Неоспоримо доказателство

38

Харди наистина заведе Франи и Ребека на Хаваите, където останаха две седмици.

В Сан Франциско случаят Оуен Неш беше свален от първа страница. През август и септември нямаше никакви видими признаци на раздвижване, въпреки че Питър Струлър (не Ейб Глицки) се беше заел със случая, който Елизабет Пулиъс не искаше да обяви за приключен; полицията и Ейб се бяха насочили към други, по належащи престъпления.

Вече бяха изминали повече от три месеца, откакто Харди бе уволнен и Струлър и Пулиъс бяха сглобили делото си. Когато най-накрая се раздвижиха, направиха го много бързо.

Окончателното обвинение беше прокарано през върховните съдебни заседатели сутринта във вторник, 13 октомври. Съдията от Върховния съд прочете обвинението и постанови, че заповедта за арестуване няма да включва гаранция. Колкото и необичайно да беше, самата заповед бе донесена лично от самия областен прокурор, Кристофър Лок, придружен от помощник областния прокурор Елизабет Пулиъс и шефа на полицията Дан Ригби и бе връчена на лейтенант Франк Батист от отдел „Убийства“ в 11:45 сутринта. Когато я прочете, Батист си глътна езика.

Ако делото бе минало през върховните заседатели по каналния ред, след разследване от натоварения със случая полицейски служител, изпълнението на заповедта щеше да бъде възложено на същия този служител, в случая на инспектор сержант Ейбрахам Глицки. Но Глицки, както и останалите от отдел „Убийства“, нямаха ни най-малка представа за разследването на Питър Струлър, водено от името на прокуратурата. Така че изпълнението беше възложено на Марсел Лание, който се мотаеше из участъка, докато чакаше нещо да се случи.

Съдия Фаулър бе устоял на циклона от язвителни подхвърляния и критични забележки, клюки и неловки положения, но, подобно на всички бури, и тази беше отминала. Мъмренето, което получи от Комитета по етика, благодарение на забележителната му кариера, мина по-леко от ваденето на зъб, а от съдийската колегия му бяха казали, че ако бил продължил с процеса на Мей Шин, щели да бъдат принудени сериозно да се замислят за отстраняване от длъжност или дори за лишаване от права. Но в края на краищата, три месеца по-късно, той отново се бе върнал към правото в една обширна ъглова кантора в „Ембаркадеро“ — партньор във фирмата на Странд, Уорк и Лузински.

Когато Уанда му позвъни и му каза, че полицай Марсел Лание чакал да се срещне с него, той отвърна, разбира се, познавал Марсел, да влиза. Фаулър не беше напълно отлъчен от Палатата — много от адвокатите и персонала гледаха на нещата от неговата гледна точка, от човешката страна на нещата. Колегите му съдии проявиха далеч по-малко разбиране, но той го очакваше. Нищо не можеше да направи.

За ченгетата фиаското с Шин беше издънване на прокуратурата, а не на Фаулър. Не беше отчетено и като грешка на полицията — освен неправилния арест, но обвинението, предявено от върховните съдебни заседатели де факто бе потвърдило действията на Глицки, така че дори и това не беше проблем.

Фаулър заобиколи бюрото си и протегна ръка на Лание.

— Как си, Марсел? Минаваш да ме видиш ли? С какво мога да ти помогна?

Лание остана прав.

— Не… не минавам да ви видя, г-н съдия.

— Анди, ако обичаш.

— Г-н съдия — той извади заповедта за арестуване от джоба на сакото си. — Не знам как да ви го кажа, но имам заповед за арестуването ви.

— За арестуването ми?

— Точно така, сър.

Анди се опита да се усмихне. Марсел Лание обаче не се усмихваше.

— Това някаква шега ли е?

— Не, сър. Върховните съдебни заседатели са предявили обвинение към вас тази сутрин във връзка с убийството на Оуен Неш.

Фаулър усети, че трябва да се подпре на ъгъла на бюрото си.

— Върховните съдебни заседатели — повтори той. Беше пребледнял, сразен. — Оуен Неш?

Лание мълчеше.

Уанда отново позвъни и Фаулър натисна интеркома.

— Дъщеря ви, г-н съдия. Чака ви за обяд.

— Нека изчака секунда…

Но Джейн вече отваряше вратата.

— Здравей, татко. Ох, съжалявам. Уанда не ми каза, че си зает… — като видя колко е пребледнял, тя млъкна. — Татко? Какво става?

— Джейн, хм, защо не изчакаш навън за минутка?

— Добре ли си? Какво се е случило?

— Добре съм. Върви сега. Излизай.

Вратата се затвори неохотно зад гърба й.

— Това е нелепо, Марсел. Лок, нали? Време за разчистване на сметките.

— Всичко, което знам, сър, е, че трябва да ви арестувам.

— Естествено, разбирам, много ясно. Не си виновен ти. С какво, по дяволите, си мислят, че разполагат?

— Сър, трябва да ви кажа, че имате право да мълчите и че всичко, което кажете…

— Марсел, моля те — прекъсна го Фаулър, като вдигна ръка. — Имаш думата ми, няма да се позова на нарушаване на правата ми.

— Това си е чисто издевателство. Лок хиляди пъти се е заканвал да ме разпъне на кръст. Сега е решил, че му се е отдал случай.

Цялото бюро на Дейвид Фримън беше покрито с трохи от огромния сандвич. Последните няколко хапки бяха прекъснати от обаждането на Анди Фаулър от Съдебната палата. Фаулър не му се бе обаждал, откакто отказа да му направи отвод миналия юли във връзка с делото на Мей Шинтака, но сега, когато самият той беше загазил, отново го търсеше.

Фримън не откриваше кой знае какъв смисъл в онова, което Фаулър казваше. Кристофър Лок може да мразеше Фаулър и в червата, но той нямаше да предприеме още един погрешен ход по толкова шумно убийство като това на Оуен Неш. Сигурно бяха открили някакви истински доказателства. И Фримън знаеше, че Фаулър е имал по-основателен мотив да убие Оуен Неш, отколкото някога бе приписвано на Мей Шин.

— Слушай, Анди, не съм сигурен, че мога да поема защитата ти.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си сигурен? Какъв е проблемът?

— Е, веднага ми идват наум два. Още не ти отказвам напълно, Анди, но ще трябва да помисля. Първо, все още представлявам Мей Шин по някои граждански искове. Искам да избягна проявата на каквито и да е конфликти в това отношение.

— Не виждам какво може да ти попречи това, Дейвид. Мей и аз нямаме нищо общо.

— Добре. Другото е нашето тайно споразумение…

— Тайно споразумение ли?

— Така си беше, Анди, толкова дяволски близо до измама, че все още сънувам кошмари. Вярвам, че разбираш.

— Нямаше абсолютно нищо незаконно в отношенията ни, и ти го знаеш.

— Добре, може и така да е, малко ми е трудно да си представя, как двамата с теб на подсъдимата скамейка бихме получили справедливо отношение от страна на съдията.

— Ще подадем иск за преместване.

Фримън се облегна назад в креслото си и отхапа от сандвича. Отново не беше съгласен с Анди. Преместване на процеса се искаше, когато се смяташе, че няма да бъдеш съден справедливо на дадено място, поради предварително разгласяване по медиите, или друга изключителна публичност на предполагаемите факти по делото. Като се приемаше, че можеш да срещнеш предубеденост от страна на съдебните заседатели, а не на съдията.

Онова, което Фаулър пренебрегваше, и което Фримън знаеше със сигурност, бе, че нямаше съдия в щата, вероятно и в страната, който да не бе научил какво е направил, и който да не беше предубеден към него заради стореното. Той бе тазгодишният Бенедикт Арнълд в правните среди.

Всеки съдия от познатите на Фримън, а той познаваше повечето, щеше да бъде доста по-строг по отношение на един от своите — по отношение на един Анди Фаулър, — отколкото към останалите мерзавци, дори и прегрешението да бе едно и също. Анди Фаулър беше, според официалното им становище, осквернил колективното им тяло и Дейвид Фримън го знаеше. Щеше да е истинско чудо, ако някъде Фаулър изобщо можеше да бъде съден безпристрастно, а с Фримън, неговия съконспиратор, шансовете още повече намаляваха.

— Преместването на процеса е идея, Анди. Но аз наистина трябва да помисля.

— Междувременно, Дейвид, какво би ми препоръчал? — Фримън беше изненадан да долови гневна нотка в гласа на съдията. Тук нямаше нищо лично и Фаулър трябваше да го знае.

— Бих могъл да ти препоръчам временно представляващ адвокат, Анди. Няколко, всъщност. На колко е определена гаранцията?

Фаулър отсече:

— На заповедта няма гаранция. Искат да са сигурни, че ще присъствам на предявяването на обвинението. Виж, Дейвид, двете ми минути са на привършване, а имам нужда някой да ме представлява.

— Ще видя какво мога да направя.

Фримън затвори слушалката и лапна последната хапка от сандвича си. Сигурно имаше нещо във въздуха на Сан Франциско. Луканка, наденица, хляб, замесен с квас. Всяка храна, която постоеше и ферментираше, поемаше от него някаква есенция, която подобряваше вкуса.

Той вдигна краката си, докато дъвчеше. Представи си, че гаранцията на Фаулър ще бъде най-малкото един милион, ако изобщо му предоставеха такава. Можеше да се подпише с две ръце, че трима от шестимата съдии от Върховния съд биха оставили съдията да гние в затвора, само за да изразят възмущението си от постъпката му. И всичко това щеше да бъде безпристрастно, непредубедено, в рамките на прерогативите им.

Узаконена дребнавост. Напълно законна. Законът можеше да бъде тълкуван всякак.

39

Джейн Фаулър влезе в „Литъл Шамрок“ и се отправи навътре към мишените за стрелички, където Дизмъс Харди играеше на пари. Тя го остави да довърши серията си, да се извърне и да я види. Не се бяха чували от три месеца, след като му бе вдигнала скандал затова, че принудил баща й да се оттегли: Той не беше отговорил на позвъняванията й — всичко четири на брой, по едно на всеки три седмици.

След като видя баща си да бъде извеждан с белезници от кабинета му — такава беше процедурата, — изобщо престана да й пука какво ще си помисли, трябваше да го види, така че се бе отбила до дома му. Франи, явно отново бременна, беше с още шест деца и няколко други жени. Да не би да бяха отворили детска ясла или какво? Не, това била групичката им — младите майки си помагали. Нещо я прободе. В живота на Джейн през няколкото месеца, когато двамата с Харди бяха станали родители, нямаше нищо такова.

Франи, както винаги, беше любезна и й каза къде може да намери Дизмъс, който винаги излизал от къщи във вторник следобед. Обясни й, че Дизмъс се справял с едно или най-много две деца. Но когато бройката нараснела на четири, плюс майките, достигал до границата на издръжливостта си и му се искало да изчезне. Без съмнение играел на стрелички в „Литъл Шамрок“. Да го потърсела там.

Когато видя Джейн, лицето на Харди за миг просветна, но после той се намръщи.

— Какво има? — попита той. Тя го осведоми за не повече от двайсетина секунди. Съперникът на Харди бе свършил и сега беше негов ред.

— Харди — извика го той.

Помоли Джейн да го изчака секунда, отиде до тебеширената черта и хвърли три стрелички — двайсет, седемнайсет и двойно шест. Другият мъж изпсува и извади портфейла си. Харди вече измъкваше стреличките от мишената и прибираше перцата обратно в кожения калъф.

— Двойно или нищо? — попита другият мъж.

Харди поклати глава.

— Не мога — прибра залога на човека и поведе Джейн към бара.

— Какво искаш да направя, Джейн?

— Искам да се срещнеш с него, искам да му помогнеш.

— Как?

Не знаеше. Харди беше безработен от три месеца. Бе качил пет кила. Под претекст, че усъвършенства хвърлянето на стрелички, и че се подготвя за участие в някой от големите турнири, той изпиваше по шест „Гинес“ всеки ден между един, когато „Шамрок“ отваряше и пет, когато се прибираше у дома. Последната бира пристигна.

— Татко има нужда от теб — каза Джейн. — Това е нелепо. Той не би могъл да убие никого. Дизмъс, ти го знаеш.

Харди не отвърна нищо. Не го знаеше, никой не го знаеше.

— Хайде — настоя тя.

— Какво трябва да направя?

— Ще измислиш нещо. Ти си юрист.

— И той е, както и всичките му приятели — Харди поклати глава. Щял да измисли нещо, хареса му. — Сигурен съм, че вече си е намерил адвокат.

— Но той има нужда от някой, на когото може да разчита, а не просто от човек, на когото да плаща.

— Вече не съм юрист, а дори и да бях, не съм адвокат. Никога през живота си не съм защитавал някого.

— Виж, просто те моля да се срещнеш с него. Той ти е правил услуги, повече от една. Дължиш му го.

В известен смисъл, може би, беше така. Все още се чувстваше зле — оправдан в действията си, но независимо от това, зле — заради преждевременното пенсиониране на Анди, виновен, че бе насилил толкова нещата, когато всичко това се беше оказало излишно. След срещата си в бара, Харди и Анди не се бяха чували повече.

— Не излезе от мен, Джейн.

Тя присви очи.

— Но ти си единственият, който знаеше за него и Мей. Няма кой друг да е.

Харди поклати глава.

— От телефоните извлечения. Не знаех нищо за гаранцията Момчето от „Кроникъл“ — репортерът, той изрови историята с гаранцията.

— Татко си мислеше, че си ти.

— Е, не бях аз. А щом като си мисли така, защо иска да ме види сега?

— Не е казал, че иска. Аз го казвам. Мисля, че ще бъде добре за него, и за двамата ви.

Харди въздъхна. Джейн нямаше да го остави на мира. Пък и без това нищо не правеше. Какво толкова щеше да му стане?

Харди следваше Джейн със собствената си кола.

Беше топъл октомврийски ден, циганското лято в Сан Франциско. Покривът беше свален и разполагаше с достатъчно време, за да обмисли нещата. Откри, че му е почти невъзможно да си представи Анди Фаулър, арестуван за убийството на Оуен Неш. Знаеше, че Лок лично ненавижда човека и че Пулиъс е способна да таи злоба с впечатлителни размери, но като се изключеше всичко това, имаш нужда от доказателства, за да отправиш обвинение към някого, при това към бивш съдия и то за убийство, още повече пък да го съдиш. Харди не бе чул да са се появили някакви нови доказателства, а беше сигурен, че щеше да разбере.

Все още се виждаше с Глицки веднъж-дваж пъти в седмицата, а се чуваха по телефона през ден. Когато двамата с Франи се бяха върнали от Хаваите, делото Неш бе изчезнало от вестниците, но Глицки се отбиваше да го държи в течение.

Явно Кен Фарис наистина бе направил грешка за последния път, когато бе видял Неш. Всъщност, оказа се четвъртък. Хората правеха грешки. Беше летял до Таос в петък, хранил се бе в ресторанти в Таос и в петък, и в събота вечер, беше се върнал с полета в понеделник сутринта.

Остин Брукър, г-н Силикон Вали, беше освободил президентството на компанията, която Оуен Неш му бе предоставил и се бе захванал със собствен доста рискован бизнес — нещо с керамични влакна в Сан Хосе. С персонал от петима инженери беше прекарвал в работилницата си всеки божи ден от април, май и юни и според всички източници, щеше да остане там най-малкото до втори февруари.

Глицки, докато разследваше, бе проверил дори и Селин. Отпечатъците й бяха открити из цялата „Елоиз“, което можеше да се очаква — тя беше казала, че често плавала с баща си. Приятелите, които бе посетила в Санта Круз бяха необичайно трио, състоящо се от двама гейове културисти и майката на единия, като всеки от тях потвърди, че Селин е прекарала празниците с тях, помогнала им била да преустроят старата си викторианска къща.

Единствената изненада беше, че отпечатъците на Селин бяха открити в компютъра на ареста. Ако никога не си бил арестуван, отпечатъците ти можеха да са картотекирани единствено в транспортна полиция, но без съмнение най-лесно достъпните данни за полицията бяха в компютъра и затова първото място, където поглеждаха, беше там.

— Селин е била арестувана?

— На два пъти. За кражба от магазин, когато е била на двайсет, сведена до необмислена простъпка, искът е бил отхвърлен. И проституция.

— Проституция ли?

— Разбирам да е имала нужда от пари, добре. Както и да е, било е преди петнайсет години. Разпитах я. Човек не би казал, че кой знае колко обича да си спомня за това. Твърди, че било недоразумение. Също така казва, че било точно след като първият й брак приключил и тя преживявала труден период.

