Нещо приключва, нещо започва

Доловете

Там, където градът на практика свършваше, зад колелото на трамвайната линия, зад скритите в строителен изкоп железопътни релси и зад пъстрите квадрати на градините, се ширеше неравно, хълмисто поле, отрупано с боклуци и разринато, озъбено с бетонни късове и стърчащо арматурно желязо, гъсто обрасло с магарешки тръни, пирей, полевица, глухарчета и лисича опашка.

Това беше ивица ничия земя, фронтова зона между каменната стена на жилищните блокове и далечната тъмнозелена гора, изглеждаща синкава през мъглата на смога.

Хората наричаха тази местност Доловете. Но това не беше истинското име на мястото.

Районът винаги е бил пустеещ, тук рядко проникваха дори вездесъщите деца, които, по примера на родителите си, предпочитаха да играят на места, скрити в безопасните и уютни железобетонни каньони. Само понякога тук посядаха пияници, атавистично привлечени от зеленината, но и те не навлизаха по-навътре от самия край на местността. Освен тях никой друг не идваше в Доловете.

Ако не се смятат котките.

Цялата околност беше пълна с котки, но Доловете бяха тяхното царство, неоспоримо владение и убежище. Местните кучета, редовно насъсквани срещу котките от своите стопани, се спираха на границата на пустошта и се връщаха, навирили опашка и скимтейки. Покорно приемаха жестоките побоища на господарите си заради своята страхливост — Доловете бяха по-страшни за тях от болката.

Хората също се чувстваха странно в Доловете. Денем. Защото нощем никой не навлизаше в Доловете.

Ако не се смятат котките.

През деня стаени и предпазливи, нощем котките обикаляха из Доловете с мека, прокрадваща се стъпка, извършваха необходимите корекции върху числеността на местните мишки и плъхове, будеха жителите на крайните блокове с пронизващите си крясъци, свидетелстващи за любов или кървава битка. Нощем котките се чувстваха в Доловете в безопасност. А денем — не.

Местните жители не обичаха котките. Като се има предвид, че от време на време измъчваха зверски създанията, които обичаха и които държаха в каменните си свърталища, определението „не обичаха“ по отношение на котките придобиваше съответстващото мрачно звучене. Случваше се котките да се замислят относно причините за това положение. Мненията се разделяха; повечето котки смятаха, че са виновни онези на вид незначителни дреболии, които бавно, но сигурно убиваха хората и ги водеха до лудост — острите, смъртоносни иглички азбест, които хората носеха в белите си дробове; или убийствената радиация, излъчвана от бетонните стени на жилищата им; или киселинният, гибелен въздух, постоянно висящ над града. Какво чудно има, казваха котките, че някой, балансиращ на ръба на гибелта, разяждан от отрови и болести, мрази жизнеността, енергията и силата? Че някой изнервен и неспокоен реагира с ярост и бяс на топлото, пухкаво и мъркащо спокойствие на другите? Не, в това нямаше нищо учудващо. Вместо да се учудват, котките трябваше да бъдат нащрек — да бягат с всички сили и с цялата си пъргавина, когато зърнат на хоризонта едра или дребна двукрака фигура. Трябваше да се пазят от ритници, тояги, камъни, зъбите на насъскани кучета, автомобилни гуми. Трябваше да умеят да разпознават жестокостта, скрита зад процеждащото се през стиснатите зъби „пис-пис“. И това беше цялата работа.

Обаче сред котките имаше и такива, които смятаха, че причината за омразата е в нещо друго. Че е скрита в Древните времена.

Древните времена. Котките знаеха за Древните времена. Нощем в Доловете се виждаха сцени от Древните времена.

Защото Доловете не бяха обикновено място. По време на ясните лунни нощи котките виждаха образи, достъпни само за тяхното котешко зрение. Замъглени, трепкащи образи. Хороводи от дългокоси девойки около странни каменни постройки, безумни крясъци и подскоци край осакатени тела, висящи от дървени скелета, редици от хора с качулки, стиснали факли в ръце, пламтящи сгради с кули, увенчани с кръстове, и същите такива кръстове, само че преобърнати, забити в черната, пулсираща земя. Клади, заострени колове и бесилки. И човек в черно, крещящ някакви думи. Думи, които означаваха — както котките добре знаеха — истинското име на мястото, наричано Доловете.

Locus terribilis10.

В такива нощи котките ги беше страх. Котките чувстваха как потрепва Завесата. Тогава те се притискаха към земята, впиваха нокти в нея, безгласно отваряха мустакатите си муцунки. Чакаха.

И се разнасяше музика. Музика, заглушаваща безпокойството, успокояваща страха, носеща блаженство, вещаеща безопасност.

Защото, освен котките, в Доловете живееха и Музикантите.

Веехал

Денят започна както и всички останали дни. Прохладният изгрев се разгоря и се разгърна в топло есенно утро, слънцето заблестя със струите на циганско лято в зенита си. Проясни се, а надвечер се замъгли и денят започна да гасне.

Случи се напълно неочаквано, внезапно, без предупреждение. Веехал разкъса въздуха, прелетя като вихър над бурените, размножи се като ехо, отразено от каменните стени на блоковете. Чудовищен страх накара пъстрата козина да настръхне, ушите да се свият, муцунките да се озъбят.

Веехал!

Мъчение и смърт!

Убийство!

Веехал!

Завесата! Завесата се пропуква!

И музика.

Успокоение.

Сирените на колите нахлуха в градините едва след това. Едва след това започнаха да сноват обезумелите хора с бели и сини дрехи. Котките гледаха всичко това от укритията си, спокойни и равнодушни. Това вече не ги засягаше.

Хората бягаха, крещяха, ругаеха. Хората изнасяха от беседките смазаните, деформирани тела, през белите чаршафи се процеждаше кръв. Хората със сини дрехи не допускаха до телената мрежа останалите, онези, които притичваха откъм блоковете. Котките гледаха.

Един от хората със сини дрехи изскочи на открито. Повръщаше и се задушаваше. Някой закрещя, закрещя ужасено. Яростно се хлопнаха вратите на кола, после отново завиха сирени.

Котките тихо мъркаха. Котките слушаха музика. Останалото вече не ги засягаше.

Пъпчивия

Потопен в мрежа от тонове, съединяващи и слепващи разкъсаната Завеса във фина прежда от музика, Пъпчивия отстъпваше, пръскайки около себе си капчиците кръв, течащи от ноктите и зъбите му. Отстъпваше, изчезваше, уловен от лепливото свързващо вещество. За последен път, вече зад Завесата, дъхна към музикантите омраза, злоба и заплаха.

Завесата се срасна, изтривайки и последните следи от разкъсването.

Музикантите

Музикантите седяха в сянката на килната на една страна, почерняла от саждите, зарита в пръстта печка.

— Успяхме — каза Керстен. — Този път успяхме.

— Да — потвърди Итка. — Но следващия път… Не знам.

— Ще има следващ път — прошепна Пашибурдук. — Итка? Ще има ли следващ път?

— Със сигурност — отвърна Итка. — Не ги ли познаваш? Не знаеш ли за какво си мислят сега?

— Не — каза Пашибурдук. — Не знам.

— А аз знам — промърмори Керстен. — Знам добре, защото ги познавам. Мислят за отмъщение. Затова трябва да я намерим.

— Трябва — рече Итка. — Трябва да я намерим най-накрая. Само тя може да ги удържи. Тя е в контакт с тях. А когато вече бъде с нас, ще си тръгнем оттук. В Бремен. При другите. Както повелява Законът. Трябва да отидем в Бремен.

Синята стая

Синята стая живееше свой собствен живот. Дишаше миризмата на озон и нагрята пластмаса, метал, етер. Пулсираше с кръвта на електричеството, жужащо в изолираните кабели, в блестящите в масленозелен цвят превключватели, клавиши и щепсели. Мигаше със стъкленото излъчване на екраните и с множеството зли, червени очи на датчиците. Пъчеше се с величието на хрома и никела си, с авторитета на чернотата си, с достойнството на белотата си. Живееше.

Респектираше. Властваше.

Дебе се размърда в прегръдките на ремъците, придържащи я върху покритата с чаршаф и мушама маса. Не усещаше болка — иглите, забити в черепа й, и зъбестите пластини, пристегнати към ушите й, вече не й причиняваха болка, само й тежеше короната от проводници. Всичко това я загрозяваше и я караше да изпитва срамно стеснение, но вече не й причиняваше страдание. Дебе гледаше вяло в мушкатото, сложено на перваза. Мушкатото беше единственото нещо в тази стая, което живееше свой, независим живот.

