арми стрийт“ и сви надолу по „101“-а. Мерна Залива, докато преминаваше през „Кендълстик парк“ — забележително син, виждаше се ясно чак до Сан Хосе, осеян тук-там с платноходки, няколко танкера. Мостът към Залива проблясваше малко зад него, сякаш беше от сребро, а пресечената линия на моста „Сан Матео“ стигаше чак до „Хейуърд“. И всеки ден да го виждаш, помисли си Харди, красотата му ще продължава да те поразява.

Той излезе от магистралата при Южен Сан Франциско и подкара на северозапад през индустриалната зона. „Оуен Индъстрис“ се простираше на площ близо над два декара в полите на възвишенията Сан Бруно, множество бели и зелени постройки, които наподобяваха военни казарми. Издадоха му пропуск за посетител, едва след като срещата му беше потвърдена. Тези хора добре се грижеха за охраната.

Кара стотина метра между два реда ниски постройки, после зави наляво, както го бяха упътили и излезе пред административната сграда, която показваше признаци за ръка на архитект. Добре поддържана морава, калдъръмена пътека, оградена с нисък жив плет и няколко високи бора смекчаваха сивата учрежденска атмосфера на останалото място. На един пилон се развяваше знаме. Фасадата на самата административна сграда беше от тухли и стъкло. И тя, подобно на заобикалящите я, бе построена на един етаж.

Вътре облицован с червени плочки под, дръвчета в саксии, широки коридори с модерни картини, сложени в подбрани с вкус рамки, придаваха на мястото атмосфера на приглушен финес. Една привлекателна млада секретарка заведе Харди до кабинета на Фарис и му обясни, че той щял да се върне след миг, а дотогава Харди можел да почака вътре.

Вратата зад него се затвори и за миг, след като се огледа наоколо, Харди бе удивен от усещането за познат уют.

Стените бяха боядисани в по-светли тонове и гледката от прозореца беше определено по-различна, но иначе кабинетът на Фарис удивително приличаше на този на Харди в дома му. Имаше камина с полица, джунджурии на морска тематика, дори и бодливец върху зелената облицовка на бюрото. Нямаше зеленикава настолна лампа, но шкафът с картотеката беше дървен, лавиците с книги съдържаха делови материали, както и някои популярни книги. И за завършек, имаше мишена, осеяна с два комплекта от, както Харди веднага разпозна, висококачествени, направени по поръчка стрелички.

Имаше различия, разбира се. Тази стая бе два пъти по-голяма и също толкова пъти по-светла от тази на Харди. Подът беше със същите червени плочки, както и в коридора, отчасти покрит от три индиански рогозки и канапе.

Харди се приближи до бюрото, опипа строежа на дървото, мина покрай библиотеката, после до мишената. Взе три от стреличките и отстъпи назад до ъгъла на бюрото.

След като хвърли и шестте стрелички, Харди седна на един от коравите дървени столове, кръстоса крак върху крак и зачака. След по-малко от минута вратата се отвори.

— Харди. Дизмъс, как сте? Съжалявам, че ви накарах да чакате. Изникна нещо неотложно. — Някак си насилена усмивка върху приятното лице. Отново изрядни дрехи — тъмносив делови костюм — с индивидуалния нюанс на каубойските ботуши. Харди си помисли, че изглежда изтощен. Той заобиколи бюрото си, подреди някакви документи и седна. Очите му обходиха стаята.

— Хвърляли сте стреличките ми.

— Впечатляваща наблюдателност.

Фарис махна с ръка.

— Всеки с номера си — отвърна той, — като чупенето на дъски на Оуен. — Поясни: — Когато си около Оуен, най-добре е да има нещо, което да можеш да правиш по-добре от него. Аз станах добър в подробностите — той явно се прегърби, спомнил си нещо.

— Добре ли сте? — попита Харди.

— Да, ще го преживея. Ударът беше доста силен. Не ме бива много да се преструвам.

— Не е нужно.

— Пред вас, да. Но там, навън — той махна към вратата, през която току-що беше влязъл — аз давам тона. Ако хората ме видят, че се паникьосвам, тогава всички ще бъдат обхванати от паника, нали така? Току-що обявих, че приключваме за днес. Може би в понеделник нещата ще изглеждат по-добре.

Харди си даде една минута, после реши, че може да пристъпи към въпроса. Осведоми накратко за откритията на Глицки на „Елоиз“. Фарис го изслуша, без какъвто и да е коментар. След което му даде името, адреса и телефонният номер на г-н Силикон — Остън Брукър, Лос Алтос Хилс. Най-накрая стигна и до Мей Шин.

— Искам да си изясним нещата за Мей. В четвъртък, когато й се обадихте, й оставихте съобщение, нали?

Фарис кимна.

— Точно така. Вие присъствахте.

— Да, знам. Малко съм объркан, защото сержант Глицки се опита да се свърже с нея тази сутрин и никой не вдигна.

— Как намерихте телефонния й номер?

Подробности, помисли си Харди, този човек си падаше по подробностите. Той повдигна рамене.

— Ченгетата имат достъп до невписаните в указателя телефони — надяваше се да мине.

Фарис го прие.

— И секретарят не отговори?

— Звъня десет пъти.

— Не, при мен се включи на първото или второто — той се замисли за миг. — Може да е стигнал до края на лентата.

— И въпреки това ще чуеш записаното обаждане, нали?

— Мисля, че да.

Двамата мъже седяха и съпоставяха нещата.

— Тогава тя е жива — каза Фарис. — Изключила го е.

— Имала ли е някаква причина да убие Оуен?

— Мей?

— Някой го е направил.

Фарис отново повдигна рамене.

— Не знам. Не я познавах. Няма да я позная, дори и ако влезе тук.

— Но дали г-н Неш…?

— Оуен я харесваше — той замълча. — Много. Повече от много.

— Е, ами ако е престанал да я харесва?

— Е, и какво?

— Ами тя може да се е побъркала, нещо такова?

Фарис поклати глава.

— Нямам никаква представа. Последното, което знам, е, че Оуен я харесваше. Но, искам да кажа, жената е проститутка, нали така? Да убие някой мъж, задето я е зарязал? Дори и да е Оуен, не ми се вярва. А и не мисля, че я е зарязал.

— Е, тогава къде е тя? Защо не отговори на обажданията ви?

— Не знам. Уместен въпрос.

Най-накрая Харди се престраши.

— Какво ще правите с тялото? — попита той.

Селин щяла да ходи до съдебния лекар днес следобед, за да подпише някои документи. Аутопсията трябваше да е направена тази сутрин. Така, че били решили кремацията да се извърши в неделя сутринта, щели да разпръснат праха му над Тихия океан още същия следобед.

Фарис се загледа през прозореца. Слънцето почти не се виждаше от ниските зелени постройки и няколкото бора. Той сложи ръка върху очите си и ги притисна, после разтърка горната кост на носа си.

Харди се изправи и му поблагодари за времето, което му бе отделил. Фарис стана от стола си, стиснаха си ръцете през бюрото и отново се извини.

— Не съм на себе си. Съжалявам. Благодаря, че наминахте.

На вратата Харди се извърна, Фарис отново бе седнал в креслото зад обширния плот на дъбовото си бюро. Отново гледаше навън към вечерните сенки, спуснали се над моравата и боровете. Сенките сега достигаха до лишения му от изглед прозорец — състояние на дълбока скръб.

Полетът бе на японските авиолинии в осем и половина.

Часът беше четири и петнайсет — прекалено рано за тръгване, въпреки че си бе извикала такси. Как си го представяше? Мей знаеше, че ще се побърка, ако седи на летището в продължение на три часа и се притеснява, че някой може да я спре. Знаеше, че трябва да си тръгне оттук, че това място, може би дори самата Америка, вече беше минало за нея.

Куфарите й стояха до външната врата. Бе решила да вземе Ленъновците и фоайето изглеждаше голо без тях. Слънцето напичаше през еркерните прозорци, които тя беше разтворила заради горещината. Горещината я караше да се чувства така, сякаш по някакъв начин напускаше едно място, където всъщност никога не бе била.

Облечена бе с тъмносин ленен костюм и тъмен чорапогащник — не беше идеалното облекло за това време, но тя реши, че ще я направи да изглежда по-делово. Косата й бе вдигната на стегнат кок, най-строгият й външен вид. Не искаше хора да идват да си говорят с нея.

Когато на външната врата се позвъни, Мей се изненада. Обикновено шофьорите бибиткаха от улицата. Въпреки това, реши да каже на човека, че е сбъркала, че може да се върне по-късно, ако иска курса.

Или може би не трябваше. През ключалката външният му вид я изплаши — светъл цветнокож с отвратителен белег през устните, от горе на долу. От друга страна, искаше да е някой, който няма да я заговаря, а мъжът изглеждаше точно от този тип хора. Отвори вратата.

Пред погледа й се изпречи някаква значка, мъжът се легитимира като инспектор Ейб Глицки от полицията в Сан Франциско, отдел „Убийства“. Тя отстъпи назад, когато я попита, тя ли е Мей Шинтака.

— Мога ли да вляза? — звучеше достатъчно любезно.

— Разбира се.

Той стоеше във фоайето. Нищо не можеше да направи, за да му попречи да забележи наскоро опразнените стени, местата, откъдето бяха свалени литографиите на Ленън, се набиваха на очи.

— Тук съм относно Оуен Неш.

Кимване. Мей се обърна и влезе обратно във всекидневната. Сега вече наистина й стана горещо и тя свали сакото си, като го метна на облегалката на канапето. Приближи се до еркерния прозорец и чу клаксона на таксито отдолу.

Сержантът направи няколко крачки към стаята, но се спря във фоайето.

— Обувките — помоли тя, — ако нямате нищо против. — Посочи към дългата, полирана разделяща дъска, която започваше от вратата. Собствените й тъмносини изрязани отпред обувки вече стояха до ръба.

Ейб си събу мокасините и ги постави на дъската.

— Готвите се да заминавате за някъде ли? — той махна към куфарите в коридора.

Тя прекоси отново стаята. Мъжът сякаш изпълваше пространството, дори повече отколкото Оуен, а Оуен беше едър мъж, бе бил едър мъж.

— Таксито ми пристигна долу — каза Мей. — Но и без това е прекалено рано. Ще го отпратя.

Ейб се притесняваше да я пусне да слезе, но тя бе оставила куфарите си, както и сакото от костюма си. Не си беше взела чантата. Ако се качеше в таксито, той можеше да се обади на диспечера и най-вероятно да я спре, преди да е изминала и километър.

Сега преимуществата бяха на негова страна. Тя го бе поканила в апартамента си. Не трябваше да показва заповед, каквато при всички случаи и нямаше.

Веднага, щом си тръгна от Харди, реши, че трябва да посвърши малко полицейска работа. Накара телефонната компания да направи обратна справка по телефонния номер на Мей и откри адреса й, оказа се на път за дома му. Бе потърсил Елизабет Пулиъс, но тя била излязла със свидетел и не се очаквало да се върне в кантората си до понеделник. Довърши рапорта относно случая „Неш“, изпи набързо чаша следобеден чай с няколко понички долу в кафето и се качи до ареста да разпита един доносник, който вероятно знаеше името на убиеца на докараните в моргата миналата събота и неделя. Информацията си струваше да бъде проверена, така че той запланува видеозапис за понеделник.

Когато се върна в кабинета си, вече наближаваше четири, обади се в архива и получи регистрацията на беретата. Пистолетът принадлежеше на Мей Шинтака.

Аутопсията на Неш показа, че куршумите, причинили смъртта му, са били 25-и калибър и Глицки реши, че не е необходимо да изчаква официалния балистичен доклад. Имаше адреса й и поне засега, Мей Шин беше тази, която търсеха.

Тя не скочи в таксито и не избяга с него. Ейб стоеше на еркерния прозорец, видя я как казва нещо през прозореца на шофьора. Когато отстъпи назад, таксито потегли с изсвирване на гуми.

Глицки я наблюдаваше, докато затваряше вратата на апартамента — внимателно придържаше топката с една ръка и наместваше вратата към прага с другата, по начина, по който майките го правеха, когато децата им спяха. Виждайки тъмносините й отворени обувки с ниски токчета и ушития по поръчка костюм, той трябваше да си напомни, че според всички сведения, с които разполагаше, тази жена бе проститутка.

Мей си събу обувките и влезе обратно във всекидневната. Откри, че не би могъл да отгатне точно възрастта й и я определи с плюс-минус десетина години. Можеше да бъде някъде от двайсет и пет до четирийсет и пет. Имаше, помисли си той, много необичайно лице, костите ясно изпъкваха, кожата беше гладка и опъната от пристегнатата назад коса.

Тя се приближи до ниското канапе, където бе оставила сакото си и се отпусна върху него. Направи някакъв жест, който той възприе като покана да седне, така и направи. Чувстваше се като дръвник с кафявите си чорапи и американското си спортно сако.

— Искате ли чай? — попита жената. — Моля, свалете си сакото. Много е горещо.

Доколкото му бе известно, в силите на реда той беше единственият, който пиеше чай. Помисли да откаже, но после осъзна, че би му доставило удоволствие да гледа как Мей Шин се движи наоколо.

— С удоволствие — отвърна Глицки. Сгъна сакото си накрая на канапето, като реши, че ако тя продължава все така, не след дълго ще остане чисто гол.

Мей влезе в отворената към всекидневната кухня и той огледа гърба й, изпънатите рамене, тънката талия, женствената извивка на бедрата. Дори и боса, глезените й оставаха тънки, като на сърна.

Тя наля в чайника минерална вода от една бутилка.

— Оуен е мъртъв — каза.

— Да, г-жо. Някой го е убил.

Той продължаваше да я наблюдава съсредоточено. Сваляше някакви чаши, поставяше ги на един поднос. Ако ръцете й трепереха, чашите щяха да я издадат, но те не трепереха. Мей стоеше до печката, извърната с лице към него.

— Прочетох го.

Глицки седна напред на канапето, с ръце върху коленете.

— Куфарите — отбеляза той. — Заминавате някъде.

— За Япония. По работа — добави тя и сипа по лъжичка чай в чашите.

— Работа ли имате там?

Мей кимна.

— Купувам предмети на изкуството. Аз съм… посредник на различни мои приятели.

— Често ли пътувате дотам?

— Понякога, да. Зависи.

Глицки щеше да има време да го провери, ако се наложеше. Той реши да кара по същество.

— Намерихме вашия пистолет на яхтата на г-н Неш. На „Елоиз“.

— Да, там го държах.

— Имаме основание да сме сигурни, че пистолетът е бил използван при убийството му — тя явно чакаше, напълно неподвижна — Кога за последен път се видяхте с него, г-це Шин?

Мей се извърна отново към печката, докосна чайника отстрани пръст и реши, че още не е готов.

— Петък вечер, не, събота сутринта, много рано. Спа тук.

— В този апартамент?

— Да.

— И къде отиде оттук?

— Каза, че излизал с яхтата. Излиза често в събота и неделя.

— А вие ходите ли с него?

— Повечето пъти, да. Но не и тази събота.

— Защо?

Тя отново опита чайника, кимна, после напълни двете чаши. Донесе подноса и го постави на ниската масичка пред тях.

— Имаше друга среща.

— Каза ли ви с кого?

Мей поклати глава.

— Не.

— Или за какво?

— Не ми каза. Каза ми само, че разчиствал пътя за нас.

— Какво означава това, че разчиствал пътя за вас?

— Не знам. Мисля, че имаше нужда да остане сам. Да премисли нещата — тя явно търсеше думите, макар и не по начина, по който един чужденец би го направил. Английският очевидно й беше роден език, но имаше колебание, премълчаване. Това объркваше Ейб — не можеше да реши, след като подреждаше думите си, кога казваше истината. — Щяхме да се женим.

— Вие с Оуен Неш сте щели да се жените?

— Да — караше го просто и без да увърта. Най-добрият тип лъжи, помисли си Ейб. А това със сигурност си беше лъжа. Оуен Неш, ползващия се с международно признание титан и магнат, близък с президенти и крале, нямаше да се ожени за професионалната си и добре платена сексробиня. Точка.

— Бяхте ли определили дата?

— Не — отвърна тя. Вдигна една от чаените чаши и я подържа за миг, после я върна отново на масата. — Още е прекалено горещ — додаде. — Просто решихме, окончателно, миналия петък. Пръстенът беше мой.

— Пръстенът със змията ли? Този на ръката му?

— Да, същия.

— Значи още от понеделник сте знаели, че е мъртъв? — или от събота, когато си го застреляла, помисли си той. — Защо не се обадихте в полицията?

Мей отново вдигна чашата, вероятно печелеше време.

— Когато не пари пръстите, не може да опари и устата — каза тя. Подаде му чашата.

Беше силен, превъзходен зелен чай. Ейб отпи, всъщност не можеше да разбере защо, като пиеш горещ чай в горещ ден ти става хладно.

— Мей, защо не ни се обадихте, защо не се обадихте в полицията?

— Какво можеха да направят? Той вече беше мъртъв. Знаех, че е Оуен. Останалото нямаше значение. Такава беше съдбата му.

— Не е било истинската му съдба, Мей. Някой го е застрелял.

— В понеделник не го знаех. Знаех единствено, че това е ръката на Оуен.

— Ами днес? Четохте ли вестници днес? Или вчера?

— Да.

Глицки изчака.

— Само „да“?

Мей отпи от чая си. Внимателно постави чашата на масата.

— Какво искате да кажа? Интуицията ми, в края на краищата, не ми позволи да се обадя в полицията. Който е убил Оуен, ще трябва да продължи да живее със себе си, а това е достатъчно наказание.

Ейб остави чашата си и се запъти отново към еркерния прозорец. От отсрещната страна на сградата имаше друга жилищна кооперация, огледален образ на тази. Електричката дрънчеше отдолу. Слънцето все още беше доста високо, спускаше се косо към него. На хоризонта нямаше нито едно облаче.

Иззад него:

— Заподозряна ли съм, сержант?

Глицки се извърна.

— Спомняте ли си какво правихте през деня миналата събота?

— Алиби, нали? Значи съм заподозряна.

— Следствието все още не е приключило, така че ако нямате алиби за събота, страхувам се, че сте. Вие ли го убихте?

Просто кажи не, помисли си той, не съм го убила аз. Но тя заяви:

— Цялата събота си бях тук.

— Сама?

— Да, сама. Чаках Оуен да се върне — малко рязко, раздразнено. Отречи, че си го направила, помисли си той отново, просто го кажи. Но тя добави: — Аз обичах този човек, сержанте.

— Обаждали ли сте се по телефона, поръчвали ли сте си пица? Някой виждал ли ви е?

Най-накрая започваше да разбира. Седеше едва върху първите пет сантиметра от канапето, изправена, като че ли бе глътнала бастун.

— Станах късно, около девет. Бях нервна. Оуен вършеше нещо, че да направи така, че да можем да се оженим — решаваше, предполагам, че ще трябва да преодолее страха си. Мислеше най-добре сред океана. Чаках. Крачих доста. Когато не се върна до мръкнало, си легнах. Не можех да се срещам с никого. Плачех. Помислих си, че се е отказал.

Глицки постави сакото на коленете си.

— Смятам, че може би ще решите да отложите пътуването си — каза той. — И вероятно ще се погрижите да си наемете адвокат.

Помисли дали да не я арестува още сега, но знаеше, че ще му потърсят отговорност, ако го направеше. Бе преждевременно. Наистина нямаше никакви доказателства. Беше изминала цяла седмица, откакто беше стреляно с пистолета и дори най-усъвършенстваният лазерен анализ нямаше да открие барут по ръцете след толкова време. Онова, което Мей му бе разказала, беше правдоподобно, но доста невероятно и все още предстоеше доста тичане, за да се потвърди валидно или не е алибито й, може би съседите я бяха чули да се движи и т.н. Ако се съгласеше да отложи пътуването си до Япония, нямаше никакъв риск за евентуално бягство и всъщност не би разполагал с никаква вероятна причина.

Плюс това, че беше ориенталка, а той — наполовина черен. Не искаше да дава претекст на никой да го обвинява в издевателство на расова основа. Тя го бе поканила, без съдебно разпореждане, в апартамента си. Не беше добре да арестуваш някого при подобни обстоятелства. Виж, ако се опиташе да избяга, това щеше да е съвсем друга история.

Мей също стана.

— Добре — отвърна. — Разбирам.

Глицки си обуваше обувките.

— Можете ли да си получите обратно парите за билета? Ако не можете, може би ние ще сме в състояние да ви помогнем.

Тя поклати глава.

— Ще ми ги върнат. Бог ми е свидетел, че им платих цялата сума, трябва да ми ги върнат.

Значи си бе купила билета наскоро, помисли си Ейб. Вероятно след миналата събота. Поколеба се. Нещо го подтикваше да я арестува, но той все още беше канен гост в къщата й, и тя бе обещала да остане. Наистина предпочиташе да разполага с предявено обвинение, преди да реши да арестува някой за убийство.

Реши, че ще сподели подозренията си с Харди и Харди можеше да реши, дали да се опитат да убедят върховните съдебни заседатели. Но се опасяваше, че все още не разполага с достатъчно доказателства.

Той й каза довиждане и Мей внимателно затвори вратата след него.

Ейб не се хареса особено, заради това, което направи, но беше прекалено рисковано и той реши, че с малко търпение би могъл поне да си спести тревогите за през празниците. Той отдели плимута си от бордюра и реши да завие на ъгъла, под еркерния прозорец. Измина три пресечки, зави отново на север по „Ван Нес“, наляво по „Гиъри“ и обратно нагоре до „Юниън“. Паркира в дъното на пресечката на Мей, откъм нейната страна на улицата.

Дори и със свалени прозорци, на сянка, си беше горещо. За щастие, не се наложи да чака дълго.

Едно такси спря пред жилищната сграда на ъгъла и наду два пъти клаксона. Глицки изчака Мей да се появи от сградата. Позволи на шофьора да натовари куфарите й в багажника, остави я да се настани на задната седалка и чак тогава изкара колата си на улицата.

Когато шофьорът зави на първия ъгъл, Ейб включи червената лампа и пусна сирената. Таксито, точно пред него, спря незабавно.

Ейб се приближи до прозореца и показа набързо значката си. Шофьорът попита какво е направил, Ейб го накара да излезе от колата, после се поинтересува за къде е било поръчано таксито.

До летището — отвърна той. — Полетът за Япония в осем.

Глицки поблагодари на мъжа, после отвори задната врата и погледна към Мей.

— Съжалявам — каза той, — но се страхувам, че трябва да ви арестувам.

17

Минаваше пет, но вчера, след ходенето до брега, Харди се беше прибрал направо вкъщи, така че днес, след посещението си при Фарис, се чувстваше длъжен да се разпише обратно в службата си, место да си отиде директно у дома. Той паркира под магистралата и се спря за миг, за да се полюбува на огромната дупка в земята, която в момента, след едногодишни политически борби, представляваше началото на новия щатски затвор.

Както и всичко останало в управлението на Сан Франциско, решението за построяването на по-голям щатски затвор беше взето след справедливи и широкообхватни дебати относно другите нужди, за които отпуснатите пари биха могли — в един по-съвършен свят — да се използват. Въпреки, че електоратът бе одобрил ограничителните мерки, които щяха да осигурят средствата, контролните органи първоначално бяха склонни да вложат парите в закупуването на електронни белезници за наблюдение на затворниците — винаги, когато се сетеше за това, Харди без да иска започваше да се смее — и да използват останалото за изследвания в областта на СПИН. Този високохуманен план бе обсъждан от кмета, контролните органи и всевъзможни инстанции в продължение на единайсет месеца. Най-накрая, под заплахата от оставка на шефа на полицията Дан Ригби и областния шериф Хърбърт Монтоя, бе одобрен затвора.

Харди се загледа надолу към дупката, докато последните от работниците привършваха за деня. Представи си петима бандити в стар форд да се носят към някой строителен обект, за да застрелят всеки, който евентуално се мотае наоколо и петимата с видеоконтролирани електронни гривни на китките, които да ги предпазват от извършването на престъпления, защото, нали разбирате, ако ченгетата знаят местонахождението ти през цялото време, това би било все едно да си в затвора, нали?

Първия път, когато я беше видял, по лицето й се стичаше размазан грим, а косата й стърчеше на всички посоки, така че Харди не можа веднага да познае Селин Неш, щом тя излезе от „Съдебна медицина“, на петнайсетина метра разстояние, вляво от него.

Изрусената коса — или беше естествено руса? — гъста и сресана назад, стигаше малко под раменете й и изглеждаше така, сякаш бе професионално направена преди десетина минути. Носеше синьо-зеленикаво боди, което изчезваше в чифт маркови джинси, пристегнати на талията с червен шал. Докато наблюдаваше как тялото се приближава отстрани към него, той почти неестествено усети същността му, завладяващото присъствие на великолепна самка — почти котешките движения, поклащането на хълбоците и полюшването на гърдите. Престана да диша.

После тя се извърна към него и той я позна.

— Г-це Неш?

Беше още на три-четири метра, когато спря. Харди се представи отново, приближавайки се към нея.

— Съжалявам — каза тя, — имаше толкова много… — не се доизказа. — От експертизата ли сте?

Харди обясни връзката си, че ще поеме делото, когато то стигне до областната прокуратура.

— Току-що се връщам от Кен Фарис. Каза ми, че може да сте тук. Доста е съсипан.

— Представям си.

Очите й бяха светло сини, почти сиви. Помисли си, че със същия успех можеше и да е невидим — очите гледаха през него, после се спряха отново върху му, чакаха.

— Съжалявам за баща ви — наистина го мислеше.

Селин кимна, без да му обръща внимание или просто беше погълната от себе си.

— Е, задържам ви — Харди отстъпи и тя го докосна по ръкава на сакото, като остави ръката си да лежи там, миг по-късно погледът й последва пръстите.

— Извинете — промълви тя. — Все това спазване на благоприличието.

Ръката й беше оковала неговата — усещаше я през ръкава на сакото си, имаше стоманена хватка. Улови погледа й, все още сдържан, лицето й — маска. Почуди се дали не е изпаднала в състояние на шок.

— Добре ли сте?

Тя си пое дълбоко въздух, после явно осъзна, че го стиска за ръката. Деколтето на бодито пламна. Тя пусна Харди и вдигна длан към врата си, смутена.

— Това е една от най-големите травми, смъртта на родител — каза. — Предполагам, че просто не съм подготвена.

— Лошото е, че никога не сме подготвени — отвърна Харди.

— Правя разни неща… не знам защо — като пусна шията си, тя плъзна ръка надолу по гърдите си. Деколтето й още беше зачервено. Сякаш върша всичко насън, разбирате ли? Правя, каквото трябва да се направи, но всичко останало, което става вътре в мен…

— Искате ли да си починете? Да се качим в кантората ми? Или да отидем да пийнем по нещо някъде?

— Не пия, но би било чудесно, ако…

— Тогава можем да отидем в кантората ми.

— Не, вие тръгвайте. Аз просто ще… добре, да идем до някой бар, благодаря. Малко компания няма да ми навреди.

При тези обстоятелства изборът на „Лу Гърка“ едва ли щеше да бъде подходящ.

Седяха на високи столчета около малки маси отпред до прозорците на „Софи“, заведение, което след осем се превръщаше в ресторант за млади тузари. Но беше на две пресечки от Палатата и ако искаш на спокойствие да изпиеш по едно, местенцето, преди сцената да се е оживила, не беше лошо.

Селин носеше скъпи италиански сандали на босо. Тя кръстоса крака върху високия стол, демонстрирайки педикюра си, ноктите на краката й бяха бледорозови, кожата между глезена и джинсите с меден оттенък — топла и гладка. Гледаше как Харди отпива първата глътка от ирландското си уиски.

По пътя за насам, в топлия сумрак, Селин отново го бе хванала за ръка. Не си бяха разменили и десетина приказки. Сега тя каза:

— Благодаря ви.

— За какво?

— За това, че ми отделихте от времето си.

Не знаеше какво да отговори. Вдигна чашата си, чукна я в нейната газирана вода и я поднесе към устните си. Беше му трудно да повярва, че само преди два дни е бил до тази жена и не е изпитал нищо. Беше съвсем сигурен, че тя не го правеше нарочно, но местата, където се показваше кожата й — при краката, от бодито над гърдите й, ръцете и шията й — се набиваха на очи. Защо пък не? Денят беше зноен. Почти му се прииска и той да можеше да седи тук по фланелка с къси ръкави, вместо с риза и вратовръзка. Харди метна сакото си на един от столовете до масата.

— Имам време — каза той най-накрая.

— Изглежда, че това е единственото, което ми остана.

— Трудно е, нали?

Очите й срещнаха неговите.

— Както казах и преди — това е най-трудното. Онова, което става вътре…

— Знам — отвърна той. Не можеше да каже точно защо, но Харди откри, че й разказва как, след като синът му Майкъл се пребил, падайки от детското си креватче, той решил, че ще бъде силен и ще го преодолее, по начина, по който зрелите хора се справяли с нещата, нали така?

— Не се получи?

— О, успях в продължение на близо два месеца. Ходех на работа, връщах се вкъщи, ядях, пиех, събуждах се и отново започвах — Харди замълча, потънал в спомени. — Не сте омъжена, нали?

— Не. Бях веднъж.

— Не знам дали е по-добре или не е да имаш някого. Това ни накара да се разделим с жена ми.

Дълго време Селин не каза нищо. Музиката в „Софи“ се промени или пък на Харди чак сега му направи впечатление, че има музика — някакво компютърно парче, от онези, които ненавиждаше. Слънцето почти бе залязло, огряваше покривите на по-високите сгради на север по Маркет стрийт и няколкото по-нагоре по „Ноб Хил“.

— Почти ми се иска да имаше с кого да се разделя — каза тя накрая. — Да си го изкарам на някой друг. Но татко беше единственото ми семейство, така че сега какво? — вдигна чашата си, но тя се оказа празна. — Дали да не пийна нещо вече? Нещо с джин?

На бара Харди си поръча второ „Бушмилс“, а на Селин — „Бомбай“ с лед. Барманът сипа три и половина пъти с дозатора, солидно питие, почти двойно. Харди му остави десетачка и го помоли да отнеме малко звука на тонколоните.

Селин отпи от джина и направи гримаса.

— Не съм пила от няколко години — отвърна тя. — На татко не му харесваше много да пия.

— Не му е харесвало много да пиеш или не му е харесвало да пиеш много?

Тя се усмихна, едва-едва, но това вече беше нещо.

— И двете, предполагам — очите й отново се спряха върху него. — Понякога губех контрол. Но човек не можеше да губи контрол, ако бе близо до татко.

— Защо?

— Защото, ако дъщерята на Оуен Неш не може да се контролира, това означава, че и той не може да я контролира — тя отпи още една глътка джин и този път го преглътна спокойно. — А става ли дума за Оуен Неш, то той трябва да владее положението.

— Такъв ли беше?

— Господи, какви ги говоря? Обичах баща си. Просто ми липсва. Толкова съм му сърдита.

— Нормално е — отвърна Харди. — Случва се.

— Той беше просто толкова… искам да кажа, аз също бях единственото му семейство, така че логично бе да иска да бъда точно негово копие.

— Гледал е на теб като на свое копие?

Тя поклати глава, доста по-отривисто.

— Не, не точно, знаеш какво искам да кажа — тя сложи ръка върху неговата. — Искаше най-доброто за мен… винаги.

— И това се е превърнало в товар?

— Понякога — призна тя. Отпи от чашата си. — Съжалявам. Не трябваше да се размеквам толкова.

Харди откри, че сега той слага ръката си върху нейната.

— Селин, виж. Веднъж поне човек трябва да си позволи да се размекне. Трябва да го оставяш да се излива от време на време или всичко ще избие изведнъж, а ти не искаш това да стане, нали?

— Но не беше чак такъв товар. Ако се вземе предвид всичко добро, което дължа на това, сериозно. Има неща, които никога не бих направила без татко.

