Невинна кръв

48.

20 декември, 13:49

Във въздуха над Египет

Джордан опря чело на прозореца на поредния хеликоптер. Бръмченето на двигателя и безкрайната еднообразна шир на пустинята го унасяха. Настоятелното парене в лявото рамо и по продължение на татуировката му пречеше да заспи. Не беше толкова болезнено, колкото дразнещо - като упорит сърбеж, който не минава, колкото и да се чешеш.

Въпреки това отново разтърка мястото, без изобщо да забелязва какво прави.

Някой обаче забелязваше.

- Нещо не е наред с рамото ли? - попита Ерин.

- Ммм... - неопределено смънка той. Не искаше да я тормози с подобни дреболии, когато имаха по-големи грижи.

Като момчето, лежащо на седалките до Ерин.

Тя бе положила главата на Томи в скута си и с едната си ръка държеше марля на шията му. През петте и отгоре часа на пътуването усилията ѝ като че ли бяха намалили кървенето, но въпреки това се налагаше редовно да сменя марлите с нови.

За щастие вече почти бяха стигнали целта си.

След като излетяха от плажа, Кристиан се върна в Неапол, взе самолета, който вече бе зареден с гориво, и излетяха незабавно за малкото градче Марса Матрух на египетския бряг, където се прехвърлиха на този хеликоптер — бивша военна машина, която сега се използваше за чартърни полети. Оттам Кристиан продължи на юг над пясъците.

Джордан се беше нагледал на пустини при мисиите си в Афганистан и Ирак, но нищо не можеше да се сравнява по размери с тази. Сякаш бяха заменили сивото на Средиземно море за жълто-кафявото на Сахарския океан. Колкото и дълго да летяха, пейзажът под тях не се променяше.

Но най-лошото бе, че облакът пепел продължаваше да ги преследва през морето и след това в пустинята. Според съобщенията по радиото се бе разпрострял на огромна площ, при това по-бързо, отколкото предсказваха синоптичните прогнози. Бяха се измъкнали от европейското въздушно пространство в последния момент, след което по-голямата част от района бе затворена за полети поради лошото време.

Вече нямаха проблем да повярват, че цялата пепел е избълвана направо от Ада.

Поне момчето бе все още живо - макар и на косъм. Дишането му бе плитко, а сърцето му биеше толкова слабо, че Джордан не можеше да долови пулс. Рун обаче го увери, че пулс все пак има.

Нещо на хоризонта привлече вниманието на Джордан - зелена ивица.

Той разтърка уморените си очи и погледна отново.

Ивицата си беше там.

„Поне очите не ми въртят номера“.

Загледа се в Рун и в жената до него, завита с тъмносиньо одеяло. Също като Томи, тя не помръдваше. Бяха дошли тук, следвайки неизречената ѝ дума.

„Дано да не е напразно“.

Ако момчето си отидеше, Ерин щеше да бъде съсипана, тъй като именно тя бе настояла да предприемат дългата разходка до нищото с едно умиращо дете.

Джордан отново се обърна към прозореца и загледа как зелената ивица става все по-голяма.

Според Ерин Сива беше оазис недалеч от либийската граница. Имало вода, палми и малко село. В пустинния изумруд имаше и древни обекти, сред които руините на прочутия оракул, както и група гробници, известни като Гебел ал Мавта, или Планината на мъртвите.

Джордан се надяваше, че няма да им се наложи да погребват двамата си спътници на въпросното място.

Не знаеше с какво могат да се сблъскат в Сива и затова се обърна към единствения човек, който можеше да му отговори. Погледна завитото с одеяло тяло на сибилата срещу него - и откри, че тя е отворила очи и също го гледа.

Джордан овладя изненадата си и докосна ръката на Ерин.

Тя се обърна и също се изненада.

- Арела...?

После погледна Томи, но той не беше дошъл на себе си.

Рун разкопча коланите, които държаха жената, и ѝ помогна да седне.

Въпреки горещината в кабината тя остави одеялото около раменете си — явно още ѝ беше студено и се възстановяваше. След като седна, махна с трепереща ръка.

- Как си? - попита Джордан, като повиши глас, за да надвика шума на хеликоптера.

Тя погледна през прозореца към носещата се към тях ивица дървета.

- Сива...

- Почти стигнахме — каза Ерин.

Арела затвори очи и вдиша дълбоко.

- Надушвам го.

Пред очите им цветът ѝ постепенно започна да се връща и кожата ѝ от пепелносива отново стана тъмна. Дори призрачно бялата коса започна да придобива сиви нюанси. Арела определено се съживяваше, подобно на вехнещо растение след поливане.

- Сигурно събира сили с приближаването до оазиса - прошепна седящата до Джордан Ерин.

- Идва от водата - каза Арела и отвори очи. В тях отново можеше да се долови предишният блясък. - Във въздуха е.

Джордан погледна навън. Палмите вече се носеха под тях наред с цъфнали храсти, градини и проблясък на синя вода от фонтани и изкуствени водоеми, всички захранвани от един и същ водоносен пласт.

Кристиан насочи хеликоптера към езерото на запад и се понесе към един от съседните хълмове. На върха му се бяха скупчили рушащи се каменни сгради около стара кула, която стърчеше в небето като обвинително вдигнат пръст.

Това бе останало от някогашния храм на оракула.

Ерин беше инструктирала Кристиан да ги откара там.

Джордан погледна отново Арела, която продължаваше да се взира навън. По съвършената ѝ буза се търкулна сълза.

- Не съм виждала това място от много време — каза тя.

Джордан не знаеше как да отговори.

- Това твой дом ли беше? — попита Ерин.

Жената кимна утвърдително.

- Това означава, че си била едновременно сибилата от Куме и либийската сибила. - Ерин се ококори, когато ѝ просветна. - Петте символа, петте пророчици, предрекли раждането на Христос... това си ти!

Арела отново кимна.

- Направих свои домове на много места в древния свят. - Погледна с копнеж навън, докато Кристиан насочваше хеликоптера към руините. — Този бе един от любимите ми. Макар че навремето бе много по-великолепен, разбира се. Да можехте да го видите по времето на Александър.

- Александър Велики ли? - изненадано попита Рун.

Ерин погледна Арела и каза^-

- Според историческите извори той е идвал тук. И се е съветвал с теб.

Арела се усмихна.

- Беше прекрасен мъж, с къдрава кафява коса и блестящи очи, толкова млад, толкова изпълнен с желание да намери съдбата си, да я осъществи. Подобно на многото други, които дойдоха преди... и след него.

Тя се умълча тъжно.

Рун реши, че си мисли за Юда.

Арела въздъхна.

- Младият македонец дойде да се увери, че е синът на Зевс, че го чака съдба на завоевания и слава. И аз му казах, че това е вярно.

Джордан знаеше, че Александър е създал една от най- големите империи в древния свят, когато е бил на трийсет, и е умрял, без да претърпи нито едно поражение.

- Ами другият божествен син? — попита Ерин. — Според легендата Светото семейство е дошло тук, за да се спаси от гнева на Ирод.

Арела се усмихна.

- Такова красиво детенце...

Рун се размърда неспокойно. Джордан не можеше да го обвинява. Нима тя помнеше Христос като детенце?

Ерин се вгледа в Арела.

- Според Библията един ангел се явил на Мария и Йосиф и ги предупредил да бягат в Египет, за да се спасят от предстоящото клане. Пак ли си била ти?

Арела се усмихна. Обърна се към прозореца и се загледа към дърветата и езерата.

- Аз Го доведох тук, за да израсне в мир и безопасност.

От неделното училище Джордан знаеше за последните години на Христос, как е изчезнал в Египет малко след раждането си, за да се появи отново след дванайсетина години, когато посетил храма в Йерусалим и сгълчал някакви фарисеи.

Ерин също гледаше през прозореца и сигурно си представяше Христос като момче, как тича по тези улички и лудува в езерото.

- Искам да знам всичко...