Ако не се смята Иза.

Иза, наведена над масата, пишеше бързо, покривайки листовете на тетрадката със ситен почерк, като от време на време почукваше с пръсти по клавиатурата на компютъра. Дебе се заслуша в пулсирането на Стаята.

— Е, малката — каза Иза, обръщайки се. — Да започваме. Спокойно.

Щракна превключвателят, забучаха моторите, потрепнаха огромните бобини, стрелнаха се кървавочервени светлинки. През кръглите, разделени на квадратчета прозорчета на екраните се понесоха в подскоци светещи мишки. Писците потрепнаха, разгънаха се като тънки паякови крачета и се плъзнаха върху хартиените ролки в нагънати линии. Дебе.

Иза гризеше химикалката, вглеждаше се в редиците цифри, плашещо равномерно изскачащи на екрана на монитора, в графиките, в правоъгълните диаграми. Мърмореше под нос, пишеше продължително в тетрадката. Пушеше. Преглеждаше разпечатките. Най-накрая изщрака превключвател.

виждаше мушкатото. Усещаше сухота в носа си, изстиваща горещина, спускаща се от челото към очите. Изтръпване, изтръпване по цялото тяло.

Иза разглеждаше разпечатките. Някои смачкваше и изхвърляше в препълнената кошница, други, отбелязани с бързи дълги драсвания на химикалката, подреждаше в подравнена купчина.

Стаята живееше.

— Още веднъж — каза Иза. — Още веднъж, малката.

Дебе.

Синият екран измагьосваше зигзаги и линии, трупаше равномерни пластове от цифри. Писецът, носейки се плавно и спокойно, чертаеше върху ролката хартия фантастичен хоризонт.

Това сме ние. Ти трябва

тя се изненада, когато чу този глас. Никога по-рано не го беше чувала — той беше по-гръмък от гласа на Стаята, по-гръмък от горещината, бушуваща в мозъка й. Иглите, от които се беше наежила главата й, завибрираха.

Музика! Музика! Музика!

Червената линия на екрана подскочи нагоре, писецът се дръпна и нарисува в треперещата линия три или четири щърбавини.

трябва с нас в Бремен.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Иза, вторачвайки се в екрана. Забравила за тлеещата в пепелника цигара, запали друга. Щракаше превключвателите един след друг, опитвайки се да овладее обезумелите екрани.

— Нищо не разбирам. Какво става, малката?

Най-накрая тя направи каквото трябваше. Изключи тока.

— Не-е-е — изрече провлачено Дебе. — Не искам, светлокоске. Не иска-а-а-ам!

Иза стана, погали я по главата и по гърба. Всички линии на екрана се понесоха нагоре, а писецът се замята диво. Иза не виждаше това.

— Горкото коте — каза тя, галейки копринената козина на Дебе. — Горкото коте. Ако знаеше колко ми е мъчно. Но ти ще послужиш на науката, котенце. Ще послужиш на познанието.

Зад раменете на Иза курсорът на компютъра се насочи надясно, изписвайки с мънички, ъглести букви „Incorrect statement“, и угасна. Напълно.

Писецът се спря върху хартиената ролка. Светещата мишка върху кръглия, разделен на квадрати екран, изписка за последен път и застина.

Иза, усетила внезапна слабост, от която й притъмня пред очите, се отпусна тежко върху бялото трикрако столче.

Музика, помисли си тя, откъде е тази…

Дебе мъркаше развълнувано, свободно и с лекота, плавно и естествено нагаждайки се към хармонията на прииждащите от всички посоки тонове. Тя откриваше в тях себе си, своето място, своето предназначение. Чувстваше, че без нея тази музика е непълна, осакатена. Гласовете, съпровождащи акордите, потвърждаваха това. Това си ти, казваха те, това си ти. Повярвай в себе си. Това си именно ти. Повярвай.

Дебе вярваше.

Ние, казваха гласовете, това си ти. Слушай ни. Слушай музиката ни. Чуваш ли?

Дебе слушаше.

Чакаме те, говореха гласовете. Ще ти покажем пътя към нас. А когато вече бъдеш с нас, всички заедно ще отидем в Бремен. При другите Музиканти. Но първо трябва да им дадеш шанс. Само ти можеш да направиш това. Можеш да им дадеш шанс. Послушай. Ще ти кажем какво да направиш, за да ги задържиш. Слушай.

Дебе слушаше.

Ще го направиш ли?

Да, каза Дебе. Ще го направя.

Музиката отговори с каскада от звуци.

Иза беше впила безжизнен поглед в мушкатото.

Погледни ме, светлокоске, каза Дебе. Черната буква „М“ на челото на котката, свидетелство, че е избраница, знакът на Паяка Преследвач, проблесна и засия с металически блясък.

Погледни ме в очите.

Нейман

— Двама — каза медицинската сестра. — Двама са. Седят в кабинета на главния лекар. Рецка им направи кафе. Но те казаха, че бързат.

— Какво може да иска от мен полицията? — Иза загаси недопушената цигара в нестабилната тенекиена чинийка на пепелника в коридора. — Не казаха ли нещо?

— Нищо не казаха. — Медицинската сестра смръщи пухкавото си лице. — Нали ги знаете, госпожо доктор. Те никога нищо не казват.

— Откъде да знам?

— Идете, госпожо. Казаха, че е спешно.

— Отивам.

Наистина бяха двама. Красив блондин, мъжага с дочена куртка и брюнет с тъмен пуловер.

При вида на влизащата Иза и двамата станаха. Тя се изненада — жестът беше необичаен дори за обикновени хора, а за милиционери беше абсолютно немислим. Полицаи — поправи се тя наум и същевременно се засрами — засрами се от стереотипа, на който неволно се беше поддала.

— Госпожа доктор Пшеменцка — констатира факта блондинът.

— Да.

— Изабела Пшеменцка?

— Да. Седнете, моля. Слушам ви.

— А, не — усмихна се блондинът. — Аз ви слушам.

— Нещо не ви разбирам, господин…

— Комисар. Това е равно на старото „поручик“.

— Имах предвид фамилията ви, не чина.

— Нейман. Анджей Нейман. А това е инспектор Здиб. Моля за извинение, госпожо доктор. Сметнах представянето за излишно, тъй като вие всъщност се познавате с мен. Вие ми се обадихте по телефона. Назовахте ме по фамилия. И по чин, както шеговито се изразихте.

— Аз? — още повече се изненада Иза. — Обадила съм ви се по телефона? Моля за извинение, още от самото начало предполагах, че е някаква грешка. А сега съм сигурна, че е така. Никога не съм се обаждала в милицията. Никога. Сбъркали сте ме с някоя друга.

— Госпожо Иза — изрече със сериозен тон Нейман, — много ви моля да не затруднявате задачата ми. Занимавам се с дело за убийство, извършено в бившата градинска зона „Роза Люксембург“, понастоящем — „Генерал Андерс“. Сигурно сте чули — трима непълнолетни, заклани със сърп, коса, кука или някакво подобно оръжие. Чули ли сте за това? Не е далеч оттук, в покрайнините.

— Чух. Но какво общо има това с мен?

— Не знаете ли? Вие се занимавате с една от жертвите на това произшествие. Косвена жертва, така да се каже. Елжбета Грубер, на девет години. Онова момиченце, което е видяло целия ход на събитията, хода на престъплението. Тя е на легло в тази болница. Чух, че вие се занимавате с нея.

— А, онова момиче, което е в кома… Не, господа, тя не е моя пациентка. Доктор Абрамик…

— Доктор Абрамик, с когото вече разговарях, твърди, че вие много се интересувате от този случай. Тази Грубер роднина ли ви е?

— Повтарям още веднъж… Никаква роднина не ми е, не я познавам. Не знаех даже фамилията й…

— Госпожо Иза. Достатъчно. Толек, моля.

Брюнетът посегна към куфарчето си и извади малък плосък касетофон „Нешънъл Панасоник“.

— При нас разговорите се записват — каза Нейман. — Разговорът ни с вас също е записан. За съжаление, не от самото начало…

Комисарят неволно се изчерви. Началото на разговора не беше записано по съвсем прозаична причина — в касетофона в този момент имаше касета с „But Seriously“ на Фил Колинс, презаписана от компактдиск. Брюнетът натисна клавиша.

— … прекъсвай, Нейман — изрече гласът на Иза. — Какво те интересува кой се обажда? Важното е какво ти казва. А казва ето какво: не бива да правиш това, което си замислил. Разбираш ли? Не бива. Какво искаш да постигнеш? Искаш да узнаеш кой е убил момчетата в градинския район? Мога да ти кажа, ако искаш.