— И какво последно е било, труден период или недоразумение?

— Не знам, малко е неясно. Каквото и да е било, никога не е било отправяно обвинение. Когато баща ти е Оуен Неш…

— Парите заговарят, нали — беше казал Харди и Глицки бе отвърнал, че и той мислел така.

Така че, като се отметнеха Фарис, Брукър и Селин, оставаше един-единствен вероятен заподозрян и това беше Анди Фаулър. Но — и това беше поразяващото в случая, откъдето и да го погледнеш, още от самото начало — Глицки не можеше да открие никакво доказателство, което да го свързва с Оуен Неш или с „Елоиз“.

Анди бил прекарал съботата и неделята извън града, разхождал се из Сиера, въпреки че явно не бил видял никого. Но той не познавал Оуен Неш — нямало никакви доказателства, че са се срещали. Докато Харди бил на Хаваите, се било разбрало, че Анди Фаулър имал дълготрайна връзка с Мей Шин, но тя била приключила горе-долу по същото време, когато се запознала с Неш.

— Не мисля, че е съвпадение, Ейб.

— Не. И аз не мисля. Но какво от това? Фаулър се кълне, че никога не е чувал за Неш, докато не прочел за него във вестниците.

— Вярваш ли му?

— Няма нищо, което да му противоречи. Нищо, с което да се докаже, че е бил на яхтата. Какъв е мотивът? Да отстрани съперник, да си я върне? Най-старият на света. Трябва да разбереш, Диз. Хората наистина си мислят, че Фаулър може да го е направил. Лок е отворил ей такава уста за задника му. Но щом го прави, значи има основание. Няма начин Лок, Ригби или който и да било друг да предприеме нещо, докато не разполагаме с нещо повече от онова, което имахме с Шин, с каквото обаче ние с повече от сигурност не разполагаме.

— Фаулър вижда ли се отново с Шин?

— Никакви признаци затова, а повярвай ми, хората гледат. Тя се е спотаила, опитва се да си прибере парите, съди мен и града, и щата. Искът на Фримън сигурно наближава националния дълг.

Това бяха фактите, с които разполагаше Глицки.

За да задоволи собственото си любопитство, Харди проведе самостоятелно разследване. Разполагаше с извадките от телефоните разговори. Анди Фаулър може и да си е мислил, че преди Оуен Неш да се появи, е имал Мей Шин само за себе си, но телефонните разговори включваха още три номера, набирани горе-долу също толкова редовно, колкото и този на Анди Фаулър.

Харди позвъни и на трите телефона. Единият беше централата на главния офис на „Тимбърлайн Груп“, консултантска фирма за дървен материал с адрес на Бей стрийт. Харди реши, че е малко вероятно Мей Шин да се е занимавала с търговия на дървен материал.

Когато на втория телефон отговори жена, Харди, въпреки че се почувства малко глупаво, се престори, че прави демографско проучване за класацията на „Нелсън“. Жената отвърна, че двамата със съпруга й, който бил на работа (занимавал се със софтуерни продукти), били над петдесетте. Не искаше да каже с точност, но доходът им бил в рамките на малките шестцифрени числа. Направи се, че й вярва.

Третият телефон беше на частния кабинет на един вежлив милионер в сферата на облеклото.

Така че…

Изглежда Мей бе имала още трима клиенти, преди да се появи Оуен Неш. Четирима, заедно с Анди Фаулър. И както личеше от телефонните обаждания, беше ги изоставила всичките около началото на февруари. Дали Неш й бе плащал повече или тя, както самата твърдеше, наистина се бе влюбила в него?

Разбира се, не знаеше нищо, което да свързва, който е да е от тези мъже с Оуен Неш. Не още. Харди прекара цял ден в размисли, дали трябва да го спомене пред Глицки, после реши да не го прави. Беше обещал на Анди, че няма да използва телефонните разговори, ако не се налага. Оригиналите бяха в досието в Палатата, ако някой желаеше, можеше да ги види.

Това вече не беше работа на Харди, но не се изискваше кой знае какво количество сиво вещество, за да разбере, че откритието щеше отново да отвори нещата. Ако мотивът, който изцяло бяха приписали на Фаулър, убийство на съперник, се използваше, той трябваше да се приложи също и към останалите трима клиенти (или любовници) на Мей. Но прокуратурата нямаше да предприеме вендета срещу никой от тях, както бе направила срещу Фаулър.

Въпреки това, Анди сигурно бе допуснал някаква грешка. Някакво доказателство трябва да се беше появило, но откъде го бяха намерили? Харди беше сигурен, че Глицки щеше да му се обади, ако нещо изникнеше, значи не беше той. А щом Глицки не разполагаше с доказателства, тогава кой? Той беше натоварен със следствието. Нещата не се връзваха.

Харди не бе стъпвал в Съдебната палата от деня, след като го бяха уволнили, когато отиде да си събере личните вещи, мишената, преспапието.

Сега, докато се изкачваше по предните стъпала заедно с Джейн, му беше трудно да повярва, че се е оставил да го убедят да се върне, фалшивите обвинения, анонимният доносник, политиката на доживотните — червата му отново се обърнаха.

Двамата с Джейн се качиха с претъпкания асансьор до ареста. Нямаше никаква представа какво щеше да прави. Беше късно следобед и реши, че поне ще огледа как стоят нещата. На гишето сержантът вдигна глава и му кимна.

— Хей, Харди, почивен ден ли си си взел?

На Харди му трябваше минутка — беше облечен спортно. Сержантът явно си мислеше, че продължава да работи тук.

— Къде се губиш, в отпуска ли беше или нещо друго?

— Нещо друго. Слушай, доведоха ли вече Анди Фаулър?

— Да, май че да, чакай да проверя. Можеш ли да повярваш, съдията? — Той стана от стола си и изчезна за две минути, Харди с цялото си сърце се надяваше някой да не го разкрие през това време.

Когато сержантът се върна, посочи надясно и му каза, че може да влезе, щели да доведат съдията.

Двамата с Джейн бяха пуснати да влязат, после въведени в залата за разпити, същата, в която за пръв път бе видял Мей Шин.

Джейн седна притеснено.

— Как успяхме да влезем тук?

— Мисля, че под фалшив претекст. Сега, чуй ме, когато баща ти влезе, дръж се резервирано пред пазача. Не скачай и недей да крещиш. След като си мислят, че работя тук, остави ги да смятат, че ти си ми помощничка, разбра ли?

Но не беше толкова лесно. Баща й просто не изглеждаше същия в жълтия гащеризон. Преди четири часа, в костюма на тънко райе, белезниците изглеждаха като върховна обида. Сега обаче Джейн си даде сметка, че не е видяла и половината от всичко.

Съдията се включи в играта, влезе отзивчиво, кимна на двама им и седна от другата страна на масата. Харди поблагодари на пазача и му каза да изчака навън. Веднага щом вратата се затвори, баща й възкликна:

— Хубава работа. Какво сте направили?

Дизмъс наведе леко глава, с ръка на устата.

— Излъгах. Как си, Анди?

— Зле. Ами ти?

— Добре.

Двамата мъже се опитваха да не се поглеждат в очите. Джейн нямаше да остави нещата да тръгнат зле. Или още по-зле.

— Не от Дизмъс е изтекла информацията за връзката ти, татко. За теб и… Мей.

Баща й не изглеждаше сломен духом. Всъщност, изглеждаше готов за бой.

— Не е излязла от теб? — право към Дизмъс.

— Казах ти, че няма да говоря и не съм го правил — повдигна рамене. — Разбрах, че си си помислил друго. Мен обаче ме уволниха заради това.

— Чух — ново изчакване.

Джейн осъзна, че забива нокти в дланите си. Не разбираше тази тишина — двамата мъже, някога били й най-близки, се дебнеха един друг.

— Предполагам, че вече взе малко да ми писва да обяснявам как не съм направил каквото там някой си мисли, че съм. Започвам да се повтарям.

— Представям си — баща й се бе затворил в себе си, обмисляше нещо. — Съжалявам, Диз, просто реших…

Бившият съпруг на Джейн си беше кръстосал ръцете на масата. Разтвори ги.

— Свикнал съм вече. Какво правиш тук?

— Някой мисли, че съм убил Оуен Неш.

— Това го знам. Но кой те представлява? Трябваше вече да си излязъл оттук.

Кисела усмивка.

— Така си мислиш, нали? Един от малките нагледни уроци на Лок. Нямам право на гаранция до предявяване на обвинението — той замълча. — Най-малкото.

— Този Лок е голяма работа.

Фаулър продължи.

— Обадих се на Дейвид Фримън. Но той смята, че може да не е много разумно да ме представлява заради Мей. Подхвърли ми, че ще поразпита наоколо. Междувременно, както изглежда, аз ще си стоя в ареста — още една кисела усмивка. — Въшлив дърдорко.

— Татко, не могат да постъпват така.

— Могат, скъпа. Колко пъти адвокатът на обвиняемия ми е казвал, че клиентът му трябва да бъде изкаран от затвора, че няма да изкара нощта, че въпросът бил на живот и смърт. И аз съм им отвръщал, че ще трябва да почака до сутринта. Съдебна процедура…

— Не можем да позволим това да се случи, не трябва да оставаш тук. Дизмъс ще направи нещо.

Харди кимна.

— Бих могъл да опитам, Анди.

— Защо? Какво би могъл да опиташ?

— Не знам, вкарах двама ни с Джейн, нали? Бих могъл да опитам да те сваля по стълбите и да те изкарам през вратата.

Баща й придърпа гащеризона си.

— Не смяташ ли, че облеклото ми е малко подозрително?

— По дяволите — намеси се Джейн. — Вие двамата няма ли да престанете?

— Права си. Ще трябва да измисля нещо друго.

Съдията стана сериозен.

— Наистина ли ще направиш нещо? Защо?

Харди сви рамене.

— Докато не се появи някое от чудесата на Фримън. Поне ще има кой да те представлява. Мога да се откажа, щом си избереш някого — Харди се изправи на стола си. — Да не споменаваме пък, че нямам нищо против да фрасна по мутрите няколко души тук — доста съм им насъбрал.

— Ще успееш ли да го измъкнеш до довечера, Дизмъс? Под гаранция или нещо друго? — Джейн погледна към баща си. — Не можеш да изкараш тук нощта.

Фаулър се пресегна и я потупа по ръката.

— Всичко е наред, скъпа. Прекарах една нощ в затвора веднъж преди — доброволно, признавам — и не беше чак толкова зле. Исках да разбера на какво подлагаме хората. Престоят може да се окаже малко по-дълъг, отколкото тогава, ако ми бъде отказана гаранция.

— Не могат да постъпят така!

Баща й и Харди си размениха погледи. Пазачът пред вратата почука.

— Ще се обадя на Фримън, за да му кажа — заяви Харди. — И ще дойда утре. Сигурен ли си, че искаш аз да те представлявам, макар и временно?

Анди изглежда за пръв път наистина се замисли над предложението.

— Може би дори повече от това.

— Защо, Анди?

Съдията огледа мъничкото помещение, после дъщеря си, сякаш търсеше потвърждение на нещо. Знаеше, че прекалено лесно бе отписал Харди, когато си беше помисли, че е измамил доверието му.

Имаше грешка. Познаваше Харди и той не беше от хората, които биеха барабана, особено пък за него. Харди не бе измамил доверието му и не се бе отказал.

— Познатото зло е по-малко зло — отвърна той, като се усмихна.

40

Раздели се с Джейн на четвъртия етаж. Слезе от асансьора, запъти се надолу по коридора и се отби в отдел „Убийства“. Ако Глицки беше там, можеха да се отбият в „Лу“, както в добрите стари времена. Но него го нямаше. Харди се бе навел над бюрото му и му пишеше бележка, когато чу токчета по плочите и вдигна глава.

Пулиъс спря на вратата.

— Здравей, Бетс — поздрави я Харди. — Имаш ли някакви… вълнуващи дела?

Усмивката й беше ледена.

— Как си, Дизмъс?

— Страхотно — отвърна той. — Пиша мемоарите си.

Тя не реагира. Очите й претърсиха отворената стая в дъното.

— Някой виждал ли е Лание? — попита тя. Едно от момчетата каза, че мислело, че е слязъл да пие кафе с един от свидетелите. Пулиъс се обърна отново към Харди.

— Е, грижи се за себе си.

Понечи да си тръгне, но Харди я спря.

— Чух, че съдия Фаулър е бил арестуван.

Тя спря.

— Новините се разнасят бързо.

— Племенни барабани. Ние сме нещо като семейство.

— О, да, точно така.

— Наистина ли мислиш, че е убил Оуен Неш?

— Върховните съдебни заседатели сметнаха, че има достатъчно доказателства за предявяването на обвинение.

Харди кръстоса ръце и се облегна на бюрото на Глицки.

— Научих от съвсем достоверно място, че ако прокурорът поискал, върховните заседатели щели да предявят обвинение и към сандвич с шунка.

Пулиъс кимна.

— Е, радвам се, че си поговорихме.

Харди я настигна по коридора. Подхвана съвсем непринудено:

— Предполагам, че има някакви нови доказателства, а?

Пулиъс спря.

— Ти ли представляваш Фаулър?

— Аз съм просто един любопитен гражданин, който се чуди с какво ново сте се сдобили след Шин.

— С достатъчно. Сигурна съм, че ще бъде публикувано във вестниците.

Тя пое отново надолу.

Харди откри, че се е сраснал с пода с корените на яростта. Беше го завладяла изведнъж. Стомахът му се бе обърнал и той чуваше как кръвта пулсира в ушите му.

Не го прави, каза си. Не казвай нищо повече. Не я гони по коридорите. Нищо няма да постигнеш с това.

Той наблюдаваше как елегантната й фигура изчезва зад ъгъла при фоайето с асансьорите. Къде беше отишъл въздухът? Чувстваше се така, сякаш бе престанал да диша, напълни с усилие дробовете си. Трябваше да удари едно.

Или четири. Или пет.

Отгоре на трите „Гинес“, които беше изпил, преди идването на Джейн в „Шамрок“. Изпи първите няколко ирландски уискита в „Лу“, но после започнаха да се появяват разни познати физиономии. Хора, които го познаваха, които искаха да разберат как е, с какво се занимава, как я кара.

Да, зает е, движи едни неща, възнамерява да отвори втори бар, дори ресторант. Не, не иска да минава към частна практика, да трябва да защитава всякаква измет.

Като си тръгваше от „Лу“, си спомни, че бе забравил да се обади на Дейвид Фримън. Щеше да му звънне от следващия бар. И на Франи също. Не трябваше да забрави да се обади на Франи. Тя щеше да се тревожи. Тревожеше се вече от няколко месеца — за него, за тях, за бъдещето им, за детето й, за бременността. За всичко. Честотите им бяха престанали да съвпадат. Него това също го тревожеше, караше го да се съмнява в себе си. Понякога му се струваше, че тази мисъл ще го влуди. Пиенето явно помагаше.

Като вътрешно одобри идеята да намали процентната концентрация на алкохол и същевременно забрави собствения си често повтарян съвет, че да се смесва бира с уиски е доста рисковано, той се отби в някакъв бар на Седма улица и си поръча бира „Рейние“. В заведението нямаше телефонен автомат.

Той отнесе бутилката със зелена смърт на една малка масичка близо до вратата и се загледа в телевизионния екран, на който вървяха вечерните новини. Отново финансистът, съдията и проститутката. Премести се от другата страна на масата, където не трябваше да гледа проклетия телевизор. Беше вече само страничен шум.

Бяха прекарали чудесно ваканцията. Двете седмици им се отразиха много добре. Бяха се върнали освежени, изпълнени с нови сили, свързани отново. Нарочно не бяха обсъждали плановете му за по-нататъшна кариера, щеше да има много време за това. Говореха си за бебета и раждане, за това дали Моузес и Сюзън ходят сериозно, за ядене и за миналото си — Еди и Джейн. И дали трябва да се преместят в по-голяма къща и кога, преди или след като се родеше второто дете.

Харди беше тичал всяка сутрин по плажа. Няколко дни на коктейли с ром, после, през останалото време от престоя, за изненада на самия него, не бе близнал и капка. Беше загорял и стегнат и това му харесваше.

След това, първата седмица у дома, беше осведомяван редовно от Ейб за Оуен Неш, Мей Шин и Анди Фаулър. Изчисти няколко аквариума в „Стейнхарт“ заедно с Пико. Изкара няколко смени в „Шамрок“, за да не губи тренинг.