- Дори аз не мога да твърдя това - рече Арела. - Но ще споделя с теб първото чудо на Христос. За да разбереш всичко, трябва да започнеш от него.

Ерин сви озадачено вежди.

- Първото му чудо ли? Когато превърнал водата във вино на сватбата в Кана?

Арела обърна тъжните си очи към Ерин.

- Това не беше първото му чудо.

14:07

„Не е било първото му чудо?“

Ерин беше потресена. Искаше да зададе още въпроси, но тази тайна трябваше да почака. Беше укорила Бернар, че поставя подобни тайни по-високо от живота на едно момче. Нямаше намерение да прави същото.

- Ами Томи? - попита тя и сложи длан на студеното му чело. - В онази зала каза, че можеш да го спасиш. Това вярно ли е?

- Мога - потвърди Арела. - Но трябва да го направим незабавно.

Сибилата се обърна и се наведе към Кристиан. Заговори бързо и посочи на запад, зад останките на храма.

Кристиан кимна и насочи хеликоптера натам.

Прелетяха над село от кирпичени къщи, които съществуваха от деветстотин години и някои бяха обитавани непрекъснато. Ерин се опита да си представи какво е да живееш в подобна постройка поколение след поколение. Сегашният ѝ университетски апартамент бе по-млад от нея и определено не можеше да се похвали със секващото дъха срастване с историята, което виждаше тук.

Но пък, от друга страна, Египет създаваше усещане за безвремие и мистерия - страна на велики царства и паднали династии, дом на безброй богове и герои. Тя докосна кехлибара в джоба си и си спомни интереса на Ейми към египетската история. Подобно на всеки археолог, тя бе искала някой ден да копае в Египет, да остави следата си тук.

Уви, този ден никога нямаше да настъпи.

Хеликоптерът направи завой покрай руините на храма.

„Никога повече“ - обеща си Ерин.

Храмът растеше пред нея. Стените бяха порутени, покривите ги нямаше, помещенията бяха отворени към пепелявото небе. Дори в сегашното му състояние се долавяше намек за някогашното му великолепие. Нима седящата срещу нея жена наистина бе живяла между тези каменни стени и бе определяла участта на хиляди с пророчествата си? Нима бе убедила Александър Велики, че може да завладее света? Дали се бе срещала с Клеопатра, докато тя се беше къпала в тези води? И ако да, какво беше казала на царицата?

Измъчваха я хиляди въпроси, но те трябваше да почакат.

Кристиан прелетя над руините и продължи към пустинята.

Накъде ги водеше Арела?

Жената продължаваше да упътва Кристиан.

Не по-малко обърканият Рун погледна озадачено Ерин, но тя само сви рамене. Бяха дошли чак дотук, следвайки думата на жената ангел. Вече бе твърде късно да не ѝ се доверяват.

Хеликоптерът прелиташе над хълмове и полегати пясъчни дюни. Над тях небето продължаваше да става все по-сиво от настигащия ги облак.

Накрая хеликоптерът започна да се снишава. Ерин се огледа за някакви отличителни белези, но сякаш бяха избрали съвсем случайно място. Перките вдигнаха облаци пясък от най-близките възвишения.

Тонът на двигателите се промени и машината увисна във въздуха.

„Но защо точно тук?“

Джордан също изглеждаше изпълнен с подозрение.

- Това място прилича досущ на стотиците километри пустиня, над които прелетяхме.

Ерин беше готова да се съгласи с него, но точно тогава започна да забелязва едва доловимите разлики. Хребетите на най-близките дюни не следваха модела на пустинята наоколо. Тя погледна през двата прозореца, за да се увери. Билата се затваряха в кръг, образувайки гигантска купа с диаметър трийсетина метра и дълбочина около шест.

- Прилича на кратер - каза тя.

- Пак ли вулкан? - попита Джордан.

- По-скоро ми прилича на паднал метеорит.

Ерин погледна Арела за отговор, но тя просто направи знак на Кристиан да се сниши.

След секунди плъзгачите докоснаха пясъка. Хеликоптерът кацна малко наклонен в купата, недалеч от центъра. Кристиан остави перките да се въртят, сякаш искаше да издуха пясъка от кратера.

„Интересен начин на разкопаване“.

Златистокафявият пясък се вихреше около тях и за момент скри всичко от очите им.

Накрая двигателите спряха и въртенето на перките намаля. След многото часове постоянно бръмчене тишината ги блъсна като вълна. Вдигнатият пясък заваля като някакъв златен дъжд.

Арела най-сетне ги погледна отново, като постави ръка върху рамото на Кристиан в знак на благодарност.

- Вече можем да тръгваме.

Рун отвори вратата и скочи пръв. Даде им знак да останат в кабината: оставаше си все така предпазлив - и с право според Ерин.

- Тук няма от какво да се боим - увери ги Арела.

След като Рун потвърди, че всичко е чисто, тя също слезе, следвана от Ерин.

Ерин се протегна и пое дълбоко дъх, изпълни дробовете си със сухия въздух и каменистата миризма на чистата пустиня. За момент се наслади на горещината. При разкопки пясъкът бе лукс — прекарваш часове наред на слънце, за да изровиш тайни, отдавна скрити под търпеливите песъчинки.

Сега нямаше този лукс.

Присви очи към слънцето. По това време на годината то щеше да залезе в пет, след по-малко от три часа. Спомни си предупреждението на Бернар за отварящата се порта на Ада, но реши засега да пропъди тези страхове.

Томи определено не разполагаше дори с тези три часа.

Джордан скочи до нея и помогна на Кристиан да свали тялото на Томи в този странен кратер насред пустинята.

- Къде сме? - попита Кристиан и присви очи на слънцето, макар светлината му да бе приглушена от облака пепел.

- Не знам - тихо каза Ерин. Неясно защо, но ѝ се струваше, че трябва да шепне на това място.

Огледа стените на кратера и забеляза, че ръбът не е толкова гладък, колкото ѝ се бе сторило от въздуха, а по-неравен, образуващ естествена палисада. Земята под краката ѝ излъчваше по-силна топлина, отколкото можеше да се очаква в този сумрачен ден. Горещият въздух трептеше в покрития с пясък кратер и прашинките танцуваха в него.

Арела тръгна към центъра на кратера, като каза само:

- По-бързо с момчето.

Те я последваха, озадачени и объркани - особено когато тя коленичи и започна да копае с ръце.

Джордан повдигна вежда.

- Май няма да е зле да ѝ помогнем.

Ерин се съгласи. Кристиан остана с Томи на ръце, а тя, Рун и Джордан клекнаха и започнаха да копаят горещия пясък. За щастие, колкото по-дълбоко копаеха, толкова по-хладен ставаше той.

Арела се дръпна и ги остави да работят. Личеше си, че още е слаба.

На петнайсетина сантиметра дълбочина пръстите на Ерин напипаха нещо твърдо. Изпълни я почуда, смесена с трепетно очакване. Какво беше скрито тук? Колко пъти е било погребвано и разкривано от пясъчните бури?

- Внимавайте - предупреди тя останалите. - Може да е чупливо.

Започна да разравя по-бавно. Искаше ѝ се да има инструменти, метлички и четки. В този момент от небето падна люспа пепел и ѝ напомни, че трябва да побързат.

Отново заработи енергично и останалите последваха примера ѝ.

- Какво е това? - попита Джордан, когато стана ясно, че под тях има слой стъкло, неравно и грубо, наглед естествено, сякаш нещо беше стопило пясъка.

- Мисля, че се е образувало при удара на метеорита. - Ерин почука повърхността с нокът и тя звънна. - В Либийската пустиня има много метеоритно стъкло. Жълтият скарабей медальон на Тутанкамон е изработен от него.

- Страхотно — промърмори Джордан и продължи да разравя.

Ерин спря за момент да си поеме дъх и да избърше челото си с ръка. Джордан и Рун продължаваха да разчистват пясъка и тя осъзна кой работи толкова усърдно, за да разкрие онова, което лежеше погребано тук.

