Нещо приключва, нещо започва

I

Слънцето провря огнените си пипала през процепите в капаците на прозорците, прониза стаята със скосени, изпълнени с кълбяща се прах лъчи, разля ярки петна по пода и покриващите го мечешки кожи, заигра с ослепителни отблясъци по катарамите на колана на Йенефер. Коланът на Йенефер лежеше върху висок дамски ботуш. Високият ботуш лежеше върху бяла риза с дантели, а бялата риза лежеше върху черна пола. Един черен дълъг чорап висеше от подлакътника на креслото, издялан във формата на глава на химера. Другият чорап и другият ботуш не се виждаха никъде. Гералт въздъхна. Йенефер обожаваше да се съблича бързо и енергично. Той трябваше да започне да свиква с това. Нямаше друг изход.

Изправи се, отвори капаците на прозорците, погледна навън. Над гладкото като огледало езеро се вдигаше лека омара, листата на крайбрежните брези и елши искряха от роса, далечните ливади бяха покрити с ниска, плътна мъгла, висяща като воал над самите върхове на тревите.

Йенефер се размърда под пухения юрган, промърмори нещо. Гералт въздъхна.

— Прекрасен ден, Йенефер.

— Ъъъ? Какво?

— Прекрасен ден. Невероятно прекрасен ден.

Тя го изненада. Вместо да започне да ругае и да си мушне главата под възглавницата, магьосницата седна, прекара пръсти през косата си и започна да търси нощницата си сред завивките. Гералт знаеше, че нощницата е зад таблата на леглото, там, където я беше захвърлила Йенефер снощи. Но не се обади. Йенефер не можеше да понася подобни забележки.

Магьосницата изруга тихо, отхвърли с крак юргана, вдигна ръка и щракна с пръсти. Нощницата излетя иззад таблата, размахвайки дантелените си къдрици като разкайващ се дух, и долетя право до очакващата я длан. Гералт въздъхна.

Йенефер стана, приближи се към него, прегърна го и го ухапа по рамото. Гералт въздъхна. Списъкът с нещата, с които трябваше да свиква, изглеждаше неизчерпаем.

— Искаше да кажеш нещо?

— Не.

— Добре. Знаеш ли какво? Денят наистина е прекрасен. Добра работа.

— Работа? Какво имаш предвид?

Преди Йенефер да успее да отговори, двамата чуха висок, протяжен вик и свистене. По брега на езерото, разплисквайки водата, в галоп се носеше Цири на враната си кобила. Кобилата беше расова и невероятно красива. Гералт знаеше, че тя е на някакъв полуелф, който си беше създал представа за сивокосата вещерка само по нейната външност и ужасно беше сгрешил. Цири беше нарекла спечелената кобила Келпи. По този начин островитяните от Скелиге наричаха един опасен и злобен морски дух, който понякога приемаше облика на кон. Името подхождаше идеално на кобилата. Наскоро някакъв хобит108, който се беше опитал да открадне Келпи, се беше уверил в това, по доста болезнен начин. Хобитът се казваше Санди ФрогМортън, но след този случай започнаха да му викат „Карфиола“.

— Някой ден ще си строши врата — промърмори Йенефер, гледайки галопиращата сред пръските трева Цири, стъпила на стремената и приведена напред. — Някой ден твоята побъркана дъщеря ще си строши врата.

Гералт се обърна и без да каже дума се вторачи право във виолетовите очи на магьосницата.

— Е, добре, добре — усмихна се Йенефер, без да свежда поглед. — Извинявай. Нашата дъщеря.

Тя отново го прегърна, силно се притисна към него, целуна го пак и отново го ухапа. Гералт докосна с устни косите й и внимателно смъкна нощницата от раменете й.

После те отново се озоваха в леглото, върху разхвърляните завивки, още топли и ухаещи на сън. И се заеха взаимно да се търсят, и търсеха дълго и търпеливо, а увереността, че в края на краищата ще се намерят, ги изпълваше с радост и щастие, и радостта и щастието бяха във всичко, което те вършеха. И макар двамата да бяха толкова различни, те, както винаги, осъзнаваха, че различията им ги свързват здраво както изсечените от брадва разрези свързват помежду им гредите, с които се изгражда една къща. И всичко беше като първия път, в който Гералт се възхити на изумителната й голота и силната й похот, а тя се възхити от неговата деликатност и нежност. И както първия път, тя искаше да му каже за това, но той я прекъсна с целувка и с милувки, които лишиха думите й от всякакъв смисъл. А по-късно, когато той искаше да й каже за това, не можа да изтръгне думи от гърлото си. После щастието и блаженството ги обхванаха със силата на стоварила се отгоре им скала и вместо ненужните думи имаше беззвучен вик и светът престана да съществува за тях, нещо приключи и нещо започна, и нещо продължаваше, и беше тишина, тишина и покой.

И възторг.

Светът постепенно се връщаше и отново ги имаше завивките, ухаещи на сън, и обляната със слънце стая, и денят. Денят…

— Йен?

— Мхм?

— Когато каза, че денят е прекрасен, добави: „Добра работа“. Това трябваше ли да означава…

— Трябваше — потвърди тя, пресегна се и хвана с протегнатите си ръце ъгълчетата на възглавницата, при което гърдите й добиха такава форма, че вещерът усети потрепване в долната част на гърба си. — Разбираш ли, Гералт, това време го направихме ние. Аз, Ненеке, Трие и Дорегарай. Не можехме да рискуваме, този ден просто трябваше да бъде прекрасен…

Тя млъкна и го побутна с коляно в бедрото.

— Защото това е най-важният ден в живота ти, глупчо.

II

Разположеният на нос насред езерото замък Розрог се нуждаеше от цялостен ремонт както отвътре, така и отвън, при това не от вчера. Меко казано, Розрог беше развалина, безформено натрупани камъни, гъсто обрасли с бръшлян, поветица и традесканция, развалина насред езера, блата и тресавища, гъмжащи от жаби, смокове и костенурки. Беше развалина още тогава, когато бе подарен на крал Хервиг. Замъкът Розрог и околната местност бяха нещо като пожизнен подарък за крал Хервиг, който дванайсет години по-рано абдикира в полза на племенника си Бренан, отскоро наричан Добрия.

Гералт се запозна с бившия крал чрез Лютичето, тъй като трубадурът честичко навестяваше Розрог, възползвайки се от факта, че Хервиг беше приветлив и гостоприемен стопанин. Именно Лютичето си спомни за Хервиг и замъка му, когато всички места от списъка на вещера бяха отхвърлени от Йенефер като неподходящи. И о, чудо, магьосницата веднага се съгласи за Розрог, при това без да се мръщи.

Така че бракосъчетанието между Гералт и Йенефер щеше да се извърши в замъка Розрог.

