Нещо приключва, нещо започва

Очертаваше се един изумителен следобед, подобно на всички онези прекрасни следобеди, които съществуват единствено за това да бъдат прекарвани в дълго и сладко far niente130, докато окончателно не се изморите от разкошното мързелуване. Разбира се, такова благоразположение на духа и тялото не може да се постигне просто така, от здравословен начин на живот, без подготовка и без план, като просто се изтягаш където ти попадне. Не, скъпи мои. За това е нужна предварителна подготовка, както от интелектуално, така и от физическо естество. Безделието, както се казва, трябва да се заслужи.

Така че, за да не се губи нито един от точно отброяваните моменти, от които, както се знае, са съставени тези разкошни часове, аз се хванах за работа, а именно: тръгнах към гората и влязох в нея, без да обръщам внимание на забитата в края й предупредителна табела: „ВНИМАНИЕ: ДЖАБЕРУОКИ“. Без пагубната за такива случаи припряност намерих отговарящото на каноните на изкуството дърво и се изкатерих по него. После подбрах един подходящ клон, ръководейки се при избора си от теорията за revolutionibus orbium coelestium131. Какво, твърде научно ли ви се струва? Добре де, ще ви го обясня по-просто: избрах си клон, на който през цялата втора половина на деня слънцето ще ми напича козинката.

Слънчицето приличаше, кората на дървото ухаеше, птички и насекоми припяваха с различни гласове извечните си песни. Аз се изпънах на клона, провесих изящно опашка, подпрях брадичка на лапите си и тъкмо се наканих да се потопя в гореспоменатата блажена дрямка, и бях готов да продемонстрирам на целия свят безкрайното си безразличие към него, когато изведнъж забелязах тъмна точка в небето.

Точката се приближаваше бързо. Вдигнах глава. При нормални условия въобще нямаше да обърна никакво внимание на разни приближаващи се тъмни точки, тъй като в нормални условия подобни точки обикновено се оказват птици. Но в Страната, където временно пребивавах, условията изобщо не бяха нормални. Отблизо летящата точка можеше да се окаже, например, пиано.

Но статистиката за кой ли път оправда титлата си царица на науките. Вярно, че приближаващата се точка не беше птица в класическия смисъл, но далеч не беше и пиано. Въздъхнах тежко, защото бих предпочел пианото. Пианото, стига да не лети в небето заедно с въртящ се стол и седящия на него Моцарт, е преходно и недразнещо ушите явление. Но Радецки — защото това беше точно Радецки — успяваше да бъде много шумно, изморително и нетърпимо явление. Ще ви кажа не без капчица злорадство: това всъщност беше всичко, което умееше Радецки.

— Котките ядат ли прилепи? — изскърца той, правейки кръгчета над мен и моя клон. — Котките ядат ли прилепи, питам?

— Омитай се, Радецки.

— Ах, колко си циничен, Честър, ха-ха! Do cats eat bats? Котките ядат ли прилепи? А случайно прилепите да ядат котки?

— Явно искаш да ми кажеш нещо. Казвай по-бързо и се махай!

Радецки заби нокти в клона над моя, увисна с главата надолу и прибра ципестите си крила, приемайки най-приятния за очите ми вид на мишка.

— Знам нещо! — тъничко изписка той.

— Най-накрая! Природата е безгранична в милостта си.

— Гост! — изпищя прилепът, извивайки се като акробат. — Гост посети Страната! Какъв весел ден! Имаме гост, Честър! Истински гост!

— Видя ли го със собствените си очи?

— Не… — Той се смути, разклати огромните си уши и смешно помръдна с блестящия си, приличащ на копче, нос. — Не съм го виждал. Но за него ми разказа Джони Катърпилър.

Няколко секунди не ме напускаше желанието да го смъмря както трябва и без да си подбирам думите за това, че ми развали сиестата, разпространявайки непроверени слухове, но се сдържах. Първо, Джони Катърпилър имаше много недостатъци, но склонността към безотговорно бръщолевене и фантазиране не беше сред тях. Второ, макар че появата на гости в Страната беше доста рядко явление и по правило доста тревожно, то се случваше сравнително редовно. Няма да повярвате, но веднъж при нас попадна един инка, напълно изглупял от листата кока или някаква друга предколумбова гадост. Добре се забавлявахме с него! Той обикаляше наоколо, досаждаше на всички, говореше нещо на неразбираем език, викаше, плюеше, лигавеше се, заплашваше всички с обсидиановия си нож. Но скоро си тръгна, при това завинаги, както и всички останали. Замина си ефектно, жестоко и кърваво. С него се захванаха кралица Маб и свитата й, която обожаваше да се нарича Властелините на сърцата. Ние ги наричаме просто Сърцата. Les Coeurs.

— Аз ще отлитам — внезапно обяви Радецки, прекъсвайки размишленията ми. — Ще отида да съобщя на останалите. За госта става въпрос. Е, всичко хубаво, Честър.

Аз се опънах върху клона, без да го удостоя с отговор. Той не го заслужаваше. В края на краищата аз бях котарак, а той беше само една летяща мишка, която напразно се опитваше да изглежда като миниатюрен граф Дракула.

Кое може да е по-лошо от един идиот в гората?

Онзи от вас, който извика нищо, не е прав. Има нещо по-лошо от идиот в гората.

И това е идиотка в гората.

Идиотката в гората — внимание! — може да бъде разпозната по следните белези: първо, чува се от половин миля разстояние; второ, тромаво подскача на всеки три-четири крачки, припява си, говори си сама; трето, опитва се да ритне с крак въргалящите се по пътечката шишарки, но никога не уцелва.

И накрая, щом ви забележи на клона на дървото, възкликва: „Ох!“ и започва да ви зяпа нахално.

— Ох! — каза идиотката, вирна глава и ме зяпна нахално. — Здрасти, котенце!

Аз се усмихнах, а идиотката, която и без това беше болезнено бледа, пребледня още повече и сложи ръце зад гърба си. За да скрие треперенето им.

— Добър ден, господин котарак — измърмори тя, след което направи реверанс. Не беше кой знае колко грациозен.

— Bonjour, ma fille132 — отвърнах аз, без да спирам да се усмихвам. Както може би се досещате, целта на френския беше да я объркам. Все още не бях решил как да постъпя с нея, но не можех да се лиша от удоволствието да се позабавлявам. А сконфузената идиотка е нещо доста забавно.

— Ou est chatte133? — неочаквано изписка идиотката. Както несъмнено се досещате, това не беше разговор. Просто първата фраза от учебника по френски език. Но въпреки това — любопитна реакция.

Разположих се по-удобно на клона. Бавно, за да не изплаша идиотката. Вече споменах, че още не бях решил какво да правя по-нататък. Естествено, не се страхувах да се скарам с Les Coeurs, които бяха узурпирали изключителното право да унищожават гостите и реагираха рязко, ако някой се осмелеше да ги лиши от това право. Аз, като един котак, естествено, плюех на изключителните им права. Всъщност плюех на всички права. Затова вече бях имал малки сблъсъци с Les Coeurs и тяхната кралица, червенокосата Маб. Не се страхувах от подобни сблъсъци. Дори ги провокирах всеки път, когато имах желание за това. Само че сега не изпитвах особено желание. Но се наместих по-удобно на клона. Предпочитах да си свърша работата с един скок, защото нямах ни най-малкото желание да гоня идиотката из гората.

— Никога в живота си — каза момичето с леко разтреперан глас — не бях виждала котарак да се усмихва. По такъв начин.

Помръднах с ухо, давайки й да разбере, че нищо ново не ми казва.

— Аз имам котка — заяви тя. — Казва се Дайна. А ти как се казваш?

— Ти си гостенка тук, скъпо мое момиче. Така че първо ти трябва да се представиш.

