Нещо приключва, нещо започва

Тандарадай!

— Не съм красива — каза Моника Шредер, гледайки се в огледалото.

Беше права. И, което беше още по-лошо, мнението й по този въпрос напълно съвпадаше с мнението на околните.

Не, Моника не беше грозна. Просто не беше красива. Беше квинтесенция на непривлекателността, излъчваше непривлекателност, способна да затъмни всичко, което би направило красива някоя друга жена, дори някоя грозница. По някакъв непонятен начин съчетанието от отделните елементи, всеки сам по себе си привлекателен, нещо повече, красив, при Моника се превръщаше в нещо безлично, безинтересно и бледо. Косите й, които би трябвало да са тъмноруси, всъщност бяха сиви и матови. Природната им тенденция към пухкавост и обаятелната им склонност да не се подчиняват на никакви гребени и четки ги караха да изглеждаха запуснати и разрошени, и никакви старания не можеха да променят това положение. Не помагаше и най-изкусният грим — дори с помощта на скъпа козметика не й се удаваше да направи нищо с очите си, които заради дебелите стъкла на очилата й винаги изглеждаха сиви и посърнали. Всеки комплект от стилни и изящни дрехи върху общо взето нормалната й фигура създаваше ефект, който и при най-добро желание не можеше да бъде признат за радващ окото.

Фактът, че Моника Шредер съзнаваше прекрасно всичките изброени факти, само усложняваше нещата. Давайки си сметка, че не е в състояние да се разхубави, когато стана пълнолетна, Моника планомерно и последователно правеше всичко възможно да не се откроява, да се слее с тълпата, да стане обикновена и незабележима. Тази своеобразна мимикрия, имаща за цел да замаскира и скрие непривлекателността й, естествено, водеше до напълно противоположни резултати.

Точно в момента, в пет часа сутринта, застанала пред напуканото огледало в пронизания от ивици светлина полумрак на стаята си в къмпинга, Моника повече отвсякога усещаше своята непривлекателност. Разкайваше се, че е тръгнала на тази почивка, на това пътуване в пустошта, без никакви удобства; пътуване, което трябваше да бъде романтично, а се оказа изключително тягостно. Туристическа агенция „Ромар тур“, спомни си тя. „Ти си самотен? Съобщи ни възрастта си, професията, образованието, интересите си. Напиши ни за какво си мечтаеш, и ще ти осигурим почивката на твоите мечти.“

Почивката на моите мечти…

Тръгна на това пътуване, защото беше самотна и не искаше да изкара едно самотно лято в града. „Ромар тур“ не лъжеше и не преувеличаваше, макар че при подбора явно отдаваше предпочитание на графата „Образование“ в анкетата си. Наоколо гъмжеше от загорели докторантки и разведени доценти.

Почивката на моите мечти…

Пътуването трябваше да стане за Моника още един опит да докаже на себе си, че обича да е в компания. Опит, който както множество предишни се беше оказал неуспешен. Моника за пореден път не доказа нищо на себе си, освен факта, че мрази самотата.

А тя беше сама. Все си беше сама. Случайната й съквартирантка, Елка, незнайно защо наричана Яребицата, която през първите няколко дни на почивката беше доста раздразнена от чуруликането, безгрижието и царящия наоколо безпорядък, напоследък имаше навика да изчезва вечер и да се връща късно през нощта. А понякога — като в момента — чак на сутринта. Моника нямаше никакви съмнения относно текста, който Яребицата беше записала в графата „Интереси“ в анкетата на „Ромар тур“.

В началото Моника се ужаси — боеше се, че Яребицата е от девойките, които смятат цветистия и подробен разказ за един вид финал на играта, за естествено и необходимо допълнение към нощните преживявания. Това Моника определено нямаше да може да го понесе. За щастие Елка не беше бъбривка. Даже напротив, беше дискретна. Което обаче не й пречеше съвсем спонтанно да демонстрира задоволството и превъзходството, които в природата проявяват харесваните самки спрямо пренебрегваните.

Моника Шредер не се чувстваше пренебрегната. Беше на двайсет и шест години и имаше зад гърба си цели две сериозни еротични преживявания. Характерът и развитието им я караха да не жадува трети опит.

И все пак…

— Не съм красива — каза тя на пукнатото огледало. И не се разплака. Твърде горда беше за това.

„Няма нищо по-лошо от това да започнеш деня със сълзи“ — помисли си Моника.

Денят? Това още не можеше да се нарече ден. Ваканционният къмпинг спеше сладък сън, чакайки слънцето да доизсуши росата и да нагрее въздуха, режещ, хапещ кожата със студенината си.

Тя легна, вдигна нагоре възглавницата, пресегна се към книгата си. Опита се да намери мястото, докъдето беше стигнала предишната вечер, сънлива и изнервена от дългото чакане на Елка. Вместо това се върна към началото, на страницата, означена с малка, изсушена теменужка. Любимото й място. „Само няколко стиха — помисли си тя. — Само няколко.“

— Тандарадай — прошепна тя замислено, отпускайки книгата. Затвори очи.

— Тандарадай… — каза минезингерът17.

Беше много слаб, даже мършав. Развяваното от вятъра наметало обгръщаше плътно фигурата му, което подчертаваше още повече тази мършавост. Сянката му, тънка и права като черна линия, падаше върху гоблен, на който бял еднорог беше застанал на задните си крака в хералдическа стойка.

— Тандарадай — повтори минезингерът. — Тази песен…

Толкова спомени. Толкова прекрасни спомени. Unter den Linden, Bei der Heide… Ти… Това си ти, Светлокоса…

Моника протегна ръце и ги прекара през цветята, хилядите цветя, сред които лежеше. Повечето от тях бяха рози — червени, влажни, разцъфнали, ронещи листенца.

— Както тогава — провлачи тихо минезингерът, а очите му бяха черни, студени и дълбоки като Рейн при скалата на Лорелай.

В замъка във Вюрцбург… А може би още по-късно, в Швабия, в двора на Филип… Спомням си пълните устни на Беатрикс, дъщерята на Беренгар фон Пасау. А после, много години по-късно, чух тази песен в един хан близо до Вормс. Vor dem Wald im tiefen Tal… Пробуждаш ме от сън.

Моника силно стисна очи.

Пробуждаш ме от сън. Тази песен… Оцеляла е толкова дълго. Спомням си, че я пеехме по време на похода, когато тръгнахме от Мариенбург да се срещнем с командир Волфрам де Лис при брода на река Дрвенца. А още по-късно, много години по-късно, я пях заедно с другите при Франкенхаузен, когато склоновете на планината Хаусберг бяха залети от кръвта на разбунтувалите се селяни.

Пробуждаш ме от сън.

Моника лежеше неподвижно в леглото от цветя. Гледаше право в очите на минезингера. Никога не беше виждала толкова студени очи. Никога не беше виждала това лице. Само усмивката…

Подай ръка.

Да, вече беше виждала тази усмивка. Със сигурност я беше виждала.

Но не помнеше къде.

— Подай ръка.

Иззад гърба на минезингера израснаха други фигури с гротескни кожени маски, тресящи огромните си уши. Разнесе се тих, ритмичен, монотонен напев, многогласен, неразбираем хор, с отделни, ясно чуващи се, непознати думи…

Тандарадай!

— Моника! — повика я Елка, по прякор Яребицата. — Хей, Моника, знаеш ли къде е захарта?

— Какво? — Моника скочи, събаряйки книгата на пода, и зашари с ръце по завивките. — Какво? Ели? Успах ли се?

— Не — отговори Елка, като затвори вратите на шкафа с ужасен трясък, прогонвайки остатъците от странния сън. — Напротив. Събуди се точно навреме. Девет часа е. Слушай, Моника, не мога да си намеря кафето. Явно съм го забутала някъде. Може ли да си взема малко от твоето?

Моника разтърка очи с кокалчетата на пръстите си и се пресегна за очилата.

