Неоспоримо доказателство

32

Харди пъхна преспапието в джоба си и излезе, минавайки небрежно, доколкото можеше, покрай останалите кантори в прокуратурата. Като си помисли: „Не сега“, видя Джеф Елиът да слиза от асансьора и понечи да се шмугне в едно от помещенията на следствието, намиращо се точно пред вратите на прокуратурата. Не беше достатъчно бърз обаче. Чу името си и спря, хванат на местопрестъплението, с ръце в джобовете.

За репортер Джеф изглеждаше деликатен, дори сдържан. Може би, помисли си Харди, беше заради патериците, заради тях и заради усмивката. Да не споменаваме пък днешната подпухналост и слънчевите очила. Нямаше как да не ти се прииска да помогнеш на момчето.

— Неподходящ момент, а?

Харди кимна.

— Малко.

— Върви тогава. Ще говоря с г-ца Пулиъс.

Имаше някакво особено удовлетворение в това, че сега Елизабет беше официалният обвинител по делото. Естествено, тя щеше да бъде ценен източник. Но Харди усещаше, че ако не друго, поне на него се падаше правото да контролира изтичането на информация за „Кроникъл“. Това не влизаше в служебната йерархия и той не искаше да й даде свободен достъп до онова, за което тя най-много копнееше — пресата.

— Имам минутка, Джеф, какво мога да направя за теб?

— Можем ли да поговорим някъде? Сведенията ми са неофициални.

Върнаха се обратно в коридора на прокуратурата и Харди отключи една от чакалните, предназначени за семействата на жертвите, свидетелите и редки съвещания. Имаше жълто канапе — градската управа отдаваше предпочитанията си на зеленото и жълтото — и съответно кресло. Литография на моста „Голдън Гейт“ в специално „ограничен“ тираж от три и половина милиона екземпляра съживяваше стената.

Джеф се отпусна в креслото.

— Къде се губиш напоследък? Не изглеждаш много добре.

— Просто ново лечение. Затова съм подпухнал и ме дразни светлината. „Преднизон“.

— Стероиди ли?

Джеф се усмихна.

— Това използват. Няма страшно. Така и така няма да ходя на олимпиадата.

Харди го харесваше, не усукваше.

— Добре, та какво е неофициалното? — Той вдигна пръст. — И това е неофициално.

Спомнял ли си Харди миналата седмица след отправянето на обвинението в Общинския съд как стояли в коридора тримата с Глицки и говорели за гаранцията, откъде били дошли парите?

— Естествено. Е, и? Открил ли си нещо?

Репортерът поклати глава.

— Не, не още, може би. Но вие двамата казахте, че имало начин да се изискат полиците.

Харди поклати глава.

— Не и в този случай. Само ако смятаме, че парите за гаранцията идват от престъпна дейност.

— Добре, а как Мей Шин е намерила половин милион долара?

— Какъв половин милион? Трябват й само петдесет хиляди за такса.

Джеф Елиът поклати глава.

— И аз първоначално си мислех така. Но на нея й трябва и гаранция за заема.

Харди кимна.

— Да, нали говорихме вече за това — той отново го предъвка. — Не знам, спестявания? Може да го е наследила? Не разполагаме с данни за нищо нередно. Наркотици или нещо подобно.

— Ами проституцията? Тя е незаконна, нали?

Това беше нещо, върху което можеше да се помисли, но и него вече бяха обсъждали.

— Може би. Технически. Но нито един съдия няма да ни даде разрешение да конфискуваме полиците въз основа на това — той повдигна рамене. — Може би завещанието на Оуен Неш е било прието като гаранция по кредита.

— Дори и ако го е убила? И тогава ли ще ги наследи?

— Това — отвърна Харди — е друга правна битка. За щастие не е моя. Независимо накъде отидат нещата, дори и да получи всичките два милиона, по-голяма част от сумата ще хвръкне по адвокати. Какво толкова имаше неофициално?

Елиът се наведе напред и свали слънчевите си очила. Имаше нещо явно нефокусирано в погледа му, тъмните кръгове около очните ябълки изпъкваха още повече от подпухването. Харди не можа да скрие реакцията си и прекъсна Джеф.

— Сигурен ли си, че си добре?

Джеф се усмихна и торбичките като че ли се повдигнаха малко.

— Изглежда по-страшно отколкото е. Всъщност се чувствам много по-добре — той отново си сложи слънчевите очила. — Хамстерските бузи спадат след известно време.

— Спиш ли изобщо?

Сега усмивката беше широка.

— Не достатъчно — после, със спотаена гордост. — Имам си някого. За пръв път — той присви рамене с преувеличено равнодушие. — Сънят не е чак толкова важен.

— Ах, ти, пес такъв!

— Да, виж… — изведнъж на Джеф му се отщя да говори за това, да го омаловажава, да се фука, като че ли беше някаква обикновена победа. Не бе просто завоевание, беше Дороти. — Както и да е, относно гаранцията, още не разполагам с имена, нищо, което да мога да публикувам, но преди да предприема каквото и да било, искам да защитя източника си.

— И как ще го направиш?

— Измислям правдоподобно обяснение как случайно съм попаднал на някакви полици. Може би не трябваше да ти казвам това?

Харди не му обърна внимание.

— Виждал ли си някакви полици?

— Не — Джеф се приведе напред. Харди реши, че ако си свали очилата, значи лъже. Но той не си ги свали. — Наистина не съм.

— Добре. И искаш аз да съм източника, така ли?

— Анонимно, разбира се. Неофициално.

Харди откри, че си припомня съвета на Фримън в съдебната зала, категоричността на Пулиъс, че не съществуват никакви правила. Това беше покер с големи залози и ако Джеф можеше да предостави на Харди — ох, на обвинението — източника на гаранцията на Мей, това само щеше да спомогне на неговата, на тяхната, кауза.

— Ако нещо от това излезе наяве и аз не мога да обясня как съм се сдобил с информацията си, източникът ми ще си загуби работата, така че си помислих предварително да си осигуря прикритие.

— Но ние няма да конфискуваме полиците.

— Знам, но това няма значение. Просто имам нужда от отговор, ако се повдигне въпроса.

— Не ти давам никакъв отговор, Джеф. Просто ти казвам каква е процедурата, разбираш ли? Начина, по който прокуратурата би го извършила, ако имаше налице известни основания, с каквито не разполагаме.

— Разбрах.

— Напълно?

— Съвсем.

Харди събра цяла купчинка сини боклучета и ги изхвърли в кошчето.

— Добре тогава.

Харди си помисли, че се превръща в параноик, но въпреки това си взе папката вкъщи. В нея беше събрано всичко, с което разполагаха досега, включително и извлеченията от телефонните разговори на Мей Шин. Той спря на „Аргуело“ и „Гиъри“ и изгуби четирийсет и пет минути, за да си извади копия. Не можеше да каже защо идеята му се бе сторила толкова добра — възможно беше Пулиъс да му ги вземе или пък искаше да може да ги преглежда на спокойствие в кабинета си.

А може би се опитваше да защити Анди Фаулър.

Не. Имаше огромна разлика между забиването на нож в гърба, психическия натиск и лицемерието, които явно влизаха в правилата, и чисто неетичното поведение. Щеше да открие каква беше връзката между Анди Фаулър и Мей Шин. После щеше да реши какво да прави. Така поне си мислеше.

Това първо, а междувременно, не искаше някой следовател подтикнат от ревностното усърдие на Пулиъс да открие тази явна връзка и да съсипе живота на Анди. А и всъщност можеше да няма и никаква връзка или да беше съвсем невинна. Въпреки че Харди не можеше да си представи каква ли би могла да е.

Независимо от това, бойскаутът в него сметна, че е най-добре да бъде подготвен. Затова снима цялото дело.

Дейвид Фримън си мислеше, че денят се бе оказал дълъг, но не и неблагодарен.

Това, че делото се беше паднало на Анди Фаулър, бе дар Божи, такъв, на който той, Фримън, винаги се беше надявал, но на който изобщо не бе разчитал.

Нахрани се прилично и изпи няколко солидни питиета в „Буена Виста Бар“ — не родното място, но вторият американски дом на ирландското кафе, — и се качи на електричката в посока Ноб Хил, кръстен на семейство Ноб, които първоначално претендирали, че хълмът е тяхна собственост: Лелънд Станфорд, Марк Хопкинс, Чарлс Крокър и Колис Р. Хънингтън. Самият Фримън живееше тук в един мезонет на пресечка разстояние от хотел „Феърмонт“, точно над „Рю Лепик“, един от любимите му ресторанти.

Но днес не му се прибираше право вкъщи. Съвсем се беше стъмнило и отново бе изненадващо топло. Той седеше на твърдата седалка в електричката, подрусван от стръмния наклон и се полюшваше в такт с движението, обграден от туристи. Нямаше значение.

Беше като всички обикновени хора и въпреки това, някак си, над тях. Гледаше ги със снизхождение, без излишни илюзии. Бяха способни на всичко — трийсет и петте години практика в наказателното право му го бе доказало, — но имаше нещо, което той понякога усещаше в напиращия порив на хуманност и което го връщаше обратно към самия него, към онова, което беше.

Спомняше си защо бе избрал да защитава — а в началото нямаше много слава и още по-малкото пари. Тази област от правото го бе привлякла, защото знаеше, че всеки прави грешки, всеки беше виновен за нещо. Онова, от което се нуждаеше светът, онова, от което хората се нуждаеха, беше прошка и разбиране или ако не друго, то поне да бъдат изслушани. Той сам се описваше като циничен романтик. И трябваше да признае, че често се отегчаваше от себе си.

Слезе от електричката на „Феърмонт“ и реши да удължи вечерта, а с нея и настроението, да се разходи, да размисли. Мей Шин непрекъснато се връщаше към Оуен Неш, и никога не пропускаше да спомене пурите му. Фримън почувства, че от това му се прииска и на него да изпуши една. Отби се в магазина за цигари и си взе една „Маканудо“. Навън, докато я палеше до химическото чистене, един добре облечен мъж се опита да му продаде истински часовник „Ролекс Президеншъл“ за триста долара, Фримън отказа.

Запъти се на запад, отвъд хълма, за да се наслади още веднъж на нощния изглед към Залива. Пурата беше много ароматна, превъзходна.

След разговора, който бе провел днес с Анди Фаулър, беше уверен, че ще спечели.

Делото не трябваше да се пада на Фаулър. Разбира се, когато бе наел Фримън, това нямаше как да бъде предвидено. Мей беше в Общинския съд и нямаше начин делото да се озове в съдебната зала на Анди.

Дори и след като разпореждането на върховните съдебни заседатели го бе придвижило към Върховния съд, вероятността да се падне на Фаулър все още си оставаше шест към едно. Но, дори и при подобна вероятност, Фаулър трябваше да отиде при Лио Чоморо и да говори насаме с него.

Само дето отношенията между Анди Фаулър и Лио Чоморо бяха, меко казано, обтегнати. Дори и да се забравеха философските им различия, а те бяха значителни, на лична основа Фаулър беше един от малкото съдии, отбелязани поименно в доклада на Чоморо до губернатора относно „захаросаната“ същност на съдийството в Сан Франциско. Фаулър, на свой ред, беше открит противник на назначаването на Чоморо за съдия. Дори нещо повече, Фримън знаеше от слуховете, които се носеха из правните среди, че Фаулър бе човекът, носещ в най-голяма степен отговорността за продължителното пребиваване на Чоморо в „графика“. Така че, поради всичките тези причини, Фаулър не бе отишъл при Чоморо и точно затова се беше провалил.

Защото бе стигнал до заключението, че има друг изход, спасителен ход, дори и ако делото стигнеше до неговия отдел, Фримън се усмихна — не без съчувствие, факт, който отговаряше на възгледите му за това колко безразсъдни бяха хората, дори и съдиите.

Фаулър си бе помислил — разбира се, не можеше и дума да става, че ако делото на Шин се паднеше в неговата съдебна зала, Дейвид Фримън, адвокатът на обвиняемата, щеше да упражни правото си на отвод, без да трябва да изтъква конкретна причина и с това щеше да се приключи — делото щеше да бъде прехвърлено на друг съдия.

Но Фримън не бе поискал отвод, което, разбира се, беше станало повод за съвещанието им.

Фаулър, със скръстени ръце, стоеше зад вратата на кабинета си.

— Дейвид, какво, по дяволите, правиш?

— Защитавам клиентката си. Нали това ме нае да правя.

— Със сигурност не съм мислил, че ще се озове в тази зала.

— Нито пък аз.

— Добре, трябва да направиш отвод. Не мога да гледам това дело.

Фримън не отговори. Стоеше с ръце в джобовете. Знаеше, че изглежда опърпан, опечален, съчувстващ. Преди две седмици се бе явил като спасителя на Анди Фаулър, сега беше негов враг.

Харесваше му драматизма на ситуацията.

Фаулър се извърна и се отправи към прозореца.

— Какво трябва да направя, Дейвид?

— Можеш да си направиш сам отвод, като се позовеш на конфликт на интереси.

— Не мога да го направя вече.

Фримън знаеше, че не може.