Те бяха предреченото трио... отново заедно.

Тази мисъл я накара да заработи с подновени сили и след още няколко минути бяха разчистили достатъчно, за да намерят ръба на стъклото — макар че то продължаваше и нататък. Ерин се огледа.

Да не би целият кратер да беше стъклен?

Дали тук наистина не бе паднал метеорит, създал тази съвършена купа?

Възможно ли беше това?

Изглеждаше малко вероятно. Когато преди двайсет и шест милиона години бе ударил Либия и бе създал материала за накита на Тутанкамон, метеоритът бе пръснал разбитото стъкло на площ от много километри.

Не разполагаше с отговор и затова насочи вниманието си отново към онова, което бяха разкрили. Сякаш някой бе взел диамантен нож и бе изрязал съвършен кръг в стъкления под, образувайки диск с диаметър метър и двайсет.

Донякъде приличаше на запушалка на вана.

Ерин се наведе да огледа по-внимателно, като въртеше глава. Дискът бе като прозрачен кехлибар, по-тъмен от едната страна; двата нюанса бяха разделени от S-овидна сребриста линия, образуваща стопена версия на символа ин-ян.

Забеляза, че същият мотив продължава и нататък.

Стъклото в източната половина на кратера приличаше на тъмен кехлибар, докато западната част бе определено по-светла.

Но какво беше това в центъра?

- Прилича ми на капак на гигантска шахта - каза Джордан.

Ерин си даде сметка, че е прав. Внимателно опипа ръбовете на голямата стъклена плоча. Някой можеше да я повдигне, стига да беше достатъчно силен.

- Но какво има отдолу? - Ерин погледна Арела. — И как това може да помогне на Томи?

Арела гледаше небето на север, но се обърна, кимна на Ерин и каза:

- Сложете момчето при краката ми. После вдигнете камъка.

Кристиан внимателно положи Томи на пясъка. После двамата с Рун застанаха от двете страни на кръглата запушалка, пъхнаха пръсти в процепа и я повдигнаха.

Дискът беше дебел трийсетина сантиметра и сигурно тежеше десетки, ако не и стотици килограми, което за пореден път напомни на Ерин за херкулесовата сила на сангвинистите.

Понесли запушалката на височината на кръста, те се дръпнаха на няколко крачки и я пуснаха върху пясъка. Ерин изпълзя до ръба и погледна надолу. Наистина приличаше на шахта. На няколко стъпки под нея имаше огледало, което отразяваше небето и лицето ѝ.

„Не е огледало“ - осъзна тя.

А неподвижна водна повърхност.

Тя погледна Арела.

- Това е кладенец.

Жената се усмихна и пристъпи напред. Изглеждаше видимо по-силна, по-сияйна, сякаш тялото ѝ реагираше на някаква същност от този кладенец.

Арела коленичи почтително на ръба и спусна ръка надолу. Когато я вдигна, от нея капеше сребриста вода.

Сигурно бе естествен извор, може би част от оазиса в миналото.

Арела отиде при Томи и намокри раната на врата му, после внимателно почисти гърлото. Кръвта се махна и спря да сълзи от разреза. Дори розовите краища на раната започнаха да зарастват.

Ерин гледаше изумена. Ученият в нея искаше да разбере какво става, а жената просто възликува и се отпусна с облекчение на колене.

Арела се върна при кладенеца, загреба вода в шепи и я вдигна над Томи.

Ерин затаи дъх.

Когато бистрата вода плисна върху бледото лице, очите на Томи рязко се отвориха, сякаш някой го е стреснал и го е събудил от дрямка.

Томи изпръхтя, избърса лице, огледа се и изграчи:

- Къде съм?

- В безопасност — отвърна Ерин и приближи към него с надеждата, че казва истината.

Погледите им се срещнаха и той се поотпусна.

- Какво стана?

Ерин се обърна към Арела.

- Аз не мога да обясня, но вероятно тя може.

Арела се изправи и избърса ръце в дрехата си.

- Отговорите са написани на стъклото. Историята е пред очите на всички.

- Каква история? - попита Ерин.

Жената обгърна с жест целия кратер.

- Тук се намира неразказаната история на Иисус Христос.

49.

20 декември, 15:04

Сива, Египет

Рун се завъртя бавно в кръг. Оглеждаше покрития с пясък кратер и си представяше основата му от мистериозно стъкло. Още докато помагаше на Ерин и Джордан в разчистването на отвора на кладенеца лечебна вода бе почувствал леко парене от стъклото.

Искаше му се да го обясни с нагорещения пясък и жарещото слънце, но разпозна познатото бодване от безбройните докосвания на разпятието си през вековете.

Това стъкло гореше със святост.

Чувстваше същото от кладенеца... и от тази странна жена ангел. Когато тя мина покрай него да излекува Томи, от пръстите ѝ капеше вода и падаше на пясъка с такава святост, че Рун уплашено отстъпи назад.

Кристиан очевидно бе доловил същото и я поглеждаше с почуда и страхопочитание.

Рун трепереше — усещаше огромната тежест на светостта на този кратер.

Самата му опетнена кръв сякаш гореше на това божествено място.

- Трябва да разчистим пясъка! — извика Ерин.

Вече беше коленичила и чистеше една ивица, разкривайки нещо гравирано в стъклото. Махна им да се пръснат в кръг около извора.

Всички се захванаха за работа, дори Томи.

Единствено Арела не прояви никакъв интерес. Но пък тя знаеше тайните, погребани тук от векове. Вместо това продължаваше да гледа забуленото в пепел небе — взираше се на север почти с очакване.

- По-лесно е, ако не се борите с пясъка — каза Ерин. - Използвайте естествената му тенденция да се стича.

И им показа, като започна да изхвърля пясъка между краката си като куче. Рун и другите последваха примера ѝ. Песъчинките пареха дланите им, нагорещени от нещо повече от слънцето в небето.

Рун стигна до стъклената основа на кратера. Появиха се още части от шарката, открита от Ерин, врязана дълбоко в повърхността. Той махна пясъка и разкри правоъгълен панел, съдържащ една-единствена сцена.

Другите също откриха подобни панели, гравирани в златистата повърхност. Те образуваха пръстен около извора и разказваха отдавна скрита история.

Всички се изправиха, като се мъчеха да разберат изображенията.

Арела пристъпи към най-близкия до Ерин панел, наведе се и внимателно махна пясъка от една фигурка. Малкото момче ги гледаше, но лицето му бе изобразено в профил, в типичния египетски стил.

- Прилича на йероглифи - промърмори Томи.

Но разказът не бе за египетски царе или богове. Момчето с къдравата коса се изкачваше по стилизирана дюна, от другата страна на която имаше водоем.

Но това не беше което и да е момче.

- Това Христос като дете ли е? - попита Ерин.

Арела се обърна към тях.

- Тук се разказва как едно малко момче отишло само в пустинята да намери скрит извор. Още нямало единайсет години и си играело сред пясъците и езерцата като всички други момчета.

При мисълта, че Иисус е можел си е играл в пустинята като всяко друго невинно дете, Рун трепна.

Арела пристъпи към следващия панел и те я последваха. Тук момчето бе стигнало водоема. На отсрещния бряг бе кацнала птица, от чието тяло излизаха някакви линии.

Ерин се загледа в изображението и сбърчи чело.

- Какво е станало?

- Ти си Жената на Познанието - отвърна Арела. - Ти трябва да ми кажеш.

Ерин клекна, огледа рисунката и каза:

- Момчето носи прашка в дясната си ръка и камъни в лявата. Значи ловува... или може би си играе. Прави се на Давид, който се бие с Голиат.

Арела се усмихна, излъчваше ведро спокойствие.

- Точно така. Само че в пустинята не е имало Голиат. А само малък бял гълъб с яркозелени очи.

Томи ахна и впери поглед в Арела.

- Видях такъв гълъб в Масада... със счупено крило.