III

Първоначално се смяташе, че сватбата ще бъде скромна и неофициална, но с течение на времето стана ясно, че по ред причини това е невъзможно. Оказа се, че е необходим човек с организаторски талант. Йенефер, естествено, се отказа — не било уместно да организира собствената си сватба. Гералт и Цири, да не говорим за Лютичето, не се отличаваха с никакви способности в тази област. Така че работата беше поверена на Ненеке от Еландер, жрицата на богиня Мелителе. Ненеке пристигна незабавно, като взе със себе си две жрици, Йола и Еурнейд.

И започнаха проблемите.

IV

— Не, Гералт. — Ненеке се нацупи и тропна с крак. — Не поемам никаква отговорност нито за церемонията, нито за пиршеството. Тази съборетина, която някой идиот е кръстил замък, не става за нищо. Кухнята е разрушена, балната зала мяза на конюшня, а параклисът… Това изобщо не е параклис. Можеш ли да ми кажеш какъв бог почита този дръвник Хервиг?

— Доколкото ми е известно — никакъв. Твърди, че религията е опиум за народа.

— Така си и знаех — изрече жрицата, без да скрива презрението си. — В параклиса няма нито една статуя, изобщо няма нищо, ако не се смятат мишите фъшкии. И при това тук е дяволска пустош! Гералт, защо не искате да се ожените във Венгерберг, в цивилизовано място?

— Нали знаеш, че Йенефер е квартеронка, а в твоите цивилизовани места не се толерират смесените бракове.

— Велика Мелителе! Какво значение има една четвърт елфическа кръв? Та почти във всеки от нас тече някаква част от кръвта на Стария народ! Това е само идиотски предразсъдък!

— Не съм го измислил аз.

V

Списъкът на гостите — не особено дълъг — беше съставен заедно от жениха и невястата, а с поканите трябваше да се заеме Лютичето. Скоро се оказа, че трубадурът е изгубил списъка, при това още преди да успее да го прочете. Засрамен, той не си призна за станалото, а реши да направи нещо по-лесно — да покани когото може. Разбира се, Лютичето познаваше Гералт и Йенефер достатъчно добре, за да не пропусне някой важен гост, но бардът не би бил себе си, ако не беше обогатил списъка с ужасяващо количество напълно случайни гости.

Така че се появи старият Весемир от Каер Морхен, възпитателят на Гералт, а заедно с него — вещерът Ескел, с когото Гералт беше дружал в детските си години.

Пристигна и друидът Мишовур в компанията на една мургава блондинка на име Фрея, една глава по-висока и стотина години по-млада от него. Заедно с тях се появи и ярл Крах ан Крайт от Скелиге, съпровождан от синовете си Рагнар и Локи. Когато Рагнар се качеше на кон, нозете му почти достигаха земята, а Локи наподобяваше изнежен елф. В това нямаше нищо странно — двамата бяха доведени братя, синове на различни наложници на ярла.

Появи се кметът Цалдемейн от Блавикен с дъщеря си Аника, много привлекателна, но страшно плаха госпожица.

Дойде джуджето Ярпен Зигрин и което беше интересно — сам, без обичайната му компания от брадати бандити, наричани от него „момчетата“. По пътя към Ярпен се беше присъединил елфът Хиреадан — личност с не особено ясно, но несъмнено високо положение сред Стария народ. Той бе ескортиран от неколцина никому неизвестни мълчаливи побратими.

Пристигна и шумна група полуръстове, от които Гералт познаваше само Даинти Бибервелт, фермерът от Рдестова109 ливада, и — според слуховете — киселата му съпруга Гардения. В групата им имаше и един полуръст, който всъщност не беше полуръст — известният предприемач и търговец Телико Лунгревинк Леторт от Новиград, метаморф или доплер с външността на полуръст, наричан Дуду.

Появиха се и барон Фрейксенет от Брокилон със съпругата си, красивата дриада Браен, и петте им дъщери Морен, Цирила, Мона, Еитне и Кашка. Морен изглеждаше на петнайсет години, а Кашка — на пет. Косите на всички бяха червени като огън, макар че Фрейксенет беше чернокос, а Браен — с меднозлатисти коси. Браен беше в напреднала бременност. Фрейксенет със сериозен вид твърдеше, че този път детето им трябва да бъде син, при което групичката червенокоси дриади се споглеждаха и се подхилкваха, а Браен добавяше с усмивка, че „синът“ ще се казва Мелиса.

Пристигна едноръкият Яре, младият жрец и хроникьор от Еландер, възпитаник на Ненеке. Яре дойде главно заради Цири, по която беше увлечен. Цири, за разочарование на Ненеке, не обръщаше никакво внимание на сакатия младеж и неговите неловки ухажвания.

Списъкът от неочаквани гости се откриваше от княз Агловал от Бремерворд, чието идване граничеше с чудо, защото князът и Гералт искрено не можеха да се понасят. Още по-странен беше фактът, че Агловал се появи със съпругата си, русалката Шееназ. Шееназ някога беше пожертвала заради княза своята рибешка опашка срещу два невероятно красиви крака, но беше известна с това, че никога не се отделя от морското крайбрежие, защото сушата я плаши.

Малцина очакваха да дойдат други короновани особи, пък и никой не ги беше канил. Въпреки това монарсите изпращаха писма, подаръци, пратеници — или всичко това накуп. Рицарят Ивес представляваше крал Етайн, комесът Съливой — крал Вензлав, сир Матъм — крал Сигизмунд, а сир Деверо — кралица Ада, бившата стрига. Изглеждаше, че пътуването им е било весело, макар че Ивес беше с цепната устна, ръката на Съливой беше превързана, Матъм накуцваше, а Деверо го мъчеше такъв махмурлук, че едвам се крепеше върху седлото.

Никой не беше канил златния дракон Вилентретенмертх, защото никой не знаеше, първо, как да го покани, и второ, къде да го търси. За всеобщо учудване драконът се появи, разбира се, инкогнито, в облика на рицаря Борх с герб „Трите гарги“. Там, където присъства Лютичето, естествено, не можеше и да става дума за инкогнито, но въпреки това малцина вярваха на поета, когато той сочеше възкъдравия рицар и твърдеше, че е дракон.

Също така никой не беше канил и никой не беше очаквал колоритната тайфа, наричаща себе си „приятели и познати“ на Лютичето. Това бяха предимно поети, музиканти и трубадури, а отгоре на всичко — акробат, професионален играч на зарове, дресьорка на крокодили и четири живописни девойки, три от които много приличаха на проститутки, а четвъртата, която не приличаше на проститутка, несъмнено беше такава. Групата се допълваше от двама пророци, единият от които беше лъжепророк, един скулптор, един светлокос и вечно пиян медиум от женски пол и един сипаничав гном, който твърдеше, че се нарича Шутенбах.