— О, моля за извинение. — Тя направи реверанс и сведе поглед. Жалко, защото очите й бяха тъмни и много красиви за човек. — Наистина не беше учтиво от моя страна. Първо трябваше аз да се представя. Казвам се Алиса. Алиса Лидъл. Озовах се тук, защото влязох в заешката дупка. Следвах белия заек с розовите очи. Той беше облечен с жилетка. А в джобчето на жилетката имаше часовник.

„Инка — помислих си аз. — Говори разбираемо, не плюе, няма обсидианов нож. Но въпреки това е инка“.

— Тревичка ли сте пушили, госпожице? — попитах учтиво. — Или сте пили барбитурати? А може би сте се нагълтали с амфетамини? Ma foi134, колко рано ги започват децата в наши дни.

— Не разбрах нито дума — поклати тя глава. — Нищо не разбрах от това, което ми каза, котенце. Нито дума. Ни думичка!

Тя говореше странно и беше облечена още по-странно — едва сега обърнах внимание на това. Разкроено палтенце, престилчица, якичка със заоблени краища, къси ръкавчета с воланчета, чорапчета… Да, по дяволите, чорапчета. И обувчици с каишки. Fin de siecle135, проклет да съм. Значи трябваше да изключа наркотиците и алкохола. Освен ако облеклото й не беше театрален костюм. Можеше да е попаднала в Страната директно от представлението в училищния театър, където е играла малката мис Мъфет, която седи на пясъка до един паяк. Или направо от вечеринката, с която младата трупа е отбелязала успеха на спектакъла, поглъщайки прахчета с шепи. След известно размишление реших, че това е най-вероятното.

— Какво сме погълнали, тогава? — попитах аз. — Какво вещество ни е позволило да постигнем особено състояние на съзнанието? Какъв препарат ни е пренесъл в Страната на чудесата? А може би просто сме изпили голямо количество топъл gin and tonic?

— Аз ли? — изчерви се тя. — Нищо не съм пила… Тоест само една мъничка глътчица… Е, може би две… Или три… Но пък на бутилката имаше надпис „Изпий ме“. Това нямаше как да ми навреди.

— Да, все едно слушам Джанис Джоплин.

— Моля?

— Няма значение.

— Щеше да казваш как ти е името.

— Честър. На твоите услуги.

— Честър се намира в графство Чешър — гордо заяви тя. — Скоро го учихме в училище. Значи ти си Чешърския котарак? И каква услуга ще ми направиш? Нещо приятно?

— Просто няма да ти направя нищо неприятно — усмихнах се аз, оголвайки зъби, като окончателно реших все пак да я оставя на разположение на Маб и Les Coeurs. — Смятай го за услуга. И не очаквай нищо повече. Довиждане.

— Хммм… — обърка се тя. — Добре, сега ще си ида… Но първо… Кажи ми, какво правиш на дървото?

— Лежа в графство Чешър. Довиждане.

— Но аз… Не знам как да изляза оттук.

— Просто искам да се отдалечиш оттук — поясних аз. — Защото, ако смяташ съвсем да се махнеш, това ще са напразни опити, Алиса Лидъл. Оттук няма излизане.

— Не разбрах?

— Оттук не можеш да излезеш, глупачке. Трябвало е да погледнеш и от обратната страна на листчето. Онова, което е било на бутилката.

— Това не е вярно — заядливо заяви тя. — Ще се поразходя тук, а после ще се върна у дома. Трябва. Ходя на училище и не мога да изпускам уроците. Освен това ще липсвам на мама. И на Дайна. Дайна е котката ми. Казах ли ти за нея? Довиждане, Чешърски котарако. А ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш накъде води тази пътечка? Къде ще попадна, ако тръгна по нея? Живее ли някой там?

— Там — посочих аз с леко помръдване на главата, — живее Арчибалд Хейг, за приятелите си просто Арчи, той е по-шантав и от мартенски заек. Затова го наричаме Мартенския заек. А ей там живее Бертран Ръсел Хата, толкова чалнат, колкото всеки шапкар. Затова така го и наричаме: Шапкаря. И двамата, както може би вече си се досетила, не са с всичкия си.

— Но аз нямам желание да се срещам с безумни или побъркани.

— Всички тук сме побъркани. Аз съм. И ти си.

— Аз? Не е вярно! Защо говориш така?

— Ако не беше побъркана — поясних, вече поотегчен, — нямаше да попаднеш тук.

— Непрекъснато говориш със загадки… — започна тя и очите й изведнъж се ококориха. — Хей-хей… Какво ти става? Чешърски котарако? Не изчезвай! Моля те, не изчезвай!

— Скъпо дете — казах меко, — аз не изчезвам, просто твоят мозък престава да функционира, губи способност дори трескаво да бълнува. Спира да работи. С други думи…

Не довърших изречението. Някак си не можех да се реша да й обясня, че умира.

— Отново те виждам! — тържествуващо възкликна тя. — Отново си тук. Повече не прави така. Не изчезвай така неочаквано. Това е ужасно. От него ми се вие свят.

— Знам.

— Вече трябва да тръгвам. Довиждане, Чешърски котарако.

— Сбогом, Алиса Лидъл.

Ще прескоча малко събития. В този ден повече не мързелувах. Разбуден и изтръгнат от благата дрямка, вече не бях в състояние да възстановя предишното си състояние. Какво да се прави, светът отива на кучешки. Вече не оказват никакво уважение на спящ или просто почиващ си котарак. Къде са онези времена, когато пророкът Мохамед, решавайки да стане и да отиде в джамията и в същото време не искайки да буди притисналия се към ръкава му котак, отрязал ръкава си с нож? Никой от вас, обзалагам се на каквото поискате, няма да се реши на тази благородна постъпка. Затова сигурно никой от вас няма да успее да стане пророк, ако ще цяла година да тичате от Мека до Медина и обратно. Какво пък, както Мохамед се отнесъл с котака, така и котакът се отнася с Мохамед.

Размишлявах не повече от час. После — сам се изненадах — слязох от дървото и без да бързам, поех по тясната пътечка към дома на Арчибалд Хейг, наричан, както вече споменах, Мартенския заек. Разбира се, ако бях поискал, щях да се озова при Заека за няколко секунди, но сметнах това за прекалена любезност, която би го накарала да си помисли, че ще искам нещо от него. Може пък и да имаше нужда от това, но нямах намерение да го правя.

Скоро сред охрата и жълтевината на есенните листа се откроиха червените керемиди на къщичката на Заека. До слуха ми достигна музика. Някой — или нещо — тихичко свиреше и припяваше „Greensleeves“. Мелодия, която идеално подхождаше на времето и мястото.

В градинката пред къщичката беше поставена маса с покривка. На масата бяха наредени чинийки, чаши, чайник и бутилка уиски „Чивас Регал“. До нея седеше домакинът, Мартенския заек, и гостите му: Шапкаря, който стоеше тук почти непрекъснато, и Пиер Дормаус, който идваше тук — както и където и да било — изключително рядко. Начело на масата седеше тъмнооката Алиса Лидъл, отпусната по детски непосредствено в плетения стол, държаща в ръце чашка. Като че ли изобщо не я вълнуваше фактът, че на five o’clock whisky and tea137 присъстват заек с небрежно стърчащи мустаци, дребосък с идиотски цилиндър и колосана яка, както и закръглен съсел, който дремеше, облегнал глава на масата.

Арчи Мартенския заек ме забеляза пръв.

— Вижте кой идва — възкликна той, а тембърът на гласа му недвусмислено показваше, че в тази компания чай пиеше само Алиса. — Кой идва? Да не ме лъжат очите? Но това е, ще цитирам пророка Йеремия, най-благородното от животните с величествени движения и надменни крачки.

— Някъде тайно са разбили седмия печат — подхвана и Шапкаря, като сръбна от порцелановата чаша нещо, което очевидно не беше чай. — Погледнете само, иде бледият котарак и води ада след себе си.

— Истина ви казвам — отбелязах аз без високопарност, приближавайки се към тях, — звучите като разстроени наркомани.