Усмивката ѝ се изпълни с тъга.

- Както и един друг човек много преди теб.

- Имаш предвид Юда... - Томи клекна до Ерин, за да разгледа птицата по-добре. - Той също каза, че е видял гълъб. Когато бил момче. Сутринта, когато срещнал Иисус,

Ерин погледна Томи, после Арела.

- За Църквата гълъбът винаги е бил символ на Светия Дух.

Рун се мъчеше да разбере как е възможно тази птица да свързва трите момчета. И което бе още по-важно - защо?

Арела просто се обърна с безстрастна физиономия и продължи към следващия панел. Те я последваха.

Тук камъкът беше полетял от прашката, бе улучил птицата и беше счупил крилото ѝ.

- Улучил е птицата - промълви Ерин.

- Искал е камъкът просто да падне до нея и да я подплаши. Но намеренията не са достатъчни.

- Какво означава това? - попита Томи.

Ерин обясни:

- Само защото искаш нещо да се случи по определен начин, не означава, че ще се получи точно така.

Рун долови мъката в сърцето на Томи. Момчето вече беше научило добре този урок.

„Както и аз“.

Следващият панел показваше мрачната развръзка от детската игра. Тук къдрокосото момче държеше гълъба, чиято шия висеше безжизнено.

- Камъкът не е счупил само крилото - рече Ерин. - Убил е гълъба.

- Колко му се искаше да може да върне времето - каза Арела.

Рун разбираше и това чувство. Представи си лицето на Елизабета под лъчите на слънцето.

Томи се обърна към Арела и присви едното си око.

- Откъде знаеш какво е правил Иисус и какво си е мислел?

- Бих могла да кажа, че е защото съм стара и мъдра, или защото съм прорицателка. Но в действителност зная тези неща, защото той ми ги разказа. Втурна се при мен, целият в пясък и сажди, и ми разказа какво се е случило.

Ерин се облещи.

- Значи не просто си довела светото семейство в Сива. А и си останала тук и си бдяла над тях.

Арела сведе глава.

Кристиан се прекръсти. Дори ръката на Рун несъзнателно се вдигна към кръста на гърдите му. Тази жена бе познавала Христос и бе споделяла първите му радости и мъки. Тя бе наистина свята.

Арела обгърна с жест кратера.

- Иисус стоеше точно тук, където стоим ние в момента.

Рун си представи извора. А също и птицата и момчето на брега. Но какво бе станало след това?

Арела продължи напред. Следващата картина показваше момчето с вдигнати високо ръце. От дланите му излизаха лъчи, изрязани в стъклото. И сред тези лъчи летеше гълъбът с широко разперени криле.

- Излекувал го е - каза Ерин.

- Не - отвърна Арела. - Върна го към живот.

- Неговото първо чудо - ахна Рун.

- Точно така. — Гласът на Арела не бе ликуващ. — Но светлината на това чудо привлече тъмния поглед на друг, който го търсеше, откакто ангелът се яви на Мария с радостната вест.

- Цар Ирод ли? - попита Джордан.

- Не. Много по-голям враг, на когото дори Ирод не би могъл да съперничи.

- Значи не е човек, ако не се лъжа? - предположи Ерин.

Арела ги отведе при следващия панел, на който момчето беше изправено срещу фигура от дим с огнени очи.

- Наистина не е човек, а неумолим враг, който издебна момчето не поради омраза към самото него, а защото винаги се е мъчил да разруши направеното от баща му.

- Говориш за Луцифер - тихо каза Ерин. Гласът ѝ бе изпълнен с ужас.

Рун се взираше в стъклото, в тъмния ангел, предизвикващ младия Христос - както щял да направи Сатаната, подложил на изкушения Христос в пустинята по-късно, когато Спасителят бил вече мъж.

- Бащата на лъжите дойде тук, готов за битка — каза Арела. - Но някой друг се притече на помощ на момчето.

И пристъпи към следващия панел, на който момчето бе обгърнато от крилете на ангел, точно както сибилата бе обгърнала Томи днес сутринта.

- Друг ангел му е дошъл на помощ. - Ерин се обърна към Арела. - Ти ли беше?

Лицето на сибилата омекна.

- Иска ми се да беше така, но не е.

Рун разбираше съжалението в гласа ѝ. Каква привилегия би било да спасиш Христос.

- Тогава кой? - попита Ерин.

Арела кимна към панела. Изображението беше частично закрито от пясъка. Рун помогна на Ерин да го разчистят и светостта отново опари дланите му.

Ерин махна още няколко песъчинки и видя, че момчето е предпазено не само от криле, но и от меч в ръката на ангела.

Ерин погледна Арела и каза:

- Архангел Михаил. Ангелът, който се сражавал с Луцифер във Войната на Небето. Единственият, който успял да рани Луцифер, като го поразил с меч.

Арела пое дълбоко дъх.

- Михаил винаги е бил първият и най-добрият меч на Небето, както се доказа и този път. Той слезе и защити момчето от бившия си противник.

- Какво стана? - попита Джордан.

Арела сведе глава, сякаш не ѝ се разказваше. Рун се вслуша в шепота на вятъра по пясъка, в сърдечните удари на човеците. Звуци вечни като самата сибила.

Когато разбра, че тя няма да каже нищо повече, пристъпи към следващия затоплен от слънцето панел. Той изобразяваше експлозия, излизаща от момчето - линиите излизаха от слабото му телце, запращайки всичко друго извън панела.

Рун вдигна очи и погледът му обходи ръба на кратера. Опита се да си представи достатъчно силен взрив, че да остъкли пясък. Какво би могло да оцелее при подобна експлозия? Представи си ангелските криле, закриващи смъртното тяло от взрива.

Но какво бе станало със защитника на Христос?

Обърна се към Арела.

- Как е успял Михаил да издържи на подобен чудодеен взрив от детето?

- Не успя. - Тя въздъхна тихо и обърна гръб на пръстена от изображения. - Беше разкъсан на парчета.

„Разкъсан на парчета?“

- От него оцеля единствено мечът му. Тук, в кратера.

Рун стигна до последния панел. На него бе изобразен нащърбен меч, забит в кратера. Рун погледна подредения в дъга картинен разказ, като се мъчеше да го проумее изцяло.

Милостивата постъпка на Христос да върне живота на един обикновен гълъб бе довела до унищожаването на ангел. Как би могло момчето да си прости? Дали мисълта за станалото го беше преследвала непрекъснато?

Откри, че е паднал на колене пред последния панел и е закрил лицето си с ръце. Беше унищожил Елизабета, обикновена жена, и чувството за вина го преследваше през вековете. Беше отговорен за унищожаването на нейния живот и на всички онези животи, които тя бе отнела. Но въпреки това в този момент ръцете му не криеха мъката или срама му, а облекчението, когато откри мъничка утеха в този разказ.

„Благодаря ти, Господи“.

Да научи, че самият Христос е можел да направи грешка, облекчаваше товара му. Това осъзнаване не опрощаваше греховете му, но му помагаше да ги носи по-лесно.

- Какво стана с меча на Михаил? - попита Ерин.

- Момчето дойде при мен след това. Носеше парче от меча.

Арела докосна гърдите си.

- Пластината - каза Ерин. - С която беше заклан Томи.

Арела погледна извинително към момчето.

- Да.

„Парче от ангелски меч“.

- Къде е останалата част? - попита Джордан, който си оставаше воин докрай.

Спокойният глас на Арела затрепери, сякаш споменът я тревожеше.

- Момчето ми каза, че е съгрешило, когато убило гълъба... и е съгрешило отново, когато го е върнало към живот. Че не е готово за тази отговорност на чудесата.

- Нима искаш да кажеш, че първото чудо на Христос е било грях? - попита Джордан.

- Той така мислеше. Но пък в много отношения той бе просто едно уплашено, измъчвано от чувство за вина момче. Не съм аз онази, която да съди.

- Какво стана после? — попита Ерин.