— Да — обади се гласът на комисаря. — Искам. Моля ви да ми кажете кой го е направил.

— Направил го е онзи, който е преминал през Завесата. Когато се е надигнал веехал, Завесата се е пропукала и той е преминал. Когато Завесата се пропука, намиращите се наблизо умират.

— Не разбирам.

— Не е и необходимо — изрече рязко гласът на Иза. — Изобщо не е необходимо да разбираш. Трябва просто да приемеш за сведение, че знам какво смяташ да правиш. И знам още, че не бива да го правиш. И просто споделям с теб тази информация. Ако не ме послушаш, последствията ще бъдат ужасни.

— Момент — отговори гласът на Нейман. — Готвехте се да ми кажете кой…

— Вече казах — прекъсна го гласът на Иза.

— Повторете, моля.

— И за какво ти е нужно това? Мислиш, че можеш да направиш нещо на онзи от отвъд Завесата? В дълбока заблуда си. Той е извън твоя обхват. Но ти… Ти си в неговия обхват. Пази се.

— Вие ме заплашвате. — Това беше твърдение, не въпрос.

— Да — каза равнодушният глас на Иза. — Заплашвам. Но не от мое име. Не аз. Не мога да ти обясня много неща, много фактори, не мога да намеря правилните думи. Но едно нещо мога… мога да те предпазя. Не бяха ли твърде много жертвите? Това дете, Елжбета Грубер. Не прави онова, което си замислил, Нейман. Не го прави.

— Моля, чуйте ме…

— Достатъчно. Запомни. Не бива.

Слушалката изтрака.

— Сигурно няма да ми повярвате… — започна Иза.

— Не сме ли вече на ти? — прекъсна я Нейман. — Жалко. Това беше мило и непосредствено. На кое няма да повярвам? Че това не сте били вие? Наистина, трудно бих повярвал. А сега, моля, слушам ви. Какво планирам? Защо не бива да го правя?

— Не знам… Това не съм аз… Това не беше моят глас.

— Каква ви е малката Грубер?

— Не знам… Никаква… Аз…

— Кой уби децата при градините? — Нейман говореше тихо, без да повишава тон, но мускулите на скулите му потрепваха изразително и ритмично. — Кой беше това? Защо е извън моя обхват? Защото е ненормален, нали? Ако го хвана, ще отиде не в килията, а в болница, такава като тази? А може би точно в тази? А може би вече е бил тук? Е? Госпожо доктор?

— Не знам! — Иза неволно вдигна ръце. — Не знам, казвам ви! Не съм се обаждала аз! Не съм аз!

Нейман и инспектор Здиб мълчаха.

— Знам за какво си мислите — изрече спокойно Иза.

— Съмнявам се.

— Мислите си… Че както в онзи виц… че се различаваме от пациентите си само по това, че вечер си ходим вкъщи.

— Браво — каза Нейман, без да се усмихне. — А сега ви слушам.

— Аз… нищо не знам. Не съм ви телефонирала…

— Госпожо доктор — каза Нейман спокойно и ласкателно, както се говори с дете. — Знам, че записът на касетофон не е солидно доказателство. Че можете да отричате. Че можете, както сега е прието, дори да ни обвините в манипулация, във фалшифициране на доказателствата, в каквото поискате. Но ако наистина си ходите вкъщи заслужено, а не благодарение на нечия грешка в диагнозата, то представяте ли си какви ще са последствията, когато делото се разкрие пред обществеността? А то ще се разкрие, защото така се получи, че убитите момчета имат високопоставени родители и никаква сила не може да спре следствието, даже напротив. Знаете какво ще се случи тогава.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Ще ви кажа. Мислите си, че ако маниакът от района на градините ви е роднина или близък, няма да носите углавна отговорност за укриването му. Възможно е. Но освен углавна, има и друга отговорност. Ако се окаже, че сте крили маниак и убиец, вече няма да можете да си намерите работа нито в тази болница, нито в други болници със същата специализация по целия свят. Може да ви спаси само здравият разум. Чакам да го проявите.

— Господине… Повтарям ви, че не знам за какво е всичко това — наведе глава Иза. — Това не беше моят глас, чувате ли? Сходен е, но не е моят. Това не беше моят стил на изразяване. Аз не говоря така. Можете да попитате когото искате.

— Попитах — каза Нейман. — Много хора ви разпознаха. Освен това знам от кой апарат е обаждането. Помислете сериозно, госпожо Иза. Моля ви, престанете да се ръководите от емоциите. Имаме си работа с убийство, със зверско убийство на хора. На хора, разбирате ли? Наясно сте, че това не може да се оправдае с нищо, особено пък със загриженост за доброто на животните. Това престъпление е типична проява на параноик, маниак. За да отмъсти за котка, е убил децата, които са я измъчвали. А утре ще убие някой друг, който бие куче. Другиден ще ви види сметката на вас, защото сте смачкали бръмбар на тротоара.

— Какво искате да кажете?

— Твърдя, че прекрасно знаете какво искам да кажа. Защото ви е добре известно кой е направил това и защо го е направил. Защото сте го лекували или ще го лекувате и знаете в какво се състои, с извинение, ненормалността на пациента ви. Това е някой, който, с извинение, е побъркан на тема защита на животните.

— Господин Нейман — обади се Иза, която се тресеше и вече не можеше да овладее треперенето на ръцете си и тежестта в гърдите, — самият вие сте побъркан. С извинение. Арестувайте ме. Или ме оставете на мира.

Нейман стана. Инспектор Здиб също се изправи.

— Жалко — каза комисарят. — Жалко, госпожо Иза. Ако все пак се решите, позвънете ми.

— Няма на какво да се решавам — каза Иза. — И не ви знам телефонния номер.

— Така значи — поклати глава Нейман, гледайки я в очите. — Разбрах. Жалко. Довиждане, госпожо Иза.

Хенцлевски

— Господин Хенцлевски — каза полицейският комисар Нейман, — мислех си, че си имам работа със сериозен човек…

— Ей! — Адвокатът вдигна предупредително ръка. — Внимавайте. Не сме в комисариата. Какво искате да кажете, по дяволите?

— Виждате ли? — каза инспектор Здиб, без да крие озлоблението си. — Толкова много вицове за милиционери имаше, и толкова малко — за адвокати. А както се вижда — напразно.

— Още една дума, и ще изхвърля и двама ви през вратата — каза спокойно Хенцлевски. — Що за дрънканици? Какво си позволявате, господа милиционери?

— Полицаи, ако обичате.

— Егати полицаите. Убиецът на сина ми си ходи на свобода, а вие идвате тук да говорите глупости. Е, давайте по същество. Времето ми е пари, господа.

— Прекалено много говорите — каза Нейман. — Като подкарате — и не можете да спрете. Говорите с нас, и което е по-лошо — и с други. И заради това се проваля цялото дело, господин адвокат.

— Какво се е провалило? По-ясно, господа.

— Говори ли ви нещо фамилията Пшеменцка? Доктор Пшеменцка, от психиатрията.

— Нямам познати психиатри. Каква е тя?

— Тя е една, която знае всичко, което сме планирали. И не го знае от нас. Излиза, че го знае от вас. А ако е така, значи тя не е сама.

— Глупости, bullshit — изправи се Хенцлевски. — За плана знаем само аз и вие двамата. Не съм говорил на никого за него. Вие сте тези, които охкахте и стенехте, че не можете да направите нищо без знанието на началството. Значи сте го уведомили, а началството най-вероятно е уведомило половината град, включително и доктор Пшеменцка, или както там се казва. Quod erat demonstrandum, или което и трябваше да се докаже. Жалко, господа. И вие грешите, господин Здиб. Във вицовете за милиционерите има доста истина.

— Не сме казвали нищо на никого — почервеня инспекторът. — На никого, чувате ли? Нито на началството, нито на жените ни. На никого.

— Добре, добре. Няма чудеса. Освен ако… Тази лекарка от психиатрията, както казвате, може просто да ви занася. Да блъфира. Какво ви каза? Кога? При какви обстоятелства?

— Чуйте сам. Дай касетофона, Анджей.

Седяха, пушейки цигара след цигара. Нейман наблюдаваше как в отсрещната къща един плешив тип с помощта на няколко приятели монтираше на терасата си огромна чиния, явно, ако се съди по цвета й — сателитна антена. От съседния балкон, на който стоеше ярко боядисан кон на колелца, до монтажниците се дотътри петнисто морско свинче. Плешивият, без да пуска чинията, го изрита. Свинчето падна от балкона. Нейман не погледна какво е станало с него. Намираха се на осмия етаж.