— Не мога да позволя връзката ми с нея да излезе наяве.

Чоморо, дори и съюзниците на Фаулър, щяха жив да го изядат за това. Беше в разрез с благоприличието съдиите да ходят с проститутки. Но понякога най-добрият аргумент беше мълчанието. Фримън се приближи до бюрото на съдията и оправи няколко молива.

— Дейвид, трябва да си направиш отвод.

Фримън поклати глава.

— Нае ме, за да защитавам по най-добрия начин клиентката си. Явно е, че е в нейна полза, ако делото се води в твоята зала. Съжалявам, ако това ти създава неприятности.

— Неприятности ли? Това е катастрофа. Напълно неетично е. Не мога да позволя да се случи.

— Вие трябва да решите, Ваша светлост — беше делови. — Ако това може да послужи като утеха, нямам никакво намерение да измамя доверието ви.

Очите на Фаулър изглеждаха като изцъклени.

— Мей знае ли?

— Мисля, че не. Казах й, че за мен е безплатна реклама. Явно мина.

— Господи — той прокара ръка през косата си. Изведнъж му се стори изтощен и остарял. — Господи, Боже мой — той правеше малки кръгчета наоколо, после спря. — Мислиш ли, че мога да й осигуря справедлив процес, Дейвид?

Най-после здравият разум проговаряше. Така постъпваха хората, Фримън го знаеше. Сами направляваха действията си, понякога погрешни, понякога оправдани.

Фаулър продължи.

— Ако някога се разбере, с мен е свършено. Дали тя ще проговори?

— Защо й е да го прави, особено след като ще я отърва? Няма сметка. Сега или когато и да било.

— Ще я отървеш ли?

— Разбира се. Няма никакви доказателства, Анди.

Съдията сниши гласа си.

— Но тя го е направила, Дейвид.

— Никой не може да докаже, че клиентката ми е убила някого. Ако може да се попречи на обвинението да използва сексуални нападки и расови инсинуации, тя ще бъде оправдана. От съществено значение е да се контролира тона в съдебната зала.

Пурата беше догоряла и той щастливо дъвчеше края й. Добро изпълнение, с толкова сладък резултат, че почти му се искаше да затанцува жига, когато напусна кабинета.

Разбира се, от друга страна, Анди Фаулър, с когото винаги бе поддържал прекрасни отношения, си беше сложил главата в торбата. Анди не можеше да си направи отвод, без да признае за връзката си с Мей, а той нямаше да го направи. Прав беше, това щеше да сложи край на кариерата му, защото подобно разкритие в такъв напреднал етап от процедурата щеше да се окаже особено съкрушително.

Но той сам се бе поставил в това положение. Всеки сам си определяше късмета. Добър или лош. Анди беше голямо момче. Трябваше да си направи по-добре сметките.

Разходката беше отвела Фримън отвъд билото на Ноб Хил надолу по северния му склон. Подсъзнателно постепенно си даде сметка, че краката му го водят нанякъде и ги остави да вървят, накъдето искат. Бавно, без да бърза. Продължаваше да дъвче пурата.

Вечер ъгълът, на който живееше Мей, беше спокоен. Електричката не се движеше. Хълмовете наоколо бяха стръмни и хората, отправили се към Норт Бийн или обратно към Авенютата, предпочитаха някой от булевардите, „Бродуей“ или „Ван Нес“, „Го“ или „Гиъри“. Той пресече улицата, облегна се на витрината на френския кулинарен магазин и погледна нагоре. Светеше там, където знаеше, че се намира кухнята на Мей. Предната част на апартамента с еркерния прозорец беше тъмна.

От отсрещната страна на улицата, в сградата на г-жа Стрелецки покрай еркерния прозорец се мяркаха сенки и изведнъж Фримън си спомни четиринайсетгодишното момче на име Уейн Олред, което се бе скрило в килера, когато майка му избягала от апартамента и после бе излязло и застреляло баща си.

Хвърли угарката от пурата си в канавката. Не се чувстваше особено възмутен, че не беше проявил напълно усърдието си по-рано. Бе в края на един дълъг ден и той изобщо не беше хранил илюзии, че Мей е невинна. Всъщност, още не хранеше.

Но краката му, неговото подсъзнателно — каквото там беше — го бе довело тук и сега той знаеше защо. Прекоси улицата и натисна звънеца на номер 17, „Строс“. Домофонът изпищя в ухото му.

— Кой е?

Фримън се извини и набързо обясни.

— Десет часа вечерта е. Не може ли да почака до утре?

Той отново се извини и за миг му се стори, че няма да му се отвори парашута. Но тогава домофонът избръмча и Фримън спокойно започна да се изкачва по покритите с мокет стълби. Вратата беше открехната и Ник Строс се бе облегнал на касата, по бели чорапи и хавлиен халат. Едър мъж, много по-едър от Фримън, черната му коса беше още мокра от душа.

— Съжалявам — повторно се извини Фримън. — Но става въпрос за човешки живот.

— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?

Адвокатът се усмихна.

— Разбира се — това беше стандартната първа реплика на самозащита, толкова глупава, помисли си Фримън, колкото повечето човешки усилия. Сякаш — ако беше крадец или убиец — притежанието на шофьорска книжка щеше да го направи по-малко опасен, сякаш всички документи за самоличност непрекъснато, майсторски не се фалшифицираха или преправяха.

Но той я извади от портфейла си и я подаде. Носеше и визитки в един от вътрешните джобове на сакото си, даде на Строс и една от тях.

Мъжът отвори вратата, Фримън видя две момчета — в пубертета или малко по-малки — да седят едно до друго на дивана, опитвайки се да го зърнат. Той им махна приятелски с ръка и Строс го покани да влезе.

— Но вече ви казах, че не сме видели нищо.

— Добре, г-н Строс, всъщност ми казахте, че вие не сте видели нищо. Обещахте ми, че ще попитате момчетата и ще ми се обадите.

— Ако са видели нещо…

— Какво, татко?

— Секунда, Ник, разговаряме човека. Това е г-н Фримън, момчета. Синовете ми — Алекс, големия и Ник, голямото ми малко момче. Нали, Ник?

По-малкото момче, Ник, беше копие не само на името на баща си, но и на държанието му — предпазливо, внимателно. Фримън смирено бе бръкнал с ръце в джобовете си.

— Не искам да ставам нахален. Хората винаги забравят подобни неща. Просто е ужасно важно.

Строс направи някакъв жест, който Фримън прие за неохотно съгласие, той погледна към момчетата, после отново към Строс.

— Момчета, искате ли да ми покажете стаята си, ако баща ви не възразява?

По-голямото момче, Алекс, каза „разбира се“ и веднага скочи. Този беше авантюрист.

— Ами ти, Ник.

— Не. Ще почакам тук.

Фримън каза добре, но Алекс беше изключително добре разположен към него.

— Хайде, заек такъв, пилешко сърце, бебе такова.

— Алекс!

Но това свърши работа. Ник се изправи.

— Няма нищо, татко. Алек е такъв досадник — после към брат си: — Тъпанар! — Спомняйки си последния път, когато бяха видели китайката през телескопа…

На Ник Строс му харесваше в апартамента на баща му, на ъгъла на „Хайд“ и „Юниън“, особено след едномесечната екскурзия с майка му и Алекс, и онези малки задушни стаички в Европа. Първо на първо, апартаментът на баща му беше като за хора, два пъти по-голям от този на майка му във Ван Найс, с изронената хоросанова мазилка и белеща се боя, и коли, паркирани навсякъде, където би трябвало да има трева. Освен това, при баща им, отгоре не живееше никой — никаква г-жа Кътлър с двамата й сина и басът и барабаните не дънеха през тавана по цял ден и цяла нощ. Никакви свързани хотелски стаи, в които непрекъснато отсядаха всевъзможни хора.

Плюс електричката, беше страхотно да се качваш и да слизаш, без да плащаш. И всичките тези възвишения за скейтборд, за каквито не можеш и да мечтаеш дори, без нито едно проклето палмово дърво. Всъщност, без никакви дървета.

И най-накрая остъклената куличка в най-горния ъгъл, отпред към фасадата на сградата, която беше част от спалнята им, на тях двамата с Алекс, когато пристигнаха на гости в събота. И този път, след като бяха постоянно с майка си и постоянно на училище, после в Европа и всичко останало, щяха да останат тук цели три седмици.

Така че, след като лампите се загасяха, можеше да извадиш телескопа и да шпионираш всички наоколо, без никой да забележи нищо. Или през деня, просто дърпаш завесите, за да стане тъмно тук, вътре и оглеждаш, наблюдаваш всичко.

А откакто бяха дошли тук, все нея наблюдаваха.

Алекс пръв я беше видял — от отсрещната страна на улицата, на последния етаж точно като тях, вероятно си мислеше, че никой не може да я види. Наистина си струваха петдесетте цента, които Ник трябваше да плати за първото поглеждане — чудеше се какъв е този китайски обичай да се разхождаш из къщи чисто гола, но не се оплакваше. Освен мама (а тя не се броеше), никога не бе виждал гола жена. Дори и „Плейбой“ беше трудно да се намери, когато си на единайсет.

А той си мислеше, че тази жена изглеждаше толкова добре — поне колкото коя да е от „Плейбой“, с изключение на по-малките цици. И това, че беше китайка, първоначално бе малко необичайно. Някак си му се искаше да беше обикновена американка — чудеше се дали наистина се брои за виждане на гола жена, ако е китайка, но той попита Алекс и Алекс каза, че за него със сигурност се брояло, а той беше на тринайсет, така че трябваше да знае.

Нямаше я в продължение на два-три дена, последният път беше преди няколко вечери. Почти наближаваше единайсет. Не можеше да накара дребосъка си да спадне и не можеше да заспи. Също така не искаше да загуби нито миг, когато лампите й светнеха. Той залепи око за телескопа. Изглеждаше така, сякаш правеше някакво упражнение, сваляше от полиците, протягаше се, после се навеждаше. Извърна се към него, лицето й му се видя толкова наблизо, че за малко не отскочи назад. Изглежда плачеше и това го накара да се почувства виновен, затова че я шпионира и въобще.

— Виждаш ли нещо? — прошепна Алекс. Той бързо метна едно одеяло върху твърдото си малко пишле. Погледна за последно, като си мислеше как циците променят формата си, когато жените се движат, навеждат се, протягат се. Брат му все му се подиграваше, че си падал по цици. Е, предполагаше, че е така, щом като толкова го интересуваха и носеше това откритие като орден за специални заслуги. Мъж, а не момче.

Дръпна завесите пред телескопа. Щеше да запази сълзите в тайна между него и нея.

— Не — каза на Алекс, — мисля, че си е легнала.

Дейвид Фримън, Ник, Алекс и техният баща прекосяваха всекидневната, г-н Строс се извини за езика на синовете си, явно имаше предвид това, че Ник бе нарекъл Алекс тъпанар. Майка им не ги държала много изкъсо, а не било възможно езикът да се оправи за шест седмици, за колкото ги вземал всяка година. Трябвало да си избираш на какво да наблегнеш.

Фримън видя телескопа, още щом влезе в стаята и се приближи до него.

— Доста си го бива — каза той. — Прилича на истински телескоп.

— Това е истински телескоп — отвърна Алекс.

Фримън приближи око до окуляра.

— Какво може да се види през него?

Онова, което виждаше, онова, към което беше обърнат, бе еркера от другата страна на улицата, стаята отсреща. Видя Мей до кухненската й маса, пиеше нещо, беше толкова близо, че може и да види парата, която се издигаше от чашата й.

Знаеше как да придаде нотка на закачка в погледа си, да прозвучи съзаклятнически и приятелски.

— Шпионирате ли хората понякога?

Алекс отговори бързо, прекалено бързо.

— Никога.

— Ами ти, Ник?

Ник се скри още повече зад халата на баща си. Големият Ник се намеси:

— Какво целите да докажете?

— Погледнете.

Фримън се отдръпна и Големият Ник се приближи и наведе око към окуляра. Постоя така в продължение на минута.

— Това е тя — обясни Фримън, — клиентката ми.

Големият Ник беше ядосан, обърна се към синовете си.

— Вие, деца, трябва да бъдете…

— Г-н Строс, моля ви. Минутка само — гръмовитият глас сепна всички. Момчетата стояха като заковани, Фримън го сниши, седна на леглото и им пусна „Внимателно“ и „Спокойно“. — Момчета, няма от какво да се страхувате. Гарантирам ви.

После обясни каква е ситуацията, бавно, спокойно, без излишни коментари. Предаде им какво му бе казал баща им за съботата, когато за пръв път дошли тук, че само се били преоблекли и хапнали, а после ги нямало цял ден. Просто искал да разбере, това ли било всичко, което са правили и дали били напълно уверени? Не искал да ги подвежда.

Двете момчета се спогледаха.

— Мисля, че да — отвърна Ник.

— Алекс?

Очите му се върнаха към брат му, към баща му.

— Няма страшно, Алекс, просто кажи истината.

— Ами, нали разбирате, телескопът беше сложен, така че аз започнах да оглеждам малко наоколо, просто разглеждах нещата.