Първоначално беше някакво постоянно неразположение, свързано с безсъние. Не искаше да си признае колко много бе вложил, колко голям беше риска, когато се отказа от барманството веднага след Коледа, за да се върне към правото. Но сега, в дългите и еднообразни дни, които се простираха пред него, той постепенно достигаше до смразяващия извод, че се бе провалил в едно от фундаменталните решения в живота си.

Беше уволнен. Не се нуждаеха повече от услугите му. Не поради това, че хората, за които бе работил, бяха толкова достойни или талантливи, или вършеха по-добре работата си от него, поне той не мислеше така, но си оставаше фактът, че беше преценен от тези хора и сметнат за недопустимо некадърен. Независимо от стандартите им. Той остана навън, а те бяха вътре.

Това го засегна. Откри, че е приел прекалено дълбоко отхвърлянето. Или дори повече, изглежда не можеше да го изтръгне от себе си. Кой беше той, на четирийсет все пак? Непотребен, никому ненужен. На Франи бе казал какво, по дяволите, не искал да го тъпчат по цял ден, щял да иде и да проучи тук-там, да си намери работа, да се опита да си възвърне част от самоувереността, че върши нещо полезно — че може би самият той е полезен.

Хората бяха любезни. Мъже и жени — юристи и началници на отдели — със същите делови костюми като неговия. Но не го назначаваха. Щели те да му се обадят, в момента просто нямало работа. Вероятно би могъл да опита като обществен защитник.

Мислеше си, че е логичен човек и логиката му казваше, че по терминологията на пазара е ненужен.

Добре, майната му, нямаше да го приеме. Живял си бе доста добре, благодаря, и беше дяволски сигурно, че животът още не е свършил. По дяволите всички.

Тогава направи голямата си грешка.

Франи беше опората му у дома, казваше му да не бърза, всичко щяло да се уреди с времето. Нещо щяло да изникне. Тя го обичала.

Но веднъж започнеш ли да си мислиш, че хората не те искат, лесно е да повярваш, че никой не те иска. Че си само товар, баласт, ограничен и тъп, неспособен да понасяш собствения си товар.

Въобразяваше си, че усеща как Франи се отдръпва. Тя се кълнеше, че не било вярно. Не се отдръпвала. Била с него. Но откри, че не може да разговаря повече с нея. Виждаше, че това я кара да губи доверието си в него, а беше прекалено да иска от Франи да понесе и това. Тя имаше нужда да бъде силен, особено сега, когато създаваше семейство. Така че реши да си сложи вечната усмивка. Много смях, много мълчание помежду им.

Минаваше му през ума да си намери някой, с който да поговори, някъде, където нямаше да му се напомня постоянно за състоянието му. Разбира се, не би го направил, но нямаше ли да е хубаво да си с някой, който си мисли, че всичко ти е наред, без да си дава сметка за проблемите ти?

Беше започнал да се отбива до „Шамрок“ след интервютата и да играе по няколко игрички. Още време, през което не трябваше да се изправя пред нея. Престана да си търси работа.

Стоеше си вкъщи от месец вече, шест седмици. Казваше си стига толкова, време бе да преодолее всичко това, да не позволява на копелетата да го сломят. Първата стъпка, каза си, беше физическа — да влезе отново във форма, да спре да пие, да се стегне.

Стоеше зад Селин Неш, докато тя тренираше краката си на „Стеърмастър“-а. Косата й беше опъната назад с яркорозова лента за глава. Тъмнорозова пътечка се показваше там, където се бе изпотила между лопатките. Задникът й беше феноменална набираща се машина. Надолу-нагоре, стъпка, стъпка, стъпка. Пот се стичаше от нея. Той си помисли да се обърне и да си излезе.

Какво толкова, каза си. Дошъл бе да потренира и беше избрал „Силни тела“, защото вече бе идвал тук и салонът разполагаше с уредите, които търсеше.

Не я беше виждал, откакто бе спряла пред къщата му, преди да замине на почивка, когато беше осъзнала, че в живота му няма място за нея. Е, сега нямаше да я връща обратно в живота си. Оттогава бе изминало доста време. Не започваше нищо с това, че идваше тук.

Той се качи на уреда до нея:

— Здрасти — каза й.

Седяха заедно в сауната. Той — върху една хавлиена кърпа, облегнат назад на кедровата стена, по шорти и тениска. Тя бе отишла до съблекалнята след тренировката си, беше си свалила клина и се бе преоблякла в цял черен бански костюм.

Разговорът замря. Добре била, каза тя, запълвала си времето. Искаше му се и той да можеше да каже същото. Е, поне тренираше. Това все пак беше нещо. Да.

Температурата бе близо четирийсет и пет градуса. Помещението беше малко, тясно, вероятно метър и половина на два, с огнище върху покрития с камъни под. Селин стана, изсипа още вода от една кана върху камъните и облак пара се вдигна и разнесе. Отиде да седне на дървената пейка, където беше седяла, после подскочи и извика:

— Ох!

— Ето — Харди издърпа част от хавлията под себе си, за да й направи място. Усещаше как сърцето му ще изскочи през тениската. Краката им се допираха.

Тя се облегна на него, взе ръката му и я сложи високо на бедрото си.

— Селин…

— Шшшт… — рамото й се притисна към него. — Идвам тук от шест месеца и досега не съм видяла жива душа в тази сауна.

Тя повдигна еластичната материя на банския си и насочи ръката му под нея.

— Докосни ме — каза. Беше обръсната, кожата бе гладка, сякаш намазана с нещо мазно, вече влажна там, накъдето го насочваше.

— О, Боже — изстена тя. — О, мили Боже!

С едната ръка притискаше неговата към себе си, а с другата повдигна фланелката му, намери ластика на шортите и пъхна ръка в тях.

Коприна и масло. Мед и сол.

Това доказваше, че бе прав. Не беше по-добър от никой и по-лош от повечето. Опитваше се да се успокои, първоначално, че технически погледнато, не беше изневерил. Не бе проникнал в нея, следователно не се беше любил истински със Селин. Неубедително. Заслужаващо презрение. По-честно щеше да е, ако беше.

Сега доказа, че преценката на света за него бе вярна. Нямаше да си намери никаква работа. Достатъчно беше само да се погледне в огледалото.

Започна да се упражнява в мятане на стрелички, да изпива галони с „Гинес“. Да избягва Франи. Селин не се бе опитвала да се свърже с него. Това, поне, явно беше приключило.

Но той се намираше в дълбока дупка, в пълен мрак.

Беше десет и половина. Сега вече на масата пред него имаше четири бутилки от бира „Рейние“ и чаша с лед, с повече вода на дъното, примесена с едва доловим вкус на ирландско уиски. Той премигна, като се почуди къде се намира и се опита да фокусира часовника над бара. Нямаше смисъл. Изправи се, полюшвайки се.

Господи.

Навън вечерта бе застудяла и улицата му се видя стръмна, принуди се да търси опора в изпъкналата мазилка на сградите. Седма улица се простираше пуста в продължение на километър и блестеше така, сякаш бе мокра. Колата му горе пред Съдебната палата ли бе паркирана? Дори и да беше, как щеше да се прибере у дома?

Опита се да продължи, но изведнъж всичко започна да го боли, да пулсира — рамото, където беше ранен във Виетнам, кракът, който си бе навехнал миналата година в Акапулко.

Чу шумотевица зад гърба си, смях, после подметки по паважа Най-накрая осъзна, че се приближаваха към него.

Той се поизправи, извърна се, видя ръка, нещо размазано, което го удари в слепоочието, залитна на една страна. Чу тъп звук от падане — това той ли беше? — и главата му се удари в мазилката, докато се свличаше надолу.

Неясни образи. Внезапно гадене от мириса на хлороформ. Светлина пред очите му. Нещо лепкаво под ръката му. Студеният асфалт.

— Да го свалим долу.

— Чакай малко. Това той ли е?

Харди се насили да отвори очи. Светлината от фенерчето го заслепи отново и той примижа. Появиха се сенки, можеше да ги различи. Ченгета.

Беше извадил късмет. Един от тях намери портфейла му, олекнал, на бордюра. Харди не бе върнал значката си на Лок. Ако държеше на нея, да дойде да си я поиска.

— Вие ли сте Дизмъс Харди? — попита единият от тях.

Предположи, че вероятно е кимнал, изсумтял или нещо подобно.

— Толкова ли е пиян, колкото вони?

Усети солен вкус в устата си. Вдигна ръка към лицето си, напипа засъхналата кора. Погледна надолу. Белият му пуловер беше сплъстен от съсирената кръв.

— Аз съм Харди — каза той.

Изправиха го. Болеше го, гадеше му се.

— Внимавайте, момчета — той направи, олюлявайки се, няколко крачки и повърна жлъчка и бира. Опря се на сградата.

— Съжалявам.

Стояха отзад, на няколко метра. Харди си пое въздух, изплю се няколко пъти, опита се да види колко е часът, но часовникът му го нямаше.

Ако можело, каза им, предпочитал да го откарат до вкъщи, отколкото в болница. Не мислел, че имал нещо счупено. Може и да имаше сътресение, чувстваше главата си като наковалня. И някой продължаваше да върти ковашкия чук.

Качиха го на задната седалка.

Той облегна глава назад. Светлините минаваха отгоре, движеха се по магистралата. Затвори очи. Нямаше нищо за гледане.

Почти наближаваше полунощ и Моузес беше тук от половин час. Франи му се стори изключително уязвима. Вече беше в петия месец и й личеше. Ръцете й изглеждаха тънки, помисли си той. Лицето й бе прекалено изпито. Може би в сравнение със закръглеността на корема и гърдите й. Под очите й имаше тъмни кръгове. Тя седеше на ръба на ниското канапе във всекидневната, с лакти на коленете, с ръце, кръстосани под издутия й корем.

Моузес й казваше, че най-доброто, което можели да направят, било да чакат. Щял да се появи. И Моузес бил имал безпаметни дни и нощи.

— Това не е безпаметно пиянство, Моуз — тя се поколеба. — Той е с Джейн. Знам, че е с Джейн.

Моузес поклати глава.

— Няма начин, Франи.

— Идва да го търси днес.

— Джейн е идвала тук? — той се замисли. — Какво искаше?

— Искаше Дизмъс. Винаги иска Дизмъс. И преди се е връщал при нея.

— Франи. Стига. Тогава не беше с теб. Тогава нямаше никого. Вероятно е свързано с арестуването на баща й. Двамата с Диз бяха приятели, нали?

— Още са, доколкото знам.

— Тогава?

Защо не се беше сетила за това? Тези напиращи хормони я влудяваха.

— Вероятно е отишъл да го измъкне, да му помогне да се измъкне, да направи, каквото там е необходимо да се направи. Загубил е представа за времето.

— Диз никога не губи представа за времето. Ами ако е измъкнал бащата на Джейн и после заедно са отишли някъде да празнуват, а после баща й ги е оставил сами…

— Ами ако е отвлечен от атакуващи извънземни създания и е разрязан жив в името на междугалактическата наука?

— Не ми е до шеги.

— На мен пък не ми се играе на „Ами ако“. Вероятно просто се е забавил. Случва се.

Седяха доста време.

— Толкова е потиснат напоследък, сякаш се е отчаял.

Моузес се протегна, бавно се изправи и се приближи към полицата на камината. Размести кервана от слонове, нещо, което правеше всеки път, когато дойдеше.

— Знаеш ли, Франи, просто си мисля, че никой никога не ни е подготвял, момчета като мен и Дизмъс, за това колко тежък е в действителност животът. — Опита се да го извърти като шега, но говореше сериозно и тя го знаеше.

— Да се живее с мен не е тежко, Моузес.

— Не казвам с теб, говоря по принцип.

Тя се изправи и подреди слоновете както си бяха.

— Просто остаряваш, братко.

Моузес нежно я привлече към себе си и я дръпна за косата. Беше с една година по-голям от Харди. Бе отгледал сестра си от осемгодишна възраст. От десетте неща, които най-много обичал на света, обичаше да казва той, осемте били Франи. Останалите две се пазеха в дълбока тайна.

Като се обърна към прозореца, Моузес видя полицейската кола да спира отпред.

— Ето го — каза той. — Виждаш ли? Сигурно се е разправял с ченгетата.

41

Всичко тънеше в мъгла — главата му, навън през прозореца на спалнята.

— Не заслужавам това — Франи бе станала преди малко, беше взела душ и се бе облякла. Седеше в другия край на стаята, до вратата към детската стая, в люлеещия се стол. — Много ми е мъчно, че ти се е случило, но щеше да го избегнеш, ако се бе прибрал у дома.

— Франи…

Тя го прекъсна и продължи. Не плачеше, но бузите й бяха мокри.

— Знам, че преживяваш тежък момент, въпреки че не мога да разбера защо. И няма нужда да се опитваш да ми обясняваш. Но не заслужавам да се отнасяш с мен по този начин. Да не се обаждаш, да ме оставяш да седя и да се тревожа цяла нощ. Не искам да живея така.

Харди имаше голям колкото орех оток на темето. Лявото му ухо беше одрано и имаше дълбока рана в скалпа над него. Сигурно го бяха ритали, когато бе паднал — ребрата му го пробождаха. Имаше страхотно главоболие, езикът му беше прехапан на няколко места. Все още имаше вкус на кръв в устата си.

— Съжалявам…

— Разбира се, че съжаляваш. Аз също. Кой не би съжалявал? Какво искаш, Дизмъс? Какво искаш? Ако не ме искаш, махам се, с децата, с всичко. Говоря сериозно.

Не се съмняваше в думите й. Франи не беше играч и не блъфираше.

— Искам те — отвърна той. Видя я как си поема въздух. Чудо беше, помисли си Харди, че тя още го искаше. Никога преди не я бе виждал толкова ядосана, но поне всичко между тях не беше свършено.

— Знам, че се държах като лайно. Не мога да ти опиша…

Тя вдигна ръка.

— Никакви словоизлияния. Просто не искам да съм нещастна. Не го искам за никой от нас. Това семейство не го заслужава. Включително и ти.

Харди се хвана за главата с две ръце.

— Тогава защо имам чувството, че точно това заслужавам?

— Не знам. Някак си остави тези идиоти да те накарат да си мислиш, че те превъзхождат с нещо, което е смешно. Какво толкова има в тях? Какво толкова са направили? Защо толкова те е грижа какво си мислят за теб?

— Добре, ами ако са прави? Може и да са прави…

— По дяволите, Дизмъс. Не са прави. Ти не си неудачник. Защо ли? Защото аз съм умна и нямаше да се омъжа за неудачник. Не им позволявай да ти сторят това — и на мен също. Ако им позволиш, те наистина ще спечелят.

Защо не можеше да разбере? В продължение на няколко месеца непрекъснато го беше доказвало действията си.

— Трябва да признаеш, Франи, че не ми работи много късметът.

Очите й вече святкаха.

— Благодаря ти много. А аз какво съм? Ами къщата и Бек? — Тя махна към корема си. — Ами новият човек? Това не е ли късмет?

— Нямах предвид това.

— Ами тогава — отсече тя, малкото юмруче се заби в крака й и тя повиши глас. — По дяволите, не го казвай тогава — Франи се изправи, влезе в детската стая. Люлеещият се стол скърцаше по дъските. След малко я чу да говори на Ребека.

— Няма нищо, не си виновна ти, съкровище. Заспивай пак, сега.

Харди, както беше схванат и му се гадеше, се насили да стане от леглото, въпреки че всичко го болеше. Застана до вратата на детската стая и спря скърцащия стол с крак.

Тя се извърна.

— Виж — каза, — каквото и да е, просто го остави зад гърба си. Не можеш да го промениш. Нека просто продължим да живеем, става ли? Добре си живеем тук. Но трябва да ме уважаваш. Трябва да уважаваш и себе си. Край на проповедта — Франи прекоси стаята и се приближи към него, леко го докосна по ръката. — Иди и си вземи един душ. Горещ. Аз ще приготвя закуската.

Харди седеше на свръхтвърдата пейка в галерията на отдел 22, съдебната зала на Мериън Браун. Елизабет Пулиъс, зашеметително облечена в червено и синьо, изобщо не го удостои с поглед от прокурорската банка. Харди разпозна няколко добре облечени адвоката, които се навъртаха наоколо, вероятно изпратени от Дейвид Фримън, за да си избере Фаулър — предполагаше, че на един от тях щеше да се падне честта да представлява Анди.

Джейн пристигна и се пъхна до него.

— Какво ти се е случило?

Харди беше облечен с костюм с жилетка, бяла риза, една от най-хубавите си консервативни връзки. Долу му бяха лъснали обувките. Изглеждаше както трябва, като изключим превръзката над челото и отеклото му око.