— Така-а-а — каза адвокатът, след като изслуша записа до края. — Тя какво, да не й е там домът на тази лекарка? Нали знаете вица…

— Знаем го — каза инспектор Здиб.

— Завесата. Каква завеса? И този… вехал, или какво беше… някаква безсмислица. Тази лекарка… Пшеменцка?

— Пшеменцка.

— Познавате ли я? Проверихте ли какво представлява?

— Проверихме. Млада, без голяма клинична практика, малко контакти с пациентите. Занимава се с някакви изследвания. Нещо сложно, мамка му, свързано с мозъчни вълни и неврони, не помня точно какво.

— Безумната госпожа доктор Франкенщайн — намръщи се адвокатът. — Знаете ли какво? Аз не бих се притеснявал за цялата тази работа.

— А аз — напротив — каза Нейман. — Нещо повече, вече се притесних. Господин Хенцлевски, при нас нещата все още не са приключили, чистката продължава. Някой може да е заинтересован да ме прецака. Една леко перната лекарка е не по-лошо оръжие за провокация от всяко друго. Трябва да проуча тази възможност.

— Вие сте егоцентрик, господин Анджей — изрече Нейман. — Вашата личност в цялата тази история е, с извинение, маловажна.

— Дори и да е така — усмихна се комисарят, — изобщо не бих се огорчил. Но и вие май се заблуждавате, драги господин Хенцлевски. След обаждането на госпожа докторката бих си заложил главата, че синът ви е убит от случаен луд. Това не е било никакво отмъщение. Няма значение кого сте защитавали по време на военното положение и за какво сте го правили, и на колко секретари сте направили мръсно. Вие не сте Пясецки. Да ме прощавате.

— Извод? — Адвокатът леко се изчерви.

— Много прост. Ако това е някой луд, от гледна точка на закона той е болен човек. Болен, разбирате ли, господин адвокат?

— Когато чуя такива неща, започват да ми тракат зъбите! — избухна Хенцлевски. — Болен, кучи син! Той моя Мачек… Болен!

— Разбирам ви. И моите зъби тракат. Но нищо няма да успеем да направим и това ясно ни го каза тази лекарка. Да предположим, че е блъфирала, че не знае нищо за плана ни. Но може да се е досетила, защото ме предупреди. Ясно ме предупреди.

— Вие сте открили в дрънканиците й предупреждение? И какво е то?

— Не се преструвайте. Тя ме предупреди да не пробвам да хващам този откачен във вид на студено месо. Мога да го арестувам чрез нежни увещания, да му сложа усмирителна риза и да го предам на специалистите. За да се лекува.

— Вие сте уплашен, господин Анджей, и затова сте разбрали всичко неправилно. — Адвокатът сплете пръстите на двете си ръце. — Аз също чух този запис. И главно значение в него имаше нещо друго. Слушайте, нека да поиграем. Аз ще бъда вие, а вие — вашия полковник или главен полицейски инспектор, както му се вика сега, ако не се лъжа. Докладвам, господин главен инспектор. Анализирах странния разговор с госпожа доктор Хикс. Учуди ме, че тя неколкократно употреби думи, от които следва, че заподозреният умопобъркан е изключително опасен. Това заседна толкова дълбоко в подсъзнанието ми, че когато се стигна до среща лице в лице, нервите ми не издържаха. Когато видях, че той ме напада с опасно оръжие, аз се възползвах от служебното си оръжие, без да пристъпвам границите на законната самоотбрана. Е, какво? Добре ли се получи господин инспектор? Добра ли е интерпретацията?

— Можете да си я заврете отзад тази интерпретация — отговори спокойно Нейман. — Така, разбира се, би ми отговорил главният инспектор. Господин адвокат, вие много добре знаете какво означава законната самоотбрана на въоръжен полицай, който при това знае, че си има работа с някой не напълно вменяем. Това не ви е Америка. Нямам намерение да попадам в затвора.

Адвокатът се замисли и повече от минута мълча.

— Е, добре — каза той най-накрая. — Може би наистина имате право, господин Нейман. И така, какво ще правим?

— Ще разтрогнем договорката ни.

— Май отивате твърде далеч, не мислите ли? Разбирам, че стрелбата не влиза в играта, както и никакви други сериозни злополуки. Но този тип може да окаже съпротива. Да избяга. Може да се спъне и здравата да се пребие. Чувал съм от моите клиенти за доста такива нещастни случаи. А между другото, знаете ли колко от клиентите ми живеят във Варшава?

— И какво значение има това?

— Това има много голямо значение. Ето какво е предложението ми: договорката ни остава в сила. Предлагам изгодни условия. Ако ми предоставите възможност лично да участвам в акцията, за удоволствието да докосна с ръка и крак убиеца на сина ми, ви гарантирам подкрепата на много високопоставени лица в случай на по-нататъшни чистки в полицията, свързани с каквито и да било непредвидени усложнения в нашия план. Ако се наложи, моите приятели от Варшава ще успокоят и госпожа Пшеменцка, не се бойте. И, както се договорихме, ще има конкретно финансово възнаграждение за вас двамата.

— Тримата — обади се инспектор Здиб.

— Как така, по дяволите? — започна да нервничи Хенцлевски. — Тримата? Трима е голям брой хора, името им е легион, мамка му. За какво ви е трети?

— За достоверност на рапорта. При нас винаги така се прави. Действаме по трима. Идеите са ваши, господин адвокат, техническото изпълнение — наше. Разбираме от това.

— Поне надежден ли е третият?

— Сто процента, или hundred per cent.

— Така да бъде — намръщи се адвокатът. — Е? Господин Нейман, надявам се, че сте доволен?

— Не докрай — каза комисарят. — Толек? Не ти ли се струва…

— Би трябвало да мине добре — рече инспекторът. — Само едно нещо леко ме безпокои. Не сме ли прекалено уверени, че това е психично болен? Може да е някакъв „зелен“, „грийнпийс“, разбирате ли? Природозащитния Видял е, че децата измъчват котка, и е реагирал. Четох за подобен случай, май беше в „Пшекруй“11. Някакви типове ослепили куче или котка, не помня какво точно. Докато четях статията, чувствах как авторът й излива негодуванието си, мъката си, жаждата си за мъст. А някой друг би реагирал иначе. Би взел нож, брадва, тояга и би отмъстил за кучето си.

— Същата работа — каза Хенцлевски. — Който реагира така, явно е чалнат. Quod erat demonstrandum.

— Съвсем не е същото — подзе Нейман. — Манията на тема животни може да не минава за болест при психиатрите. От тяхна гледна точка това може да е напълно нормален тип и ще му повярват, когато разкаже как именно сме го спипали и какво сме му направили тогава.

— През своята кариера съм виждал мнозина, които са разказвали какво им се е случило в милицията — изрече адвокатът, усмихвайки се накриво. — Но не помня нито един, на когото да са повярвали официално. А дори и да разкаже как точно сме го спипали, какво от това? Смятате, че някой ще се разчувства заради глупавата котка?

— Може и да не се разчувства — каза Здиб. — А какво ще стане, ако котката я чуе някой, който няма нищо общо? И дотича да види какво става?

— Шегуваш се, Толек — размаха ръце Нейман. — Някой, който няма нищо общо, няма да се заинтересува. Кой може да го е грижа за някаква котка?

— Между другото, котката — каза Хенцлевски. — Трябва да го организираме.

— С това не би трябвало да има проблеми — заяви Нейман. — Пълно е с котки. Децата на съседката ми например имат котка. Би трябвало да стане.

Иза

Иза лежеше спокойно, сякаш се боеше да не би и с най-малкото си движение да изплаши този отдалечаващ се, неуловим сигнал на лъжливия, неосъществил се оргазъм. Притиснатият към нея мъж дишаше спокойно, равномерно, явно вече потапяйки се в дрямка. Бучеше аларма, далечна и тиха.

— Хеню — обади се тя.

Мъжът потрепна, изтръгнат от полудрямката, и приближи лице до голата й гръд.

— Какво, Изуня?

— Нещо не ми е добре, Хеню.

— Пак ли? — уплаши се мъжът. — По дяволите, трябва по някакъв начин да го регулираш този твой цикъл, Иза.

— Не е това.

Мъжът изчака известно време. Иза не продължи.

— А какво е? — попита той най-накрая.