— И видя ли нещо? Нещо интересно или необичайно, може би там, отсреща?

Алекс погледна към Ник, повдигна рамене и изплю камъчето.

— Беше чисто гола. Разхождаше се чисто гола.

— Кога беше това, Алекс?

— Точно преди да излезем, когато татко ни извика, точно преди обяд.

— И си сигурен, че е било денят, първият ден, когато сте пристигнали тук, в събота?

Момчетата още веднъж се спогледаха. И двете кимнаха и казаха да, точно така.

33

Харди се добра до телефона на стената в кухнята на третото позвъняване. Бяха го вдигнали от сън, от топлото легло.

— Дизмъс, обажда се Анди Фаулър. Събудих ли те?

Часовникът в кухнята показваше 10:45.

— Няма нищо, Анди.

— Току-що получих съобщението ти. Какво е толкова спешно?

Харди започваше да се разсънва, но не се бе събудил достатъчно, за да увърта.

— Мей Шин.

Пауза.

— Тъй като си натоварен с делото, Диз, не смятам, че трябва да го обсъждаме.

Ставаше, помисли си Харди, само дето паузата беше прекалено дълга.

— Аз пък смятам, че трябва, Анди. И мисля, че знаеш какво имам предвид.

В последвалото мълчание, Харди чу как Фаулър въздиша. После каза:

— Къде можем да се срещнем?

Срещнаха се в един покрит с папрати бар на „Филмор“, на осемстотин метра от дома на Анди Фаулър, който живееше на „Клей“, близо до „Ембаси Роу“. Извън вечерните часове, това беше местното сборище на докторите и сестрите от кварталния медицински център. Не беше от типа барове, по които си падаше Харди, ни той не бе тук заради атмосферата.

Беше облечен с дрехи от времето преди прокуратурата — старо рипсено спортно яке върху безформен бял рибарски пуловер, джинси, туристически обувки — и се чувстваше по-удобно в тях. На място като това, по това време на вечерта, тези дрехи изпращаха съобщението, че не е някое юпи, което търси да забие бройка със съответния реквизит от елегантни одежди и маниери, които вървяха към него.

Музиката беше някакъв ню ейдж, който трябваше да те накара да повярваш, че е изпълняван от живи хора — всичко се свеждаше до басови удари, музика, която елиминираше усилието да се вслушваш в думите или да следиш мелодията. Просто присъстваше, като вездесъщия телевизор, който гърмеше в ъгъла, като „Нешънъл Инкуайърър“ на касите в супермаркетите, като „Макдоналдс“.

Изненадан, че съдията още не е дошъл, той дръпна едно високо столче в дъното на бара. Поръча си „Гинес“, но нямали наливна, така че се задоволи с „Енкър Портър“, чудесен резервен вариант.

Може би, защото го бяха събудили от сън, но си даваше сметка, че е в кисело настроение.

Появата на Анди Фаулър не му подейства ободрително. Съдията не се бе преоблякъл и беше с официалния си вечерен костюм. Стройното тяло, гъстата коса, откритата усмивка, толкова различна от киселата гримаса на Харди.

Тези добре изглеждащи мъже на преклонна възраст — кого се опитваха да заблудят? Изведнъж видя един друг човек, напълно различен от онзи Анди Фаулър, когото познаваше, по-суетен и по-повърхностен, внушителното присъствие и въздействие не бяха толкова отражение на достоен за възхищение с увереността си характер, колкото костюм, който скриваше несигурния човек отвътре.

Докато минаваше покрай бара, съдията се огледа в огледалото. Мъж, който си проверяваше прическата в горяща сграда, явно изобщо не си даваше сметка за сериозността на положението.

Харди му махна и Анди се настани на стола до него, като си поръча ром „Анейо“ в затоплена тумбеста чаша. Последва жизнерадостна размяна на поздрави, ритуал и за двамата, но това бързо приключи. Харди бръкна в джоба си, извади преспапието и го постави на бара, помежду им. Завъртя го лекичко.

Ето го — целият свят на Анди Фаулър в орбитата на един нефрит. Нямаше какво повече да се увърта:

— Мей Шин ти го е дала, нали?

Фаулър беше обгърнал с ръце кехлибарената течност. Нямаше мисъл да се отрича.

— Как разбра?

— Извлеченията от телефонните разговори — разказа му как е стигнал до разкритието, как е събрал нефритените скъпоценности — преспапието му, пръстена на Неш — заедно.

— Както и да е, има дузина обаждания на твоя номер, може и повече.

— Толкова много? — доволен ли изглеждаше?

— Какво става тук, Анди? Не можеш да гледаш това дело.

— Сега вече ще излезе наяве, нали?

— Не виждам как може да не излезе.

— Кой друг, освен теб, знае?

Харди отпи от бирата си. Не беше насоката, която бе очаквал.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, кой е разбрал, Диз? — той стовари ръка върху бара, чукче от плът. — По дяволите, какво мислиш, че искам да кажа? Кой друг знае за това?

Харди зарея поглед в пространството между тях. Това бяха първите груби думи, които съдията някога бе отправял към него. Фаулър моментално постави ръката си върху неговата.

— Съжалявам, Диз. Не исках да те обидя.

Но го направи. Добре, беше в стрес. Харди можеше да не му обърне внимание, да го забрави, почти.

Фаулър вдигна чашата си, отпи глътка и пак я остави. Гласът му отново се владееше.

— Предполагам, че онова, което искам да знам, е какво следва сега?

— Бих казал, че зависи от онова, какво е било преди.

Фаулър кимна.

— Значи никой друг не знае.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Напротив, каза.

Всички бяха комарджии. Всичко беше обявяване, залагане, блъфиране.

— Добре. Защо не ми разкажеш? Да започнем оттам.

Барманът се приближаваше към тях.

— Едно двойно, ако обичате — поръча Фаулър. — И налейте на приятеля ми още една халба.

Бяха в едно от обширните ъглови сепарета, на десетина метра около тях нямаше никой, седяха под прав ъгъл един от друг, почти коляно до коляно, възрастният, добре изглеждащ мъж в официален костюм и другият, вероятно строителен работник, а може би син на по-стария. Определено не бяха любовници — в Сан Франциско двама мъже сами винаги изглеждаха подозрително. Но езикът на тялото изобщо не подхождаше за такова нещо. Бяха близо един до друг, заети с някакъв разговор, който пораждаше напрежение помежду им.

— Случи се в една от галериите надолу по „Юниън Скуеър“. Бях обядвал в „Клифт“ и слънцето се бе показало, така че реших да се поразходя малко, а може би и да се отбия до Магнън, да видя Джейн. Толкова рядко ми се случваше да бъда в центъра през деня.

Нямаше никой, освен галеристката — оказа се, че е собственичката — и Мей. Не знам какво ме накара да спра. Излагаха някаква еротика — предполагам, че това ме накара да погледна, но тогава видях тази японка да стои там, лицето й в профил и влязох. Заговорихме се, говорихме си може би половин час, анализирахме всички работи. Беше възбуждащо, признавам си, да обсъждаш всички тези пози и голи тела, сам с една красива жена, която току-що си срещнал.

— И ти я забърса.

— Само ако беше толкова просто. Не бях правил нищо подобно през последните трийсет години, Диз. Когато си съдия…

Харди пиеше бирата си, чакаше.

— И какво стана?

— Тръгна си, каза, че се радвала, че сме се запознали, но трябвало да върви. Останах още малко и си помислих, че това е всичко — той замълча. — Но не беше. Открих, че не мога да си я избия от главата, непрекъснато си я представях в някои от позите. Съжалявам, знам, че не е в стила ми.

Харди повдигна рамене.

— Всеки се нуждае от любов, Анди.

— На думи звучи добре. И е така, въпреки че се опитваш да го тровиш под работата си, под образа, който си си създал, под обществения си живот, докато наистина не повярваш, че вече нямаш нужда от обич.

— Направих го след Майкъл и Джейн.

— Значи знаеш. Казваш си, че животът ти и така си е добре, също толкова пълноценен. Не, че не го правиш, но си толкова самотен. Нищо не откликва — Анди замълча и се загледа навън към пустата улица. — И няколко дни по-късно — продължи съдията — отново отидох в галерията и попитах собственичката дали си спомня жената, с която бях разговарял. Отвърна ми, че е постоянна клиентка.

— Значи наистина е продавала изкуство?

— Кой, Мей ли? Не, колекционираше, но не бих казал, че е продавала. Както и да е, собственичката я познаваше, но не искаше да ми каже името й, дори и след като й се представих. Не я виня. Както знаем, пълно е с откачалки, дори и сред колегите ми. Така че аз й дадох визитката си и я помолих да предаде на дамата да ми се обади. Обеща ми.

— И започна да ходиш с нея.

— Не, не още. Не ми се обади — той завъртя рома си, остави го недокоснат на масата. — Но аз я желаех, изобщо не я познавах, но това нямаше значение. Трябваше да я видя пак. Не знам какво ми беше станало.

Образът на Селин Неш затанцува пред очите на Харди и той го удави в бирата си.

— Добре, и после?

— Изчаках една седмица, след това отново отидох и купих една от дърворезбите, четири хиляди и петстотин долара и казах на собственичката да я прати на Мей.

— Това изключва простонародния елемент.

— Парите нямаха значение. Имам пари. Във всеки случай това я накара да ми се обади, за да ми благодари и аз й казах, че искам да я видя, но тя отново каза не, не можела да го направи.

— Попитах я защо, омъжена ли е, сгодена ли е, не се ли интересува от мъже? Не? Поне ми кажете защо? Така че тя се съгласи да вечеря с мен. И ми каза.

— Професията си?

— С какво се занимава, да. Беше уплашена, това, че бях съдия я бе притеснило — той отсечено се изсмя. — Трябваше да й обещая най-напред неприкосновеността й. Наистина я желаех, Диз. Онова, с което се занимаваше, нямаше никакво значение за мен. Отвърнах й, че не се интересувам от подобен род взаимоотношения, с плащане. Харесвам я, искам да я виждам, да излизам нормално с нея. Тя се разсмя. Не се занимавала с такива работи. Тогава я попитах дали изобщо мога да се виждам с нея, независимо от условията.

— Господи, Анди…

— Не, не беше така. Не беше унизително. Приличаше повече на добронамерено преговаряне.

— Е, и до какво доведоха преговорите.

Съдията се загледа в отсрещната страна на помещението.

— Три хиляди долара.

Харди преглътна, отпи една дълга глътка, отново преглътна.

— Три хиляди долара? За един път?

— Не, на месец.

— Плащал си на Мей Шин по три хиляди долара месечно?

— Да!

— Боже, Боже, Боже!

— След първите няколко месеца бих плащал колкото пожелаеше. Не се смей. Влюбих се в нея, Диз. Продължавам да я обичам.

— Анди, не плащаш на някого, когото обичаш.

— След първата вечер въпросът с парите повече никога не се обсъждаше. Мислех си, че и нейното отношение към мен се променя.

— Как? В какъв смисъл?

— Че започва да ме обича.

Беше толкова просто, толкова нормално, толкова невероятно погрешно, че Харди не знаеше какво да каже.

— Ами другите й клиенти?

— Изостави ги всичките, почти веднага. Това беше едно от нещата, което ми вдъхна известна надежда…

— Че ще се влюби в теб?

— Предполагам.

— И после какво? Ще се ожениш за нея и ще си имаш малко щастливо семейство?

Фаулър поклати глава.

— Не, никога не съм си мислил, че ще се женим. Тя ме правеше щастлив, това е всичко. Означаваше нещо за мен. Изпълваше празното пространство. Мислех си, че и аз означавам същото за нея.

— Но не е било така.

— За известно време бях сигурен, че беше. Започна да ми готви, приготвяше ми специални вечери, правеше ми подаръци — преспапието, например — такива неща. После, преди четири или пет месеца, просто всичко свърши. Обади ми се и ми каза, че не можем да продължаваме повече.

— Оуен Неш?

— Предполагам. Тогава не го знаех. Каза ми просто да си мисля, че е умряла. Но била щастлива, да не съм се тревожел. Да не съм се тревожел…

Харди се облегна на кожената облегалка на сепарето. Всичко това съвпадаше с неразположението на Анди преди няколко месеца, обяснението му пред Джейн, че някакъв приятел бил умрял. Франи и Джейн, и двете, независимо една от друга, се бяха оказали прави. Една жена бе разбила сърцето на мъжа, най-старата история на света.

Но сега, гласеше историята, съдията трябваше да продължи да живее. Той отпи от рома си.

— Това е, Диз, вече знаеш.

— Не искам да знам.

— Така е казала и Ева, когато изяла ябълката. И също вече е било късно.

Харди се наведе отново напред, с ръце подпрени на масата.

— Не можеш да гледаш делото, Анди. Просто не разбирам как е могло да се стигне толкова далече.