Каза й, че е дълга история, от любимите на Джейн, но не му се наложи да навлиза в нея, защото съдията влезе и те всички се изправиха на крака.

Кабинетът на Браун бе точно до този на Анди Фаулър горе-долу цяло десетилетие. Това, че тя председателстваше Върховния съд — и поради това на нея се падаше да предяви обвиненията, отправени от върховните заседатели — беше съвпадение. След като Лио Чоморо бе повишен и беше заел мястото на Анди Фаулър, след неговото оттегляне, задълженията на председателстващ съдия отново се въртяха. Зловещото беше, че Браун, която бе познавала Анди добре и можеше да се очаква, че ще бъде един от малкото му съюзници, беше одобрила препоръката на областния прокурор Крис Лок и бе постановила да няма гаранция.

При нормални обстоятелства за обикновения обвиняем гаранцията не се определяше преди отправянето на обвинението, когато се касаеше за убийство, защото съдът искаше да осигури присъствието на обвиняемия поне на отправянето на обвинението.

В този случай, въпреки че едва ли можеха да се страхуват, че Анди Фаулър няма да се появи — отмяната на гаранцията беше ясен сигнал, че няма да има прояви на професионална солидарност. Анди Фаулър бе изключен от клуба.

Поне нямаше да го карат да чака цяла сутрин — той беше първият извикан след появяването на съдията. Приставът го придружаваше, така както беше облечен в затворническите си дрехи.

Възраженията му, че затворът нямало да го убие, може и да бяха верни, но престоят за през нощта определено не му се бе отразил добре. Кожата му изглеждаше пепелява, лъвската му грива висеше сплъстена и мокра на вид. Той застана мирно, сам на подиума пред съдийската банка.

Харди погледна към местата за съдебните заседатели. Нито един от мъжете не застана до клиента си, докато процедурата течеше отново и обвинението за убийство се изчиташе изцяло.

— Смятам, г-н Фаулър… — значи титулатурата нямаше да бъде използвана, също. Към Анди нямаше да се обръщат със „съдия“. Ако Мериън Браун можеше да послужи за барометър, реши Харди, Анди го очакваше много лошо време. Браун попита дали има кой да го представлява.

— Да, ваша светлост — той се извърна наполовина. — Дизмъс Харди.

Из залата се разнесе шепот. Харди едва чул името си, се изправи и мина покрай Джейн. Но не беше стигнал до пътеката, когато Пулиъс скочи на крака.

— Ваша светлост, протестирам. Г-н Харди беше представител на обвинението по това дело. Освен този явен конфликт, той имаше достъп до материали с поверително съдържание. Не може да представлява обвиняемия.

Харди откри, че говори.

— Ако съдът ми позволи… — никой не му обърна внимание.

Браун дръпна очилата до края на носа си, после изцяло ги свали.

— Подайте иск за това, прокуроре, искам го на бюрото си до утре сутринта — тя си записа нещо и вдигна очи. — Г-н Харди, бихте ли желали да се присъедините към нас от тази страна на перилата?

Харди мина по пътеката и през вратичката.

— Ваша светлост, бих желал да помоля за малко прекъсване. Бих искал да поговоря със съдията тук.

— Аз съм единствения съдия в тази зала, г-н Харди. Ясно ли е?

— Да, Ваша светлост.

— Току-що започнахме, а графикът ми за днес е изключително натоварен, така че да пропуснем прекъсването и да се опитаме да придвижим нещата. Това устройва ли всички? — явно трябваше да ги устройва. — Г-н Харди — продължаваше Браун. — Можете да спестите на г-ца Пулиъс една безсънна нощ, ако смятате, че влизате в конфликт, като представлявате обвиняемия.

Харди нямаше никакво намерение да спести на Пулиъс безсънната нощ — поне един малък реванш.

— Не, ваша светлост, няма да вляза в конфликт.

Пулиъс отново се изправи.

— Г-н Харди събираше документацията по делото.

— Това не беше същото дело, Ваша светлост. Г-ца Пулиъс вероятно се е объркала, защото жертвата е една и съща. Г-н Фаулър не е бил обвиняем.

— Нищо не бъркам, ваша светлост. Г-н Харди е запознат изцяло с документацията по делото.

— Ако съдът позволи — отвърна Харди, като се наслаждаваше на ситуацията, — както г-ца Пулиъс много добре знае, тя беше официално назначения прокурор последния път, когато пред съда беше изправен обвиняем по делото за убийството на Оуен Неш. Изрично ми бе отказана официалната роля.

Чукчето на Браун се стовари.

— Добре, добре. Ще прочета иска ви, г-це Пулиъс. Утре сутринта — тя отново си сложи очилата, явно решаваше нещо.

— Браво — прошепна Фаулър. — Какво се е случило с главата ти?

Браун продължи:

— Междувременно, да се придържаме към належащата работа. Готов ли сте да пледирате, г-н Фаулър?

Този път Харди би предпочел да остави Анди на някой от бъдещите му адвокати — един от костюмарите, седнали на местата за съдебните заседатели, — но след стълкновението с Пулиъс, реши, че ще е по-добре да продължи.

— Ваша светлост, преди да се произнесем относно виновността на обвиняемия, защитата би желала известно време, да кажем две седмици, за да прегледа документацията по делото.

Пулиъс отново започна да протестира, но Браун удари с чукчето си, като поклати глава.

— Не мисля, че са ви необходими две седмици, за да решите какво да пледирате. Ще продължим с предявяването на обвинението и ще изслушаме обвиняемия следващата седмица.

— Благодаря ви, ваша светлост. А сега по въпроса за гаранцията…

— Да, гаранцията. Прокуратурата иска отмяна на гаранцията по това обвинение.

Харди поиска разрешение да се приближи към банката. Браун махна и двамата да се приближат.

— Ваша светлост — каза Харди, — мярката не е ли малко необичайна?

— И делото е необичайно, г-н Харди.

— Без съмнение, г-жо съдия, но последния път, когато прокуратурата изправи човек пред съда за убийството на Оуен Неш, от страна на обвиняемата имаше и опит за бягство, но дори тя беше пусната под гаранция. Тук не съществува риск за бягство. Съдията няма да ходи никъде.

Пулиъс започна да спори, но Браун я прекъсна спокойно.

— Г-н Фаулър ни предостави многобройни доказателства за неуважението, с което се отнася към съдебната система. Не съм уверена, че той ще се яви отново, нито дали изобщо ще се яви, ако бъде освободен.

— Ваша светлост, моля ви, знаете, че това е нелепо…

Браун се намръщи.

— Съветвам ви да се погрижите за етикета си, г-н Харди. Ако още веднъж чуя, че разпорежданията ми са нелепи, ще прекарате няколко нелепи нощи в затвора за неуважение на съда.

Харди изучи пода за момент.

— Извинете, Ваша светлост. Но достопочтено ви моля да премислите.

Докато се връщаше към мястото, където стоеше Фаулър, Харди поклати глава.

— Тогава пледирай сега — прошепна Фаулър. — Невинен.

Харди срещна погледа на Фаулър, чувстваше се неловко, но трябваше да го каже.

— Не смятам, че си невинен, Анди…

— Пледирай — отсече Фаулър. — Или съвестта ти те кара да загубиш цяла седмица?

Хубав довод и Харди пледира. Съдията отмени пренасочването и прие пледоарията за невинен. Началото на делото беше определено за следващия понеделник, осемнайсети октомври, девет и половина, в същия отдел.

Дори нямаше да иде да иска документацията от прокуратурата. Онова, което възнамеряваше да направи, бе да се срещне веднага горе с Анди и да обсъди избора му на друг адвокат. Стоеше в коридора с Джейн, главата му пулсираше.

— Харди! Дизмъс, извинявай — беше Джеф Елиът, с все същата усмивка. — Помниш ли ме?

Джеф се облегна на едната си патерица и Харди го представи на Джейн.

— Дъщерята на съдията? Бих искал да ми отделите минутка, ако можете.

— Бъди внимателна — с това Харди понечи да се измъкне.

— Къде отиваш? — попита Джеф.

Дизмъс се извърна наполовина.

— След краткотрайна кариера — отвърна той, — се оттеглям от адвокатската работа.

— Не го прави — каза Джеф. — Страхотен беше вътре.

— Благодаря ти. Сега, ако ме извините…

Елизабет Пулиъс се появи от съдебната зала. Придружаваше я млад помощник областен прокурор, когато Харди не познаваше. Пулиъс го пипна по ръката, за да го спре и се приближи към групичката на Харди.

— Лок няма да разреши да ти бъде дадена никаква документация, докато Браун не се произнесе по иска ми — заяви му тя. — Няма начин да успееш.

Харди се усмихна.

— Харесва ми червената ти връзка — отвърна той, — отива на очите ти.

Тя се втренчи в него.

— Знаеш ли, почти се надявам искът ми да бъде отхвърлен.

— И защо? — попита Харди.

— Ако ти поемеш защитата, присъдата ни е в кърпа вързана.

42

Харди не се качи направо горе да се види с Анди Фаулър. Вместо това остави Джейн с Джеф Елиът и излезе с пулсираща глава навън на паркинга, под магистралата. Студено беше, но за него студът бе добре дошъл.

Пулиъс смяташе, че влизането му в играта би означавало в кърпа вързана присъда. Изкушението да го провери беше голямо.

Насили се да погледне Анди Фаулър в нова светлина. Можеше да му помогне един ден — нещо средно между това да угоди на Джейн и да направи услуга на човек, правил му не една и две. Но това не означаваше, че щеше наистина да го защитава за убийство.

Продължаваше да си повтаря, че не е адвокат. Изискваше се различно отношение, различна ориентация, каквито той не притежаваше. Беше работил като ченге. Не вярваше, че много хора биват арестувани, без да са извършили нищо. Мей Шин бе изключение.

Но да си мислиш, че може да се случи два пъти с една и съща жертва, беше просто невъзможно. Харди не бе видял новите доказателства, събрани срещу Анди, но сигурно бяха доста изобличаващи. Защото дори и всички съдии, прокурори и полицаи в града и околността на Сан Франциско да мразеха Анди, Крис Лок никога не би разрешил на Пулиъс да предяви ново обвинение по делото „Оуен Неш“, ако не беше сигурен, че ще се стигне до присъда…

Въпреки, че налице беше определено необичайния, ако не и безпрецедентен характер на разследването. Каквото и да бе станало след освобождаването на Мей Шин, явно бе станало през главата на полицията.

Глицки щеше да каже на Харди, ако бяха открили нещо уличаващо Анди, ако не заради друго, то поне поради проявения от него интерес. А не биха заменили един опитен следовател като Ейб с някой друг от отдела, без да го уведомят.

Ейб все още водеше полицейското разследване и не бе открил нищо, но въпреки това, по някакъв начин се бяха намерили достатъчно нови доказателства за пред върховните съдебни заседатели. Е, откъде бяха дошли? Какво бяха — които и да бяха тези „те“ — открили или скалъпили?

Тътенът от движението по надлеза отекваше над главата му. Бутна седалката си назад и изстена, когато натъртените му ребра се опитаха да се наместят. Затвори очи за миг.

И без това какво толкова правеше, по дяволите?

Снощните събития, ако имаше кой да чуе, трябваше да му говорят нещо.

Добре, беше уволнен. Хубаво, никой не се нуждаеше от услугите му. Да, наистина си го бе изкарал на Франи. Също така доста низко се беше възползвал от Селин в сауната.

Селин.

Ако собственото му любопитство и липсата на доказателства бяха две точки в полза на поемането защитата на Анди, то тогава Селин — сама по себе си — беше пък две против. Ако продължи, ще се наложи да се вижда с нея, да се вижда доста често и сега той ще бъде от другата страна. Ще защитава убиеца на баща й. Заподозреният в убийство, Дизмъс, запомни го.

Разликата щеше ли да има значение за нея? Вероятно не. Той се опита да си я представи, как седи зад гърба му в залата, докато се опитва да представлява защитата. Доколко щеше да се справи при подобни обстоятелства?

Но пък Пулиъс. И Лок и Драйсдейл. Скалъпеното обвинение, заради което го бяха уволнили, станало причина за личната му деградация. Несправедливостта, извършена спрямо него, сметките за уреждане. Ако отървеше Анди, щеше да им даде да разберат и нима отмъщението нямаше да е сладко?

Харди си помисли, че в крайна сметка можеше и да победи Пулиъс. Някак си й беше влязъл под кожата — нямаше друго обяснение за отправеното днес предизвикателство. Можеше да продължи в същия дух, да я остави да излее гнева си, или каквото там беше, да позволи на съдебните заседатели да го видят. Да ги накара да го видят. А ако изгубеше самообладанието си, какво оставаше за аргументите й?

Можеше да я победи.

Усмихваше се сам, но как болеше само. Е, и какво? Какво ново имаше? Преодоляваш огорчението си и ти минава. Така ставаше.

Фаулър седеше срещу него на масата в „А“ помещението за посетители.

— В общи линии достигнах до заключението, че ти си най-сполучливото ми попадение, Диз.

— И кога го реши?

— Когато видях подредените един до друг лешояди на местата за съдебните заседатели. Виждал съм ги всичките как работят, Диз, и никой от тях не може да се сравнява с Дейвид Фримън.

— Още по-малко пък аз. Дори и гаранция не можах да ти издействам.

Фаулър направи опит да се усмихне.

— Мисля, че и Ейбрахам Линкълн не би могъл да ми издейства гаранция. Но ти добре се оправи с Пулиъс. А и успя да влезеш тук снощи, и то с Джейн. Това беше доста впечатляващо.

— Чиста проба късмет.

— Късметът е по-важен от акъла. Освен това човек сам си определя късмета.

Харди внимателно опипа превръзката на главата си.

— Обикновено го казват щастливците, нали? Не им вярвам.

— Смяташ ме за щастливец ли?

— Бих казал, че доста си постигнал.

Лицето му почервеня.

— На шейсет и две съм, репутацията ми е съсипана, жената, която обичам, не желае да ме види…

— Нека да поговорим за жената, която обичаш.

— Означава ли това, че си с мен?

Харди поклати глава.

— Не знам, Анди. Не знам с какво разполагат. Не знам как ще се произнесе Браун върху участието ми.

Фаулър махна с ръка.

— Подай си адвокатското досие още преди да видиш с какво разполага Пулиъс. Устната ти аргументация беше достатъчно убедителна. Имам правото да си избера адвокат. Лок може да си говори всичко, но аз лично не виждам никакъв конфликт. Мисля, че и Браун няма да види. Не си бил обществен обвинител на Мей, нали?

Всеки път, когато го чуеше, се радваше все повече и повече.

— Със сигурност не.

— Тогава го забрави. Напиши си досието. Дай сега да поговорим за защитата.

Но преди това, Анди искаше да обсъдят финансовата страна на нещата. Въпрос, за който Харди — нещо, което най-малко можеше да се очаква от един адвокат — изобщо не се бе замислял. След като му се скара за това, Анди предложи договор за двайсет и пет хиляди срещу такса от сто и петдесет долара на час за подготовка и по хиляда и петстотин на ден, докато трае процесът, което, обясни той, представлявало известна отбивка от почасовата такса, тъй като десет часа на ден щяло да бъде минимумът.

Харди изслуша цифрите. Предполагаше, че ще трябва да свиква с тях и когато Анди свърши, каза, че му звучало добре. Дотук с безработицата, помисли си той и се почувства доста по-добре.

Анди не беше видял нищо от документацията, която бяха събрали срещу него и не знаеше кой бе съчинил всичко това. Предполагаше, че са прекарали живота му през сито, но нямаше голяма представа какво точно може да са открили, за да му припишат убийството на Оуен Неш. Никога не се бил срещал с него, каза той.

В интерес на истината, Харди не беше много сигурен в това. Онова обаче, в което беше сигурен, бе, че ако Анди Фаулър се отнасяше към Мей по начина, по който действията му — независимо от думите — показваха, той разполагаше със солиден мотив да убие Оуен Неш. Въпреки че имаше факти за установяване и беше по-добре да се започне именно оттам.

— Да разбирам ли тогава, че никога не си се качвал на „Елоиз“?

— Това е все едно да ме попиташ дали съм го убил.

Харди отвърна, че може би е така. Зачака.

— Какъв смисъл има да говорим за това, Диз? Пледирахме „невинен“. Всички обвиняеми на света казват на адвокатите си, че не са го направили, дай да не мътим излишно водата, става ли? Въпросът е дали разполагат с доказателства, които да ме свързват с яхтата. Бих казал, че не могат да разполагат. Такива просто не съществуват.

