Невинна кръв

1.

18 декември, 09:58

Пало Алто, Калифорния

Напиращата паника я държеше напрегната. Щом влезе в аудиторията на кампуса на Станфорд, д-р Ерин Грейнджър се огледа, за да се увери, че е сама. Дори приклекна и погледна под празните седалки, за да види дали някой не се е скрил там. Едната ѝ ръка не се откъсваше от пистолета - „Глок 19“ - в кобура на глезена ѝ.

Беше прекрасна зимна утрин, слънцето бе увиснало в свежото, изпъстрено с облаци синьо небе. През високите прозорци струеше ярка светлина и Ерин нямаше причини да се страхува от мрачните създания, населяващи кошмарите ѝ.

Въпреки това след всичко, което я бе сполетяло, тя знаеше, че хората са също толкова способни на зло, колкото и чудовищата.

Изправи се, отиде до катедрата и въздъхна с облекчение. Знаеше, че страховете ѝ са нелогични, но това не я спираше да проверява дали залата е безопасна преди студентите да нахълтат в нея. Колкото и досадни да бяха, тя бе готова да се бие до смърт, за да предпази всеки от тях.

Никога вече нямаше да изостави студент.

Пръстите ѝ се вкопчиха в протритата кожена чанта в ръката ѝ. Тя им заповяда да се разтворят и остави чантата върху катедрата. Погледът ѝ продължаваше да броди из аудиторията, докато вадеше бележките си за лекцията. Обикновено запомняше наизуст лекциите си, но бе поела този курс от своя колега, която бе излязла в отпуск по майчинство. Темата беше интересна и ѝ позволяваше да откъсне мислите си от събитията, които бяха преобърнали живота ѝ и започваха със загубата на двамата ѝ специализанти в Израел преди два месеца.

Хайнрих и Ейми.

Немският студент беше умрял от раните си по време на земетресение. Смъртта на Ейми настъпи по-късно - тя бе убита, защото Ерин неволно бе пратила забранена информация на студентката си - информация, довела до смъртта на младата жена.

Разтърка длани, сякаш се опитваше да избърше онази кръв, онази отговорност. Изведнъж изпита чувството, че в аудиторията сякаш е станало по-студено. Навън температурата едва ли надхвърляше десет градуса, а и вътре не беше много по-топло. Въпреки това треперенето, докато подреждаше бележките си, нямаше нищо общо с лошото отопление на помещението.

След завръщането си в Станфорд би трябвало да се радва, че отново е у дома, в познатата обстановка и ежедневната рутина на семестъра, който постепенно вървеше към коледната ваканция.

Тя обаче не се радваше.

Защото нищо не беше същото.

Докато се изправяше и приготвяше бележките си за сутрешната лекция, студентите започнаха да пристигат по един и по двама. Неколцина слязоха по стъпалата да седнат отпред, но повечето останаха на последните, най-високи редове.

- Професор Грейнджър?

Ерин погледна наляво и видя да я приближава млад мъж с пет сребърни халки във веждата. Студентът спря пред нея с решително изражение. На рамото му висеше фотоапарат с дълъг обектив.

- Да? - Ерин не си направи труда да скрие раздразнението в гласа си.

Студентът сложи на катедрата сгънато листче и го плъзна към нея.

Другите студенти зад него се правеха на безразлични, но определено бяха лоши актьори. Ерин усещаше, че я наблюдават, и се чудеше как да постъпи. Не беше нужно да разгъва листчето - ясно беше, че на него е написан телефонният номер на младежа.

- Аз съм от „Станфорд Дейли“ - каза той, като попипваше една от халките на веждата си. - Какво ще кажете за едно бързо интервю за университетския вестник?

Тя бутна листчето обратно към него.

- Не, благодаря.

Беше отказала всички покани за интервюта след завръщането си от Рим. Не можеше да наруши мълчанието си сега, особено като се имаше предвид, че всичко, което ѝ бе позволено да казва, е лъжа.

За да се потули истината за трагичните събития, довели до смъртта на двамата ѝ студенти, бяха скалъпили история, че е останала три дни в израелската пустиня, погребана сред отломките след земетресението в Масада. Била открита жива заедно със сержант Джордан Стоун и единствения ѝ оцелял специализант Нейт Хайсмит.

Ерин разбираше необходимостта от измислицата, за да се обясни времето, през което бе работила за Ватикана - измислица, допълнително поддържана от избраните малцина от правителството, които също знаеха истината. Широката публика не бе готова за истории за чудовища в нощта и за мрачните опори, крепящи света като цяло.

Въпреки това, независимо дали бе необходимо, или не, тя нямаше намерение да разкрасява допълнително тези лъжи.

Студентът с халките на веждата продължи да упорства.

- Ще ви дам да прегледате материала, преди да го пусна. Ако нещо не ви се понрави, ще работим върху него, докато не ви хареса.

- Уважавам трудолюбието и усърдието ви, но това не променя отговора ми. — Тя посочи наполовина пълната аудитория. - Моля, върнете се на мястото си.

Младежът се поколеба и понечи да заговори отново.

Ерин се изправи в цял ръст и го фиксира с най-строгия си поглед. Беше висока само метър и петдесет и пет и с русата си коса, вързана на небрежна опашка, не представляваше особено застрашителна фигура.

Всичко обаче се свеждаше до нагласата.

Каквото и да видя в очите ѝ, студентът побърза да се върне при колегите си и бързо седна на мястото си. Даже наведе глава.

След като въпросът беше решен, тя подреди бележките си и се обърна към слушателите.

- Благодаря, че дойдохте на последната сесия от История 104 — разбулване на божествеността от библейската история. Днес ще разгледаме често срещаните заблуди относно един религиозен празник, който между другото наближава - Коледа.

Мелодичният звън на зареждащи се лаптопи беше сменил познатото навремето шумолене на хартия, докато студентите се приготвяха да си водят бележки.

- Какво празнуваме на двайсет и пети декември? - Погледът ѝ се плъзна по студентите - някои с пиърсинг, неколцина с татуировки и един-двама, които май страдаха от махмурлук. - Двайсет и пети декември? Някой сеща ли се? Раздават се подаръци.

Едно момиче с пуловер с бродиран ангел на гърдите вдигна ръка.

- Раждането на Христос.

- Точно така. Но кога всъщност е бил роден Христос?

Никой не се осмели да отговори.

Тя се усмихна, забрави за страховете си и се върна в ролята на преподавател.

- Много хитро от ваша страна, че избегнахте капана. - Коментарът ѝ бе посрещнат със спорадичен смях. - Датата на раждането на Христос всъщност е предмет на спор. Според Климент Александрийски...

Ерин продължи лекцията си. Преди година щеше да каже, че днес няма жив човек, който да знае истинската дата на раждането на Христос. Вече не би могла да го направи, тъй като по време на приключенията си в Израел, Русия и Рим беше срещнала някого, който знаеше, който е бил жив, когато се е родил Христос. И тогава бе осъзнала до каква степен общоприетата история е погрешна — или скрита от невежество, или от нарочни заблуди, целящи да скрият по-мрачни истини.

За археолог като нея, търсещ историята под пясък и камъни, подобно откровение бе обезпокояващо и я оставяше без почва под краката. След завръщането си в комфортния академичен свят тя откри, че вече не може да изнесе и най-простата лекция, без внимателно да я обмисли. Беше станало почти невъзможно да казва на студентите си истината, макар и не цялата. Чувстваше всяка лекция като лъжа.

„Как мога да продължа в този дух и да лъжа онези, които би трябвало да уча на истина?“

Но какъв избор имаше? След като се беше отворила за момент, разкривайки скритата природа на света, вратата се беше затворила също толкова бързо.

„Не затворила. Беше затръшната в лицето ми“.

Откъсната от истините зад вратата, тя бе оставена навън, оставена да се чуди кое е истина и кое лъжа.

Накрая лекцията приключи. Ерин бързо избърса дъската, сякаш се мъчеше да заличи изписаните по нея лъжи и полуистини. Най-сетне всичко беше приключило. Тя се поздрави с изнасянето на последната лекция за годината. Оставаше ѝ само да оцени последните задачи, след което беше свободна да се изправи пред предизвикателството на коледната ваканция.

В представите ѝ свободните дни се свързваха със сините очи и сурово изсеченото лице, пълните устни, които така лесно се усмихваха, гладкото чело под късата руса коса. Щеше да е хубаво да се срещне отново със сержант Джордан Стоун. Бяха минали няколко седмици, откакто го бе виждала, макар че често разговаряха по телефона. Не беше сигурна накъде води връзката им в дългосрочен план, но определено искаше да научи.

Разбира се, това означаваше да избере идеалния коледен подарък, за да изрази чувствата си. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Докато триеше последния ред от дъската, готова да освободи студентите, някакъв облак закри слънцето и залата потъна в сянка. Гъбата замръзна върху дъската. За момент Ерин остана замаяна, после изпита чувството, че пропада в...

Пълен мрак.

Каменни стени притискаха раменете ѝ. Помъчи се да седне. Главата ѝ се удари в камъка и тя падна. Чу се плясък. Заопипва трескаво в непрогледния мрак.

Навсякъде около нея имаше камък - отгоре, отзад, от всички страни. Не груб камък като онзи, който би напипала, ако се е озовала погребана под планина. А гладък. Полиран като стъкло.

Върху горната част на ковчега имаше изработена от сребро украса. Металът изгори пръстите ѝ.

Тя глътна и виното напълни устата ѝ. Достатъчно, за да я удави.

Вино?

В дъното на залата се затръшна врата и я върна в реалния свят. Ерин зяпна гъбата. Пръстите ѝ се бяха вкопчили в нея с такава сила, че кокалчетата ѝ бяха побелели.

„Колко време съм стояла така? Пред всички“.

Предположи, че не повече от няколко секунди. През последните няколко седмици бе получавала и други подобни пристъпи, но никога пред други хора. Обясняваше си ги като посттравматичен стрес и се надяваше, че сами ще отшумят, но този сега беше най-ярък от всички.

Пое дълбоко дъх и се обърна. Студентите не изглеждаха разтревожени, така че пристъпът явно не бе продължил дълго. Трябваше да вземе мерки, преди да се е случило нещо по-лошо.

Погледна към вратата, която се беше затръшнала.

В дъното на залата стоеше позната фигура. Щом забеляза, че тя гледа към него, Нейт Хайсмит вдигна голям плик и ѝ помаха. Усмихна се извинително и тръгна през аудиторията с каубойските си ботуши и с леко накуцване, което напомняше за мъченията, на които бе подложен миналата есен.

Тя стисна устни. Трябваше да го предпази по-добре. Както и Хайнрих. И най-вече Ейми. Ако не беше изложила на опасност младата жена, днес тя още щеше да е жива. Родителите на Ейми нямаше да посрещнат Коледа без дъщеря си. От самото начало не бяха искали Ейми да става археолог. Накрая именно Ерин ги убеди да я пуснат да замине на разкопките в Израел. Като ръководител на екипа тя ги беше уверила, че дъщеря им ще е в безопасност.

А се оказа, че ужасно греши.

Размърда крак, за да усети успокояващия допир на оръжието до глезена си. Никога повече нямаше да позволи да я изненадат. Нямаше да допусне още невинни да умират, докато е на стража.

Прочисти гърлото си и се обърна към студентите.

- С това приключихме. Свободни сте. Приятна зим- на ваканция.

Докато залата се опразваше, Ерин с усилие на волята погледна през прозореца към яркото небе, за да прогони мрака, в който се беше озовала само преди секунди.

Нейт най-сетне стигна до нея.

- Професоре. - Гласът му звучеше тревожно. - Имам съобщение за вас.

- Какво съобщение?

- Всъщност са две. Първото е от израелското правителство. Най-накрая са пуснали данните ни от разкопките в Цезарея.

- Страхотно. — Опита се да го каже с ентусиазъм, но не ѝ се получи. Ако не друго, Ейми и Хайнрих щяха да получат признание за последния си труд, епитафия за краткия си живот. - А второто?

- От кардинал Бернар.

Ерин се изненада. От седмици се мъчеше да се свърже с кардинала, стоящ начело на Ордена на сангвинистите в Рим. Дори обмисляше да отлети за Италия и да претърси апартаментите му във Ватикана.

- Крайно време беше да отвърне на позвъняванията ми — каза сухо тя.

- Иска да му звъннете веднага - каза Нейт. - Останах с впечатление, че случаят е спешен.

Ерин въздъхна раздразнено. Бернар я беше игнорирал цели два месеца, а сега искаше нещо от нея. Тя имаше хиляди въпроси към него - тревоги и мисли, които се бяха натрупали през последните седмици от връщането ѝ от Рим. Погледна към дъската и наполовина изтрития ред. Имаше въпроси и относно виденията си.

Дали тези епизоди бяха характерни за посттравматичен стрес? Дали преживяваше времето, прекарано в капана под Масада?

„Но ако е така, защо усещам вкуса на вино?“

Тя тръсна глава, за да я проясни, и посочи ръката му.

- Какво има в плика?

- Адресиран е до вас. - Той ѝ го подаде.

Пликът беше твърде тежък, за да съдържа само писмо. Ерин погледна обратния адрес.

„Израел“.

Ръцете ѝ леко трепереха, докато отваряше плика.

Нейт забеляза как ръката ѝ трепери и я погледна загрижено. Ерин знаеше, че той разговаря с психолог за собствения си посттравматичен стрес. Двамата бяха ранени оцелели с тайни, за които не можеха да говорят открито.

Ерин тръсна плика и извади изписан на машина лист и някакъв предмет с размерите и формата на яйце на пъдпъдък. Сърцето ѝ се сви, когато го разпозна.

Дори Нейт тихо изпъшка и отстъпи крачка назад.

Тя бе лишена от този лукс. Прочете бързо приложената страница. Беше от израелските сили за сигурност. Според тях приложеният артефакт вече нямал отношение към приключеното разследване на случая и се надявали, че тя ще го предаде на собственика му.

Ерин задържа в длан полираното парче кехлибар, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света. На мътната флуоресцентна светлина то приличаше просто на лъскав кафяв камък, но бе по-топло на допир. Светлината се отразяваше от повърхността му, а в самия му център висеше неподвижно черно перце, запазено през хилядолетията - момент от времето, замразен завинаги в кехлибара.

- Талисманът за късмет на Ейми - промълви Нейт и преглътна с мъка. Беше присъствал, когато Ейми бе убита. Извърна очи от малкото кехлибарено яйце.

Ерин съчувствено го докосна по лакътя. Яйцето всъщност бе нещо повече от талисман за късмет. Веднъж Ейми бе обяснила на Ерин, че е намерила кехлибара на плажа като малка и останала поразена от уловеното вътре перце, питала се откъде ли е дошло, представяла си крилото, от което може да е паднало. Кехлибарът беше завладял въображението ѝ със същата сила като перото. И именно тази находка бе запалила у Ейми желанието да се занимава с археология.

Ерин се загледа в парчето кехлибар в ръката си: знаеше, че този малък предмет беше довел Ейми не само до специалността ѝ, но и до нейната смърт.

Пръстите ѝ се свиха около гладката повърхност и стиснаха решително.

„Няма да се повтори никога“ - обеща си тя.

2.

18 декември, 11:22

Арлингтън, Вирджиния

Докато маршируваше в парадната си униформа, сержант Джордан Стоун се чувстваше като мошеник. Днес щеше да погребе последния член на някогашния си екип - младия ефрейтор Сандерсън. Тялото на Сандерсън така и не беше открито, подобно на телата на другите му другари.

След два месеца ровене в купищата камъни, останали от някогашната Масада, военните най-сетне се предадоха. Празният ковчег на Сандерсън притискаше силно хълбока на Джордан, докато той маршируваше в крак с другите носачи.

Декемврийска буря беше покрила Националното гробище Арлингтън с бял сняг, който скриваше изсъхналата трева и подчертаваше голите клони на дърветата. Снегът се трупаше върху извитите горни части на мраморните надгробни плочи, които бяха неизброими. Всеки гроб бе номериран, повечето имаха имена и всички тези войници бяха положени тук с почести.

Сред тях беше и жена му Керън, убита по време на акция преди повече от година. От нея не беше останало много за погребване, само личният ѝ идентификационен знак. Ковчегът ѝ бе празен като този на Сандерсън. Понякога Джордан не можеше да повярва, че я няма, че никога вече няма да ѝ поднесе цветя и няма да получи дълга и бавна целувка в отговор. Единствените цветя, които щеше да ѝ носи, бяха за гроба ѝ. Беше оставил червените рози там преди да дойде на погребението на Сандерсън.

Представи си луничавото лице на ефрейтора. Младият Сандерсън служеше всеотдайно и гледаше сериозно на работата си. И вместо благодарност бе получил самотна смърт на върха на планина в Израел. Джордан стисна студената дръжка на ковчега. Искаше му се мисията да беше приключила другояче.

Още няколко стъпки между голите дървета и Джордан и спътниците му донесоха ковчега до студения параклис. Чувстваше се повече у дома между тези прости бели стени, отколкото в пищните църкви на Европа. Сандерсън също щеше да се чувства по-удобно тук.

Майката и сестрата на Сандерсън ги чакаха вътре. Бяха с почти еднакви черни рокли и официални обувки въпреки снега и студа. И двете бяха светли като Сандерсън, с луничави лица дори през зимата. Носовете и очите им бяха зачервени.

Сандерсън им липсваше.

На Джордан му се искаше да не беше станало така.

До тях в стойка мирно беше застанал командирът му, капитан Стенли. Капитанът беше от лявата страна на Джордан на всички погребения, устните му се свиваха на тънка линия всеки път, когато ковчезите се спускаха в земята. И отнасяха със себе си все добри войници.

Той бе уставен командир и понесе доклада на Джордан, без да трепне. В отговор Джордан направи всичко по силите си да се придържа към скалъпената от Ватикана лъжа - планината се срутила при земетресението и всички загинали. Той и Ерин били в една част, която оцеляла, и били спасени три дни по-късно от спасителна група на Ватикана.

Просто обяснение.

И невярно. За съжаление, той беше лош лъжец и командирът му подозираше, че не е разкрил всичко за случилото се в Масада и след спасяването му.

Джордан вече беше свален от активна служба и му бяха назначени консултации с психотерапевт. Някой го наблюдаваше непрекъснато и следеше дали няма да се срине. А той най-много искаше просто да се върне отново на терен и да си върши работата. Като член на Съвместната експедиционна съдебномедицинска част в Афганистан беше проучвал сцени на военни престъпления. Беше добър в работата си и искаше да я върши отново.

Беше готов на всичко, стига да го държи зает и да продължи нататък.

А вместо това стоеше мирно до поредния ковчег, а студът от мраморния под се просмукваше в стъпалата му. Сестрата на Сандерсън трепереше до него. Прииска му се да я наметне с униформената си куртка.