— Сядай, Честър — каза Мартенския заек. — Налей си. Както виждаш, имаме си гост. Той тъкмо ни развличаше с разкази за приключенията, които е преживял от мига, в който е влязъл в нашата Страна. Сигурен съм, че с удоволствие ще го послушаш. Нека ви запозная.

— Вече се познаваме.

— Разбира се — каза Алиса и се усмихна весело. — Познаваме се. Тъкмо той ми показа пътя към прелестната ви къщичка. Това е Чешърския котарак.

— Какви си ги наприказвал на детето, Честър? — помръдна с мустаци Арчи. — Пак си се хвалил с красноречието си, за да докажеш превъзходството си над останалите същества? А, котако?

— Аз имам котка — ни в клин, ни в ръкав изтърси Алиса. — Тя се казва Дайна.

— Вече ни каза.

— А този котарак — Алиса ме посочи нетактично с пръст — понякога изчезва, и то така, че във въздуха остава да виси само усмивката му. Бррр, кошмар.

— Е, какво ти казах! — Арчи повдигна глава и ушите му, украсени със залепнали тревички и пшенични класове, щръкнаха. — Изфукал се е! Както винаги!

— Не съдете — обади се Пиер Дормаус с абсолютно трезв глас, без да вдига глава от покривката, — за да не бъдете съдени.

— Млъквай, Дормаус! — махна с лапа Мартенския заек. — Спи и не се обаждай.

— А ти продължавай, продължавай, дете мое — подкани я Шапкаря. — Ние ще послушаме с удоволствие разказа за твоите приключения, а времето лети.

— И още как — изръмжах аз, гледайки го в очите. Арчи прихна пренебрежително.

— Днес е сряда — каза той. — Маб и Les Coeurs играят своя идиотски крокет. На бас, че не знаят нищо за нашата гостенка.

— Подценяваш Радецки.

— Повтарям ти, имаме време. Затова ще се възползваме от него. Подобни забавления не ни попадат всеки ден.

— И какво му е забавното тук, ако смея да попитам?

— Сега ще видиш. Е, скъпа Алиса, разказвай. Целите сме слух.

Алиса Лидъл ни огледа любопитно с тъмните си очи, сякаш очакваше, че наистина ще се превърнем в нещо.

— Така, докъде бях стигнала? — замисли се тя, без да дочака метаморфозата. — Аха, сетих се. Поничките, на които имаше надпис: „Изяж ме“, бяха покрити много красиво със стафиди върху жълт крем. Ах, колко бяха вкусни тези понички! Направо имаха вълшебен вкус! И наистина бяха вълшебни. Отхапах само една хапка и започнах да раста. Изплаших се, нали разбирате… И бързо отхапах от друга поничка, също много вкусна. И веднага започнах да се смалявам. Това бяха магии, да. Можех да ставам ту голяма, ту малка, можех да се свивам и да се разтягам. Както си поискам. Разбирате ли?

— Разбираме — отвърна Шапкаря и потри ръце. — Е, Арчи, твой ред е. Слушаме те.

— Всичко е от ясно по-ясно — надменно заяви Мартенския заек. — В глупостите й се забелязва очевиден еротичен подтекст. Яденето на поничките е израз на типично детските орални блянове, които се базират на все още спящата сексуалност. Да ближе и да мляска, без да мисли — това е типично за периода на полово съзряване, макар че трябва да призная, че на света са известни и такива личности, които до дълбока старост не излизат от тази възраст. Що се отнася до предизвиканото чрез яденето на поничка свиване и разтягане — то мисля, че няма да се окажа първооткриватед, ако ви напомня за мита на Прокруст и прокрустовото ложе. Става дума за подсъзнателното желание да се приспособи, да вземе участие в загадката на посвещението и присъединяването към света на възрастните. Тук също има и сексуален подтекст. Момичето желае…

— Ето в какво се състояло вашето забавление — отбелязах аз. — В психоанализа, чиято цел е да се разбере как се е озовала тук. Само че проблемът се Състои в това, Арчи, че при теб всичко се основава на сексуалността. Което, впрочем, е типично за дивите и питомните зайци, невестулките, катериците и останалите гризачи, на които само едно нещо им е в главата. Но ще повторя въпроса си: кое му е забавното тук?

— Както при всяко забавление — каза Шапкаря, — забавно се оказва побеждаването на скуката.

— И фактът, че на някой това не му е забавно, по никакъв начин не доказва, че този някой е по-висше същество — изръмжа Арчи. — Не се усмихвай, Честър, тук няма кого да прелъстиш със своята усмивка. Кога най-после ще разбереш, че колкото и да се правиш на умен, никой от присъстващите няма да ти отдаде почит като на божество. Не се намираме в Бубастис, а в Страната…

— Страната на вълшебствата? — обади се Алиса и ни огледа.

— Чудесата — поправи я Шапкаря. — Страната на вълшебствата е Faërie. Това тук е Wonderland. Страната на чудесата.

— Семантика — избоботи в покривката Дормаус. Никой не му обърна внимание.

— Продължавай, Алиса — подкани я Шапкаря. — Какво стана по-нататък, след пирожките?

— Аз — продължи момичето, играейки си с чашката — много исках да намеря белия заек с жилетката, онзи, който имаше още и ръкавици, и часовник на верижка. Помислих си, че ако го намеря, може да се озова до онази дупка, в която паднах… И през нея ще мога да се върна у дома.

Ние се умълчахме. Тази част нямаше нужда от пояснения. Сред нас нямаше никой, който да не знае какво символизира черната дупка — падане, дълго безкрайно падане. Сред нас нямаше такъв, който да не знае, че в цялата Страна няма никой, който дори отдалеч да прилича на бял заек с жилетка, часовник и ръкавици.

— Вървях си аз — тихо продължи Алиса Лидъл — по обсипаната с цветя полянка и изведнъж се подхлъзнах, защото поляната беше мокра от росата и много хлъзгава. И паднах. Сама не знам как, но цопнах в морето. Така си помислих, защото водата беше солена. Но се оказа, че изобщо не е море. Разбирате ли? Това беше една огромна локва от сълзи. Защото по-рано бях плакала, и то много… Защото се изплаших, и си помислих, че никога повече няма да намеря нито заека, нито дупката. Всичко това ми го разясни една мишка, която също плаваше в онази локва, тъй като и тя като мен паднала в нея. Измъкнахме се взаимно от локвата, тоест мишката ме измъкна малко, и аз я измъкнах малко. Тя, горката, беше цялата мокра и имаше дълга опашка…

Алиса замълча, а Арчи ме погледна с превъзходство.

— Независимо какво си мислят за това всякакви там котараци — обади се той, разкривайки на показ два жълти зъба, — мишата опашка е фалически символ. С това се обяснява, така да се каже, паническият ужас, който обхваща някои жени, щом зърнат мишка.

— Не, направо сте се побъркали — рече убедено Алиса. Никой не й обърна внимание.

— А соленото море — обадих се ехидно аз, — образувано от момичешките сълзи, това, разбира се, е докарващата ги до плач страст по пениса, така ли, Арчи?

— Точно така! За това са писали Фройд и Бетелхайм. В дадения случай по-уместно е да се позовем на Бетелхайм, тъй като той се е занимавал с детска психология.

— Никакъв Бетелхайм няма да зовем — намръщи се Шапкаря, наливайки уиски в чашите. — И Фройд нека requisat in pace138. Тази бутилка е точно за нас четиримата, comme il faut139 не ни трябват други. Разказвай, Алиса.

— После… — замисли се Алиса Лидъл. — После случайно се натъкнах на лакея. Но когато се вгледах отблизо, се оказа, че това не е никакъв лакей, а голяма жаба, облечена в лакейска ливрея.

— Аха! — зарадва се Мартенския заек. — Ето я и жабата! Мокро и хлъзгаво земноводно, което, когато се раздразни, се раздува, расте, увеличава размера си! Как мислите, какво символизира? Разбира се, че пенис! Ето какво!

— Естествено — кимнах аз. — Че какво друго? Ти всичко асоциираш с пениса и задника, Арчи.

