Невинна кръв

33.

20 декември, 02:33

Недалеч от Неапол, Италия

Пълната луна сияеше над нощното море. Елизабет застана на носа на странния стоманен кораб и се загледа към неподвластната древност на Средиземно море. Неизменността му ѝ носеше утеха. Светлините на Неапол се стопиха бързо зад нея, отнасяйки със себе си и тъмния бряг.

Самолетът им бе кацнал посред нощ, преди по-малко от час, във ветровит град, който с нищо не напомняше за града от нейното минало.

Трябваше да престане да се връща към миналото.

Това беше нов свят.

Стоеше на носа и студеният вятър разрошваше косата ѝ. Облиза солените пръски от устните си, изумена от скоростта, с която се движеха. Корабът се вряза във висока вълна, потръпна и продължи напред подобно на кон, газещ в дълбок сняг.

Тя се усмихна към надигащите се черни вълни.

Този век предлагаше много чудеса. Чувстваше се като глупачка, че се е ограничавала толкова дълго с улиците на стария Рим. Трябваше да се хвърли в този нов свят, а не да се крие страхливо в миналото.

Вдъхновена, тя отметна сангвинисткото наметало от раменете си. То я беше предпазвало от слънчевата светлина, но старият стил и тежката вълна нямаха място в този свят. Вдигна наметалото на вятъра. Черната материя заплющя във въздуха като някаква чудовищна птица.

Тя я пусна, сякаш се освобождаваше от миналото.

Наметалото се завъртя като във вихър, след което полетя и падна във водата. Остана на повърхността за известно време, подобно на черно петно върху осветените от луната вълни, след което морето го погълна.

Вече не носеше нищо от сангвинистите, нищо от стария свят.

Обърна се отново напред и прокара длан по стоманените перила. Погледна назад, към перките, на които корабът летеше над водата.

- Наричат се подводни криле - обади се Томи зад нея.

Елизабет беше така захласната от вятъра и мислите си, че не бе доловила приближаващото се туптене на сърцето му.

- Прилича на чапла, носеща се над водата.

Тя го погледна и се разсмя възторжено.

- Изглеждаш много щастлива за пленница - отбеляза Томи.

Тя протегна ръка и разроши косата му.

- В сравнение със стария ми затвор този е великолепен.

Той не изглеждаше особено убеден.

- Трябва да се наслаждаваме на всеки даден ни миг - каза тя. - Не знаем къде ще свърши това пътуване, така че трябва да изстискаме всяка капка радост от него, докато можем.

Той пристъпи към нея и тя го прегърна през раменете. Заедно загледаха как тъмните вълни се издигат и спускат пред кораба, наслаждаваха се на студения вятър, който вееше косите им назад.

Скоро тя усети как Томи трепери в прегръдката ѝ, чу как зъбите му тракат и си спомни, че природата му не е като нейната.

- Трябва да те стоплим - каза Елизабет. - Иначе ще измръзнеш до смърт.

- Не, няма - отвърна той и я погледна развеселено. - Повярвай ми.

И най-сетне се усмихна.

Тя също му отговори с усмивка.

- Все пак е по-добре да влезем вътре, на завет.

Слязоха в каюткомпанията. Вътре миришеше на мъже, на кафе и на машинно масло. Искариот седеше на пейка до масата и отпиваше от дебела бяла чаша. Едрият му прислужник стоеше до малката кухня.

- Направи на момчето чай - нареди Елизабет на Хенрик.

- Не обичам чай - каза Томи.

- Тогава просто дръж чашата - каза тя. - Това също ще те стопли.

Хенрик се подчини и донесе димяща чаша. Томи я взе в двете си ръце и пристъпи към един прозорец, като поглеждаше с явно подозрение Искариот.

Той като че ли не забеляза това и покани с жест Елизабет да му прави компания. Графинята прие, настани се до него и попита:

- Накъде пътуваме?

- Към един от многото ми домове — отвърна той. — Далеч от любопитни очи.

Тя се загледа през прозореца към осветеното от луната море. Навън имаше единствено мрак. Явно домът му бе далеч от всичко.

- Защо отиваме там?

- Момчето трябва да се възстанови от изпитанията в леда - каза Юда. - Изгубил е твърде много кръв.

- Значи кръвта му е важна за вас, така ли? — Тя изпита внезапна тревога за момчето.

- Определено е важна за него.

Елизабет забеляза, че той не отговаря на въпроса ѝ, но продължи с един по-належащ проблем.

- Сангвинистите ще ни открият ли там?

Искариот прокара длан по сребристата си коса.

- Съмнявам се.

- Тогава бихте ли ми казали какво искате от мен? Разбирам, че искате Първия ангел, но каква полза имате от мен?

- Никаква, милейди - отвърна той. — Но четиристотин години винаги имах една Батори до себе си, общо осемнайсет, и зная колко силни съюзници можете да сте. Ако изберете да останете, ще ви защитя от сангвинистите, а може би вие ще ме защитите от самия мен.

„Още загадки“.

Но преди да продължи с въпросите си, Томи посочи към предния прозорец и каза:

- Вижте!

Тя се изправи, за да види по-добре. В мрака от вълните се издигаше чудовищна стоманена конструкция, осветена от стотици светлини. Четири сиви стълба стърчаха от морето като крака на огромен звяр. Страховитите стълбове поддържаха равна платформа, по- голяма от базиликата „Св. Петър“. Върху платформата се виждаше гнездо от боядисани греди и блокове.

- Нефтена платформа - каза Томи.

- Бивша нефтена платформа — поправи го Искариот. - Превърнах я в своя резиденция. Няма я на никакви карти. Разположена е далеч от интересите на света.

Елизабет се загледа в светлините в центъра на гнездото, което приличаше на бойници на четвъртит стоманен замък. Огледа тъмната морска шир. после отново се обърна към нефтената платформа.

„Това ли е новата ми килия?“

02:38

- Имаме проблем! - извика Кристиан от пилотската кабина.

„Естествено, че имаме“ — помисли Джордан. Трябваше да кацнат след четирийсет минути. През последните два часа настигаха бавно другия самолет. Преди петнайсет минути Кристиан бе съобщил, че групата на Искариот е кацнала в Неапол.

- Какво има? - извика Ерин.

Като никога Джордан се надяваше да имат проблем с двигателя.

- Изгубих сигнала на Батори! - каза Кристиан. - Опитах се да променя настройките, но не улавям нищо.

Джордан разкопча колана си и забърза към кабината.

- Къде я видя за последно?

- Явно са се прехвърлили в друго превозно средство. По-бавно от самолет, но въпреки това бързо. Скутер, хеликоптер, малък самолет. Не мога да кажа. Насочиха се навътре в Средиземно море, на запад. После сигналът внезапно прекъсна.

Ерин и Рун също дойдоха.

- Може да са паднали - предположи Ерин. - Да са се разбили.

- Може би - съгласи се Кристиан. - Но има и по-лесни обяснения. Може да е открила проследяващото устройство или да е изхвърлила наметалото. Възможно е и батерията да се е изтощила. Не съм сигурен.

Джордан въздъхна раздразнено и разтърка рамото си. Пожарът, бушуващ по татуировката, бе преминал в глухо парене, което му пречеше да се наспи като хората.

- Каквато и да е причината, изгубихме я - заключи Кристиан. - И сега какво?

- Ще кацнем в Неапол според плана - каза Рун. - Ще се свържем с кардинала в Рим и ще решим как да действаме нататък.

Примирен с мисълта, че ловът е станал много по-труден, Джордан тръгна към мястото си с останалите, но продължи в задната част на салона и взе комплекта за първа помощ от тоалетната.

- Какво правиш? - попита Ерин.

Джордан отвори комплекта на малката масичка.

- Искам да разгледам по-добре тези механични пеперуди. Ако ще имаме отново вземане-даване с оня кучи син, трябва да намерим начин да неутрализираме летящата заплаха. В противен случай сме прецакани.

Сложи си латексови ръкавици и отвори кутията, в която Ерин бе пуснала няколко пеперуди от лабиринта. Взе с пинцети една, която изглеждаше почти непокътната, и внимателно я постави на масата.

Рун леко се отдръпна в седалката си.

„Добри инстинкти“.

Остатъчната отрова сигурно все още можеше да го убие.

Ерин се притисна към Джордан. Той нямаше абсолютно нищо против.

Огледа зелените криле. Определено приличаха на органични и вероятно бяха изтръгнати от жив екземпляр. Насочи вниманието си към тялото, изумително творение от месинг, сребро и стомана. Огледа мъничките съчленени крака, тънките нишки на антените. Като държеше пръстите си по-далеч от острото като игла хоботче, обърна тялото и огледа долната страна, където видя малки панти.

„Интересно...“

Поизправи се и каза:

- Знаем, че пеперудите могат да инжектират отрова в стригои и сангвинисти. Но тази отрова не действа на хора, така че може би това е важно. Време е за малко експерименти.

Погледна Рун.

- Ще ми трябват няколко капки от кръвта ти.

Рун кимна и извади карамбита от ръкава си. Поряза палеца си и капна няколко алени капки на масата, където му показа Джордан. На свой ред Джордан взе бръснарско ножче от комплекта и поряза собствения си палец.

- И сега какво? - попита Ерин.

- Сега ще ми трябва малко от токсина в пеперудата. - Джордан си сложи лепенка на пръста и отново надяна ръкавицата.

- Внимавай - предупреди го Рун.

- Повярвай ми, през годините ми в съдебномедицинската част съм си имал работа и с отрови, и с експлозиви. Нямам никакво намерение да рискувам.

Наведен над месинговото телце на пеперудата, Джордан взе пинцетите от медицинския пакет и освободи пантите по корема. След това много внимателно отвори телцето и се видяха малки зъбни колела, пружинки и жици.

- Прилича на часовников механизъм — промълви Ерин с блестящи от изумление очи.

Изработката бе невероятно изящна.

Рун също се наведе напред. Любопитството надделя над предпазливостта му.

Джордан забеляза малка стъкленица, заемаща предната част на механизма. Беше спукана, но в нея имаше малки петънца кръв.

- Кръвта на Искариот - каза Ерин.

Рун отново се отдръпна.

- Мирише на смърт. Личи си, че е опетнена.

Джордан бръкна с пинцетите в счупената стъкленица и я отвори още повече. После взе памук на клечка и събра запазените капчици. Топна първата проба в собствената си кръв.

Както и очакваше, не се случи нищо.

„Дотук добре“.

Взе втората проба и я топна в кръвта на Рун. Чу се ясен пукот и кръвта се изпари и остана само петно пепел.

Джордан погледна опуления свещеник и каза:

- Значи кръвта на Искариот определено е вредна за кръвта на сангвинист.

- И на стригой - добави Ерин.

„Едно и също, ако питаш мен“ - помисли си Джордан, но премълча.

Взе торбата си със свалените зимни дрехи и извади една от вълнените си ръкавици. Беше я изцапал с кръвта на Томи, докато се мъчеше да освободи момчето от ледената скулптура.

- Какво правиш? — попита Ерин.

- Знаем, че Искариот и хлапето са уникални безсмъртни. Искам да проверя дали кръвта на момчето също е токсична.

Рун капна още няколко капки за опита. Джордан потопи памука в кръвта на свещеника и го допря до ръкавицата.

Нямаше никаква реакция.

Ерин смръщи замислено чело.

Джордан въздъхна.

- Изглежда, че кръвта на момчето не наранява никого. Всъщност може би е спасила живота ми.

- Може би? - каза Ерин. - Според мен определено го направи.

Джордан игнорира паренето в рамото си и надолу по гърба и гърдите.

- Така или иначе, момчето и Юда са много различни, въпреки че и двамата са безсмъртни.

- И какъв е изводът? - попита Рун.

- Отсега нататък двамата с Ерин трябва да си отваряме очите всеки път, когато наоколо има пеперуди. И не само пеперуди. Трябва да се оглеждаме за всякакви пълзящи, ходещи и летящи гадини. Освен това ви съветвам да не оставяте непокрити места по телата си. Може дори да измислите нещо като пчеларски маски, за да защитите лицата си.

Рун кимна и каза:

- Ще съобщя информацията на кардинала, за да предупреди всички сангвинисти да са готови.

Джордан отново насочи вниманието си към останките от пеперудата.

- Което ни води към устройството на пеперудата. Механизмът е много сложен. Подозирам, че всяко външно замърсяване може да предизвика хаос, може би да извади предавките от строя. Фин прах, пясък, масло.

- Ще кажа на кардинала да се погрижи и за това.

Джордан го погледна.

- И ще е добре за всички ни, ако имаме колкото се може по-ранно предупреждение за подобни атаки. Когато бяхме в лабиринта, успя ли да чуеш пеперудите, докато летяха?

- Помня тихо бръмчене, много по-тихо от туптенето на сърце. Ще го разпозная, ако го чуя отново.

- Е, това е добре като начало - каза Джордан.

„Но дали ще е достатъчно?“

34.

20 декември, 03:13

Средиземно море

Вратата на асансьора се отвори към огромно помещение и Томи зяпна. Товарният асансьор, на който се бяха качили, след като корабът спря до един от огромните крака на платформата, изглеждаше стар и износен, реликва от дните, когато платформата наистина е изсмуквала нефт изпод Средиземно море. Неугледната стоманена клетка ги изкачи до извисяващата се горе платформа и построената върху нея суперструктура.

Искариот излезе пръв, с двамата си огромни телохранители от двете страни.

Томи и Елизабет го последваха.

Томи беше очаквал да види някаква стара индустриална обстановка. Дори отдолу суперструктурата изглеждаше като стоманен бак на някакъв стар платноходен кораб. Но сега имаше чувството, че се е озовал на мостика на „Наутилус“ на капитан Немо. Помещението представляваше изтънчена комбинация от стомана и дърво, стъкло и месинг, семпло и същевременно елегантно.

Точно срещу асансьора имаше високи прозорци, завършващи с арка като прозорците на готическите катедрали. Най-крайните бяха дори с витражи, изобразяващи риболовни сцени: мъже с мрежи и малки лодки с бели платна. От останалите прозорци се откриваше зашеметяваща гледка към морето. Лунните лъчи осветяваха черните вълни със снежнобели гребени и тънките сребристи облаци.

Нужно беше усилие да откъснеш погледа си от тази гледка. Дебел червен килим покриваше пода, само по ъглите се виждаше полиран паркет. Стоманените греди на тавана бяха боядисани в черно, а нитовете бяха с цвета на мед. На тавана също имаше прозорец със стъклопис, изобразяващ летящи морски птици — чайки, пеликани, чапли. А центъра се рееше бял гълъб с изумрудени очи.

Томи се препъна, когато си спомни ранения гълъб, който се бе опитал да спаси в Масада. Искариот го подхвана и го задържа на крака, като също погледна към прозореца. После погледна отново Томи, а в сребристите му очи проблесна любопитство.

- Ръцете ти са студени - каза Искариот. - Наредих да запалят огъня.

Томи кимна, но установи, че му е трудно да накара краката си да се раздвижат.

Останалата част от помещението бе заета от кожени кресла и меки канапета с медни нитове. Имаше също витрини и маси с месингови секстанти, стари телескопи и голяма корабна камбана. Пред централния прозорец се мъдреше дори щурвал от дърво и месинг, несъмнено истинска антика. На стената над същия прозорец висеше стара котва, покрита със зелен меден окис.

„Този тип сигурно обича да лови риба'" - помисли си Томи.

Изгледа косо Искариот.

„Юда“ - напомни си той, колкото и невъзможно да му се струваше. Но пък след всичко преживяно напоследък защо не, по дяволите?

Елизабет докосна ръката му.

- Трепериш. Ела при огъня.

Томи се остави да го отведат до креслата пред камината. От двете ѝ страни се издигаха книжни шкафове, стигащи до тавана - толкова високи, че човек трябваше да се катери на стълба на колела, за да стигне до горните рафтове. Майка му щеше да хареса страшно това място, така топло и уютно, пълно с книги.

- Сядай - нареди Елизабет, след като стигнаха тапицираното кресло, и го придърпа по-близо до огъня, демонстрирайки неволно силата си.

Томи се отпусна в креслото и се загледа в пламъците и железните подпори за дървата, оформени като танцуващи на опашките си делфини. Миришеше на пушек и обстановката изведнъж му напомни за ски излетите, които бе правил с родителите си, преди да се разболее.

Над полицата на камината имаше триптих с три карти. Томи се наведе напред и потри длани над пращящия огън. Средната карта показваше съвременния свят, но бе начертана в старомоден стил, с дребни надписи на ръка. Картата отляво изглеждаше древна - огромни части от света липсваха. Картата отдясно имаше дата 1502 г. и показваше края на Северна Америка, оцветен в зелено, както и малка част от Южна Америка.

Елизабет се вгледа в нея и каза тихо:

- Така изглеждаше светът, когато бях на твоите години.

Томи посочи централната карта.

- А ето как изглежда сега. Картографирали сме го дори от космоса.

- От космоса ли? — изненада се тя, все едно не знаеше какво значи това?

- От небето. Имаме спътници. Машини. Обикалят между Земята и Луната.

Сивите ѝ очи се разшириха.

- Нима човекът е стигнал толкова далеч?

- До Луната и обратно - каза присъединилият се към тях Искариот. — Човечеството изпрати устройства, които пълзят по повърхността на Марс и пътешестват отвъд пределите на Слънчевата система.

Елизабет опря ръка на облегалката на креслото на Томи, за да запази равновесие.

- Имам страшно много за учене — каза съкрушено след малко.

Томи докосна студената ѝ ръка.

- Ще ти помагам.

Пръстите ѝ стиснаха неговите — отначало прекалено силно, заплашвайки да строшат костите му, но после тя успя да овладее силата си.

- Ще съм ти много благодарна.

- Преди това обаче Томас трябва да си почива, да яде и да възстанови силите си - каза Искариот.

Ръката на Елизабет отново го стисна малко по-силно.

- А после?

- После, на сутринта, ще срещне съдбата си. Както трябва да направим всички накрая.

По гръбнака на Томи пробягаха ледени тръпки, които огънят не бе в състояние да прогони.

„Каква съдба?“

Един от хората на Искариот влезе с поднос. Томи се размърда от вида и аромата на хамбургер, пържени картофи и шоколадов шейк.

- Реших, че подобно меню ще ти хареса — каза Искариот, докато мъжът оставяше подноса на масичката до Томи. — Нахрани се добре. Утрешният ден ще е дълъг.

Томи погледна подноса и си спомни предупреждението на Елизабет.

„Яж, за да си силен“.

Знаеше, че ще му трябват всичките му сили, за да избяга.

03:32

Елизабет се настани в креслото срещу хранещото се момче и приближи длани към приятната топлина. Истинският огън топлеше така, както не можеше да я стопли никое модерно устройство. Тя затвори очи и остави тялото си да пие тази топлина, като си представяше горещ летен ден.

Стоплена и наскоро нахранена, би трябвало да се чувства доволна — но не беше.

„Тук не съм в безопасност. И момчето също“.

Беше изненадана колко много я тормози последното. Искариот имаше планове и за двамата и тя започваше да подозира, че той няма да се отнесе с нея по-мило, отколкото се бяха отнесли сангвинистите.

Раздвижи наранения си глезен. Беше се възстановил достатъчно, че да не я забави, ако се наложи да бяга. Ами момчето? Загледа се в Томи. Обноските му бяха ужасяващи - поглъщаше лакомо всичко на подноса. Миризмата на печено месо и пържено олио я отвращаваше, но тя не го показа. Знаеше, че апетитът на момчето до голяма степен е подчинен на същата цел като нейната - да запази силите си, да е готов за бягство.

„Но дали ще се отвори такава възможност?“

Искариот ги наблюдаваше като гладен ястреб, макар че също се хранеше — кървавочервен бифтек и зеленчуци в масло. Използваше сребърна вилица и нож, на които имаше изображение на котва.

Томи най-сетне въздъхна доволно и се облегна в креслото си.

Елизабет загледа младото му лице. На бузите му отново се появи цвят. Дори тя беше поразена от скоростта, с която се възстановяваше момчето. Храната определено му вля сили.

- Не мога повече - заяви той и се оригна в шепа.

Оригването премина в дълга прозявка.

- Няма да е зле да си починеш - каза Искариот. - Утре трябва да станем преди зазоряване.

Умореният поглед на Томи срещна нейния. Личеше си, че не знае как да отговори.

Тя му кимна едва забележимо.

Сега не беше моментът да противоречат на новия си похитител.

- Добре - каза той, изправи се и се протегна.

Искариот се обърна към Хенрик и нареди:

- Заведи момчето в стаята за гости и му дай чисти дрехи.

Томи погледна изцапания си със засъхнала кръв анцуг. Да, определено му трябваха нови дрехи.

Примирен, Томи тръгна след Хенрик, но не и преди да хвърли тревожен поглед към Елизабет. Замлъкналото ѝ сърце се сви.

След като момчето излезе, Искариот се премести на канапето до креслото ѝ и каза:

- Малко сън ще му се отрази добре. - Погледна я със сребристосините си очи. — Но вие имате много въпроси към мен. Въпроси, които е по-добре да бъдат зададени и на които да се отговори в отсъствието на момчето.

Тя отпусна ръце в скута си и реши да започне с миналото, преди да премине към настоящето и бъдещето.

- Бих искала да знам повече за съдбата на фамилията ми.

Той кимна и в продължение на няколко дълги и мъчителни минути ѝ разказа историята на децата ѝ и на техните деца, за бракове, раждания и смърт. Разказът беше предимно трагичен, за един низвергнат род, огромен гоблен, изтъкан от нишките на греховете ѝ.

„Това е моето наследство“.

Тя се държеше стоически и запомняше думите му. Батори не даваха израз на болката си. Много пъти беше казвала това на децата си, дори когато искаше да ги прегърне и да избърше сълзите им. Но тя не се беше научила от майка си как да утешава, не научи и децата си. Тази сила ѝ струваше скъпо, но също така я беше спасила.

- Но вие сте любопитна за модерния свят, нали? - попита той, след като приключи с описанието на потомците ѝ.

- Така е - каза тя. - Но ми е по-любопитна ролята ми в този нов свят.

- Предполагам, че искате да знаете и ролята на момчето.

Тя сви рамене, без да признава нищо. Позволи си в думите ѝ да прозвучи малко сарказъм.

- Що за чудовище трябва да съм, че да не се интересувам от такова силно момче?

- Що за чудовище, наистина. — На устните му заигра едва доловима усмивка.