Отговорът — същият, който Фаулър бе дал на Фримън по-рано през деня — беше, че се бе стигнало стъпка по стъпка: отправянето на обвинението в Общинския съд, без шанс изобщо да стигне до залата на Фаулър, след това образуването на делото от върховните съдебни заседатели, което оставяло само шанс едно към шест да се падне на него, после решението му да не ходи и да се моли на Лио Чоморо, защото латиноамериканският нацист щял да използва връзката Фаулър/Шин като политическо оръжие срещу него. Анди не спомена за дупката в леда, която не беше свършила работа — Фримън да му направи отвод. Нямаше никакво намерение да отваря кутията с червеите. Още повече, никой не знаеше, че бе наел Фримън и той възнамеряваше това да си остане тайна.

— Реших, че след като въпреки всичко се падна на мен, добре тогава, значи така е било писано. Нали знаеш, ще има предразсъдъци за това, че е японка, заради професията й. Поне мога да й осигуря равни шансове. Бих могъл да й помогна. Може да се върне отново при мен. Нямаше причина всичко това да излезе наяве. И сега няма. Не бих пречил на правосъдието, Диз. Никога не бих го направил.

На Харди му се искаше да му каже, че вече го е направил. Вместо това заяви:

— Подобни рационални обяснения вероятно биха изключили вероятността от лишаване от съдийски права, Анди, но ние и двамата с теб знаем, че въпреки това е неетично. Познаваш подсъдимата — по дяволите, бил си в интимни отношения с нея. Ако това не е конфликт… — Какво можеше да каже? Анди го знаеше толкова добре, колкото и той самият. — Трябва да се оттеглиш от делото.

— Ако го направя, ще се наложи да изтъкна някаква причина, а аз не мога да го направя.

Бирата на Харди беше свършила. Той вдигна халбата си, видя и я остави на масата.

— Можеш да се пенсионираш.

— Сега, без предизвестие?

— Процесът няма да се гледа утре, Анди. Има достатъчно време. Ще бъде прехвърлен на друг. Телефонните извадки не са свързани пряко с убийството. Полицията искаше само двайсети юни. Не е нужно и останалото да е там.

Това също не беше етично и Харди не бе сигурен дали може да го направи. Досието беше държавен архив. Да се фалшифицира, да се укриват потенциални доказателства — дори и ако отношението им не е свързано с делото — се смяташе за углавно престъпление. Въпреки, че той не казваше, че ще извади разпечатките с по-раншна дата от досието. А щом не го беше казал изрично, не го бе казал изобщо. Такава беше играта и Анди Фаулър също играеше по нейните правила.

Харди, независимо от дилемата къде да тегли чертата между личната лоялност, и общественото доверие, знаеше, че трябва да накара Фаулър да се откаже от делото и нямаше намерение да бие барабана за случилото се. Ако една благородна лъжа можеше да постигне и двата резултата, мислеше си той, тогава заслужаваше си да бъде изречена. Но можеше и да не си заслужава. От колко малки грехове се състоеше смъртният грях? Колко ангелчета можеха да танцуват на главата на топлийка?

— Дизмъс, аз съм само на шейсет и две, не съм готов да се оттегля…

— Знаеш ли, Анди, не гледай само лошото, виж и преимуществата. Поне репутацията ти ще остане ненакърнена. Може да те призоват във федералния съд.

И двамата кисело се усмихнаха на това. Отправяха последно предупреждение, светлините бяха запалени, музиката намалена.

Налагаше се Харди да пришпори малко нещата.

— Трябва да знам до утре сутринта, Анди. Наистина съжалявам.

Фаулър го потупа по рамото.

— Аз съжалявам, че те поставих в толкова неловко положение, Дизмъс, макар да се радвам, че точно ти разбра. Всеки останал…

— Анди, приятели сме от отдавна, но в този случай аз съм всеки останал. Просто ти давам един ден, за да поправиш недоглеждането си. Но то трябва да бъде поправено, по един или по друг начин. Искам да сме наясно по този въпрос.

Съдията отново беше спокоен, проумял бе как стоят нещата.

— Ясно е, Диз. Напълно. Не се тревожи.

34

Дейвид Фримън си имаше традиция, която спазваше още от времето, когато беше студент в правния факултет. Винаги, когато отбележеше — според него — безусловна победа, да го отпразнува незабавно. Теорията му беше, че никога не знаеш кога и дали ще спечелиш нова и е по-добре да се насладиш на всяка капчица от удоволствието на тази, която ти е паднала, преди да е потънала в реката на твоето минало.

Затова вторник вечерта, след като се уговори с момчетата и баща им да се срещнат в един и половина на следващия ден за пресконференция в неговата кантора, той си извика такси и се върна обратно във „Феърмонт“.

След като си запази стая там, взе външния асансьор за ресторанта на покрива и си поръча бутилка коняк „Парадайз“, чашата, от който струваше дванайсет долара и петдесет цента. За бутилката се изръси триста и петдесет долара, но можеше да я задържи и да си я занесе у дома, трофей от добре свършената работа. Пристигна в ресторанта на покрива след десет и стоя, докато не го затвориха в два, като остави петнайсет сантиметрова вдлъбнатина в бутилката, докато седеше до един от обърнатите на север прозорци и наблюдаваше как градът блести под него — богаташ в собствения си замък.

Което обясняваше защо в девет и половина още не беше станал. Ако го бе направил, ако по някакъв начин се беше свързал с Крис Лок и го бе уведомил, че делото Мей Шин не може да влезе в съда, че алибито й е непоклатимо, тогава може би той щеше да спести на съдията от Върховния съд Андрю Брайън Фаулър главоболието от обявяването на раншното му пенсиониране, влизащо в сила от първи септември.

Във века на компютрите Джеф Елиът смяташе това търсене на ръка на нотариални актове за една от най-излишните и досадни работи, които някога бе вършил. Вчера замъгленото му зрение, след като се бе ровил само два часа, го бе принудило да се откаже.

Сега, когато от три часа отново се занимаваше със същото — още нямаше обяд — вече се двоумеше дали наистина си струва. Беше премислил всевъзможни благовидни предлози, за да се откаже от търсенето, не на последно място от които, че тази Мей Шин лесно би успяла да събере достатъчно за първоначалната вноска по закупуването на недвижимо имущество на стойност 500 000 долара.

Спомняше си истории в „Плейбой“ и „Пентхаус“ за студентки, които започвали да проституират и изкарвали по десет хиляди долара на месец. Дори и да приемеше, че публикациите бяха преувеличени, той знаеше, че е напълно възможно за една проститутка от висока класа да изкарва по двеста долара на вечер, плюс всичките й нормални жизнени разходи. Така, че едно умно момиче би могло да спестява по четири хиляди на месец, което правеше по десет хиляди на година. Малко административна находчивост можеше да осигури прикритие по отношение на данъците — вътрешен дизайн, внос-износ, дипломиран сексуален терапевт.

Беше видял Мей Шин в съда с нейния ушит по поръчка костюм. Нямаше нужда да се изсилваш кой знае колко, за да си помислиш, че сама бе дала гаранции за собствената си гаранция — в края на краищата, разполагала бе с пари за таксата на Мори. Защо да не можеше да плати и цялата сума?

Ами ако не можеше?

И както винаги, именно тази вероятност го накара да продължи. Възможността, че под явното и правдоподобното може да се спотайва тайното, скритото, опасното — сензацията.

Чиновниците от нотариата можеха да бъдат малко по-отзивчиви. Но те бяха заети със собствената си работа, с посредниците при продажба на недвижими имоти, които виждаха по-често. Той беше един любопитен сакатляк, който дори не знаеше какво търси. Така че, подобно на добрите бюрократи навсякъде, чиновниците не проявяваха сами инициатива за нищо.

Но кривата на познанието даваше своите плодове. Дори и да познаваш добре града, Джеф още имаше какво да наваксва в това отношение — трябваше да свикнеш с методиката на самото търсене. Имаше огромни регистри с чертежи, които разделяха земята на участъци, които от своя страна като че ли нямаха много общо със сегашното състояние на района. На пръв поглед имената на улиците бяха безполезни за определянето в кой регистър — от повече от стотината — се съдържа твоята собственост. Но той усещаше, че кръгът се стеснява.

Гаранцията по кредита беше шестетажна жилищна сграда на три пресечки от „Уошингтън скуеър“, нагоре по „Пауъл“. След безрезултатното търсене из регистрите предишния ден, на Джеф му бе хрумнало, че може просто да се отбие дотам и да попита някой от наемателите кой е собственикът на сградата — двамата с Дороти опитаха.

Единственият наемател, който завариха у дома — мим, готов да излезе навън и да работи по улиците с боядисано в бяло лице и т.н. — им каза, че просто изпращал чековете си с наема на една управителна компания.

Джеф реши, че е твърде малко вероятно да се сприятели с още една секретарка, която да му изнесе секретната информация и реши, че ако иска историята, както обикновено, ще трябва да се потруди.

Прецени, че регистрите тежаха по пет кила единия. Когато ги вдигнеше, миришеха на мокри вестници. Трябваше да се реди на опашка, да връща предишната си поръчка, като използва само едната си патерица, а с другата да държи регистъра. Досега бе преровил двайсет и шест регистъра, но най-близката скица в последния свършваше на няколко пресечки северно от мястото, което търсеше.

Защо не можеше просто да вкараш адреса в компютъра и да натиснеш копчето? Главата му никога нямаше да го побере.

Джейн беше бясна.

— Не е трябвало да казваш на никого! Съдийството е всичко за татко. Как можа да му причиниш такова нещо?

Наближаваше един. Джейн била обядвала с баща си и той й бил разказал всичко. Харди не беше прекалено възторжен да научи, че съдията е казал на дъщеря си, след като той самият бе решил да засяга целия този деликатен проблем, само ако се наложеше, като се надяваше никой да не разбере.

И на Франи никак не й хареса.

— Не можеш да ми кажеш? Какво значи това, че не можеш да ми кажеш? Аз съм ти съпруга. Ние си споделяме всичко, забрави ли?

— Мога да ти кажа, че няма нищо общо с нас.

— Излизаш посред нощ и се прибираш в Бог знае колко часа, без да ми дадеш най-малкото обяснение?

— Франи, недей. Това няма нищо общо с нас. Поверително е, между адвокат и клиент…

— Да бе, дрън-дрън. И чий адвокат си ти? Мислех, че работиш в прокуратурата — хвана го натясно, но той бе решил. Беше изправен пред две несъвместими прояви на лоялност. — Тази работа те променя — добави тя.

Може би. Животът променяше хората, голяма работа, ще го преживееш. Но не беше толкова глупав, за да го каже. Вместо това отиде на работа с болки в стомаха, свиваше го всеки път, когато се караха.

А сега Анди Фаулър бе казал на дъщеря си или тя го беше изкопчила от него. Но и при двата случая имаше още един човек — и то не самата дискретност — който знаеше.

— Нищо не съм му направил, Джейн. Ако не друго, той сам си е виновен.

— Не е трябвало да казваш на никого!

— На никого не съм казвал. Няма и да кажа, поне не още. Надяваме се, да не се наложи.

— Да не се наложи ли? Господи, не се ли престараваме малко?!

Вратата на Харди се отвори. Каза на Джейн да изчака и стана да и затвори. Пулиъс се задаваше по коридора, потънала в задълбочен разговор с Крис Лок. Стомахът му още повече се сви и той затвори вратата, преди да са го видели.

Когато се върна отново на телефона, попита Джейн дали Големия Чък — бе започнал да мисли за новия й приятел като за Големия Чък — дали Големия Чък също е присъствал, когато Анди й е казал.

— Това пък какво трябва да значи?

— Означава, че не съм длъжен да търпя обидите ти, така че остави ме на мира.

Затвори.

Имаше много начини да го направи и Фримън естествено избра най-помпозния. Е, може би, не съвсем естествено. Склонността да прави нещата по усет, въпреки че пасваше добре на неговия характер, му бе избита от главата в правния факултет, но през годините на частна практика той отново си я беше възвърнал.

През първите години на практикуването си взимаше доказателствата, които бе изнамерил (като, например, потвърждаването на алибито на Мей от синовете на Строс) и ги занасяше в прокуратурата, за да бъдат обсъдени и да се вземе решение дали да се отхвърли нуждата от процес.

Но с течение на времето бе открил, че няма кой знае каква полза от подобно отзивчиво отношение. Прокурорите често отказваха да повярват на представеното от него, поставяха под съмнение верността или отношението му към делото, като същевременно оспорваха мотивите му. Беше разбрал, че ако го направеше сдържано, когато разкритията му бяха неоспорими и, както беше в случая, решаващи, предаването на живо по медиите на доказателствата беше способно да накара прокуратурата да се размърда много повече, отколкото всеки опит за коректност, добронамереност или сътрудничество. Областните прокурори, бе открил той, бяха изключително чувствителни към общественото мнение — често пъти повече, отколкото към справедливостта.

Една пресконференция караше доста коси да настръхнат в Палатата, караше младите адвокати (и дори някои от по-старите) да се страхуват от теб — авторитетна личност, която дръзва да излезе от системата, ако се наложи. Наричаха го зареденото оръдие и внимавайте, момчета. Заредените оръдия гърмят.

В момента се намираше във фоайето на кантората си, заобиколен от напълно излишна фаланга от съдружници, които по-рано същата сутрин бе пратил да идат и да си облекат най-хубавите костюми. Самият той беше смачкан както винаги, в стар кафяв костюм от туид и протрити обувки.