Слушаше по-скоро сериозния тон, отколкото думите на капелана. Свещеникът разполагаше само с двайсет минути за церемонията. В Арлингтън имаше множество погребения всеки ден и графикът беше стриктен.

Не след дълго Джордан се озова извън параклиса, до гроба. Беше участвал в този марш толкова пъти, че краката му сами изминаваха пътя. Ковчегът на Сандерсън лежеше на поръсената със сняг кафява пръст до зейналата в земята дупка.

Задуха студен вятър и завъртя снежинките по земята на филизи, подобно на перестите облаци, така характерни в пустинята, в която бе умрял Сандерсън. Джордан изтърпя останалата част от церемонията, изслуша тройния залп и сигнала за отбой на тръбача и продължи да стои мирно, докато капеланът връчваше сгънатото знаме на майката на Сандерсън.

Беше преживявал същата тази сцена в памет на всеки от изгубените си другари.

Но това не му помагаше да я понася по-леко.

Накрая стисна ръката на майката на Сандерсън. Беше студена и крехка и той се уплаши да не я счупи.

- Много съжалявам за загубата ви. Ефрейтор Сандерсън беше чудесен войник и добър човек.

- Той ви харесваше. - Тя се усмихна тъжно. - Казваше, че сте умен и смел.

Джордан раздвижи мускулите на измръзналото си лице, за да имитира усмивка.

- За мен е чест да го чуя, госпожо. Той самият бе умен и смел.

Тя примигна, за да махне сълзите, и се извърна. Джордан понечи да тръгне след нея, макар да не знаеше какво повече да каже, но преди да успее, капеланът постави ръка на рамото му.

- Мисля, че трябва да обсъдим нещо, сержант.

Джордан се обърна и се вгледа в младия свещеник.

Той беше с парадна униформа като неговата с тази разлика, че на реверите му бяха пришити кръстове. Едва сега Джордан забеляза, че кожата му е прекалено бяла дори за зимата, че кафявата му коса е малко по-дълга от необходимото и че стойката му не е съвсем военна. Капеланът се взираше в него с немигащи зелени очи.

Джордан настръхна.

Леденият допир на ръката на капелана се усещаше и през ръкавицата. Не беше като ръка, останала открита твърде дълго в студен ден. А като ръка, която не е била топла от години.

Джордан вече беше срещал мнозина от тази порода. Пред него стоеше неумрял хищник, подобно на вампир създание, наричано стригой. Но този беше сангвинист, щом издържаше светлината на деня — стригой, дал обет да престане да пие човешка кръв, да служи на Римокатолическата църква и да се храни единствено с кръвта на Христос - или по-точно, с вино, превърнато с освещаване в Неговата кръв.

Тази клетва правеше създанието по-безопасно.

Но не много.

- Не мисля, че е останало нещо за обсъждане - отвърна Джордан.

Напрегна се, готов да се бие при нужда. Беше виждал сангвинисти в бой. Не се съмняваше, че капеланът може да го направи на пух и прах, но това не означаваше, че ще се предаде лесно.

Капитан Стенли застана между тях и прочисти гърлото си.

- Съгласувано е на най-високо ниво, сержант Стоун.

- Колко точно високо, сър?

- Той ще ви обясни всичко - отвърна капитанът и кимна към капелана. - Вървете с него.

- А ако откажа? - Джордан затаи дъх с надежда, че ще чуе добър отговор.

- Това е заповед, сержант. - Капитанът го изгледа твърдо. - Дадена отгоре.

Джордан потисна стона си.

- Слушам, сър.

Ъгълчето на устните на капитана едва забележимо се повдигна, което при него беше еквивалент на гръмогласен смях.

- Надявам се, сержант.

Джордан отдаде чест, като се питаше дали не го прави за последен път, и тръгна след капелана към паркираната неблизо черна лимузина. Сангвинистите явно отново нахълтваха в живота му, готови да разритат с безсмъртните си крака жалките остатъци от кариерата му.

Капеланът му отвори вратата и Джордан се качи. Купето миришеше на кожа, бренди и скъпи пури. Доста неочаквана комбинация за кола на свещеник.

Джордан се премести в другия край на седалката. Стъклената преграда беше вдигната и можеше да различи единствено дебелия врат на шофьора, малко къса руса коса и униформена фуражка.

Капеланът придърпа панталоните си, за да не ги смачка, преди да се качи. После хлопна вратата - и Джордан вече нямаше възможност за бягство.

- Моля, включете отоплението за нашия гост - каза свещеникът на шофьора. После разкопча униформената си куртка и се облегна назад.

- Командирът каза, че ще обясните всичко. - Джордан скръсти ръце на гърдите си. - Слушам ви.

- Доста трудна за изпълнение задача. - Младият капелан наля бренди. Поднесе чашата към носа си и вдиша. После въздъхна и предложи чашата на Джордан. - Чудесна реколта.

- Тогава го изпийте вие.

Капеланът разклати чашата, като гледаше движението на кафявата течност.

- Мисля, че знаете, че не мога, колкото и да ми се иска.

- Имате предвид обяснението ли? - подхвърли Джордан.

Капеланът вдигна ръка и колата плавно потегли.

- Извинете за цялата потайност с плащове и кинжали. Или може би по-точно ще бъде с рози и кръстове?

Усмихна се тъжно и отново помириса брендито.

Джордан се намръщи на маниерите му. Този тип определено не беше така скован и официален като останалите сангвинисти, с които се бе срещал.

Капеланът свали бялата си ръкавица и протегна ръка.

- Казвам се Кристиан.

Джордан не отвърна на жеста.

Капеланът осъзна, че няма да получи отговор, вдигна ръка и прокара пръсти през гъстата си коса.

- Да, оценявам иронията. Сангвинист на име Кристиан. Все едно майка ми го е планирала.

Джордан не беше сигурен какво да мисли за този сангвинист.

- Мисля, че почти се срещнахме в абатство Етал - каза капеланът. - Но Рун избра Надя и Емануел да попълнят триото в Германия.

Джордан си представи тъмните черти на Надя и още по-тъмните намерения на Емануел.

Кристиан поклати глава.

- Е, едва ли може да се нарече изненада.

- И защо?

Капеланът повдигна вежда.

- Май не съм се отдал на достатъчно дълбоко разкаяние според стандартите на отец Рун Корза.

Джордан се помъчи да скрие усмивката си.

- Мисля, че разбирам причината.

Кристиан остави брендито на подноса и се наведе напред. Зелените му очи бяха сериозни.

- Всъщност отец Корза е причината да съм тук.

- Той ли ви прати?

Някак си Джордан не можеше да си представи това. Съмняваше се, че Рун би искал да има още вземане-даване с него. Бяха се разделили по живо, по здраво.

- Не точно. — Кристиан опря кокалести лакти на коленете си. - Кардинал Бернар се опитва да запази всичко потулено, но Рун изчезна без никаква вест.

„Защо ли не се учудвам... Този тип не беше от най- общителните“.

- Свързвал ли се е с вас, след като напуснахте Рим през октомври? — попита Кристиан.

- Защо да го прави?

Капеланът наклони глава настрани.

- Защо не?

- Защото го мразя. - Джордан не виждаше причини да лъже. — И той го знае.

- Рун е труден за харесване — призна Кристиан, — но какво ви е направил, че да го мразите?

- Като изключим това, че едва не уби Ерин ли?

Кристиан се намръщи загрижено.

- Мислех си, че е спасил живота ѝ... както и вашия.

Джордан стисна зъби. Спомни си Ерин, лежаща безжизнена на пода, със съвсем бяла кожа, с подгизнала от кръв коса.

- Рун я ухапа - обясни Джордан. - Изпи ѝ кръвта и я остави да умира в тунелите под Рим. Ако двамата с брат Леополд не бяхме попаднали на нея навреме, щеше да е мъртва.

- Отец Корза се е хранил от Ерин? - Кристиан рязко се дръпна назад. На лицето му бе изписана изненада. Той се вгледа изпитателно в Джордан за няколко секунди, без да каже нито дума; явно разкриването на този грях му беше подействало като гръм от ясно небе.

- Сигурен ли сте? Може би...

- И двамата го признаха. Ерин и Рун. — Джордан скръсти ръце. - Не лъжа.

Кристиан вдигна примирително ръце.

- Извинете. Не се съмнявам в думите ви. Просто е... необичайно.

- Не и за Рун. - Джордан отпусна ръце на коленете си. — Правил е прегрешения и преди.

- Само веднъж. И онова с Елизабет Батори беше преди столетия. - Кристиан взе чашата бренди и се вгледа в нея. - Значи казвате, че брат Леополд е знаел за всичко това?

- И още как.

Явно Леополд беше покрил Рун. Джордан изпита разочарование, но не и изненада. Сангвинистите се държаха един за друг.

- Хранил се е от нея... — Кристиан се взираше в чашата, сякаш можеше да намери отговор в брендито. — Това означава, че е пълен с кръвта ѝ.

Джордан потръпна, смутен от тази мисъл.

- Това променя всичко. Трябва да идем при нея. Още сега. - Кристиан се наведе напред и почука по преградата, за да привлече вниманието на шофьора. — Закарайте ни на летището! Незабавно!

Шофьорът моментално настъпи газта. Дъното на колата задра в асфалта, когато тя прехвърли малкото възвишение и излезе от гробището.

Кристиан погледна Джордан и каза:

- Ще се разделим на летището. Можете да стигнете оттам до дома си, нали?

- Бих могъл - съгласи се той. - Но щом Ерин е въвлечена във всичко това, идвам с вас.

Кристиан пое дълбоко дъх. Извади телефон от джоба си и набра номер.

- Сигурен съм, че кардинал Бернар ви е изнесъл цяла лекция за това, че животът и душата ви ще бъдат изложени на опасност, ако се забъркате в наши дела.

- Така е.

- Тогава нека спестим време и да приемем, че съм я изнесъл отново. - Кристиан вдигна телефона до ухото си. - Защото трябва да ангажирам чартърен полет до Калифорния.

- Значи не възразявате да дойда с вас?

- Вие обичате Ерин и искате да я защитите. Кой съм аз, че да ви се изпречвам на пътя?

За мъртъв тип Кристиан се очертаваше доста свестен.

Въпреки това, докато лимузината се носеше през покрития със сняг град, безпокойството на Джордан ставаше все по-силно.

Ерин беше в опасност.

Отново.

И най-вероятно заради действията на Рун Корза.

„Май щеше да е по-добре кучият син да си беше останал изгубен“.

3.

18 декември, 18:06

Ватиканът

Кардинал Бернар подреждаше вестниците на полираното си бюро, сякаш организирането им в стегнати редици можеше да промени думите в тях. Ужасяващи заглавия крещяха от страниците:

Сериен убиец вилнее из рим

млади жени стават жертва на ужасни убийства

Полицията е зашеметена от бруталността

Светлината на свещите се отразяваше от инкрустирания със скъпоценни камъни глобус до бюрото. Кардиналът бавно завъртя сферата: копнееше да е навсякъде, само не и тук. Погледна старите си книги, свитъците, меча си от времето на кръстоносните походи на стената - неща, които бе събрал през вековете, посветени на служба на Църквата.

„Служих дълго, но дали службата ми бе добра?“ Миризмата на вестникарско мастило пак насочи вниманието му към страниците. Подробностите го смутиха още повече. Всяка жена била с прерязано гърло и кръвта ѝ била източена. Всички били красиви и млади, с черни коси и сини очи. Били от най-различен произход и положение, но всички намерили смъртта си в най-старите квартали на Рим, в най-тъмните часове преди изгрева.

Общо двайсет, ако се вярваше на вестниците.

Но Бернар беше успял да скрие много повече детайли. Броят на жертвите бе такъв, че се падаше по една на ден от края на октомври.

Нямаше как да не забележи времето.

Краят на октомври.

Убийствата бяха започнали малко след битката в криптите под базиликата „Св. Петър“ - битка за Кървавото евангелие. Сангвинистите бяха излезли победители срещу Белиал - съюз между хора и стригои, воден от неизвестен лидер, който продължаваше да тормози ордена му.

Малко след битката отец Рун Корза беше изчезнал.

Къде беше той? Какво беше направил?

Бернар се помъчи да избяга от тази мисъл.

Погледна купчината вестници. Може би някой стригой се беше измъкнал от битката и ловуваше по улиците на Рим, като издебваше тези момичета? В тунелите бе имало толкова много зверове. Един от тях би могъл да се изплъзне от мрежата им.

Част от него се молеше това да е истина.

Не смееше да си помисли за алтернативата. И този страх го караше да чака нерешително, докато невинни момичета продължаваха да умират.

На вратата се почука.

- Кардинале?

Той позна гласа и мудните удари на сърцето, които вървяха с него.

- Влезте, отец Амвросий.

Човекът свещеник отвори дървената врата с едната си ръка. Другата му бе свита в подобие на юмрук.

- Съжалявам, че ви безпокоя.

От тона му изобщо не личеше да съжалява. Всъщност в гласа му се долавяше едва прикрито злорадство. Макар че Амвросий явно обичаше кардинала и му служеше прилежно, у него си оставаше нещо дребнаво, което намираше перверзно задоволство у нещастието на другите.

Бернар потисна въздишката си.

- Да?

Амвросий влезе. Пълното му тяло бе наклонено напред като на надушила следа хрътка. Той огледа осветената от свещи стая, може би за да се увери, че Бернар е сам. Амвросий страшно обичаше тайните си. Но пък може би именно това бе причината да обича и Бернар. След толкова много векове във вените му имаше толкова много тайни, колкото и черна кръв.

След като се увери, че са сами, помощникът сведе почтително глава.

- Хората ни намериха това на мястото на последното убийство.

Пристъпи към бюрото и протегна ръка. Бавно разтвори пръсти.

Беше нож. Извитото острие приличаше на нокът на тигър. Острата кука имаше дупка в единия край, през която боецът можеше да прокара пръст и за нула време да нанесе хиляда смъртоносни рани. Това бе древно оръжие, известно като карамбит, и корените му можеха да се проследят векове назад. А ако се съдеше по патината, точно този нож също беше стар - но това не го правеше музеен експонат. Ясно си личеше, че е издраскан в битки и е бил използван по предназначение.

Бернар взе оръжието от ръката на Амвросий. Паренето по пръстите потвърди най-лошите му страхове. Острието бе покрито със сребро - оръжие на сангвинист.

Представи си лицата на убитите момичета, разрязаните им от ухо до ухо гърла.

Сви пръсти около изгарящото сребро.

В целия орден имаше само един сангвинист, който носеше такова оръжие - онзи, който бе изчезнал с началото на убийствата.

Рун Корза.

4.

18 декември, 16:32

Окръг Санта Клара, Калифорния

Яхнала любимия си кон, Ерин препускаше през поляните, станали златистокафяви през сухата калифорнийска зима. В отговор на съвсем лекото изместване на тежестта ѝ черният кон удължи крачка.

„Браво на теб, Блекджек“.

Държеше го в конюшните до Пало Алто. Яздеше го при всяка възможност — знаеше, че се нуждае от движение, но най-вече заради чистата радост да се носи из равнините на гърба на мускулестото животно. Блекджек не беше язден от няколко дни и направо пращеше от енергия.

Тя погледна през рамо. Нейт препускаше малко зад нея на сивата Гънсмоук. Роден и израснал в Тексас, той също бе опитен ездач и сега изпробваше способностите на кобилата.

Ерин просто беше оставила Блекджек да изразходва енергията си и се опитваше да се съсредоточи върху вятъра на лицето си, върху опияняващата миризма на конска пот, върху непосредствената връзка с животното. Обичаше да язди от малка. Ездата ѝ помагаше да мисли. Днес се запита за виденията си, мъчеше се да реши какво да прави с тях. Знаеше, че не са просто прояви на посттравматичен стрес. Означаваха нещо повече.

Пред нея слънцето почти докосваше стелещите се до хоризонта хълмове.

- Скоро трябва да се връщаме! - извика Нейт. - Слънцето ще залезе след половин час!

Тя долови безпокойство в гласа му. В Рим Нейт беше останал в мрака в продължение на дни, измъчван в сенките. Всяка нощ вероятно таеше някакъв ужас .за него.

Даде си сметка, че не бе трябвало да му позволява да идва с нея. Но следобеда, след като не успя да се свърже с кардинал Бернар по телефона, бе излязла от кабинета си да се освободи донякъде от тревогата си. Нейт я беше попитал къде отива и тя с цялата си глупост му разреши да ѝ прави компания.

Беше ѝ трудно да му отказва. След трагичните събития в Израел и Рим той продължаваше да се терзае дори повече от нея, макар рядко да говореше за това. Ерин се опитваше да го подкрепя, да му помага да носи натрапените му спомени. Това бе най-малкото, което можеше да направи.

Преди отношенията им бяха леки и безгрижни, стига тя да се преструваше, че не забелязва, че той си пада по нея. След като се беше влюбила в Джордан обаче Нейт започна да се държи дистанцирано и професионално. Но дали това беше заради наранени чувства, от гняв или поради нещо друго?

Уви, след тази вечер може би нямаше да има значение.

Въздъхна. Може би все пак беше добре, че Нейт беше дошъл да язди с нея. Моментът предлагаше идеална възможност да поговорят.

С леко подръпване на юздите тя накара Блекджек да забави ход. Нейт се изравни с нея на Гънсмоук. Ухили ѝ се, с което откъсна парченце от сърцето ѝ. Но той трябваше да знае. По-добре да му каже сега, преди коледната ваканция, за да му даде време да свикне.

Пое дълбоко дъх.

- Нейт, искам да поговорим за нещо.

Нейт побутна сламената си шапка назад и я изгледа косо. Конете им вървяха един до друг.

- За какво?

- Сутринта разговарях с декана. Предложих му други кандидати за преподаватели, към които би могъл да прояви интерес.

Нейт повдигна вежди.

- Нещо съм сбъркал ли? Не беше леко, след като се върнахме, но...

- Работата ти винаги е била отлична. Не става въпрос за теб.

- Оставам с чувството, че би могло да е, като се има предвид, че съм замесен и тъй нататък.

Ерин продължи да гледа между меките черни уши на коня.

- След случилото се в Израел... Не съм сигурна, че съм най-добрият избор за теб.

Той посегна към юздите на Блекджек и спря двата коня.

- Какво искате да кажете?

Ерин се обърна към него. Изглеждаше разтревожен и ядосан едновременно.

- Виж, Нейт. В университета не изгарят от щастие, че изгубих двама специализанти.

- Едва ли вината е ваша.

Тя продължи:

- Деканът смята, че може би ще е най-добре да си взема една година отпуска, за да си почина.

- В такъв случай ще изчакам. Няма проблем.

- Не разбираш. - Искаше ѝ се да плесне с юздите и да избяга от разговора, но остави тежката истина да я задържи на място. - Нейт, мисля, че това е първата стъпка на университета към освобождаването ми.