Елизабет разчете доволното му изражение, остави го да повярва, че наистина е чудовище, на което изобщо не му пука за момчето. Наистина беше такова чудовище - бе убила много деца съвсем малко по-големи от Томас. Но към него изпитваше странно родство, а роднините бяха свещени за нея.

Искариот я изгледа твърдо.

- Вашата роля, скъпа графиньо Батори, е най-вече да го държите спокоен и послушен.

„Значи трябва да се правя на бавачка“.

Помъчи се да скрие раздразнението си.

- Какво смятате да правите с него, че се нуждаете от подобни успокояващи услуги?

- Призори той ще отплава обратно към брега, към руините на Куме. Там ще намери съдбата си — участ, срещу която може да поиска да се бори. И въпреки че е невъзможно да избяга, ще му бъде само по-тежко, ако се съпротивлява.

Елизабет се загледа в пламъците.

„Руините на Куме“.

В нея отекна акордът на спомен от времето, когато бе чела древните произведения на Вергилий и историите на Европа, които бяха задължителни за всеки истински благородник. В Куме навремето живяла прочута пророчица, сибила, предрекла раждането на Христос. По времето на Елизабет мястото се бе превърнало в руини, градските стени бяха отдавна разрушени.

Но имаше и нещо друго, някаква друга история за Куме. Страхът я загложди отвътре, но Елизабет не му даде израз.

- Каква е участта на момчето в Куме? - попита тя.

„И каква е моята?“

- Той е Първият ангел - напомни й Юда. - А вие сте Жената на Познанието. Заедно ще изковем съдбата, наложена ми от Христос — да го върна в неговия свят, да възвестя Съдния ден за всички.

Тя си спомни как Искариот бе споменал за високата си цел.

- Възнамерявате да отприщите Армагедон. Но как?

Той само се усмихна и не отговори.

Елизабет обаче си спомни последния детайл за Куме. Според римската легенда тронът на сибилата криел входа към подземния свят.

Самите порти на Ада.

35.

20 декември, 04:14

Неапол, Италия

Кардинал Бернар вървеше през почти пустото летище край Неапол. Поставените в ниши лампи хвърляха върху малцината пътници в ранния час синкава светлина, от която те приличаха на болни. Никой не му обърна внимание, докато прекосяваше бързо залата за пристигащи. Беше сменил официалната си алена роба с модерен тъмносин костюм.

Не беше дошъл в Неапол като кардинал или бизнесмен, а като воин.

Под коприната на костюма носеше броня.

Заради къртицата в ордена беше дошъл тук тайно: измъкна се от Ватикана през дълъг неизползван тунел и излезе в среднощните улици на Рим, където се смеси с тълпата. Качи се на редовен пътнически полет вместо на частния самолет, като използва фалшиви документи. Носеше куфар с два комплекта броня.

При изхода на летището веднага разпозна Ерин и Джордан - чу характерните удари на сърцата им още преди те да минат през стъклената врата.

Рун и Кристиан бяха от двете им страни.

Джордан стигна пръв до него с енергичната си крачка.

- Радвам се да ви видя, кардинале.

- Сега съм просто Бернар. — Той се огледа, бутна куфара към Рун и посочи близката тоалетна. - Преоблечете се. Скрийте бронята под дрехите си.

След като двамата се махнаха, Бернар стисна ръката на Джордан и усети топлината на дланта му - почти трескава, сякаш имаше температура.

- Добре ли сте?

- Направо фантастично, като се има предвид, че неотдавна се върнах от оня свят.

Бернар забеляза в поведението му леко колебание. Джордан явно спестяваше нещо, но Бернар предпочете да не задълбава.

- Радвам се, че сте в безопасност... и съм ви благодарен за труда ви за разбиране на уникалната заплаха от пеперудите на Искариот.

Бернар още имаше проблем да приеме, че Юда Искариот ходи по света, че Христос е проклел предателя си с безкраен живот. Но заплахата, която представляваше той, не можеше да бъде отречена или пренебрегната.

- С повече време и по-добро оборудване можех да науча повече за творенията му — каза Джордан.

- И това би трябвало да е достатъчно. Времето ни изтича. Трябва да намерим Първия ангел и да го заведем при книгата.

В съзнанието му думите от Кървавото евангелие засияха като златни пламъци: „Тримата от пророчеството трябва да занесат книгата при Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света“.

Нищо друго нямаше значение.

- За да се случи това, първо трябва да открием къде Искариот е скрил момчето и да определим какво смята да прави с него — каза Ерин.

- И защо кучият син е дошъл тук с хлапето - добави Джордан.

Ерин кимна.

- Да, това също сигурно е важно.

Рун и Кристиан се върнаха. Расата им изглеждаха по-опънати над новата броня - устойчив на пробождане материал, предложен от Джордан като защита срещу жилата на пеперудите.

Бернар посочи към вратата.

- Наех хеликоптер, който да ни откара на координатите, на които Кристиан за последен път е засякъл графинята. Ще тръгнем на запад над морето по същия курс и ще потърсим следи.

Излязоха, качиха се в един микробус такси и потеглиха към съседното летище, където ги чакаше хеликоптерът. Машината беше боядисана в синьо и оранжево, със странно дълъг нос и скосени назад прозорци на просторната кабина.

Кристиан излезе от микробуса и подсвирна.

- Exa. AW-193.

- Можеш ли да управляваш хеликоптер? - попита Джордан.

- Летя на такива неща, откакто си бил пеленаче. - Той махна към машината. - Скачайте вътре.

Ерин се качи първа и рязко спря, когато видя дългата черна кутия, закрепена между седалките.

- Приготвих ковчег за графиня Батори - обясни Бернар. - Ако случайно се натъкнем на нея.

- Ще я вземем ли? - попита Джордан.

- Все още има вероятност тя да е Жената на Познанието - отвърна Бернар.

Кардиналът нямаше намерение да поема рискове.

Рун докосна ковчега. На лицето му се четеше мъка. Бернар беше чул доклада на Кристиан за това как Надя бе прерязала гърлото на жената, към която Рун несъмнено продължаваше да е дълбоко привързан.

Бернар трябваше да е нащрек за тази връзка.

04:44

Рун седна до Ерин, а Кристиан седна на пилотската седалка. Двигателят изрева и перките започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо. След секунди се издигнаха във въздуха и се понесоха към тъмните води на Средиземно море.

- Тук са продължили по вода! - извика Кристиан, когато стигнаха брега. - Изгубих сигнала на няколко километра западно от това място!

Рун впери поглед към тъмните вълни. Лунната светлина посребряваше гребените им.

Няколко минути летяха мълчаливо. Рун си представи как Искариот хвърля Елизабета в тъмното море, за да се отърве от нея.

- Точно тук сигналът прекъсна - извика Кристиан и направи бавен кръг над водата.

Всички гледаха надолу за следи от катастрофа или намеци къде се е дянала групата на Искариот.

- Трябва да погледнем картите на местните течения - каза Джордан. - Ако нещо е потънало или се е разбило тук, може да тръгнем по теченията. Но засега предлагам да продължим по първоначалната им траектория.

Кристиан зави и полетя на запад.

Рун продължи да претърсва вълните с острото си зрение.

Молеше се за надежда.

Молеше се за нея.

36.

20 декември, 05:06

Средиземно море

Юда стоеше в спалнята си, отново облечен след кратката едночасова дрямка. Чувстваше се освежен, изпълнен с надежда.

Оправи вратовръзката си, обърнат с гръб към голямото легло с балдахин, като гледаше отражението си в гигантския часовник, покриващ едната стена. Кристалната повърхност бе широка почти два и половина метра. Беше го измислил сам и го бе сглобявал, разглобявал и пак сглобявал в двайсет различни дома. Циферблатът също беше стъклен и разкриваше зъбните колела и предавки, изработени от месинг, мед и стомана. Юда обичаше да гледа как механизмите се движат, отброявайки безкрайния ход на живота му.

С внимателно движение спря часовника. Вече нямаше нужда от него. Животът му скоро щеше да свърши. След години в молитви за този момент най-сетне щеше да намери покой.

Почукване на вратата прекъсна мислите му и той извика:

- Влез!

Обърна се, докато Хенрик побутваше Първия ангел в стаята. До изгрева оставаха само два часа и Юда беше наредил да му доведат момчето.

Томи разтърка очи. Още беше сънен.

- Какво искате от мен?

- Само да поговорим.

Момчето изглеждаше така, сякаш предпочиташе да поспи още.

Юда го отведе до малкото си бюро. Имаше голям работен кабинет на друго място на платформата, но понякога предпочиташе тихата интимност на спалнята си.

- Двамата с теб, Томи, сме уникални на този свят.

- Какво искате да кажете?

Юда взе остър нож за писма и прободе дланта си. Потече кръв и той я избърса с кърпичка. Раната веднага се затвори и заздравя почти моментално.

- Аз съм безсмъртен, но не като графинята. Аз съм като теб. - За доказателство той хвана здраво ръката на момчето и долепи дланта му до гърдите си. - Усещаш ли ударите на сърцето ми?

Томи кимна, очевидно уплашен, но и заинтригуван.

- Подобно на теб, бях роден като обикновено момче. Бях прокълнат с безсмъртие, но бих искал да знам какво си направил ти, за да се заразиш със същото.

Юда бе чул в общи линии историята на момчето, но искаше да научи подробностите от първоизточника.

Томи подъвка колебливо долната си устна, но си личеше, че много му се иска да разбере в какво се е превърнал.

- Случи се в Израел - започна той и бавно разказа за екскурзията до Масада с родителите си, за земетресението и отровния газ.

Нищо от това не обясняваше дошлото изневиделица безсмъртие.

- Кажи ми какво се случи преди земетресението - подкани го Юда.

Момчето го погледна гузно.

- Аз... влязох в едно помещение, където не биваше да влизам. Знаех, че не бива. Но видях един бял гълъб на пода и ми се стори, че е ранен. Исках да го взема и да му помогна по някакъв начин.

Сърцето на Юда се разтуптя бясно.

- Гълъб със счупено крило ли?

- Откъде знаете? - Томи присви очи.

Юда се отпусна на бюрото си, замаян от спомена.

- Преди две хиляди години аз видях такъв гълъб. Когато бях момче.

Не беше смятал, че това е важно, и щеше да го забрави, ако не се беше случило на сутринта, когато срещна за първи път Христос. Тогава беше само на четиринайсет и двамата бързо се сприятелиха.

„Бях на същата възраст като Томи“ - внезапно осъзна той.

Вече си спомняше до най-малката подробност онова ранно утро - как улиците още тънеха в сенки, тъй като слънцето не се беше вдигнало, как вонеше отходният канал, как по небето още имаше звезди.

- И гълъбът, който видяхте, също ли беше със счупено крило? - попита момчето.

- Да. — Юда си помисли за призрачно белите му криле в нощта. Гълъбът беше единственото нещо, което се движеше по тъмната улица. - Влачеше крилото си по калните камъни. Вдигнах го.

Усети допира на перата по дланите си. Птицата лежеше кротко, положила глава на палеца на Юда, и се взираше в него с изумруденото си око.

- Опитахте ли да му помогнете? - попита Томи.

- Прекърших му врата.

Момчето отстъпи крачка назад и се опули.

- Просто така?

- Имаше плъхове и котки. Щяха да го разкъсат. Спасих го от мъките му. Беше проява на милост.

Въпреки това помнеше колко сломен се чувстваше след това. Побягна за утеха в храма, при баща си, който беше фарисей. Именно там видя Христос за първи път - момче на неговата възраст, което беше впечатлило баща му и мнозина други със словото си. След това двамата станаха приятели и рядко се разделяха.

До самия край.

„Сега трябва да поправя това“.

Момчето, гълъбът — всичко това бяха знаци, че е на прав път.

Заведе Томи до вратата и го предаде на Хенрик.

- Приготви го за заминаването.

След като Томи си отиде, Юда се върна на бюрото си и взе едно кристално блокче, което се побираше точно в шепата му. Това бе най-ценното му притежание. Беше го взел от сейфа на кабинета си и щеше да го върне там, преди да замине. Тази сутрин обаче се нуждаеше от окуражаване, искаше да почувства допира му и тежестта му в ръката си.

В блокчето имаше крехко кафяво листо, защитено през вековете от стъклото. Юда го вдигна към очите си и прочете думите, изсечени върху някога зелената повърхност с остър каменен нож.

Взе блокчето в двете си ръце и се замисли за жената, която бе написала тези думи, представи си блестящата ѝ тъмна кожа, очите, от които струеше покой. Подобно на него, тя разбираше истини, които не би могъл да разбере никой друг. Подобно на него, тя бе живяла много поколения и бе гледала как много приятели умират. Сама на земята, тя бе равна на него.

„Арела“.

Но обикновеното листо беше отбелязало края на най-добрия век от дългия му живот - онзи, който бе споделил с нея. Бяха на Крит, в къщата ѝ, гледаща към морето. Тя не обичаше да се отдалечава от морето. Юда се местеше с нея от Венеция в Александрия, после в Константинопол и други градове, гледащи към други вълни. Беше готов да живее навсякъде, само за да я види щастлива. Точно през това десетилетие тя бе поискала простота и спокойствие.

Затова той избра Крит.

Погледна през прозореца на спалнята си към тъмните вълни. От онези дни той също никога не се бе отдалечавал от морето. Но тогава беше гледал по-често нея, отколкото вечно променящата се вода. Онази нощ тя стоеше до прозорец с капаци, отворени към нощта.

Сега Юда открехна прозореца и вдиша соления въздух; спомни си звуците и ароматите на онази отдавна отминала нощ.

Гледаше от леглото как силуетът ѝ се движи на фона на звездното небе.

Миризмата на морето изпълваше спалнята заедно с тихия шепот на вълните по пясъка. Някъде наблизо сова извика мъжкия и той й отговори. Седмица по-рано бяха видели двете птици на клоните на една маслина: бяха колкото два събрани един върху друг юмрука.

- Чу ли совите ни? - попита тя и се обърна към него.

Лунната светлина блестеше по абаносовата ѝ коса, един непослушен кичур се спускаше върху лицето ѝ. Тя вдигна ръка да го махне. Хиляди пъти бе виждал този жест. Ръката ѝ обаче спря и тялото ѝ се скова по добре познатия му начин.

Юда сподави ругатнята си и бързо стана.

Приближи я и видя, че прекрасните ѝ очи са пусти.

Това също беше познато.

Пророчествата щяха да се излеят от нея. Всеки път мразеше тези моменти, защото в това състояние тя бе недостижима за него и за самата себе си, понесена от вълните на времето, на които никой не можеше да устои.

Както обикновено, последва инструкциите ѝ. Извади свежи листа от тръстиковата кошница в ъгъла и ги сложи в топлата ѝ лява ръка. Всеки ден тя събираше листа за тази цел, макар че пророчествата идваха само веднъж или два пъти годишно.

Сгъна пръстите на дясната ѝ ръка около древния каменен нож.

После я остави сама.

Стоеше мълчаливо на стража пред вратата. Понякога виденията ѝ траеха само минути, друг път часове. Независимо от продължителността им тя не биваше да бъде прекъсвана.

За щастие тази нощ ѝ се размина леко.

Само след минута тя дойде на себе си и го повика.

Когато влезе в стаята, тя лежеше на леглото, свита на кълбо. Той я взе в обятията си и погали дългата ѝ гъста коса. Тя скри лице в гърдите му и заплака. Той я залюля леко и изчака бурята да отмине. Благоразумно не попита каква е причината за мъката ѝ. Това бе проклятие, което трябваше да понася сама.

Обикновено листата с пророчествата ѝ лежаха пръснати на пода и той ги събираше, докато тя спеше, и ги изгаряше в огъня.

Точно това искаше тя, умоляваше го да го направи. Беше му казала, че дарът ѝ никога не е довел до добро. Пророчествата бяха просто несигурни сенки, но въпреки това бяха карали много хора да се опитат да ги осъществят насила, често с ужасни последици.

Въпреки това той тайно четеше всяко листо, преди да го изгори, записваше много от думите ѝ и дори рисунките ѝ в дебел кожен дневник, който използваше за домакинските сметки. Тя никога не отваряше тази книга, никога не се интересуваше от финансовите подробности.

Тя му вярваше.

Тази нощ, след като дишането ѝ се успокои и стана равномерно, той се освободи от прегръдката ѝ и стана, за да вземе единственото листо досами огъня.

Този път имаше само едно пророчество.

Листът беше еластичен под пръстите му. До носа му достигна аромат на зелени дървета. Надрасканите фрази го приканваха. Той доближи листото до пламъците и прочете думите, надраскани в неравни редове по него.

„ След като Неговите думи, изписани с кръв, бъдат взети от каменния им затвор, онзи, който Го отне от този свят, ще Го върне обратно, като даде начало на ера на огън и кръвопролитие, хвърляйки покров над земята и всичките ѝ създания

Без да може да повярва на очите си, той прокара треперещ пръст по всяка дума. Прочете ги отново и отново, като му се искаше значението им да не беше така очевидно. Вече знаеше, че Христос е написал евангелие със собствената си кръв и го е затворил в камък. През изминалия век Юда бе записвал и други свързани с тази книга пророчества, но не ги беше смятал за важни. Никога не бе помислял, че пророчествата й могат да засягат него, докато не прочете думите „онзи, който Го отне от този свят”.

Това можеше да е само онзи, който бе предал Христос.

Всички други, свързани със смъртта на Иисус, отдавна се бяха превърнали в прах. Юда обаче беше все още жив. Той бе запазен за определена цел.

За тази цел.

Толкова малко думи, но всяка потвърждаваше най- лошите му страхове относно проклятието. След като изгубеното евангелие бъдеше открито, Юда трябваше да намери начин да върне Христос. За целта работата му бе да сложи началото на края на дните - време на кръв и огън.

Шумоленето на завивки го накара да се обърне. Тя се надигна, прекрасна на светлината на огъня, както бе на всяка светлина.

Погледът ѝ се спря върху ръцете му.

- Прочете ли го?

Той се извърна, но усети как погледът ѝ го изгаря.

- Всичките ли си чел? - попита тя.

Не можеше да я лъже. Обърна се към нея.

- Исках да ги запазя, ако случайно промениш решението си, така че дарът ти да не бъде изгубен за света.

- Дар? Това не е дар. И аз решавам какво да правя с тях. Вярвах, че си единственият на този свят, който ще разбере това.

- Мислех си, че ти служа.

- Как? Кога? Цели сто години си ме предавал.

Сълзите ѝ заблестяха на светлината на огъня.

Тя избърса гладката си буза с опакото на ръката си. Беше потъпквал най-дълбоките ѝ желания, отново и отново. Юда прочете в очите ѝ, че няма да има прошка за постъпката му.

- Направих го за теб - прошепна той.

- За мен? — Гласът ѝ стана по-твърд. — А не заради собственото си любопитство?

Той нямаше отговор на този въпрос и затова зададе друг. Вдигна листото.

- Колко? Колко време остава до сбъдването на пророчеството ?

- Това е само пророчество. - Лицето ѝ бе като чиста дъска, на която не можеше да се прочете нищо. - Една възможна сянка от бъдещето. Не е нищо сигурно, нито необходгшо.

- Това ще се случи - настоя той.

Беше разбрал истината в мига, когато прочете думите ѝ.

Той беше предал Иисус.

А сега трябваше да предаде света на човека.

- Не можеш да знаеш това. — Тя прекоси стаята и застана пред него. — Не бива да вършиш това тъмно дело само заради думите ми. Нищо на този свят не е определено. Подобно на всички хора, ти си дарен от Бог със свободна воля.

- Волята ми е без значение. Трябва да намеря евангелието на Христос. Трябва да сложа началото на тези събития.

- Пророчеството не може да бъде осъществено насипа. - В гласа ѝ се надигна необичаен за нея гняв. - Въпреки цялата си арогантност би трябвало да го знаеш.

Той вдигна отново листото. Беше ядосан също като нея.

- Виждам това. Зная това. Трябва да вършим онова, за което сме създадени. Аз съм предател. Ти си пророчица. Нима не си проявила неподчинение към Бог, като не си споделила пророчеството си за предателството на Луцифер? Нима не си била прокудена заради това? А сега се опитваш да не Му се подчиниш отново!

Поразена, тя впери поглед в него. Юда знаеше, че е изказал на глас най-големия ѝ страх, и му се прииска да може да си върне думите назад.

В ясните ѝ очи блеснаха сълзи, но тя примигна и ги махна. Извърна се, вдигна качулката, за да скрие лицето си, и изтича навън в звездната нощ.

Той я зачака да се върне, след като гневът ѝ се уталожи, да го замоли за прошка. Но когато дойде утрото и слънцето изгря, тя не се беше върнала и той разбра, че няма да се върне никога.

Вдиша дълбоко нощния въздух. Спомняше си и най-малката подробност.

След като Арела го остави, той замина за Европа, където години наред проучваше слуховете за изгубеното евангелие на Христос. Научи за друго свързано с книгата пророчество, в което се говореше за свещено трио.

Затова започна да издирва и него.

Една есенна вечер, следвайки слух сред сангви- нистите, намери графиня Елизабет Батори - образованата жена, омъжена за могъщ воин и свързана с рицар на Христа.

Подобно на Църквата, той си помисли, че тези тримата трябва да са предреченото трио - докато отец Корза не превърна графинята в стригой и след това тя бе убита, поне според твърденията.

Юда обаче остана убеден в силата на фамилията Батори. Всяко поколение избираше по една жена от рода, която да обучава и защитава, като правеше кръвта ѝ отровна за стригои, за да е сигурен, че тя никога няма да бъде превърната като предшественичката си.

Повечето жени му бяха служили добре, докато родовата линия не прекъсна с Батори Дарабонт. Но междувременно евангелието на Христос вече бе върнато на света, за да оповести онова, което трябва да направи Юда.

Той вдигна стъкления блок и прочете думите.

„Онзи, който Го отне от този свят, ще Го върне обратно, като даде начало на ера на огън и кръвопролитие, хвърляйки покров над земята и всичките й създания“.

Най-сетне времето беше настъпило.

37.

20 декември, 05:22

Средиземно море

Томи трепереше на вятъра, който духаше на откритата платформа. Взираше се в сребристия хеликоптер на площадката. Беше със затъмнени прозорци и голяма радарна установка на носа. Ако се съдеше по издължените му линии и необичайната форма, беше направен по поръчка и много скъп. До него стоеше пилот с черен костюм, шлем и ръкавици.

Не се виждаше никаква открита кожа, което означаваше, че вероятно пилотът е като Елизабет и Алексей.

Стригой.

