Неоспоримо доказателство

48

Понеделник сутринта — студено и ясно, петдесет и първата годишнина от Пърл Харбър. Навън в коридора пред отдел 27 Харди заобиколи групичката, която се бе насъбрала около Кен Фарис и Селин Неш. Престори се, че се навежда да си върже връзката на обувката, искаше да чуе какво казва. Дрезгавият й глас отекваше в шумотевицата.

— Тук съм и ще бъда тук всеки божи ден, за да напомня на съдебните заседатели, че Оуен Неш беше реално съществуващ човек, а не просто статистика, не, кавички: супер богат финансист, затварям кавичките, а мой баща, жив човек, който обичах и за когото жаля всеки ден.

Джейн застана до него.

— Чоморо — каза тя. — Не е ли това най-лошото?

Харди не беше говорил с бившата си жена, откакто откри, че беше спала — само една нощ — с Оуен Неш.

— Здравей, Джейн — той се изправи. Не виждаше причина да я товари със стратегията си относно враждебно настроения съдия. В тази светлина смяташе, че Чоморо бе един от най-подходящите съдии, които можеха да им се паднат.

— Ще му правим ли отвод?

Харди реши да се отдалеч и от Селин и Фарис. Видя Джеф Елиът да разменя няколко думи с Пулиъс отдясно. Имаха около петнайсет минути, преди Чоморо да открие заседанието.

— На Чоморо ли? Не.

— Шегуваш се.

Харди реши, че все пак може да се поупражни за пред пресата.

— Защо да му искам отвод, Джейн? Това е първото му дело за убийство. Баща ти не е отишъл при него, за да се откаже от делото Мей Шин, защото е смятал, че Чоморо няма да прояви дискретност. Не, двамата с баща ти сме го обсъдили. Чоморо е идеален, защото има толкова много да доказва — той ще направи всичко възможно, за да осигури справедлив процес на човек, който го е смятал за враг. Това е шанс за него да си създаде добра репутация — в този смисъл, вероятно той е най-подходящият съдия, на когото можехме да се паднем.

Като изключим последното изречение, Харди не вярваше нито на думичка от казаното, но беше доволен да види, че излиза гладко от устата му.

Бяха влезли в отдел 27, старата съдебна зала на Фаулър. Харди се извърна и огледа галерията — Джейн, Фарис, Джеф Елиът. Глицки изрично беше казал, че ще слезе. Харди се радваше да го види, бил проследил едно от обажданията на Мей Шин, но без резултат. Не трябваше да го притеснява, но засега беше единственият следовател, с когото Харди разполагаше и дори технически погледнато да работеше за обвинението, Харди се радваше, че начина, по който това дело бе стигнало до съда, не му даваше мира. Поне беше добре, че имаше отношение към случая. Приближи се до Селин. Не можа да определи точно какво видя в очите й, но за миг погледите им се срещнаха. Чудеше се какво щеше да й каже, когато неизбежно щеше да се наложи отново да си проговорят. Че съжалява? Че е бил съсипан и объркан и не е искал да я подведе, ако го е направил?

В изражението й не прочете нищо и в това нищо съзря гнева, предателството, отвращението. Той отклони поглед, когато приставът съобщи, че отдел 27 на Върховния съд на Сан Франциско започва заседанието си под председателството на съдия Лио Чоморо.

Чоморо изглеждаше млад, в чудесна форма и кипящ от енергия. Физиката му не беше като на стройните здрави мъже от рекламите. Създаваше повече впечатление за солидност — без тлъстини върху едър кокал, като едновремешен фул бек. Имаше смугло лице, тъмни очи и почти сключени вежди. Оформената с машинка коса беше къса, без следа от бял косъм.

Когато се настани зад банката, приставът в залата извиси глас:

— Призовава се дело номер 921072979, параграф 187, углавно убийство. Щатът Калифорния срещу Андрю Брайън Фаулър.

Заради пасаж от предложение 115, след юни 1991 г. в Калифорния вече нито обвинението, нито защитата имаха право да провеждат разпит на вероятните съдебни заседатели. Сега това се правеше от съдията. Което не означаваше, че прокурорите или адвокатите нямаха повече думата за това кой в крайна сметка попадаше в заседателството — те все още притежаваха правото на отвод, — но сега съдията ръководеше представлението. Той или тя задаваше въпросите и даваше указания на съответните заседатели и хора като Харди и Пулиъс трябваше да импровизират, разчитайки на някаква комбинация от информация, инстинкт и късмет.

Харди беше попитал Чоморо дали може поне да зададе няколко свързани с делото въпроса по време на процедурата, но съдията бе отхвърлил молбата му. Тогава Харди беше представил списък с въпроси, които се надяваше съдията да зададе, но не хранеше особено големи илюзии, че Чоморо ще го направи.

Подборът на съдебните заседатели можеше да стане за часове, а можеше да трае и седмици. При новите, подобрени правила вървеше по-бързо, отколкото в миналото — всъщност, в това се състоеше целта на предложение 115. Съдебните заседатели по делото „Анди Фаулър“ щяха да бъдат дванайсет и двама резервни и Чоморо беше уведомил и двамата с Пулиъс, че ще бъде много разочарован, ако не положели клетва до края на първия ден.

Както можеше да се очаква, в галерията беше стълпотворение. През изтеклите два месеца, освен че бе готвил защитата си, Харди беше дал не по-малко от дванайсет интервюта по делото — телевизия, вестници, списания. Сега, когато предстоящият процес излизаше на централно място, първите четири реда зад Пулиъс бяха пълни с представители на медиите. От другата страна вече бе видял Джейн. Знаеше, че и Селин ще дойде, вероятно и Фарис.

Тъй като не можеше да се каже колко дълго щеше да продължи подбора на съдебните заседатели, Пулиъс се бе погрижила няколко от нейните свидетели да й бъдат под ръка в случай, че нещата се развиеха бързо. Харди си помисли, че разпознава двамата пазачи от яхтклуба, седнали един до друг. Призоваването на Джон Страут от „Съдебна медицина“ беше въпрос на минути. Чакането вече беше към края си.

Фаулър, след като гаранцията от един милион долара най-накрая беше определена, се бе опитал да възобнови нещо наподобяващо нормален живот. Ходеше в кантората си всеки божи ден, вероятно обядваше с някой от по-старшите си партньори, може би дори играеше по малко голф или тенис. Харди се срещаше с него или в „Ембаркадеро сентър“ или в „Олимпик клъб“, за да обсъждат стратегията си, положителната защита, в която и двамата започваха до известна степен да вярват.

Не би трябвало, но някак си го изненада факта, че Фаулър се бе оказал наистина от голяма полза за собствената си защита. Все още наблюдаваше нещата отдалеч — сякаш касаеха изцяло някой друг, — но това беше в стила му и когато най-после излезе от затвора, на собствената си изискана територия, вече не бе толкова дразнещо. Анди притежаваше ксерокопие от цялата документация на Харди — свидетели, разпити, списъка с веществените доказателства, статии от вестници — и почти ежедневно си записваше различни идеи, които можеха или да отслабят обвинението, или да помогнат за разкриването на „Х“. Всъщност, настойчивостта му, че съществува някой „Х“, направи много за укрепването на увереността на Харди в невинността на Анди.

Нищо не беше излязло от другите „следователи“ на Харди. Глицки все още демонстрираше желание да му помогне, но имаше други належащи случаи и дотук всяка следа, която бе подхващал във връзка с Оуен Неш, го бе довеждала до задънена улица. Всичките останали клиенти на Мей си имаха солидни алибита и никакъв конкретен мотив. Всички бяха готови да сътрудничат, при условие, че Ейб няма да разкрива отношенията им с Мей Шин пред съпруги, приятели, делови партньори.

Поддържаше връзка с Джеф Елиът, но не бе разполагал с нищо, което можеше да се нарече новина от полиграфския тест на Фаулър, а дори и това, от гледна точка на Джеф, едва ли би могло да се нарече такава. Той беше един от хората, на които Харди даде новия си телефонен номер и миналата седмица Джеф му се бе обадил вече с възобновен интерес, поради факта, че делото отново се превръщаше в гореща новина, но и Джеф не разполагаше с нищо ново.

И щом като не беше Анди Фаулър — а Харди трябваше да повярва, че не е, освен в кошмарите си посред нощ, когато продължаваше да се пита дали е така — на онзи, който бе убил Оуен Неш, явно щеше да му се размине.

За първоначалния подбор на съдебни заседатели бяха призовани осемдесет човека.

Имаше толкова предположения за състава, колкото и адвокати и прокурори. Харди и Фаулър бяха обсъждали с часове относителните достойнства на различните професии и типове хора, но си даваха сметка, че може, когато ножът опре до кокала, да се озоват пред индивид, който да действа против природата си и да ги закопае.

Например, случваше се от време на време секретарка, била поради известни причини настроена на страната на обвинението, да се окаже с меко сърце и да застане на страната на защитата. От друга страна, някой дългокос музикант (типичен настроен про-защитата съдебен заседател) можеше да демонстрира неонацистки уклон и да потвърди присъдата.

Независимо от подобни възможности, двамата бяха достигнали най-общо до идеята какви хора предпочитаха за съдебни заседатели и какви не. Дали Чоморо щеше да зададе въпросите, с които искаха да определят чертите или професиите, които търсеха, си остана в тайна.

Както се оказа, първоначалната идея на Харди да провокира недоброжелателно отношение у съдията, роди и продължаваше да ражда някои горчиви плодове — отказът на Чоморо за разпит на заседателите, например.

Въпреки че вече съществуваха достатъчно първоначални изрази на предубеденост, които да се използват при жалба, ако се стигнеше до това, най-добре беше, както Фаулър го убеди, да се спечели процеса. Ако се опитваш прекалено да се подсигуриш, може действително да се окаже, че имаш нужда от вратичка.

Всъщност, след цялата подготовка и обсъждания, накрая всичко можеше да се сведе, както и често ставаше, до старите вътрешни инстинкти.

Имаше, все пак, една доста уникална брънка, свързана с подбора на конкретно тези съдебни заседатели. В съзнанието на хората, съдиите обикновено бяха високо ценени, а Анди беше съдия. Дали хората, които се противопоставяха на представителите на властта — обикновено настроените на страната на защитата съдебни заседатели — щяха да открият в лицето на Фаулър един бунтовник, на който да се възхищават? Щяха ли подчиняващите се на закона, обикновено про-обвинителски настроени, да видят в него един от тях самите, който просто беше направил грешка или щеше да бъде уязвим пред гнева на предадените?

В края на краищата решиха, че идеалният им съдебен заседател трябва да бъде бял, работник от добро семейство, с добро възпитание. Или това, казваше Фаулър, или пък г-н Ед, Говорещия кон.

Също така смятаха, че може да имат известен късмет с образована възрастна чернокожа или азиатка. Една латиноамериканка, разсъждаваха те, можеше да приеме прекалено навътре указанията на Чоморо, а повечето от тези указания щяха да бъдат в полза на Пулиъс. Съгласиха се, че някоя възрастна бяла жена щеше да е истинска катастрофа — как е могъл Фаулър да захвърли всичко, което е имал, заради платен секс с японска проститутка? Но една по-млада, либерална бяла жена, стига да не беше секретарка, също ставаше — имаше романтика и драматизъм в онова, което Фаулър бе извършил от любов. Хомосексуалисти, мъже и жени, вероятно щяха да бъдат добре за защитата — аутсайдери на една и съща страна с един представител на властта, сега също аутсайдер, гледан отвисоко от „достопочтените“. Но, разбира се, Пулиъс без съмнение щеше да направи отвод на всеки, който сметнеше за гей, без да изтъква това като причина.

Ако имаха възможност, щяха да се опитат да запазят учени или инженери — мъже или жени, — ако се появяха сред заседателите. Харди беше сигурен, че острието на обвинението на Пулиъс щеше да бъде „осъзната вина“ и следователно хора, които бяха склонни да повярват на доказателствата, а не на теориите — учените, за разлика от философите — щяха да служат по-добре на нуждите на защитата. Разбира се, учените, по правило, бяха доста консервативни и в такъв смисъл, настроени на страната на обвинението, но какво, по дяволите, не можеше да имаш всичко. Никой, никаква група хора, не бяха едновременно желана или предсказуема.

И двамата, и Харди и неговият клиент, намираха това шаблонизиране за нелепо. Особено за Сан Франциско, то беше противно на обществената и индивидуалната същност. Беше клише, така да се каже, защото двама от най-добрите приятели на Харди, мулатът Ейб Глицки и Пико Моралес, не бяха със северно европейски произход. Но и двамата чувстваха, че трябва да си създадат известни критерии. Търсеха, надяваха се на професии, произход, манталитет — ако пренебрегнеха расата и пола, щяха да си направят лоша услуга.

— Мразя това — прошепна Фаулър. — Мразех го още преди, зад банката. И още го мразя.

Всяка страна имаше право на двайсет отвода, чрез които можеше да отстранява съдебни заседатели, без да изтъква причината за това. Харди и Фаулър бяха решили да използват диаграма на местата на дванайсетимата и да задраскват онези, които желаят да бъдат отстранени. С бележника отпред между тях, нямаше да се налага да се съветват и да рискуват да настроят враждебно останалите. Хората не обичаха да бъдат преценявани, дори и когато тях самите не ги отхвърляха.

Съдебните заседатели се заклеха и Чоморо започна да им говори или по-точно да им чете. „Андрю Брайън Фаулър е обвинен в убийство първа степен, делото е възбудено от върховните съдебни заседатели от името на щата Калифорния.“

Фаулър, както забеляза Харди, не беше навел глава, нито показваше някакви признаци на вина или неудобство, докато обвинителния акт — отново — се изчиташе изцяло.

Съдиите в обръщението си към съдебните заседатели или вероятните такива можеха да бъдат приятелски и покровителствено настроени или пък сдържани и делови. Харди си помисли, че Чоморо — сравнително нов в процедурата — се придържаше към тона на заучена вежливост. Сякаш усилието да изглежда приятелски настроен пред съдебните заседатели влизаше в указанията. Ако продължаваше така, можеше да се окаже добре за Анди, чиято непринудена любезност, си помисли Харди, беше истинска.

— Ще ви задам поредица от въпроси — той се обръщаше едновременно към дванайсетте от вътрешната страна на перилата и към шейсетте или толкова вероятни съдебни заседатели, които чакаха в галерията. — Ако отговорите с да, на който и да е от тях, моля всички от тази страна — той се обърна към местата за съдебните заседатели — да си вдигнат ръка. Онези от вас, които са в галерията, моля слушайте внимателно и ако бъдете извикани тук и сте отговорили с „да“ на някой от въпросите, бъдете така любезни незабавно да ни уведомите.

Измежду въпросите, които Харди бе предал на Чоморо, най-важният беше най-очебийният: базирано на всичко онова, което са чели или видели по медиите, някой от вероятните съдебни заседатели вече изградил ли си е мнение относно това виновен или невинен е обвиняемият.

Чоморо зададе този въпрос, напълно рутинен въпрос, който би задал и така, и така. Много хора се огледаха наоколо, но никой не вдигна ръка. Чоморо не остави нещата така.

— Нека да го кажа по друг начин или да задам един допълнителен въпрос. И вие, евентуални заседатели в галерията, можете да вдигнете ръце директно от местата си. Колко от вас са чели за това дело или са чували за него от телевизията или радиото?

Тук-таме се появиха ръце, осем на местата за съдебни заседатели. Харди се извърна, за да погледне назад към галерията. Имаше още около десетина. През двата месеца, които бе прекарал в подготовка за процеса, повечето от неговите „градивни идеи“ се бяха изпарили през прозореца. Ако преместването на делото можеше да осигури по-големи шансове на Анди за справедлив процес, щеше да подаде иск за това. Но той беше наел консултант, който направи проучване и откри, че само между двайсет и три и трийсет процента от пълнолетното население на Сан Франциско изобщо беше чувало за делото. Първоначално това го шокира. Знаеше, че хората четат все по-малко, че са прекалено заети, за да следят текущите събития, но въпреки това…

— Някой от вас, които сте си вдигнали ръцете, смятали, че знае предмета на спора по това дело? — няколко ръце бяха свалени.

— Ще чуете доказателства, които могат или да потвърдят, или не онова, което вече си мислите, че знаете. Ще има ли някой от вас, останалите проблеми да приеме тези нови аргументи или доказателства? — По-слабо, отколкото Харди се беше надявал. Само четирима души и нито един от ложата на заседателите бяха вдигнали ръцете си.

— Добре тогава, мисля, че можем да продължим.

Чоморо започна с основното пресяване. Някой оттук присъстващите познава ли обвиняемия? Някой познавал ли е жертвата?

Прокурора или адвоката? Чоморо прочете списъка на предложени свидетели и попита дали някой не познава някой от тях. Скучната част приключи. Има ли някой от призованите съдебни заседатели, който да работи в силите на реда или като юрист? Някой член от семейството? А също и жертви на насилие? Или на друг вид престъпление? Някой бил ли е арестуван?

Петима от дванайсетте заседатели вдигнаха ръце по време на въпросите, висок процент. Чоморо продължи индивидуално с всеки един и отстрани и петимата. Петима нови вероятни заседатели заеха местата им.

Когато общата част приключи, Чоморо започна да разговаря с избраните един по един. Именно тук, преди юни 91-а, Харди можеше да стесни кръга значително, но сега беше оставен на милостта на въпросите на Чоморо.

На място номер едно седеше възпълна жена около четирийсетте. Тя се представи като Моника Селърс. Беше женена от седемнайсет години за един и същи човек и имаше три деца. През последните три години — след като децата пораснали достатъчно — започнала работа като счетоводителка на половин работен ден в една агенция за набиране на временен персонал, която се намирала в „Мишън“. Преди това била домакиня.

— Сега, г-жо Селърс — между другото, как предпочитате — госпожа или госпожица?

Тя нервно се изсмя.

— О, госпожа, определено. Аз съм г-жа Селърс.

— Добре, г-жо Селърс, нека да ви задам следния въпрос тогава. Моля и останалите заседатели да обърнат внимание. Ще разясня пред вас известни правни термини и една от думите, които ще чувате доста през следващите няколко седмици ще бъде „доказателство“. Съществуват два основни типа доказателства — пряко доказателство, например, когато очевидец вижда нещо и се заклева за това. Ако повярвате на този свидетел, тогава неговото или нейното твърдение ще бъде пряко доказателство. Косвеното доказателство може да бъде, например, отпечатък от пръсти…

Харди скочи.

— Протестирам, ваша светлост.

Чоморо, прекъснат в монолога си, се намръщи от банката.

— За какво протестирате, г-н Харди? Канех се да кажа отпечатъкът от пръсти върху предмет може да бъде косвено доказателство, че предметът е бил пипан от човека, който е оставил отпечатъците си върху него. За това ли искахте да протестирате?

— Не, ваша светлост. Съжалявам — той седна и Фаулър му прошепна, че трябва да се поуспокои, иначе съдебните заседатели щели да започнат да се настройват против него.

Чоморо се обърна отново към заседателите.

— Класическата аналогия, която може да се направи между прякото и косвеното доказателство е нещо, което ние наричаме аналогия на черешовия пай. — Чоморо изглеждаше леко смутен от готварското звучене на думите си. — Ако влезете в кухнята си и видите детето ви да яде черешов пай, тогава имате пряко доказателство, че то е изяло пая. Ако, от друга страна, влезете и видите наполовина празната чиния и лицето и дрехите на детето ви покрити с плънката от черешовия пай, тогава разполагате с косвено доказателство, че то е яло от пая. Едва ли е нужно да добавям, че двата типа доказателства могат да бъдат еднакво убедителни — съдебните заседатели кимнаха с разбиране и Чоморо, поуспокоен от положителната им реакция продължи: — Да вземем друг пример, тъй като доказателството е в основата на всеки процес. Какво бихте казали за червило върху цигара, което също може да бъде доказателство? Г-н Смит вижда г-жа Джоун да пуши определен тип цигари и да оставя петно от червило върху тях. Да кажем, че отива в друга стая от къщата й и вижда подобна угарка в пепелник в другата стая. Тази втора угарка е косвено доказателство, че г-жа Джоунс е била в стаята. Тя може да е била в тази стая, но това не е факт, доказан от пряко доказателство. Надявам се, че ви стана ясно.

— Това беше добре — прошепна Фаулър.

Харди кимна, съгласявайки се с него и погледна към Пулиъс. Тя бе забила поглед право напред.

— Както и да е — продължаваше Чоморо, — ако ви кажа, например, че що се отнася до правото, изобилието на косвени доказателства, при определени обстоятелства, може да бъде достатъчно за установяването на вина без всякакво съмнение, трудно ли ще ви бъде да го приемете?

Г-жа Селърс изглеждаше замислена.

— Не, мисля, че не.

Пулиъс сякаш потисна усмивката си. Харди задраска с кръстче място номер едно (не искаше да пропилява правото си на отвод, но тук нямаше друг избор), докато Чоморо кимаше на г-жа Селърс.

— А на някой друг ще му бъде ли трудно?

Първо един, после двама от вероятните заседатели, поискаха известно пояснение. Чоморо се зае с всеки поотделно, питаше ги за имената, семейното положение, професията — започваше да попълва формулярите. И тримата бяха мъже, двама около петдесетте, единият, чернокож около трийсетина годишен. Най-накрая и тримата се съгласиха, че биха могли да приемат указанията на Чоморо, въпреки че трябвало да има много косвени доказателства.

Което накара Чоморо да навлезе в педантични обяснения относно качеството, срещу количеството доказателства. Малко количество, но преки доказателства, можели да изместят изобилие от косвени или обратното.

Място номер две се заемаше от Шейн Полет, дърводелец, реликва от шейсетте с прошарена дълга коса и боядисана с връзване фланелка, средно дълга брада, толерантно изражение на човек, който се забавлява. Беше четирийсет и четири годишен, женен втори път, второ семейство, три малки деца. Две вече пораснали.

Харди започваше да разбира техниката на Чоморо. Щеше да обиколи бързо заседателите, като им задава технически въпроси или поставя по един-два правни проблема на всеки от членовете, разяснявайки ги на останалите. Ако целта му беше да придвижи нещата, щеше да успее. За целта, която Харди си бе поставил, това изобщо не беше достатъчно.

— Г-н Полет, позволете да ви задам един въпрос.

— Разбира се — отвърна Полет.

Явно непринудеността и непочтителното му отношение дразнеха Чоморо, но той се насили да се усмихне.

— Ако обвинението не разполага с някой, който да дойде и да каже: „Така стана, видях го“, ще приемете ли, че може да има и друг начин да се докаже, че нещо е станало? Да използвате примера ми?

— Разбира се, защо не?

Харди се наведе и прошепна на Фаулър.

— Защо ли ми харесва този човек?

Фаулър повдигна рамене.

— Грешен отговор за нас, но верния тон. Доста се колебая. Бъди нащрек.

Джейн им донесе сандвичи в залата, в която бяха разпределени на втория етаж в Палатата. Минаваше един и седем съдебни заседатели вече бяха назначени — Чоморо искаше заседателите да са готови за два дни максимум и Господ беше свидетел, наистина щяха да бъдат.

— Как сте? — попита тя.

— Взехме им акъла — отвърна бодро баща й. Издърпа един голям сандвич и бутилка газирано от торбата, която Джейн беше донесла — Няма ли картофки?

Джейн се плесна по челото.

— Извинявай, забравих картофките.

Харди придърпа кесията към себе си. Някои се правеха на смелчаци и се шегуваха, но неговото търпение беше на изчерпване.

— Дайте да си говорим за картофки, сега те наистина са най-важното нещо! — Той започна да отвива сандвича си. — Е, според мен е четири към три, леко в наша полза.

— Има ли някой, когото не понасяте? — попита Джейн, изражението й беше сериозно.

— Ще направя отвод на всеки, който не ми хареса, но човек няма кой знае за какво да се хване.

— Знам — намеси се Фаулър, — че да наречеш това разпит на свидетели е малко пресилено. Не мисля, че Лио знае добре какво прави.

— Кои от въпросите ви не е включил? — попита Джейн.

— Не става дума толкова за това — отвърна Фаулър.

Харди се намеси.

— Не ги кара да се отпуснат. Кои са тези хора? Какво мислят? Какви филми обичат? Хобита? Всичко. Когато свърши, няма да знаем нищо повече за тях, отколкото знаем сега. Гледаш с какво са облечени, дали имат приятна физиономия, дали не ни гледат така, сякаш мразят баща ти и с това се приключва. Това, плюс неговите така наречени обяснения на закона.

— Уважи главния ни въпрос — призна Фаулър. — Но какво можеш да очакваш от един политик?

— Той си е точно, каквото очаквах, но не ми се оправдаха много други очаквания, защо такъв лош късмет? Прекалено много облекчава тежестта на доказване, не мислиш ли?

— Е, знаем, че това влиза в играта.

Харди дъвчеше известно време.

— Трябва да има някакъв начин да се опровергае „осъзнатата вина“.

— Доколкото аз знам, няма — отвърна Фаулър.

— Само ако формално се бе съгласил на обичайната процедура. Дадох му двайсет въпроса върху разследването, възбуждането на делото, процеса със съдебни заседатели и така нататък.

— За какво ти беше това? — попита Джейн.

— Господи, там е всичко — отвърна Харди. — Всичко, което тези хора трябва да знаят и вероятно няма да узнаят, — че за възбуждане на дело всъщност се изисква представянето на минимум доказателства, че по време на заседанието на върховните заседатели не се допуска присъствието на адвокати, че в основата си това е игра на прокуратурата. Тези вероятни съдебни заседатели там, навън и без това са достатъчно стреснати. А ти им казваш, че други съдебни заседатели, и то върховни, смятат, че баща ти е убил Оуен Неш. Какво очакваш да си помислят? — Харди се извърна към клиента си. — Трябваше да обърне внимание на това. Да го включи в контекста.

Фаулър поклати глава.

— Няма, можеш да си сигурен. С това ни доказва, че според него, няма никаква връзка — Фаулър се усмихна мрачно. — Има си начин вижданията на един съдия да бъдат изразени в съдебната зала. Повярвай ми, много добре го знам. Твоите аргументи за спазването на обичайната процедура може и да послужат при обжалването, но трябва да бъдеш много хитър и да имаш голям късмет, за да направиш така, че да бъдат представени тук.

Джейн удари лекичко няколко пъти с бутилката си по банката.

— Господи, вие, момчета, знаете как да повдигнете духа на човек — каза тя.

Чоморо приключи с въпросите и попита дали някоя от страните желае да се възползва от правото си на отвод. На Харди определено не му се искаше да отхвърля първата жена, която бе разпитвана — с това нямаше да очарова съдебните заседатели, — но след като г-жа Селърс толкова категорично бе изразила вярата си в събирането на косвени доказателства, не му оставаше друг избор. Можеше да каже, че едновременно я изненада и обиди, сякаш се бе провалила на изпит. Той огледа единайсетте лица от лявата му страна, повечето проследиха с поглед г-жа Селърс, докато тя излизаше обратно през люлеещата се врата, която отделяше галерията от съдебната зала. Секретарката извика друго име, което да запълни празното място.

До четири и двайсет и пет бяха подбрали съдебните заседатели и двамата заместници. Състояха се от седем мъже и пет жени, четирима чернокожи — двама мъже и две жени — и, въпреки първоначалните опасения на Харди, един азиатец — петдесет и пет годишен очилат виетнамец, търговец на име Нгиен Минх Ро. Фаулър го бе задраскал върху схемата им, още щом започна да говори, но тогава Ро, който не разбираше съвсем законите на новата си родина, беше задал въпроса, който Харди толкова бе искал да бъде включен — как можело г-н Фаулър да се смята за невинен, след като върховните съдебни заседатели вече го били признали за виновен? На Харди му се прииска да разцелува мъжа. Все още можеше да го отхвърли, но имаше нещо в отношението му към Чоморо, докато процедурата по завеждане на делото се разясняваше, което изглеждаше обещаващо за защитата. За най-голяма изненада, Пулиъс не му поиска отвод и той беше включен.

Можеха да ги разпределят демографски по всевъзможни начини — седем мъже, пет жени; седем бели, пет цветнокожи. Щастието им се усмихна по отношение на надеждите им за научно инженерни типове — трима от заседателите се занимаваха до известна степен с компютри. Освен това, едната черна жена на средна възраст, Мерседес Тейлър, беше архитект.

Нямаше секретарки. Бяха запазили Полет, дърводелеца. Трима компютърджии, една архитектка, двама продавачи, една домакиня, двама занимаващи се с дребен бизнес (включително и Ро), строителен работник и гимназиален учител.

С напредването на деня Чоморо си беше сложил очила за четене, дружелюбното отношение явно намаляваше заедно със зрението му. До момента, когато започна да разпитва заместниците, към четири часа, беше толкова рязък, колкото старшина на строева подготовка, попита ги дали са чули нещо във въпросите и инструкциите на останалите съдебни заседатели, което да смятат, че ги прави негодни. Не? Добре, тогава. Претупа ги и двамата за по-малко от двайсетина минути.

49

— Не я обвинявам. Защо да иска да ти помага?

Под „тя“ Питър Струлър имаше предвид Мей Шин. Седеше на бюрото на своята „Моли“, с лице към нея, облегнал крака отстрани на стола й. Пулиъс се беше изтегнала назад, почти до стената и бе вдигнала глава към него.

— Реших, че съм се изразила много ясно в писмото си — каза тя. — Завела е около двайсет граждански иска. Фримън знае, че е по-вероятно да се плати на един почтен гражданин, който помага на властта да разреши убийството, за което е бил погрешно обвинен. Освен това, всички свидетели ще бъдат ченгета и прокурори. Можем да сме й от полза. Съди нас, но градът плаща. Струлър поклати глава.

— Просто ще я арестувам.

— За какво?

Със сериозно изражение Струлър отвърна:

— Какво ще кажеш за ШАС или нещо такова?

Пулиъс добре познаваше закона и никога преди не бе чувала за ШАС.

— Добре, захапах. Какво означава ШАС?

Струлър се ухили.

— Ами, шофиране в азиатско състояние. Винаги можеш да им го лепнеш.

Този човек беше непоправим.

— На мен ли така ми се струва, или имам чувството, че политическата ти благонадеждност отново изпуска?

— На кой му дреме на гъза — отвърна той, произнасяйки го съвсем ясно. Вдигна крака на облегалките на стола й. Навън през прозореца зад Моли беше тъмно като в рог, въпреки че едва минаваше обяд. Вратата й беше затворена. — Прати й призовка.

— Знам, но в мига, в който го направя, тя отива в официалния списък със свидетели.

— Да, добре, извини ме, но не са ли такива правилата?

Тя го дари с изражение „дръж се сериозно“ и той попита дали Харди не я е разпитвал.

— Твърди, че не е.

— Защо изобщо е разговаряла с теб?

Пулиъс се усмихна.

— Помолих Фримън да я склони да й поднеса лично извиненията си за онова, на което я подложих.

Струлър поклати глава с възхищение.

— Ти си една ужасна и жестока жена.

— Благодаря ви, сър. Накарах я да ми разкаже за Фаулър и за пистолета, но тя каза, че нямало да свидетелства срещу него.

— Хей, та тя не е омъжена за него. Да не би да има избор?

— Искам да я държа на моя страна, докато мога. Любезно писмо и т.н.

— Нуждаеш ли се от показанията й?

Пулиъс кимна.

— От съществено значение са.

— Добре — отвърна Струлър, — ето какво ти предлагам. Изчакай до последния момент, така че Харди да не разбере, после изпрати някого — някой следовател като мен самия — и я зашлеви с честитка.

— Какво ще рече това?

Струлър поклати глава.

— Хайде, Моли — каза той, — напъни си мозъчето. — Пред все така празния й поглед, той най-накрая отстъпи. — Вие, прокурорите трябва да излизате по-често на улицата. Призовка, Моли. Връчваш й призовка.

Харди включи коледните лампички, които беше завързал около предната порта в събота и неделя. Ребека, която вече ходеше, запляска с ръце и застина на място, като с всичка сила започна да крещи нещо, което звучеше като „що, що, що“. Харди я вдигна и я притисна към себе си.

— Лампа, лампа, лампа — каза той.

Бек поклати глава, кикотейки се.

— Не е ли най-страхотното дете на света? — попита Франи.

— В цялата вселена — отвърна Харди.

— Що — обади се Ребека. Някои от лампичките бяха започнали да мигат. Тя посочи към тях. — Що, що.

— Мисля, че ще стане философ — отвърна Харди. — Като баща си.

— Като чичо си Моузес, може би, не точно като баща си.

Франи, вече в осмия месец, беше прегърнала Харди през кръста. Проблемите, тласнали Харди към чашката през октомври, вече бяха зад гърба им. Работеше по много, но поне споделяше всичко с нея — плюс, че се смееха, закачаха се, радваха се на Бек.

Колата спря и паркира пред къщата им.

— Кой е това? — попита Франи.

Харди разбра мигновено. Целуна жена си по бузата и й подаде детето.

— Веднага се връщам.

Очакваше го някак си. Слезе по стъпалата и се запъти надолу по пътечката, която разделяше моравата, към портата на оградата. Неспокоен, я пресрещна там.

Тя беше облечена с дебело палто заради студа, ушите й бяха увити в нещо подобно на качулка. Ръцете й бяха напъхани дълбоко в джобовете. Парата от дъха й се задържаше в неподвижния въздух за миг, преди да се разсее.

— Не трябва да идваш тук, Селин.

Изглеждаше нестабилна, сякаш беше пила, но той бе достатъчно близо, за да го подуши.

— Трябваше да говоря с теб, а си си сменил телефона.

— Беше целия ден в съда, Селин. Утре ще говорим там.

— Днес не знаех какво да ти кажа.

Той въздъхна. Не можеше да го избегне.

— Добре.

— Аз, аз… — започна, после спря.

— Няма нищо — Харди чу вратата на къщата му да се затваря. Франи и Ребека бяха влезли вътре.

— Исках просто да знаеш, че разбирам. Не искам да ме мразиш, да мислиш, че аз те мразя.

Харди кимна.

— Хубаво е да го чуя. Аз определено не те мразя…

— Така се държеше.

— Не, просто се опитвах да не ти обръщам внимание. Това е различно. Нещо, което съм длъжен да направя.

— Да, разбира се, но аз ще продължавам да бъда там всеки ден. Трябва да го знаеш.

— Добре. Но не мисля, че трябва да идваш тук. Последния път…

— Знам. Бе грешка.

Спомни си уплашеното й бягство последния път, когато беше дошла до портата му.

— Животът ми е тук — каза той. — Забравих го за миг. Съжалявам…

— Не, не беше заради това, дори не беше и заради теб… ти просто изведнъж ми напомни толкова много на баща ми… — тя сграбчи портата, за да запази равновесие. — Не исках да прозвучи така, но жена ти, детето ти… онова, което аз не можах да имам.

Харди беше бръкнал с ръце в джобовете. Парата от дъха им се смесваше във въздуха между тях. Тогава изглежда тя се свести, възвърна самообладание.

— Твоят клиент, съдията. Ти явно не смяташ, че той го е направил.

— Не, не смятам.

— Тогава кой?

— Не знам. Търсим, но засега не разполагаме с много…

— С много ли?

— Ако трябва да бъда напълно искрен, с нищо.

— Горкият татко — прошепна Селин.

Нямаше какво повече да си кажат. Тя погледна към къщата му, кимна, извърна се и бързо се запъти към колата си.

Беше започнал да се придържа към определен режим вечерно време. Първо, изобщо не пиеше през седмицата, от неделя до четвъртък вечер. Вечеряше и помагаше на Франи за чиниите. Разговаряха за това как беше протекъл деня им.

После вземаше чаша кафе и отиваше в кабинета си за няколко часа, за както го наричаше, творческа почивка — хвърляше стрелички, преглеждаше показанията, които вече смяташе, че знае наизуст, разглеждаше всяко положение, което му хрумнеше и от страна на обвинението. Понякога се обаждаше на Ейб, просто за да го подръчне. Опитваше се да не работи в събота и неделя, както и в сряда вечер, въпреки че беше казал на Франи, че ще трябва да преустановят с „техните вечери“ по време на процеса и, разбира се, докато той траеше, нямаше да има съботи и недели.

Документацията по делото вече включваше шест пълни папки, четири изписани бележника и дузина касетки. Удивително е, помисли си той, че колкото и пъти да го прегледаш, винаги откриваш по нещо, което си пропуснал. Спомняше си курсовите работи, които бе подготвял в колежа, поправяше и поправяше, изчиташе отново и отново и после предаваше една, както си мислеше, изрядна работа, само за да си я получи обратно с печатна грешка или нещо объркано още в първия ред.

Но тази вечер хореографията беше завършена — балетът наистина започваше утре. Той подреди книгите, папките, бележниците и касетките върху бюрото си, загаси лампата в кабинета и обиколи къщата.

Надникна при Ребека, зави я с одеялото. Спалнята беше окъпана в синьо от идващата от аквариума светлина. В кухнята тенджери и тигани висяха подредени изрядно на куките по тавана, черният му тиган блестеше върху газовата печка.