— Хеню… Симптом на какво са случаите на амнезия?

— Защо питаш? Имала ли си такива случаи?

— Напоследък — често. Доста продължителни. Освен това и халюцинации. Главно слухови.

Мъжът хвърли бърз поглед към часовника си.

— Хеню.

— Чух те — промърмори той малко нетърпеливо. — И какво? Ти си специалист. Каква е твоята диагноза? Anaemia cerebri12? Начални признаци на шизофрения? Тумор на главния мозък? Някаква друга гадост? Иза, всеки психиатър намира в себе си най-различни подобни симптоми, това е просто професионално заболяване. Трябва ли да ти казвам колко малко знаем за мозъка, за протичащите в него процеси? Според мен просто си се преуморила. Не трябва да прекарваш толкова време със своите котки, при тази апаратура. Нали знаеш колко е вредно всичко това: високочестотните полета, излъчването на екраните. Остави всичко за известно време, вземи си отпуска. Почини си.

Иза се надигна, облегната на лакътя си. Мъжът, легнал по гръб, галеше гърдата й със заучено механично движение, което тя не обичаше.

— Хеню?

— А?

— Бих искала да ме изследваш. С електроенцефалограма или изотопи.

— Може, защо не. Обаче…

— Моля те.

— Добре.

Помълчаха.

— Хеню?

— Да?

— Елжбета Грубер. Ти я лекуваш. Какво й е всъщност?

— Интересува ли те това? Да, дочух. Доста странен случай, Иза. Доведоха я в шок, с типични признаци на кръвоизлив. Почти веднага изпадна в кома, и оттогава няма нито подобрение, нито някакви изменения. Клоня към мнението, че наред с шока у нея е започнал някакъв възпалителен процес.

— Летаргичен енцефалит?

— Да. Защо питаш?

Иза извърна глава През прозореца, заедно с поредния отчаян вой на аларма, се разнесе кучешки вой — накъсан, все по-силен.

— На такъв бих му откъснал краката — промърмори мъжът, гледайки към прозореца. — Сигурно има проблеми в работата или вкъщи, а си го изкарва на животинките, гадината.

— Веехал разкъсва Завесата — изрече спокойно Иза.

— Какво?

— Веехал. Гласът на изтезавано животно. Гласът на отчаянието, безизходицата, страха, болката, лишаваща от съзнание.

— Иза?

— Викът, който не е вик. — Иза заговори по-гръмко: — Веехал. Веехал разкъсва Завесата. Така говореше… Ела Грубер. Тя е видяла това.

— Изглежда… — изстена мъжът. — Иза! Тя не е можела… Момичето е в безсъзнание! За какво говориш?

— Тя разговаря с мен. Разговаря и ми нареди да направя нещо.

— Иза, наистина трябва да си вземеш отпуска. — Мъжът я погледна, въздъхна. — Но първо ще дойдеш при мен, за да те изследвам. Това е заради този проклет стрес, заради мръсната работа, всичко е заради нея. Не бива да я вземаш толкова навътре, Иза.

— Хеню… — Иза се надигна в седнало положение. — Не разбираш ли какво ти говоря? Ела Грубер говори с мен. Аз я чувах. Тя е видяла…

— Знам какво е видяла. Това по всяка вероятност е послужило като причина за шока и кръвоизлива. Тя е била свидетелка на убийствата в градинския район.

— Не.

— Как така не?

— Това е било по-късно. Тя не го е видяла. Видяла е… дъската, сложена на главата на котката, зарита до шията в земята. Краката, драскащи по тази дъска. Очите… две кълбенца…

— Господи! Иза? Откъде знаеш… От кого?

— Музи… кантите…

— Кой?

Иза склони глава върху притиснатите към гърдите й колене и се разтресе в плач.

Мъжът мълчеше. Той си мислеше за това колко безпомощни са жените, колко силно ги управляват женските емоции, пречейки им да работят, пречейки им да се наслаждават на живота. За това какво огромно нещастие е тази феминизация на цели предприятия, абсолютно неподходящи за жени. Мислеше си, че с Иза наистина се случва нещо лошо. Тревожеше се. Това продължи кратко. А после надделя по-важна тревога — какво да каже на жена си, когато се прибере вкъщи. През този месец вече беше изразходвал всички подходящи оправдания.

Помисли си, че непременно трябва да изследва Иза, да й направи електроенцефалограма, да проведе тестове. Би могъл да направи това още във вторник, но беше обещал на един свой колега, че във вторник ще отиде в градината му, за да му помогне с изтравянето на къртиците там. „По дяволите — помисли си той, — забравих да взема стрихнин от болницата днес“.

— Вземи си отпуска, Иза — каза той.

Синята стая

— Марилке! — извика Иза, гледайки към покритата с бял чаршаф и мушама празна маса, разхвърляните кабели, игли, датчици, кожени ремъци и катарами. — Марилке!

— Да, госпожо доктор?

— Къде ми е котката?

— Котката? — учуди се лаборантката.

— Котката — повтори Иза. — Тази на ивиците. С която работех напоследък. Какво се е случило с нея?

— Как какво? Та нали вие самата…

— Какво аз?

— Вие ми наредихте да я донеса… О, клетката е тук. После ми наредихте да донеса мляко. Аз донесох, вие нахранихте котката…

— Аз?

— Да, госпожо доктор, вие. А после отворихте прозореца. Не помните ли? Котката скочи на перваза. Аз даже ви казах тогава, че тя ще ви избяга. И котката избяга. А вие…

— Какво аз? — Иза чуваше музика. Тя потърка лицето си с длан.

— Вие се засмяхте…

„Трябва — помисли си Иза, — трябва да отида при Ела Грубер.

Защо? Откъде накъде?

Трябва да отида при Ела Грубер.

Защо?

Ела Грубер ме вика.“

Дебе

Дебе бягаше, ту бързо местейки лапки, ту протягайки ги в плавен скок. Тя знаеше накъде отива. Далечната музика, далечният зов на тихата мелодия безпогрешно й сочеха пътя.

Тя дотича до края на храстите, отвъд които асфалтът блестеше като повърхността на отровена река. По него, гърмейки и съскайки като дракон, премина, като се тресеше, голям и тежък автобус.

„Трябва да се сбогувам с нея — помисли си Дебе. — Докато не съм си тръгнала, трябва да се сбогувам с нея. И да я предупредя. За последен път. Интересно, къде ли може да е Бремен?“.

Тя отскочи.

Приближаващата се кола я заслепи с фаровете си. За миг тя забеляза червените месести устни на човека, даващ газ и рязко завъртащ волана. Колата зави към нея, тя почувства, че машината е изпълнена с бяс, решимост, жажда да убива. Успя да се изплъзне в последния момент и порив на вятъра заглади козината й.

Побягна покрай живия плет — малка раирана сянка.

Locus terribilis

Котките бяха навсякъде — неподвижни, с вдигнати глави; гледаха и се вслушваха. Обръщаха глави подир преминаващата Дебе, поздравяваха я с мяукания, примижаваха с уважение. Нито една не се помръдна, не се приближи. Знакът на Паяка Преследвач на челото на котката плаваше в мрака с призрачна светлина.

Тя чувстваше, че това място е странно и опасно. Долавяше с възглавничките на лапичките си пулсирането на земята, чуваше нереални шептящи гласове. След малко зад завесата от трепкаща мъгла видя… огън и кръстове, преобърнати, забити…

Дебе замърка в такт с мелодията. Картините изчезнаха.

В далечината забеляза нещо черно — останки от печка, зарита в пръстта, като останките на овъглен танк на полесражението. Около печката имаше три дребни силуета, тъмни на фона на небето. Тя се приближи.

Черно куче с изкривена лапа.

Стар плъх с дълга мустаката муцунка.

И дребен хомяк с червеникава козина.

Музикантите.

Жългага стая

— … побягнал разбойникът с всички сили — четеше монотонно бабата — и докладвал на главатаря. „Най-страшното не е, че загубихме къщата — казал той. — Но вътре има страшна вещица, която ми се нахвърли и раздра лицето ми с нокти. Зад вратата се е притаил човек, въоръжен с нож. А в двора си е устроило леговище черно чудовище, което ме удари с тояга. А на покрива седеше съдия, който крещеше: «Дайте ми го, дайте ми го!».“

Момчето се засмя със звънлив гласец.

— И какво става по-нататък? Чети, бабо!

— И това е краят на приказката. Разбойниците избягали и никога повече не се върнали, а кучето, котката, магарето и петелът останали в горската къщурка и живели дълго и щастливо.