Елизабет стоеше до него. Макар че до изгрева имаше два часа, тя също бе облечена от глава до пети. Носеше високи ботуши, черни панталони, туника с дълги ръкави И ръкавици, както и воал, който покриваше лицето ѝ. Беше оставила цепка за очите, но имаше и слънчеви очила, които щеше да сложи по зазоряване.

Искариот махна към машината и каза:

- Всички да се качват.

Томи нямаше друг избор освен да се наведе под развъртащите се перки и да се качи в хеликоптера. Изпълни го трепет. Къде го водеха? Спомни си приказките на Искариот за съдбата. Нещо му подсказваше, че онова, което предстои, няма да му хареса.

Докато си закопчаваше колана, забеляза, че Елизабет се суети с ремъците за раменете и кръста, и я попита:

- Да ти помогна ли?

- По-трудно е, отколкото да впрегнеш коне в каруца - каза тя, но все пак се справи и се закопча до него.

Искариот каза нещо на пилота, качи се заедно с едрите си телохранители и когато затвори вратата, кабината потъна в мрак. През прозорците не влизаше никаква светлина и Томи не можеше да вижда. Изпита облекчение, когато лампите светнаха.

Елизабет бавно свали воала и слънчевите очила.

Искариот им подаде тежки безжични слушалки.

Томи си ги сложи. Елизабет последва примера му, като наблюдаваше всяко негово движение.

Ревът на двигателя се засили и хеликоптерът рязко се издигна. Поради липсата на видимост Томи съдеше колко високо се издигат по състоянието на стомаха си.

Предното стъкло също беше черно. Как пилотът виждаше накъде лети?

Искариот забеляза накъде гледа и гласът му прозвуча в слушалките:

- На носа на хеликоптера има цифрова камера. Дай да ти покажа.

Пресегна се през скута на Томи и щракна един ключ при облегалката за ръката. Пред Томи оживя монитор и показа осветените от луната вълни и чистия хоризонт.

- До дясната ти ръка има джойстик - каза Искариот. - С него можеш да движиш камерата.

Томи завъртя джойстика в кръг и картината на монитора се завъртя на 360 градуса. Навсякъде имаше само вода и море. Зад хеликоптера трепкащите светлини на нефтената платформа се смаляваха все повече и повече. Докато завърташе камерата отново напред, той забеляза над водата малки светлини, движеха се към тях.

Друг хеликоптер.

Искариот се поизправи, после се наведе напред към пилота.

- Кой е това?

- Не знам - отвърна пилотът. - Проверих ги с уредите за нощно виждане. По корпуса няма отличителни знаци, но прилича на чартърен полет. Може да са туристи.

- Преди изгрев-слънце? - подигравателно отвърна Искариот. — Приближи ги.

Хеликоптерът им се спусна и пое по курс на прехващане към другата машина.

Искариот бутна ръката на Томи от джойстика, натисна някакво копче и образът стана по-ярък, в степени на сивото.

Нощно виждане.

Картината внезапно се увеличи към предното стъкло на другия хеликоптер.

Томи успя да различи лицето на пилота. Помнеше го от ледения лабиринт.

Шокът от разпознаването бързо се смени с надежда. Това бе един от свещениците, които го бяха освободили от леда.

„Намериха ме!"

Не знаеше как, но и не му пукаше.

„Може би ще успеят да ме спасят... да ни спасят“.

Погледна към Елизабет, която също се взираше в екрана. Тя се усмихна с половин уста, сякаш не можеше да се сдържи, и каза:

- Сангвинистите са ни проследили.

Бузите на Искариот почервеняха и той гневно нареди:

- Свали ги!

В ъгъла на екрана се появи жълта икона с четири ракети.

Под нея имаше една-единствена дума.

Хелфайър

Адски гадно.

Томи долови бръмчене под седалката си. Представи си как се отваря люк и от него се спуска ракетна установка.

Една от жълтите ракети на екрана стана червена.

„Опа...“

05:35

Долепила лице до прозореца, Ерин гледаше как хеликоптерът се спуска към тях. По-рано го бяха забелязали как се издига като прашинка от една нефтена платформа в далечината. Изглежда, се беше насочил към брега и щяха да се разминат на голямо разстояние, но изведнъж той зави към тях, явно за да ги разгледа по-добре.

Джордан бе предположил, че охраната на платформата е решила да провери приближаващия неизвестен хеликоптер. Времената бяха подозрителни.

Внезапно хеликоптерът се спусна право към тях.

От корема му избълва дим и проблесна огън.

- Ракета! - изкрещя Кристиан от пилотската седалка и насочи хеликоптера надолу.

Ерин отлетя назад. Пронизителен писък раздра нощта, заглушавайки рева на двигателите. Машината се наклони надясно и в същия миг покрай левия плъзгач профуча нещо, оставяйки димна следа.

Секунда по-късно в морето зад тях проехтя експлозия и ударната вълна разтърси хеликоптера. В небето се вдигна стълб от вода и дим.

Кристиан моментално пикира, за да се изплъзне от другия хеликоптер, но в сравнение с подвижния убиец, който ги следваше по петите, машината им беше като тромав тлъст бръмбар.

Черните вълни се приближаваха бързо.

Ерин пое дъх през зъби. Джордан я беше стиснал за ръката.

Хеликоптерът им изравни на сантиметри от вълните и полетя ниско и бързо над водата. Ерин проточи врат и видя преследвача. Той зави, спускайки се странично към морето, а после се понесе към тях, като летеше малко по-високо.

Нямаше начин да му избягат.

- Ще опитам да стигна платформата! - извика Кристиан. - Ще я използвам като прикритие.

- Видях още три ракети в установката, докато прелиташе над нас — извика му в отговор Джордан.

„Още три шанса да ни убие“.

Кристиан се бореше с лоста за управление, сякаш той беше оживял. Хеликоптерът летеше на зигзаг към нефтената платформа. Втора димна диря профуча отдясно и ракетата избухна в морето, хвърляйки вълна от пушек и вода върху тях.

„Още два шанса...“

Нефтената платформа се извисяваше пред тях подобно на някакъв осветен небостъргач, стърчащ от морето.

Ерин си позволи миг надежда.

И тогава Природата ги зашлеви.

Една по-висока вълна закачи плъзгачите и хеликоптерът се разтърси и разклати като въжеиграч, който всеки момент ще изгуби равновесие. За един смразяващ миг Ерин си помисли, че ще се забият в морето, но после машината се издигна над вълните.

Ерин въздъхна дълбоко.

- Дръжте се! - изрева Кристиан.

Гърлото ѝ се стегна — разбираше, че са изгубили твърде много скорост. Нямаше начин да се измъкнат от следващата ракета. Ерин погледна Джордан в очите, а Кристиан отново ги насочи надолу, като този път явно възнамеряваше нарочно да потопи плъзгачите във водата.

Предпазните ремъци се впиха в Ерин, когато тялото ѝ продължи напред по инерция. Хеликоптерът едва не заби нос във водата.

Ракетата прелетя под вдигнатата опашка и експлодира под тях.

От двете страни на хеликоптера разцъфна огнено кълбо и пламъците лумнаха покрай прозорците. Светът се завъртя в зашеметяваща бъркотия от дим, огън и вода и хеликоптерът полегна странично във вълните. В тъмната кабина започна да влиза черен пушек.

Хеликоптерът се задържа на повърхността още миг.

След което потъна.

05:37

Юда гледаше останките и растящото черно петно в тъмната вода. Хеликоптерът им увисна във въздуха и пилотът бавно го завъртя, като оглеждаше за оцелели. После попита:

- Сър?

Юда прецени шансовете онези да са оцелели. Като че ли ракетата бе улучила опашката. Нищо не би могло да оцелее при такова пряко попадение - дори сангвинистите не бяха в състояние да се възстановят, след като телата им са нарязани от парчета разкъсан метал.

„Освен това няма абсолютно никакво значение“ - помисли си той, като погледна платинения си „Ролекс Яхт Мастър“.

Дори да имаше оцелели, те вече не можеха да го спрат. До изгрева оставаха по-малко от два часа. Дори да бяха оцелели, сангвинистите нямаше да успеят да го настигнат.

И все пак...

- Свържи се с персонала на платформата - нареди той. - Да претърсят и да наблюдават.

- Слушам, сър.

- После продължи към брега.

Юда погледна пребледнялото момче.

„Вече никой не може да те спаси“.

38.

20 декември, 05:38

Средиземно море

Ерин се разтърси от раздираща кашлица. Усети вкуса на кръв, надуши дим. Джордан стискаше здраво ръката .

„Живи сме — но колко още?“

Водата зад прозорците кипеше, а хеликоптерът продължаваше да потъва в студената бездна. Лампички хвърляха алени отблясъци в кабината. Водата бавно пълнеше долната половина.

Рун се надигна и тръгна напред с Бернар към Кристиан, който се беше отпуснал безжизнено на ремъците. Двамата се помъчиха да го освободят.

Ерин последва примера им и се зае със закопчалката на коланите, която, за щастие, работеше. Джордан направи същото и включи фенерче. Опря длан в прозореца.

„Колко дълбоко сме потънали?“

Водата отвън беше черна като петрол.

Джордан се дръпна, когато Рун дойде при тях, понесъл Кристиан за ръцете. Бернар държеше краката му. Лицето на младия сангвинист бе цялото в кръв.

Жив ли беше?

Джордан посочи прозореца.

- Трябва да се махаме. Рун, имаш ли достатъчно сила да счупиш прозореца?

- Мисля, че да.

- Не! - извика Ерин. - Не знаем колко сме дълбоко. Налягането може да ни смаже. А и дори да счупим прозореца, едва ли ще стигнем до повърхността, като задържим дъха си.

Джордан се намръщи.

- Трябва да опитаме. Ако не направим нищо, удавянето ни е в кърпа вързано.

Рун кимна и каза:

- Джордан е прав. Ще направя всичко по силите си да ви защитя и да ви изкарам на повърхността. Бернар може да носи сам тялото на Кристиан.

Ерин скръсти ръце на гърдите си и погледна надигащата се вода, която вече стигаше до средата на кабината. Знаеше, че те грешат. Огледа се и извика:

- Чакайте! Има и друг начин!

Джордан я погледна.

- Няма да ви хареса - рече тя.

- Какво? — остро попита Джордан.

Тя посочи дългия сандък под водата. Бернар го беше взел за графинята.

- Може да ни послужи като спасителна капсула.

Джордан стисна зъби. Определено не му харесваше идеята надеждата им за оцеляване да зависи от ковчег. Въпреки това кимна. Тя беше права.

Рун бързо свали ремъците, които държаха големия пластмасов сандък за пода, и той моментално изплава.

- Би трябвало да ни предпази от налягането - каза Ерин. - И би трябвало има достатъчно въздух, за да стигнем до повърхността.

- Прекалено много „би трябвало“ - отбеляза Джордан.

По-добра възможност обаче нямаха.

Рун вдигна капака. Джордан влезе пръв и легна по гръб. Вдигна ръце, сякаш приканваше Ерин в леглото. Тя влезе в ковчега и той я прегърна.

Рун затвори капака и двамата потънаха в пълен мрак. Ерин чу как закопчалките изщракаха. Съсредоточи се върху ударите на сърцето на Джордан, които отекваха в нея през гръдния му кош. Тялото му направо гореше под мокрите дрехи след леденостудената вода. Тя се размърда и забеляза, че лявата му ръка е по-гореща от дясната.

Преди да успее да се замисли върху това, Рун тупна ковчега отстрани — може би ги предупреждаваше да са готови.

Джордан придърпа главата ѝ на гърдите си.

- Доста ще друса.

Ерин чу трясък и плътен удар, когато водата нахлу и запрати ковчега в другия край на кабината. Тя се претърколи и се удари в стената. Сякаш някакво огромно куче държеше сандъка в зъбите си и тръскаше глава. Ерин стисна зъби, за да не извика.

Джордан я прегърна още по-силно и каза в ухото ѝ:

- Държа те.

„Но кой държи нас?“

05:42

Рун се бореше с водата, за да изкара ковчега през разбития прозорец. Ковчегът не помръдваше - една от дръжките се беше заклещила за някакво изкривено парче метал.

Погледна навън и видя Бернар да плува нагоре в тъмните води: риташе ритмично с крака и държеше в прегръдката си отпуснатото тяло на Кристиан. Мъкнеше и ненадут спасителен сал, завързан за въже на кръста му.

Останал сам, Рун опря крака от двете страни на ковчега и намери опора в корпуса на хеликоптера, който продължаваше да потъва.

Дръпна с всичка сила и видя как дръжката се отскубна. Уплаши се, че сандъкът може да се отвори, и си представи как водата нахлува вътре и удавя Ерин и Джордан.

Заслуша се в уплашения ритъм на сърцата им - биеха като тимпани.

Не можеше да ги предаде.

Задърпа отново. Миналите провали му даваха сила. Нямаше да ги повтаря отново.

Накрая ковчегът се освободи - толкова внезапно, че Рун го изпусна.

Обърна се във водата и загледа как сандъкът се носи нагоре - бавно, твърде бавно. Заплува нагоре и се намести под него. Забута отдолу спасителната капсула, като се ориентираше по едва доловимата светлина на далечната луна.

Повърхността изглеждаше невъзможно далеч и я виждаше единствено благодарение на свръхестественото си зрение. Знаеше, че в ковчега има съвсем малко въздух, при това примесен с пушека в кабината.

Трябваше да побърза.

През цялото време се вслушваше в туптенето на сърцата им - различни, но въпреки това звучащи в хармония. Замоли се тихият им хор да не спре, докато не стигнат повърхността.

05:45

Джордан усети как спасителната им капсула изскача на повърхността. Постоянното им движение нагоре изведнъж спря и стомахът му сякаш се заклатушка в ритъм с морето зад стените на затвора им. Секунди по-късно закопчалките отново изщракаха и капакът рязко се вдигна.

Докато се полюшваха на повърхността, Джордан вдиша дълбоко чистия солен въздух и се наслади на допира на тялото на Ерин до своето. Тя обаче потръпна. Джордан я погали по гърба, за да пропъди страха ѝ. През цялото време беше усещал как тялото ѝ се бори с паниката.

Рун се хвана за ковчега и главата му се появи над ръба.

- Добре ли сте?

Джордан кимна.

- Благодаря за возенето.

Ерин се изкиска, по-скоро от нервно облекчение, отколкото на остроумието му. Независимо от всичко това бе най-хубавият звук, който бе чувал от много време. Тя се опря на него и се надигна.

Рун посочи наляво.

- Бернар наду спасителния сал. Ще ви избутам до него.

Тъмната глава на свещеника се подаваше и скриваше като на тюлен, когато ги забута към сала, който приличаше на яркожълта вафла във водата. Бернар беше положил тялото на Кристиан върху него - черно петно на светлия фон.

Рун се тревожеше за новия си приятел.

Вече бяха загинали твърде много сангвинисти.

Огледа хоризонта, но явно другият хеликоптер отдавна бе отлетял.

Това обаче не означаваше, че са сами.

До тях достигна рев на двигател. Джордан погледна зад сала към носещата се към тях светлина, която подскачаше на вълните. Понтонна лодка „Зодиак“. Несъмнено идваше от извисяващата се в далечината нефтена платформа.

Същата, от която бе излетял атакувалият ги хеликоптер.

Лошо.

- Рун! - извика Джордан; свещеникът бе твърде ниско, за да може да види. - Имаме си компания!

Дори да имаше зрънце надежда, че хората в лодката са приятелски настроени, тя бързо беше разсеяна от разнеслите се изстрели. Куршумите избродираха тъмната вода и се насочиха към по-голямата и по-ярка мишена.

Бернар скочи от сала и изчезна под водата, като изостави Кристиан.

Означаваше ли това, че младият сангвинист вече е мъртъв?

Рун спря да ги бута и каза:

- Оставете ги на Бернар. Но все пак трябва да сме по-малка мишена...

И без никакво предупреждение преобърна ковчега и ги изсипа в студеното море. Макар Джорадан да разбираше необходимостта от постъпката му, това никак не му хареса. Той изплю солена вода, когато изскочи на повърхността, и забърза към Ерин - тя не беше добър плувец.

Стигна до нея с две-три загребвания. В очите ѝ се четеше страх, но също така и решимост.

Рун доплува до тях и каза:

- Продължавайте към сала, но гледайте да сте скрити зад него.

Скоро стигнаха до сала, но не посмяха да се качат. Джордан надникна над ръба. Лодката скъсяваше разстоянието и намаляваше скоростта. На нея имаше трима души - един на кормилото и двама стрелци.

Салът и те тримата бяха като мишени във водата.

Нападателите обаче не подозираха, че в същата тази вода има и акула.

Бернар внезапно се надигна до десния борд. Дълго сребърно острие проблесна на лунната светлина. Със светкавична бързина той разряза понтона, лодката се килна заплашително, двигателят се задави и млъкна, а изправените стрелци залитнаха, изгубили равновесие. Една ръка излетя от водата, сграбчи един глезен, дръпна рязко и стрелецът полетя във водата, но не и преди Бернар да отсече крака му в коляното с едно свирепо замахване с меча.

Другият стрелец откри огън, но Бернар вече беше изчезнал.

Лодката продължаваше да се клати. Вторият стрелец се завъртя предпазливо в кръг, като гледаше водата. Изведнъж лодката под него зейна — острието разряза гумения под - и той пропадна и изчезна.

Третият - онзи зад кормилото - даде газ и обърна лодката в опит да избяга и да потърси убежище на платформата. Бернар обаче изскочи от морето като делфин, изпълняващ номер, кацна до него, сграбчи го за косата и му преряза гърлото - всъщност почти му отсече главата.

После с една ръка запокити тялото в морето.

Джордан се опита да намери някакво равновесие между благочестивия духовник и бесния касапин, когото виждаше сега.

- Давайте към лодката! - извика Рун достатъчно силно, за да може Бернар да го чуе. - По-бързо. Аз ще взема Кристиан.

И се покатери на сала.

Ерин и Джордан заплуваха към лодката и Бернар им помогна да се качат. Джордан знаеше, че „Зодиак“ са издръжливи лодки, способни да се задържат и само на един поплавък. Когато се качи след Ерин, Рун вече беше доплувал - мъкнеше Кристиан за едната ръка.

Джордан му помогна да качат младия сангвинист на борда.

- И сега какво? - попита той, докато Ерин и Бернар се грижеха за Кристиан.

- Можеш ли да управляваш това нещо? - попита Рун.

- Няма проблем - каза Джордан.

Свещеникът посочи нефтената платформа.

- Много сме далеч от брега. Нямаме шанс да стигнем дотам с този малък двигател. Трябва да намерим друг начин за придвижване.

Джордан погледна извисяващата се платформа. Въпреки че цялото въоръжение на екипа беше на морското дъно, трябваше да влязат в змийското гнездо.

Очите на Кристиан бяха затворени. На челото му имаше дълбок разрез. Джордан знаеше, че е безсмислено да проверяват дишането или пулса. Сангвинистите нямаха нито едното, нито другото.

Кардиналът сложи сребърния си кръст на челото на Кристиан, сякаш се готвеше да отслужи последен обред. След малко го вдигна и под него се видя изгоряла кожа.

- Жив е - заяви Бернар.

- Ако умрем в служба на Църквата, ние се пречистваме - обясни Рун. Облекчението ясно личеше в гласа му. - Благословеното сребро престава да ни наранява.

Ерин хвана ръката на Кристиан.

- Трябва му обаче медицинска помощ - предупреди Рун и погледна Джордан. - Животът му все още е в опасност.

Джордан насочи лодката към нефтената платформа, даде газ и отсече:

- Тогава да идем на гости на съседите.

39.

20 декември, 06:02

Средиземно море

Докато лодката се носеше към светлините на нефтената платформа, Рун се вгледа в бледото лице на Кристиан. Той беше млад, сравнително нов в братството, което го правеше прибързан, но Рун не можеше да отрече вярата и храбростта му. Стисна безсилно юмруци. Не искаше да изгуби още един другар толкова скоро след смъртта на Надя.

Бернар опита да налее малко вино от манерката си в отпуснатите устни на Кристиан, но по-голямата част се разля по хлътналите му бузи - той все още бе твърде слаб, за да преглъща.

- Ами ако му дам малко от моята кръв? - попита Ерин. — Както направихме с графинята. Това няма ли да го съживи?

- Ще го обмислим само като последно средство — отвърна Бернар.

Ерин не изглеждаше особено доволна от отговора му.

- Вкусът на кръв за толкова млад сангвинист може да освободи звяра в него - обясни ѝ Рун. - Не бива да рискуваме, особено сега, когато нямаме много възможности да го контролираме. Да видим какво ще намерим на нефтената платформа.

- Със сигурност ще намерим още врагове - каза Бернар и посочи манерката на кръста на Рун. - Ние също трябва да пием, за да си възстановим силите.

Рун знаеше, че Бернар е прав, но никак не му се харесваше идеята да го прави пред други - знаеше, че изкуплението често го оставя плачещ и объркан. Не искаше да показва подобна слабост.

Въпреки това знаеше, че трябва.

Докато Рун отваряше манерката си, Бернар надигна своята и невъзмутимо започна да пие на големи глътки. Кардиналът като че ли беше в мир с греховете си. Изкупваше ги и винаги беше спокоен след изпитанието.

Докато вдигаше манерката, Рун се замоли за същото днес.

Лежеше по гръб върху гроба на сестра си. Звярът го беше възседнал и краката им бяха оплетени като на любовници. Кръвта на чудовището напълни устата му.

Тази нощ Рун беше дошъл на гроба на сестра си да оплаче смъртта ѝ и този звяр. чудовище с фини бричове и кожена туника с нитове, го бе издебнал. Острите кучешки зъби се впиха в гърлото му. Но Рун не умря - нападателят поднесе към устата му разрязаната си китка, от която течеше черна кръв.

Той се съпротивляваше — докато студената, мека като коприна кръв сякаш пламна на езика му.

Изпълни го блаженство, а с него дойде и гладът.

Вече пиеше жадно от аления извор, макар да знаеше, че е грях, че удоволствието, което пулсира в цялото му тяло, ще го прокълне за вечни времена. И въпреки това не можеше да спре. Копнееше да остане завинаги в прегръдката на този мъж, да се дави в екстаз с всяка огнена глътка.

А после главата му се изви болезнено и се блъсна в надгробния камък на сестра му. Звярът изведнъж се отскубна. Рун изстена и протегна ръце към него, жадуващ за още кръв.

Четирима свещеници издърпаха чудовището от копнеещото тяло на Рун. Сребърните им разпятия проблясваха на студената лунна светлина.

- Рун! — извика звярът в опит да го предупреди.

Но как той можеше да изостави подобен извор на блаженство и кръв?