— Вярвам ти.

Тя поклати глава.

— Просто винаги беше толкова суров. Дори и когато беше добър, бе суров. Той довеждаше хората до крайности — изненадана съм, че Кен Фарис не ви е обяснил. Искам да кажа, погледнете ни нас двамата, ние сме идеален пример. Но си заслужаваше, заради онова, което човек получаваше.

— А именно?

Тя отдръпна ръката си и Харди си помисли, че я е обидил.

— Главното беше да си близо до него. До него ли си, чувстваш се по-жив от всякога.

Харди разклати питието на дъното на чашата си. Навън вече съвсем се беше смрачило. Още няколко души бяха дошли в „Софи“.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита той. — Мисля си, че точно сега ти е позволено да изпитваш известна доза смесени чувства. Не бих се притеснявал за това.

Селин отново постави ръката си върху тази на Харди.

— Съжалявам, но мисля, че джинът вече ме хвана.

— Искаш ли един евтин съвет? Иди си вземи една бутилка, намери някого, с когото можеш да си поговориш и изпий половината. Няма нищо по-естествено от това да си ядосан на някой близък, когато той умре.

— Не мога да говоря с никого — каза тя. — Не и за татко.

— С мен вече говориш от половин час за него.

Тя стисна ръката му за последно, после я пусна.

— Ти си прокурор. Не те касае лично. Не е същото.

— Касае ме достатъчно. Това е работата ми, делото ми.

— Точно така, едно дело.

— Не е само това, Селин. Някой е убил баща ти.

— И може да съм била аз, нали?

— Не ставай глупава.

— Разследвате убийство, а сега ти ме накара да ти кажа, че съм му ядосана…

— Селин…

— Е, бях в Санта Круз през цялата събота и неделя. Бях в една къща с трима мои приятели. Не бих могла да съм тук…

Харди се изправи и се приближи до нея, притисна главата й здраво към себе си. Джинът я беше хванал, паниката се бе надигнала, когато алкохолът я бе накарал да се отпусне.

— Престани — прошепна той. — Престани.

Усети как дишането й се успокоява. Една гола ръка обгърна рамото му и го притисна, привлече го надолу към нея. Измина секунда. Пет. Прегръдката й се отпусна и Селин се отдръпна. Синкавосивите й очи се бяха насълзили.

— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съм объркана.

— Всичко е наред — отвърна Харди. — Хайде да се махаме оттук. — Селин послушно изчака до вратата, докато той си вземе сакото и я хване за ръка. Излязоха в топлата ранна вечер.

По пътя обратно към Палатата тя му разказа за съботната уговорка относно „Елоиз“ на Оуен с Мей Шин.

— Знам — каза Харди. — Разследваме го. — Помисли си дали да й каже за онова, което бяха открили на борда, но разследването не беше приключило, и това можеше да почака. Всичко, от което Селин се нуждаеше, беше малко разбиране и малко време, за да свикне с мисълта, че баща й е бил убит. Харди не смяташе, че разкритията по разследването ще допринесат с нещо за душевното й равновесие.

Стигнаха до колата й — сребристо BMW 350 инжекцион — и тя бързо прегърна Харди, извини се за „сцената“. Каза му, че е добър човек, после се качи в колата си и го остави с лек мирис на джин, спомена от нейното тяло, притиснато до неговото и усещането, че, без да иска, е извършил нещо ужасно лошо.

Ядяха пица в помещението за репортери на третия етаж на съдебната палата, на същия, на който бяха разположени и канторите на областните прокурори.

Стаята, подобаваща на уважението, което полицията питаеше към средството за масова информация наречено печат, не беше кой знае какво. Имаше една зелена дъска, на която се отбелязваха нарастващия брой убийства в Сан Франциско, доста за тази година (шейсет и осем). Информационно табло, покрито с три пръста коледни картички, които момчетата от пресата бяха получили от приятелите си в сградата, както и от ареста, където на някои от тях им се бе налагало да отсядат. Плотовете на трите бюра, взети заедно, не можеха да се сравнят с дъбовото бюро на Кен Фарис в Южен Сан Франциско. Имаше също и един старомоден ученически чин. На него седеше Джеф Елиът.

Пицата не беше лоша. Аншоа, луканка, наденица и гъби. Кас Уейнбърг, привлекателна лесбийка, наближаваща трийсетте, я беше поръчала. Тя работеше за „Бей Гардиън“ и понеже имала среща късно тази вечер и нямало къде да ходи, решила да донесе една голяма и да си полафи, с който там евентуално виси още в „пресцентъра“. Второто „голямо“ бюро беше окупирано от Оскар Франко, репортер на испаноезичния „Ла Ора“. Освен това тук беше и Джим Бланчърд от оукландския „Трибюн“, който през последните осемнайсет месеца се тревожеше непрекъснато за завършека на кариерата си, ако вестникът му фалира.

— Моята версия е — казваше той, — че този Елиът тук, сам е оправил онзи тип. Иначе как би се добрал до толкова добър материал?

Кас подхвана.

— Бил си ветроходец, нали? Не ми ли го каза сам? В колежа.

— Бил е — намеси се Бланчърд. — В колежа, в Голямото езеро.

Вярно беше. Преди да го пипне дисеминираната склероза, Елиът бе обичал да плава, да прекарва летата си под платна. Отразяваше Купата на Америка за гимназиалния си вестник, като специален пратеник.

— Не в Голямото езеро, а на Голямото езеро, как вониш на аншоа само — отвърна той.

— „Във“, „на“, няма значение. Открива къде си държи Неш яхтата, добира се до палубата и му светява маслото.

— После скачам зад борда и давам собственоръчно ръката на акулата.

Бланчърд налапа парче пица.

— Точно. За това обаче трябва да ти стиска.

Кас разсъждаваше дълбокомислено:

— Всичко е възможно. Днес хората биха направили какво ли не, за да се прочуят.

Джеф беше на седмото небе. Готов да преглътне всичките им подигравки. Вече бе един от тях.

Оскар Франко обиколи стаята с дебнещите си очи.

— От колко време сте в занаята, момчета, и никой да не забележи наистина голямата новина за днес? Единствено аз.

Кас погледна към Бланчърд.

— Това беше най-дългото изречение, което някога е казвал, нали?

— Смей се — отвърна Франко. — Голямата новина е от отдел двайсет и седем във връзка с измамата по делото Чарлс Хендрикс. Фаулър е отхвърлил делото.

— О, Боже! — Бланчърд седна изправен.

— Този човек е голяма работа — заяви Кас.

— Какво? — Джеф Елиът не обичаше да пропуска голяма новина, независимо чия беше. — Съдия Фаулър ли? Какво е направил?

Оскар му обясни. Кас и Бланчърд стояха и слушаха известно време, после и двамата го помолиха да говори по-бавно и да започне отново, за да могат да си водят бележки. Оуен Неш беше хубав материал, но това нещо с Фаулър можеше да се окаже началото на една продължителна война.

Все още го обсъждаха, когато Джеф видя ченгето — Глицки, така май се казваше — което беше в моргата онази вечер, да се запътва към асансьорите. Той остави пицата си на малкия чин, грабна патериците си и каза, че трябва да върви. Надяваше се, че ще успее да го хване, преди асансьорът да е дошъл на третия етаж.

На първо място, Глицки не беше особено щастлив, дето трябваше да стои до късно в петък вечерта, за да арестува някого за убийство, да напише рапорт относно разговора му със задържаната, причините за ареста, след като нямаше дори следа от обвинение. Но това не беше всичко, бе свършил и бе дръпнал кепенците в осем часа, като мислеше, че все още има шанс да излязат и да прекара една приятна вечер с Фло, ала когато слезе до колата си, откри, че ремонтирана наскоро или не, тя не иска да запали.

— Полицай — а сега пък и този репортер.

Асансьорите не поставяха рекорди по бързина, а температурата в коридора беше над трийсет градуса.

Елиът застана точно до него.

— Извинете, полицай — повтори той.

Глицки го поправи:

— Сержант. Да не би да изглеждам облечен с униформа?

— Извинете, сержант. Срещнахме се снощи за кратко — Джеф отново се представи. — В моргата. Оуен Неш.

— Точно така.

Елиът продължи.

— Е, намираме се на третия етаж. Реших, че може да сте били при прокурора, във връзка с някакви нови разкрития.

Единственият работещ вечерно време асансьор пристигна с кратко „дзън“. Глицки влезе и Елиът се залепи за него.

— Прекарах час и половина горе в писане на рапорт.

— Значи е станало нещо?

Джеф си помисли, че мъжът беше доста страшничък.

— Все става по нещо — отвърна той. — Точно затова има време — за да не става всичко наведнъж.

Вратите на асансьора се затвориха — най-накрая.

— Що се отнася до третия етаж — намръщи се Ейб, — там дават ключовете от служебните коли, но шибаният му плимут пак ме изостави, а всички останали коли са взети вече за празниците, така че, майка му стара, ще трябва да се возя с такси до вкъщи — Елиът не го знаеше, но Глицки псуваше горе-долу толкова често, колкото и се смееше на глас, може би два пъти годишно.

— Къде живеете? — Джеф не пропускаше представила му се възможност и въпреки, че бе имал намерение да се отбие пак в редакцията, добави: — И аз си отивам, мога да ви хвърля.

Глицки отвърна, че живеел в предградието „Лейк“. Джеф леко послъга, като каза, че му е точно на път. Сержантът се поотпусна малко.

— Би било чудесно. Къде сте паркирали?

Бяха стигнали до партера и вратата се отвори, отвън за добре дошли ги лъхна струя хладен въздух.

— Първият автомат отзад.

— Късметлия — отвърна Ейб.

Джеф се усмихна победоносно.

— Не — отвърна той. — Инвалид.

Освен зеленикавата приглушена светлина от аквариума с рибите, всички останали лампи бяха изгасени. Прозорецът на спалнята, обърнат към източния хоризонт на града, беше широко отворен, но въздухът не потрепваше.

Жената на Харди се бе долепила с гръб към него и той бе вътре в нея, притиснал я през кръста към себе си. И двамата се потяха от доста време вече насам, Харди се мъчеше да докаже нещо.

— Диз.

Той й изшътка, като се опитваше да не й обръща внимание, за да не разваля собствената си магия. Беше започнал със затворени очи, тя се бе притиснала към него, усетила отчуждението му след мълчаливата вечеря, мрачната атмосфера във всекидневната.

— Диз.

Не искаше да я слуша и зарови уста отзад във врата й, под косата. Когато отвори очи, на оскъдното осветление можеше да различи единствено очертанието на гърба й. Само гърба й. Чийто и да е гръб. Можеше да бъде на всяка, която си поискаше.

Беше се съсредоточил само върху него, усещаше тласъците й — искаше да му помогне, въпреки че бе готова да се откаже, плъзна ръка към слабините му, изви гръб назад. Той я стисна здраво през кръста, придърпа я нагоре към себе си, усети разстоянието помежду им, съкрати го, навлезе дълбоко в нея. Започна да се движи на груби тласъци, усети, че е близо, загуби я за миг, после отново взе да блъска, отново и отново.

Това беше гърбът на Селин. На една ядосана Селин. И Харди, неизвестно защо, също беше бесен, усещаше хватката й, здравата хватка, с която го държеше. Чу я да вика, когато помисли, че се изпразва, харесваше й да е груб. Звукът от стенанието й задейства нещо в основата на гръбнака му, запълзя нагоре.

Той я притисна грубо към себе си, толкова силно, колкото можеше, знаеше, че не й причинява болка, пъшкаше, ръцете му сега бяха върху гърдите на Селин, целите бяха мокри, притискаше ги към нея, притискаше се към гърба на Франи, тя се блъскаше в него, сладка агония…

Свършил вече, Харди лежеше по гръб и дишаше тежко. Усети прохладата на потта, лекия топъл бриз през прозореца, Франи лежеше настрани, подпряна на лакът, цялата притисната към него. Целуна го по бузата.

— Обичам те — каза тя. — Добре ли си?

— Извинявай.

Франи отново го целуна.

— Няма за какво. Хареса ми.

Той я притисна към себе си и я целуна. Тя сложи глава на рамото му и започна да диша равномерно. Само миг и беше заспала. Харди лежеше с отворени очи и се вслушваше в гъргоренето на аквариума повече от час.

18

Събуди се отпочинал, бесовете му бяха усмирени от изразходваната похот и дълбокия сън. На дневна светлина реши, че фантазирането не му е навредило кой знае колко — естествено бе от време на време. Нямаше нужда да се бичува заради това.

Сега не си фантазираше, Франи беше неговото настояще.

Той приготвяше закуската — пържени филии и наденички — в неговия черен чугунен тиган, единственият артефакт, който бе взел от времето си с Джейн. През десетте години, в които бе живял сам, този тиган беше едно от малкото останали сигурни неща в света му. Почистваше го със сол и салфетка, никаква вода, никакъв сапун. След всяка употреба капваше капчица мазнина в него и я втриваше. Никаква храна не залепваше по този тиган. Да се готви в него беше истинска наслада.

Като си гризна от една наденичка, той обърна филията бял хляб в сместа от яйца, мляко и кимион — топна я само за секунда, за да не се напои прекалено — и я пусна с вилицата в тигана, където тя се приземи с галещо ухото цвърчене. Навън слънцето отново напичаше. Може би тази година щяха да се порадват на цели два почивни дни лято.

Франи беше с туристически обувки, бели чорапи, каки на цвят шорти и тениска с надпис на „Джайънтс“ — готова за историческата експедиция до „Мартинес“, която тя, Харди и Моузес бяха запланували за днес. Щяха да проследят загадъчния произход на мартинито.

— Или произхода на загадъчното мартини? — беше попитал Моузес. Миналата сряда вечер в „Ует Уа“.

— Самото мартини не е загадъчно — отвърна Харди.

— Но идеалното мартини може да бъде загадъчно. — Двама бармани, Господи, но най-накрая бяха стигнали до съгласие.

Франи се усмихваше, докато си спомняше. Връщаше се по коридора от външната врата със сутрешния вестник. Остави го на масичката пред Ребека, която рисуваше с каша по подноса на високото си столче. Както си беше права, тя отвори първата страница, сграбчи една наденичка и пое чашата с кафе, която Харди й подаде.

— Този Джефри Елиът взе да се превръща в рубрика.

Харди се приближи и застана до нея, с ръка около кръста й.

Статията продължаваше на задната страница, но Харди вече беше на телефона.

— Така най обичам — каза той, — да следя разкритията и действията на моите скъпи приятели и колеги от вестниците.

— Какво дъвчеш? — попита Глицки. — Звучи вкусно.

Харди глътна наденичката си.

— Забравил си телефонния ми номер, Ейб. Ще ти го дам.

— Да ти звъня в петък вечер? Хайде бе! Разговарях с Елиът около девет и половина, десет. Мислех да ти се обадя тази сутрин.

— Какво си правил, та си разговарял с Елиът?

— Колата ми пак се развали. Той беше в Палатата. Докара ме до къщи.

— Какъв човек само — отбеляза Харди.

— Изглежда добро момче.

— Знам, че изглежда. Най-доброто на света. Излязла ли е от затвора?

— Съмнявам се. Предполагам, че зависи на кого се е обадила. Един опитен адвокат би могъл да намери съдия, който да определи гаранция и да я изкара още днес.

— А аз кога ще говоря с нея? Тя ли го е направила?

След минута мълчание, Глицки отговори.

— Не знам. Може и да е. Няма алиби. Пистолетът е неин. Опита се да се укрие от правосъдието и си е купила билет за Япония, след като Неш беше идентифициран, след като бе публикувано в пресата.

— Няма алиби?

— Прочутото „Цял ден си бях сама вкъщи“. Кога за последно си бил сам вкъщи, без някой да ти се обади по телефона, без да те потърси? Не ми се искаше да замине за Япония.

— Мислиш ли, че трябва да сляза долу и да я видя?

— Хей! — Франи го стрелна с очи. — „Мартинес“ — прошепна тя. — Загадъчното мартини, забрави ли?

Обикновено през почивните дни персоналът в Съдебната палата бе сведен до минимум. Прокуратурата официално беше затворена. Съдебните зали не се използваха. Разбира се, полицаите продължаваха да си вършат работата и хора влизаха и излизаха от ареста, който се намираше на най-горните етажи, докато новият отзад не бъдеше завършен. Един банков служител дежуреше по двайсет и четири часа на ден, за да пуска хората на свобода, в случай че можеха да си платят гаранцията. Адвокати идваха и си отиваха. Имаше и посетители.

Харди бе паркирал на обичайното си място под магистралата, като беше обещал на нещастната Франи, че ще се прибере до обяд за тяхната забежка в историята. И без това не би искала да пиеш мартини преди обяд, беше й казал той. Тя му бе отвърнала, че нямала намерение да пие мартини в продължение на седем и повече месеца и във всеки случай, била приела идеята, само за да бъде със съпруга си, брат си и дъщеря си, и да прекарат празниците заедно, което явно с всеки изминал ден отивало на все по-заден и по-заден план за него.

Мислиш си, че си кален. Че си извървял достатъчно от каменистия си път, за да достигнеш известен покой на духа и си започнал да вярваш, че не може да има връщане назад, че никога вече няма да бъдеш жертва на обстоятелствата.

После те събличат. Дават ти една жълта роба, която мирише на „Лизол“ и те слагат в една малка килия с решетки заедно с враждебно настроени млади чернокожи жени и тоалетна без дъска, цялото място — покрито с дезинфекциращи средства — мирише на клоака.

Пропиляваш телефонните си обаждания, опитвайки се да се свържеш с мъжа, бил адвокат на твоя любовник. „Ако някога се нуждаеш от помощ — имам предвид наистина се нуждаеш — и мен ме няма, просто се обади на Уил. Той ще се погрижи за теб.“ Той щеше да дойде и да я измъкне. Той беше адвокат и знаеше как стават тези неща. Но го нямаше на номера, който Оуен й бе дал. Никой не й отговори, сега нямаше на кой друг да се обади и беше сама.

Прекарваш нощта, уплашена до смърт, събуждаш се, изпотена в не потрепващата горещина, усещаш миризмата си, тази на другата жена, която не говори, която седи на пружината ти, опряла гръб в стената. Събужда те дрънченето на закуската от студени, поръсени със сол отгоре яйца. Груповия душ, безразличието на пазачките.

Тя се закле, че няма да се остави да я победят толкова лесно, но беше трудно да намери начин да се справи с всичко това, да овладее загубата на собственото си аз. Усещаше как волята й се срива и знаеше, че те искат точно това. Отново да я превърнат в жертва.

А наистина бе повярвала, че завинаги е приключила с това. Ако Оуен направи нещо за нея, то бе именно това. Тя нямаше да бъде жертва. Това бе нещо, което можеше да овладее.

Тя седеше кръстосала крака на нара си, затвори очи. Ако не разполагаше с истински олтар, щеше да го съгради вътре в себе си, дори и тук. И преди бе изпадала толкова близо до отчаянието. Денят, когато се запознае Оуен…

Сама в затъмнения ъгъл на „Нишо“, японски ресторант с ограничен достъп, близо до хотел „Мияко“ в Джапантаун. Гъста зимна мъгла се стелеше навън зад прозорците, а тя стоеше и обмисляше смъртта си. Щеше да използва „Секонал“ и алкохол, като започне с една малка бутилка саке. След като се наобядваше, щеше бавно да се прибере в апартамента си и да седне до прозореца, да съзерцава мъглата и да изпие бутилката „Морсо“. Щеше да се съблече и да вземе гореща вана. Да глътне хапчетата и да покрие голото си тяло с чистите копринени чаршафи. И да заспи.

Ето докъде животът, след трийсет и четири години, я беше довел.

Не можеше да каже къде се бе провалила или точно коя грешка бе белязала нейния Рубикон. Може би е трябвало да положи повече усилия по отношение на семейството си? Да се опита да общува повече и да разчупи ледената бариера на сдържаността? Имаше две сестри и един брат, които живееха с родителите й в една квадратна и празна къща под въздушния коридор за Мофат Филд в Сънивейл. Живееха инертно. „Помни, че сме японци.“ Баща й така и не успя да превъзмогне интернирането си в Аризона по време на Втората световна война, когато като момче го изтръгнали заедно с цялото му семейство от дома му. Извинението на живота му — „Ние никога няма да принадлежим тук“. Таейки омразата и разочарованието си заради онова, което беше, заради онова, което всички те бяха, той ги раздаваше на порции на жена си, на децата си, на Мей.

Когато влезе в колежа в Бъркли, се зарадва, че се е отървала от тях, остави семейството си да потъне в забрава. Щом свърши парите през първия семестър, се хвана на работа като продавачка на обувки за гайджини, с техните огромни крака. Ожени се за Сам Хошида, десет години по-възрастен от нея, защото работата му като озеленител я измъкна от магазина за обувки.

После още един семестър в колежа, докато Сам я издържаше.

Още една година с един мъж, който ставаше все по-мълчалив и все по-зъл, след като разбра, че тя го използва. Обличаше се с по-хубави дрехи, започваше да осъзнава красотата си, мъжете я караха да я забележи.

Тогава се появи един асистент, наполовина японец, Фил Ошида, заради когото тя напусна Сам в името на любовта. Ожениха се и Мей направи три спонтанни аборта за две години; никога нямаше да може да има деца. Той я намрази заради това, изпитваше съжаление и омраза, опитваше се да ги замаскира като любов. Мислеше си, че именно тогава бе започнало голямото пропадане — когато единственият човек, когото някога си бе позволила да обикне, я изостави.

Сдоби се с безсмислената си диплома по обществени науки и втория си развод. От нея, на двайсет и четири, бе останала само една черупка, празна и използвана.

Първия път, когато се случи, не го бе планирала. Беше отишла на Хаваите за една седмица, първата й отпуска от незначителната й работа в Националната банка. Разбира се, както винаги, не можеше да си позволи излишни разходи — туристическата оферта включваше билет отиване и връщане, хотел и едно ядене на ден. Позволи на един студент от Кеймбридж, в коледна ваканция, да й купи сладолед на плажа. Той беше едър, добре сложен и рус, типичен американец и й каза, че харесвал банския й костюм. Можел ли да я покани на вечеря? Беше пълен с пари. Родителите му живееха в Хило. На следващия ден я попита, дали не иска да отиде с него в къщата на родителите му. Беше директен. Връщал се в колежа след седмица, имал си приятелка, така, че никакво обвързване, но можели да си прекарат добре.

Никакви пари на ръка, въпреки че той плати презаверката на билета й за връщане. Но случилото се й даде идеята какво може да направи. Така че тя напусна работата си в Националната банка, съкрати фамилията си на Шин и започна да изкарва доста пари, сама, дискретно.

Но ето я тук в „Нишо“, все още черупка, носеща бащиния си товар на жертва със себе си. Мъжете бяха правили каквото си искат с нея в продължение на десет години. Нямаше накъде повече да я унижават или обезценяват. Все още я търсеха, но Мей Шинтака вече не съществуваше, дори и от Мей Шин, помисли си тя, не бе останало много, но наистина й беше все едно. Ползата от нея, ако изобщо някога бе имало такава, беше на привършване.

Тогава Оуен Неш се бе приближил до масата й. Седна, непоканен. Тя вдигна очи, за да го погледне.

— Да?

— Толкова ли сте самотна, колкото изглеждате?

Въпреки многото мъже, които бе познавала, тя долови нещо в Оуен Неш, от което си мислеше, че се е отказала.

С професия като нейната — това беше неизбежно — започваш да смяташ всички мъже за еднакви или за толкова сходни, че малките различия не са от значение.

И въпреки това, ето един мъж, който още при първата среща те завладява с присъствието си, помита те в него. Той се беше надвесил над нея, вперил поглед надолу, създаваше властно усещане с масивното си, мускулесто тяло, квадратно лице и очи, потрепващи от живот и полускрито… страдание.

Тя се вгледа в него, не искаше да признае онова, което интуитивно бе почувствала — че този човек вече я познаваше, че знаеше какво изпитва. „Толкова ли сте самотна, колкото изглеждате?“ Изтъркана фраза за запознанство. Но сега, чувстваше го, не беше само това. Казваше й, че са свързани, по някакъв начин. Изведнъж, макар нищо да не я задържаше към безсмисления й живот, й се прииска да разбере как действа тази връзка и какво ли може да означава.

Бил запазил отделния салон отзад, но я наблюдавал от кухнята, където помагал в приготвянето на гарнитурата към основното му ястие, състоящо се от фугу — риба, смятана за деликатес в Япония, която можеше да те убие, ако не бъдеше приготвена, както трябва.

След като споделиха обяда си и двамата изчакаха да премине лекото изтръпване на езика. Оуен бе поръчал една бутилка отлежало уиски „Сънтори“ и го пиеше чисто от чашки за саке.

По време на обяда той беше възвърнал част от, както по-късно щеше да разбере, обичайната си словоохотливост. Сега продължаваше с пълна сила, като огласяше със смеха си мъничкото помещение, докато опразваше чашата си за саке.

— Мисля, че сте разочарован — каза тя. — Ако рибата не беше приготвена, както трябва, можеше да ви отрови.

Той изпи уискито си.

— Във всяко нещо има риск. Правиш онова, от което имаш нужда…

— И вие имате нужда да предизвиквате смъртта? Защо? Човек като вас?

Бяха сами в стаята, седяха на пода. Масата беше почистена — върху полирания тик бяха останали само бутилката „Сънтори“ и две чаши.

— Това е игра — отвърна той, без да се усмихва. — Нещо, което правя просто така.

Мей поклати глава. Никаква игра не беше.

— Мисля, че точно затова дойдохте и ме заговорихте. Познахте ме. Аз съм като вас.

Каза му, че иска да дойде с нея — щяла да му покаже какво било наистина да искаш да умреш. Извървяха пеша двайсетте пресечки в гъстата мъгла до апартамента й. Той я последва нагоре по стълбите. Във фоайето, тя си събу обувките и влезе в банята, пусна ваната да се пълни. Отиде до хладилника и извади виното, отвори го. Беше така, сякаш него изобщо го нямаше.

Отиде до скрина си и си свали обиците, огърлицата. Разкопча черната копринена блуза, усети го да се приближава отзад, но не я докосна, нито проговори. Съществуваше негласно разбирателство. Тя продължи да се съблича — сутиена, панталоните, останалото.

Изпи първата чаша вино на един дъх и си наля втора, която отнесе в банята. Ваната беше готова, огледалото замъглено. Той седна върху капака на тоалетната чиния, наблюдаваше я как се насапунисва и отпиваше от бутилката „Сънтори“, която беше взел със себе си.

Тя се изправи и се изплакна под горещата струя на душа, после излезе от ваната и се запъти към аптечката, където държеше предписаното шишенце. Изсипа хапчетата, най-малкото двайсетина от тях, в ръката си. Вдигна чашата си с вино, отметна глава назад и изпразни ръка в устата си.

И точно в този момент Оуен се раздвижи. Като изби чашата от ръката й, разбивайки я върху плочките, той я сграбчи, бръкна с пръсти в устата й и насила разпръсна хапчетата из цялата мивка, тоалетната, по пода.

Това беше началото.

Свещеното убежище се изгуби при издрънчаването на решетките, вратата се отвори.

— Шин. Прокурорът е дошъл да те види. Размърдай се.

Помни коя си, каза си тя. Не си тази, за която те смятат.

Почти наближаваше единайсет сутринта. През прозорците, през решетките, видя слънцето да се издига високо в небето.

Стаята за разпити беше като килия без тоалетна и решетки.

Беше обзаведена с едно старо, хлътнало сиво бюро и три стола. Тя седна срещу мъжа, облечен в джинси и спортна фланелка. Той се представи, г-н Харди и някаква жена, която нарече съдия-следовател. Щял да записва интервюто си. Попита как се отнасяли с нея.

— Имам нужда да се обадя по телефона — отвърна тя. — Не трябва да съм тук.

Не беше глупава. Тя бе пълноправен гражданин и нямаше да попадне в капана, в който се бе впримчил баща й. Трябваше да вярва, че има друга причина, поради която е била арестувана, а не защото е японка. Разказа на Харди за опитите й да намери Кен Фарис.

— Бих могъл да се обадя на Фарис вместо вас. Знаете ли, той на няколко пъти се опита да се свърже с вас миналата седмица.

— Не съм убила Оуен Неш — отвърна тя.

— Не казвайте нищо, което не бихте искали да се повтори.

— Тогава защо сте дошли?

— Помислих си, че може да искате да ми кажете какво се случи. Може и на двамата да ни провърви.

— Кога какво се случи?

Мъжът повдигна рамене.

— Снощи. Арестуването ви. Последният път, когато видяхте Оуен Неш.

— Не трябва ли да имам адвокат?

— Абсолютно. Имате право на такъв. Не сте длъжна да ми кажете нито дума.

Но тя откри, че иска да обясни, да говори.

— Не съм сигурна, дали изобщо разбирам защо съм тук.

— Мисля, че опитът да напуснете страната не е бил добра идея.

— Но аз знаех… — тя млъкна. — Не виждате ли?

— Какво да виждам?

Тя бавно и внимателно подбираше думите си.

— Когато видях името си във вестника, знаех, че ще бъда заподозряна.

— Бяхте ли на яхтата с него?

— Не! Казах го и на полицая, онзи, който ме арестува.

— Тогава защо да ви подозираме?

— Аз съм японка — не, каза си. Това беше отговорът на баща й. Но вече беше прекалено късно да се поправя. — И е вярно — продължи тя. — Вие наистина ме подозирате, без каквото и да е основание. Заради това, което съм аз, заради това как си изкарвам хляба. — Знаеше, че трябва да мълчи, да изчака адвоката си, но не можеше — заради пистолета, също.

— Пистолетът ваш ли е?

Тя кимна.

— Знаех, че е на яхтата. Аз го оставих там. Не го исках в апартамента си. Дори не можех да го заредя. Оуен ме смяташе за глупачка.

— Така, че го държахте на „Елоиз“?

— В писалището, до леглото.

Мъжът се намръщи, нещо го измъчваше.

— И сте знаели, че е там, когато сте излезли с яхтата в събота?

— Да, но…

— Значи все пак сте излизали в събота.

— Не! Нямах това предвид, имах предвид, когато Оуен е излязъл. През цялото време знаех, че е там. Там го държах.

— Някой друг знаеше ли, че е бил там?

— Ами, Оуен, естествено — имаше още нещо. Тя замълча, за малко да го каже. — Всеки може да е знаел.

— Всеки може да е знаел — повтори той.

— Да! — започваше да се паникьосва, да губи самообладание, надяваше се да не проличи в гласа й. Насили се да диша спокойно. — Ако съм била аз, защо ще оставям пистолета на борда, след като го застрелям? Защо да не го хвърля в морето?

— Не знам, Мей. Може да си била в шок, че наистина си го направила и по навик, без да мислиш, да си го върнала на мястото му. Защо не ми кажеш?

— Аз обичах Оуен. Казах го на сержанта.

— Обичала си го — безизразно, монотонно. — Всички останали обаче явно не са го смятали за особено симпатичен.

— Никой друг не го познаваше така, както аз.

— Много хора са го познавали — отвърна той.

Вратата на стаята се отвори със свистене.

— Какво, по дяволите, става тук?

Харди погледна, после се изправи.

— Мога ли да ви помогна?

Мъжът беше висок метър и осемдесет. Имаше къдрава кестенява коса и жълтеникава отпусната кожа. Опърпаният му тъмен костюм беше лошо ушит и отвратително изгладен. На бялата му яка имаше малки петънца кръв от порязванията при бръсненето.

Независимо от всичко, онова, което му липсваше като стил, се компенсираше от присъствие. Кафявите му очи бяха ясни и всяваха респект. Сякаш пускаха искри от гняв.

— Да, можеш да ми помогнеш. Можеш да ми кажеш на какво прилича всичко това!

Харди не отвърна по най-идеалния начин на атаката.