— Вие сте побъркани — каза Алиса. — И цинични.

— Разбира се — потвърди Дормаус, вдигайки глава и поглеждайки ни със сънените си очи. — Всички знаят това. О, тя е още тук? Още ли не са дошли за нея?

Явно притеснен, Шапкаря огледа гората, от дълбините на която се разнасяше някакво пращене и хрущене. Аз, като един истински котарак, отдавна бях чул тези звуци, още преди да се приближат към нас. Това не бяха Les Coeurs, а група зблонки, търсещи в тревата нещо за ядене.

— Да, да, Арчи. — Въобще нямах намерение да успокоявам Заека, който също чу пращенето и наостри уши. — Трябва да побързаш с психоанализата, защото Маб ще я довърши вместо теб.

— А защо не я довършиш ти? — помръдна с мустаци Мартенския заек. — Като по-висше същество, ти знаеш по вода механизмите, които стоят в основата на психичните процеси. Със сигурност знаеш как стана така, че умиращата дъщеря на декана на колежа „Крайст чърч“, вместо да си отиде в мир, скита из Страната, без да се пробужда от дълбокия си сън?

— „Крайст чърч“? — не сдържах изумлението си аз. — Оксфорд? Коя година?

— Хиляда осемстотин шейсет и втора — избоботи Арчи. — Нощта на седми срещу осми юли. Това важно ли е?

— Не. Направи си извода. Или вече си готов?

— Разбира се.

— Изгарям от любопитство.

Шапкаря наля. Арчи отпи от чашата си, погледна ме отново гордо, прокашля се и потри лапи.

— Тук си имаме работа — започна той тържествено и високомерно, — с типичен казус на конфликт между Аз, его и суперего. Както е известно, уважаеми колеги, в човешката психика азът е свързан с онова, което е опасно, инстинктивно, грозно и непонятно, което е свързано с невъзможността да се сдържи копнежът по лекомисленото удовлетворяване на стремежа към приятното. Споменатото лекомислено подчинение на инстинктите подтиква въпросната особа — както самите ние току-що видяхме — лекомислено да изпълнява въображаеми инструкции от типа „изпий ме“ или „изяж ме“, което — невярно, разбира се, — трябва да показва попадането на аза под контрола на рационалното его. В егото на въпросната особа е вкоренен викторианският принцип на реалността, действителността, необходимостта да се подчинява на заповеди и забрани. Реалността е суровото домашно възпитание, суровата, макар и външно пъстроцветна реалност на „Young Misses Mafazine“140, единственото четиво на това дете.

— Не е вярно! — извика Алиса Лидъл. — Чела съм и „Робинзон Крузо“. И сър Уолтър Скот.

— Напук на всичко това — Заекът въобще не обърна внимание на виковете й, — неуспешно се опитва да се надигне и неразвитото свръхего на гореспоменатата и — sit licentia verbo141 — присъстваща тук особа. Между другото свръхегото, дори и в зародиш, се явява решаващо за способността да се фантазира. Затова тя се опитва да предаде извършващите се процеси в картини и образи. Vivere cesse, imaginare necesses142, ако ми позволят уважаемите колеги да перифразирам…

— Уважаемите колеги — прекъснах го аз, — ще си позволят да отбележат, че изводът ти, макар и теоретически правилен по принцип, не обяснява нищо, а сам по себе си представлява класически случай на академични дрънканици.

— Не се обиждай, Арчи — неочаквано ме подкрепи Шапкаря, — но Честър е прав. Все още не знаем как Алиса се е оказала тук.

— Защото и двамата сте глупави! — размаха лапи Заекът. — Нали вече ви казах: донесла я е една изпълнена с еротика фантазия! Страховете й! Възбудените от някакъв наркотик скрити блянове…

Той изведнъж млъкна, забелязвайки нещо зад гърба ми. Сега и аз вече чувах шума на пера. Щях да ги чуя по-рано, ако не бяха дрънканиците му.

На масата, точно между бутилката с уиски и чайника, се спусна Едгар. Едгар е тукашният гарван. Той лети много и дрънка малко. Затова в Страната на чудесата го използват предимно като куриер. И този път беше така. В клюна си Едгар държеше голям плик, украсен с разделените от корона инициали „МК“.

— Дяволска шайка — прошепна Шапкаря. — Дяволска шайка фукльовци.

— За мен ли е? — изненада се Алиса. Едгар кимна с глава, клюн и плик.

Алиса взе плика, но Арчи безцеремонно го изтръгна от ръцете й и счупи печата.

— Нейно кралско величество Маб и т.н., и т.н. — прочете той, — те кани да вземеш участие в играта на крокет, която ще се проведе…

Той ни погледна.

— … днес… — Помръдна с мустачки. — Значи, разбрали са. Проклетият прилеп се е разприказвал и те са разбрали.

— Чудесно! — Алиса Лидъл запляска с ръце. — Игра на крокет! С кралицата! Може ли да тръгвам? Няма да е учтиво да закъснявам.

Шапкаря се изкашля гръмогласно. Арчи повъртя писмото в лапите си. Дормаус захърка. Едгар мълчеше, наежил черните си пера.

— Задръжте я тук колкото можете — внезапно реших аз и станах. — Скоро ще се върна.

— Не прави глупости, Честър — измърмори Арчи. — Нищо няма да направиш, дори и ако успееш да се добереш до мястото, в което много се съмнявам. Маб знае за нея и няма да й позволи да си тръгне. Няма да я спасиш. Възможностите са, честно казано, нулеви.

— Искаш ли да се хванем на бас?

Вятърът на времето и пространството все още шумеше в ушите ми и рошеше козината ми, а земята, на която стоях, за нищо на света не искаше да спре да трепери. Но равновесието и жестоката реалност бързо и ефективно изтласкаха horror vacui143, която ме беше обхванала през последните няколко минути. Гаденето отстъпваше, макар и неохотно, очите ми лека-полека привикваха към Евклидовата геометрия.

Огледах се.

Градината, в която бях попаднал, беше напълно английска, тоест извънредно обрасла и занемарена. Някъде отляво намирисваше на блато, оттам се чуваше и късо крякане, от което си направих извода, че има и малко езерце. Навътре в градината проблясваха светлинките на обрасъл с бръшлян двуетажен дом.

По принцип бях уверен, че съм попаднал на точното място, в точното време. Но исках да съм сигурен.

— Има ли някой тук, по дяволите? — нетърпеливо попитах аз.

Не се наложи да чакам дълго. От мрака изникна някакъв риж, раиран тип. Не ми изглеждаше да е стопанинът на градината, макар усилено да се опитваше да заприлича на такъв. Не беше и глупак. Личеше му, че още като малко коте е придобил добри маниери и savoi-vivre144. Щом ме видя, той поздрави вежливо, седна и прихвана опашката си с лапи. Да, ще ми се да видя някой от вас, хора, да реагира толкова спокойно на появата на същества от вашата митология. И демонология.

— С кого имам удоволствието да говоря? — попитах кратко и безцеремонно аз.

— Ръсет Фиц-Рурк Трети, ваша милост.

— Това — с мръдване на ухото му показах, какво имам предвид, — разбира се, е Англия.

— Разбира се.

— Оксфорд?

— Точно така.

Явно бях попаднал където трябва. Патката, която чувах, сигурно плаваше не в езерце, а по Темза или по Чаруел. А кулата, която бях видял при приземяването си, беше кулата Карфакс. Само че проблемът беше, че кулата Карфакс изглеждаше по същия начин, както при предишното ми посещение в Оксфорд, а то беше през 1645 година, малко преди битката при Нейсби. Помня, че тогава съветвах крал Чарлз да зареже всичко и да бяга във Франция.

— Кой управлява Британия в момента?

— В Англия — Мерлин от Гластънбъри. В Шотландия…

— Не питам за котараците, глупако.

— Извинете, ваша милост. Кралица Виктория.