Ченето му увисна.

Тя заговори бързо, за да си каже всичко.

- Не е нужно дисертацията ти да е свързана с професор, който ще бъде изхвърлен. Нейт, ти си чудесен учен и съм сигурна, че можем да ти намерим добър научен ръководител. Някой, който може да ти отваря врати, които аз вече не мога да ти отворя.

- Но...

- Оценявам лоялността ти - каза тя. - Но тя е погрешна.

- Как ли пък не! - избухна той.

- Нейт, ако останеш, това няма да ми помогне. Каквото и да очаква кариерата ми, то ще се случи.

- Но аз ви избрах за научен ръководител, защото сте най-добра в областта си. - Гневът изтече от него и го остави отпуснат в седлото. — Най-добрата. И това не се е променило. Кой знае? Може нещата и да отшумят с времето.

В интерес на истината Ерин не вярваше, че ще стане, и дълбоко в себе си дори не беше сигурна, че го иска. В началото на кариерата ѝ академичният свят ѝ бе предложил убежище на здравия разум след суровото религиозно възпитание, но онова усещане вече го нямаше. Спомни си трудностите, с които се бе сблъскала през последния семестър. Не можеше да продължи да преподава лъжи.

И не можеше да не е напълно искрена с Нейт точно сега.

- Дори нещата да отшумят, междувременно ще си изгубил ценна възможност. Няма да позволя това да се случи.

Нейт изглеждаше готов да спори, да протестира. Може би доловила напрежението му, кобилата тръсна глава и запристъпва нервно.

- Не прави нещата по-трудни, отколкото са - завърши тя.

Нейт потърка горната си устна. Не можеше да я погледне. Накрая поклати глава, обърна Гънсмоук и препусна в галоп обратно към конюшнята, без да каже нито дума.

Блекджек изцвили след тях, но тя го задържа - Нейт имаше нужда да остане за известно време сам. Ерин му даде добра преднина, преди да позволи на Блекджек да потегли обратно.

Слънцето най-сетне се скри зад хълма, но все още бе достатъчно светло, за да не се опасява, че Блекджек ще стъпи в някоя къртичина. Ерин се размърда в седлото и усети талисмана на Ейми в джоба на панталона си. Беше забравила, че го е сложила там - все още не беше сигурна какво да прави с него. Мислеше да го върне на родителите на Ейми, но как щеше да им се отрази това? Парчето кехлибар винаги щеше да им напомня, че дъщеря им е избрала професия, която в крайна сметка я е убила и е източила кръвта ѝ в чуждоземни пясъци.

Не можеше да им го причини - но пък и не искаше да задържи талисмана, този тежък символ на ролята ѝ в смъртта на Ейми.

Насочи мислите си пак към Нейт. В Рим беше спасила живота му, а сега щеше да направи всичко възможно да спаси кариерата му, независимо колко щеше да го ядоса. Надяваше се, че той ще я разбере правилно. Така или иначе по-късно щеше да му прати имейл със списък имена. Всички бяха стабилни археолози и препоръките ѝ щяха да си кажат думата.

Нейт щеше да се оправи.

И колкото по-далеч от нея, толкова по-добре.

Примирена и взела решение, тя потупа Блекджек по врата.

- А сега е време за малко овес и хубаво разчесване. Какво ще кажеш?

Ухото на Блекджек трепна и той внезапно се напрегна под нея.

Ерин инстинктивно стегна колене.

Блекджек изпръхтя, отскочи настрани и присви уши.

Нещо го беше подплашило.

Ерин бързо се огледа. Отдясно имаше горичка от вечнозелени дъбове, потънала в сенки. От клоните на дърветата висеше сребрист имел. Какво ли можеше да се крие там? Всичко.

Рязък пукот на клон откъм дърветата отекна в спокойната вечер.

Ерин извади пистолета, свали предпазителя и се взря в горичката. Беше твърде тъмно и не се виждаше нищо. С бумтящо в ушите ѝ сърце тя хвърли поглед към конюшнята в далечината.

Нейт сигурно вече беше там.

Блекджек внезапно се изправи на задните си крака, като едва не я хвърли от седлото, после препусна към конюшнята. Тя се наведе над врата му. Не се опита да го спре или да го накара да намали скоростта.

Усети вкуса на кръв — беше си прехапала езика.

Изведнъж миризма на вино изпълни ноздрите ѝ.

„Не, не, не...“

Бореше се с поредния пристъп, усещаше, че предстои друга атака. Паниката стегна пръстите ѝ около юздите. Ако изгубеше контрол, щеше да падне...

И тогава я връхлетя още по-лош ужас.

Басово ръмжене се разнесе в нощта. Гърлен звук, надигащ се не от нормално гърло, а от нещо страховито...

... и съвсем близо.

5.

19 декември, 02:02

Криптите под Ватикана

Рун рязко се надигна. Главата му се удари в гладкия камък. Ударът отвори рана на слепоочието му и го отхвърли обратно. Той падна с плясък в попарващото вино. Беше се събудил за пореден път в каменния саркофаг, с тяло, наполовина потопено във вино — вино, което бе благословено и осветено в Христова кръв.

Прокълнатата му плът гореше в тази святост, плуваше в море от червена болка. Част от него искаше да се бори срещу болката, но друга част знаеше, че си я е заслужил. Беше съгрешил преди векове и сега беше намерил истинско изкупление за греха си.

Но колко време беше минало?

Часове, дни, години?

Болката не отслабваше. Бе съгрешил много, така че и наказанието трябваше да е голямо. После можеше да си почине. Тялото му жадуваше за почивка — за край на болката, край на греха.

Въпреки това, докато съзнанието постепенно го напускаше, той се съпротивляваше, усещаше, че не бива да се предава. Имаше дълг.

„Но какъв?“

Насили се да задържи очите си отворени, да посрещне мрака, в който дори неговото нощно зрение беше безсилно. Агонията продължаваше да измъчва обезсиленото му тяло, но той я прогони с вяра.

Посегна към тежкия сребърен кръст, който носеше винаги на гърдите си — и напипа само мокър плат. Спомни си. Някой беше откраднал разпятието му, броеницата, всички доказателства за вярата му. Но той не се нуждаеше от тях, за да достигне рая. Прошепна още една молитва в тишината и се замисли за участта си.

„Къде съм? Кога...“

Усещаше тежестта на годините зад себе си, повече, отколкото може да си представи човек.

Цели животи в грях и служба.

Спомените го връхлитаха, докато лежеше в изгарящото море. Ту прииждаха, ту се оттегляха от него.

...конска каруца, заседнала в калта. Той пъхаше кора под колелата, докато сестра му се смееше, а дългите ѝ плитки се мятаха от една страна на друга.

...надгробен камък с име на жена върху него. Името на същата смееща се сестра. Но този път той носеше одежди на свещеник.

...берат лавандула в полето и разговарят за дворцови интриги. Бледи бели ръце поставят лилавите стръкове в плетена кошница.

...влакове, автомобили, самолети. Човек пътува все по-бързо и по-бързо по повърхността на земята, а в същото време вижда все по-малко и по-малко.

...жена със златна коса и кехлибарени очи. Очи, които виждаха онова, което неговите не можеха.

Отскубна се от смазващите спомени.

Само този момент имаше значение.

Само това място.

Трябваше да се държи за болката, за тялото си. Затърси пипнешком около себе си, ръцете му се потапяха в студената течност, която изгаряше като вряла. Той беше рицар на Христа от онази лунна вечер, когато бе посетил гроба на сестра си. И докато Христовата кръв го бе поддържала през дългите столетия оттогава, същото осветено вино го изгаряше винаги, светостта му воюваше със злото, спотаено дълбоко в него.

Пое дълбоко дъх и усети миризмата на камък и на собствената си кръв. Прокара длани по полираните повърхности около себе си. Погали мрамора, гладък и хлъзгав като стъкло. По тавана на затвора си напипа следи от инкрустирано сребро. Металът изгори върховете на пръстите му.

Въпреки това той притисна длани в мотива и започна да бута каменния похлупак на саркофага. Смътно чувстваше, че вече го е правил много пъти - и подобно на предишните опити, сега отново претърпя неуспех. Не можеше да отмести тази тежест.

Останал без сили, се отпусна във виното.

Загреба с шепи и вдигна изгарящата горчива течност към устните си. Кръвта на Христос щеше да му даде сила, но същевременно щеше да го накара да преживее отново най-лошите си грехове. Събра сили за изкуплението, което трябваше да последва, и пи. Докато в гърлото му бушуваше пожар, долепи длани една до друга.

С кой грях щеше да го измъчва виното този път?

Докато се унасяше, осъзна, че изкуплението разкрива грях отпреди стотици години.

Слугите на замъка Чахтице се бяха събрали пред стоманената врата на стаята без прозорци в кулата. Вътре беше затворена някогашната им господарка, обвинена за смъртта на стотици момичета. Като член на унгарската аристокрация графинята не можеше да бъде екзекутирана, а само изолирана от света заради престъпленията си, така че кръвожадността ѝ да бъде затворена зад тухли и стомана.

Рун беше дошъл с една-единствена цел - да освободи света от това създание, да изкупи вината си за ролята си в превръщането и от жена с възвишен дух и умения в целебните изкуства в звяр, опустошаващ околните земи и лишаващ малки момичета от живота им.

Сега стоеше пред графинята, заключен в стаята с нея. Беше купил мълчанието на слугите със злато и обещания за свобода. Те искаха тя да се махне от замъка не по-малко от него.

Освен това знаеха какво представлява тя и трепереха уплашени зад вратата.

Рун беше дошъл и с подарък за графинята - нещо, което беше поискала, за да му сътрудничи. За да я умилостиви, бе намерил младо момиче, което скоро щеше да умре от треска в едно сиропиталище наблизо, и го бе довел при чудовището.

И сега стоеше и слушаше как сърцето на момичето прескача и бие все по-бавно. Не направи нищо, за да я спаси. Не можеше. Трябваше да чака. Ненавиждаше се, но не помръдна.

Накрая слабото сърце удари за последен път.

,, Ти ще си последната ѝ жертва “ - обеща той.

Самата тя на крачка от смъртта след дългото гладуване в затвора, графинята вдигна глава от гърлото на момичето. Кървави перли капеха от бялата ѝ брадичка. Сребристите ѝ очи гледаха унесено и заситено — изражение, което Рун вече бе виждал. Не искаше да мисли за това. Замоли се тя да е достатъчно разсеяна, за да му позволи да сложи края, и самият той да е достатъчно силен, за да го направи.

Нямаше да се провали пак.

Наведе се и отмести тънките ѝ крайници от мъртвото момиче. Нежно вдигна на ръце студеното тяло на графинята и я отнесе по-далеч от изцапаното легло.

Графинята долепи буза до неговата и устните ѝ се озоваха до ухото му.

- Хубаво е отново да съм в прегръдката ти - прошепна тя и той й повярва. Сребристите ѝ очи блеснаха. - Ще нарушиш ли още веднъж обета си?

Дари го с бавна, ленива усмивка. Беше хипнотизиращо красива. Той отвърна също с усмивка, пленен за момент от магията ѝ.

Спомни си любовта си към нея, как в пристъп на високомерие беше повярвал, че е способен да наруши клетвата си на сангвинист, че може да легне с нея като всеки нормален мъж. Но в мига на похот, долепен до нея, проникнал в нея, бе изгубил контрол и бе позволил на демона в него да скъса оковите си. Зъбите му разкъсаха мекото ѝ гърло и той пи жадно, докато изворът почти не пресъхна и жената под него не бе на прага на смъртта. За да я спаси, той я превърна в чудовище, хранеше я със собствената си кръв, за да я задържи при себе си, и се молеше тя да положи същите клетви като него и да влезе в Ордена на сангвинистите.

Тя не го направи.

Шумолене от другата страна на вратата го върна в настоящето, при мъртвото момиче на леглото и към многото други, сполетени от същата участ.

Изрита вратата и слугите отключиха. Той бутна вратата с рамо, докато те бягаха надолу по тъмните стъпала на кулата.

Той погледна оставения на покрития с рогозка под мраморен саркофаг. Вече го бе напълнил с осветено вино.

Щом видя какво я очаква, тя вдигна глава, замаяна от кръвожадност.

- Рун?

- Ще те спаси — каза той. — Теб и душата ти.

- Не искам душата ми да бъде спасявана - каза тя и пръстите ѝ се вкопчиха в него.

Преди тя да успее да направи нещо, той я потопи във виното. Тя изпищя, когато осветената течност докосна кожата ѝ. Той стисна зъби. Знаеше колко я боли, искаше му се дори в този момент да я спаси от агонията и да я поеме върху себе си.

Тя се мяташе, но в това състояние не можеше да устои на силата му. Виното се плискаше през ръба. Той я притисна към каменното дъно, без да обръща внимание на изгарящото вино. Радваше се, че не може да вижда лицето ѝ, погълнато от червената течност.

Продължи да я натиска — докато най-сетне тя не се отпусна.

Щеше да спи, докато той не намери начин да поправи онова, което бе сторил, да върне към живот мъртвото ѝ сърце.

Със сълзи на очи нагласи тежкия каменен похлупак и го закрепи със сребърните закопчалки. След това положи студените си длани върху мрамора и се замоли за душата й.

И за своята душа.

Бавно дойде на себе си. Вече си спомняше как се е озовал тук, затворен в същия саркофаг, който беше използвал като капан за графинята преди векове. Спомни си как се връща при саркофага си, където бе погребан в зазидана крипта дълбоко под Ватикана, скрил тайната си от очите на всички.

Беше дошъл тук, следвайки думите на пророчество.

Явно графинята все още имаше роля в този свят.

След битката за Кървавото евангелие бе продължил сам към мястото, където бе погребал най-големия си грях. Бе разбил тухлите, бе свалил печатите на саркофага и я бе извадил от тази вана със старо вино. Спомни си как сребристите ѝ очи се отвориха за първи път от векове и се взряха в неговите. В този кратък момент си позволи да свали гарда си, да се върне към онези отдавна отминали лета, към времето, когато бе посмял да повярва, че може да бъде нещо повече от онова, което беше, че нещо като него може да обича, без да носи със себе си унищожение.

В този момент на слабост не беше забелязал парчето тухла в ръката ѝ. Реагира твърде бавно, когато тя замахна с омраза, трупана от векове — или пък просто знаеше, че си го заслужава.

После се събуди тук и сега най-сетне знаеше истината.

„Осъдила ме е на същия затвор“.

Макар част от него да осъзнаваше, че заслужава тази участ, той знаеше, че трябва да се измъкне.

Ако не за друго, то защото отново бе пуснал на воля чудовището в нищо неподозиращия свят.

Въпреки това си я представи такава, каквато я познаваше някога, пълна с живот, окъпана в слънчева светлина. Винаги я беше наричал Елизабета, но историята вече ѝ беше дала друго, по-мрачно прозвище.

Елизабет Батори — Кървавата графиня.

02:22

Рим, Италия

Апартаментът на Елизабета беше луксозен, както подобаваше на благородното ѝ потекло. Тежки завеси от червено кадифе скриваха високите засводени прозорци. Дъбовият паркет под студените ѝ крака блестеше в меко златисто и излъчваше топлина. Тя се настани в кресло, тапицирано с превъзходно обработена кожа; под миризмата на химикали се долавяше успокояващ аромат на отдавна мъртво животно.

На махагоновата масичка пред нея трептеше свещ, която скоро щеше да угасне. Тя приближи нова свещ към умиращия пламък и след като фитилът се запали, я притисна към мекия восък на старата. Загледа се в пламъчето - предпочиташе го пред рязкото сияние на модерния Рим.

Настанила се бе в тези покои, след като беше убила предишните обитатели. Вече бе претърсила чекмеджета, пълни с непознати предмети, като се опитваше да проумее този странен век, сякаш се мъчеше да възстанови изчезнала цивилизация, проучвайки артефактите ѝ.

Но сведенията за епохата не идваха единствено от чекмеджетата.

Трепкащата светлина на свещта танцуваше по неравномерните купчини, събрани от джобовете и телата на жертвите ѝ. Тя насочи вниманието си към една купчина, върху която лежеше сребърен кръст. Посегна към него, като внимаваше да не докосне изгарящия метал и благословията, която носеше той.

Погали среброто само с върха на показалеца си. Допирът я изгори, но не ѝ пукаше - някой друг страдаше много повече заради загубата си.

Усмихна се, когато болката събуди спомена.

Силни ръце я вдигнаха от пълния с вино саркофаг, изтръгнаха я от съня ѝ, събудиха я. Подобно на застрашен звяр, тя бе останала отпусната — знаеше, че потайността е най-голямото ѝ предимство.

Когато отвори очи, позна благодетеля си колкото по бялата якичка, толкова и по тъмните му очи и суровото лице.

Отец Рун Корза.

Същият, който я бе измамил и я бе затворил в този ковчег.

Но преди колко време?

Докато той я държеше, ръката ѝ се отпусна и напипа нещо като камък.

Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката ѝ. В очите му се четеше любов.

Със свръхестествена скорост тя стовари камъка в слепоочието му. Другата ѝ ръка се плъзна в ръкава му, където той винаги държеше сребърния си нож. Успя да го хване навреме. Още един удар — и той падна.

Тя бързо се претърколи отгоре му, зъбите ѝ търсеха студената плът на бялото му гърло. Щом проби кожата му, съдбата му беше в ръцете ѝ. Нужно бе сериозно усилие да спре да пие, преди да го е убила, търпение да махне половината вино от саркофага, преди да го затвори вътре. Но трябваше да го направи. Напълно потопен във виното, той щеше просто да спи, докато не го спасят, както бе станало с нея.

Вместо това тя остави само малко вино. Така той скоро щеше да се събуди сам в гробницата си и бавно щеше да умира от глад, както бе станало с нея, докато бе затворена в кулата на замъка си.

Отдръпна пръст от откраднатия кръст и си позволи момент на студено задоволство. Раздвижи ръка и пръстите ѝ минаха по очукана обувка върху друга купчина.

Малката кожена обувка бележеше първата ѝ жертва в тази нова епоха.

Наслади се на момента.

Докато бягаше от мрачните катакомби, без да има никаква представа къде и кога се намира, грубите камъни раздираха тънките кожени подметки на обувките ѝ и режеха стъпалата. Тя не обръщаше внимание. Имаше само един шанс за спасение.

Не знаеше накъде да бяга, но разпозна усещането за свещена земя под краката си. То отпусна мускулите и забави крачките ѝ. Въпреки това тя се чувстваше по-силна от всеки друг път. Прекараното във виното време ѝ бе дало сила; можеше само да предполага колко точно.

Изведнъж туптенето на сърце спря безогледното ѝ бягство през тъмните тунели.

Човек.