С магически кораб амфибия, наподобяващ кръстоска на лебед с огромна възглавница, пристигнаха магьосници. Те бяха около една четвърт от поканените и трикратно повече от реално очакваните, защото колегите на Йенефер, както се говореше, не одобряваха връзката й с „външен“ човек, при това вещер. Част от тях изобщо игнорираха поканата, част се оправдаха с недостиг на свободно време и необходимостта да присъстват на ежегодния световен конгрес на магьосниците. Така че на борда на — както го кръсти Лютичето — „Летящата възглавница“ бяха само Дорегарай от Воле и Радклиф от Оксенфурт.

Там беше и Трие Мериголд, с коси с цвят на октомврийски кестени.

VI

— Ти ли покани Трис Мериголд?

— Не — поклати глава вещерът, много доволен от факта, че мутацията на кръвоносните съдове не му позволява да се изчерви. — Не съм аз. Подозирам Лютичето, макар че всички те твърдят, че са научили за сватбата от магическите кристали.

— Не искам да виждам Трис на моята сватба!

— Защо? Та нали тя ти е приятелка?

— Не ме прави на идиотка, вещерю! Всички знаят, че си спал с нея!

— Не е вярно!

Виолетовите очи на Йенефер се присвиха опасно.

— Вярно е!

— Не е вярно!

— Вярно е!

— Е, добре — извърна се той ядосано. — Вярно е. И какво от това?

Магьосницата помълча малко, играейки си с обсидиановата звезда, закрепена към черното кадифе на шията й.

— Нищо — каза тя най-накрая. — Но исках да си признаеш. Никога не се опитвай да ме лъжеш, Гералт. Никога.

VII

Крепостните стени миришеха на мокър камък и кисели треви, слънцето осветяваше кафявата вода в защитния ров, като снабдяваше с топлина покриващата дъното зелена егерия и плаващите по повърхността яркожълти водни рози.

Замъкът постепенно оживяваше. В западното крило някой хлопна капаците на прозорците и се разсмя. Някой друг със слаб глас се молеше за зелев сок. Един от гостуващите в Розрог колеги на Лютичето, невидим, пееше, докато се бръснеше:

Изскърца врата, навън излезе Лютичето, като се протягаше и потъркваше лицето си.

— Как си, младоженецо? — попита той с уморен глас. — Ако смяташ да офейкваш, сега е точният момент.

— Ранно пиле си, Лютиче.

— Изобщо не съм лягал — измърмори поетът, като седна до вещера на каменната пейка и се облегна на обраслата с традесканция стена. — О, Богове, това беше тежка нощ. Е, какво да се прави — не всеки ден се женят мои приятели, трябваше да го отпразнувам.

— Сватбеното пиршество е днес — напомни му Гералт. — Ще издържиш ли?

— Не ме обиждай!

Слънцето печеше, птиците писукаха в храстите. От езерото се носеха плясъци и писъци. Морен, Дирила, Еитне, Мона и Кашка, червенокосите дриади, дъщери на Фрейксенет, се къпеха, както обикновено голи, в компанията на Трис Мериголд и Фрея, приятелката на Мишовур. Горе, на полуразрушените зъбци на крепостната стена, кралските пратеници, рицарите Ивес, Съливой, Матъм и Деверо, си дърпаха от ръцете един далекоглед.

— Поне добре ли го отпразнува, Лютиче?

— Не питай.

— Някакъв голям скандал?

— Няколко.

Първият скандал, разказа поетът, бил на расова основа. Телико Лунгревинк Леторт в разгара на веселието неочаквано заявил, че му е писнало да е в облика на полуръст. Като посочил с пръст намиращите се в момента в залата дриади, елфи, хобити, русалка, джудже и гнома, твърдящ, че се казва Шутенбах, доплерът обявил за дискриминация факта, че всички те могат да бъдат себе си, а само той, Телико, е принуден да влиза в чужда кожа. След което моментално приел собствения си облик. При вида му Гардения Бибервелд паднала в несвяст, княз Агловал опасно се задавил с хапка бяла риба, а Аника, дъщерята на кмета Цалдемейн, изпаднала в истерия. Ситуацията спасил драконът Вилентретенметх, все още в облика на рицаря Борх Трите гарги, който спокойно обяснил на доплера, че метаморфността е привилегия, която задължава, и покрай останалите неща задължава и да се приемат форми, които обществото смята за прилични и приемливи, и че приемането им е най-обикновена учтивост към домакините. Доплерът обвинил Вилентретенмертх в расизъм, шовинизъм и липса на дори най-елементарно разбиране на темата на дискусията. Засегнатият Вилентретенмертх приел за малко облика на дракон, като при това изпотрошил част от мебелите и предизвикал всеобща паника. Когато обстановката се успокоила, се разгорял остър спор, в който хората и нехората започнали да си посочват взаимно примери за липсата на толерантност и расови предразсъдъци. Доста неочакван елемент на дискусията се оказал гласът на луничавата Мерле, проститутката, която не приличала на проститутка. Мерле заявила, че този спор е глупав, безпредметен и няма отношение към истинските професионалисти, които изобщо не знаят какво е това предубеждение, и че тя е готова незабавно да докаже думите си срещу съответното заплащане, дори и с дракона Вилентретенмертх в естествения му вид. В настъпилата тишина се чул гласът на медиума от женски пол, който заявил, че може да направи същото безплатно. Вилентретенмертх бързо сменил темата и започнала дискусия по по-безопасни въпроси, като икономиката, политиката, лова, риболова и хазарта.

Останалите скандали имали по-скоро приятелски характер. Мишовур, Радклиф и Дорегерай се обзаложили кой от тях със силата на волята си ще накара повече предмети едновременно да левитират. Спечелил Дорегарай, който задържал във въздуха два стола, поднос с плодове, пълен супник, глобус, котка, две кучета и Кашка, най-малката дъщеря на Фрейксенет и Браен.

После Цирила и Мона, двете средни дъщери на Фрейксенет, се сбили, и се наложило да ги изведат от залата. Скоро след това се сбили Рагнар и рицарят Матъм, а повод за сбиването се оказала Морен, най-голямата дъщеря на Фрейксенет. Раздразненият Фрейксенет наредил Браен да затвори в стаите всичките си червенокоси издънки, а самият той се присъединил в състезание по надпиване, организирано от Фрея, приятелката на Мишовур. Скоро се оказало, че Фрея има невъобразим, граничещ с безкрайност имунитет срещу алкохола. Повечето поети и бардове, приятели на Лютичето, скоро се озовали под масата. Фрейксенет, Крах ан Крайт и кметът Цалдемейн се борили храбро, но били принудени да отстъпят. Магьосникът Радклиф се държал твърдо до момента, в който се изяснило, че мами — имал в себе си рог от еднорог. След като му го взели, вече нямал никакви шансове срещу Фрея. Скоро заетият от островитянката край на масата напълно опустял — известно време с нея продължил да пие никому непознат блед мъж със старомоден кафтан. В един момент бледият мъж станал, поклащайки се, направил галантен поклон и преминал през стената като през мъгла. Огледът на украсяващите залата древни портрети позволил да се установи, че бледият мъж е Вилем, наричан Добрия, владетел на Розрог, заклан по време на едно пиршество преди няколкостотин години.