— И не отишли там… там, накъдето били тръгнали?

— В Бремен? Не. Мисля, че не. Останали в къщурката и заживели там.

— Ааа… — Момчето се замисли, смучейки пръста си. — Жалко. Наистина е трябвало да отидат там. Това е искало кучето, когато го изгонили, защото вече било много старо. Много е лошо така. Никога няма да позволя да изгонят нашата Писана, дори и да стане ужасно стара.

Венердина вдигна главица и погледна момчето с жълтите си загадъчни очи.

— Спи, Мариушек. Късно е вече.

— Да — отвърна съненото момче. — Дори когато бъде съвсем стара. При нас и без това няма мишки. А те е трябвало да отидат в този Бремен. Те всички са били… Не взимай Писана, бабо. Нека спи при мен.

— Не бива котката да спи при теб…

— А аз искам да остане.

Ела Грубер

Иза тръсна глава, събуждайки се, и прекара ръка по чаршафа. Навън беше тъмно. Тя седеше в леглото и докосването я изуми със своята непривичност, с твърдата и искрена увереност, че…

Не трябваше да бъде тук.

— Чуваш ли ме? — попита момичето, лежащо на леглото.

Иза кимна, потвърждавайки това, което беше невъзможно. Очите на момичето бяха пусти, стъклени, по брадичката й като змийче течеше лъщяща струйка слюнка.

— Чуваш ли ме? — повтори момичето с леко фъфлене, като неловко помръдваше покритите си с бели налепи устни.

— Да — каза Иза.

— Това е добре. Исках да се сбогувам с теб.

— Да — прошепна Иза. — Но нали това…

— Е невъзможно? Това ли искаше да кажеш? Не се притеснявай. Не ни провървя, изобщо не ни провървя, светлокоске. Искам да се сбогуваме. Може би това ще ти се стори странно, но… обикнах допира на дланта ти. Изслушай ме внимателно. Ако тази нощ се разрази веехал, Завесата ще се разкъса. Не знам дали ще успеем да удържим… онези. Затова трябва да бягаш оттук. Какво трябва да направиш? Повтори.

— Не знам — простена Иза.

— Трябва да бягаш! — извика Ела Грубер, мятайки глава по възглавницата. — Да бягаш колкото се може по-надалеч от Завесата. Не се опитвай нищо да разбереш — вярвай на това, което виждаш. Струва ти се, че бълнуваш, че това е сън, кошмар, но онова ще бъде реалност. Разбираш ли?

— Не… Не разбирам. Аз… полудяла съм, нали?

Момичето мълчеше, вглеждайки се в тавана със зеници, дребни като главите на топлийка.

— Да — каза тя. — Всички са полудели. Вече отдавна. Още едно безумие, малко безумие на върха на огромна планина от безумия. Този последен веехал, който не би трябвало да го има. Кой знае, може да е днес? Слушаш ли ме?

— Слушам те — отговори Иза напълно спокойно. — Но аз съм психиатър. Много добре знам, че ти не можеш да говориш с мен. Ти се намираш в болницата и си в кома. Това не си ти. Гласът, който чувам, е имитация на болния ми мозък. Това е халюцинация.

— Халюцинация — повтори момичето, усмихвайки се.

„Това е спазъм на лицевите мускули, просто спазъм — помисли си Иза, — няма нищо свръхестествено. Нищо свръхестествено.“

Тя почувства как косите на тила й настръхват.

— Халюцинация, казваш — провлачи Ела Грубер. — Или това, което в действителност не съществува. Фалшив образ. Нали?

— Да.

— Това може да се чуе. Може да се види. Но не съществува, така ли?

— Да.

— Колко много се различаваме, аз и ти. Уж моят мозък е по-слабо развит от твоя, но аз, например, знам, че това, което виждам и слушам, го има. Съществува. Ако не съществуваше, как би могло да се види? А ако съществува и има зъби, нокти и жило, то от него трябва да се бяга, защото то може да те осакати, да те смачка, да те разкъса. Именно затова трябва да бягаш, светлокоске. През разкъсалата се Завеса ще дойдат халюцинации. Това е добро определение за нещо, което няма собствен облик, но го придобива в мозъка на онзи, който го гледа. Колко би могъл да издържи мозъкът на това изпитание? Малцина успяват. За последен път ти казвам: сбогом, светлокоске.

Главата на Ела Грубер безсилно падна настрани, вперила в Иза мъртвото си, изцъклено око.

Котката

— Време е вече. Сега — прошепна Хенцлевски.

Нейман погледна часовника си. Беше девет и двайсет и три. Докато гледаше, последната цифра затанцува като скелет в анимационен филм, превръщайки се в четворка. На релсите отвъд градинките, в дълбокия, обрасъл с офика строителен изкоп, бучеше и трещеше влак.

— Какво чакаме, мамка му? — започна да нервничи адвокатът.

Нейман измъкна от найлоновата си торбичка дебел вързоп, омотан с множество кърпи и ютено въже. От вързопа се подаде черно-бяла котешка муцуна, а от другата страна — опашка и задни лапи.

Нейман измъкна от джоба на сакото си клещи, омотани с оранжев изолирбанд.

По-нататък, зад беседките, Здиб, стаил се до Венда, мъчително гърголещ през запушения си нос, потрепна от вопъла, който долетя до него откъм градините.

— Господи! — подсмъркна Венда. — Сигурно боли много…

Котките в Доловете се притиснаха към земята, показаха белите си зъби, свиха уши.

Музикантите бяха готови, и четиримата.

Здиб

Бученето на влака утихна, ехото му се носи още малко по бетонните стени на блоковете. И тогава чудовищният вопъл откъм градинките се повтори, експлодира като граната, издигна се неправдоподобно високо, вибриращ, накъсан, страховит.

— Богородице! — извика Ванда. — Толек! Това не е котка!

Здиб скочи, разкопчавайки якето си, и извади пистолета си от кобура. Ревът — това вече беше рев, а не вопъл — се скъса като срязана с ножици стоманена жица. Здиб побягна. Прескочи живия плет, проправи си път през храсталака от цариградско грозде. В този момент нощта се разцепи от втори крясък, още по-чудовищен от първия, кратък, накъсан.

— Андже-е-е-ей!!! — извика инспекторът.

Понесе се през коловете с домати и налетя на пълно с вода буре, отблъсна се от него като от стена, спъна се, падна, скочи, подхлъзна се, отново падна, инстинктивно се подпря с ръка, заби дулото на пистолета Р-83 в мократа земя. Зад себе си чуваше проклятията на Венда, който се беше натъкнал на еластичната преграда на телената мрежа.

— Андже-е-е-ей!!!

Отново се спъна. Видя в какво. И започна да крещи.

Нейман нямаше глава.

Нещо го удари в гърдите. Здиб падна на колене и закрещя, задъхвайки се. Крещя до болка, също такъв крясък кънтеше в ушите му. С рязко, некоординирано движение отблъсна от себе си ръката в окървавен поплинов ръкав, от който стърчеше плъзгава, гладка, белееща се в околния мрак кост.

На моравата, на ясния фон на рехавите редове слънчогледи, седеше нещо. Нещо огромно. Огромно като товарен камион. Тъмносиньото небе, оцветено с далечен неон, леко изсветля зад гърба на седящия на тревата великан — сякаш нещо огромно прелетя през небето и нощта, оставяйки подир себе си светеща следа.

Поредният влак, излязъл на железопътния прелез, изплющя храсталака с ярък бич от светлина. Здиб отвори уста и захриптя.

Приклекналото върху моравата гърбаво чудовище с огромен, покрит с израстъци търбух, се беше озъбило и повдигаше тялото на Хенцлевски с кривите си лапи. Фаровете на влака осветиха в градините хиляди движещи се сенки. Здиб хриптеше.

Чудовището раззина пастта си и с едно движение, с хрущене отхапа главата на Хенцлевски, след което със замах запрати тялото надалеч. Здиб чу как то се удари в някаква конструкция от гофрирана ламарина. По бедрото му като топла вълна течеше урина. Той вече нищо не виждаше, но знаеше, усещаше, че чудовището, ритмично местейки късите си лапи с огромни стъпала, идва към него.

Здиб хриптеше. Много му се искаше да направи нещо. Каквото и да е.

Но не можеше.

Капките

Музиката, слепваща Завесата, се накъсваше, разпадаше се на еластични късчета. Пукнатината се увеличаваше, от отвъдната страна пълзеше кълбяща се, воняща мъгла, огромни перести облаци, изпарения, наситени с тежест, като съсирек от влага, смесен с киселинния градски смог. По покривите, по асфалта, върху стъклата на прозорците, върху колите падаха първите редки капки.