- Той ми разказа всичко. - Тя махна с ръка. - После го успокоих, сложих го да си легне и отидох да проверя дали думите му са истина. Намерих кратера и меча в димящия му център. Потърсих наоколо и открих следите на Луцифер на юг, изцапани с капки от черната му кръв.

Рун погледна на юг. Едва сега откри по-тъмна диря, която прорязваше светостта. Беше слаба, но все пак различима.

„Дали капките са още тук?“

- А от Михаил - продължи Арела - не намерих нито следа.

- А мечът му?

- Остава скрит - рече тя. - Докато Първият ангел не се върне на земята.

- Но това не съм ли аз? - попита Томи.

Тъмните очи на Арела се задържаха безмълвно върху него за момент, след което тя каза:

- Ти носиш в себе си най-доброто от него, но не си Първият ангел.

- Не разбирам — каза Томи.

Ерин погледна Рун.

„Никой от нас не разбира“.

Нищо чудно, че момчето не можеше да благослови книгата.

Горчиво разочарование изпълни Рун. Всички жертви, за да може Томи да стигне тук, се оказваха напразни. Толкова много бяха страдали и проливали кръвта си в търсене на неправилния ангел. А портата на Ада продължаваше да се отваря и гибелта на света вече бе неминуема.

Бяха се провалили.

- Хеликоптер - каза изведнъж Кристиан.

Арела погледна на север, накъдето поглеждаше често, сякаш беше очаквала подобно нещо, и каза:

- Значи всички най-сетне идват. Да видят дали онова, което някога е било повредено, може да бъде поправено.

- Ами ако не може? - попита Ерин.

Слънцето вече се беше спуснало над хоризонта. До залеза оставаше малко повече от час.

Рун зачака с ужас отговора.

- Ако не може - Арела приглади мръсната си бяла рокля, - с царството на човека на земята е свършено.

50.

20 декември, 15:28

Сива, Египет

„Да имах слуха им...“

Джордан наклони глава. Мъчеше се да различи звука на приближаващ хеликоптер, но чу единствено шепота на вятъра по пясъка. Огледа се, но видя само еднообразен жьлто-кафяв хоризонт и дюни във всички посоки. Небето бе станало тъмносиво, слънцето бе като малко по-светло петно в сумрака, увиснало ниско над хоризонта.

Джордан прецени способността на екипа да издържи на атака в случай, че към тях приближава ударен отряд.

„Кого залъгвам? - помисли си. - Разбира се, че ще последва удар“.

Определено нямаха никакво прикритие тук, а двамата сангвинисти бяха най-добрата им защитна - както и нападателна - сила.

Но колко противници идваха?

Ако беше Искариот, той разполагаше с безгранични ресурси - хора, стригои, дори чудовищните бласфемари.

Обърна се към Кристиан.

- Не можем ли да отлетим на някое по-удобно за защита място?

- Почти нямаме гориво, а и дори да имахме, хеликоптерът ни не е достатъчно бърз, за да избяга.

Джордан си представи изстреляни по тях ракети и каза с въздишка:

- Ясно.

Свали картечния пистолет от рамото си. Мунициите му бяха на привършване. Ерин също провери пистолета си и сви рамене. Същото положение като при него.

Джордан ѝ се усмихна окуражаващо - или поне се надяваше да е така.

Ако се съдеше по изражението ѝ, не беше успял.

И тогава чу далечно буботене. Очите му различиха тъмно петънце на фона на пясъците. Към тях се носеше малък хеликоптер, летеше ниско и бързо. Можеше да побере най-много петима или шестима противници. И определено не бе въоръжен с ракети.

Поне това беше нещо.

Пилотът като че ли изстискваше максимално силите на машината, която оставяше зад себе си бяла диря. Джордан леко разкрачи крака, вдигна оръжието си и се прицели в кабината. Ако успееше да улучи пилота, може би хеликоптерът щеше да се разбие и да реши всичките му проблеми.

Докато хеликоптерът приближаваше, Джордан се прицели в дясната половина на издутата като мехур предна част, където би трябвало да е пилотът. Пръстът му докосна спусъка.

- Чакай! - Кристиан избута дулото надолу.

Джордан отстъпи крачка назад.

- Защо?

- Това е Бернар - каза Рун. - Отпред, до пилота.

„Ох, искам и зрението им“.

Джордан не би разпознал и собствената си майка от това разстояние.

- Това добра новина ли е, или лоша?

- Малко вероятно е да открие огън по нас, ако питаш това - каза Кристиан. - Но не мисля, че и изгаря от радост.

- Е, значи новината е предимно добра.

Хеликоптерът се насочи към тях и тромаво кацна на ръба на кратера. От опашката му избълва пушек, двигателят се закашля и млъкна.

Бернар скочи навън, съпровождан от едър пилот, същинско добиче в пилотски костюм. Здравенякът свали шлема си и се видя тъмночервена грива. От кабината зад тях се появиха две жени. Първата имаше дълга черна коса, вързана на плитка, и носеше броня на сангвинист. Втората беше с джинси, сребриста риза и дълго наметало, което се изду от вятъра, когато жената се отдели от групата. Джордан забеляза между китките ѝ проблясък на вериги.

Батори.

Тя приближаваше плашещо бързо, спускаше се по склона, като едва не се пързаляше по задник, без да я е грижа, че представлява недостойна гледка. Лицето ѝ бе загрижена маска, погледът ѝ не се откъсваше от един член на групата им.

- Елизабет! - Томи изтича да я посрещне и я прегърна.

Тя го изтърпя за момент, след което грубо повдигна брадичката му и огледа шията му.

- Изглеждаш добре - каза строго, но тонът ѝ не успя да скрие истинските ѝ чувства.

Джордан се наведе към Ерин.

- Не разбирам какво вижда в нея момчето.

Бернар дойде и също погледна Томи.

- Успели сте да излекувате и двамата - изсумтя той, като погледна към Арела. - Много добре.

Другите двама сангвинисти спряха зад него. Лицата им бяха безизразни.

Бернар посочи едрия мъж. Отблизо изглеждаше още по-грамаден, същински танк, с гърди като бъчва и ръце, покрити с къдрави червени косъмчета.

- Това е Агмундър.

Новодошлият тупна месест юмрук в гърдите си и се ухили на Кристиан. После вдигна другата си ръка и гордо посочи димящата машина.

Кристиан въздъхна и поклати глава.

- Май съсипа още един хеликоптер. А аз си мислех, че съм те научил на това-онова, Агмундър. Това не е викингски дракар. А фино настроен механизъм.

- Дразнеше ме - избоботи Агмундър с гърлен северняшки акцент. - Много е бавен.

- Всичко те дразни - сгълча го Кристиан, но двамата се здрависаха топло и Кристиан си спечели тупване по гърба, от което едва не рухна на колене. Джордан реши, че този Агмундър е симпатяга.

Бернар посочи другия сангвинист, жена.

- А това е Вингу.

Беше чернокожа и по-висока от Джордан. Сивата ѝ плитка бе украсена с пера и вързана с връв с разноцветни мъниста. Лицето ѝ беше строго, покрито с племенни белези - малки точки по бузите.

Тя просто му кимна, но тъмните ѝ очи не пропуснаха нищо.

- Нямаме време за любезности - каза Бернар и огледа небето. - Трябва да съберем книгата и момчето. Щом Томи може да се излекува на това място, може би ще може и да я благослови тук.

- Това е свято място - каза Ерин. - Може би по-свято и от „Свети Петър“.

Бернар се намръщи към кратера.

- Тук Христос е извършил първото си чудо - обясни Ерин. - Като дете.

- Усещам голяма святост тук - прошепна Вингу.

Бернар явно също усещаше нещо и бавно кимна, но после се изправи и даде знак на Томи.

- Тогава да видим дали книгата може да бъде благословена тук.