Провървя ми. Но пък от друга страна, бабата беше управлявала шейсет и четири години, от 1837 до 1901, така че не беше изключено да не съм достигнал или да съм прескочил нужната година. Разбира се, можех направо да попитам рижкото за датата, но нали се сещате, това не ми подхожда. Готов съм да призная, че не съм вездесъщ. Но престижът, както казват, liber alles145.

— Чий е този дом?

— На Венера Уайтблек… — започна той, но веднага се поправи: — Тоест човешкият стопанин на дома е деканът Хенри Джордж Лидъл.

— Има ли деца? Не питам за Венера Уайтблек, а за декан Лидъл.

— Три дъщери.

— Коя се казва Алиса?

— Средната.

Тихичко въздъхнах с облекчение. Рижкото също. Той беше сигурен, че не го разпитвам, а го изпитвам.

— Много съм ви задължен, сър Ръсет. Успешен лов.

— Благодаря, ваша милост.

Той не ми отвърна с пожелание за успешен лов. Знаеше легендата. Знаеше какъв вид лов би могла да означава появата ми в неговия свят.

Минах през оградата, през стените, облепени с крещящи тапети на цветчета, през мазилката, през мебелите. Минах през гласове, шепоти, въздишки и стенания. Минах през осветената living room146, в която деканът Лидъл и жена му разговаряха със слабичък, прегърбен брюнет с буйна коса. Намерих стълбището, минах покрай две детски спални, от които лъхаше на млад, здрав сън. При третата стая се натъкнах на Пазачката.

— Дойдох с мир — бързо казах аз, отстъпвайки пред предупредителното съскане, зъбене, показване на нокти и ярост. — С мир!

Лежащата на прага Венера Уайтблек присви уши, възнагради ме с поредната вълна от омраза и зае класическа бойна поза.

— Внимавай, котко!

— Apage! — изхриптя тя, без да променя позата си. — Вън! Никой демон няма да прекоси прага, на който лежа!

— Дори такъв — нетърпеливо се обадих аз, — който ще те нарече Дайна?

Тя потрепери.

— Пусни ме — повторих аз, — Дайна, котко на Алиса Лидъл.

— Ваша милост? — неуверено ме погледна тя. — Тук?

— Искам да вляза. Отмести се от пътя ми. Не, не, не си отивай. Влез с мен.

Стаичката, напълно в духа на епохата, беше натъпкана с мебели до пръсване. И тукашните стени бяха облепени с тапети с чудовищни цветни мотиви. Над скрина висеше не много сполучлива графика, изобразяваща, ако можеше да се вярва на подписа, някоя си госпожица Уест в ролята на Дездемона. А на леглото в безсъзнание лежеше Алиса Лидъл, обляна в пот и бледа като призрак. Тя бълнуваше толкова силно, че без малко да видя във въздуха над нея въображаемите червени керемиди на дома на Заека и да чуя „Greensleeves“.

— Возили се с лодка по Темза — тя, сестрите й и сър Чарлз Латуидж Доджсън — изпревари Венера Уайтблек въпроса ми. — Алиса паднала във водата, измръзнала, вдигна температура. Идва лекар, изписа разни лекарства, даваха й ги от домашната аптечка. Случайно между лекарствата се оказа и шишенце с лауданум. И тя го изпи. Оттогава лежи в това състояние.

Замислих се.

— А безотговорният Чарлз е онзи мъж с коса на пианист, който разговаря с декана Лидъл? Когато минавах през гостната, усетих мислите му. Той изпитва силна вина.

— Да, той е, същият. Приятел на семейството. Преподавател по математика, но иначе съвсем приличен тип, Не бих го нарекла безотговорен. Той не е виновен за случилото се в лодката. Никой не е застрахован от това.

— Той често ли е с Алиса?

— Често. Тя го обича. Той я обича. Когато я гледа, мърка. Измисля и разказва на момичето всякакви необикновени истории. Тя обожава това.

— Аха — помръднах аз с ухо. — Необикновени истории. Фантазии. И лауданум. Дойдохме си на думата. Сега е ясно откъде се е появила. Впрочем стига за това. Да помислим за момичето. Искам тя да оздравее. Колкото се може по-скоро.

Котката присви зелените си очи и мустаците й щръкнаха, което при нас, котките, означава безкрайно изумление. Но бързо се взе в лапи. И се умълча. Знаеше, че ако попита за причините, довели до моето желание, това ще бъде абсолютна липса на такт. Освен това знаеше, че аз няма да отговоря на въпроса й. Никой котарак не отговаря на подобни въпроси. Правим винаги каквото пожелаем и не сме свикнали да се обясняваме.

— Искам — повторих настойчиво аз — болестта да напусне госпожица Алиса Лидъл.

Венера седна, помига, помръдна с ухо.

— Това е ваше право, княже — каза меко тя. — Аз… аз мога само да ви благодаря… за уважението. Обичам това момиче.

— Това не е уважение. Така че не ми благодари, а се хващай за работа.

— Аз ли? — Тя едва не подскочи от изненада. — Аз ли трябва да я лекувам? Но това е забранено на обикновените котки! Мислех си, че ваша милост сам ще благоволи… Пък и аз не бих успяла…

— Първо, на света няма обикновени котки. Второ, аз мога да нарушавам всякакви забрани. В тази минута — нарушавам. Хващай се за работа.

— Но… — Венера не сваляше от мен очи, в които изведнъж се появи страх. — Но нали… Ако аз измъркам болестта от нея, тогава аз…

— Да — отвърнах пренебрежително аз. — Ти ще умреш вместо нея.

„Струва ми се, че обичаш това момиче — помислих си. — Така че докажи любовта си. Може би си си мислела, че е достатъчно да лежиш на коленете й, да мъркаш и да й позволяваш да те милва? Като същевременно затвърждаваш всеобщото мнение, че котките са лъжливи създания, че се привързват не към хората, а към мястото?“.

Разбира се, че беше под достойнството ми да говоря подобни неща на Венера Уайтблек. И съвсем не беше нужно. Подкрепяше ме властта на авторитета. Единственият авторитет, който признават котките. Венера тихо измяука, скочи на гърдите на Алиса и започна силно да тъпче с лапки. Аз чувах тихото пропукване на дамасковото одеяло, в което се забиваха ноктите й. След като намери точното място, котката легна и започна силно да мърка. Въпреки явната липса на опит, тя се справяше идеално. Веднага усетих, как с всяко измъркване тя извлича от болната онова, което трябваше да бъде извлечено.

Аз, естествено, не й пречех. И внимавах да не й попречи някой друг. Оказа се, че съм постъпил правилно.

Вратата тихо се отвори и в стаята влезе бледият брюнет, Чарлз Латуидж или Латуидж Чарлз, забравих как беше. Влезе с наведена глава, изпълнен с разкаяние и препълнен с мъка и вина. Забеляза лежащата на гърдите на Алиса Венера Уайтблек и веднага реши, че има на кого да си го изкара.

— Хей, ккк… котко — извика той, заеквайки. — Псст! Слизай от леглото ввв… веднага!

Той направи две крачки и погледна към креслото, на което лежах аз. Видя ме — а може би не мен, а само усмивката ми, висяща във въздуха. Не знам как успя, но ме видя. И пребледня. Тръсна глава. Разтърка очи. Облиза устни. После протегна ръка към мен.

— Хайде, докосни ме — казах аз колкото се може по-сладко. — Само ме докосни, грубиян такъв, и през целия си останал живот ще си бършеш носа с протеза.

— Кой си ти-и-и — каза той, заеквайки. — Кой си-и-и-и?

— Името ми е легион — отговорих равнодушно аз. — За приятелите ми съм Малигнус, princeps potestatis aeris147. Аз съм един от онези, които кръжат, оглеждайки се, quaerens quern devoret148. За ваш късмет ловуваме предимно мишки. Но на твое място не бих бързал да си правя някакви изводи.