— Можеш, Ели.

Сигналите, повтарящи се и денем, и нощем, бяха тихи, на пръв поглед — незначителни, едва доловими. Лекарката от къщичката на върха на хълма не можа да се ориентира веднага в значението им. Котаракът се ориентира много по-бързо — показа го с промяна в поведението си, безпокойство и неудържима агресия, насочена към каквото му попадне. Лекарката забеляза това, но не му обърна внимание — сметна, че причината за поведението на животното се крие в хищническата му, неукротима природа. Не я учуди също, че язовецът, който обикновено тичаше подире й като куче, се скри в клетката си и не излизаше от нея по цял ден. Лекарката си обясни това със страх пред изстъпленията на котака.

Следващите сигнали бяха много по-недвусмислени: вечерното квакане на жабите, започващо внезапно и прекъсвано с дълги периоди на пронизваща, изпълнена с ужас тишина. Тихото утринно събиране на козодоите в рояци, затъмняващи слънцето. Промененият, гневен ропот на реката сред повалените дървета.

„Нещо се готви — помисли си лекарката. — Нещо се готви.“

На следващия ден на самия край на гората тя намери разкъсана сойка. Капките засъхнала кръв блестяха като мъниста върху червеникавокафявите пера. Лекарката знаеше, че това не е работа на котарака. Самият той, бягащ след нея, при вида на мъртвата птица засъска, притисна се към земята, погледна я уплашено в очите.

— От Блатото и Бездната — прошепна тя.

Котакът измяука.

Тя се върна в двора, замислена и неспокойна. И тогава…

Котаракът изсъска, преви гръб.

От вратата на къщичката липсваше сърпът, който винаги висеше там, украсен със сух венец от билки. Лекарката се обърна — точно навреме, за да види как извитото желязо лети към нея, преобръщайки се и свистейки във въздуха.

— Ъх! — извика тя, притискайки гръб в нишата.

Сърпът се завъртя, изви се като жива лента, отклони се от траекторията си и с грохот се вряза в олющената врата, завибрира яростно, запя с металически стон. Лекарката чу как черната гора, приведена над склона, се затресе в зловещ смях.

— Дескат — прошепна тя. — Ти си… Познах те…

Котката съскаше.

Сърпът вибрираше, трепереше и пееше.

— Е, не, Моника — каза Ели, наричана Яребицата. Свали слънчевите си очила и се зае внимателно да маже с крем чипия си нос. — Наистина не бива така. Защо не искаш да излизаш с нас? С цялата компания? Защо все стоиш сама? А?

— Не се чувствам добре.

„И изобщо не лъжа — помисли си Моника. — Само при мисълта за вашата шумна компания ми става зле. Не разбирам шегите ви. Вашето веселие не ме забавлява, даже напротив — дразни ме. И не съм сигурна дали това не ви е целта.“

— Наистина, Моника — чуруликаше Елка, застанала до шезлонга, точно над нея. — Трябва да идваш. Не можеш да си представиш колко е красиво там, при реката…

„Александре — помисли си Моника, — не ми засланяй слънцето.“18

— Нали го знаеш Яцек, този историк, който живее сам в дванайсети номер — Яребицата втри остатъка от крема в дланта си, пръсвайки наоколо мириса на „Пондс“, — колегата на онзи блондин, който има тъмносиньо ауди, знаеш…

Знам.

— … Той разказва толкова интересно.

Знам.

— … за историята на това място, за войните, за преселението на народите, за сбирките на вещиците на шабат, за култа към някакви там демони, за археологическите разкопки, казвам ти, Моника, мога да го слушам с часове. Знаеш ли, че той ме разпитваше за теб?

— Кой? — Моника вдигна глава.

— Яцек. Този историк.

— За мен?

— За теб. Откъде си, къде работиш. Хвърлил ти е око, Моника. Късметлийка си. Страхотно момче.

О, Боже.

— Не казвай, че не си забелязала как те гледа. А, Моника?

Забелязах, забелязах.

— Не, Ели. Не съм забелязала.

— Наистина не знам как да разговарям с теб — намуси се Яребицата. — Какво те мъчи, момиче? Нещо не изглеждаш добре. Да не си в цикъл? Ох, извинявай, не прави такива физиономии. Ще тръгвам. Разбрали сме се за след половин час, отивам при тях. Ще се върнем за обяд. Или за вечеря. Чао.

— Чао, Ели.

Между клоните на един крив бор някакъв паяк беше изплел паяжина — фина, изящна работа. „Красивото в природата си има цел — помисли си Моника, — то не е красиво чисто естетически. Има си цел, дори и тази цел да е убийство.“

На страницата кацна една божа кравичка. Моника я изтърси с поклащане на книгата.

— Лети към небето — прошепна тя.

Божата кравичка не падна на земята, а в полета си разтвори неловко крилца и се понесе нагоре — право в центъра на паяжината.

Огромният паяк-кръстоносец с пухкаво коремче изскочи от укритието си, разположено в едно свито, омотано с пашкул листо. Божата кравичка, без да бърза, късаше нишките на паяжината с натиск на хитиновата си обвивка. „Още малко, и ще изпадне“ — помисли си Моника.

Но паякът беше по-бърз.

„Бягай — помисли си тя, стиснала зъби. — Бягай, паяко! Хайде!“.

Паякът затрепери върху нишките и мълниеносно се метна в свитото листо.

„Уплаших го“ — помисли си Моника учудено, но веднага реши, че това са глупости, просто паяците мразят повече от всичко на света червени бръмбари, покрити с хитинова обвивка. Предпочитат меките и сочни мухи. Това е ясно като бял ден.

Тя потрепна, когато чу стъпки зад гърба си.

— Здравей, Моника.

— Здравей, Яцек.

О, Боже.

— Както винаги, забила нос в книгата? Моника, обръщам ти внимание, че си на почивка. Явление, което се случва веднъж годишно, и за жалост приключва бързо. Наистина, всяка минута е ценна. Моника!

— Слушам те, Яцек.

— Яребицата ми каза, че не искаш да дойдеш с нас на реката. Че уж си отказала, категорично си отхвърлила предложението. Това ме огорчава особено много, тъй като предложението беше мое. И така, дойдох да поправя грешката, каквато беше използването на Яребицата за посредник. Трябваше да те поканя сам. Отдавна.

Иди си, моля те. Чувствам се зле, когато стоиш така и ме гледаш. Не искам погледа ти. Не искам погледът ти да ме докосва.

— Ела с нас, Моника.

Иди си, моля те.

— Не… Извинявай. Може би следващия път.

— Нима четенето, на което си се посветила, е по-интересно от перспективите за моето… нашето приятелство? Какво четеш, Моника?

— Ох… Това е поезия, Яцек. Старинна немска поезия.

— Това го виждам. Разбрах по готическите букви, които не обичам да чета, въпреки че учителят ми по немски все пак успя да ми набие в главата основите на езика на Гьоте. На кого са тези стихове?

— Не мисля…

— … че тези стихове ще са познати на един обикновен историк? Ех, филолози. Колко често си присвоявате монопола в познанията по литературата и езиците. Имаш ли в себе си поне мъничка хазартна жилка, Моника?

Тя вдигна поглед, давайки си сметка, че вдига също така и лицето си с очилата.

— Не разбирам…

— Предлагам ти малка игра с висок залог. Съвсем като при Пушкин — тройка, седмица и асо. Ако въз основа на един-два стиха позная чие е стихотворението, ще дойдеш с нас. Ако сгреша, ще си отида с тъга и няма да ти досаждам повече.

Тя се зачуди за момент. „Невъзможно — помисли си. — Толкова слабо известно е“…

— Добре — каза тя, като наведе глава, за да не забележи той усмивката й.

— Валтер фон дер Фогелвайде, средновековен немски поет и трубадур, живял на границата между дванайсети и тринайсети век — разсмя се той. — Стихотворението се казва „Unter den Linden“. Загуби, Моника. Дамата ви е бита, другарю Херман. Вземам всички рубли от масата19.