Батори остави Томи да иде при тях, макар и с неохота. Не че би могла да направи нещо. Въпреки че бе в състояние да се движи под това забулено от пепел небе, ясно си личеше, че слънцето е изпило силите ѝ - или може би това се дължеше на светостта под краката ѝ. Така или иначе, тя несъмнено си даваше сметка, че не може да се опълчи на сангвинистите — още повече на място, което им даваше сили.

Батори се загледа в подредените като на филмова лента изображения. Интересът й най-сетне привлече вниманието на Бернар и той също приближи и се завъртя в кръг, като местеше поглед от панел на панел, сякаш четеше по някаква бърза система.

После се обърна към Арела.

- Това е историята, която унищожи в Йерусалим. — Отиде до последния панел и коленичи, за да докосне изобразения там меч. Гласът му бе пълен с болка. - Защо скри това от мен?

- Светът не беше готов - просто обясни тя.

- Коя си ти, че да съдиш за какво е готов светът? - Бернар се изправи и пристъпи към Арела с ръка на собствения си меч.

Джордан повдигна оръжието си.

Рун препречи пътя на Бернар.

- Спри, приятелю. Остави миналото в миналото. Сега трябва да се изправим пред настоящето и бъдещето.

- Ако можехме да се доберем до подобно оръжие... - Бернар поклати глава. Рун никога не го беше виждал толкова разстроен. - Представи си какви страдания бихме могли да спестим на света.

- Помисли за страданията, които вие бихте причинили - каза Арела. - Бях в джамията, след като напусна Йерусалим. Видях какво са направили хората ти в името на Бог. Не бяхте готови. Светът не беше готов.

Рун докосна кръста на гърдите си и каза:

- Нямаме време. Слънцето ще залезе след час.

Думите му като че ли най-сетне проникнаха през мъката и гнева на Бернар.

- Прав си. - Той бръкна в джоба на бронята си и отново извади Кървавото евангелие. — Моля те, дете мое. Преди да е станало твърде късно. Трябва да благословиш тази книга.

Томи я взе. Беше смутен. Книгата изглеждаше огромна в малките му ръце.

- Миналия път не се получи. И не забравяйте, че аз не съм Първият ангел.

Бернар го погледна озадачено. Кардиналът бе преживял дълъг ден на изненади, повечето лоши. Джордан знаеше какво е чувството.

- Какво означава това?

- Въпреки това опитай, Томи — каза Ерин. - Нищо лошо няма да стане.

- Добре - със съмнение рече Томи, отвори книгата и приближи длан към страниците. - Аз, Томас Болар, благославям тази книга.

Всички се наведоха напред, сякаш очакваха чудо.

Отново не се случи нищо.

Нямаше златна светлина, нито нови думи.

Сякаш това съсипано място бе изтощило потенциала си за чудеса.

16:04

- Както каза Томи — започна Ерин, усетила чувството за поражение у сангвинистите, — той не е Първият ангел.

- Тогава кой? — попита Бернар.

Ерин знаеше, че пропуска нещо, но имаше чувството, че се мъчи да подреди пъзел в тъмното и слепешком разбърква парчетата.

- Арела каза, че Томи носи вътре в себе си най-доброто от Първия ангел. Така че мисля, че той си остава ключът към загадката.

Като чу това, Рун се поизправи. Ерин предположи, че мисли за всички, изгубили живота си, за да може Томи да се озове тук.

„Не може да са умрели напразно“.

Загърби тази мисъл. Работа на сангвинистите бе да се занимават с грехове и изкупление. Тя имаше реален проблем, който трябваше да бъде решен, и не можеше да си позволи да се разсейва.

- Щом Първият ангел е вътре в Томи, как можем да го изкараме навън? - попита Джордан.

- Може би трябва да бъде изрязан - предположи Бернар.

Ерин го изгледа намръщено.

- Мисля, че ще оставим това като последна възможност. - Впери поглед в Томи. - Може би ангелът ще се освободи чрез екзорсизъм.

Томи преглътна. Предложението ѝ не му харесваше повече от това на Бернар.

Раменете на Рун се сковаха.

- Не можеш да подложиш на екзорсизъм ангели, Ерин. А демони.

- Може би. А може би не.

Май всички бяха попаднали на непозната територия.

Ерин погледна Арела.

- Ти не можеш ли да ни помогнеш?

- Разполагаш с всички отговори, които са ти нужни.

Ерин се намръщи. Започваше да разбира раздразнението на древните от техните оракули. Понякога можеха да са направо непоносими. Но Ерин знаеше, че сибилата казва истината. Отговорът беше някъде в нея. Като Жена на Познанието тя трябваше да разреши загадката. Освен това трябваше да повярва, че за мълчанието на Арела има причина и че сибилата не се прави на сдържана, за да ги отчае.

Дали това също не означаваше нещо?

- Може би все пак ще трябва да отведем Томи в Рим, след като вече е по-добре - каза Джордан.

- Не - отвърна Ерин. - Каквото и да става, трябва да стане тук.

Бавно се завъртя в кръг. Знаеше, че отговорът се намира някъде в този кратер със златист пясък. Погледът ѝ се местеше от панелите към неравните ръбове, приличащи на пръски замръзнала вода по ръба на кратера.

- Сигурна ли си, че трябва да стане тук? - не мирясваше Джордан.

Ясно беше, че търси някакво оправдание да се махне от тази пустиня и да я отведе на безопасно място. Ерин оценяваше чувствата му, но портата на Ада продължаваше да се отваря и безопасни места вече не съществуваха.

Получи подкрепа от най-неочаквано място.

Агмундър изсумтя:

- Тя е права. Трябва да останем тук.

- Защо? - Ерин се обърна към него. - Какво знаеш?

Агмундър посочи на север.

- Нищо мистично. Онзи хеликоптер „Чинук“, за който си мислех, че ни следи... - Той погледна Бернар. - Май в крайна сметка не сме успели да му избягаме.

Ерин погледна димящия хеликоптер. Приличаше на кон, язден до смърт.

Агмундър наклони глава.

- Ако се съди по звука, скоро ще е тук.

Рун и останалите също се опитваха да го чуят, но личеше, че викингът има по-остър слух от техния.

- Сигурен ли си? — попита Бернар.

Агмундър повдигна гъста вежда. Май се чудеше как кардиналът може да се съмнява в него.

Джордан направи кисела физиономия и Ерин сложи ръка върху неговата.

- Още малко напрежение, само това липсваше — рече той.

- Работя най-добре под напрежение.

Естествено, не чак такова напрежение.

16:08

Рун завиждаше на Ерин и Джордан как намират утеха един в друг, как простото докосване може да успокои разтревоженото сърце.

Погледна към Елизабета, която беше прегърнала закрилнически Томи, след като Вингу бе свалила веригите ѝ. В предстоящата битка щяха да са им нужни всички сили. Рун чувстваше, че Елизабета ще направи всичко, за да защити момчето.

Погледите им се срещнаха. Като никога той не прочете в очите ѝ враждебност, а единствено загриженост за детето. Колко по-различни биха могли да бъдат съдбите им, ако той я бе срещнал като обикновен човек, а не като опетнен стригой. Или може би най-добре щеше да е, ако изобщо не се бяха срещали.

- Колко войници може да побере един „Чинук“? - попита Кристиан, връщайки Рун в настоящето.

- Това е транспортен хеликоптер - отвърна Джордан. - Петдесетина. Повече, ако ги натъпчеш добре.

„Петдесет?“

Рун огледа тъмното небе и най-сетне забеляза масленозеленото петънце на сивия фон. Наистина беше голяма машина с ротори в предната и задната част и дълъг корпус. Двигателите пулсираха силно и заплашително.

Помисли си за малката им група. Сангвинистите бяха опитни воини, но бяха твърде малко.

Джордан следеше машината с оръжието си, но не стреля.

- Брониран е - промърмори той, когато хеликоптерът приближи. - Всъщност трябваше да се очаква.

Голямата машина обиколи кратера от разстояние, като преценяваше обстановката. После бавно се спусна и кацна на стотина метра от тях.