— Това нннн… — заекна той, този път толкова силно, че очите му едва не изскочиха от орбитите си. — Това нннне…

— Възможно е, възможно е — уверих го, продължавайки да се усмихвам с белите си остри зъби. — Стой си на мястото, намали движенията си до минимум и ще ти подаря здравето. Parole d’honneur149. Разбра ли какво ти казах, двукраки? Единственото, което ти позволявам да помръдваш, са клепачите и очните ябълки. Освен това ти позволявам да продължиш внимателно да вдишваш и издишваш.

— Но…

— Не разрешавам да дърдориш. Не мърдай и мълчи, сякаш от това зависи животът ти. А той, между другото, зависи.

Той ме разбра. Стоеше, потеше се в тишината, гледаше ме и усилено мислеше. Мислите му бяха ужасно объркани. Не очаквах да намеря такива мисли у един преподавател по математика. В същото време Венера Уайтблек си вършеше работата, а въздухът вибрираше от магията на нейното мъркане. Алиса помръдна, застена. Котката я успокои, полагайки леко лапичка на лицето й. Щом видя това, Чарлз Латуидж Доджсън — спомних си как се казва — потрепери.

— Спокойно — казах меко аз, противно на очакванията. — Тук се провежда лечение. Това е терапия. Въоръжи се с търпение.

Той ме погледа няколко секунди.

— Ти си ммм… моя собствена фантазия — промърмори той най-накрая. — Няма смисъл да разговарям с… тттттеб.

— Точно това ти казах и аз.

— Това — той лекичко помръдна ръка, сочейки леглото, — това е ттт… терапия? Котешка терапия?

— Позна.

— „Thought to be madness“ — изрече той, като по чудо без да заеква, — „yet here is method in’t“150.

— И това все едно аз съм го казал!

Зачакахме. Накрая Венера Уайтблек спря да мърка, легна на една страна, прозя се и няколко пъти облиза козинката си с розовото си езиче.

— Мисля, че свърши — неуверено се обади тя. — Всичко изкарах. Отровата, болката и треската. Имаше още нещо в костния й мозък, не знам какво. Но заради верността си и него изтеглих.

— Браво, My Lady.

— Ваша милост?

— Слушам.

— Още съм жива.

— Нали не си си мислела — усмихнах се високомерно аз, — че ще те оставя да умреш?

Котката присви очи в безмълвна благодарност. Чарлз Латуидж Доджсън, който от дълго време следеше разтревожено действията ни, неочаквано силно се прокашля.

— Говори — разреших му благосклонно аз, вдигайки поглед към него. — Само не ми заеквай, ако обичаш.

— Не знам какъв ритуал се провежда тук — започна тихо той, — но има неща на небето и земята…

— Премини направо към тях.

— Алиса все още е в безсъзнание.

Ха! Той беше прав. Като че ли операцията беше сполучлива. Но само за лекаря. „Medicine, cura te ipsum“151 — помислих си аз. Не бързах да говоря, чувствайки върху себе си любопитния поглед на котката и неспокойния поглед на преподавателя по математика. Премислих различните възможности. Една от тях беше да свия рамене и да се омета оттук. Но вече се бях замесил много здраво в тази история и нямаше как да отстъпя. Първо басът, на който се бяхме хванали със Заека, а и престижът…

Усилено размишлявах. Но ми попречиха.

Чарлз Латуидж изведнъж подскочи, а Венера Уайтблек се напрегна и рязко вдигна глава. Върху странните викториански тапети се замята бърза, пъргава сянка.

— Ха-а-а-ха-а-а! — запищя сянката, кръжейки около свещника. — Ядат ли котките прилепи?

Венера присви уши, засъска, изви гръбнака си и яростно изхъка. Радецки предвидливо увисна на абажура.

— Честър! — извика той отвисоко, разпервайки едното си крило. — Арчи заповяда да ти предам да побързаш. Лоша работа! Les Coeurs отведоха момичето! Побързай, Честър!

Аз изругах много грубо, но на египетски, така че никой не ме разбра. Погледнах към Алиса. Тя дишаше спокойно, на лицето й се беше появило нещо като руменина. Но, дявол да го вземе, тя още не идваше на себе си!

— Тя все още вижда съня си — откри Америка Чарлз Латуидж Доджсън. — И се боя, че това не е нейният сън.

— Аз също се боя от това — погледнах го в очите. — Но сега не е време за разсъждения. Трябва да я измъкнем от бълнуването, преди нещата да станат необратими. Радецки! Къде се намира сега момичето?

— На полянката в Страната на чудесата! — изскърца Радецки. — На полето за крокет. С Маб и Les Coeurs!

— Да отлитаме!

— Отлитайте! — Венера Уайтблек показа ноктите си. — Аз ще пазя тук.

— Секунда само. — Чарлз Латуидж потри челото си. — Не мога да разбера всичко… Не знам накъде и защо се каните да летите, но… Няма да успеете без мен… Точно аз трябва да измисля края на тази история. А за да го направя… By Jove152! Трябва да дойда с вас!

— Шегуваш се — изхъках аз. — Сам не знаеш какво говориш.

— Знам! Това си е моята фантазия.

— Вече не е.

По пътя наобратно horror vacui беше още по-гадно. Затова бързах. Случва се при подобни прехвърляния бързането да се окаже пагубно. Малка грешка в изчисленията — и попадаш във Флоренция през 1348 година, по време на епидемията от Черна смърт. Или в Париж, през нощта на 23 срещу 24 август 1572 година153.

Но на мен ми провървя. Попаднах точно там, където трябваше.

Шапкаря не грешеше и не преувеличаваше, като наричаше тази долна банда кухи фукльовци. Те правеха всичко ефектно и заради ефекта. Винаги. Така беше и сега.

Разположената между акациевите дървета зелена площ неуспешно се преструваше на игрище за крокет. Ефектът се получаваше заради забитите в нея полукръгли вратички, които на крокетен жаргон се наричаха arches. Около десетима Les Coeurs държаха в ръцете си реквизита: чукчета, или mallets, а на тревичката се въргаляше нещо, което би трябвало да представлява топки, но всъщност приличаше на свити на кълбо таралежи. Тон в групата даваше, разбира се, червенокосата Маб, наконтена в карминов атлас и крещящи бижута. С повишен тон и властни жестове тя показваше на Les Coeurs местата, които трябваше да заемат. Междувременно едната й ръка не слизаше от рамото на Алиса Лидъл. Момичето наблюдаваше кралицата и подготовката за играта с искрен интерес и пламнали бузи. Тя определено не разбираше, че се готви не игра, а садистична и показна екзекуция.

Неочакваната ми поява предизвика — както обикновено — леко объркване и шум сред Les Coeurs, което обаче беше набързо пресечено от Маб.

— Съжалявам, Честър — рече студено тя, мачкайки с обсипаните си с пръстени ръце воланчетата на рамото на Алиса. — Много съжалявам, но вече си имаме пълен комплект играчи. Между другото, точно по тази причина не ти изпратихме покана.

— Лошо няма — прозях се аз, показвайки резци, кучешки зъби, премолари и молари, казано накратко цялото ми чене и зъбен емайл, — лошо няма, Ваше величество, аз така или иначе щях да бъда принуден да откажа поканата. Не съм почитател на крокета, предпочитам други игри и забавления. А що се отнася до отбора играчи, то не разполагахте ли и с резерви?

— А теб какво те касае — присви очи Маб — какво имаме и какво нямаме?

— Разбирате ли, трябва да прибера оттук госпожица Лидъл. Надявам се, че това няма да ви развали забавлението?

— Аха. — Имитирайки усмивка, Маб също ми продемонстрира част от ченето си. — Аха. Разбирам. Само ми обясни, защо безкрайните ни спорове относно хегемонията трябва да включват и отнемането на играчки? Ние какво, да не сме деца? Нима не може, след като предварително сме се уговорили за времето и мястото, да се реши това, което трябва да се реши? Може ли да ми обясниш това. Честър?

— Маб — отвърнах аз. — Ако имаш желание да дискутираш, само назови времето и мястото. Предварително, разбира се. Сега не съм в настроение да уреждам диспути. Освен това играчите се тормозят. Затова просто отмъквам госпожица Лидъл и изчезвам. Няма да се натрапвам.