Тя се усмихна отново, този път без да се крие. „Какво пък — помисли си, — възможно е“…

— Между нас казано — рече той, — отива ти.

— Какво?

— Средновековната поезия, песните на трубадурите — каза той, гледайки я в очите. В очилата, поправи се тя мислено. — Това ти отива. Поетична натура си, очарователно старомодна, със сложна душевност, самотна. Магия. Е, светлокоса елфке, приготвяй се. Тръгваме.

— Да — каза тя, все още леко усмихната. — Е, щом съм дала дума… След малко ще дойда при вас. След малко.

— Чакаме те.

Тя не стана веднага. Седеше, отпуснала глава, вглеждайки се в готическите букви, криволичещи и трепкащи като малки знаменца, развяващи се върху остри кули. Чуваше дрънкане на лютня, далечно и тихо.

Белият еднорог заставаше на задните си крака върху зеления гоблен в хералдическа стойка.

Върхът на хълма беше равен и плосък, като отрязан с бръснач. Къщичката с варосани стени, разположена сред криви ябълкови дървета, примамваше. Викаше я при себе си.

Тя се спря нерешително, гледайки как всички тичат надолу към реката по песъчливия, нагрят от слънцето склон. Чуваше мъжките възгласи и смях, далечното, тихо подрънкване на касата бира. Писъците на девойките, достигнали мократа ливада.

— Интересен хълм, нали? От пръв поглед се вижда, че не е с естествен произход.

— Така ли, Яцек? Защо да не е естествен?

— Виж колко правилна е формата му. Виж местоположението му. Моника, тук може някога да е имало крепост, отбранявала брода през реката. А може да е било храм на някаква богиня, почитана от поморяните20. Или място за жертвоприношения, свещен хълм на езичници пруси, готи или случайно попаднали тук келти? Толкова народи са минали през тези места, толкова още неизследвани неща крие тази пръст… Е, да вървим. Ще поговорим още за това в прекрасния ни бивак.

— Сега… сега ще дойда при вас. След малко.

— Защо?

— Искам да се разходя — наведе глава тя.

— Ако позволиш…

— Не — отговори тя бързо. — Извинявай. Сама.

Защо ме гледа така?

— Добре, Моника. Но не забравяй, че те чакаме. Бих искал да си с нас. С мен.

— Ще дойда.

Хълмът. Не е естествен?

Пристъпи напред. Изведнъж почувства, че трябва да продължи да върви напред. Защото зад гърба й беше черната стена на гората, мокра, тъмна и тревожеща, а отпред — слънцето и блестящата лента на реката в подножието на хълма, сред елшите. Гората я отблъскваше, шептеше с глас, в който се усещаше злоба и заплаха. Бялата къщичка над склона беше светла, топла, дружелюбна. Викаше я, привличаше я към себе си, уговаряше я.

— Добър ден… Има ли някой тук?

Тъмни сенки, в мрака се е врязала ивица светлина, изпълнена с кръжащи прашинки. „Влизам неканена в чужд дом — помисли си тя. — Сега някой ще влезе, ще ме погледне с неохота и ще се почувствам отхвърлена, наранена. И ще се разстроя, макар и сама да съм си виновна за всичко. Както винаги.“

Стая, пълна с тъмни мебели. Тежък, предизвикващ гадене мирис на билки.

— Добър ден! Извинявайте…

На масата — чаша с метална поставка, кафеена чашка с лъжичка вътре, очила с тънки рамки.

И книги.

Тя се приближи, без да знае защо. Книгите бяха стари, с олющени картонени подвързии. Позлатените букви, подсказващи, че това е енциклопедията на Оргелбранд, бяха изтъркани и едва можеха да се разчетат. Разгъна корицата на първия том, който й попадна.

Това не беше енциклопедията на Оргелбранд.

Тази готика не носеше със себе си дрънкането на лютня. Тази готика беше черна и зловеща, тя крещеше грозно, по тевтонски.

„Geheymwissenschaften und Wirken des Teuffels in Preussen“, Johann Kiesewetter, Elbing 179221. На заглавната страница се виждаха пентаграма, знаците на зодиака и други символи, странни и тревожни.

Друга книга. И отново под фалшивата обложка — натежали от редове страници и истинското заглавие: „Dwymmermorck“. Само заглавието и нищо друго.

Следващата книга. Друг шрифт. Човек с главата на козел, скръстил ръце с дълги пръсти върху хлътналите си гърди. „La lettre noire — Histoire de la Science Occulte“, Jules de Bois, Avignon 162222.

Поредната — почти разпаднала се — книга с три крещящи думи, изписани с огромни паяковидни думи насред полуизгнилата страница: „Gondelman, Tractatus de Magiis“23.

И следващата.

Когато се пресегна, за да разгърне фалшивата оргелбрандова обложка, ръката й трепереше, сякаш затъвайки в невидима преграда, в аура, забраняваща достъпа. В същото време друга сила, противоположна, сякаш привличаше ръката като магнит.

„Огледало на черната бисурманска магия“ от Абдул Алхазрет24. Превел Иенджей Шлешковски, йезуит А.М.Б.О. в Краков, печатница на Николай Зборски, JKM Ord, печатар, 1696 г.

Тежки, слепени, окъсани страници, бледи полуизтрити редове. Тя понечи да обърне страницата.

Нещо я спря. Нещо, което заседна в гърлото й, прилепна към небцето й — ужас, отвращение, предизвикващо гадене омерзение. Струваше й се, че лепкавите букви от страницата незабележимо започват да пълзят по ръката й. Тя затвори книгата и потрепна — в ушите й, в главата й изведнъж експлодира хорово, многогласно пеене, чуруликане, вик, неразбираеми думи.

„Да изляза — помисли си тя. — Трябва да изляза оттук.“

Въпреки това се пресегна към поредната книга. „Phänomene, Dämone und Zaubereysunden“, R. Ennemoser, Nürnberg 161325. Обърна страницата.

Бял еднорог, вдигнал се на задните си крака в хералдическа стойка. Отвори книгата някъде по средата. Размитите готически букви сякаш се размърдаха, набивайки се в очите и в съзнанието й.

Върху страницата падна бърза сянка, на масата тежко и безшумно се приземи огромен черен котарак. Моника отстъпи, сподавяйки вика си. Котакът я изгледа недружелюбно със златистожълтите си очи, протегна се, скочи от масата и се настани на леглото.

Старицата беше дребна, но изправена; лицето й, набраздено от бръчки, беше сериозно и съсредоточено. Имаше големи, необичайно светли очи — толкова светли, че изглеждаха почти прозрачни, като кристали, като шлифовани опали.

— Извинявайте, госпожо — измънка Моника. — Вратата беше отворена. Знам, че не трябваше…

Тя сложи ръце зад гърба си и започна да чупи пръсти. Както обикновено.

— Няма проблем — каза старицата, приближавайки се до масата. Хвърли бърз поглед на отворената страница и затвори книгата. — Този дом е отворен за всички, които искат да влязат — каза тя. — Слушам те, дете.

— Аз… Аз напълно случайно. Минавах наблизо и… Аз съм с тези, които са при реката… Сигурно сте видели колите…

— Ти изобщо не си с тези, които са при реката — поклати глава старицата. — А би трябвало. Би трябвало да си с тях, а в същото време си тук. Защо?

Моника отвори уста.

— Отговор на въпрос ли търси в книгата? Това не е най-добрият начин, дете. Още по-малко пък бих те посъветвала да използваш тези книги, които са тук.

— Още веднъж моля за извинение. Не биваше… Тръгвам си.

— Без да зададеш въпроса си?

— Какъв въпрос?

— А това, мило дете, не го знам. — Светлите очи на старицата изсветляха още повече. — Не мога да знам въпросите предварително. Знам само отговорите, и то далеч не всичките.