Докато прекосяваше трапезарията, долови миризмата на лимоново масло от полираната маса, после — непогрешимо, съблазнително, незабравимо — аромата на коледната елха и мириса на дърва.

Франи седеше в креслото с широка облегалка до огъня, с вдигнати крака и подпрени на корема ръце. Единствената друга светлина в стаята идваше от елхата, проблясващи червени, зелени и сини лампички. Нат Кинг Кол пееше тихо на немски — „Oh Tannenbaum“. Харди долови всичко това само за миг.

— Готов ли си? — попита тя.

— Както и винаги ще бъда.

Франи потупа облегалката на креслото и Харди прекоси стаята и седна на пода до нея. Тя лениво прокара ръка по косата му.

— Мислил ли си за това какво ще стане след този процес?

— Не особено. Ще си имаме още едно бебе, ще се върнем към нормалния живот.

— Щастлив ли ще бъдеш в нормалния живот?

— Щастлив съм от този живот, Франи.

Огънят изпука. Знаеше какво има предвид. Беше във време на процес — всичко придобиваше особена важност, която излизаше извън пропорциите на ежедневната прозаична реалност. Тревожеше се да не се повтори срива, който бе преживял през лятото.

— Докъде стигнахте с нея? — попита тя.

Той я погледна изненадано. Ръката й още беше върху главата му. Лицето й беше ведро и спокойно, красиво на светлината на огъня.

— Не искам подробности — каза тя. — Оценявам, че сам се справяш. Знам какво означава едно увлечение и не смятам, че другият трябва да се намесва. Но ми е нужно да знам докъде е стигнало.

Харди се загледа в огъня, изведнъж долови, че музиката е спряла.

— Странно, но си мислех, че е Джейн.

— Не — можеше да увърта, но знаеше за какво го бе попитала. — Спря навреме. Нищо не се случи.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не знам всичко, от което имаш нужда, Дизмъс, но ако ми кажеш, ще се опитам да ти го дам.

— Вече го правиш, Франи.

— Просто ти казвам — каквото и да стане — ще го преживеем. Но трябва да ме искаш…

— Аз те искам. Хей, нали затова съм тук.

— Добре — отвърна тя, — защото и аз съм тук затова.

50

— Добро утро.

Пулиъс изглеждаше любезна — приятелски настроена, отзивчива, момичето от съседната врата. Носеше дълги кафяви панталони и светло кафеникаво сако, чиято кройка не подчертаваше особено извивките й. Дългата до раменете кестенява коса ограждаше лицето й, почти лишено от грим. Усмихна се на всички, любезна, но делова.

— Искам да започна, като ви благодаря за проявеното от вас търпение вчера. Денят беше дълъг за всички ни и аз съм сигурна, че подобни дълги дни тепърва ни предстоят, но искам да ви уверя, че като съдебни заседатели, вие изпълнявате едно от най-важните задължения, които могат да бъдат поети от гражданите на нашето общество и вашето време и присъствие се оценяват както подобава.

Харди си помисли дали да не протестира — на Пулиъс не й влизаше в работата да масажира съдебните заседатели, това беше, ако изобщо имаше такава, ролята на съдията. Но знаеше, че трябва много да внимава с протестите. Освен това трябваше да предразположи съдебните заседатели, а ако протестираше заради думите на Пулиъс, че са оценени както подобава, без съмнение щеше да бъде изтълкуван погрешно.

— Въпреки че, като на повечето важни работи — продължаваше тя, — заплащането би могло да бъде и по-добро.

Сподавен смях. Дори и Чоморо се усмихна. Какъв чудесен човек беше тази прокурорка. Тя се запъти към банката си, премести един жълт бележник, после се върна обратно пред съдебните заседатели.

— Ще ви говоря много за онова, което знаем за обвиняемия Андрю Фаулър и мъжа, който той е убил, Оуен Неш. Подчертавам, че ще ви говоря много, защото без съмнение ще чуете, че…

Фаулър го сръчка. Рано или не, Харди все някога трябваше да се включи в играта.

— Протестирам, ваша светлост.

За негова изненада Чоморо кимна.

— Приема се — той погледна надолу към Пулиъс. — Просто изложете обвинението си, прокуроре. Това е вашето предварително изложение на фактите по процеса.

— Съжалявам, извинете ме, ваша светлост — любезна и невъзмутима, ах, тази Пулиъс. Тя продължи: — Рано сутринта в събота, на двайсети юни миналото лято — ветровит и бурен ден — жертвата по това дело, г-н Оуен Неш, се качва на яхтата си „Елоиз“ и се подготвя да предприеме, както се оказва, последното си пътешествие. Обвинението ще докаже пред вас, дами и господа, ще докаже без всякакво съмнение, че с него на „Елоиз“ онази сутрин е бил човекът, който го е убил — обвиняемият Андрю Фаулър.

Бивш колега на обвиняемия, също член на „Олимпик Клъб“ ще ви каже, че г-н Фаулър е споменавал за уреждането на среща с г-н Неш, за да търси финансови пожертвования от него. Това е било само повод, за да се запознаят.

Доказателствата ще потвърдят, че г-н Неш и неговият убиец са минали под моста „Голдън Гейт“ и са се отправили на юг по брега. Разполагаме с експерт по приливите и подводните течения, който ще ви каже с голяма доза точност къде точно Оуен Неш е бил хвърлен в морето, след като е бил прострелян два пъти с двайсет и петкалибров пистолет. Съдебният лекар ще обясни, че първият куршум е улучил г-н Неш малко над и вдясно от пениса, а вторият го е пронизал право в сърцето. Експерт по кървавите петна ще опише как този втори куршум е запратил г-н Неш зад перилата на неговата яхта, в океана, на пръв поглед удобно стечение на обстоятелствата за неговия убиец.

Ще ви докажем, че г-н Фаулър е опитен ветроходец и би могъл лесно да се справи с „Елоиз“ в открито море до вечерта, когато би могъл да я върне обратно в яхтклуба, дори и при силно вълнение. Метеоролог ще опише времето през тази вечер — имало е силни ветрове и са били давани указания за плавателните съдове. Не е никак чудно в такова време, че когато г-н Фаулър се е върнал, в яхтклуба не е имало никого.

Той е вързал яхтата, оставил я е отключена и никой не го е виждал, докато не е пристигнал на работа, точно тук, в същата тази сграда, в понеделник сутринта.

Можеше да отправи още един протест, но този път Харди просто си го отбеляза наум. Прокурорът нямаше право да обсъжда доказателствата в предварителното излагане на фактите.

Пулиъс не използваше бележки, но отново се върна към банката си, за да не създава впечатление за супержена. След като провери реквизита си, тя се обърна и продължи:

— Тъй като предвиждам каква ще бъде реакцията на защитата относно доказателствата по това дело — кимване към Чоморо, усмивка за заседателите, — ще ви кажа, че обвинението не е открило никой, който може да посочи към г-н Фаулър и да каже: „Това е мъжът, когото видях на «Елоиз» на двайсети юни с Оуен Неш“. Никой не е видял г-н Фаулър на „Елоиз“, освен Оуен Неш, а той е мъртъв.

„Добре — питате вие, — тогава защо сме тук?“ Тук сме — отговори си сама, — първо, защото моделът на поведение на г-н Фаулър през последните месеци не може да се обясни по-друг начин, освен ако не се приеме, че е осъзнавал собствената си вина. Лицемерие, измама, изоставяне на високите етични критерии…

— Протестирам, ваша светлост.

Чоморо кимна. Два от два, помисли си Харди, не беше зле.

— Приема се. Да се придържаме към доказателствата, г-це Пулиъс.

Тя отново се извини на съдията и на съдебните заседатели. Но това явно изобщо не я смути.

— Обвинението ще докаже, че г-н Фаулър е знаел точното местонахождение на оръжието, с което е било извършено убийството, на борда на „Елоиз“ и че е имал непреодолима причина да убие г-н Неш — най-стария и най-смъртоносния мотив на света — ревността. Г-н Неш го е бил изместил от сърцето на жената, която е обичал, за която след това рискува, и това е факт, а не предположение — рискува цялата си кариера и репутация на съдия и достоен човек.

Ще покажем, че обвиняемият първо е разкрил и след това е проследил съперника си с помощта на частен детектив, че е измислил план как двамата да се срещнат, че старателно си е подготвил алиби за съботата, в която е трябвало да се срещнат. Всичките тези факти говорят за осъзнатата вина на г-н Фаулър.

Но това не означава, че не съществуват и преки доказателства. Разполагаме с оръжието, например. И върху това оръжие — не отвън, а върху пълнителя, в който са патроните за пистолета — се намират отпечатъци на обвиняемия Анди Фаулър.

Раздвижване в съдебната зала. Харди знаеше, че това щеше да е точка за противника, но не можеше да направи нищо. Историята на Анди беше единственото, с което разполагаше.

Пулиъс продължи, бяха запленени.

— Е, това, разбира се, не е пряко доказателство, че г-н Фаулър е бил на „Елоиз“ с г-н Неш. Нито пък фактът, че не е бил видян никъде другаде. Нито разговорът с колегата му за запознанството с Оуен Неш по политически причини. Нито, най-накрая, ревността му, наемането на частен детектив, опитите му да скрие и потули всичките си действия, свързани с неговата любовница Мей Шин или неговия съперник Оуен Неш. Но прокуратурата на щата Калифорния смята, че взети заедно, доказателствата по това дело не могат да доведат до друго заключение, освен — виновен без всякакво съмнение. Андрю Фаулър някъде сутринта на двайсети юни 1992 г. предумишлено е застрелял Оуен Неш.

Харди помисли, че е свършила и отпи глътка вода, готов да стане и да започне собственото си изложение, но тя се върна обратно до банката си.

— Бих искала да отбележа две последни, но важни неща. Първо, косвеното доказателство може да бъде достатъчно, за да задоволи тежестта на доказване. Съдия Чоморо ви спомена това вчера и то е от изключително значение тук. Косвеното доказателство си е доказателство, а доказателствата по това дело неизбежно осъждат обвиняемия.

Харди знаеше, че би могъл да протестира, но реши, че ще опъне прекалено отношенията си със съдебните заседатели. А и по-нататъшните протести щяха да изглеждат така, сякаш се опитваше да скрие нещо от тях. Той я остави да продължи, без да я прекъсва.

— Второ, защо има толкова малко преки доказателства? Възможно ли е човек да извърши убийство и да не остави нищо уличаващо го? Е, да не забравяме, че г-н Фаулър е прекарал повечето от последните трийсет години като съдия в същия този Върховен съд. През това време той е изслушал хиляди криминални дела. Чудно ли е, че човек с подобен опит би оставил малко или никакви физически следи за присъствието си?

Задайте си следния въпрос — ако работата ви е в това да оценявате доказателства, ако сте добре запознати как работи съдебната система до най-малките подробности, ако знаете всеки прецедент и всяка процедура, която някой би използвал, за да ви хване, смятате ли, че бихте могли да избегнете да оставите някакви улики зад себе си?

Аз смятам, че бих могла. Смятам, че и Анди Фаулър би могъл. И го е направил. Доказателствата сами ще говорят.

— Ще трябва да проявите търпение и към мен — започна Харди. — В малко затруднено положение съм — краката му така бяха омекнали от притеснение, че не беше сигурен дали ще може да стои изправен пред съдебните заседатели, затова се облегна на банката си, с надежда, че като започне, изтръпването ще премине: — Моят клиент е обвинен в убийство, най-сериозното престъпление, въпреки че представената от обвинението версия е толкова нелепа, че едва ли бих могъл да я обсъждам, без да изгубя самообладанието си или да обидя интелигентността ви, или пък и двете.

Море от безизразни лица. Това същите хора ли бяха, които се усмихваха, мръщеха, хихикаха и ахкаха на подходящите места, докато Елизабет Пулиъс стоеше пред тях? Но нищо не можеше да е направи. Така стояха нещата и най-добре бе да се стегне и да продължи.

— Оставете цялата риторична и вежлива алабалистика и се вслушайте в небивалиците, които обвинението представи. Тяхната наистина поразителна версия — поради факта, че нямало никакви доказателства, обвиняемият трябвало да е виновен — Харди млъкна, за да могат да го възприемат. — Току-що чухме, че няма никакви доказателства по това дело, защото г-н Фаулър бил достатъчно умен да не остави такива. Добре, ще ви кажа нещо. От подобна гледна точка, всички в тази съдебна зала — всички вие съдебните заседатели, аз, съдията, хората в галерията ей там, — освен ако сме готови да признаем, че не сме достатъчно умни, за да измислим как да не ни хванат, в случай, че версията на г-ца Пулиъс беше закона в тази страна, всички ние бихме могли да бъдем счетени еднакво виновни за смъртта на Оуен Неш.

Съдебните заседатели се събудиха. Галерията се оживи и Пулиъс скочи на крака да протестира. Добре. Нека да видят, че и двете страни могат да интерпретират. Протестът й беше приет. Харди нечестно характеризирал твърденията й и убеждавал съдебните заседатели. Каза на съдията колко много съжалява. Съдебните заседатели бяха инструктирани да не обръщат внимание на казаното от него и той беше сигурен, че ще опитат и, надяваше се, няма да успеят. Краката му вече не се подгъваха.

— Добре — каза той, — позволете ми да ви кажа какво защитата трябва да докаже и после какво обвинението ще докаже. Първото е просто — защитата не трябва да доказва нищо. Тежестта на доказването лежи върху обвинението и по време на този процес, с всичките преки и косвени доказателства, които ще бъдете помолени да оцените, от обвинението зависи да докаже, че Анди Фаулър е виновен — Пулиъс отново протестира, Харди обяснявал закона, не излагал фактите. Протестът й беше приет. На Харди не му пукаше. — Когато чуете и видите всичко, с което обвинението разполага, неизбежното заключение ще бъде, че прокуратурата не е задоволила тежестта на доказване. Тя не може да представи доказателства, които да докажат, че Анди Фаулър е у бил Оуен Неш. И, дами и господа, въпреки измислените теории за осъзнатата вина, доказателствата са в основата на един съдебен процес. Докато вие, дванайсетимата, след като разберете всички доказателства, не ги обсъдите и базирайки решението си на тях, не се върнете с присъда виновен, се смята, че Анди Фаулър просто не го е извършил. Такъв е законът и аз съм сигурен, че вие го разбирате.

Отново — макар, че отблъскваше съдебните заседатели, без явно да си дава сметка за това — Пулиъс протестира. Този път Чоморо отхвърли протеста й с рязка забележка относно волността, която си бе позволила в изложението си. Харди запази физиономията си напълно безизразна и продължи нататък:

— Но — второто нещо, на което искам да ви обърна внимание — защитата не възнамерява да се задоволи с това. Много от вас вероятно стоят на местата си на съдебни заседатели и се чудят как виден юрист като…

— Протестирам.

— Приема се. Г-н Харди, г-н Фаулър е обвиняем в процес за убийство. Той не е виден юрист.

— Добре, ваша светлост — Харди се приближи до банката си и си пийна малко вода. Заседателите го очакваха, когато се обърна отново към тях. — Сигурен съм, че всички вие вярвате, в по-голяма или по-малка степен, в нашата наказателно процесуална система. Именно и затова сте тук, да изпълните гражданския си дълг. Както г-ца Пулиъс каза, вие вършите важна работа, изоставяйки други важни работи, за да бъдете част от тази система. Ние високо оценяваме това.

Харди се извърна наполовина и кимна към Пулиъс. После се завъртя обратно.

— Едно е да кажеш, че вярваш в презумпцията за невинност. Съвсем друго е да дойдеш тук, така както сте вие сега, да седнеш на местата за съдебни заседатели и да видиш един мъж — мъж, който някога е бил съдия — да стои на подсъдимата скамейка, обвинен в най-сериозното престъпление, което един човек може да извърши, убийство първа степен и да не си помислиш, че съществуват някакви непреодолими, властни, съкрушителни причини, поради които този човек е тук. Явно самото му присъствие е доказателство за вината му.

Съдията удари с чукчето си.

— Г-н Харди, обсъдихме това по време на подбора.

Харди спря, като съзнателно намали темпото. Без точно да театралничи, той изведнъж откри, че е напълно естествено да посочи към Анди Фаулър.

— Този човек — повтори Харди, като продължаваше да го сочи — пръв ще признае, че е допуснал сериозна грешка в преценките си. От тази грешка, той е бил тласнат към други, вероятно по-сериозни, докато накрая не е пожертвал доброто си име, положението си в обществото, уважението на колегите си.

Откри, че е застанал много близо до парапета, който отделяше заседателите от съдебната зала.

— Кои са колегите на Анди Фаулър? Това са прокурорите, полицаите, останалите съдии в тази сграда. Това са същите хора, които повдигнаха това обвинение срещу него.

— Ваша светлост! — Пулиъс отново беше на крака. — Г-н Харди поставя под съмнение цялата процедура пред върховните съдебни заседатели.

Чоморо явно беше съгласен, но не бе съвсем сигурен.

— Това свързано ли е с някакво доказателство, адвокате?

— Ваша светлост, защитата ще представи преки и неопровержими доказателства — показания на очевидци от персонала на самата областна прокуратура и от полицейското управление на Сан Франциско, — че не съществува нищо наподобяващо безпристрастно разследване, което да води до завеждането на дело срещу г-н Фаулър. Областната прокуратура е съчинила цялата история и е извършила необходимото за запълването на каквито там празноти е имало нужда, за да се издейства повдигането на обвинение.

Готово — Харди го беше казал цялото и Чоморо можеше да го прекъсва, ако искаше.

Пулиъс се обади:

— Не наричаме ли това параноична защита, ваша светлост? Някой е решил да си отмъсти на г-н Фаулър, така че ние се събираме и го обвиняваме в убийство?

— Г-н Харди?

— Това се потвърждава от интерпретацията на доказателствата.

— Интерпретацията на доказателствата е в ръцете на съдебните заседатели.

Харди кимна.

— Точно това исках да кажа, ваша светлост.

Но Пулиъс не беше готова да се откаже.

— Доказателствата трябва да говорят сами за себе си, ваша светлост.

Чоморо удари с чукчето си.

— Добре, добре. Изчакайте секунда.

Съдебната зала потъна в тишина. Поради липсата на такава, Харди чак сега за пръв път чу почукването на клавишите на съдебния стенограф. Най-накрая Чоморо заяви:

— Отхвърлям протеста на г-ца Пулиъс, можете да продължите, г-н Харди.

Харди си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Не искаше да се издава, че въздъхва от облекчение. Той също беше карал на сляпо. Запъти се към своята банка и си погледна записките.

— Вече чухте термина „осъзната вина“ в изложението на обвинението. И аз няма да споря, че съществуват известни действия, които изглеждат като признаване на вина. Те включват поведение като бягство от правосъдието, оказване на съпротива при арестуване и т.н., но се намираме на много хлъзгав терен тук, когато използваме „осъзнатост на вина“ — много обща правна терминология, — като обяснение за конкретно престъпление.

Харди продължи, като даде пример за ситуация, в която някой оказва съпротива при ареста и избягва от арестуващите го полицаи. Ако на тази пресечка е било извършено убийство, действията на въпросния човек доказват ли по някакъв начин, че е замесен в убийството? Разбира се, че не. Може би човекът е откраднал кола. Може да има висяща заповед за арестуване за нарушаване на правилата за уличното движение. Може да е бил член на някоя малцинствена група в квартал, където над малцинствата обичайно се издевателства.

— Важното е — каза Харди, — че нашият човек може да е виновен за нещо и може да се държи, както на нас би ни се сторило, гузно. Но действията му не го правят автоматично виновен или заподозрян в някакво конкретно престъпление.

Реши, че е дал недвусмислено да се разбере за какво става дума.

— Сега, когато вече признахме, че Анди Фаулър се е чувствал виновен… дори ще кажем нещо повече — държал се е като виновен, обвинението твърди, че ще докаже без всякакво съмнение, че за поведението на г-н Фаулър не съществува друго обяснение, освен да е извършил убийство. Не можем да повярваме, че ще успеят да го направят. Не вярваме, че ще им позволите да го направят. Защото това не е вярно.

Остави си още три или четири секунди, за да огледа нагоре и надолу банките на съдебните заседатели. После им поблагодари и седна.

51

Фаулър каза на дъщеря си, че Чоморо явно бе разговарял с някои от приятелите си от Палатата по време на обедната почивка. И именно заради това беше свикал съвещание в кабинета си, преди да започнат с показанията на съдебния лекар Джон Страут следобед.

— За какво? — попита Джейн баща си.

Тя седеше до него на подсъдимата скамейка — беше разрешено, когато съдът не заседаваше. Зад тях в галерията тълпата отново се събираше след дадената за обяд почивка.

— Чоморо си преповтаря някои правила — обясни той. — Това е първото му дело за убийство, не забравяй. Не иска да се обърка и процесът да бъде обявен за неправилно проведен.

— Как може да се стигне дотам?

Фаулър потупа дъщеря си по ръката.

— Виждаш ли, през всичките тези години явно съм го правил да изглежда лесно. Не е позволено да се тълкува закона по време на излагането на фактите, например. Можеш да кажеш какво ще представиш, но не бива да го обясняваш, както може би забеляза — направи г-ца Пулиъс. Освен това, всичките тези протести и прекъсвания. Вече започват да се отправят нападки, а делото би трябвало да се води безпристрастно.

— Дизмъс не искаше ли точно това?

Фаулър кимна.

— Да, искаше. И дотук се справя добре, но Чоморо — мога да се обзаложа, на каквото поискаш — го следят отзад — той махна към галерията. — Няколко секретари си водят бележки. В основата на процеса трябва да са доказателствата, а не личностите. Ако отношенията се изострят, възниква опасност за самия процес.

— Това ли искаме?

— Не, Джейн. Не искам провален процес. Искам справедлив процес. И Дизмъс го иска, въпреки че той държи и да се бие, което до известна степен е добре. Но ако ще водя някакъв нормален живот след всичко това, трябва да спечелим честно, така че всички да разберат, че съм невинен. Дори и Диз.

— Татко, той не смята, че ти си го направил. Иначе нямаше да те защитава.

Фаулър не беше толкова сигурен. Личната неубеденост на Харди не му бе убягнала.

— Познавам го от отдавна, по-дълго от теб, забрави ли? Той е достатъчно приятелски настроен, за да се преструва — дори и пред себе си, — че вярва в моята невинност. Но се чудя дали по-скоро не смята, че доказателствата не потвърждават, че съм го извършил и…

— Е, това е същото.

Фаулър поклати глава.

— Не, не е, Джейн. Няма нищо общо.

Харди беше прочел показанията, дадени от Джон Страут пред върховните съдебни заседатели двайсетина пъти. Бе научил наизуст доклада от аутопсията. Платил бе на един лекар, приятел на Пико на име Уолтър Бекмън, за да прекарат една вечер в разговори на медицинска тематика и беше стигнал до заключението, че показанията на Страут не можеха да навредят на Анди Фаулър. Съдебният лекар трябваше да бъде призован, за да установи фактите около смъртта, как е настъпила, но главното беше, че показанията щяха да бъдат неутрални, основата на онова, което щеше да последва.

Което, както скоро откри, означаваше да подценява Пулиъс. Трябваше да го предвиди.

Страут, висок и хилав, бутна стола, за да може да събере краката си в пространството отпред. Изглеждаше най-спокойният човек в залата, което можеше да се очаква. Беше давал показания вероятно средно по веднъж на седмица през последните дванайсет години. Седеше изправен, с лакти върху облегалките на стола.

Пулиъс и Харди бяха инструктирани да не се приближават до свидетелите, когато ги разпитват, така че Пулиъс стоеше на мястото, откъдето беше изнасяла и фактите поделото, горе-долу в центъра на един кръг, който включваше Харди, съдебните заседатели, Страут и Чоморо.

След като преведе доктора през професионалната му квалификация, която никой не оспорваше, тя го помоли да опише раните, които бе открил по тялото на Оуен Неш.

— Добре — провлечено каза той, — имаше две рани и двете предизвикани от куршуми двайсети и пети калибър. По ниската рана, сама по себе си не смъртоносна, е от куршум, попаднал в слабините…

— Извинете ме, д-р Страут — прекъсна го Пулиъс. — Колкото и да е неприятно, бихте ли могъл да бъдете малко по-точен за местоположението на първата рана?

Провлеченоста в говора му стана още по-доловима.

— Ами, ако не държите да навлизаме в латинския, прокуроре, „слабини“ е сравнително точно местоположение. Това е областта, покрита с лонно окосмяване над гениталиите.

— С други думи, горе-долу на няколко сантиметра от пениса?

Харди разбра накъде бие. Ако един мъж отстранява сексуалния си съперник…

— Протестирам. Подвеждане на свидетеля.

Пулиъс бързо каза, че ще парафразира.

— Можете ли да ни кажете местоположението на тази първа рана по отношение на пениса на г-н Неш?

— Куршумът е проникнал горе-долу в основата на пениса, малко по-високо и вдясно.

Някои от мъжете съдебни заседатели явно се намръщиха.

— Нещо друго за тази рана?

Страут навлезе в подробности относно преминаването на куршума през тялото на Неш, нащърбването на хълбочната кост и пренасянето на парченца от нея в най-големия седалищен мускул, преди да излезе през него. Продължи, под внимателното ръководство на Пулиъс, като подчерта, че тази рана вероятно е била първата.

— И защо смятате така, докторе?

Страут прекръстоса краката си.

— Ами, вторият изстрел е бил фатален, почти незабавен. Минал е право през сърцето, ударил се е в едно от ребрата и е рикоширал нагоре в левия дроб. Е, освен ако г-н Неш не е останал за малко на крака, след като е бил убит, можем да приемем, че е паднал приблизително секунда, след като е бил застрелян. А ако е бил на земята, куршумът през слабините щеше да се забие в палубата, а не отстрани, под перилата, където, струва ми се, беше намерен.

Харди протестира, позовавайки се на липса на връзка, но знаеше, че показанията са свързани с онова, което Пулиъс правеше, а именно да насади в главата на всеки съдебен заседател жива представа за действията на ревнив и изоставен любовник. Първо щеше да простреля жертвата си в слабините. После щеше да се цели в сърцето, да го убие, след като го е лишил от мъжествеността му.

Чоморо отхвърли протеста на Харди, но Пулиъс не продължи. Любезно поблагодари на д-р Страут и му каза, че нямала повече въпроси.

Така че бентът вече пропускаше, там, където изобщо не беше очаквал. Трябваше да се опита да запуши дупката с пръст.

— Д-р Страут — започна той, — тези двайсет и петкалиброви куршуми, които са причинили раните на Оуен Неш. За съдебните заседатели можете ли да опишете въздействието им в сравнение с различните по големина куршуми?

Страут, не по-малко спокоен, от колкото беше с Пулиъс, се облегна назад на стола си. Той гледаше право към съдебните заседатели и отговори с приятния си носов тембър.

— Ами те са с ограничен обсег, според размера на куршумите. Най-малкият е двайсет и два калибров, този е малко по-голям — диаметърът му е малко по-голям.

— Благодаря ви. Имаше ли нещо, по което да можете да определите при аутопсията какъв е бил заряда в самия куршум? Количеството барут в гилзата?

Страут се замисли. Това беше от типа въпроси, които обичаше.

— Съдейки по факта, че вторият куршум не е оставил изходяща рана, зарядът не би могъл да е особено голям.

— Бихте казали, около средния?

— Да, около средния.

— Е, д-р Страут, разполагаме с малък куршум с горе-долу среден заряд барут, който улучва възрастен мъж. Въздействието от този куршум задължително ли ще отхвърли мъжа назад, дори и да го улучи право в сърцето?

— Протестирам, ваша светлост. Това не влиза в областта на д-р Страут.

— Какво искате да докажете, г-н Харди?

— Г-ца Пулиъс си позволи известна свобода да се възползва от предположението на д-р Страут, че първият куршум е бил в слабините на г-н Неш.

Чоморо го предъвка за миг, после отхвърли Пулиъс.

— Д-р Страут. Възможно ли е мъж, дори и да е улучен в сърцето от куршум с този калибър, с подобен заряд, да остане прав за половин секунда, особено, ако се е движил към пистолета, когато куршумът е бил изстрелян?

— Да, смятам, че да.

— А за толкова кратко време би ли могъл убиецът да даде нов изстрел с автоматичен пистолет, като оръжието, с което е било извършено убийството?

— Половин секунда? Бих казал, че е възможно.

— Това е всичко. Благодаря ви, докторе.

— Онова, което ме притеснява, е, че дори не го предвидих.

— Добре се справи — отвърна Фаулър. — Съмнявам се, че изобщо има някакво значение. На кой му пука откъде е минал първия изстрел?

Бяха в десетминутна почивка, все още седяха зад банката на защитата. Харди обясни каква, според него, е била връзката и Фаулър си драска в продължение на няколко секунди върху бележника. После каза:

— Виж, Диз, това не води директно към мен, следователно няма връзка. Това е спекулация, догадка, наречи го както искаш, но дръж мен в центъра на картинката, иначе сме я загазили.

— Ти беше в центъра на всичко това, Анди.

Фаулър, за пръв път показвайки недоволството си, поклати глава.

— Не — отвърна той, — убиецът беше.

След Страут беше разпитано вещо лице от „Балистиката“, което идентифицира оръжието като „Берета“, модел 950, полуавтоматична, с пълнител с осем патрона двайсет и пети калибър. Пистолетът, регистриран на името на Мей Шин, беше представен като веществено доказателство номер едно от страна на обвинението и Харди видя, че съдебните заседатели бяха изненадани от размерите му — беше много малък, с дълга само шест сантиметра цев.

Куршумът, който бе преминал през тялото на Неш, беше открит забит в страничната облицовка на яхтата зад щурвала. Последва петнайсет минутно показване на диапозитиви относно приликите на резките върху откритите куршуми с тези, изстреляни от същия пистолет. Когато лампите светнаха, с тях се изправиха и няколко глави, които бяха клюмнали. Пулиъс обясняваше очевидното — как тези свидетелски показания убедително доказваха, че веществено доказателство номер едно, пистолетът на Мей Шин, е оръжието, с което е било извършено убийството.

Голяма работа, помисли си Харди и реши да се откаже от кръстосания разпит.

Дактилоскопът беше млада чернокожа жена на име Анита Уелс. Тя свидетелства, че били разкрити два чифта отпечатъци върху пистолета — тези на Мей Шин, собственичката, на която бил регистриран и на обвиняемия, Андрю Фаулър.

На Харди ужасно много му се искаше да представи официално фиаското по делото „Мей Шин“ и знаеше, че Пулиъс няма друг избор, освен да му позволи да го направи, ако искаше да вкара като доказателство отпечатъците на Фаулър, което трябваше да стори. Именно затова бе призовала Уелс още първия ден.

Когато Пулиъс свърши с повърхностния разпит, Харди се запъти към средата на залата.

— Г-це Уелс — започна той, — налагало ли ви се е да изследвате вещественото доказателство номер едно на обвинението повече от веднъж?

Уелс погледна към съдията, после към Пулиъс. Кимна и съдията я подкани да отговаря на въпросите с думи.

— Да — отвърна тя.

— Кога за пръв път видяхте пистолета?

Свидетелката се замисли за миг.

— Около началото на юли.

— И по онова време, когато го изследвахте за отпечатъци, можете ли да кажете на съдебните заседатели какво открихте?

Пулиъс се изправи и протестира.

— Попитано и отговорено, ваша светлост.

Харди тръсна глава.

— Ще го кажа по друг начин. Първият път, когато го изследвахте, идентифицирахте ли отпечатъците на обвиняемия?

Уелс преглътна.

— Не.

— Идентифицирахте ли някакви отпечатъци изобщо по онова време?

— Да. На Мей Шин.

— Мей Шин. Собственичката, на която е бил регистриран пистолета. И къде бяха отпечатъците на г-ца Шин?

— Имаше няколко добре различими следи по цевта и дръжката.

— Добре. След като идентифицирахте отпечатъците на г-ца Шин, какво направихте?

— Ами, първо ги съпоставих — оказаха се онова, което търсех.

— Така че, с други думи, вие сте търсели отпечатъците на Мей Шин? Така ли?

— Да.

— И след като делото срещу г-ца Шин беше прекратено, вие сте се заели да търсите отпечатъците на Анди Фаулър и сте ги открили, не е ли така?

Пулиъс протестира, но Харди не желаеше да се откаже.

— Ваша светлост, когато обвинението срещу г-н Фаулър бъде оттеглено, прокуратурата възнамерява ли да търси нови отпечатъци? Отпечатъците на обвиняемия върху този пистолет са от огромно значение за обвинението срещу него. Съдебните заседатели няма как по друг начин да разберат как са били идентифицирани.

Но и Пулиъс не се оставяше така лесно.

— Г-ца Уелс вече потвърди, че са били върху пистолета.

— Вярно е, г-н Харди. Говорим за отпечатъците на г-н Фаулър, а не за тези на Мей Шин. Оспорвате доказателство, което не е било представяно по това дело. Опитайте се да не объркване съдебните заседатели, като се позовавате на неуместни неща.

Харди почувства, че това е голяма загуба. Постоя за миг, за да събере сили.

— Още ли сте с нас, г-н Харди? — попита Чоморо.

Харди беше очаквал враждебността на Чоморо, но сега, при първата й проява, осъзна колко огромно можеше да бъде въздействието й. Ако Чоморо си позволяваше да го поучава, съдебните заседатели щяха да се хванат за това и авторитетът му щеше да пострада. Анди Фаулър се бе оказал прав — това не подлежеше на обжалване. Стратегията се бе оказала лоша.

— Разбира се, ваша светлост — отвърна любезно Харди. Изчаквах решението ви.

Лицето на Чоморо леко се обтегна.

— Мислех, че се изразих достатъчно ясно. Протестът се приема.

Този път Харди просто кимна. Той разпери ръце пред съдебните заседатели и им се усмихна.

— Съжалявам, грешката е моя — но посланието беше ясно — той беше разумен човек, чакаше, за да се увери, че е разбрал решението на съдията. Нямаше никакво противопоставяне между него и съдията. Върна се отново към Анита Уелс. — Бихте ли ни казали колко дълго могат да се запазят отпечатъците?

— Не разбирам.

— Искам да кажа, след време сами ли се изтриват? Изпаряват ли се?

— Не, отпечатъците са на маслена основа. Запазват се, докато не бъдат изтрити.

— Значи отпечатъците на г-н Фаулър върху пълнителя на пистолета може да не са били оставени там по времето, когато пистолетът е бил намерен или когато с него се е стреляло?

— Да, така е.

— Открихте ли нещо, което да опровергава подобно твърдение?

— Не.

— Значи отпечатъците на г-н Фаулър може да са били върху пистолета от преди горе-долу година?

Пулиъс се изправи.

— Риторичен въпрос, ваша светлост.

— Оттеглям го — отвърна Харди. — Нямам повече въпроси.

— Още е рано, но това ни спечели точки. — Бяха си свалили саката и разхлабили вратовръзките. От кантората на Фаулър високо в „Ембаркадеро Едно“ се виждаше как града блести отдолу, започваха да се появяват коледни лампички.

Харди не беше толкова сигурен.

— Исках Шин — от самото начало бе настоявал да призоват Мей като свидетел на защитата, но Фаулър не искаше и да чуе. Какво толкова можела да каже, което да е от полза за тях, възпротивяваше той. В крайна сметка Фаулър не я бе виждал през последните четири месеца преди убийството. Да не говорим, че беше отхвърлила няколкото молби за разговор на Харди. Помнела го от „А“ залата за посетители, не, много благодаря.

Обвинението, смятаха и двамата, нямаше да се доближи до нея. Тя щеше да бъде разбираемо враждебна към прокуратурата на Сан Франциско. Така че, колкото и странно да беше, другата централна фигура в този процес явно нямаше да вземе активно участие в него. На Харди това изобщо не му харесваше.

Анди си беше налял чист скоч от бутилката в барчето и сега отпи от него. Стана и отнесе чашата си до прозореца. Харди наблюдаваше гърба му.

— Не си ли я виждал, Анди?

Темата още беше Мей Шин, надвисналата сянка, неспоменатия призрак. Хронологията не можеше да е по-проста: преди година Анди Фаулър се беше влюбил в Мей Шин; към средата на февруари тя го бе сменила с Оуен Неш; през юли той беше пожертвал кариерата си за нея; през октомври бе арестуван за убийството на любовника й. Но през последните два месеца, през които Харди се беше виждал с Фаулър всеки ден, той никога, поне доколкото Харди знаеше, не беше направил опит да се свърже с нея. Раменете на Фаулър увиснаха.

— Не. Какъв смисъл би имало?

— Просто изглежда, че може да ти се наложи.

Фаулър се замисли за миг, после кимна.

— Предполагам — той се върна при креслото зад бюрото си и се отпусна тежко върху него. — Какво очакваш да ти кажа?

— Не знам. Вероятно би могла да ни помогне. Без съмнение може и да ни навреди.

— Как?

Харди повдигна рамене.

— Може да знае нещо. Господ ни е свидетел, че опитахме всички останали и не открихме нищо, което да прилича на следа към „Х“.

Фаулър пиеше и гледаше разсеяно.

— Не, Диз, не мисля.