Роторите вдигнаха облак пясък, който скри хеликоптера. Рун обаче успя да види как от задната му част се спуска рампа. По нея заслизаха сенки. Рун преброи две двайсетици. Все пак бяха по-малко от петдесет. Но изглеждаха силни, във форма и свирепи, някои с кожени брони, други с униформи на различни армии, както и неколцина с обикновени джинси и тениски. Ясно беше, че не са дисциплиниран боен отряд, но и не им беше нужно да бъдат.

Ослуша се за туптене на сърца - и не чу нито едно.

Всички бяха стригои.

Рун пристъпи напред, прикривайки с тялото си Ерин и Джордан. Той беше довел двамата до този момент - още от Масада, когато им бе разкрил истинската си същност. Той ги беше насочил по този кървав път и най-малкото, което можеше да направи, бе да ги защити с цената на живота си. Боеше се само, че това няма да е достатъчно.

Но пък този път не беше сам.

Кристиан застана от едната му страна, а Бернар от другата. Агмундър и Вингу застанаха в двата края. Елизабета остана приклекнала назад с Томи, оголила острите си зъби.

По някакъв нечут сигнал цялата глутница стригои се понесе под страховитото сиво небе с недостижима за човешко същество скорост.

Сърцето на Ерин затуптя по-бързо, но тя остана на мястото си. Джордан стоеше спокоен до нея, храбростта му личеше във всеки силен удар на сърцето му.

Рун извади оръжието си и зачака.

Избра първата си жертва - най-едрия воин, висок мъж в средата. Кристиан проследи погледа му, кимна и си избра друг. Рун гледаше как останалите също избират мишените си.

С дисциплината и тренировката си сангвинистите можеха да пречупят първата вълна атакуващи.

Освен това групата му имаше преимуществото да се бие на свята земя.

Тя би могла да отслаби достатъчно стригоите.

Би могла.

И тогава в борда на хеликоптера се отвори друга врата и от сенките изскочиха смътни силуети.

Искрицата надежда у Рун помръкна.

Бласфемари.

Първи бяха сиви чакали с дълги муцуни и големи уши, чийто вой пронизваше въздуха. Зад тях се появи прайд черни лъвове - движеха се с плавна грация, подобно на олио в пясъка.

Всяко създание бе превърнато в страховито и чудовищно въплъщение на естествения си вид, родено от черна кръв и жестокост.

Той се вслуша в ударите на сърцата им - бавни и дълбоки, свидетелстващи за възрастта и силата им. Рун се съмняваше, че отрядът му би могъл да издържи дълго на тези създания, дори да нямаше други стригои.

Преглътна и прошепна бърза молитва.

Бяха обречени.

Както беше предречено в деня, в който бе превърнат в стригой, той щеше да умре в бой.

Но Ерин заслужаваше по-добра участ.

16:31

„Сега пък и бласфемари“.

Джордан изстена. Стисна по-здраво картечния пистолет, макар да съзнаваше, че той безполезен като тапешник срещу тези зверове.

Графинята избута Томи зад себе си и каза:

- Не рисувай дявола на стената.

„Това пък какво означава?“

Томи явно също не я разбра.

- Ъ?

Момчето гледаше към носещата се към тях менажерия. Обстановката беше такава, сякаш дяволът наистина беше дошъл. При това не нарисуван, а лигавеща се виеща орда в цялото ѝ кинематографско великолепие.

- Означава... не губи надежда - обясни тя.

На Джордан му се стори доста странно да чуе графинята да говори за надежда, когато самият той почти не виждаше такава. Все пак беше мило от нейна страна да се опита да успокои момчето.

Ордата стригои стигна първа ръба на кратера и вместо да прелее през него, се раздели и продължи настрани, като обкръжи напълно купата в земята. Или може би също бяха доловили светостта на тази падина от пясък и стъкло.

Графинята изсъска гърлено и отново придърпа Томи зад себе си. Сангвинистите се прегрупираха в отговор на маневрата на противника, като заобиколиха останалите в защитен кръг.

Арела заговори в ухото на Джордан и го стресна с безшумното си приближаване.

- Графинята говори мъдро - прошепна тя. - Все още всичко може да бъде спечелено.

И преди Джордан да успее да попита какво означава това, Арела сграбчи Томи зад гърба на Батори, дръпна го към зеещия отвор на кладенеца — и го бутна в него. Той извика и цопна във водата.

Батори се хвърли върху нея и я изблъска настрани. Пръски от кладенеца обаче паднаха върху ботушите ѝ. Тя извика и отскочи, сякаш бе стъпила в разтопена лава.

Арела остана при отвора, докато Томи риташе долу.

- Внимавайте - предупреди тя. - Само обладаните от ангели могат да докосват тези води. Всички други ще бъдат унищожени. Дори човеците.

И с тези думи скочи във водата, хвана Томи и го повлече надолу.

Графинята отстъпи покрусена назад.

Нищо чудно, че кладенецът бе запечатан така сигурно и оставен на пясъците и вековете.

- Поне момчето е в безопасност - успокои я Рун.

„А ние?“

Джордан впери поглед в събралата се около тях орда. Противниците стригои засъскаха и изтеглиха дълги извити мечове. Бласфемарите клечаха и дебнеха. Поне кучите синове нямаха пушки — и тогава си спомни защо не използват подобни оръжия.

„Защото ядат жертвите си живи“.

51.

20 декември, 16:33

Сива, Египет

Някакво движение накара Ерин да погледне към ръба на кратера. Един гигант с кафява кожена броня излезе напред и пристъпи в купата. Бе чернокож, с бръсната глава, целият в стоманен пиърсинг, и мъкнеше дълъг широк меч зад себе си. Наведе се да вземе щипка пясък и я захвърли с отвращение, явно усетил свещената земя. Изплю се презрително и погледна към тях.

Към нея!

По гърба ѝ пробягаха ледени тръпки.

Гигантът направи втора крачка, после трета.

Не идваше сам.

Два лъва бласфемари вървяха плътно от двете му страни, като мятаха опашки и гледаха групата пред тях. Гривите им бяха черни, а не златисти, разрошени от горещия пустинен вятър. Очите им блестяха ужасяващо червени в пепелносивия ден. Изръмжаха, оголвайки зъби, които изглеждаха по-подходящи за саблезъби тигри. Черните им нокти се забиваха дълбоко в пясъка.

Гигантът замахна с лекота с меча си и изписа във въздуха цифрата 8, сякаш дългото острие бе продължение на мускулестата му ръка.

Внезапно на Ерин ѝ се прииска да не бе настоявала да дойдат в Сива.

Пропъди тези мисли и стисна здраво пистолета. Каквото и да се случеше през следващите няколко минути, тя знаеше, че бе правилно да дойдат. Чувстваше се виновна не защото бе довела всички тук, а защото не бе успяла да разреши навреме загадката на тези пясъци, скрита зад спокойните очи на Арела.

Сангвинистите около нея бяха извадили мечовете си. Бернар носеше старо извито оръжие, което блестеше като вода: бе изработено от дамаска стомана с острие от сребро, най-вероятно осветено. Кристиан също размахваше крив меч, но той беше модерен непалски кукри. Агмундър извади дългия меч от ножницата на гърба си. Вингу вдигна две по-къси оръжия, по едно във всяка ръка, и ги развъртя с изящество и сила.

Рун просто държеше своя карамбит, чието криво острие беше смъртоносно като нокътя на бласфемари.

Гигантският стригой пристъпи още крачка напред, следван от лъвовете — и отново спря.

Зад него се появи позната среброкоса фигура. Вместо обичайния си сив костюм Искариот носеше кожена ризница, боядисана в бяло и скроена елегантно по мускулестото му тяло.

Джордан насочи картечния пистолет към него.

Искариот забеляза движението и на лицето му за миг се мярна презрителна усмивка. Явно се беше възстановил от миналия път, когато Джордан го беше прострелял със същото оръжие.