— Аз… не разбирам. Тръгвам си.

— Както искаш. Ако пожелаеш да се върнеш и да зададеш въпроса, помни, че домът на старата лекарка винаги е отворен.

Господи, помисли си Моника. Попаднах на селска баба. Която прави аборти. Тя си мисли, че аз…

— Странни мисли ти се въртят в главата, дете — изрече рязко старицата. — Безумни, странни, неуместни мисли. Не ми харесваш. Приближи се.

„Не“ — помисли си Моника. И направи крачка напред. После втора. И трета.

— По-близо.

Не!

Още една крачка. Против волята си.

— Говори.

Моника раздвижи беззвучно устни. Очите, светлите, почти прозрачни очи…

— Забравена — промърмори лекарката.

Нестроен хор, отделни, неразбираеми, ужасяващи думи, изкрещявани в ритмичен напев…

— Не — обади се внезапно старицата. — Не се приближавай. Нито крачка повече.

Моника се разтрепери от студа, който внезапно се разля по тила и гърба й.

— Забравена — повтори лекарката, присвивайки прозрачните си очи. — Да, няма никакво съмнение. Привлича ви реката, привлича ви този хълм. Привличат ви тези книги, привличат ви като магнит.

Котаракът, притиснат към възглавницата, изсъска, вдигна глава.

— Иди си — каза лекарката. — Връщай се при тях. Те те чакат. Ти си част от тях. Вече си част от техния свят, независимо от това дали го искаш.

Моника трепереше.

— Тръгвай си вече.

Главоболието, което я обхвана следобед, веднага след връщането им от екскурзията, продължи чак до вечерта, като постоянно се увеличаваше. Не отстъпи и след две хапчета парацетамол, не отслабна след две таблетки аналгин. Прилоша й, тя притисна лице във възглавницата. Заслушана в тъпото пулсиране на кръвта в слепоочията си, Моника Шредер чакаше съня.

Тя стоеше неподвижна сред кривите ябълкови дървета, във вътрешността на яростен вихър от сиви, безгласни птици, в самия център на завихряне от безшумни удари на остри криле, сред хиляди разбягващи се сиви полумесеци, всеки от които сякаш се целеше право в нея, но в последния миг променяше посоката си, докосваше я, но не я удряше или нараняваше.

Свещта, обкръжена с призрачен ореол от сълзяща светлина, озари помещението, пълно с тъмни мебели. Гледащите към нея очи бяха светли, почти прозрачни — като кристали, като шлифовани опали.

— Задай въпроса си. Повиках те, за да зададеш въпроса си.

Тя кимна. Бавно вдигна ръце, докосна косите си, отметна ги зад гърба си, прокара пръсти по челото си, по бузите, по устните. Лекарката не я гледаше. Тя не откъсваше поглед от книгата, която държеше на коленете си.

Моника наведе глава и пристъпи крачка напред. Котаракът изфуча. Тя погледна надолу, под краката си, към бялата забранителна линия, начертана на пода. Лекарката вдигна глава.

— Забравена — каза тя тихо. — Ти си Забравена. Не си и помисляй за връщане, няма връщане за такава като теб. Ти си Забравена, за теб ще бъде най-добре, ако си останеш такава. За всички ще бъде най-добре.

Моника поклати глава, прекара длани по шията си, вдигна ги нагоре.

— Не — изрече рязко лекарката. — Дори не си и помисляй. Тази мисъл няма да те разбуди. Затова пък ще разбуди някой друг. Този, който е Истина и Лъжа. Ти го храниш, него, вечно гладния, със своите мечти. Пробуждаш го с песните си. Пази се. Той идва в сънищата, които не си спомняш. Но той не забравя. Пази се.

В стъклото на прозореца се удари нощна пеперуда, огромна, сива, разтреперана.

— Пази се, Забравена. Истината и лъжата са неразличими, те са едно цяло. И двете ще дойдат заедно при теб, когато закрещиш. И тогава от мрака към теб ще се протегне една ръка. Ако докоснеш тази ръка, няма да има връщане назад. Ще се възроди Огненото дете, ще се възроди жарта, излъчваща омраза. Ще се възроди Черното безумие, Цернебок на олтара от цветя.

Лекарката млъкна, наведе глава, разпери ръце.

— Пази се от дланта, която се пресяга от мрака. Ако я докоснеш, няма да има връщане назад. Va sivros onocheï27! Ако се върнеш като нощна пеперуда — ще изгориш. Ако се върнеш като пламък — ще угаснеш. Ако се върнеш като острие, ще те разяде ръжда. Иди си.

Моника почувства как по бузата й се стича сълза — дразнеща, натраплива. Нежелана.

— Иди си.

Въпросът?

— Не. Няма да отговоря.

Внезапно избухване, изблик на сили…

— Не! — В светлите очи има уплаха. — Не… Въпросът.

— Добре, добре, Забравена. Щом го искаш толкова много…

Искам го.

— Отговорът гласи: „Да“. Ще бъдеш. Но само в очите на другите. А сега си иди. Остави ме. Иди си.

Моника се събуди, седна в леглото, погледна през прозореца, в сумрака, предшестващ съмването. Елка, с прякор Яребицата, тихичко похъркваше, легнала по гръб, прегърнала възглавницата със свитата си ръка.

Моника докосна книгата, заровена в одеялото, врязалия се в бедрото й остър ръб на корицата. „Заспала съм, докато съм чела — помисли си тя. — И сънувах… странен сън.“

Не помнеше точно какъв.

— Имам усещането, че ме избягваш, Моника.

„Да, избягвам те“ — помисли си тя храбро, неспособна да реши накъде да насочи погледа си. След кратко колебание победиха върховете на гуменките й.

— Не, откъде ти хрумна — промърмори тя. — Съвсем не.

— Ще ми позволиш ли да ти правя компания?

Тя кимна и се уплаши, че е вложила твърде много в това кимване.

Вървяха бавно покрай редица бели брези, по горска пътека, сред тъмнозеления храсталак, отбелязващ пътя като ограда, която на места прекъсваше заради пресичащи пътя пътеки.

„Навярно не биваше да чакам толкова дълго“ — помисли си тя и се спъна. Той я подхвана, хвана я под ръка и тя потрепна от докосването му като от токов удар. Приятен удар.

— Лятото свършва — наруши той мълчанието с тривиално твърдение. — Отпуската свършва.

— Хм.

— Време е за връщане. В града. При книгите, при доктората. Жалко.

— Ще има отпуска и другата година — промърмори тя, чудейки се как да освободи ръката си така, че той да не сметне това за безцеремонно, агресивно и неучтиво.

— Факт, ще има. — Той се усмихна мило, стискайки още по-силно лакътя й. — Но е тъжно, че лятото приключва. Не обичам, когато нещо приключва. Приключването е край на сюжета. А аз ценя най-много в сюжета епизодите. Изящните, красиви епизоди, които могат да спасят и най-печалния сюжет на света — жалкия сценарий на нашия живот. Философствам. Отегчавам ли те, Моника?

Тя не отговори. Разглеждаше купчините пръст, за да се спъне в някоя от тях и да падне, избягвайки от топлината, която той излъчваше.

— Моника?

— А… да? — Тя се спъна, но твърде неестествено, твърде изкуствено, и той я подхвана без усилие, без да изпуска ръката й.

— През цялото време мисля за… За това стихотворение, което ти четеше. За „Unter den Linden“ на Валтер фон дер Фогелвайде. В тази балада има нещо странно, което не мога да разбера… Моника, бих искал да те помоля нещо. Ако можеш, не ми отказвай.

— Слушам те, Яцек.

— Прочети ми стихотворението на Валтер фон дер Фогелвайде. Моля те.

— Сега?

— Не. Не сега. След вечеря, когато ще бъде тихо и спокойно, когато се стъмни. Струва ми се, че тази поезия може да звучи добре само някоя вечер, студена и мрачна като каменен замък. Ще дойда при теб веднага след вечеря, за да се отдадем на кратък миг поезия на минезингери и песни на трубадури.