Изведнъж му хрумна една ужасяваща мисъл — Анди все още хранеше някакви надежди. Харди бе запазил останалите клиенти на Шин за себе си (като се изключеше Глицки), но вече започваше да си мисли, че на Анди може да му се отрази добре да разбере истината, да се изправи лице в лице с действителността. Ако не друго, можеше поне да сломи нежеланието му да използват онова, което Мей вероятно знаеше.

— Знаеш ли — каза той, — имало е и други мъже…

Фаулър въртеше чашата си върху бюрото.

— Какво?

Харди в продължение на пет минути обяснява на Анди — за проверката на извлеченията, за това, че Мей го бе лъгала. Фаулър се беше втренчил в пространството зад главата на Харди.

— Защо ми казваш всичко това сега?

— Защото животът ти виси на косъм, Анди, а ти, струва ми се, си мислиш, че ще бъдеш оправдан, ще отхвърлиш този процес зад гърба си и не искаш да правиш нищо, което да застраши онова, което все още смяташ, че е останало между теб и тази жена. И ако така стоят нещата, трябва да си наясно какви в действителност са били отношенията ви.

Анди замълча за миг.

— Знам какви бяха. Беше ми станало ясно. Преди да ми кажеш това.

— Е? — попита Харди.

— Какво „е“?

— Можеш да поговориш с нея, може да знае нещо — той замълча, чакаше Анди да продължи. — За „Х“, ако не друго.

Бившият съдия, изведнъж стар и изтощен, облегна глава назад на стола си и въздъхна към тавана.

— Не смяташ ли, че щеше да го спомене в собствената си защита миналото лято?

— Изобщо нямаше възможност.

— Имаше много възможности. Тя не знае нищо.

— Ти така мислиш — трябваше да си тръгва. — Но си си мислел, и че се е отказала от другите клиенти заради теб, нали? Не си смятал, че е спяла и с други.

Фаулър разтърка очи.

— Имаше някаква поговорка за старите глупаци и младите жени — той дръпна ръце от лицето си. — Добре, добре, прави каквото сметнеш за необходимо.

Когато в единайсет Харди се прибра у дома, цялата къща беше заспала. Пред входната врата намери пратка от „Реди Диливъри Сървиз“. Отвори я в кабинета си — стенограмите от днешния ден. Само обвиняемите, подлежащи на смъртно наказание, които бяха пуснати под гаранция и бяха богати колкото Анди Фаулър, можеха да си позволят да получават стенограмите от деня. Сто осемдесет и осем машинописни страници от днешното заседание, които трябваше да прегледа до утре сутринта. Може би някой бе казал нещо по време на процеса днес, което не беше чул или не бе изслушал достатъчно внимателно.

Видя бележката на Франи до телефона. Елизабет Пулиъс се беше обадила и бе оставила съобщение, че обвинението добавя Мей Шин към списъка си със свидетели „относно факта, че Фаулър е знаел за пистолета на борда“.

Отново Шин. Какво всъщност знаеше тази жена?

Нима беше само втори ден? Изобщо не можеше да си представи, че ще заспи. Вече се бе опитал на два пъти, веднъж малко след полунощ, после отново към два. Сега часовникът до леглото му показваше три и петнайсет, а адреналинът му току-що се бе покачил, като си спомни колко непредвидлив беше относно показанията на Страут — а вътре бе имало змия.

Разбра на секундата какво го беше разбудило — Том и Хосе.

Забелязал бе присъствието им в залата, и имената им в списъка на свидетелите. Както беше направил и със Страут, мисли, мисли и накрая стигна до заключението, че нито един от пазачите в яхтклуба не можеше да каже нещо, което да навреди на Анди Фаулър.

Онова, което го разбуди толкова рязко, беше мисълта, че отново бе сбъркал — трябваше да е сбъркал. Пулиъс не ги бе извикала, за да мине деня. Сигурно имаше нещо и той не го беше видял.

Изтощен, отметна завивките и се затътри бос към кабинета си.

52

— Говорихме снощи с нея — каза Пулиъс. — Мисля, че е доста уморена от всичко това.

— Не се и съмнявам.

Беше девет часа, Харди се бе навел над прокурорската банка и разговаряше с противниковата страна за Мей Шин.

— Ще ми кажеш ли какви са показанията й?

Беше проява на учтивост, че Пулиъс му се бе обадила, за да му съобщи, че призовават Шин като свидетел. И това го притесняваше.

— Познаваш ли Питър Струлър? Той се занимава с това. Днес ще я разпита. Разбира се, можеш да прегледаш рапорта.

Харди отвърна, че възнамерявал.

— Но как си се видяла с Мей снощи? Как си я накарала да се съгласи да разговаря с теб?

— Знаеш, че е доста озлобена от всичко това — цялата процедура, начина, по който беше третирана. Реших, че можем да направим някакъв жест. Е, сержант Струлър го направи.

Харди чакаше.

— Нали знаеш, че задържахме всичките й дрехи и лични вещи, джунджурии и тем подобни от „Елоиз“. Сержантът реши, че можем да прережем червената лента и поне да й върнем нещата. Строго погледнато, нищо от тях не може да се използва като доказателство тук.

— А какво ще бъде използвано като доказателство? — попита Харди.

— Свидетелските й показания — усмихна се мило Пулиъс. — Клиентът ти казвал ли ти е как е открил, че пистолетът е на борда и къде точно го държат?

Анди Фаулър още изглеждаше толкова изтощен, колкото и снощи в кантората си.

— Е, ето и липсващата брънка, ако тя го направи — каза той.

Харди ритна кошчето за боклук, то се удари в стената, после се катурна на една страна.

— Знаел си, че го е знаела! През цялото време си го знаел!

Джейн беше дошла в съда с баща си и ги бе придружила до определената им за съвещания стая.

— Дизмъс, за Бога.

Един пазач отвори вратата и попита дали всичко е наред. Харди му каза, че е и довиждане.

Фаулър, явно не особено впечатлен, поклати глава.

— Тя нямаше да дава свидетелски показания, забрави ли? Защо си мислиш, че не исках да я призоваваме като свидетел?

— Е, сега обаче, ще свидетелства. Как си могъл да не ми кажеш това?

Първоначално Фаулър не отвърна нищо, после каза:

— Вероятно сега мога да говоря с нея.

— А снощи не можеше, нали? Чудесен момент си избрал да променяш чувствата си. Тя ще дава показания днес — Харди огледа наоколо за нещо друго за ритане. — По дяволите, поне фактите трябваше да зная, Анди. Не мога да те защитавам без тях. Господи, много добре го знаеш.

— Честно, не мислех, че ще излезе наяве, Диз.

Харди сложи двете си ръце на масата и се облегна.

— Е, излезе. И сега какво? Имаш ли още нещо да ми кажеш, което не мислиш, че ще излезе наяве?

Джейн се намеси.

— Дизмъс, престани.

Той се обърна към нея, като се опита да сдържа гласа си.

— Знаеш ли какво е това, Джейн? Баща ти е прав — това е липсващата брънка. Нямаше начин да докажат убийство първа степен, освен ако той не е знаел, че пистолетът е на борда. Без това, нямаше как да докажат, че го е извършил предумишлено.

Беше спал само два часа. Стомахът му вреше, а главата му бучеше от четирите чаши еспресо. Възнамерявал бе да използва този аргумент като спасителен изход, готвеше се да го развие в заключителната си реч. Това беше, всъщност, повратната точка, накарала го най-накрая да повярва в невинността на Анди.

Дори направо го беше попитал: „Знаеше ли, че пистолетът е на яхтата?“. Просто така. По-ясно от това, нямаше как. И Анди го бе погледнал право в очите и като си беше мислил, че няма да излезе наяве, го бе излъгал по същия начин, както когато му каза, че „не знае кой е“ Оуен Неш. Нищо чудно, че не искаше Мей да свидетелства.

— Ще ти кажа нещо, Анди — каза той, — изкушавам се да се оттегля.

— Дизмъс, не можеш!

— Напротив, мога, Джейн. Колкото и да ти е чудно.

Фаулър поклати глава.

— Нищо не се е променило, Диз. Аз все така не съм го извършил, ако ще ти помогне да го чуеш отново. Никога не съм твърдял, че поведението ми относно Мей е рационално обосновано, камо ли разумно. Но…

— Джейн — обърна се към нея Харди, — би ли ни оставила сами за минутка?

— Всичко е наред, скъпа, върви — подкани я Фаулър.

Вратата зад гърба й се затръшна, но това не направи особено впечатление.

— Слушай сега, Анди — започна Харди. — Аз не съм глупав. Да, Мей те е извадила от равновесие, и това може да обясни много неща. Но ти продължаваш да се държиш така, сякаш нищо не се е променило, за всичко, все още си си съдия, въпреки че по случайност си изправен на съд и ти искат смъртна присъда. Продължаваш да се опитваш да запазиш достойнството си, сякаш нищо от стореното от теб няма значение, защото ти си съдия и благопристоен човек, и смяташ, че хората трябва да продължават да гледат на теб по този начин. Забрави го, Анди. С това е свършено. Съдят те за убийство. Да се опитваш да запазиш някакво благоприличие, така че да не изглеждаш глупав или лош, или какъвто и да е там пред мен, или който и да е друг е напълно безсмислено и опасно. Ако има нещо друго, което искаш да ми кажеш, кажи ми го сега. Няма никакво значение какво си мисля за теб, какво другите си мислят за теб. Знам, че това е в разрез с начина, по който си изживял живота си, но е така. Единственото, което има значение за теб сега е, че не си убил Оуен Неш.

Очите на Фаулър бяха кървясали.

— Не съм — прошепна той.

— Не смятам, че си — отвърна Харди. — Това е единствената причина, поради която още съм тук.

Харди беше готов да признае, че Оуен Неш е бил застрелян на „Елоиз“ някъде следобеда в събота, на двайсети юни, както и някои други, свързани с часа на смъртта и медицинската експертиза твърдения. Пулиъс искаше да разпита всички на свидетелското място, и нямаше да се съгласи на подобно нещо. Фаулър смяташе, че го прави, защото не разполага с достатъчно факти и без парада на свидетели обвинението й щеше да изглежда без особена фактическа поддръжка.

Така, че седяха и слушаха Хосе за това как „Елоиз“ била вече излязла, когато той дошъл сутринта в седем часа в неделя и как се била върнала на кея си на следващата сутрин. Харди имаше един-два въпроса. Искаше да се увери, че когато Хосе и Том са се качили на яхтата в сряда, нито един от тях не е бърникал по нея. Хосе му каза, че не се е качвал на „Елоиз“ и не е виждал никой друг да се приближава. И Том потвърди, че яхтклубът е бил почти празен целия ден — времето било ужасно и той изобщо не бил видял яхтата на Неш. Тя дори още не се била върнала до момента, когато си бил тръгнал.

Щом Пулиъс свърши с Том, Харди се изправи. Не искаше съдебните заседатели да се повлияят по някакъв начин в негов ущърб от едни неоспорени показания, дори и да изглеждаха маловажни.

— Г-н Уодъл — каза той, — проверихте ли „Елоиз“ в неделя, когато беше на кея си?

— Какво искате да кажете?

— Качихте ли се на борда да видите дали е заключена?

— Не, не съм.

— Кога за пръв път се качихте на „Елоиз“?

— С вас, в четвъртък вечерта.

— Спомням си. Вратата на кабината беше ли заключена, когато се качихте на борда?

— Не, сър.

— С други думи, всеки е могъл да се качи на „Елоиз“ в периода от неделя до четвъртък вечерта…

— Протестирам. Търси се заключение от свидетел.

— Приема се.

Харди замълча за миг. Нямаше нужда от това. Смяташе, че е дал ясно да се разбере какво е искал да каже и освободи свидетеля.

Той почти очакваше Пулиъс да направи нещо, за да пренасочи показанията, но тя остави Том да си иде. Можеше да си отдъхне — бе изчел всичко, което Том и Хосе бяха казали било на него, било на Глицки, и не беше открил нищо, което да изглежда така, сякаш може да му навреди. И се бе оказало, че няма. Това му вдъхна известна надежда.

Емет Търкъл беше сресал назад русолявия си перчем и се усмихваше на Пулиъс. Голям образ, с усмивка, разкриваща редки зъби — частният детектив от Ню Йорк имаше старомоден бруклински акцент. Явно бе прекарал много часове на мястото за свидетели. Също толкова явно, беше запленен от външния вид на прокурорката. Съдебните заседатели го бяха забелязали и това явно ги забавляваше.

Беше рано следобед и двамата с Пулиъс бяха обсъдили професионалните му взаимоотношения в миналото с обвиняемия, покривайки същите неща, както и на касетката.

Анди Фаулър го бе наел по телефона на двайсети февруари. Търкъл имал други работи да довършва, но успял да прескочи до Сан Франциско следващата сряда, двайсети февруари и се срещнали със съдията в някаква „луксозна пицария — хей, какво й слагате вие тук на тая пица!“

Трябвали му само няколко дни, каза Търкъл, за да открие защо Мей Шин била прекратила професионалните си взаимоотношения с Анди Фаулър. Когато Пулиъс го попита защо го е направила, той й отговори, защото си била намерила ново захарно татенце.

Харди бе протестирал и протестът му беше приет, но вредата бе нанесена.

Нищо от показанията на Търкъл, свързани с отношенията на Фаулър с Мей, усилията му да прикрие действията си и характера му като цяло, не поставяха обвиняемия в положителна светлина.

Харди поне знаеше какво предстоеше. Нищо от казаното от Търкъл през първите два часа не се различаваше особено от напечатания разпит на Питър Струлър отпреди няколко месеца. Никакви изненади, но и никаква полза.

Пулиъс представи страницата от втори март от настолния бележник на Фаулър, с изписано отгоре името на Оуен Неш и я отбеляза като веществено доказателство номер седем. Търкъл каза, че това било денят, в който уведомил Фаулър за резултатите от разследването си. Пулиъс го попита дали г-н Фаулър бил дал на г-н Търкъл по някакъв начин да разбере какво смята да прави с информацията.

— Не, не тогава — отвърна Търкъл.

— А някога изобщо?

— Не, всъщност не, просто се шегуваше, нали разбирате.

— Не, не разбирам. Ще повторя въпроса си — г-н Фаулър казвал ли ви е нещо за г-н Неш, след като сте му съобщили, че той е настоящият… любовник на г-ца Шин?

— Ами, да, разговаряхме отново някъде към април-май — обадих му се, просто за да поддържам контакт, нали знаете, и го попитах дали онзи Неш все още му създава проблеми, дали не иска да дойда и да му видя сметката, вместо него?

— Да му видите сметката ли?

— Да, нали знаете.

— Попитали сте г-н Фаулър дали не иска да убиете г-н Неш?

— Е, може и така да го изтълкувате, но…

— Можете ли да ни кажете какво точно ви отговори г-н Фаулър?

— Но нали ви разправям, че се шегувахме. Знаете как хората непрекъснато говорят такива работи.

— Няма значение, г-н Търкъл, ако обичате, кажете на съдебните заседатели, какво точно сте говорили.

Търкъл погледна към Фаулър и театрално повдигна рамене. Чоморо удари с чукчето си и му каза да се въздържа от подобни жестове и да отговори на въпроса.

Търкъл въздъхна.

— Казах: „Хей, нямам никаква работа следващите няколко седмици, мога да си взема почивка, да дойда при теб и да оправя онзи тип“. Съдията ми отвърна: „Не, благодаря, ако искам да го премахна, мога и сам да го направя“.

— Това е достатъчно ясно — казваше Моузес Макгайър. — Нито един съдебен заседател няма да го вземе за чиста монета…

— Никога не знаеш какво ще си помислят съдебните заседатели — отвърна му Харди.

— Да, но Търкъл е бил прав. Хората непрекъснато си говорят така, това не означава нищо.

— Освен, когато наистина означава.

Беше сряда вечер. Не точно „тяхната вечер“, но Франи беше поканила брат си. Когато Харди се прибра у дома в седем и половина, тя му наля една бира, каза му, че специално тази вечер го освобождавала от обета му да се въздържа от алкохол през седмицата и го заведе до креслото му във всекидневната. Щял да бъде по-добър адвокат, ако можел да се презареди. Моузес щял да дойде всеки момент. Щели да си устроят романтична вечеря с агнешко бутче и той щял да седне и да се нахрани като хората.

Беше възнамерявал да продължи да чете и чете, и че те — стенограмите щяха да пристигнат по-късно тази вечер, вероятно и писмените показания на Мей. Искаше да прегледа отново всяка дума, казана от Търкъл — Чоморо бе обявил заседанието за закрито, след като Пулиъс беше свършила с частния детектив и Харди щеше да проведе кръстосания си разпит утре.

Изведнъж си даде сметка, че стига толкова. Франи беше права, прекалено бе скапан, за да мисли. Допи бирата си и запали камината, пусна светлинките на елхата и заслуша как Джон Фахи свири някакво коледно парче на китара.

Моузес вече беше дошъл, Франи си тананикаше и сновеше напред-назад между кухнята и трапезарията, докато подреждаше масата. Изпи още една бира. Чувството за клаустрофобия, което го бе обгърнало през последните два дни, започна да го напуска. Както и умората.

— Истинският проблем е — каза той — че Търкъл е бил замесен, точка. Не е толкова заради показанията му, въпреки че и те сами по себе си са достатъчно лоши, а заради факта, че Анди изобщо го е наел.

— Какво лошо има в това? Искал е да разбере какво се е случило, защо Мей го е зарязала.

— И наема частен детектив? Ти би ли наел частен детектив?

Моузес повдигна рамене.

— Той е бил действащ съдия. Може да не е имал време да я проследи лично. Не знам… той какво ти каза?

— Същото. Но аз какво трябва да кажа на съдебните заседатели? Ние всички сме преживявали раздели, нали така? Търсим ли на пет хиляди километра частен детектив, който да продължи с преследването?

Франи беше под арката между трапезарията и всекидневната.

— Аз бих те преследвала до края на света — каза тя. — Междувременно, вечерята е сервирана.

Беше надминала себе си. Супата представляваше гъст бульон с тапиока и кисела сметана. Агнешкото, натъпкано с чесън и натъркано с розмарин и лимонов сок, беше сервирано с гарнитура от картофи и спанак с мускатово орехче и оцет. Тя дори изпи половин чаша от прекрасното орегонско „Пино Ноар“. Говориха си за отминалите Коледи. Спомените на Моузес за родителите им с Франи, спомените на Харди за неговите. Изобщо не стана дума за процеса.

След като Моузес си тръгна, Харди и Франи почистиха масата и заедно измиха чиниите, наваксваха изгубеното, измисляха имена за новото бебе, закачаха се.

— Ще си помислиш ли, че съм ужасен човек, ако не работя тази вечер? — попита Харди.

Очите на Франи блестяха.

— Не смятам, че ще можеш да си го простиш — тя го прегърна.

— Ами ако стана рано?

— Колко рано?

— Много рано.

Франи се направи, че размишлява.

— А какво ще правиш, ако не работиш?

— Може би ще си легна, ще поспя.

— Кое от двете?

53

Много рано се оказа четири часа, но той се събуди ободрен, нарастващата паника, която го бе обзела, някак си се беше разсеяла. Облече си спортен екип — дълго долнище и шушлякова грейка — и изпухтя шест километровата си обиколка.

До пет и петнайсет се беше изкъпал и облякъл и беше на бюрото си с вчерашната стенограма и напечатаните показания на Мей Шин от прокуратурата.

Опасенията му напълно се оправдаха.

Харди се натъкна на Глицки под паметната плоча на загиналите полицаи във фоайето на Съдебната палата. Беше девет и двадесет. Заседанието на съда се откриваше след десет минути, а Анди Фаулър още не беше пристигнал. Джейн му звънеше у дома за трети път от девет часа насам, предишните два пъти никой не беше вдигнал.

Харди разказа на Ейб за съкрушителните свидетелски показания на Мей Шин.

— Може би Фаулър просто е решил да зареже всичко и да избяга.

— Не би го направил. Дал е един милион долара гаранция, Ейб. Предал си е паспорта.

Глицки, далеч по-осведомен в това отношение, се усмихна.

— Искаш нов паспорт ли? Дай ми десет минути. Ще ти струва петдесетачка.

— Не би го направил.

— Един милион долара не могат да се сравнят с живот в панделата. Особено за човек като Фаулър… знаеш ли колко време ще оцелее съдията, ако се озове там? Това е добрата новина — няма да се мъчи дълго. Лошата е, че ще се мъчи много.

— Няма да отиде в затвора, Ейб.

— Да бе, забравих.

Джейн се приближи и поклати глава.

— Знаеш ли — каза Харди, — баща ти ме състарява преждевременно.

— Ще дойде.

— И Коледа идва, Джейн.

Глицки си погледна часовника.

— След около три минути вече ще се смята за обида на съда.

— Да, г-н Харди?

— Ваша светлост, г-н Фаулър се обади от една бензиностанция преди около двайсетина минути. Колата му се е повредила. Щял да вземе такси — няма да се забави повече от половин час.

Чоморо преподрежда нещата по банката си в продължение на минута. Мъчеше се да не издаде колко е ядосан, но не успя напълно.

— Г-це Пулиъс? — попита той.

— Какъв избор имаме, ваша светлост?

Съдията се опита да се усмихне на съдебните заседатели. Харди знаеше, че това отново е в полза за обвинението. Виновен и закъсняващ. Все още се мисли за важна клечка…

— Е, дами и господа, защо не излезете и не изпиете по още едно кафе? — усмивката изчезна. — Г-н Харди, ако г-н Фаулър не е тук в десет часа и една минута, ще отменя гаранцията му и ще го върна обратно в ареста — разбрахте ли ме?

— Да, ваша светлост.

Да не говорим, помисли си Харди, за проявеното от него самия неуважение към съда, ако се окажеше, че Анди е напуснал страната или е офейкал — не беше препоръчително адвокатите да лъжат съда, както той току-що беше направил. Но какво друго му оставаше?

Харди се изправи от банката на защитата и премина отново през люлеещата се врата в галерията. Джейн седеше до Глицки, който бе останал да види какво ще стане.

— Ами ако не дойде? — попита Ейб.

— Благодаря ти, Ейб, тази мисъл изобщо не ми беше хрумвала — погледна към бившата си съпруга. — Някакви идеи?

— За какво? — Пулиъс бе напуснала прокурорската банка и стоеше в края на пътеката, откъдето случайно беше чула въпроса му.

Харди бързо се извърна.

— За обяд — отвърна той. — Опитваме се да изберем между китайска и италианска кухня.

Беше ли чула? И да беше, с нищо не се издаде.

— Денят ще бъде дълъг — каза тя. — Китайската, изяждаш я и след половин час отново си гладен. Аз бих предпочела италианска — погледът й се отклони от Харди и се насочи към Глицки. — Здравей, Ейб. За малко да не те позная от страната на защитата.

Сержантът кимна сдържано.

— От другата страна няма места — заяви той.

Пулиъс реши да премълчи онова, което се готвеше да каже и отривисто се запъти нататък през галерията.

— Кучка — изсъска Джейн.

Харди не каза нищо. Кръстоса крака, погледна си часовника и зачака.

— Колата ти се е развалила — амбреажа ти се е повредил. Обадил си ми се някъде от „Ломбард“ и си взел такси.

Беше девет и петдесет и осем. Анди се зададе по централната пътека, вървеше така, сякаш светът беше в краката му. Здрависа се с Харди и целуна дъщеря си по бузата. Харди реши да му представи кратката версия и по-късно да го осведоми за подробностите.

— Колата ми е навън на паркинга. Какво ще кажеш да ми се е спукала гума и да са я оправили?

Харди понякога се чудеше дали причината, поради която мразеше да лъже, не беше, че веднъж започнеш ли, става толкова трудно да запомниш какво точно си казал. Беше ли споменал пред Чоморо, че е амбреажа? Или просто бе казал, че му се е развалила колата? Знаеше, че трябва да е възможно най-простото. Вероятно го беше казал просто.

— Добре, гума да е. Господи, Анди, къде беше, по дяволите?

Фаулър придоби смутено изражение.

— У Мей — отвърна той. — Най-накрая отидох да видя Мей.

Преди Харди да успее да каже нещо, приставът призова за тишина. Съдебните заседатели въобще не бяха напускали местата си. Беше точно десет часа.

Харди не се надяваше да извлече кой знае каква полза от Търкъл. Частният детектив беше облечен с поло и светлозелено спортно сако. След като се закле, той отново се настани удобно на свидетелското място и се обърна към съдебните заседатели.

Харди го остави да поиграе малко, губеше време, като се преструваше, че чете бележките си на банката, после се отправи към средата на залата.

— Г-н Търкъл — започна той, — когато г-н Фаулър за пръв път ви се обади през февруари, как ви прозвуча?

— Протестирам. Заключение.

— Приема се.

Харди опита отново.

— Можете ли да си спомните нещо конкретно от разговора, който водихте?

Търкъл още беше хвърлил око на Пулиъс, но някак си явно го бе настроила против себе си, като го бе притиснала вчера — частният детектив мразеше скалъпените показания — особено, след като насила беше принуден да ги даде. И сега бе отдал цялото си внимание на Харди.

— Ами, съдията рече: „Здрасти, Ем“, попита ме дали съм зает и аз казах: „Да, малко“, както отговарям винаги — той се усмихна на съдебните заседатели. — Тайната на занаята.

Пулиъс се обади.

— Ваша светлост…

Чоморо се наведе.

— Просто отговаряйте на въпросите.

— Разбира се, ваша светлост, както правех и вчера.

Чоморо, без да разбере намека, кимна.

— Точно така.

Харди си помисли, че му е излязъл късмета… свидетел на обвинението беше решил, че може да е в състояние да направи нещо за защитата. Да си застрахова задника и от двете страни.

— Продължавайте — каза той.

— Добре, тогава съдията каза…

Чоморо го прекъсна.

— Г-н Търкъл, моля обръщайте се към г-н Фаулър или с „г-н Фаулър“ или с „обвиняемия“.

Търкъл се съгласи.

— Разбира се, ваша светлост. Съжалявам още веднъж.

— Да започнем отново — изкашля се Харди. — От колко време познавате обвиняемия?

— Ваша светлост? Връзка?

Сега Харди погледна към съдебните заседатели.

— Ваша светлост, бих искал на г-н Търкъл да му бъде предоставена възможността да свидетелства по време на този кръстосан разпит. Отношенията му с обвиняемия имат връзка към делото, ако искаме да разберем контекста на думите, използвани в разговора им.

Това, разбира се, се отнасяше пряко към вчерашните показания затова, че Анди казал, че наистина ще убие Неш. Но Харди започваше да си мисли, че ако успееше да накара Пулиъс да тича, тя сама щеше да си подложи крак. Чоморо отхвърли протеста й и Търкъл започна да отговаря.

— Около четири години, познавам г-н Фаулър от четири години.

— Какви бяха отношенията ви?

— Главно професионални. Показания, като тези. Но се разбирахме много добре. Играхме голф заедно няколко пъти — Търкъл отново погледна към съдебните заседатели, като поясни: — Видя ме веднъж облечен с това сако в съда и реши, че съм спечелил „Мастърс“.

Този път Чоморо не каза нищо. Добре. Харди се извърна. Фаулър се усмихна, някои от заседателите сигурно щяха да го забележат.

— Добре, значи… познанството ви е било по-скоро професионално, отколкото приятелско?

— Протестирам, ваша светлост, подвеждане на свидетел.

— Позволено е да се прави при кръстосан разпит, г-це Пулиъс. Протестът се отхвърля.

Харди си пое въздух и го задържа. Ето го този ексцентрик на свидетелското място, явно харесван от съдебните заседатели и поради някаква причина, раздразнен от прокурора.

— Един момент, ваша светлост.

Харди се върна до банката си и се престори, че чете някакви бележки. Всъщност, не съществуваха никакви показания на Търкъл, които да смяташе, че могат да помогнат на каузата му. Голите факти бяха достатъчно уличаващи — Анди го бе наел да открие защо Мей го е напуснала, после Търкъл беше разбрал и му бе съобщил за Оуен Неш. А човек не получава информация заради самата информация. Когато веднъж се сдобиеш с нея, най-малкото съществува изкушение да предприемеш нещо… Не, помисли си той, прекалено беше да се иска от някой да повярва, че Анди го е направил, за да разбере единствено кой е съперникът му и защо изобщо му бе да го прави, след като не възнамеряваше да предприеме нещо…

Въпреки че, в този момент, Търкъл някак си беше накарал Харди да почувства — а вероятно и съдебните заседатели, — че Анди е свестен човек и че изправените срещу него хора бяха дребнави бюрократи, а може би дори и по-лоши. Да оставеше нещата дотук. Той се извърна и каза от банката на защитата.

— Нямам повече въпроси към този свидетел.

Оказа се, че предпочетоха китайската кухня. Анди каза, че той черпи — както винаги. Харди, Джейн и баща й хванаха едно такси пред Съдебната палата и отидоха до Грант стрийт, центъра на Чайнатаун на около осем минути път с кола.

През целия път Харди седеше мълчаливо. Не знаеше още колко дълго ще може да издържи. Словоохотливият, очарователен Анди Фаулър, неговият клиент, го съсипваше.

— Трябваше да я видя — казваше той. — Бях сигурен, че ще се съгласи да ми каже защо е решила да свидетелства срещу мен.

— И какво ти каза?

Всички отговори бяха готови.

— Знаеш как могат да те принудят — обясни той с гласа на разума. — Не си дала сметка какво правела прокуратурата.

— Какво правела? — попита Джейн.

— Били задържали повечето от ценностите й от „Елоиз“ и й подхвърляли това-онова, като главното явно било, че ако дадяла свидетелски показания, което в основата си било една формалност, щяла да може да си получи нещата обратно. Били я затрупали с писма. Просто не исках да бъде замесвана, подвеждана. Каза ми, че нямала какво да каже против мен — тя, разбира се, знаела, че не съм убил Оуен Неш, така че какъв можел да е проблемът? Но сега вече им била обещала… — той поклати глава. — Затова й обясних как ще изглежда връзката, че съм знаел, че пистолетът е на яхтата…

Таксито пристигна пред ресторанта и те се настаниха в едно сепаре с пердета. Блюдата започнаха да пристигат — свинско бао, супа от перки на акула, задушено в гърне. Харди не опита нито едно от тях. Най-накрая трябваше да каже нещо.

— Много добре знаеш, Анди, че ако Пулиъс разбере, че си се опитал да повлияеш на показанията на Мей и всичко това излезе наяве, ще изглеждаш дори по-лошо от сега.

Анди остана невъзмутим.

— Двамата с Мей добре си поговорихме. Тя разбра. Защо трябва да излиза наяве?

— По-уместният въпрос е защо смяташ, че можеш да го задържиш под ключ?

Фаулър загреба с лъжицата си малко супа и каза на дъщеря си:

— Този човек е прекалено песимистичен — после се обърна към Харди: — Слушай, Диз, тя е добра жена, не ме интересува миналото й. Познавам я… не е тръгнала да ме наказва. Обратното, много зле е настроена към прокуратурата — той продължи да пъха в устата си парченца храна. — Това ми отвори очите. Когато бях зад съдийската банка, харесваше ми да вярвам, че сме не само ефективен екип, но и че съществуват някакви установени правила. Различавахме се във вижданията си относно благопристойността на онова, което аз смятах за подмамване и поради това не бях един от любимците на прокуратурата, но всъщност хората в съдебната система представляваха едно цяло. Откривам, че принципно приетите правила не се прилагат, поне не в това дело. Подвели са Мей за целта на нейните показания, а са били и доста немарливи.

Харди попита какво са направили.

— Човек би си помислил, че поне ще проверят по опис иззетите вещи, след като ще ги разменят за сътрудничеството й, за да са сигурни, че са й върнали всичко. Но явно някой от полицията е откраднал най-важното за нея. Така че дори и без моята намеса, тя изобщо нямаше намерение да им помага повече.

— Тя вече е дала показания, Анди. Прочетох ги в писмен вид тази сутрин.

Фаулър повдигна рамене.

— Няма да каже същите неща, когато свидетелства в съда…

— Ще лъжесвидетелства, за да ти помогне?

Фаулър отпи от чая си.

— Ще каже, че са я били заставили при разпита, което в интерес на истината е точно така и че под клетва просто не може да си спомни…

Харди облегна глава на дланта си.

— Господи, помогни ми.

— Какво са й откраднали? — Джейн държеше на подробностите.

— Любимото й палто — отвърна Фаулър, като лицето му се изопна… — Неш й го бил подарил. Каза, че било като произведение на изкуството, дълго, с шлейф. Бил й го донесъл от Япония. Забележителен дизайн, цветове…

Харди трябваше да се върне към деловата част.

— И какво ще каже, когато я призоват?

— Диз, успокой се, напълно разбираемо е. Помисли само. Те и без това знаят, че тя е враждебно настроен свидетел. Съди града, за Бога. Няма да настояват.

Харди изобщо не беше сигурен в това, но вече бе късно да се спори — стореното, сторено. Ако сценарият на Фаулър се изпълнеше — едно огромно „ако“, — вероятно щеше да помогне на каузата му. Но при какъв риск!

— Е, а сега какво? Ако ще започваш да се виждаш с нея отново, направи ми една услуга, изчакай поне докато свърши процеса.

— Дори не сме говорили за това.

— Как се държа с теб? — попита Харди.

Фаулър изглеждаше нещастен.

— Е, да ти кажа истината, не беше много сърдечно, но беше хубаво, че я видях, въпреки че изглежда старите чувства ги няма, откъм нейна страна. Сякаш цялата история я е сломила. Всичко, каза тя, се било объркало, така че нищо чудно, че били откраднали палтото й, били я излъгали… Остави ме с впечатлението, че… че смята, че да продължава да живее, е загуба на време. Цялата работа около показанията нямала особено значение, но ако съм смятал, че може да ми помогне, щяла да опита.

— Може би отново търси нещо — каза Джейн. — Може би, когато всичко свърши…

Съдията кимна.

— Предполагам, че и аз на това се надявам. Затова и закъснях — обясни той, като се извърна към Харди. — Просто не можех да я оставя така, толкова отчаяна. Аз… само си говорихме. Опитах се да я убедя, особено, след като има вероятност да успее да си получи парите, че има бъдеще.

Харди се пресегна през него и дръпна завесата, като даде знак за сметката.

— По-добре да се връщаме — предложи той.

Харди реши, че пред този следобед, прокопаването на канал изглеждаше като разходка в парка.

В подкрепа на теорията си за „осъзнатата вина“, Пулиъс призова поредица от свидетели — включително двама съдии от Върховния съд, няколко обществени дейци, председателя на градския съвет и собствения секретар на Фаулър — и всички те свидетелстваха, че Анди Фаулър им бил казал, след като процесът срещу Мей Шин бил прекратен, но преди да бъде възбудено делото срещу самия него, че за пръв път научил за Оуен Неш — освен дето бил чел за него из вестниците от време на време — след смъртта му. Беше казал на почти всички, че е нямал представа, че Неш се вижда с Мей Шин.

Единственият, който Харди сметна за удачно да подложи на кръстосан разпит, беше Пат Шийлдс, побелелият президент на „Олимпик Клъб“, който бе подхвърлил, че Анди Фаулър и Оуен Неш, като членове на клуба, може и да са се познавали.

Харди беше прошепнал на Фаулър:

— Моля те, кажи ми, че никога не си се срещал с Оуен Неш.

Фаулър каза, че не е и Харди, като се надяваше този път да не го е излъгал, се изправи.

— Г-н Шийлдс — започна той, — от колко време г-н Фаулър е член на „Олимпик Клъб“?

— Бих казал, от цяла вечност. Със сигурност по-отдавна от мен самия. Той е второ поколение член.

— А г-н Неш?

— Вербувахме го от години. Полека, разбира се, но… във всеки случай се присъедини преди около година.

— Значи е бил член на клуба колко време?

— Няколко месеца.

— Няколко месеца. Той е починал през юни, а се е присъединил кога — ноември или декември?

— Да, мисля, че там някъде.

— И всеки ден ли посещаваше клуба?

— Ами, помещаваме се на две места, както знаете, в центъра и игрището за голф, така че не бих могъл да говоря за двете. Но що се отнася до центъра, бих казал не, може би веднъж месечно.

— Шест пъти?

Шийлдс повдигна рамене.

— Да кажем между пет и десет. Не съм ги броил — той се усмихна вежливо. — Не водим сметка за членовете.

Харди също възприе приятелско отношение.

— Разбира се, че не. Когато г-н Неш идваше в центъра, за обяд, за вечеря ли идваше, за да потренира или какво?

— Бих казал, че главно за обяд, въпреки че това е просто впечатление.

— Добре. Нека да ви задам един въпрос. Някога виждали ли сте г-н Неш да обядва с г-н Фаулър?

— Не.

— Спомняте ли си някога да сте виждали г-н Неш и г-н Фаулър да обядват в клуба по едно и също време?

— Не, не съвсем.

— Не съвсем? Искате да кажете, че може и да сте ги виждали, но не си спомняте? Просто имате впечатление?

— Не… искам да кажа, не съм ги виждал заедно или по едно и също време — той погледна към съдебните заседатели, показваше признаци на изнервяне. — Просто така го казах.