Сърцето туптеше равномерно и спокойно. Все още не бе доловило присъствието ѝ. Прималяла от глад, тя опря гръб на стената на тунела. Облиза устни и усети горчивия вкус на кръвта на сангвиниста. Жадуваше да опита нещо по-сладко, по-топло.

Трептящ пламък на свещ разпръсна мрака. Чуха се стъпки, които приближаваха.

И тогава някой извика:

- Рун?

Тя се притисна към студения камък. Някой търсеше свещеника.

Запромъква се напред и забеляза тъмна фигура да се появява иззад ъгъла и да се насочва към нея. В протегната си напред ръка носеше свещ в свещник. Светлината разкриваше кафяво монашеско расо.

Монахът не я видя и продължи напред, без да подозира за опасността.

Щом се доближи достатъчно, тя скочи напред, прикова топлото му тяло към земята и преди мъжът да успее дори да изпъшка, зъбите ѝ намериха сочното му гърло. Кръвта се понесе по нея на вълни, вливаше ѝ още повече сили. Тя се наслаждаваше на блаженството, както бе правила всеки път от първата си жертва. Искаше ѝ се да се смее насред това ликуване.

А Рун искаше да я накара да замени тази сила с изгарящо вино, с живот на служба на неговата Църква.

Никога.

След като приключи, тя пусна човешката обвивка; любопитните ѝ пръсти се задържаха върху тъканта на расото. Не приличаше на лен. Долавяше се нещо хлъзгаво като коприна, но не съвсем.

По тялото ѝ мина тръпка на безпокойство.

Свещта беше угаснала, когато мъжът падна, но фитилът продължаваше да тлее. Тя го духна, за да го разпали, и след малко той стана оранжев, после пламна.

Тя претърси изстиващото тяло на слабата светлина и отново се отврати от хлъзгавото усещане на плата. Напипа сребърен кръст и отдръпна ръка от изгарящия му допир.

Посегна към краката му и свали едната обувка. И тук имаше нещо странно. Вдигна обувката към светлината. Горната част беше от кожа, издраскана и най-обикновена, но подметката бе от някакво дебело гъбесто вещество. Никога не бе виждала нещо подобно. Щипна я с пръсти. Тя поддаде, а след това възстанови формата си, като сюнгер.

Тя се замисли. Подобно странно вещество не съществуваше, когато Рун я бе подмамил в ковчега е вино, а сега явно бе нещо обичайно, за да бъде носено от обикновен монах.

Усети пропастта, разделяща я от миналото ѝ, и внезапно ѝ се прииска да закрещи. Знаеше, че не е спала просто дни, седмици и дори месеци.

А години, десетилетия, може би векове.

Прие бруталната истина — и разбра и една друга.

Трябваше да е много предпазлива в този непознат нов свят.

И го направи. Продължи от обувката и вдигна от масата бяла топка с червена звезда на нея. На допир беше като човешка кожа, но по-гладка. Отвращаваше я, но тя се насили да я задържи, да я подхвърли във въздуха и да я улови.

Когато излизаше от катакомбите, беше ужасно уплашена.

Но скоро другите започнаха да се страхуват от нея.

Промъкваше се през тунелите. Очакваше да срещне още монаси, но не се натъкна на никого, докато следваше шепота на далечни сърца някъде далеч горе.

Накрая стигна до дебела дървена врата, която разби с лекота — и излезе на чист въздух. Той погали тялото ѝ, изсуши виното по роклята ѝ и донесе познатите миризми на човешки същества, парфюми, камък, река. Но също и миризми, които не познаваше - парливи, каквито сигурно се срещаха само в лабораториите на алхимиците. Вонята я прогони обратно към вратата и едва не я накара да потърси отново убежище в тъмните тунели.

Този чужд, непознат свят я ужасяваше.

Но една графиня никога не трепери, никога не показва страх.

Изправи гръб и пристъпи напред като дама, съвсем спокойно, като се оглеждаше и ослушваше и за най-малката опасност.

Докато се отдалечаваше от вратата, веднага разпозна колоните от двете страни, масивния купол отляво, дори обелиска на площада пред нея. Египетската игла беше издигната тук през същата година, в която се бе родта дъщеря ѝ Ана.

Изпита известно облекчение, когато видя всичко това. Знаеше къде се намира.

На площада „ Свети Петър“.

От иронията на това я досмеша.

Рун я беше скрил под Светия град.

Тръгна покрай колонадата.

В центъра на площада бяха издигнати Яслите Иисусови в естествени размери, ярко осветени от рязък, неестествен пламък. Светлината беше почти болезнена и тя извърна очи.

Все пак това ѝ подсказа месеца, ако не и годината на събуждането ѝ.

Декември, в навечерието на Коледа.

Някаква двойка мина покрай нея.

Тя се скри зад една мраморна колона. Жената носеше бричове, все едно е мъж. Късата й коса едва достигаше до раменете й. Мъжът я държеше за ръка и двамата разговаряха.

Никога не беше виждала толкова висока жена.

Скрита зад колоната, тя загледа другите хора, които се разхождаха из площада. Всички носеха ярки дрехи и дебели палта, които изглеждаха много фино изработени. По съседната улица се движеха странни карети, които осветяваха пътя си с неестествени лъчи светлина, и не ги теглеха животни.

Облегна се на колоната и се разтрепери. Този нов свят я зашеметяваше. Заповяда си да се стегне. Трябваше да се абстрахира от всичко това, да намери една проста задача... и да я изпълни.

Вонеше на вино. Докосна мократа си дреха. Нямаше да ѝ свърши работа. Погледна отново към площада и жените в техните странни облекла. За да се измъкне оттук, трябваше да е вълчица в овча кожа — ако познаеха какво е всъщност, смъртта ѝ бе неминуема.

Колкото и векове да бяха минали, това не се бе променило.

Заби нокти в дланите си. Не искаше да напуска познатото. Чувстваше, че каквото и да има отвъд този площад, то ще ѝ е още по-чуждо от това, което вижда.

Но трябваше да продължи.

Една графиня никога не бяга от дълга си.

А нейният дълг бе да оцелее.

Усещаше, че разполага с часове до зазоряване. Спотаи се в сенките на колонадата, неподвижна като статуя, заслушана в хаотичното туптене на човешки сърца, в думите, изречени на различни езици, в честия смях.

Тези хора бяха толкова различни от мъжете и жените от нейното време.

По-високи, no-шумни, по-силни, охранени.

Жените я смайваха най-много. Носеха мъжко облекло — панталони и ризи. Вървяха спокойно, без да показват страх. Говореха рязко на мъжете, без те да ги скастрят, и се държаха така, сякаш са им равни — не по пресметнатия начин, по който трябваше да се държи тя в своето време, а с лекота и непринуденост, сякаш това бе нещо съвсем обичайно.

Тази епоха изглеждаше обещаваща.

Някаква млада майка приближи непредпазливо с малкото си дете. Жената бе с ярко вълнено палто и носеше ботуши за езда, макар че миризмата им подсказваше, че никога не са били в близост до кон.

Беше дребна за жена от това време — почти с ръста на Елизабета.

Детето изпусна бяла топка с червена звезда и тя се търкулна в сенките и спря на половин педя от окъсаните обувки на Елизабета. Топката миришеше като подметката на обувката на монаха. Детето не тръгна след играчката си, сякаш бе усетило звяра, който се спотайваше в сенките.

Майка му заговори на някакъв странно звучащ италиански и посочи гората от колони. Малкото момиче обаче поклати глава.

Елизабета прокара език по острите си зъби, като мислено подканваше майката да тръгне след играчката. Можеше да ѝ отнеме живота, да отмъкне премяната ѝ и да изчезне преди осиротялото дете да извика за помощ.

Наслаждаваше се от сенките на ужасения ритъм на детското сърце, докато гласът на майката ставаше все по-нетърпелив.

Елизабета зачака подходящия момент в това странно време.

После се хвърли напред.

Остави топката на масата и въздъхна - губеше интерес към трофеите си.

Отиде при огромните гардероби в спалнята, пълни с коприна, кадифе и кожи, откраднати от жертвите ѝ през изминалите седмици. Всяка нощ се кипреше пред съвършени огледала и избираше нови дрехи. Някои от одеждите ѝ бяха почти познати, а други ѝ бяха странни и чужди като дрехите на менестрел.

За тази нощ избра меки сини панталони, копринена риза, отговаряща на сребристите ѝ очи, и тънки кожени ботуши. Прокара гребен през гъстата си черна коса. Беше я подрязала до раменете, имитирайки стила на жената, която беше убила под един мост.

Колко различно изглеждаше сега. Какво ли щяха да кажат Ана, Каталина и Павел, ако можеха да я видят? Собствените й деца не биха я разпознали.

„Аз съм графиня Елизабета Екшед“ - напомни си тя.

Присви очи.

„Не“.

- Елизабет... - прошепна на отражението си. Напомни си, че времето е друго и трябва да се подчинява на стила му, ако иска да оцелее. Затова трябваше да приеме това по-модерно име, да го носи по същия начин, по който носеше прическата и дрехите си. Щеше да стане Елизабет. Беше играла много роли, откакто я бяха сгодили за Ференц на единайсетгодишна възраст - импулсивно момиче, самотна съпруга, владееща много езици, умела лечителка, всеотдайна майка — повече роли, отколкото можеше да преброи. Тази беше просто поредната.

Завъртя се, за да прецени новата си самоличност в огледалото. С къса коса и панталони приличаше на мъж. Но не беше мъж и вече не завиждаше на мъжете за силата и властта им.

Имаше си свои собстрени.

Отиде до вратата на балкона и дръпна меките завеси. Загледа се в ярките изкуствени светлини на новия Рим. Странността на всичко около нея все още я ужасяваше, но я бе опознала достатъчно, за да се храни, да почива и да се учи.

Черпеше сила от една черта на града, от ритъма, който бе оцелял непроменен през вековете. Затвори очи и се заслуша в хилядите сърца, туптящи като хиляди часовници, които ѝ казваха, че в крайна сметка смяната на времето не означава почти нищо.

Знаеше кое време е, кое време винаги ще бъде за хищник като нея.

Отвори вратата на балкона към нощта.

Време беше за лов.

6.

18 декември, 17:34

Окръг Санта Клара, Калифорния

Здрачът се спускаше над хълмовете и поляните. Ерин препускаше в галоп към конюшнята. Без да е нужно да го подбуждат, Блекджек влетя в двора. Ерин държеше с едната си ръка юздите, а с другата пистолета. Щом конят спря в прашния двор, тя се извърна в седлото и насочи оръжието към притъмнелите хълмове.

Докато препускаше насам, не бе успяла да зърне създанието, уплашило коня й, но го беше чула. Пукотът на счупени клони и шумоленето на храсти ги бяха прогонили от хълмовете. Не можеше да се отърси от чувството, че потайният ловец си играе с тях, чака да се стъмни напълно, преди да нападне.

Нямаше намерение да му дава тази възможност.

Подкара Блекджек покрай стария си „Ланд Роувър“ и видя друг автомобил, черен „Линкълн“, паркиран от другата страна. Приближи го и забеляза на вратата познат символ — два кръстосани ключа и тройна корона.

Папският печат.

Страхът ѝ изведнъж се засили още повече.

„Какво търсят тук от Ватикана?“

Огледа се, но не видя никого и подкара Блекджек към конюшнята. Щом стигна до плъзгащата се врата, дръпна юздите, скочи на земята и без да пуска пистолета, поведе коня към вратата.

Преди пръстите ѝ да я докоснат, тя се отвори сама. Нечия ръка се стрелна напред, сграбчи нейната като в менгеме и я издърпа през прага. Сепната, Ерин изпусна юздите на Блекджек.

Нападателят ѝ я придърпа в мрака на конюшнята и вратата се затръшна зад нея - конят остана отвън. Ерин рязко се завъртя и изрита. Ботушът ѝ улучи нещо меко.

- Ох. По-леко, Ерин.

Тя моментално позна гласа.

- Джордан? Какво правиш тук?

Ръцете я пуснаха.

Светна фенерче и бялото сияние освети лицето на Джордан. Зад рамото на сержанта тя забеляза Нейт — беше пребледнял и опулен.

Джордан разтърка корема си и ѝ пусна една от кривите си усмивки, която незабавно я освободи от напрежението ѝ. Беше с униформени панталони и бяла риза с разкопчана яка и навити ръкави.

Тя го прегърна. Беше топъл и естествен; ужасно ѝ хареса колко лесно е отново да се озове в обятията му.

- Не мога да повярвам, че си ти - прошепна тя в гърдите му.

- В плът... макар и малко пострадал след този твой ритник.

Тя се отдръпна и го погледна. Еднодневна четина покриваше като сянка четвъртитата му брадичка, сините му очи ѝ се усмихваха, а косата му бе пораснала. Тя прокара пръсти през гъстите пшениченоруси кичури и го придърпа да го целуне.

Ужасно ѝ се искаше да удължи момента, да остане в обятията му, може би да го замъкне горе на сеновала, но тревогата я накара да се отдръпне.

- Блекджек - каза тя. - Конят ми. Трябва да го приберем. Отвън има нещо...

Обърна се към вратата и в същия миг се разнесе цвилене, което раздра нощта и бързо секна. Преди някой да успее да помръдне, нещо тежко се блъсна в стената. Тримата избягаха навътре, към другите коне. Ерин погледна към вратата.

„Не, моля те, не..."

Представи си Блекджек с доверчивите очи и мекия нос, начина, по който танцуваше, когато бе радостен, тихото пръхтене, с което я посрещаше всеки път, когато влизаше при него.

Джордан извади черен, зловещ на вид картечен пистолет „Хеклер & Кох“ МР7.

Ерин вдигна малкия си „Глок 19“ и каза:

- Трябва ми нещо по-голямо.

Джордан връчи фенерчето на Нейт и посегна към колана си. Извади своя „Колт 1911“ и ѝ го подаде - същия пистолет, който ѝ бе давал и преди. Тя сви пръсти около дръжката му и се почувства в по-голяма безопасност.

Обърна се да даде глока на Нейт, да му предложи някаква защита - и в този миг се появи някакъв непознат, който излезе от по-плътните сенки зад специализанта. Беше с парадна тъмносиня униформа с два златни кръста, пришити на реверите.

„Капелан?“

- Съжалявам, че трябва да прекъсна радостното ви събиране - каза непознатият. - Време е обаче да се махаме оттук. Потърсих за други изходи, но предната врата си остава най-разумното решение.

- Това е Кристиан - представи го Джордан. - Приятел на Рун, ако разбираш какво имам предвид.

Иначе казано, сангвинист.

Гласът на Нейт трепереше.

- Колата на професора е паркирана на петдесетина метра оттук. Можем ли да стигнем до нея?

Вместо отговор се разнесе пронизителен вой.

Конете в яслите забиха с копита, заблъскаха вратите и зацвилиха уплашено. Дори те разбираха, че единствената надежда е бягството.

- Какво ни чака отвън? - попита Джордан, насочил оръжие към вратата.

- Ако се съди по миризмата и воя, най-вероятно пума - отвърна Кристиан. - Макар и опетнена.

„Опетнена?“

По гърба на Ерин пробягаха студени тръпки.

- Имате предвид бласфемари.

Капеланът кимна.

Бласфемари бяха зверове, покварени от кръвта на стригои, отровени и превърнати в чудовищни извращения на естествения си вид, с толкова здрави кожи, че сангвинистите си правеха брони от тях.

Нейт бързо пое дъх. Ерин го докосна и усети, че той трепери. Не го винеше. Един вълк бласфемари едва не го беше убил.

Трябваше да разкара Нейт оттук.

Внезапно отляво се чу трясък. Нейт насочи фенерчето към звука. Четири извити нокътя бяха пробили стената от дебели дъски от секвоя. В паниката си Нейт стреля с глока по тях.

Ноктите изчезнаха, последвани от животински вой, в който се долавяше гняв.

- Май я вбеси — отбеляза Джордан.

- Съжалявам - каза Нейт.

- Няма проблем. Ако не беше стрелял ти, щях да го направя аз.

Котката се хвърли отново към стената и разтресе дъските, сякаш се мъчеше да нахълта вътре.

- Време е да тръгваме — каза Кристиан и посочи вратата. — Ще изляза пръв и ще се опитам да ѝ отвлека вниманието. Бройте до десет и ме последвайте. Тичайте право към джипа на Ерин и потегляйте.

- Ами вие? - попита Джордан.

- Ако изкарам късмет, ще ме вземете. Ако не, оставете ме.

Кристиан взе разстоянието за миг, преди някой да успее да възрази. Хвана дръжката и плъзна вратата настрани. Пред него се ширеше пуст равен двор. Очуканият „Ланд Роувър“ и лъскавият .,Линкълн" бяха паркирани в другия край. Двете коли изглеждаха много по-далеч, отколкото преди малко, когато Ерин беше дошла с Блекджек.

Кристиан излезе в нощта, осветен от лампата над вратата. Проблесна сребро, когато извади оръжието си, след което капеланът изчезна някъде вляво.

Джордан вдигна оръжието си, като броеше наум.

Ерин си спомни за Блекджек, забърза покрай шестте ясли и започна да вдига резетата и да отваря вратите. Нямаше да остави конете затворени тук да умрат като Блекджек. Те заслужаваха шанс да избягат.

Уплашените животни се втурнаха покрай Джордан и Нейт. Гънсмоук беше последна. Нейт прокара пръсти по потните хълбоци на кобилата, докато тя минаваше покрай него, сякаш копнееше да я последва.

Конете изскочиха през вратата и препуснаха в нощта.

- Десет - каза Джордан и махна към изхода.

Тримата се втурнаха напред през вдигнатия от конете прах. Джордан тичаше отляво, насочил оръжието си в посоката, в която беше изчезнал Кристиан.

Ерин хукна с Нейт към джипа, но някакво движение привлече вниманието ѝ назад. Кристиан излетя иззад ъгъла на конюшнята, обърна се и приклекна.

А след него изскочи чудовищен звяр.

При вида му Ерин зяпна.

Нейт се спъна и падна.

Пумата пристъпи бавно напред, като мяташе опашка. Беше дълга над два и петдесет, над сто и двайсет килограма мускули, нокти и зъби. Ушите ѝ потрепваха, улавяйки всеки звук. Червено-златистите ѝ очи светеха в мрака. Но най-поразителната ѝ черта бе призрачно сивата козина, подобна на мъгла от плът.

- Давай - подкани я Джордан, когато видя, че Ерин спира да помогне на Нейт. — Прикривам го.

„А теб кой те прикрива?“

Тя остана с тях, вдигнала колта.

Звярът изръмжа към Кристиан, — лъснаха дълги зъби - и се хвърли напред. Това обаче беше лъжлива маневра. Пумата заобиколи капелана сангвинист и се понесе право към тях.