Падаха жълти капки, съскащи при съприкосновението с метала, промъкваха се в процепите и пукнатините, където разтапяха изолацията на кабелите и гризяха медните проводници.

Падаха кафяви капки, едри и лепкави, и там, където падаха, тревата побледняваше, листата се свиваха на фунийки, стъблата и клоните почерняваха.

Падаха мастиленочерни капки, и там, където падаха, бетонът се разтапяше и изпаряваше, тухлите се размекваха, а мазилката се стичаше по стените като сълзи.

И падаха прозрачни капки, които изобщо не бяха капки.

Рената

Рената Водо имаше безобидна натраплива идея, странен навик — винаги, когато си лягаше, проверяваше дали е свален капакът на клозетната чиния и дали вратата на тоалетната е заключена. Тоалетната, свързана с тайнствен и враждебен лабиринт от канали и тръби, беше заплаха — тя не можеше да остава отключена; нали от нея можеше да излезе „нещо“, което да свари спящата Рената неподготвена.

Тази вечер Рената, както обикновено, свали капака. Събуди се от тревога, обляна от студена пот, трепереща като риба на сухо, и се опита да си спомни дали е заключила вратата, Вратата на тоалетната.

„Заключих я — помисли си тя, заспивайки. — Разбира се, че я заключих“.

Тя грешеше. Но това нямаше никакво значение.

Капакът на клозетната чиния започна бавно да се повдига.

Барбара

Барбара Мазанек панически се боеше от всякакви насекоми и червеи, но истински, предизвикващ прилив на адреналин страх и разтреперване на цялото тяло пробуждаха у нея стоножките — плоско-обли, чевръсти, кафяви чудовища, въоръжени с щипци накрая на коремите си. Барбара дълбоко вярваше, че тази бързо движеща се, вмъкваща се във всеки процеп гадина само чака удобен случай, за да изпълзи в ухото й и да изяде целия й мозък отвътре. Когато лагеруваше на палатка, всяка нощ грижливо запушваше ушите си с тапи от памук.

През тази нощ тя се събуди разтревожена и неволно притисна лявото си ухо към възглавницата, а дясното прикри с рамото си.

Това нямаше никакво значение.

През притворените врати на балкона започнаха да се вмъкват и да щъкат из стаята милиарди пъргави насекоми. Очичките им светеха в червено, а щипалата на края на коремите им бяха остри като бръсначи.

Музикантите

— Край — каза Керстен. Дебе мълчеше, седнала неподвижно, с широко разтворени очи, леко помръдвайки черния край на опашката си.

— Край — повтори кучето. — Итка, не можем да направим нищо. Нищо. Чувате ли? Пашибурдук, престани, това няма смисъл.

Хомякът престана да свири и застина, вдигнал нагоре черните копчета на очите си. „Такъв си е той — помисли си Керстен, — няма да се промени. Всичко трябва да му се повтаря по два пъти. Е, все пак е само хомяк.“

Дебе мълчеше. Керстен легна, отпуснал муцуна върху лапите си.

— Не се получи и няма защо да се продължава с опитите — каза той. — Завесата се скъса окончателно и този път не можем да я залепим. Те преминаха. Отвъдните. Завесата скоро ще се срасне сама, но няма нужда да ви казвам…

— Няма нужда — озъби се Итка. — Няма нужда, Керстен.

— Този град все още има някакви шансове. Докато Пъпчивия не е преминал отсам, градът все още има шансове.

— А другите градове? — обади се неочаквано Пашибурдук.

Керстен не отговори.

— А ние? — попита плъхът. — Ще останем ли?

— Защо?

Итка седна, навеждайки заострената си муцуна.

— А после… Съгласно плана?

— Виждаш ли други решения?

От далечината, откъм селището, до тях достигна звук. Звукова вълна. Керстен настръхна, а Пашибурдук се сви на червеникава топка.

— Прав си, Керстен — каза Итка. — Това е краят. Отиваме в Бремен. Там чакат останалите.

Плъхът се обърна към Дебе, която продължаваше да седи неподвижно, като пухкава раирана статуя.

— Дебе… Какво ти е? Не чуваш ли? Край!

— Остави я, Итка — промърмори Керстен.

— Имаш такъв вид — изсъска плъхът на котката, — сякаш ти е мъчно за тях. Какво, Дебе? Мъчно ли ти е?

— Какво знаеш ти, Итка — измяука тихо, зловещо котката. — Мъчно? Може и да ми е мъчно за тях. Мъчно ми е за докосванията на ръцете им. Мъчно ми е за шумоленето на дъха им, когато спят. Мъчно ми е за топлината на коленете им. Мъчно ми е за нашата музика, която, едва разпозната, вече е загубена. Защото тази музика не е нужна никому и вече никога няма да спасим никого с нея. Защото всяка минута, всяка секунда на хиляди места на тази планета се разнася веехал и той ще се разнася все по-често. До самия край. Мъчно ми е и за вас. За теб, Итка, и за Керстен, и за Пашибурдук. Мъчно ми е за вас, изгубилите, принудени да бягат. И за себе си ми е мъчно, защото така или иначе ще тръгна с вас, ще тръгна като една от вас. Макар че в това няма никакъв смисъл.

— Грешиш, Дебе — изрече спокойно Керстен. — Ние не бягаме. Този път не ни провървя. Но в Бремен… в Бремен чакат другите. От незапомнени времена музикантите отиват в Бремен. А когато станем повече, и музиката ни ще бъде по-силна, и някога ще затворим Завесата веднъж завинаги, ще я превърнем в непроходима стена. Затова грешиш, когато казваш, че музиката ни не е нужна. И че си я загубила. Не е вярно. Много добре знаеш.

— Чувствата надделяват над разума ти, Дебе — добави Итка. — Какво от това, че този град ще се обезлюди? В края на краищата те са си го заслужили. А ти… ти си мислиш за спасяването на единици. Отделни хора, тези, които обичаш? Това е неразумно. Мисли си за биологичния вид. Личностите нямат значение.

Котката внезапно се изправи, протегна се, измери плъха със зелен, зъл поглед, в който след секунда заблестя и кръвната омраза между двата биологични вида. Итка дори не трепна. Той гледаше как тя се отдалечава настрани, между магарешките бодили и балдахините от треви, надменна, горда и непобедима. До края.

— Сантиментална идиотка — промърмори той, когато вече беше сигурен, че котката няма да го чуе.

— Остави я — каза Керстен. — Не можеш да я разбереш.

— Мога — озъби се плъхът. — Само че не искам. Не искам и да обяснявам защо. Много по-важно е, че тя е с нас. Тя е добър Музикант. Керстен, може би най-накрая ще вървим, а?

— Да вървим? — усмихна се кучето. — Защо да вървим, като можем да се возим?

Дитер Випфлер

Дитер Випфлер потърка очи с опакото на ръката си, опитвайки се да овладее треперенето си, гаденето и виенето на свят. Избърса изпотените си ръце в панталоните, хвана волана, потегли, когато светна зелено. Не знаеше къде е. Със сигурност това не беше пътят към Швецко, на който би трябвало да се намира.

Улиците бяха пусти, безлюдни, като в лош сън. Дитер Випфлер затвори очи, зажумя силно, след това ги отвори. „Какво правя тук — помисли си той, докато преминаваше покрай последната спирка на трамваите, — къде съм? Какво правя тук? Какво става с мен, verfluchte Scheisse, ich muss krank sein13. Аз съм болен. Отровил съм се с нещо. Трябва да спра. Не мога да карам в такова състояние. Да спра. Това, което лежеше край пътя, не може да е било труп. Трябва да спра!“.

Дитер Випфлер не спря. Той отмина последната трамвайна спирка и градинския район, продължи нататък по посипания със сгурия път, покрай ужасна пустош, същински лунен пейзаж. Караше, макар и да не искаше да го прави. Не знаеше какво става с него. Не можеше да знае.

Като зад изтъняла, трепкаща завеса Дитер Випфлер виждаше заострената, стройна кула на църква, пламтящи огнени езера. Виждаше дървени скелета и висящите от тях осакатени тела.

Das ist unmöglich!

Виждаше дребен човек в черно, размахващ разпятие, крещящ…

Das ist unmöglich! Ich träume!14

Locus terribilis!