Старинният замък криел в себе си многобройни тайни и в миналото се ползвал с доста лоша слава, така че не минало без по-нататъшни събития със свръхестествен характер. Около полунощ през отворения прозорец влетял вампир, но джуджето Ярпен Зигрин прогонило кръвопиеца, като му дъхнало на чесън. През цялото време нещо виело, стенело и дрънчало с вериги, но никой не му обърнал внимание — всички мислели, че това са Лютичето и малобройните му трезви колеги. Обаче това явно били духове, защото на стълбището било останало голямо количество ектоплазма — някои от гостите се подхлъзнали и се ударили лошо.

Границата на приличието била престъпена от рошав огненоок призрак, който от засада ощипал по задника русалката Шееназ. Скандалът едвам бил предотвратен, тъй като Шееназ си мислела, че виновникът е Лютичето. Призракът, възползвайки се от суматохата, тичал из залата и щипел когото му падне, но Ненеке го видяла и го прогонила с помощта на екзорсизми.

На няколко от гостите им се явила Бялата дама, която, ако се вярва на легендата, някога била зазидана жива в подземията на Розрог. Но се намерили скептици, твърдящи, че това не е никаква Бяла дама, а медиумът от женски пол, обикалящ галериите в търсене на нещо за пиене.

После започнало всеобщо изчезване. Първи изчезнали рицарят Ивес и дресьорката на крокодили. Скоро след това пропаднали безследно Рагнар и Еурнейд, жрицата на Мелителе. После изчезнала и Гардения Бибервелд, но се оказало, че е отишла да спи. Неочаквано се установило, че липсват едноръкият Яре и Йола, втората жрица на Мелителе. Цири, която твърдяла, че Яре й е безразличен, проявила известна тревога, но се изяснило, че Яре е излязъл по нужда и е паднал до плиткия ров, където е заспал, а Йола била открита под стълбището. С елфа Хиреадан.

Забелязани били също Трис Мериголд с вещера Ескел от Каер Морхен, прокрадващи се към беседката в парка, а призори някой съобщил, че от беседката е излязъл доплерът Телико. Всички започнали да правят догадки чия външност е взел доплерът — на Трис или на Ескел? Някой дори рискувал да предположи, че в замъка може да има два доплера. Поискали да узнаят мнението на дракона Вилентретенмертх като специалист по метаморфизма, но се оказало, че драконът е изчезнал, а заедно с него — и проститутката Мерле.

Изчезнала също и друга от девойките и един от пророците. Наличният пророк уверявал, че е истински, но не можел да го докаже.

Пропаднал някъде и представящият се за Шутенбах гном, и все още не го били намерили.

— Жалко — довърши бардът, прозявайки се широко. — Жалко, че те нямаше, Гералт. Биваше си го пирът!

— Жалко — промърмори вещерът. — Но нали знаеш… Не можех да дойда, защото Йенефер… Сещаш се…

— Разбира се, че се сещам — рече Лютичето. — Затова аз не се женя.

VIII

От кухнята на замъка се разнасяше звънтене на съдове, весел смях и песни. Изхранването на всички гости се беше оказало нелека задача, защото крал Хервиг нямаше никаква прислуга. Присъствието на магьосниците не намаляваше проблема, тъй като беше решено с консенсус, че ще се яде по естествен път и няма да се използват кулинарни магии. Всичко приключи с това, че Ненеке впрегна в работа когото можа. Отначало не беше лесно — тези, които жрицата подбра, нямаха никакво понятие от кухненска работа, а онези, които имаха понятие, изчезнаха. Но Ненеке намери неочаквана помощ в лицето на Гардения Бибервелт и хобитките от нейната свита. И, о, чудо, четирите блудници от свитата на Лютичето се оказаха отлични готвачки и симпатични девойки.

Проблемите със снабдяването бяха по-малки — Фрейксенет и княз Агловал организираха лов и осигуриха известно количество едър дивеч. Браен и дъщерите й само за два часа напълниха кухнята с диви птици, защото дори най-младата от дриадите, Кашка, боравеше изключително умело с лъка. Крал Хервиг, който обожаваше риболова, на разсъмване се появяваше от езерото и донасяше щуки, бяла риба и огромни костури. Обикновено го придружаваше Локи, по-малкият син на Крах ан Крайт. Локи разбираше от риболов и лодки, а освен това беше откриваем на разсъмване, защото както и Хервиг, той не пиеше.

Даинти Бибервелт и роднините му, подпомагани от доплера Телико, се заеха с украсата на залите и стаите. Впрегнаха в метене и миене на пода двамата пророци, дресьорката на крокодили, скулптора и вечно пияния медиум от женски пол.

Грижите за зимника и напитките първоначално бяха възложени на Лютичето и неговите колеги поети, но това се оказа ужасна грешка. Затова изгониха бардовете и предадоха ключа на Фрея, приятелката на Мишовур. Лютичето и поетите седяха по цели дни до вратата на зимника и се опитваха да трогнат Фрея с любовни балади, срещу които обаче островитянката имаше същия имунитет, както и срещу алкохола.

Гералт вдигна глава, изтръгнат от дрямката от тропането на копита върху камъните на двора. Иззад притиснатите до стената храсти се появи блестящата от водата Келпи с Цири върху седлото. Цири носеше черния си костюм, а на рамото си имаше меч — славния гвеир, придобит в пустинните катакомби на Корат.

Двамата се гледаха мълчаливо известно време, после девойката сръга коня с пета и се приближи. Келпи наведе глава, опитвайки се да достигне вещера със зъби, но Цири я удържа с рязко дърпане на юздата.

— Значи е днес — каза вещерката, без да слиза от коня. — Днес, Гералт.

— Днес е — потвърди той, отделяйки се от стената.

— Радвам се — каза тя неуверено. — Мисля… Не, сигурна съм, че ще сте щастливи, и се радвам…

— Слез, Цири. Да поговорим.

Девойката поклати глава, отметна косите си назад, зад ухото. За миг се мярна голям, грозен белег на бузата — спомен за онези страшни дни. Цири беше пуснала коса до раменете и я решеше така, че да скрие белега, но понякога забравяше за това.

— Тръгвам си, Гералт — каза тя. — Веднага след празненството.

— Слез, Цири.

Вещерката скочи от седлото, седна до него. Гералт я прегърна. Цири облегна глава на рамото му.

— Тръгвам си — повтори тя.

Той мълчеше. Думите напираха в устата му, но сред тях нямаше нито една, която той да сметне за подходяща и необходима. Мълчеше.

— Знам какво си мислиш — изрече тя бавно. — Мислиш си, че бягам. Прав си.

Той мълчеше. Знаеше.