Ръцете му останаха протегнати нагоре.

Проблесна сребърно острие и преряза гърлото на звяра. Черна кръв бликна от раната и изцапа фината бяла риза и кожената туника.

- Не! — Рун се помъчи да се изправи.

Четиримата свещеници пуснаха тялото на мъжа на земята. Рун го чу как пада върху листата и разбра, че си е отишъл завинаги. Очите му се насълзиха от загубата на такъв екстаз.

Свещениците хванаха Рун и извиха ръцете му отзад. Той се съпротивляваше с ожесточението на уловен рис, но те го надвиха с неумолимата си сипа, срещу която не можеше да направи нищо.

Загърчи се, острите му зъби затърсиха вратовете им.

Тялото му копнееше за чиято и да било кръв.

Понесоха го безмълвно в нощта. Но въпреки мълчанието им Рун чуваше повече, отколкото бе чувал през живота си. Чуваше всяко смачкано под краката им листо, тихия шепот на крилете на сова във въздуха, скриващата се в дупката си мишка. Помъчи се да проумее ставащото. Можеше да чуе дори ударите на сърцата на малките зверчета — бързо и уплашено на мишката, по-бавно и решително на совата.

Но когато насочи вниманието си към свещениците, не чу нищо.

Само смразяваща тишина.

Нима бе толкова откъснат от Божията милост, че не можеше да чува сърцата им, а само сърцата на бездушните животни?

Потресен от съдбата си, той се отпусна в ръцете на свещениците. Устните .му> се раздвижиха в отчаяни молитви. И в същото време му се искаше да разкъса гърлата на свещениците и да окъпе лицето си в кръвта им. Молитвите изобщо не потушаваха жаждата му за кръв. Зъбите му продължаваха да тракат от копнеж.

Желанието изгаряше по-силно от всяко чувство, което бе изпитвал, по-свирепо от любовта към семейството му, дори от любовта му към Бог.

Свещениците го отнесоха в манастира, откъдето неотдавна бе излязъл като невинен послушник, на когото предстоеше да положи светите си клетви. Спряха пред една гола стена, в която се появи врата. През всичките си години тук никога не бе подозщхт за съществуването ѝ.

Толкова малко неща знаеше.

Отнесоха го долу в стая с писалище, зад което седеше познат мъж с паче перо в ръка. Отец Бернар, неговият наставник и съветник във всичко. Явно уроците за Рун още не бяха приключили.

- Носим ти го, отче - каза свещеникът, който държеше дясната му ръка. - Извърши падение в гробището, но не е вкусил друга кръв.

- Оставете ме с него.

- Той е в опасно състояние.

- Знам го не no-зле от теб. — Бернар стана. — Оставете ни.

- Както желаеш.

Свещеникът пусна ръката му и Рун падна на пода. Четиримата братя излязоха. Рун остана да лежи: вдишваше миризмата на камък, плесен и стара рогозка.

Бернар мълчеше.

Рун скри лицето си с ръце. Обичаше Бернар повече, отколкото бе обичал собствения си баща. Свещеникът го бе учил на мъдрост, доброта и вяра. Бернар беше идеалът, към който Рун винаги се беше стремил.

Но точно сега единствената му грижа бе да разкваси гърлото си или да умре, докато се опитва да го направи. С един скок се хвърли към него и двамата се сгромолясаха на пода.

Бернар падна под него. Тялото му беше странно студено.

Рун се опита да забие зъби в гърлото му, но наставникът му реагира светкавично — претърколи се под него и скочи на крака. Как беше възможно да е толкова бърз?

- Внимавай, синко. — Плътният глас на Бернар бе спокоен. - Вярата ти е най-ценният ти дар.

Рун изсъска. Вярата вече не означаваше нищо. Единствено кръвта беше важна.

Скочи отново.

Бернар го хвана и го тръшна на пода. Рун се съпротивляваше, но наставникът му го прикова към каменния под. Оказа се много силен, по-силен от звяра, който го бе променил, дори от свещениците, които го носеха.

Отец Бернар беше твърд като камък.

Дали тази сила бе доказателство за Божията сила срещу злото в Рун?

Тялото му се разбесня срещу тези мисли. През цялата дълга нощ Рун продължи да се бори с наставника си, отказваше да слуша, непрекъснато се опитваше да вкуси безценната му кръв.

Старецът обаче не се даваше.

Накрая тялото на Рун започна да губи сили — но не от изтощение.

- Усещаш приближаването на деня - обясни Бернар, който продължаваше да го държи здраво. - Ако не приемеш Христовата любов, винаги ще бъдеш слаб на сутринта и ще умреш, ако чистата светлина на слънцето падне върху теб.

Огромна умора се надигаше е Рун, ръцете и краката му сякаш се бяха налели с олово.

- Трябва да ме изслушаш, синко. Може да гледаш на новото си състояние като на проклятие, но то всъщност е благословия за теб. И за света.

Рун се отпусна.

- Превърнах се в противна твар. Копнея за зло. Не е никаква благословия.

- Можеш да станеш нещо повече от това, което си.

В гласа на Бернар имаше увереност.

- Желая единствено да пия кръвта ти, да те убия - каза Рун, докато силите продължаваха да го напускат. Вече почти не можеше да повдигне глава.

- Знам как се чувстваш, синко.

Бернар най-сетне го пусна и Рун се свлече на пода.

- Не можеш да знаеш похотта в мен - изпъшка Рун, бе застанал на четири крака като куче. - Ти си свещеник. Злото е непознато за теб.

Бернар поклати глава. Бялата му коса сияеше на светлината на догарящата свещ.

- Аз съм като теб.

Рун затвори невярващо очи. Чувстваше се ужасно уморен.

Бернар го разтресе и той отново отвори очи. Старият свещеник доближи лице до неговото, сякаш се канеше да го целуне. Устните му се разтвориха приканващо — и зад тях блеснаха дълги остри зъби.

Рун зяпна наставника си, човека, когото бе познавал от толкова години и който изобщо не бе човек, а звяр.

- Жадувах също като теб, синко. - Дълбокият глас на Бернар изпълни Рун със спокойствие. - И аз съм утолявал злите си апетити.

Рун се помъчи да разбере, но напразно.

Отец Бернар беше добър. Даваше утеха на болните и умиращите. Носеше надежда на живите. Без него повечето свещеници в същия този манастир отдавна щяха да са отиипи на оня свят при Бог.

- Има път за нас — рече Бернар. — Най-трудният път, по който може да върви един свещеник, но ние можем да вършим добро, да служим на Църквата по начини, по които никой друг не може. Бог не ни е изоставил. Ние също можем да живеем в Неговата милост.

И тогава Рун пропадна в дълбокия кладенец на съня, оставяйки тази надежда да утоли жаждата му за кръв и да му предложи избавление.

Дойде на себе си. Кардиналът се беше навел над него и дълбоките му кафяви очи блестяха със същата обич и загриженост.

Тогава Бернар го беше спасил.

Рун обаче знаеше нещастието, настъпило след тази проява на милост. Представи си очите на Елизабет, коварната ѝ усмивка, смъртта и страданието, които оставяше след себе си.

Може би щеше да е по-добре за света, ако Бернар го беше оставил да умре.

40.

20 декември, 06:07

Недалеч от Неапол, Италия

Елизабет притискаше Томи към себе си и го усещаше как потръпва — вероятно още си представяше пламъците и експлозията. Никога не бе виждала подобно сражение - двете машини летяха като ястреби, от невъзможните топове на носовете им с рев бълваше пушек, гърмежите разтърсваха въздуха. Сражението я изпълни с ликуване и страхопочитание - но беше ужасило момчето.

Томи се облегна на рамото ѝ, търсейки утеха.

Тя си спомни как другата машина избухна и падна в морето, как се понесе към дъното като пробит кораб. Представи си Рун разкъсан на парчета — и странно, не намери в това удовлетворение, а само разочарование.

„Трябваше да умре от моите ръце“.

Не можеше да отрече и чувството за пустота от загубата му. Сега изследваше тази пустота и знаеше, че тя не е мъка, или поне не изцяло. По-скоро светът сякаш изглеждаше ограбен без него. Рун винаги я беше изпълвал с живот, дори навремето в замъка, преди да я превърне в стригой - с честите си посещения, с дългите разговори, с проточените, наситени с чувства мълчания. След онази кървава нощ той продължи да означава много за нея, тъй като я въведе в новото ѝ съществуване. И оттогава винаги бе нейна сянка, дори в този модерен свят.

А сега просто го нямаше.

- Почти стигнахме - каза Искариот и махна с ръка към екрана пред тях.

Елизабет погледна напред. На екрана се виждаше тъмен бряг, изпъстрен с ярки светлини. Забеляза, че на изток небето е започнало да избледнява: наближаваше изгревът. Усещаше идването му в умората, която я сковаваше и я правеше мудна.

Внезапно хеликоптерът се отклони от светлините на Неапол и полетя към тъмен участък от крайбрежието с висок хълм и мъничък плаж в подножието му. Върхът на хълма беше като отрязан - това бе един от множеството стари вулкани, осеяли този район на Южна Италия; склоновете им отдавна бяха покрити с гъсти гори, сред които се спотайваха дълбоки езера.

- Къде сме? - попита Томи и се размърда до нея.

- Близо до Куме — отвърна Елизабет и погледна над главата на момчето към Искариот.

- Отиваме на гости на стар приятел - загадъчно добави Искариот.

Елизабет не проявяваше ни най-малък интерес към онези, които Искариот би могъл да нарече „приятели“.

Хеликоптерът стигна брега и се понесе ниско над плажа, като вдигаше прах и пясък.

Елизабет усети как Томи се напрегна в прегръдката ѝ. Явно разбираше, че съдбата му наближава, и с право се страхуваше. Тя си спомни нареждането на Искариот да държи момчето спокойно, да играе ролята на бавачка.

Прегърна Томи по-силно през слабите му рамене - не защото това бе задължението ѝ, а защото момчето се нуждаеше от утеха.

Хеликоптерът кацна, прашният облак се слегна и видяха морето от едната страна и стръмните скали от другата.

Искариот отвори вратата и в кабината нахлу миризмата на сол и изгорели газове.

Слязоха.

Щом Елизабет стъпи на пясъка, острите ѝ сетива доловиха още нещо.

Полъх на сяра.

Тя се обърна към склона на древния вулкан. Знаеше какво се крие дълбоко под него, пазено от древната сибила.

Входът към Хадес.

Стоящият до нея Томи се взираше унило над тъмното море. Сигурно отново си представяше смъртта в далечината и се питаше каква ли ще е собствената му участ. Тя го хвана за ръката и го стисна окуражаващо. Щеше да изиграе ролята си, както ѝ бе наредено, докато не издебне удобен момент да се измъкне.

Но когато погледна към пустите води, отново изпита празнотата от загубата. Загубата не само на Рун.

Представи си именията си, децата, семейството си. Всичко това вече го нямаше.

„Сама съм на този свят".

Томи се облегна на нея. Тя пак стисна ръката му. Той я погледна. Луната блестеше в очите му, погледът му бе пълен със страх, но и с благодарност, че тя е до него.

Той се нуждаеше от нея.

„И аз се нуждая от теб“ - внезапно осъзна тя.

Искариот пристъпи към тях сред облак от изумрудени криле. Беше пуснал пеперудите си от контейнера на хеликоптера. Елизабет отказа да трепне от неизречената заплаха и продължи да стои сковано.

- Време е - каза той и хвана Томи за раменете.

Обърна момчето към скалите - и към съдбата му.

06:12

Докато Джордан насочваше потъващата лодка към тъмния док на нефтената платформа, Ерин държеше натежалата глава на Кристиан в скута си. Бяха само тримата: Рун и Бернар бяха скочили във водата, когато стигнаха на стотина метра от целта, и заплуваха бързо напред. Последва кратка борба в сенките, задавен вик - и Рун им светна с фенерчето, че могат да продължат спокойно.

Лодката пълзеше едва-едва.

Двамата сангвинисти ясно бяха дали да се разбере, че Ерин и Джордан трябва да изчакат, докато пътят не бъде разчистен. С. острите си сетива Рун и Бернар щяха да доловят и премахнат всяка заплаха.

- Сниши се - предупреди я Джордан, когато навлязоха в сянката на платформата. С едната си ръка държеше щурвала, а с другата карабината, изпусната от един от стрелците, които бе убил Бернар. Ерин се наведе ниско над Кристиан, като не изпускаше Джордан от поглед.

Джордан огледа подпорите и мостчето над тях - явно не се доверяваше напълно на сангвинистите. Тежката масивна структура сякаш ги притискаше. Далеч горе горяха електрически светлини, но тук долу се намираха в сумрачен, пълен със сенки свят на бетонни стълбове, стоманени стъпала и кръстосваща се плетеница от рампи и мостове.

Лодката заобиколи корпуса на огромен луксозен катер на подводни криле, привързан за кея.

Джордан се вгледа в него - може би с малко завист - и промърмори в слаб опит да разведри обстановката:

- Този тип си има най-малко една банка.

Тя му отвърна с бърза усмивка, за да покаже, че оценява хумора му. Минута по-късно зодиакът леко се блъсна в стоманения кей.

Джордан протегна ръка с длан надолу, за да я предупреди да не се изправя, огледа се внимателно и чак тогава ѝ даде знак да се надигне.

Ерин се поизправи. Соленият вятър погали лицето ѝ.

Джордан скочи на кея, метна оръжието на рамо и бързо привърза лодката, след което клекна до нея. Трябваше да изчакат Рун и Бернар.

Чакането не продължи дълго.

Някаква сянка скочи безмълвно на стоманения док. Беше Рун. След секунди дойде и Бернар. Двамата бяха с извадени окървавени ножове. Ерин се запита колко ли души са убили.

Бернар прибра оръжието си, помогна на Ерин да измъкнат Кристиан от лодката, след което понесе тялото сам.

- Пътят би трябвало да е чист - каза Рун. - Но трябва да внимаваме, когато стигнем горе.

Поведе ги по металното стълбище, което се виеше около съседния бетонен стълб, и подаде на Джордан картечен пистолет, явно взет от някой от стражите.

Джордан метна карабината на рамо и взе по-удобното за тесни пространства оръжие.

- Не стреляй, освен ако не се наложи - предупреди го Рун. — Моят нож е по-безшумен.

Джордан кимна, сякаш обсъждаха голф.

Докато се изкачваха, Ерин се съсредоточи върху това да не изпуска хлъзгавия метален парапет. Вятърът я шибаше на внезапни пориви. Стигна до една хлъзгава от кръв площадка и предпазливо заобиколи локвата, като се мъчеше да не си представя разигралата се касапница.

Отпред стъпките на Джордан звучаха по-уверено. Зад нея кардиналът като че ли нямаше проблем да се катери, нарамил Кристиан.

Рун отново беше изчезнал, но присъствието му бе недвусмислено. Ерин чу тихо тупване някъде горе. Секунди по-късно стигнаха края на витото стълбище. Електрическата светлина бе твърде ярка и студена след сенките долу.

Рун стоеше над тялото на поредния охранител.

Джордан отиде при него и приклекна с вдигнат пистолет.

Ерин се сгуши с Бернар при стълбите, докато другите двама набързо претърсиха района. На тази височина вятърът я блъскаше силно, развяваше косата ѝ, караше коженото ѝ яке да плющи.

Накрая Рун и Джордан се върнаха.

- Това място е като свърталище на духове - каза Джордан. — Явно държат минимален персонал.

Рун посочи извисяващата се суперструктура.

- Там има вход.

Спринтираха заедно през откритата площадка. Структурата пред тях приличаше на бака на стар платноходен кораб с високите си прозорци, имитация на такелаж и дори бушприт с фигура на носа. Създаваше впечатление за кораб, носещ се в море от стомана.

Зад вратата имаше дълъг коридор. Рун ги пусна да влязат и затвори след тях, но ги задържа при вратата.

Вдигна ръка и погледна многозначително Бернар. Ерин предположи, че са чули нещо, може би удари на сърце или някакъв друг признак за живот. Бернар кимна и Рун се втурна напред като погнала лисица хрътка. Изчезна в сенките и малко по късно някъде се затръшна врата и се чу трясък като от съборени тенджери и тигани.

След малко Рун се появи и им даде знак да го последват.

Джордан го изгледа въпросително.

- Готвач. - Рун вдигна ръка: държеше зелена бутилка вино. - И намерих това.

Бернар бързо взе бутилката.

Ерин знаеше, че виното може да се освети и да помогне на Кристиан да се възстанови. Надяваше се да е достатъчно.

- Не чувам нищо друго - каза Рун. - Няма тътрене, дишане или туптене на сърца.

- И аз мисля, че сме сами - съгласи се Бернар.

- Хайде за всеки случай да внимаваме - обади се Джордан.

Докато вървяха по коридора, Ерин осъзна какво означава липсата на живи хора.

- Значи Томи не е тук?

„И Искариот и Елизабет“.

Спомни си хеликоптера, който ги бе атакувал.

Дали не бяха на него? И ако да, къде отиваха?

- Трябва да претърсим всичко, за да сме сигурни - каза Рун. - И ако ги няма, трябва да открием къде са отишли.

- И защо Юда е офейкал с Първия ангел — добави Бернар и намести тялото на Кристиан на рамото си. — Как точно момчето е част от плана му?

„Планът му за Армагедон“ — напомни си Ерин.

Коридорът свърши в голям салон с библиотечни шкафове от двете страни и засводени прозорци с изглед към морето. Пред прозорците беше монтиран голям корабен щурвал. Заради пълните с морски вехтории витрини салонът приличаше на музей.

Рун отиде до голямата камина между шкафовете и протегна ръка.

- Още е топла.

- Шефът явно се е изнесъл по спешност — каза Джордан. - Сигурно е бил на онзи хеликоптер.

„Но защо?“

- Ще се погрижа за Кристиан - каза Бернар, отнесе тялото до камината и го положи на едно канапе. - Вие вижте какво можете да научите.

Ерин вече действаше. Вдясно забеляза врата на асансьор, украсена с месингова решетка. По дължината на стените имаше други затворени врати, които вероятно водеха към стаи и коридори. Без да им обръща внимание, тя отиде при щурвала. Той бележеше символичното място на капитана на този скован в стомана кораб. Високите прозорци осигуряваха чудесен изглед към морето, на изток към далечния бряг, където звездите вече бяха започнали да избледняват с приближаването на новия ден.

Усещаше, че времето им изтича. Погледна надясно, към най-близката врата. Може би капитанът държеше най-ценните си неща близо до командния си пост.

Отиде при вратата и установи, че е заключена.

Джордан забеляза раздразнението ѝ, докато се мъчеше да отвори, и каза:

- Дай на мен. Имам ключ.

Тя го изгледа невярващо.

Той насочи карабината, прицели се в ключалката и стреля.

Гърмежът я накара да подскочи, а резултатът - да се усмихне. Дръжката беше изчезнала и на нейно място зееше дупка.

Ерин отвори вратата. Зад нея имаше кабинет, облицован с орехова ламперия във викториански стил и стенопис, изобразяващ почти живи цветя, листа и виещи се лози, сред които летяха пеперуди и пчели.

Ерин тръгна право към масивното писалище.

Джордан я последва.

- Внимавайте - предупреди ги Рун от прага. - Не знаем дали...

Внезапно деликатните изображения оживяха. Листата затрептяха по клоните, цветята се завъртяха на стъблата си, пеперуди и пчели се отделиха от стената.

Целият мотив бе всъщност смъртоносен колаж.

Въздухът се изпълни със зашеметяващ калейдоскоп от движения и цвят.

И той се понесе към Рун.

41.

20 декември, 06:38

Средиземно море

Джордан се метна към Рун и го изблъска от вратата с удар в гърдите. Сварен неподготвен, свещеникът залитна назад и тупна по задник в салона.

С известно задоволство Джордан затръшна вратата в лицето му и викна:

- Стой там! - После грабна един чадър от закачалката и навря върха му през дупката във вратата, така че жилещият облак остана в стаята с него и Ерин. - Ще видя дали мога да разчистя тези гадини! Дотогава стой настрана, падре!

Едно цветче се понесе покрай бузата му — и го ужили в ъгълчето на устната. Джордан го сграбчи, смачка го между пръстите си и го хвърли на пода.

Сякаш ядосани от нападението, към него се устремиха още създания и сребърните им жила надупчиха всяко голо място по кожата му - лице, ръце, врат. Джордан се бранеше. Ерин също беше подложена на атака. Той тръгна към нея през облака, като се мъчеше да предпази очите си. Дори и да не бяха отровни за хората, гадинките като нищо можеха да ги ослепят с жилата си.

Ерин се бе свила до голямото старо писалище и се бранеше, като размахваше някаква папка. Джордан чу порой ругатни и видя капки кръв от безбройните пробождания по ръцете и лицето ѝ.

Тя плесна шията си и една пеперуда падна смачкана на пода.

Джордан свали дългото си яке и го заразмахва във въздуха. Стигна до Ерин, като използваше дрехата като матадор срещу хиляди гневни бикове, и след яростна борба успя да освободи малко пространство за дишане около нея.

Тя дръпна яката на своето яке и го вдигна над главата си като палатка. Наведе се и започна да рови из книжата за някаква следа къде може да е отишъл Юда.

Джордан надникна над рамото ѝ. Документите бяха написани на десетки езици, много от тях явно древни.

- Просто вземи всичко! - извика той. - После ще ги прегледаме!

- Не и преди да сме елиминирали заплахата тук. Ако някои от тези неща се измъкнат с нас, ще нападнат моментално Рун, Бернар и Кристиан.

Беше права. Гадинките, изглежда, бяха настроени да атакуват стригои. Ерин не беше задействала капана с влизането си. Дори стрелбата в ключалката не ги беше събудила. Оживяха едва когато Рун прекрачи прага на стаята.

- Да видим дали няма да успея да разредя малко редиците им - рече той. - Продължавай да търсиш.

Промени тактиката. Вместо да прогонва заплахата с якето си, го разпери като някаква голяма мрежа. Метна дрехата и тя полетя, повличайки десетки летящи механизми. После той ги затисна на пода и започна да ги тъпче ожесточено.

- Повечето книжа са написани на бланки на една и съща компания - обади се Ерин. - Корпорация „Аргентум“.

Джордан знаеше това име.

- Голям конгломерат! - извика ѝ той. — Занимават се с какво ли не, включително и производство на оръжие. Нищо чудно тип като Юда да се захване с подобен бизнес.

После продължи неумолимата си атака. Удряше, зашеметяваше и мачкаше, докато въздухът не започна да се разчиства. Тогава ловът му стана по-съсредоточен - вече избираше отделни жертви и ги премахваше с рязко замахване с якето.