— Яцек, аз…

— Не ми отказвай, моля те.

Моника се спря, решително, но не рязко, освободи ръката си от неговата. Погледна го право в очите. Храбро, макар и без предизвикателство. Естествено. Честно. Смело.

Кажи ми какво очакваш от мен. Какво искаш от мен, именно от мен, когато наоколо има толкова много девойки, ярки и красиви като колибрита, весели, чуруликащи, желаещи ако не флирт, то поне да си играят на флирт. Всички гледат в теб и нито една не би усетила неловкост, ако можеше да се разхожда с теб из гората и да слуша думите ти. Всяка от тях би се зарадвала от възможността за вечеря с четене на стихове, прекарана в компанията ти. Нито една не би треперила вътрешно, както треперя аз сега. Кажи ми честно и открито, защо аз? Та нали аз…

Не съм красива!

Тя сведе поглед, сви глава между раменете си. „Като костенурка — помисли си. — Страх ме е.“

— Моника?

— Добре, Яцек.

„Какво правя? — помисли си тя, наведена над книгата. — Какви ги върша? Та нали можех да се оправдая с главоболие, да изчезна веднага след вечеря, да се върна късно, да се заключа, да се направя, че ме няма. Можех да измисля нещо. А аз сега седя тук с него и…“

— Чети нататък, Моника. Моля те.

— Имаш красив глас, Моника.

Не. Не. Не искам това, което вече се е случвало. Няма да понеса, не искам да понасям унижението, мъката, празнотата, самотата. Не искам нито да обвинявам, нито да търся вина в себе си. Защо ме гледа така? Гледа ме така, както би ме гледал, ако бях…

(Красива?)

— Чети нататък, Моника.

— Всъщност това е прекрасна песен, Моника. Почти се чува дрънченето на струните на лютнята на трубадура. Някой превеждал ли е „Unter den Linden“ на полски?

— Да. Леополд Стаф28.

— Дори няма да те питам дали знаеш този превод. Сигурен съм, че го знаеш. Издекламирай го, моля те. Тези последните два куплета.

— Яцек… Не ги помня…

— Много красиво се изчервяваш. Но аз знам, че ги помниш. Моля те, Моника.

— Прекрасно, Моника. Наистина прекрасно. Само че, извинявай, тези стихове не бива да се декламират с глава върху коленете и с такъв гробовен глас. Сама знаеш, че Валтер фон дер Фогелвайде в тази песен е отстъпил от нелепия канон на минезанга и рицарската любов, екзалтацията и въздишките по недостъпната дама на сърцето. Тоест, Моника, тази песен е за осъществената любов, единствената любов, която има смисъл, която доставя радост. Красив епизод, прекрасно описан. Тази песен се пее от жена, която е лежала заедно с любимия си в легло от рози… Боже, колко красиво се изчервяваш! Тя е била с любимия си и е щастлива, и иска да каже това на целия свят, иска всички да видят следата от главата й, отпечатана в розите, и да узнаят колко е щастлива.

— Вече е страшно късно, Яцек. И малко ме боли главата…

— Последният куплет, Моника.

— Не помня превода, наистина…

— Изрецитирай го в оригинал. Но го изрецитирай с гласа на влюбена жена. Моля те.

— Очароваш ме, Моника.

— Престани, Яцек. Моля те.

— Ти си пленителна, знаеш ли? Много си чаровна. Започвам да си губя ума по теб. Не знам как се получи така, Моника, но не мога да спра да мисля за теб.

— Яцек… Караш ме да се смущавам.

— Моника… Достатъчно е само да затворя очи, и виждам лицето ти, усмивката ти. Понякога чувствам как нещо в мен вибрира и нещо ми стиска гърлото…

— Моля те, недей. Иди си. Вече е много късно, Ели скоро ще си дойде.

— Още малко…

— Не, моля те. До утре, Яцек.

— Кажи ми го.

— Кое?

— Че ме обичаш, Моника.

(Аз?)

— Моника.

— Обичам те.

Минезингерът е слаб, нисък, фин, вятърът си играе с черното му наметало. Откъде се е взел този вятър тук, в тронната зала, където не трепкат дори пламъците на свещите и не помръдват воалите на островърхите шапки на заслушаните, вглъбени в звуците от лютня дами? Само че зад гърба на минезингера вече го няма гобленът с еднорога, няма ги колоните и витражните прозорци. Зад гърба му има склон и черна гора.

Очите на минезингера горят в полумрака, пламтят с черен огън. На лицето му няма нищо освен тези очи и този пламък.

Подай ръка.

Забравена. Да. Няма никакво съмнение. Привлича те реката, привлича те този хълм. Подай ръка. Seh, wie ist so rot mein Mund31.

От пръв поглед се вижда, че този хълм не е с естествен произход. Тук, на възвишението, сигурно е имало крепост, отбранявала брода. Светилище, езически храм, жертвен олтар…

Не, крещи Елка, наричана Яребицата. Не, няма да отида там, за нищо на света, вижте колко зловещо тъмна е тази гора, колко мокро е там, и там има паяци, а мен ме е страх от паяци.

Подай ръка. Очароваш ме. Смеят се, ръкопляскат, кожените маски на главите им смешно поклащат огромните си уши. Zernebock, der Schwartze Wahnsinn32, крещи Елка, гола до кръста.

Подай ми ръка.

Не! Бягай! Светли, почти прозрачни очи. Не се връщай, ще изгориш, ще угаснеш, ще те разяде ръждата.

Моника, Моника, ти си пленителна, знаеш ли?

Знам.

Забравена. Боже, колко красиво се изчервяваш. Когато затворя очи, виждам усмивката ти. Алените ти устни.

Подай ръка.

Блато, черното лъщящо тресавище бавно се разтваря, на повърхността излизат мехури. Бездна, до дъното на която водят Хилядата стъпала. А на дъното на тази бездна има нещо, чиято тайна е неразгадаема, нещо, което трепти и пулсира. И чака призива.

Тандарадай!

Ще изгориш. Ще угаснеш. Ръждата ще те разяде.

Тя се събуди.

Легнала върху мокрия от пот, смачкан чаршаф, дълго време не можа да заспи, напразно опитвайки да събере в едно цяло отломките от съня, който не помнеше.

На следващия ден цялата компания, както обикновено, радостно и весело се натовари на колите, за да може — вече по традиция — да вдигне шум и врява и да създаде суматоха някъде, където е тихо и спокойно.

Цялата компания с изключение на Моника, която този път решително и убедително симулира мигрена. Разбира се, уговаряха я. Той я уговаряше. Разбира се, тя отказа. Той искаше да остане с нея. Тя пак отказа.

„Защо? — запита се по-късно, докато се разхождаше сама, безцелно, без да обръща внимание нито на красотата на природата, нито на другите отпускари, разхождащи се по пътеките и алеите. — Защо отказах? От какво ме е страх? — питаше се тя, прегъвайки дълго клонче, което беше намерила на пътя. — От какво бягам? От живота? Защото животът не е поезия?“

„Ще бродя така до вечерта — каза си тя. — А вечерта… Вечерта наистина ще ме заболи главата. Вече усещам болката. Нещо става с мен. Нещо лошо.“

Едно момченце, чиято майка насила го откъсна от лавка, изпълнена с ярко сувенирно великолепие, погледна към преминаващата Моника и се разплака — внезапно, пронизително и неудържимо.

Тя не обърна внимание на това.