— Ами собственото ми душевно спокойствие, Анди? Ако за мен е важно каузата ми да е справедлива? — Харди се ухили, осъзнавайки, че звучи надуто, но за него наистина беше важно.

— Твоята кауза, адвокате, е да ме отървеш.

— Е, можеш поне да уважиш чувствата ми — отвърна Харди. — Кажи ми веднъж завинаги. Ти ли уби Оуен Неш или не?

Фаулър поклати глава.

— Не — заяви той.

— Харди — адвокат — каза Глицки. — Как можеш да го направиш?

— Пулиъс казва, че не мога.

Бяха в „Лу“, където специалитетът за обяд бяха лютиво кисели агнешки ребърца с кускус. Харди осведомяваше Ейб относно виждането на Пулиъс за конфликта на интереси.

— Може и да е права, Диз, въпреки че не съм особено очарован от нея тази седмица.

Ейб разбираше, че каквото и разследване да се бе провело, беше станало зад гърба му. Елементарното уважение изискваше поне да бъде информиран за направените разкрития. Но Пулиъс го бе заобиколила и Глицки беше бесен. Той отчупи края на ребърцето и започна да го гризе замислено.

— Мислиш ли, че го е направил?

Харди си пийна малко вода. Беше престанал да яде, защото дъвченето му причиняваше болка.

— Бих искал да видя с какво разполагат.

— Не отрича ли?

Харди махна с ръка.

— О, отрече. До известна степен.

— До известна степен ли? Направи ми една услуга — помоли Ейб — ако разбереш, че го е направил, не го измъквай.

Харди размаха лютиво-киселото ребро. Освен това мазно и изстинало.

— Знаеш ли защо кучетата си лижат сами топките, Ейб?

— Защо?

— Защото могат.

Ейб поклати глава.

— Щом искаш да си като кучетата, прав ти път.

— Просто казвам, че това е професионалният подход — Харди се опита да повдигне рамене, но отново го заболя. — Заради твоето душевно спокойствие и заради моето собствено, няма да поема защитата, ако съществуват изобличаващи доказателства. Именно това ме тревожи. Сигурно имат нещо. Това не е просто административна вендета — съдят Анди Фаулър за убийство, а той твърди, че изобщо не познавал човека, никога не се бил приближавал до яхтата, не бил виждал Мей от четири или пет месеца.

Глицки осмука агнешкия кокал.

— И аз това открих. Но явно някой друг е открил нещо друго.

Харди вдигна ръце към лицето си, плъзна пръсти встрани и разтри слепоочията си. Знаеше, че ако Анди Фаулър му бе казал, че той е убил Оуен Неш, съвестта му нямаше да му позволи да поеме делото, дори и за да натрие носовете на Пулиъс и Лок, дори и разследването да не беше съвсем наред.

Но, както Глицки каза, явно бяха открили нещо важно, уличаващо Анди.

Което не означаваше, че е виновен. Той твърдеше, че не е. Което не означаваше, че не е. Добре, нали затова си имаше процес и съдебни заседатели.

От „Лу“ се бе върнал обратно при колата си, но после реши, че с главоболие или не, има още работа да върши. Стигна до сградата, където се помещаваше „Кроникъл“ към един и се опъна на скърцащото черно кожено канапе до бюрото на Джеф Елиът. Никой не го закачи в продължение на почти два часа. Елиът го разтърси, за да се събуди.

— Какво ти се е случило? — попита той.

— Задължен си ми — отвърна Харди. Той описа на Джеф как бе загубил работата си, недоразумението със съдия Фаулър и Джейн, всички останали действителни и въображаеми последствия, които можа да измисли и да припише на материала на Джеф за гаранцията на Мей Шин, като накрая стигна и до снощното напиване и боя, който беше изял.

В основни линии, Харди каза на Джеф, че неговата статия бе съсипала живота му през последните три или четири месеца.

— Добре — отвърна Елиът, — значи съм ти задължен. Съжалявам за проблемите ти, но в статията изобщо не се споменаваше името ти.

Не си заслужаваше да спори затова. Харди подкара направо.

— Може да имам нужда от известна помощ в разследването за в бъдеще.

Джеф се наведе напред от бюрото си и тихо отвърна:

— Работя тук. Не мога да правя подобно нещо.

— След като аз мога да ти снасям информация, защо и ти да не можеш? Плюс, намериш ли нещо за мен, ти пък получаваш материала. Има нещо гнило. Вероятно мога да ти посоча следа, която си пропуснал и която да е от полза и за двама ни.

— Трябва да пазя източниците си — отвърна Джеф.

— Естествено.

Джеф още размишляваше по въпроса, но Харди беше уверен, че го е спечелил. Чудесен обрат, помисли си той — обикновено информаторът отиваше при репортера. Сега той — ако се наложеше — щеше да си има частен детектив с идеално прикритие. Хареса му мисълта Пулиъс да снася на Джеф, който на свой ред да го държи в течение.

— Е, добре ли си поговорихте с Джейн? — попита Харди.

— Знаеш ли, че тя е познавала Оуен Неш?

Харди седеше на канапето до бюрото на Джеф, пиеше хладко кафе от пластмасова чаша. Опита се да запази гласа си спокоен.

— Какво?

— Джейн, дъщерята на съдията. — Репортерът продължаваше да си чатка на компютъра. — Бившата ти жена, нали така?

— Познавала е Оуен Неш ли?

— Да. Секунда само — довърши онова, върху което работеше, после се завъртя на стола си. — Добре ли си?

Харди се бе облегнал на канапето, с ръка на главата си.

— Откъде е познавала Оуен Неш?

— От Хонконг, миналата година. Била там във връзка с някакво ревю. Просто светско събиране, коктейл за американците, живеещи в чужбина. Колко е малък светът, нали?

Спомняше си пътуването на Джейн до Хонконг. Беше преди да се съберат с Франи или по-точно, беше по времето, когато двама с Франи се бяха намерили.

Когато Джейн бе заминала за Хонконг, двамата с Харди бяха — повече или по-малко заедно, опитваха се да се съберат отново след развода и осемте години истинска раздяла, през която се бяха виждали единствено случайно, тъй като Сан Франциско беше сравнително малък град.

Докато била там, докато Дизмъс и Франи се влюбвали, Джейн беше признала пред Харди, че и самата тя бе имала собствена малка авантюра. Харди добре познаваше Джейн, а вече знаеше и това-онова за Оуен Неш. Джейн беше точно на възрастта на Мей. И двамата с Неш обичаха тръпката. И двамата се отдаваха на спонтанни пориви.

Но Хонконг беше пренаселено място. Нямаше причина да смята, че като се е запознала с Оуен Неш, Джейн непременно е преспала с него. Но също така нямаше причина да смята, че не може и да го е направила.

А ако беше така…

На път за вкъщи му хрумна още една наистина нелепа мисъл. Неговият приятел Ейб Глицки не беше особено щастлив от факта, че Елизабет Пулиъс бе изградила делото по убийството извън рамките на полицейския отдел. Ейб дори бе споменал, че мислел да повдигне обвинение за възпрепятстване на правосъдието срещу прокуратурата — подобно нещо би се явило като истинска манна небесна. Разбира се, никога нямаше да стане, но това ясно показваше отношението на Ейб.

Сега, помисли си Харди, нямаше ли да е страхотно, ако Ейб компрометираше следствието на Пулиъс, като образуваше собствено — да даде на нея и на нейния шеф, областния прокурор един урок помежду инстанционен протокол… което би означавало, че Ейб, в действителност, щеше да извършва разследване в полза на защитата. Още го болеше да се усмихва.

Той седеше, прегърнал Франи на горната палуба на ферибота към „Джек Лондон Скуеър“ в Оукланд. Предстояха още две седмици от дълги дни и слънцето не беше залязло. Заливът бе спокоен и когато се приближиха до Аламеда, като че ли стана по-топло. Въпреки че само двайсет километра разделяха двата града, не беше нещо необичайно да откриеш десет градусова разлика между температурата в Оукланд и Сан Франциско.

Беше сряда и с главоболие или не, тяхната вечер си беше свещена традиция. Придърпа я по-близо до себе си.

— Ще можеш ли да издържиш? — попита той. — Може и да се проточи малко.

— Малко мога, дори и повече. Просто не ме изключвай от играта, моля те. Аз съм на твоя страна.

— Обещавам — отвърна той.

— И като си започнал да даваш обещания, трябва да ми обещаеш още нещо.

Той кимна.

— Това бебе ще се роди след четири месеца и с процес или не, искам да си с мен, както беше с Ребека.

— Да се надяваме, че няма да е както беше с Ребека. — Ребека се бе родила след трийсет часа мъчителни напъни.

— Знаеш какво искам да кажа — жена му се бе сгушила в него. Погледна нагоре. Господи, колко беше красива. Харди и Франи се бяха събрали, когато тя беше бременна в петия месец с Ребека — петия месец, както и сега. Харди реши, че вероятно това е най-привлекателното време в живота на една жена.

След онази сутрин и двамата се бяха освободили от мъчителната агония на чувствата. Продължаваха напред. Бяха преминали през лошия период. Нали точно това означаваше „за добро или за зло“ — че има и лоши моменти?

Той я целуна.

— Знам какво искаш да кажеш — отвърна.

— Е, обещаваш ли?

— Обещавам.

43

Прибраха се вкъщи преди девет и половина и Харди се оттегли в кабинета си, за да състави писменото си изложение относно конфликта на интереси. Печаташе си го сам. Тъй като не разполагаше с правна библиотека, на места се налагаше да импровизира, но все пак имаше няколко реда с кодекси и периодика по лавиците, пък и без това вече бе представил устно в съда същината на спора.

Най-близкото нещо до прецедент срещу него беше в едно дело, където помощник-прокурора по средата на съдебния процес срещу някакъв рокер от „Ангелите на ада“, бил привлечен от фирмата, представляваща обвиняемия и бе напуснал прокуратурата. Там съдията бе забранил представляването.

И Харди беше съгласен, че в това дело, несъмнено, съществуваше конфликт. Сигурен бе, че Пулиъс ще се опита да направи паралел с този случай, но Харди беше уверен, че различията тук далеч надхвърляха приликите: той не бе официален обвинител по делото „Мей Шин“. Анди Фаулър не беше обвиняемият. Единственото общо беше, че жертвата бе една и съща, а материалите по предишното дело бяха част от държавния архив. Харди беше убеден, че не знае нищо повече — официално, — отколкото един заинтересуван гражданин би могъл да научи.

Разбира се, знаеше за телефонните извадки, но това не беше официално. А и не знаеше дали някой от прокуратурата бе разбрал за тях.

Свърши в един часа сутринта и се обади на една денонощна куриерска служба. Досието щеше да бъде на бюрото на съдия Браун, когато сутринта влезеше в кабинета си.

Не му оставаше друго, освен да чака Браун да прочете двете досиета и да реши.

Спа до девет и половина и за пръв път от седмици насам направи шесткилометровата си обиколка. Ребрата му не бяха особено щастливи от решението, но въпреки бодежите, той пробяга разстоянието и на отиване и на връщане. Ако щеше да се захваща с това, трябваше да е във форма.

Франи отиде до „Сънсет“ да види свекърва си и Харди извади черния си чугунен тиган и го сложи да се загрее на котлона.

Накълца половин глава лук, хвърли вътре няколко скилидки чесън, наряза един малък картоф, отвори хладилника, откри две залежали свински пържоли, наряза ги и тях. Тананикаше си някаква песен на „Dire Straits“ и бъркаше, когато телефонът иззвъня.

Беше секретарката на Мериън Браун, която го уведоми, че съдийката отсъдила в негова полза.

Трябваше да го изиграе много внимателно. Със сигурност не искаше Ейб да си помисли, че самият той е възпрепятствал правосъдието. Бушоните на Ейб оправдано започваха да дават на късо, когато станеше дума за цялата тази история.

Харди се облегна на бюрото на Глицки.

— Все още ги имате — каза той, — и под „вие“ имам предвид обвинението. Все още са в досието по делото.

— Какво знаеш за тях? — телефонните извадки.

— Почти нищо — не беше вярно. — Проверих телефонните обаждания на Фаулър до Шин, но просто се чудех, дали не е имала и други клиенти, които да са имали мотив.

Глицки се замисли за миг.

— Диз, прокуратурата си има обвиняем. Не че ми е писнало да си върша работата, но в този град има повече убийства, отколкото в Кебът Коув и точно сега се занимавам с пет от тях. Убийството на Неш, от наша гледна точка, е приключено.

Харди прелисти някакви листове върху бюрото на Глицки.

— Добре, прави каквото искаш, но аз ще докажа, че Фаулър е невинен и случаят отново ще остане отворен. А ако Фаулър е невинен, тогава някой друг не е, нали? Ако откриеш нещо, ще бъде интересно Пулиъс да разбере откъде е дошло. Става въпрос за справедливост, Ейб.

— А също и за доста „ако“-та, Диз. Плюс доста тичане.

— Не се ли състои работата ти именно в това, Ейб? В тичане?

— Ще трябва да отделям от свободното си време.

— Както и да е — отвърна Харди. — Просто имам предчувствието, че ще открия необърнати камъни. Лок иска да пипне Фаулър. Когато това се разбере, хората могат да започнат да си мислят, че вижда, неща, които ги няма.

— Няма никакви следи, Диз. Прегледах.

— Ами ако намеря някакви? Ами ако тези обаждания се окажат нещо важно?

— Ами ако, ами ако.

— Твоя работа — отвърна Харди.

Беше един и половина и Харди вече бе прочел по-голямата част от документацията по делото. Намираше се в „Б“ стаята за разпити, огледален образ на „А“. Фаулър влезе, оптимистично настроен. Веднага щом пазачът излезе, той протегна ръка.

— Поздравления. Добре дошъл, адвокате.

Харди не стисна ръката му, а подкара направо.

— Анди, не мога да те представлявам, ако ще ме лъжеш.

— За какво говориш?

— Говоря за събраните доказателства, от които съм прегледал две трети.

Еуфорията от първата му победа се беше изпарила веднага, след като бе взел своя екземпляр от документацията по делото от регистратурата на прокуратурата. Свали го долу. Седна на една пейка в коридора и веднага бе заинтригуван от показанията пред върховните съдебни заседатели на свидетел на обвинението, на име Емет Търкъл — името му се наби в очи, защото никога преди не го беше чувал.

Фаулър кръстоса ръце пред себе си на масата. Изражението му беше сериозно.

— Как са открили Търкъл?

— Не знам, Анди, но не там е проблемът. Ако ще те представлявам, трябва да ми кажеш всичко. Как ще ми обясниш това?

След представения разпит на Търкъл, в папката имаше няколко извадени на ксерокс страници от настолния календар на Фаулър. На страницата за втори март беше написано името Оуен Неш, оградено в кръгче и подчертано. На шестнайсети май, имаше бележка, която гласеше: „О. Н. — довечера. «Елоиз».“

— Мислех, че не познаваш Оуен Неш — тонът на Харди подхождаше повече на прокурор. Ако Фаулър беше виновен и се опитваше да го прикрие, не искаше да има нищо общо с това.

— Казах, че никога не съм се срещал с него, Диз. Знам кой е.

Харди се изправи, отиде до прозореца, погледна навън към високите облаци и поклати глава.

— Не е вярно, Анди. Каза, че си разбрал, че Оуен се е виждал с Мей, чак след като бил убит.

Съдията не изглеждаше прекалено развълнуван.

— Така ли? Не си спомням.

Харди отново седна от другата страна на масата.

— Анди, виж. Трябва да си спомниш. Казвал ли си на някой друг, че не си знаел кой е Неш, че не си го познавал или нещо от сорта?

— Не знам. Вероятно, когато ме разпитваха за гаранцията. Трябва да съм казвал.

— Господи — възкликна Харди. Той прелистваше папката. Имаше раздели с етикети с още имена, които не беше прегледал. Имаше предчувствието, че в повечето от тях щеше да се поставя под съмнение моралния облик на съдията. Щяха да хвърлят кал и Анди сам им беше дал лопатата.

— Никога не съм мислел, че ще изкопаят Търкъл, Диз. А когато кажеш някоя лъжа, по-добре да се придържаш към нея. Не изглежда добре, знам, но това не означава…

Харди махна с ръка.

— Защо изобщо е трябвало да лъжеш?

Фаулър вдигна длани нагоре.

— Поради същата причина, поради която отидох в Ню Йорк при Търкъл, Диз. Изглеждаше ужасно. Срамно. Знаех дяволски добре как щеше да се погледне на всичко това, ако излезеше наяве.

— И това е толкова важно, нали? Как ще се погледне.

Но Анди Фаулър ненапразно бе бил съдия през по-голямата част от живота си. Челюстта му се стегна.

