Нещо ужасно се оказа на воля

16

Взие от няколко часа не се опитваше да встъпва в контакт. Намираше се на границата на умствено разтройство. Трепереше от безсилие и безнадеждност на положението си. Беше така самотен. Защо да се опитва отново? Резултатите бяха едни и същи. Безполезно си изразходваше силите и пренасянето на безпокойството си на хората не даваше резултат.

Слънцето изгря. Взие започна да се замисля, дали да не излезе извън сградата под лъчите на жълтото слънце и да снеме защитата си. Това би била една бърза смърт, край на всички нещастия и надежди. Той е бил просто един глупак, мечтаейки да види отново родната си планета.

Но какво е това?

Зов. Ясен, осмислен. Ела при мен! Открития мозък някъде на този етаж, не говореше на езика на хората, нито на езика на взие, но използуваше тези безсловесни общодостъпни понятия, които възникват всеки път, когато си общуват пряко мозък с мозък. Ела при мен. Разкажи ми за себе си. Как да ти помогна?

Взие бе обхванат от възбуда, плъзна се по целия спектър, пусна инфрачервено пламване, бодящ ултравиолетов лъч, пролетно сияние на видимата светлина и едва тогава успя да се овладее. Той бързо засече посоката на повикването. Не е толкова далече: по коридора, ще трябва да се пъхне под онази врата, а сега по този проход. Ела при мене. Да. Да. Като протегна телепатичното си сетиво и така напипваше верния път, взие тичаше към зова.