Джордан вече беше изправил Нейт, но двамата нямаха шанс да се махнат от пътя на звяра. Застанала твърдо пред тях, Ерин дръпна спусъка. Куршумът улучи животното в челото, но то само тръсна глава, без да спира.

Ерин продължи да стреля.

Нямаше да побегне, преди Нейт да е в безопасност.

Дърпаше спусъка отново и отново, докато затворът не остана в задно положение. Патроните бяха свършили.

Звярът се оттласна със задните си лапи и скочи.

Ватиканът

Мускулите на Рун се вцепениха от ужас.

„Тя е в опасност...“

Представи си русите кичури и кехлибарените очи. Ароматът на лавандула изпълни ноздрите му. Болката не му позволяваше да си спомни името й, бяха останали само нуждата и желанието.

„Трябва да стигна до нея...“

Със сковано от паника тяло той се преобърна по корем в изгарящото вино. Бореше се с агонията, мъчеше се да мисли, да задържи една-единствена мисъл в главата си.

Не можеше да я остави да умре.

Надигна се на четири крака и подпря каменния похлупак с гръб. Събра цялата си вяра, сила и страх и натисна тежката мраморна плоча.

Камъкът задра по камък и похлупакът се отмести. Само на един пръст, но и това беше нещо.

Рун стисна зъби и бутна отново, като напрягаше мускули. Расото му се разкъса. Инкрустираното в мрамора сребро жигоса голия му гръб. Усети миризмата на изгоряла кожа, усети течащата кръв.

Въпреки това продължи да напряга и последната фибра от мускули, кожа и воля.

Цялото му същество се превърна в едно-единствено мъчително желание.

Да я спаси.

Окръг Санта Клара, Калифорния

Джордан се хвърли към Ерин и подсече краката ѝ.

Докато тя рухваше по гръб на земята, котката бласфемари прелетя над двамата. Задната ѝ лапа почти забърса главата на Джордан. Пумата се завъртя и изсъска яростно.

Все още на земята, Джордан се претърколи през рамо, насочи картечния си пистолет и стреля на автоматичен. Откосът улучи обръщащата се пума. Разлетя се козина, пръсна кръв, но не много.

Джордан изстреля всичките четирийсет патрона в пълнителя за по-малко от три секунди.

И успя само да вбеси пумата още повече.

Тя се беше обърнала към тях, присвита, забила дълбоко нокти в твърдата пръст. Изръмжа и изсъска като парен двигател.

Джордан обърна празното си оръжие, готов да го използва като сопа, подобно на някакъв пещерен човек.

В този миг някаква фигура в синьо се стовари върху врата на звяра. Проблесна сребърен нож и разсече едното ухо. Бликна тъмна кръв. Котката изсъска и извъртя глава, за да се добере до Кристиан.

Сангвинистът обаче беше бърз и отскочи надалече.

- Към джипа! — извика Кристиан и приклекна, когато едната задна лапа се стрелна към него и разсече въздуха с острите си като бръснач нокти.

Джордан издърпа Ерин на крака и спринтира към ландроувъра.

Нейт вече беше стигнал колата и отваряше двете врати, след което скочи на задната седалка.

„Браво на теб!“

Джордан тичаше до Ерин. Щом стигнаха джипа, се метна зад волана в мига, когато тя се хвърли на задната седалка до Нейт. Двете врати се затръшнаха едновременно.

Ерин се наведе над облегалката и тикна ключовете в шепата му.

Джордан се ухили налудничаво. Бяха се оказали добър екип - и сега трябваше да се погрижи екипът да остане жив. Завъртя ключа, даде газ и потегли назад, като поднесе настрани.

Докато обръщаше, фаровете осветиха пумата. Призрачно сивата ѝ козина сияеше на светлината. Котката се обърна към колата като буреносен облак и присви червено-златистите си очи срещу яркия блясък.

Кристиан стоеше на няколко крачки зад нея.

Пумата изръмжа и се хвърли към джипа, привлечена от звука и движението.

„Типична котка...“

Джордан даде на задна, като се опитваше да държи фаровете насочени към очите на котката.

Кристиан хукна към черната си кола.

Котката вече връхлиташе и Джордан се уплаши — не можеше да ѝ избяга. Сякаш за да го докаже, пумата скочи и се стовари върху капака. Нокти разкъсаха метала. Тежка лапа блъсна предното стъкло и по него плъзнаха пукнатини.

Още един такъв удар и пумата щеше да се вмъкне при него.

В същия миг настоятелно зарева клаксон.

От неочаквания шум пумата скочи от капака като уплашено коте. Присви се и се обърна да посрещне новото предизвикателство.

Джордан зърна Кристиан. Сангвинистът се беше свил на задната седалка на колата си. Наведе се над облегалката с протегната към волана ръка и отново започна да натиска клаксона.

Всички прозорци на колата бяха спуснати.

„Какво правиш?!“

Котката се хвърли към шума.

Джордан наби спирачки и превключи на първа. Понесе се към пумата, гонейки опашката ѝ. Знаеше, че няма да стигне колата преди звяра, но възнамеряваше да стигне навреме, за да помогне на Кристиан.

Пумата се блъсна отстрани в колата, като я повдигна на повече от педя и огъна ламарината. Кристиан отлетя настрани. Ревът на клаксона моментално секна, сменен от ръмженето и съскането на чудовищната котка.

Пумата забеляза жертвата си вътре и напъха глава и рамене през прозореца, за да се добере до свещеника.

Джордан натисна газта до дупка с намерението да блъсне звяра отзад, ако се наложи.

„Разкарай се оттам, приятел!“

Котката се загърчи и зарита със задни лапи, мъчеше се да провре цялото си тяло през прозореца. Беше тясно, но звярът беше твърдо решен.

В същото време Кристиан се измъкна от отсрещния прозорец.

- Завий! — извика Ерин.

Джордан зави и наби спирачки до задната броня на линкълна.

Кристиан залитна настрани от колата и насочи дистанционното. Натисна го - и всички прозорци се вдигнаха, след което колата избибипка два пъти.

При тази проява на дързост Джордан едва сподави смеха си.

Кристиан беше заключил пумата в колата си.

Звярът се зъбеше и яростно се мяташе вътре, от което колата се клатеше.

Джордан спря до Кристиан и подметна:

- Да те качим на стоп?

Кристиан отвори предната врата и седна до него.

- Карай. И колкото се може по-бързо. Не знам колко време ще издържи капанът ми.

Джордан го разбираше напълно. Натисна газта до дупка, изкара джипа от двора и полетя по черния път към магистралата. Трябваше да се отдалечат колкото се може повече от разярената котка.

Кристиан извади от джоба си телефон и излая някакви заповеди на латински.

- Какво казва? — попита Джордан.

- Вика подкрепления - отвърна Ерин. - Казва да пратят екип да се погрижи за пумата.

Кристиан приключи разговора и погледна назад към конюшнята.

- Дано звярът да няма достатъчно място вътре, за да замахне и да разбие стъклото.

- Но защо изобщо е тук? — попита Ерин. — Защо ме преследваше?

Джордан хвърли поглед към Кристиан.

- Моите извинения — отвърна Кристиан. - Мисля, че някой е разбрал, че двамата с Джордан търсим помощта ви. Възможно е вестта да е стигнала до неподходящи уши. Както знаете, орденът подозира, че сред нас има скрити предатели от Белиал. Боя се, че може да не съм бил достатъчно предпазлив.

„Белиал...“

Ерин си представи онези стригои и хора, обединени от мистериозния си лидер. Дори стегнатите редици на Ордена на сангвинистите не бяха непристъпни за тази група.

- Може да не сте вие - каза Ерин и се пресегна да стисне рамото му. — Кардинал Бернар също ми се обади днес. Може да е проявил непредпазливост. Но така или иначе, да оставим въпроса, докато не намерим сигурно място за Нейт.

- Аз нямам ли думата? - сърдито попита Нейт.

- Не — отвърна Кристиан. — Заповедите ми са съвсем ясни и точни. Трябва да заведа Ерин и Джордан в Рим. Това е.

Джордан се запита дали капеланът говори истината, или просто се опитва да успокои Ерин.

- Защо в Рим? - попита тя.

Кристиан се обърна към нея.

- Май покрай цялата суматоха забравих да обясня. Отец Рун Корза изчезна. Малко след онази кървава битка в Рим.

Джордан погледна в огледалото и забеляза тревогата в очите на Ерин, начина, по който ръката ѝ посегна към шията. Още имаше белези на мястото, където Рун я беше ухапал, беше се хранил от нея. Но ако се съдеше по разтревоженото ѝ изражение, тя несъмнено държеше много на свещеника сангвинист.

- Какво общо има това с мен? — попита Ерин.

Кристиан ѝ се усмихна.

- Защото вие, доктор Грейнджър, сте единствената, която може да го намери.

На Джордан не му пукаше, че Рун Корза е изчезнал. Ако зависеше от него, спокойно можеше да си остане изгубен. Имаше само една загадка, която искаше да разреши.

„Кой е изпратил проклетата котка?“

7.

19 декември, 04:34

Рим, Италия

Лидерът на Белиал се наведе над масата. Държеше стари часовникарски пинцети. Нагласи лупата на едното си око и с изящни точни движения внимателно нави малка пружина в сърцето на механизма с размера на нокът.

Усмихна се доволно и затвори двете половини на устройството. Получи се нещо като метална статуетка на насекомо, с шест съчленени крака и глава без очи. От главата стърчеше остро като игла хоботче и две леко извити месингови антени.

Той взе с пинцетите предно крило на нощна пеперуда от подложката от бяла коприна и го вдигна към светлината на халогенната лампа. Люспиците блестяха в сребристозелено и почти не скриваха деликатната мрежа на вътрешната структура на крилото, образуваща прекрасната шарка на Actias luna, лунната пеперуда, една от най-големите нощни пеперуди на света с размах на крилете десет сантиметра.

С търпение и точни движения нагласи крехкото крило в миниатюрните щипки по изработеното от месинг и сребро телце на механичното създание. Повтори операцията с другото предно крило и двете задни. Механизмът в телцето се състоеше от стотици предавки, колела и пружини, които чакаха да вдъхнат нов живот в прекрасните органични криле.

След като приключи, огледа всеки детайл. Обичаше прецизността на творенията си, начина, по който всяко зъбчато колело се закрепваше за друго, как се включваше в общия дизайн. Години наред беше правил часовници, тъй като имаше нужда да вижда как времето се отмерва от устройство, понеже не можеше да бъде измерено от собственото му тяло. След това беше насочил интереса си към създаването на тези малки автомати, наполовина машини и наполовина живи същества, подчинени завинаги на волята му.

Обикновено намираше покой в тази сложна работа, която приятно съсредоточаваше вниманието му. Но тази нощ съвършеното спокойствие му убягваше. Дори тихият ромон на фонтана не можеше да го успокои. Вековният му план, сложен и деликатен като механизмите, които изработваше, беше изложен на риск.

Докато правеше някаква малка корекция на последното си творение, краят на пинцетите потрепна, деликатното предно крило се скъса и зелените люспи се пръснаха по бялата коприна. Той измърмори ругатня, която не бе чувана от времето на древния Рим, и хвърли пинцетите на стъклената повърхност на масата.

Пое дълбоко дъх и отново потърси покоя.

Покоят обаче му се изплъзна.

Сякаш по даден знак телефонът на бюрото иззвъня.

Той разтърка слепоочия с дългите си пръсти, сякаш се опитваше да вкара в главата си спокойствие отвън.

- Si, Ренате?

- Отец Леополд е в долното лоби, господине — разнесе се по високоговорителя отегченият глас на прекрасната му рецепционистка. Беше я спасил от живота на сексуална робиня на улиците на Турция и тя му се отплащаше с вярна, макар и безразлична служба. През всичките години, откакто я познаваше, нито веднъж не бе проявила изненада. Черта, която той уважаваше.

- Да се качи.

Изправи се, протегна се и отиде при прозорците зад бюрото си. Компанията му - корпорация „Аргентум" — притежаваше най-високия небостъргач в Рим и офисът му заемаше най-горния етаж. През стените от бронирано стъкло се откриваше великолепен изглед към Вечния град. Подът беше покрит с полиран пурпурночервен мрамор, имперски порфир, който бе толкова рядък, че можеше да се намери само на едно място в света — планина в Египет, наричана от римляните Mons Porphyrites. Материалът беше открит по времето на Христос и се бе превърнал в мрамор на царе, императори и богове.

Преди петдесет години той бе проектирал и изградил тази кула с един световноизвестен архитект. Човекът вече бе мъртъв, разбира се. А той си беше останал непроменен.

Загледа се в отражението си. Докато беше нормален човек, лицето му бе покрито с белези от шарката, която бе прекарал като дете, но те бяха изчезнали през безбройните години. Сега не можеше да си спомни къде точно се бяха намирали. Виждаше единствено безупречно чиста кожа, малки бръчки около сребристосивите очи, които никога не ставаха по-дълбоки, строго лице и гъста сива коса.

Изпълниха го горчиви мисли. Това лице бе наричано с много имена през вековете, бе носило много самоличности. Но след две хилядолетия той се бе върнал към името, което му бе дала майка му.

Юда Искариот.

Макар името да бе станало синоним на предателството, той бе изминал пълния кръг от отрицанието до приемането на истината, особено след като откри пътя към собственото си спасение. Преди векове най-сетне бе открил защо Христос го беше прокълнал с безсмъртие.

За да може да направи онова, което трябваше да бъде направено през идващите дни.

Нагърбен с отговорността си, той опря чело в хладното стъкло. Навремето бе имал един директор, който така се страхуваше да не падне, че изобщо не се осмеляваше да се доближи до прозорците.

Юда не изпитваше подобен страх. Неведнъж беше претърпявал падания, които би трябвало да му струват живота.

Загледа се през стъклото към града под себе си, към блестящите улици, известни с упадъка си още преди времето на Христос. Рим винаги сияеше в нощта, макар че нажеженото до бяло електричество отдавна бе сменило топлите жълти пламъци на факлите и свещите.

Ако планът му проработеше, всички тези светлини най-сетне щяха да угаснат.

Светлината и огънят бяха неща, които модерните хора смятаха, че им принадлежат, но човекът беше осветил света и с волята си, при това много отдавна. Понякога в полза на прогреса, понякога — на баналността.

Застанал до прозореца, той си спомни блестящите балове, на които беше присъствал през вековете, как всички участници вярваха, че са достигнали върха на великолепието. Със своята външност и богатство той никога не страдаше от липса на внимание, в това число и женско, но компаньонките му често искаха повече, отколкото можеше да им даде.

Беше виждал как твърде много любими остаряват и умират, а с тях угасваше и надеждата за вечна любов.

Накрая се оказваше, че не си е струвало.

С изключение на един път.

Беше отишъл на бал в средновековна Венеция, където една жена бе пленила безсмъртното му сърце и му бе показала, че любовта си струва всяка цена. Той продължи да гледа надолу към разноцветните светлини на града, докато те не се сляха и не го понесоха в спомена.

Юда спря на вратата на салона и цветовете се завъртяха пред него. Алено, наситено златно, тъмнолилаво като морето вечер, черно, което поглъщаше светлината, блестящи перли на голи рамене. Никъде другаде жените не се обличаха така ярко и не показваха толкова много кожа, колкото във Венеция.

Салонът изглеждаше почти по същия начин, по които беше изглеждал преди сто години. Единствените промени бяха трите нови картини, окачени на бляскавите стени. На тях бяха изобразени строги или весели членове на тази венецианска фамилия, облечени в изисканите одежди на своето време. Всички те отдавна бяха покойници. От дясната му страна имаше портрет на Джузепе, мъртъв от трийсет години, с лице, което щеше да си остане завинаги на четирийсет благодарение на боите и таланта на отдавна умрелия художник. Кафявите очи, винаги готови да се засмеят, издаваха характера му въпреки строго навъсеното чело и внушителната поза. Юда го беше познавал добре - или поне толкова добре, колкото може да се опознае човек за десет години.

Това беше времето, което си позволяваше да прекара в един и същи град. След това хората можеха да започнат да се чудят защо не остарява. Човек, който не се съсухря и не умира, биваше наричан вещер, ако не и нещо още по-лошо. Затова той пътуваше от север на юг, от изток на запад, правеше обиколки, които се разширяваха с разширяването на границите на цивилизацията. В някои градове се преструваше на затворен тип, в други на художник, в трети на безделник. Сменяше ролите като наметала. И износваше всяка.

Обутите му в елегантни ботуши от черна кожа крака тръгнаха със заучена лекота по дървения под. Познаваше всяка скърцаща дъска, всяка почти незабележима неравност. Маскиран слуга се появи с поднос с пълни с вино чаши. Юда взе една и си спомни великолепната изба на някогашния си домакин. Отпи и остави ароматите да погалят езика му - за щастие, избата на Джузепе не беше западнала след смъртта му. Изпи чашата и си взе втора.

Пръстите на другата му ръка, скрита зад гърба му, стискаха здраво тесен черен предмет.

Целта на идването му тук бе по-важна от този бал.

Беше дошъл да скърби.

Мина между маскираните танцуващи и стигна до прозореца. Дългият нос на маската му беше извит като клюн на гарван. Миризмата на добре обработената кожа изпълваше ноздрите му. Някаква жена се завъртя покрай него и тежкият ѝ парфюм се задържа във въздуха много след като тя и партньорът ѝ се отдалечиха.

Юда знаеше тези танци, както и безброй други. По-късно, след още вино, щеше да се присъедини към тях. Щеше да си избере някоя млада куртизанка, може би мавърка, ако успееше да намери. Искаше да направи всичко по силите си да се изгуби в познатите стъпки.

Преди петдесет години, при последното си минаване през Венеция, беше срещнал най-омагъосващата жена, на която се бе натъквал през дългия си живот. Беше мавърка - тъмнокожа, с блестящи тъмнокафяви очи и черни коси, които се спускаха по голите ѝ рамене и стигаха до тесния ѝ кръст. Беше облечена в изумрудена рокля, обшита със злато, стегната в кръста според тогавашната мода, а на гърдите си имаше парче ярко сребро, висящо на тънка златна верижка около шията ѝ — необичаен накит, подобен на парче счупено огледало. Около нея се носеше аромат на цъфнал лотос; не се беше наслаждавал на това благоухание от последното си пътуване на изток.

Двамата със загадъчната жена бяха танцували часове, без да помислят за друг партньор. Тя говореше с акцент, който той не можеше да определи. Бързо обаче забрави това и слушаше единствено думите ѝ. Тя знаеше повече неща от всеки друг, когото бе срещал - история, философия и тайните на човешкото сърце. Крехкото ѝ тяло излъчваше спокойствие и мъдрост и той пожела нейния покой. Може би чрез нея можеше да намери начин да си върне простите радости на смъртните.