— Не се отказваш изведнъж от всичко, Диз. Опитваш се да запазиш онова, което ти е останало.

— Е, и какво още ти е останало, Анди? Кажи ми.

— Това, че нищо не може да докаже, че аз съм го извършил. Защо сам да признавам нещо, което да ме свърже с Оуен Неш?

— Ами може би именно това си се опитал да избегнеш, когато си излъгал. Невинните хора не лъжат…

— Не на мен тия, Диз. Разбира се, че лъжат. Невинните хора непрекъснато лъжат и ти го знаеш.

Харди знаеше, че е прав.

— Добре, Анди, но ще се съгласиш, че това те прави да изглеждаш виновен, а именно това как изглеждаш, ще има значение пред съдебните заседатели.

Фаулър кимна.

— Беше една логична лъжа, а фактът, че я повторих няколко пъти, е обясним. Исках да прикрия срамната истина, както се опитах да ти кажа. Това не означава, че съм убил някого.

— Анди, вече не става дума за срам.

— Знам. Разбрах — съдията се загледа през прозореца, после отново погледна към затворената врата. — Те наистина са решили да смъкнат величието, нали?

— И за това не става дума, Анди.

Фаулър размаха пръст.

— Не се заблуждавай, Диз. Точно за това става дума.

— Да се върнем към фактите, Анди. Е, откъде се взеха тези бележки?

Фаулър дръпна папката пред себе си.

— Това е бележника на бюрото в кабинета ми тук, в съда — той се замисли за миг. — Денят, когато си подадох оставката, когато историята за гаранцията на Мей излезе наяве. Стоях далече от Палатата, докато нещата не поутихнаха. Спомняш ли си?

Харди си спомняше.

— Действали са светкавично. Дойдох и си прибрах нещата следващата седмица. Някой още тогава е бил решил, че аз съм убил Неш.

— Пулиъс — отвърна Харди. — Прилича на нея. Първо си измисля теория, после намира доказателства в нейна подкрепа. Някой трябва да й каже, че прави нещата отзад напред — Харди дръпна папката, обратно пред себе си, изведнъж му хрумна нещо. — Това означава, че са влезли в кабинета ти без твое разрешение, вероятно и без заповед за обиск?

Фаулър поклати глава. Беше наясно с процедурата.

— Не бързай да се надяваш, Диз. Вероятно доказателството ще бъде допуснато в съда. В Калифорния работодателите притежават правото на собственост върху недвижимото си имущество. В моя случай, градската и областната управа имат правото да влизат в кабинета ми в Съдебната палата по всяко време. Именно поради това си бях донесъл собствено бюро. То е моя лична собственост. Ако го заключа, имат нужда от заповед, за да го обискират. Но всичко отгоре по него им е на разположение — лицето му просветна. — Не е чак толкова страшно, Диз. Можем да обърнем нещата, че не съм взел нищо със себе си, защото не съм имал нищо за криене.

Харди знаеше, че обвинението можеше да обори с това, че съдията бе толкова арогантен, та изобщо не си е помислил, че някой би дръзнал да претърсва кабинета му, макар технически погледнато той да е бил общинска собственост. Но си замълча.

— Е, да предположим, че бъде прието за доказателство, какво означава това, Анди? О. Н. довечера — „Елоиз“?

— Един познат от клуба… — започна той.

— Какъв клуб?

— „Олимпик“. Едно от момчетата каза, че било поканено на някакъв благотворителен прием на яхтата на Неш „Елоиз“, това беше някъде през март или април, мисля.

Харди провери.

— Шестнайсети май — горе-долу месец преди убийството.

Точността не трогна кой знае колко Фаулър.

— Добре, май. Както и да е, реших, че мога да отида и да видя прочутия кучи син — той поклати глава. — После се отказах.

— Защо?

— Не знам. Поради ред причини, предполагам. Помислих си, че и Мей може да е там, а не смятах, че ще мога да преживея да я видя с него.

Харди отново отиде до прозореца. От флуоресцентните отблясъци по масата главата му отново бе започнала да пулсира. Постоя с гръб за миг, после се извърна.

— Анди, може и да те обиди, но държа да се подложиш на полиграфски тест2.

Съдията присви устни. Искането явно го ядоса.

— Полиграфите не вършат работа, Диз. Не се признават в съда.

— Знам.

Настъпи мълчание. Харди стоеше до прозореца, Фаулър се беше облегнал назад на стола си.

— Казах ти, че не съм го убил.

— Знам, че ми каза.

— Но ти не ми вярваш?

Харди остави тишината да говори.

Съдията настоя.

— Заради онази единствена лъжа, нали, че не съм знаел кой е Неш? Обясних ти вече. Не смятах, че ти или някой друг трябва да знае. Не мислех, че ще се разбере.

— Е, вече се разбра и няма какво повече да се разбира. Трябва да знам всичко и аз ще реша какво да премълча. Искаш да те защитавам — или това ще правя, или се отказвам.

— И имаш нужда от полиграф за това?

— За да скъсам една страница от папката на Пулиъс, „Лъжата говори за характера на обвиняемия, ваша светлост“.

— Смяташ ли, че ще се съглася да се подложа на полиграфски тест?

Харди забарабани с пръсти, огледа стените и голите прозорци.

— Знаеш ли, Анди, страхувам се, че това не е молба.

— Диз, резултатите не се допускат в съда! — повтори Фаулър. Замълча за миг, за да се успокои. — И знаеш ли защо не се допускат? Защото не вършат работа. Защото не доказват нищо.

Харди кимна.

— Знам — в съдебната зала подобни експерименти, най-малкото, се приемаха с подозрение.

Фаулър го погледна.

— Тогава защо?

Харди откри, че преглъща думите си — изречени на висок глас щяха да прозвучат високопарно, самодоволно. Причината беше, че искаше нещо да му позволи, заради собствената му съвест, да продължи да защитава Анди, нещо, което, ако не го оневиняваше, поне да оставяше отворена вероятността, въпреки лъжите и неблагоразумните действия, да е невинен.

За повечето професионалисти в тази област това нямаше никакво значение. Въпросът не се състоеше в самия факт, а дали този факт можеше да бъде доказан. Но Харди бе работил като ченге, после като прокурор. Нагласата му беше да хваща лошите и той не искаше да има нищо общо със защитата на виновен човек, дори и на стар приятел като Анди Фаулър.

— Имам си причините — каза той най-накрая, — и ти или ще ги приемеш или ще си наемеш нов адвокат, Анди.

Погледът на Фаулър беше решителен, спокоен.

— Не съм го убил аз, Диз.

Харди разпери ръце.

— Тогава не би трябвало да има никакъв проблем, нали?

Най-накрая съдията кимна.

— Добре, Дизмъс. Не ми харесва, но съм съгласен.

44

Глицки носеше каки на цвят панталони, кубинки и кожено яке. Беше висок около метър и деветдесет и тежеше малко над сто килограма. Черната му коса бе късо подстригана, почти като на морски пехотинец. Когато беше по-млад, отчасти за да прикрие горната част на белега си, си бе пуснал мустаци като на китайски император, но вече от шест години ходеше гладко обръснат.

Елизабет Пулиъс бе работила с него най-малко по четиринайсет дела, откакто бе започнала да се занимава с убийства преди три години. Отношенията им бяха преди всичко сърдечни и открити. Стояха от една и съща страна на барикадата. Следователно появата на импозантната фигура на Ейб на вратата не би трябвало да я изпълва с лоши предчувствия. Но я изпълни.

Не беше казал нищо. Тя преглеждаше показанията по дело, което щеше да се гледа след два месеца, като ги наизустяваше, както обичаше да прави. И изведнъж го видя. Нямаше представа от колко време стоеше там.

— Здравей, Ейб — каза тя. Затвори папката и му хвърли една ослепителна усмивка. — Какво има?

Глицки се бе подпрял на вратата, с ръце в джобовете. Явно промени първоначалното си решение, отдели се от касата и влезе вътре. Джеми Джексън, колегата, с когото работеше в една стая, си беше отишъл преди час. Глицки затвори вратата зад гърба си. Седна и Пулиъс бутна стола си леко назад, за да го вижда по-добре.

— От колко време си прокурор? — попита Ейб.

Пулиъс все още се опитваше да се усмихва — чарът, който й вършеше толкова добра работа.

— Сърдиш ми се и да ти кажа, не те виня.

Глицки не си падаше много по усмивките. Беше виждал прекалено много лъжи и лицемерни извинения да се поднасят с любезна ръка и усмивка двайсет и четири карата. Усмивките го караха да настръхва.

— Колко горе-долу? Шест, седем години? — той беше опитен следовател, а един опитен следовател не се отказваше и не обръщаше внимание на пушека, докато не получеше отговор на въпроса си.

— Откакто си тук?

Пулиъс кимна.

— Горе-долу толкова, Ейб. Малко повече от седем.

— А знаеш ли аз от колко години съм ченге? — не беше въпрос. — Работим заедно от доста време, а явно, че не си разбрала нищо за мен.

Тя все още го гледаше. Беше си сложил физиономията, която използваше пред заподозрените. Биваше си я.

— Изкарах четири години в Сан Хосе на стипендия от футболния отбор. Като тай-тенд3. Всъщност, беше преди да го нарекат „тай-тенд“. Тогава още му викаха обикновен стар „енд“. Но не бях само тъп спортист, главно защото имах достатъчно акъл, за да осъзная, че съм прекалено бавен за професионалния футбол, така че доста залягах над ученето и изкарах висока диплома. Класният ми каза, че мога да вляза право с такъв успех.

Сега устните му се разтегнаха, карикатура на усмивка, която опъваше широкия белег, разцепващ горната и долната му устна.

— Представяш ли си? — продължи той. — Право.

— Ейб…

Не й обърна внимание.

— Но бях взет в Полицейската академия — да, по онова време така се правеше, — след като завърших колежа и реших, че изглежда по-забавно, по-динамично, отколкото правото. Тогава бях на двайсет и три. Сега съм на четирийсет и една. Осемнайсет години като последните седем съм се занимавал само с убийства.

Той млъкна. Някъде в съседна стая звънеше телефон. Навън през прозореца се спускаше, окъпан в оранжево и розово, вечерният здрач.

Пулиъс с мъка успяваше да си поема въздух, да запази самообладание.

— Имаше ред причини, Ейб — той мълчеше, просто застанал там като злокобна статуя с ръце в джобовете, стъпил здраво с двата крака на земята. Тя се завъртя на стола си, за да избегне втренчения му поглед. — Начинът, по който делото Шин се провали, погрешният арест — тя сложи ръце пред устата си и се загледа навън към моста над Залива. — Знам, че Харди ти е приятел. Предполагам, че просто съм си помислила, че няма да му отдадеш цялото си внимание.

— Изцяло съм отдаден на работата си.

— Хайде, Ейб, знаеш какво искам да кажа. Щеше само да се подхвърля — тя продължи в същия дух. — И никой не ти го е отнемал. Ако беше открил нещо, щяхме да го използваме. Питър Струлър просто случайно попадна на него.

— Случайно е претърсвал кабинета на Фаулър, така ли? И аз често го правя — за да си разнообразя понякога скучен ден, отивам и разравям някой от кабинетите на съдиите.

— Е, аз си имах версия и му я споменах.

— Дори и тъп спортист като мен може да се досети, Елизабет. Обикновено обаче, версиите се споделят със следователя, който в този случай съм аз.

— Знам това, Ейб — разкаяна, тя се изправи. — Беше грешка, Ейб. Съжалявам.

— Да, много ми помагаш с това, че съжаляваш. Виж доказателствата, които Струлър е събрал и после иди обясни на шефовете ми как е станало така, че аз не съм намерил нито едно от тях. Защото, когато претърсих кабинета на Фаулър, след като го обсъдих с лейтенанта си, тъй като си помислих, че може и да има известни основания, вътре не беше останало нищо за намиране.

— Не беше само в кабинета му.

Гласът на Глицки се сниши. Почти премина в шепот.

— Знаеш ли, Елизабет, не ме интересува дори и да е било в екваториалните гори на Амазонка. Горе си имаме отдел „Убийства“, който разследва убийства. Ние ти предоставяме доказателствата, без които иначе нямаше да имаш работа. Поела си по нов протокол, чудесно, следвай си го, но знай, че улицата е двупосочна.

— Разбирам. Виж, Ейб, вече ти се извиних. Никога повече няма да се повтори. Наистина съжалявам.

Глицки кимна. Понякога ги оставяш да кажат последната дума, оставяш ги да си мислят, че всичко е уредено и забравено.

— Просто ми кажи, че не си спала с него.

— Това не ти влиза в работата.

— Влиза ми — Харди сниши гласа си в слушалката. — Особено, след като е било през септември. И ти го знаеш.

Намираше се в кабинета си. След като прочете половината от документацията по делото, се беше сетил за Джейн.

Представи си я в кухнята на къщата й — на тяхната стара къща — на Джексън стрийт, как седи на високото столче, може би с чаша бяло вино в ръка. Наближаваше четирийсетте, два пъти разведена и преживяваща явен спад в пазарната си цена, подействал й като шок, тъй като Джейн все още беше много привлекателна. А и интелигентна и самоуверена, защо мъжете не го забелязваха? Ако бяха на нейната възраст, искаха или се женеха — както бе направил Харди (и както тя му беше изтъкнала) — за по-млади жени, защото колкото по-стабилна, колкото по-устойчива беше връзката, толкова по-добре. Можеха да мечтаят отново с младите, да се преструват и те, че са млади. Да започнат нов живот по средата на своя собствен. По-възрастните мъже знаеха, че няма къде да им избягаш. Нямаше какво да си играеш. Всички се чукаха. Това беше краста, която трябваше да начешеш. Вечеря, коняк, оргазъм. Много благодаря. Страхотен си. Или по-младите мъже, които черпеха опит от по-възрастните жени, но и през ум не им минаваше да се омъжат за някоя от тях…

Харди беше чувал и чел за всичките етапи. Джейн сигурно бе ужасно самотна през повечето от времето. Дори и с Чък Чък Бо-Бък, последния.

Но не, надяваше се той, моля те не и с Оуен Неш.

— Джейн.

— Не беше нищо сериозно — отвърна тя. — Само една нощ — гласът й звучеше глухо.

Беше изписал двайсет страници от жълтия си бележник. Наближаваше полунощ и той разтърка очи. Подутината вече бе станала бледоморава, пулсиращата болка не стихваше, но вече бе поносима. Беше се отплеснал, прескачаше от показания на показания и следвайки нишката, късаше залепващи се етикетчета и ги лепеше по теми. Местопрестъпление. Гаранция. Доказателства. Версии. Съдебни заседатели.

Реши, че трябва да направи още един опит да измъкне Анди под гаранция. Дори и да я вдигнеха до един милион долара, не можеше да го остави в пандиза. Знаеше, че има право да подаде жалба до Апелативния съд, за да принуди Браун да определи някаква разумна гаранция и в края на краищата оттам щяха да го направят. Драйсдейл вероятно също го знаеше. Можеше да говори с него и да стигнат до някакви взаимни отстъпки, без процедурните боричкания.

След това, първото нещо, което щеше да направи, бе да подаде иск за съдебно преразглеждане на доказателствата, които и сега, след като бе прочел по-голямата част от досието, продължаваха да му се струват прекалено неубедителни. Всички улики бяха косвени.

Макар и подкрепени от непотвърденото алиби на Анди, лъжите му (или лъжата, повтаряна многократно) и безкрайно големия риск, който беше поел в защита на Мей, събраните улики не доказваха, че е бил на яхтата. А без това Харди не виждаше как някой би могъл да го осъди.

Известно бе, че съдебните заседатели са способни на всичко, но той смяташе, че един безпристрастен съдия, ако можеше да се намери такъв, щеше да отхвърли цялата работа като нагласена.

Независимо от Пулиъс и нейните „лични“ върховни съдебни заседатели, системата най-малкото мълчаливо признаваше нарушенията в процедурата по образуването на дела по този начин и поради това позволяваше съдийско преразглеждане на отправените обвинения, за да е сигурно, че съществуват достатъчно доказателства за съдебен процес. В края на краищата, не беше в интерес на самата система да възбужда дело, когато не съществуват доказателства.

Харди реши, че вероятно би могъл да измъкне Анди въз основа на това. Поне си заслужаваше да опита.