„От какво се боя? — питаше се Моника. — От разочарование? А нима това, което става с мен сега, не е разочарование? Какво ще почувствам, ако довечера се скрия от него и се заключа в стаята? Осъществената любов, за която пее влюбената от стихотворението на Валтер фон дер Фогелвайде — може би наистина има смисъл в това? И може би той се крие не в думата «любов», а в думата «осъществена»? Може би наистина утре — помисли си тя, още по-силно прегъвайки клончето — бих могла да се огледам гордо и да извикам: «Вижте колко алени са устните ми!». Може“…

„Знам от какво ме е страх — каза си тя, преминавайки през моста. — От собствената ми слабост. Какво ли не бих дала за това да стана силна. Не, не красива, макар че…

Но силна.“

Клонката се счупи с трясък.

Под моста, в езерото, един от преминаващите лодкари изруга сочно, гледайки с недоумение двете парчета от веслата, останали в ръцете му.

Пламък. Бушуващ пламък, обграждащ я от всички посоки, жега, от която очите й се разтапят, дим, от който е невъзможно да се диша. Верига, впита в тялото й, я сковаваше безмилостно… Бумтене на пламтяща печка, готова да я близне с огнения си език и с въглените…

Слънце. И вятър. Вятър откъм реката, шумолене на елшови листа. Прегръщащи я ръце, излъчващи сила и топлина. Ти си пленителна, знаеш ли? Много си чаровна. Когато затворя очи, виждам лицето ти.

Ох, Яцек.

Не искам в гората, крещи Елка, наричана Яребицата. Не, там има паяци. Страх ме е от паяци. Ще умра, ако…

Тандарадай! Светли, почти прозрачни очи. Ако се върнеш като нощна пеперуда — ще изгориш.

Кажи, че ме обичаш. Очите на минезингера са черни и огромни. Кажи това с гласа на щастлива жена, която е лежала заедно с любимия си в легло от рози. И там, на леглото от рози…

Ще изгориш. Ще угаснеш. Ръждата ще те прояде.

Къде съм виждала тази усмивка?

Черна гора, огромни, криви дъбове, тъмната им кора е покрита с израстъци, наподобяващи язви. Множество хора, всичките — с кожени маски с огромни уши. Девойка, гола до кръста.

Камъкът е черен, плосък. На него… рози?

Zernebock, крещи Елка, наричана Яребицата. Реката ви привлича, привлича ви като магнит. Светли, почти прозрачни очи. Еднорог, застанал на задните си крака в хералдическа стойка.

Подай ръка. Това е минезингерът. Не, не, крещи Елка, вземете го, отвратителен е, знаете, че ме е страх от паяци.

Пробуждаш ме… Спомням си пълните устни на Беатрикс, дъщерята на Беренгар фон Пасау. Zernebock, крещи полуголата девойка, хвърляйки розите върху плоския черен камък. Der Schwartze Wahnsinn!

Подай ръка. Стани. Ще дойдеш с мен, за да познаеш истината. Мъдростта не носи в себе си предателство, не вярвай на това. Мъдростта дава сила. Истината е сила. А ти нали искаш да бъдеш силна, жадуваш сила и власт. Дай ръка.

Не! Светли, почти прозрачни очи. Стани. Ела с мен, за да познаеш истината. Ще ти покажа как изглежда истината. Подай ръка. Тя се събуди.

„Трябва да стана и да изляза — помисли си тя трезво. — Още сега. Трябва да стана и да изляза. И тогава ще позная истината. Така каза…“

Не. Той каза Die Wahrheit34.

(Die Wahrheyt?)35

Моника Шредер стана и стъпи право в локвата разляна на пода лунна светилна.

— Е, как беше?

— Опитваш да си изпросиш комплимент?

— Аха.

— Мъжкото его, нали? Е, добре — беше божествено. Този отговор е в границите на нормалното, нали? Ей, престани! Какво правиш, ненормалнико?

— Излизам извън границите на нормалното.

— О! Това трябва да е по-различно, така ли? Не усещам разлика.

— Ставаш неприлично неблагопристойна.

— Кой ми го казва. Ммм. Харесва ли ти така?

— Трябва ли да ти отговоря в границите на приличното?

— Можеш изобщо да не ми отговаряш. Нека делата ти говорят вместо теб.

— Какъв си мислиш, че съм? Почасов любовник? На повикване?

— Постара се колкото можа да си мисля така за теб, сега не можеш да се отметнеш. В края на краищата и така ще си взема каквото искам, такава съм си. Не мърдай.

— Така ли?

— Мммм. Оооох!

— Какво?

— Ухапа ме комар по тила.

— Сега ще го хвана и ще го смачкам, развратника. Какво си мисли, че правим тройка? Къде те ухапа? Тук? Умно насекомо.

— Аууу!

— Ели?

— Ммммм?

— Защо ти викат Яребицата?

— Веднъж, във влака, решавахме кръстословица, и имаше дума, която никой не можа да отгатне. Хоризонтално, седем букви. Птица, обитаваща северните тундри. И аз я познах.

— Ели…

— Ох… Ммм… Яцек?

Моника, притисната към стената до отворения прозорец, трепереше от отвращение. Искаше да си тръгне. Не можеше.

— Яцек?

— Ммм?

— А Моника?

— Какво Моника?

— Много добре знаеш какво. Мислиш ли, че никой не вижда как я омайваш? Как подскачаш около нея?

— О, Боже, Яребицо. Не прави прибързани изводи. Жал ми е за нея, това е всичко. Искам да си прекара приятно отпуската. Такива като нея се нуждаят от малко обожаване. В някой момент е необходимо да се каже на някоя като нея, че е прекрасна, и тя наистина се разхубавява. Според скромните си възможности.

— Още по-хубаво е да преспиш с такава, за да се разхубави още повече. Това ли имаше наум?

— Ха! Как не се сетих веднага. Това ли е причината за очарователното ни приключение, Ели? Наистина, подтекстът не е труден за разгадаване.

— Е, не, сега ставаш банален, като ме подозираш в ревност. Даже по-лошо — в завист. И към кого? Към такава мишка? Господи! Не се прави на Пигмалион. Ама че благодетел! Казвам ти съвсем сериозно — преспи с нея. Ако не го направиш, ще й развалиш отпуската. Ще й оставиш усещане за неудовлетвореност. Преспи с нея, Яцек.

— Работата е там, че не искам. Не усещам никакво влечение към нея.

— Значи всичко това е изкуство заради самото изкуство? Казах ти — Пигмалион. Професор Хигинс за бедни.

— Тя… Тя не е красива. Просто не е красива. И е асексуална.

— Егоист. Пожертвай се и го направи само за нея. Затвори очи и си мисли за друга. Само че според мен ти лъжеш. Именно тази нейна невзрачност те възбужда.

— Ели, наистина ли не можем да намерим по-приятна тема за разговор?

— Струва ми се, момчето ми, че всъщност губим твърде много време в приказки.

— Елка!

— Мммммм.

Тичаше право напред, през гората, удряше се в дърветата, заплиташе се в трънливите къпинови храсти, спъваше се в пънове, в корени, в повалени дънери. Тичаше с желанието да остави възможно по-далеч зад гърба си отвращението, унижението, от което лицето й пламтеше, срама, от който слепоочията й пулсираха. Тичаше с желанието да остави възможно по-далеч зад гърба си…

Няма да плача. Няма. Не. Не. Не.

Един клон, еластичен и коварен, я удари като бич по бузата, и напълни очите й с влажна, ослепяваща болка, оправдаваща… Даваща повод…

Паднала на колене, удряйки със стиснатите си юмруци стъблото на елшата, Моника Шредер избухна в сълзи, затресе се в сподавени, хрипливи ридания.

В бялата къщичка на плоския връх на хълма, отмиван от неспокойното, бъбриво течение на Реката, старата лекарка вдигна глава от пожълтелите страници. Известно време се вслушваше в тишината, внезапно надвиснала над местността. Черният котарак, свит на кълбо върху бродираната възглавница, отвори златистите си очи и засъска, вглеждайки се в мрака.

Лекарката отново върна погледа си към книгата.

В стъклото се удари сива нощна пеперуда. После втора. И трета.