Отпред имаше импровизиран подиум с няколко микрофона.

Срещу подиума, с лице към него, се бяха скупчили петнайсетина репортери — напълно прилично представяне, като се вземеше предвид краткото време, което им беше дал. Имаше три РТС-а, паркирани на улицата отпред, което означаваше, че ще го предават и по телевизията. Присъстваха и представители на „KGO“ — така, че гласът му щеше да се чуе и в ефира на най-популярното радио.

Мей беше проявила пълно разбиране относно всичко това. Казал й бе, че е време да си вземе своята парса от рекламата. Постепенно бе започнал малко да й се възхищава, особено след като откри, че вероятно през цялото време е казвала истината. Сега тя стоеше до него, все още не смееше да се радва, но както обикновено, изглеждаше безупречно.

Пръстите му забарабаниха леко по микрофоните и той се усмихна. Господи, не беше свикнал с всичко това, обикновеният, стар, трудолюбив глупак, какъвто си беше. Включени ли бяха? Той започнала импровизира:

— Дами и господа, искам да благодаря на всички вас, че се отзовахте на поканата ми и дойдохте тук, няма да отнемам много от ценното ви време. Както знаете, преди няколко седмици Оуен Неш, един от гигантите на американската индустрия, бе покосен от пистолетен изстрел. Никой не би отрекъл, че г-н Неш беше влиятелен и обаятелен човек.

Той погледна към Мей Шин и извлече нови дивиденти. При споменаването на името на Неш, една сълза се бе спуснала от окото й и се стичаше по бузата й. Не я избърсвай, помисли си той. Няколко светкавици просветнаха.

Фримън хвана ръката й и я стисна.

— В случай като този изглежда съществува естествена склонност да се хвърля вината върху някого, отговорността да се стовари никъде. Кой може да каже защо? Може би защото така се задоволява нуждата на обществото от ред. Може би гневът ни е толкова голям, че оправдаваме всяко действие, което може да донесе удовлетворение за непоправимото зло, каквото е убийството.

Колко от нас, дълбоко в сърцата си, обвиняват Джак Руби за убийството на Лий Харви Осуалд? Не, когато кралете биват убивани, убийците им трябва, на свой ред, да бъдат убити. Разбира се, аз не сравнявам Оуен Неш с нашия свят президент. Подобно на Дан Куейл, Оуен Неш не беше Джак Кенеди.

Изчака смехът да заглъхне, хвърли един поглед на Мей и отново стисна ръката й.

— Но Оуен Неш беше по свой начин титан. И последва същата трескава нужда за правосъдие.

За съжаление, в този случай, треската бе насочена към личността, която сега е застанала до мен, отдясно, Мей Шин, американска гражданка по рождение, жена без каквото и да било криминално досие, една жена, чиято единствена вина, ако може изобщо да се нарече вина, се състоеше в това, че бе имала връзка, че се бе влюбила в Оуен Неш.

В един по-справедлив свят областната прокуратура никога не би погледнала толкова леко на публичното линчуване, с което се характеризира това дело още от самото му начало. Обаче тъжният факт е, че нашият свят не е справедлив, и че нашата областна прокуратура от самото начало бе начело на расисткия лов на вещици, и тази млада жена бе изправена на подсъдимата скамейка, без каквато и да е следа от веществени доказателства, които да я свързват с това ужасно деяние.

Замълча, за да се наслади за миг на погледите на журналистите и репортерите. Беше ги спечелил.

— От самото начало г-ца Шин твърдеше, че в деня, когато Оуен Неш бе брутално убит, тя си е била у дома и е чакала завръщането му. Не е използвала телефона. Не е излизала навън, за да си купи вестник. Не е свирила на пиано, не е забивала пирони по стените нито е пяла под душа. Аз твърдя пред вас, че това не е престъпно поведение.

И въпреки това, дами и господа, позволете ми да се изясня докрай, то беше в основата на заведеното от прокуратурата дело срещу Мей Шин. Че не е направила нищо, за да забележи някой, че си е у дома! Представете си само! Едно време това се смяташе за отличителна черта на добрия гражданин, на идеалния съсед. Но понеже е от японски произход, и защото е дръзнала да има връзка с влиятелен човек — той сниши гласа си — защото, всъщност е една жена, безсилна да се защити срещу мощта на държавните институции, тя бе идеалния жертвен козел. Прекарала е целия ден у дома и е заподозряна, всъщност, обвинена в убийство.

Сега бих искал да ви представя двама младежи — Ник и Алекс Строс, — които по случайност живеят точно срещу апартамента на г-ца Шин.

Той кимна на един от съдружниците си, който влезе в съседната стая и доведе двете момчета и баща им.

— Ако областният прокурор се интересуваше от истината, той също можеше да открие двете момчета на име Строс. Върнали са се от екскурзия в Европа на двайсети юни, денят, в който Оуен Неш беше убит. Никога няма да се досетите какво са видели.

35

Купуваше си диетична „Кола“ от кафето, когато един от колегите му, който работеше през две врати, Константино, провря глава през вратата.

— Харди, върви при Драйсдейл — каза той.

Беше три без пет. Драйсдейл бе получил сведения от една от връзките си в KRON и сега Пулиъс, самият Крис Лок и една трета от останалия персонал се бяха събрали пред телевизионния екран. Харди се провря през вратата, като си спомни други подобни събирания — денят, когато Дан Уайт беше убил Хейвъри Милк и май и Москоун в кметството, опита за покушение върху Рейгън. Почуди се кой ли е бил застрелян.

Някой се провикна.

— Добре, добре, почва, увеличете го — стаята утихна, чуваше се само гласът на водещия, който говореше за изключителното развитие на делото по убийството на Оуен Неш и миг по-късно на екрана, пред цял куп микрофони, изникна Дейвид Фримън, с Мей Шин до него.

— Плаща на децата или на бащата. Всичко е нагласено. — Пулиъс не можеше да повярва или се преструваше, че не може.

— Две деца? — Драйсдейл поклати глава. — Ами онова за голотиите? Не би могъл да си го измисли.

Лок мълчеше, стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Със сигурност ще мине — обади се Харди.

Всички се бяха разотишли. По ирония на съдбата стаята изглеждаше по-малка сега, когато бяха останали само четиримата.

Пулиъс:

— Как биха могли да са сигурни, че е било същия ден?

Драйсдейл взе топките си за бейзбол и започна да жонглира.

— Би ли престанал, ако обичаш!

Раздразнението беше от страна на Елизабет Пулиъс. Харди нямаше нищо против да го види и си помисли, че си го е заслужила. Това беше, в края на краищата, нейното дело.

— Съжалявам — извини се Драйсдейл. Хвана топките и ги стисна всичките в едната си ръка. — Мисля, че доста добре са се застраховали. Било е в деня, когато са си пристигнали от Европа, току-що са били слезли от самолета. Доказателството е доста солидно.

— Може да си е чисто и просто лъжа. Той им плаща…

— Доста рисковано. Кръстосаният разпит ще ги довърши, и Фримън го знае.

— Искам да ги разпитам.

— Не се и съмнявам — отвърна Драйсдейл.

Тя стоеше обута с ниски обувки пред бюрото му. Продължаваше да гледа към гърба на Лок, но той не се обърна. Фримън не си беше хабил патроните за тях, бе заковал направо Кристофър Лок. Лок беше областен прокурор, а не те. Доколкото се отнасяше до общественото мнение, Кристофър Лок — лично — бе оплескал нещата. Той, един чернокож, беше и расист. Той бе избрал жертвата. По етнически съображения. Истинска катастрофа.

— Мътните да го вземат! — каза Пулиъс.

Драйсдейл кимна.

— Да, мадам — отвърна той.

Когато Джеф Елиът откри в нотариата, че собственик на заложената като гаранция жилищна сграда е съдията от Върховния съд Андрю Фаулър, той бе повече от сигурен, че е ударил джакпота.

После, когато чу, че е пропуснал пресконференцията на Фримън — „Защо никой не ми се обади?“ — видя как всичко му се изплъзва.

Но в края на краищата, когато научи новината за излизането в пенсия на Фаулър, разбра, че си е осигурил материала на кариерата. Имаше един-единствен човек, който държеше в ръцете си отделните парчета на цялата история и това беше именно той.

За Глицки това означаваше нещо съвсем друго — арестувал бе не когото трябва, а убиецът още се разхождаше на свобода. Беше в кабинета на лейтенанта си, Франк Батист, минаваше пет и дъвчеше леда, останал на дъното на пластмасовата чаша.

Въпреки, че единият беше с по-висок чин от другия, двамата мъже бяха приятели и знаеха, че политически игри, извън контрола както на единия, така и на другия, бяха продиктували повишението на Батист — все още се смятаха повече за партньори, отколкото за нещо друго.

— Имаш късмет, че върховните съдебни заседатели предявиха обвинение — каза Батист. — Това ще поохлади страстите.

— Но вероятно ще бъда даден под съд — Глицки намери място за чашата си върху претрупаното бюро на Батист. — Да видим, неправилен арест, полова дискриминация, расова дискриминация… Може би е по-добре още сега да ти предам значката си — не беше смешно, но и двамата се усмихнаха. Проява на чувство за хумор между полицаи. — Може би Лок няма да го оттегли.

Батист го погледна сериозно.

— Утре ще се разбере.

— Децата може и да бъркат.

— Можеше и мир да има по земята.

— Знаеш ли, Франк, голяма утеха си за неспокойната ми душа.

— Опитвам се — Батист си бе вдигнал краката върху бюрото, на коленете си държеше подложка за писане. Започна да си драска. — Е, как смяташ, да не би да се окаже идеалното престъпление? Аз лично мисля, че няма, защото имам предчувствие, че този не ще да се отърве. Не би ли могъл някой друг да го е направил?

— Възможно е. Никой не се вместваше и наполовина толкова добре, колкото Шин. — Глицки каза на лейтенанта си, че ще хвърли още един поглед върху деловата страна, г-н „Силикон Вали“, някой друг, който би имал полза, но доказателствата били оскъдни и нямало кой друг да бъде, след като не била Шин. Той запрати още лед в устата си и го сдъвка. — Знаеш ли, за пръв път си помислих, че може да имам случай с, нали се сещаш, свидетели, които вече не са в затвора, евентуално мотив, различен от липса на въображение.

— Може би догодина — отвърна Батист. — А междувременно все още имаме един много важен мъртвец.

Харди се обади на Селин, когато се върна от кабинета на Драйсдейл — каза си, че тя поне заслужава да бъде сред първите, които ще разберат, че убиецът на баща й още е на свобода.

Откри я в „Силни тела“, пак тренираше. След като й съобщи, за известно време в слушалката чуваше само шума наоколо — дънещата музика, инструментите за изтезания. Най-накрая тя го попита какво иска да каже.

— Искам да кажа, че алибито на Мей се потвърждава. Не е била на „Елоиз“ с баща ти.

— Но какво означава това?

— Означава, че не го е убила, Селин — изчака, без да я пришпорва, още една минута. — Селин?

Добре, помисли си, изпълни дълга си. Сега й кажи, че ще я държиш в течение за развитието на нещата и затваряй. Просто затвори, иди си у дома и изведи Франи.

— Е, какво ще правим сега? — попита го тихо Селин, шокът прозираше в гласа й. — Мога ли да те видя?

Не, зает съм. Какво ще кажеш да дойдеш утре в прокуратурата?

— Добре — отвърна той.

Срещнаха се в „Пери“ на „Юниън“, ресторант в класическия смисъл — хубава храна, големи напитки, предразполагаща атмосфера.

Въпреки че косата й още бе мокра, прибрана назад с тюркоазна на цвят лента, тя беше намерила време да се гримира. Но някак си. Харди откри, че физическото й присъствие не е чак толкова завладяващо, както преди. За пръв път я виждаше, от първата им среща, във вид, в който очертанията на тялото й — под торбестия морав пуловер и черните широки панталони — не се набиваха на очи. Благодарен беше за това.

Едва бе започнало да се смрачава, а мястото вече беше претъпкано. Тя стоеше близо до входа, който беше от страната на една малка уличка, с портокалов сок в ръка и разговаряше с някакъв мъж, горе-долу на възрастта на Харди, въпреки че беше по-висок, по-як и по-добре облечен. Когато Харди влезе, лицето й грейна, тя се запъти към него и го целуна бързо по устните. Хвана го за ръка и се извърна — мъжът вече се бе отправил към бара.

— Казах му, че приятелят ми всеки момент ще дойде, но нали знаеш как става по тези места. Сама жена е удобен прицел за всеки. — Не пускаше ръката му. — Ела, да видим дали ще можем да си намерим маса.

— Не мога да ям, Селин. Отивам си вкъщи.

Тя престана да го дърпа, но продължи да го държи за ръка.

— Искаш да кажеш, че ще ме оставиш сама тук? Няма да оцелея и пет минути.

— О, ще оцелееш, стига да поискаш.

Друга страна от характера й, малко по-човешка, следа от чувство за хумор. Тя наистина имаше собствен живот, за който той нищо не знаеше.