— Може би вие ще можете да ми кажете на вас какво ви влиза в работата!

Двамата мъже се втренчиха един в друг. Пазачката, която беше пуснала втория мъж, продължаваше да стои до вратата, съдия следователката, която Харди бе довел като свидетел, си гледаше ноктите на ръцете. Пазачката попита:

— Господа, проблеми ли имате?

По-ниският от двамата мъже се извърна.

— Знаете ли кой съм аз?

— Не знам — отвърна Харди.

Не му обърна внимание.

— Представлявам тази жена, а тя е подложена на тормоз от областния прокурор…

— Никой никого не е тормозил…

— Запазете си го за апелационната жалба, ще ви е необходимо. Да не говорим пък за процеса.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Аз съм Дейвид Фримън, адвокатът на г-ца Шинтака, а вие нямате работа тук.

Подобно на всички останали в сферата на съдебната система, независимо от коя страна на залата се намираха, Харди бе чувал за Дейвид Фримън и присъствието му моментално го сащиса, Фримън беше легенда в града, адвокат от световна класа с безброй спечелени дела — а ето го него, Дизмъс Харди, новоназначен прокурор, на място, където формално не би трябвало да бъде. Не знаеше как се бе установила връзка между Мей Шин и Дейвид Фримън, но беше ясно, че такава вече съществуваше и тя едва ли бе обещаваща, що се отнася до шансовете на Харди.

— Как…

Фримън го сряза.

— Защото за щастие на правосъдието, някои съдии могат да бъдат открити и през празниците. А сега се омитайте оттук, колега, или кълна се в Бога, ще подам иск за лишаването ви от адвокатски права.

Мей се обади:

— Но той не…

Фримън властно вдигна ръка.

— Не казвай нито дума повече!

Съдия Анди Фаулър наблюдаваше как топката му полита към средата на окосената част между двете дупки, постепенно набира височина в ясната синева и се понася из топлия сух въздух. Най-после падна, прецени той, на около сто и осемдесет метра, отскочи и се претърколи още три и половина метра. Оставаше му само един къс удар с металния стик до флагчето.

Фаулър вдигна поставката си със замах и доволно ухилен се запъти към електрокарчето. Човекът си разбираше от играта. Гари Смит беше брокер на Фаулър и днес негов партньор. Играеха на по двайсет долара за дупка, а сега, на четиринайсетата, бяха вдигнали на осемдесет. Гари нямаше още дори трийсет и пет, беше второ поколение член на „Олимпик Клъб“.

Другите двама, и двамата също членове, разбира се, бяха баща и син, Бен и Джо Уит от агенцията за недвижими имоти със същото име. Бен Уит бе горе-долу на същата възраст като Фаулър, но изглеждаше десет години по-стар. Негов ред беше.

— Мисля, че съдията тук трябва да премисли дванайсетия си хандикап — той се завъртя и направи порядъчен удар от около сто и седемдесет метра заедно с търкалянето, отдясно на окосената част между двете дупки. — Това — каза той — е подходящ удар за хора на нашата възраст, Анди.

Качиха се на електрокарчетата си и се отправиха надолу.

— Добре се справяш днес — отбеляза Гари.

Анди смучеше поставката на топката си. Носеше бяла бейзболна шапка с емблема, кафяви панталони и поло. Той проследи полета на ято лястовици към една от евкалиптовите горички, които ограждаха полето.

— Мисля, че голфът сигурно е Божията игра — каза той. — Да сполучим с ден като днешния.

— Ако е Божията игра, тогава Господ е садист — Гари спря колата и слезе да си вземе топката. Както се бе получавало през по-голямата част от следобеда, топката на Анди беше по-добрата.

Анди запрати топката на височината на флагчето, на четири стъпки от него. Ударът на Гари се приземи върху ръба на дупката, отскочи и почти докосна флагчето, после се претърколи на около три метра и половина встрани.

— Пак твоя топка — въздъхна Гари.

Докато чакаха на тревата Бен и Джо, Гари каза на Анди, че се радва да види, че се чувства по-добре.

Някои от нас доста се разтревожиха последните няколко месеца — заяви той. — Не приличаше на себе си.

— А, старчески несгоди, това е всичко — Анди очерта въображаем лек удар към дупката. — Отпускаш се. Имаш проблеми, не по-страшни от на който и да е друг и забравяш, че просто можеш да се раздвижиш малко, за да ги накараш да изчезнат. Точно както в голфа, ако седиш прекалено дълго и зяпаш топката, много скоро тя започва да ти прави физиономии и преди да се усетиш, става невъзможно да я удариш както трябва. Онова, което трябва да направиш, е просто да удариш така, че да се разхвърчат трески. Извини ме за изтърканата метафора. Така поне не играта те прекарва, а ти нея. Не както аз се оставих да ми влезе под кожата.

— Вероятно би могъл да й позволиш да постои още малко там, за да дадеш шанс на нас, младите.

Анди очерта още един въображаем удар и вкара топката в дупката. Погледна нагоре и се ухили.

— Няма да делим на четири — отвърна той. — Победителят печели всичко.

19

Харди бе прекарвал и по-приятно почивните си дни.

Историята на мартинито се оказа доста калпава. Тъй като Моузес и Харди на практика бяха живели в „Литъл Шамрок“ на „Девето“ и „Линкълн“ в хладния и ветровит квартал „Сънсет“ в Сан Франциско в продължение на много години, едночасовото пътешествие из разни малки барчета в друг ветровит град в най-добрия случай, решиха те, беше тъпо.

Те дръпнаха по няколко не чак толкова „загадъчни“ мартинита, от джина Харди първоначално го заболя глава, но после пък той заличи спомена за сутрешната катастрофа с Мей Шин и адвоката Дейвид Фримън. Франи ги бе докарала у дома тъкмо навреме, за да открият, че Ребека кара розеола и има четирийсет градуса температура, заради което се наложи да отидат до спешното отделение.

Когато се върнаха посред нощ, Харди бе прекалено капнал, за да отговори на позвъняванията на Арт Драйсдейл или Ейб Глицки.

Но в неделя сутринта не беше. Арт му се накара хубавичко и бе заинтригуван да научи от Глицки, който вчера бе ходил на работа, че Том Уодъл, нощният пазач от яхтклуба е видял Мей да си тръгва оттам в четвъртък вечерта.

— Вероятно се е върнала, когато е осъзнала, че е забравила пистолета.

— Имала ли е ключ?

— Точно там е проблемът. Явно не е могла да се качи. Уодъл щял да отиде да й помогне, когато свършел, с каквото правел в момента, но нея вече я нямало. Може би именно тогава е решила да си купи билета за Япония. По време съвпада.

Харди си спомни, че когато за пръв път се качи на „Елоиз“, кабината беше оставена отключена. Мей, разбирайки това, вероятно е решила, че би могла просто да се промъкне, да вземе пистолета и да изчезне и няма да остане нищо, което да я свързва с убийството.

— Има и още нещо, може да не се окаже важно, да е само шега, но може и заради него да е станало всичко — Харди чакаше. — Издействах заповед за обиск на куфарите й и открихме нещо, което прилича на собственоръчно написано от Оуен Неш завещание, с което й оставя два милиона долара.

— Истинско ли е?

— Не знаем, ще вземем извадка с почерка на Неш. Дори още не сме й го споменали, но да предположим, че Неш просто изчезва и тялото му не е изхвърлено на брега. След като е обявен за мъртъв, Мей се появява със законно завещание.

— Хубава пенсийка.

— И мен ме споходи същата мисъл — доброто ченге вървеше по следите и изграждаше делото, което Харди се надяваше, че все още не е загубил по процесуални съображения.

Харди прекара по-голяма част от деня у дома, тревожеше се за Ребека, къпеше я с хладка вода на всеки два-три часа. Франи, както обикновено, се държеше мъжки, но той виждаше какви усилия й коства това. Да не говорим пък за чувствата, които той изпитваше; спомените за друг един живот и друго едно бебе — което не бе оцеляло, — смразяваха топлината на вечерта.

Вечеря от остатъци — студени спагети, подгизнала салата, застоял хляб. Всички си бяха в леглото преди девет часа.

Семеен живот с болно дете.

— Извинявай — каза Пулиъс, — но тук няма място за спор.

— Тогава си взимам папката и си тръгвам — беше девет и половина в понеделник сутринта и Харди се намираше, за втори път течение на една седмица, в светата светих на областния прокурор Кристофър Лок. Заедно с него, на втория стол пред бюрото на областния прокурор, седеше Елизабет Пулиъс, а до прозореца, с гръб към пререканията, стоеше Арт Драйсдейл.

Пулиъс запази спокойствие.

— Аз съм прокурорът, който води делата за убийства тук. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че Арт ми обеща това дело — Харди знаеше, че звучи като хленч, но си беше вярно и трябваше да се каже.

— Няма какво да намесваш Арт тук, Харди — Лок можеше да се усмихва много мило за пред камерите, но точно в момента не го правеше. Той се наведе, със сключени отпред ръце. — Сега ме чуй добре. Оценявам ентусиазма, който влагаш в работата си, но ние работим по йерархия и се съобразяваме с бюрокрацията — той вдигна ръка, за да възпре отговора на Харди. — Знам, че всички мразим тази дума. Но това е точният термин и той се прилага в тази прокуратура. Г-ца Пулиъс се ползва с чудесна репутация по отношение воденето на дела за убийства, а в събота — Лок размаха пръст — ти сериозно си застрашил разследването по случая. Обвиняемата има абсолютното право на адвокат, който трябва да присъства. Наясно ли си с това?

— Не съм я насилвал да каже нито думичка.

— Въпросът е, че изобщо не е трябвало да си там. Да благодарим на Бога, че си записал, какво сте говорили.

Пулиъс се завъртя върху кожената седалка на стола си.

— Въпреки това Фримън може да подаде иск за процедурна грешка.

— Майната му — изтърси Харди. — Моля за извинение. — Ако някой щеше да псува в кабинета на Лок, то това щеше да е той самият.

Харди реши да не се прави на герой.

— Не мисля, че би могъл да постигне нещо.

— Независимо от това — Пулиъс беше спокойна, но непреклонна, — не виждам какво има да обсъждаме. Аз съм областен прокурор по делата за убийство, нали така, сър?

— Разбира се.

— Арт?

— Продължавай, Елизабет.

— Значи отидох до отдел „Убийства“ и взех една папка от Ейб Глицки, както съм правила и много пъти преди. Оказа се, случайно, че е убийството на този Неш. В същия момент е арестувана заподозряна, задържана при опит да избяга от правосъдието. Това е от типа дела, с които се занимавам аз — не викаше. Дори не изглеждаше особено разгорещена. Всички карти бяха в нея.

Харди изстреля последния си патрон.

— Елизабет, виж. Доста време се занимавам с всичко това. Аз открих ръката. Аз говорих с дъщерята, с адвоката на жертвата и негов най-добър приятел. А сега съм отстранен от делото. Как ще се отрази това на тяхното доверие към институцията?

— Това няма нищо общо с въпроса — отвърна Пулиъс.

— Още повече — Лок, за когото общественото мнение за прокуратурата беше винаги от първостепенно значение, се намеси, — че вие двамата няма какво толкова да се пазарите. Харди, ти наистина си отбелязал малък, но важен напредък тук. Виждам, че смяташ, че имаш законното право върху делото, но така мисли и Елизабет. Така че, ето какво ще направим — ти, Харди, ставаш неин помощник. Под ръководството на Елизабет ще поддържаш контакт с хората, които вече си разпитвал и ще я информираш за всяка твоя стъпка. Всяка стъпка. Когато го докараме до процес, Елизабет поема грижата за шоуто, а ти само гледаш майсторското представяне на обвинението — областният прокурор кръстоса ръце на бюрото си и дари стаята с патентованата си усмивка. — А сега нека обединим усилията си и свършим работата. Тук всички сме от един и същи отбор, нищо, че понякога го забравяме. Арт, Харди, благодаря, че поднесохте това на вниманието ми. Вратата ми винаги е отворена. Много ви благодаря. Елизабет, можеш ли да останеш за минутка?

— Щял съм да видя майсторско представяне на обвинението.

Драйсдейл жонглираше в кабинета си.

— Моят добър приятел Крис Лок иска да е сигурен, че всички печелят.

— Печелят, таратанци!

Бейзболните топки продължаваха да летят.

— Пулиъс води делото. Ти също си вътре. Авторитетът ми за това, че съм ти дал делото, остава ненакърнен. Прокуратурата изглежда добре в очите на обществото. Всички печелят.

— Кой беше казал: „Още една победа като тази и сме загубени“?

— Мисля, че Пир.

— Ще го запомня — Харди поклати глава. — Не мога да го повярвам. Та тя не знае нищо за това дело.

Драйсдейл не се съгласи:

— Не знае и трябва да кажа с известно основание, че когато един заподозрян е арестуван, независимо за какво, този заподозрян е виновен, мамка му!

— Ами какво стана с виновен до доказване на противното? — Харди се почувства глупаво, още докато го казваше. Не беше сигурен, че вече вярва в това, след прилива от представители на човешкия род, заливал бюрото му през последните няколко месеца; всички те — всеки един от тях — виновни за нещо, дори и да не беше онова, за което бяха обвинени. Изкушението да обвиниш, независимо кого, за каквото там можеш, без значение дали го е извършил, беше нещо, с което се сблъскваха всички прокурори. По-добрите се издигаха над него. Други не смятаха, че си струва труда.

Това не беше добър аргумент в очите на Драйсдейл.

— Дай да отметнем нещата едно по едно — отвърна той. — Имала е сексуална връзка с човека. Добре, вече се намираме в най-благоприятната за успех територия. Второ, какво ти беше казала онази сутрин? Може да се облагодетелства с порядъчната сума от няколко милиона долара, ако чичкото умре. Това е голямо второ. Изобщо не е маловажно.

— Може дори да не е вярно. И във всеки случай, Елизабет не го знае.

Драйсдейл изпрати въздушна целувка, тихо млясване.

— Ще узнае. Както и да е, следващото е пистолетът й, а и един свидетел твърди, че я е видял на местопрестъплението, освен това няма и алиби за въпросния ден. Най-накрая, прави опит да напусне страната десет минути, след като е била предупредена да остане. Не бих нарекъл пресилено да си помислиш, че тя го е направила.

— Не твърдя, че не го е направила. Казвам просто, че няма реални доказателства, че го е извършила, не още.

— За щастие това е работа на съдебните заседатели.

— И на Бетси.

— И твоя — Драйсдейл вдигна пръст. — Аз не бих я наричал Бетси.

— Радвам ли се, че се върнах да работя тук?

— Това въпрос ли е? Получи си делото за убийство, по-бързо от повечето останали.

Харди надникна в коридора. Съобщаваха името му по високоговорителя. Търсеха го по телефона.

— Пир се казваше, нали? — повтори той, преди да излезе навън.

Доносникът се казваше Девън Лайтрайс Уотърингтън и определено се наслаждаваше на моментите на относителна свобода извън килията си. Девън беше арестуван за притежание на огнестрелно оръжие без разрешително и четвъртинка кокаин миналия четвъртък вечерта пред един бар близо до „Хънтърс Пойнт“ и бе прекарал в ареста дванайсетина часа, когато изведнъж си спомнил за гражданския си дълг да оказва съдействие на полицията, ако знае нещо, което може да й помогне за арестуването на лица, извършили престъпление. В този случай ставаше въпрос за стрелба от минаваща кола, която бе отнела живота на трима души — сред които и малкото момче, напомнило на Глицки за сина му — и бе ранила седем.

Явно Глицки му харесваше. Или може би просто беше в добро настроение. Във всеки случай, не можеше да му се затвори устата.

— Що за име е Глицки? — попита той, докато нагласяваха камерата за интервюто. — Никога не съм познавал човек на име Глицки.

— Еврейско е — отвърна Ейб.

— Как еврейско?

— Така, еврейско, Девън.

— Е, как си се сдобил с еврейско име?

— А ти как си се сдобил с името Уотърингтън?

— От баща ми бе, човек.

— Е…

— Искаш да кажеш, че Глицки ти е останало от баща ти? А той откъде го е получил?

Ейб беше свикнал с коефициенти на интелигентност равни на стайна температура. Въпреки че, помисли си той, Девън вероятно беше близо до границата, отвъд която едва ли би могъл да бъде смятан за вменяем и съден. Но Глицки можеше да е и търпелив, когато му отърваше, а сега не му оставаше кой знае какво друго да направи.

— Баща ми се е сдобил с името Глицки, защото е бил евреин.

— Я стига! Ебаваш ли ме? — Глицки усети как Девън го оглежда за някакъв признак на двуличие. Лицето му остана напълно сериозно.

— След малко ще сме готови да започнем, сержант. — Техничката беше жена на средна възраст, напълно безлична и без всякакво настроение. Може би излизаше с пазача, който беше придружил Девън до долу и който в момента стоеше до вратата на стаята за разпити.

— Баща ми не беше черен — отвърна Глицки.

Видя как Девън го преглъща, смила го и накрая зацепва:

— Хей, светнах. Баща ти е евреин. Искам да кажа, истински чифут.

Ейб се почуди как ли щеше да се почувства баща му Нат, ако го наречаха истински чифут и реши да го попита следващия път, когато се видеха. Той седна от другата страна на масата, срещу Девън и му зададе първите въпроси — име, възраст, място на раждане.

— Добре, Девън, да минем на въпроса. В около седем часа вечерта в неделя, двайсет и първи юни, си стоял на ъгъла на „Дедмън Корт“ — Глицки обичаше това име — и „Кашмир лейн“ в „Хънтърс пойнт“, нали така?

Девън кимна и Глицки продължи нататък с набелязания в главата си списък от въпроси — установи, че Девън е стоял сред група съседи, когато един зелен камаро минал нагоре с двама мъже отпред и двама отзад. Когато се появила колата, някой на ъгъла извикал и няколко души паднали на земята. Девън останал прав и видял дулата на пистолетите да стърчат от предните и задните прозорци. Оказало се, че до задния прозорец седи още един мъж, с насочена пушка или пистолет над покрива на колата.

— Идентифицирал си стрелеца като Тримейн Уилсън.

— Да, Уилсън беше.

Глицки се почуди как Девън е могъл да разпознае Уилсън, след като други двама свидетели твърдяха, че стрелците са носели ски маски.

— И е стрелял от предния прозорец откъм страната на пътника.

— Точно.

— Нещо не ти ли попречи да го видиш?

— Не. Беше само на двайсетина крачки. Видях го толкова ясно, колкото виждам теб.

— Чух, че носел нещо върху лицето си.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали се сещаш, ски маска, кърпа, имало нещо върху лицето му?

Девън млъкна, непринуденият му разказ бе нарушен.

— Беше Уилсън — настоя той.

— Не казвам, че не е бил, Девън. Питам дали лицето му не е бил покрито с нещо.

— Какво значение има?

Глицки кимна на техничката и тя спря видеото. Глицки знаеше, че касетофонът под масата продължава да си работи.

— Добре, не записваме, Девън. Носеше ли маска или не носеше.

— Хей, казвам ти, че беше Уилсън. Знам, че беше Уилсън. Така, че аз го издавам, а ти ме пускаш, такава е уговорката.

Глицки поклати глава.

— Уговорката е да ни дадеш някакви доказателства, които можем да използваме в съда. Той носеше маска, нали?

Девън се замисли, пресмятайки шансовете си, после поклати глава.

— Няма начин, човече. Нямаше маска.

Глицки въздъхна, после помоли техничката да включи отново апаратурата.

— Добре, Девън, за протокола, стрелецът, който ти идентифицира като Тримейн Уилсън, носеше ли нещо на лицето си?

— Току-що казах, че не.

— Кажи ми отново. Стрелецът носеше ли нещо на лицето си?

— Не.

Дотук нищо изненадващо. Въпреки че Девън явно казваше истината за това, че знаел, че стрелецът бил Уилсън, но ако не можеше да свидетелства, че наистина го е видял да дърпа спусъка, показанията му нямаше да са от полза за никого.

— Имаш ли нещо общо с Уилсън?

Лицето на Девън беше жива въпросителна.

— Братовчед, доведен брат, нещо от сорта?

— Не.

— Той има ли някакви роднински връзки с някой, когото познаваш? — Девън отново замлъкна, но този път Глицки не го изчака. Той се извърна към техничката. — Загаси го — каза. — Добре, Девън, откъде познаваш Уилсън?

Беше необходима около минута, но излезе, че Тримейн Уилсън наскоро се е преместил при жената, с която Девън живял в продължение на две години и която била майка на детето му.

— Така, че Девън решил, че може да си опече работата, като прати Уилсън на топло за известно време и си върне дамата на сърцето обратно. Хитро, нали?

— Бая — Харди седеше зад бюрото на Глицки и се опитваше да върне доброто си настроение след караницата с Лок и Пулиъс. — Но се е оказало, че Уилсън го е направил?

— Да, разбира се. Девън смята, че самият той е бил мишената. Затова си бил купил пистолета, с който го хванахме в четвъртък. Уилсън е искал да го очисти, но както винаги правят, не са улучи този, по който наистина са се целили, а са убили няколко души, които са стояли наоколо.

— Значи Девън е обратно горе.

— Няма доказателства, няма сделка. Девън е сигурен, че Уилсън е стрелял — и вероятно е така. Важното е, че знаем един от стрелците. Искаш ли да опиташ и да пробуташ показанията на Девън на съдебните заседатели?

— Защо не се договориш с Девън, не го пуснеш обратно на улицата и не му върнеш пистолета? Той отива и застрелва Уилсън, после ние си го прибираме обратно.

Глицки се усмихна, белегът през устните му проблесна.

— Хубава идея — той я обмисли за миг. — А сега какво ще кажеш да ми станеш от стола?

Харди се изправи. Вдигна папката, която държеше и я стовари по средата на бюрото на Глицки.

— Е, засега ти връщаме нещата обратно — каза Харди.

Глицки разлисти папката и се извърна към него.

— Как си взел това?

— Имам по-добър въпрос — как Пулиъс го е взела?

— Аз й го дадох.

— Ти си й го дал?

— Разбира се. Непрекъснато го правя. Тя влиза и казва: „Здрасти, Ейб, какво имаш“, и аз й давам по някое убийство.

— А да ти е минавало през ум, че това можеше да е моето дело?

— Казах й, че работиш върху него, а тя ми отговори, че знаела и щяла да се погрижи за това.

— Е, направи го. Получи делото.

— А доколкото виждам, ти пък си получил папката.

— Да, ще трябва да бъде нейното момче за поръчки. Паж от свитата й.

Глицки се облегна назад, с крака върху бюрото си. Изрови един ментов бонбон от сакото си и го пъхна в устата си.

— Е, и какъв е проблемът?

Харди можеше да продължи да роптае за вътрешните борби в прокуратурата, но само щеше да си хаби думите на вятъра и той го знаеше. Най-добре беше да си върши работата и да чака нова възможност. Той се намести на ъгъла на бюрото на Ейб.

— Няма проблем — отвърна, — но прегледах рапорта и ти казваш, че си намерил пистолета в най-горното чекмедже на писалището с капака.

— Точно така.

— Най-горното дясно чекмедже? Карти и тем подобни?

— Точно така. Е, и?

— Ами аз погледнах в това чекмедже в сряда и вътре нямаше никакъв пистолет.

Глицки си пое въздух, сдъвка бонбона си, после свали крака от бюрото.

— Какво?

Харди му разказа за собствения си обиск на „Елоиз“.

— Но Уодъл, пазачът, е бил с теб, нали? Пришпорвал те е да бързаш?

— Малко, но проверих това чекмедже.

— Как?

— Отворих го, погледнах вътре. Какво повече искаш?

— Пистолетът беше заврян най-отзад, Диз. Колко навътре си погледнал?

Харди се върна мислено назад, спомни си настояванията на Том, пазача да престане да рови из нещата. Беше издърпал чекмеджето, бе видял картите. Сигурен беше почти напълно, че щеше да види пистолета. Но ако трябваше да бъде честен — не бе поглеждал или опипвал най-отзад.

— Значи не си го видял — отсъди Глицки. — Не бих се тревожил за това. Случва се. Точно поради тази причина цял екип отива и оглежда.

Телефонът на бюрото иззвъня. Харди се изправи, сграбчи папката и се приближи до прозореца отзад, който гледаше към изкопа за новия затвор и магистралата — горе-долу на нивото на четирите етажа на отдел „Убийства“. Движението, в южна посока бе спряно. Слънцето все още се издигаше по ясното небе — ден четвърти от топлата магия.

Глицки се приближи до него.

— Беше Кен Фарис — поясни той. — Сутринта, още щом дойдох, му пратих по факса копие от завещанието, предполагаемото завещание — двата милиона долара, сещаш се, нали? Реших, че той ще е най-бързия начин да се потвърди почерка.

— И?

— И той твърди, че наистина приличало на почерка на Неш, но не можело да е истинско. Неш не би направил подобно нещо.

— Защо?

— Каза просто, че не би го направил. Оставял Фарис да се занимава с всичките му правни неща.

— Но е неговият почерк?

— Прилича. Може и да е фалшифициран, разбира се. Засега не би могло да се каже. Обаче, ако е негово, е в напълно законосъобразна форма за завещание. Лист хартия, с дата и нищо друго. Но валидно или не, ще ти кажа нещо.

— И какво е то?

— Радвам се, че вкарах тази Шин зад решетките. За малко щеше да се измъкне.

Харди продължаваше да наблюдава спряното движение по магистралата, ослепителния блясък на отразените слънчеви лъчи. Почувства пронизваща болка в лявото си око и вдигна ръка да го разтърка.

— Да, за малко — каза той. — За малко.

20

Харди се почуди колко ли зает трябва да е бил Ейб. Нищо чудно, че беше работил и в събота, и в неделя; още по-малко чудно пък беше, че не бе изгарял от желание да арестува Мей без съдебно разпореждане или предявено обвинение. При един арест без съдебно разпореждане, какъвто беше случаят с Мей, полицаят, извършил ареста, имаше четирийсет и осем часа на разположение, за да предостави в писмена форма всички доказателства по случая на прокуратурата. Четирийсет и осем часа беше до неделя вечерта — до снощи. Дотогава трябваше да се е сдобил с иск, всички касаещи инцидента рапорти, разпити на свидетели, ако е възможно, медицинска и балистична експертиза — достатъчно доказателствен материал, за да не бъде отхвърлен иска от прокурора.

Сутринта машинописката бе работила като луда, за да напечата жалбата и преписите. След което се подготвяха три копия — оригиналното оставаше при прокурора, едно копие отиваше в канцеларията, за да бъде включено в списъка на определените за разглеждане дела и едно се пазеше за адвоката на защитата.

Пулиъс не само първа се бе сдобила със своето копие, но и явно беше убедила в канцеларията да го включат за разглеждане още същия ден, рано следобед.

Към обяд температурата на Ребека спаднала, пъпчици се появили по цялото й тяло. Иначе всичко останало у дома било наред. Франи възнамерявала да си подремне, да си навакса, ако може, съня, който бе пропуснала снощи.

Харди се върна от обяд — ребърца в „Лу“. Газирана вода. Изигра три игрички на Двайсет със стреличките и до третата игра вече заковаваше по две числа на път, а понякога и трите. За десети път се замисли дали да не се запише за Градския турнир по хвърляне на стрелички. Някой ден наистина щеше да го направи.

Взе една черна папка стри метални скоби и започна да надписва различни етикети. Полицейски рапорт. Инспекторски доклад. Заключения на следователя. Съдебен лекар. Аутопсия. Свидетели. Процедурата, като изключим съдебния лекар и аутопсията, не беше кой знае колко по-различна от предварителното изслушване — доказателството си е доказателство. Процесът си е процес.

Тук имаше и един определено нов етикет, независимо че беше в личната папка на Харди — „Преса“. Върна се и изряза всички материали на Джеф Елиът до днешна дата. Повечето престъпления в големия град не стигаха до страниците на вестниците. Това обаче вече беше на първа. Харди реши, че след ден-два и името на Пулиъс ще се появи във вестниците и искаше да го има в архива си.

Сутринта още не бе напреднал кой знае колко по рапортите на Глицки, когато въпросът с пистолета — онзи, дето не беше видял в сряда — го бе накарал да спре и да зареже всичко. Търсил си бе извинение да изпусне част от парата, да се разкара от кабинета си. Е, вече го бе направил. Обади се да провери как е детето му, наобядва се хубаво. Време беше да се залавя за работа. Отново отвори папката, обърна на разпита на първия свидетел, свален без всякакви поправки от аудиолентата.

Харди не знаеше точно защо, но не се радваше особено на възможността да събира пирони за ковчега на Мей. Тя вече не беше негова, може би това бе причината. Принадлежеше на Елизабет Пулиъс. А колкото повече се задълбочаваше в делото, толкова повече пирони намираше.

Версията на Глицки — че Мей се бе върнала на „Елоиз“, за да си вземе пистолета, защото той бил единственото реално съществуващо доказателство, което я свързвало с престъплението — започваше да изглежда твърде вероятна. И, разбира се, твърденията й, че двамата с Оуен Неш щели да се женят, бяха напълно нелепи.

Той заобиколи бюрото и разсеяно отново сграбчи стреличките си. Вратата му беше затворена и той ги хвърли, без да се цели, без да обръща внимание къде ще попаднат. Използваше стреличките си, както гърците използвали броеницата си.

Четвъртък, двайсет и пети, денят, в който материалът на Елиът свързваше Оуен Неш с „Елоиз“ и Мей. Същият този ден тя си бе купила билета (без връщане) за Япония и бе отишла, най-вероятно, да си вземе пистолета. Но не беше успяла.

Защо толкова много му се искаше да не го е направила?

Реши, че вероятно беше, защото повечето от подсъдимите, с които се разправяше в останалите си дела, бяха от онзи тип хора, от които очакваш да правят лоши неща. Мей Шин, когато я видя в ареста, изобщо не спадаше към тях. Тя открито бе говорила с него, докато не се появи Фримън, без да я е грижа за правата й, така както се очакваше да се държат невинните хора, докато не откриеха как работи системата.

Харди беше склонен да повярва, че лъже, но ако лъжеше, правеше го много добре. Знаеше, че и такива хора съществуват. Просто не се бе натъквал на много от тях сред изметта, с която работеше — лъжци бол, но добри лъжци — рядко.

Някой почука, вратата се отвори и Пулиъс влезе, видя го как се прицелва със стреличка в ръка, готов да я хвърли. Тя се ухили със съблазнителната си, очароваща усмивка тип „хей, аз съм най-добрият ти приятел“ и се облегна на касата на вратата.

— Преглеждаш делото „Шин“ ли? — попита тя.

На Харди му се искаше да й прати една стреличка в слепоочието, но реши, че доста ще се озори да пледира нещастен случай. Това беше едно от неудобствата на таланта.

— В интерес на истината, да — отвърна той. Запрати стреличката и седна.

— Бесен си ми. — Направи се, че се цупи.

— Не си падам много по игричките, Елизабет. Как искаш да играем тази?

Тя се настани удобно, котенцето изчезна веднага, щом видя, че няма да го погалят.

— Хайде, Дизмъс, от един отбор сме.

— Така казва и Лок, така че сигурно е вярно.

— Виж, знам как се чувстваш.

— Добре — отвърна той. — Камък ми падна от сърцето. Лошото е, че аз не знам ти какво изпитваш. Например, не съм наясно защо ме остави да се гърча над този случай в продължение на повече от седмица, преди да покажеш някакъв интерес към него, освен дето ме окуражи да се боря за правата си и да победя бюрокрацията.

— Бях съвсем искрена.

Харди изучаваше лицето й. Елизабет Пулиъс, постепенно щеше да разбере той, имаше дарба да изглежда искрена. Вероятно й служеше добре пред съдебните заседатели.

— Но тогава беше „черепно“ дело, а сега е на първа страница.