Моника плачеше, прегръщайки стъблото на елшата, притискайки буза към влажната кора. Гората, обляна с бледа, призрачна лунна светлина, беше застинала в неестествена тишина. Внезапно избухване, прилив на сили. Белият еднорог вдигна предните си крака в хералдическа поза. Моника, чувствайки надигащата се в нея мощ, пое въздух в дробовете си, вдигна нагоре свитите си юмруци и извика в кошмарния мрак с чужд глас:

— Тандарадай!!!

Лекарката ахна, гледайки нощните пеперуди, удрящи се в стъклото на прозореца в безумно стакато.

— С мед и желязо — прошепна тя. — Със сребро. Magna Mater, Magna Mater39…

Луната, подаваща се наполовина иззад леко осветените облаци, й се изсмя право в лицето, изкривена в подигравателна, мъртвешка гримаса.

Още преди да усети присъствието, тя надуши мириса. Мирис на черно, обрасло с водна леща, пълно с гнилоч, издишващо метан блато. Миризма на бездънна бездна, в която има нещо тайнствено, ужасяващо и страховито, треперещо, пулсиращо и туптящо. Очакващо да бъде призовано.

Тя не се уплаши. Знаеше, че познава този, който се надига. Знаеше, че той ще се отзове на призива й, на вика й.

Не се уплаши, когато чу мокрите, шляпащи крачки, плискането на вода, изригваща от порестата почва.

Моника Шредер вдигна глава.

— Това съм аз — каза тя на минезингера.

Почувства как я обзема спокойствие, което възвръща вярата й в себе си; силно, непобедимо спокойствие, студено спокойствие, синкаво като вода, като огън, като…

— Подай ръка — каза минезингерът.

Като омраза.

Тя го погледна.

Минезингерът — тя все не можеше да се реши да го нарича с истинското му име дори в мислите си — се усмихна. Да. Моника вече беше виждала някога такава усмивка. Спомни си къде. Беше я виждала на илюстрация на Джон Тениел, изобразяваща Чешърския котарак. „Сега ще се окажа от другата страна на огледалото“ — помисли си тя внезапно.

Очите на минезингера, огромни и без намек за усмивка, бяха черни и бездънни. В устата, без устни, се виждаха блестящи дълги зъби, конусовидни и извити като при хищните риби.

Тя не се страхуваше.

— Подай ръка — повтори минезингерът, дъхвайки към нея миризма на тиня.

Тя протегна длан.

Някъде в дълбините на черната гора, в кръга на могъщите, покрити с израстъци дъбове, чакаха те, скупчени около плоския черен камък, застлан с хиляди рози. Чакаха в пълна тишина, високо вдигнали главите си, облечени с кожени маски с дълги уши. В процепите на маските се виждаха блестящи, безумни очи.

Пръстите на минезингера бяха студени, парещо-ледени игли се забиваха в кожата й, вкарвайки в тялото й милиарди отломки болка. Болка, която тя прие с наслада.

Лекарката, седнала на стол във вътрешността на пентаграма, вписана в кръг, начертана с тебешир на пода, отлепи длани от слепоочията си и вдигна нагоре ръце в рязък жест.

Нагорещената, бучаща печка започна да вие, да стене, в стъклото затракаха рояци нощни пеперуди.

— Де-е-е-е-еска-а-а-ат!

Вратичката на печката с трясък се отвори, отвътре лумна огън, започна да дими, нагорещените въглени се посипаха по ламарината и по дъските на пода като картечен откос, мятайки искри.

От огъня се изсипа свито на кълбо малко момче. Претърколи се, стана, поклащайки се на пухкавите си, неустойчиви крачета. Кожата му беше покрита със сиви грапави следи от изгаряния. Единственият кичур от тънки косми на голата му главица тлееше.

— Дескат — каза лекарката.

Момчето димеше, застанало сред разхвърляните по пода въглени.

— Дескат — каза тя. — Това си ти…

— Това съм аз — изфъфли момченцето. — Как ти се стори появата ми, бабичко? Винаги впечатлява, нали? Възкресява някакви спомени. Спомняш ли си?

— Достатъчно — прошепна лекарката.

Много слабият, облечен в черно юноша, който се появи на мястото на момченцето, се усмихна, показвайки дългите си, конусовидни зъби.

— В този облик ли ме предпочиташ? Моля, ето ме. Е, вещице, да пристъпим към работа. Ти ме повика в най-неподходящия момент. Попречи ми в нещо страшно важно. Доколкото си спомням, те предупредих какво ще стане, ако се опиташ да ми пречиш. Ако рискуваш да застанеш на пътя ми отново.

— Винаги ще заставам на пътя ти, Дескат.

Юношата в черно поклати глава.

— Не — каза той. — Няма. Късно е. Тази нощ се възроди Огнения, в лавина от пламъци, както ти преди малко видя. Всичко вече е готово. Мислиш ли, че някакви си жалки няколко десетилетия са достатъчни, за да забравят за мен? Грешиш. Има такива, които не забравят. Споменът се предава от поколение на поколение.

Нови рояци от насекоми се заудряха в прозореца, покривайки стъклото с дебел, помръдващ слой налепи.

— Ще ти се наложи да се примириш с това, вещице — провлачи юношата, бавно обхождайки кръга, във вътрешността на който седеше лекарката. — Вече не можеш да направиш нищо. Няма да ти помогнат нито тебеширеният ти знак, нито дилетантският превод на една добре известна книга. Твърде късно е.

— Никога не е късно — изрече спокойно лекарката. — Гледай, Дескат.

Тя вдигна ръка и му показа кехлибарения амулет, висящ от верижка, плътно намотана около лявата й китка. Очите на юношата в черно се присвиха.

— Дрънкулка — каза той. — Защо не отидеш в града, да я продадеш на пазара? Може би имаш и разпятие? Светена вода? Не ме разсмивай, вещице.

— С Въздух и Вода — изрече тихо лекарката. — С Върба и Тръстика. Дескат! Върни се на дъното на Блатото! Върни се в Бездната, която те е избълвала. Върни се в Блатото, в Бездната.

— Думи, думи, думи. — Юношата се приближи към кръга, прекрачи линията и застана пред старицата, усмихвайки се. — Думи, които са изгубили силата си и смисъла си отдавна, още преди първият влак да премине по релсите през нашата Долина. Нищо не е останало от някогашната ти сила, вещице. Не вървиш в крак с времето.

— Ти си този, който надценява силите си, Дескат.

— Мислиш ли? Сега ще видим. Няма да те убия, не. Само ще ти счупя двете ръце. На твоята възраст костите зарастват трудно. Ще те гипсират чак до раменете, а гипсът ще бъде студен, много студен. А когато те обхване треска, ще те навестя в болницата. Ще вляза в теб през иглите на системите, забити в склерозиралите ти вени. Тогава ще си поговорим за старите времена. Ще погледаме картини от тях. И така, да се залавяме за работа. Там, сред елшите, ме чака чудно, светлокосо създание, което ми пее песни нощем. Не мога да я карам да ме чака дълго, би било много неучтиво.

— Една крачка, Дескат — изсъска лекарката. — Още една крачка и Хилядата стъпала ще се разтворят под теб.

— Твърде късно. Тя докосна дланта ми. Тази нощ се възроди Огнения.

— Докоснала е дланта ти?

— Да — усмихна се юношата. — Докосна дланта ми.

— Погледни дланта си, Дескат.

Той изрева, вдигайки ръката си. Разтърси безформеното, кървящо чуканче на мястото на ръката си, откъдето течеше зелена каша, ронеща синьо-черни димящи късове. Дългите тънки кости, подаващи се изпод разлагащата се тъкан, се извиваха, разтапяха се, съскаха като гума, захвърлена в жарта. Кожата нагоре по мършавата му ръка бълбукаше, по нея излизаха мехури.

— Ти самият не знаеш какво си докоснал, Дескат — рече докторката. — Фатална грешка.