Една двойка освободи масата си на две крачки от тях и Харди поведе Селин към нея. Сервитьорът се появи и той си поръча газирана вода. Можеше да усети топлината на бедрата й там, където се допираха до неговите.

— Винаги ли си сама? — попита я Харди. — Всеки път, когато те видя, си сама.

— Грешиш. Всеки път, когато ме видиш, съм с теб — тя се отдръпна от него. — Защо искаш да знаеш? Ти си женен.

— Да, женен съм — отвърна той. — Просто се чудех.

Тя го прие.

— Не се чуди. Това има ли нещо общо с баща ми?

Той опита, но не успя да намери някаква връзка.

— Не, мисля, че няма.

Селин се пресегна към портокаловия си сок, отпи и притисна чашата с две ръце в скута си.

— И аз бях омъжена, веднъж. Бях на двайсет и една, минавах през една от бунтарските си фази. Той беше музикант, добре свиреше. После издаде няколко албума. Хеви метъл, който сега наистина мразя. Мисля, че и тогава никак не ми харесваше, знам, че и на татко също.

— Баща ти разбираше ли се с него?

Тя се разсмя.

— Не. Татко го мразеше до мозъка на костите си.

— Затова ли се разделихте?

— Не, всъщност не. Беше скапаняк, предполагам, че съм го знаела през цялото време, но татко бе наел хора да го следят, докато беше на турне и се оказа, че изобщо не се държал като женен мъж. Така че — продължи тя, като присви рамене — анулирахме брака. Това е стара история, но ме отврати от мъжете за доста време. Плюс това, че бях богата. Знаеш ли, трудно е да намериш хора, на които да имаш доверие. Мъжете се опитват да те свалят, първо заради външността ти, после, ако открият, че имаш пари…

Газираната вода на Харди пристигна. Той я вдигна и се загледа през прозореца. Навън като че ли бе престанало да се смрачава.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Не знам точно. Че не е само свалянето по такива места. Искам да кажа, не си ли срещала някой в обикновения живот?

Селин поклати глава.

— Понякога, за малко. Но в обикновения ми живот винаги беше татко.

— Мисля, че оттук започнаха проблемите ни миналия път.

Тя се пресегна и отново го хвана за ръката.

— Няма да се караме повече. Не мога да обясня на другите как стояха нещата между мен и татко. Нормално беше да правим всичко заедно.

— Но той явно е имал личен живот, искам да кажа приятелки, а на теб, както изглежда, не ти е било позволено. Как може това да бъде честно? Как може да се живее така?

— Не знам как да го кажа или да го обясня, но беше нормално. Когато правиш нещата с татко, се чувстваш по определен начин. Попитай Кен.

— Не може да е същото. Той е женен, има си личен живот.

Тя го стисна по-силно за ръката.

— Аз си имам личен живот, Дизмъс, не се тревожи за мен.

— Мисля, че се тревожа — отвърна той. — Не знам защо, но наистина се тревожа.

— Знам — тя го пусна и прокара дланта си нагоре-надолу по бедрото му. — Вие сте много добър човек, г-н Харди. Иска ми се…

Не довърши онова, което беше тръгнала да казва. Нямаше нужда да го прави.

Те така и не стигнаха до споменаване на името на Мей Шин.

Харди се прибра у дома точно в седем. Ребека си беше легнала и спеше, една от постоянните им детегледачки беше във всекидневната и си говореше с Франи, а самата Франи беше облечена и готова за излизане.

Забави се вкъщи по-малко от пет минути. Искаше да надникне в стаята на Век и да нахрани рибите. Толкова.

Запътиха се към колата, паркирана на две пресечки надолу по „Клемънт“, хванати за ръце.

— Още ли сме скарани? — попита той.

— Не съм се карала с теб.

— Нито пък си се превъзнасяла по мен.

— Не бях съгласна с теб. Още не съм съгласна. Смятам, че работата ти отнема прекалено много от времето, и е заплаха за нас двамата и нашето семейство, не ми харесва да не ми казваш, какво правиш и къде ходиш.

— Трябва да се научиш да говориш открито, Франи. Да се изразяваш малко по-ясно.

— Не е смешно.

Изминаха останалата половин пресечка, без да си говорят.

— Значи, щом не можеш да го изкараш на шега, няма да ми кажеш нищо? — попита тя.

— Ще ти кажа.

Последният кавалер — отвори й вратата, после заобиколи от другата страна. Слънцето най-после бе залязло. Вдигна покрива на самурая, беше топло, въпреки че имаше полъх от океана.

— Кога?

— Кога какво?

— Кога ще кажеш нещо?

Харди се извърна назад. Поверителността явно не означаваше кой знае колко за Анди Фаулър. След като Джейн знаеше, тогава със сигурност и Чък Чък Бо-Бък беше посветен вече. А Харди никога не бе обещавал на Анди, че ще го запази в тайна. Беше го обещал единствено на себе си.

Беше го обещал единствено на себе си. Хареса му как звучеше.

Ето така се започваше. За подобни размисли явно всички ги биваше. Щом като веднъж си могъл да нарушиш обещанието, което си си дал, крачката до това да нарушиш обещанието, дадено на някой друг, изобщо не беше голяма. И то само, за да сложиш край на караницата.

Или пък можеше да изречеш някоя малка невинна лъжа, за да предотвратиш скандала в самото начало.

Всичко, което трябваше да направи, бе да издаде, да каже на Франи за Анди и щяха да прекарат една приятна и напълно заслужена вечер. Харди предположи, че почтеността му щеше да е съвсем леко накърнена — можеше да я възстанови през седмицата с няколко добри дела.

— Чули за Мей Шин днес? — попита я той. Още не беше, и Харди я уведоми за станалото.

Тя го изслуша и когато свърши, му каза, че било интересно, но нямало нищо общо със скарването им. Искал ли да й каже къде е бил снощи или не?

— Ходих да се срещна с един човек, който имаше правен проблем. Не мога да го дискутирам. Точка. Ако искаш да ми се сърдиш затова, сърди се.

Франи хапеше устната си, не толкова ядосана, помисли си той, колкото разтревожена.

— Ами останалото? — попита тя. — Допълнителните часове, прибирането вкъщи по тъмно, излизането посред нощ. Какво става с нас?

Между двете предни седалки в самурая имаше разстояние и той се пресегна към нея и я прегърна. Тя се притисна към него.

— Нищо не те заплашва — увери я той. — Работата ми не представлява заплаха за нас. Обичам те, Франи, разбра ли?

Тя кимна, с ръце около врата му. Пусна в ход резервното оръжие. Започна да плаче.

Когато се прибраха у дома, имаше обаждане от Кен Фарис. Джейн се извиняваше и Ейб Глицки се чудеше за линията, която прокуратурата щяла да поеме по случая.

Харди отиде в кабинета си, докато Франи откара детегледачката и започна да препрочита документацията по вече приключеното дело. Най-малкото приключено дотолкова, доколкото се отнасяше до Мей Шин.

Не знаеше какво щеше да предприеме прокуратурата, но си помисли, че той лично щеше да се върне отново към предварителните си изслушвания, да си заслужи нашивките, да спечели много дела и евентуално да се изкачи нагоре по стълбата до там, откъдето би могъл да се сдобие с няколко, падащи му се по право, убийства.

Нищо друго не можеше да направи. Не беше следовател. Знаеше, че Глицки, след погрешния арест, щеше да бъде безкрайно предпазлив. Не бе склонен да се забърква отново с Пулиъс. Франи беше права… Работеше прекалено много, не се забавляваше достатъчно. Превръщаше се в юрист, а ако това искаше, тогава по-добре беше да си намери работа като юрисконсулт, да изпраща сметки за по шейсет часа на седмица в продължение на пет или шест години и поне да натрупа пари, докато се рови в бумагите.

Беше оставил Селин в „Пери“ да си мисли какъв добър човек е. Реши, че може да е леко влюбена в него. Въпреки, че самият той знаеше, че се бе увлякъл по нея до определена степен и нямаше да продължи нататък. Беше направил избора си и не само, че щеше да го преживее, щеше да бъде щастлив от него.

Край, реши да затвори папката и да я прибере в шкафа до бюрото си. Подреди жълтите листове от личните си бележки в началото на разследването — първите му разговори с Кен Фарис, предположенията на Страут и т.н. — и ги постави най-отгоре на копието, което бе извадил от официалното досие.

В кабинета му беше тихо. Откъм спалнята се чуваше бълбукането на аквариума с рибки. Без всъщност да търси нещо конкретно, докато чакаше Франи да се прибере, той препрочете началните си бележки. Всичко му се стори толкова отдавна, толкова назад във времето.

Прелистваше страниците, полицейските доклади, разпитите на Глицки, часа на смъртта. Статиите на Елиът.

И изведнъж бълбукането от аквариума изчезна. В света му нямаше нищо друго, освен дразнещо, полупознато противоречие. Той обърна на една от първите статии на Джеф.

Кен Фарис му беше казал, че за последен път е видял Оуен Неш в петък по обяд, след обяд. Статията, цитираща Фарис като източник, гласеше, че Неш е бил видян от персонала в дома си за последен път в четвъртък вечерта.

Той отново погледна бележките си — петък около обяд, след обяд. Статията на Елиът — четвъртък вечер. Четвъртък вечер не беше петък по обяд.

Харди поклати глава, като разтърка очите си. За какво си мислеше? Фарис изобщо не приличаше на заподозрян в цялата тази работа. Той беше най-добрия приятел на Оуен Неш. Добре, всъщност той наследяваше компанията след смъртта на Оуен, това не беше…

Или беше?

Но единственото, което бе направил, бе да каже на Харди един ден, а на Джеф Елиът друг. Стресът от онези първи дни след смъртта на Неш без съмнение беше внесъл известен хаос в паметта му.

Но Фарис си падаше по подробностите.

Странно.

Той отново разтърси глава…

Франи стоеше на прага на кабинета. Не я бе чул да влиза, да затваря външната врата или да се приближава по коридора. Беше запалила лампата в спалнята и той не го беше забелязал.

— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Харди изплува от транса си, тръсна глава.

— Още от тази лудост — отвърна той.

— Мислех, че си приключил с нея.

Беше толкова мъчително, също като последния коняк — знаеш, че ако го изпиеш, ще те боли глава. Щеше, може би, да го спомене пред Глицки. Не беше негова работа.

— Приключих — отвърна той, като затвори папката. — Просто те чаках да се прибереш.

36

— Уоу! — каза Франи.

— Да — Харди беше на третата си чаша кафе. Бе прочел статията два пъти. Беше сащисан, че Анди всъщност е внесъл гаранцията на Мей, а не е сметнал за необходимо да го спомене, когато изливаше душата си пред него преди две вечери.

Слънцето проникваше през прозореца на тавана над печката и проблясваше по тенджерите и тиганите, които висяха на отсрещната стена. Ребека я кърмеха.

— Сигурна съм, че това няма нищо общо с приятеля ти с правния проблем, който не можеш да обсъждаш.

Плаващите пясъци на високо моралните подбуди. Харди се усмихна и си наля още кафе.

— Къде мислиш, че е отишъл?

— Мисля, че вероятно си е у дома, окопал се е и не вдига телефона.

— Какво още знаеш за това?

— Нищо особено.

— Не виждам как можеш да го запазиш в тайна. Откога знаеш?

Той дръпна вестника отново пред себе си.

— Това от около петнайсет минути. За връзката малко по от отдавна.

— Е, и каква е била връзката?

— А ти каква мислиш, че е била, Франи?

Франи още беше по халат. На рамото си имаше пелена, бебето, притиснато към нея, я мачкаше нежно. Ребека се оригна дълго и доволно.

— Добро момиче — каза Франи.

— Дай ми да я подържа.

Харди взе дъщерята на Франи — своята дъщеря — на ръце и й направи муцунка, която беше възнаградена с радостно гукане.

— Голямото момиче на татко. Не прекарвам ли достатъчно време с теб? — той доближи лицето си до нейното, вдиша уханието й, потърка бузата си в нейната. Франи заобиколи масата и се притисна към него, като погледна през рамото му.

— Ние сме щастливци — каза тя.

— Знам.

Но вестникът продължаваше да ги привлича и двамата. Франи се пресегна и го обърна на първа страница.

— Какво ще стане сега с него, Диз?

— Не знам. След като Мей Шин не е убила Неш, цялата работа просто трябва да отшуми. Няколко дни на нападки в пресата — права била, между другото. Спомняла ли си преспапието?

— Тя му го е подарила.

Харди кимна.

— Напомняло му е за разбитото му сърце, така че ми го е дал. Заменила го е с Оуен Неш.

— Значи не са се виждали повече, Анди Фаулър и Шин?

— Не, искам да кажа, това е най-важното.

— Тогава защо ще й плаща гаранцията? Защо ще бъде съдия на нейния процес?

— Не знам. Ако й помогне да се измъкне, евентуално би могъл да си я върне обратно.

— Това никога не става — отвърна Франи.

— Кое не става?

— Не сменяш някого за някой друг, за да се върнеш после обратно при първия. Ако си размененият, добре, може и да го правиш. Но ако сърцето ти изстине към някого… — тя повдигна рамене. — Просто не става така.