— Не, това е убийство, а аз водя делата за убийство. С много труд съм си пробила пътя дотук.

Харди погледна с копнеж към стреличките си, забити в мишената на отсрещната стена. Вместо тях, той вдигна преспапието си и се облегна назад, като го запрехвърля от ръка на ръка. Може и да не беше честно, може и да вонеше, но сделката бе приключила, и той не желаеше да я обсъжда повече.

— Фарис казва, че почеркът бил на Неш — заяви той.

Пулиъс също смени темата.

— Сигурно ли е?

— Докато не намерим експерт, не, но изглежда, че иначе да.

— Страхотно, точно от това имахме нужда.

— От какво сме имали нужда?

— Дяволски добър мотив е, не мислиш ли? Два милиона долара?

Харди не можа да се въздържи. Нещата просто се нагласяваха прекалено лесно. Щом като Пулиъс искаше това дело, трябваше малко да се потруди, за да го получи.

— На мен ми се струва — каза той, — че ако Мей е искала да прибере парите след смъртта на Неш, нямало е да го хвърли в океана.

— Нямало ли?

— Искам да кажа, че си е чист късмет, дето беше изхвърлен на брега. Как е можела да знае, че ще стане така?

— Е, та?

— Ами, ако ще убиваш някого за два милиона долара, няма ли да искаш да си сигурен, че ще открият тялото? Няма да получиш парите, докато не се докаже, че е мъртъв, нали? А не може да се докаже, че е мъртъв, докато не се намери трупа, освен ако не искаш да чакаш седем години или повече.

— Но трупа се намери.

— Само че тя е нямало как да го знае.

Забавляваше се, като я гледаше как се връзва, но това не продължи дълго.

— Ще се подготвя за този аргумент — отвърна. — Добре е, че го повдигна. Страхотното е мотивът с парите.

— Страхотното ли?

— Убийство с користна цел. За това може да се иска смъртна присъда.

— Смъртна присъда ли?

— Абсолютно — заяви Пулиъс. — Ще поискаме от щата Калифорния да осъди Мей Шин на смърт.

21

Харди седеше до Пулиъс в съдебната зала, случайно избрана по компютърен път да бъде номер единайсет в Общинския съд, където се гледаха обвиненията при арест без съдебно разпореждане.

Глицки беше тук, седеше до Джеф Елиът в полупразната галерия. Дейвид Фримън, още по-опърпан на вид, отколкото изглеждаше в събота, влезе през ниската врата и стисна сърдечно ръцете и на Пулиъс, и на Харди, което беше доста изненадващо. Харди откри, че го харесва и се предупреди да внимава. Щом като го биваше в съда, определено беше — подобно на Пулиъс — добър актьор. Можеш да се възхищаваш от техниката на изпълнение, но трябва да се пазиш от човека.

Съдия беше Майкъл Барзоти, възрастен и посивял — облеченото в тога невъзмутимо вечно присъствие зад банката. Барзоти беше в общинския съд от цяла вечност и не се славеше с това да придвижва нещата нататък.

Съдебният стенограф седеше отдясно на Харди, по средата между подиума на подсъдимия и съдията. Всевъзможни служители се въртяха наоколо — двама или трима съдебни пристава, преводачи, обществени защитници, които чакаха да им бъдат назначени клиенти.

Харди се наведе над масата да подреди папката си, не знаеше каква щеше да бъде — ако имаше такава — неговата роля. Оказа се неподготвен, когато зърна Мей Шин.

Изглеждаше толкова по-дребна, направо смалена. Жълтият затворнически комбинезон висеше като на закачалка. Предположи, че и в събота е била облечена със затворническите си дрехи, но главното за него тогава беше да говори с нея, очи в очи, съсредоточавайки се единствено върху лицето й.

Тя се приближи, придружена от пристава, с ръце в белезници и застана на подиума до Пулиъс, без изобщо да даде вид, че някога преди е виждала Харди или който и да било друг.

Сериозността на делото за убийство беше подчертано от встъпителните думи на съдията. Дори и Барзоти придоби известен авторитет, отърси се от отегчението си, завладян от драмата по официалното предявяване на обвинението и залата постепенно утихна.

— Мей Шинтака — произнесе напевно съдия Барзоти — обвинена сте от приложения тук иск в углавно престъпление, а именно, нарушаване на параграф 187 от Наказателния кодекс, заради това, което сте извършили в Сан Франциско, щата Калифорния, на или около двайсети юни 1992 г., а именно преднамерено, противозаконно и предумишлено сте отнели живота на Оуен Симпсън Неш. — Какво ще пледирате — попита.

— Невинна, Ваша светлост — каза Фримън, вместо Мей. След гръмогласната оратория в стаята за разпити в събота, Харди беше поразен от модулацията на гласа му. Говореше делово, съвсем нормално. Но под ръкавицата се криеше юмрук. Изведнъж той възприе съдебния си тон. — Ваша светлост, преди да продължим с тази шарада, бих искал да предявя иск за свалянето на всички обвинения, отправени към клиентката ми поради процедурна грешка.

— При дело за убийство, г-н Фримън? Вече?

— Г-н Харди от прокуратурата е разпитвал клиентката ми в събота сутринта, без да я уведоми…

— Протестирам, ваша светлост — Елизабет Пулиъс скочи от банката на прокурора, зад която беше застанала по време на прекъсването. — Г-н Харди е уведомил г-ца Шинтака, че има право на адвокат и г-ца Шинтака се е отказала от правото си. Прокуратурата разполага със запис на разговора.

— Мисля, че можем да докажем наличие на принуда…

Барзоти удари с чукчето си. Въздъхна.

— Г-н Фримън — каза той, — запазете го за предварителното изслушване. Междувременно да преминем към гаранцията.

Той нагласи очилата си и два пъти провери компютърната разпечатка пред себе си. До печатния ред с ръкопис беше отбелязано: „Без гаранция“.

— Обвинението иска да не бъде разрешена гаранция, така ли? — попита той Пулиъс.

— Това е умишлено убийство, което се наказва със смърт, Ваша светлост.

Фримън се извърна и погледна право към Пулиъс.

— Не говорите сериозно.

Барзоти отново удари с чукчето си.

— Г-н Фримън, моля отправяйте репликите си към съдийската банка.

— Извинете ме, ваша светлост, шокиран съм и сащисан от споменаването на умишлено убийство. Разбирам, че случая се представя като дело с особени обстоятелства, но не мога да повярвам, че обвинението иска налагане на смъртно наказание.

Пулиъс се изправи.

— Убийство с користна цел, Ваша светлост.

— Разбирам, че притежавате известни доказателства, с които да подкрепите иска си, г-це Пулиъс.

— Разполагаме, Ваша светлост.

— Ваша светлост, г-ца Шинтака не представлява никаква опасност за обществото.

— Не представлява опасност ли? Миналата седмица е убила човек!

Ударът на чукчето отекна в залата.

— Г-це Пулиъс, стига толкова. И двамата задръжте пресконференцията си за извън съдебната зала.

Харди беше впечатлен. Барзоти може и да се бе сраснал с банката, но напълно владееше положението в залата.

Фримън бе възвърнал самообладанието си.

— Ваша светлост, клиентката ми никога преди не е била обвинявана в извършването на престъпление, още по-малко осъждана.

Смъмрянето не беше подействало кой знае колко на Пулиъс.

— Ваша светлост, обвиняемата се е опитвала да избяга от правосъдието, когато е била арестувана.

— Г-н Фримън, клиентката ви се е опитала да бяга?

— Отивала е в Япония по работа, Ваша светлост. Защитата поддържа твърдението, че арестувалият я полицай е действал прибързано. Тя е възнамерявала да се върне. Не е била издавана заповед за арестуването й. Клиентката ми е продължавала да следва обичайния си ритъм на живот, който е включвал предварително планирано пътуване до Япония.

— Само че си е купила билета предишния ден, Ваша светлост, и не си го е взела отиване — връщане. Също така е опаковала много лични вещи.

— И е оставила много други. Не е бягала от правосъдието. Предприемала е пътуване. С готовност ще предаде паспорта си на съда. Не съществува никаква опасност от бягство.

Пулиъс понечи да каже още нещо, но Барзоти вдигна ръка.

— Определям гаранция на стойност петстотин хиляди долара.

Пулиъс се наведе и прошепна на Харди.

— Повече от достатъчно.

— Половин милион долара са много пари, Ваша светлост.

— Мисля, че точно в това се състои смисъла, г-н Фримън. Ще назначим предварителното изслушване за…

— Ваша светлост… — отново беше ред на Фримън.

Дори и новакът Харди знаеше какво следва. Въпреки, че обвиняемият имаше абсолютното право на предварително изслушване в рамките на десет дни от отправяне на обвинението, никой адвокат с всичкия си не би се съгласил да се яви на предварително изслушване толкова скоро, най-малкото, преди да е имал възможност да разбере какви доказателства е събрало обвинението.

— Защитата би желала три седмици за запознаване с фактите по делото, след което да бъде назначавана дата.

— Обвиняемата приема ли отсрочката?

Това означаваше, че в замяна на тази триседмична отсрочка, Мей се отказваше от правото си на предварително изслушване в рамките на десет дни.

— Да, Ваша светлост.

Барзоти се почеса по брадичката.

— Три седмици, хм — той погледна към бюрото си, разрови някакви листове. — Господа и дами, бихте ли се приближили до банката?

Пулиъс, Харди и Фримън заобиколиха всеки съответно масата си и се изправиха пред съдията. Очите на Барзоти бяха напълно безразлични. Драмата не беше продължила дълго.

— Навлизаме в началото на ваканционния сезон. Имате ли някакви възражения, да кажем, за деня след Празника на труда?

— Никакви, що се отнася до мен, Ваша светлост — отвърна Фримън.

— Ваша светлост, празникът на труда е след повече от два месеца. Обвиняемата има право на незабавен процес, но и хората имат не по-малкото право на незабавно правосъдие.

— Не се нуждая от лекции, прокуроре.

— Разбира се, че не, Ваша светлост. Но обвинението е готово да заведе делото след десет дни. Два месеца са доста дълга отсрочка.

Това беше далече от истината и всички го знаеха. Барзоти погледна към Пулиъс над очилата си.

— Не и за този период от годината, никак даже. Графикът ни е пълен, и вие знаете, също толкова добре, колкото и аз самият, че могат да минат шест месеца, дори година, преди да се стигне до изслушване — Барзоти явно не бе очаквал да срещне възражения и сега се беше наежил. Той размести някакви листове, погледна надолу към нещо върху банката си. — Назначаваме предварителното изслушване за сряда, шести септември, девет и половина сутринта, в тази съдебна зала.

— Благодаря ви, Ваша светлост — каза Фримън.

Пулиъс беше стиснала здраво зъби.

— Много добре, Ваша светлост.

— Това е всичко засега — той отпрати с едно махване всички и погледна към пристава. — Извикай следващите.

Съдебните зали за предварително изслушване се намираха на първия и втория етаж. Коридорът извън залите и на двата етажа беше широк около седем метра, с петметрови тавани и покрит с линолеум под. И като изключим звука от падащи кегли, носеше цялата атмосфера, размери и очарование на евтин боулинг.

През часовете, когато съдът заседаваше, рядко имаше по-малко от двеста души, които се движеха напред-назад — свидетели, адвокати, служители, зрители, семейства и приятели. Хората си говореха по коридорите, подпрени на стените. Майки даваха на бебетата си да сучат. Народът обядваше, целуваше се, плачеше, уреждаше сделки. В понеделник и четвъртък сутрин, след като разсилните почистеха, коридорът миришеше на първи учебен ден. Но сега, след изминалите вече седем часа от работния ден, просто си миришеше.

Харди, Глицки и Джеф Елиът стояха скупчени един до друг пред отдел 11. Всички наблюдаваха как задника на Пулиъс изчезва зад ъгъла в дъното на коридора при асансьорите.

— Хубаво е дето правосъдието е сляпо — каза Глицки, — иначе Фримън нямаше да има никакъв шанс.

— Не знам — отвърна Елиът. — Той има Мей.

— Да, обаче нейната премяна, онова провиснало жълто чудо, не подчертава прелестите й като на старата Бетси — на Харди му доставяше удоволствие да я нарича Бетси. Знаеше, че ще свикне и някой ден ще се изпусне. Даже до известна степен с нетърпение го очакваше. Той се обърна към Елиът: — Това беше неофициално изявление.

Джеф беше щастлив, че отново е приет сред тях.

— Разбира се.

— Просто искам да съм сигурен.

— Е, какво мислиш? — попита Глицки. — По Коледа ли ще е процеса? Или следващия Великден?

Харди отвърна, че не знае колко дълго би могъл да отлага Фримън, ако не успееше да я изкара под гаранция. Нямаше да остави Мей в затвора в продължение на година, да чака процеса.

— Не знам. Може би тя ще си плати гаранцията — отвърна Глицки.

— Как ще си я плати? — попита Елиът. — Половин милион долара?

— Колко взима Дейвид Фримън? Половин милион? Ако се проточи цяла година, нищо чудно да станат толкова.

— Как въобще е наела Фримън? — попита Харди.

Глицки повдигна рамене.

— Само ако познавахме някой репортер, на който му се рови.

— Сигурно има някакви пари. Как изглежда жилището й? — попита Харди.

— Апартамент — отвърна Глицки. — Малък. Хубав, но малък.

— Може Фримън да й е клиент — на Елиът явно му допадаше идеята, ровичкаше все в тази посока. — Точно така! Фримън е един от клиентите й. Неш е бил другия.

Глицки обузда ентусиазма му.

— И завещанието е гаранцията, че ще му плати, след като я отърве.

— Какво завещание?

Глицки замръзна на място. Замълча за миг, после се усмихна на репортера.

— Завещание ли казах? Не мисля, че казах завещание.

Харди поклати глава.

— Не, сигурен съм, щях да го чуя. Бях точно до него и не чух нищо като „завещание“.

— Официално изявление ли правите или какво? — Елиът се подпря на патериците си. — Хайде, момчета.

Харди погледна към Ейб.

— Какво мислиш?

— Така и така ще се разчуе — отвърна Ейб, — но би било много хубаво, ако разберем как Фримън се е свързал с Мей. Пулиъс наистина ли иска смъртна присъда?

Харди кимна.

— Нали я чу.

Глицки изложи фактите пред Джеф — завещанието от два милиона, користта като мотив, Фарис като начало потвърдил автентичността на почерка.

— Ами, ето ти парите, ако я измъкне — отвърна Елиът.

Глицки погледна към Харди.

— Това момче сигурно не познава нито един адвокат — каза той. После възкликна: — Джеф, чуй ме, ако има едно нещо, което всички адвокати да правят, то е да си прибират парите предварително.

— Я си помисли — продължи Харди. — Намират те за виновен, не плащаш на адвоката си, защото не си е свършил работата. Намират те за невинен, не му плащаш, защото повече не се нуждаеш от услугите му. И при двата случая адвокатът ти остава на сухо. Може и да си му благодарен, но не чак с благодарност на стойност от половин милион долара.

— Може би получава правата върху издаването на книга. Може това да е таксата му.

— Пико ми казваше, че ние — той и аз — трябва да си издействаме правата за книгата. В края на краищата ние намерихме ръката.

— Хей! — колкото и нетипично да беше за него, Глицки също се включи. — Аз арестувах Мей. Аз трябва да получа правата за книгата.

Елиът ги прекъсна:

— Някой плаща на Фримън. Още ли не смятате, че може той самият да е един от клиентите й?

Глицки спря поглед на Джеф.

— Задник на стойност половин милиона долара?

— Без да включваме гаранцията — добави Харди.

Глицки подхвърли:

— Ако я плати.

— Не знам — отвърна Харди. — Имам някакво предчувствие. Фримън иска отсрочка. Няма да иска отсрочка, ако тя ще чака на топло горе. Което означава, че ще си плати гаранцията.

22

— Мисля, че си невинна. Затова — беше твърде далеч от истината. Думите за Дейвид Фримън бяха инструменти, с които създаваше желания от него ефект.

Мей Шин пиеше „Шардоне“ в едно от сепаретата на „Тадичс Грил“. Дейвид Фримън, чорлавият й дух — хранител, седеше срещу нея. Преди отправянето на обвинението, той беше отишъл до банката й и с пълномощията на неин адвокат бе изтеглил 50 000 долара, с което почти ликвидира спестяванията й. Знаеше точно на каква сума щеше да възлиза гаранцията. Бе взел дрехите, които й бяха прибрали и ги бе дал да се изгладят, преди да й бъдат върнати. Купил й беше нови гримове.

Следял историята във вестниците. Когато събота сутринта прочел за арестуването й, разбрал, че трябва да й помогне, че ще има нужда от адвокат, че на една японка, любовница на известен и влиятелен човек, ще й бъде много трудно да се защити пред строените в боен ред държавни институции. Сега, след като говорил с нея вече имал и преимуществото да вярва, че е невинна.

— Но аз не съм в състояние да ви платя.

Той повдигна рамене, отпи тъжно от собственото си вино. Пердето на сепарето бе дръпнато. Обсъждали бяха това и преди. Беше се опитал да я убеди, че се заема с делото й безвъзмездно. От време на време, беше й казал той, човек просто прави някои неща, защото така трябва. Което я бе накарало да се усмихне.

— Щом като аз не мога да ви лъжа и вие не трябва да го правите.

— Мей, защо да те лъжа?

Тя постави чашата си на масата, завъртя я, без да сваля очи от него. Най-накрая той не издържа и започна да се смее сам на себе си.

— Добре — отвърна. — Добре, но мотивът никак не е ласкав.

— Изминалите няколко дни също не бяха — отвърна тя.

— Да, не бяха — Фримън отпи глътка вино, после си пое дълбоко въздух и започна: — Знаеш ли, че допреди десетина години на адвокатите не им беше позволено да се рекламират? — тя кимна. — Дори и сега, когато по принцип е законно, все още не е особено добре за практиката ти, освен ако не се занимаваш с бракоразводни дела, шофиране в нетрезво състояние или обезщетявания при катастрофи. Искам да кажа, че това до известна степен те поставя в доста неизгодно положение на пазара. Добрите адвокати не се рекламират, защото нямат нужда да го правят, а ако имат нужда, тогава значи не са добри — имаше приятна усмивка, изразително лице. Искрени кафяви очи и покрита с гъста, тъмна коса глава. — Получава се един порочен кръг.

— Аз като реклама ли се явявам?

— Останах със седем съдружници. Трябваше да освободя трима за последните дванайсет месеца. Положението е катастрофално. Това е доста шумно дело. Оуен Неш беше много известен човек.

Не я изненада. Бе достигнала до стадия, в който, мислеше си тя, вече нищо не би могло да я изненада. Поне знаеше.

Но при споменаването на името на Оуен, върху нея се спусна сянка. Не искаше да седи тук, да пие вино, да се наслаждава на храната.

— Не съм го убила аз, Дейвид.

Той я потупа по ръката през масата.

— Разбира се, че не си.

Той не й вярваше. Каза й го още в събота, преди дори да бяха говорили, преди изобщо да бе видял доказателствата на обвинението — нямало значение, дали е убила, или не Оуен Неш, той щял да я отърве.

— Но аз не съм го убила!

Той любезно я накара да замълчи, като сложи показалец върху устните си.

— Трябва да призная, че има много малко доказателства, че ти си го направила.

— Ами завещанието?

Той махна с ръка.

— Завещанието. Завещанието ли те е накарало да се качиш на яхтата? То ли ти е предоставило възможността да убиеш Оуен? То ли ти е осигурило средствата? Била си си у дома, нали? — тя кимна. — Добре тогава. Ще докажем, че си си била у дома. Завещанието, както и останалите така наречени, доказателства, нямат абсолютно никаква връзка със случилото се. С какво разполагат? Завещанието? Билетът до Япония?

— Но аз мислех, че полицията ще…

— Разбира се. Естествено — той изпразни бутилката в чашите им и продължи с речитатива си. — Няма веществено доказателство, което да те свързва с пистолета, нито доказателства, че ти си дръпнала спусъка — той вдигна пръст, за да я спре. — Никакво „но“. Както виждаш, няма факти, въз основа на които да се води дело. Няма нищо, което може да докаже, че ти си го извършила. Дори не виждам как изобщо ще се стигне до процес. На предварителното изслушване изтъкваме расовата дискриминация, съчетана с професията ти… Наистина доникъде няма да стигнат. Просто не разполагат с никакви неопровержими доказателства.

Мей Шин беше отново в апартамента си. Дейвид Фримън я бе докарал до вкъщи и се бе качил да я изпрати до вратата, за да е сигурен, че благополучно се е прибрала.

Тя напълни ваната и потъна в горещата вода, като се остави на спомените си. Мислеше си, че именно близостта на смъртта ги бе върнала двамата с Оуен отново към живота.

Първите няколко седмици бяха неразделни — тя си отмени срещите с всички останали клиенти. Тогава още не знаеше кой е Оуен, не знаеше, че има пари. Всичко, което знаеше, бе, че той я караше да усеща нещата: това, че съществуваше връзка между душата и тялото й, която тя бе изгубила много отдавна и която сега, когато си я беше възвърнала, независимо за колко кратко, възнамеряваше да задържи.

Имаше странни изблици — връзваха се един — друг, завързваха си очите, опитваха всякакви пози и всички отвори на тялото. Излизаха навън в два сутринта и го правеха на тротоара. Бръснеха се един — друг. Той я ближеше с мед и шоколад и веднъж с чесън, който гореше повече и по-дълго от испанска муха. Оуен си имаше своите вкусове.

Като мъж, също така, бе в страхотна форма. Едър, с огромен гръден кош, стегнат навсякъде. Смесваше уиски, вино и бренди и взимаше хапчета, за да заспи. Постепенно започна да осъзнава, че си вършеше работата от дома й — телефонните обаждания посред онова, което правеха, споменаваше Уил, грижеше се за проблемите на дъщеря си. Водеше истински живот там, някъде навън, но този живот не заставаше помежду им.

Не го разбираше съвсем. Просто знаеше, че по някакъв безмълвен начин бяха заедно във всичко това, намираха нещо, нещо съществено и за двамата, за да продължат нататък. Не беше сексът или поне не беше само сексът.

Тя си бе изкарвала прехраната със секс в продължение на петнайсет години и той изобщо не бе оказал сериозно въздействие върху й. Животът й, дори професионалният, се бе развивал някъде далеч от нея. Любеше се с клиентите си, но не всеки път, когато се срещаше с тях. Когато имаха нужда от това — както можеше да се предположи в мисионерската поза след първите няколко пъти — тя беше насреща. Често не им ставаше. Понякога искаха да се гушнат, да лежат и да говорят.

Също така им приготвяше и вечери. Скариди в сос от бренди, сурови стриди, бон филе и „Каберне“. Превърна се в страхотна кулинарка. Пееше за тях, свиреше им на пиано, докато те си стояха с бърбъна или джина, предоставяше им компанията или бягството, или пък известната доза романтика, които не откриваха по домовете си.

Но Оуен — Оуен не беше като останалите. И не само заради апетитите му. Не живееше в кротко отчаяние. Не търсеше нито отмора, нито спокойствие, нито пък гланца на изтънчеността отгоре върху вулгарността на света. Виждаше нещата такива, каквито бяха и дори повече, виждаше себе си, такъв какъвто беше.

Никакви преструвки. И тя беше напълно съгласна с него. Забравата — сексът — сексът беше единственият път, който и двамата познаваха по-добре, за да стигнат до нея, за да навлязат отдолу под кората. Нещо назряваше отвътре, у всеки един от тях, заплашваше да избухне, ако не бъдеше освобождавано от време на време да избие над обвивката.

Беше сутрин, рано преди изгрев-слънце. Небето просветляваше на изток, но над океана все още бе тъмно.

Мей Шин бе станала преди час, разхождаше се гола в тъмното. Отдръпна се от еркерния прозорец и се върна обратно през кухнята в спалнята, като пътьом се спря да вземе острия като бръснач нож за обезкостяване на месо. Оуен спеше на леглото, дишаше равномерно, легнал по гръб.

Тя опря върха на ножа в гърлото му, седеше, наблюдаваше го как диша. Спалнята бе по-тъмна от останалия апартамент. Най-накрая постави острието върху ключиците му и го целуна.

— Оуен.

Събуди се като никой друг. Просто отвори очи и вече беше буден.

— Какво?

Тя прокара върха на острието обратно нагоре, така че то докосна кожата над адамовата му ябълка.

— Усещаш ли го?

— Май няма да е много удачно, ако кимна?

— Искаш ли да те убия? — той отново затвори очи и няколко пъти си пое въздух. — Натам отиваме нали? Оуен, какво правим?

Мълчеше. Вероятно и той не знаеше. А може би и двамата знаеха и това ги плашеше прекалено много.

— Какво правим? — попита отново тя.

— Разкриваме се един пред друг — той преглътна. Мей можеше да усети как острието се размърдва върху кожата му.

— Не знам какво изпитвам.

— Обичаш ме — още щом й го каза, тя разбра, че е вярно. Усети как очите й се изпълват със сълзи и стисна ножа още по-здраво. — И аз те обичам — каза той, — но не искам да възлагаш някакви надежди на мен. Аз не ти спасявам живота, Мей.

— Въпреки това ме искаш.

— Точно така. Искам те. Но аз играя честно. Казвам ти директно, по най-добрия начин, който знам.

— Аз съм проститутка, Оуен. Аз съм едно нищо, но аз също играя честно. Познаваш ме. Не знам от колко време ненавиждам онова, което съм. Не искам да се влюбвам в теб, но ти си последната ми надежда… — Оуен отново беше затворил очи. Тя свали ножа от гърлото му. — Предупредих те.

— И аз те предупредих — той я притегли към себе си и я целуна, притисна я към гърдите си.

23

На следващата сутрин Пулиъс вече седеше в кабинета на Харди, когато той пристигна в 8:25. Държеше сутрешния брой на „Кроникъл“ сгънат в скута си.

— Хубава история — подхвърли тя. Отвори вестника на заглавната статия, вече на добре познатото място, долу вдясно: „Щатът иска смъртно наказание за убийството на Неш“ и под него: „Областен прокурор предявява иск за особени обстоятелства. Убийство с користна цел. Подробности около смъртта на Титана“.

Той заобиколи бюрото си, отвори си куфарчето и започна да изважда работата, която си бе взел за вкъщи и така и не беше свършил — дела, които бе изоставил, съсредоточавайки се върху Мей Шин. Моузес бе дошъл, разтревожен за Ребека (и за Франи, а вероятно и за Харди), бе останал да вечеря с тях и се беше застоял.

— Прочетох го — отвърна той.

— Изненадана съм, че Елиът не е разбрал новината за гаранцията.

Харди престана да рови из куфара си.

— Излязла е под гаранция? Имах предчувствието, че ще излезе. Фримън ли я е внесъл?

Пулиъс сгъна вестника и отново го постави в скута си.

— Не знам. Можем да изискаме банковата й сметка, ако успеем да убедим съдията, че смятаме, че парите са незаконно придобити.

— Не и Барзоти.

— Да, знам. Ще се поогледаме.

— Ами проституцията? Последния път, когато проверявах, си беше незаконна.

— Може би. Това е идея, която си струва да опитаме — тя отново кръстоса крака. — Виж — добави, — дойдох, да ти се извиня още веднъж. Не бях права. Делото трябваше да е твое. Съжалявам.

Харди повдигна рамене.

— Ще има и други дела.

— Благодаря ти — не се опита да пробута усмивка или цупенето си. — Защото ни предстои доста работа.

— Не знам — отвърна Харди. — Имаме два месеца, а всичко това тук мен ме чака. — Той махна из кабинета си.

Сега наистина се усмихваше, но той нямаше усещането, че с това целеше да постигне някакъв ефект.

— Мислиш, че ще се явим на предварително изслушване чак след два месеца?

— Останах с такова впечатление.

Пулиъс поклати глава.

— Няма да позволим това да се случи. Няма начин Фримън и Барзоти да отложат процеса за догодина. Говорих с Лок след предявяването на обвинението и той е съгласен — ще отнесем тази кучка до върховните съдебни заседатели в четвъртък. Ще възбудим там съдебно преследване, ще го отнесем до Върховния съд и ще им смръзнем лайната на онези туткави братлета.

— Можем ли да го направим?

— Можем да направим всичко, което пожелаем — заяви тя. — Ние сме добрите, не го забравяй.

— Не искам да помрачавам ентусиазма ти, но не съществува ли известен риск? Ами ако върховните съдебни заседатели откажат да възбудят дело?

Пулиъс извъртя очи.

— Като прекараш тук още известно време, ще разбереш, че ако прокурорът поиска, върховните съдебни заседатели ще възбудят дело и срещу сандвич с шунка. Освен това, за мен винаги го правят. Разполагаме с всички доказателства, събрани от Глицки, които ще са напълно достатъчни. А дори и да не са, от балистиката казват, че именно пистолетът е оръжието, с което е било извършено убийството. Но има и още нещо…

— Добре, но нека да е само едно.

Тя отново се усмихна. Явно започваха да се спогаждат.

— Никакво изтичане на информация. Това е засада.

Дейвид Фримън знаеше главния недостатък на характера си — не можеше да упълномощава никого. Не можеше да позволи на секретарката си дори да напише на машина нещо, вместо него. Беше оставил Джанис да вдига телефона, да лепи марки на писма, ако са за Щатите и са по-малко от три страници — ако бяха повече, трябваше да ги претегли саморъчно, за да се увери, че марките ще стигнат. Сам си подреждаше картотеката, сам пишеше на машина. Сам си изпълняваше поръчките.

По всяка вероятност, според Мелвин Бели, беше най-известният адвокат в града. Имаше седем съдружника, но нито един партньор. Нито един от съдружниците му не работеше за него — имаше ли или нямаше рецесия — повече от четири години. Сам се погрижваше да напуснат. Идваха при него, за да придобият „съдебен опит“. Но ако сте клиент и дойдете при Дейвид Фримън, за да ви измъкне да не идете в затвора, той нямаше да остави това на Филис или Джон, или Брайън, или Кейко — лично щеше да ви представлява в залата и с въздействащото си присъствие щеше да накара съдията и съдебните заседатели да повярват, че не сте го извършили.

Беше дълбоко убеден, че никой, който и да е той, не е толкова добър, колкото него в съдебната зала и ако наемехте фирмата „Дейвид Фримън и съдружници“, онова, което всъщност получавахте, бе самият Дейвид Фримън. Делото ви се подготвяше — в известни линии — от съдружниците за по сто трийсет и пет долара на час. Когато нещата стигнеха до Дейвид — а той лично преглеждаше всеки меморандум, всеки иск, всички показания — цената се вдигаше на 500 долара, а в съда на 1 500 долара. На час.

Беше заради гордостта му и той знаеше, че я е довел до крайности. Нали затова съществуваха частните детективи — за да свършат тичането. Но никой не „тичаше“ толкова добре, колкото него. Веднъж, съвсем в началото, когато бе излязъл на свободна практика, нае частен детектив, за да разпита всички евентуални свидетели в съседство от мястото, където се предполагаше, че една жена бе убила съпруга си. Жената, Бетина Олред, твърдеше, че наистина имало скандал между нея и съпруга й Кевин, вярно било — дори стреляла веднъж в стената. Ужасена от себе си и от собствената си ярост, избягала от апартамента, за да се успокои. Когато се върнала, казваше тя, някой бил влязъл и застрелял съпруга й със собствения му пистолет. И частният детектив, нает от Дейвид, беше разпитал всички в сградата и всички били чули виковете и явно тя го била извършила. Детективът не успял да разпита само Уейн, тринайсетгодишния син, който дори не си бил у дома по това време. Когато Фримън проверил повторно, както винаги правеше, решил да свърши работата докрай — пак както винаги — и открил, че уплашеният Уейн се бил скрил в килера и когато майка му избягала навън, взел пистолета и застрелял баща си. Било му дошло до гуша да ги бие двамата с майка му.