— За какъв дявол — когато нервничеше, Маб започваше да говори на някакъв ужасен жаргон — ти трябва това дете, проклета котко? Защо толкова много ти е дотрябвала? А може би работата съвсем не е в детето? А? Отговори ми!

— Казах ти, нямам желание да споря. Същото се отнася и за отговарянето на въпроси. Ела тук, Алиса.

— Хич и не помисляй да мърдаш, сополанке. — Маб стисна с пръсти рамото на Алиса и лицето на момичето се сгърчи и пребледня от болка. От изражението в тъмните й очи стигнах до извода, че тя е започнала да разбира какви игри се играят тук.

— Ваше величество — огледах се и видях, че Les Coeurs започват лека-полека да ме обграждат, — благоволете да свалите прекрасната си ръчичка от рамото на това дете. Веднага. Благоволете, ваше величество, да инструктирате своите подлизурковци да спазват предвидената в протокола дистанция.

— Сериозно? — Маб показа и останалата част от ченето си. — А ако не благоволя, какво ще се случи, ако мога да запитам?

— Можете. Тогава, червенокоса измамнице, аз също ще се откажа да спазвам протокола. Ще изкарам вътрешностите на цялата ваша банда смотаняци.

Това сложи край на празните приказки. Les Coeurs изведнъж се нахвърлиха върху мен, без да чакат Маб да им заповяда и да махне с обсипаната си с пръстени ръка. Нахвърлиха ми се всичките, които присъстваха. А те бяха много.

Но аз бях подготвен за това. Разхвърчаха се парчета от украсените им със символи на карти за игра салтамарки. Разхвърчаха се парчета от тях самите. От мен също, но в значително по-малко количество. Паднах по гръб. Това донякъде ограничи маневреността ми, но затова пък можех да ги правя на кайма и със задните лапи… Усилията ми постепенно започнаха да се увенчават с успех — няколко Les Coeurs, здраво белязани от моите нокти и зъби, се обърнаха в срамно бягство, пренебрегвайки воплите на Маб, която с прости думи им даваше заповеди, какво точно и откъде да ми изкормят.

— Че кой въобще ви обръща внимание? — внезапно се развика Алиса, внасяйки в суматохата съвсем нов тон. — Вие сте една кол ода карти! Просто една кол ода карти!

— Така ли? — изкрещя Маб, като я дръпна грубо. — Какви ги говориш?!

Един от отряда й, къдраво момче със знак спатия на гърдите, ме хвана с две ръце за опашката. Направо не мога да понасям подобно фамилиарничене, затова незабавно му откъснах главата. Но останалите вече ми се бяха нахвърлили и ме налагаха с юмруци, с токовете на обувките си и чуковете за крокет, дишайки учестено. Бяха зли като самия пъкъл. Но и аз бях лош. Само след миг около мен стана по-просторно и аз успях да премина от позиционна война в маневрена. Тревата вече беше здраво почервеняла и беше станала адски хлъзгава.

Алиса изрита с всичка сила Маб в пищяла. Нейно кралско величество изискано изруга и със замах удари момичето по лицето. То се стовари право върху един от Les Coeurs, който точно в този момент се опитваше да стане. Преди да успее да отърси момичето от себе си, аз го цапардосах веднъж в окото. А другия, който се опитваше да ми попречи, го цапардосах два пъти. Останалите двама си плюха на петите и аз успях да се изправя.

— Е, мила моя Queen of Hearts154? Може би за днес стига? — казах аз, бършейки кръвта от носа и мустаците си. — Може да довършим друг път, като предварително се уговорим за времето и мястото?

Маб ме възнагради с такъв букет от ругатни, в който определението „раиран кучи син“ беше най-мекото, макар и най-често повтаряното. Тя очевидно нямаше намерение да отлага конфликта за друг път. Няколко Les Coeurs вече се бяха съвзели от първоначалния шок и се подготвяха за ново нападение. А аз бях много изморен и със сигурност имах едно счупено ребро. Прикрих с тялото си Алиса.

Маб изпищя триумфално. Клоните на акацията неочаквано се разгърнаха като водите на Червено море. И оттам, разпалено от миризмата и врявата на Les Coeurs, в тръс изтича едно Джаберуоки, по-точно доста пораснал екземпляр Джаберуоки. Страхотно ужасно Джаберуоки.

— Ще заповядам да ми ушият шапка от теб, Честър — изрева Маб, посочвайки на Джаберуокито върху кого трябва да се нахвърли. — Ако от теб изобщо остане достатъчно кожа за шапка!

Аз съм котарак. Имам девет живота. Само че не помня дали ви казах, че осемте вече съм ги използвал?

— Бягай, Алиса! — изсъсках аз. — Бягай!

Но Алиса Лидъл дори не помръдна, парализирана от страх. Изобщо не се изненадах.

Джаберуокито заора с нокти в тревата, сякаш се канеше да изкопае станция на метрото или тунел под Монблан. Черно-червеникавата му кожа щръкна, правейки го да изглежда два пъти по-голям, макар че и без това той си беше достатъчно грамаден. Мускулите под кожата му изпъкнаха и засвириха Деветата симфония, в очите му се разгоря адски пламък. Раззина паст така, че неволно му се възхитих. И се хвърли върху мен.

Защитавах се яростно. Дадох всичко от себе си. Но той беше по-голям и адски силен. Преди да успея да го сваля от себе си, той здраво поработи върху мен.

Едва се държах на лапите си. Кръвта ми капеше в очите и се съсирваше върху хълбоците ми, а острият край на едното от счупените ми ребра усилено се опитваше да намери нещо в десния ми дроб. Алиса крещеше така, че ушите ми пищяха. А Джаберуокито със сила избърса яйцата си в тревата, помръдна остатъците от ушите си, погледна ме изпод разкъсаните си клепачи и над кървящия носоклюн. Отново раззина паст и изведнъж рязко я затвори. Вместо отново да се хвърли върху мен и да ме доубие, той внезапно млъкна като омагьосан. Като кравешки задник.

Аз се обърнах инстинктивно и, честно ви казвам, за последен път бях виждал такова нещо в „Раждането на една нация“ на Грифит. Между дърветата към мен се носеше помощ. Но това не беше US Cavalry155 или ку-клукс-клан. Беше моят познат, някой си Чарлз Латуидж Доджсън. Изглеждаше не по-зле от свети Георги от картината на Карпачо, беше въоръжен с ворпален меч, пръскащ навсякъде ослепителни мигблисални отражения.

Търляха се честлинни комбурси (и сврецваха в плите), а щурпите бяха съвсем окласни (и равапсатваха прасурси)156.

Няма да повярвате, но Джаберуокито побягна първо. След него с подвити опашки се втурнаха онези от Les Coeurs, които все още се държаха на краката си. Последна напусна бойното поле кралица Маб, проливайки сълзи върху копринената си рокля. Аз виждах всичко като през напълнен с отвара от цвекло аквариум. А миг по-късно…

Закълнете се, че няма да се смеете. Миг по-късно видях как един бял заек с розови очи поглежда часовника, който беше извадил от джобчето на жилетката си. След това паднах в черна бездънна дупка.

Падането продължи дълго.

Аз съм котарак. Винаги падам на четири лапи. Дори и да не го помня.

— Ах — неочаквано каза Чарлз Латуидж Доджсън, облегнал лакти върху върбовата кошница с пирожки. — Познато ли ти е, Чешърски котарако, разкошното усещане за сънливост, съпътстващо събуждането в лятното утро, когато въздухът е изпълнен с пеенето на птички, през отворения прозорец подухва живителен вятър, а ти, лежащ с притворени очи, виждаш, сякаш все още насън, лениво поклащащите се зелени клонки и повърхността на водата, покрита със златисти бръчици? Ах, повярвай ми, Котенце, това е блаженство, което граничи с дълбок копнеж, блаженство, което пълни очите със сълзи, подобно прекрасна картина или стихотворение.