— Не знам дали сърцето на Мей е било изстинало, Франи. Жената е проститутка. Може и наистина да се е влюбила в Неш, но вероятно с него просто й е било по-изгодно от финансова гледна точка. Така че, като й е помогнал Анди с гаранцията… Може просто да е искал да се разбере, че и той има пари и ще ги похарчи за нея. По дяволите, половин милион, толкова пари наистина свидетелстват за сериозни намерения.

— И би останал доволен от това?

— Не знам. Предполагам. Както и да е, това е имал и преди.

Франи разтриваше гърба му, като се полюшваше напред-назад.

— Не — отвърна тя. — Той я е обичал и каквото и да е изпитвала Мей към него, сигурно е вярвал, че и тя го обича. Преспапието, забрави ли? Това е специален подарък. Послание.

— Хм.

— След като го е напуснала веднъж, не вярвам наистина да е мислел, че ще си я купи обратно. Вече е бил разбрал, че тя не го обича, дори и да го е вярвал преди. Тогава сигурно съществува друга причина.

Харди поклати глава и се облегна на Франи.

— Е, докато я измислиш, поне ще разбереш защо всичко това не ми даваше да заспя нощи наред — той се изправи и премести Бек на рамото си. — Но край с това.

— Просто ми е жал за Анди. Искам да кажа, ако онази жена Шин наистина е невинна, тогава той просто се отказа от всичко за нищо.

— Така е — отвърна Харди. — Хората непрекъснато го правят.

Той се отби до Глицки, преди да отиде в собствения си кабинет, но сержантът го нямаше. Написа му кратка бележка за несъответствието в показанията на Кен Фарис относно това, кога за последен път е бил видян Неш и реши, че с това задълженията му към делото „Оуен Неш“ приключват.

После, залепена в центъра на бюрото му, прочете „повиквателната“ от Драйсдейл, който искал да го види веднага, щом дойдел заедно с цялата документация поделото „Неш“.

Започваше да се превръща в навик, разходката до кабинета на Лок, въпреки че този път беше с издутото, специално „адвокатско куфарче“. Харди седна в преддверието, като се вслушваше в приглушените звуци, идващи през затворената врата. Секретарката изглеждаше необичайно заета, печаташе, попълваше. Интеркомът изжужа, тя го натисна и каза: „Да, чакал отвън.“.

Изминаха още няколко минути и Харди се облегна назад, отпусна се, кръстоса крака и взе спортната страница от ниския край на масичката до стола му.

Най-новото беше, че Боб Лъри се опитва да придвижи „Джайънтс“ или към Сакраменто, или към Сан Хосе, или към Портланд, въпреки че се споменаваше и Хонолулу — голямата бейзболна традиция на Хаваите. Проблемите на бездомниците, помисли си той. Това беше отбор, който никой не искаше да прибере у дома. Той обърна на класирането. До средата на годината — девет загуби, трето място. Не беше катастрофално, не беше и кой знае какво. Как можаха да си продадат Кевин Мичъл?

Вратата се отвори и Елизабет Пулиъс излезе. Не изглеждаше особено забързана, но въпреки това мина покрай Харди, без да отвърне на поздрава му, сякаш никога преди не го бе виждала.

— Приятен ден — каза той зад гърба й.

Драйсдейл беше на прага и го повика с пръст.

— Защо имам предчувствието, че разговорът няма да е сто процента приятелски? — попита Харди.

Лок директно мина на въпроса.

— Ти ли си казал на този репортер Елиът, че прокуратурата е изискала банковите сметки на Анди Фаулър?

— Не. Някой ви е казал, че аз съм го направил ли?

— Говорихме за изтичането на информация и т.н. и преди, нали така?

— Да, сър. Някой ви е казал, че информацията изтича от мен, така ли? Изисквали ли сме сметките му?

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за Анди Фаулър.

— Пулиъс ли ви го е казала? Ако е тя, тогава лъже.

Драйсдейл, който стоеше зад гърба на Харди, с ръце в джобовете, пристъпи напред.

— Имаме проблем, Диз. Истински проблем. Ти имаш проблем.

— Фаулър — Лок не искаше да изостави темата.

— Какво общо имам аз с Фаулър?

— Оня ден са те видели да влизаш в чакалнята за свидетели с Джеф Елиът.

— Мога ли да попитам кой ме е видял? Или по-скоро, кой е сметнал за важно да ви уведоми?

— Това няма значение — отвърна Лок. — Важното е, че си знаел нещо, касаещо дело за убийство и си го скрил от нас.

Харди откри, че започва да му става горещо.

— Как да няма значение, по дяволите! Обвинявате ме в нещо, а не ми позволявате да се срещна с обвинителя си. Мислех си, че поне в една служба, в която се прилага закона, отделяме внимание на подробността да се стигне до истината.

— Ние вече знаем истината, Фаулър ти е бил тъст, нали?

— Това ви го е казала Пулиъс. Не можете да отречете.

— Не трябва да отричам нищо. Пулиъс, за разлика от теб, е дяволски добър юрист.

— А, да бе. Наистина свърши страхотна работа с Мей Шин, пъхна я зад решетките, няма що.

Драйсдейл се опита да успокои топката.

— Момчета…

— Ако Елизабет знаеше, че Анди Фаулър е поръчителствал за гаранцията на Мей Шин, тя щеше да дойде да ми го каже, а нямаше да го науча от вестниците.

— Е, пред нея и Гестапо бледнее.

Драйсдейл се намеси.

— Кога разбра за Фаулър, Диз?

Харди млъкна и си пое дъх.

— Знаеш ли, Арт, колкото и да е странно, не мисля, че вече сме установили, че съм знаел за Фаулър. Разполагаме с някакъв анонимен източник, донесъл, че ме е видял в чакалнята с Джеф Елиът. Въпреки че започвам да подозирам, че в малкото феодално владение на г-н Лок, тук, щом си обвинен, значи си виновен.

Областният прокурор беше скочил на крака.

— Не ми се прави на по-умен от мен, Харди.

— Прекалено късно е — той замълча, после добави. — Крис. Доколкото разбирам, аз съм по-умен от теб.

— Не знам какъв си, но това, което знам, е, че си уволнен.

— А ти, Крис… — Харди намали темпото, оттегляйки се. Погледна го право в очите. — А ти, Крис, си наистина един голям задник.

Премисляше го в „Лу“ над третата си черна от консерва, смесена със светла бира. През цялото време бяха възнамерявали да го уволнят. Не искаха никаква нова информация от него, нищо оневиняващо. Беше само претекст.

Като си помислеше само — преди да му зададат и един въпрос, му бяха казали да донесе всички документи по делото Неш в кабинета. Бяха решили да му ги вземат. Както и бяха направили.

Ха, момчета. Познайте какво?

Странното беше, че наистина бе укрил информация от тях. Но наистина не от него бяха изтекли сведенията за Фаулър и гаранцията. Беше разбрал за това сутринта, когато прочете вестника. Джеф Елиът го беше открил и бе използвал информацията, която Харди му беше дал за политиката с изземането, за да го направи да изглежда като информация, изтекла от прокуратурата. Съобразително момче бе Джеф Елиът и тази негова съобразителност му бе коствала работата, въпреки че в момента Харди смяташе, че това спадаше повече към категориите на услугите.

Така, че може би Лок и Драйсдейл в края на краищата имаха основание да го уволнят — той бе знаел за връзката между Анди Фаулър и Мей Шин и не бе го съобщил незабавно. Това беше цепене от колектива. Но, каза си той, дори и да имаха причини, не бяха правилните.

Още нямаше обяд. Реши да се обади на Франи, да види дали си е у дома и да ги заведе двете с Бек някъде да се наобядват хубаво.

37

От тримата мъже, с които помощник областният прокурор Елизабет Пулиъс спеше сравнително редовно, двама бяха женени и двама работеха в прокуратурата.

Единият беше областният прокурор Крис Лок, който я наричаше Пулиъс. Спеше с него заради интереса и властта — връзка с началника ти можеше да се окаже нож с две остриета, но въпреки това режеше само от едната страна. Всъщност, в случая Лок беше този, който щеше да изгуби най-много, ако излезеше наяве. Тя познаваше не само законите във връзка със сексуалния тормоз на работното място, но и последствията, ако знаеш как да се възползваш от тях, а тя знаеше как да го направи. Ако един влиятелен човек, който по случайност ти е и шеф, има интимна връзка с теб, това си е негов проблем. Ти си подчинената, той шефа. И би могъл — както често ставаше — да те уволни, ако не си отзивчива. Истинската уязвимост на много жени на работното място беше нещо, което вършеше хубава работа в ръцете на такива като Пулиъс. Още повече, че нямаше шансове нещата да се обърнат срещу нея. Например, начинът, по който бе насилила и манипулирала предявяването на обвинение срещу Мей Шин, след като беше измъкнала делото под носа на друг прокурор… Повечето останали помощник областни прокурори щяха да бъдат направени на бъзе и коприва от Лок. Вместо това — тъй като Лок знаеше, че Пулиъс е дяволски добър прокурор и че не се спира пред нищо, — да се пренасочи погледа и гнева му към новодошлата жертва в лицето на Харди бе толкова лесно, че почти не беше честно. Само дето нямаше нищо нечестно. Щом печелиш, честността е категория, която не важи.

Вторият й любовник се казваше Брайън Пауъл, за когото тя беше Елизабет. Брайън бе нейният „приятел“ от три години. На четирийсет и пет, представителен, политически благонадежден, разведен, без деца, борсов посредник, който имаше шестцифрен годишен доход и не й държеше сметка за нищо. Разбираше, когато беше заета. Смяташе да се сгоди за него (още не беше я молил, но тя можеше да го доведе до тази мисъл, ако поискаше), когато настъпеше моментът да се кандидатира за областен прокурор и един съпруг можеше да се окаже от полза; дотогава беше просто приятен човек, с когото да бъдеш и с когото да те виждат.

Другият мъж от прокуратурата — и в известна степен единственият опасен лично за нея — я наричаше Моли. Казваше се Питър Струлър, женен, баща на три деца. Оставяше я с впечатлението, че може както да я чука, така и да я напусне, въпреки че я чукаше с известна регулярност през последните четири или пет месеца. С диплома по право от „Дюк“ и три години във ФБР, Струлър беше едновременно умен и практик. Също така бе непочтителен и забавен. Като следовател в прокуратурата, той не беше под юрисдикцията нито на полицията на Сан Франциско, нито на шерифа. Работеше в отделно полицейско формирование към прокуратурата, което охраняваше свидетели в опасни райони, разнасяше призовки и от време на време провеждаше собствени разследвания.

Опасността от Питър Струлър се криеше в това, че Елизабет Пулиъс го харесваше много. Запозна се с него, когато я бе придружил, в рамките на официалните си задължения, за един разпит на някаква измет, от чиито показания се нуждаеше, за да опандизи други още по-нисши форми на живот. След като експедитивно, както тя си знаеше, беше свършила работата — бе разпитала свидетелите, които се криеха зад спуснатите си пердета, — тя бе излязла навън на слънце и бе видяла Струлър да играе баскетбол, гол до кръста, с осем чернокожи надувки в гимназиалните класове в един осеян със стъкла двор — малко момче, което си прекарваше страхотно. Беше се влюбила в него, стана неестествено срамежлива и си търсеше извинения, за да се виждат по работа, докато той не я попита директно и тя не му каза, докато пътуваха към поредното местопрестъпление, че мисли, че може би се е влюбила в него. Не трябвало да се тревожи затова обаче, беше добавила бързо. Щяла да го преодолее. Не искала да навреди на брака му.

— Бракът ми е стабилен — бе отвърнал той и бе спрял колата. — Нищо не може да застраши брака ми. Но мисля, че трябва да си изясним нещата.

И си ги изясниха на място в колата.

Сега отново седяха в колата му и ядяха китайска храна от кутии на един от паркингите на „Президио“. Имаше зайчета в Залива и се виждаше половината път до Аляска.

Струлър четеше на глас надписа върху лицевата част на салфетката, с която бяха увити пръчиците му.

— „Добре дошли в китайския ресторант. Моля опитайте вашата чудесна китайска храна с пръчици, традиция и типична черта на китайската славна история и култура“

Тя кимна.

— И гледката е хубава.

— Я виж това — отвърна Струлър. — Ако е вярно, защо е трябвало да изобретяват крановете?

— Крановете ли?

— Да, повдигачите, крановете.

— Ако кое е вярно?

Струлър прочете:

— „Научете се как да използвате вашите пръчици. Пъхнете едната под палеца и здраво я стиснете. Сложете и втората, като я държите така, сякаш държите молив. Дръжте първата пръчица в началното положение движете втората нагоре-надолу. Сега можете да вдигнете всичко“.

Той се опита да вдигне куфарчето.

— Просто не отговаря на истината. Как успяват? Аз не мога да го вдигна. Обзалагам се, че не можеш да вдигнеш дори и едно куче.

— Куче ли?

Той посочи към салфетката.