— Разбира се. Ами що се отнася до спорта? Скуош? Голф? Доколкото ви е известно, г-н Неш играл ли е някога някои от тези спортове с г-н Фаулър?

— Доколкото ми е известно, не.

— Е, не е ли факт, г-н Шийлдс, че обвинението ви накара да проверите бланките за резервации, както за игрището за голф на брега, така и за кортовете в центъра — за тенис и скуош, — за да видите дали г-н Неш и г-н Фаулър не са си резервирали време заедно?

Шийлдс се намръщи. Явно това все пак означаваше, че се държеше сметка на членовете. Дори и някой от тях да беше съден за убийство, смяташе се, че членуващите в този клуб са джентълмени и не би трябвало да се проверяват.

— Да, вярно е.

— И направихте ли го?

Той кимна.

— Да. Направих го.

— И открихте ли някъде да е отбелязано, че г-н Неш е играл някои от тези спортове с г-н Фаулър? Или дори горе-долу по едно и също време?

— Не…

— Всъщност, г-н Шийлдс, не е ли вярно, че нямате никакво доказателство, че г-н Неш и г-н Фаулър са се познавали или че изобщо са прекарвали времето си заедно?

— Да, предполагам, че е вярно.

Харди каза, че няма повече въпроси.

Разбира се, това не означаваше, че Фаулър не беше излъгал Шийлдс за това, откога е знаел за Оуен Неш. Или дали изобщо е познавал Оуен Неш. Всъщност, помисли си Харди, беше разпитвал този човек повече от половин час, но в действителност изобщо не бе поставил под съмнение същината на показанията му. Какво имаше да поставя под съмнение? Подобно на останалите свидетели този следобед, Шийлдс беше порядъчен човек, който без всякакво съмнение казваше истината, Фаулър бе човекът, обвинен в убийство, за който се знаеше, че в миналото беше лъгал. Харди можеше да хвърли прах, но се съмняваше, че е в състояние да скрие този факт от съдебните заседатели.

54

Глицки прекоси галерията, отвори люлеещата се врата и влезе в същинската съдебна зала. Беше известен и уважаван полицейски служител, и самото му влизане не се смяташе за нещо необичайно. Но това, че отиде до банката на защитата, макар да не беше безпрецедентно, бе доста необикновено.

Пулиъс стоеше на мястото, което се беше превърнало вече в обичайно за тях двамата с Харди, пред съдийската банка. Започваше да разпитва Гари Смит, партньора за голф на Анди Фаулър, член на „Олимпик Клъб“ и негов брокер. Със сигурност си бяха написали домашното — разпитът на свидетелите вървеше като по вода.

Глицки се наведе, като сложи ръка на рамото на Харди. Вдигайки поглед към него, Харди реши, че никога не е виждал лицето на сержанта толкова изопнато. Погледът му като че ли не можеше да се фокусира и Харди си спомни за случаите на психическо разстройство вследствие на тежки бойни условия, на които бе станал свидетел.

— Поискай прекъсване — прошепна той. — Трябва да поговорим веднага.

Ейб Глицки не обичаше да театралничи. Щом като казваше „веднага“, значи имаше уважителна причина. Харди кимна.

— Извинете ме — каза той, като прекъсна Пулиъс по средата на въпроса й. Тя се обърна към него, на лицето й се четеше раздразнение.

— Да, г-н Харди? — попита Чоморо.

— Ваша светлост, изникна нещо спешно. Чудя се дали съдът не може да направи малко прекъсване.

— Ваша светлост — Пулиъс пушеше — току-що започнах с този свидетел.

— Десет минути, ваша светлост.

Пулиъс отправи въпросителен поглед към Глицки.

Чоморо погледна часовника на стената.

— Ако дам десет минути сега, няма да имаме време да довършим разпита — той се обърна към съдебните заседатели и ги дари с измъчена усмивка. — Какво ще кажете да приключим заседанието за днес и да оставим г-н Смит за утре?

— Не — каза тихо Глицки на Харди. — Не им позволявай.

Харди се изправи.

— Няма да е необходимо, ваша светлост. Няколко минути са достатъчни.

Това раздразни Чоморо.

— Добре, какво да бъде, г-н Харди? Искате ли прекъсване или не? — той се обърна към Глицки. — За какво става въпрос, сержант? Желаете ли да го споделите със съда?

Глицки явно се разкъсваше. Прието беше, че ченгетата не работят за защитата, дори и да имаха лични взаимоотношения, така както те двамата с Харди. Това беше по-силно от него. Той повдигна рамене към Харди, за да каже, че му е писнало. После се обърна към Чоморо и Пулиъс.

— И с прокурора и адвоката ли?

Съдията им махна да се приближат и те се скупчиха пред издигнатата банка. Глицки все още беше пребледнял.

— Това е неофициално, ваша светлост и моля да ме извините за прекъсването, но току-що се връщам от убийство.

— Да?

Глицки си пое въздух.

— Изглежда Мей Шин е мъртва.

— Господи! — от Харди.

Пулиъс беше като посечена.

— Какво?

— И разполагаме с двама съседи — независимо един от друг, — които следят вестниците и гледат телевизия. — Глицки се обърна към Харди. — И двамата твърдят, че са видели твоя човек там тази сутрин.

— Фаулър? — Пулиъс почти изкрещя.

Глицки се извърна към нея и кимна.

— Същият.

В този момент Питър Струлър отвори външната врата и почти тичешком се спусна по пътеката.

— Мисля, че това може би ще го направи официално — каза Глицки.

Докато Джеф Елиът печаташе последните думи на компютъра си, Дизмъс Харди пиеше вече вероятно двайсетата си чаша кафе. Седеше, тъй като нямаше къде другаде да иде, на жълтата пейка в чакалнята без прозорци пред моргата.

Страут още беше вътре, лично извършваше аутопсията на Мей Шин. Беше се появил и самият Лок, заедно с Драйсдейл, Пулиъс и разбира се, Струлър. Глицки дойде към осем и половина и постоя малко да му прави компания. Харди не беше в особено разговорливо настроение.

Все още си припомняше сцената в кабинета на Чоморо, след като Струлър беше дошъл и официално бе съобщил новината.

Бяха в стария кабинет на Анди Фаулър, но всички следи от едновремешната изтънчена атмосфера бяха премахнати. Сивият берберски килим от стена до стена беше вдигнат и дъските блестяха. Под меката мебел със смел дизайн бяха постлани индиански килимчета, фотографии на Рейгън, Буш, Куейл, Джордж Дюкмейън и Пит Уилсън, ръкуващи се с Лио Чоморо покриваха стената в дъното. Бюрото беше тежко и черно, и за разлика от това на Анди, отгоре нямаше почти нищо. Чоморо седеше зад него, с подпрени лакти и преплетени пръсти.

Пулиъс се бе облегнала с кръстосани ръце на библиотеката. Струлър бе възседнал един сгъваем стол, а Глицки стоеше до вратата. Драйсдейл седеше на едно от креслата до Харди, който се опитваше да изглежда спокоен.

Чоморо се обърна към него:

— Искате да ми кажете, че сте знаели, че Фаулър е бил при Шин тази сутрин, когато ми казахте, че колата му се е развалила?

— Не, г-н съдия, тогава не знаех. Каза ми по време на обяда…

— И колко дълго възнамерявахте да укривате тази информация?

— Не знам — беше самата истина.

— Не знаете? Клиентът ви е подтиквал към лъжесвидетелстване, заплашвал и вероятно убил свидетел на обвинението…

— Не знаем това, Ваша светлост. Няма никаква следа от подобно нещо…

— Не още — намеси се Пулиъс.

— Във всеки случай, сте си мислили, че можете да запазите това за себе си. Най-малкото, г-н Харди, ще трябва да докладвам на адвокатската колегия.

— Той не я е заплашвал — възрази Харди — и Струлър казва, че се е самоубила…

— Изглеждаше, като че ли се е самоубила — намеси се бързо Струлър.

— Фаулър не я е убил.

Пулиъс го погледна.

— Както не е убил и Неш, така ли?

Харди запази гласа си равен.

— Точно така, Бетс. Какво ще кажете, да променим тактиката, като изчакаме доклада на съдебния лекар? Да съберем някой и друг факт и да разберем за какво става въпрос, преди да започваме с обвиненията.

Чоморо се намеси.

— Независимо от онова, което г-н Фаулър е направил или не е направил, имаме обвиняем, който е посетил свидетел на обвинението. Най-малкото, показанията й няма да са валидни.

— Тя няма да дава показания — отвърна Пулиъс. — Мъртва е.

Чоморо поклати глава.

— Не знам. Склонен съм да смятам, че процесът е провален. Може би трябва да започнем отначало.

— Аз бих се съгласил — отвърна бързо Харди. Не искаше да си го признае, но мисълта все още не го напускаше… Анди ли беше убил Мей?

Но идеята никак не се хареса на Пулиъс — тя си мислеше, че вече е спечелила. Харди не можеше да я вини…

— Съжалявам, г-н съдия, но аз не съм съгласна — тя продължи, като каза, че Шин била просто един свидетел, и че показанията й, в случая, си оставали валидни. — Ако г-н Харди се съгласи с факта, че обвиняемият е знаел, че пистолетът е на борда…

— Няма начин — отвърна той.

— Сигурна съм, че сте го обсъждали в присъствието на дъщеря му — отвърна Пулиъс. — Ще я призова за свидетел.

— Тя никога няма да свидетелства срещу баща си.

Черните очи на Чоморо присвяткаха.

— По-добре е да го направи, защото иначе ще я обвиня в обида към съда и ще я държа в затвора, докато не го направи…

И така, беше се съгласил. Не можеше да позволи Джейн да бъде изправена на свидетелското място — поради някаква неизвестна причина, тя можеше да спомене, че е познавала — в библейския смисъл — Оуен Неш. Кое беше по-лошото? Съдебните заседатели да разберат, че Анди е знаел предварително, че пистолетът на Мей е на яхтата или да научат още една причина, поради която е можел да иска да види Неш мъртъв?

В края на краищата, Чоморо бе решил да остави Фаулър в ареста, поне докато не се разбере самоубила ли се е или не Мей Шин. Съдебните заседатели, на които досега се беше разрешавало да се прибират по домовете си, под изричната забрана да не обсъждат делото с никого, трябваше да бъдат отделени в хотел, докато въпросът не се изяснеше, така че новото разкритие да не ги настрои срещу обвиняемия.

Глицки най-накрая видя удобен момент да сподели една идея — дрехите на Фаулър трябвало да се изследват за влакънца, косми, сперма и кръв. Той беше ченге, което се занимаваше с убийства — ако бе имало убийство, не искаше този път да има пропуснати улики. Пулиъс му каза, че това било добра идея и той й отвърна, че знаел. Работата му била да разследва убийства, стига да го оставели да си я върши.

55

Вратата към чакалнята се отвори. Минаваше десет и половина и Харди вдигна глава, като почти очакваше Страут да дойде и да му каже, че Мей всъщност е била убита, че раните от ножа са несъвместими със само увреждане. Вместо това, видя кучешката захапка на Дейвид Фримън, който любезно го попита дали може да седне.

— А, г-н Харди. Просто дойдох да отдам последна почит — каза той. През изминалите месеци Харди на два пъти бе разговарял с Фримън в кантората му относно свидетелските показания, които щеше да дава за обвинението. Въпреки, че привидно бяха противници, и двамата мъже бяха склонни да не зачитат обществените норми, склонност, която всеки беше доловил у другия и която, усещаше Харди, оформяше нещо като привличане помежду им, макар до този момент все още да не си го признаваха.

— Страут още ли е вътре с нея? — попита Фримън.

Харди кимна, замисли се за миг, после реши да каже каквото мисли.

— Знаете ли — започна той, — иска ми се вие да бяхте поели делото, когато Анди ви помоли.

Фримън поклати глава.

— Не смятам, че сте го загубили. Нищо не се знае, докато съдебните заседатели не се върнат с присъдата.

Харди вдигна очи.

— Така казват.

— Особено, ако Анди не е убил Мей. Мисля, че няма да се повлияят, ако не смятат, че го е направил.

— Той е бил при Мей тази сутрин — отвърна Харди.

Фримън повдигна рамене.

— И аз ходих преди два дни. Съдебните заседатели знаят ли го? Трябва ли да го знаят?

Харди побърза да се хване. В този момент би се хванал за всичко, независимо откъде идваше.

— Защо мислите, че няма да се повлияят?

През предишните им четиричасови разговори, Харди си мислеше, че сравнително добре е обсъдил процеса с Фримън, но започваше да осъзнава, че Фримън отговаряше само на онова, което го питаха, а Харди се бе придържал към действията на Фаулър, свързани с теорията за осъзнатата вина.

— Защото Мей беше депресирана, тя беше настроена на тема самоубийство. Снощи повече от час се опитвах да я разубеждавам да не го прави.

— Защо беше толкова депресирана?

— Мисля, че е повече от явно, а вие?

— Не е било само заради палтото.

— Заради палтото ли? О, палтото! Не, това вероятно е било последната капка, още едно напомняне, че вече не би могла да се надява на нищо. Затова и най-вече ми се обади, предполагам — разстроена, че й е било откраднато. Но самата депресия — това си продължаваше от лятото. Тя обичаше Оуен Неш. Вярваше, че и той я бе обичал. А беше изправена на съд за убийството му…

Харди поклати глава, все още опипваше почвата.

— Не знам какво ви е казвала, но тя не е обичала Оуен Неш — или така поне беше казал Фарис.

— Не. Не, тук грешите. Защо мислите така?

— Същото, както и с Фаулър. Не взимаш пари от някого, когото обичаш, затова, че спиш с него.

— Не е взимала пари от Неш, никога не го е правила.

Това накара Харди да замръзне.

— Какво?

— Никога не е взимала пари от него.

— Ами завещанието?

— Какво завещанието? Завещанието си е завещание. Мисля, че е било повече като жест, но когато Оуен умря… Искам да каже, вие нямаше ли да си потърсите двата милиона долара?

Главата на Харди отново започна да пулсира. Той се пресегна към чашата вече студено кафе на масичката до него. Защо винаги бе смятал, че Оуен е плащал на Мей Шин? Кен Фарис ли му го беше казал още в началото? Дали Фарис не го бе излъгал?

— Не — продължаваше Фримън. — Мей наистина обичаше Оуен Неш. Няма никакво съмнение в това. И аз бях започнал да вярвам, че и той също я е обичал. Носел е пръстена й, когато са го намерили. Не бе трудно да се влюбиш в нея.

Изглежда беше вярно. Виж само какво бе сторила с Анди. Стойността на Мей явно беше по-голяма, отколкото бе смятал. Но тя със сигурност бе мамила Анди Фаулър и той напомни това на Фримън.

Фримън кимна, сякаш му беше добре известно.

— Това е било преди Оуен Неш. Преди Неш е постъпвала, както й е било изгодно. Тя ми го каза. Някои клиенти — можеш да станеш като изповедник за тях. Психолог, съдник. Поражда се зависимост.

Харди, сещайки се за Селин, нямаше нужда да му се напомня за това.

— В случая, двамата с Мей наистина станахме доста близки. Вършехме много работа заедно — на погледа на Харди, Фримън поклати глава: — Не, не сме спали заедно. Както и да е, нещо много истинско явно е ставало между Мей и Оуен, като най-напред трябва да се отбележи, че и двамата са били доста цинични. Те са се променили взаимно, завинаги.

— Какво означава това?

— Мей е изоставила любовниците си — Анди Фаулър, например. Вероятно е можела да мами Оуен, както е правила и с предишните, но тя е искала да започне на чисто.

— А Неш?

— Доколкото разбирам, било е горе-долу същото, като изключим, разбира се, че се е движел в по-широки кръгове и е имал по-големи отговорности. Вероятно му е трябвало повече време, за да предприеме нещо — решението му да обяви публично предстоящата им женитба, например.

Харди си спомни как Фарис беше казал, че Оуен се бил „променил“ през последните месеци от живота си. Това ли беше обяснението?

— Наистина ли смятате, че са щели да се женят?

Харди никога не се бе замислял сериозно над това. И защо най-вече не го беше правил? Защото Кен Фарис му бе казал, че Мей и Оуен със сигурност са щели да се разделят. Това го накара да настръхне, като се почуди какво ли още е пренебрегнал или пропуснал.

Неговият добър приятел и много компетентен следовател, Ейб Глицки, вероятно бе проверил алибито на Кен Фарис, но сега му хрумна мисълта, че конкретно в това отношение, Пулиъс може и да се е оказала права. Ейб може да е бил толкова сразен от неправилния арест на Мей, че да не е имал желание да проследи нишките по това дело. Най-малкото, не беше разследвал неидентифицираните отпечатъци върху оръжието, с което бе извършено убийството — докато Струлър го беше направил. Не бе открил частния детектив Емет Търкъл. Харди се почуди дали Ейб наистина беше прелетял до Таос, или само се бе обадил тук-там.

Смъртта на Оуен Неш беше оставила Кен Фарис да ръководи една сто и петдесет милионна империя, вече необезпокояван от контролиращия го ексцентрик. Не си ли заслужаваше да убиеш заради това?

— Нещо ти хрумна ли? — попита любезно Фримън.

— Може би.

Чуха шум от стъпки и двамата вече бяха станали, когато Страут отвори вратата.

— Бихте ли влезли, ако обичате? — каза той.

Тялото беше покрито върху количката в камерата. Страут мина напред и отметна чаршафа от лицето й. Харди беше поразен колко млада изглеждаше. Лицето й, без грим или изражение, беше като на младо момиче, заспало.

Фримън се приближи до количката, прокара пръст по брадичката на Мей, вдигна чаршафа и погледна тялото й, като направи физиономия. Страут и Харди отстъпиха.

— Къде са дрехите й? — попита Харди.

— Опаковани и изпратени. Проверяват ги за власинки, косми, петна. Стандартната процедура. Само си губят времето.

— Защо?

— Защото няма никакво съмнение, че тази жена се е самоубила.

Харди усети как умората му набързо се изпарява. Часовникът над камерите показваше единайсет и нещо, но клиентът му поне бе оневинен в извършването на това убийство — защото, всъщност, не беше убийство.

Някак си усети, че нещата се бяха обърнали, Фаулър не беше убил Мей. Реално погледнато, това с нищо не променяше делото по убийството на Неш, но независимо от всичко, като че ли имаше огромно значение. В онова, което Анди Фаулър беше извършил, Харди бе виждал доказателства за обърканост, загриженост за репутацията му, погрешна преценка, че би могъл да запуши единайсет дупки с десет пръста.

Но това, което не бе видял — изведнъж и съвсем ясно осъзна той — беше убиеца. Анди бе извършил необмислени неща и после бе съчинил глупави истории, за да скрие колко безразсъдно се бе държал, той беше човек, чиито чувства така и не бе успял да разбере.

Но онова, което Анди не беше в състояние да направи, бе да планира хладнокръвно убийство. Някой друг го беше извършил — някой хладнокръвен, деен и организиран, без угризения или емоции. Всъщност, убиецът на Оуен Неш беше близо до пълната противоположност на Анди Фаулър.

Джеф Елиът знаеше, че едно време, преди шест месеца, преди да се срещне с Дороти, щеше да чака пред моргата, докато не дойдеха резултатите от аутопсията, така че материалът му да може да излезе в сутрешното издание. Но тази вечер бе написал статията си, беше я проверил и вкарал в компютъра и се бе отправил към къщи.

Други истории около Съдебната палата вече привличаха вниманието — едната, свързана с котарака, който областната прокуратура беше купила да контролира наплива на мишки, които бяха започнали да се появяват из сградата непосредствено след започването на строежа на новия затвор. Котаракът беше кръстен Арнолд Маусенегер и вече си бе извоювал няколко реда в „Кроникъл“. В рубриката „Проблясъци“ Крис Лок беше казал: „Арнолд е дар Божи, що се отнася до бюджета. Не бихме могли да си позволим да опразним цялата сграда“. Появил се бе и по пети канал. Гореща новина.

А Оуен Неш си беше мъртъв, както винаги. Анди Фаулър бе в затвора и нямаше опасност да се измъкне, и да убие още някой тази вечер. Процесът продължаваше. Работата на Джеф можеше да почака до сутринта.

Дороти беше заспала, но стана, за да го посрещне, когато отвори вратата. Наля им по чаша домашно бяло вино, докато седнал на леглото, той си сваляше дрехите. Телефонът иззвъня и без да мисли, Елиът го вдигна.

— Джеф, Дизмъс Харди се обажда, правя ти услуга.

— Още ли си буден? Нямаш ли заседание утре сутринта?

— Добрите адвокати никога не спят и исках ти пръв да разбереш съвсем официално, че Страут се произнесе, че Мей Шин се е самоубила. Анди Фаулър не я е убил. Никой не я е убил. Сама се е убила.

— Излишна тавтология — каза Джеф. — Самоубийство означава, че сама се е убила.

Харди искрено му поблагодари за урока по стил. Дороти се приближи и постави чашата с вино на масичката до телефона. Седна до него и разтри раменете му.

— Сигурно ли е? — попита Джеф.

— Направо от източника, в случая Страут. Още съм в моргата. Мислех си, че ще искаш да знаеш.

Джеф се поколеба за миг — това означаваше, че няма да спи още няколко часа.

— Първото издание вече е набрано.

— Хей — възкликна Харди, — още няма дори полунощ. Вие, момчета, не спирате ли машините, не късате ли първата страница?

— Може би, ако Арнолд Маусенегер имаше четири потвърдени убийства за един ден.

Всички знаеха за Арнолд.

— Между другото — попита Харди, — още ли искаш да се поровиш малко, ако успея да намеря подходяща дупка?

— Между другото, а?

— Просто ми хрумна.

— Сигурен съм. Но, да, мисля, че да. За какво става дума?

— Още не знам. Ще ти се обадя.

Джеф затвори, отпи от виното си и целуна Дороти.

— Съжалявам — каза той, — когато дойде новината…

Тя го целуна.

— Когато спечелиш „Пулицър“, ще ти простя за това.

— Дизмъс, трябва да поспиш малко. — Франи изглеждаше в много напреднала бременност, така, както беше застанала до вратата. — Кое време е?

Харди се протегна, страхуваше се да си погледне часовника. Тя заобиколи зад бюрото му и го прегърна, като се облегна на него.

— Как ще си в състояние да мислиш утре?

— Утре е петък — каза той.

— Всъщност, днес е петък. Това значи ли нещо?

— Означава, че утре ще мога да си наваксам. Тази вечер трябва да прегледам стенограмите — той вдигна един дебел куп напечатани страници — от двата дни. Забрави ли, че миналата нощ си я откраднах? — той облегна глава на нея. — Забрави ли?

Тя разроши косата му.

— Много добре си спомням. Но въпреки това…

— Анди Фаулър не е убил Мей — съобщи той. — Самоубила се е, точно както изглеждаше.

Франи се изправи.

— Е, това е добре, предполагам.

— Добре е, въпреки че защо този идиот е ходил в къщата на Мей…

Тя му изшътка.

— Стига толкова. Свършвай с четенето и идвай да си легнеш. Веднага.

— Още няколко страници. Обещавам.

Първото нещо, което трябваше да направи на сутринта, беше да се обади на Кен Фарис и да потърси някои отговори. Ако отговорите не му харесаха, щеше отново да позвъни на Джеф Елиът може би да си наеме свой собствен Емет Търкъл, за да проучи един уикенд в Таос, миналия юни.

Затова трябваше да запомни въпросите. Непрекъснато му прехвърчаха през главата и той започна да си прави списък, докато се опитваше да чете стенограмите от вчера и онзи ден, които сега му се струваха не като отпреди два дни, а като отпреди два месеца. След всичко, което се бе случило, откакто бяха давали показания, едвам си спомняше Том Уодъл и Хосе Очорио, още по-малко пък какво бяха казали, или защо можеше да има някаква връзка.

В жълтия бележник беше записано: „Неш плащал ли е на Мей? Документи?“ На следващия ред, думите: „По-конкретни промени в О. Н.? В какъв смисъл се е променил?“ После: „Скъсали ли са? Защо пръстен?“

Идеята, че Мей може да е казвала истината през цялото време, хвърляше съвсем различна светлина върху всичко, което се беше случило. Харди отвори нов бележник, като възнамеряваше да започне с предположението, че Мей и Оуен наистина са се обичали. Щеше да прегледа първите си папки — онези, които бе преснимал толкова отдавна — през съботата и неделята и щеше да проучи всяка нейна думичка.

Той си записа нещо в бележника за Мей, после се захвана отново със стенограмите. Трябваше да се връща назад, за да види кого разпитваха, Том или Хосе. Напомни си — Том беше следобедното момче, онова, с което се бе запознал първия ден. Сграбчи по-старата папка, отвори я на разпитите на Глицки и на двамата, като възнамеряваше да започне отначало, да си припомни фактите. Отново.

Не беше спал от двайсет часа. Сега четеше за това, как Хосе бил видял Мей Шин да си тръгва от яхтата в четвъртък, но Хосе беше сутрешния пазач, така че не можеше да е видял Мей в четвъртък сутринта, трябва да е било сряда, което нямаше смисъл, защото Мей беше казала, че е ходила до яхтата в четвъртък, така че Харди — бързо — се върна на бележника с въпросите към Мей.

Погледна обратно. О, явно беше Том, в края на краищата. Една от папките беше отворена на Том.

Франи беше права — не можеш да работиш, ако не си в състояние да разсъждаваш, а мозъкът на Харди току-що бе изключил. Достатъчно. Не можеше да следи мисълта си.

56

Както му се стори само няколко секунди, след като си беше легнал, телефонът щеше да му проглуши ушите и вече се съмваше.

— Събудих ли те? — попита бодро Глицки.

Харди погледна часовника: шест и десет.

— Не — отвърна той. — Точно си сортирах чорапите.

— Хората, които наистина работят, стават по това време — заяви Глицки. — Освен това, помислих си, че може да си висял долу, за да разбереш заключението на Страут.

— Заключението на Страут беше, че Мей Шин се е самоубила — разказа на Ейб за снощи и част от разговора си с Фримън. Франи влезе с чаша горещо кафе и Харди, като продължаваше да говори, се изправи и седна на леглото. — Така че Фримън казва, че наистина са възнамерявали да се женят — заключи той. — Това как ти се струва?

Глицки замълча за миг.

— Неш носеше пръстена, нали?

— На пръста си.

— И не го е носел, когато Фарис за последно го е видял?

— Ако Фарис не лъже — Харди продължи, като сподели няколко от несъответствията, на които се бе натъкнал през последните дванайсет часа. — Е, какво ще кажеш?

— Заслужава си човек да се замисли — отвърна Ейб, — особено, ако си сигурен, че Фарис лъже.

Харди, напълно буден, опитваше от кафето си.

— Вече не съм сигурен в нищо, Ейб. Първо, не съм сигурен, че Мей е била влюбена в Оуен или обратното. Склонен съм да се замисля върху разликата, и когато го направя, отваря се нова кутия с червеи.

— Най̀ си падам по догадките.

— Да, забавни са — но Харди все още го занимаваше предишния проблем. — Предполагам, че единственото, в което съм сигурен, е, че ако Мей не е лъгала, тогава имам доста неща, върху които да се позамисля през празниците.

— Е, ти си знаеш — каза Глицки. — Имам си и друга работа, но винаги съм на разположение.

Предложението не беше за изпускане. Но и Ейб си имаше своите съображения. Както бе станало с Харди преди няколко месеца, когато Пулиъс му бе отнела делото, това разследване не му даваше мира.

Харди се замисли за миг. Трябваше да има нещо, до което Ейб — полицията — имаше достъп, а той не.

— Можеш да намериш кой е взел палтото — сети се той. — Искам да кажа, може да са откраднали и още нещо. Някое от твоите момчета.

Не последва отговор.

— Хей, Ейб, тук ли си?

— Разбира се. Помислих, че говориш на Франи.

— Не, Ейб, на теб говорех.

— На мен ли ми говореше за някакво палто?

Харди разбра, че Ейб не знае нищо и го осведоми. Глицки можеше да провери списъка на иззетите вещи от „Елоиз“, да открие служителя от отдела, който бе откраднал палтото на Мей, да окаже малко натиск, да открие дали някое друго доказателство не е било укрито.

— Диз — каза Ейб, — нашите момчета не крадат от местопрестъплението. Искам да кажа, ако го направят, това ще стигне чак до министерство на вътрешните работи. Но те не го правят.

Харди отпи от кафето си.

— Просто може да се провери. Да се види дали нещо няма да изскочи. Разбира се, никога не бих те молил за такова нещо, но би могъл да поговориш неофициално с момчетата, които са били там.

— Да взема описа на вещите, които са били на „Елоиз“ ли?

— Точно така.

— Не мога да го направя.

— Знам — отвърна Харди. — И както казах, никога не бих те помолил за такова нещо.

Харди потърси Фарис в дома му и попадна на телефонния му секретар. В кабинета му отговори друг телефонен секретар и той остави съобщение, като чу няколко пиукания, докато го правеше. Много идейно, помисли си той. Да се записва записаното на телефонния секретар. Тавтология.

Почувства се като телефонистка. Веднага, щом приключи със съобщението в „Оуен Индъстрис“ — Фарис да му се обади у дома и да остави номер, на който може да се свърже с него, телефонът иззвъня отново.

— Централна поща — обади се той.

— Какво ще правим с дрехите му? — Беше Джейн. Каза на Харди, че взели костюма на баща й за лабораторни изследвания и какво щял да облече днес в съда? Харди й отвърна да се отбие до къщата на баща си, да му вземе прилични дрехи и да го чака в Палатата в осем и половина, щяло да има достатъчно време да се преоблече и да се опитат да решат как ще процедират днес с — както си представяше — най-враждебно настроените съдебни заседатели досега в историята на юриспруденцията, ядосани, че самите те са били „арестувани“. След като статията на Джеф Елиът се бе появила в сутрешния брой, заедно с останалата част от света и Джейн със сигурност вече знаеше, че баща й не е убил Мей.

Когато затвори, Франи провря глава в кабинета му.

— Съобразявайки се с нарасналата ти популярност тази сутрин — каза тя, — дъщеря ти би се радвала на кратка аудиенция.

Харди погледна към купчината върху бюрото си — стенограмите от двата изминали дни, папките, бележките и касетите. Отново вдигна очи към жена си. Усмихваше му се, но не изглеждаше много весела.

Бек се появи с клатушкане до Франи. Щом видя Харди, тя грейна като коледна елха, протегна ръце, разкрещя се: „тата, тата, тата“ и се втурна към него, спъна се сама и заби глава в предната част на бюрото му.

Харди беше станал и заобиколил, преди Франи да успее да отиде до нея. Той я вдигна, притисна я към себе си, разтърка зачервеното място на челото й, където щеше да се образува цицината и я целуна. Гушна я и я залюля.

— Няма нищо, Бек. Няма нищо, съкровище. Татко е тук. Всичко е наред.

Взе стенограмите със себе си. Трябваше да намери време да ги прегледа, може би в обедната почивка, може би, докато Анди се обличаше. Двамата с Джейн бяха занесли новия костюм горе, като го оставиха на бюрото на пазача с инструкцията да бъде предаден, после той я помоли да го остави да почете до девет и петнайсет, един ценен половин час.

Настани се в малката заседателна зала, извади папките от огромното си адвокатско куфарче и ги разпростря, като възнамеряваше да започне оттам, където бе прекъснал снощи, или където си мислеше, че бе прекъснал — свидетелските показания на Том за идването на Мей на „Елоиз“ в четвъртък.

Но не можеше да ги намери.

След като прегледа всяка дума, която Том бе казал на него, на Глицки или пред съда, Харди разтърка очи и се почуди дали най-накрая не си бе загубил ума. Може би не беше пригоден за такова напрежение. Трябваше да си купи корабче и да се премести в Мексико, да основе риболовна флотилия.

Не само, че не се хранеше. Но и не си доспиваше. Безсънието нямаше как да не му се отрази. Почуди се дали Пулиъс спи. Дали не трябваше да наеме някой да й се обажда на всеки кръгъл час, за да наклони нещата в своя полза?

Застави се да се върне. Добре, не беше в показанията на Том, къде тогава беше? Ами в тези на Хосе?

Най-накрая го откри в края на първоначалния разпит на Глицки. Но бе сгрешено. Нямаше как иначе. Харди препрочете написаното, отговорът на Хосе на въпроса на Глицки, дали си спомня точно какво е правила Мей, когато я е видял.

Мей беше ли споменала, че се е връщала два пъти до „Елоиз“ в четвъртък? Поради някаква причина, вероятно защото и Том и Хосе бяха видели Мей в четвъртък, Харди бе решил, че са я видели по едно и също време. Но нямаше как. Хосе е бил там сутринта и я е видял сутринта. По-късно следобеда Том твърдеше, че я бил видял отново.

Харди извади още един бележник и написа най-отгоре: „Въпроси за Фримън“. Някой, който бе разговарял по-често с Мей, можеше и да е в състояние да му отговори. Под заглавието написа:

„Брой на посещенията — четвъртък?“

Беше без значение или по-скоро не можеше да си представи какво значение можеше да има, но вече започваше да вярва, че тук нищо не е случайно.

Двамата с Джейн стигнаха до съдебната зала едновременно със Селин. Както обикновено, тя гледаше право през него. Може би това беше единственият начин, по който успяваше да се справи. Харди си помисли, че вероятно и за него така бе най-добре. След като щяха да се виждат всеки ден, щеше да е по-лесно, по-добре, ако избягваше да контактува с него. Но ето ги, лице в лице. Той я докосна по ръката и тя спря.

Замръзна на място.

Харди отстъпи крачка назад и се извини.

— Просто се чудех дали си се чувала с Кен Фарис напоследък?

Селин се опита да запази самообладание.

— Говорих с него снощи. Попитах го за иска на онази жена Шин, след като вече е мъртва — на неразбиращия поглед на Харди, тя бързо, с раздразнение, добави: — За двата милиона долара.

Харди никога не бе смятал, че Селин изобщо се интересува от парите. Искал да поговори с Фарис, трябвало да се свърже с него.

— Значи си е у дома? Не е извън града?

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно.

— Да, разбира се — тя не желаеше да разговаря с него и той нямаше да я принуждава. В края на краищата, защитаваше мъжа, обвинен в убийството на баща й. — Ако отново се чуеш с него, били му предала, че искам да поговорим?

Селин го изгледа, после Джейн, след това отново погледна към него.

— Разбира се — отвърна. — А сега, ако ме извините…

Джейн, едва ли не закрилнически, хвана Харди за ръката и не го пусна, докато тя не се отдалечи.

Когато отвори вратата на залата, Селин се извърна още веднъж и видя, че Джейн го е хванала. От нейна гледна точка, осъзна той, тази привлекателна жена, която седеше до него от началото на процеса, беше най-малкото нова приятелка. Селин знаеше, че не е жена му, защото я бе виждала два пъти пред къщата им.

Допълнителна причина да се отнася враждебно, помисли си той. Селин сигурно си мислеше, че я е излъгал, че е решил да престане да се вижда с нея, не защото е женен, а защото си е намерил някоя нова.

Когато Фаулър беше въведен, Джейн стисна ръката на Харди.

— О, Господи.

Беше с дрехите, които Джейн му бе донесла, но изглеждаше повече като скитник, облечен с взет назаем костюм. Всичко му висеше. Вратовръзката беше разхлабена и най-горното копче бе разкопчано. Панталоните, без колан, се бяха свлекли върху обувките. Косата му не изглеждаше да е била мита или сресана. Очите му бяха зачервени по края.

Той потупа ръката на дъщеря си, след като пазачът го доведе до банката, каза им и на двамата, че е добре, щял да се оправи. Смъртта на Мей го била покрусила, това било всичко.

Джейн положи максимум усилия да му придаде приличен вид, преди да са въвели съдебните заседатели — вратовръзката, горното копче, косата. Когато сърдитите съдебни заседатели започнаха да се нижат един по едни, тя се върна отзад в галерията и всички зачакаха появата на съдията.

Първата работа на Чоморо беше да се извини на съдебните заседатели за това, че се бе наложило да ги отделят.

— В края на вчерашния ден се получи необичайно стечение на обстоятелства и аз реших, че след като вече сте преминали през по-голямата част от това, както и всички ние, трябва да направим всичко възможно, за да не бъдат усилията ни пропилени на вятъра, като процеса се обяви за невалиден. Казано накратко ще ви уведомя, че централен свидетел на обвинението по това дело — Мей Шин — вчера се самоуби.

Това не беше нещо ново за никой от галерията, така че не се чу очакваното раздвижване, но Харди видя реакцията на съдебните заседатели. Всички до един — някои по-явно от други — огледаха банката на защитата.

— Междувременно съществуваха значителни догадки в медиите, както можете да си представите, относно връзката на това разкритие с делото, което разглеждаме в момента и това, че ви отделих, бе направено, с цел да ви предпазя от влияния. Моля да ме извините, че се наложи да предприема подобни мерки, но според мен, това беше единствената възможност разглеждането на делото да продължи.