След танците, застанали до същия този прозорец, тя повдигна маската си, за да види лицето ѝ, и той направи същото. Остана да я гледа - мълчалив и дълбоко интимен момент, какъвто не бе споделял с никоя друга. После тя му подаде маската си, извини се и изчезна в тълпата.

Едва тогава той осъзна, че не знае името ѝ.

Тя така и не се върна. Повече от година той я издирваше из Венеция и плати нелепи суми за невярна информация. Била внучка на дожа. Робиня от Ориента. Еврейско момиче, измъкнало се за една нощ от гетото. Нищо подобно.

С разбито сърце напусна града на маските и се помъчи дая забрави в обятията на стотици други жени - някои тъмни като мавърки, други бели като сняг. Слушаше хиляди истории от тях, помагаше на някои и зарязваше други. Никоя не успя да докосне сърцето му и той ги изоставяше много преди да се наложи да се сблъска със старостта и смъртта им.

А сега се бе върнал във Венеция, за да я прогони от мислите си. петдесет години след като бяха танцували в този салон. Знаеше, че тя вече най-вероятно е мъртва или се е превърнала в съсухрена сляпа старица, отдавна забравила вълшебната им нощ. Оставаше му само да се освободи от спомена и от старата ѝ кожена маска.

Завъртя маската в ръцете си. Черна и лъскава, с широка кожена ивица, която минаваше през очите, с малко бляскаво камъче в крайчеца на всяко око. Дързък дизайн, чиято простота беше в ярък контраст с пищните маски, носени от жените през онези години.

Но тя нямаше нужда от повече украшения.

Беше се върнал в бляскавата зала да хвърли тъмната маска в канала и да пропъди призрака ѝ в библиотеката на миналото си. Стиснал старата кожа, той погледна през отворения прозорец. Долу един гондолиер караше тясната си лодка през тъмната вода. Вълните искряха като от сребро на лунната светлина.

От двете страни на канала хората бързаха по каменните плочи или по мостовете. Хора, тръгнали по тайни задачи. Или хора, занимаващи се с обичайните си дела. Не знаеше, а и не му пукаше. Подобно на всичко друго, гледката го уморяваше. За момент беше повярвал, че ще намери връзка с техния свят, докато тя не си беше тръгнала.

Не му се искаше да се раздели с маската. Прокара показалец по нея. Маската беше останала в сандъка му години наред, увита в най-фина коприна. Отначало можеше да долови аромата па цъфнал лотос, но той отдавна бе изчезнал. Поднесе маската към носа си и я помириса: очакваше да усети миризмата на стара кожа и на кедровото дърво на сандъка.

Но вместо това отново долови аромата на лотос.

Завъртя глава, макар че се страхуваше да погледне - толкова бавно, че движението не би подплашило дори птичка. Сърцето му туптеше в ушите му толкова силно, че почти очакваше всички да се обърнат ким него.

Тя стоеше пред него — без маска, абсолютно непроменена, със същата ведра усмивка, с която се усмихваше и преди половин век. Маската се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Дъхът му секна. Танцуващите се въртяха около тях, но той не помръдна.

Не можеше да бъде.

Възможно ли бе да е дъщеря на онази жена?

Отхвърли тази възможност.

„ Не и при такава прилика”.

Споходи го по-мрачна мисъл. Знаеше за безбожните зверове, споделящи неговия поход през вековете, неумиращи като него, но изпълнени с кръвожадност и безумие.

Пропъди и тази възможност от мислите си.

Никога нямаше да забрави топлината на тялото ѝ през кадифената рокля, докато танцуваха.

Значи бе тя? Дали беше прокълната като него? Дали беше безсмъртна?

Хиляди въпроси затанцуваха в главата му, за да бъдат най-сетне изместени от онзи, който наистина бе от значение — онзи, който не беше успял да зададе преди петдесет години.

- Как се казваш? — прошепна той, уплашен да не разбие мига на парчета като онова, което носеше тя на тънката си шия.

- Тази вечер съм Ана. — Изрече думите със същия онзи чудат акцент.

- Но това не е истинското ти име. Ще ми кажеш ли истинското?

- Ако го направиш и ти.

Блестящите ѝ кафяви очи не се откъсваха от него. Гледаше го не флиртуващо, а по-скоро преценяващо. Той бавно кимна в знак на съгласие и се замоли тя да го сметне за достоен.

- Арела — тихо каза тя.

Той повтори името ѝ, повтори внимателно всеки звук.

- Арела.

Тя се усмихна. Сигурно не беше чувала името си, изричано от друг, много години. Погледна го настоятелно в очите: настояваше да спази обещанието си и да плати цената за научаването на истинското ѝ име.

И той го изрече, за първи път от хиляда години.

- Юда.

- Прокълнатият син на Симон Искариот — довърши тя. Не изглеждаше изненадана. На лицето ѝ играеше лека усмивка.

Протегна ръка към него.

- Искаш ли да потанцуваме?

С разкриването на тайните започна връзката им.

Но тези тайни криеха други, по-дълбоки и по-мрачни.

Тайни без край, отговарящи на вечния им живот.

Голямата врата зад него се отвори и отражението ѝ в прозореца го върна от някогашна Венеция в съвременния Рим. Юда потупа с пръсти по студеното бронирано стъкло и се запита как ли биха реагирали средновековните венециански стъклари, ако можеха да го видят.

Отражението на Ренате се появи на прага. Беше с тъмен делови костюм и кафява копринена риза. Въпреки че вече беше на средна възраст, той все още я намираше за привлекателна. Внезапно си даде сметка, че причината е в приликата ѝ с Арела. Рецепционист- ката му имаше същата кафява кожа и черни очи и бе също толкова спокойна.

„Как не съм го забелязал досега?“

Русият монах влезе в стаята след нея. Лицето му беше много по-младо, отколкото можеше да се очаква за годините му. Сангвинистът нервно намести малките си очила. Кръглото му лице бе разтревожено и изглеждаше необичайно за толкова млад мъж — и издаваше скритите зад гладката кожа десетилетия.

Ренате излезе и затвори безшумно вратата.

Юда махна не мъжа да се приближи.

- Влез, брат Леополд.

Монахът облиза устни, приглади гънките на кафявото си расо, мина покрай фонтана и спря пред бюрото. Прояви благоразумието да не седне, без да го канят.

- Както наредихте, взех първия влак от Германия, Дамнатус.

Леополд сведе глава, докато използваше древната титла, бележеща миналото на Юда. Латинската дума се превеждаше най-общо като „порицан“, „окаян“ и „прокълнат“. Докато други можеха да приемат подобна титла като оскърбление, Юда я носеше с гордост.

Христос му я беше дал.

Юда премести един стол зад бюрото, върна се при работното си място и седна. Остави монаха да чака и отново се зае с проекта си. Със сръчни и отработени движения откачи скъсаното крило и го пусна на пода. Отвори чекмеджето с образци и извади друга пеперуда. Отдели предното крило, замести с него повреденото и възстанови безупречното съвършенство на творбата си.

А сега трябваше да поправи нещо друго, което се беше счупило.

- Имам нова задача за теб, брат Леополд.

Монахът стоеше мълчаливо пред него — с онази неподвижност, на която бяха способни единствено сангвинистите.

- Да?

- Доколкото разбирам, твоят орден е сигурен, че отец Корза е предсказаният Рицар на Христа и че онзи американски войник, Джордан Стоун, е Воинът на Човека. Остават обаче съмнения относно третата фигура, спомената в пророчеството на Кървавото евангелие. Жената на Познанието. Да разбирам ли, че тя не е професор Ерин Грейнджър, както смятахте първоначално при търсенето на изгубеното евангелие на Христос?

Леополд сведе глава.

- Чух подобни съмнения и смятам, че може да са основателни.

- В такъв случай трябва да намерим истинската Жена на Познанието.

- Ще бъде направено.

Юда извади от друго чекмедже сребърен бръснач и поряза върха на пръста си. Задържа го над пеперудата, която бе конструирал от метал и криле на насекомо. Една-единствена бляскава капка падна върху гърба на творението, просмука се през дупчиците в телцето и изчезна.

Монахът отстъпи крачка назад.

- Страхуваш се от кръвта ми.

Всички стригои се страхуваха.

Още преди векове Юда беше научил, че дори само една капка от кръвта му е смъртоносна за всяко от тези прокълнати създания, дори за малкото от тях, които бяха обърнати да служат на Църквата като сангвинисти.

- Кръвта има огромна сила, нали, брат Леополд?

- Така е. - Погледът на монаха се стрелкаше насам-натам. Несъмнено бе смутен, че е толкова близо до нещо, способно да сложи край на безсмъртния му живот.

Юда му завиждаше за страха. Прокълнат от Христос с безсмъртие, самият той би жертвал какво ли не, за да получи възможността да умре.

- Тогава защо не ми каза, че сега триото е свързано с кръв?

Внимателно подпъхна ръка под творението си. То потръпна и оживя на дланта му, задвижвано от собствената му кръв. Разнесе се бръмчене на миниатюрни зъбни колела, което едва се чуваше от ромона на фонтана. Крилете се вдигнаха, събраха се на гърба, после се разпериха.

Монахът трепереше.

- Обикновена пеперуда, но какво прекрасно създание на нощта - рече Юда.

Автоматът размаха криле и се издигна от дланта му. Направи бавен кръг над бюрото; крилете му улавяха всяка прашинка светлина и я отразяваха.

Леополд го следеше с поглед. Личеше си, че му се иска да побегне, но не смее.

Юда вдигна ръка и пеперудата кацна на протегнатия му пръст. Металните ѝ крака докосваха кожата му леко като паяжина.

- Толкова деликатна, а същевременно с огромна сила.

Погледът на монаха беше прикован към ярките криле. Гласът му трепереше.

- Съжалявам. Не мислех, че има значение, че Рун се е хранил от археоложката. Аз... помислих си, че тя не е Жената на Познанието.

- Да, кръвта ѝ тече във вените на Рун Корза и благодарение на твоето неразумно кръвопреливане кръвта на сержант Стоун тече в нейните вени. Тази ситуация не ти ли се видя странна? Може би дори показателна?

Подчинявайки се на волята му, пеперудата отново се издигна от пръста му и полетя из кабинета. Танцуваше през въздушните течения точно както Юда бе танцувал навремето в балните салони.

Обзетият от ужас монах преглътна.

- Може би — каза Юда. — Може пък археоложката наистина да се окаже Жената на Познанието.

- Съжалявам...

Пеперудата се спусна и кацна на лявото рамо на монаха; мъничките ѝ крачета се вкопчиха в грубата тъкан на расото.

- Опитах се да я убия тази нощ. - Юда се заигра с малките механизми на бюрото си. - С котка бласфемари. Мислиш ли, че една обикновена жена би могла да се изплъзне от подобен звяр?

- Не зная.

- И аз.

Само при един знак пеперудата можеше да забие острото си хоботче в монаха, да освободи капката кръв и да го убие моментално.

- А тя оцеля - каза Юда. - И се събра отново с Воина, но все още не и с Рицаря. Знаеш ли защо не са се събрали с отец Рун Корза?

- Не. - Монахът сведе поглед към броеницата си. Ако умреше сега, в грях вместо в свещена битка, душата му щеше да бъде прокълната вовеки. Сигурно си мислеше за това.

Юда го остави да мисли още малко, след което обясни:

- Защото Рун Корза е изчезнал.

- Изчезнал ли? - За първи път монахът изглеждаше истински изненадан.

- Няколко дни след като се храни от нея, Корза е изчезнал от погледа на Църквата. Както и всички други. - Крилете на пеперудата потрепнаха от раздвижения въздух. - Сега по улиците на Рим се търкалят тела, сякаш някакво чудовище дръзко ловува из Светия град. Не е стригой под мой или техен контрол. Те се страхуват, че може би скъпоценният им Рун Корза се е върнал към дивото си състояние.

Брат Леополд го погледна в очите.

- Какво да направя? Да го убия ли?

- Не би могъл. Не, скъпи ми братко, тази задача е за друг. Твоята е да наблюдаваш и да докладваш. И никога повече не ми спестявай подробности. — Юда вдигна ръка, пеперудата отлетя от рамото на монаха и се върна в разтворената длан на създателя си. - Разочароваш ли ме, ще разочароваш Христос.

Брат Леополд се вторачи в него. В погледа му се четеше облекчение и ликуване.

- Никога вече няма да трепна дори за миг.

8.

18 декември, 19:45

Сан Франциско, Калифорния

„Поне ресторантът е празен“.

Ерин въздъхна с облекчение, когато седна с Кристиан и Джордан в малкото позанемарено заведение в Хейт-Ашбъри. Бяха оставили Нейт при апартамента му в кампуса в Станфорд, след което потърсиха анонимността на Сан Франциско и стигнаха по обиколни пътища до този ресторант.

Тя взе менюто - не че беше гладна, просто искаше да намери някаква работа на ръцете си. Отново усещаше глока си в кобура на глезена. Носеше колта на Джордан в дълбокия джоб на зимното си яке. Благодарение на тежестта на двете оръжия се чувстваше доста по-сигурна.

Огледа черно-белите рисунки на черепи и цветя по стените. Единственият намек за приближаващата Коледа бяха парцаливите коледни звезди, украсяващи всяка маса.

Джордан хвана дясната ѝ ръка с лявата си. Изглеждаше добре дори на рязката неприятна светлина на лампите. По едната му буза имаше кал. Ерин взе салфетката си и я избърса. Пръстите ѝ се задържаха върху кожата му.

Той ѝ се усмихна многозначително.

Седящият срещу тях Кристиан се прокашля.

Джордан го погледна и без да пуска ръката ѝ, каза:

- Бива я тая дупка. Да не би да си киснал тук през шейсетте?

Ерин се опита да скрие усмивката си зад менюто и видя, че предлаганата храна е изцяло вегетарианска.

„На Джордан страшно ще му хареса“.

- Тук наистина беше много по-приятно през шейсетте - отвърна Кристиан, разкривайки мъничко от собственото си минало и от някогашния си живот в града. - По онова време направо не можеше да се диша от дима от трева и пачули. Но онова, което не се е променило, е презрението на заведението към властите. Готов съм да заложа живота си, че тук няма никакви охранителни камери или електронни проследяващи устройства. Колкото по-малко любопитни очи и уши, толкова по-добре.

Ерин оцени по достойнство параноята на сангвиниста, особено след нападението.

- Наистина ли се тревожите, че в ордена ви има къртица? - попита Джордан.

- Някой е знаел, че Ерин ще е сама в онова ранчо. Така че засега е най-добре да сме предпазливи. Поне докато стигнем в Рим.

- Прав сте - каза Ерин. - Какво имахте предвид обаче с онова, че само аз мога да открия Рун?

По пътя към ресторанта Кристиан беше отказал да говори. Дори сега първо се огледа, а после се наведе напред и каза:

- Чух от сержант Стоун, че Рун се е хранил от вас по време на битката под „Свети Петър“. Вярно ли е?

Ерин пусна ръката на Джордан и се загледа в салфетката в скута си, за да не може той да види изражението ѝ, когато си помисли за близостта, която бе споделила с Рун. Спомни си как острите зъби потъват в плътта ѝ, спомни си болката и блаженството и как устните му изгаряха кожата ѝ, как езикът му разширяваше раните, за да пие до насита.

- Да - промълви тя. - Но се налагаше. Само така можеше да настигне вълка и Батори Дарабонт. Без действията ни Кървавото евангелие щеше да бъде изгубено.

Джордан понечи да я прегърне, но тя се отдръпна. Той я погледна изненадано. Тя не искаше да го наранява, но точно в момента не можеше да понесе някой да я докосва.

- Не осъждам действията на Рун — каза Кристиан. - Положението е било необичайно. Не е нужно да ми обяснявате. Искам да разбера какво се случи с вас след това.

- Какво искате да кажете?

- Имате ли видения? Усещания, които не можете да обясните?

Тя затвори очи. Заля я облекчение. Значи пристъпите ѝ може би имаха обяснение.

„В крайна сметка не полудявам“.

Кристиан несъмнено бе забелязал реакцията ѝ.

- Имали сте видения. Слава богу.

- Някой все пак ще ми обясни ли за какво става дума? - попита Джордан.

Ерин си помисли, че бе трябвало да му каже за пристъпите. Но не искаше да мисли за тях, още по-малко да споделя.

Кристиан обясни и на двамата:

- Когато стригой се храни от някого и жертвата остане жива, което се случва доста рядко, кръвта образува връзка между двамата. И връзката продължава, докато стригоят не се нахрани отново и не заличи връзката с новата кръв.

На Джордан като че ли му призля.

В този момент се появи млад сервитьор с руси растафариански плитки, бележник в ръка и молив зад ухото. Поръчаха си кафе и му махнаха да се разкара.

Ерин го изчака да се отдалечи и каза:

- Но онова, което изживявам, е безсмислено. Тъмнина. Пълен мрак. Изпитвам клаустрофобичното чувство, че съм в капан. Сякаш съм затворена в някакъв саркофаг или ковчег.

- Като в Масада ли? - попита Джордан.

Тя хвана ръката му и с благодарност усети топлината на дланта му. Жестът ѝ донякъде бе извинение, че преди малко го бе отблъснала.

- Точно това си помислих и аз. Че е пристъп на паника. Реших, че виденията са спомени за онзи момент, когато бяхме затворени в онази древна крипта. Но някои неща във виденията ми ми се сториха странни. Затворът ми беше студен, а имах чувството, че лежа в киселина. Тя се просмукваше през дрехите и изгаряше кожата ми. И най-странното е, че всичко миришеше на вино.

- Вино ли? - изненада се Кристиан и се поизправи.

Тя кимна.

- Ако по време на виденията се свързвате с Рун, може да е осветено вино, което изгаря. — Кристиан я фиксира със зелените си очи. - Имате ли представа къде може да се намира този затвор? Чувахте ли нещо?

Тя бавно поклати глава. Опита се да се сети за повече подробности, но не успя.

- Съжалявам.

Помнеше единствено болката. Усещаше, че онова, което изпитва, е нищо в сравнение с болката, преживявана от Рун. От колко време беше затворен там? Кристиан беше казал, че Рун е изчезнал малко след битката. А тя бе преди два месеца. Тази мисъл не ѝ даваше покой.

Друга мисъл я накара да потръпне.

- Кристиан, с всяко видение се чувствам по-слаба, с по-натежали крайници. Последния път едва успях да повдигна ръце.

Изражението на Кристиан потвърди най-лошите ѝ страхове.

Това най-вероятно означаваше, че Рун умира.

Кристиан се пресегна и докосна ръката ѝ в опит да я успокои.

- Най-добрият план е да стигнем до Рим. Кардинал Бернар знае повече от мен за този вид връзка. Била е по-често срещана в ранните години на Църквата.

Чартърният им самолет трябваше да излети след два часа.