Няма да повярвате. Той не заекна нито веднъж. Пикникът си вървеше както му е редът. Алиса Лидъл и сестрите й играеха шумно на брега на Темза, една по една влизаха в привързаната за брега лодка и една по една скачаха от нея. Ако междувременно се случеше някоя от тях да пльосне в плиткото, тя писваше заразително и повдигаше високо полите на роклята си. Тогава седящият до мен Чарлз Латуидж Доджсън слабо се оживяваше и леко се изчервяваше.

— And I have loved you oh so long… — замърках аз под мустак, стигайки до извода, че в думите на Мартенския заек имаше много истина.

— Не можах да разбера.

— „Greensleeves“. Но да не говорим за това. Знаеш ли какво, скъпи ми Чарлз? Опиши всичко това. Както се вижда от приложената илюстрация, приказката постепенно се разшири и се напълни с всякакви куриозни фигури. Време му е да опишеш всичко това. Още повече, че началото вече е поставено.

Той мълчеше. И не сваляше поглед от радостно пищящата Алиса Лидъл, която вдигаше полите си толкова нависоко, че се виждаха гащичките й.

— „Макар че времето е зло и бързо то отлита“ — изведнъж каза тихо той. — „Дете с безоблачно чело и чудо в очите. Не чувам вече твоя смях, лицето ти не срещам. Порасна ти и вече, ах, за мен не се досещаш.“157

— По-добре се придържай към прозата — не издържах аз. — Поезията не се търси много на пазара.

— Да, да, разбира се — съгласи се той. — Мисля, че поотрасне ли още малко, съвсем ще ме забрави.

Погледнах го и леко се намръщих, а той рече:

— Не можеш ли… хммм… да се материализираш още малко? Усмивката ти, висяща във въздуха, леко ме изнервя, да знаеш.

— Днес, скъпи ми Чарлз, не мога да ти откажа нищо. Твърде много съм ти задължен.

— Няма нужда — смутено отвърна той и отмести поглед. — Всеки на мое място… Не можех да допусна, че теб… че ти… ще бъдеш убит от собствената ми фантазия.

— Благодаря ти, че не го допусна. Но просто ей така, между нас казано, откъде, о, гордост на кавалерията и пехотата, успя да намериш ворпалски мигблистален меч?

— Откъде съм намерил… какво?

— Дреболии, Чарлз. Отклонихме се от темата.

— Книга, в която да се опише всичко? — Той отново се замисли. — Не знам. Повярвай ми, не съм сигурен, че ще успея…

— Ще успееш. Силата на фантазията ти е способна да троши ребра.

— Хммм. — Той протегна ръка, сякаш се канеше да ме погали, но навреме се отказа. — Хммм, кой знае? Може пък на нея… да й хареса такава книга? Освен това колежът не ми плаща много, няма да е зле да скътам някой друг фунт настрани… Разбира се, ще трябва да я издам под псевдоним. Работата ми като преподавател…

— Нужен ти е приличен nom de plume158, Чарлз — прозях се аз. — И не само заради управата на колежа. Името ти няма да изглежда добре на корицата. Звучи така, сякаш някой, който е болен от белодробен пневмоторакс, се опитва да си продиктува завещанието.

— Не може да бъде — възмути се той. — Може пък ти да имаш някое предложение? Нещо, което да звучи по-добре?

— Имам. Уилям Блейк.

— Подиграваш се.

— Тогава Емили Бронте.

Този път той млъкна и дълго време не се обади. Момичетата Лидъл намериха на брега миди. Радостните им възклицания нямаха край.

— Спиш ли, Чешърски котарако?

— Опитвам се да заспя.

— Е, спи, спи, нощни тигре. Няма да ти преча.

— Лежа на ръкава на сюртука ти. Ами ако решиш да станеш?

— Ще си отрежа ръкава — усмихна се той. Мълчахме дълго, гледайки Темза, в която плаваха патици и гмурци.

— Литературата… — внезапно заговори Чарлз Латуидж, който имаше такъв вид, сякаш е бил събуден неочаквано рано сутринта. — Литературата е мъртво изкуство. Навлизаме в двайсети век, а той ще бъде векът на изображенията.

— Имаш предвид оная веселба, измислена от Луи Жак Манде Дагер?

— Да — потвърди той. — Точно фотографията имам предвид. Литературата — още повече фантазията, е лъжа. Писателят мами читателя, влачи го по безпътицата на собственото си въображение. Мами го с двусмислици и многосмислици.

— Значи фотографията не е двусмислица? Дори онази, която изобразява дванайсетгодишно момиче, лежащо на шезлонг в достатъчно двусмислена поза?

Той се изчерви.

— Няма от какво да те е срам — отново махнах с опашка аз. — Всички ние обожаваме красивото. Мен също, скъпи ми Чарлз Латуидж, ме привличат младите котки. Ако се увличах по фотографията като теб, също нямаше да тръгна да търся други модели. Плюй на правилата да добрия тон!

— На никого не съм ппп… показвал тези снимки. — Изведнъж той отново започна да заеква. — И никога няма да ги ппп… покажа. А ти трябва да знаеш, че имаше такъв ммм… момент, когато възлагах на фотографията определени надежди… От финансово естество.

Усмихнах се. Мога да се обзаложа, че той не разбра усмивката ми. Не разбра какво си помислих… Не знаеше какво бях видял, докато летях надолу по черната шахта на заешката дупка. А аз видях, че след сто и трийсет години, през месец юли 1996 година, четири негови снимки на момичета между единайсет и тринайсет години в романтично и възбуждащо въображението викторианско бельо и двусмислени, но твърде еротични пози, щяха да бъдат предложени на търг в Сотби и щяха да бъдат продадени за четирийсет и осем хиляди и петстотин фунта стерлинги. Добра сума за четири късчета обработена с химикали хартия.

Но нямаше смисъл да говоря за това.

Чух плясък на криле. На близката върба кацна Едгар. И започна призивно да грачи. Нямаше нужда. И сам разбирах, че вече е време.

— Край на пикника — станах аз. — Сбогом, Чарлз.

Той не се изненада.

— Можеш ли да вървиш? Раните ти…

— Аз съм котарак.

— Трябваше да се досетя. Та ти си Чешърския котарак. Ще се срещнем ли отново? Как мислиш?

Не му отговорих.

— Ще се видим ли отново? — повтори той.

— Nevermore159 — отвърна вместо мен Едгар.

Общо взето това е краят, скъпи мои. Така че е време да приключвам.

Когато се върнах в Страната, златният следобед беше в разгара си: нали при нас времето тече по-различно, отколкото при вас. Само че не отидох при Заека и Шапкаря, за да изпием заедно спечелената от баса бутилка и да се похваля с поредния — след упорития Шекспир — успех в направляването на съдбата на световната литература. Не отидох и при Маб, за да се опитам да изгладя конфликта с помощта на банален, но изпълнен с комплименти разговор. Отидох в гората, за да си полежа на клона, да си ближа раните и да си грея кожухчето на слънце.

Някой беше изкъртил табелата с надпис „ВНИМАНИЕ: ДЖАБЕРУОКИ“ и я беше захвърлил в храстите. Най-вероятно го беше направило самото Джаберуоки, което често постъпва така, защото обожава да изскача ненадейно пред посетителите, а предупредителната табела свежда до нула ефекта на изненадата.

Но клонът си беше там, където го бях оставил. Изкатерих се на него. Провесих изящно опашка. Полегнах, след като предварително се уверих, че Радецки не се върти наоколо.

Слънцето припичаше. В плите весело се търляха и сврецваха честлинни комбурси и щурпи, а прасурсите равапсатваха нещо, но какво точно, не можах да разбера. Намираха се твърде надалеч.

Беше златен следобед.

Беше прекрасно и леко меланхолично. Каквото е винаги тук.

Впрочем вие и сами можете да прочетете за това. В оригинал. Или в някой от преводите.

Та те са толкова много.