Проблемът вече е решен, и аз ще ви позволя да си отидете по домовете. Въпреки това, нека още веднъж да предупредя всеки един от вас, не обсъждайте делото или представените по него доказателства с никого, докато разглеждането не е приключило — Чоморо пийна глътка вода от чашата си. — Вероятно няма да можете да избегнете мнения относно връзката на обвиняемия с г-ца Шин. Може също така да чуете, че г-н Фаулър е посетил г-ца Шин вчера сутринта. Трябва да ви изясня, че тези две събития — посещението на г-н Фаулър и смъртта на г-ца Шин — нямат абсолютно никаква връзка помежду си, и що се отнася до целите на процеса, са без абсолютно никакво значение.

Съдебният лекар се произнесе категорично, че смъртта на г-ца Шин е настъпила вследствие самоубийство. Полицията вече се произнесе след проведеното разследване, че не съществуват никакви доказателства, свързващи г-н Фаулър със смъртта на г-ца Шин. Във връзка с това ви инструктирам да не обръщате внимание на никакви слухове или мнения, на които можете да се натъкнете, ако се опитват да претендират за подобна връзка — не съществува фактическа основа за това.

Чоморо отново спря. Харди потупа Фаулър по ръката и получи в отговор тъжна усмивка.

Съдията си пийна още една глътка вода.

— Сега, продължаваме нататък. Представителите и на двете страни се съгласиха с фактите, които г-ца Шин изнасяше в показанията си — Чоморо спря да чете и погледна към съдебните заседатели. — Предполагам, ще искате да си водите бележки, тъй като фактите, които ще чуете, вероятно няма да произведат у вас същото впечатление, което биха ви направили, ако ги бяхте чули, произнесени от свидетелката — той нагласи очилата си и отново погледна пред себе си. — Първо, трябва да приемете като установен факт, че г-ца Шин е разговаряла с г-н Фаулър през март и му е казала, че е преместила оръжието, с което е било извършено убийството, веществено доказателство на обвинението номер едно, от апартамента си и го е държала в чекмеджето до леглото на г-н Неш на борда на „Елоиз“.

От реакцията на присъстващите в залата съдебните заседатели разбраха значението на този факт. Дори и без разкрасяване, точката беше неизбежно в полза на обвинението, но Харди бе решил, че нищо не може да направи. Тези точки вече бяха изписани на светлинното табло, Харди не искаше да мисли за тях. Беше се борил за формулировката на останалото от споразумението и се наведе напред в очакване.

— Две — продължи съдия Чоморо, — също така е факт, че по време на този разговор г-н Фаулър е попитал г-ца Шин, дали ако реши да възобнови връзката им — между Фаулър и Шин, — ще спре да се вижда с г-н Неш.

Харди изпусна въздуха, който бе задържал. Така беше по-добре, отколкото „ако нещо се случи с г-н Неш“.

Чоморо продължи да чете.

— Г-ца Шин отговорила, че не знае и не може да каже. Тя все още обичала Оуен Неш, а г-н Фаулър смятала за много близък.

Харди вътрешно се намръщи на подчертаването.

Пулиъс, въпреки че говореше със спокоен тон, явно беше бясна от Гари Смит. Брокерът на Фаулър и нещо като негов партньор за голф очевидно нямаше особено желание да дава, както смяташе, показания във вреда на приятеля си. По ирония на съдбата, това работеше в полза на Пулиъс. Ако той директно критикуваше Фаулър, съдебните заседатели можеха основателно да си помислят, че му има зъб, нещо лично, за което му връща, и на което се радва. Но ставаше обратното, всяка дума беше изтръгвана насила от устата му, а това придаваше силна достоверност на казаното от него.

Пулиъс се забавляваше — така, както само тя умееше, помисли си Харди — от развоя на събитията, започнал със закъснението на Анди, смъртта на Мей, отделянето на заседателите, извинението на Чоморо тази сутрин и най-накрая уговорката по показанията на Мей.

Фримън може и да му беше казал снощи, че си мисли, че може и да спечели, а и с новите въпроси, които имаше към Фарис и пазачите от яхтклуба, Харди бе напълно убеден, че ще докаже невинността на Фаулър, но точно сега, докато Пулиъс беше взела думата, знаеше, че губи съдебните заседатели.

— Г-н Смит, ще ви покажа страницата от настолния календар на обвиняемия от шестнайсети май, на която са изписани инициалите „О. Н.“ и думата „Елоиз“ — тя внесе страницата като веществено доказателство номер 18, после се върна отново към свидетеля. — На или около шестнайсети май не е ли ставало дума между вас с г-н Фаулър за г-н Неш?

— Да — на Смит това не му хареса.

— Разкажете ни за същността на този разговор.

— Е, не беше кой знае какво…

Чоморо се наведе от банката си.

— Опитайте се да не давате оценки, г-н Смит. Просто ни кажете за какво е ставало дума.

Смит кимна, замълча за миг, после започна отново.

— Двамата със съдия Фаулър се занимаваме с набиране на средства от доста време. Споменах му, че съм получил покана за благотворително събиране на яхтата на Оуен Неш и той ме попита дали мога да му взема и на него покана. Двамата сме щели да свършим повече работа.

— И вие какво му отговорихте?

— Реших, че идеята е добра.

— И му намерихте покана?

— Да.

— Значи и двамата отидохте?

— Не. Накрая се оказа, че нито един от нас не отиде. Аз се разболях, а Анди се отказа.

— Той каза ли ви защо го е направил, след като толкова е искал да получи покана?

Смит погледна към Фаулър, после към скута си.

— Тогава преживяваше тежък момент, не му се излизаше много.

— Тежък момент ли? От лично естество?

Харди се изправи, протестира и протестът му беше приет.

— И какво стана с благотворителните ви планове относно г-н Неш?

— Трябва да разберете, че такива неща стават непрекъснато. Не могат да се предвидят. Но аз бях малко разочарован, че нито Анди — съдия Фаулър, — че нито един от нас не се възползва от тази възможност и му го казах — той замълча, като отново погледна към приятеля си на банката на защитата. — Анди каза, че така и така имал да говори с Оуен Неш по друг повод и обеща, че ще се добере до него в рамките на един месец.

Пулиъс замълча за миг, после се обърна към съдебните заседатели.

— Обещал е, че ще се добере до него в рамките на един месец — повтори тя. После, към Харди: — Свидетелят е ваш.

— Г-н Смит — каза Харди. — Доколкото знаете, г-н Фаулър някога срещал ли се е с г-н Неш лице в лице?

— Не.

— Г-н Фаулър някога казвал ли ви е, че си е определил среща с г-н Неш, за да обсъдят нещо, на „Елоиз“ или някъде другаде?

— Не, не е.

— Имали ли сте възможност да разговаряте с г-н Фаулър между шестнайсети май и двайсети юни, денят, когато Оуен Неш е бил убит?

— О, да. Чувахме се почти всеки ден.

— Говорили сте почти всеки ден. Спомняте ли си дали името на г-н Неш се е появявало в разговора ви между шестнайсети май и двайсети юни?

— Ами, единствено в разговора, за който споменах на г-ца Пулиъс.

— А след това?

— Не.

— Не, не си спомняте или не, не се е споменавало?

— Не си спомням да се е споменавало.

— Ако си е бил определил среща с г-н Неш, смятате ли, че щеше да ви каже?

— Протестирам — обади се Пулиъс. — Спекулация.

Протестът беше приет, както Харди знаеше, че ще стане, но това не му попречи.

Той продължи:

— Искам да изясня това. На шестнайсети май г-н Фаулър — въпреки че е имал покана — не е отишъл на „Елоиз“, така ли?

— Да, така е.

— През следващия месец никога не е споменавал нито, че си е уговорил среща с Оуен Неш, нито, че ще ходи на „Елоиз“?

— Точно така.

— Значи, ако мога да обобщя фактите, извлечени от вашите показания, г-н Смит, доколкото вие знаете, г-н Фаулър никога не се е срещал с г-н Неш и никога не се е качвал на „Елоиз“?

— Точно така. Доколкото аз знам, не е.

— Факт ли е, г-н Смит, че г-н Фаулър ви е обещал, както сам казахте, че ще се добере до Оуен Неш в рамките на един месец, смятано от шестнайсети май?

Смит се намръщи.

— Да, така ми каза.

— Значи фактът е, че той ви е казал, че ще го направи. Не е факт, че наистина го е направил. Всъщност, вие не разполагате с никакви доказателства, че той го е направил. Вярно ли е?

— Да, вярно е.

Пулиъс бе свела списъка си със свидетели до Дейвид Фримън и Мори Картър, заемодателят по гаранцията. Явно следобед обвинението щеше да приключи нещата с въпроса за нравствения облик, като остави съдебните заседатели с впечатлението, че осъзнатата вина на Анди е единственото възможно обяснение за постъпките му. Чоморо беше дал ясно да се разбере, че ще допусне всички показания в тази насока.

Харди с нетърпение очакваше Фримън да застане на свидетелското място. Въпреки че неговите показания щяха да потвърдят голите факти по неетичното поведение на Анди, като адвокат, занимавал се цял живот със защитата, той инстинктивно щеше да се противопостави на Пулиъс. Харди, естествено, бе разговаряло него няколко пъти през двата месеца, през които се бе подготвял за процеса и в тези техни разговори Фримън беше изглеждал искрено опечален от предстоящата му роля като свидетел на обвинението.

Но фактите си бяха факти — Анди Фаулър го бе наел да защитава Мей Шин. Фримън ясно беше казал на Фаулър, в собствения му кабинет, че по негово мнение той няма друга възможност, освен да се оттегли от делото сега, когато се бе паднало в неговата съдебна зала. Той беше у редил нещата с Мори Картър за гаранцията.

В дългогодишната си кариера, беше казал той на Харди, никога не бил виждал съдия да прави нещо подобно на онова, което Анди Фаулър бе направил. Разбира се, нямаше да го каже така, когато даваше показания, но действията на Фаулър изглеждали толкова невероятни на Фримън, че не подлежали на описание.

Освен това, снощи бе намекнал на Харди, че още не бил загубил делото. И го беше направил, преди да се уверят, че Мей се е самоубила, когато нещата бяха изглеждали дори по-лошо. Дали пък не бе планирал да наблегне на определени места в показанията си, за да не прозвучат чак толкова съкрушително, колкото изглеждаха на пръв поглед?

Чоморо реши, че Анди Фаулър можеше да бъде пуснат отново под гаранция, след което усмирения бивш съдия и неговата дъщеря дадоха ясно да се разбере, че присъствието на адвокати не е желано и отидоха да обядват сами. А това напълно устройваше Харди.

57

— Знаеш ли какво е правила Мей през цялата седмица? — попита Харди Фримън.

— Разбира се.

Харди и Фримън разговаряха в коридора. И двамата не бяха в настроение да обядват цял час в „Лу“, точно преди Фримън да свидетелства за Пулиъс, така че Харди се възползва от камуфлажа, който им предоставяше празният коридор.

— Спомняш ли си да е ходила до „Елоиз“?

Фримън изглеждаше така, сякаш бе спал с дрехите, с които беше дошъл в моргата снощи.

— Да. Не особено умен ход.

— Казала ли ти е защо го е направила?

— Няма да ме питат затова. Пулиъс ще иска да разбере как ме е наел съдия Фаулър, няма да се интересува от Мей Шин.

Харди не желаеше да го притиска, но нямаше намерение и да се отказва.

— Мен ме интересува, а не Пулиъс. Искам да знам за Мей Шин — отвърна той.

— Добре, но не съм сигурен какво значение има кога, дали или защо Мей Шин е ходила до „Елоиз“. Ще ти кажа какво ми каза тя, става ли? — Очите му огледаха коридора, вероятно търсеше представители на отбора на обвинението, после се обърна отново към Харди. — Прочела, че я свързват с Неш, в „Кроникъл“ в четвъртък сутринта — първия ден, в който се спекулираше, че мистериозната ръка може да е била на Неш. Страхувала се, че ще открият нещо, което да я свърже с него — оправдан страх, както се оказа. Знаела, че пистолетът й е на „Елоиз“ и решила да отиде и да го вземе — преди нещата да са се напекли. Но когато отишла там, било посред бял ден и си дала сметка, че ще я познаят, дори по-лошо, че някак си ще я свържат с онова, което се е случило. Така че решила да се върне по-късно, когато било тъмно и нямало никого, но дотогава полицията вече била отцепила района.

Харди стоеше с кръстосани ръце, прецеждаше, обмисляше.

— Откъде е знаела, че ще може да се качи? Имала ли е ключ?

— Добър въпрос. — Сякаш Фримън, премислил сам всичко веднъж, проверяваше съобразителността на Харди. — Не. Не е имала ключ. Това било другото нещо, което я възпряло. Освен, че щели да я познаят.

— Предполагаме, че всичко, което ти е казала, е вярно, нали така?

— Аз й вярвах. Има две неща. Първо, не било необичайно за Оуен да забрави да заключи. И второ, ако е бил убит на борда — както всъщност е станало, — вероятно убиецът не е имал ключ или е бил забравил да заключи. Мей си помислила, че е твърде вероятно.

Повече от това, реши Харди, беше точно така. „Елоиз“ не беше заключена в сряда вечерта, когато той се качи на нея.

— Добре — каза Харди, — въпросът ми е следния. Казвала ли ти е Мей, че е идвала още веднъж в четвъртък рано сутринта?

— Не. Защо ще го прави?

— По същите причини.

— Добре, но тогава защо ще трябва да се връща отново?

— Не знам.

Фримън направи няколко крачки. Спомни си нещо друго.

— Колко рано? Цялата седмица не била на себе си. Когато най-накрая успявала да заспи, понякога спяла до обяд.

Харди поклати глава.

— Не, било е преди обяд. Точно, когато сутрешният пазач е идвал на работа. Да кажем, седем и половина.

— Казва, че е видял някого ли?

— Повече от това, твърди, че е видял Мей.

— На „Елоиз“ ли?

— Не, да се отдалечава.

— Отблизо ли я е видял? Сигурен ли е, че е била тя?

— Нито едното, нито другото — докато го произнасяше, Харди осъзна какво означава това.

Фримън продължи.

— Добре, да отговоря на първоначалния ти въпрос. Мей ми каза, че ходила веднъж до „Елоиз“, в четвъртък следобед, да види дали може да вземе пистолета.

На Харди му хрумна нещо.

— Може би е знаела, че отпечатъците на Фаулър са били върху него и е отишла, за да го предпази.

Фаулър нетърпеливо поклати глава.

— Не е предпазвала Фаулър. Той повече не е значел нищо за нея, колкото и да му е неприятно да го чуе… На твое място не бих изтъквал подобно нещо на кръстосания разпит. Намерил си нещо, нали?

— И да съм, не знам какво е. Вчера, когато не вярвах на Мей, всичко изглеждаше наред. Днес… — Харди повдигна рамене. — Не знам. Лодката се наклони, аз погледнах нещата под друг ъгъл и сега част от парчетата не пасват. Опитвам се да реша кой е правилният ъгъл.

— Правилният ъгъл е онзи, който ти помага да измъкнеш клиента си.

— Че Мей не е лъгала?

Но за Фримън това вече не подлежеше на съмнение. Той се премести по-близо до Харди.

— Във всеки случай, надявам се, че си си написал единайсет — осемнайсет?

Говореше за параграф 1118.1 от Калифорнийския наказателен кодекс, иск за налагане на оправдателна присъда, чрез който съдията налагаше на съдебните заседатели да обявят подсъдимия за невинен. Наистина, този параграф почти автоматично се внасяше от адвокатите на защитата, след като обвинението приключеше със свидетелите при всяко едно дело и особено в дела като това, в които доказателствата се смятаха за недостатъчни, за да подкрепят обвинението. Също толкова автоматично, искът почти винаги се отхвърляше, но Фримън му даваше да разбере, че в този случай смята, че имаше шанс.

Харди каза, че е подготвил иска, но не възлага прекалено големи надежди.

Явно и Фримън не възлагаше.

— Чоморо няма опита. Това е първия му голям процес, трябва да го остави на съдебните заседатели — като каза това, той вдигна ръцете си с дланите нагоре. — Но правото е чудно нещо и човек никога не знае.

Харди разполагаше с още двайсет минути, преди заседанието да се открие наново. Той се качи горе до четвъртия етаж, откри Глицки сам в отдела да хруска проклетия си лед, и да чете прегърбен над бюрото си. Сержантът вдигна глава.

— Не беше прав — каза му Ейб.

Харди дръпна един стол срещу бюрото му.

— Слушам те.

— Нямало е никакво палто — Глицки бутна папката, която четеше, към Харди. — Провери сам. Ако някой дойде, докато гледаш, прояви съобразителност, разбрано? Този лист тук — сложи пръст отгоре той — е описът на спалнята на „Елоиз“. До лентите в писалището, Диз, всичко е налице. Този другият е списъкът, който Струлър е взел от Мей, с всичките нейни неща. Онова, което е искала да й се върне в замяна на показанията.

— Защо просто не са й пратили призовка?

Глицки схруска малко лед, преглътна.

— Предполагам, смятали са, че това ще я направи по-сговорчива — той поклати глава. — И знаеш ли какво?

Харди преглеждаше списъка.

— Какво? — каза той разсеяно.

— Такива неща стават непрекъснато. Някой съди Града и решава, че може да се сдобие с допълнително кожено палто или нещо друго, което не влиза в сметките. Написва го в списъка, казва, че е било откраднато, и готово. Но — Ейб отново чукна по листа — изненада. Нямало го е. Именно затова правим описи още първия ден.

Това отново беше крачка назад. На Харди никак нему се хареса.

— Мей не е излъгала, Ейб — той разбираше, че Глицки не е особено благоразположен към Мей. В края на краищата, съдила го бе за неправомерен арест. И не беше ли го излъгала, че няма да ходи в Япония? Не беше ли го накарало именно това да я арестува? — Добре, може да си е мислела, че палтото е там. Обадила се е на Дейвид Фримън заради него, споменала го е на Фаулър, когато е отишъл. Нахвърлила се е върху Струлър.

— А ти нямаше ли да го направиш?

— Да направя какво?

— Ако ти е паднала далавера като тази, няма ли да се възползваш?

Харди не можеше да се съгласи. Щеше да продължава с идеята, че Мей е казвала истината, докато не удареше в стена. На пръв поглед всичко това може и да нямаше смисъл, ако се приемеше, че не е излъгала, но все още не беше стена. Ала Глицки бе на негова страна, и той искаше да запази благоразположението му.

— Може би — съгласи се Харди, — но и в двата случая е от полза…

— На мен не ми помага особено. Където и да погледна, няма нищо. Открили нещо за Фарис?

— Не. Оставих му съобщение. Като стана дума за това… — той сграбчи телефона на Глицки и набра някакъв номер. — В обедна почивка съм — каза на Франи. — Някой да ме е търсил? — Когато затвори, поклати глава. — Никой.

— Извън града ли е или какво?

Харди повдигна рамене.

— Вероятно просто е зает. Плюс, че вече не съм от неговата страна, не го забравяй. Защитавам убиеца на Неш. Сега, ако искаш…

— Няма начин. Вече го прерових целия. Ако намериш някакво веществено доказателство, ще видя какво мога да направя, но… Според теб, сега Шин казва истината, а Фарис лъже без някаква явна причина, мисля, че на нито едното няма да се вържа. Знам, че Фарис не е убил Неш. Бил е в Таос. Засилил си се не накъдето трябва.

Харди не искаше да спори, знаеше, че няма смисъл да продължавала настоява.

— Добре, може би той ще ми се обади. Ако нещо изскочи, ще те уведомя.

Глицки шумно приключи с леда.

— Да, знам, това придава смисъл на живота ми.

— Мога ли да ги взема? — попита Харди, като събра описите.

— Не само можеш да ги вземеш — отвърна Глицки, — длъжен си да ги вземеш. Трябваше да чакам цяла сутрин, за да се изпразни кабинета, та да мога да ги снимам.

Харди потупа Глицки по бузата.

— Такъв сладур си — каза той. — Никога не се променяй.

Глицки изсумтя.

— Нямам и намерение.

Фаулър и Джейн седяха на банката на защитата, когато Харди влезе в съдебната зала в един и дванайсет. Селин вече беше на мястото си до пътеката на втория ред. Откри, че забавя, когато се изравни с нея и се насили да продължи през люлеещата се врата.

Фаулър не изглеждаше много по-добре. Харди издърпа стола си и сложи ръка на гърба му.

— Държиш ли се?

Джейн, от другата страна на баща си, разтревожено погледна към Харди. Насили се да прояви ентусиазъм.

— Имаме няколко интересни разкрития.

— Какъв глупак съм, Диз, винаги съм бил — външно, очите на Анди изглеждаха по-добре. Червенината беше избледняла, сенките отдолу — намалели. Но изражението в тях — или по-скоро липсата на такова — беше още по-тревожно. — Не е давала и пет пари за мен, нали?

Каква полза от увъртания?

— Не — отвърна Харди. — Не, предполагам, че не е, Анди — Джейн го погледна смразяващо, но той не й обърна внимание. — А сега, какво ще кажеш да престанеш да страдаш за онова, което ти е причинила? Нея я няма вече. Не беше ли казал на Джейн преди, че трябвало да го приемеш така, сякаш е умрял един приятел? Е, сега е точно така.

— Тя ме е лъгала.

На Харди започваше да му писва от обяснението — с което и самият той се бе заблуждавал, — че отговорът на всичко се крие в лъжите на Мей.

— Наистина ли? Или ти сам си се залъгвал?

Джейн направо му изсъска:

— Дизмъс!

— Знаеш ли, Анди — продължи той, — може би просто не ти е било достатъчно, това е. Дала ти е онова, за което си си плащал, всичко останало е било илюзия. А ти си човек, съдия, от който зависи какво ще стане по-нататък, който може дори да превърне фантазиите си в реалност. Ти не си като другите хора, нищожествата, чийто живот е минавал през ръцете ти всеки ден…

— Дизмъс, престани.

Този път Джейн го каза достатъчно високо и няколко от съдебните заседатели погледнаха към тях. Харди видя реакцията и сдържано им кимна с глава. Сниши гласа си.

— Фантазиите свършиха, съдия. Принизен си с простосмъртните. Не мога да кажа, че те виня, че оплакваш станалото, но поне, ако не друго, вече си стъпил на земята.

В очите на Фаулър отново се бе появило нещо — гняв, омраза или по малко от двете. Каквото и да бе, помисли Харди, беше по-добре от нищо.

— Много ни помогна, Дизмъс, благодаря ти — Джейн поне сдържаше гласа си.

Фаулър се изправи.

— Не ми казвай, че не ми се иска да я върна обратно. Ти не знаеш…

Харди кимна.

— Прав си, Анди, не знам. Онова, което знам обаче, е, че никога не си имал шанс да си я върнеш обратно, защото преди всичко никога не си я притежавал.

— Какво си мислиш, че ще постигнеш с това, Дизмъс? — попита Джейн.

— Всичко е наред, скъпа — успокои я Фаулър.

Харди продължи:

— Точно така, всичко е наред. Питаш какво постигам ли, Джейн? Не знам. Може би започва малко да ми писва да превивам гръб тук, докато негова светлост съдията се рее из облаците — той се обърна към клиента си. — Анди, съжалявам, но ти не си някой трагичен герой. Не мога просто да си седя тук и да те гледам как се съсипваш заради някаква приказка, съчинена от теб самия, която успя да унищожи всичко, за което се бе трудил — Харди смекчи тона си, сложи ръка на гърба на Фаулър. — Жената е мъртва, Анди. Няма да се върне. Време е да се събудиш и това е сигналът да го направиш.

Дейвид Фримън, прочутият адвокат, заемаше централното място в обвинението и Елизабет Пулиъс го знаеше. Дотук бяха установили без всякакво съмнение, основателно или друго, че Анди Фаулър е бил съсипан от Мей, че е наел частен детектив, за да разбере защо е престанала да се вижда с него, че е открил, че се е влюбила в Оуен Неш или се е правела, че го обича, и че е продължил да следи действията на Неш през следващите няколко месеца до убийството му.

Почти на всичките си познати — освен на Гари Смит — не беше казал истината, всъщност, направо ги бе излъгал за Оуен Неш. Знаел е къде се намира пистолета на яхтата и отпечатъците му бяха върху него. Беше отличен ветроходец и би могъл с лекота да докара „Елоиз“ и да я върже, след като се стъмни, дори и в бурно море.

Въпреки, че всичко това беше установено, Харди все още си мислеше, че на съдебните заседатели ще им е трудно да поискат смъртна присъда, особено, ако самият Фаулър дадеше показания (в случай, че Харди успееше да го убеди). Дотук всичко, което съдията бе извършил — няколкото невинни лъжи, повече или по-малко естественото любопитство да разбере защо любимият човек, както си бе представял, го бе изоставил, достоверното обяснение как отпечатъците се бяха озовали върху оръжието, с което беше извършено убийството — можеше да се обясни, надяваше се Харди, чрез неопровержимия факт, че просто бе искал да запази незаконната и срамна връзка в тайна.

Засега, вярваше Харди, нищо от това не показваше наличието на достатъчно „осъзната вина“, за да се потвърди обвинението и да се осигури присъда. Когато обаче Дейвид Фримън заемеше мястото си на свидетел, всичко щеше да се промени. Независимо от личната подкрепа на Фримън, положението щеше да се влоши. Беше готов да протестира на всеки въпрос, ако станеше нужда и ако съдебните заседатели го намразеха за това, така да бъде. Фактите от показанията на Фримън щяха да бъдат достатъчно уличаващи — искаше поне да се опита да попречи на интерпретирането им.

Пулиъс, която се правеше на приятелски настроена и почтителна, предпазливо разходи Фримън през някои вече установени показания, след което се насочи към събитията от миналия юни.

— Г-н Фримън, познавате ли обвиняемия?

— Да.

— От колко време?

— Познавам съдията от години — той дори не си направи труда да погледне към Харди.

— Бихте ли казали, че сте приятели?

— Поддържахме любезни професионални взаимоотношения. Не сме се виждали извънслужебно. Нещо като ние двамата с вас.

Той се усмихна. Тя се усмихна. На съдебните заседатели явно им хареса.

— Миналия юни във взаимоотношенията ви настъпиха ли промени?

— Да.

— Какви?

— Съдията ме нае.

Чоморо:

— Г-н Фримън, ние всички знаем, че обвиняемият е бил съдия в този съд. Но с оглед на точността, моля обръщайте се към г-н Фаулър или по име, или с „обвиняемия“.

Фримън каза, че е по навик и се извини.

— И за какво ви нае г-н Фаулър?

— Да защитавам Мей Шин, която беше обвинена в убийството на Оуен Неш…

Чукчето на Чоморо се стовари с трясък. Харди потисна усмивката си. Браво, Дейв, помисли си той.

— Г-н Фримън, придържайте отговорите си към зададените въпроси.

— Съжалявам, ваша светлост, помислих си, че именно това ме попитаха.

Но вече беше отбелязано в протокола. Пулиъс не можеше да протестира, тъй като тя самата бе задала въпроса. Нищо не й оставаше, освен да продължи нататък.

— Г-н Фаулър ви нае, за да защитавате Мей Шин, която, както казахте, е била обвинена в убийство?

— Точно така.

— Бяхте ли изненадан от молбата му?

— Първоначално, не.

Това беше кривване, което Харди не беше очаквал. В предишните си показания Фримън бе казал, че е бил удивен от това. Сега не беше изненадан „първоначално“.

Пулиъс продължи:

— Защо не „първоначално“?

— Понякога съдът проверява няколко адвокатски фирми, преди да зачисли някой заподозрян. Да види дали не са претоварени или нещо подобно.

— Но тук не ставаше въпрос за това?

— Не.

— А за какво ставаше въпрос?

— Ами, съдията — извинете ме, обвиняемият — искаше да ме наеме частно.

— Да защитавате г-ца Шин?

— Да.

— А това необичайно ли беше?

— Бих казал, да, беше.

— Имаше ли нещо друго необичайно в споразумението?

Харди стана от масата си.

— Протестирам.

— Протестът се приема.

Пулиъс опита отново:

— Г-ца Шин трябваше ли да знае за споразумението?

Харди пак скочи. Заключения от свидетеля и косвени показания.

Наложи се Пулиъс да оттегли въпроса си, но щеше да е като вадене на зъб. Тя кисело се усмихна.

— Можете ли да ни опишете разговора, който водихте с обвиняемия относно защитата на Мей Шин?

— По принцип, да — отвърна Фримън. Той се обръщаше направо към съдебните заседатели. — Но след като приех работата, г-н Фаулър стана мой клиент и разговорите ни бяха поверителни.

Фримън нямаше да издаде нищо. Харди бе възнамерявал по време на кръстосания разпит да го отклони и да го накара да навлезе в погрешния арест на Мей Шин и всичко останало. Но явно Фримън щеше да свърши работата вместо него.

Пулиъс обаче също можеше да чете знаците, а този гласеше: „Внимание, засада“, Фримън се готвеше, казано на прокурорски език, да кривне. Свидетелите го правеха непрекъснато. Пулиъс го бе виждала и преди. Вече не беше чак толкова приятелски настроена.

— Г-н Фримън, факт ли е, че г-н Фаулър ви помоли да запазите отношенията си с него в тайна от г-ца Шин?

— Да.

— Факт ли е, че за г-ца Шин беше определена гаранция от петстотин хиляди долара?

Фактите продължиха да излизат наяве: че Фаулър е заложил жилищната си сграда като допълнителна гаранция, че г-ца Шин е била обвинена от върховните съдебни заседатели в убийство, като с това делото е преминало към Върховния съд, че делото на Шин е било прехвърлено за разглеждане в съдебната зала на Анди Фаулър…

Сега Пулиъс беше на ход и не можеше да се направи нищо.

— И така, г-н Фримън, след като вече знаехте какви са били отношенията между обвиняемия и г-ца Шин, каква беше реакцията ви, когато делото на г-ца Шин бе прехвърлено в съдебната зала на г-н Фаулър?

Фримън се замисли какво да отговори.

— Е, изпитвах смесени чувства. Помислих си, че може да се окаже от полза за моята клиентка, ако делото се гледа в съдебната зала на г-н Фаулър, но реших, че няма начин това да се случи.

Точно отговорът, който искаше Пулиъс.

— Очаквахте, че г-н Фаулър ще си направи отвод?

Харди протестира, като се позова на липсата на връзка.

— Кого го интересува какво е очаквал г-н Фримън?

Мен, помисли си Чоморо и каза:

— Протестът се отхвърля.

Пулиъс повтори въпроса дали Фримън е очаквал Фаулър да си направи отвод.

— Разбира се.

— Но той не го направи?

Фримън се замисли за миг, но наистина нямаше как да го избегне.

— Не, не го направи.

Харди реши, че може да спечели няколко точки.

— Г-н Фримън, г-ца Шин е била обвинена в убийството на Оуен Неш, същия човек, в чието убийство сега е обвинен подсъдимият?

— Точно така.

— Преди да се съгласите да защитавате г-ца Шин по това обвинение и следователно, преди да установите отношения на клиент — адвокат с г-н Фаулър, обвиняемият каза ли ви, че иска вие да защитавате г-ца Шин?

— Искаше адвокат, който да осигури силна защита.

— Каза ли ви той, че г-ца Шин ще се нуждае от силна защита?

— Да.

— По ваше мнение, г-н Фримън, г-н Фаулър смяташе ли, че г-ца Шин е виновна?

— Протестирам!

Харди го парафразира.

— Г-н Фаулър каза ли ви, че смята, че г-ца Шин е виновна за убийството на Оуен Неш?

— Да, каза ми. Така мислеше.

— Вие сте спечелили оправдателни присъди в няколко дела за убийства, нали, г-н Фримън?

— Протестирам, ваша светлост. Няма никаква връзка.

Харди беше сдържан.

— Ваша светлост, обвинението отбеляза заслугите на г-н Фримън в началото на свидетелските му показания. Искам съдебните заседатели да разберат, че репутацията на г-н Фримън е не просто на адвокат, а на първокласен адвокат.

— Добре — Чоморо, както често ставаше с напредването на деня, беше кисел. — Но да продължим нататък.

Той накара стенографа да прочете отново въпроса и Фримън отговори да, бил спечелил няколко оправдателни присъди.

— Всъщност, не бяха ли именно поради вашите усилия отхвърлени обвиненията срещу Мей Шин?

— Да. До голяма степен.

— Сега, да видим дали можем да изясним нещата. Г-н Фаулър, запознат с репутацията ви, ви е наел да представлявате г-ца Шин, която впоследствие е била оправдана, благодарение на вашите усилия?

— Да, така е.

— И това е подновило разследването и е довело до ареста на самия г-н Фаулър за същото престъпление?

— Протестирам — намеси се Пулиъс. — Търсят се заключения.

— Какъв е въпросът ви, г-н Харди?

Харди реши, че се подразбираше какво е искал да каже. Щеше ли човек, извършил убийство, да наеме адвокат, чиито минали успехи биха увеличили вероятността делото да се поднови отново? Най-разумното обяснение за наемането на Фримън беше, че всъщност Фаулър наистина е вярвал, че Мей е виновна. И, разбира се, щом като е мислел така, следователно той самият не е бил.

— Отказвам се, ваша светлост — каза той. Като се обърна отново към Фримън, Харди го попита дали по времето, когато е бил нает, е смятал, че има някакъв шанс делото на Мей Шин да се гледа в съдебната зала на Фаулър.

— Не, изобщо. Ако тогава бях сметнал, че има, нямаше изобщо да го поема. Но такъв шанс нямаше.

— Защо?

— Ами, делото се намираше в отдел 22. Имаше седем съдии на разположение и бях сигурен, че дори и делото да се падне на Анди, той ще се откаже от него.

Пулиъс скочи като ужилена, но това бяха свързани с делото факти и Харди можеше да накара Фримън да разкаже по-голямата част от историята — как се избираха съдиите за делата, обиколния път, който процедурите по делото на Мей бяха извървели, преди то да стигне до Фаулър. Не можеше да бъде предвидено…

Най-накрая Харди наближи финала.

— До момента, в който обвиненията срещу г-ца Мей Шин бяха оттеглени, колко дни бяха изминали от началото на процеса? Искам да кажа, например, бяхте ли избрали съдебни заседатели? Обвинението беше ли започнало с разпита на свидетелите?

— Не. Нищо подобно.

— Знаете ли нещо друго да се е случило във връзка с това дело в същия този ден?

— Да, съдия Фаулър си подаде оставката.

— Искате да кажете, че се е отказал от делото?

— Не, искам да кажа, че си подаде оставката като съдия, отказа се от съдийството.

— И това стана колко време, след като делото беше прехвърлено в неговата съдебна зала?

— Един ден.

Харди се извърна към съдебните заседатели.

— Един ден — повтори той.

Пулиъс не пожела да зададе нови въпроси на Фримън, нито пък призова Мори Картър, заемодателя на гаранцията, тъй като фактите около нея бяха достатъчно изяснени от показанията на Фримън. Вместо това, след като Харди свърши с Фримън, обвинението обяви, че е приключило със свидетелите си.

Харди трябваше да се чувства по-добре. Показанията на Фримън, за които се бе опасявал, че ще бъдат катастрофални, както изглежда, изобщо не се бяха оказали такива. Съдебните заседатели знаеха най-лошото, което Анди беше направил, но поне, чувстваше Харди, го бяха разбрали във възможно най-благоприятната светлина.

По време на почивката Харди внесе иска си по параграф 1118.1 в кабинета на Чоморо. Съдията, за негова изненада, му отдели нужното внимание и обяви пред двамата юристи, че ще обмисли иска през празниците. Щял да се произнесе върху него в понеделник. Междувременно, Харди трябвало да се приготви да започне призоваването на свидетелите си.

Клиентът му не му бе проговорил цял следобед. Когато съдията се появи и закри заседанието до понеделник, той промърмори единствено: „До понеделник“ и се запъти назад, за да се присъедини към дъщеря си.

Харди си събра документацията.

58

В пет и десет, когато излезе и се запъти към паркинга, вече се беше стъмнило. Предстоеше буря и вятърът се усилваше, напорист и студен, с подписа на Аляска върху него.

Харди остави на земята тежкото си куфарче и се спря пред входа на моргата, като погледна през една дупка в шперплата към строежа, където бавно се издигаше новия затвор. Покрай него се изнизваха отиващите си работници, и той завидя на дочутите разговори, смеха, плановете за вечерта, за събота и неделя. Вдигна яката на сакото си да не му духа, чувстваше се самотен и изоставен.

— Хей, Харди! Дизмъс! Това ти ли си? Рано си тръгваш. Радвам се, че те хванах. — Беше Кен Фарис, вървеше срещу потока, който се изливаше от сградата. — Чух съобщението ти, но не можах да се измъкна и реших, че ще успея да те хвана след заседанието. Разпуснаха ли ви вече? Свърши ли?

Казаното от Фарис беше вярно — обикновено можеше да очаква да открие Харди в залата по това време, но това, че бе дошъл, се стори на Харди малко необичайно. Можеше просто да му се обади по телефона. Харди му го каза.