— Най-накрая, след толкова години, сте заедно. Йен и ти. Заслужили сте щастие и спокойствие. Свой дом. Но мен това ме плаши, Гералт. Затова… бягам.

Той мълчеше. Мислеше си за собствените си бягства.

— Ще си тръгна веднага след празненството — повтори Цири. — Искам отново да видя звездите над пътя, искам да си подсвирквам нощем баладите на Лютичето. И жадувам битки, танц с мечове, жадувам рискове, жадувам насладата, която дава победата. И жадувам самота. Разбираш ли ме?

— Естествено, че те разбирам, Цири. Ти си моя дъщеря, ти си вещерка. Ще постъпиш така, както трябва да постъпиш. Но трябва да ти кажа едно нещо. Едно-единствено. Няма да избягаш, макар че през цялото време ще бягаш.

— Знам. — Тя се притисна по-силно към него. — Все още се надявам, че някога… Ако почакам, ако бъда търпелива, и за мен някога ще настъпи такъв прекрасен ден… Такъв прекрасен ден… Макар че…

— Какво, Цири?

— Никога не съм била красива. А с този белег…

— Цири — прекъсна я той, — ти си най-красивото момиче на света. Естествено, след Йенефер.

— Ох, Гералт…

— Ако не ми вярваш, попитай Лютичето.

— Ох, Гералт.

— Накъде…

— На юг — прекъсна го тя веднага, извръщайки лице. — Страната там още дими след войната, възстановяват я, хората се борят за оцеляване. Нужна им е защита и охрана. Аз съм подходяща за целта. И още я има пустинята Корат… Има го Нилфгард. Там имам сметки за уреждане. Имаме сметки за уреждане, аз и гвеирът…

Тя млъкна, лицето й се втвърди, зелените й очи се стесниха, устните се изкривиха в зла гримаса. „Помня — помисли си Гералт. — Помня.“ Да, това беше тогава, на хлъзгавите от кръв стъпала на замъка Рис-Рун, когато те се биха рамо до рамо, той и тя. Вълка и Котката, две машини за убиване, нечовешки бързи и нечовешки жестоки, доведени до крайност, разярени, притиснати до стената. Да, тогава нилфгардците отстъпиха, обзети от ужас, преследвани от блясъците и свистенето на мечовете им, а те двамата бавно тръгнаха надолу, надолу по мокрите от кръв стъпала на замъка Рис-Рун. Тръгнаха, придържайки се взаимно, съединени в едно, а пред тях се движеше смъртта — смърт, въплътена в блестящите остриета на два меча. Студеният, спокоен Вълк и безумната Котка. Проблясване на острие, крясък, кръв, смърт… Да, това беше тогава… Тогава…

Цири отново отметна коси назад и сред пепеляво-сивите къдрици заблестя скритата до момента широка снежнобяла ивица на слепоочието.

Тогава косите й бяха побелели.

— Имам си свои сметки — изсъска тя. — За Мистле. За моята Мистле. Отмъстих, но за Мистле една смърт не е достатъчна.

„Бонхарт — помисли си Гералт. — Тя го уби, ненавиждайки го. Ох, Цири, Цири. Стоиш над пропаст, дъщеричке. За твоята Мистле са малко и хиляда смърти. Пази се от омразата, Цири, тя те яде като рак.“

— Пази се — прошепна той.

— Предпочитам да пазя другите — усмихна се зловещо тя. — Така е по-лесно.

„Повече никога няма да я видя — помисли си той. — Ако си тръгне, никога повече няма да я видя“.

— Ще ме видиш — каза тя и се усмихна, и това беше усмивката на магьосница, а не на вещерка. — Ще ме видиш, Гералт.

Тя изведнъж скочи, висока и слаба като момче, но ловка като танцьорка. С един скок се озова върху седлото.

— Яааа, Келпи!!!

Изпод копитата на кобилата блеснаха искри от удара на подковите.

Иззад ъгъла на стената се подаде Лютичето с преметната през рамо лютня и две огромни халби бира в ръце.

— Вземи и се напий — каза той, сядайки до Гералт. — Това ще ти помогне.

— Знам ли? Йенефер ми обеща, че ако мириша на…

— Ще хапнеш магданоз. Пий, човече под чехъл.

Седяха дълго време безмълвно, бавно отпивайки от халбите. Най-накрая Лютичето въздъхна:

— Цири си тръгва, нали?

— Да.

— Така си и знаех. Слушай, Гералт…

— Не казвай нищо, Лютиче.

— Добре.

Пак помълчаха. От кухнята се носеше ароматно ухание на печен дивеч, обилно подправен с хвойна.

— Нещо приключва — изрече с усилие Гералт. — Нещо приключва, Лютиче.

— Не — възрази поетът със сериозно изражение. — Нещо започва.

IX

Следобедът настъпи под знака на всеобщ плач. Започна се с еликсира за красота. Еликсирът, а по-точно — мазилото, наричано „феенгланц“, а на Старата реч — „гламур“, при умело използване удивително разхубавяваше. По молба на гостуващите в замъка дами Трие Мериголд приготви достатъчно количество гламур и дамите пристъпиха към козметичните процедури. Иззад затворените врати на стаите долитаха риданията на Цирила, Мона, Еитне и Кашка, на които им забраниха да използват гламура — с тази чест беше удостоена само най-голямата дриада, Морен. Най-силно от всички ревеше Кашка.

На горния етаж ревеше Лили, дъщерята на Даинти Бибервелт, защото, както се оказа, гламурът, както и повечето магии, изобщо не действа на хобитките. В градината, в трънките, проливаше горчиви сълзи медиумът от женски пол, без да съзнава, че гламурът води до мигновено изтрезняване и съпътстващите го явления, между които и дълбока меланхолия. В западното крило на замъка плачеше Аника, дъщерята на кмета Цалдемейн, която, без да знае, че гламурът трябва да се втрива под очите, беше изяла своята част и беше получила диария. Цири получи своята порция гламур и натри с нея Келпи.

Поплакваха си и жриците Йола и Еурнейд, защото Йенефер категорично отказа да облече ушитата от тях рокля. Не помогна и намесата на Ненеке. Йенефер ругаеше, мяташе предмети и заклинания, като повтаряше, че в бяло изглежда като някаква капризна девственица. Изнервената Ненеке също се зае да вика, обвинявайки магьосницата, че се държи по-лошо от три капризни девственици, взети заедно. В отговор Йенефер запрати една кълбовидна мълния и разби покрива на ъгловата кула, което, впрочем, си имаше и добрата страна — грохотът беше толкова страшен, че на дъщерята на Цалдемейн от уплаха й мина диарията.

Отново видяха Трис Мериголд и вещера Ескел от Каер Морхен, нежно прегърнати, да се прокрадват към беседката в парка. Този път никой не се съмняваше, че са самите те, защото доплерът Телико пиеше бира в компанията на Лютичето, Даинти Бибервелт и дракона Вилентретенмертх.