Ако не се получеше, реши той, щеше да направи всичко възможно да изкара делото от Сан Франциско. Собственото му досие, от времето на първото съобщение в „Кроникъл“, когато двамата с Пико бяха открили ръката на Оуен Неш, съдържаше повече от шейсет и пет статии, както местни, така и национални публикации поделото. Неш, Шин, той самият, Фримън, Фаулър. Беше от типа истории, които хората обичаха да четат и да си спомнят или пък спираха онова, което вършеха, за да чуят по радиото или да видят по телевизията.

Поне започваше да му се избистря теорията, която щеше да използва в защитата си. Имаш нужда от защитна теория. Беше водил достатъчно обвинения, за да знае, че онези адвокати, които просто отхвърляха доказателствата му, които оспорваха заключенията му, губеха. Онова, от което се нуждаеше, беше собствена позитивна защита. Да се бориш, да се изправиш гневно срещу несправедливото обвинение.

Беше му хрумнало днес, и си мислеше, че има реални основания. Харесваше му също така, защото придаваше на нещата личностна окраска — Пулиъс си бе свършила работата отзад напред. Начинът, по който трябваше да се работи (щеше да оспори той) беше, доказателствата да се събират безпристрастно от всички посоки от полицията, натоварена с разследването на случая. Когато доказателствата достигнеха до определена критична маса, се искаше завеждане на дело и издаване на заповед за арестуване. При делото на Фаулър нямаше нищо подобно.

Харди реши, че може да докаже пред съдебните заседатели, че някой, Лок или Пулиъс, или който и да е там, се е насочил към Анди, воден от лична вражда, разгневен от професионалните му грешки. Беше политическа вендета, основана на поведението му на съдийската банка, а не на разобличаващи го доказателства.

Харди никога преди не бе призовавал Глицки като свидетел на обвинението по никое от делата си, но записа името му под едно ново етикетче… следователят, натоварен със случая, като свидетел на защитата. Това щеше здравата да разяри старата Бетси.

Знаеше, че трябва да предприеме още една крачка, ако вярваше, че съдията е невинен. Затова беше готов да използва Джеф Елиът, Ейб Глицки и всички останали. Някой бе убил Оуен Неш. Но съдебните заседатели не бяха съвършени. Можеха да направят грешка и да признаят Анди за виновен. Най-голямата надежда на Харди да отърве Анди, беше да открие кой го бе направил.

Трудно изпълнима задача, след като явно не беше никой от заподозрените дотук — Шин, Фарис, г-н „Силикон Вали“. Но имаше някой „Х“ на свобода. Джейн? Невъзможно. Една нощ, беше казала. Беше казала… Не. Познаваше Джейн, не би могла да убие никого. Освен това, защо щеше да казва на Джеф Елиът, че се е срещнала веднъж с Неш, ако връзката им е продължила и след това? Защо да отваря тази врата? Освен ако не си е помислила, че сигурно ще се разбере и е искала да изглежда така, сякаш няма какво да крие. Не, нелепо. Джейн не разполагаше с мотив.

Фарис? Той бе станал водещата фигура след смъртта на Неш или поне щеше да бъде движещата сила зад новоназначения на поста, независимо от скръбта, която беше демонстрирал.

Облегна се назад и се протегна. Стига толкова, хващаше се за сламка. Ейб дори още не бе прегледал другите клиенти на Мей — тримата мъже, които Харди беше открил от телефонните извадки. Имаше цяла вселена от потенциални заподозрени. Един от тях, независимо кой, бе допуснал грешка, но беше малко вероятно да я открие с подобни кабинетни мечтания. Трябваше да хване някой да се заеме с това.

Вдигна последната стреличка от бюрото си и я запрати към мишената. Заби се на десет сантиметра от центъра.

Джейн… дали Анди не бе разбрал за Джейн и Оуен? Можеше ли това да е причината, още една причина за Анди да убие Неш?… Да се бе оказало последната капка, Анди да е бил съсипан, когато Неш — „прочутият кучи син“ — му е отмъкнал Мей и после, когато почти го е бил преодолял, пет месеца по-късно да е открил, че онзи е чукал и дъщеря му и бум, да е минало границата…?

Заемаш ролята на обвинението, Харди. Анди не го е направил, полиграфският тест, който бе успял да назначи за сутринта, по принцип невалиден, щеше да разпръсне и последните съмнения… Не, че вече имаше кой знае колко — Анди се беше обидил, но също така бързо се бе съгласил, че тестът ще е в негова полза. Нали така?

Беше прочел почти всичко. Реши, че е достатъчно обективен, но още нямаше никаква представа какви нови доказателства бе открила Пулиъс, за да повдигне обвинение. Със сигурност в представените в писмен вид, които беше прегледал, подобно нещо нямаше — явно не ги бе изложила пред върховните съдебни заседатели. Пулиъс сигурно до посиняване бе говорила, сладко и убедително, както само тя умееше, какъв неморален човек е Анди Фаулър, какъв отвратителен съдия, как няма алиби, как е отбелязал името на Оуен Неш в календара си, как е имал връзка с Мей Шин, как е провалил кариерата и репутацията си, колко потаен и неетичен е бил — но какво от това? Как можеха тези неща да докажат, че е убиец?

Имаше и още нещо, иначе делото нямаше да стигне толкова далече — но завеждането на дело не означаваше спечелване на процес със съдебни заседатели. Чувстваше се уморен, но реши, че ще прегледа още веднъж нещата, които смяташе, че вече са му добре известни. Документацията бе нараснала за един ден на три папки и няколко бележника.

Той прочете внимателно разпитите на Глицки на двамата пазачи от яхтклуба — не бяха кой знае какво. От собствените си бележки прегледа предишните свидетелски показания пред върховните заседатели по обвинението на Шин, на Страут, Ейб, Селин и останалите. Следователно нямаше да има никакви изненади, прегледа списъка с веществените доказателства, които обвинението възнамеряваше да представи. Бяха — с допълнението от календара на Фаулър и без собственоръчно написаното завещание от два милиона долара — същите, които беше очаквал и тук също нямаше кой знае какво — снимките от аутопсията на Оуен Неш, пистолетът, телефонните извадки, потвърждаващи връзката на Анди с Шин, документация, свързана със ситуацията около гаранцията.

Той затвори папките. Утрото беше по-мъдро от вечерта.

45

Върху кухненската маса на Мей имаше купища изписани листове хартия.

Под вещото ръководство на Дейвид Фримън явно съдеше по-голямата част от западния свят, заради онова, което й беше сторил — имаше дела срещу полицая, който я беше арестувал, началниците му, прокуратурата и града Сан Франциско. Фримън изброяваше цял куп нарушения, като се започне от неправомерния арест и се минеше през всевъзможни нарушавания на гражданските права, клевета, дискриминиране в печата.

Отделно, преговаряха за връщането на много лични вещи — дрехи, гримове и тем подобни — които тя бе държала на „Елоиз“ Четири месеца след убийството, яхтата все още беше запечатана, а вече идваше зима. Имаше специални неща, които Оуен й бе подарил. Двамата с Дейвид бяха направили списък и той смяташе, че трябва да си получи всичко обратно — обувки, дъждобрани, красивото й дълго кожено палто, сибирската шапка, стъклените и нефритените дрънкулки, които държеше в писалището с капак на Оуен, някои спортни принадлежности. Едва не се разсмя на последното — не беше правила нищо за тялото си от юни.

Но все пак, повечето дела бяха свързани със завещанието. Първоначално изобщо не я беше грижа за парите или поне си мислеше, че е така. Но постепенно практичността и принципността надделяха. Защо трябваше държавата, която нямаше нужда от тях, да ги прибере. Или дъщеря му, която и без това притежаваше толкова много? Тя — Мей — единствена го беше обичала и той самият бе желал те да са за нея.

Тя стоеше с чаша чай в ръка и гледаше към купчината хартии, облечена в червено-черно копринено кимоно, завързано на кръста. Денят в средата на октомври се бе оказал ясен и слънчев.

Душевния мир, който бе намерила или си мислеше, че е намерила, с Оуен, беше разбит от времето, прекарано в затвора и цялата нелепост на арестуването й. Дейвид Фримън, мил човек, видял как безнадеждността отново се надига в нея, мъдро бе продължил да я занимава с тези дела, опитвайки се да отвлече вниманието й.

И за известно време това бе удържало празнотата. Тя беше заета, по начина, по който бяха заети мравките — обикаляше и трупаше малки нещица, докато не направеше голямо нещо. Не спираш, защото заангажираността сама по себе си е край. Сега бе дошло нещо ново, писмена молба, не призовка, да се яви като свидетел на обвинението срещу Анди Фаулър.

Тя се запъти към малката си куличка и погледна надолу към улицата, хората влизаха и излизаха от деликатесния магазин, малките електрички се движеха. Опита се да извика някакъв спомен за начина, по който се бе чувствала или да си припомни усещането с Оуен, единството, което двамата бяха открили.

Но него вече го нямаше. Имаше семейство, което никога не я беше обичало, което прекалено много се бе страхувало от живота, за да се опита да го живее. Два несполучливи брака, връзки без значение. Ден след ден вършеше всичко по инерция, надяваше се да срещне някого, в когото да може да се влюби, който да може да се влюби в нея. И после, когато си помисли, че го е открила, всичко беше унищожено.

А сега тези хартии. Предполагаше, че го дължи на Дейвид. Какво обаче дължеше на Анди Фаулър?

— Кой беше?

Дороти се събуждаше щастлива всяка сутрин. Матракът на пода беше вдигнат на здрава платформа с модерна чамова рамка. Имаше тапети на цветчета по едната стена с някакви литографии на Дега и Моне, сложени в рамка и покрити със стъкло. Айнщайн все още ги успокояваше за ограничените умове. Нови пердета, широк, ярък килим, ратаново канапе с малка масичка отстрани, маса за кафе, три модерни лампи. Мястото беше съвсем различно.

Джеф дори ходеше по-добре, можеше да прекоси от барплота до леглото без патерици. Не вярваше, че ще продължи вечно, но щеше да му се наслаждава, докато можеше. Може би „Преднизона“ за очите му бе направил нещо и за краката му. Симптомите не можеха да се предвидят, така че когато дойдеше нещо добро, не задаваш въпроси. Той се придвижи отново към леглото.

— Беше Харди, прокурорът, за когото ти разказвах. Този път работи за защитата.

Възхитително нескромно, тя подпря голото си тяло на възглавницата и го привлече към себе си, като дръпна одеялата върху тях и разтърка с ръце гърдите му.

— И какво иска г-н Харди?

— Фаулър днес ще се подлага на полиграфски тест. Иска да знам.

— Защо?

Той облегна глава върху нея.

— Ако го изкара, е новина. Не е доказателство, но е новина. И той смята, че ще му е от полза.

— Ами ако не го изкара?

— И тогава пак е новина. И в двата случая е добре за мен. Но Харди сигурно смята, че всичко ще е наред, иначе нямаше да ми каже.

— Изглежда малко рисковано…

— Харди трябва да поеме известен риск. И двамата печелят, ако Фаулър е невинен.

— Мислиш ли, че е?

— Невинен ли?

Тя кимна.

— Не.

Пистолетът.

Пулиъс и Струлър, хитри дяволи.

Харди знаеше, че няма да е много умно да подаде иск за прекратяване на делото по липса на доказателства, преди да е изчел внимателно всяка дума от документацията по него. По-голямата част, както беше забелязал снощи, бяха все неща, които бе виждал и преди и които се беше изкушил да пропусне.

Предварителното запознаване с фактите по делото беше с цел да се избягнат изненадите в съда; заключения, извадени като заек от цилиндър в последната минута а ла Пери Мейсън наистина оставаха в сферата на художествената литература. Много преди да се стигне до дело, прокурорите трябваше да разкрият всичко, с което разполагаха, що се отнася до доказателства, свидетели, показания на вещи лица. На теория, важното бе не да зашеметиш противника си (въпреки че, ако можеш, беше само в твоя полза), а да изложиш доказателствата и отношението им към делото пред съдебните заседатели.

Ако Глицки, или някой друг попаднеше на някакви отнасящи се към делото доказателства по време на процеса, Харди би могъл да ги представи, но това се случваше рядко. През повечето време страните знаеха картите на противника си — умението се състоеше в това как тези карти ще бъдат изиграни.

Което не означаваше, че Пулиъс, след като бе дала на Харди всичко, което трябваше, беше длъжна да му покаже и как да го използва.

Така, че Харди продължи да чете. Нямаше нищо чудно в това, че пистолетът се представяше като веществено доказателство — той беше, в края на краищата, оръжието, с което бе извършено убийството.

Онова, което наистина не очакваше, беше факта, че отпечатъците на Анди Фаулър се намираха върху пълнителя.

Толкова за иска му за съдийско преразглеждане на доказателствата. С това последното, осъзна Харди, имаше достатъчно улики срещу Анди Фаулър за завеждането на дело.

— Как е могло да стане? Как никой не ги е видял преди? Това означава, че е бил на яхтата, а ако е бил на яхтата, няма съдебни заседатели, които да не повярват, че той го е убил.

Харди се беше свързал с Глицки в службата му по телефона, преди да тръгне към Съда и сега двамата ядяха хамбургери далече от Съдебната палата. Глицки разбираемо не искаше да бъде виждан, потънал в приятелски разговор с адвокат на защитата. Приятели или не, новите реалности трябваше да се имат предвид.

Глицки хрускаше лед, правеше го винаги, щом му се отдадеше случай. Това направо побъркваше Харди.

— Не е задължително.

— Какво искаш да кажеш, с това „не е задължително“? Пистолетът беше на яхтата и отпечатъците на Фаулър са върху него.

— Може да са били на пистолета, преди да е бил занесен на яхтата.

— Е, това със сигурност ще е и моят аргумент, но подобно твърдение едва ли засилва позицията ми. Как е могъл да не ми каже за това? Как е могъл да не знае?

Глицки отхапа от сандвича си.

— Излъгал те е.

— Благодаря ти.

Ейб преглътна, пийна глътка „Кола“, схруска леда.

— Моля.

— Как сме ги пропуснали миналия път, отпечатъците?

Ейб разтърка лицето си.

— По два начина, вероятно. Първият, никой не е погледнал пълнителя. Отпечатъците на Шин бяха по цевта, тя беше заподозряната, край на търсенето. Вторият — Ейб вдигна два пръста — намерили са отпечатъци, които не са могли да идентифицират. После, когато вече са знаели, че търсят Фаулър, са ги сравнили с неговите.

— Това трябваше да излезе отдавна.

— Не. Отпечатъците му не са били в компютъра. Сверяваме отпечатъците, които намерим, с тези на зарегистрираните престъпници и ако не излезе нищо, какво очакваш да направим, да проверим всички отпечатъци на света ли? — Глицки повдигна рамене. — Не ми е приятно да го казвам, но тези неща понякога се изплъзват.

Харди изпсува.

Глицки кимна отново.

— Вероятно по малко и от двете.

— Ейб, заставих се да погледна нещата и от страната на обвинението, но истината е, не мога да повярвам, че го е извършил. Че би ме излъгал за…

След като му хвърли един саркастичен поглед, Глицки разтърка ушите си, като че ли не беше чул както трябва.

— Извинявай — каза той, — стори ми се, че каза, че един престъпник не би те излъгал?

— Това не е просто някакъв престъпник, Ейб. Това е бившият ми тъст. Познавам го — или поне си мислеше, че е така. — Съдия от Върховния съд, за Бога.

Ейб се пресегна и сграбчи останалото от сандвича на Харди.

— Сигурен съм, че няма да го доядеш… Каза, че си назначил полиграф за днес, нали? Това ще ти покаже. Може би. А може би не — Ейб се усмихна с ужасната си усмивка.

Специалистът по полиграфия — Рон Рейнълдс, висок, слаб мъж със сив костюм, бяла риза и синьо-черна вратовръзка — го чакаше в кафето за посетители на втория етаж на сградата, в която работеше, близо до административния център.

След като се запознаха, преминаха направо към деловата част.

— Ще настоявате ли за приемането му като доказателство в съда? — попита Рейнълдс.

— Не го правя заради съда. Правя го заради себе си.

Не за пръв път чуваше адвокат да го казва. От време на време, макар и не особено често, искаха да вярват на клиентите си.

Харди продължи.

— Мисля си обаче, че фактът, че клиентът ми желае да се подложи на теста, може да повлияе положително върху съдебните заседатели.

— Ако успеете да направите така, че да бъде допуснат като доказателство, в което се съмнявам.

— Е, мога да опитам.

Харди извади едно тефтерче с бележки и започнаха да ги преглеждат. Беше подготвил двайсетина въпроса, изискващи „да“ или „не“, на които Фаулър трябваше да отговори и които бяха свързани с Оуен Неш и Мей Шин. Рейнълдс добави десетина други за, както той го нарече, коригиране.