— Знаеш как е в службата. Стигнеш ли до края на седмицата, измисляш си всякакви извинения, за да се измъкнеш по-рано. Освен това ми е и на път за вкъщи. Е, как върви? Какво мога да направя за теб? За Мей Шин ли става дума?

Харди го погледна спокойно.

— Става дума за много неща, ако имаш време. Искаш ли да пийнем по нещо?

— Разбира се — каза Кен. — Нещо случило ли се е?

— Ами, да кажем, че не всичко е наред.

Те се върнаха обратно през Палатата и пресякоха от другата страна на улицата. В „Лу“ беше претъпкано и шумно, окичено с метри червени и зелени гирлянди, осветени от коледни лампички. Тъй като всички места бяха заети, застанаха до бара. Харди си поръча една тъмна бира, Фарис поиска екстра сухо мартини „Бий-фитър“. Лу, зад бара, погледна към Харди.

— Нов ли е?

Харди ги запозна и Лу сухо обясни, че всичките им мартинита са екстра сухи — без вермут. Фарис каза, че ще се задоволи, с каквото там Лу му налее, което беше правилния отговор — получи малко лед, няколко пръста джин и няколко маслини.

— Ужасно място — отбеляза той, докато го оглеждаше. Чукнаха се. — Добре, какво става?

— Обвинението приключи с разпита на свидетелите си. Ще започна да призовавам моите от понеделник.

— Не ме молиш да свидетелствам в полза на Анди Фаулър, нали?

— Не. Защо питаш? Мислиш, че той е убил Оуен ли?

Фарис отпи от джина си.

— Да ти кажа истината, не бих се изненадал, ако е убил и Мей. Не ме интересува какво говорят.

— Не, Мей се е самоубила. Ако бяха открили нещо, което да свързва Фаулър с това, досега щяха да му го лепнат. А те здравата търсиха — но на Харди никак не му хареса, защото ако Фарис все още искрено вярваше в това, може би и съдебните заседатели също вярваха, въпреки инструкциите на Чоморо. Беше добре да не го забравя. — За Мей… когато за пръв път разговаряхме, ти ми каза, че Оуен й е плащал?

— Точно така. Плащаше на всичките. Е, и?

— Знаеш ли със сигурност, че й е плащал? Той казвал ли ти е изрично, че го е правил? — Фарис явно се замисли. Харди продължи: — Каза ми, че Неш се бил променил последните няколко месеца. Чудех се, може ли това да е била една от промените?

Фарис се беше вглъбил в себе си. Най-накрая отвърна, достатъчно високо, за да го чуе над глъчката.

— Оуен ходеше с проститутки, леки жени, наречи ги както искаш. Това си беше в характера му. Такъв си беше. И Мей бе такава.

— Ами, може и да не е била — възрази Харди. — Точно това се мъча да разбера.

Явно разгневи Фарис.

— По дяволите, това никога не е било оспорвано.

Харди отпи от бирата си.

— Сега се оспорва. Адвокатът на Мей — ти го познаваш, Фримън — твърди, че двамата наистина са се обичали.

Фарис поклати глава.

— Това са глупости.

— Защо?

— Защото просто не я е обичал, затова. Говорим за Оуен Неш. Нямаше да се ожени за някоя курва. Защо се ровиш във всичко това?

— Защото не вярвам, че Анди Фаулър е убил някого. Защо толкова те вбесява мисълта Оуен да е обичал Мей Шин?

— Защото познавах Оуен и това не беше в стила му!

Харди се дръпна, замълча за миг. И двамата мъже се заеха с питиетата си. Харди отново се облегна напред.

— Слушай, Кен, в продължение на шест месеца ти оспорва валидността на завещанието. Логично е да държиш на мнението си. Просто питам дали разполагаш с някакво доказателство, че Оуен й е плащал — дали самият той ти е признавал, погасени чекове, каквото и да било. Ти сам ми каза, че Неш се е променил с нея. Една наета проститутка щеше ли да го промени? Не е ли носел пръстена й, когато е бил застрелян?

— Не знам. Може някой да му го е сложил.

— Защо?

— Не знам.

Харди продължи.

— Няма никакъв смисъл. Той си го е сложил. Възнамерявал е да ти каже нещо, вероятно скоро. Смятам, че е бил решил да се ожени за тази жена, точно както тя твърдеше.

В чашата на Кен Фарис беше останала само една маслинка.

— Господи — възкликна той — Аз просто… — поклати глава.

— Предполагал си го, нали?

— Защо не ми е казал? Казваше ми всичко.

— Може би и той самият не е знаел. Може би изведнъж му е хрумнало. Но всичко се връзва, ако го събереш — имаме промяната в поведението, улягането, оставил й е телефона ти в случай на нужда, завещанието, пръстена. Ако го приемеш за вярно, тогава Мей не е лъгала за нищо. И именно заради това ти се обадих. Исках да се уверя, че е така.

Лу, без да са го молили, им беше плъзнал по още едно от същото под лактите, Фарис явно не бе забелязал. Вдигна новата чаша и изпи една трета от нея.

— Няма никакви чекове — каза той най-накрая. — Разбира се, в брой… Знаеш ли, не смятам, че някога е ставало дума дали й е плащал — никога не сме говорили за това.

Отстъпление? Параван?

Лошата вест, помисли си Харди, беше, че Фарис може би не лъжеше… може би искрено вярваше в една неистина и я поднасяше като факт, което не беше едно и също и това оставяше дупка, там, където поне бе имало вероятност за друг заподозрян, освен клиента на Харди.

Големите капки дъжд се изсипваха като порой и се разбиваха в предното му стъкло. Намери място за паркиране на половин пресечка надолу по улицата и изгаси двигателя, като реши да изчака, докато премине бурята.

Може ли това да беше началото на края на сушата? Продължила вече седем години. Харди познаваше много хора от Сан Франциско, които вярваха, че тя никога нямаше да свърши, че това беше новата Калифорния на парниковия ефект, предшественика на бъдещия свят с изчерпан озон, рак на кожата, СПИН и киселинен дъжд.

Този пречистващ тихоокеански порой го успокояваше донякъде. Той се облегна назад на седалката си и със затворени очи се заслуша в барабаненето на капките по покрива.

Около Мей все още бе останал един въпрос без отговор — палтото. Може би той щеше да доведе до някъде. А и в понеделник Чоморо можеше да реши да удовлетвори неговия иск 1118.1 и това щеше да сложи край на процеса и на взаимоотношенията му както с бившата му съпруга, така и с баща й. Не беше сигурен дали щеше да остане доволен.

Но независимо от това, ако отървеше Анди от обвинението в убийство, за което и беше нает, щеше да приеме изхода, какъвто и да се окажеше той.

Но също така знаеше, че беше много малко вероятно процесът да приключи преждевременно. И все още го глождеше, че истината, ако имаше такава, продължаваше да му убягва. Той можеше и да успее да отърве Фаулър, можеше да размаха ръце и да долети до луната, ако искаше, но докато не откриеше кой беше пуснал два куршума в Оуен Неш, знаеше, че няма да почувства, че е постигнал онова, което наистина си бе поставил за цел.

Ако не друго, все още щеше да живее с мисълта, че е само деветдесет и седем процента сигурен, че убиецът на Неш не е бил човека, когото бе положил толкова усилия да освободи.

59

Беше валяло проливно цялата нощ и Харди и Франи на няколко пъти се бяха събуждали от тътена на гръмотевиците, звук, почти непознат в Сан Франциско. Някъде посред нощ Харди се събуди отново от плача на Ребека и я донесе да спи между тях в леглото.

Когато стана на зазоряване, сложи си маратонките, шортите и една тениска и направи няколко кръгчета около парка в дъжда. След като се изкъпа, си приготви закуска от яйца, препечени филийки и кафе и се нахрани, като преглеждаше вестника и от време на време вдигаше поглед към сивите облаци, които се виждаха през прозореца на тавана на кухнята.

Джеф Елиът не беше поместен на първа страница или някъде другаде. Ежедневната работа по процеса не беше мливо за мелницата на медиите. Той знаеше, че Джеф щеше да се появи, когато съдебните заседатели се оттеглеха да решат, може би щеше да остане за заключителните речи, но прозаичният свят на съдебната зала не можеше да се сравнява с подвизите на Арнолд Маусенегер. Журналистически приоритети. Мишките бяха по-важни от хората.

След закуска Харди се наведе да целуне жена си и бебето си. Беше с дънки и кубинки, стара гръцка моряшка шапка и дебел бял рибарски пуловер. Надяваше се, че днес, за разлика от всички останали дни, Хосе щеше да реши да дойде навреме на работа.

Все още продължаваше да вали и Харди влезе в паркинга пред яхтклуба в един ден, който вероятно много приличаше на онзи, в който Оуен Неш беше излязъл с яхтата си за последен път. На паркинга имаше само още две коли. Харди паркира на около петнайсетина метра от къщичката на пазача, отвори вратата на колата си, сграбчи по-малкото куфарче и спринтира.

Хосе, на бюрото зад плота, остави броя от „Спортс Илюстрейтид“ и се изправи. Веднага го позна.

— Предполагам, че вече малко ти е писнало от това, но имам няколко въпроса към теб — усмихна се Харди. Свали шапката си и я сложи върху плота до куфарчето си.

Хосе явно беше разбрано момче. Сутринта бе отвратителна, наоколо нямаше жива душа. Беше щастлив от прекъсването.

— Става въпрос за показанията ти вчера, Хосе — Харди отвори куфарчето си и извади някакви листове. — И има нещо, което не разбрах.

Хосе кимна, облегна се на плота и погледна към дебелата един пръст купчина машинописни страници. Той се ухили.

— Казал съм всичко това?

— Е, от интервюто ти със сержант Глицки до показанията ти в съда…

— Приятелката ми се оплаква, че съм прекалено мълчалив, че никога не съм говорел. Трябва да й покажа това.

— Мога да ти изкарам едно копие, ако искаш — отвърна Харди. — Междувременно, нека да те попитам, виж тук, когато за пръв път си говорил със сержант Глицки. — Харди отвори на страницата, която бе отбелязал и я обърна към Хосе, за да я види. — В края на разпита си казал, че си видял Мей Шин в яхтклуба в четвъртък сутринта.

Хосе се намръщи, докато гледаше листа.

— Si — каза той неуверено. — Двамата с Том говорихме за това, след като разбрахме, че се е самоубила.

— За какво си говорихте?

— Ами, знаете ли, след показанията в съда, си говорихме за онзи ден.

— Четвъртъка ли?

— Si. Само че аз я видях сутринта, нали разбирате?

— Знам, Хосе. Точно това не ми е ясно. — Той посочи към напечатаното на листа. — Виждаш ли тази част? Където казваш, че се е отдалечавала от теб?

— Да.

— Тогава как можеш да си сигурен, че е била Мей?

— Ами, виждал съм я често. С онова нещо, което носеше на главата си и палтото. Никой друг нямаше такова палто.

Харди се опита да запази гласа си спокоен.

— Какво е носела на главата си?

— Не знам как му викате. Като кожена шапка.

— А палтото?

— Ами, палтото беше като… — той търсеше подходящата дума — беше като картина. С много цветове.

— Добре, Хосе, нека да те попитам следното и имам на разположение цял ден, ако искаш да си помислиш — видя ли изобщо лицето на Мей?

— Не. Не трябва да мисля. Тя беше чак ей там — той махна към улицата. — Нямаше кола, мисля. Поне никога не съм я виждал да кара кола. Преди винаги идваше със сеньор Неш.

— Никога ли не е идвала тук сама, може би малко по-рано, за да го изчака, да се качи първа?

Той поклати глава.

— Не. Доколкото си спомням. Може Том да знае нещо.

— Може — Харди опитваше различни комбинации, трябваше да погледне отново въпросите, които си беше подготвил. Този път не искаше да пропусне нищо.

— Хосе, спомняш ли си по кое време дойде на работа онази сутрин, онзи четвъртък?

Хосе се изправи нервно.

— Смяната започва в шест и половина.

Харди го погледна съзаклятнически.

— Знам това, Хосе. Но аз говоря конкретно за този ден. Няма да кажа на никого, обещавам ти — надяваше се, че няма да се наложи да кара Хосе да го казва на всеослушание от свидетелското място, но не му го обещаваше.

Хосе повдигна рамене.

— Мисля, че малко по-късно. Том ми говори за това същия този ден, спомням си. Някой идвал предишния ден и питал. Така че след това спрях да закъснявам.

Харди му се усмихна.

— Няма за какво да се притесняваш — успокои го той, — аз бях този някой. Е?

Хосе му се ухили.

— Бая закъснях — призна той. — Може би към осем, осем и половина — дъждът удряше по стъклата около тях. — Но наистина престанах да закъснявам оттогава, да знаете. Днес, дори и никой да не излиза, съм тук.

Беше близо до „Грийнс“, място, където обичаше да обядва заради хлебчетата, кафето, изваяното дърво и гледката към океана. Никога не беше идвал тук толкова рано сутринта и още не беше отворено, но се смилиха над него да не стои навън под проливния дъжд и му позволиха да седне на бара и да изпие чаша кафе.

Добре, не беше сигурно, че не е била Мей. Запомни го. По време на собствения й процес, Мей може да е разбрала за намека в показанията на Хосе — била е видяна в палтото си — и да се е освободила от него, като се е опитала да натопи Струлър, за да прикрие къде е изчезнало.

Не му се вярваше.

Онова, което си мислеше или поне започваше да си мисли, да осъзнава, че мисълта е назрявала от известно време насам, беше, че някой друг — човекът, който наистина беше убил Оуен Неш — се бе върнал на „Елоиз“ в четвъртък сутринта. Може би тя — вече трябваше да бъде тя, дори и в палтото на Мей, Хосе не би сбъркал Анди Фаулър за Мей Шин — може би тя е била оставила нещо уличаващо на яхтата и когато е видяла името на „Елоиз“ в сутрешния вестник, е осъзнала, че трябва да действа бързо. Подпомогната от закъснението на Хосе, тя се бе качила на борда, беше взела, каквото там трябваше и бе откраднала палтото на Мей — в случай, че някой я видеше (както и беше станало), щяха да я сметнат за друга.

Но чакай… не можеше да се качи на борда. Том беше заключил яхтата в присъствието на Харди предишната вечер и Хосе бе проверил повторно, когато беше застъпил на смяна на следващия ден.

Освен, разбира се, ако човекът нямаше ключ за „Елоиз“.

Или ако не взимаше нещо от яхтата, а връщаше нещо обратно? За двайсети път Харди се опита да си представи чекмеджето на писалището с капака — чекмеджето, където Ейб бе открил оръжието, с което беше извършено убийството, в същото чекмедже, където той бе погледнал в четвъртък вечерта и не бе видял нищо.

Може би, както толкова обичаха да казват за бейзбола, беше игра на сантиметри.

— Това е нелепо.

Ейб не беше очарован от обаждането му преди девет в събота сутринта, но Харди любезно му напомни за собственото му обаждане в шест предишния ден. Освен това, Глицки преди всичко беше ченге и така и така вече бе облечен и отиваше да разпитва някого. Може и да мърмореше, но Харди знаеше, че убийството на Оуен Неш щеше да привлича вниманието му, докато не бъдеше разрешено. Както се оказа, Ейб успя да дойде до яхтклуба за по-малко от половин час и той, Харди и Хосе отидоха под неспиращия дъжд до мястото, където беше закотвена „Елоиз“.

— Така е, знам — съгласи се Харди, но изводите от неговите „ако“-та бяха изумителни. Нямаше изобщо да се замисли над тях — всъщност, нямаше да може, — ако не бе потвърдил със сигурност този факт.

Полицейските ленти бяха махнати и Хосе отключи вратата и отстъпи встрани, така че Глицки да слезе пръв.

Генераторите бяха изключени. Вътре беше тъмно. Дъждът барабанеше отгоре, докато тримата постояха минута-две, за да привикнато тъмнината.

— Изглежда същото — каза Харди.

Глицки не беше тук, за да прави опис.

— Добре, какво?

Харди продължи през кухнята, малкия коридор, спалнята. Полицията може и да беше върнала принадлежностите на Мей, но стаята изглеждаше странно непроменена — веломера, бюрата, сякаш някой все още живееше на борда. Глицки дръпна едно от пердетата, за да влезе повече светлина и Харди се запъти към писалището с капака. Отвори чекмеджето.

— Добре, направи каквото те помолих. Времето е твое, затвори очи и си го представи. Покажи ми къде точно намери пистолета.

Глицки заобиколи леглото и погледна в отвореното чекмедже. Извади един малък нож от джоба си.

— Това горе-долу е със същата дължина, нали така? — и го постави върху картите, които още си бяха в чекмеджето, може би на десетина сантиметра от началото.

Харди кимна.

— Разклати ли чекмеджето, като го отваряше? — Което може да беше накарало пистолета да се плъзне напред или назад по картите.

Глицки беше търпелив.

— Не. Както винаги, бях безкрайно методичен. Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

Харди погледна отново надолу към ножа в чекмеджето, сам си представи, за да е сигурен. Взе ножа и го върна на Глицки.

— Пистолетът го нямаше в четвъртък вечерта, Ейб. Погледнах в това чекмедже.

Нов яростен порой се стовари върху яхтата. В каютата се чуваше така, сякаш бяха в метален барабан. Харди беше с шапката си и моряшкия си пуловер. Глицки и Хосе носеха дъждобрани. И тримата мъже бяха бръкнали с ръце в джобовете. Яхтата се удари в кея.

Глицки се замисли върху казаното.

— Значи Мей е дошла и е върнала пистолета обратно в четвъртък сутринта.

— Изкарваш я най-глупавия човек в Америка.

— Може и да не я изкарвам. Може би е видяла името си във вестниците и не го е искала в къщата си.

— Пистолетът не е бил в къщата й. Бил е тук, забрави ли? Освен това тя не е имала ключ.

— Знаеш ли, вероятно си струва да проверим отново апартамента й — Ейб си записа. — Дай сега да се изясним. Казваш, че убиецът е взел пистолета от яхтата в събота. Е, кой би го върнал обратно?

— Някой, който е искал и почти успя, да обвинят Мей.

Глицки се огледа за миг.

— Би ли се заклел за това, за пистолета?

Харди кимна.

— Нямаше го, Ейб. Някой е дошъл в четвъртък сутринта, отключил е яхтата и го е сложил в чекмеджето. После е откраднал страхотното палто на Мей от гардероба, заедно с кожената шапка или каквото там е било, заключил е и се е измъкнал безпрепятствено.

— Защо?

— Защото е мразел Мей — Харди се почувства така, сякаш беше призован да свидетелства. — Оуен е зарязал някого заради Мей. Така че този някой, извършителят, е убил Оуен от ревност, после, когато е видял Мей да се свързва с „Елоиз“, е решил, че това е шанс да си го върне и на нея.

Глицки изцъка с език.

— По кое време се е върнал този човек?

Харди погледна към Хосе, като му направи физиономия.

— Било е доста рано.

— Тогава не изключва изцяло твоя Фаулър, нали?

— Е, мислех си, че изобщо не би могло да е мъж. Хосе е разпознал палтото.

Пазачът се намеси:

— Беше жена, сър. В това няма никакво съмнение.

— Добре, с палтото е била облечена жена. Обаче на яхтата може да се е качил мъж. Може да са били два отделни инцидента.

— Анди не е имал ключ…

— Не можеш да докажеш едно отрицателно твърдение.

Харди започваше да се отчайва, че Глицки явно не разбира.

— Ейб, палтото е било тук.

— Откъде да знаем, Диз?

— Мей е казала, че е било — отвърна той. — Нашият престъпник го е взел и именно поради тази причина го няма в описа ти.

Глицки търпеливо отговори:

— Не казвам, че не е станало както ти твърдиш, Диз. Казвам, че също така може да е станало най-малкото по още един начин. Мей може да е дошла с палтото дотук, да види Анди — по дяволите, ако той е искал да обвини нея, можел е да я накара да дойде точно с такава цел, за да бъде видяна в уникалното си палто. След като е осъзнала какво е станало, тя се е отървала от палтото, после е видяла начин да си го върне, като обвини нас.

— Просто не е станало така, Ейб.

— Е, докажи го.

— Било е жена, Ейб…

Глицки не беше убеден.

— Ще направя всичко възможно да разбера какво е правил клиента ти през тази сутрин, преди да го представя пред съдебните заседатели. Освен това, единствената жива жена, свързана с делото, е Селин Неш. Освен, че няма никакъв мотив, тя е била в Санта Круз. Проверих.

Харди не искаше да отстъпи.

— Все още мисля, че е било жена.

Глицки повдигна рамене.

— Е, нито ти, нито аз мислим, че Мей го е направила, тогава кой…?

Умът на Харди се бореше с недопустимото — Джейн, бившата му жена, дъщерята на Анди Фаулър. Не му беше казала цялата истина за връзката си с Оуен Неш. Разбираемо, не е длъжна, мимолетна работа, беше си казал. Но ако…? Добре, ами ако… Стегни се, посрещни вероятността, колкото и да е невероятна. Джейн е продължила да се вижда с Неш, той я е изоставил заради Мей Шин… съсипал я е напълно и тя го е убила, после или се е изповядала пред баща си, или, някак си, той го е разбрал сам. Нищо чудно, че се правеше на любезен, безучастен. Прикриваше дъщеря си… Дали не бе направил всичко, воден единствено от това? Разбира се, беше мразил Неш. И тази несподелена любов, която явно изпитваше към Шин — не беше ли по-логично да й е бил ядосан, че го е изоставила. Сигурно е изпитвал наслада да я накара да плати за престъплението на собствената му дъщеря. Както и със сигурност беше платила.

Той паркира пред къщата на Джейн — някога принадлежала на двама им — на „Джаксън“ в „Пасифик Нейтс“. Беше чул по радиото, че от снощи вече са паднали повече от пет сантиметра дъжд. Изкачи стълбите, почука на познатата врата с инкрустирано стъкло. Видя да се появява мъжка фигура.

— Идеално — каза си той, като си помисли, че му предстои да се запознае с Чък Чък Бо-Бък или който там беше мъжът на месеца.

Вратата се отвори и той застана лице в лице с клиента си.

— Анди, трябва да поговорим.

— Такова копеле си — Джейн плачеше, краката й бяха свити под нея върху леглото.

— Джейн, опитвам се да спася живота на баща ти. И за мен това не е най-приятното време, което някога съм прекарвал.

Харди се чувстваше ужасно, като виждаше бившата си жена, обляна в сълзи. Можеше да бъде по-деликатен — или поне да се преструва на такъв, — относно мъжете в живота й след него, но не беше сляп пред факта, че тя търсеше подходящия, че онова, което искаше, беше стабилен и силен мъж, който да я обича и да й бъде верен и не го намираше. Предположи, вероятно погрешно, че той поне се бе доближил най-много до този идеал, но нещо — преживяното заедно? — бе направило връзката им невъзможна.

Можеше да я вижда всеки ден и да не се замисли изобщо за това, но сега, сблъсквайки се с него, му беше много трудно.

— Как можа дори да си го помислиш, Дизмъс? За какъв човек ме смяташ? Казах ти, че не беше нищо. Беше просто една нощ.

Анди чакаше във всекидневната. Харди щеше да говори с него, ако се наложеше, но първо искаше да разбере за Джейн и Оуен Неш.

— Само една нощ? И никога повече не си го виждала?

— Точно така. Случва се. Какво искаш да ти кажа?

— Не искам нищо да ми казваш, ако това е вярно.

Тя удари по леглото със свит юмрук.

— Казах ти, че е истина. Бях с Оуен Неш един ден, една нощ. Една-единствена.

— Добре, добре, Джейн.

— Какво си мислиш? Че съм го убила ли? — като прочете изражението му, тя вдигна ръка към устата си. — О, Господи, ти наистина си си го помислил — Джейн скочи, подсмърчайки и отиде до бюрото си, отвори един голям черен тефтер и заразгръща страниците. Обърна се към него, като държеше тефтера отворен, за да го види. — От осемнайсети до двайсет и втори юни. „Ай Магнън — представяне на лятната модна колекция.“ По цял ден, всеки божи ден съм давала семинари и съм организирала чайове. Провери го.

Харди погледна надолу, мразеше се.

— Вярвам ти, Джейн, казах, че ти вярвам.

Тя дръпна стола пред бюрото си, седна и отново се разплака, тихо, като бършеше очите си с хартиени кърпички. Харди стана от леглото и напусна стаята.

60

Каза на Анди, че утре трябва да се съберат, за да минат още веднъж показанията му. Направиха си среща по обяд и Харди го остави да успокоява дъщеря си.

Беше написал на Франи бележка, че вероятно няма да го има цял ден, и тя на свой ред също му бе оставила: била при майката на покойния си съпруг, при бабата на Ребека и щяла да се върне към шест. Надявала се да го види тогава.

Отиде в кабинета си и хвърля стрелички в продължение на двайсетина минути, като от време на време поглеждаше към прозореца, за да види как дъждовните капки продължават да се сипят от сивото небе.

Това беше времето, когато се предполагаше, че трябва с пълна пара да се подготвя за собствената си защита, за правната битка между него и Пулиъс върху тълкуването на доказателствата за това дали Анди Фаулър е убил Оуен Неш. Но Харди чувстваше, че някак си се бе изгубила същината на спора. Напомни му за дебатите в университета, където оборваха двете страни за нещо, понякога три или четири пъти за един следобед. Сякаш не съществуваше правилен отговор.

Той знаеше, че това е начина, беше го разбрал още, когато влезе в университета — не прави равносметки. Навсякъде царува относителността. Не съществува абсолютна истина. Но независимо дали му харесваше или не, беше започнал да вярва, че все пак съществува истина, че вярното се различава по принцип от грешното.

И онова, което трябваше да направи в понеделник, беше да продължи с оспорването на доказателствата. Знаеше го. Щеше да призове Ейб Глицки и Арт Драйсдейл, и вероятно Хосе за свидетели и щеше да приключи с показанията на Анди, който щеше да свидетелства в своя полза. Беше се подготвял за заключителната си пледоария още от самото начало на процеса.

Проблемът сега беше, доколкото можеше да го определи, че малко от онова, което наистина се бе случило, беше излязло наяве в този процес, в който се предполагаше, че истината трябва да възтържествува.

От една страна не искаше да отклонява вниманието си от защитата на Анди — знаеше, че трябва да седи на бюрото си, да сглобява речта си, да си записва ключови фрази и аргументи, с които да спечели съдебните заседатели. Но другата половина от него чувстваше, че сега, когато вече бе разбрал какво се беше случило, трябваше да насочи всичките си усилия в преследването на истината. Само така можеше да изтръгне съдбата на Анди Фаулър от ръцете на съдебните заседатели, да я свали от обсъждане.

Единственото нещо, което безусловно щеше да оправдае клиента му, беше едно ново обяснение на събитията. Но времето, което прекарваше върху това, го отвличаше от официалната му защита по процеса.

Продължи да хвърля стрелички.

Описите не бяха от кой знае каква полза. В тях се изброяваха лентите за глава, взети от чекмеджетата до леглото, няколко ръкавици за вдигане на тежести, грейки. Превключи обратно на официалната си подготовка за процеса и дръпна бележника си пред себе си. Трябваше ли да извика Хосе като свидетел и да представи всичко, което беше открил тази сутрин? Той си го записа, погледна го и осъзна, че нищо от онова, което бе открил, не доказваше, че Анди не е бил на яхтата в четвъртък сутринта. Не можеш да докажеш отрицанието…

Ами значението и достоверността на пистолета в чекмеджето? Можеше да се обади на Пулиъс и Чоморо още сега и да каже, че той, лично, беше открил съществено доказателство, което изисква нов процес, тъй като не би могъл да свидетелства в полза на собствения си клиент. Щеше да свидетелства, че пистолетът не беше в чекмеджето в сряда вечерта. Но да се докаже това пред едни нови съдебни заседатели щеше отново да е трудно. Все пак не беше изключено, трябваше да си го признае, пистолетът да се е плъзгал напред или назад при всяко отваряне на чекмеджето. Можеше просто да не го е видял — да го е пропуснал в бързината. А дори и да установеше липсата на пистолета, това означаваше ли задължително, че обвинението трябва да се нагърби с доказването, че Анди Фаулър по някакъв начин се е сдобил с ключ от „Елоиз“? Като зае ролята на Глицки, той изтъкна пет причини за пет минути защо нямаше нужда да го прави.

Харди стана и нахрани рибките си. Знаеше, каквото знаеше — пистолетът беше върнат обратно на „Елоиз“ в четвъртък сутринта от ревнива жена, която бе убила бившия си любовник Оуен Неш. Беше го направила, за да се отърве от него и да прехвърли вината на Мей, като и в двата случая стратегията се бе оказала успешна.

Трябваше да си набива отново и отново в главата факта, че тежестта на доказване беше работа на обвинението. Те трябваше да докажат, че Фаулър е убил Неш — не беше работа на Харди да доказва, че не го е направил. Онова, което трябваше да направи, бе да изясни именно това пред съдебните заседатели. Пулиъс беше длъжна да докаже вината на Анди. Дори и съдебните заседатели да смятаха, че Анди е виновен за нещо до известна степен, той трябваше да изтъкне пред тях, че задачата им е не да определят дали Анди е невинен, а дали обвинението, чрез представените доказателства, е доказало вината му. И ако не е, тогава — въпреки че можеше и да не е невинен — той по закон не беше виновен.

Невинен не означаваше същото като невиновен. В този случай, това беше решаваща разлика.

Обратно на бюрото си, Харди набра няколко цифри, после размени една, две общи приказки за времето с Кен Фарис.

— Още ли мислиш за това? — попита Фарис.

— Не ми излиза от главата — отвърна Харди. — Хрумна ми нещо, ако, разбира се, нямаш нищо против да помогнеш на защитата.

— Нямам — каза Фарис, — въпреки че предпочитам да не мисля, че помагам на защитата — той замълча за миг. — Дизмъс, нека да те попитам нещо — имам чувството, че това е повече от работа за теб. Не вярваш, че Фаулър го е извършил, нали? Не би го направил само, за да си пробваш силите в защитата.

Харди си го бе мислил и преди.

— Фаулър не го е направил — заяви той. — Опитвам се да разбера кой е.

Пауза, след това:

— Защо продължавате да ни подлагате на това? Да хващате не когото трябва?

Харди знаеше, че е дълга история — известността на Неш, амбицията на Пулиъс, двуличността на Фаулър. Подозрения и предразсъдъци, плюс всичко гореспоменато. Но Фарис бе задал въпроса риторично и Харди го отмина, без да отговори.

— Оуен давал ли е ключ от „Елоиз“ на някоя от приятелките си? — попита той.

— Съмнявам се. „Елоиз“ му беше като дете. Качваше хора, но никога без него.

— Имал ли е други по-продължителни приятелки, любовници, каквито и да е там — освен Мей? — Явно е имал, реши Харди.

— Няколко седмици, от време на време по месец, не повече. Той им плащаше и те си тръгваха по пътя.

— Спомняш ли си да е споделял пред теб някоя да е била ядосана, сърдита, да се е чувствала изоставена, нещо от сорта?

— Не. Съжалявам, но това не беше кой знае какво или, трябваше да кажа, те не бяха кой знае какво. Идваха и си отиваха като сезоните — той сухо се изсмя. — Не, задраскай това, повече приличаха на блюда с ядене. Там беше голямата разлика с Мей — тя се задържа по-дълго.

— И не е имало друга?

— Не. Освен Селин, разбира се.

Харди се изправи на стола си. Усети как кръвта се източва от лицето му. Дъждът удряше в прозореца. Започваше да се смрачава.

— Селин има ли ключ от „Елоиз“? — попита той, като запази гласи си спокоен.

— Хей, пошегувах се. Наистина, гадна шега.

— Тя има ли ключ?

— Ами, мисля, че има, поне имаше. Но тя не е…

— Знам — Харди се насили да успокои топката, да говори нормално. — Просто още нещо, над което да се замисля. Проследявам ключовете, това е. Но ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Тя ми е достатъчно сърдита заради цялата тази работа — че защитавам човека, когото съдят за убийството на баща й. Ще се опиташ ли да не споменаваш за ключа пред нея, ако я видиш?

— Добре, добре, няма проблем.

Когато затвори, не се помръдна в продължение на няколко минути. Къщата я нямаше, нито кабинета му, нито дъжда, нито мрака навън.

Вечерта, когато Селин беше дошла за първи път и бързо си бе тръгнала, след като го бе видяла в зеления му анцуг, същия, който Оуен Неш беше носил в деня, когато е бил застрелян. Дали виждайки го, й се беше сторило, че вижда призрака на баща си? Тя бе реагирала, поне за миг, сякаш… „Ти просто изведнъж ми напомни толкова много за баща ми…“

Замисли се за това посещение. Как можеше да й напомня за баща й с такава сила, ако не го бе видяла в същите дрехи, ако не е била с него през онзи фатален ден? Разбира се, можеше да го е виждала с тези дрехи… Само, че това беше малко вероятно. Те не живееха заедно, не тичаха заедно.

Страут… Той бе споменал по повод на Мей Шин — въпреки, че Харди и без това знаеше, — че стандартната процедура в моргата бе да се опаковат дрехите на жертвата. Селин беше видяла Неш в моргата… но той е бил гол.

Изведнъж спортният екип му се стори по-добро обяснение за неочакваната й реакция, отколкото факта, че го бе видяла, потънал в домашен уют, с жена и дете. Ако не беше толкова у беден, че е била влюбена в него, щеше ли изобщо да повярва на обяснението й за реакцията й? Дизмъс, разбивачът на женски сърца. Той поклати глава с отвращение.

Но защо?

Пари? Алчност? Добре, вярно беше, че щеше да се облагодетелства, ако Мей я нямаше, повече от всеки друг, освен, разбира се, Кен Фарис, но тъй като притежаваше повече, отколкото имаше нужда, той бързо отхвърли подобен мотив, да не говорим, че по принцип никога не я беше смятал за заподозряна.

Това не го задоволи. Колкото повече имаш, толкова повече искаш? Парите, признатите корени на всяко зло? Включително и убийство? Ами реакцията й при смъртта на Мей — „Поне няма да получи парите“. Алчност — един от седемте смъртни гряха. И алчността не предполагаше бедност, нито изключваше богатството.

Трябваше да има още нещо.

Беше потресен. Чувстваше, така както се бе облегнал назад в креслото си, че стомахът му се свива. Съзнателно отпусна юмруците си. Знаеше, че е прав, но не беше сигурен защо. Но едно поне беше сигурно, тя наистина бе действала умно — беше си играла с мъжкото му его, беше го оставила да си мисли, че е неустоим в ролята си на отмъстител за баща й, докато Мей бе заподозряна. Имаше ли по-добър начин да не му позволи да я заподозре от това да измисли и създаде собствената им незаконна връзка, да използва либидото му като застраховка? Какъв глупак само беше.

Но Глицки бе проверил алибито й. Селин е била в Санта Круз, нямаше как да е била на „Елоиз“.

Харди си мислеше, че е чел и препрочитал всяка една от папките върху бюрото си, но не беше — рапортите на Ейб във връзка с алибито на Кен и Селин бяха останали неотваряни. Беше чул от Ейб за двамата културисти, които живеели при майката на единия, за това, че Селин прекарала съботата и неделята да преустройва викторианската им къща. Сега прочете резюмето на проведения по телефона разпит. Телефонът на бюрото му иззвъня и той го вдигна.

— Г-н Харди, обажда се съдия Чоморо.

А аз съм кралицата на Испания, помисли си Харди.

Но това беше гласът на съдията, нямаше грешка. Какво го бе прихванало, та се обаждаше на Харди у дома, в събота, по време на процеса? Тъй като това беше първото му дело за убийство, Харди не беше сигурен как да го разбира — обаждането на съдия на адвокат беше ли сравнително обичайна практика или поредно доказателство за неопитността на самия Чоморо? Не му оставаше друго, освен да чуе онова, което имаше да му казва.

Отвърна „да“ и съдията го уведоми, че се обажда да го предупреди честно и почтено, че е решил да отхвърли иска му въз основа на параграф 1118.1, че доказателствата ще бъдат предадени на съдебните заседатели, за да произнесат присъдата си. Пулиъс също била информирана.

— Освен това — добави Чоморо — отново в интерес на абсолютно коректното отношение към защитата — или да си застраховаш задника от жалба, помисли си Харди, — искам да сте подготвен, че обвинението ще се противопостави на аргументите ви относно процедурата по разследването, довела до завеждането на дело срещу г-н Фаулър — той замълча за миг. — И аз възнамерявам да уважа възраженията й.

Харди реши да се въздържа от протести точно сега.

— Струва ми се, че изяснихме този въпрос по време на предварителната процедура, ваша светлост.

— Е, оттогава доста мислих върху това, особено след като прегледах вашето единайсет-осемнайсет и не успях да видя пряка връзка с доказателствата, които бяха представени. Г-ца Пулиъс може и да е действала прибързано по отношение на г-ца Шин, обаче са съществували предостатъчно доказателства, за да се възбуди дело срещу г-н Фаулър, и със сигурност тези доказателства са достатъчни за съдебните заседатели, за да могат да се произнесат по обвинението. Ще оставим това на тях.

— Ваша светлост, знаете, че такава беше главната цел на защитата ми.