Въпреки усилените издирвания не успяха да открият гнома, представящ се за Шутенбах.

X

— Йен…

Тя изглеждаше прелестно. Черните, искрящи, обхванати от златна диадема къдрици падаха на блестящи вълни по раменете й и по високата яка на дългата брокатена бяла рокля с надиплени ръкави на черни ивици, стегната в талията с неизброимо количество драпировки и светлолилави лентички.

— Цветята, не забравяй за цветята — каза Трис Мериголд, цялата в тъмносиньо, докато връчваше на младоженката букет от бели рози. — Ох, Йен, колко се радвам…

— Трис, скъпа — неочаквано изхлипа Йенефер и двете внимателно се прегърнаха и всяка от тях млясна въздуха около ушите и диамантните обеци на другата.

— Стига сте се разчувствали — каза Ненеке, докато изглаждаше диплите на облечената от нея снежнобяла жреческа дреха. — Да идем в параклиса. Йола, Еурнейд, придържайте й роклята, иначе ще се спъне по стълбите.

Йенефер се приближи към Гералт и с облечената си в бяла ръкавица ръка поправи яката на черния му, обшит със сребро кафтан. Вещерът й подаде ръка.

— Гералт — прошепна тя съвсем до ухото му, — все още не мога да повярвам…

— Йен — прошепна той. — Обичам те.

— Знам.

XI

— Къде е Хервиг, по дяволите?

— Нямам представа — каза Лютичето, търкайки с ръкав катарамите на модната салтамарка с калунов цвят. — А къде е Цири?

— Не знам — намръщи се Йенефер и подсмъркна. — Ама че смърдиш на магданоз, Лютиче. Да не си решил да ставаш вегетарианец?

Гостите се събираха и постепенно запълваха просторния параклис. Агловал, целият в церемониално черно, водеше облечената в бяло-зелена рокля Шееназ, около тях се тълпяха група полуръстове в кафяво, бежово и охра, Ярпен Зигрин и драконът Вилентретенмертх, и двамата искрящи от злато, Фрейксенет и Дорегарай във виолетово, кралските пратеници в съответните хералдически цветове, елфите и дриадите в зелено и познатите на Лютичето във всички цветове на дъгата.

— Някой виждал ли е Локи? — попита Мишовур.

— Локи? — Ескел се приближи и ги погледна иззад фазановите пера, украсяващи шапката му. — Локи е с Хервиг за риба. Видях ги в лодката в езерото. Цири отиде да им каже, че започваме.

— Отдавна ли?

— Отдавна.

— Да ги вземат дяволите, смотани рибари — изруга Крах ан Крайт. — Когато рибата кълве, забравят за всичко на света. Рагнар, иди да ги викнеш.

— Почакай — каза Браен, докато почистваше глухарчетата от роклята си с дълбоко деколте. — По-добре някой, който тича по-бързо. Мона, Кашка! Raenn’ess aen laeke, va!

— Вече ви казах — изсумтя Ненеке, — че не може да се разчита на Хервиг. Безотговорен глупак, както и всички атеисти. На кого му е щукнало да избере точно него за церемониалмайстор?

— Той е крал — изрече несигурно Гералт. — Макар и бивш, но все пак крал…

— Сто години, сто години… — запя изведнъж единият от пророците, но дресьорката на крокодили го успокои с шляпване по врата. В групата на полуръстовете настана суматоха, някой изруга, някой сръга някого. Гардения Бибервелт изпищя, защото доплерът Телико настъпи роклята й. Медиумът от женски пол започна да ридае напълно безпричинно.

— Още малко — изсъска Йенефер през мило усмихващите се устни, докато мачкаше букета. — Само още малко и наистина ще се вбеся. Хайде да започваме най-накрая. И да приключваме най-накрая.

— Не се върти, Йен — промърмори Трис. — Защото ще се откачи шлейфът.

— Къде е гномът Шутенбах? — извика някой от поетите.

— Нямаме никаква представа! — отговориха в хор четирите проститутки.

— Нека някой да го намери, по дяволите! — извика Лютичето. — Той обеща да набере цветя! А сега какво? Нито Шутенбах, нито цветя! На какво прилича това?

На входа на параклиса настана раздвижване и вътре на бегом нахлуха двете изпратени до езерото дриади, които надаваха тънки писъци. Подир тях влетя Локи, целият във вода и тиня, с кървяща рана на челото.

— Локи! — извика Крах ан Крайт. — Какво е станало?

— Ма-а-амо-о-о! — разрева се Кашка.

— Que’ss aen? — Браен подскочи разтреперана към дъщерите си, като от вълнение премина на диалекта на брокилонските дриади. — Que’ss aen? Que suecc’ss feal, caer me?

— То преобърна лодката ни… — изрече задъхано Локи. — При самия бряг… Ужасно чудовище! Ударих го с веслото, но то го прегриза, прегриза веслото!

— Кой? Какво?

— Гералт! — извика Браен. — Гералт, Мона казва, че това е цинерея!

— Жиритва! — изрева вещерът. — Ескел, тичай за меча ми!

— Жезълът ми! — извика Дорегарай. — Радклиф, къде ми е жезълът?

— Цири! — извика Локи, бършейки кръвта от челото си. — Цири е там, бие се с това чудовище!

— Проклятие! Цири няма никакви шансове срещу жиритвата! Ескел! Конят ми!

— Почакайте! — Йенефер изтръгна диадемата си и я запрати на пода. — Ще ви телепортираме! Ще стане по-бързо! Дорегарай, Трис, Радклиф! Дайте ръце…

Всички млъкнаха, а след това закрещяха гръмогласно. На вратата на параклиса стоеше крал Хенселт, мокър от главата до петите, но цял. До него беше застанал юноша в блестящи доспехи със странна конструкция, но без шлем. А след него влезе Цири. Цялата изпоцапана, раздърпана, с гвеира в ръка. През бузата й, от слепоочието до брадичката, се спускаше отвратителна рана, силно кървяща през притиснатия към лицето й скъсан ръкав на ризата.

— Цири!!!

— Убих я — изрече неясно вещерката. — Размазах й главата.

Тя се олюля. Гералт, Ескел и Лютичето я подхванаха, вдигнаха я. Цири не изпускаше меча си.

— Отново — изстена поетът. — Отново ранена в лицето… Как може на това момиче толкова да не му върви…

Йенефер изстена гръмко, изтича до Цири, отблъсна едноръкия Яре, който само пречеше. Без да обръща внимание на това, че смесената с тиня и вода кръв цапа и поврежда роклята й, магьосницата сложи пръстите си върху лицето на вещерката и изкрещя някакво заклинание. На Гералт му се стори, че целият замък се разтресе, а слънцето за миг помръкна.

Йенефер отдръпна длани от лицето на Цири и всички възкликнаха от смайване — отвратителната рана се беше превърнала в тънка червена линия, подчертана с няколко капки кръв. Цири увисна в държащите я ръце.