Оттогава Фримън сам си тичаше за всичко. Въпреки че отделяше от собственото си скъпоценно време, взимаше на клиентите си само по шейсет и пет долара на час, колкото би платил на частен детектив. Това беше, мислеше си той, една от най-изгодните сделки в кариерата му.

Никой в жилищната сграда на Мей не я беше виждал или чувал в събота. Сега се качваше нагоре по стълбите в кооперацията на отсрещната страна на улицата, звънеше по звънците, разпитваше хората.

— Виждате ли еркерния апартамент на ъгъла, най-отгоре, ей там? Да сте видели нещо изобщо? Да се дърпат или вдигат щори? Или някаква сянка? Да, добре, поверително е, но е свързано с разследване на убийство. Господи, не казвайте на шефа ми. Не трябваше да се издавам.

Френският деликатесен магазин от отсрещната страна, химическото чистене на срещуположния ъгъл. Нищо, нищо, нищо. Ако Мей си е била у дома, както твърдеше, явно е била невидима. Разбира се, той не вярваше, че си е била у дома, но както й беше казал — какво вярваше той нямаше никакво значение.

Беше на четвъртия и последен етаж на сградата точно срещу тази на Мей. Краката го боляха. Мислеше да вдигне таксата си за това катерене по стълби на седемдесет и пет долара на час. Позвъни на звънеца и чу камбанките. Никой не се показа. Имаше още една врата, надолу по площадката и тя се отвори.

— Г-н Строс го няма. Мога ли да ви помогна?

Г-жа Стрелецки беше елегантно облечена възрастна жена и той пусна в ход сладкодумието си. Тя го покани да влезе и го накара насила да изпие чаша отвратително кафе. Съжалявала, че не можела наистина да му помогне. Била отсъствала от апартамента си последните десетина дни — всъщност, току-що се била прибрала, били на гости в Розмур. С Хал възнамерявали да се преместят в Розмур. Толкова много неща се правели там. Мястото било изпълнено с живот, дори и ако си малко по-възрастен, никой не се отнасял с теб като със старец. Имало много занимания, филми, лекции. Било приятно място, младежко.

Г-жа Стрелецки показа на Фримън, че човек изобщо не би могъл да види кооперацията на Мей от нейния прозорец. Той й поблагодари за кафето и й остави визитната си картичка, така че г-н Строс, който живеел сам в съседния апартамент, да му се обади, когато се прибере, ако има време.

— Страхувам се, че не се прибира много често — отвърна тя. — Много пътува. Все работи. Миналата година се разведе и мисля, че е много самотен. Играхме на „Скрабъл“ няколко пъти и се опитах да го убедя да излезе с нас двамата с Хал, но мисля, че жена му и момчетата му липсват.

— Е, ако можете да го накарате да ми се обади, случайно може да си е бил у дома и да си спомни нещо.

Тя каза, че ще го накара. Той й поблагодари и започна да слиза надолу по стълбите, като реши, че дори и нищо да не откриеше, това струваше повече от 75 долара, да кажем, сто на час.

— Цели два месеца до датата на предварителното изслушване?

Харди си беше прехапал езика, придържаше се към категоричното предупреждение да не казва нищо за предстоящото явяване на Елизабет пред върховните съдебни заседатели. Кен Фарис, в стаята за разпити, долу до помещенията, в които се съхраняваха доказателствата, не остана особено щастлив от факта и Харди се почуди доколко можеше да навлезе в подробности, без да се издава, за да го накара да се почувства по-добре.

— Работим по нещо — не прозвуча особено убедително, знаеше го.

— Да се надяваме. А междувременно тя свободно ще си се разхожда по улиците.

— Такава е системата.

Фарис поклати глава.

Харди реши, че ще мине.

— Е, как вървят нещата в Саут Сити? Оправят ли се?

Самият Фарис не изглеждаше по-добре. Имаше торбички под очите. Раменете му бяха прегърбени. Седеше диагонално на Харди до металната маса със сивкав плот, обгърнал с ръце — сякаш, за да го запази — оригинала на завещанието на Оуен. Пистолетът на Мей, в найлонова торбичка, също бе поставен на масата. И пръстенът със змията.

Фарис присви рамене.

— Акциите падат, после отново се качват. Имаме договори. Хората си работят и животът продължава — той отново погледна към листа хартия пред себе си. — Въпреки, че това, това е невероятно. Какво е направил?

— Кой?

— Оуен. Два милиона долара. Господи. Селин ми каза, че е разговаряла с вас.

Мъжът скачаше от едно на друго, опитваше се да намери нещо твърдо, на което да стъпи. На Харди продължаваше да му е неловко да говори за Селин. Можеше да я изхвърли от ума си, но ако изникнеше нещо, което да я върне там отново, не беше в състояние да мисли за нищо друго. Не разбираше защо става така.

— Кога я видяхте?

— В неделя. По време на кремацията.

Кремацията. Фарис — и Селин — и двамата е трябвало да преживеят и това. Трудна седмица.

— Как е тя?

Фарис явно продължаваше да изучава завещанието.

— Моля? О, доста е неуравновесена точно сега. Насочила е цялото си внимание върху Мей. Успях да я разубедя да не идва в съда за предявяването на обвинението.

— Добре сте направили. Какво казва за Мей?

— Чуди се защо си губим времето с предявяване на обвинения, предварителни изслушвания и процеси. След което пък щели да последват и обжалвания. Някой трябвало да иде и да я убие. Селин казва, че собственоръчно би го направила.

— Ще се опитате да я разубедите, нали? Няма да се погледне добре… Сигурен ли сте, че тя го е направила?

Това разбуди Фарис.

— А вие не сте ли?

— А, не съм казвал подобно нещо. Просто не можем да докажем, че е била на „Елоиз“. А това се явява една доста значима подробност.

— Ами аз ще докажа, че е била на „Елоиз“. Селин ми каза, че Оуен е имал среща с нея на „Елоиз“.

Харди кимна.

— И на мен ми каза същото.

— Е?

— Какво „е“? Това е косвено показание. Недопустимо от гледна точка на съда.

— Глупости. Била е на яхтата.

— Не казвам, че не е била. Нали я съдим за убийство.

— Добре. Извинявайте — Фарис отново погледна надолу, забарабани по листа. — Това със сигурност е почеркът на Оуен. Защо не ми е казал нищо?

— Може би си е мислел, че никога няма да излезе наяве.

— Как така няма да излезе?

— Ако не умре, кой би разбрал? Може да е грешка, може да е бил пиян. Може да го е предизвикала, или кой знае. Важното е, че е тук и се явява дяволски добър мотив да убиеш някого.

— Още един — отвърна Фарис.

— Какво искате да кажете с това „още един“?

Фарис се намръщи, сякаш бе изненадан, че са го хванали да казва нещо на глас. Той стана от стола и бутна веществените доказателства обратно към Харди.

— Нищо — отвърна. — В преносен смисъл.

24

Джеф Елиът ослепя в кабинета на Мори Картер.

Беше започнало, предполагаше той, от нощта след посещението му в моргата — напрежението в подобни моменти, заедно с първата му заглавна статия и всичко останало бяха предизвикали прекалено силен стрес, а винаги имаше — и лекарите го бяха потвърдили — взаимовръзка между стреса и началото на пристъпите му.

Но дисеминираната склероза бе коварно нещо. Не беше като да се появи и да ти изпразни главата. Бе започнало една сутрин с изтръпване и боцкане в краката. Чувстваше левия си крак така, сякаш през него минаваше нисковолтов ток. После в течение на няколко седмици усещането не само не изчезна, но стана по-лошо и кракът му се превърна в тежест, която влачеше със себе си. Тогава отиде на лекар и бомбата избухна.

Десният крак си бе отишъл две години по-късно. Но оттогава бе имал пет добри години, три на „Преднизон“, а после, защото мразеше стероидите, се бе опитал да мине и без него. Започваше да си мисли, дори успешно.

Толкова успешно, че когато се събуди с леко замъглено зрение, изобщо не го свърза с дисеминираната склероза. Не му обърна внимание. Ако не гледаше в нещо конкретно, не се усещаше.

Макар тази сутрин доста да го бе усетил. Дясното му око изглежда изобщо не можеше да фокусира, а върху половината от онова, което можеше да види с лявото, имаше кафеникаво петно. Трябваше да иде на лекар, но това беше шансът, за който бе работил толкова упорито. Той беше човекът на деня. Веднага щом уредеше още няколко неща тук, щеше да отиде да се прегледа.

Мори Картър си вършеше работата от една сграда на около две пресечки от Палатата. Имаше черно-бяла еднометрова квадратна табела над вратата отвън, забита на старата тухлена стена, която гласеше „Освобождаване под гаранция“. Вътре мястото пред големия прозорец отпред се заемаше от бюрото на секретарката на Мори. Зад бюрото се намираше картотеката и звукоизолационната преграда, която отделяше личния кабинет на Мори.

Беше вторник следобед. Джеф прекара по-голямата част от сутринта по следите на онова, което бе пропуснал предишния ден — гаранцията на Мей. Не беше нещо, заради което да се спира набирането на вестника — хора, дори и заподозрени в убийство, непрекъснато бяха пускани под гаранция — притесняваше го фактът, че го бе разбрал от телевизията. Трябваше да се съсредоточи над материала си, а не да се тревожи за очите си.

Истинската сензация, ако съществуваше такава и той успееше да се добере до нея, бе връзката Мей — Фримън. Заедно с факта, че Мей беше пусната под гаранция, той бе открил и на колко възлиза таксата на Фримън, така че Харди и Глицки явно бяха прави — съществуваше източник на пари.

Но Дороти, секретарката на Мори, каза, че нямала право да говори за техните клиенти — но можели да си говорят за всичко останало. Мори бил отишъл до Палатата. Искате ли да почакате? Мога да ви направя кафе.

Джеф си помисли, че това беше най-хубавото момиче, което бе срещал в Сан Франциско. Носене басмена рокля и кожата й бе осеяна с лунички. На Джеф му мина през ума, че може би дори го смяташе за готин, независимо от патериците му.

Тя също беше от Средния Запад — Охайо — и се бе преместила тук преди четири месеца, живеела с една приятелка в „Хайт“, не било, каквото очаквала. Щяла да продължи да учи, за да вземе диплома за медицинска сестра, вече била специализирала биология, така че нямало да е много трудно, но щяла да се запише вечерно, а дотогава тази работа й стигала за сметките.

Джеф можеше да слуша цял ден, дори започваше да се чувства удобно и да й разказва туй-онуй за себе си. Откри, че се опитва да избегне нарастващото кафяво петно, че му се иска да не препречва погледа му, за да може да я вижда, но точно тогава Мори влезе, току-що беше внесъл гаранцията. И причината, поради която Джеф бе дошъл, излезе на преден план.

Само че Мори нямаше да му каже. Било поверителна информация. Бяха отзад, в частта от помещението, което принадлежеше на Мори, зад преградата.

— Но ние знаем на колко възлиза гаранцията.

Мори имаше лъскаво, олисяло чело с рошави бели вежди. Върху картата на лицето му носът представляваше малък континент. Ушите му стърчаха, а челюстта висеше. Той се облегна назад, с крака на бюрото и вдигна цигарата към моравите си устни. Явно се забавляваше. Издуха струйка синкав дим и замислено запремята език.

— Тогава какво друго мога да ви кажа?

— Мей Шин е внесла петстотин хиляди долара, така ли?

— Както сам казахте, явно знаете на колко възлиза гаранцията.

Джеф се бореше с надигащия се пристъп на паника. Погледна надолу към бележника си и откри, че не може да различи написаното от него.

— Гаранцията беше половин милион долара — настоя той. Беше от стреса, от този въртящ се в кръг разговор. Трябваше да го приключи и да се махне оттук. Стаята се стесняваше — цигарения дим, странната светлина. — Да предположим — продължи той. — Нормалната ви такса — да предположим, че съм ваш клиент — е десет процента, нали?

Мори го остави да се хване за нещо, кимна и издуха още дим.

— Значи, ако гаранцията ми е половин милион долара, аз ви давам петдесет хиляди.

Мори кимна.

— Това е таксата, да.

Дали димът ставаше по-гъст или светлината по-слаба? Може би просто му се беше замаяла главата. Той се размърда на стола, за да накара кръвта си да се пораздвижи малко.

— И тогава вие я внасяте в съда? — все още не му беше ясно. Джеф знаеше или си мислеше, че знае, как стоят нещата, но изведнъж се оказа, че смисълът се губи.

— Не, аз плащам на съда половината милион долара. Целият. Не петдесет хиляди, целият половин милион — Мори си свали краката и придърпа стола си към бюрото. — Вижте, прибирам си петдесетте, независимо от развръзката. Това е таксата ми за поетия риск. Дайте да сме наясно, онези типове — клиентите ми — ако наречем нещата с истинските им имена, получават солиден кредит. Хей, добре ли сте?

Джеф чу стола на Мори да се отдръпва назад. Странно беше — чувстваше се така, сякаш просто бе затворил очи за миг и после пак щеше да ги отвори. Но щом като очите му бяха отворени, как ставаше така, че нищо не виждаше? Предположи, че мърда глава и се опитва да огледа стаята, да открие някакъв лъч светлина.

Паниката го завладяваше. Трябваше да се махне оттук. Той се пресегна за патериците си, но не улучи и ги събори на земята, сега бясно опипваше празното пространство, опитваше се да стане от стола, падаше, падаше.

През бученето, което усещаше в главата си, чу как Мори крещи:

— Дороти! Дороти, ела веднага!

След като Фарис си отиде, Харди си бе запълнил времето с, както реши, доста ползотворна следобедна работа. Изчисти три обвинения — едно за джебчийство и две за грабеж. Няколко дела за наркотици щяха да идат на предварително изслушване. Един пубертет, член на банда беше „маркирал“ — изрисувал — шест полицейски коли, причинявайки щети на стойност 9 000 долара. Харди започваше да достига до мнението, че притежанието на спрей с боя трябва да бъде наказуемо, така както носенето на оръжие по време на излежаване на присъда. В четири и половина той напусна прокуратурата и слезе до Детския педагогически център, където се опита да убеди едно бременно шестнайсетгодишно момиче да издаде името на трийсетгодишния си приятел, който я бе оставил да обира пешкира за една малка „невинна“ измама със социални помощи.

Но също като към дупка в зъба, Харди непрекъснато се връщаше към Оуен и Мей Шин.

Пътуването обратно от Детския педагогически център, със свален покрив, минаваше през „Туин Пийкс“, надолу по Станиън стрийт, през „Шамрок“, после Аквариума, парка „Голдън Гейт“, излизаше от Аргуело и слизаше по Авенютата. Което му даваше достатъчно време за размисъл.

Мотивът беше истински проблем. Ако не успееха да го пробутат на съдебните заседатели, нямаше как да пледират предумишлено убийство, а Харди не можеше да опровергае дори собствените си аргументи: ако Мей беше убила Оуен за пари, имало ли е смисъл да оставя на случайността дали тялото ще бъде намерено? Реши, че отговорът трябва да бъде не. Ясно, явно, абсолютно не.

Следователно стратегическият момент беше, можеха ли да попречат на Фримън да зададе този въпрос. Не виждаше как.

Но по-същественото бе — и точно с това беше заета мисълта му, когато премина на червено на „Двайсет и осма“ — дали, след като веднъж тази първоначална пукнатина в мотива се появеше, съдебните заседатели щяха да започнат да губят вяра във виновността на Мей?

Чу сирената и отби вдясно. Нямаше още шест. Вечерта беше великолепна, топлата магия чудодейно висеше над града. Изненада се, когато патрулната кола спря зад него и ченгето слезе.

— Добър ден — поздрави Харди.

Ченгето кимна.

— Мога ли да видя книжката и регистрацията на колата, ако обичате?

Харди си бръкна в джоба и издърпа портфейла си. Отвори го там, където беше забодена значката му на областен прокурор, срещу шофьорската книжка. Пресягаше се към жабката да извади и регистрацията, когато усети ръката на ченгето върху своята.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, сър, но току-що преминахте на червена светлина.

Харди се извърна назад. Сигурно го беше направил. Дори не си спомняше да я е видял. Извини се. Нямаше намерение да се проваля на теста по добро държание.

Ченгето му подаде портфейла.

— Не изпускайте пътя от очи.

— Дадено.

Той изчака ченгето да си влезе отново в колата и запали, вля се в движението, като даде изряден мигач и при първа възможност отби вдясно от „Гиъри“.

Харди спря пред къщата си, все още се чувстваше глупаво и малко гузно. За пръв път му се случваше да се възползва от тази особена професионална толерантност — отърва глобата — и изпитваше доста смесени чувства.

Ребека седеше в количката си до Франи, която стоеше на стъпалата пред верандата, обута със сандали, по шорти и боди. Слънцето падаше върху косата й под подходящия ъгъл и тя се спускаше около нея подобно на пламтящ ореол.

— Ставаш все по-красива — каза Харди, като мина през портичката. — Ужасно е да се прибираш у дома при грозна жена. Опитай се да изглеждаш и малко по-млада, докато се разхубавяваш.

Беше почти до нея, когато тя скочи с животинско ръмжене. Улучи го високо, като уви крака около кръста, а ръце около врата му, целуна го, после силно го захапа за ухото.

— Добре, добре, мисля, че няма накъде да изглеждаш по-млада.

Тя се беше вкопчила в него.

— Влажна тръпка — каза.

Харди изтърпя мъчението.

— Виж, разплака детето — той измина последната крачка към верандата и направи физиономия на Ребека. — Всичко е наред, Бек, майка ти просто малко е превъртяла. Сигурен съм, че не се предава по наследство. — Ребека продължи да плаче и Харди целуна Франи, после я пусна на земята и се пресегна към количката. — Аз ще взема това пренебрегнато дете — заяви той. — Ти ще буташ количката.

Поеха на изток по „Клемънт“, минаха по алеята за пешеходци, покрай малките руски дюкянчета за пирожки и ориенталски ресторантчета, антикварните магазинчета. Ребека вече беше щастлива в количката си, Франи пък бе хванала Харди под ръка, а той беше провесил сакото си върху дръжката на количката.

Обсъдиха всичко — пъпките на Ребека, които вече почти се бяха скрили; решението за втората кола, която възнамеряваха да си купят, веднага щом процентът от печалбата от „Шамрок“ дойдеше, което трябваше да стане в края на отчетната година; теглото на Пико, което доведе до пълнеенето на самата Франи (следено ежедневно); пикника по случай Четвърти юли в края на седмицата. Бременността вървеше гладко. Имена, ако е момче. Имена, ако е момиче. Глобата, която Харди за малко не получи за пресичане на червен светофар.

Вървяха чак до парка „Президио“ — почти два километра — преди да обърнат и да поемат обратно към къщи. Харди разказа на Франи за Пулиъс и за решението й да издейства възбуждане на дело от върховните съдебни заседатели и да придвижи нещата към Върховния съд.

— Защо иска да го направи? Чак такъв проблем ли е отлагането? Аз пък си мислех, че всички процеси се проточват до безкрайност.

Харди направи няколко крачки, наистина се разхождаше, отпускаше се. Примижа срещу слънцето.

— Това е горещ материал. Няма да остави нещата да изстинат.

— Джеф Елиът — подхвърли Франи.

— Точно така, но сме изправени пред един истински проблем. — Харди набързо сподели какво го бе занимавало, когато го спряха полицаите. — Работата е там, че веднъж започнеш ли да питаш за мотива, отваряш кутията с червеи.

— Ако го е направила за парите, тогава защо е хвърлила тялото в океана? Но ако не го е направила за парите, защо не е изгорила завещанието или не го е унищожила?

— Именно.

Те продължаваха да вървят, размишлявайки върху казаното. Слънцето се бе скрило зад сградите. Не беше студено, но в спускащите се сенки се усещаше хлад и Харди спря, и хубаво уви Ребека в сакото си.

— Има и още нещо — добави той, — въпреки че мразя да го споменавам.

— Какво?

— Пръстенът. Пръстенът на Мей.

— Какво за него?

— Той го е носел. Оуен го е носел.

— Какво значение има това?

— Не знам, но би могло да означава, че той си го е сложил, че го е носел, че между тях е имало нещо, че не я е напуснал. А ако нещата стоят така и тя не го е убила заради парите, довиждане мотив.

— Има доста „ако“-та.

— Така е, но не започва с „ако“. Той наистина е носел пръстена.

— Не може ли просто да са се скарали, стигнало се е до скандал, пистолетът е бил там…?

— Ако е било така, тогава не е предумишлено убийство. И определено не подлежи на смъртно наказание.

Франи се притисна по-близо до Харди.

— Мъчно ми е за тази жена. Не бих искала някога да преследваш мен.

— Аз те преследвах.

— Виждаш ли? — усмихна му се тя. — Точно това имах предвид.

25

Имаше неща в професията, с които Глицки никога нямаше да свикне. Едно от тях беше истинската същност на призовките и арестите.

Начинът да намериш някого, когато го търсиш, беше да отидеш в дома му рано сутринта и да почукаш на вратата му. Колкото и удивително да беше, никой не очакваше да бъде арестуван рано сутрин. Така че това беше най-подходящото време за извършване на арест.

Но снощи отново бе излизал заради онази стрелба от кола. Бяха получили сведения — вероятно от съперническа банда, но сведения си намираш, откъдето можеш, — че колата на стрелеца, със скрито в багажника оръжие, се намира в един склад на „Филмор“.

Така, че Глицки, заедно с няколко ченгета бяха отишли дотам, оставяйки топлата вечер да се разтвори в щипещия, мъглив студ, докато седяха в неговата цивилна кола, пиеха чай, ядяха бисквити и чакаха някой да дойде и да отвори склада. Както и стана.

Намериха пушките. Таз вечерният заподозрян, загубил ума и дума и уплашен до смърт, беше признал, че той е вкарал колата, но те го били принудили, бе човече, а той изобщо не бил стрелял. Тримейн Уилсън. Той стрелял. Уилсън. Този свидетел, за разлика от Девън Лайтрайс Уотърингтън, наистина можеше да потвърди, че Уилсън е бил в колата с пистолет в ръка, и ако не започнеше да извърта, което и вероятно щеше да направи, когато се съвземеше от уплахата, Глицки можеше и да успее да повдигне обвинение срещу Уилсън.

Така, че след четири часа сън — мракът все още не се беше разсеял напълно и мъглата бе толкова студена, колкото и когато я бе оставил — Глицки се озова отново в предградията. Пътеката, водеща към вратата, представляваше напукана циментова ивица, която разделяше претъпкания, наблъскан догоре четириъгълник земя — вероятно също зациментиран, като се изключи стъблото на фиданката, щръкнало на около две стъпки от земята и прекършено от някого. Голата пръчка, не по-дебела от два сантиметра, послужи на Глицки като нагледен пример за това, какво се случваше с всичко, което дръзнеше да порасне тук.

Както винаги, щяха да се опитат да го направят чисто и бързо. Понякога се получаваше, понякога не. Въпреки, че за всеки случаи три униформени ченгета бяха отишли да покрият задната врата на къщата близнак. Глицки разполагаше с още двама, с извадени пистолети, зад гърба си на алеята, и други двама на улицата, които бяха излезли от колата си и използваха бронята й за прикритие, с оглед на напълно възможния вариант от големия прозорец без рамка изведнъж да избухне стрелба.

Изглеждаше цяло чудо, че една от уличните лампи все още светеше. Продължителността на живота на уличните лампи в кое да е от предградията след падането на нощта можеше да се измерва в минути, преди някой от „стрелците“ да я е изкарал от строя. На светлината на тази не беше трудно да се различат дръпнатите пердета на предния прозорец. Мрежата за комари на вратата зееше отворена, оградена от всевъзможни на цвят драсканици.

Глицки си погледна часовника. Задният вход трябваше да е покрит досега. Той се извърна, и направи знак на момчетата, които се бяха скрили зад колата на улицата. Те вдигнаха палци нагоре — мястото беше, на теория, обезопасено.

Сега вече нямаше нито мъгла, нито студ, нито мрак. Само биещото му сърце, пресъхналата му уста — всеки път ставаше така — и вратата, на която трябваше да се почука. Три леки почуквания. Той беше извадил пистолета си, и чу раздвижването отвътре. Дрънкане на верига. И пред него застана едно голо от кръста нагоре, само по долнище на пижама, четири годишно момче, което търкаше сънено очи.

— Кой е?

Зад него се чу женски глас, и момчето отстъпи назад, като остави вратата отворена. На Глицки никак не му харесваше момчето да е между него и неговия престъпник. Беше виждал типове — надрусани или не — да вземат собствените си деца за заложници или жени, или майки, който се случеше наоколо.

Глицки не изчака. Имаше заповед и Тримейн Уилсън се търсеше за убийство при особено тежки обстоятелства. Тримейн нямаше да може да си наеме някой мазен адвокат, който да го измъкне въз основа на технически неправомерно влизане. Момчето беше отворило вратата — това щеше да свърши работа.

Той я отвори докрай и застана между момчето и майка му.

— Полиция — заяви той, за да е наясно, че не е поредния бандитски удар. — Къде е Тримейн?

Едно от момчетата зад него запали лампата, и голата крушка светна над главите им. Жената, вероятно на двайсет, беше с подута долна устна, къса коса с близнато отпред, и огромни уплашени очи. Спеше с мъжка карирана риза, която едва покриваше хълбоците й. Не направи опит да се прикрие надолу, само стоеше и премигваше на светлината, отделена от момчето си от този висок чернокож с пистолет в ръка. Тя бързо се съвзе, посочи надолу по коридора, и побърза да прегърне сина си, щом Глицки отстъпи встрани.

Вратата към стаята беше отворена. Светлината от преддверието не стигаше чак дотук. Един от хората на Глицки бе останал отзад с жената и детето, така че Глицки, заедно с другия, който трябваше да го прикрива отзад, се запътиха бързо надолу по коридора. Сержантът влезе през отворената врата, партньорът му стоеше приведен в коридора, с насочен пистолет.

Трябваше да има легло, но не можеше да го различи. Запали лампата — още една гола крушка. Ето го — леглото на отсрещната стена, единствената мебел, ако не се броеше скрина от Армията на спасението. Мъжът в леглото се размърда, придърпа изтънялото одеяло над главата си.

— Хей, лайнар такъв — изръмжа той, — разкарай тая лампа.

Глицки се озова отстрани до леглото, сграбчи чаршафа и го дръпна, като същевременно опря цевта на пистолета си в слепоочието на мъжа. Уилсън, гол, само по червени слипове, премигваше на ярката светлина.

— Недей да мигаш толкова силно, Тримейн — каза Глицки, — че това може и да гръмне. Арестуван си.

Партньорът на Глицки беше извадил белезниците си, и като обърна Уилсън по корем, ги закопча, където трябваше. Глицки отиде до вратата и присветна с лампата, сигналът, че всичко е наред. Чу как ченгетата отвън се приближават до вратата. Запъти се към предната стая, където жената седеше на пода в ъгъла и държеше сина си. Отпусна се на зелената пластмасова кушетка и остави адреналина си да спадне.

Интериорът беше добре познат — без килими, без картини по стените, петна навсякъде, спарен мирис на пържено, мускус и марихуана. Дупки по стените.

Тримейн Уилсън, с развързани обувки и без чорапи, с навлечени отгоре панталони и риза, беше изведен навън. Поне се бе оказал лесен арест. Дребни радости.

Сега, в девет часа, Тримейн вече беше в ареста, а Глицки в яхтклуба и му беше студено. Първи юли и отново студ. Изминалите няколко топли дни вече бяха смътен спомен. Помисли си, че може би трябва да започне да си води дневник на определени дати, да кажем първо число всеки месец. Можеше да си го представи, година след година, микрокосмоса на неподражаемия уникален микроклимат на Сан Франциско. Първи януари — студен. Първи февруари — студен. Март, април, май — студен и ветровит. Юни и юли — мъглив и познай какво. Първи август — хладен, вероятност от мъгла. Септември и октомври — хубав, нито топъл, нито студен. Ноември, декември — вж. януари, и т.н.

Хосе беше излязъл и се разправяше нещо с един от ненормалните, който изкарваше яхта тази сутрин в развълнувания залив. Глицки се надвеси над преносимата електрическа печка зад бюрото, като се почуди какво всъщност правеше тук.

Когато се бе върнал обратно на бюрото си след ареста, намери най-отгоре съобщение от Пулиъс да й се обади. Разбра, че внасяла убийството на Неш пред върховните съдебни заседатели, строго секретно и трябвало да си освободи програмата, защото той — Глицки — утре щял да бъде призован като свидетел, за да обясни, че е арестувал Мей Шин, защото е бил уверен, че се опитва да избяга от страната, за да не бъде съдена за убийство. И между другото, дали не би могъл да разпита отново някои свидетели до утре, за да види дали не може да изрови някое ново доказателство?

Разбира се, отвърна й той, няма проблем. Винаги готов да помогне. Само че кои свидетели? Делото се характеризираше преди всичко с липсата на свидетели. Единственият истински разпит, който беше представил в писмена форма, бе на нощния пазач от яхтклуба, Том Уодъл и той едва ли можеше да послужи кой знае колко като убедително свидетелско показание.

Но ако си се занимавал достатъчно дълго, придобиваш усет към тези неща. Някои дела бяха бедни откъм свидетелски показания. Но това не означава, че не струваха. Прокурорите винаги искаха още малко, още един поглед под още един камък, все търсеха онзи легендарен, още димящ пистолет. Пулиъс го бе попитала какво наистина мисли за делото срещу Шин и той й беше отговорил, че е стегнато като жабешки задник — непромокаемо, но не и въздухонепроницаемо.

— Ако беше въздухонепроницаемо щеше да е по-добре — отвърна тя.

Така че, ето го тук. Ето го и Хосе, сутрешният пазач, връщаше се от понтоните, отправяше се право към кафе машината. Обикновено Глицки пиеше чай, но на по-малко от четири часа сън, реши, че малко кофеин няма да му навреди.

Щеше да бъде още един формален разпит, още един рапорт, и той каза на Хосе да се настани удобно зад бюрото си, докато той смени касетката в касетофона си.

— Три, две, едно. — Спря, усмихна се и отпи от кафето си, докато го чуе, че се е записало. — Добре…

Говори инспектор Ейбрахам Глицки, номер на звездата 1144. В момента се намирам в помещението за охраната на яхтклуба „Голдън Гейт“, форт Пойнт Драйв 3567. С мен е един господин, потвърдил самоличността си като Хосе Очорио, латиноамериканец, мъж, 1 /24/67. Това интервю се провежда с оглед на разследване по дело номер 921065882. Днес датата е 1 юли 1992, четвъртък, 9:20 часа.

В: Казахте, че когато сте дошли на работа миналата събота, на двайсети юни, „Елоиз“ вече е била отплавала.

О: Si.

В: Предишния ден беше ли излизала?

О: Не. Когато си тръгнах предишния ден, си беше на мястото на кей две, ей там. Където е и сега.

В: И по кое време си тръгнахте предишния ден?

О: Не знам. Обичайното. Два-три часа, но лодката си беше там.

В: И се бе върнала в събота сутринта, когато сте дошли отново?

О: Si.

В: Имате ли почивни дни тук?

О: Разбира се. Мястото е добро. Аз почивам в понеделник и вторник, но можем и да се заместваме. Стига да има човек.

В: Обаче никой не ви е замествал през въпросната сутрин?

О: Не.

В: Добре, Хосе.

(Пауза)

По време на която Глицки отпи от кафето си, опитвайки се да измисли как да промени насоката на разпита.

В: Да поговорим за Оуен Неш и Мей Шин. Имам снимка на г-ца Шин. Познавате ли я?

О: Разбира се. Идваше доста често.

В: Доста често? Какво означава доста често, Хосе?

О: През последните три-четири месеца, може би два-три пъти месечно.

В: Значи сте я виждали тук, в яхтклуба, общо, да кажем, десет, дванайсет пъти?