Огромният камион се движеше леко, мачкайки с колелата си сгурията, отпечатвайки в ивиците глина зъбестите следи от грайферите на гумите. На синята стена на голямото ремарке се виждаше надпис, направен с големи, мъртвешко бледи букви:

А отдолу се виждаше и името на града:

Жълтата стая

Момчето спеше неспокойно, въртеше се. Венердина наостри уши, напрегна слуха си.

Нещото, което бавно пълзеше по стената, нямаше устойчива форма — то беше черно петно, кълбо от тъмнина, пулсираща, раздуваща се, шареща в мрака с дългите си пипалца. Козината на врата на Венердина се изправи като четка.

Гадината, вече на перваза на притворения прозорец, се изду, започна да се втвърдява и да се надига върху кривите си крайници. Наежи се с израстващи шипове, вдигна нагоре жилеща опашка.

Котката смени позата си. Изпъна се леко, протегна двете си лапи, подаде ноктите си. Гледаше чудовището с широко отворени очи, свила уши, озъбена.

Чудовището се поколеба.

„Само опитай, каза Венердина. Само опитай. Дошъл си да убиваш спящи, опитай да се изправиш срещу тази, която бодърства. Обичаш да носиш болка и смърт? Аз също. Е, влез, ако смееш!“.

Тварта не се помръдна.

„Махай се“, каза котката с презрение.

Стаеното на прозореца кълбо от тъмнина, черно като небитието, се сви, спадна. И изчезна.

Момчето застена в съня си, обърна се на другата страна. Задиша равномерно.

Венердина обичаше да слуша как той диша.

Иза

Ела Грубер беше мъртва. Очите й бяха отворени, но Иза беше сигурна, че е мъртва. Не беше сигурна какво трябва да направи. В този момент се отвори вратата. Влезе една медицинска сестра.

— Боя се, че… — започна Иза и млъкна.

Пухкавото лице на медицинската сестра, доскоро симпатично-наивно, се беше променило. Сега това беше лицето на идиотка, кретенски усмихваща се слабоумна.

Без да забележи Иза, медицинската сестра се приближи до леглото на Ела Грубер и с безсмислено, машинално движение поправи възглавницата. Взе една чаша от масата наблизо. Загледана през прозореца, строши чашата в шепата си. От дланта й потече струйка кръв. Медицинската сестра не обърна внимание на това, лицето й дори не трепна. Нави левия си ръкав и с едно от парчетата разсече вътрешната страна на ръката си с рязко, внезапно движение — от сгъвката на лакътя до самата длан, после повтори. Кръвта пръсна върху бялата престилка, върху лъщящата повърхност на масата, върху завивките, закапа по балатума. Медицинската сестра избухна в накъсан смях, вдигна ръката си, любувайки се на пулсиращите вълни плискаща се кръв.

— Помо-о-ощ! — изкрещя Иза, превъзмогвайки сковалия гърлото й ужас. — Хора! Помощ! Някой да помогне!

— … ора-а-а-а! — започна да й приглася истеричен писък от коридора. — Хора-а-а-а-а-а!

Към този вик се присъединиха други — гръмки, неестествени. Иза съобрази, че към тях се е присъединил воят на сирените на линейките. Краката на медицинската сестра се подкосиха, девойката седна тежко върху балатума, наведе глава, заплака.

Иза, отстъпвайки, неспособна да откъсне поглед от медицинската сестра, напипа зад гърба си дръжката на вратата и изскочи в коридора.

До радиатора, опрял чело в стената, беше паднал на колене млад лекар, когото тя не познаваше. Той бършеше с ръкави стичащите се по лицето му сълзи. Погледна Иза с блуждаещ, изплашен поглед.

— Това е война, госпожо — измънка. — Това сигурно е бомба с психотропен газ. Сигурно е бактериологично оръжие. Всички са полудели… Всички… Това е война! Трябва да слезем в бомбоубежището!

Иза отстъпи назад, ужасена. Отстрани, откъм отделението, се чуваше дрънчене и отглас от битка. Нещо тежко се удари в затворената врата.

— Къде е бомбоубежището? — закрещя лекарят до радиатора. — Не искам да умирам.

— Мили-и-иция-я-я! — виеше някой на горния етаж. — Божичко-о-о-о! Помо-о-о-ощ!

Вратата се отвори и облегнатото на нея тяло, опръскано в червено, се строполи в коридора. Един огромен полугол небръснат мъж, въоръжен с железен прът, бавно и внимателно прекрачи през трупа. Лекарят до радиатора закрещя, притиснал лице в чугунените му ребра. Полуголият избухна в безумен смях и вдигна пръта.

Иза се обърна и хукна по коридора, преследвана от крясъците и отгласите от ударите.

Тя изскочи от болницата, при самия вход се подхлъзна върху купчина жълти листа, с усилие запази равновесие. Отпред стоеше готова за тръгване линейка, мигаща с десния си фар. Вратите й бяха отворени, шофьорът лежеше върху седалките, а ръката му, лилава от светлините на сирената, висеше безсилно навън. От вътрешността на болницата се носеха безумен вой, викове, звънтене на счупени прозорци и стъклени съдове.

По улицата мина кола с разбита предница и смачкан капак. Над града, откъм градинския район, бавно се надигаха зарево и облак дим, разнасяха се крясъци. От далечината се дочуваше тътен, подобен на жуженето на майски бръмбари.

Иза погледна към небето, което вече беше успяло да добие пурпурен цвят, пронизан с тънки златисти нишки. Върху лицето й падаха капки. Тя ги избърса и побягна.

Прозорецът на къщата от дясната страна на улицата се счупи с грохот, а през него навън излетя едно дете. То се превъртя три пъти във въздуха и се стовари върху бетона. Иза продължаваше да тича. Капки — а може би сълзи? — се стичаха по бузите й.

До фиата й лежеше мъж с карирана пижама, полуоблегнат на стената до вратата. Той дишаше тежко, хриптейки, и при всяко издишване от ноздрите му израстваха кървави мехури, които се пръсваха.

Тя не можа да намери ключа в чантичката си. С треперещи ръце изтърси всичко на тротоара. Вдигна само ключовете и портмонето си.

Нещо заскърца току до нея и тя потрепна, изпускайки ключовете. Чугуненият капак на канализационния люк подскочи, падна на тротоара и от канализацията с глухо мляскане бликна кръв, смесена с нечистотии, и се разля широко по асфалта, вкарвайки в обувките й отблъскваща топлина. Иза изпищя, отстъпи от колата, спъна се в тялото на мъжа с пижамата, притисна гръб в стената. В черната лъщяща бездна на канала нещо се размърда, пляскайки и бълбукайки.

Иззад ъгъла, виейки, на бегом се появи един човек, последван от втори. Двамата прелетяха покрай Иза в бясно темпо, продължиха нататък. Иза застина, вдигна глава. Вятърът, топлият вятър, който задуха внезапно, я удари с ужасяваща смрад.

Иззад ъгъла…

Иза познаваше това усещане. Помнеше го от детството — сън, който беше сънувала толкова пъти, че се будеше с вик от него. Сън, в който парализирана, безучастна, тя гледаше вратата, затворена отвътре с резе, и знаеше, че само след миг, въпреки резето, тази врата ще се отвори. Ще се отвори и на прага ще се появи нещо, от което тя няма да може да избяга. Нещо, което не оставя никаква надежда.

Без да си дава сметка какво прави, Иза нададе тънкия, непрекъснат фалцетен писък на измъчвано животинче. Изведнъж тя се превърна в зверче, тук, на тази тъмна, залята с кръв и изпражнения улица, сред асфалта, бетона, стъклата, колите и електричеството, сред хилядите творения на цивилизацията, нито едно от които нямаше дори най-малко значение в момента. Изведнъж се превърна в бобър, задушаван от еластичните въжета на примките, в лисица, чиито лапи са прехапани от стоманените челюсти на капан, в тюлен, удрян с прът по главата, в сърна, простреляна от пушка с къса цев, в конвулсивно гърчещ се отровен плъх. Беше всички, които са били принуждавани да изпитват страх, болка и увереност, че само след миг ще са нищо, защото нищото е студен, облят в кръв, смрадлив труп.

Нещото, което стържеше и скърцаше с нокти зад ъгъла, съпровождайки крачките си с тежко, хрипливо дишане, излезе и се втренчи в нея със златисто-червените си, пламтящи, огромни очи.

Писъкът угасна в гърлото на Иза, превръщайки се в приглушено хриптене. Съзнанието, разумът, паметта и волята й експлодираха и се пръснаха като счупена на паважа електрическа крушка.

Пъпчивия премина през разкъсаната Завеса.