— Браво — обади се Дорегарай. — Майсторска работа.

— Поздравления, Йен — изрече приглушено Трис, а Ненеке се разплака.

Йенефер се усмихна, подбели очи и изгуби съзнание. Гералт успя да я подхване, преди тя да се строполи на пода, омекнала като копринена лента.

XII

— Спокойно, Гералт — каза Ненеке. — Без нерви. Сега ще й мине. Преуморена е, това е всичко, а и емоциите… Тя много обича Цири, нали знаеш.

— Знам. — Гералт вдигна глава и погледна застаналия пред вратата на стаята юноша в блестящи доспехи. — Синко, можеш да се връщаш в параклиса, няма нужда от теб тук. Между другото, кой си ти?

— Аз съм… Аз съм Галахад — прошепна рицарят. — Може ли… Може ли да попитам как се чувства тази прекрасна и храбра госпожица?

— Коя? — усмихна се вещерът. — Тук има две прекрасни и храбри госпожици, макар че едната от тях е все още госпожица само по случайност. За коя питаш?

Юношата подчертано се изчерви.

— За тази… по-младата… — каза той. — Тази, която без колебание се хвърли да спасява Краля Рибар.

— Кого?

— Той има предвид Хервиг — вметна Ненеке. — Жиритвата е нападнала лодката, с която Хервиг и Локи са ловели риба. Цири се е нахвърлила срещу жиритвата, а този юноша, който случайно се е оказал наблизо, й се е притекъл на помощ.

— Ти си помогнал на Цири. — Вещерът погледна рицаря по-внимателно и доброжелателно. — Как се казваш? Забравих.

— Галахад. А това Авалон ли е, замъкът на Краля Рибар?

Вратата се отвори и на прага застана Йенефер, придържана от Трис Мериголд.

— Йен!

— Отиваме в параклиса — извести го с тих глас магьосницата. — Гостите чакат.

— Йен… можем да го отложим…

— Ще стана твоя съпруга, ако ще и дяволите да ме отвлекат в пъкъла! И това ще стане веднага!

— А Цири?

— Какво Цири? — Вещерката се показа иззад гърба на Йенефер, втривайки гламур в здравата си буза. — Всичко е наред, Гералт. Глупава драскотина, дори не я усетих.

Галахад, скърцайки и дрънкайки с доспехите си, коленичи.

— Прекрасна госпожице…

Огромните очи на Цири станаха още по-големи.

— А, Цири… — обади се вещерът. — Това е рицарят… хммм… Галахад. Вие вече се познавате. Той ти е помогнал, когато си се биела с жиритвата.

Цири поруменя. Гламурът беше започнал да действа, затова руменината й беше наистина прекрасна, а белегът почти не се забелязваше.

— Госпожице — измънка Галахад, — окажи ми тази жест. Позволи ми, о, прекрасна, да падна в краката ти…

— Доколкото ми е известно, той иска да стане твой рицар, Цири — каза Трис Мериголд.

Вещерката сложи ръце зад гърба си и направи грациозен реверанс, без все още да казва нищо.

— Гостите чакат — намеси се Йенефер. — Галахад, виждам, че си не само смел, но и галантен юноша. Бил си се рамо до рамо с моята дъщеря, затова ще й кавалерстваш по време на церемонията. Цири, тичай да се преоблечеш в рокля. Гералт, загащи си ризата, защото ти се подава над колана. Искам да ви видя всичките в параклиса след десет минути.

XIII

Сватбата протече блестящо. Дамите и девойките си поплакаха заедно. Церемонията се ръководеше от Хервиг, макар и бивш, но все пак крал. Весемир от Каер Морхен и Ненеке играеха ролята на родители на младоженците, а Трис Мериголд и Ескел бяха кумове. Галахад водеше Цири, която се беше изчервила като божур.

Всички, които имаха мечове, образуваха шпалир. Колегите на Лютичето дрънкаха на лютни и гусли и пееха песен, създадена специално за случая, при това при изпълнението на рефрена им помагаха червенокосите дъщери на Фрейксенет и русалката Шееназ, широко известна с прекрасния си глас.

Лютичето произнесе реч, в която пожела на младоженците щастие, успехи и най-вече благополучна първа брачна нощ, заради което получи ритник по глезена от Йенефер.

После всички отидоха в тронната зала и наобиколиха масата. Гералт и Йенефер седнаха на централното място, откъдето се усмихваха в отговор на тостовете и пожеланията.

Гостите, които в по-голямата си част се бяха напразнували и налудували предишната нощ, се държаха сдържано и благовъзпитано и учудващо дълго време никой не се напи. Неочаквано изключение се оказа едноръкият Яре, който прекрачи границата на благоприличието, неспособен да понесе вида на Цири, постоянно изчервяваща се при умилителните погледи на Галахад. Никой не изчезна, ако не се брои Кашка, която скоро беше намерена под масата, заспала върху кучето.

Призраците на замъка Розрог явно също се бяха проявили достатъчно предната нощ, защото не даваха признаци на живот. Изключение се оказа един окичен с парцали скелет, внезапно подал се от пода зад гърбовете на Агловал, Фрейксенет и Мишовур. Но князът, баронът и друидът спореха по политически въпроси и не забелязаха призрака. Скелетът се разяри от това, че не му се обръща внимание, премина през дължината на масата и щракна със зъби точно над ухото на Трис Мериголд. Магьосницата, нежно притиснала се към рамото на Ескел от Каер Морхен, вдигна грациозно бялата си ръка и щракна с пръсти. Кучетата се заеха с костите.

— Да ви помага великата Мелителе, скъпи мои! — Ненеке целуна Йенефер и чукна чашата си с халбата на Гералт. — Дяволски много време ви отне, но най-накрая сте заедно. Страшно се радвам и се надявам, че Цири няма да вземе пример от вас и ако намери някой подходящ, няма да отлага толкова дълго.

— Изглежда — Гералт посочи с движение на главата си Галахад, който не откъсваше поглед от вещерката, — че тя вече си е намерила някого.

— За този чудак ли говориш? — учуди се жрицата. — А, не. Нищо няма да се получи. Разгледа ли го внимателно? Не? Виж тогава какво прави. Уж се умилква на Цири, а непрекъснато оглежда и побутва чашите и халбите на масата. Признай, че това не е съвсем нормално поведение за влюбен. Учудва ме това момиче — гледа в него като в картина. Яре е друго нещо. Момчето е разумно, сдържано…

— Твоят разумен и сдържан Яре току-що падна под масата — прекъсна я студено Йенефер. — И стига за това, Ненеке. Цири идва към нас.

Сивокосата вещерка седна на освободеното от Хервиг място и силно се притисна към магьосницата.

— Заминавам — каза тя тихо.

— Знам, детето ми.

— Галахад… Галахад ще дойде с мен. Не знам защо. Но не мога да му забраня, нали?