— Честно казано, това е една от причините за обаждането ми. Исках да ви дам малко време да се подготвите. Говорете с клиента си — той може да ви каже, че няма нищо технически нередно по възбуждането на делото срещу него. Процесът трябва да претегли доказателствата. Ако искате да оспорите процедурата, разбира се, свободен сте да подадете жалба, както предполагам и че ще направите, ако изгубите.

Харди можеше да си представи как Драйсдейл или Лок, или и двамата си бяха побъбрили с Чоморо било снощи, било тази сутрин и му бяха напомнили, че „процесът трябва да претегли доказателствата“. Цитирано направо от учебника.

Ето каква беше причината за неочакваното обаждане на Чоморо. Разговарял бе с някого и му беше казано, че ако удовлетвори иска на Харди — вероятно, — ще даде основание за жалба от страна на обвинението. Не, Чоморо нямаше да прекара първия си процес за убийство. Процедурата беше ясна. Представяха се доказателствата и съдебните заседатели решаваха. Така щеше да го изиграе.

Нямаше начин да помоли Глицки. Беше търсене наслуки и Харди го знаеше, а Ейб си имаше друга работа. Нямаше да се юрне за нещо, което щеше да сметне за нагърбване от страна на Харди да провери повторно свършеното от самия него. Не го винеше.

Франи се обади в шест и половина, половин час по-късно. Не беше забелязал.

— Как си? — попита той. — Как е Бек?

Гласът й беше като на дете, чуваше се отдалече. Каза й, че още работи и тя му отвърна, че знаела това. Ерин, бабата на Ребека я поканила да остане за вечеря, може би и да пренощува, ако дъждът не намалеел. Той и без това щял да работи до малките часове. Помислила си, че нямал да има нищо против? Имал ли?

Нямал, отвърна той. Как би могъл да има? Щом като се бил захванал с това, трябвало да го свърши докрай.

Каза й, че я обича, че ще му липсва, но разбирал. Виждало му се вече края.

Джеф Елиът му бе задължен. Той беше репортер, който обичаше да се рови и ако имаше нещо за откриване в Санта Круз, Харди се надяваше, че Джеф щеше да го открие. Трябваше само да го навие.

— В това време? Шегуваш ли се?

— Утре вероятно там ще е хубаво.

— Харди, прочети вестника, ако обичаш? Прогнозата е, че ще продължи да вали и в неделя.

— Джеф, това ще бъде истинско приключение. Вземи приятелката си, иди там и си изкарай една кратка ваканция за моя сметка. Какво значение има дъжда за влюбените?

Беше си взел една бира „Фостърс Леджър“ и шепа ядки и се разхождаше из дългата и изведнъж празна къща. Вятърът виеше между сградите, не спираше да вали, най-лошата буря от години.

Той запали коледните лампички, закрепи бирата и ядките си върху масичката за четене до креслото с висока облегалка и драсна една клечка кибрит на подпалките в камината.

В главата му звучеше Сам Кук — „Събота вечер, а аз си нямам никого“. Остави това. Беше си донесъл папките и щеше отново да ги прегледа.

Собствените му бележки. Беше си водил толкова бележки, че си помисли, че щеше да му окапе китката. Всеки път, когато беше говорил с Пулиъс, Драйсдейл, Глицки, Фарис, Селин (когато разговорът беше от строго професионално естество), той беше нахвърлял поне същината на казаното, ако имаше връзка с делото. Случайни хрумвания, теории на Моузес и Франи, на Пико и старите му колеги.

Малко след десет и половина стана, за да си вземе още една бира, след което реши да остави всичко да отлежи през нощта и да се наспи. Току-що беше стигнал до момента, когато Кен Фарис бе дошъл до Палатата официално да потвърди почерка на Оуен върху завещанието. Харди си спомни, че бяха навлезли в това, колко бавно работи системата — Фарис знаел, че Мей била на „Елоиз“… Селин му била казала. Харди усърдно го бе отбелязал, след което в полето беше написал „косвени показания“. Дори и да не го бе забравил, не се беше замислял особено над това.

Селин беше казала и на Харди, че Мей възнамерявала да излезе с „Елоиз“ с Оуен. Връщаха се обратно от първата им среща, спомни си го смътно сега.

Мей, обаче, го беше отрекла и Мей, както се бе оказало, беше казала истината.

Значи Селин бе излъгала… само дето още не можеше да го докаже. Докато отваряше хладилника, се спря. Тресна вратата и почти изтича през къщата към папката си.

Трябваше му само минутка. Беше по времето, когато Пулиъс го накара да разпита Селин пред върховните съдебни заседатели, докато се опитваха да издействат завеждането на делото срещу Мей Шин. Селин бе свидетелствала, че в четвъртък сутринта, на шестнайсети юни, се била обадила на баща си в работата му, тъй като искала да е сигурна, че не я е включил в плановете си за събота и неделя. Той й бил казал, че двамата с Мей щели да излизат сами с „Елоиз“.

Добре, версията на Селин бе официално отбелязана. Но това си оставаха косвени показания. А не бяха и верни, но как да се докаже…?

Кабинетът на Фарис.

Където се чу ваше по едно бийп на всеки двайсет секунди и всичко се записваше.

61

Харди спа на пресекулки и се събуди преди зазоряване.

Продължаваше да вали, но сега вече по-леко, с малки ситни капчици. Той се изкъпа, облече се и седна да изпие едно кафе, като гледаше часовника на стената и се чудеше дали вече е удобно да се обади на Кен Фарис. Удобно или не, искаше да го хване, преди да е излязъл от къщи.

Той се върна при папките си и отново прочете показанията, за да е сигурен — въпреки, че го знаеше, — че не е било от умората. Беше попитал Селин кога се е обадила на баща си.

Той изчака до седем и половина, най-дългите деветдесет минути в живота му. Фарис обаче явно не оцени жеста.

— Какво, по дяволите, има, Харди? Колко е часът?

Той му каза, извини се, обясни.

— Наистина открих нещо. Не искам да те подлагам отново на всичко това, да ти давам друг заподозрян, за когото да се тревожиш, но мисля, че намерих място, откъдето най-накрая могат да се извлекат някакви веществени доказателства. — Харди му обясни за предположенията си относно записите. — Моля те, кажи ми, че още ги пазиш.

— Трябва да ги пазим — отвърна Кен — държим ги шест месеца.

— Значи още имате онези от юни?

— Не знам. Има ли шест месеца? Още не съм се събудил напълно.

— Искам да прегледам последните две седмици от юни, всички разговори, които Неш е водил от кабинета си.

Фарис като че ли се прозяваше. Е, беше се събудил.

— Това ли е всичко? Защо не вземеш да ги прослушаш всичките, като си се захванал?

Харди можеше да преглътне една малка подигравка, ако това щеше да му осигури каквото искаше. Изчака.

— Майната му — въздъхна Кен — защо не? Търсиш ли нещо конкретно?

— Да, но предпочитам да не го издавам точно сега.

— Питам, защото всичко се картотекира. Няма да ти се наложи да слушаш всички записи, ако знаеш кого търсиш — вече приличаше повече на себе си. — Знам, че цялото това записване изглежда като малко излишни предохранителни мерки, но ние работим в сферата на високите технологии. Шпионажът си съществува наистина. Хората сключват устни договори с мен или Оуен за нещо. Искаме да сме застраховани.

— Няма нужда да ми обясняваш нищо. Къде държите записите?

— Те са в Саут Сити във фабриката. Имаме си склад — Фарис пак въздъхна. — Предполагам, че това не може да почака до, да кажем, работното време утре сутринта, нали?

Дороти отби и подкара колата нагоре към хълмовете, отдалечавайки се от океана. Чистачките се движеха бързо по плоското предно стъкло на старата камионетка. Прозорците от двете страни бяха свалени с по сантиметър, за да служат като размразители. И двамата с Джеф бяха облечени с анораци. Парното не работеше. Пътуването до Санта Круз от Сан Франциско по магистрала едно им беше отнело малко повече от час и се предполагаше, че трябва да бъдат в кисело настроение. Дороти си свали още прозореца и протегна ръка навън, за да хване дъждовните капки.

— Не мисля, че някога отново бих могла да намразя дъжда.

— Може би трябва да се преместим в Орегон.

— Тиера дел фуего — каза тя. — Както чувам, там не спирало да вали.

Бяха използвали вчерашната буря като извинение, за да останат вкъщи цял ден, като само се гушкаха, топлеха и се наслаждаваха един на друг. Когато Харди се беше обадил, бяха готови да излязат. Не, че умираха да го направят, но имаше някакво предизвикателство.

— Трябва да ме запознаеш с този твой приятел Харди. Каква страхотна идея!

— Е, той не ми е точно приятел. Той е източник.

— Ако си спомняш и аз ти бях източник за материала с гаранцията.

— Но си по-хубава от него. Е, малко по-хубава.

Дороти го шляпна. Колата поднесе и тя я изправи. Караха през един гъст боров участък нагоре след университетското градче. По средата на улицата се стичаше кафява река. Имаше по една къща на всеки стотина метра.

— Мисля, че току-що подмина нашата улица — отбеляза Джеф. — Плюс, дето каза, че досега ще ти е хрумнало нещо.

Тя спря колата и погледна към надписа на улицата зад нея. Направи обратен завой.

— Наистина ми хрумна — каза тя, — само не знам защо все аз трябва да мисля за всичко.

Джеф сложи ръка на крака й.

— И аз мисля за някои неща.

Дороти се усмихна, погледна надолу и сложи ръката си върху неговата, като караше само с другата. Стисна я.

— Да, вярно.

Въпросът беше как да ги накарат да говорят.

Лен и Карл не си бяха у дома — били отишли в спортната зала, помпали мускули заедно. Правели го всяка сутрин, обясни майката на Карл. Било като религия за тях. И двамата били много дисциплинирани момчета, много организирани. Лен бил тазгодишният победител в конкурса за мистър Северна Калифорния, а Карл щял да се явява в Санта Моника точно след Нова година за прослушването за „Голдс Джим“.

Тримата, Джеф, Дороти и г-жа Франк седяха в кухненския бокс — чисто нов дървен под, обичайната дъбова маса, инкрустирано стъкло по прозорците. Пиеха билков чай и г-жа Франк беше изрязала някакъв талашит под формата на сладки. Старата викторианска къща, наскоро боядисана, беше безупречно подредена. Навсякъде имаше нови килими, окачени в рамки гравюри по стените, антики.

— Вижте ме само как съм се разприказвала. Не сте дошли да говорим за синовете ми — и двамата ги наричам мои синове. Лен всъщност ми е зет, но ми е като син. Те законно се ожениха миналото лято.

— Мисля, че това е чудесно — отвърна Дороти.

Г-жа Франк грейна.

— Толкова се радвам. Много хора не разбират. Виждат двама мъже… и нали знаете. Признавам, че и на мен първоначално ми беше трудно да го приема. Но ако можете да ги видите — а и ми предложиха да се преместя при тях, — искам да кажа, че просто са чудесни момчета и наистина се обичат. А и след като се сдобихме с всичко това…

Като се огледа наоколо, Джеф се възползва от предоставилата му се възможност.

— Някой наистина е свършил много хубава работа.

Г-жа Франк сияеше.

— Знам — каза тя. — Тази къща е като сбъдната мечта.

— Красива е — съгласи се Дороти.

— Не смятам, че дори Селин я оценява по заслуги — подхвърли Джеф, като че ли се обръщаше към Дороти. — Радвам се, че дойдохме.

— Наистина ли ще я поместите в „Кроникъл“?

Джеф кимна.

— Затова сме тук. Селин ми каза, че не бих могъл да обрисувам вярно една реставрирана викторианска къща, ако не видя тази. Но си мисля, че, казано честно, я е подценила — не смятам, че в Сан Франциско съществува толкова хубава къща.

— Е, ако момчетата се приберат, не бива да казвате нищо лошо за Селин. Няма да позволят.

— Доста сте близки, а? — Джеф си отвори бележника.

Г-жа Франк кимна.

— Тя е най-щедрия човек, който някога се е раждал на този свят.

— Помогнала ви е, така ли?

Майката на Карл обърна очи към небето.

— Не можете да си представите колко! Всичко, от което се нуждаехме. Трябваше да видите това място преди и сега… — тя махна наоколо.

— Значи, Селин нещо като спонсор ли се явява или какво? — попита Джеф.

— Знаете ли, малко е странно. Мисля, че просто харесва Карл. Беше ходил в града, за някакви тренировки — имат треньор там, който е наистина фантастичен — и се запознал с нея в клуба. И тя самата е в доста добра форма.

— И какво станало?

— Е, трябваше да се запознаете с Карл. Той е най-сладкият мъж на света. Всички го обичат. Двамата — той и Селин — просто се сприятелили. Мисля, че е бил самотен без Лен, там, съвсем самичък в града. Имал е нужда да поговори с някого и знаете ли, той е толкова верен — не е искал да поощрява други мъже — така че, предполагам, със Селин са си допаднали и той е започнал да й разказва за мечтите си, за живота си, за кариерата си, за дома, който двамата с Лен искат да създадат — г-жа Франк сниши гласа си и се наведе към тях през масата. — Селин е много богата. Баща й беше Оуен Неш.

Джеф и Дороти кимнаха.

— Колко жалко за баща й, нали, горкият човек. Съдията вече осъдиха ли го?

Джеф й каза, че процесът още продължава.

— Е, просто е толкова ужасно, всичко това. Особено за Селин — тя въздъхна. — И то на върха на всичко останало.

Дороти се обади:

— И други проблеми ли има?

— О, нали знаете, дори и богатите имат проблеми. Понякога си мисля, че на тях дори им е по-трудно.

— Защо? — попита Джеф.

— Ами, всички се стремят към парите им. Никога не знаеш дали някой е искрен. Мисля, че именно затова е толкова привързана към Карл. Искам да кажа, преди дори да е знаел за парите й, за това, че тя е богата… ами, той винаги е готов да й помогне. Би направил всичко за нея. Всички ние бихме направили. Мисля, че просто има нужда от приятели, на които да може да разчита, които да не я преследват. Има нужда от място, където да не се чувства като в хотел, където да не е Селин Неш, а просто обикновен човек.

— Това е чудесно — отвърна Дороти, — всички имаме нужда от нещо такова.

Г-жа Франк кимна.

— Просто я оставяме да идва и да си отива. Има си собствена стая — е, предполагам, че ще я погледнете, когато се качите горе — Карл специално я оправи за нея. Господ знае, тази къща поне има достатъчно стаи. Такъв е Карл. Казва, че тази къща е и нейна. Добре дошла е дори и когато ни няма.

— Често ли идва така? — попита Джеф.

— О, знаете ли, тъй като момчетата непрекъснато се състезават, понякога тя ще дойде в четвъртък или петък, а пък ние трябва да отидем някъде за събота и неделя — Лонг Бийч или Лас Вегас. Връщаме се в неделя или понеделник и тя ще е приготвила вечеря, която да ни чака. Наистина е страхотна.

В „Монтерей Бей Клъб“ имаха списък на всички официални състезания по културизъм през 1992 г. На 20 и 21, събота и неделя, местните турове за мистър Калифорния се бяха провели в Сан Диего в хотел „Мишън Бей“.

Дороти седеше в едно сепаре в „Пеликан Нест“ на крайбрежната улица на Санта Круз и пиеше „Блъди Мери“, като проверяваше блясъка на новия си диамант. Дъждът отново се беше усилил, заливаше като с пелена залива. Джеф се връщаше от телефонните автомати. Придвижваше се лесно с патериците, дори не му и трябваха, когато се запалеше по следа като тази.

Той седна в сепарето и я целуна.

— Карл Франк и майка му са се регистрирали в хотела заедно с Лен Хофнър в петък вечерта, на деветнайсети юни. И двамата са отбелязани като участници в конкурса.

— Значи Селин не е била тук?

— Може и да е била. Може да е дошла в петък вечерта, за да ги изпрати. Сигурен съм, че има списък на пътниците някъде, но не мисля, че на Харди ще му трябва.

— И се е върнала до неделя — не беше въпрос.

Джеф кимна.

— И доколкото семейство Франк знае, или предполага, е прекарала тук целия уикенд. Те дори не са излъгали, когато са казали това. Сигурно, когато са се прибрали у дома, ги е очаквала страхотна вечеря и история затова как хубаво си е починала в събота и неделя, без да прави нищо.

— Освен, че е убила баща си.

Джеф се загледа през прозореца в дъжда.

— Освен, може би, това.

Харди бе отишъл да прибере Франи и Ребека. Закусиха навън и се отбиха до вкъщи да си вземат дрехи за още един ден, преди да ги остави обратно при бившата й свекърва. Вероятно нямаше да си бъде у дома целия ден, и го преследваше някаква натрапчива идея, че нещата можеха да станат опасни. Сигурно беше налудничаво, но във всеки случай искаше да вземе предпазни мерки. Щеше да се чувства по-спокоен, ако жена му и детето му не ги грозеше никаква опасност.

Другото нещо, което направи, бе да се обади на Анди Фаулър, който още беше у Джейн и да отмени обедната им среща, на която щяха отново да прегледат показанията му пред съда. Каза му за решението на Чоморо да отхвърли съмненията му относно задкулисното събиране на доказателства.

Фаулър беше доста сдържан.

— Слушай, Диз, когато ме призовеш да дам показания, просто ще кажа истината. Не съм убил Оуен Неш, и те не са го доказали. Тежестта на доказване, не забравяй. Мисля, че не е лошо днес да си починем, да се посъвземем малко.

Да си починем… Естествено.

Вече почти привършваше с прегледа на регистъра на „Оуен Индъстрис“. Не му беше отнело много време. Беше прегледал обажданията от и до кабинета на Неш две седмици преди смъртта му. Имаше едно до Селин, въпреки че беше в понеделник, не във вторник, едва ли, сама по себе си, фатална пукнатина в показанията й.

Седеше на бюрото на Кен в кабинета му — същия, който толкова много приличаше на неговия — в „Оуен Индъстрис“ в Южен Сан Франциско. Фарис беше дошъл с началника на охраната — Гари Симпсън — в единайсет и половина, после ги бе оставил да открият онова, което Харди търсеше.

Симпсън седеше, с кръстосани крака, отегчен, от другата страна на бюрото.

— Добре — каза Харди. — Да опитаме. Имате ли нещо против да прослушам това?

Симпсън повдигна рамене и се изправи, като театрално се протегна. Беше висок мъж с джинси и вълнена риза.

— Нали затова съм тук — той кимна с глава. — Насам.

Тръгнаха, Харди вървеше след него надолу по покритите с червени плочи коридори. Завиха няколко пъти. Вратата с табела „Охрана“ беше огромна, с две ключалки и резе. Кабинетът на Симпсън беше зад нея, вдясно. Имаше едно малко преддверие с два стола и масичка за кафе, и за разлика от останалата част на сградата, никакви саксии. Тези помещения бяха много по-студени от останалите. Симпсън направи знак на Харди да го последва.

Зад бюрото му имаше сейф, в който се влизаше и Харди изчака, докато Симпсън го отключи. После той отвори бюрото си, натисна някакви копчета вътре в чекмеджето и някакви други върху таблото до вратата на сейфа.

— Високи технологии — подхвърли Харди.

Симпсън се извърна наполовина.

— Е, нали с това се занимаваме. Трябва да сме на нужното ниво.

Вратата се отвори навътре. Харди си представяше куп чекмеджета, пълни с касетки, но пред очите му отново се разкриха внушителен брой копчета и лампички — още от достиженията на техниката. Симпсън седна пред една конзола, представляваща безбройно много светещи диоди и три компютърни терминала.

— Какъв е номерът ви, там, в лявата колонка, на обаждането, което искате?

Харди, който все още носеше разпечатката, отвори на страницата. Прочете шестцифрения номер и Симпсън го вкара в компютъра. Изчакаха за секунда, после се чу изщракване.

— Имате късмет — каза Симпсън. — Тези данни автоматично са щели да се изтрият след два дни.

— Можете ли да направите така, че да не се изтрият?

— Разбира се, не се притеснявайте. — Той натисна няколко копчета. — Добре. Готов ли сте?

Харди се изненада от звука на гласа на Оуен Неш — някак си не чак толкова властен, колкото си го бе представял — дрезгав, но съзнателно смекчен, помисли си Харди, като че говореше на дете.

— Знам, че ми се сърдиш — каза той, — но не ми затваряй, моля те.

Продължителна пауза. Дигиталното възпроизвеждане на звука беше страхотно — Харди можеше да чуе как дишането на Селин се ускорява.

— Добре — отговори тя безразлично. — Няма да ти затворя.

— Трябва да се видим — продължи Неш. — Трябва да поговорим за това.

— Не. Не искам да те виждам за това. Искам те обратно…

— Това е неизбежно, Селин. Ще стане.

Задъхана тишина.

— Не може, татко, просто не може. Ами аз?

— Ти ще се оправиш, скъпа. Аз още те обичам.

— Не ме обичаш.

Сега беше ред на Оуен да замълчи.

— Винаги ще те обичам, съкровище. Просто не можем да продължаваме… по начина, по който го правехме. Промених се. Различно е…

— Заради нея.

— Не, не е само заради нея. Заради мен. Може би, тя ме накара да го прозра, но промяната си е моя, решението си е мое…

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Селин…

— Няма, татко, тя не може да го направи, не може да те има…

— Не е заради нея — повтори той, — а заради мен. Аз взех решението.

— Ще те накарам да размислиш. Знам, че мога — изведнъж последва дълбок недвусмислен звук. Беше достатъчно необичайно и Симпсън се обърна да погледне към Харди. — Знаеш, че мога.

Неш не отговори веднага. Когато го направи, гласът му се беше превърнал в шепот, сякаш се изтръгваше от дълбините на сърцето му.

— Не, вече не можеш, Селин. С това е свършено. Край. Малко оставаше да съсипе живота и на двама ни. Не може повече да продължава…

Пронизителен смях.

— Предполагам, че няма да се виждаш повече с мен, със собствената си дъщеря.

— Ще се виждаме, Селин. Когато поискаш. Само че не по този начин…

— Искам още един шанс, татко.

— Не…

Почти го изкрещя, въпреки че не повиши тон. После отново потрепващия глас:

— Моля те. Моля те, татко, просто трябва да те видя.

— Това няма… — започна Неш.

— Ако не стане, ще престана. Обещавам.

Примирено:

— Кога?

— Когато искаш. Когато искаш.

Последна пауза, после гласът на Неш, плътен:

— Ще ти се обадя.

Обаждането на Джеф Елиът беше записано на телефонния му секретар в кабинета, когато Харди се прибра. Селин може и да е била в Санта Круз по някое време, но нито Лен, нито Карл, нито майката на Карл можели да потвърдят, че е била там в събота, тъй като, независимо от онова, което били казали или намекнали на Глицки, те самите не са си били у дома.

Помощник областният прокурор, който се занимаваше със сексуалните престъпления, беше жена на име Алисън Крулевски. Харди я познаваше бегло, но предполагаше, че тя вече е чула за него.

— Имам само един бърз въпрос от общ характер, ако не възразявате.

Тя се замисли за миг. Като повечето от служителите в прокуратурата, не беше склонна да прави услуги, които можеха да навредят на обвинението. А дори и да беше, самата ситуация — Харди, който й се обаждаше по такъв начин в неделя следобед — явно я бе подразнила.

— Да чуем първо въпроса — отвърна тя, — после ще ви кажа дали мога да отговоря на него или не.

— Искам да разбера какви са най-често срещаните прояви при кръвосмешение между баща и дъщеря?

— Е, това наистина е доста общо. Мога да ви отговоря. Какво по-точно искате да знаете?

— Всичко, което мога, но по-специално, когато жертвата порасне, има ли вероятност да прави нещо по-различно от останалите жени, които не са преживели подобно нещо?

— Не когато, а ако порасне, искате да кажете. Самоубийството е на първо място в списъка — Харди я остави да помисли. — Вероятно връзките й с мъже ще са отвратителни. Тя ще позволи, ще допусне съпругът й да издевателства над собствената й дъщеря. Това, ако иска съпруг.

— Не се ли омъжват често?

— О, не, не чак толкова. Искам да кажа, това е прекалено обобщено. Всеки случай е различен. Ситуацията е просто толкова всеобхватна и ужасяваща — може да се омъжат пет пъти, ако намерят така наречената подходяща комбинация — някой, който да ги малтретира и да ги глези като малки деца. Страхотно фиаско.

Харди се съгласи, но тя не му казваше нищо, което да му е от полза.

— Ами в поведението?

— Какво за него?

— Някакви типични прояви, които могат да се очакват да се видят?

— Имате предвид жертвата или бащата?

— И двамата, предполагам.

— Ами, има известни доказателства, че ако бащата не започне да контактува незабавно, естествено с жертвата в първите години на живота й, съществува по-голяма вероятност да изпита сексуално влечение към нея. Ако никога не е сменял пелени, никога не я е държал, докато се оригне и т.н., табуто на кръвосмешението не се задейства. — Като че ли го оправдаваше. — Хей, това е съвсем нова теория и е доста недоказана. При жените поне разполагаме с повече информация.

— Те какво правят?

— Ами, изненадващо голям брой от тях се опитват да изгорят къщите си. Явно никой не знае защо, освен някои явно символистични неща, но палежите са често срещано явление.

Харди почувства как космите по ръцете му настръхват.

Крулевски продължи:

— И после, разбира се, идва проституцията, това вече се знае.

— Всички ли стават проститутки?

— Не, не. Не всички влизат в бранша — въпреки, че разбира се, доста го правят, — но повечето имат отделни опити. Мнението им за самите тях е толкова ниско, че изобщо не се чувстват привлекателни. Въпреки това знаят, че мъжете ги желаят, татко ги е пожелал и могат да излеят враждебността си, като ги накарат да си плащат. Всичко става доста усукано.

— Наистина.

— Предполагам, че има и жени, които не реагират толкова зле. Но почти винаги се натъкваш на подобна деформация, използването на секса за нещо друго, като заместител на любовта.

Стомахът на Харди се беше свил на топка. Той седеше на бюрото си със скръстени на гърдите ръце. Навън вятърът беше стихнал и облаците бяха започнали да се разкъсват.

Разполагаше с всички доказателства, от които се нуждаеше самия той. Но проблемът, който бе съпътствал убийството на Оуен Неш от самото начало, си оставаше: липсваха веществени доказателства.

В разговора на Селин с баща й, провокативен и изобличаващ, както се беше оказало, изобщо не се споменаваше дата, дори не се споменаваше и „Елоиз“. Също така не се споменаваше и Мей, но Селин можеше да го оспори напълно правдоподобно, като каже, че просто се е объркала за деня, в който е разговаряла с баща си за срещата им с Мей на яхтата. Говорила първо с него в кабинета му, после пак се чули по-нататък през седмицата — твърдеше, че той й се обаждал, нали така? — просто беше объркала двете обаждания.

Това, че хората от Санта Круз ги нямаше, не означаваше непременно, че тя не е била там. Означаваше, че алибито й е слабо — почти несъмнено фалшиво, — но това, само по себе си, не доказваше, че е била на „Елоиз“ в събота.

Сети се и за нещо друго. Спомни си, че Селин му бе казала, че е станала член на „Силни тела“ само преди шест месеца — с други думи, от времето, когато е престанала да тренира на „Елоиз“, когато Оуен беше започнал редовно да се вижда с Мей. По всяка вероятност лентите за глава на яхтата — към които Мей никога не бе имала претенции — бяха на Селин. Както и ръкавиците за вдигане на тежести, чифт, от които, без съмнение, е сложила, когато е стреляла с „Беретата“ на Мей.

Както и с Анди Фаулър и Мей Шин преди това, нямаше никакво явно веществено доказателство, което да свързва Селин Неш с убийството на нейния баща.

Беше се оказал прав, въпреки, че задоволството му от факта не беше кой знае колко голямо — Оуен Неш бе убит от ревнива жена. Но жената се бе оказала собствената му дъщеря. И ако той беше издевателствал сексуално над собствената си дъщеря от — предположи той — околосветското им пътешествие заедно, когато тя е била на шест години или дори от още по-рано, със сигурност си беше заслужил наказанието, което му бе наложила. Знаеше, че го е направила и сега вече знаеше защо. По-точно, знаеше, че тя го е направила, защото знаеше защо.

Помисли си за своята осиновена малка дъщеря, после се опита да си представи огромните физически и психологически поражения, които сексуалният тормоз на Оуен Неш беше нанесъл върху собствената му дъщеря и изведнъж откри, че е изгубил всякакво желание да види Селин наказана — беше наказана достатъчно, нали? Никога нямаше да може да се отърси от срамното клеймо, никога нямаше да може да избяга от болката.

Дълбоко в себе си Харди дори не я винеше.

Но и да не беше воден от мисълта за възмездие, той все пак трябваше да докаже истината, за да оневини Анди Фаулър и Селин не беше човек, който трябваше да подценява. По-рано тази сутрин бе отпратил Франи и Ребека и сам се беше смял на себе си, затова, че смяташе, че Селин може да бъде опасна. Сега беше щастлив, че го е направил.

Тя беше застреляла баща си. И без да й трепне окото, бе направила всичко възможно да лепне фалшивото обвинение на Мей Шин. От галерията ежедневно беше наблюдавала как примката бавно се затяга около врата на Анди Фаулър, след като някогашната му видна кариера бе напълно съсипана. Явно беше готова да разруши брака му, за да не я надуши.

Харди все още трябваше да защитава Анди Фаулър.

Процесът щеше да продължи. Пулиъс нямаше да се откаже сега. И без неоспоримо доказателство, обвиненията на Харди към Селин на този етап щяха да бъдат сметнати за поредица съдебни дивотии — и накрая можеше наистина да си издейства отдавна обещаната от Чоморо присъда за обида към съда.

— Ключът е единствената ми надежда, Ейб. Ключът трябва да е у нея.

Глицки го беше изслушал внимателно. Прекъсна го само преди десетина секунди, ядосан от намесата на Харди, след като не му стана особено приятно да чуе, че алибито на Селин — онова, което той беше проверил — е подозрително.

— Сега пък Селин? — попита той. — Лошо, че Неш не е имал куче. След процеса на Селин можехме да обвиним кучето.

— Стига, Ейб, проверил съм всичко вместо теб. Имаме нужда от заповед за обиск. Ако ключът е у нея, ако е в дома й…

Глицки го прекъсна.

— Голяма работа.

— Доказва, че е могла да се качи на „Елоиз“ в четвъртък сутринта.

— Доказва, че може да го е направила. Моля те, този път, остави ме на мира, Диз. Не доказва нищо. Просто нова версия. Знаеш как ще погледнат на нея.

— Точно затова ни трябва веществено доказателство. Ключът. С моите показания…

— Ако някой ти повярва.

— Защо да не повярват?

— Защото, приятелю мой, е в твой интерес да съчиниш нещо от сорта. Като това, че пистолетът не бил там, когато си погледнал в сряда вечерта.

— Не беше там, Ейб.

— Не казвам, че е бил. Проблемът, както винаги, е в доказателствата. И аз ти казвам как ще изглежда. Можеш ли да се сетиш за някой съдия в града, който би издал заповед за обиск въз основа на това?

Харди замълча.

— Добре, дори в цяла Америка?

— Добре, добре, разбирам, Ейб. Но ти казвам, че Селин го е убила. И ти казвам защо. Какво да направя сега? Няма начин Анди Фаулър да бъде осъден за това.

— Не ми е приятно да ти го казвам, стари ми друже, но ти сам питаш за мнението ми — ще бъде, освен ако ти не го отървеш.

62

Когато влезе малко след девет, размерът на тълпата в галерията беше застрашителен. Харди се почуди дали някой не е пуснал слух, че свидетелите му може и да не се появят, че се придвижват направо към показанията на Анди и после към заключителните пледоарии и указанията към съдебните заседатели. Дори и присъдата можеше да бъде произнесена днес и медиите искаха да са тук.

Свидетелите му бяха призовани и присъстваха в залата: Глицки със сако и вратовръзка; лейтенантът на Глицки, Франк Батист; Рон Рейнълдс, експертът по полиграфа; Арт Драйсдейл, седнал до самия Крис Лок. Харди не беше прекалено изненадан да види, че и Дейвид Фримън бе дошъл за шоуто. Селин седеше на обичайното си място до пътеката.

Ейб, осъзна той, беше прав. Работата му си оставаше една и съща. Трябваше да убеди съдебните заседатели, че доказателствата не бяха достатъчни за издаването на присъда. Беше стигнал до идеята да изобличи Селин, ако нямаше друг изход — можеше да му се наложи да докаже, че тя е виновната, за да отърве Анди, — но не искаше да бърка двете неща.

Анди, в тъмносин костюм, влезе с Джейн. Все още обидена и сърдита на Харди затова, че я беше въртял на шиш в неделя около връзката й с Оуен Неш, тя не мина покрай парапета, както обикновено правеше.

Фаулър, обаче, явно забравил гневното избухване на Харди в петък заради състоянието му и заблужденията му относно Мей, седна спокойно на банката на защитата.

От сега вече по-изгодната си позиция, сигурен, че клиентът му не е убил никого, Харди можеше да приеме държанието и отношението на съдията, голяма част от което, реши Харди, беше просто смела фасада. Човекът беше невинен. Можеше да си позволи да изглежда над всичко това, ако искаше, ако това го караше да се чувства по-добре.

Също така Харди започваше малко по-малко да разбира какво се криеше зад явното хладнокръвие на Анди. Човекът, в крайна сметка, бе прекарал трийсет години като съдия и в кръвта му беше да вярва в съдебната система — не можеше да има съдебна грешка, той не беше убил Оуен Неш, съдебните заседатели щяха да вземат правилното решение. Ако не вярваше в това, какво беше правил зад банката цели трийсет години?

Ако Харди искаше съдебните заседатели да повярват, че Анди е нещо повече от един средностатистически Джо, то беше, защото смяташе, че това ще го направи да изглежда по-симпатичен. Сега осъзнаваше, че симпатиите на съдебните заседатели към Анди нямаха значение. Реално погледнато, едно-единствено нещо имаше значение: доказваха ли доказателствата, че той е убил Оуен Неш?

Съдията влезе и всички станаха на крака. Харди отиде до средата на залата и кимна към съдебните заседатели, после към съдията. Чоморо достатъчно честно го беше предупредил.

— Защитата призовава за свидетел инспектор сержант Ейбрахам Глицки.

Той се извърна, наблюдаваше как Ейб се приближава, мярна Пулиъс да повдига вежди от прокурорската банка. Е, можеш да си протестираш цял ден, Бетси, помисли си той. Това има връзка с делото и аз ще го изнеса.

Глицки се закле и Харди, след като изтъкна заслугите на Ейб като опитен следовател на убийства, започна:

— Заради съдебните заседатели, сержант, бихте ли ни казали как инспектор като вас получава разследванията за убийство?

Глицки седеше удобно на свидетелското място, беше седял там много пъти. Внимателен, компетентен, нямаше какво да крие, той погледна от Харди право към съдебните заседатели.

— По-малко или повече случайно — отвърна той. — Има дванайсет инспектора и по принцип всеки един от нас се занимава с между три и шест случая, като ги разпределяме, както дойдат. Ако нещата станат неуравновесени, лейтенант Батист може да преразпредели един, два.

— Добре. На вас ли се падна убийството на Оуен Неш?

— Да.

— С оглед на правомощията ви, каква е ролята ви за събирането на доказателствата?

Глицки се замисли за миг.

— Аз съм отговорен за намирането на всички веществени доказателства, които след това прехвърляме на прокуратурата, ако нещата стигнат до образуване на дело. Също така проверявам и алибитата на заподозрените, извадките от телефонните разговори, всичко, което сметнем, че има някаква връзка с убийството. В този случай, аз също така надзиравах и екипа от „Експертизата“, който се качи на „Елоиз“, яхтата на г-н Неш.

Глицки и Харди бяха минавали през това многократно.

— Вие самият качихте ли се на „Елоиз“?

— Да, качих се.

— И какво намерихте там?

Глицки започна да изброява — петната от кръв, куршума в страничната облицовка, спортната екипировка, оръжието, с което беше извършено убийството.

— Когато се качихте на „Елоиз“, беше ли заключено?

— Да, пазачът ни отвори кабината.

— Това беше четвъртък следобед, двайсет и пети юни, нали така?

— Точно така.

— Сега, сержант, в процеса на разследването в крайна сметка установихте ли се на някой заподозрян?

— Да, установих се.

— На базата на веществени доказателства?

— До известна степен. Имаше отпечатъци по оръжието, липса на алиби и явен мотив.

Харди беше решил, че може да представи всичките тези показания, като избегне правенето на заключения от Глицки и ако не споменава името на Мей Шин. Дотук, говореше за обичайното полицейско разследване по убийството на Оуен Неш — показанията имаха връзка с делото.

— И основавайки се на тези доказателства, тези подозрения, арестувахте ли някого?

— Не, не веднага. Нямаше достатъчно, за да се оправдае.

— Но в крайна сметка сте извършили арест. Още доказателства ли открихте?

— Нямаше повече веществени доказателства, но стигнах до заключението, че заподозреният се готви да бяга.