- Как се справяте? - извика Рун от другата страна.

- Приключваме с почистването!

- Джордан, ела да видиш - каза Ерин.

Той отиде при нея, като изтри струйката кръв от очите си. Ерин му показа кореспонденция на „Аргентум“ - сивкаво-сребрист плик с релефно лого, изобразяващо старовремска котва.

- Навсякъде виждам тези котви — каза тя. — Помниш ли и съобщението на Распутин до Рун, в което го предупреждаваше, че символът на котвата е свързан с Юда?

- Да, този тип определено е моряшки фетишист.

- Не моряшки. А християнски. - Пръстите ѝ проследиха кръстовидната форма, образуваща централната част на котвата. - Това е така нареченият крукс дисимулата. Ранните християни са го използвали като таен символ по времето, когато са били преследвани заради вярата си и е било опасно кръстът да се използва открито.

Джордан смачка поредната буболечка от месинг и сребро.

- Явно затова е избрал котвата като лого на корпорацията си.

- Той все още обича Христос - каза Ерин. - И тъй като е безсмъртен, никога не може да се спаси от чувството си за вина. Нищо чудно, че прави всичко възможно да го върне.

- Но как? — попита Джордан.

Ерин бутна книжата настрани.

- Това са само финансови отчети и обичайна кореспонденция. Няма нищичко за плановете му. Но информацията трябва да е някъде тук. Някъде в тази стая.

- Едва ли би оставил нещо подобно пред очите на всички. Най-вероятно го е скрил. - Джордан посочи чекмеджетата на писалището. - Виж дали няма нещо заключено или замаскирано.

Във въздуха вече летяха само няколко гадини. Джордан започна да сваля окачените на стените картини.

- В чекмеджетата няма нищо! — обади се Ерин.

Джордан стигна до един портрет в позлатена рамка, който изглеждаше доста стар. При повторно вглеждане видя, че е на Искариот. Малко се беше променил оттогава, но носеше ренесансов костюм и бе прегърнал през раменете тъмнокожа жена в скъпи на вид одежди. Жената държеше малка венецианска маска.

Опита се да свали портрета и откри, че той всъщност е закрепен на панти за стената.

Усмивката на Джордан напълно отговаряше на тази на Юда от картината.

Зад картината имаше модерен сейф с цифров пулт.

- Ерин!

Тя се обърна и очите ѝ се разшириха.

- Трябва да е това!

- Да видим дали ще успея да го отворя.

- Май този път пушката едва ли ще ти помогне.

Джордан потърка върховете на пръстите си и духна върху тях.

- Трябват само малко умения на касоразбивач.

Ерин го изгледа със съмнение.

- Голям сте скептик, доктор Грейнджър. - Джордан извади фенерчето от джоба си и насочи лъча към числата на белия пулт, като го накланяше насам-натам, за да го освети под различни ъгли. - Мога да отворя това чудо от шест опита.

- Сериозно? И как?

- Наука — отвърна той. — Разбиването на този сейф е изцяло свързано с наука.

Тя повдигна вежда.

- Вгледай се по-внимателно в числата. - Той освети отново пулта. - Виждаш ли цветния прах на някои от копчетата?

Ерин се наведе напред.

- Какво е това?

Джордан вдигна другата си ръка, която бе покрита със същия проблясващ прашец.

- Този тип си има любимо хоби. Сигурно бърника и настройва често творенията си. И забравя да си измие ръцете, когато бърза.

- Има резон - призна Ерин.

- Освен това е самодоволен и сигурен в безопасността си. Използва винаги едни и същи числа. Но в същото време си личи, че е параноик. Съмнявам се, че позволява на прислужницата си да чисти тайния му сейф.

Посочи числото седем.

- По този бутон има най-много прах, така че се обзалагам, че е първото число.

- А другите три?

- Ако се вгледаш внимателно, ще видиш прах по числата девет, три и пет.

Ерин се наведе да погледне. На Джордан му харесваше тя да е близо до него. Харесваше му и като никога да демонстрира интелекта си.

- Така. - Сега му трябваше и малко късмет. - Ако няма повтарящи се числа и ако кодът е четирицифрен и започва със седмица, имаме само шест възможни варианта.

- Хитро - каза Ерин.

Той почука главата си с пръст.

- Логика.

Е, надяваше се и на малко късмет.

Започна да въвежда различните комбинации, като започна със 7935. Не. На третия опит на вратата на сейфа вместо червена светна зелена светлина.

Джордан отстъпи назад, оказвайки на Ерин честта да отвори.

Тя завъртя дръжката и дръпна вратата.

Джордан надникна над рамото ѝ.

- Още хартия.

Сейфът беше пълен с купчина листа, притиснати с четвъртито стъклено преспапие.

Ерин го взе и го повдигна към светлината на фенерчето. В центъра на кристалния блок имаше кафяво листо.

- Има нещо написано - каза тя. - На арамейски от времето на Ирод.

- Можеш ли да го преведеш?

Тя кимна и присви очи, като въртеше блокчето под различни ъгли. Накрая въздъхна и прочете написаните думи:

- „След като Неговите думи, изписани с кръв, бъдат взети от каменния им затвор, онзи, който Го отне от този свят, ще Го върне обратно, като даде начало на ера на огън и кръвопролитие, хвърляйки покров над земята и всичките ѝ създания“.

Погледна Джордан. Устата ѝ беше пресъхнала от страх.

- Ето откъде произлиза целта на Юда. Не е измислил плана си просто така. Това е пророчество.

- Защо смяташ така?

- Листото. Несъмнено е старо и нарочно е затворено по този начин, за да бъде запазено. Известно е, че древните предсказатели често са записвали предсказанията си на листа.

- И какво означава това? Че е предопределено да се случи ли? Че не можем да направим нищо?

- Не. Именно затова са записвали предсказанията си върху листа. Напомняне, че съдбата не е написана върху камък. Но измъчваният от чувство за вина Юда твърдо се е вкопчил в предсказанието и си е втълпил, че това е съдбата му.

- Но ние все още не знаем какво е намислил — напомни ѝ Джордан.

Ерин кимна и взе първия лист от купчината.

Джордан забеляза, че е стар и също е изцапан с изумруден, пурпурен и ален прашец, което показваше, че е бил докосван често, може би дори наскоро.

Ерин се вцепени.

- Какво има? - попита той.

Вместо отговор тя му подаде листа, за да разгледа рисунката върху него.

42.

20 декември, 06:48

Куме, Италия

Томи спря боязливо пред тъмния тунел в отвесната скала. От мрака се носеше лека воня на развалени яйца, подобно на лош дъх. Зад него се стелеше мекият, подобен на захар пясък на плажа. Небето бе тъмно, осеяно със звезди и няколко бледи сребристи облака, осветени с обещание за изгрев.

Хладен повей на вятъра разроши косата му, но не успя да скрие вонята с миризмата на морска сол и водорасли.

„Не искам да влизам тук“.

Пеперуда кацна на един камък и запърха с изумрудените си криле. Елизабет стоеше до него, без да откъсва поглед от другите пеперуди, които се носеха във въздуха. Изящният им полет маскираше опасността, която представляваха.

Един от телохранителите на Искариот се наведе, влезе в тунела и включи фенерче. Стените бяха от вулканична скала, черни с жълти петна.

Искариот го побутна по гърба и нареди:

- Върви след Хенрик.

Елизабет решително го хвана за ръката.

- Ще вървим заедно.

Томи си пое дъх, за да се успокои, кимна и направи крачка напред, после още една. Точно така се действа в трудни моменти — просто трябва да продължиш.

Зад него Искариот заговори на пилота стригой, който управляваше хеликоптера.

- Кажи на събратята ти да са готови. Да дебнат в тунелите след нас. Не бива да ни се пречи.

С тази последна заповед Искариот ги последва, придружен от втория си телохранител. Томи си даде сметка, че така и не беше научил името му - не че имаше някакво значение. Имаше чувството, че никога повече няма да види небето.

След като навлязоха достатъчно навътре в тесния тунел, Елизабет свали воала и ръкавиците си и отметна качулката на наметалото. Една пеперуда кацна на косата ѝ, оплете за момент малките си крака в нея и отново отлетя.

На Елизабет като че ли не ѝ пукаше.

Томи обаче разпозна неизречената заплаха от страна на създателя на насекомите.

За да се успокои и разсее, започна да брои пеперудите и да отбелязва недоловимата разлика помежду им. Някои бяха по-малки, една имаше дълга опашка, друга бе покрита със златни люспи, примесени с изумруд.

девет, десет... единайсет...“

Вероятно бяха дузина, но не можеше да намери последната.

Елизабет прокарваше пръсти по стената и оглеждаше страничните проходи, които пресичаха пътя им, и задънените пещери, на които попадаха от време на време. Намираха се в истински подземен лабиринт. Томи бе чел мита за Тезей в училище и знаеше за битката му с Минотавъра в лабиринта на Крит.

„Какви чудовища се спотайват тук?“

Елизабет явно си мислеше за нещо друго. Погледна към Искариот и каза:

- В „Енеида“ на Вергилий Еней идва в Куме, разговаря със сибилата и тя го насочва към страната на мъртвите. Пътят, по който вървим, много прилича на описания в поемата.

Искариот направи жест, сякаш искаше да обхване целия вулкан.

- Освен това пише, че има сто пътя до онази яма, което вероятно е истина. Тази планина е надупчена цялата.

Елизабет се намръщи и тонът ѝ се промени, сякаш рецитираше поема:

- „Да слезеш в Аверн не е трудно, ден и нощ черният Дит е разтворил широко вратите, но да извърнеш пак стъпки, на белия свят да излезеш, то е труд, мъка“.

Искариот плесна с ръце.

- Вие наистина сте Жената на Познанието.

Въпреки похвалата в сребристите ѝ очи се четеше тревога. Пъстра зелено-сива пеперуда кацна отново върху черната ѝ коса и Томи посегна да я пропъди.

- Не — предупреди го тя. - Остави я.

Той дръпна ръката си.

С навлизането все по-навътре разклоненията на тунела станаха по-редки и накрая те стигнаха дълъг стръмен проход, който така вонеше на сяра, че Томи трябваше да закрие устата си и да диша през ръкава си. Температурата също се беше повишила, стените бяха влажни. Томи чу отекващия шум на течаща вода.

Накрая проходът стигна до широка подземна река. Тя вреше и кипеше, изпускайки пара - горещ геотермален извор. Сярата пареше очите на Томи; бузите му горяха от жегата.

- Май стигнахме река Ахерон... или може би Стикс... или някое от другите безброй имена, с които се е наричала — отбеляза Елизабет. - Тук обаче май няма да ни потрябва лодкар.

- Така е - съгласи се Искариот.

Над реката минаваше каменна дъга, водеща към тъмна каверна от другата страна.

Томи погледна Елизабет. Мисълта да мине над реката изведнъж го изпълни с ужас.

Хенрик грубо го хвана за ръка, готов да го влачи, ако е нужно.

Елизабет плесна едрия мъж по гърба, сякаш беше някакво нищожество.

- Няма да позволя да се отнасят лошо с момчето!

Очите на Хенрик проблеснаха яростно, но той се дръпна, след като Искариот му кимна да изпълнява.

Още една пеперуда кацна върху Елизабет, този път на рамото ѝ. Крилете ѝ докоснаха ухото ѝ. Тя упорито не ѝ обърна внимание, но Томи много добре разбра посланието.

„Или ще мина, или той ще убие Елизабет“.

Преглътна ужаса си и тръгна по моста между Хенрик от едната страна и Елизабет от другата. Вървеше бавно по хлъзгавите от парата камъни, като кашляше от серните изпарения и присвиваше очи срещу жегата. Черната, мазна като петрол вода вреше и кипеше под краката му.

Елизабет вървеше до него, сякаш се разхождаше в градина, с изправен гръб и вирната брадичка. Томи се опита да имитира увереността ѝ, наперената ѝ походка, но не успя. Щом видя другия край на моста, се завтече към него, радостен да се махне от врялата река.

За момент остана сам — всички други бяха зад него, дори Хенрик с фенерчето си. Тънещата в пълен мрак зала пред него миришеше странно на цветя и сладкият аромат се открояваше ясно сред вонята на сярата.

Обзет от любопитство, той пристъпи напред, за да открие източника на аромата.

Хенрик и останалите най-сетне го настигнаха. Едрият мъж насочи фенерчето си нагоре и освети таван от вулканична скала, покрит с дебел слой сажди. По стените имаше множество железни аплици, в които бяха сложени наръчи тръстика. Някой беше подготвил това място.

- Запалете факлите — нареди Искариот.

Хенрик и колегата му почнаха да палят намазаните с катран снопове, като тръгнаха в различни посоки и бавно осветяваха все по-голяма и по-голяма част от просторната зала. От нея започваха други тунели.

Томи си спомни думите на Искариот за стоте пътя до ада.

В средата на помещението имаше голям черен камък, леко наклонен, но с излъскани страни, подобен на някакво черно око, което се взираше в него. На Томи му беше трудно да гледа към камъка - усещаше в него нещо нередно.

Погледът му се плъзна покрай камъка към отсрещната стена, където се разгаряха последните факли.

И там видя жена в бяла дреха, завързана за забита в стената халка. Имаше гладка кафява кожа и високи скули. Дългата ѝ черна коса се бе разпиляла по голите ѝ рамене. На шията ѝ имаше някакво парче метал, което проблясваше на светлината на факлите.

За разлика от черния камък, Томи не можеше да откъсне поглед от нея. Дори от другия край на залата очите ѝ сияеха, привличаха го, завладяваха го, сякаш шепнеха името му с цялата любов на този свят.

Искариот го спря с докосване по рамото. Пристъпи покрай Томи и се обърна към жената в другия край на помещението. Тъгата в гласа му беше такава, че разстоянието помежду им изведнъж стана сякаш безкрайно и невъзможно за преодоляване.

- Арела.

06:58

Юда спря при жертвения камък. Не можеше да я доближи повече. Бяха минали векове, откакто я бе видял за последен път в плът и кръв. За момент си помисли дали да не зареже всичко, да се втурне към нея и да я замоли за прошка.

А тя каза:

- Любов моя, все още има време да спреш това.

Една пеперуда запърха пред очите му, разваляйки магията на черните ѝ очи с изумрудените си криле, и той отстъпи крачка назад.

- Не...

- Всички векове, които пропиляхме. Когато можехме да сме заедно. Всичко това, за да служиш на тази мрачна съдба.

- След завръщането на Христос можем да прекараме цяла вечност заедно.

Тя го погледна тъжно.

- Никога няма да се случи. Това, което вършиш, е погрешно.

- Как може да е погрешно? През вековете, минали, откакто разкри целта ми, събирах откъси от други предсказания, за да разбера какво трябва да сторя, как да отприщя Армагедон. Издирвах пророци от всяка епоха и всички те потвърдиха съдбата ми. Но едва когато научих за момчето, за този безсмъртен, който така прилича на мен и в същото време е толкова различен, си спомних нещо, което ти ми каза, любов моя. Едно от по-ранните ти предсказания, преди да избягаш от мен. Бях забравил за него, тъй като го бях сметнал за маловажно.

Обърна се към Първия ангел и добави:

- И тогава се появи това чудесно момче.

- Виждаш нахвърляни от мен сенки и ги наричаш истински - възрази тя. - Те са само един път, призрак на възможност. И нищо повече. Тъмните ти постъпки им дават плът, изпълват ги със значение и тежест.

- Делото ми е правилно, щом има дори и съвсем малка вероятност да върна Христос.

- Но всичко това си го изградил само в ума си, извършил си толкова много неща въз основа на пророчествата, които открадна от мен. Как е възможно от подобно разрушаване на доверието да излезе нещо добро?

- Иначе казано, предателство. - Той се усмихна. Предишните ѝ думи едва не го бяха разубедили. - Нали знаеш, че аз съм Предателят. Първият ми грях доведе до опрощаването на всички грехове със смъртта на Христос на кръста. Сега ще съгреша отново, за да Го върна.

- Тогава защо ме затвори тук? За да ме измъчваш, като ме принудиш да гледам ли?

Искариот най-сетне намери сили да отиде при нея. Вдиша аромата на лотос на кожата, която някога бе целувал и галил. Протегна ръка и се осмели да докосне с един-единствен пръст голата ѝ ключица.

Тя се наведе към него, сякаш искаше да го разубеди с тялото си, щом думите не бяха успели.

Той обаче сви пръста си около златната ѝ верижка. Сребърната пластина между съвършените ѝ гърди помръдна.

Очите й се стрелнаха нагоре, пълни с разбиране и ужас. Тя се дръпна и долепи гръб в стената.

- Не!

Юда дръпна рязко и скъса верижката. Отстъпи назад, остави златото да се изплъзне между пръстите му и в дланта му остана само сребърното парче.

- С това острие мога да убивам ангели, за да събудя самото небе.

Тя се обърна към Томи, но думите ѝ бяха предназначени за Юда.

- Любов моя, нищо не знаеш. Движиш се в мрака и го наричаш ден.

Юда ѝ обърна гръб и тръгна към момчето, готов да изпълни предопределението си.

„Най-сетне“.

07:04

Елизабет гледаше как Искариот сграбчва Томи за ръката и го издърпва грубо към черния камък в средата на помещението. Усещаше воала на злото около черния олтар - толкова голямо, че дори скалата под него не беше в състояние да носи нечистата му тежест и се покриваше с тънки пукнатини.

Томи извика. Не искаше да го приближава.

Умоляващият му вик запали нещо в нея и тя се хвърли напред, готова да го освободи.

Не успя да направи и две стъпки, когато чу някаква команда да отеква от тъмните тунели, команда, намекваща за друг паяк в тази черна паяжина. Гласът ѝ се стори познат, но преди да се сети откъде, четири фигури - по две от тунелите от противоположните страни - се хвърлиха пред нея с оголени кучешки зъби.

Стригои.

Бяха едри, голи до кръста и татуирани с богохулства. Бяха покрити с белези, някои от които сигурно си бяха направили сами със стоманени остриета. Образуваха стена между нея и Томи.

Зад тях Искариот мъкнеше момчето към черния камък. Наклонената му повърхност беше излъскана от множеството тела, принесени в жертва на него. В долната част имаше малка вдлъбнатина, сякаш от многото глави, полагани там и оголващи гърла.

Обзетият от ужас Томи намери сили и се изтръгна от хватката на Искариот. Знаеше какво ще се поиска от него - не беше глупак.

- Не. Не ме карай да го правя.

Искариот отстъпи назад и вдигна ръце. Среброто проблесна на светлината на факлите.

- Не мога да те принудя. Трябва да се жертваш по собствена воля.

- В такъв случай избирам да не го правя.

Елизабет се усмихна на решимостта му.

- Тогава ми позволи да те убедя - рече Искариот.

Останалите пеперуди се спуснаха върху Елизабет и накацаха по бузите ѝ, по шията, няколко се настаниха по ръцете и раменете ѝ.

- Само да си помисля и те ще я убият - каза Юда. - Кръвта ѝ ще заври. Ще умре в ужасни мъки. Това ли избираш?

Елизабет внезапно осъзна, че Искариот не е искал от нея да се прави на бавачка, за да държи момчето спокойно, а за да спечели сърцето му, така че той да може да я използва като оръжие. И с ужас си даде сметка, че е влязла в капана.

Погледът на Томи срещна нейния.

- Не го прави заради мен - хладно каза тя. - Ти не означаваш нищо за мен, Томас Болар. Просто забавление, нещо, с което да си поиграя, преди да се нахраня.

И оголи кучешките си зъби.

Томи се сви от думите и от зъбите ѝ. Въпреки това не се извърна. Продължи да я гледа в очите още няколко секунди, след което се обърна към Искариот и попита:

- Какво искаш?

„По дяволите, момче!“

Елизабет присви очи към стената стригои пред себе си, преценяваше силата на младите им тела срещу своята. Помисли си колко време ще е нужно на жилата да я убият. Можеше ли да освободи Томи навреме? Острият ѝ слух долови някакво движение от другата страна на кипящата река зад нея.

В онези тунели се спотайваха още стригои.

Томи никога нямаше да се измъкне сам от това място.

- Легни на камъка - каза Искариот. — Това е всичко. Аз ще направя другото и тя ще остане жива. Кълна ти се.

Момчето пристъпи напред.

- Томи — извика Елизабет. — Може и да не излезем оттук живи, но това не означава, че трябва да се подчиняваме на такива като него.

Искариот се разсмя гръмко.

- Ама и вие от този род сте едни! Едно съм научил със сигурност от вас — че верността ви е непостоянна като вятъра.

- Значи кръвта ми е била жива!

Елизабет се метна светкавично настрани и разкъса гърлото на Хенрик още преди той да успее да помръдне. Другите стригои се нахвърлиха върху нея и най-близкият я сграбчи. Тя изтръгна ръката му от ставата и я захвърли настрани. Други двама скочиха високо и я събориха на земята. Елизабет се надигна и успя да ги накара да отстъпят, но от съседните тунели се изсипаха още зверове и приковаха ръцете и краката ѝ.

Елизабет се съпротивляваше, но безполезно.

Беше се провалила - не само в опита си да освободи Томи, но и като не умря. Със смъртта ѝ Искариот щеше да изгуби емоционалния си контрол над Томи. И момчето можеше да му откаже.

Искариот явно си даваше сметка за това.

Тя загледа как една пеперуда изпълзя по бузата ѝ и после литна, размахала изящните си криле.

Искариот я искаше жива.

07:10

- Спрете! - извика Томи и се обърна към Искариот. По бузите му се стичаха сълзи. - Прави, каквото ще правиш!

- Легни - каза му Юда. - По гръб. Главата ти в долната част.

Томи отиде до черния камък. Всяка клетка в тялото му крещеше да бяга, но той седна отгоре и се завъртя да легне по гръб, като темето му се намести във вдлъбнатината на жертвеника - нямаше никакво съмнение, че това е жертвеник.

Под главата му имаше голяма черна пукнатина, бълваща серни изпарения, по-зловонни дори от реката. Дробовете му се свиха от противната миризма. Горещи сълзи обляха бузите му. Той обърна глава, за да погледне Елизабет.

Знаеше, че тя не разбира. Беше гледал как майка му и баща му умират в ръцете му, как кръвта ври в очите им - а той беше жив, излекуван от рака си. Не можеше да позволи отново друг да умре в агония вместо него. Дори ако от това зависеше спасението на света.

Елизабет също се взираше в него. Една-единствена сълза се търкулна от гневните ѝ очи.