О: Горе-долу, може и повече, може и по-малко.

В: Виждали ли сте я някога на румпела на „Елоиз“?

О: Ами, разбира се. Винаги стоеше до г-н Неш.

В: Искам да кажа сама, сама да управлява яхтата.

(Пауза)

О: Не знам. Опитвам се да си спомня.

В: Не бързайте.

(Пауза)

О: Да, изкара я веднъж на мотор, поне до вълнолома. Но това са само около, да кажем, стотина метра.

В: Но г-н Неш не е бил на кормилото?

О: Не, спомням си. Той стоеше на бушприта и се смееше с цяло гърло. Точно затова погледнах. Спомням си.

В: И тя е била сама. Мей е била сама, сама я е управлявала?

О: Si.

В: А оттогава виждали ли сте я?

О: Да подкарва яхтата ли?

В: Не, изобщо.

О: Si.

В: Кога по-точно?

О: Не знам. Беше миналата седмица. Спомням си, защото, ами вашите момчета…

В: Точно така, но спомняте ли си кога? Какво правеше тя?

О: Не знам. Беше там, на улицата. Връщаше се към колата си, може би, не знам. Видях я да се отдалечава.

В: И сте сигурен, че е била Мей?

О: Si. Тя беше.

В: Можете ли да си спомните кой ден беше? Може да се окаже много важно.

(Пауза)

О: Мисля, че беше четвъртък. О, разбира се. Четвъртък е било Спомням си, Том ми бе оставил бележка, че е заключил яхтата, което е станало в сряда, нали? Така че отидох да проверя. Беше си още заключена. Четвъртък. Сигурен съм, si, четвъртък.

26

— Трябва да те видя.

Харди усети как дланите му се изпотяват. Облегна се назад. Несъзнателно се пресегна за преспапието и като закрепи телефонната слушалка на врата си, започна да си подхвърля нефрита от едната ръка в другата. Дрезгавият глас на Селин не можеше да се сбърка.

— Кен казва, че ти не мислиш, че Мей го е направила.

— Съжалявам, че съм оставил подобно впечатление у Кен. Напротив, смятам, че Мей го е направила. Просто ми се струва, че няма да е лесно да се докаже.

— От какво имаш нужда?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, какво би могло да го направи по-явно?

— За мен може и да е достатъчно явно, Селин, но работата ни е да убедим съдебните заседатели…

— Твоята работа — отвърна рязко тя. — Не нашата работа. Това е твоята работа.

— Да, правилно.

Тя дишаше тежко, дори и по телефона. Все едно се намираше в стаята при него. Можеше още да е разстроена, току-що да е говорила с Фарис. Неизбежно беше, главните засегнати — кръгът около жертвата — винаги разговаряха помежду си.

— Какво още ти трябва? — повтори тя.

Харди печелеше време.

— Разполагаме с нови доказателства, откакто говорих с Кен. Пристигна балистичната експертиза. Убийството на баща ти наистина е било извършено с пистолета на Мей.

— Ами, естествено, че е било. През цялото време го знаехме.

Не виждаше как да й каже, че не са го знаели, а само са предполагали. Че предположението се е оказало вярно беше добре за тях, но с това версията не ставаше повече или по-малко вероятна, докато не се получеше балистичния доклад.

— И отпечатъците й са върху него. Няма други, освен нейните — мълчание. — Селин?

— Трябва да те видя. Нуждая се от помощта ти. Тревожа се. Страх ме е. Тя е пусната под гаранция. Ами ако се опита да убие и мен?

— Защо би го направила, Селин?

— Защо уби баща ми? За да не свидетелствам? Не знам, но може да го направи.

— Доколкото аз знам, Селин, няма да те караме да даваш показания, поне не затова.

— Но аз знам, че е била на яхтата.

— Откъде знаеш?

— Баща ми ми каза, че излиза с нея.

— Това не е доказателство.

Той я чу отново как си поема въздух, почти мъчително.

— Доказателство е, той ми го каза.

— Баща ти може да е имал намерение да излезе с яхтата в събота с Мей, но това не означава, че действително е бил с нея.

— Но той е бил.

Как да спориш с това? — помисли си той. Жената се мъчеше да преодолее мъката си, уплашена, отчаяна от мудната работа на системата — наистина не би могъл да очаква някой Декарт насреща си.

— Селин, чуй ме — запълни няколко минути с дългите перипетии на Глицки около Тримейн Уилсън, как първият свидетел знаел, че е бил в колата, с пистолет в ръка, че е стрелял с пистолета. Но в действителност не бил видял лицето му. Знаел, че е Тримейн, бил го разпознал, въпреки маската и всичко останало, но нямало начин дори да представят подобно доказателство пред съдебните заседатели, защото не било доказателство. Било предположение. И чак след като следващият свидетел се появил и свързал колата, оръжието, с което било извършено убийството с — вече без всякакво съмнение — Тримейн, те били в състояние да го арестуват. — И тук е горе-долу същото, Селин.

Не беше особено впечатлена от аналогията. Не искаше никакви аналогии.

— Трябва да те видя — заяви тя за трети път.

Беше му хвърлила око. Не се нуждаеше от това. Изобщо не се нуждаеше от подобни неща, колкото и грубо да звучеше. Реакцията му по отношение на нея беше прекалено непрофесионална. Може би, на определено равнище тя си даваше сметка за това, но реагираше, използваше го в собственото си отчаяние.

— Тук съм цял ден. Вратата ми винаги е отворена…

— Не в прокуратурата.

— Прокуратурата е мястото, където работя, Селин.

— Онзи бар, последния път, не беше работното ти място.

Харди започваше да разбира защо хората ставаха неотзивчиви. Наистина беше вярно, че ако дадеш на някого пръст, той ще ти отхапе ръката — направо очакваха ръката ти. Не им ли я подадеш, чувстваха се предадени.

Тонът й се смекчи, изведнъж без всякаква следа от настойчивост.

— Дизмъс, моля те. Би ли се срещнал с мен?

Той въздъхна. Може и да разбираше защо хората ставаха неотзивчиви, но това не означаваше, че и той иска да бъде такъв.

— Къде ти е удобно? Къде се намираш в момента?

Беше три и половина, щяла само да се преоблече и после да иде на тренировка. Щяла да бъде в „Силни тела“, близо до „Бродуей“ и „Ван Нес“, към шест. Ако се изсилеше малко, можеше да си каже, че му е на път за вкъщи.

Джеф не разполагаше със самостоятелна стая, но имаше прозорец, а другото легло беше празно, така че бе все едно, че разполага. Беше настанен в болницата „Кайзер“, близо до „Масоник“ и прозорецът му гледаше на север. Червените върхове на моста „Голдън Гейт“ пробиваха облачната бариера, стигаща чак до зеления скосен покрив на „Президио“. По-наблизо мъглата се бе вдигнала и слънцето обливаше в светлина малките къщички по протежение на Авенютата.

На Джеф Елиът нямаше да му мигне окото дори, ако навън, над купчина с лава духаше мусон — поне щеше да го види.

Зрението му, под успокоителното въздействие на „Преднизона“, бе започнало да се възвръща тайно като крадец рано тази сутрин — смътна, по-светла сянка сред цялата тази тъмнина.

Страхуваше се да повярва. Тази болест не връщаше. Отнемаше и задържаше отнетото. Първо краката му. Сега зрението? Още наистина нямаше кой знае какво за гледане. Някакви форми, но тъмни.

Той можеше да притисне очите си с ръце и да остане така за минутка, и тогава се появяваха малки експлозии от светлина — пурпурно, зелено, бяло, — явно от вътре, от мозъка му. Не знаеше дали истински слепите хора изпитват същото. Въпреки че дразнението не идваше от външната светлина. Сигурен беше в това. Възможно ли бе оптичният му нерв все още да реагираше?

До сутринта не остана никакво съмнение. Поне нямаше да бъде напълно сляп. И през целия ден, между дремките, състоянието му все повече се подобряваше и сега вече можеше да вижда. Не идеално, все още размазано, но достатъчно.

Дороти Бърджес — от кабинета на Мори се беше отбила, преди да иде на работа тази сутрин, просто да види дали е добре, донесла му бе цветя. Сега отново влизаше през вратата — часът за свиждания — усмихната, загрижена, най-приятната гледка, разкривала се някога пред очите му.

Тя седна.

— Как се чувстваш?

Той се надигна в полуизправено положение.

— Много по-добре. Мога да те видя.

Не се бе обаждал на родителите си в Уисконсин. Не искаше да ги тревожи. Мислеше да им звънне, когато пристъпът преминеше, когато можеха да се определят размерите на последното поражение. След като снощи го приеха, Джеф се обади в „Кроникъл“, но оттам никой не дойде да го види.

Не знаеше какво да каже на Дороти. Преди склерозата не бе излизал кой знае колко с момичета, а след като изгуби способността да използва краката си, увереността му в тази област бе спаднала до нулата. Беше се съсредоточил върху кариерата си. Справяше се добре — не искаше нищо повече.

Ако си сакат, не можеш да очакваш жените да се тълпят около теб, освен от съжаление, а той нямаше нужда да го съжаляват. Знаеше, че вероятно бе последният девственик на двайсет и пет в Сан Франциско, ако не и в света, но това не го притесняваше. Можеше да го преживее. Поне беше жив. Човек ясно трябва да държи сметка за приоритетите си.

Дороти премести стола срещу леглото и постави ръка до краката му. Косата й имаше цвета на житото, точно преди да го ожънат. Бялата блуза беше с изрязано деколте, избродирано по края със сини метличини, които чудесно подхождаха на очите й. Лунички по изгорелия врат. Откри, че не може да спре да я поглъща с поглед, като въздуха, който дишаше.

— Вторачвам се.

Тя се разсмя, още слънчева светлина.

— И аз щях да се вторачвам, ако вчера съм била сляпа.

— Съжалявам — каза той. Винаги се чувстваше длъжен да се извинява заради тази проклета болест. — Нямах намерение да въвличам никого във всичко това. Не се чувствай длъжна да идваш да ме посещаваш. Аз съм добре.

— Наистина е ужасно главоболие — дразнеше ли го? — Днес точно казах на Мори: „Предполагам, че трябва отново да отида да посетя онзи ужасен Джеф Елиът. Той наистина ми вгорчи живота, като ослепя така в нашия офис“.

— Просто исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш. И е глупаво — тя го потупа по крака. — Добре ли те хранят тук?

Джеф се опита да си спомни.

— Предполагам. Сигурно съм ял. Няма значение. Така и така утре ще ме изпишат. Искат просто да ме наблюдават един ден.

— „Кайзер“ — усмихна се тя, — дръжте леглата празни. Човек никога не знае кога на някой може да му потрябва легло.

— Няма значение — повтори той. — Имам нужда единствено от стероиди. Не е необходимо да съм в болница.

— Имаш нужда от силна храна.

— Предполагам. Никога не съм се замислял особено за това какво ям.

— Никога не си мислил за ядене? Аз пък непрекъснато мисля.

Очите му обходиха стройното й тяло.

— Къде я слагаш?

— Не се тревожи — отвърна Дороти. — Намирам й място. А сега, кажи ми, кой ще дойде да те прибере утре, когато те изпишат? Как ще си идеш до вас?

И за това не беше мислил. Вероятно щеше да вземе такси. Надяваше се колата му все още да е паркирана на едно от определените за инвалиди места зад Съдебната палата.

— Добре, тогава се уговорихме. Ще дойда утре да те закарам до вас, и да ти сготвя нещо. След това повече няма да се притеснявам за теб — тя се изправи, наведе се и го целуна. — Не се надувай много — каза и после изчезна.

Харди си мислеше не за първи път, че е прекалено наясно със себе си. Нямаше ли да бъде хубаво, ако понякога можеше да се самозалъгва? Да не разнищва мотива за всяка своя постъпка до най-малката подробност.

Искаше да види Селин и то не в кабинета си. Това беше проблемът.

Но просто бе решил — миналата седмица, веднага щом бе изникнал, — че няма да направи нищо по въпроса. Прекалено рисковано беше — за него, за Франи, за новия живот, от който се чувстваше по-удовлетворен, отколкото изобщо някога бе смятал за възможно. Струваше му се, че понякога се срещаш с хора, които мигновено можеш да разпознаеш по това, че притежават едва ли не химическото свойство да се промъкват незабелязано в живота ти. Тези хора — мъже или жени — можеха да те заредят с енергия, ако още не си се установил. Но ако имаш кариера и семейство, и собствен ритъм на живот, подобен заряд можеше само да унищожи всичко. Искаш ли да не излизаш от орбитата си, избягваш подобни допълнителни емоции. Проста работа.

Харди можеше да се контролира — не ставаше въпрос за това, — но Селин беше огън. И най-добрият начин да избегнеш изгарянията, дори и ако си внимателен, беше да избегнеш огъня.

— Тъпо — промълви той, като спря за миг, преди да отвори полупрозрачната стъклена врата на „Силни тела“. Беше посрещнат от двайсетина отражения на самия себе си. Огледала и пак огледала по стените.

— С какво мога да ви помогна?

Картичката с името гласеше „Крис“ и Крис, помисли си Харди, беше Супермен. Мускули връз мускули, зелена фланелка с надпис „Силни тела“, лента с жълт надпис „Силни тела“, черни шорти „Спандекс“. Ленти на двете китки. Съвършена лъскава коса с дължина, ала „Бийтълс“. Зад дългия плот на регистратурата можеше да види три момичета и четири момчета от същия калъп.

— Имам среща с един човек — отвърна той.

— Разбира се, няма проблеми — заяви Крис. — Имаме пейджър на бюрото там.

Той чу да я викат по име, докато чакаше на тапицирания висок стол. Нямаше нормални столове, само високи. И малки, наподобяващи гъби маси със списания по тях: „Сити Спортс“, „Триатлон“, „Максимум Стил“, „Дъ Къмпетитив Едж“. Носеше се някаква музика, доста насечена. Звучеше му като множество баскетболни топки, дриблирани по дървен под.

Мястото вече изглеждаше претъпкано, но хората продължаваха да се нижат покрай него, сякаш отзад раздаваха пари.

Изведнъж, въпреки че тичаше четири или пет пъти седмично, той се почувства стар и отпуснат. Всички тук бяха под трийсетте, освен онези, които бяха на по петдесет и изглеждаха по-добре, отколкото Харди си мислеше, че е изглеждал на двайсет.

И Селин, която беше далече под петдесетте, изглеждаше по-добре, от която й да е от двайсетгодишните, нищо, че затова падаше бая потене. Или вероятно най-вече заради това, че падаше бая потене. Синя лента за глава придържаше косата й назад, около врата й беше увита хавлиена кърпа. Носеше флуоресциращо синьо горнище „Спандекс“, потъмняло от пот между гърдите й. Голата кожа на корема й блестеше стегната и потна. Опънатото долнище бе изрязано до над хълбоците и се спускаше доста под пъпа отпред — бикини „Спандекс“, комплект с горнището. Бели „Рийбок“.

Преди да се усети, вече се беше изправил. Здрависаха се, дланите й бяха потни. Тя го целуна по бузата, после избърса леката влага от едната страна на устните му.

— Извинявай. Благодаря ти, че дойде.

Харди стоеше неподвижно, искаше му се да изтрие мястото върху бузата си. Огънят гори.

— Чувствам се малко неловко тук — каза той. — Страхувам се, че е извън рамките на обичайното ми обкръжение, особено пък така, както съм облечен.

Тя го вкара вътре.

— Изглеждаш чудесно.

— Има ли къде да поговорим?

Селин му отвърна, че има барче на втория етаж. Ставало ли? Харди я последва по едно широко гранитно стълбище с перила към фоайето на горния етаж. Цялото пространство беше запълнено със свръхмодерни метални уреди за мъчение — веломери, „Клайм-Мастър“-и, съоръжения за гребане, приспособления за ходене. Всяко се използваше. Нямаше как да избегнеш пъхтенето, шума от трийсетте комплекта бръмчащи механизми, от време на време по някой стон или сумтене. Зад гладиаторите стъклената стена към улицата разкриваше един от прочутите изгледи на града — Алкатрас, Ейнджъл Айлънд, Марин Каунти. Можеше да се види как на километър и нещо навътре по „Голдън Гейт“ мъглата рязко свършваше.

Атмосферата в бара беше толкова предразполагаща, колкото тази на железопътна гара, но поне нивото на шума бе по-ниско. Музиката от аеробиката не бумтеше чак толкова силно, въпреки че се процеждаше от фоайето. Селин си поръча някакъв шейк, в който съвършеният индивид зад бара изсипа цял куп есенции. Харди реши, че ще се задоволи с чаша минерална вода — плати четири долара и седемдесет и пет цента за двете.

Седнаха на една ниска масичка в ъгъла на помещението, където стъклената стена се срещаше с тухлената.

— Често ли идваш тук? — попита Харди.

— От време на време като че ли направо живея тук. Откакто татко… — тя отпи от шейка си. — Изразходвам енергия. Не знам с какво друго да запълвам времето.

— С какво си се занимавала преди?

— Не те разбирам.

— Преди баща ти да умре. Понякога най-доброто, което човек може да направи, е да се върне към ежедневните си ангажименти, към обичайния си ритъм на живот.

Танкерът, който се появи от мъгливия бряг на Залива, изглежда за миг отклони вниманието й.

— Но аз не съм имала никакви ежедневни ангажименти — отвърна тя. — Искам да кажа, не съм работила или нещо такова. Просто живеех. Сега… — не се доизказа, отново се загледа към Залива.

— Всеки ден ли си се виждаше с баща ти?

— Ами, не всеки. Когато искаше да ме види, трябваше да съм му на разположение. Знам, че звучи странно, но иначе се сърдеше.

— Сърдеше се, ако не зарежеш всичко, за да го видиш ли?

— Е, не всичко. Имах си и собствен живот.

— Точно за това говорех. Върни се отново към собствения си живот.

Тя клатеше глава.

— Но сега сякаш в него няма никакъв смисъл. Не разбираш ли? Като че ли е лишен от център.

— Да — отвърна той, — така се чувства човек, но всъщност не е така. Имаш си свой собствен център. Наистина. Просто трябва отново да го откриеш.

Ала Харди явно не можеше да задържи вниманието й. Отново погледът й бе обърнат към вечерното небе.

— Селин? — той вдигна ръката си и я сложи върху нейната, упражни известен натиск. Тя отново се обърна към него. — Ще се обидиш ли, ако те попитам на колко години си?

— Не, няма да се обидя. Можеш да ме питаш каквото поискаш — Пресрещна погледа му, сериозна, после изведнъж устните й се отпуснаха в усмивка. — Трийсет и девет — отвърна. — Изненадан си нали?

Харди кимна, като също се усмихна.

— Почти.

— Е, какво като съм на трийсет и девет?

— Просто си мисля, че не си прекалено малка, за да престанеш да бъдеш зависима от баща си.

Той усети напрежението, преди още да е успяла да издърпа ръката си от неговата.

— Не съм била зависима от баща си. Аз обичах баща си.

— Разбира се, не казвам, че не си го обичала. Но трийсет и девет не са ли малко множко, за да си му вечно на разположение?

— Не съм му била на разположение.

— Но те е карал да се чувстваш виновна, ако не си била там, когато е искал да те види. Това е доста класически пример за родителски надзор.

— Просто се сърдеше. А аз не исках да се сърди, това е всичко.

Харди знаеше, че копае дупка, но реши, че може да прокопае целия път чак до Китай, стига да види светлинка.

— Спомняш ли си, когато си говорихме онзи ден и ти каза, че си му толкова сърдита? Може би е точно заради това.

— Не съм му сърдита! Кен се чувства по същия начин.

Харди се облегна назад, укроти топката, искаше да се доизкаже, а не да влиза в спор с нея.

— Баща ти е контролирал хората, Селин. И Кен също. Може би именно затова е преуспял толкова в живота.

— Баща ми не ме е контролирал.

Тя явно не искаше да го чуе. Време за отстъпление.

— Добре. Добре.

— И кой си ти, та да говориш? Откъде се извъди такъв експерт?

Харди вдигна ръка, опита се да я успокои.

— Е, не съм казвал…

— Знам какво казваше. Че баща ми е бил от онези властни изроди и е съсипал живота ми, само защото е обичал дъщеря си и е искал да я вижда. Добре, точно така е. Ние се обичахме. Имали сме страхотни моменти. Ти не го познаваше. Ние се обичахме!

Сега започна да плаче, подсилваше казаното, като удряше с чашата си по масата. Хората наблюдаваха суматохата.

— Селин…

— Махай се. Не ми трябва помощта ти. Махай се. Остави ме на мира.

Харди се наведе напред и отново сложи ръка върху масата.

— Селин.

Тя стовари чашата си, течността се разля по ръцете й, потече по масата.

— Махай се! Веднага! Махай се!

— Мисля, че не е с всичкия си.

— Загубила е баща си, Диз. Бащата на момичето е умрял наскоро и едва ли е било най-подходящия момент да й изтъкваш, че е бил кретен.

— Не съм казал, че е бил кретен. Опитвах се да й дам нещо, за което да се хване, да й помогна да се откъсне, да я накарам да прозре…

— Прозрението идва с времето си.

— Звучи красиво, Моуз. Ще го запомня. Налей ми още едно, ако обичаш.

Харди пиеше „Бушмилс“ в „Шамрок“. Беше сряда, тяхната вечер и той имаше среща с Франи след половин час. Нямаше повече от двайсетина постоянни клиенти, а на бара седяха само двама непознати и се наливаха с бира.

„Литъл Шамрок“ съществуваше от 1893-а. Моузес Макгайър го беше купил през 1977-а и горе-долу го бе оставил във вида, в който си беше. Помещението бе широко само четири и половина метра, от стена до стена и дълбоко около петнайсетина метра. Самият бар — от махагон — заемаше половината разстояние навътре по протежение на лявата стена. Дванайсет маси, с по четири стола всяка, изпълваха мястото пред бара върху покрития с линолеум под. Над тях висеше богат асортимент от вехтории — велосипеди, антикварни въдици, обърната с главата надолу риба меч и централния експонат, един часовник, който бе спрял да тиктака по време на Голямото земетресение през 1906-а година.

В дъното на помещението имаше стар, проснат от стена до стена кафеникав берберски килим, няколко канапета с кресла, маси за кафе и камина. Не беше проектирано да побере максималното количество хора, а да създава удобства на онези, които се намираха вътре. Тоалетните бяха със стъклописи по вратите. Имаше две мишени за стрелички на стената в дъното, до един стар джубокс.

Цялата предна страна на бара се състоеше от два огромни прозореца и комплект люлеещи се врати. От прозорците се виждаше булевард „Линкълн“. На отсрещната страна се намираше парка „Голдън Гейт“, вечно зелени дървета и евкалипти. Преди три години, след като беше работил тук като барман в продължение на близо едно десетилетие, Харди се сдоби с една четвърт от заведението. То беше негов дом толкова, колкото и къщата му.

Макгайър отиде до кранчетата и се върна с халба тъмна бира.

— А какво да правя с това? Виждам те да влизаш през вратата и искам една „Гинес“. Съвсем машинално. Сега имам една налята „Гинес“, а тази вечер ти ми пиеш ирландско.

— Именно елементът на изненада ме прави толкова неустоим. Тази вечер се нуждая от нещо истинско.

— Баща ми казваше, че тайната да контролираш алкохола е никога да не пиеш, когато чувстваш, че имаш нужда да го направиш.

— Дълбокомислени слова — отвърна Харди. — Нощта на афоризмите се е спуснала в „Шамрок“. Само че налей още едно, ако обичаш?

Моузес въздъхна, извърна се, сграбчи бутилката с „Бушмилс“ от задния плот и му наля.

— Пророкът никога не е пророк в собствената си страна, нали знаеш. В това се състои трагедията на гениите. Остави „Гинеса“ — додаде Харди. — И нея ще изпия.

Моузес придърпа столчето си. Харди често казваше, че в лицето Моузес вероятно изглежда така, както Господ би изглеждал, когато остарее. Шуреят му бе само с няколко години по-стар от него, но тези няколко години си бяха казали думата. Беше с дълга, кестенява коса, леко посребрена, хваната на конска опашка отзад и често чупен нос. Имаше характерни бръчки навсякъде — бръчки от смях, бръчки от тревоги, тънички бръчици под очите. Този месец бе гладко обръснат, въпреки че това зависеше.

— Е, защо изобщо е искала да те види тази Селин?

Харди присви рамене.

— Да й подържа ръката, знам ли. Изглеждаше съкрушена. Помислих си, че бих могъл да й помогна да го преодолее. Сега обаче си мисля, че трябва да осигурим охрана за Мей Шин.

— Не смяташ сериозно, че би й направила нещо, нали?

— Не знам какво би направила. Не мисля, че изобщо знае какво прави.

Моузес отпи от собствения си скоч.

— Тя е разстроена, не можеш да я виниш. Вероятно нищо няма да направи — отвърна той.

— Именно това „вероятно“ ме притеснява — Харди извади калъфчето със стрелички от джоба на сакото си и започна да завива ръчно изработените си перца към остриетата. — Мисля да отида да забия няколко — каза той. — Да направя нещо, за което поне ме бива.

Дейвид Фримън вдигна телефона. Работното му време беше изтекло, но той все още седеше зад бюрото си — след вечеря се бе върнал на мястото, което най-много обичаше. Нямаше някаква определена работа, така че се просвещаваше — осведомяваше се за наскорошните решения на Калифорнийския апелативен съд, колкото да се посмее малко.

— Г-н Фримън, обажда се Ник Строс. Получих визитката ви от една моя съседка, г-жа Стрелецки. С какво мога да ви помогна?

— Г-н Строс, много мило от ваша страна, че се обаждате. Както вероятно г-жа Стрелецки ви е споменала, работя за една клиентка, която трябва да докаже какво е правила на двайсети юни, събота през деня. Въпросната жена по случайност живее точно срещу вас на същия етаж — апартамента с еркерните прозорци.

— Разбира се, знам го, но не мога да кажа, че познавам жената, която живее там.

— Тя е японка. Доста привлекателна.

— Бих искал да се запозная с нея. Имам нужда от нещо привлекателно в живота си — кратко мъжко подхилване, после Строс замълча за миг. — Съжалявам. Двайсети юни ли казахте?

— Точно така. Знам, че вече доста време е минало оттогава.

— Не, не. По принцип не бих си спомнил. Но просто това беше денят, в който взех децата си. Бяха на екскурзия из Европа с майка им — разведени сме — и ги посрещнах на зазоряване на летището.

— И не са ви споменавали нищо, не са видели нищо?

— Не знам как биха могли. Бяха спали по време на полета и бяха готови за излизане, така че се отбихме само да хапнем по един залък и да оставим багажа им. После тръгнахме да изучаваме града. Великолепен ден, те са добри деца.

— Не се съмнявам. Но не сте ли видели нещо?

— Не, съжалявам. Какво е направила, тази привлекателна японка?

— Обвинена е в убийство, въпреки че делото е слабо. Ако някой я е видял в дома й през този ден, можем да подадем иск за оттегляне на обвиненията.

— Ще поговоря с момчетата, ще проверя отново, но наистина се съмнявам. Между другото, кого е убила?

Фримън се въздържа. Това беше естествен въпрос.

— Не е убила никого, г-н Строс.

— А, да, точно така. Съжалявам.

— Няма нищо. Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Естествено.

Фримън се облегна назад, с ръце кръстосани зад главата. Значи алибито нямаше да издържи. Не беше кой знае каква изненада.

27

Върховните съдебни заседатели бяха свикани за десет часа сутринта, в четвъртък, втори юли 1992 година. За Харди това беше първо появяване тук. Носеше чисто нов, тъмен костюм на почти невидими кафеникави райета, кафеникава копринена вратовръзка, черни обувки. Когато Пулиъс го видя отпред, пред вратата на залата, подсвирна и го огледа от главата до петите.

— Добре изглеждаш.

Харди си помисли, че и тя не изглеждаше никак зле в ушития по поръчка червен костюм с консервативна кройка. Вместо куфарче, носеше през рамо черна дамска чанта.

— Никакви бележки?

Тя докосна слепоочието си.

— Тук са.

При почукването й вратата се отвори от униформен полицай. Това беше на светлинни години от шумната неофициална обстановка на някоя от общинските зали или пък на тези на Върховния съд.

Тестето от съдебните заседатели бе толкова подчертано комплектувано в полза на обвинението, че делото можеше да бъде образувано дори в нарушение на конституцията, реши Харди. Фактът, че досега никой не бе подавал подобна жалба, вероятно беше отражение на съществуващата практика, че в залата не се допускаше представител на обвиняемия. Реши, че спечелването на възбуждане на дело от страна на обвинението пред върховните съдебни заседатели беше досущ като това буик да спечели надпреварата за икономичност сред буиците.

Харди седеше до Пулиъс на банката на обвинението и изучаваше лицата на двайсетимата заседатели, подредени в три възходящи реда зад дългите банки.

Не можеше да си спомни някога да е виждал толкова уравновесен състав при двайсетимата. Тези двайсет души се състояха от десет мъже и десет жени. Трима, от които — две жени и един мъж — вероятно бяха над шейсетте. Други четирима — двама на двама бяха, доколкото можеше да предположи, под двайсет и пет. Имаше шестима чернокожи, двама азиатци, както и според него двама латиноамериканци. Повечето бяха прилично облечени — спортни сака и няколко вратовръзки сред мъжете, рокли и поли за жените. Но един от белите изглеждаше като рокер — къси ръкави, татуировки по ръцете, дълга рошава коса. Една жена си плетеше. Трима четяха булевардни романчета, а една от младите жени явно разглеждаше комикс.

Залата не беше голяма. Миришеше на кафе. Върху онова, което би трябвало да бъде банката на защитата — ако имаше такава, — бе поставен кашон, пълен с понички и кифли, в който поне половината от заседателите бяха бъркали.

Върховните съдебни заседатели не се избираха като обикновените — ако обикновеното заседаване беше свързано с отделяне на време и незначителни неудобства за средния данъкоплатец, изборът на върховните заседатели приличаше повече на професия. Заседаваш един ден седмично в продължение на шест месеца, главно при закрити врати и единствения вид престъпления, които обсъждаш, са углавните. И ако споменеш каквото и да е за съдебната процедура извън залата, самият ти извършваш углавно престъпление. Имаше разни истории — невъзможни за доказване, — че прокурор дошъл и заявил: „Неофициално казано и аз не вярвам на очевидците ни. В момента не разполагаме с достоверни доказателства. Но аз се занимавам с убийства вече в продължение на двайсет години и ви казвам недвусмислено, че Джон Доу следобеда там на еди-коя си дата е убил четири Джейн Доувки. Сега ние трябва да приберем този човек от улицата, преди да убие някой друг. А той ще го направи, дами и господа, ще го направи. Можете да бъдете сигурни. Залагам репутацията и кариерата си, че ще бъде осъден, но ние трябва да възбудим дело срещу този човек и да го пъхнем зад решетките и то трябва да го направим още сега“. Разбира се, това бяха само приказки. Независимо от всичко, върховните съдебни заседатели бяха крайъгълния камък на наказателнопроцесуалната система и дълг бе на всеки прокурор да ги приема на сериозно, както правеше и самата Елизабет, въпреки риториката й относно „сандвича с шунка“. Тя се изправи, любезно поздрави съдията и съдебните заседатели и започна атаката си.

— Дами и господа съдебни заседатели, тази сутрин жителите на щата Калифорния представят пред вас най-сериозното обвинение, отнасящо се до предумишленото убийство на Оуен Неш. Може и да сте чели по вестниците нещо за случая, и по-конкретно може и да знаете, че обвиняемата, Мей Шинтака вече е запланувана за предварително изслушване в общинския съд. Както и да е, отлагането, предложено от общинския съд, по мнението на областната прокуратура, е прекомерно. Без съмнение, повечето от вас знаят правната аксиома, че забавеното правосъдие е отказано правосъдие. Областната прокуратура смята, че предложеното отлагане всъщност би представлявало отказ от правораздаване, за това най-отвратително престъпление — хладнокръвното, предумишлено убийство с користна цел, престъпление, което подлежи на смъртно наказание в щата Калифорния.