— Ще ги минете всичките с него преди теста, нали? Без изненади, нали така?

— Разбира се. Възнамерявате ли да присъствате?

— Ще остана навън, но ще съм наблизо.

Рейнълдс си помисли, че това беше правилният отговор.

— По-добре е без прекъсвания — кимна одобрително той.

Но преди Анди Фаулър да се подложи на теста, самият Харди се нуждаеше от няколко отговора.

Отново се намираха в „А“ помещението за свиждане. Пазачът още държеше съдията за ръката, когато Харди, крачейки около масата, започна:

— Ще ми кажеш ли как отпечатъците ти са се озовали вътре в оръжието, с което е било извършено убийството, върху пълнителя?

Фаулър замръзна на място. Пазачът също не помръдваше. Харди се втренчи за миг в клиента си, после възвърна самообладание. Многозначително поблагодари на пазача и го изчака да излезе и да затвори вратата зад гърба си.

Анди се беше съвзел.

— Шегуваш ли се?

— Не ми излизай с тия, Анди!

— Моите отпечатъци?

Харди беше бесен. С всеки изминал ден той навлизаше все повече и повече в делото, все по-твърдо и твърдо решен да го отърве, но това беше главно, защото все си повтаряше, че съдията е невинен. Беше си обещал, че ще се захване със защитата на Анди, само ако има основание да смята, че е невинен. Разбира се, никой, освен убиеца, бил той Анди или не, не можеше да бъде сто процента сигурен за онова, което се бе случило на „Елоиз“, но Харди не беше професионален адвокат. Нямаше да се захване, наистина нямаше да се захване, ако знаеше, че Анди го е извършил.

Фаулър тихо изпсува зад гърба му и Харди се извърна.

— Заредих пистолета, вместо нея, Диз. Това е невероятно. Беше преди месеци. Изобщо не ми беше хрумвало, Диз, кълна се в Бог.

— Зареждал си й пистолета?

Той кимна.

— Страхуваше се да го докосне. Някой от предишните й… някои й го беше подарил, а тя дори не го бе заредила. Беше в нощното шкафче до леглото й. Казах й, че няма смисъл да държи пистолет за самозащита, ако не е зареден и го заредих.

— Не е бил в нощното й шкафче, Анди. Бил е на „Елоиз“.

— Тя ми казваше, че не го искала в къщата си. Мразела го. Не можех да го взема, не можех да взема пистолет, регистриран на чуждо име.

— Защото си бил съдия и не си искал да нарушаваш законите, а?

Фаулър опита да се усмихне.

— Преди малкия ми проблем с делото Шин, нещата стояха точно така, Диз.

Харди удари по масата между тях.

— По дяволите, Анди! Това не беше „малък проблем“. А основната причина да сме тук сега.

— Разбирам, Диз — беше казано тихо.

— Добре, тогава, как очакваш от мен да накарам съдебните заседатели да повярват, че си бил такъв образец на благопристойността, че не си могъл да вземеш пистолета на Мей в къщата си, докато шест месеца по-късно…? — той се овладя, да се крещи на клиент не беше от полза, нито за единия, нито за другия. Извърна се.

— Хубав въпрос, Дизмъс, но това е истината.

— Значи, може би, когато Мей е започнала да се вижда с Неш, той не е имал твоите скрупули и й е позволил да държи пистолета си на яхтата му? — Харди стоеше с гръб към прозореца. Анди Фаулър имаше отговор за всичко, добре, но беше по-лесно да го слуша, без да трябва да гледа какво става с лицето му.

За миг се почувства като герой от „Отнесени от вихъра“. Щеше да мисли за това утре. За днес, поне имаше обяснение за наскорошното си разкритие — утре щеше да реши дали може да му повярва или не.

Бяха преминали въпросите за теста веднъж, Фаулър посъветва Харди да се опита да накара Пулиъс да признае резултатите. Каза му, че ако преди и двамата да са разбрали какъв ще е изходът, Харди й предложи да използва резултатите, тя може и да се съгласи да бъдат представени като доказателство.

Разбира се, имаше вероятност и да не се съгласи. Предложението на Анди накара Харди да си помисли отново, че клиентът му може и да казваше истината, но Анди естествено знаеше това. Въртяха се в затворен кръг.

Във всеки случай, Харди не хранеше големи надежди, че Пулиъс ще се съгласи. От нейна гледна точка най-умното беше да се придържа към неприемливостта на полиграфа — щеше да реши, че няма нужда от подобно нещо, а и благоприятното протичане на теста можеше само да й навреди.

За разлика от адвокатите, които имаха задължения единствено към клиентите си, работата на прокурора включваше не само представянето на доказателствата, но и осигуряването на справедлив процес. Обвиняемият беше гражданин на щата, един от хората, които прокурорът себе заклел да брани.

Но Харди познаваше Пулиъс и тази подробност, доколкото му бе известно, й беше убегнала.

Което го доведе до неговата дръзка стратегия в разрез с общоприетото…

— Как се отнасят с теб в затвора?

Фаулър повдигна рамене.

— Като в хотел, само че долнопробен. Защо?

— Не искам да се отнасят лошо с теб. Тази ситуация с гаранцията е непоносима.

— Малко съм изненадан от Мериън.

Фаулър беше малко изненадан от Мериън! От съдия Мериън Браун. Харди не можеше да разбере явно вроденото хладнокръвие на Анди. Също като Мария Антоанета, която се извинила на палача си за това, че го настъпила по пръста, Фаулър беше неизменно любезен, изискан и дори малко прекалено скромен. Навън това изглеждаше добре, но тук, в затвора, в затворническите му дрехи, беше някак нелепо и жалко.

Щеше да бъде почти невъзможно да се подберат равни по достойнство съдебни заседатели.

— Е, остави я Мериън, съдия…

— По-добре се отучи от този навик, Диз. Не „съдия“, „г-н Фаулър“. Запомни, Мериън ти направи забележка.

Харди настоя.

— Остави я Мериън, Анди. Мисля, че ако можеш да потърпиш още малко, ще успеем да го използваме в наша полза.

Теорията на Харди беше свързана с погазването на много от дълго почитаните традиции на Върховния съд, но не смяташе, че той или Фаулър можеха да си създадат още нови врагове — всички свободни места вече бяха заети.

Основното в защитата му, разбира се, щеше да бъде, че прокуратурата не е успяла да докаже обвиненията си. Уликите не доказваха, че Анди Фаулър е убил Оуен Неш. Вероятно съществуваше мотив или предполагаем мотив, но мотивът сам по себе си не беше достатъчен за произнасянето на присъда. Така че имаше защита, пасивна защита. Не беше сигурен дали щеше да се окаже достатъчна обаче.

Пулиъс, убеден беше в това, щеше да използва всички веществени доказателства, с които разполагаше, но вероятно щеше да изгради обвинението си около теорията за „осъзнатата вина“, според която действия на обвиняемия, като бягство, съпротива при арестуване, лъжене пред следователите и т.н., можеха да послужат като доказателство, че подсъдимият „осъзнава вината си“ — дори и с наличието на малко други доказателства, подобни действия биха могли да се окажат достатъчни, от гледна точка на закона, за да се установи вина без всякакво съмнение.

Харди знаеше, че дори и да нямаше димящ пистолет, неетичното поведение на Фаулър на съдийската банка си пасваше, та чак дрънкаше с теорията за „осъзнатата вина“.

Затова имаше нужда от нещо друго, ако искаше да отърве Анди от затвора и съдът го бе тласнал в правилната посока. Като се започнеше с това, че Пулиъс беше процедирала отзад напред, от заподозрения към разследването, минеше се през решението на Мериън Браун за отказване на гаранция, това дело, можеше да се аргументира той, беше пълно с демонстративно проявено пристрастно отношение към Анди Фаулър. Харди, тъй като беше убеден, че справедливото протичане на процеса в Сан Франциско е малко вероятно, поради прокурорски и съдийски предубеждения, първоначално мислеше да опита да прехвърли делото в друг окръжен съд, но след това му хрумна нова стратегия.

В Сан Франциско имаше най-голяма вероятност да попаднат на враждебно настроен към Анди, та дори и към него самия, съдия. Щяха в интерес на истината, да настроят още повече срещу себе си съдията и Пулиъс, като поискат незабавен процес, на какъвто имаха право. (В делото Шин Пулиъс бе искала незабавен процес и бе загубила — сега, когато бавно беше изградила, както си мислеше, непоклатимо обвинение, щеше да се противопостави на всякакви прибързани действия.)

Харди щеше да се аргументира, че тъй като невинният му клиент е задържан без право на гаранция, не е разумно да го карат да търпи каквото и да било протакане. Беше невинен до доказване на противното, а гниеше в затвора.

Харди реши, че подходът му може да се окаже сполучлив в няколко отношения. Първо, председателстващият съдия можеше да преразгледа гаранцията. Ако не станеше така, насрочването на незабавен процес щеше, надяваше се той, вероятно да обърка Пулиъс — видял бе как вихрените събития около Мей Шин бяха накарали дори Пулиъс да пропусне някои подробности, например, да провери телефонните извадки. Също така можеше да стане раздразнителна, да започне да отправя лични нападки, което щеше да накърни доверието на съдебните заседатели към нея. Надяваше се. Ако можеше да я накара поне да загуби самообладание, това щеше да намали въздействието й. Ефективността й…

Накрая, в случай, че делото започнеше с враждебно настроен съдия, а Анди все още беше в затвора и ако Пулиъс успееше да издейства присъда, Харди можеше да подаде жалба, че де факто е имало тайно споразумение срещу Фаулър, за да се възпрепятства справедливостта и спазването на законосъобразната процедура, от разследването през обвинението до процеса.

Фаулър изслуша стратегията на Харди.

— Не съм особено възхитен от идеята да се позоваваме на процедурни грешки, за да спечелим при обжалването.

— Само в краен случай, Анди, гарантирам ти. Но ще е глупаво да не помислим за това отсега. Ще намаля времето на Пулиъс за подготовка с две трети.

— И нашето.

Харди кимна.

— Вярно е, но не доказателствата са от значение, Анди. А това кой ще ги изиграе по-добре, а аз вярвам, че тя ще се почувства притисната. Познавам я.

— Ами ти?

Харди се ухили.

— Издържам на напрежение.

— Това ни дава по-малко време да открием истинския убиец.

Харди седеше на твърдия дървен стол. Ребрата му, черни, морави и жълти под ризата, го прободоха, когато се раздвижи. Като се намръщи от болка, той погледна през масата.

— Добре ли си? — попита го Фаулър.

— Да. Знаеш ли какво? За пръв път те чувам да кажеш нещо, което да звучи наистина, като че ли си невинен.

46

Харди трябваше да се научи да сдържа коментарите си пред пазачите от ареста, дори и фактите да бяха известни на обвинението. Знаеше кой вероятно беше „достоверния източник“ за отпечатъците. Въпреки оптимистичните му твърдения в пресата, полиграфският тест си беше удар. Разбираемо бе да каже на Джеф Елиът, че няма нищо, което да показва, че Анди лъже, но тестът отново бе събудил съмненията му относно невинността на Анди. От друга страна, напомни си той, нервността на Анди може да беше и истинска — в края на краищата, пребиваването в затвора за него бе странно и страшно. Ами изказването на Анди, че най-добрият начин да се докаже, че е невинен, било да намерят истинския убиец? Но като изключим Глицки и вероятно Джеф, който му беше длъжник, как щеше да го открие? А дори и с тях, няколко оскъдни следи, душене напосоки отстрана на Джеф… нямаше нещо кой знае колко обнадеждаващо.

Той стоеше пред бюрото си и хвърляше стрелички. Чуваха се домакински шумове — Франи чистеше с прахосмукачка, Ребека беше гладна и плачеше, Гарт Брукс изнасяше серенада на стойност един компактдиск от всекидневната. Слънцето се издигаше.

След два дни трябваше да се насрочи датата и съдебната зала. Като се базира на презумпцията, че клиентът му е невинен и задържан без гаранция, той възнамеряваше да настоява за незабавен процес. Нямаше да губи време и това щеше да вбеси Пулиъс и който там съдия им се паднеше. Нямаше да направят отвод на съдията, който и да беше той. Вестниците вече бяха склонни да повярват във вината на Фаулър и Харди си помисли, че ще е по-лесно да намериш хетеросексуален на Кастро стрийт, отколкото вероятен съдебен заседател в този град, който вече да не си е изградил мнение за Анди Фаулър и Оуен Неш.

Рискове. Прекалено много?

Като изключим най-голямото — дали Анди наистина го бе извършил — съмненията на Харди идваха и си отиваха. Той просто не знаеше. Поне не още.

Що се отнасяше до него, собственото му черногледство се беше изпарило — бе отшумяло като вирусен грип, който беше нанесъл пораженията си и бе изчезнал.

Не можеше да си представи да върши нещо по-добро от това, което правеше сега — да защитава Анди Фаулър. След като бе открил ръката на Оуен Неш миналия юни, този случай се беше превърнал в ос на живота му — брака му, кариерата му, отношението му към самия него. Той щеше да разбере — дори и да трябваше да извива вратове, щеше да стигне до истината.

47

Съдията от Върховния съд Мериън Браун удари с чукчето си, за да призове за ред в залата. Харди седеше на местата на съдебните заседатели, вдясно от Браун. Преди двайсет минути Елизабет Пулиъс беше пристигнала с антуража си — същия помощник областен прокурор, с който бе дошла и миналия път и който явно беше или студент по право, или стажант. Тя седна на прокурорската банка, като оживено обсъждаше нещо, без изобщо да обърне внимание на Харди.

Бяха извикали шестима от „по-горните редове“ и всевъзможни обвиняеми се бяха извървели пред съдийската банка. Двама от тях бяха прехвърлени в съдебни зали, трима бяха отсрочени и им бяха назначени обществени защитници, един беше признат за виновен още тук и му бе наложена глоба.

Харди се опитваше да не поглежда към галерията. Селин беше там, облечена в черно, седеше до Кен Фарис на втория ред. Не я беше виждал от деня в сауната в „Силни тела“. Забеляза Джеф Елиът, който седеше сред, както предположи Харди, група други репортери. Джейн, разбира се, беше на първия ред, от другата страна на Селин. Арт Драйсдейл влезе през централната врата и се облегна с кръстосани ръце на стената в дъното.

Двамата с Анди го бяха обсъдили вчера — неделя — и бяха решили как ще бъде облечен в съда. Анди нямаше костюм, който да струва по-малко от 700 долара, така че Харди бе накарал Джейн, представителката на „Ай Магнън“, да обиколи няколко евтини магазина и да открие нещо по-обикновено с размерите на Анди. Искаше той да изглежда добре — ако съдебните заседатели сметнеха, че изглежда като престъпник, това щеше да бъде грешка от самото начало, — но не и прекалено изтупан. Във всеки случай на Анди Фаулър, бившия съдия, нямаше да му е лесно да спечели съчувствието на съдебните заседатели.

Докато приставът отново прочиташе обвинителния акт, Харди стана от мястото си и се присъедини към Анди на подиума, на пет метра разстояние от мястото, където седеше Мериън Браун. Чу раздвижване зад гърба си. Като се извърна, видя, че вратата се бе отворила и вътре нахълтваше цяла тълпа репортери.

Браун стовари чукчето си.

— Седнете ей там. Искам да кажа на всички ви, че няма да разреша да бъдат правени снимки в съдебната зала. Искам ред. Няма да ни отнеме много време.

— Забележи това — прошепна Фаулър. — Няма да ни отнеме много време.

Харди кимна на Фаулър, после се обърна към съда.

— Ваша светлост?

— Г-н Харди.

— По въпроса за гаранцията…

— Въпросът вече беше решен.

— Да, ваша светлост, но аз разбрах, че ще преразгледате решението си.

Браун го погледна отгоре.

— И как разбрахте това? Какво съм казала, та съм ви довела до подобно заключение?

Харди беше очаквал враждебност, но по питане проформа като това отговорът на Браун все пак го стресна.

— Ваша светлост, г-н Фаулър е уважаван юрист…

— Беше, г-н Харди. Понастоящем е обвиняем по дело за убийство. Не е необичайно да бъде отказвана гаранция при подобни дела. Мислех, че съм се изразила достатъчно ясно. Г-це Пулиъс, на вас беше ли ви ясно?

— Да, ваша светлост.

— Г-н Харди неизвестно защо е решил, че ще преразгледам решението си.

Не се изискваше отговор. Залата беше тиха. Мериън Браун се загледа в бившия си колега. Погледна към компютърната разпечатка пред себе си.

— Гаранцията се определя на стойност един милион долара.