Харди се обърна към съдебните заседатели.

— С други думи, вашият заподозрян е демонстрирал „осъзната вина“ и вие сте почувствали, че имате достатъчно основания да го арестувате, заради това.

— Точно така.

Харди се обърна отново към Глицки.

— Сержант, този човек с отпечатъци по пистолета, без алиби, с явен мотив, човекът, който се е държал като виновен — заподозреният Анди Фаулър ли беше?

— Не, не беше.

Харди кимна и се обърна към Пулиъс. Беше минал без протест.

— Свидетелят е ваш.

— Сержант Глицки, когато извършихте първия арест по този случай, онзи, за който току-що спомена г-н Харди, бяхте ли заставен по някакъв начин да го направите от някой член на вашия отдел, или от персонала на областната прокуратура?

Харди не можеше да повярва — Пулиъс, без да се усети представяше аргументите, които той се бе опитал да избегне, съобразявайки се с решението на Чоморо.

— Не. По това време беше напълно стандартно разследване. Въпреки, че наистина се опитвахме да действаме бързо — той погледна към съдебните заседатели. — Следите изстиват, ако не се действа бързо.

— Преди да извършите ареста си, изчакахте ли окончателния анализ от отпечатъците по оръжието, с което е било извършено убийството — приложено като веществено доказателство номер едно от страна на прокуратурата?

— Да.

— И оказа ли се, че отпечатъците на г-н Фаулър са върху него?

— Е, по онова време тези отпечатъци не можеха да се идентифицират.

— Не отричате, че отпечатъците на г-н Фаулър са били върху пистолета, нали?

— Не.

— Но преди да разберете чии са, сте арестували друг човек? Казахте на г-н Харди, че заподозреният от вас е имал „явен“ мотив и алиби. Имахте ли възможност — преди ареста — да проверите алибито му?

— Не, но…

— И не е ли вярно, че всъщност, вашата заподозряна е имала двама свидетели, които са я видели в деня на убийството — очевидци, които не сте успели да откриете?

— Не бих го характеризирал като…

— Моля просто отговорете на въпроса, сержант. Беше повече от ясен.

Глицки за пръв път сведе поглед. Харди си помисли, че това не беше добър знак.

— Да, вярно е.

Пулиъс се върна обратно до банката си, пийна малко вода и прегледа някакви бележки, като промени темата.

— Сега, сержант — започна отново тя, — с колко убийства се занимавахте по онова време, тогава през юни?

Харди се изправи и протестира.

— Натовареността на сержанта няма никаква връзка.

— Напротив — отвърна Пулиъс, — г-н Харди до известна степен охарактеризира професионализма на сержант Глицки при нормални обстоятелства. Ако обстоятелствата не са били нормални, ако сержантът е бил под необичаен стрес, например, това може да се е отразило върху взискателността му към разследването.

Глицки здраво беше стиснал устни.

— Заподозряната се опитваше да напусне страната — каза той.

Чоморо удари с чукчето си.

— Моля отговаряйте само на въпросите, сержант. Г-це Пулиъс, приемам протеста на г-н Харди. Никой не поставя под съмнение това как сержантът се е справил със случая.

Но, разбира се, Пулиъс беше направила именно това: опитала се бе да дискредитира един свидетел на обвинението, съюзил се със защитата.

Веднага щом Глицки се оттегли, Чоморо поиска да се срещне с двамата в кабинета си и обяви десетминутно прекъсване.

Стоеше пред бюрото си.

— Вижте сега — започна, веднага щом Пулиъс и Харди влязоха. — Предупредих ви и двамата да не отваряте тази кутия с червеи и няма да ви позволя да го направите. Не става въпрос за конспирация нито от едната, нито от другата страна. Г-н Харди, доста добре заобиколихте няколко опасни плитчини, но няма да продължим в тази посока. Забелязах, че се каните да призовете и лейтенант Батист. Да разбирам ли, че той ще каже, че сержант Глицки е добро ченге, което винаги следва установената процедура?

— В общи линии.

Чоморо поклати глава.

— Е, няма да стане. Също така съм доста загрижен как възнамерявате да се държите с Арт Драйсдейл. Мисля, че тук нещата нямат никаква връзка. — Той вдигна ръка. — Не се опитвам да преча на стила ви, г-н Харди, но ако не разполагате с нещо по-значително, мисля, че трябва да помислите отново върху посоката си. Знам, че ще разпитвате обвиняемия половината ден. Ще ви позволя да обобщите процедурните си въпроси в заключителната си пледоария — както вече стана дума за това. Но нямам намерение да позволя това да се изроди в дискредитиране на всички, работещи в тази сграда. Ясно ли е?

— Да, ваша светлост. Но в такъв случай, имам една молба. Бих искал да добавя един свидетел.

— Чак сега ли? — попита Пулиъс.

— Току-що ме помолихте да орежа половината от свидетелите си. Мисля, че не е неразумно да се поеме по друг курс. Освен това не искам кой знае какво.

— Съдия…

Чоморо отряза Пулиъс:

— Кой?

— Селин Неш, дъщерята на убития.

— Призовавате я от името на защитата?

Харди повдигна рамене.

— Призовавам я, за да стигна до истината, ваша светлост. Същността на нейните показания ще бъде достъпа до „Елоиз“, поведението на Неш на борда.

— Каква връзка има това с Анди Фаулър? — попита Пулиъс.

— Хайде, Елизабет, не искам да издавам всичко. Ще стигнем и дотам, като заеме свидетелското място — това не беше съвсем вярно, но искането бе достатъчно незначително и Чоморо, след като бе взел, трябваше и да даде.

— Добре — каза съдията. — Става ли, Елизабет?

Пулиъс се замисли, после кимна.

— Става — отвърна тя, — защо не?

Свидетелски показания преди обяд даде Рон Рейнълдс, специалистът по полиграфия. Харди го държа на свидетелското място по-дълго, отколкото смяташе наистина за необходимо, тъй като единственото важно нещо, което трябваше да изясни, бе, че Анди доброволно бе решил да се подложи на детектора на лъжата. Ако Анди беше виновен или дори се държеше така, сякаш осъзнава вината си, нямаше да го направи, това целеше да изясни Харди.

Разбира се, доказателствата от полиграфския тест се допускаха само по споразумение. И Пулиъс се бе съгласила показанията да бъдат включени, при условие, че тя може да изтъкне, че Фаулър всъщност не беше издържал теста. Харди не се нуждаеше от мнението на Рейнълдс, а и Пулиъс не можа да се възползва много от него, но на Харди му беше необходимо Рейнълдс да прекара по-голяма част от сутринта на свидетелското място — трябваше да приеме и лошото покрай доброто.

Така, че той разкарваше Рейнълдс за това как действал полиграфа по принцип, защо хората се справяли или нес него, вероятност от грешки и т.н. По време на кръстосания разпит, Пулиъс, както беше очаквал, наблегна на факта, че Фаулър, с широкия си опит, със сигурност е знаел как да се справи с теста и поради това доброволно се е съгласил да се подложи на него, тъй като е знаел, че може да отхвърли резултатите.

Но Харди бе постигнал целта си. Не искаше да призовава Селин Неш преди обяд. Изведнъж, след прекъсването в кабинета на Чоморо, ходът на процеса се беше очертал ясно пред него. Щеше да хване Селин, свидетелката, залагайки капан. След това Фаулър щеше да свидетелства в своя полза, после вероятно Харди щеше да произнесе заключителната си пледоария.

Утре Чоморо щеше да започне с указанията към съдебните заседатели и да остави нещата в техни ръце.

Но днес, след като дадеше показания, Селин щеше да остане в съдебната зала — както правеше всеки ден, — докато не приключеше заседанието. Той разчиташе на това, че няма да рискува да промени обичайната си практика, не и когато беше толкова близо до победата.

— Селин Неш.

Тя реагира така, сякаш я бяха ударили и се извърна рязко от мястото си, за да се огледа. Възвръщайки самообладанието си, стана и мина през перилата, като въпросително гледаше към Харди.

Настани се на мястото за свидетели. Беше облечена в тъмносив костюм на тънки райета и пурпурна копринена блуза, излъчването й беше някак си едновременно строго и престорено скромно. Косата й бе опъната назад, като подчертаваше изваяните извивки на лицето, аристократичните й черти. Харди се стегна и застана на обичайното си място, след като тя положи клетва.

— Г-це Неш, имам само няколко въпроса, ако сте в състояние да им отговорите.

Тя кимна, разтревожено погледна към съдебните заседатели, после към Пулиъс. Когато очите й отново се спряха на Харди, изглеждаше успокоена, навлизаше в ролята си.

— Продължавайте, г-н Харди, добре съм.

— Благодаря ви. Двамата с баща ви, Оуен Неш, сте били много близки, нали?

— Да, бяхме.

— И сте се чували често по телефона, виждали сте се често?

— Да. Поне веднъж в седмицата, понякога и по-често.

— Излизали сте с яхтата, вечеряли сте, такива неща?

— Да.

— През последните няколко седмици от живота на баща ви този характер на отношенията ви запазили се?

— Да. Да, говорих с него през седмицата… — тя сведе очи, — през седмицата, когато беше убит, например. Беше нещо естествено.

— През по-голямата част от времето за нещо конкретно ли говорехте?

— Не. Говорехме си за много неща. Бяхме много близки, като стари приятели.

— Разбирам. Говорили сте си за много неща — бизнес партньори, спорт, клюки, лични проблеми?

— Общо взето, да…

— Сега, през тези последни няколко седмици той споменавал ли е някога името на Анди Фаулър, било лично на вас или във ваше присъствие?

Тя се замисли.

— Не, доколкото си спомням, не.

Харди се върна обратно до банката си и взе някакви листове.

— Разполагам — каза той — с копие от показанията ви пред върховните съдебни заседатели, в което твърдите, че вашият баща ви е казал, че възнамерява да излезе с „Елоиз“ с Мей Шин в деня, в който е бил убит. Спомняте ли си тези показания?

— Да, разбира се.

— Но въпреки това, ние знаем, че Мей Шин не е излязла с баща ви този ден.

Не беше въпрос и Чоморо се възползва от възможността да се наведе от банката си.

— Надявам се, че имате за цел да докажете нещо с това, г-н Харди.

Всъщност, нямаше. Казваше на Селин, че не е забравил за тези й показания. Той се извини на съдията и се върна обратно до масата си, за да остави екземпляра.

Извърна се и започна отново, с по-сърдечен тон.

— Г-це Неш, баща ви много се е гордеел с яхтата си, нали?

По-безопасен терен.

— Обичаше я — каза тя, като се облегна назад. — Беше като дом за него. Истинският му дом.

— Тогава я познавате добре, нали? Прекарвали сте доста време на борда? — Нехайно.

— Е, да. Но напоследък не толкова… Той извеждаше Мей повече с нея.

— Знаете ли, баща ви казвал ли ви е, дали Мей Шин е имала ключ за „Елоиз“?

Пулиъс се изправи.

— Ваша светлост, знам, че сме на тема яхти, но не разбирам какво се цели с всичко това.

— Г-н Харди, преследвате ли нещо конкретно?

— Ваша светлост, някъде между сряда вечерта, двайсет и четвърти юни и четвъртък следобед, човекът, който е убил Оуен Неш, е върнал оръжието, с което е било извършено убийството обратно на „Елоиз“. На този човек му е трябвал ключ.

— Ваша светлост! Безобразие! Какво общо има това несъстоятелно твърдение с настоящия процес срещу г-н Фаулър, с нещо изобщо? Никакви доказателства не са били внесени, дори не е намекнато за съществуването на такива досега.

Харди предполагаше, че реакцията ще бъде такава, но той трябваше да предаде на Селин, че знае. Запази спокойствие. Лицето й, забеляза той, беше пребледняло, въпреки че в момента никой друг не гледаше към нея. Той беше в центъра на бурята.

— Г-н Харди — каза Чоморо, — чухме сержант Глицки да свидетелства, че е открил пистолета в четвъртък на „Елоиз“. Разполагате ли със свидетел с различна версия за събитията?

— Не, ваша светлост, не още.

— Добре, нито е времето, нито е мястото да се занимаваме с това. Има ли нещо свързано конкретно с делото, което бихте искали да попитате г-ца Неш? В противен случай… — той се наведе към Селин, когато Харди каза не. — Съдът ви поднася извиненията си, г-це Неш. Ако г-ца Пулиъс не възразява…?

— Не, свидетелят може да се оттегли — отвърна Пулиъс.

Когато Харди седна, Фаулър му прошепна:

— За какво, по дяволите, беше всичко това? Ако е най-доброто, с което разполагаме, тогава остави ме аз да свидетелствам.

Селин беше хладнокръвна, но той вече знаеше това. Тя мина покрай банката му, без изобщо да го погледне. Извърна се, и видя как сяда обратно на мястото си до пътеката. Слава Богу, помисли си той. Както беше и предположил, нямаше да си тръгне.

Най-накрая на свидетелското място застана Анди Фаулър и Харди го поведе през показанията, които бяха репетирали петдесет пъти. Не изглеждаше добре, там горе. Със самочувствие, самоуверен, говореше ясно, отдаваше на съдебните заседатели необходимото внимание и уважение.

Започнаха от самото начало, като не отбираха лошото от доброто. Имаше няколко трудни момента, като, когато Харди го попита, както бяха решили, че ще направи, защо беше наел Емет Търкъл.

— Не го наех да открие за Оуен Неш — отвърна Фаулър. — Не отричам, че именно това откри, но аз просто исках да разбера защо Мей не искаше да се вижда повече с мен. Мислех си дори, че може да се е забъркала в нещо. Просто исках да знам, а тя ми беше дала ясно да разбера, че не желае да говори.

Минаха през това как отпечатъците му се бяха озовали върху пълнителя, обиколния и необичаен път, който процесът на Мей беше извървял, за да се стигне до съдебната му зала.

— И след като вече се озова при мен — каза Анди, — почувствах, че е прекалено късно. Това беше грешка, ужасна грешка, но не бе нещо, което бях планирал. Просто така се случи — на мен се падна.

Призна си за лъжите пред колегите си и се обрисува — съвсем точно, помисли си Харди — като човек, разкъсван между личните си потребности и служебното си положение.

— Трябваше да я накарам да се омъжи за мен още преди месеци, и да понеса последствията от това — заключи той. — Но изобщо не се замислях, че мога да я загубя, докато вече я нямаше. И тогава, отново, беше прекалено късно — гладък изход.

Колкото до съботата и неделята, прекарани в Сиерите, какво можел да каже? Отишъл да си прочисти главата, с намерението да не се вижда с никого. И успял, прекалено добре при това. Искало му се да не било така.

— Това щеше да спести на прокуратурата — той включи и съдебните заседатели — и на съдебните заседатели много време, неприятности и разходи.

Като цяло, отне по-малко от два часа — спокойни, макар и педантично точни показания, Фаулър остана сдържан, казваше онова, което трябваше да се каже.

Пулиъс беше длъжна да се нахвърли не като булдог, а като бултериер, да го захапе за панталоните с надеждата, че ще го изкара от равновесие. Докато наблюдаваше работата й, Харди отново се удиви на настървението й. Не се преструваше — всеки грам от нея беше изпълнен с убеждението, че всичко казано от Анди Фаулър е лъжа и той хладнокръвно бе убил Оуен Неш.

— Бихте ли казали, г-н Фаулър, че сте страстен турист?

Съдията се усмихна.

— Не, не особено.

— Колко пъти, грубо казано, сте ходили на екскурзия, да кажем, миналата година?

— Само веднъж, сигурен съм.

— Ами през изминалите няколко години?

— Не.

— Не какво?

— Не, само този един-единствен път. Аз съм доста зает човек. Или поне бях…

— И въпреки това миналия юни, просто така, внезапно, решихте да прекарате съботата и неделята с раница на гръб високо в Сиерите?

— Точно така.

— Бихте ли ни казали, къде вечеряхте в петък вечерта? Тръгнали сте в петък вечерта, нали така?

— Да. В едно от ресторантчетата нагоре по магистрала номер петдесет над Плейсървил. Не си спомням точно как се казваше.

— Спомняте ли си близо до кой град беше?

Фаулър поклати глава.

— Не, наистина не съм запознат с района.

— Спомняте ли си какво ядохте?

Намръщването му стана забележително.

— Мисля, че ядох пържола — опита да се пошегува. — Но тъй като съм под клетва, не бих се заклел.

Тя продължи в същата посока. Стъмнило ли се било, когато се навечерял? Къде точно прекарал нощта? Кога тръгнал по пътеката? Накъде се бил насочил? Как се ориентирал? Какво си бил взел за ядене за събота вечер?

Започваше да го вбесява.

— Знаете ли — каза той, — не съм се замислял много за тези два почивни дни, докато не ме обвиниха в това престъпление. Бяха просто една събота и неделя сред природата, не кой знае колко запомнящи се.

— Да — отвърна Пулиъс, като се обърна към съдебните заседатели, — виждаме.

Тя продължи, както Харди се опасяваше, че ще направи, с признатото за вярно твърдение, че Фаулър е знаел не само, че пистолетът се е намирал на яхтата, но и точно къде е бил сложен.

— И разбрахте това чак, след като вече бяхте скъсали?

— Да.

— Когато Мей Шин не искаше да разговаря с вас до такава степен, че трябваше да наемете частен детектив, за да разберете защо не желае дави вижда повече?

— Е, разговаряхме веднъж.

— И защо разговаря с вас?

— Не знам. Обадих й се, и тя случайно вдигна телефона. Обикновено го оставяше на секретар. Но този път вдигна, така че говорихме.

— Просто обикновен разговор и тя случайно е споменала, че „Беретата“ й се намира отстрани до леглото на Оуен Неш на палубата на „Елоиз“?

— Не, не стана точно така.

— Ще ни кажете ли, ако обичате, как точно стана тогава?

Харди си погледна часовника. Имаше на разположение поне още един час и тя, за негово съжаление, се бе съсредоточила върху доказателствата, с които разполагаше, като за известно време бе оставила цялата работа с осъзнатата вина, макар Харди да знаеше, че и до това щеше да се стигне. А и вероятно до нещо по-лошо, Анди явно започваше да губи самообладание, започваше да става избухлив.

— Да се върнем отново на г-н Търкъл. Казахте, че сте бил любопитен да разберете защо г-ца Шин е скъсала с вас?

— Точно така.

— И затова наехте г-н Търкъл?

Къси въпроси, леко подръпване на крачолите. Но вършеха работа.

Фаулър изтощено кимна.

— Да, наех г-н Търкъл.

— Колко ви взимаше той?

— Мисля, че беше по сто трийсет и пет долара на ден, плюс разходите.

Пулиъс отново се обърна към съдебните заседатели.

— Сто трийсет и пет долара на ден. Вие ли платихте за самолетния му билет дотук?

— Да.

— И обратно?

Изтъкна, че е платил над хиляда и петстотин долара, за да се сдобие с подробна информация за Оуен Неш и Мей Шин.

— И след като сте похарчили всичките тези пари, какво смятахте да правите с информацията?

— Защо, нищо. Просто исках да разбера, вече обясних.

— Плащате хиляда и петстотин долара, за да откриете нещо, за което не възнамерявате да предприемете нищо?

— Точно така.

Харди се притесняваше. Доверието се рушеше, клиентът му беше вече три часа на свидетелското място и очите му шареха от Пулиъс към Харди, към съдията — държеше се, според езика на тялото, като патологичен лъжец.

Пулиъс, разбира се, го забеляза и това естествено я доведе до истинските лъжи — пред приятелите му, колегите, пред всеки, който го беше чул.

И после, накрая, словоизлиянието за признатите му прегрешения, които трябваше да покажат осъзнатата вина на Анди. Колко дълго сте бил съдия? Дал ли сте свещена клетва никога да не подривате с действията си работата на съда? Някога преди отказвал ли сте се от дело? О? Няколко пъти? Основанията толкова сериозни ли бяха, колкото тук? Чувал ли сте някога някой друг съдия да е поемал гаранцията на обвиняем?

И така нататък, и така нататък.

Харди изписа една страница с бележки, после се отказа. Пулиъс не изкривяваше фактите — тя ги използваше много умело, за да създаде един образ и едни обстоятелства, които правеха убийството не само да изглежда логично, но и неизбежно.

В пет и петнайсет прокурорката най-после приключи и върна Фаулър обратно на Харди за реплика. Той държеше само на едно място, към което искаше да се върне и където мислеше, че ще е в състояние да поправи някои от пораженията.

— Г-н Фаулър, поведението ви относно делото Мей Шин беше ли разследвано от Комитета по етика към Съдийската колегия на Калифорния?

— Протестирам — Пулиъс звучеше малко изтощена.

Чоморо знаеше, че му се вижда края и малко поотпусна Харди.

— Протестът се отхвърля.

Харди повтори въпроса си и Фаулър, от мястото за свидетели, кимна.

— Да, беше.

— И вие бяхте ли, в действителност, лишен от права за това, което г-ца Пулиъс нарече нечувано поведение?

Харди знаеше, че Анди бе получил мъмрене, но не беше дисциплинарно наказан заради случая Шин. И дори, след като бе обвинен в убийство. Съдийската колегия нямаше да лиши от права — нито щеше да предприеме нещо — към колега юрист, докато той не бъдеше признат за виновен.

— Не, не бях.

— Не сте ли и в момента все още почетен член на Щатската колегия?

— Член съм.

— Добре, благодаря ви.

63

Фаулър искаше да поговорят. Джейн искаше да се карат, Франи, сигурен беше, искаше да се прибере. Джеф Елиът бе пристигнал в галерията и искаше интервю.

Но Селин напускаше съдебната зала и нямаше време за нищо от това. Той беше натъпкал документацията си в куфарчето по-рано и сега, като се извиняваше, си пробиваше път през галерията към коридора. Тя беше с петдесетина крачки напред, когато напусна сградата през задната врата на моргата.

Студената нощ себе спуснала. Въздухът все още беше влажен от бурята, въпреки че бе спряло да вали. Харди се затича, за да я настигне. Той също беше паркирал на паркинга отзад и стигна до колата си, когато и Селин стигна до своята. Харди излезе от мястото на три коли зад нея и я последва нагоре през „Маркет“ към „Ван Нес“, после на север към „Ломбард“, като винаги гледаше да ги разделя поне една кола. Трябваше да пресече само на два червени светофара.

На „Ломбард“, когато зави на запад, той се осмели да се приближи на съседното платно. Тя караше с леко превишена скорост, но не безразсъдно. Щом приближиха отбивката от моста „Голдън Гейт“, Харди за миг бе обхванат от паника — беше сбъркал и тя отиваше към „Саусалито“ или някъде другаде, може би на гости на Кен Фарис.

Но Селин пое по отбивката, а не по моста и изви през поклащащите се евкалипти по „Президио“. Никога не бе ходил в къщата й. Не знаеше къде живее. Но беше сигурен, че си отива у дома.

Явно бе отгатнал. Къщата й се намираше на по-малко от три пресечки разстояние от бившия палат на баща й в „Сий Клиф“, не кой знае колко по-далеч от собствената му къща като разстояние, въпреки че в други отношения се намираше на светлинни години. Домът на Селин обаче, не беше палат — не изглеждаше много по-голям от този на Харди.

Тя зави по алеята и той спря до бордюра от другата страна на улицата, като изгаси фаровете си.

Знаеше, че вероятността е малка, но му беше хрумнало снощи, като единствената останала му възможност да намери изход от положението. Ако Селин още пазеше ключа си от „Елоиз“, това щеше да е краят. Беше единственото обяснение как липсващият пистолет се бе озовал обратно в чекмеджето, след като той го беше видял празно в сряда вечерта. Трябваше само да го вземе, да го намери в нея, в нейно притежание.

Да звънне на звънеца, да я събори, да я върже и да претърси къщата — но не можеше да го направи. Трябваше да чака. Можеше да го пусне в тоалетната, да го хвърли в боклука. Но не смяташе, че ще постъпи така. Тя искаше да го разкара от къщата, да го разкара изобщо от полезрението. Ако беше у нея, природата й щеше да я накара да се освободи от него по драматичен начин, надяваше се той.

Така че чакаше.

Светна горния прозорец, сянката й премина покрай него. Дори и на студа, осъзна Харди, дланите му се потяха. Защо го правеше? Трябваше да придума или насили Ейб да дойде с него. Но ето, че беше тук.

Чакаше.

Светлината угасна, после другата на долния етаж. Чу да се тряска врата, вратата на кола да се отваря и затваря и запали двигателя си.

С изгасени фарове, той направи обратен завой и я проследи пак по пътя, по който беше дошла по „Ел Камино дел Мар“. Но тя кара само няколко минути, преди да спре на тъмния паркинг на „Фелън Бийч“.

Нощта беше зловещо спокойна след дъжда. Листата на евкалиптите плющяха и се удряха над главите им, чу се вой на сирена, която отдалече оповестяваше за мъглата.

Харди я остави да влезе между дърветата, преди да паркира до входа и се затича през рядката горичка.

Селин бе спряла в предната част на паркинга, изключила бе двигателя, угасила бе фаровете си. Мостът „Голдън Гейт“ блестеше над главите им в ясната нощ. Вратата се отвори, тя слезе и без да се обръща или колебае, се запъти към брега.

Полупълната луна се отразяваше във водата, като хвърляше светла сянка, докато Селин вървеше, без да бърза, по пясъка. Харди стигна до края на брега и си събу обувките. Беше изминала половината път до водата, когато се втурна след нея.

Тя чу. Докато Харди се приближаваше към нея, се обърна.

— Селин.

Сякаш го бе очаквала. Това не беше просто обикновен страх — тя знаеше кой е той и щом го видя, кимна, като че ли сама на себе си и размаха дясната си ръка във въздуха.

Харди се хвърли към китката й. Господи, беше забравил колко е силна! Селин се дърпаше, риташе го по краката, в слабините.

Харди я държеше, без да пуска ръцете й, насили се и той да я ритне, улучи я отстрани на коляното и я събори извиваща се на земята, като падна отгоре й.

Селин продължаваше да се съпротивлява и го захапа за ръката, близо до рамото. Извъртайки се, той се отпусна с цялата си тежест върху нея. Тя риташе с крака и се опитваше да го избута, като хвърляше пясък върху двамата, в лицата, в очите им.

Харди се стовари върху ръката й — държеше я здраво стисната в юмрук — и започна да разтваря пръстите й. С другата си ръка Селин се протегна и заби нокти в скалпа му. Почувства как кожата надолу по врата му се раздира.

Съпротивата й започваше да отслабва. Стиснатият юмрук бавно се отвори, достатъчно, за да усети какво държеше вътре, да го сграбчи и да се претърколи.

Не знаеше дали това щеше да е края, така че продължи да се търкаля, докато не се отдалечи малко, може би на три-четири метра, после се изправи на колене с лице към нея, задъхан от усилието. Селин продължаваше да лежи там, в ушития си по поръчка тъмносив костюм, вече разкъсан на парцали.

Харди с мъка си поемаше въздух, като не сваляше очи от нея. Хвърли поглед към ключа в ръката си — прикрепен към малка халка и парче дърво. Знаеше, въпреки че не можеше да го прочете, че върху дървото бе изписана или с пирограф, или с неизтриваемо мастило, думата „Елоиз“.

Постепенно започна да чува плискането на водата. Селин се бе обърнала настрани и се бе свила на кълбо. Хлипанията й нямаха нищо общо с него… Беше абсолютно лично и потресаващо. Оплакваше всичко, което бе загубила, всичко, което никога не беше имала.

Оуен Неш се усмихваше срещу вятъра, когато запали мотора. Пурата стърчеше, наполовина изпушена от устата му. Бяха в открито море от два часа и всичко щеше да бъде наред. Беше казал на Селин, че ще се жени за Мей. Тя щеше да разбере, най-накрая щеше да го приеме. И сега щеше да е свободна от него и от онова, което бяха започнали толкова отдавна, от вината и сладострастието, които ги бяха свързвали толкова дълго, че той не можеше да си спомни някога да е било по друг начин.

Не бяха говорили много, но той винаги бе в състояние да я държи под контрол и просто беше въпрос да се изчака подходящия момент.

Вратата на кабината се отвори и Селин излезе, вятърът развяваше тази чудесна нейна мокра коса. Беше започнал да й казва, когато минаваха през Голдън Гейт, докато заедно се бореха с течението и вятъра. После — е, беше я шокирало, когато видя, че наистина го мисли — тя каза, че имала нужда да бъде сама. Дори и при бурно море, искала да слезе и да поиграе малко аеробика, за да се успокои. Да се отпусне. Явно беше взела душ и сега стоеше на вратата на кабината, увита в хавлия.

Боса, Селин се изкачи на палубата. Хавлията се разтвори и той я зърна гола отпред, гърдите, корема, избръснатите й слабини. Не затвори хавлията, а се приближи към него, като се поклащаше върху люлеещата се яхта, очите й бяха безжизнени, реши, че е от напрежението.

Тя заобиколи щурвала и се притисна към него, разтваряйки хавлията.

— Ела долу, татко.

Той трябваше с мъка да си поеме въздух, да се овладее така, както си беше обещал.

— Скъпа, казах ти…

Ръката й се спусна по него, галеше го.

— Знам какво каза. Не ми пука, дали я чукаш, но ще трябва да задържиш и мен. Ще трябва да ни задържиш и двете.

Тя го напипа под зеленото долнище и въпреки волята си, той започна да се възбужда. Както винаги. Изведнъж яхтата се наклони и го тласна към нея, притисна ги и двамата към щурвала.

— Ела долу — прошепна Селин, като не го пускаше.

Но това не можеше да продължава — никога повече нямаше да му позволи да стане — беше си обещал и бе обещал и на Мей. За първи път след сватбата си с Елоиз бе открил нещо истинско. Това беше последната му възможност и неговата егоистична, красива дъщеря нямаше да му я отнеме, както му беше отнела Елоиз преди години, заради слабостта му към плътта й.

Като се мразеше и като мразеше и нея заради това, в което и двамата се бяха превърнали, той я отблъсна от себе си.

— Не! Не! — здраво я разтърси. — Казах, че всичко свърши, Селин! По дяволите, остави ме на мира.

Тя слезе долу по хлъзгавата палуба, хавлията се развяваше около нея. Видя го в очите й: омразата, която знаеше, че трябва да е там — не можеш да живееш по този начин без омраза.

Изцъклени, но сухи очи, гледаше го, сякаш беше същество от друг свят, после се съвзе, уви хавлията около себе си и слезе, без да каже нито думичка.

Беше изгубил вятъра, по дяволите. Пурата също беше изгоряла.

Започваше да ръми по-силно — видимостта беше около петдесетина метра. Той присви очи през мъглата, провери компаса, за да се увери, че се насочва в посока юг или югоизток. Не искаше да я изкарва на брега. Вслушваше се за издайническия шум на големите пенести вълни.

Щеше да се оправи, помисли си отново. Това беше от нещата, които изискваха време. Трябваше да започне с това, вместо да й стоварва всичко така. Щеше да свикне с идеята с течение на времето. Сигурен беше.

Няколко минути по-късно тя отново се появи, все още бе по хавлия, но вече се владееше по-добре. Ето — виждаш ли? — прав беше. Тя го бе преодоляла. Не можеше една жена да не се опита да театралничи.

Изненада се, като видя, че си беше сложила ръкавиците за вдигане на тежести — сигурно искаше да потренира малко. Реши, че вероятно е станало време да обръща „Елоиз“ обратно.

— Татко.

Той не беше жесток. Не искаше да я нарани. Ако бе готова да поговорят отново, щеше да говори. Внимателно. Разбираше я. Заобиколи щурвала и тръгна към нея.

Селин извади пистолета от джоба на хавлията и го насочи към него. Той спря, опита да й се усмихне, като на сбъркало дете и се протегна.

— Скъпа…

Тя наведе ръка и стреля. Неш усети удар, после болка дълбоко в слабините си. Краката му изтръпнаха и падна на колене, като погледна с учудено изражение към нея, после към дулото на малкия пистолет на Мей.

— Господи, Селин, ти уби баща си…

Тя поклати глава.

— Не още, татко — той видя дулото да се вдига и да се насочва към сърцето му.

64

Харди стоеше от другата страна на бюрото на Джеф Елиът в сградата на „Кроникъл“.

— Какво искаш да кажеш, че Селин не го е направила? Ами всичко, което открих в Санта Круз?

— Като стана дума за това, надявам се, че си прекарал добре — отвърна Харди. — Би трябвало, за четиристотин долара. Какво струва четиристотин долара в Санта Круз?

Елиът каза сериозно:

— Мисля, че се возихме на влакчето в луна парка по сто и четирийсет пъти всеки. Но слушай, да се върнем на въпроса, на историята ми…

Харди го спря.

— Всичко, което си открил, е, че може да не е била там, нали така?

Елиът кимна.

— Намерил ли си нещо някъде, което да свидетелства, че е била на яхтата?

— Не.

— Попитай се сам защо ти звучи познато — на Харди не му беше особено приятно да измъква материала на Джеф изпод носа му, но вече не работеше в прокуратурата. — Виж, Джеф, можеш да се опиташ да накараш полицията да предприеме нещо относно това, но те няма да са ти особено благодарни. Опитах и знам. Оуен Неш причинява на всички в Палатата лошо главоболие. Имаш ли някакви причини да смяташ, че Селин го е направила, освен дето аз ти казах, че може да е тя?

Джеф повдигна рамене.

— Някой е излъгал за алибито си…

— Всички излъгаха за алибитата си в този случай. Или изглеждаше, че лъжат — той постави ръка на рамото на Джеф. — Нямам нищо против да се поровиш, Джеф, но кладенецът е сух. Това е просто още едно „може би“.

Елиът се завъртя към компютъра си, примижа на нещо и се обърна отново към Харди.

— Какво те накара да си промениш мнението? Имах впечатлението, че наистина смяташ, че тя го е направила.

Харди кръстоса крак върху крак.

— Това беше преди клиентът ми да бъде оправдан, Джеф. Ако трябваше да открия кой е убил Неш, за да отърва Фаулър, предполагам, че щях да продължа. Но сега… Анди не го е направил. Това беше главното.

— Не си ли любопитен?

Харди загадъчно отвърна:

— Не. Знам всичко, което трябва да знам.

— Не искаш да си усложняваш живота, така ли?

Харди кимна.

— Нещо такова.

На двайсет и първи декември Харди стоеше, гушнал Ребека в едната си ръка и с пакет в другата в пощата на Клемънт стрийт. Заради навалицата по Коледа беше чакал почти двайсет минути, преди да стигне до гишето.

Служителят взе пакетчето, кутийка с размери пет на седем сантиметра.

— Няма начин — каза той.

— Как така няма начин? — попита Харди.

— Коледа е бе, човек. Няма начин — погледна адреса. — Ако бях на твое място, лично щях да го доставя. Няма и половин километър. Ще стигнеш за петнайсет минути. Натам къщите си ги бива. Харесват ми, когато са осветени.

— Това не е коледен подарък — обясни Харди, — не е необходимо да стигне бързо.

— Вероятно няма да стигне до Нова година.

— Нищо. Няма значение.

Служителят разклати кутийката.

— Не е чупливо, нали? Прилича на ключове или нещо такова.

— Точно това е — отвърна Харди. — Някой си е загубил ключовете.

Прочете за това в деня, когато синът му, Винсънт, се роди. Все още беше в болницата „Сейнт Мери“, на върха на щастието. Бе прекарал нощта да помага на Франи да диша и да вика, да се напъва заедно с нея, докато почти на зазоряване главата се беше показала и после, пет минути по-късно, лекарят им каза, че си имат момче.

Франи бе дръпнала Харди в леглото до нея и лекарят беше поставил бебето помежду им. Гледаха учудено на живота, който бяха създали. Винсънт се гушкаше в двамата.

Същия следобед чичо Моузес доведе Ребека. Също така донесе и днешен вестник. След като Моузес си отиде, Франи заспа с Ребека в леглото и Харди започна да чете „Кроникъл“. На трета страница Джеф Елиът беше написал кратък материал, описващ смъртта на Селин Неш, „дъщерята на покойния финансист Оуен Неш“, намушкана с нож в един долнопробен хотел в „Тендърлойн“. Още нямаше заподозрени във връзка с убийството и се предполагаше, че жертвата, която бе проституирала в миналото, просто не беше случила с клиента. Харди затвори вестника. Навън, през прозореца на болничната стая, денят избледняваше в настъпващия здрач.

Малко по-късно донесоха Винсънт за кърмене. Харди разсеяно се усмихна на Франи, после отново погледна към спускащата се нощ.

— Добре ли си? — Франи даваше на бебето да суче, като се вглеждаше внимателно в него. — Какво има?

Харди се отърси от мислите си. Стана от стола и се приближи до леглото й. Като вдигна спящата Бек, се притисна към нея.

— Нищо. Просто света, там отвън, предполагам.

— Знаеш ли — отвърна тя, — онова не е света. Точно сега целият свят е събран на това легло.

Франи прокара пръсти по ръката му. Харди усети как дъщеря му се размърдва до него, чу как синът му издава доволни звуци. Опита се да върне стаята обратно на фокус, но не успя, така че вдигна ръка и изтри очите си.