Пулиъс направи пауза и с каменно изражение се запъти обратно към Харди. Вдигна чашата с вода и отпи малка глътка. Очите й блестяха — тя летеше. Миг по-късно отново се хвана на работа. Колкото и да не му се искаше, Харди не можеше да не се възхити на представлението.

— Така че, в известен смисъл — продължи тя, — възбуждането на дело, което Щата иска днес, е просто един административен ход, за да се придвижи процеса по това престъпление към Върховния съд, където може да бъде изслушано своевременно. Но погледнато по-общо, предявяването на обвинение от тази инстанция ще подсили твърдението на прокуратурата, че, базираща се на реални и достоверни доказателства, наистина съществува основателна причина за издаването на съдебно разпореждане за арестуването на Мей Шинтака и непреодолима нужда от справедлив и незабавен процес в защита на интересите на хората от този щат.

Харди реши, че малко прекаляваше, но също така си даваше сметка, че Елизабет Пулиъс, по начина, по който изглеждаше и както се беше разгорещила, би могла да прочете телефонния указател на тези хора и да задържи вниманието им. Продължи с изброяване на свидетелите, които щеше да призове: Глицки, Страут, шофьора на таксито, експерта от балистиката, двамата пазачи от яхтклуба, графолог. И тогава стигна до Селин Неш. Харди си спомни другото огромно отклонение в правилата при поднасянето на доказателства пред върховните съдебни заседатели — косвените показания технически бяха недопустими, но тук нямаше нито съдия, нито адвокат, който да ги отхвърли.

Как можа Селин да не му спомене вчера, че днес ще дава свидетелски показания? Е, нямаха кой знае колко време, за да стане дума и за това, преди тя да му се нахвърли. Възможно бе първоначалната причина да му се обади, да е била притеснението във връзка с явяването й днес, за да свидетелства срещу Шин. Дори беше споменала нещо за това.

Харди набързо установи, че не се радва особено. Искаше му се да бе прегледал списъка със свидетелите, преди да бяха слезли тук — все още имаше какво да учи. Пулиъс си беше написала домашното, докато Харди се бе занимавал с ежедневните си ангажименти. Щяха да разпнат Мей Шин шест пъти до неделя.

После, на обяд, Пулиъс му каза, че искала той да поеме Селин Неш.

— Няма начин, Елизабет. Тя ми е сърдита — той й обясни и тя се замисли за миг, след което го отхвърли като аргумент.

— Не, по-добре е да си ти. Просто спечели отново доверието й.

— Ти вече си го спечелила.

— Не, не съм. Никога не съм се срещала лично с нея, но сержант Глицки ми каза, че е страхотна.

— Може да се каже.

Пулиъс поклати глава.

— Тогава няма да си подхождаме. Съдебните заседатели ще видят нещо нередно между нас. Може дори и да изникне.

— Какво ще видят? Какво ще търсят?

— Може и да прозвучи арогантно, но истината е, че хората не възприемат две привлекателни жени от една и съща страна. Засега съм спечелила заседателите на моя страна — наша страна. Но ако Селин се появи, човешката природа ще подскаже на заседателите, че ние — тя и аз — сме естествени врагове. Доверието към някоя от двете ще пострада. Независимо към коя, лошо е за нашата страна. Ако ти я разпиташ, няма никакъв конфликт. Съвсем естествено е, тя да иска да сътрудничи, особено днес, когато изглеждаш толкова изтупан.

Харди повдигна рамене.

Пулиъс лапна сламката си и дръпна малко студен чай.

— Повярвай ми, тези съдебни заседатели като цяло представляват доста добре средностатистическия мъж или жена. Хич не ми пука дали звуча нравоучително, либерално или каквото и да е там. Играя, за да спечеля и ти казвам, че ако аз разпитам Селин Неш, ще е слаб ход. Вероятно можем да си позволим един слаб ход, добре, но това е лоша тактика. Никога нищо не трябва да рискуваш. Дори и пред върховните съдебни заседатели. Всеки път винаги се възползваш от най-добрата възможност. А по отношение на Селин, ти си нашата най-добра възможност.

Прошепна, че съжалява — по-скоро само с устни, — още щом седна. Беше елегантно облечена в синьо. Сложила си бе доста грим и Харди се почуди дали изобщо беше спала снощи. Или бе плакала.

Нямаше да продължи дълго. Всичко, което се искаше от него, бе да уточни какво точно й е казал Оуен за това, че щял да излиза с Мей в деня, когато беше убит.

Станало предишния вторник — шестнайсети, сутринта. Била му се обадила в компанията. Възнамерявала да пътува в събота и искала да се увери, че баща й не я е включил в плановете си.

„Не мислиш ли, че трийсет и девет са малко множко, за да бъдеш постоянно на негово разположение?“

„Не съм била постоянно на негово разположение. Баща ми не ме е контролирал!“

Той го пропъди от съзнанието си. Онова беше снощи. Това беше днес. Имаше строго определена роля и беше по-добре да се придържа към нея.

— Г-це Неш, кажете ни какво точно ви каза баща ви относно въпросния ден, двайсети юни.

Тя непрекъснато се опитваше да улови погледа му, да го дари с обещаната прошка, но той се бе съсредоточил върху съдията, върху съдебните заседатели. Поглеждаше към нея само, когато отговаряше на въпросите.

— Каза, че възнамерявал да отиде до Фаралоните в събота с приятелката си, с Мей.

— Споделял ли е и друг път плановете си с вас?

— Да, непрекъснато.

— И от ваш личен опит, баща ви изпълняваше ли наистина нещата, които възнамеряваше да направи?

Това беше като да гърмиш по риба в кофа. Непрекъснато очакваше да чуе някой да протестира относно характера и насоката на въпросите му, но тъй като в стаята нямаше нито адвокат, нито председателстващ съдия, той можеше да си пита каквото си иска.

— Винаги. Ако татко кажеше, че ще прави нещо, той го правеше.

— Добре, но просто в полза на самия аргумент, ами, например, ако Мей Шин се беше разболяла в събота сутринта?

— Татко щеше да направи нещо друго. Нямаше да си загуби целия ден. В никакъв случай.

— Нямаше да излезе сам, след като вече е запланувал да го направи, така ли?

Селин се замисли за миг, като гризеше нокътя на палеца си.

— Не, не мисля. Той не обичаше да е сам. Освен това, ние знаем, че не е излязъл сам, нали?

— Права сте, г-це Неш, знаем. Наистина знаем.

Продължи до три и половина, но получиха правото за възбуждане на дело.

Суматохата нямаше да се усети веднага. Гаранцията все още действаше. Нямаше да последва незабавното арестуване на Мей Шин, но козина щеше да започне да хвърчи, още щом Дейвид Фримън научеше новината, което щеше да стане много скоро.

Междувременно, Харди си прибираше нещата в куфарчето, като се надяваше, че Селин Неш е решила да не чака заседателите да се оттеглят.

Селин изникна до него още на вратата.

— Съжалявам — каза тя. Промуши ръка през неговата и той усети топлината на тялото й, там, където кожата им се допираше.

— Няма нищо, всеки може да се разстрои. Случва се.

— Не знам какво ми стана. Не исках нищо подобно да се случва.

— Няма нищо, забрави го. Току-що се придвижихме към процес. Сега трябва да бързам.

Той беше спрял пред асансьорите. Тя стоеше прекалено близо и сърцето му биеше достатъчно силно, за да го усеща.

— Какво искаш да направя, Селин?

— Просто не искам да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. Бях нетактичен, не беше много професионално.

— Не ми пука за професионализма.

— Но отношенията ни са чисто професионални — заяви той, толкова ясно, колкото можеше. После добави: — Няма значение.

— Има, има значение. Знаеш ли какво означава да си съвсем сам?

Въпрос от непрофесионално естество.

Асансьорите се отвориха, претъпкани, както винаги. Харди се качи, Селин се притисна към него, бедро до бедро, ръката й в неговата. Усети мириса на пудрата, която използваше, същата пудра, която остави по него, когато го посрещна с целувка в „Силни тела“ снощи и която беше изтрил в „Шамрок“, преди Франи да бе дошла, за да прекарат тяхната вечер. Не натисна копчето за неговия етаж и се возиха мълчаливо по целия път надолу до партера, докато всички останали около тях не спираха да говорят.

Излязоха от входната врата, завиха на изток по „Браянт“, за да се скрият от палещото слънце. От Залива подухваше хлад. Изминаха две пресечки, преди Харди да каже, че знае много добре какво означава да бъдеш съвсем сам.

Селин го прие, без да каже нищо. После:

— Сигурно ме смяташ за луда.

Той се усмихна.

— Хората вършат налудничави неща. Но това не означава непременно, че са луди.

— Не значи ли?

Харди направи още няколко крачки.

— Не знам, може и да значи.

Беше едно малко кубинско кафене, без име, тъмно като в пещера. Масата бе от изрязан шперплат — имаше седем такива маси, четирите бяха заети. Испански телевизионен канал жужеше от ъгъла в дъното. Хубавият мирис ги бе накарал да спрат и да влязат. Пиеха кафе кон Лече, приготвено от сгорещено до пяна мляко, сладко.

Ако влезехте, и ги видехте да стоят един срещу друг, освен че щяхте да разберете, че мястото им едва ли е тук с техните английски дрехи и цвят на кожата, също така щяхте да предположите много верни неща за тях. Въпреки, че не се познаваха много добре, между двамата съществуваше силно привличане. Трябваше да го овладеят, като поставят масата помежду си. Не бяха любовници, ако бяха, щяха да седят един до друг. Е, може и да се бяха скарали, но не се сдържаха сърдито. Не, първото впечатление беше правилно. Стремяха се към нещо.

Мъжът се бе привел напред, ръцете му стискаха широката дълбока чаша за кафе. Той не просто се облягаше, всъщност по-скоро се беше прегърбил, унесен, хипнотизиран?

Тя изглеждаше по-въздържана, но имаше неща, с които се издаваше, негласни покани. Стоеше отстрани на него, много добре сложена. Тъмният й костюм бе невзрачен, но се виждаха голяма част от прекрасните й крака, здраво кръстосани и свити назад под стола й. Тя леко придържаше чашата си с една ръка — другата беше протегната, достатъчно незабележимо към него, на разположение, ако я искаше, ако посмееше да я вземе.

Предимно тя говореше. Бихте си помислили, че именно днес ще го направят. Оттук ще отидат у нея или у него, или може би в мотел. Усещаше се, дори и от другата страна на помещението.

28

След като Дороти си тръгна, Джеф Елиът се обади на Паркър Уайтлоу в „Кроникъл“ и му каза, че зрението му се е възстановило — щял да се върне на работа на следващия ден.

Не отговаряше напълно на истината, но нямаше защо Паркър да знае. Повечето хора нямаха никаква представа как се развива склерозата. Можеха да видят резултатите — отслабналите крайници, загубата на тегло, липсата на координация в движенията — но си нямаха и понятие за това, как болестта напредва. Джеф си помисли, че това беше добре. Само в негова полза бе, ако Паркър си помислеше, че каквото там го бе приковало на легло за един ден, вече напълно е отшумяло и той може да бъде отново първокласния репортер, който бе бил преди.

В действителност, зрението му още беше доста слабо. Вчерашният ден, започнал в абсолютен мрак, го бе окуражил с известно проглеждане. Зрението му, постепенно, по малко, се бе завърнало. Но докато го пробваше, откри, че лявото му око още за нищо не става — кафявото петно препречваше всичко, освен най-крайните части от периферията. Дясното бе малко по-добре — обсега на виждане беше по-широк, въпреки че всичко бе размазано. Но той реши, че ще се справи. Не смяташе, че ще е много умно да се опита да шофира, но с останалото можеше да се оправи.

Лекарят му беше казал, че тъй като имало известна, почти незабавна ремисия от пълното ослепяване, съществувала малка надежда и можело да се очаква постепенно подобрение при продължително лечение със стероиди. Можел дори да си възвърне нормалното зрение. Евентуално.

На сутринта се обади в кантората на Мори Картър и каза на Дороти, че наистина трябва да отиде на работа, но би искал да я види довечера, както се били уговорили.

— Добре, а как ще отидеш на работа?

— Ще си взема такси.

Не искаше и да чуе за такси. Каза му, че можела да си вземе няколко часа — „Мори също ужасно съжалява за това. Вътрешно е добър човек.“ — и да дойде до обяд. Би ли бил така любезен да я изчака?

— Не е необходимо да го правиш.

— Разбира се, че не е. Кой казва, че нещо съм направила?

Позволиха му да се изкъпе и избръсне. Дрехите му бяха от онзи ден, но ставаха, къде-къде по-добре бяха от нощницата. Дороти пристигна преди дванайсет и половина и го закара с количката до колата си. Утрешната мъгла по Авенютата не се беше стопила и светлината се процеждаше през нея. Тя сложи патериците му в багажника, а той сам се настани на мястото до шофьора отпред. Краката му още не бяха напълно парализирани.

Хапнаха по един сандвич в „Томис Джойнт“ и той пристигна в редакцията към четири. Тя го остави на входа на „Кроникъл“ и каза, че ще дойде да го вземе към шест и най-добре било да е тук. Отново го беше целунала.

Имаше съобщение от някаква Елизабет Пулиъс от областната прокуратура, като накрая се казваше, че е относно Оуен Неш. Това го накара да си припомни всичко отново — въпроса с гаранцията, Харди и Глицки, стратегията на Фримън. Надяваше се да не е изпуснал много в деня, през който го нямаше. Обади се на Пулиъс и прегледа вестниците от последните два дни, като включи настолната си лампа и присвиваше очи, за да прочете мъгливите букви. След краткото съобщение на девета страница, че Мей била пусната под гаранция, не се споменаваше нищо повече.

Разбира се, че ще го свалят. Нищо не се беше случило. Решението на съда да определи предварителното изслушване за края на лятото бе отклонило вятъра от платната. Положението беше отчайващо. Само ако откриеше нещо около връзката Фримън — Шин щеше да си осигури нов материал, нова сензация.

Беше му харесало да работи по горещ материал. Това промени цялостното му виждане по отношение на работата, на света. Хората се интересуваха от него, търсеха мнението му, включваха го в шегите си. Вече не бе просто сакатото момче.

Телефонът иззвъня и беше Пулиъс — не знаела дали вече бил научил от Харди или от някой друг, но върховните съдебни заседатели току-що пуснали в ход обвинението срещу Мей Шин. Делото щяло да се гледа във Върховния съд. Просто си помислила, сигурно ще иска да го знае.

Историята за върховните съдебни заседатели беше написана и предадена. Паркър бе дошъл лично, впечатлен от материала за заседателите. Каза, че било хубаво да види как един репортер се разтичва, задейства връзките си. Може начинът да бил старомоден, но постигал най-добрите резултати. Между другото, как били очите му?

Чудесно. Очите били чудесно.

Дороти беше до бордюра точно в шест, с отворена врата, очаквайки го. Видя цветя на задната седалка, кафява кесия за покупки, от която стърчеше една франзела.

Живееше в едно студио на първия етаж на Гоу стрийт, точно където улицата се изравняваше на билото на един от прочутите хълмове на Сан Франциско.

— Господи, колко е приятно! — възкликна тя.

Помещението се отличаваше със стенно осветление, дъсчен под и матрак на пода в единия ъгъл. В другия ъгъл имаше куп стари броеве на „Сан Франциско Кроникъл“, висок около метър. Белите стени бяха голи, като изключим един черно-бял плакат на Албърт Айнщайн, който ежедневно напомняше на Джеф, че великите гении винаги са срещали яростната съпротива на посредствените умове. Останалото от мебелировката се състоеше от един висок стол, пъхнат под плота на бара, който разделяше бокса от другата част на помещението.

Дороти събра пощата, разпръсната на пода и я сложи на бара до кесията с продукти. Вдигна цветята.

— Всякаква стара ваза би свършила работа — каза тя. — Няма нужда да вадиш кристалите.

Допадаше му как говореше. Без злоба, но изстискваше по капчица хумор във всяка ситуация. Хареса апартамента му. Не искаше да я води тук, но тя не го бе оставила на мира.

— Не успя да се обадиш на приятелката си, а? Страх те е, да не би да побеснее.

— Няма никаква приятелка, Дороти.

— Ще видим тая работа.

И ето ги тук. Тя отряза капака на кутията за мляко и изля стотината грама вкиснала бяла течност, която беше останала вътре. „Няма нужда сам да си квасиш мляко“. Подреди в нея цветята — пъстър букет от маргарити, калифорнийски макове и нарциси — и я и постави в края на барплота.

Приготви му пилешки гърди с лук, чушки и гъби и някакъв вид винен сос, който изляха върху ориза си. Ядоха на пода, седнали върху едно одеяло от леглото, сгънато на две. Когато свършиха, Дороти се опъна и се облегна на стената. Потупа скута си.

— Защо не сложиш главата си тук?

Очите го боляха и не можеше да я вижда ясно. Единствената светлина идваше от малка крушка над готварската печка. Той положи глава върху бедрото й и усети как пръстите й галят косата му.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза той.

— Съжалявам. Страхувам се, че не — после пръстът й премина по бузата му и леко го перна по брадичката. — Голям глупчо си. Някой някога казвал ли ти го е?

— Не. Хората не се занасят с мен.

— И много губят — отвърна тя. — Какво искаше да ме попиташ?

Нямаше смисъл да го избягва. Трябваше да знае.

— Защо го правиш? Защо се държиш мило с мен?

— О, ще получа четири точки затова. Училищен проект — сега го хвана за бузата и здраво го ощипа. — Никога ли не те е харесвало момиче досега?

— Разбира се. Е, не и след…

— Какво? Краката ти ли?

Той повдигна рамене.

— Нали знаеш. Цялата работа.

— Не знам. Каква цяла работа? Личността ти се е деформирала или какво?

— Просто е прекалено много, за да очакваш от някого да се примири.

— Просто си изглежда като една хубава патерица, няма за какво да си играем на думи. Искам да кажа, никой не е съвършен. Когато се влюбиш в някого, трябва да приемеш и недостатъците му.

— Да, но любовта едва ли може да пламне, когато ти се набиват в очите.

— Понякога пламва — отвърна тя. — По-малко остават скрити. Може дори и да е по-добре. Определено е по-добре, отколкото да се заблуждаваш и да откриеш по-късно.

— Не виждам кой знае колко от твоите. Недостатъци, искам кажа.

— Е, просто по щастлива случайност, аз съм единственият човек без недостатъци. Освен, предупреждавам те още отсега, че съм от типа перфекционисти. Обичам вкъщи да е чисто. Ако стискаш пастата за зъби по средата полудявам, държа формичките за лед да се пълнят незабавно. Нищо не може да ме вбеси толкова, колкото до половина пълна формичка за лед. Също така съм невъздържана и директна, въпреки че трябва да си кажа, всъщност не съм заядлива. Но съм много подредена, прекалено подредена.

— Това не са кой знае колко съществени недостатъци.

— Освен това съм нахална. И доста егоистична. Мисля първо за себе си, повече отколкото ми се иска.

— Изобщо не съм забелязал. Поне не с мен.

— Напротив, забелязал си — тя потопи пръста си в чашата с вино и го прокара по устните му. — Ако се замислиш, например, точно сега съм в доста егоистично настроение.

Харди се бе върнал там, откъдето беше започнало всичко, при басейна за акули в аквариума „Стейнхарт“.

Той седеше върху количката и се вслушваше в смътните бълбукания и трептения, които идваха откъм стените наоколо. Макар да знаеше, че водата вътре изобщо не е топла, тънък слой пара се издигаше от кръглия басейн в центъра на помещението. Стените лъщяха от влагата, светлината беше приглушена и някак зеленикава. Влязъл бе със собствения си ключ.

След вечеря Франи беше уморена, а той се чувстваше слаб и отпуснат, така че си облече един анцуг и й каза, че отива да потича. Защо не си легнела рано?

В момента наближаваше девет и половина. Не беше тичал кой знае колко, по-скоро бързо ходене без конкретна посока. Във всеки случай, довело го бе дотук. Леко се беше изпотил и седеше, с лакти, опрени на коленете и ръце, преплетени отпред.

„Знаеш ли какво означава да си съвсем сам?“

Със сигурност знаеше. Така се чувстваше сега.

Семейството му си бе у дома. Някои от приятелите му, без съмнение, бяха на петстотин метра оттук, в „Шамрок“. Можеше да се обади на Глицки или на Пико, да излезе и да обърне по няколко чашки, да хвърли няколко стрелички. Но някак си съзнаваше, че това нищо няма да промени. Беше съвсем сам, изваден от орбитата си. Опитваше се да усети притеглянето на другите тела, старата позната гравитация. Не можеше нито да я усети, нито да й се подаде.

Онова, което трябваше да направи, беше утре сутринта да отиде кабинета на Драйсдейл и да си подаде оставката. Просто да прекрати. Да свие платната. Иди и поискай Моузес да те вземе на старата ти работа в „Шамрок“ и се върни към предишния си живот.

Нямаше нужда от парите. Можеше да се откаже от правото още сега, и светът щеше да продължи да се върти, Мей Шин щеше да бъде съдена, Пулиъс щеше да отбелязва нови и нови успехи.

Изтръпнал целия, той се изправи от количката и се запъти към стената на басейна — бетонен кръг с дълбочина метър и петдесет. Пъхна ръце в предните джобове на горнището си и напипа ключовете си в десния.

В орбитата му точно сега имаше един-единствен човек. И тя, мислеше си Харди, също беше съвсем сама. Вчера си бе помислил, че може би е луда. Днес виждаше нещата в съвсем друга светлина. Селин едва се държеше. Баща й бе всичко за нея. Дали харесваш и се възхищаваш на Оуен Неш или не, дали взаимоотношенията им са били хубави или лоши — контролирал ли я е, или не, тя бе оставена със зееща рана. Ако беше избухнала пред Харди, то бе, защото се беше стегнала прекалено здраво, задържаше всичко вътре в себе си. Затова и бяха тези продължителни тренировки — за да го изкара.

Но не се получаваше. Поне не още. Опитваше се и беше разбрала. Знаеше, какво й трябва — трябваше й някакъв изход от празнотата, самотата, болката от прясната рана. Опитваше се, но й трябваше време.

И още нещо, трябваше да го приеме, имаше нужда от него. Поради незнайно каква причина, той беше спасителното въже. Както тя бе казала, не я интересуваха професионалните им взаимоотношения. Той беше свързан с нея…

И точно заради това трябваше да напусне. Това не бе негова работа. Не беше негова грижа. Не можеше да се намесва в живота му.

Но тя се намесваше. Опитваше се да се убеди, че е на ниво, което може да контролира. Не можеше да си позволи да направи нещо, което да заплаши Франи; тя също разчиташе на него. Както и Ребека, и нероденото дете. Ако изобщо имаше някакво мнение за себе си, то беше, поне се надяваше да е така, че е почтен човек и той се бе отдал изцяло на Франи. Обичаше Франи. Животът му го задоволяваше. Собствената му безкрайна празнина изглежда бе изчезнала през последната година, и то благодарение на нея. Тя беше неговата опора и той знаеше, че трябва да се върне обратно в орбитата й. Собственото му спасение, знаеше той, бе там, с нея. Но също така знаеше, че няма да се откаже — нито от правото, нито от делото — и знаеше защо. Надяваше се — обикновено не би се молил, но сега се молеше, — че няма да направи нищо заради привличането, заради връзката. Отново си повтори, че може да държи нещата под контрол.

29

„Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне“. Съдия Лио Чоморо го беше чувал хиляди пъти от баща си. Съветът винаги му се бе струвал погрешен. Начинът да постигнеш нещо беше да го желаеш, да се съсредоточиш върху него. Така бе постигнал всичко, което днес притежаваше — съдийско място преди четирийсетте, красива жена, три интелигентни деца, къща в Сан Франсис Ууд.

Но напоследък бе започнал да си мисли, че в края на краищата в съвета на баща му може и да имаше нещо вярно. Беше си пожелавал и пожелавал някой ден да може да свали от плещите си товара на добрия администратор, което само по себе си бе нещо, с което да се гордее човек. Лио винаги се бе проявявал като организатор, общественик, достатъчно интелигентен, за да бъде лидер, но последовател на теорията, че добрият лидер първо трябва да се научи как да бъде добър последовател.

И заложбите му го бяха измъкнали от Модесто и от гаража на баща му. Той винаги бе смятал, че постоянството в ученето, а не толкова умствените му способности, му беше помогнало да изкара матурата в „Сан Хосе“ и после да влезе в правния университет „Хейстингс“ в Сан Франциско.

В „Хейстингс“ не бе стигал до страниците на „Лоу Ревю“, не беше сред първите десет процента, не беше ухажван от големите фирми. Но бе изкарал, бе взел държавния изпит на втория път и си бе намерил работа като деловодител в Централната щатска прокуратура.

Работеше усилено. Никой не можеше да каже, че не е лоялен и прилежен служител и когато главният прокурор най-накрая беше избран в Конгреса, Лио стана пръв помощник по бюджетните въпроси. Той беше по организацията, експедитивен и безпристрастен. Някой не си ли вършеше работата, уволняваше го. Имал семейство, ами тогава е трябвало да работи повече, като вижда, че секирата се задава.

Аритметиката в бюджетната игра му харесваше. Беше така просто. Имаш толкова и толкова пари да похарчиш, първо се оглеждаш наоколо за онези, които са били добри към теб, после включваш службите, от които имаш нужда и орязваш, ако сметнеш — или поискаш — за необходимо, там, където системата не работи ефикасно. И уравняваш сумите. За организиран човек като Лио, това беше детска игра.

Например, по време на някои съвещания по бюджета Лио бе вдигнал много шум около това, че на либералните съдии, особено в Сан Франциско, им се плаща много, а те не правят нищо — пускат хора, хванати при полицейски клопки, просто така. Кръц, кръц. Отрязване на премиите към заплатите, премахване на съдийските повишения.

Разбира се, за да оцелееш ти самият, не създаваш кой знае колко приятели. Наистина не можеш да си го позволиш. Но вместо това имаш съюзници — главният прокурор, впоследствие губернатор, например, се оказа дяволски добър. Жената на Лио, Джина, също. Страхотна, много по-умна от него самия — и привлекателна. Републиканка от Санта Барбара, тя също беше работила като държавен служител, но след като се сдобиха с Лио младши, всички мисли за политика се изпариха от главата й. Сега тя бе негов съюзник. Беше лоялна и си гледаше задълженията. Не беше ли това живот, а?

Накрая, съобразно плана, Лио получи онова, което бе желал. При напускането си от прокуратурата неговият наставник, губернаторът, го беше възнаградил за шестнайсетгодишната вярна служба, като го бе назначил на съдийско място в Сан Франциско. Само дето сега, когато вече беше тук, откри, че работата носи цялото очарование на кланица, само дето вместо добитък имаше хора.

До пристигането на Лио Чоморо, преди осемнайсет месеца, отговарящите за графика на Върховния съд съдии се сменяха на всеки шест месеца. Работата беше толкова скучна, че от никого не можеше да се очаква да издържи по-дълго от това. Но бюджетната философия на Лио, докато беше работил за губернатора, комбинирана с липсата му на вяра в личното приятелство, бе създала около него облак от политическо негодувание и съдиите от Сан Франциско не губиха време да го поставят на мястото му — а именно месечния график, където си и остана.

Каква ирония на съдбата. Лио беше съдия, който мислеше, че на света съществува справедливост. Или поне трябва да съществува. Вярвал бе, че ако работиш къртовски и си изпълняваш задълженията както трябва, хората ще започнат да те уважават. Ще те повишат. Ще се изкачиш нагоре.

Ха-ха!

Днес, вторник, седми юли, Лио Чоморо се потеше под тогата си в отдел 22 и се занимаваше с неща, които не би възложил и на деловодителя си. Графикът беше необходимо зло във всички големи юрисдикции — трябваше да има някакъв механизъм, който да определя кои заподозрени в кои съдебни зали да отидат, дали са готови, или не, делата за процес, цялата административна работа, която бе нужна, за да се поддържа експедитивността на осемте съдебни зали и техния персонал, така че наказателнопроцесуалната система да може да продължава да мели.

Това беше работа, за която Лио бе напълно подходящ както по отношение на опита, така и по темперамент. Мислеше си, че никога няма да се измъкне оттук и това го влудяваше.

— Добре, съдебен график, ред шести, какво имаме там?

Тази сутрин никога нямаше да свърши. Съдебният пристав донесе „ред шести“ — всички дела бяха обозначени с номера на ред върху огромната компютърна разпечатка, която трябваше да се обработва всеки понеделник. Само, че миналият понеделник беше празник. Така че списъкът сега бе по-дълъг.

Той се насили да погледне нагоре. „Ред шести“ беше мъж на възраст колкото Лио, латиноамериканец, въпреки че на Лио изобщо не му пукаше за расовата му принадлежност. „Ред шести“ се тътреше зад пристава към подиума пред съдийската банка. Г-н Запата се представляваше от обществения защитник г-н Роугън. Чоморо погледна надолу към списъка за следващия свободен съдия, Фаулър отдел 27. Обяви името и отдела.

— Извинете ме, Ваша светлост.

Лио вдигна глава. Всяко прекъсване, всяка промяна в ужасната рутина бе добре дошла. Беше стажантът за през лятото, който цяла сутрин тихо следеше процедурата от прокурорската банка.

— Може ли да се приближа?

Момчето напомняше на Лио за него самия, когато беше студент. Тъмнокосо, сериозно, напрегнато, преглъщайки притеснението си, то прошепна.

— Г-н Драйсдейл би искал да ви помоли да преразгледате назначението на г-н Запата за друг отдел.

Лио Чоморо огледа залата. Двамата с Арт Драйсдейл преглеждаха графика за разпределението на делата всеки петък вечер и той нищо не бе споменал за Запата. Е, може нещо ново да бе изникнало, но Арт го нямаше в залата.

— Къде е г-н Драйсдейл?

— В кабинета си, Ваша светлост. Помоли, ако можете да дадете почивка.

— Кога го е направил, като го няма тук?

— Това е всичко, което ми поръча да кажа, Ваша светлост, ако можете да дадете почивка и да му се обадите по телефона.

Лио се намръщи. Искаше да продължи нататък, но прояви разбиране към хлапето, а и с Драйсдейл правеха графика всяка седмица. В един свят, пълен с неприятели, нямаше защо да си създава още един. Той погледна към защитника.

— Г-н Запата, седнете. Съдът се оттегля за десет минути.

— Доста необичайно, Арт. Заобикаляне на закона е.

— Знам, че е — Драйсдейл нямаше намерение да замазва положението. Това беше по искане на Лок, той само предаваше съобщението, толкова. Беше се облегнал удобно назад в коженото кресло пред бюрото на Чоморо. — Не искаме Запата да отиде в отдела на Фаулър. Той прекрати последното дело.

— Знам. Прочетох за това. Запата полицейска клопка ли е?

Арт кимна.

— Просто го пропуснах в петък, иначе щях още тогава да го спомена.

Чоморо разместваше разни неща по бюрото си.

— Вече го прехвърлих, Арт. Роугън може да се разсмърди — беше обявил отдел 27 — съдебната зала на Фаулър. Ако адвокатът, който бе назначил, бе информиран за случилото се, тогава щеше да знае позицията на Фаулър към подобен род дела. От гледна точка на Роугън, Фаулър беше шанс за клиента й — щеше да отхвърли обвинението. Всеки друг съдия вероятно нямаше да го направи.

Арт се приведе напред.

— Готови сме да загубим едно дело. Но не искаме повече на Фаулър да се падат от тях — да започне ново анулиране и да се прекара програмата.