Тя не знаеше и за добротата в себе си. Томи разбираше, че тя е чудовище като онези, които я държаха, но някъде дълбоко в нея все още съществуваше нещо по-светло. Дори тя все още да не го виждаше.

Искариот коленичи до него и метна върху тялото му рибарска мрежа с тежки каменни тежести. Завърза четирите краища за железните халки в пода. След като приключи, Томи вече не можеше да се движи и единствено главата му оставаше свободна.

Беше легнал с краката нагоре и кръвта нахлуваше надолу и зачервяваше лицето му още повече.

Искариот постави хладна длан върху бузата му.

- Намери покой. Вършиш нещо добро. Жертвата ти ще оповести завръщането на Христос.

Томи се опита да свие рамене.

- Аз съм евреин. Какво ми пука? Просто приключвай.

Искаше да го каже храбро и дръзко, но думите му излязоха като измъчен шепот. Сребърната пластина, отнета от жената, проблесна отново. Светлината на факлите танцуваше по острия ръб. Всичко друго в залата изчезна с изключение на малкото острие.

Искариот се наведе към ухото му.

- Може да заболи и...

И заби парчето метал в гърлото на Томи преди той дори да се подготви за удара. Макар че може би целта на Искариот беше именно тази, за да му спести болката.

Не успя.

Томи изкрещя, когато огънят премина през него и сякаш изгори цялото му тяло. Кръвта напълни гърлото му, гореща като магма. Той се загърчи и се замята под мрежата с такава сила, че скъса единия край. Завъртя глава и видя как кръвта му тече по камъка, прелива през ръба и капе в черната пукнатина на пода.

Зави от болката, която така и не отслабваше.

Периферното му зрение се изпълни с мрак. Томи искаше да потъне в него, да избяга от тази агония. Усети как камъкът затрепери под гърба му. Скалата започна да стърже и да се пука.

- Портата се отваря! - прогърмя някъде отдалеч гласът на Искариот. - Както е предречено!

Вързаната жена отговори и гласът ѝ успя да достигне до Томи през болката.

- Още има време да покажеш милост. Можеш да сложиш край на това!

- Късно е. Когато цялата му кръв се излее долу, никой не може да сложи край.

Томи усети как потъва в мрак - и осъзна, че мракът се издига да го погълне. Черна мъгла се надигна от пукнатината и го обгърна, сякаш бе живо същество. С всяка капка кръв мракът се надигаше все повече и изпълваше света.

Томи се взираше в източника, гледаше как пукнатината се разширява. Спомни си помещението в Масада, другата пукнатина, която разцепи земята, другия дим, бълващ от нея.

„Не... не отново...“

И тогава земята се разтресе - точно като миналия път, на огромни спазми, достатъчно силни да раздробят планини. Врящата река преля от коритото си, изригна на гигантски фонтан и се разплиска навсякъде. През цялото това време мощният тътен ставаше все по-силен и по-силен, изпълни света и избухна навън.

Томи го остави да премине през него — докато не останаха единствено тишина и мрак.

Вече го нямаше.

43.

20 декември, 07:15

Средиземно море

Стомахът на Ерин внезапно се разбунтува, сякаш получаваше пристъп на морска болест, и тя залитна и се подпря на една витрина, за да запази равновесие. Обърна се към Джордан, който тъкмо затваряше вратата на кабинета, като внимаваше някоя оцеляла пеперуда или буболечка да не го последва.

Погледите им се срещнаха и в същия миг цялата платформа започна да трепери зловещо, сякаш по палубата препускаше цяло стадо слонове.

- Земетресение! - извика Джордан и се втурна към нея.

Ерин се обърна и видя Рун и Бернар да помагат на Кристиан да се изправи. Кардиналът явно бе успял да съживи младия сангвинист с новоосветеното вино, поне дотолкова, че да се държи на крака.

Подът под нея подскочи и я запрати на цяла стъпка във въздуха. Ерин се приземи на коляно, докато Джордан залиташе покрай нея. От рафтовете започнаха да падат книги. От скарата на камината се разлетяха искри.

Стоманата в стените застена. Висока тясна витрина се килна и се разби с трясък на счупено стъкло. Джордан вдигна Ерин и я помъкна към другите.

- Трябва да се разкараме оттук!

Бернар продължи да гледа към високите прозорци, сякаш не го беше чул, и Ерин се обърна да види какво е привлякло така силно вниманието на кардинала. Хоризонтът на изток бе изсветлял пред изгряващото слънце, настъпващо в потоци от розово и оранжево. Но красотата бе опетнена от черен облак, който се издигаше високо и се разпълзяваше встрани, сякаш се опитваше да погълне новия ден.

- Вулкан - каза Джордан.

Ерин си припомни посоката, в която бе отлетял Искариот с Томи. Пръстите ѝ смачкаха листа със старата рисунка. Беше излязла в салона да я покаже на Рун и Бернар.

„Дали не сме закъснели?“

Сякаш за да подчертае тревогата ѝ, нефтената платформа се разтресе отново и те изпопадаха на пода. Светлините угаснаха. Отдолу се чу оглушителен трясък на разпукваща се скала. Цялата платформа започна бавно да се накланя.

Ерин си представи един от бетонните крака на платформата, счупен в коляното.

- Хайде! - изрева Джордан. - Бързо!

И почти повлече Ерин. Рун и Бернар помъкнаха Кристиан между себе си.

Изтичаха от салона и хукнаха по централния коридор. Трусовете продължаваха и ги запращаха към облицованите с ламперия стени. Тъмнината засилваше допълнително ужаса на Ерин. Накрая стигнаха изхода и се озоваха в свят на люлееща се стомана и разпадащ се бетон. Стрелата на един кран прелетя неуправляема над главите им.

- Катерът! — каза Джордан и посочи към стълбите, докато се препъваха напред. - Трябва да стигнем до него! И да се разкараме колкото се може по-далеч от тази купчина боклуци.

Кристиан се освободи от двамата си събратя.

- Аз... ще се погрижа за това.

Дори в сегашното си състояние беше бърз и изчезна като черно размазано петно надолу по стълбите. Бернар го последва, а Рун остана с Ерин и Джордан.

Като тичаха презглава, тримата стигнаха до стълбите и се понесоха надолу. Трусовете ги подмятаха. Около тях валяха отломки и падаха с плясък във водата. Ерин забеляза, че морето наоколо е станало неестествено спокойно, без никакви вълни; повърхността само леко потръпваше подобно на вода, която всеки момент ще заври. Това я накара да продължи още по-бързо. Стигна тежко следващата площадка, блъсна се в отсрещния парапет и отскочи назад.

Продължаваха да се спускат по спирала, а платформата продължаваше да се накланя бавно, натрошавайки стълбата още повече. Хвърчаха парчета бетон.

Поредният силен трус я хвърли към парапета. Пръстите ѝ се опитаха да се хванат преди тялото ѝ да излети от другата страна - и в последния момент железните пръсти на Рун сграбчиха коженото ѝ яке и я задържаха на стъпалата.

- Благодаря — каза тя задъхано.

Втурнаха се отново надолу. Светът около тях се сриваше. Още един стълб от другата страна внезапно се покри с пукнатини, които бързо запълзяха нагоре.

През хаоса изведнъж се разнесе нов шум - ревът на двигател. Последен завой около стълба и стигнаха дока. Няколко части от него бяха разбити от падащите отломки. Прескачаха зейналите дупки, докато катерът на подводни криле бавно се обръщаше заднешком от кея. Той също не беше останал невредим — един висящ мост бе паднал на задната му палуба.

Внезапно нечия ръка подхвана Ерин през кръста и я метна напред през последния участък от дока. Изкривена метална греда падна като копие и проби метала точно там, където се бе намирала преди миг.

Отново Рун.

Джордан прескочи смъртоносната стомана и се озова при тях.

Катерът приближи дока и те се качиха, като се провряха под падналия мост.

- Давай! - изрева Джордан към кабината отпред.

Двигателите изреваха и тласнаха катера напред.

Ерин залитна назад в обятията на Джордан. Двамата погледнаха нагоре, докато съдът се измъкваше изпод прекатурващата се платформа. Гигантски стоманени шрапнели се сипеха около тях, но най-сетне се измъкнаха от смъртоносния им обстрел и стигнаха до открити води.

- Не намалявай! - извика Джордан. - Дай газ!

Ерин не разбра защо е тази настойчивост, докато не погледна назад. Цялата платформа падаше към тях и щеше всеки момент да ги смаже. Кристиан се вслуша в Джордан, даде пълна газ и катерът се повдигна на двете си криле и полетя над водата.

Ерин гледаше с ужас и трепет как платформата падна в морето и вдигна огромна вълна, която се понесе след тях като водна стена. Но скоростта им вече беше такава, че с лекота ѝ избягаха. Вълната изостана и изгуби височина.

Ерин най-сетне си позволи да си поеме дъх и изтри сълзите от очите си.

- Хайде - каза Джордан. - Да идем при Кристиан и Бернар.

Тя кимна. Не беше в състояние да говори.

Влязоха в рубката и видяха Кристиан зад щурвала. Бернар стоеше до него. Двамата се взираха напред, към брега.

Черен облак изпълваше света и се носеше към тях. В сърцето му танцуваше малък огнен фонтан. Нямаше съмнение, че е вулкан. От небето започна да се сипе пепел и да се трупа по стъклото като мръсен сняг.

Ерин знаеше, че тази част на италианското крайбрежие е геотермична гореща точка. Помисли си за руините на Помпей и Херкулан в сянката на Везувий. Но дори онази смъртоносна планина беше безобидна в сравнение с чудовището, което се спотайваше под целия район — супервулкана Кампи Флегреи, чиято калдера бе с диаметър шест и половина километра. Ако този спящ дракон се събудеше, щеше да унищожи по- голямата част от Европа.

Вулканична пепел се плъзна по стъклото и остави след себе си тъмна диря.

- Червена е - каза Бернар.

Беше прав. Дирята определено бе тъмночервена.

Като кръв.

Вероятно се дължеше на цвета на местните скали, които бяха богати на желязо и вулканична мед.

Въпреки това Ерин цитира откъс от глава 8 на Откровение:

- „Първият Ангел затръби, и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята“.

Бернар я погледна.

- Началото на края на света.

Ерин кимна и продължи нататък:

- „И третата част от дърветата изгоря, и всичката зелена трева изгоря“.

Представи си калдерата на Кампи Флегреи. Ако тя изригнеше, доста повече от една трета от Европа щеше да изгори.

- Можем ли да го спрем? - попита Джордан, който нямаше намерение да се предава без бой.

- Може би все още има време - отвърна Бернар. - Ако успеем да намерим Първия ангел, може би ще успеем да поправим белята.

- Но той може да е къде ли не - каза Рун.

- Не съм сигурен — възрази Джордан. - Ако Искариот по някакъв начин е задействал това - а това е голямо „ако“, между другото, - то едва ли е отишъл някъде далеч. Хеликоптерът летеше на изток. Минали са само деветдесет минути, откакто ни свали.

- А на Искариот ще му трябва време за подготовка, след като стигне брега - съгласи се Рун. - Вероятно е нагласил графика с изгрева на слънцето.

Бернар посочи към бликащата лава в сърцето на облака пепел.

- Трябва да е някъде там, но къде?

Елизабет бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади рисунката, която бе отмъкнала от сейфа. Сложи я на масата и я изглади.

- Вижте това.

На рисунката бяха изобразени двама мъже, по- възрастен и по-млад, в жертвена поза. Над рамото на мъжа гледаше ангел със загрижено лице - и с пълно право. По тялото на младежа се стичаше струя кръв и капеше в черна пукнатина в долната част на листа. От пукнатината се подаваше лапа с четири хищни нокътя.

- Какво означава това? — попита Джордан.

Ерин посочи двамата мъже. По-възрастният бе с тъмна коса, младежът —с по-светла. Иначе изглеждаха почти еднакво, сякаш бяха роднини.

Тя посочи младежа, или по-скоро порасналото момче.

- Ами ако това е Томи?

Рун се наведе над рамото ѝ.

- Излиза, че кръвта му се пролива на пода, в онази черна пукнатина. - Погледът ѝ срещна неговия. - Мислиш, че Искариот го принася в жертва ли?

- И кръвта му отваря портата. По същия начин, по който вашата кръв отваря скритите врати.

- А онова нещо с ноктите, което се подава от пукнатината? - попита Джордан. - Тази работа не ми харесва.

07:26

Бернар се взираше в изпълзяващия от ямата демон. Обзе го отчаяние. Как можеха да се надяват да спрат Армагедон, ако той вече е започнал? Обърна се към пушека и пламъците. Дори не знаеха откъде да започнат.

Изрече мислите си на глас.

- Дори да си права, Ерин, това не ни казва къде се извършва жертвоприношението.

- Напротив, казва ни.

Той се вторачи в нея.

Тя посочи последователно петте символа около жертвеника — маслена лампа, факла, роза, трънен венец и купа.

- Пет символа. Знаех си, че не са просто декоративни елементи. Нищо в тази рисунка не е сложено случайно.

Бернар се вгледа в тях. Знаеше, че е права, символите бяха тормозещо познати, но не можеше да се сети откъде. Но пък, от друга страна, той не нямаше толкова познания по стара история като д-р Грейнджър.

- Символите представят пет прочути пророчици от далечното минало — обясни тя. - Пет жени, пет древни сибили.

Бернар се вкопчи в ръба на масата. Ама разбира се!

- От Сикстинската капела — с трепет рече той. — Тези пет жени са изобразени там.

- Защо? - попита Джордан.

Бернар хвана с благодарност ръката на Ерин.

- Това са петте жени, предрекли раждането на Христос. Те са от различни времена и места, но всяка е предсказала идването му.

Ерин докосна всеки символ, като ги изреждаше на глас.

- Персийската сибила, еритрейската сибила, делфийската сибила, либийската сибила...

Накрая спря при символа на върха.

- Купата винаги е символизирала кумската сибила. Твърди се, че тя представлява раждането на Христос. - Тя се вгледа в брега. - Домът ѝ се намирал край Неапол. И в много стари извори, от Вергилий до Данте, се казва, че тронът ѝ пазел самите врати на Ада.

Бернар погледна хищната лапа, показваща се от пукнатината.

- Май се опитва да освободи Луцифер, Падналия.

- И по този начин възнамерява да отприщи Армагедон — каза Ерин.

Докато приближаваха брега, пепелта започна да вали върху стъклото като киша. Небето над тях бе скрито от пушека и не позволяваше на деня да покаже лицето си. Бернар трепна пред неминуемата гибел, която щеше да последва.

Джордан прочисти гърлото си и се наведе над изображението.

- Ако всичко в тази рисунка е важно, какъв е този ангел, който наднича над рамото на Юда и не прави нищо, но пък изглежда тъжен?

Бернар откъсна вниманието си от горящия бряг и отново погледна рисунката.

- Лицето ѝ - продължи Джордан. - Прилича много на жената от картината в кабинета на Искариот. Би могла да е една и съща жена. На портрета Юда я е прегърнал през раменете, сякаш са съпруг и съпруга.

Бернар и Ерин се вгледаха по-внимателно в рисунката. Кардиналът изведнъж разпозна образа и за момент се вцепени.

„Как е възможно...?“

Ерин забеляза реакцията му.

- Познавате ли я?

- Аз самият съм се срещал с нея - тихо каза той, връщайки се мислено в онази плетеница от тунели под Йерусалим, при прелестната жена, която буквално сияеше край черното езеро. Спомни си, че сърцето ѝ не биеше, но въпреки това от нея се излъчваше силна горещина в онази студена пещера. - По време на Кръстоносните походи.

Ерин го изгледа със съмнение и се намръщи.

- Как... къде сте се срещнали?

- В Йерусалим. - Бернар докосна разпятието на гърдите си. - Тя пазеше тайна, нещо скрито дълбоко под крайъгълния камък на древния град.

- Каква тайна? - попита Ерин.

- Релефно изображение. - Той кимна към скицата пред тях. - Историята на живота на Христос, разказана чрез чудесата му. История, която трябваше да разкрие оръжие, способно да унищожи всяко зло. Търсех го, но платих огромна цена. -

Писъците на умиращите жители на града отново изпълниха ушите му.

- Какво стана? - сякаш някъде отдалеч попита Ерин.

- Тя ме намери за недостоен. Унищожи най-важната част преди да успея да я видя.

- Но коя е тя? - попита Джордан. - Ако я е имало по времето на Кръстоносните походи и после през Ренесанса с Юда, трябва да е безсмъртна. Това означава ли, че е стригой? Или някой като Юда или момчето?

- Нито едното, нито другото - осъзна на глас Бернар и посочи нарисуваните над раменете ѝ криле. - Мисля, че тя е ангел.

Погледна Ерин и очите му се напълниха със сълзи.

„И ме намери за недостоен“.

44.

20 декември, 07:38

Недалеч от италианския бряг

Катерът се носеше към брега. Следвайки съвета на Ерин, бяха начертали курс на северозапад от Неапол, към един тъмен залив в Тиренско море, в сянката на вулканичния конус, където се намираше домът на кумската сибила.

Черните вълни кипяха покрай корпуса и пепелта шибаше лицето на Рун. Не миришеше на кръв, а само на желязо, сгурия и сяра. Когато я изтри от челото си, пръстите му се покриха с песъчинки.

Трусовете бяха спрели, но изригването продължаваше, изхвърляше пушек и пепел и запращаше струи огнена лава в мрака. Ерин им беше казала, че тази калдера се намира в центъра на по-голям супервулкан на има Кампи Флегреи, и ги предупреди, че ако този малък фитил подпали чудовищния магмен кладенец отдолу, по-голямата част от Европа ще бъде обречена.

С колко време разполагаха?

Вдигна поглед към небето в търсене на отговор - и не намери. Слънцето изгряваше, но под покривалото на вулкана си оставаше безлунна нощ. Светлините на катера прорязваха черния сняг.

Вътре в кабината Ерин и Джордан бяха покрили носовете и устите си с накъсани ивици плат, подобно на някакви крадци в безкрайна нощ, за да се предпазят от пепелта.

Джордан извика и посочи.

- Наляво. Онова там на плажа не е ли хеликоптер?

Рун видя, че той е прав, и леко се подразни, че войникът го е забелязал пръв. С по-острото си зрение различи уникалната форма и опознавателните знаци, които отговаряха на формата и знаците на машината, която ги бе атакувала.

- Хеликоптерът на Искариот! - потвърди той.

Кристиан насочи катера към него и освети корпуса му с лъчите на прожекторите.

В отговор по тях откриха огън. Куршумите улучиха един прожектор и засвистяха през носа. Джордан и Ерин се снишиха. Кристиан даде газ, сякаш се канеше да вземе хеликоптера на таран.

- Дръжте се! - извика младият сангвинист.

Вместо това Рун отстъпи от вратата и тръгна към носа. Чу как подводните криле заораха в пясък и камъни - и катерът рязко спря. Отхвърлен напред, Рун скочи високо, като използва инерцията да прелети над носа и останалата тясна ивица вода. Приземи се плавно на мекия пясък до хеликоптера. Забеляза движение в сенките и се хвърли натам. Стрелецът носеше кожен пилотски костюм и имаше кучешките зъби на стригой.

Рун замахна със своя карамбит към гърлото на звяра и благословената стомана разсече плътта до кост. Пилотът рухна на колене, после по очи. Тъмно петно се разпълзя по пясъка, докато черната кръв се мъчеше да изкипи светостта от прокълнатото тяло, отнемайки и живота със себе си.

Рун бързо претърси покрития с пепел плаж и махна на останалите да слязат.

Когато те се събраха около него, Рун вдигна поглед от трупа към тъмното небе. Денят се беше превърнал в нощ и всякакви създания можеха да бродят необезпокоявани наоколо.

Джордан вдигна нещо проблясващо в черната пепел.

- Една от пеперудите на Искариот. - Той насочи лъча на фенерчето си към други ярки точки, които проблеснаха на светлината като пръснати в прахта изумруди. - Тази в ръката ми изглежда невредима. Обзалагам се, че предавките и часовниковият механизъм не са издържали на цялата тази пепел.

- Въпреки това внимавайте къде стъпвате - предупреди Ерин другарите си. - Сигурно още са пълни с отровна кръв.

Основателно предупреждение.

Кристиан оглеждаше земята особено предпазливо.

Рун отиде при него.

- Как си?

Кристиан нервно облиза устни.

- По-добре. Малко вино, малко свеж въздух... - Той махна сардонично към черния снеговалеж. - Кой не би се почувствал силен като вол?

Рун го изгледа преценяващо.

Кристиан се поизправи и го погледна сериозно.

- Справям се... добре.

Рун определено нямаше забележки за начина, по който се бе справил с кораба - беше ги докарал до брега за по-малко от двайсет минути.

Зад тях Бернар претърсваше плажа, вероятно не толкова за информация за Искариот, колкото за подкрепленията, които беше извикал. Екипът не можеше да очаква кой знае каква непосредствена помощ, при това само от сангвинистите в района на Неапол. Рим беше твърде далеч, за да стигнат навреме.

Ерин извика с приглушен от маската глас. Двамата с Джордан бяха приближили скалите.

- Следи! Намерихме следи в пясъка!

Бернар отиде при тях, следван от Кристиан и Рун.

Тя посочи и Джордан освети с фенерчето си. Макар и покрити с пепел, пресните следи се виждаха ясно върху мекия пясък. Ерин вдигна глава. Лицето ѝ лъщеше от пот. Тук самият въздух сякаш гореше.

- Май са продължили към онези канари.

Рун кимна и тръгна пръв. Намери път между камъните и стигна отвора на малък тунел в отвесната скала. Въпреки пепелта, която изпълваше въздуха и запушваше носа му, успя да долови миризмата на жупел от тунела.

Джордан вдигна фенерчето си и лъчът му освети дълго гърло в черна скала, покрита с жълти серни жилки.

- Този тунел минава под вулканичния хълм - каза Ерин. - Сигурно води към руините на Куме и трона на сибилата на североизток.

„И към портите на Ада под него“.

Бернар докосна рамото на Кристиан.

- Оставаш тук с Ерин и Джордан. Чакай пристигането на онези, които повиках. Щом дойдат, тръгнете след нас. — Поряза пръста си. — Оставям ви кървава диря.

Ерин пристъпи напред.

- Съгласна съм, че Кристиан трябва да остане, за да поведе другите, но аз идвам с вас. Зная за сибилата и за местната история най-много от всички ви. Това знание може да ви е нужно в лабиринта долу.

Джордан кимна.

- Права е. Аз също идвам.