- И ако намерим Рун, какво ще правим? - попита Ерин.

Страхуваше се, че ще я зарежат отново, ще я разкарат, както бяха направили миналия път.

- След това ще започнем да търсим Първия ангел - каза Кристиан.

„Първият ангел“.

Знаеше много добре пророчеството, свързано с митичната фигура. Спомни си думите от първата страница на Кървавото евангелие; думи, написани от самия Христос, предсказание за предстояща война - и как тя може да бъде предотвратена.

„Предстои голяма война на Небето. За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да занесат книгата при Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света“.

- Вече няма време за чакане - настоятелно рече Кристиан. - Особено след като някой е предприел действия срещу вас, Ерин. Явно знаят колко сте ценна.

- Ценна? - Каза го с горчиво подигравателен тон.

- Според пророчеството тримата трябва да занесат книгата при Първия ангел. Рицарят на Христа, Воинът на Човека и Жената на Познанието. Вие и Джордан сте последните двама. Рун е първият.

- Но нали стана ясно, че аз не съм Жената на Познанието. - Ерин се постара да запази гласа си спокоен, докато изричаше следващите думи. — Сигурна съм, че я убих.

Джордан стисна ръката ѝ. Ерин беше застреляла Батори Дарабонт в тунелите под Рим. Не само че беше отнела живота ѝ, но фамилията Батори отдавна бе смятала, че е истинският род, от който ще се появи Жената на Познанието. Куршумът на Ерин бе сложил край на този род с убийството на последния му жив представител.

- Дарабонт наистина е мъртва, а заедно с нея умря и прокълнатият ѝ род. - Кристиан въздъхна и сви рамене. - И се получава, че вие сте най-доброто, с което разполагаме, доктор Ерин Грейнджър. Какъв е смисълът да умуваме със закъснение?

Кафето най-сетне пристигна.

След като сервитьорът се махна, Джордан отпи глътка, намръщи се, понеже се опари, и кимна към Кристиан.

- Съгласен съм с него. Да идем да намерим оня ангелски пич.

Сякаш щеше да е така лесно.

Никой нямаше ни най-малка представа кой е Първият ангел.

9.

19 декември, 06:32

Северен Ледовит океан

Чак зъбите го боляха от студ. Томи Болар не беше подозирал, че е възможно. Стоеше на релинга в мрака на ранното утро и суровият вятър пареше бузите му. Белият лед се простираше до хоризонта. Зад кораба дирята от разбит син лед и черна вода бележеше пътя на ледоразбивача през замръзналата пустош.

Взираше се отчаяно напред. Нямаше представа къде е.

Нито пък какво е.

Знаеше само, че вече не е онова четиринайсетгодишно момче, което бе гледало как родителите му умират в ръцете му сред руините на Масада, станали жертви на отровен газ, който уби тях и излекува него. Погледна оголената част от ръката си между дебелите ръкавици от еленова кожа и ръкавите на якето от високотехнологична материя. Преди на бледата му китка имаше кафяво петно меланома, което издаваше смъртоносната му болест - а сега беше изчезнало, заедно с рака му. Дори косата, окапала от химиотерапията, беше започнала да расте отново.

Той беше излекуван.

„Или прокълнат. Зависи как го погледнеш".

Искаше му се да беше умрял на онази планина с родителите си. А вместо това беше отвлечен от израелска военна болница, откраднат от безликите доктори, които се опитваха да разберат чудото на оцеляването му. Похитителите му настояваха, че има нещо много повече от това, че е оцелял от трагедията в Масада, че се е излекувал от рака си.

Те твърдяха, че той не може да умре.

И най-лошото бе, че беше започнал да им вярва.

По бузата му се търкулна сълза и остави пареща диря по измръзналата му кожа.

Той я избърса с опакото на ръкавицата си и изръмжа. Беше гневен, безсилен, искаше му се да закрещи към безкрайната шир - не за помощ, а да го пуснат, за да види отново майка си и баща си.

Преди два месеца някой го бе упоил и той се събуди тук, на този гигантски ледоразбивач насред замръзналия океан. Корабът беше прясно боядисан, предимно черен, каютите бяха наредени отгоре като червени блокчета от „Лего“. Дотук бе наброил около стотина души екипаж, като запаметяваше лица и научаваше установения на кораба ред.

Засега бягството беше невъзможно. Но пък знанието е сила.

Това бе една от причините да прекарва толкова време в корабната библиотека и да прелиства малкото книги на английски, като се опитваше да научи колкото се може повече.

Всички други въпроси попадаха в глухи уши. Членовете на екипажа говореха на руски и никой от тях не говореше с него. Само двама души на ледоразбивача общуваха с Томи - а те го ужасяваха, макар да правеше всичко възможно да не го показва.

Сякаш призован от мислите му, Альоша се появи до него на релинга. Носеше две рапири и му подаде едната. Руското момче изглеждаше на възрастта на Томи, но външният вид заблуждаваше. Альоша бе много по-стар, с десетилетия по-стар. Сякаш за да докаже, че не е човек, той носеше сиви бархетни панталони и безупречно изгладена бяла риза с разкопчана яка, която разкриваше бледото му гърло на пронизващия вятър. Истински човек щеше да замръзне до смърт в такова облекло.

Томи взе рапирата. Знаеше, че ако докосне голата ръка на Альоша, тя ще е студена като леда по релинга.

Альоша беше неумиращо създание на име стригой.

Безсмъртен като Томи, но същевременно и много различен от него.

Малко след отвличането Альоша бе притиснал ръката на Томи към студените си гърди, за да го накара да се увери, че сърцето му не бие. Беше му показал как може по желание да показва и прибира кучешките си зъби във венците. Но най-голямата разлика между двамата бе, че Альоша се хранеше с човешка кръв.

Томи беше съвсем различен от него.

Той все още ядеше обикновена храна, сърцето му туптеше, зъбите му си бяха същите.

„Тогава какво съм аз?”

Като че ли дори похитителят му, господарят на Альоша, не знаеше. Или най-малкото не споделяше какво знае.

Альоша го цапна по главата с дръжката на рапирата си, за да привлече вниманието му.

- Слушай ме какво ти казвам. Трябва да се упражняваме.

Томи го последва на импровизираната пътека за фехтовка на палубата и зае позиция.

- Не! - сгълча го противникът му. — Разтвори краката! И дръж рапирата вдигната, за да се защитаваш.

Альоша, който явно бе отегчен от гигантския кораб, го учеше как да се държи като руски благородник. Освен на фехтовка го учеше и на много термини за коне, езда и кавалерийски формирования.

Томи разбираше манията му. Беше научил истинското име на Альоша - Алексей Николаевич Романов.

В библиотеката беше намерил материали по история на Русия и бе открил още неща за това „момче“. Преди сто години Альоша бил син на цар Николай II, тоест княз на Руската империя. Като дете страдал от хемофилия и според книгата само един човек можел да го спаси от болезнените вътрешни кръвоизливи - същият, който накрая щял да стане негов господар и да го превърне в чудовище.

Представи си господаря на Альоша с неговата гъста брада и тъмно лице, скрит някъде другаде на кораба, подобно на черен паяк в паяжината си. В началото на двадесети век бил известен като Лудия монах от Русия. Истинското му име било Григорий Ефимович Распутин. Историческите материали описваха как монахът се сприятелил с Романови и се превърнал в безценен съветник на царя. На други места обаче се загатваше за сексуалните изстъпления и политическите интриги на Распутин, които в крайна сметка накарали група благородници да извършат покушение срещу него.

Монахът бил отровен, застрелян в главата, пребит със сопа и хвърлен в замръзнала река - и се подал на повърхността все още жив и плюещ вода. Според книгите накрая се удавил, но Томи вече знаеше каква е истината.

Не беше толкова лесно да се убие чудовище.

Подобно на Альоша, Распутин беше стригой.

С бързината на кобра Альоша пристъпи напред, направи лъжливо движение надясно и отскочи наляво с такава скорост, че Томи почти не го видя. Върхът на рапирата му се опря в средата на гърдите на Томи, острието продупчи дебелото яке и прониза кожата му. Оръжията не бяха тренировъчни със затъпени върхове. Томи знаеше, че Альоша би могъл да прониже и сърцето му, стига да иска.

Не че това щеше да го убие.

Щеше да го боли, най-вероятно да го остави безсилен за ден-два, но накрая щеше да оздравее, тъй като бе проклет с вечен живот на Масада.

Альоша се усмихна, отстъпи назад и триумфално махна с рапирата. Беше висок горе-долу колкото Томи, с кльощави ръце и крака. Но бе много по-силен и по-бърз.

Проклятието на Томи не му осигуряваше подобни предимства.

Въпреки това той направи всичко по силите си да парира следващите няколко атаки. Двамата танцуваха напред-назад по пътеката. Томи бързо се измори, изтощен от студа.

Силен трясък привлече вниманието му към релинга. Палубата се наклони, носът на кораба леко се повдигна и после се спусна върху дебелите плочи лед. Гигантските двигатели тласнаха кораба напред, продължавайки бавното му пътуване през Арктика.

Томи гледаше как огромните парчета лед се трошат и носят покрай корпуса и се запита какво ли ще стане, ако скочи.

„Дали ще умра?“

Страхът му попречи да пробва. Макар да не можеше да умре, щеше да страда. По-добре беше да изчака по-удобен момент.

Альоша го плесна по бузата с рапирата.

Ужилването му напомни, че животът е болка.

- Спри! - заповеднически извика Альоша. — Отваряй си очите, приятелю!

„Приятелю...“

Томи понечи да се присмее пренебрежително на това определение, но се отказа. Знаеше, че в известен смисъл „младият“ княз е самотен и се наслаждава на компанията на друго момче, пък била тя и против неговото желание.

Въпреки това Томи не се заблуждаваше.

Альоша не беше момче.

Затова отново вдигна рапирата. Засега това бе единствената му възможност. Щеше да чака, да научи каквото може и да се поддържа във форма.

Докато не успее да избяга.

10.

19 декември, 07:13

Рим, Италия

Ловецът се бе превърнал в жертва. В Елизабет усещаше как глутницата я следва по тъмните тесни улички и става все по-голяма. Засега преследвачите ѝ се държаха на разстояние, може би чакаха да си осигурят по-голямо числено превъзходство. Не бяха човешки псета, разбойници или крадци, търсещи лесна жертва в лицето на самотна жена в часовете преди зазоряване. Бяха стригои, също като нея.

Дали не беше навлязла в ловните им територии? Дали не бе нарушила по някакъв начин етикета с начина, по който се хранеше? Тази епоха таеше много капани за нея.

Погледна на изток. Зимното слънце скоро щеше да изгрее. Страхът се размърда в нея. Искаше да се върне в убежището си, да избяга от изгарящия ден, но не смееше да отведе глутницата до дома си.

Затова под заплахата от новия ден продължи по стария неравен калдъръм на една тясна улица, почти опряла рамо до студената мазилка на стената.

Часовете преди изгрева бяха станали любимите ѝ в този модерен град. Толкова рано повечето ръмжащи автомобили мълчаха и дъхът им не тровеше въздуха. Тя внимателно изучаваше мъжете и жените в нощта и бе открила, че в много отношения нещата не се различават особено от нейния век. Лесно разпознаваше проститутки, комарджии, крадци.

Разбираше нощта - и си бе въобразявала, че тя е само нейна.

До тази сутрин.

В периферното ѝ зрение се размърдаха сенки. Знаеше, че са повече от дузина, но не можеше да каже колко повече. Без туптящи сърца или дъх не можеше да е сигурна, докато не се нахвърлеха върху нея.

А това щеше да стане скоро.

Зверовете заобикаляха, стеснявайки кръга.

Изглежда, смятаха, че не ги е усетила. Тя ги остави да си го мислят. Заблудата можеше да я спаси, както често бе правила в миналото. Примамваше ги напред, за да избере сама бойното поле.

Целта ѝ не беше далеч. Уплашена, че може да атакуват, преди да стигне там, тя ускори крачка, но само малко, защото не искаше да разберат, че е усетила присъствието им.

Трябваше ѝ открито пространство. В тези тесни улички глутницата лесно можеше да я победи.

Вървеше към Пиаца дела Ротонда. Площадът беше най-близкото открито място в района. Сивата светлина на приближаващото слънце изсветляваше сенките на заобления купол на Пантеона. Отвореното око на окулума на върха очакваше новия ден, сляпо в тъмното.

Не като нея. Не като тях.

Някога Пантеонът бил дом на много богове, но днес беше католическа църква, посветена само на един. Тя остана настрана от това убежище. Светата земя вътре щеше да я отслаби, а след като се беше преродила с тази нова сила, тя не искаше да я изоставя.

Вместо това остана на открития площад отпред.

От едната страна имаше редица празни сергии, които чакаха светлината на деня да ги превърне в оживен коледен пазар. Празничните златни светлини бяха изключени, големите бели платнени чадъри, покрити със скреж, пазеха празните маси. Оклолните ресторанти бяха тъмни и със спуснати капаци, клиентите им отдавна бяха в леглата си.

Зад нея сенките по краищата на площада се раздвижиха.

Тя знаеше, че времето изтича, така че забърза към фонтана в центъра на площада. Постави длани върху сивия камък. Наблизо от устата на изваяна риба бликаше вода и падаше в басейна. В центъра се издигаше висок обелиск. Червеният му гранит бил изсечен под безмилостното египетско слънце, за да бъде домъкнат тук от завоевателите. Изсечените по страните му йероглифи стигаха чак до върха му с форма на пирамида - луни, птици, седящ човек. Езикът беше стар брътвеж, толкова безсмислен за нея, колкото и модерният свят. Но образите, създадени от отдавна мъртвите каменоделци, можеха и да я спасят тази нощ.

Погледът ѝ се вдигна до самия връх, на който Църквата беше поставила кръст, за да демонстрира победата си над древните богове.

Зад нея се чу скърцане на кожа, търкане на плат върху плат, мек шепот на кичур от обърната глава.

Глутницата нападаше.

Преди някой от тях да успее да я достигне, тя прескочи басейна и се закатери по обелиска като котка. Силните ѝ пръсти намираха опора в древните изображения - палма, луна, перо, ястреб. Продължи да се катери, но със стесняването на обелиска ставаше все по- трудно. Страхът я накара да се добере до самия връх.

Там събра сили за изгарящата болка и сграбчи кръста. Бързо хвърли поглед надолу.

Сенките пълзяха по обелиска като мравки, осквернявайки всеки квадратен сантиметър от гранита. Дрехите им бяха дрипи, крайниците - измършавели, косите - сплъстени и мръсни. Едно създание падна във фонтана и вдигна пръски, но други незабавно заеха освободеното място.

Тя се извърна, погледна към най-близката къща до площада, събра силата си около себе си като наметало.

И скочи.

07:18

Дълбоко под базиликата „Св. Петър“ Рун пълзеше на четири крака по тъмен тунел, навел глава толкова ниско, че понякога носът му докосваше каменния под.

Прошепна благодарствена молитва.

Ерин беше в безопасност.

Неотложността, която го беше изтръгнала от мъчителния затвор, беше избледняла. Сега само силата на волята го караше да повдига окървавена ръка, да провлачва разранен крак. Стъпка по стъпка напредваше в прохода, търсейки светлина.

Спря да си почине и облегна рамо на каменната стена. Докосна гърлото си и си спомни раната, която вече беше зараснала. Елизабета беше изпила много от кръвта му. Нарочно го беше оставила безпомощен, но жив.

„За да страдам".

Агонията се беше превърнала в новото ѝ изкуство. Представи си лицата на малките момичета, които бяха умрели по време на експериментите ѝ. Това мрачно превъплъщение на неговата ярка Елизабета се беше научило да извайва болката така, както скулпторът вае мрамор. Ужасната им смърт оставаше да лежи на неговата съвест.

Смъртта на колко още трябваше да добави, след като тя бе свободна по улиците на Рим?

Докато беше в саркофага, бе доловил шепот от удоволствието ѝ, от блаженството, което изпитва, докато се храни. Беше му източила кръвта и я бе поела в себе си, с което бе създала връзка помежду им.

Рун знаеше, че я е създала нарочно.

Искаше да го мъкне със себе си, докато ловува, да го принуди да е свидетел на покварата и убийствата ѝ. За щастие, докато се хранеше и добавяше нова кръв към старата, тази връзка отслабваше и позволяваше само най-силните ѝ емоции да достигат до него.

Може би точно поради мислите за нея усети как полезрението му се стеснява, изпълнено с панически ужас - не негов, а на някой друг. Връзката бе слаба и той можеше да ѝ устои, но подобно усилие щеше да изцеди напълно малкото му останали сили.

Затова се остави да бъде отнесен.

За да запази силата си - и с една друга цел.

„Къде си, Елизабета?“

Възнамеряваше да използва отмиращата връзка, за да я намери, да спре тази вакханалия, след като отново намери светлината. И затова доброволно потъна в споделения мрак.

Вълна от черни зверове се надигаше към него. Бели зъби проблясваха в мрака — гладни, готови да разкъсват. Той скочи и полетя във въздуха.

Небето на изток изсветчяваше с обещание за нов ден.

Трябваше да се скрие, преди той да настъпи, да се предпази от изгарящото слънце.

Теракотени керемиди се счупиха под ботушите и ръцете му. Парчета се посипаха през ръба и се пръснаха по сивите камъни на площада долу.

Затича уверено по покрива. Зад него един от ловците опита да скочи, не успя и падна на земята с противен тъп звук.

Други също опитаха.

Мнозина паднаха, но някои успяха.

Беше стигнал другия край на покрива - и скочи на следващия. Хладният нощен въздух погали бузите му. Ако забравеше преследвачите си, можеше да се наслади на красотата, докато тича по покривите на Рим.

Но не можеше да ги забрави и затова продължи напред.

Все на запад.

Целта му се издигаше високо в изсветляващото небе.

Рун се върна в кожата си и отново се надигна на четири крака, но това не беше достатъчно. Събра последните си капки сила и се изправи. Подпря се с ръка на стената и се затътри напред.

Трябваше да предупреди другите.

Елизабета водеше глутница стригои право към Ватикана.

07:32

Бягаше по покривите на запад, далеч от изгряващото слънце и гонена от освирепялата глутница. Изненадващото катерене по обелиска ѝ беше осигурило няколко безценни секунди преднина.

Ако я настигнеха, с нея бе свършено.

Скачаше от покрив на покрив, като чупеше керемиди и огъваше улуци. Никога не беше тичала така нито като човек, нито като свръхестествено същество. Сякаш прекараните в саркофага векове я бяха направили по-силна и по-бърза.

Изпълни я радостно въодушевление, което прогони страха.

Разпери ръце настрани като криле, наслаждаваше се на вятъра. Ако оживееше, щеше да го прави всяка нощ. Усещаше, че е по-стара от преследвачите си, а и по-бърза - едва ли можеше да ги държи вечно на разстояние, но може би достатъчно, за да стигне целта си.

