Нещо ужасно се оказа на воля

2

Лейтенант Фалкърк трябваше да спи веднага след старта. Това си беше в реда на нещата. Той се бе изморил докато, товареше контейнерите, включваше двигателите, попълваше декларациите за товарите… Сега можеше да си позволи почивка — корабът излезе в космоса — и нека другите довършат останалото. Затова веднага се обтегна на леглото, щом взеха курс към Земята. Полагаха му се шест часа сън.

А долу се въртяха инерционните поглъщачи, изсмукваха енергията, увеличаваха ускорението и корабът се носеше през пространството със скорост, която ще достигне галактическата величина, още преди да се събуди. Налегна го дрямка. Досега нещата вървяха добре: дървесината на „зеления огън“ бе достатъчно, имаше и цяла купчина интересни растения, а и различните минерали, които… Фалкърк заспа. Скоро засънува нещо приятно, душата му се освободи от грижите и тялото се отпусна…

И тогава в мозъка се размърда черна топка.

Мрачно и горещо свети пурпорното слънце. Нещо леко допира главата му. Лежи на голяма бяла плоча сред пламтяща пустиня. Не може да мръдне. Трудно му е да диша. Гравитацията като ужасна преса натиска, чупи и сплесква костите му. Наоколо стоят фигури с качулки на главата и само очите им се виждат през прорезите. Те го сочат с пръсти, смеят се, разменят си нечленоразделни звуци на непознат език. Кожата му се топи и придобива нов строеж. В тялото се зараждат бодли и през всяка поричка си пробиват път навън. Той е в огнени клещи. Една тънка и червеникава ръка с изсъхнали пръсти като лапи на краб се размахва пред лицето му. И го драска, драска, драска. Потича кръв, гъста и провлачена. Обхващат го тръпки, опитва се да седне… повдига ръце и на плочата остават парчета потръпваща плът… сяда…

Събуди се с вик, като трепереше с цялото си тяло.

Ехото на вопъла му още звучеше в собствените му уши, докато зрението свикне със светлината. Лейтенантът, командира на кораба, го разтърсваше за рамото.

— Какво ти става?

Фалкърк се опита да отговори, но думите не се откъсваха от езика му. Разбра, че е изпаднал в шок с халюцинации, но в същото време едната половина на мозъка убеждаваше другата, че сънят е свършил. Спомни си какво трябва да прави при такива кризи и започна да брои бързо числата в обратен ред. Успокои се, макар душевното сътресение да не мина съвсем.

— Кошмари — каза той дрезгаво. — Ама че работа. Никога досега не съм имал такива ярки сънища.

Командирът Родригес въздъхна с облегчение. Ясно бе, че не бива да се разстройва от такова нещо.

— Да ти дам ли успокоително?

Фалкърк поклати отрицателно глава.

— Благодаря. Ще се справя и така.

Но в душата остана нещо от съня. Мина повече от час преди да затвори очи, но лекото дремене, при което мозъкът стоеше като на стража и го пазеше от завръщането на вледеняващите кръвта фантазии, не му обещаваше почивка и възстановяване. Около час преди определеното време за събуждане, той подскочи от дивия вопъл, който се разнесе от другата страна на каютата.

Лейтенант Родригес сънуваше кошмари.