Бернар отстъпи доста лесно. На Рун му се искаше да възрази по-настоятелно, но той също знаеше колко безсмислено е да спори с Ерин.

Влязоха в тунела, като оставиха Кристиан да им пази гърба и да очаква подкрепленията.

Рун водеше, следван от Бернар. Забеляза как Джордан държи Ерин в безопасност пред себе си. Тук нямаше пепел и двамата свалиха маските си, за да дишат по-лесно, но лицата им бяха мокри от солена пот.

Рун продължи напред. Не се нуждаеше от светлина. На всяко разклонение душеше въздуха. Острото му обоняние долавяше и други миризми през вонята на сяра - на пот, на познат парфюм, на афтършейв. Дирята го водеше в мрака сигурно, сякаш имаше карта.

Проходите се виеха и разклоняваха. Раменете му остъргваха стените, но той не забавяше крачка. Бернар го следваше по петите или вървеше до него, когато можеше. Явно кардиналът също надушваше следата, като на свой ред оставяше диря с капки кръв.

Рун изключи тази алена следа, като в същото време се опитваше да не слуша уплашеното туптене на сърцето на Ерин. Въпреки страха си тя продължаваше напред, непоколебима в решимостта си. Сърцето на Джордан също препускаше, но Рун знаеше, че войникът се страхува повече за нейната безопасност, отколкото за своята.

Лъчите на фенерчетата им осветяваха от време на време пътя. Докато навлизаха все по-дълбоко, Рун забеляза черни пипала да се вият по тавана, подобно на димни лози. Колкото повече напредваха, толкова по-дебели ставаха те и сякаш се надигаха от дълбините под тях.

Рун подуши едно от тези пипала и се закашля. Вонеше на сяра, но също и на гниеща плът, на поквара, на мрака на древна крипта.

Двамата с Бернар се спогледаха разтревожени.

Изведнъж Бернар рязко обърна глава напред.

Разсеян, с притъпени от черния дим сетива, Рун едва не го пропусна. Шум от боси крака, шумолене на плат — и в следващия миг им се нахвърлиха, а в мрака проблеснаха остриета.

Стригои.

Капан.

Рун и Бернар посрещнаха внезапната атака със сребро и бързина, със синхронизирани и мълниеносни движения. Бяха се сражавали рамо до рамо много пъти през дългия си живот. Повалиха първите двама с лекота, но от тунелите пред тях прииждаха много други и изпълваха мрака с проклятия и свирепо съскане.

За щастие тунелите бяха тесни и това ограничаваше броя на противниците, които можеха да ги нападнат едновременно. Глутницата като че ли целеше повече да ги задържи и изтощи. Може би убиването на сангвинистите не беше необходимо, за да може Искариот да постигне победа. Достатъчно бе само да ги забави, за да си осигури достатъчно време да изпълни задачата си.

А това даваше надежда на Рун.

Щом Искариот беше изпратил тези зверове да ги забавят, значи за това забавяне имаше причина.

„Може би не сме закъснели“.

Рун стисна зъби и продължи да се бие.

Зад тях проехтяха изстрели. Бърз поглед показа, че още стригои са им излезли в гръб. Или ги бяха пропуснали, или бяха намерили обиколен път през лабиринта. Картечният пистолет на Джордан направи на решето първите. Ерин също беше извадила пистолет и стреляше над рамото на войника.

- Помогни им - каза Бернар. - Аз ще удържа фронта.

„Но за колко време?“

Рун се обърна и се включи в битката отзад. Тримата заработиха като ефективен екип. Ерин забавяше противника с точни изстрели в коленете и краката. Джордан пръскаше глави. Рун поваляше всичко, което приближеше твърде много.

Удържаха позицията си, но времето течеше.

А целта на Искариот несъмнено бе точно такава.

Изведнъж сред масата стригои се появиха фигури с черни раса, които започнаха да посичат противниците със сребърните си мечове.

Сангвинисткото подкрепление.

Кристиан ги водеше със саби в двете ръце. Разчисти си път през останалите стригои и стигна до тях. Джордан го тупна радостно по рамото.

Още сангвинисти се завтекоха покрай тях да помогнат на Бернар.

Рун ги последва.

Бернар посочи към лабиринта.

- Разпръснете се. Разчистете фланговете!

Рун удвои усилията си, като посичаше противниците и си пробиваше път напред. Тунелът се разшири и излезе при подземна река, мост и осветена от факли зала от другата страна.

Рун и Бернар изблъскаха останалите стригои през ръба в кипящата вода и реката ги отнесе. Подкрепленията се събраха зад групата, прикривайки тила им.

Ерин отиде при Рун и посочи през серните изпарения на реката. В далечината се движеха смътни фигури, но ясно личеше, че се извършва жертвоприношение.

- По-бързо!

Екипът се втурна по хлъзгавите камъни на извития мост.

Веднага щом Рун стъпи на другия бряг, самият въздух сякаш се промени и стана студен като в гробница посред зима. Дъхът на Ерин и Джордан излизаше на пара. Но много по-смразяваща беше ужасната гледка, която ги очакваше.

В центъра на залата имаше черен камък, върху който лежеше бледа фигура, прикована на място от въжета. Черната мъгла обвиваше напълно фигурата, виеше се около нея, издигаше се до тавана и продължаваше до всеки тунел, пращайки пипала, търсейки открито пространство.

Вонеше на смърт и разложение.

Искариот стоеше очертан на този ужасен фон с ликуващо изражение.

Зад олтара имаше жена, увиснала до стената. Тъмната ѝ кожа блестеше, очите ѝ сякаш светеха със собствена светлина.

- Това е тя! - каза Бернар и се вкопчи в ръкава на Рун.

Той обаче не му обърна внимание: гледаше последната фигура в мрачната сцена.

Отдясно Елизабета лежеше на пода в локва черна кръв, която обаче май не беше нейна. И се бореше под половин дузина стригои. Около нея лежаха други, вече мъртви. Шепа пеперуди пърхаха безпомощно по пода със заскрежени от студа криле.

Погледът ѝ срещна неговия. Очите ѝ бяха изпълнени с ужас - но не за собствения ѝ живот.

- Спаси момчето!

07:52

Джордан застана до Ерин и бързо прецени положението.

В този момент на безсилие още стригои изскочиха от най-близките тунели от двете страни. Бернар пое онези отляво, а Рун се втурна надясно.

Джордан блъсна Ерин напред, далеч от нападателите.

Насочи се към единствената друга заплаха в залата.

Вдигна картечния си пистолет и се втурна към фигурата в сивия костюм. Искариот се обърна. Джордан си спести остроумните забележки и изстреля три откоса в гърдите му, като се целеше в сърцето.

Искариот падна по гръб на пода, яркочервената му кръв се просмука през бялата риза и костюма и потече върху камъка.

- Бях ти длъжник, копеле - промърмори Джордан, като разтъркваше собствените си гърди.

Продължи да държи оръжието си насочено към мъжа. Искариот беше безсмъртен и най-вероятно щеше да се възстанови, но колко време щеше да му е нужно? На момчето му трябваше известно време, за да си възвърне силите. Джордан се надяваше същото да се отнася и за кучия син, но въпреки това остана нащрек. Струя алена кръв течеше по камъка и като че ли се насочваше към черния вихър.

Замръзна, преди да го стигне.

Ерин пристъпи напред към момчето.

Джордан я хвана за ръката и я спря.

- Чакай малко.

Тя го погледна.

- Мислиш, че е отровно ли?

- Мисля, че е нещо много повече — каза той. - Аз ще ида.

Докато приближаваше, усети как постоянното парене в рамото му отслабва. С всяка крачка краката му ставаха все по-тежки. Сякаш нещото, бълващо отдолу, можеше да угаси огъня в него - и да изсмуче всичките му сили. Внезапно го прониза болка в гърдите и пръстите му посегнаха към мястото, където беше прострелян. Погледна надолу, очаквайки да види кръв.

- Джордан?

- Не мога...

Рухна на колене.

07:53

Рун чу изстрелите и видя Искариот да пада, изваден за момента от строя. Зад него Бернар се биеше при отвора на тунела, като удържаше нападащите стригои. Рун скочи към онези, които държаха в плен Елизабета. Докато летеше, посегна надолу, откъсна двама от нападателите ѝ и ги запрати към устремилата се към него глутница.

Приземи се, размазвайки механични пеперуди. Творенията бяха станали странно безсилни поради студа.

Втурна се към глутницата и оръжието му проблесна зловещо.

Нападателите му изпопадаха, кръвта им се плисна върху камъните.

Деряха го нокти, зъби се мъчеха да се доберат до него, но Рун продължи да се бие и отблъсна противниците обратно в тунелите. Накрая те сякаш изгубиха желание да се бият и побягнаха в мрака.

Рун се възползва от затишието и бързо се обърна. Елизабета се бореше с четиримата останали противници, гърчеше се като уловена лъвица и кървеше от стотици рани, също като нападателите ѝ.

За момента бяха в патово положение.

Рун се хвърли напред.

45.

20 декември, 07:54

Куме, Италия

Ерин издърпа Джордан от студения стълб черен дим. Силите му се върнаха достатъчно, за да се изправи, но продължи да разтрива гърдите си. Да не би да се напрягаше прекалено много след неотдавнашното изпитание? Заля я вълна на облекчение, когато усети, че потните му ръце се стоплят в нейните.

- Не можете да приближите повече - изрече глас зад облака.

Гласът идваше от прикованата за стената жена. Тя беше облечена в проста бяла дреха и кожени сандали и изглеждаше така, сякаш е слязла от някаква рисунка върху древногръцка ваза.

Ерин заобиколи черния облак, за да разгледа по-добре лицето ѝ. Нямаше грешка - това бе жената от рисунката, от маслената картина на Искариот и най-вероятно жената, която Бернар беше видял в Йерусалим. Беше завързана за халка в каменната стена и несъмнено бе пленничка.

Но какво беше тя?

Мислите ѝ бяха прекъснати, когато Рун запрати един стригой високо във въздуха към мъглата над жертвеника. Щом звярът попадна в облака, от гърлото му се изтръгна ужасяващ писък. Тялото моментално замръзна в поза на агония. За момент на Ерин ѝ се стори, че вижда как мъгливият мрак експлодира от устните и ноздрите му, за да се влее в чернотата над Томи. Спомни си рисунките на Елизабет в страховития ѝ дневник, как беше описала същата димна същност, свързана с всички стригои.

После тялото се блъсна в отсрещната стена и се пръсна като китайски порцелан.

Ужасена, Ерин отстъпи крачка назад.

„Как можем да спасим момчето? Живо ли е изобщо то?“

- Аз мога да стигна до него — каза жената, сякаш бе прочела мислите ѝ.

Ерин впери поглед в нея.

Тя вдигна вързаните си ръце.

- Освободи ме.

Ерин погледна Джордан.

Той сви рамене, като продължи да държи оръжието си насочено към битката в другия край. Рун се сражаваше рамо до рамо с Бернар и Елизабет срещу последните стригои.

- В този момент всеки враг на Искариот е мой приятел - каза той.

Въпреки това Ерин се поколеба, когато си спомни картината с Искариот, който я беше прегърнал и я гледаше влюбено.

- Някой трябва да влезе там и да спаси момчето - напомни ѝ Джордан.

Ерин кимна, забърза и сряза с ножа на Джордан дебелото въже, с което бяха вързани ръцете на жената. Джордан продължаваше да ги прикрива.

Жената погледна Ерин, докато тя работеше. В очите ѝ блестеше спокойствие сред цялата касапница.

Ерин преглътна. Знаеше кого освобождава, но искаше да чуе потвърждение.

- Ти си кумската сибила.

Жената кимна.

- Това е едно от многото имена, които имах през вековете. За момента предпочитам Арела.

- И ще помогнеш на момчето? — Ерин хвърли поглед към слабата фигура върху камъка.

- Трябва... както помогнах на едно друго момче преди много години.

Ръцете на Арела най-сетне се освободиха и тя събра длани като в молитва. Показалците почти докосваха лицето ѝ.

Джордан и Ерин се дръпнаха, когато усетиха как нещо се натрупва в нея.

Внезапно от тялото на сибилата засия златна светлина, която ги накара да отстъпят още повече. Светлината докосна Ерин и я стопли до костите, подобно на топлината на лятното слънце, ухаеща на трева и детелина. Ерин се потопи в нея. Изпълни я радост, която ѝ напомни за момента, когато Кървавото евангелие се превърна от прост блок олово в том, съдържащ думите на Христос.

Изведнъж откри думата, която описваше състоянието ѝ.

Святост.

Намираше се в присъствието на истинска святост.

Джордан до нея се усмихна, несъмнено изпитващ същото. За момент насред битката се възцари покой. Ерин се облегна на Джордан. споделяйки с него топлина, сила и любов.

- Можем ли да помогнем с нещо? - попита тя.

Погледът на сибилата се спря върху нея.

- Не. Нито вие, нито свещениците могат да спасят момчето. Единствено аз мога.

Жената - Арела - се отдели от стената и тръгна към издигащия се стълб студен мрак. Малкото черни филизи по краищата изчезнаха, изгорени от приближаващото ѝ сияние. Други се загьрчиха и се прибраха в облака, сякаш уплашени от докосването ѝ.

А после тя влезе в самия облак и светлината ѝ засия още по-ярко, прогонвайки виещия се около нея мрак. Светлината се понесе нагоре от двете ѝ страни, разпръсна чернотата и образува позната форма.

Ерин си спомни рисунката от сейфа.

„Криле“,

Как беше възможно да има подобно създание на земята?

Осъзна, че ѝ е много по-лесно да повярва в съществуването на стригои, на нечистото въплътено зло, отколкото да приеме наличието на добро. Но не можеше да отрече онова, което виждаше с очите си.

Арела пристъпи към жертвеника и момчето на него.

Мракът се спусна около нея, сякаш се мъчеше да разкъса светлината ѝ.

- Не... Арела... не... — разнесе се вик от другата страна.

Искариот се изправи, целият окървавен. Отстъпи към тунела зад него и изчезна.

Джордан понечи да се втурне след него, но Ерин го хвана за ръката. Искаше го до себе си.

- Той знае, че е изгубил, но момчето може да има нужда от нас.

Джордан се намръщи безсилно, но кимна и насочи оръжието си към отвора на тунела.

Арела коленичи на грубия под. Крилете ѝ се свиха, образувайки около момчето защитен покров.

Томи лежеше по гръб, притиснат от тежка мрежа. Кожата му бе като от восък, сивкава, сякаш вече беше мъртъв.

„Закъсняхме“.

Гърлото на Ерин се стегна.

Сибилата докосна бледото лице на момчето и под пръстите ѝ се появи цвят, който се разпълзя по лицето, обещавайки поне някаква надежда.

Арела вдигна главата на Томи от камъка, като го подхвана за врата, и се видя остра сребърна пластина, която пронизваше бледото гърло. От раната течеше кръв. Другата ѝ ръка отметна края на мрежата, който май вече беше освободен. После тя внимателно подхвана момчето, за да го вдигне.

Мракът обаче нямаше намерение да позволи на жертвата си да се измъкне толкова лесно. Докато Арела се изправяше, чернотата се събра в клещи, които се забиха дълбоко в светлината ѝ, като разкъсваха и деряха.

Арела изпъшка и падна на едно коляно.

Гърбът на дрехата ѝ се разкъса и по раменете ѝ се видяха черни драскотини.

Ерин посегна да ѝ помогне, но ръцете ѝ се отпуснаха сами и тя разбра, че не може да направи нищо.

Арела се изправи с мъка, понесла момчето на ръце. Златната ѝ светлина вече бе по-слаба, проядена по краищата като оръфана дантела. Арела се присви срещу черната буря, която ставаше все no-свирепа около нея. Облакът се затвори, като се мъчеше да удави сиянието ѝ, да го разкъса.

Арела с мъка направи крачка, после още една.

И сякаш съсредоточи последните остатъци от светлината около момчето, оставяйки себе си беззащитна.

Направи още една крачка - и най-сетне се изтръгна от мрака и падна на колене, като държеше момчето в скута си. Дрехата ѝ бе станала на парцали, кожата ѝ бе покрита с тъмни петна и драскотини, черната ѝ коса бе станала призрачно бяла.

Ерин се втурна към нея, грабна Томи за подмишниците и извлече отпуснатото му тяло по-далеч от мрака.

Джордан хвана Арела и направи същото.

- Трябва да ги махнем оттук - каза Ерин. - Колкото се може по-далеч от това ужасно място.

Междувременно битката в залата беше приключила.

Оцелелите стригои като че ли бяха избягали след измъкването на Искариот.

Рун и Бернар дойдоха при Ерин, но графинята ги изпревари.

- Сърцето му — каза Елизабет и ги погледна с уплаха. - Отслабва.

Рун кимна, сякаш чуваше същото.

- Не може да се излекува, докато това продължава да е в него - каза Елизабет.

И преди някой да успее да реагира, графинята хвана металното парче, извади го от гърлото на момчето и го запрати през залата. От раната на Томи продължаваше да тече кръв.

- Защо не се възстановява? - попита Ерин.

Обърнаха се към захвърленото острие.

От мрака на съседния тунел се появи някой.

Искариот. Изгледа ги с ледена ярост.

После погледна лежащата Арела, вдигна пластината от пода и в бързината се поряза.

От раната на пръста му вместо кръв закапаха златни капки светлина.

Той отстъпи назад и ахна изумено.

Джордан стреля по него и куршумите му вдигнаха искри от камъните.

Рун се втурна напред със скорост, на която бе способен единствено сангвинист. Карамбитът му проблесна на светлината на факлите.

В следващия миг Искариот бе сграбчен и запратен обратно в тунела.

А вместо него срещу Рун се изправи друг.

08:06

Рун рязко спря, смразен от шок и изумление. Впери поглед в монаха, в познатото кафяво расо, в броеницата, в очилатото лице, което завинаги си бе останало момчешко.

- Брат Леополд?

„Завърнал се от мъртвите!“

Леополд вдигна меча си. На лицето му бе изписана сурова решимост.

Рун го зяпна. Умът му се опита да обясни действията на Леополд, факта, че все още е жив. Хиляди обяснения преминаха през главата му, но Рун знаеше, че всички те са неверни. Трябваше да се изправи пред суровата истина.

Пред него стоеше сангвинистът предател, от самото начало бил в съюз с Искариот.

Колко жертви тежаха на съвестта на този, когото бе наричал приятел?

Лица и имена проблеснаха във вцепенения му ум. Всички онези, които беше оплакал. Други, които почти не познаваше. Помисли си за машиниста на влака и колегата му.

Но едно име разпали най-силно яростта в него.

- Надя умря заради теб.

Леополд прояви благоприличието да го погледне с болка, но въпреки това намери оправдание.

- Във всяка война има жертви. Тя разбираше това по-добре от теб и мен и го беше приела.

Рун не можеше да търпи подобни изтъркани фрази.

- Кога започна да предаваш ордена? От колко време си предател?

- Винаги съм служил на по-висша цел. Преди да се закълна като сангвинист, преди да изпия първата си чаша Христова кръв, аз вече бях насочен по този път от Дамнатус. Да му помогна да върне Христос на земята.

Рун се намръщи. Как бе възможно това? Защо Леополд не беше изгорял като другите стригои, опитващи се да измамят ордена, полагайки фалшиви клетви?

Откри отговора във всеотдайността, която блестеше в очите на Леополд.

Леополд не се беше заклел лъжливо. Той с цялото си сърце вярваше, че служи на Христос.

- Оплакахме те — каза Рун. — Погребахме броеницата ти с почести в Светилището, сякаш си паднал в служба Нему.

- Аз наистина Му служа - твърдо рече Леополд. - Ако не го правех, защо осветеното вино ме благословява дори и сега?

Рун се поколеба. „Наистина ли всеотдайността на Леополд е толкова пълна?“

- Трябва да разбереш истината в думите ми - каза Леополд. - Можеш да се присъединиш към нас. Той ще те приеме.

Рун не можеше да повярва на ушите си.

- Искаш да напусна Църквата и да се присъединя към този предател на Христос? Към човека, обединил силите си със стригои?

- Нима вие не сте сторили същото? - Леополд посочи Елизабет. - Сърцето трябва да следва онова, за което знае, че е право.

Рун беше зашеметен - а коварният Леополд целеше точно това.

Хвърли се към Рун бързо, свирепо, с насочен напред меч.

Рун се извъртя в последния момент - инстинктите му се задействаха по-бързо от ума му. Мечът на Леополд го улучи отстрани, разряза бронята и стигна до ребрата му. Рун реагира също така необмислено и замахна с карамбита си.

Леополд залитна назад и изпусна меча. Хвана се за гърлото и между пръстите му бликна кръв. Той падна на колене и очилата му отлетяха. Очите му обаче останаха насочени към Рун — и в тях блестеше не гняв, не мъка, а единствено всеотдайност.

46.

20 декември, 08:09

Куме, Италия

С ръка на гърлото и сълзи в очите Ерин гледаше как тялото на Леополд се свлича на земята. Помнеше така внимателния мъж, бръчките от четене около очите му, хапливата му самоирония. Спомни си как се събужда в тунелите под Рим, сигурна, че с нея е свършено, когато той я хвана за ръката и използва медицинските си умения, за да я върне към живот.

Този човек я беше спасил.

А в същото време тайните му бяха убили толкова много други.

Внезапно земята се разтърси, сякаш някакъв гигантски юмрук се бе стоварил в Лода пбд краката им. Черният облак около жертвеника се завихри и замята. От всички тунели отекна грохот на разцепващи се скали и падащи камъни.

- Време е да се изнасяме! — извика Джордан.

Затичаха към моста. Ерин помагаше на Елизабет с Томи. Рун водеше, а Бернар и Джордан го следваха, понесли Арела. Земята продължи да се тресе. В арката над реката се появи пукнатина, а водата плисна още по-високо от каменното си корито.

- По-бързо! — извика Ерин.

Спринтираха. Елизабет бързо я изпревари, макар да носеше момчето, прелетя през моста, като задмина дори Рун. Стигнаха до неколцината сангвинисти, които пазеха тунелите към повърхността. Кристиан ги чакаше там.

Ерин се затича още по-бързо и сякаш се блъсна в стена от сярна жега, която я изгори след студа в залата. Страхуваше се от хлъзгавите камъни, но не забави крачка, особено когато част от моста се отчупи и падна във врящата река. Под краката ѝ плъзнаха още пукнатини.

Внезапно силен трус я просна по корем. Точно пред пръстите ѝ последната част от моста се отчупи и падна в реката. Ерин погледна непреодолимата пропаст. Отдолу се вдигаше облак пара.