— Да. Гералт! — Магьосницата вдигна към мъжа си очи, пламтящи в топло виолетово. — Разходи се около масата, поговори с гостите. Може да пийнеш нещо. Една чаша. Малка. А аз бих искал да поговоря с дъщеря ми като жена с жена.

Вещерът въздъхна.

На масата ставаше все по-весело. Компанията на Лютичето пееше песни, при това такива, че на бузите на Аника, дъщерята на кмета Цалдемейн, бяха поруменели. Здраво пийналият дракон Вилентретенмертх беше прегърнал още по-пияния доплер Телико и го убеждаваше, че превръщането в княз Агловал с цел смяната му в леглото на русалката Шееназ би било нетактичност.

Червенокосите дъщери на Фрейксенет излизаха от кожите си в опитите си да се харесат на кралските пратеници, а кралските пратеници се опитваха по всякакви начини да се харесат на дриадите, което довеждаше до всеобщ хаос. Ярпен Зигрин, подсмърквайки с чипия си нос, обясняваше на Хиреадан, че като дете е искал да бъде елф. Мишовур крещеше, че правителството няма да се задържи на власт, а Агловал — че ще стане точно обратното. При това никой не знаеше за кое правителство става въпрос. Хервиг разказваше на Гардения Бибервелт за огромния шаран, който беше уловил с въдица от един-единствен конски косъм. Хобитката сънено кимаше, като от време на време нареждаше на мъжа си да спре да се налива.

Из галериите тичаха пророците и дресьорката на крокодили, напразно опитвайки се да намерят гнома Шутенбах. Фрея, на която явно й бяха омръзнали слабаците-мъже, пиеше здравата с медиума от женски пол, при това двете бяха много сериозни и гордо мълчаха.

Гералт обиколи масата, чукна се с този-онзи, издържа множество поздравителни потупвания по рамото и поздравителни целувки по бузите. Най-накрая стигна до мястото, където до напуснатия от Цири Галахад седеше Лютичето. Галахад, вторачен в халбата на поета, говореше, а поетът присвиваше очи и се правеше на заинтересуван. Гералт спря при тях.

— Тогава седнах в тази лодка — разказваше Галахад — и отплувах в мъглата, макар че, честно да ви кажа, господин Лютиче, сърцето ми беше застинало от ужас… И да ви призная, усъмних се. Мислех, че ще загина, че ще си умра в тази безкрайна мъгла… И изведнъж слънцето изгря и заблестя във водата като… злато… И пред очите ми се появи моят… Авалон. Защото това е Авалон, нали?

— Не — възрази Лютичето, наливайки си. — Това е Швемланд, което означава „Тресавище“. Пий, Галахад.

— А тази замък? Не е ли замъкът Монтсалват?

— В никакъв случай. Това е Розрог. Никога не съм чувал за замъка Монтсалват, синко. А когато не съм чувал за нещо, това означава, че то не съществува. За здравето на младата двойка, синко!

— Наздраве, господин Лютиче. Но все пак този крал… Не е ли Кралят Рибар?

— Хервиг? Факт е, че обича риболова. По-рано е обичал да ловува, но откакто го осакатили в битката при Орт, вече не може да язди. Само не го наричай Краля Рибар, Галахад, защото първо, това звучи много глупаво, и второ, той може да се обиди.

Галахад мълча дълго, играейки си с наполовина празната си халба. Най-накрая въздъхна тежко, огледа се.

— Бяхте прав — прошепна той. — Това е само легенда. Приказка. Фантазия. Накратко казано — лъжа. Вместо Авалон — обикновено блато. И никаква надежда…

— Еее. — Поетът го сръга с лакът. — Не се отчайвай, синко. Откъде изведнъж тази проклета меланхолия? На сватба си, забавлявай се, пей. Ти си млад, животът е пред теб.

— Животът — повтори рицарят замислено. — Как е всъщност, господин Лютиче? Нещо започва, или нещо приключва?

Лютичето го погледна бързо и внимателно.

— Не знам — каза той. — А щом аз не знам, значи никой не знае. Извод: нищо никога не приключва и не започва.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва.

Галахад отново се замисли, смръщил чело.

— А Граалът? — попита той най-накрая. — Какво ще кажете за Граала?

— Какво е това Граал?

— Нещо, което всички търсят. — Галахад обърна размечтания си поглед към поета. — Най-важното нещо. Без него животът губи смисъл. Някак непълен е, незавършен, несъвършен.

Поетът издаде напред устни и погледна младия рицар със своя знаменит поглед, в който надменността беше примесена с весело доброжелателство.

— През цялата вечер — каза той — ти седя до своя Граал, момче.

XIV

Около полунощ, когато на гостите започна да им е напълно достатъчна собствената им компания, а Гералт и Йенефер, освободени от церемониала, можеха най-накрая да се погледнат спокойно в очите, вратата се отвори с трясък и в залата нахлу разбойникът Висинг, широко известен под прякора Фрас-Прас. Фрас-Прас беше висок около два метра, брадата му стигаше до кръста, а носът му беше с цвета и формата на ряпа. В едната си ръка носеше прочутата си тояга Сламка, а в другата — огромна торба.

Гералт и Йенефер познаваха Фрас-Прас още от едно време. Но никой от тях не си беше и помислял да го кани. Това явно беше работа на Лютичето.

— Здравей, Висинг — каза с усмивка магьосницата. — Много мило, че си се сетил за нас. Почерпи се.

Разбойникът се поклони изискано, подпирайки се на Сламка.

— Много години радост и куп деца — обяви той гръмко. — Това ви пожелавам, скъпи мои! Сто години щастие, какви ги говоря, двеста, мамка му, двеста! Ох, как се радвам Гералт, госпожо Йенефер. Винаги съм вярвал, че ще се ожените, макар че винаги сте се карали и ръфали като кучета. Ох, мамка му, какви ги говоря…

— Добре дошъл, Витай — каза вещерът, наливайки вино в най-дълбокия бокал, който се оказа наблизо. — Пийни си за наше здраве. Откъде идваш? Говореше се, че си в тъмницата.

— Излязох. — Фрас-Прас изпи чашата на екс, въздъхна дълбоко. — Излязох срещу такова, мамка му, гаранция. А това, драги мои, е подаръкът ви. Заповядайте.

— Какво е това? — промърмори Гералт, гледайки огромната торба, в която нещо мърдаше.

— Улових го по пътя — каза Фрас-Прас. — Намерих го в цветната леха, където е оная гола жена, издялана от камък. Знаете я, оная, дето са я нацвъкали гълъбите…

— Та какво има в торбата?

— Такова, как се вика, дявол. Хванах го за вас, за подарък. Имате ли зверилник? Не? Тогава можете да го препарирате и да го окачите в антрето, да се чудят гостите ви. Хитра гадинка е този дявол, казвам ви. Твърди, че името му е Шутенбах.