— Пише „всичко“. „Сега можете да вдигнете всичко“! Не си отваряш достатъчно очите, Моли. Нали ти си юриста? Надушвам голям процес. Престъпление от класа, фалшива реклама, големи мангизи.

Тя го остави да си мечтае. Това беше едно от нещата, които най-много харесваше у него, способността му да се откъсва от действителността чрез незначителни неща.

— Плюс, че пунктуацията им наистина куца. Не използват точки. Правило ли ти е някога впечатление?

Тя се пресегна и грабна куфарчето, постави го на скута си и отвори закопчалките.

— Защо имам усещането, че не споделяш интереса ми по този въпрос? Бъдещето е на Ориента, запомни какво ти казвам.

Тя го целуна по бузата.

— Работата преди удоволствието.

Той пъхна ръката си между краката й.

— Кой го е казал? Обзалагам се, че е някой юрист.

— Вие също сте юрист, г-н Струлър.

— Не, просто съм следвал право, никога не съм имал лекция върху работата преди удоволствието. Като се замисля, вероятно затова се провалих на държавния изпит. — Размърда леко ръката си. — Всъщност, така и не се дипломирах.

— Питър.

Той направи физиономия.

— Моли — сложи ръце в скута си. — Добре, какво?

— Това е убийство, извършено преди две седмици…

— От любимите ми.

— Мнението ми е, че полицията вече се обърка съвсем в него — става въпрос за случая Оуен Неш. Ейб Глицки се занимаваше с разследването и оплеска работата от самото начало.

— Късметлия.

— Добре. Няма да се заеме отново. Има много малко доказателства. Плюс, че човекът, който беше уволнен днес — Харди — двамата са, слабо казано, много добри приятели. Сътрудничеството на полицията ще бъде сведено до минимум за известно време.

— И ти се обръщаш към мен. Поласкан съм.

— Бих искала просто да му хвърлиш един поглед, нищо повече. Делото е важно и не искам да потъне. Здравата се изсилих заради него пред Лок. Който и да е убил онзи тип, направи ме да изглеждам доста зле.

Струлър се замисли за миг, после извади няколкото листа от куфарчето и ги прегледа.

— Това ли е всичко?

Тя кимна.

— Това е цялата документация. Има и още доказателства, оръжието, с което е било извършено убийството, такива неща, но всичко е проверявано по няколко пъти.

— Е, и какво искаш да направя аз?

— Да започнеш отначало. Нуждаем се от нова версия и тя е тук някъде. Някой е убил Оуен Неш.

— Ако ми кажеш, че нямаш никаква идея кой го е направил, ще бъде чиста проба лъжа и ще трябва да те напляскам.

Тя се наведе към него и го близна по ухото.

— Нямам никаква идея.

Независимо от убеждението на Елизабет Пулиъс, че полицията ще протака разследването, Глицки веднага се хвана за несъответствието, открито от Харди. Нямаше нищо по-хубаво от заподозрян, който лъже. Това отваряше всички врати и прозорци, пускаше вътре свеж въздух. Разбира се, не знаеше със сигурност, че Фарис е излъгал — може просто да се беше объркал, да не си бе спомнил правилно. Но беше записано официално — Глицки бе присъствал на разговора, спомняше си го — че веднъж е казал на бялото бяло, а после на бялото черно. Заслужаваше си да се помисли над това.

Собственият му рапорт по разпита на Фарис разкриваше, че той е бил в Таос през съботата, в която бе извършено убийството. Какво имаше в Таос? Не беше ли казал, че там нямало нито телефон, нито електричество? Някой друг беше ли го видял? Имаше ли го в списъка на пътниците? Хотел? Кола под наем?

Отбеляза си някои неща, записа си да се обади на полицията в Албъкърк, после се свърза с Фарис в кабинета му в „Оуен Индъстрис“, в южен Сан Франциско.

— Сержант, с какво мога да ви бъда полезен? — Зает човек и звучеше като такъв.

— Нали знаете, че делото отново беше подновено, сър. Изглежда Мей Шин не е била на „Елоиз“. И ако това е вярно, тогава тя не е убила г-н Неш.

— Разбира се, прочетох го. Не съм сигурен, че вярвам на това.

— Е, да, сър, но прокуратурата явно смята, че е вярно. И след като така стоят нещата, ние трябва да продължим разследването — последва едно от онези дяволски писукания. Глицки ги беше забравил.

— Само за миг, ако обичате?

Той изчака около двайсетина секунди, отброявайки времето като почукваше с молива по бележника си.

— Сержанте? Моля да ме извините. Тук все още е истинска лудница. Знам, опитах се да се свържа с прокурора тази сутрин, но ми казаха някакви глупости, че вашият човек Харди вече не работел там, а никой друг не пожела да говори с мен.

— Казали са ви, че Харди не работи вече там ли?

— Да.

Глицки поклати глава.

— Странно. Ще му предам да ви се обади, но искам да изясня едно недоразумение. Явно се налага да започнем всичко отначало, така че моля да ме извините.

— Няма нищо, но каква е тази история за онзи съдия, който познавал Мей? Наистина е шокиращо.

— И това разследваме. Но, чудя се, кога за последен път сте видели Неш жив? — Не поясни относно явното противоречие в свидетелските показания на Фарис.

— Смътно си спомням. Обядвахме в „Ангъс“.

— Да, сър. И сте казали, че е било в петък.

Пиу.

— Така ли? Не си спомням точно кой ден беше. След като съм казал петък, сигурно съм се объркал.

— Било е в седмицата, в която сте ходили до Таос.

— Спомням си коя седмица беше. Винаги летя до Таос сутринта, което трябва да е станало в петък, така че обядът сигурно е бил в четвъртък. Мога да се обадя в ресторанта и да проверя за по-сигурно.

— Това би било от полза.

— Ако можете да изчакате, още сега ще позвъня.

Обади се отново след около минута и каза, че в ресторанта все още пазели резервациите и било четвъртък.

Нямаше начин следващият въпрос да прозвучи невинно, но ако отговорът беше да, щеше да спести на Глицки доста тичане.

— Г-н Фарис, има ли прислуга на мястото, където отсядате в Таос?

Не му трябваше много, за да се досети. Не отговори веднага. Глицки го чу как си поема въздух първо преди, после след записващото пиукане.

— Оуен Неш беше най-добрият ми приятел, сержант. Не се облагодетелствам по никакъв възможен начин от смъртта му. Напротив. Вътрешно съм опустошен, а професионално осакатен и то така, както едва ли можете да си представите. Сигурен съм, че съществуват неопровержими официални доказателства във връзка с отиването и връщането ми през онези два почивни дни и ако решите, че дългът ви повелява да ги прегледате, не се колебайте… Аз на ваше място, сержант, първо бих отделил известно време на онзи съдия. Но това си е ваша работа. А сега, ако ме извините, до гуша съм затънал в работа.

Линията прекъсна. Глицки барабанеше с молива по бележника си. Реакцията на Фарис не беше кой знае колко необичайна — хората обикновено ставаха доста враждебни, когато им се кажеше, че са заподозрени. Но Глицки не можа да не забележи, че той не бе споменал някой да го е виждал в Таос или някъде другаде. Можеше и да е пропуск, като четвъртък или петък, или какъвто там ден беше, когато за последен път бе видял най-добрия си приятел. Възможно.

Въпреки, че бе нещо, което Глицки реши, че ще запомни.

Следобедната дрямка помогна малко, но не особено.

След трите бири сутринта, Харди, Франи и Ребека си бяха поделили едно изключително гамбас в „Сол и Луна“. И, понеже Франи изобщо не пиеше, той бе изпил и бутилка сухо бяло „Риоха“. По дяволите, нали празнуваше.

Съобщил бе новината за уволнението си и тя го бе възприела горе-долу по същия начин, по който и той самият. Имаха повече от четвърт милион долара в банката, чекът от дяла на Харди в „Шамрок“ щеше да пристигне тази седмица — парите не бяха най-големия проблем на света и на нея и без това не й харесваше как му се отразяваше правото.

Франи го откара у дома и Харди едвам успя да си свали ризата, преди да захърка здраво. Събуди го плача на Ребека и цепещото главоболие. Отиде в задната стая и вдигна бебето, като лекичко го потупваше, докато го притискаше към себе си. Опита да се вкопчи в зърното му и се разрева още по-силно, когато това не даде никакъв резултат, Франи се зададе откъм кухнята.

— Наистина ли ще имаме още едно такова бебе? — попита той.

— Тя не яде колкото теб на обяд.

— Но и главата не я боли колкото мен — той вдигна Ребека пред лицето си. — Виж — каза, — със сигурност знам, че се чувствам по-зле от теб, но не плача.

Логиката изобщо не подейства. Той я предаде на майка й и след секунди тя вече сучеше.

— Страхотен номер — каза Харди. Облече си един анцуг, зеленият беше наред в чекмеджето му. — Ще ми се разсърдиш ли, ако избягам за малко?

Той направи шесткилометровата обиколка до брега, по твърдия пясък на юг към „Линкълн“. Въздухът изглеждаше прозрачен, температурата бе под седемнайсет градуса и леко захладняваше от вятъра, който подухваше от огромните вълни.

Ето докъде беше стигнал, безработен по време на голяма депресия и той се усмихна, докато тичаше, главоболието му бе преминало още първите двайсетина минути. Надолу по брега, обратно през парка, нагоре по Авенютата до вкъщи.

Седеше на верандата и си почиваше, слънцето още беше високо, но вече се бе скрило зад сградите от отсрещната страна на улицата. По пътя обратно той беше решил, че след като програмата му изведнъж се бе освободила от всякакви ангажименти, семейство Харди можеше да си запази места до Хаваите и да изчезне за няколко седмици. Мечтаеше си за известно време, прекарано на плажа, коктейли с ром, рефрените на Джими Бъфет под галещия бриз.

Шестетажните жилищни сгради от двете страни препречваха гледката и нагоре и надолу по улицата, така че Селин Неш се появи без всякакво предупреждение от външната страна на дървената му ограда — избелели джинси, сандали, пурпурна на цвят копринена блуза.

Можеше да се очаква, че ще се случи — вероятно трябваше да й се обади или на Фарис, или най-малкото на Глицки, за да им съобщи за уволнението си. Идваше да му поднесе съболезнованията си, да попита какво се е случило, да разбере кой сега ще поеме делото? Откъде беше намерила адреса му?

Той се изправи, като реши, че ще промени телефонния си номер и няма да го включва в телефонния указател. Ще откаже адреса му да бъде публикуван в новия. Трябваше да го направи — осъзна той, — още когато беше назначен повторно в областната прокуратура миналия февруари, но покрай новата женитба, новата работа, новото бебе, останалото му бе убягнало.

Той се отдалечи на няколко крачки от верандата. Селин го видя и замръзна на място.

Приближи се към нея и видя, че лицето й беше сковано. Нещо друго ли се бе случило? Тя стоеше като закована, в шок.

— Селин, добре ли си?

Той направи още няколко крачки към нея, като спря точно пред портата. Последва продължително мълчание. Тя го гледаше с поглед, в който се съчетаваха едновременно ужас и неверие.

Харди чу външната врата да се отваря, чу Франи да го вика:

— Диз?

Очите на Селин се отправиха зад него, към Франи, бързо се върнаха обратно, първоначално сякаш с надежда, после почти обезумели от паника.

— Съжалявам — каза тя, като започна да отстъпва назад. — Съжалявам. Това беше грешка.

— Селин, какво има?

Тя поклати глава, докато го оглеждаше от главата до петите. Всичко между тях двамата бе било прекалено лично. Сега, когато виждаше къщата и жена му, тя не можеше да пренебрегне реалността. Не само, че беше добър човек, той си имаше живот, в който тя не се вместваше. Продължаваше да отстъпва назад, после спря и явно възвърна част от самообладанието си.

— Съжалявам, Дизмъс. Не знам какво съм си мислела.

— Няма нищо. Какво има?

Тя поклати глава.

— Нищо. Беше грешка — тя отново заотстъпва, обърна се. Вдигна ръка, свенливо махна и се отдалечи.

— Коя беше тази? — Франи беше до него, пъхнала ръка в неговата.

— Селин Неш. Дъщерята на Оуен Неш.

— Господи, много е красива, нали?

Харди я притисна по-силно към себе си.

— Ти си по-красива.

Тя го побутна с бедро.

— Какво искаше?

Той повдигна рамене.

— Не знам. Може би е научила, че съм уволнен.

Качваше се в колата си, паркирана надолу по улицата. И двамата я наблюдаваха.

— Защо не остана?

— Доста е неуравновесена след загубата на баща си — връщаха се обратно към верандата. Разказа на Франи за избухването на Селин преди няколко дни, за промяната в настроенията й. Пропусна да спомене за срещата след работно време в „Силни тела“.

— Знам, след Еди и аз бях превъртяла.

Харди я притисна още по-силно през кръста.

— Беше си съвсем нормална — заяви той. — Тя не се справя толкова добре.

— Не трябва да бъдеш прекалено суров към нея.

Харди целуна жена си.

— Няма да бъда никакъв към нея. Уволнен съм, забрави ли? Всичко това свърши.