Чоморо разгърна шумно някакви листове. Животът му беше шумолене на хартия. Не смяташе, че може да постъпи така, както Арт предлагаше. Беше най-малкото неетично. Прокурорът или адвокатът винаги можеха да направят отвод на даден съдия. Един съдия можеше да бъде отстранен от дело заради конфликт на интереси, защото той или тя познават обвиняемия или въобще, без каквото и да е основание, но подобни публични отводи винаги бяха свързани с политически борби, от които губеха и двете страни. Обикновено такива проблеми се решаваха насаме в кабинетите на главния отдел, отговарящ за графика и определени дела просто никога не се възлагаха на определени съдии. Но тук делото на г-н Запата публично беше назначено за разглеждане.

— Не смятам, че мога да го направя, Арт.

Драйсдейл не беше изненадан. Той кимна, после се наведе напред, с ръце подпрени на коленете и заяви:

— Лио, Ваша светлост, откога си тук на графика?

На Чоморо му трябваше минутка, лека промяна в позата, подобно тази на Арт. Устата му се изви нагоре.

— Година и половина, може би.

— Говори ли се, че ще те сменят?

Чоморо повдигна рамене.

— Ако някой се пенсионира скоро или умре. Аз съм новият.

Арт се облегна назад.

— Преди тази работа се въртеше, Лио. Знаеш ли?

Отново кисела усмивка.

— Чух да се говори.

— Но ако някой се зъби, ако се държи високомерно, не си създава приятели, не прави услуги… — Арт вдигна ръка. — Не става въпрос за нарушаване на закона, говоря за дребни неща, прояви на вежливост. Нещата могат да се променят, само това казвам. Крис Лок е близък с някои от твоите колеги, както и Ригби. И на двамата им харесва тази програма, същата, която е хванала Запата. И никой — нито дори и Фаулър — не отрича, че тези типове крадат. Те все пак трябва да бъдат признати за виновни от съдебните заседатели. Ще бъдат съдени справедливо. Не прескачаме закона, може би просто настройваме по-добре бюрократичната машина.

Чоморо нито за миг не се поддаде на аргумента на Драйсдейл, че не заобикаляли закона. Разбира се, че го заобикаляха. Но той не беше новак в политиката, в сделките. Разбираше кога една сделка я бива, още щом я подушеше. И ако приемем, че ще се хващаш на хорото — не беше умно да оставяш нещата висящи.

— Денят на труда — отвърна той. — Да съм свален от графика до Деня на труда.

Арт Драйсдейл се изправи и протегна ръка през бюрото.

— Дадено — каза той.

— „Ред шести“ — г-н Запата се беше върнал отново на подиума. — Съжалявам, но е станало недоразумение в графика, грешката е моя. Делото ще се гледа в отдел — той отново погледна надолу, за да не сбърка пак — двайсет и четири, съдия Томасино.

Лио видя как „Ред шести“ бива изведен в жълтия си затворнически гащеризон. Времето беше спряло. Още нямаше обяд, а той току-що се бе върнал от почивка. Кръвта му бушуваше. Е, готово. Възможно беше г-ца Роугън никога да не разбере значението на смяната на отдела. Арт щеше да се погрижи да бъде предупреждаван за всякакви следващи Запатовци и всичко това никога повече нямаше да се повтори. Въпреки че…

Той се отърси, полазиха го тръпки в горещата стая.

— В графика за предявяване на обвинения, ред 137 — обяви секретарят. — Наказателен кодекс, параграф 187, убийство.

Изведнъж тръпката се изпари. Нещо в делата за убийство привлича вниманието ти, дори и когато вече си свикнал с тях. Това беше същото, което двамата с Елизабет Пулиъс бяха обсъждали след предявяването на обвинението в четвъртък — „Оуен Неш“. Нещата се влачеха в Общинския съд, а прокуратурата нямаше да допусне това. В петък Арт Драйсдейл бе казал на Чоморо, че ще се гледа сутринта, и че щели да го придвижат нататък, ако не по бързата, то по светкавичната процедура. Щели да изпратят малко предупреждение на нискостоящите кръгове.

Ред 137 — Мей Шинтака, арестувана по обвиненията, предявени от върховните съдебни заседатели и отново пусната под гаранция. Беше в галерията, Чоморо я бе забелязал по-рано тази сутрин, единствено цвете в полето с бурените. Това ли беше „Ред 137“? Той повдигна вежди, после отново погледна надолу. Сега тя стоеше изправена на подиума. До нея бе застанал Дейвид Фримън, може би най-добрият адвокат в града. Обвиняемата и нейният раздърпан адвокат бяха нагледен пример за контраст. Лио теоретично предположи, че размъкнатото облекло на Фримън беше нарочно замислено, за да изглежда пред съдебните заседатели като обикновен човек, един от тях, от народа.

Но хората от народа не изкарваха по половин милион и повече на година.

— Г-н Фримън — каза той, — как сте днес?

Фримън кимна.

— Добре, благодаря ви, Ваша светлост.

По време на прекъсването с Арт Елизабет Пулиъс бе дошла в съдебната зала, и седеше на прокурорската банка, заедно с помощника си, един от новодошлите. Той им кимна.

— Обвинението готово ли е да заведе дело?

— Протестирам, ваша светлост — Фримън не си губеше времето.

— Готови сме, ваша светлост — дойде едновременно от Пулиъс.

— На какво основание?

Фримън повиши глас:

— Както Ваша светлост знае, Общинският съд удължи процедурата по делото до Деня на труда.

— Да, но сега сте във Върховния съд, г-н Фримън. Какво по-точно искате?

— Няма никакви доказателства в подкрепа на… — Фримън млъкна, започна отново. — Предварителното изслушване щеше да разкрие недостатъчно доказателствен материал за образуването на дело, ваша светлост.

— Явно върховните съдебни заседатели са на друго мнение. Те възбудиха съдебно преследване.

— Ваша светлост! — Пулиъс беше станала на крака. — Хората…

Чоморо удари с чукчето си.

— Извинете ме, г-це Пулиъс. Разбирам каква е обществената позиция по делото. Г-н Фримън, няма да оспорваме доказателствата на този етап. Съдебните заседатели са тези, които трябва да решат. Вероятно иск за по-малко отсрочване в Общинския съд щеше да избегне проблема.

— Ваша светлост, клиентката ми не бива да бъде съдена по това обвинение. Ще подам иск за връщането му обратно в Общинския съд.

Чоморо се усмихна. Фримън много отрано започваше да си изстрелва патроните.

— Страхувам се, че подобна възможност е изключена, г-н Фримън.

Адвокатът изобщо не изглеждаше впечатлен.

— Този прибързан показен процес явно се мотивира от факта, че прокуратурата се радва на публичността на тази сензация…

— Ваша светлост, протестирам!

Чоморо кимна към Пулиъс.

— Мисля, че и аз на ваше място бих направил същото.

Фримън продължи, без да спира.

— … да не говорим за очебийната расова и класова дискриминация, доказана чрез…

— Г-н Фримън! Достатъчно. Напомням ви, че този съд действа под юрисдикцията на върховните съдебни заседатели. Няма да търпя подобни изблици. Обвинението твърди, че е готово за завеждането на дело. Ако доказателствата им са слаби, струва ми се, че това би било само във ваша полза. Добре тогава.

Чоморо дори не трябваше да поглежда надолу, за да види къде отива това дело.

— Струва ми се, че по това дело ще има множество искове Изпращам всичко — обвиненията, исковете, предварителните процедури и разглеждането на делото в отдел двайсет и седем, съдия Фаулър. Незабавно. Можете да решите спора там — той отново удари с чукчето си и си позволи да се усмихне. — Довиждане, господа. Вървете.

Не беше много по-надолу по коридора, така че на Харди не му остана кой знае колко време да каже на Пулиъс за връзката си с Фаулър.

— Няма значение — отвърна тя. — Обсъждал ли си делото с него извън службата?

— Не, изобщо не съм го обсъждал.

— Тогава не бих се тревожила за това — още една възможност да му напомни за съответното им положение и тя не я пропусна. — Освен това, ти не си официалният обвинител по делото, аз съм. Ти ми помагаш.

— Мисля, че ако Фримън подуши нещо, веднага ще подаде иск за прекратяване на делото.

— Фримън иска прекратяване на делото и ако на пристава му тече носа. И какво от това?

— Ами, малко съм разтревожен.

Тя спря и се извърна към него.

— Дизмъс, слушай. Нали вече не ти е тъст?

— Не.

— Значи в основата си нещата се свеждат до факта, че се виждаш със съдията извънслужебно. Е, и аз се виждам със съдията извън службата и се джавкаме като куче и котка. Няма да се изненадам ако се окаже, че и Фримън се вижда с него. По дяволите, и двамата членуват в богаташки клубове, сигурно играят покер заедно. Може да си обменят съвети за борсата. Това няма никакво значение. Двамата със съдия Фаулър нямате никаква връзка, законова или друга. Няма никакъв проблем.

Пулиъс, помисли си Харди, я биваше за нещата, които не бяха проблем. Биваше я във всичко. Нямаше как да не го разбереш.

Пулиъс стигна до вратата на отдел 27 и отвори едното крило пред Харди.

— Възрастта пред красотата — каза тя.

Орбитите бяха съвпаднали от само себе си.

Петъкът беше претоварен ден, няколко предварителни изслушвания, няколко спазарявания за обвинението, обяд с четирима от тайфата в прокуратурата, на никой и през ум не му минаваше за убийства.

Франи и Харди се бяха любили два пъти през дългите празници по случай Четвърти юли. Първия път, петък вечер, напрегнато и мълчаливо, после близостта, един до друг… Лежаха и разговаряха до късно посред нощ.

В събота беше пикникът с Моузес, настоящата му приятелка Сюзън, цялото семейство Глицки и Пико и Анджела с децата. Ребека отново беше здрава, най-после — отново онова весело, гукащо чудесно мъничко същество. Бейзбол, бира и барбекю. Рожденият ден на Америка през чудото на още един топъл ден.

После, в неделя сутринта излязоха да хапнат навън и си разделиха най-вкусната паеля в целия град. Когато се прибраха, Франи каза на Харди, че нямало нищо, Ребека щяла да си спомня, че родителите й са се смели и боричкали много, докато е била бебе, но това едва ли би увредило психиката й.

В понеделник, шести, върнал се отново към собствения си център, прекара сутринта с Франи, рисуваха с шаблони и пастели кончета и делфини по стените в стаята на Ребека. Следобеда поработи малко в кабинета си, като се обади на Ейб и го попита дали не може да поиска извадка на телефонните разговори на Мей Шин от деня, в който Оуен Неш бе убит. Ако бе звъняла на някого този ден, обвинението им беше в опасност, а доколкото знаеше, никой не бе проверил обажданията. Попита Ейб дали могат да засекат употребата на газ или вода, електричество, нещо, което би означавало, че в къщата е имало някой и Ейб му беше отговорил, че е невъзможно, тези уреди не се наблюдавали по този начин.

Селин не засенчваше нещата. Харди знаеше, че в бързината Пулиъс нямаше да се прояви като всемогъщия вълшебник по отношение на детайлите и след пропуска в четвъртък пред върховните съдебни заседатели, той просто сам повторно проверяваше всичко.

30

Джеф Елиът му свирна от галерията, от другата страна на перилата в отдел 27. Сигурно и той беше присъствал в 22-и за разпределянето, въпреки, че Харди, съсредоточен върху процедурата, не го бе видял. Всъщност, като се замислеше, не беше виждал Джеф от няколко дни и сега той не изглеждаше никак добре — лицето му бе подпухнало и носеше тъмни очила, дори и тук, вътре в съдебната зала. Обаче пак се усмихваше, обичайният, изпълнен с енергия Джеф Елиът. А и защо не? Материалът му отново набираше скорост.

Джеф му махаше да се приближи към перилата. Той бутна Пулиъс.

— Онова там е Елиът — каза той. — Репортерът. Искаше да се запознаеше него.

— О — възкликна тя. — Чудесно.

Вадеше някакви листове и тъкмо понечи да се извърне, Харди я чакаше, когато приставът обяви:

— Внимание! Внимание! Отдел 27-и на Върховния съд на града и областта Сан Франциско започва заседанието си под председателството на съдия Анди Фаулър. Моля всички да станат.

Съдията се появи от кабинета, облечен с тогата си. Елиът трябваше да почака.

Когато видя Анди, Харди почувства угризения на съвестта — изобщо не си бе направил труда да провери как е съдията, независимо какво го измъчваше. Трябваше да му се обади и да определи дата за скуош. Или нещо такова.

Не беше чувал и бившата си жена, Джейн. Може би кризата, ако бе имало такава — бе преминала. Със сигурност, горе на съдийската банка, Анди изглеждаше както винаги, авторитетен и внушителен. Той кимна приятелски на Харди. Очите му се спряха за миг върху банката на защитата — Мей Шин гледаше право към него, пресрещайки погледа му. Корава жена, въпреки че предизвикването на съдия не беше препоръчителна защитна стратегия. Фримън беше зает с изпразването на куфарчето си. Изглежда не забеляза размяната на погледи.

Фаулър пръв отклони своя, очите му се насочиха отново към Пулиъс. После пак към Харди. Той подреди нещо пред себе си, докато приставът четеше отново предявеното обвинение — параграф 187, убийство.

Галерията вече бе препълнена. Беше доста необичайно, почти невъзможно процесът да започне днес. Обикновено най-ранната дата за делото беше шейсет календарни дни от отправянето на обвинението. Но назначаването на датата зависеше от Фаулър. Това беше неговата съдебна зала.

Въпреки това процес за убийство, особено като този, беше сензация. След предявяването на обвинението в четвъртък, Харди бе чул, че Лок получавал обаждания от „Нюзуик“, „Тайм“, всичките големи — не можеха да го пропуснат.

Фаулър поздрави юристите в съдебната си зала. Той не беше казал и две думи, когато Фримън, както можеше да се предположи, поиска отсрочка. Прокуратурата използвала това като средство за добиване на популярност, имало расова дискриминация. Харди го следеше с половин ухо.

Фаулър изслуша по-голямата част, кимна съчувствено, после удари с чукчето.

— Ще назначим датата сега, г-н Фримън, но преди това, ако разполагате с уважителна причина за отсрочване, можете да предявите иск — той се усмихна. Това означаваше точка. Процесът щял да започне, след като предварителното изслушване минело през Общинския съд. Това беше добър знак.

Съдията оправи тогата си и се обърна към съдебната зала.

— Г-н Фримън — заяви той, — имахте ли възможност да упражните правото си на отвод в отдел 22? — адвокатът на защитата имаше еднократното право да отхвърли съдията, на когото беше поверено делото, независимо от основанията. Ако Фримън не харесваше Анди Фаулър, независимо поради каква причина, просто трябваше да каже и щяха да се върнат отново в графика, за друг отдел.

Но Фримън едва стана, за да отговори на въпроса.

— Не възнамерявам да се възползвам от него, Ваша светлост.

Фаулър замълча за миг, лицето му почервеня.

— Г-н Фримън?

Фримън продължаваше да се разправя с папките си, вадеше листове, шепнеше нещо на Мей.

— Казах, че не възразявам, ваша светлост.

Съдията бавно разместваше разни неща зад ръба на банката си. Той се облегна в креслото си, с опънати напред ръце. Личеше си, че е ядосан.

— Адвокатът на обвиняемата, би ли се приближил до банката?

Харди усети как залата стихна, докато Фримън избута стола си назад, потупа Мей по рамото и застана пред съдията. Фаулър се наведе и последва бърза размяна на реплики, след което той се изправи, удари с чукчето си и обяви прекъсване. Искал да види г-н Фримън в кабинета си.

— Какво, по дяволите, става? — попита Пулиъс.

— Нямам ни най-малка представа. Сигурно пак си разменят съвети за борсата.

Джим Бланчърд от „Трибюн“ се приближи и докосна Елиът по рамото.

— Търсят те по телефона горе. Някакво момиче.

Джеф се опитваше да привлече вниманието на Харди, откакто беше обявено прекъсването. Знаеше, че имаше нещо гнило в цялата работа и трябваше да разбере какво става, особено след като от четвъртък вечерта не беше мислил и пет минути за нещо друго, освен за Дороти Бърджес. Смяташе, че може да използва Харди, за да навакса, да навлезе отново във вътрешния развой на събитията, чиято нишка изглежда бе изгубил както по местните, така и по националните медии през дългите празници.

А явно сега, точно тук, в самото начало ставаше нещо между Фримън и Фаулър. Искаше да присъства, когато съдията се върнеше в залата, да разбере дали няма да бъде предоставено някакво обяснение.

Но Дороти — сигурно беше Дороти — бе по-важна. Щеше да има и други сензации. Не би разменил последните четири дни за нищо на света — нито за работата си, нито дори за това, да може отново да използва краката си.

Харди и Пулиъс явно спореха. Нямаше да измъкне нищо от тях, така че той сграбчи патериците си и тромаво се запридвижва през реда си в галерията и после през вратата.

В стаичката за репортерите вдигна слушалката.

— Джеф Елиът на телефона — каза той.

— Г-н Елиът. Обажда се Ивана Тръмп. Трябва да престанете да ме тормозите — Джеф се отпусна върху втория чин. Гласът на Дороти се сниши — Джеф, трябва да дойдеш тук. Няма да повярваш какво открих.

— Какво?

— Не съм сигурна какво точно означава, но Мори го нямаше цяла сутрин и най-накрая се хванах да напечатам документите по материала, върху който работиш, гаранцията на Мей Шинтака, нали така?

— Да. Е и?

— Трябва да дойдеш да видиш допълнителната гаранция към заема. Каза, че ти бил необходим някакъв документ за следа, нещо, от което да започнеш. Изглежда важно. Но предполагам, разбираш, че ще се наложи да ми платиш за информацията.

— Разбира се.

— Няма да е евтино.

Той се усмихна, спомняйки си бартерната система, която бяха разработили през празниците, за да измъкват тайни един от друг — тайни, които нямаха търпение да споделят.

— На твое разположение съм — отвърна той.

Анди Фаулър отново зае мястото си, удари с чукчето и отсрочи процеса за четиринайсети септември, девет и половина часа.

— Ваша светлост! — Пулиъс се изправи.

— Прокуроре?

— Може ли да се приближа?

Съдията кимна и й махна с ръка. Тя се запъти стегнато, без следа от обичайното полюшване.

— Какво има, Елизабет?

— Ваша светлост, с цялото ми уважение, обвинението би желало да разбере естеството на съвещанието ви с адвоката на защитата.

Фаулър, с непокътната тежест, погледна надолу от висотата на положението си. Личеше, че двамата не можеха да се понасят.

— С цялото ми уважение, прокуроре, онова, което правя в кабинета си, не ви влиза в работата. Но — той се наведе, с кръстосани отпред ръце, — но вие сте права, трябва да избегнем всякакъв признак на неприличие. Смятате, че двамата с адвоката на защитата се споразумяваме тайно зад гърба ви, така ли?

— Разбира се, че не, Ваша светлост, аз…

— Но мислите, че може да се стори така на останалите. Оценявам загрижеността ви. Четете ли вестници, Елизабет? Гледате ли телевизия?

Пулиъс го зяпна.

— Да, Ваша светлост, от време на време.

— Тогава сигурно сте забелязали, че убийството на Оуен Неш се сдоби с далеч по-голяма от обичайната публичност.

— Да, Ваша светлост.

— Ами, докато следях случая през последната седмица, ми хрумна, че може би ще е трудно да осигурим справедлив процес в Сан Франциско. Бях почти сигурен, че адвокатът на защитата ще внесе иск за прехвърляне разглеждането на делото на друг окръжен съд. Но, както без съмнение забелязахте, г-н Фримън не подаде такъв иск. Исках да му изясня, че подобно стратегическо решение — ако породи нежелани резултати, — по-късно не би могло да бъде използвано като основание за обвинение в неправилно проведен съдебен процес. Това задоволява ли ви?

— Напълно, Ваша светлост, благодаря ви. Не съм искала да покажа неуважение към съда.

Фаулър си позволи една ледена усмивка.

— Разбира се, прокуроре. Оправдан въпрос.

След като Фаулър се оттегли, Пулиъс изтрополи от съдебната зала, като остави Харди да събира документите им и да я последва. Фримън се приближи до прокурорската банка и каза на Харди, че се надявал да нямало лоши чувства от първоначалната им среща в помещението за свиждане на ареста.

— Изобщо.

— Знаете ли, ако ми позволите един безплатен съвет, не бих препоръчал използването на малкото изпускане на клиентката ми, че е била на „Елоиз“. Тя всъщност не е била.

Харди се усмихна.

— Това изглежда спорно, нали?

Фримън беше бръкнал с ръце в джобовете си и бе преметнал небрежно крак върху ъгълчето на банката на Харди.

— Слушах касетата няколко пъти. По начина, по който се изразявате, ще излезе като подвеждащ въпрос. Това само би представило обвинението в лоша светлина и би ви поставило в неравностойно положение.

— Е, не бихме искали да се случи подобно нещо. — Харди приключи със събирането на документите и затвори куфарчето си — Благодаря за съвета — кимна той. — Ще го предам.

Харди започваше да свиква. Тези адвокати в съда играеха игри без всякакви правила, не се съобразяваха с абсолютно нищо. Как можеше Фримън да има наглостта да даде подобен съвет? За толкова зелен ли го мислеше, че да се хване на един така прозрачен блъф?

Но колкото повече Харди си мислеше затова, толкова повече му се струваше, че като че ли изобщо няма смисъл. Може би не беше блъф, а точно обратното. Което го правеше доста ефективен блъф ако бе така.

Хитро, реши той, докато вървеше по коридора обратно към кабинета си. Нямаше как да не му се възхитиш.

Какво всъщност искаше Фримън? Искаше да спечели. В дело, базиращо се на косвени доказателства като това, ако можеше да накара обвинението да се колебае относно привеждането на което и да било доказателство, това можеше да е само от полза за защитата. От друга страна, погледнато отгоре, съветът му беше разумен — Харди не възнамеряваше да привежда грешката на езика на Мей като доказателство, което да намекне, че е била на борда на „Елоиз“ — защото освен, че само по себе си това беше неубедително, Харди не желаеше да вкарва в официалния протокол собственото си нарушение на закона: посещението при Мей в затвора, без присъствието на адвокат.

Но сега Фримън бе казал на Харди, че нямало да бъде добра идея да го изнася. Със сигурност Фримън едва ли се опитваше да бъде любезен, да помогне на новака. Но съветът му беше нещо, което Харди и без това възнамеряваше да направи.

Което означаваше — какво?

— Защо го отсрочи за утре? Какъв смисъл има?

Не бяха изминали и пет минути, откакто Пулиъс бе напуснала съдебната зала. Сега тя седеше в кабинета си, вратата беше затворена. Когато влезе, Харди бе удивен да види сълзи в очите й. Започна да я успокоява, че той не искал…

Тя го прекъсна и посочи към очите си с двата си показалеца.

— Това е гняв, Харди. Не си мисли, че съм била засегната. Онова копеле…

Харди бе смятал, че ще може да обсъди Фримън и стратегията им, но явно не това щеше да е на дневен ред.

— Сигурно го отсрочи, за да може да прочете делото. Едва тази сутрин е разбрал, че му е било възложено — отвърна Харди.

— Това не е извинение за тона му.

Харди постави куфарчето й върху бюрото и седна срещу нея.

— Може би мрази да се поставят под въпрос съображенията му?

Не мина.

— Ти нямаше ли да го попиташ?

— Не знам. И аз бях любопитен.

— Когато си любопитен, питаш. Това е едно от правилата.

— Не мислех, че изобщо има правила.

Пулиъс впери поглед в него. Очите й още блестяха от сълзите.

— Няма — заяви тя.

31

В това се бе превърнало.

Оуен Неш стоеше на терасата, която се издигаше на двайсет и три етажа от Лас Вегас, кожата му беше мокра от душа. Една хавлиена кърпа бе увита под изпъкналия му корем, новата пура стоеше незапалена в устата му. Той обичаше пустинята, особено сега в здрача. Още беше топло и сухо след изгарящия ден, но водата, която се изпаряваше от тялото му, държеше хладно.

Неш зарея поглед извън града. Планините на хоризонта бяха станали бледоморави. Далече отдолу уличните шумове едва достигаха до него. Чу как Мей спира душа в банята. Облегна се тежко, с двете ръце, на перилата.

Като всмукваше замислено от пурата, той по-скоро усети, отколкото чу как тихите стъпки на босите й крака прекосяват килима зад него. След миг я почувства зад себе си, ръцете й разтриваха голия му гръб. Оуен отново въздъхна, понечи да каже нещо, но Мей му изшътка. Тя разтвори кимоното си и се притисна към него, после мълчаливо го поведе обратно към спалнята и го бутна на леглото.

— Лягай — заповяда му. — Ще ти разтрия гърба.

Започна да масажира раменете му. Мускулите образуваха стегнати възли, но Мей не бързаше. Тя си знаеше работата. Постепенно схващането започна да се отпуска. Той задиша дълбоко, равномерно. За миг си помисли, че може да е заспал, но после го чу как изстена, когато се премести на нов възел.

Навън здрачът се сгъстяваше. Мей се изтегна върху него, прокара ръка по тялото му.

— Доста си напрегнат, знаеш ли?

Той кимна.

— Искаш ли да поговорим?

Оуен не отговори веднага, просто лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

— Предстои ни вечеря — каза той. Това трябваше да бъде първото им появяване заедно на публично място. Неш мислеше, че е важно за нея.

Мей не настоя. Тя лежеше мълчаливо в сгъстяващия се мрак.

— Ще реша след минутка — продължи той.

Дори и в тъмното, Мей можеше да различи чертите на лицето му. Високото му, широко чело разкриваше целия му живот. Тънките устни бяха здраво стиснати.

— Не знам — промълви Оуен с необичайно безразличен глас. — Не знам.

— Какво?

— Мисля, че нещата може би излизат малко извън контрол.

Мей изтръпна — беше се оставила да повярва, че никога няма да чуе подобно нещо от него.

— Между нас ли?

Той се разсмя, като силно я притисна към себе си.

— Шин, моля те. Е, може би между нас, но не е каквото си мислиш.

— Кажи ми какво е тогава.

— Знаеш ли, гадното в живота е, че не можеш да правиш всичко наведнъж. Поемаш по един път, а това означава, че не можеш едновременно да тръгнеш и по друг. И в двата случая пропускаш нещо.

— Страхуваш се да не пропуснеш нещо ли?

Той сухо се изсмя.

— Страхувам се да не пропусна каквото и да било. Никога не съм мислил, че трябва да го правя. Затова никога не съм се обвързвал. Просто в живота ми нямаше място за такива неща. Сега непрекъснато мисля за това. Плаши ме до смърт. Все ме е страх, че ще разбереш.

— Ще разбера какво?

— Какъв съм. Какъв съм бил.

Тя се притисна към него.

— Не сме ли говорили вече за това? Каква мислиш, че съм била аз?

— Не ме е грижа каква си била, Шин.

— Не ме е грижа какъв си бил, Неш. За останалите пътища ли се тревожиш, за онова, което можеш да пропуснеш?

— Не толкова. Плаши ме самата промяна.

— Никой не те насилва.

— Грешиш, Шин. Ти ме насилваш. Но няма значение и аз го искам. Сега това е единственото, което искам.

Тя се опита да му повярва.

Фримън дъвчеше един молив, като гледаше през плъзгащата се стъклена врата към малкия вътрешен двор, заобиколен и от трите страни от тухлените зидове на заобикалящите го сгради. Един гълъб кълвеше по калдъръма.

Мей седеше до него на мраморната маса в заседателната зала. Имаше свеж букет цветя по средата. Стаята миришеше съвсем слабо на огромна табакера.

— Излязохте ли изобщо? — попита той.

— Моля?

— Онази вечер. Каза, че трябвало да е първото ви появяване на публично място. Просто се чудех как е минало.

Изглеждаше вглъбена в себе си, както често се случваше. Фримън не беше сигурен, че може да го нарече видимо отдръпване, но се усещаше. Трябваше да се опита да го определи по-точно, да я отучи да го прави, независимо какво беше, пред съдебните заседатели.

— Не — отвърна тя най-накрая. — Не, изобщо не се срещнахме с приятелите му — тя вдигна поглед, за да види как ще го възприеме той. Вероятно окуражена, добави: — Той… ние нямахме нужда, бяхме си достатъчни един на друг.

Харди протегна ръка.

— Това ли са телефонните извадки?

Глицки държеше нещо, което приличаше на малка диплянка от жълта хартия. Той му го подаде през бюрото.

— Мисля, че някой от служителите се е престарал. Поисках само тези от двайсети юни. Явно обаче са ни дали за цялата година.

— Е, и как изглежда двайсети юни?

— Добре. За нас. Не толкова добре за Шинтака.

Харди възнамеряваше просто да хвърли един поглед на разпечатката — беше отворил папката си, готов да я приложи вътре. Дадена им бе половин година, нямаше чак толкова много разговори, може би петнайсет страници, всяка дълга по десетина сантиметра. Запрелиства набързо.

— Я гледай — каза той.

Глицки кимна.

— Забелязах. Никакви разговори с Япония.

Харди вдигна глава. Глицки, знаеше той, рядко пропускаше подробност.

— Никак не си забавен, да знаеш.

Ако Мей имаше търговски връзки с Япония, очакваше се, че поне от време на време ще трябва да се обажда дотам, особено, след като възнамеряваше да пътува. Дори и да вършеше повечето си работа по факса, помисли си Харди, с основание можеха да се очакват едно-две обаждания.

— Е, няма да ни навреди. Провери ли останалите? — Харди преглеждаше страниците, като върна на март.

— Не. Проверих двайсети. Просто забелязах за Япония. Ако искаш, мога да го прехвърля на някой.

— Не, аз ще… — изведнъж очите на Харди се присвиха. Престана да прелиства.

— Какво? — попита Глицки.

— Нищо — той затвори разпечатката и я остави на бюрото си. — Просто си спомних, че трябва да купя някои неща за Бек.

— Добър татко си.

— Знам. Удивлявам се сам на себе си — той потупа листовете, връщайки се отново към деловата част. — Ще ги прегледам лично. Благодаря.

Глицки се изправи.

— На теб благодаря. Това не се вмества в представата ми за приятно прекарано време.

Харди се пошегува.

— Господ, казват, бил в дребните неща.

— Мъдреците още го търсят. Искаш ли да ти затворя вратата?

— Ако обичаш.

Надяваше се да е сбъркал, но не мислеше така.

Харди не го биваше много в сметките, но имаше вродена склонност към числата, особено към телефонни номера. Не се беше обаждал скоро на телефона от разпечатката за март, но веднага щом го видя, разбра, че му е познат.

Той сграбчи листовете и започна да ги преглежда отзад напред. Номерът се появяваше и през февруари, по-често. Два пъти в седмицата през януари. Всичко на всичко осемнайсет обаждания.

Може номерът да беше сменен, но на Харди не му се вярваше. Вдигна телефона на бюрото си и го избра. Последваха три иззвънявания.

— Това е 885–6024. Моля оставете името и телефона си и аз ще ви се обадя.

Устата на Харди бе пресъхнала. Лявата му ръка стискаше преспапието толкова силно, че кокалчетата бяха побелели. Преспапието!

Спомни си за нефритения пръстен на Оуен Неш, характерния филигран, животинския мотив. По-раншната теория на Франи. В първия миг не можа да измисли какво да каже. Лентата пращеше в ушите му. Той се насили да остави съобщение на телефонния секретар в дома на съдията от Върховния съд Андрю Б. Фаулър.

— Анди — каза Харди, — Дизмъс се обажда. Трябва да поговорим. Ще мина още сега през кабинета ти, но ако не успея да се свържа с теб, докато получиш това съобщение, моля те незабавно ми се обади. Спешно е, много е спешно.