Слабият юноша изчезна. Голото момченце, покрито с кора от изгаряния, заплака, затропа с голите си крачета, заразмахва димящата си главичка, размаха почерняващото чуканче.

— Махай се, Дескат! В Блатото и Бездната!

Момченцето заплака още по-силно. На пръстчетата на цялата му ръка пораснаха нокти, огромни като на каня.

— Magna Mater! — извика лекарката. — Gladius Domini40!

Въглените на пода и в пещта засъскаха като залети с вода, вдигнаха се кълба пара и черен дим.

— Ще се добера до теб! Ще се добера! — изрева момченцето, забулено от дима. — Чуваш ли ме, вещице?

За момент димът се разсея, и тя го видя в истинския му облик — огромен, гърбав, с криви рога, хвърлящи сенки върху дървения таван.

— И до нея — избуча той с явно усилие, едва разбираемо. — И до нея ще се добера… Добе… ра…

— Не мисля, че това е възможно, Дескат.

— Добе-е-е… ра-а… — избълбука той, превръщайки се в лепкав, хапещ дим, бавно изпълващ стаята.

— Не — прошепна лекарката, дишайки тежко. Сърцето й туптеше, адреналинът изригваше на тежки вълни, замъгляваше погледа й. — Не, Дескат. Вече няма да се добереш до нея. Никой няма да се добере до нея.

Нощните пеперуди, налепили се по стъклото, закръжиха в бесен танц, отлепиха се и отлетяха в нощта.

— Никой — безсилно изхлипа лекарката. — Никой няма да се добере до нея. И никой не може да я удържи.

Моника стоеше сама в елшака, гледайки върховете на пръстите на протегнатите си ръце. И гледайки ги, каза…

Не. Не го каза тя. Каза го нещо, което беше вътре в нея. Нещо, което беше тя.

— Най-после. Най-после свободна.

Някъде в дълбините на гората всичко заклокочи. Гола до кръста девойка изтръгна от главата си гротескната маска. Някой закрещя, друг падна и започна да се гърчи върху изсъхналите листа. Някой се обърна и побягна напосоки през гората, чупейки пътьом съчки и клони.

— Цернебок! Цернебо-о-о-ок!

Полуголата девойка започна да вие — накъсано, истерично, зловещо.

Лекарката все не се решаваше да напусне кръга, макар че ясно усещаше леката, спокойна пустота, пулсиращото във въздуха отсъствие на зло. Погледна към вратата. „Изтощена съм — помисли си тя. — Следващото усилие може да ме убие. Ако… тя“…

Черният котарак боязливо изпълзя изпод леглото, протегна се, измяука — тихо, неуверено. После седна, облиза лапа, потърка с нея ухото си, спокоен, отнесен.

Лекарката въздъхна с облекчение — истинско, дългоочаквано и окончателно.

Това, което вървеше през тъмната гора, смеейки се и шепнейки, не се приближаваше към нейния хълм.

То се движеше в противоположната посока.

Моника потърка очи, погледна пръстите си, позеленели от обраслия дънер на елшата, която удряше с юмруци там, в дълбините на гората. Но сега стоеше в собственото си бунгало, насред ясното петно от лунна светлина, лееща се през прозореца. Елка, по прякор Яребицата, съквартирантката й, спеше на леглото си по гръб, с полуотворена уста, и леко похъркваше. Вече беше успяла да се върне в своето легло.

Моника Шредер се усмихна, изпълнена със сила и спокойствие.

Погледна през прозореца, към кривия бор, между чиито клони върху паяжината искряха капки роса.

С леко, небрежно движение тя протегна ръка, направи приканващ жест с пръст.

Огромният тлъст паяк-кръстоносец изскочи от свитото листо в края на паяжината и мълниеносно се спусна надолу по нишките. След малко пропълзя по перваза, по завесата, по пода. Спря при краката на Моника и застина, вдигнал двете си предни крачета в очакване.

Все така усмихната, Моника посочи отворената уста на Елка, наричана Яребицата. Без да чака, излезе от бунгалото. За целта не й се наложи да отваря вратата.

Паякът, подчинявайки се на заповедта, бързо запълзя към леглото.

Той отвори очи, задъхан, обхванат от ужас. Искаше да достигне с ръка устата си, но не можа. Искаше да надигне глава. Не можа. Беше като парализиран. Усещаше пронизващ, сладък аромат на цветя, чувстваше докосването на листчетата, на стъбълцата, на бодлите, на мокрите листенца — навсякъде: по бузите, по шията, по ръцете.

Лежеше сред купчини от цветя. Моника Шредер се приближи и се усмихна. И когато видя усмивката й, той отвори уста, за да извика. Вик, който би трябвало да вдигне на крак целия къмпинг, цялото село Тлен и дори пожарната команда в отдалеченото Лясковице. Но това, което се изтръгна от стиснатото с невидима гарота гърло, беше едва доловимо отчаяно хриптене.

Моника Шредер се приближи още повече, застана над него и зашепна, и в този шепот имаше пулсираща страст, безумен зов, непреодолима сила. Тялото му реагира, и той беше ужасен от факта, че то реагира. Слушаше шепота й, сега вече много по-ясен.

Тя се събличаше бавно, без да бърза и без да спира да се усмихва. Той я гледаше с очи, отворени до болка. И я желаеше до болка.

Когато го докосна, той потрепна така, сякаш са притиснали към гърдите му нагорещен ръжен. Когато тя го прегърна и го стисна с бедрата си, имаше чувството, че са изсипали върху него ведро с течен кислород. Видя очите й точно над себе си.

— Ей, устата ми гори.

— И какво, господин докторе?

— Масивен инсулт. Пръснал му се е кръвоносен съд в мозъка. Пресилил се е, Казанова такъв.

— Тоест вие мислите, че…

— Аутопсията ще покаже. Но от това, което виждам, изглежда, е било красива, мъжка смърт. Паднал е в битка, на полесражението, ако мога така да се изразя.

— Толкова млад? Според мен няма още четирийсет.

— Младите също имат слаби кръвоносни съдове, господин Кажик. Романтичен мъж е бил, вижте само тези цветя. Каква фантазия, мамка му! Обсипал е леглото с цветя и върху тези цветя я е…

— Дявол да го вземе! И какво да правя аз сега? Та нали трябва да я намеря тази жена, която е била с него. И как да го направя? Да ходя и да разпитвам?

— Защо? Нима това е наказуемо? Казвам ви, претърпял е инсулт. Можело е да му се случи на работа или докато си пие водката.

— Е, такова… трябват показания или да се напише някакъв протокол. От това, което казвате, господин докторе, следва, че тя е била с него, когато… Е, сещате се.

— Била е, и още как. Чудно е, че самата тя не е изпаднала в шок. Впрочем, какво значение има? Ще отида да повикам транспорт, няма аз да го карам трупа. А вие потърсете тази жена, господин Кажик, ако имате желание. Дори и по следите.

— Какви следи?

— Явно не сте Шерлок Холмс. Вижте тези цветя, на възглавницата.

— Виждам ги, и какво?

— Върху тях е отпечатана следа от глава.

Влакът от Черск до Лясковице пристигна на гарата точно по разписание — навлезе в коловоза веднага след приключването на бесния, натраплив звън при бариерата. Перонът беше празен — по желязната стълбичка на вагона се изкачиха само трима рибари, окичени с торби, раници и дълги калъфи с въдици.

Те разположиха багажа си по рафтовете и седалките и съблякоха дебелите якета, които носеха въпреки топлото и слънчево утро. Единият извади от джоба на жилетката си пакет цигари, понечи да почерпи и останалите.

Но колегите на рибаря седяха неподвижно, впили погледи в светлокосата девойка, която седеше срещу тях в купето, леко привела глава над някаква книга.

Рибарят застина с протегната ръка. Не можеше да отмести поглед. Защото тази девойка беше… беше… просто неправдоподобно… невероятно… Красива.