Хвърли се на следващия покрив и ято подплашени гълъби излетя около нея. Перата я наобиколиха като облак и я заслепиха. Тя се разсея за миг и кракът ѝ се заклещи в някаква цепнатина между керемидите. Трябваше да спре и да събуе обувката си, като разкъса кожата.

Бърз поглед назад ѝ показа, че предимството ѝ се е стопило.

Глутницата я настигаше, вече беше по петите ѝ.

Побягна напред, но болката прониза глезена ѝ. Кракът ѝ не можеше да поеме теглото ѝ. Тя наруга слабостта си, като повече скачаше, отколкото тичаше, оттласкваше се със здравия си крак и падаше върху наранения, наказвайки го за предателството му.

На изток небето беше станало сиво, като перата на гълъбите.

Ако преследващите стригои не се доберяха до нея, щеше да го направи слънцето.

Хвърли се напред. Нямаше да легне и да се остави на милостта на преследвачите си. Подобни зверове не бяха достойни да сложат край на живота ѝ.

Съсредоточи се върху целта си.

Само няколко улици я отделяха от стените на Ватикана.

Сангвинистите никога нямаше да позволят глутница стригои да влезе в свещения им град. Щяха да ги посекат като бурени. Тя тичаше към същата смърт с една-единствена надежда в мъртвото си сърце.

Знаеше тайната къде е скрит Рун.

Но дали това щеше да е достатъчно, за да махнат мечовете си от шията ѝ?

Това не знаеше.

11.

19 декември, 07:34

Ватиканът

- Помощ! - извика глас от другата страна на вратата.

Усетил страха и настоятелността, кардинал Бернар скочи от креслото си и прекоси покоите си за миг, без да си прави труда да скрива природата си от отец Амвросий. Макар че знаеше какво представлява кардиналът, помощникът му залитна назад и го изгледа смаяно.

Бернар не му обърна внимание и рязко отвори вратата, като едва не я изкърти от пантите.

На прага видя младоликия немски монах брат Леополд, който наскоро беше пристигнал от абатството Етал. С него беше и дребният новак Марио. Двамата носеха някакъв свещеник, чиято глава бе увиснала безжизнено.

- Намерих го да излиза от долните тунели - каза Марио.

От тялото се носеше киселата миризма на старо вино: изпълни стаята, докато Леополд и Марио внасяха свещеника. Жълти като восък китки стърчаха от мокрото расо, кожата беше опъната върху костите.

Свещеникът бе гладувал дълго и беше страдал много.

Бернар повдигна брадичката му. Видя лице, което му беше познато като собственото му — високите скули, рязко очертаната линия на волевата брадичка, високото гладко чело.

- Рун?

Емоциите го заляха на вълни — ярост към онзи, който беше причинил това на приятеля му, страх, че може да е твърде късно да го спасят, и страшно силно облекчение. Както от завръщането на Рун, така и поради явното доказателство, че не е убил и изпил кръвта на всички онези момичета в Рим, щом беше в това състояние.

Значи не всичко беше изгубено.

Измъчените тъмни очи се отвориха.

- Рун? - настоятелно повтори Бернар. - Кой ти причини това?

Напуканите устни на Рун се размърдаха едва-едва.

- Тя идва. Приближава Светия град.

- Коя?

- Води ги към нас - прошепна Рун. - Много стригои. Идват насам.

Изгуби съзнание.

Леополд го подхвана през гърба и коленете и го вдигна като дете. Рун увисна безжизнено. Бернар не можеше да направи нищо за него в това му състояние. Щеше да е нужно повече от вино, за да може Рун да дойде на себе си.

- Отнеси го на канапето - нареди той. — И го остави при мен.

Младият учен се подчини и остави Рун на малкото канапе.

Бернар се обърна към Марио, който го беше зяпнал с широко отворените си сини очи. Беше новопостъпил и не бе виждал нищо подобно.

- Иди с брат Леополд и отец Амвросий. Вдигнете тревога и бързайте към входа на града.

Веднага щом тримата излязоха, Бернар отвори малкия хладилник под бюрото си. Беше зареден с напитки за човешките му гости, но не те му трябваха в момента. Той бръкна зад бутилките към простата стъкленица, затворена с коркова тапа. Всеки ден я пълнеше. Беше забранено да държи подобно изкушение до себе си, но Бернар вярваше в старите порядки, когато нуждата надделяваше над греха.

Отнесе бутилката при Рун и я отвори. Лъхна опияняваща миризма, която накара дори Рун да се размърда.

„Добре“.

Бернар наклони главата му назад, отвори устата и изля кръвта в гърлото му.

Рун потръпна от блаженство, изгубен в аления поток, рукнал в черните му вени. Искаше да се разбунтува, когато позна греха на езика си. Но се появиха размазани спомени - устните му върху кадифено гърло, разделяща се под острите му зъби мека плът. Кръвта и сънищата отнесоха болката. Той изстена от наслада, понесъл се по вълните на екстаза, който пулсираше през всяка фибра на съществото му.

Тялото му, лишено толкова дълго от това удоволствие, не искаше да се откъсне от него.

Но моментът отшумя и остави след себе си пустота, кладенец, изпълнен с мрачно жадуване. Рун се помъчи да поеме дъх и да заговори, но преди да успее, мракът се спусна отгоре му. Докато го поглъщаше, Рун се молеше пълното му с грях тяло да издържи предстоящото изкупление.

Мина през билковата градина на манастира, тръгнал за предобедната молитва. Задържа се за момент, за да може слънцето да стопли лицето му. Прокара длан по лилавите стръкове лавандула покрай чакъле- ната пътека и събуди деликатния им аромат. Поднесе покритите си с прашец пръсти към лицето си и вдиша дълбоко.

Усмихна се, когато ароматът му напомни за дома.

В семейната хижа сестра му често го гълчеше, че се мотае в градината, и се смееше, когато той се опитваше да се извини. Страшно много обичаше да го дразни, но винаги го караше да се усмихва. Може би щеше да иде да я види тази неделя със заобления ѝ корем, напращял от първото идете.

Тлъста жълта пчела изпълзя по лилаво цветче, втора кацна на същия стрък. Той се огъна под тежестта им и се залюля, но пчелите не обърнаха внимание. Работеха усърдно, сигурни в мястото си в Божия замисъл.

Първата се отдели от цвета и полетя над лавандулите.

Рун знаеше накъде се е насочила и я последва по лъкатушещата пътека.

Стигна покритата с лишеи стена в дъното на градината. Пчелата изчезна в кръгла дупка в един от златистожълтите конични кошери, наредени покрай стената.

Самият той бе направил кошера миналото лято. Много му беше харесала простата задача да вплита слама във въжетата, да увива въжетата на спирали и да създава коничните кошери. Намираше покой в тези неща и беше добър в тях.

Брат Томас беше отбелязал същото: ,,Пъргавите ти пръсти са създадени за такава работа“.

Затвори очи и вдиша богатия аромат на мед. Мелодичното бръмчене на пчелите го обгърна. Имаше други неща, които трябваше да свърши, но се задържа дълго тук, наслаждавайки се на усещането.

Когато дойде на себе си, се усмихна. Беше забравил този момент. Прост отрязък от един друг живот преди векове, преди да бъде превърнат в стригой и да изгуби душата си.

Отново долови сладкия аромат на меда и лекия дъх на лавандула. Спомни си топлината на слънцето по кожата си, когато светлината още не вървеше заедно с болка. Но най-вече си спомни за засмяната си сестра.

Копнееше за онзи прост живот - само за да осъзнае, че той никога няма да се върне.

И с това осъзнаване дойде друго.

Рязко отвори очи, усети вкуса на кръв на езика си и се обърна към Бернар.

- Това, което направи... е грях.

Кардиналът го потупа по ръката.

- Мой грях, не твой. С готовност поемам този товар, за да бъдеш до мен в предстоящата битка.

Рун остана да лежи неподвижно. Бореше се с думите на Бернар, искаше да им повярва, но знаеше, че постъпката е грешна. Откри нови сили в мускулите и костите си и седна. Повечето му рани се бяха затворили. Пое дълбоко дъх, за да успокои бурята в главата си.

Бернар разтвори длан и му показа познато закривено острие от сребро.

Карамбитът на Рун.

- Ако си се възстановил достатъчно, можеш да участваш в битката — каза Бернар. — Да отмъстиш на онези, които се отнесоха така брутално с теб. Спомена за някаква жена.

Рун взе оръжието, като избягваше пронизващия поглед на кардинала. Беше прекалено засрамен, за да произнесе дори името ѝ. Докосна острия ръб на ножа.

Елизабета му го беше откраднала.

Как го беше намерил Бернар?

Резкият звън на камбана прекъсна момента.

Въпросите трябваше да почакат.

Бернар прекоси помещението като алена светкавица и свали от стената стария си меч. Рун се изправи и се изненада колко леко е тялото му след пиенето на кръв. Имаше чувството, че може да полети. Стисна собственото си оръжие.

Кимна на Бернар, за да му покаже, че е в достатъчно добра форма да се бие, и двамата изтичаха навън. Понесоха се по блестящите облицовани с дърво зали на папските апартаменти и през бронзовите врати, водещи към площада.

За да избегнат вниманието на хората на площада, поеха под колонадата на Бернини. Огромните тоскански колони, по четири в дълбочина, щяха да скрият неестествено бързите им движения. Бернар се присъедини към отряда сангвинисти, които чакаха кардинала в сенките, и всички заедно се втурнаха през колонадата към входа на Светия град.

Щом стигнаха високата до кръста ограда, разделяща Ватикана от самия Рим, Рун огледа най-близките покриви. Спомни си споделеното с Елизабета видение как скача от покрив на покрив.

Яростният клаксон на автомобил го накара да погледне към калдъръмената улица.

На петдесет метра от тях дребна жена тичаше с накуцване по средата на Виа дела Консилиационе. Макар че косата ѝ бе по-къса, Рун я позна веднага - беше Елизабета. Някаква бяла кола рязко зави, за да не я блъсне.

Тя не ѝ обърна внимание, твърдо решена да стигне до площад „Св. Петър“.

Зад нея подскачаха стригои. Поне десетима.

Рун копнееше да изскочи от колонадата и да се хвърли към Елизабета, но Бернар сложи ръка на рамото му.

- Стой тук - каза кардиналът, сякаш прочел мислите му. — По улицата и в къщите има хора. Ще видят битката и ще разберат. Трябва да защитаваме хилядолетна тайна. Остави битката да дойде при нас.

Докато гледаше Елизабета, Рун видя болката в стиснатите ѝ устни, видя и уплашените ѝ погледи назад. Спомни си същата паника, когато гледаше през очите ѝ.

Тя не водеше глутницата - а бягаше от нея.

Въпреки всичко, което бе направила на него и на невинните хора от града, у него се събуди инстинктивен порив да я защити. Пръстите на Бернар се стегнаха на рамото му - вероятно кардиналът го бе усетил как се навежда напред, готов да се хвърли на помощ.

Елизабета най-сетне стигна края на улицата. Другите стригои почти я бяха настигнали. Без да забавя крачка, тя прескочи ниската ограда, бележеща границата на Ватикана, приклекна и се извъртя към озъбената глутница.

Изсмя им се, показвайки дългите си кучешки зъби.

- Елате, ако смеете.

Глутницата спря пред оградата. Неколцина предпазливо пристъпиха напред, но се дръпнаха, усетили обезсилващото ги въздействие на святата земя. Искаха да се доберат до Елизабета, но дали щяха да посмеят да влязат във Ватикана?

Святата земя не беше единственото, от което да се страхуват.

Сангвинистите чакаха около Рун и Бернар, неподвижни като статуи сред колоните. Ако стригоите влезеха в града, щяха да бъдат завлечени в сенките на тази гора от камък и избити.

Елизабета се отдалечи от оградата, но отпусна прекалено много тежестта си върху наранения си крак. Глезенът ѝ най-накрая поддаде и тя рухна на земята.

Проявата на слабост бе твърде много за глутницата, за да я понесе. Преследвачите се устремиха напред подобно на лъвове, хвърлящи се върху ранена газела.

Рун се изтръгна от хватката на Бернар и изскочи на открито. Полетя към Елизабета почти като стригой, воден единствено от инстинктите си. Стигна до нея точно когато водачът на глутницата, огромен, с възлести мускули и синьо-черни татуировки, прескочи оградата и спря от другата страна на графинята, оголил зъби.

Още стригои последваха примера му и се прехвърлиха през оградата.

Рун сграбчи Елизабета за ръката и заотстъпва към колонадата, като почти я влачеше; надяваше се да прилъже глутницата да го последва в каменната гора.

Водачът излая заповед и някакъв прекалено ревностен звяр се втурна напред.

Рун се засили, метна Елизабета като парцалена кукла към колонадата и замахна с карамбита. Сребърното острие разсече въздуха - и продължи през плътта. Озверелият младок падна назад, сграбчил прерязаното си гърло, от което изригнаха кървави пръски.

Други стригои се втурнаха напред и Рун отстъпи към Бернар и останалите сангвинисти под колонадата.

Между колоните се завърза кратка схватка. Или по-скоро касапница, тъй като глутницата беше попаднала в засада, а и бе отслабена на святата земя. Неколцина се откъснаха, прескочиха оградата и се пръснаха по улиците, бягайки от битката и от слънцето.

На Рун се падна грамадният водач. На голите му гърди беше татуирана картина на Йеронимус Бош, изобразяваща адски пейзаж със смърт и наказание. Тя оживя, когато мускулите заиграха и водачът вдигна тежкото си оръжие.

В сравнение с дългия стоманен меч карамбитът на Рун изглеждаше нищожен.

Очите на стригоя проблеснаха презрително, сякаш разбираше превъзходството си. Той скочи към Рун и замахна надолу с намерението да го разсече на две.

Но святата земя забавяше атаката му и даде време на Рун да се вмъкне в гарда на противника си. Той обърна куката на карамбита нагоре, разсече корема, като раздра гротескната картина на две, след което отблъсна тялото назад.

Изкорменият водач падна в края на колоните и едната му ръка се оказа на светлина - слънчева светлина. Крайникът избухна в пламъци. Друг сангвинист се притече на помощ на Рун и двамата издърпаха тялото в сенките и угасиха огъня преди да е привлякъл нежелано внимание.

Няколко души погледнаха към сенките, но повечето останаха в неведение за бързия и смъртоносен сблъсък в колонадата. Докато се взираше към слънчевата светлина на площада, Рун изпита внезапен страх.

„Елизабета...“

Обърна се и видя Бернар, изправен над свитото ѝ тяло. Тя несъмнено чувстваше пламъка на новия ден, изгарящото му докосване. Засега единственото безопасно място за нея беше в сенките на колоните. Една стъпка извън тях означаваше смърт.

Бернар я сграбчи за рамото, сякаш бе готов да я изхвърли на площада, където да посрещне присъдата на новия ден. Сангвинистите се бяха скупчили около него, вонящи на вино и тамян. Никой нямаше да попречи на кардинала, ако решеше да я посече. Тя бе довела стригои в най-свещения град в Европа.

Бернар зарови пръсти в късата ѝ коса, рязко дръпна главата ѝ назад и опря острието на меча си в мекото ѝ бяло гърло.

- Не! - извика Рун и се втурна напред, разблъсквайки останалите.

Но не викът му спря меча на кардинала.

07:52

На лицето на Бернар се изписа шок - и пълно изумление.

Той се взираше в жената, сякаш бе някакъв призрак.

„Не може да е тя!“

Сигурно беше някаква игра на светлини и сенки. Може би умът му угаждаше на някаква фантазия или просто тази жена бе стригой, поразително приличащ на нея. Въпреки това той разпозна сребристите очи, катраненочерната ѝ коса, дори възмутеното надменно изражение, когато острието докосна шията ѝ, сякаш го предизвикваше да ѝ отнеме живота.

„Графиня Елизабет Батори Екшед“.

Но тя бе загинала преди векове. Бернар я бе виждал затворена в замъка ѝ. Дори я беше посетил веднъж и я бе съжалил — образованата благородница, станала жертва на долните страсти на Рун.

Бернар обаче имаше също толкова вина за това престъпление. Преди векове той бе насочил жената по този жесток път, когато запозна графинята с Рун, когато се опита да наложи волята си върху божественото пророчество. След това Бернар бе умолявал той да отнеме живота ѝ, да спести на Рун това деяние, тъй като знаеше колко много я обича той и колко много е паднал заради нея. Но папата бе решил, че като част от изкуплението си Рун трябва да сложи край на неестествения ѝ живот и да посече чудовището, създадено от самия него.

Бернар бе разтревожен, когато Рун се върна от Унгария. Рун твърдеше, че делото е свършено, че графинята си е отишла от този свят. Бернар прие, че тя е мъртва, а не прибрана като някаква кукла в чекмедже. По онова време като допълнително наказание Рун се беше подложил на глад в продължение на години, бе умъртвявал плътта си десетилетия, откъсвайки се от света на смъртните.

Но явно не я беше убил.

„Какво си сторил, синко? Какъв грях си извършил отново в името на любовта?“

Ужасът му избледня, за да бъде изместен от друго прозрение, този път изпълнено с надежда.

Рун я беше пощадил, а това означаваше, че родът Батори не е мъртъв, както бе смятал в отчаянието си Бернар през последните месеци. Той се замисли върху последствията от това.

„Възможно ли е това да е знак от Бог?

Дали Рун не е изпълнил Неговата воля да запази графинята за тази нова задача?“

За първи път, откакто Кървавото евангелие бе известило посланието си и бе хвърлило съмнение върху ролята на д-р Ерин Грейнджър като Жената на Познанието, Бернар се изпълни с надежда.

Графиня Батори може би щеше да ги спаси.

Бернар се взираше в почуда в прекрасното ѝ лице, все още неспособен да повярва на това чудо, на този внезапен щастлив поврат. Стисна по-силно косата ѝ, отказвайки да загърби тази надежда.

Не биваше да ѝ се позволява да избяга.

Рун застана до него. Олюляваше се, явно отново на края на силите си. Краткият сблъсък беше успял да изтощи бързо огъня, запален от кръвта в него.

И все пак...

- Задръжте го - нареди Бернар на останалите. Опасяваше се от онова, което може да направи Рун. Не знаеше какво става в сърцето на приятеля му. Дали щеше да я убие, да я спаси или да се опита да избяга с нея в срам?

„Не зная“.

Знаеше със сигурност едно - трябваше да защити тази ужасна жена с всички сили.

Нуждаеше се от нея.

Светът се нуждаеше от нея.

Графинята явно прочете тази увереност в очите му. Съвършените ѝ устни се извиха в усмивка, коварна и зла едновременно.

„Бог да ни е на помощ, ако греша“.