Изведнъж Рун прелетя през облака като някакъв черен гарван. Стъпи до нея, изправи я, после я пое на ръце и скочи напред. Падна от другата страна, като пое удара с рамото си и се претърколи.

„Джордан...“

Бернар скочи над реката със сибилата на ръце. Джордан се носеше във въздуха до тях. Двамата се приземиха на крака, макар че Джордан едва не изгуби равновесие.

Зад тях целият мост се натроши на парчета и се срина в реката.

Жега и пара ощавиха кожата на Ерин и изгориха дробовете ѝ.

- Не спирайте! - нареди Бернар.

Втурнаха се обратно през лабиринта. Трусовете продължаваха. Ерин си представи бушуващия отдолу мрак. Защо този ужас не спираше?

Нима бяха закъснели?

Нима портите на Ада продължаваха да се отварят?

08:15

Рун тичаше до Елизабета, която носеше на ръце Томи, предсказания Първи ангел. Спомни си как тя му извика, когато влязоха в студената зала.

Спаси момчето!

От мъката в гласа ѝ бе разбрал, че не само пророчеството подхранва нуждата ѝ да защити Томи. Тя го притискаше към гърдите си, стиснала тревожно устни. Сърцето на момчето продължаваше да бие слабо, но решително. Рун следеше всяка нейна крачка, готов да я подхване, ако залитне. Кръв течеше от стотици драскотини по тялото ѝ, но тя сякаш черпеше сили от някакъв много по-дълбок извор, отколкото имаше един стригой.

Изворът на майка, решена да спаси детето си на всяка цена.

Ерин и Джордан тичаха след тях, следвани от кардинала, който носеше тъмнокожата жена. Рун си спомни златната светлина, която струеше от нея, спомни си убеждението на Бернар, че тя е ангел. Въпреки това тя несъмнено познаваше Искариот и бе имала някаква връзка с него. Но защо му е било нужно на един ангел да търси Предателя на Христос?

Кой изобщо би се обърнал към него?

Рун впери поглед в кръвта по ръкава си.

Кръвта на Леополд.

Толкова много неща си оставаха неизвестни.

Най-сетне стигнаха края на тунела и се измъкнаха през канарите на плажа. Небето си оставаше черно и скриваше слънцето. Той погледна Елизабета. Засега тя бе в безопасност от светлината на деня, но накрая рухна на колене с момчето. Изгрялото слънце несъмнено й се отразяваше и изсмукваше дори нейната огромна сила.

Рун отново погледна небето. Пушекът достигаше до хоризонта. Каквото и да бе задействал Искариот, извеждането на Първия ангел от храма не го беше спряло.

Бернар, който изглеждаше не по-малко разтревожен, дойде при тях и положи жената на пясъка. Тя не отвори очи, но едната ѝ ръка се вдигна немощно към лицето ѝ, сякаш да махне паяжини.

Още беше жива.

Елизабета внимателно остави момчето до себе си, като положи главата му на пясъка и огледа раната на гърлото. От нея продължаваше да тече кръв, макар и не така силно. Но дали това се дължеше на възстановяването му, или просто животът му изтичаше?

Елизабета хвана ръката му. Рун не се съмняваше, че би убила всеки, който се опита да посегне на момчето. Спомни си с какво ожесточение пазеше собствените си деца дори когато убиваше децата на другите. Верността ѝ бе необяснима за него.

Вятърът развя наметалото ѝ и мътен слънчев лъч падна на бузата ѝ. Рун се втурна към нея, но кожата ѝ не се запали. Явно във въздуха имаше достатъчно пепел, която да позволява на един стригой да върви под това страховито небе.

Представи си как облакът пепел обикаля земята и събужда ужаси, отдавна заспали в крипти, гробове и други места, до които не достигат слънчеви лъчи.

Елизабета също усети промяната и вдигна лице към сивото небе. Макар и скрита от пепелта, това бе първата дневна светлина, която виждаше от векове. Продължи да я гледа един дълъг момент, след което пак насочи вниманието си към раненото момче на пясъка.

Бернар застана от другата страна на Томи, свали горната си дреха и разкопча окървавената си риза над скритата отдолу броня. Дръпна ципа на херметично затворен джоб над сърцето си и извади от него подвързана в кожа книга.

Рун го зяпна невярващо.

Кардиналът държеше в ръцете си Кървавото евангелие.

08:21

Щом видя евангелието в ръцете на Бернар, Ерин коленичи до главата на момчето. Усети как вековете на пророчеството тежат върху бледото му чело. Все още детски меката му коса беше посипана с пепел; още люспи падаха по бузите и устните му. Тя ги избърса, оставяйки по кожата му петна с цвета на ръжда.

Той не реагира на докосването й. Дишането му бе прекалено бавно.

Кристиан клекна до нея.

- Какво му е? - попита тя. - В Стокхолм се възстанови много по-бързо. Защо не оздравява сега?

- Не зная - тихо прошепна Батори и я погледна. Мъката в очите й изненада Ерин. - Но Искариот каза, че с онова острие можел да убива ангели. И в момента чувам как младото му сърце продължава да утихва. Сигурно е нещо свързано с ножа.

Графинята махна няколко кичура от челото на момчето.

Бернар се отпусна на коляно.

- Ще сложа евангелието в ръцете на Томи — каза той. - Може би неговата милост ще го спаси.

Батори го изгледа намръщено.

- На поредната свещена книга ли се уповаваш, свещенико? Нима другата ни послужи?

Въпреки това не се възпротиви, докато Бернар поставяше ръцете на момчето на гърдите му. Дори тя знаеше, че всяка надежда е по-добра от никаква.

Бернар благоговейно постави книгата в ръцете му. Когато тя докосна кожата му, корицата засия за момент в златна светлина, след което угасна.

Клепачите на Томи трепнаха и се повдигнаха.

- Мамо...?

Графинята се наведе над него и една сълза се отрони от окото й и падна върху бузата на Томи.

- Аз съм Елизабет, храброто ми момче - рече тя. - Свободни сме.

- Отвори книгата, синко - подкани го Бернар. - И спаси света.

Пророчеството отекна в Ерин.

„Тримата от пророчеството трябва да занесат книгата при Първия ангел за неговата благословия...“

Тя местеше поглед от Рун към Джордан и Батори.

Томи се помъчи да седне, за да изпълни ролята си.

Батори му помогна да се надигне и подпря внимателно слабия му гръб.

Томи остави книгата в скута си и я отвори на първата страница. Наведе се немощно напред и се помъчи да разчете думите на старогръцки.

- Какво пише? — попита дрезгаво.

Ерин изрече думите по памет:

- „Предстои голяма война на Небето. За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да занесат книгата при Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света“.

Гледаха и чакаха, а върху отворените страници се сипеше пепел.

Не се случи нищо.

Томи погледна затъмненото небе, после неспокойното море с цвят на олово.

- Какво друго се очаква от мен? - попита той. Гласът му прозвуча неуверено и отчаяно.

- Ти си Първият ангел - тихо каза Рун. - И ти е писано да благословиш тази книга.

Томи примигна, за да махне пепелта от дългите си мигли, и го изгледа със съмнение. После се обърна към единствения човек, на когото като че ли имаше доверие.

Към Батори.

Графинята избърса кръвта от гърлото му. Раната все още си беше там. На лицето ѝ се изписа тревога и тя отчаяно се вкопчи в надеждата.

- Може и да е така.

- Не съм никакъв ангел - намръщи се Томи. - Ангели няма.

Батори му се ухили, показвайки острите върхове на кучешките си зъби.

- Щом има чудовища, защо да няма ангели?

Томи въздъхна и леко завъртя очи - не с насмешка, а от слабост. Беше на път отново да изгуби съзнание.

Батори сложи длан на бузата му.

- Независимо дали вярваш, или не, нищо не ти пречи да изпълниш желанието им и да благословиш проклетата книга, нали?

Бернар го сграбчи за рамото.

- Моля те, опитай.

Томи примирено поклати глава и вдигна ръка над отвореното евангелие. Ръката му се разтрепери дори от това слабо усилие.

- Благославям... тази книга.

Отново зачакаха; пепелта продължаваше да се сипе, а земята все още трепереше.

Не се случи никакво чудо. Нямаше златна светлина, не се появиха нови думи.

Безпокойството на Ерин се засили.

Бяха пропуснали нещо. Но какво?

Джордан се намръщи.

- Може би е нужна някаква специална молитва.

Кристиан огледа опустошения ландшафт.

- Или може би е заради това прокълнато място.

Бернар замръзна за миг, след което сграбчи ръцете на Кристиан.

- Разбира се! Кървавото евангелие може да бъде превърнато единствено над светите кости на Петър в базиликата! Трябва да откараме момчето в Рим. Само там книгата може да бъде благословена!

Томи внезапно се отпусна върху графинята. Краткият му прилив на сили бе секнал. Капка кръв изби от раната, която продължаваше да зее.

- Няма да успеем да стигнем до Рим - каза Батори.

- Едва усещам туптенето на сърцето му.

Рун погледна Ерин и кимна, потвърждавайки думите на графинята.

Тиха въздишка накара Ерин да погледне лежащата на пясъка Арела. Жената се бе обърнала на една страна, но сега падна отново по гръб, но не преди Ерин да види блестящите ѝ очи, пълни със същата онази тъга, която се виждаше на рисунката, същата мъка, с която бе гледала Искариот.

Ерин разбра посланието, което Юда така и не бе разбрал.

„Грешите“.

Сякаш уверила се, че са я разбрали, сибилата затвори очи и тялото ѝ се отпусна.

Разтревожената Ерин се премести до нея и взе ръката ѝ. Беше топла. Върховете на пръстите ѝ бяха покрити с пясък. Ерин погледна там, накъдето се бе обърнала Арела, и видя нарисуван върху пясъка символ.

Беше факла — нарисувана набързо, щрихована с пепел, представляваща вързан и подпален сноп тръстики.

- Можем да превържем момчето тук и да притискаме раната му по пътя - каза Бернар зад нея. - Томи ще... трябва да оцелее при полета до Рим.

Кристиан посочи втория хеликоптер на плажа, онзи, който беше докарал извиканите от кардинала подкрепления.

- Ще взема комплекта за първа помощ. Машината би трябвало да има достатъчно гориво, за да стигне до Ватикана. Пътят е не повече от час. Щом излетим, ще предупредя докторите да са в готовност.

Батори махна презрително с ръка.

- Момчето не е получило нормална рана. Не може да бъде излекувано от модерната ви медицина.

Като никога Ерин бе съгласна с графинята. Дори без възстановителните сили на Томи кръвта по раната би трябвало вече да започне да се съсирва.

Тя отново погледна символа.

„Всички грешите“.

Докато Кристиан тичаше за медицинския пакет, Бернар се опита да налее осветено вино в раната, като мърмореше молитви на латински. После избърса раната с ръкав.

Кръвта се надигна, този път по-гъста.

Ерин забеляза слабо златисто сияние, което се виждаше единствено благодарение на сумрака. Може би то бележеше специалната ангелска същност на момчето, чудото, което поддържаше живота му - същото чудо, което вероятно бе спасило Джордан в Стокхолм.

- Не знаете какво правите — каза Батори и изблъска ръцете на Бернар от момчето. После посочи Арела. — Тя носеше острието, което го нарани. Трябва да знае нещо повече за него. Събудете я.

Ерин се опита, като разтърси жената за рамото, но не получи отговор.

- Трябва да махнем момчето от тези прокълнати пясъци и да го откараме в Рим — настоя Бернар, когато Кристиан се върна. — Там ще го спасим.

Ерин си спомни предупреждението на Арела.

„Нито вие, нито свещениците могат да спасят момчето. Единствено аз мога“.

Обърна се към Бернар и каза на глас онова, в което беше започнала да вярва.

- Всички грешите.

Сякаш чула собственото си послание, Арела се размърда. Ръката ѝ немощно се вдигна към Томи и окървавеното му гърло. При докосването ѝ капката кръв престана да расте на раната и остана там. После пръстите ѝ се плъзнаха на земята, капката се надигна и се търкулна по бледата кожа.

- Тя може да го излекува - настоя Ерин.

Батори кимна.

- Прониза го ангелско оръжие. Ще е нужен ангел, за да се излекува.

- Но как? - попита Бернар.

Ерин се вторачи в символа. Знаеше, че е важен. Жената не би го нарисувала просто така. Сибилата никога не рисуваше нещо, което не е важно. Представи си скицата от сейфа на Искариот.

- Факла! - Ерин махна на другите да приближат и посочи пясъка. — Това е един от петте символа от рисунката, представляваща петте сибили.

- И какво? - попита Бернар.

- Тя се опитва да ни каже къде да идем, как да го излекуваме. Пламтящата факла е символ на либийската сибила, друга пророчица, предрекла идването на Христос. Според митологията на онази епоха водите имали чудодейни лечебни средства. Някои смятат, че Христос е останал там с Мария и Йосиф, след като избягали от клането на Ирод.

- Зная тези истории - рече Бернар. - Но седалището на либийската сибила е било в Сива, един оазис в пустините на днешен Египет. Далеч оттук, от другата страна на Средиземно море. Момчето няма да издържи такова дълго пътуване.

Ерин видя истината в думите му и млъкна.

Бернар сметна това за приемане на становището му и се поизправи.

- Ще откараме и двамата в Рим. - Махна на Кристиан. - Носи момчето. Аз ще взема жената.

Батори застана между Кристиан и Томи.

- Няма.

Бернар я изгледа свирепо.

- Щом момчето не може да бъде излекувано тук, щом не може да стигне до Сива, тогава какво? — остро попита той. - Поне ако го откараме в базиликата в Рим, може да остане жив достатъчно дълго, за да благослови книгата и да разкрие тайните ѝ.

- Значи всъщност не ти пука дали детето ще живее, или ще умре, така ли? - попита Джордан и сложи ръка на рамото на Ерин. - Достатъчно е само да достави стоката си.

Гневното изражение на Бернар отговори на въпроса.

Ерин застана до Батори.

- Животът на детето е по-важен от всички тайни.

Бернар се обърна към тях и махна с ръка към разстилащата се в небето пелена.

- Пепелта продължава да пада. Повреденото все още не е поправено. Видяхме как портата на Ада се открехва под момчето. Процесът беше забавен, но продължава. Отвореното трябва да се затвори. Имаме време до залез-слънце, за да го спрем.

- Защо до залез-слънце? - попита Ерин.

Бернар погледна небето.

- Четох историите за това място. Ако се отвори през деня, портата на Ада трябва да бъде затворена преди падането на мрака, в противен случай нищо няма да може да я затвори. Това е по-важно от всеки отделен живот, включително този на детето. Ако не действаме веднага, със сигурност ще загинат безброй невинни.

- Но аз намирам за подозрително точно това действие - каза Ерин.

- Аз съм с Ерин - подкрепи я Джордан.

- Аз също - твърдо заяви графинята.

Рун ги погледна неуверено, разколебан между тях и Бернар, който имаше подкрепата на дузина сангви- нисти зад себе си.

- И какво предлагаш да правим, Ерин?

- Забравяме за евангелието, за пророчеството и за спасяването на света. Насочваме цялата си сила да спасим това момче, което понесе невъобразими страдания. Дължим му го. Бил е заразен с безсмъртие само заради това, че се е опитал да спаси ранен гълъб. За мен той е този гълъб. Няма да позволя да загине.

Студената ръка на Батори стисна нейната. Топлите пръсти на Джордан хванаха другата ѝ ръка.

- Според легендата лечебните води на Сива са толкова силни, че самата сибила ги използвала, за да се подмладява и да остава безсмъртна. - Ерин погледна жената и се зачуди как един ангел може да изглежда толкова блед и крехък. — Все още можем да ги закараме там преди залез-слънце. Да излекуваме и двамата.

- Момчето със сигурност ще умре преди да стигнете там - възрази Бернар. - Рим е само...

Рун го прекъсна.

- Как смяташ да излекуваме момчето в Рим?

- Имаме доктори. Имаме свещеници. Но дори да ги нямахме, най-важното е благославянето на книгата в „Свети Петър“.

Рун се намръщи недоволно.

- Откъде си сигурен, че книгата ще разкрие тайните си в Рим?

- Защото трябва. - Кардиналът докосна кръста на гърдите си. - Или всичко ще бъде наистина изгубено.

Погледът на Рун се премести от Ерин върху Батори.

- Бернар, залагаш прекалено много на стигането до „Свети Петър“.

- Защото точно там беше отворено и върнато на света Кървавото евангелие.

- Но книгата беше отнесена там заради думите на Ерин и на Батори Дарабонт. А сега отново Ерин и друга Батори ни казват да отнесем момчето в Сива. Макар да не знаем със сигурност коя е Жената на Познанието, в този случай това няма значение. И двете настояват момчето да отиде в Египет.

- Не сме само ние - добави Ерин и посочи Арела.

- Друга жена също иска това. При това ангел, който според собствените ви думи ви е намерил за недостоен в миналото.

Бернар отстъпи крачка назад, но думите й като че ли само разпалиха гнева му.

- Рим е само на един час път - настоя той. - Отиваме в „Свети Петър" и полагаме необходимите грижи за момчето. Ако греша, там ще го подготвим за дългото пътуване до Сива.

- Може да е твърде късно - рече Ерин и махна с ръка към забуленото слънце.

Кристиан също погледна небето и каза:

- Решавайте, аз отивам да запаля двигателите. Вие ще кажете накъде да карам.

- Кристиан е прав - каза Джордан. Пепелта продължаваше да вали. — Замърсеният въздух може да вземе решението вместо нас. Ако пепелта стане по-плътна, няма да можем да идем никъде.

Останалите видяха истината в думите му и тръгнаха след Кристиан. Рун носеше Арела, а Батори пое момчето. След секунди двигателят на хеликоптера се разкашля, задавен от пепелта, след което изрева и се събуди. Ерин вдигна ръка да предпази очите си от вдигнатия от перките пясък.

Стана невъзможно да се разговаря.

Всички се качиха. Батори предаде Томи на Ерин, докато Бернар помагаше на Рун да настанят Арела на един ред седалки. Кристиан едва ги изчака да седнат и наду измъчените двигатели. Хеликоптерът се издигна над плажа и полетя над оловните води, бягайки от урагана от огън и пушек.

- Накъде? - извика Кристиан назад.

- Към Рим! - извика в отговор Бернар и изгледа останалите в кабината, сякаш ги предизвикваше да възразят.

Батори погледна Ерин и очите ѝ проблеснаха дяволито. Ерин се дръпна назад, като се опасяваше от най-лошото. Но не тя бе мишената на графинята. С мълниеносно движение Батори се извъртя към съседа си, сви ръка около китката му, блъсна вратата до него и тя се отвори. И двамата още не си бяха сложили коланите, така че изхвърчаха навън, все така вкопчени един в друг.

Кристиан наклони хеликоптера и ремъците се впиха в Ерин. Вратата се отвори съвсем и после се тресна от вятъра. Ерин видя как двамата падат във водата долу и след малко излизат. Продължаваха да се бият.

Джордан хвана вратата и я затвори.

- Май това урежда нещата - каза той и се ухили, оценил по достойнство дръзкия ход на Батори, с който беше сложила край на безизходното положение.

Тримата се спогледаха.

Кристиан се обърна и ги изгледа въпросително със зелените си очи.

Ерин се наведе напред, докосна младия сангвинист по рамото и каза твърдо:

- Сива.

Кристиан хвърли поглед към Рун и Джордан и получи утвърдително кимане и от двамата. Сви рамене и каза:

- Кой съм аз, че да споря с тримата от пророчеството?

47.

20 декември, 08:38

Куме, Италия

Юда стоеше нащрек в една пукнатнна високо в отвесната скала. Намираше се в дълбоките сенки, недостъпен за острите сетива на сангвинистите на плажа, скрит от вонята на сяра и грохота на земята, съпътстващ отварянето на портите на Ада. Едва беше успял да се измъкне от тунелите, преди те да се срутят около пълната с черен дим каверна и да я запечатат. Сега дори сангвинистите не можеха да стигнат навреме до портата.

Вече никой не можеше да спре неизбежното.

Въпреки това преди минути бе видял как хеликоптерът се издига в тежката димна завеса и изчезва, отнасяйки със себе си момчето и Арела.

Сърцето му се сви, когато я видя в това състояние, когато осъзна колко много е рискувала тя, за да спаси момчето. Представи си съсипаното ѝ тяло, побелялата ѝ коса. Въпреки това, дори от това разстояние, продължаваше да вижда прелестта ѝ, докато тя лежеше на пясъка.

„Любов моя...“

От скривалището си сред скалите гледаше как кардиналът и графинята излизат от оловните води с полепнали по телата дрехи. И двамата гледаха към небето, където беше изчезнал хеликоптерът.

Но къде отиваха другите?

Беше видял как Бернар и Елизабет падат от машината, изхвърлени като ненужен багаж.

- Ти обрече всички ни! - достигна до него викът на Бернар.

Вместо отговор Елизабет просто махна пясъка от мократа си дреха.

- Ще идем след тях! - настояваше кардиналът. - Нищо не си променила!

Тя свали едната си обувка и изтръска пясъка от нея.

- Не си ли в състояние да допуснеш, че може и да грешиш, свещенико?

- Няма да позволя да ме съдиш.

- Защо не? Ти ме създаде толкова, колкото и Рун. Твоите занимания с пророчества в миналото доведоха до това Рун и аз да се срещнем.

При думите ѝ тялото на Бернар се скова. Той гневно се отдалечи, извика другите сангвинисти и се махна от плажа, като преди това нареди да закопчаят отново графинята.

Юда изчака четвърт час, преди да се спусне по скалите на плажа. Имаше конкретна цел. Беше видял Арела да пише нещо по пясъка и как реагираха д-р Грейнджър и другите. Отиде на мястото, където бяха положили Арела. Видя отпечатъка в пясъка, където бе главата ѝ.

Клекна и докосна вдлъбнатината с пръсти.

Тревогата за нея го измъчваше.

Видя какво е нарисувала в пясъка. Винаги би разпознал ръката ѝ, след като цяло столетие бе преписвал думите и скиците ѝ. Сега погледна рисунката с опитно в пророчествата око.

Горяща факла.

Усмихна се разбиращо.

Арела беше начертала на другите карта, за да им каже къде да идат.

Увереността успокои ума му. Той познаваше всички символи, свързани с нея през вековете, включително и този.

Беше ги прилъгала да отидат в Сива.

Юда се изправи и ѝ благодари мислено. Беше сигурен. Знаеше, че посланието е било оставено в пясъка колкото за тях, толкова и за него.

Тя викаше и него.

Но защо?