Искариот вдигна ръка и пусна пеперуда с изумрудени криле.

Сангвинистите се размърдаха предпазливо, без да изпускат от поглед творението. Колко отровни пеперуди имаше той? Ако бяха достатъчно, можеше да победи цялата група сангвинисти и без армията си.

Но пеперудата прелетя само няколко стъпки в кратера и падна на земята и едното ѝ изумрудено крило се пръсна на мънички парченца. Дали заради пепелта във въздуха, или от пясъка, деликатните ѝ зъбни колелца не можеха да функционират в тази среда.

Или пък причината беше в светостта на мястото.

Независимо от причината, поне една заплаха беше неутрализирана.

Гласът на Искариот се понесе в кратера. Погледът му се плъзна по тях и той забеляза кой липсва.

- Май сте изгубили двата си ангела.

Ерин си заповяда да не откъсва поглед от врага и да не поглежда към кладенеца, в който Арела бе изчезнала с Томи. Надяваше се, че момчето ще се измъкне, че водоемът има някакъв таен изход, водещ до далечно езеро. Томи беше безсмъртен и би трябвало да остане жив дори под вода.

- Може и да сме изгубили ангелите си - извика в отговор Джордан. - Но затова пък виждам, че ти си намерил демоните си.

Искариот се разсмя и посочи сангвинистите.

- Ти също си имаш свои демони, Воине на Човека.

- Приятели - поправи го Джордан. - А не демони.

Искариот се намръщи. Търпението му очевидно се изчерпваше.

- Къде го криете? - попита той; несъмнено говореше за Томи.

Очевидно знаеше, че докато Томи е на свобода, планът му да отприщи ада на Земята си остава застрашен.

Мълчанието се проточи няколко секунди.

Погледът на Юда се спря върху Ерин и той вдигна ръка и я посочи.

- Никой да не я наранява — каза високо. — Тя е моя. Тя ще ми даде отговора.

По ръба на кратера се понесе вълна от ръмжене и съскане.

- Убийте останалите!

16:34

Дълбоко долу в кладенеца Томи риташе с всички сили и потъваше още повече. Първоначалният шок след като странната жена го метна долу и го повлече със себе си, беше изчезнал. Сега той просто се опитваше да не изостава от нея. Странно, но ѝ вярваше.

Не знаеше дали тя наистина е ангел, но беше спасила живота му, така че засега щеше да й се довери.

Стените на кладенеца бяха като от издраскано стъкло - грубо, но твърде гладко, за да е камък. Представи си експлозията, оставила следата си горе, битката между Луцифер и Михаил. Взривът очевидно бе достигнал дълбоко под земята, запечатвайки водоема, край който е стоял Христос, и превръщайки пясъците наоколо в стъкло.

Искаше му се да не вярва и на тази история, ако не бяха две неща.

Първо, колкото по-дълбоко се спускаше, толкова по-топла ставаше водата.

И второ, някъде отдолу го приканваше златисто сияние, което осветяваше пътя му и очертаваше стройните крака на жената.

Той продължи след нея, а дробовете му сякаш щяха да се пръснат и ушите му пищяха от налягането.

Спускаше се надолу и надолу.

Накрая стигна до дъното. Отчаяно се нуждаеше от глътка въздух.

Жената посочи странична каверна, чийто отвор зееше на няколко метра от тях. С горящи дробове Томи влезе в късия проход, като се отблъсна от гладките стени и се оттласна от дъното. Източникът на светлината беше някъде там и го привличаше като нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещ.

Но той не търсеше пламък.

А въздух.

Беше се гмуркал с баща си на Каталина до многобройните подводни пещери на острова. Помнеше как веднъж се промъкнаха в една цепнатина в скалата и се озоваха в пещера, в която имаше въздух под тавана.

Молеше се да попадне на подобно нещо и тук - някаква тайна пещера, където да остане с жената, докато битката не приключи и не бъде в безопасност.

„Безопасност...“

Кога за последно се бе чувствал в безопасност?

Дробовете му щяха да се пръснат, докато изминаваше последните метри. Причерня му и пред очите му затанцуваха искри. Знаеше, че не му остава достатъчно въздух, за да се върне на повърхността. Нямаше връщане назад. Баща му беше казал веднъж, че най-важното в живота е да намериш правилния път и да не се отклоняваш от него.

„Май нямаше предвид точно това, тате“.

Паниката вля нови сили в ръцете и краката му. Томи изхвърча в малката зала със стени от златисто стъкло и пясъчен под. Знаеше, че горе трябва да има въздух — защо иначе да го замъква тук?— и се оттласна от дъното.

Полетя нагоре - и главата му се тресна в тавана.

Започна да го опипва, търсеше поне глътка въздух, поне мехурче.

Нямаше.

16:35

Стригои и бласфемари се понесоха по склоновете на кратера като мръсна вълна.

Джордан стисна оръжието си, като се мъчеше да не обръща внимание на носещия се към него черен гигант, следван от лъвовете с тъмни гриви.

Ерин се прицели в единия от зверовете.

Джордан си избра друга цел, тъй като знаеше, че оръжието му е безполезно срещу онова, което се изливаше в кратера. Оставаше му да се надява, че сангвинистите ще се справят с първата вълна.

Вместо това се прицели настрани, към края на пясъчната купа. Изчака тъмната армия да стигне там - и стреля.

Горещият куршум проби резервоара на хеликоптера им.

От експлозията машината се разлетя на горящи отломки и перките прорязаха диря през нападащите стригои и се стовариха в отсрещната стена на кратера. Внезапният взрив и ударната вълна спряха нападението и принудиха бласфемарите да отскочат назад, като съскаха и виеха към димящите отломки. Няколко стригои се гърчеха в пясъка с отрязани крайници. Други бяха несъмнено мъртви.

Рун го погледна одобрително.

Джордан използва момента на изненада и насочи оръжието си към Искариот, който продължаваше да стои на ръба на кратера. Прицели се в гърдите му - не искаше да рискува с изстрел в главата от това разстояние, още повече че мунициите му бяха ограничени. Не биваше да губи нито един патрон.

Дръпна спусъка с намерението да повали кучия син отново, та било то и за малко. Останала временно без водач, армията му можеше и да бъде победена.

Но точно в този миг един чакал скочи пред Искариот, пое куршумите и спаси копелето. Черната кръв бликна от тялото на звяра, но той не обърна внимание на раните и продължи да пристъпва напред-назад, защитавайки господаря си.

Искариот се оттегли от другата страна на ръба.

„Пъзльо!“

Черният гигант бързо дойде на себе си и отново се хвърли напред, като увлече и онези около себе си. Изръмжа и оголи дългите си кучешки зъби.

Агмундър отвърна на предизвикателството и скочи пред него.

Гигант срещу гигант.

Не беше истински двубой.

Подсилван от светостта, Агмундър замахна с дългия си меч толкова бързо, че острието запя във въздуха и отсече главата от раменете. Тя отлетя, като продължаваше да се зъби.

Джордан пусна откос по втурналата се отляво орда.

Вингу и Кристиан скочиха надясно.

Рун и Бернар пазеха гърба им.

Елизабет продължаваше да стои до кладенеца, без да заплашва и без да помага - само пазеше бягството на Томи незнайно къде.

Ерин стреля зад рамото на Джордан, улучи един лъв право в окото и той се просна в краката на Агмундър. Огромният меч се заби в гърлото на звяра.

На Джордан му дожаля за прокълнатото създание. То не беше искало да бъде превърнато в онова, което представляваше сега. Но съжалението не означаваше милост.

Продължи да стреля.

Агмундър се обърна към втория лъв и двамата се загледаха, търсейки слабо място у противника. Изведнъж един едър чакал се хвърли към викинга отстрани и заби зъби в бедрото му.

Джордан го простреля в рамото, но чакалът дори не трепна.

Агмундър изръмжа, падна на пясъка и се претърколи по гръб. Чакалът пусна дебелия му крак и се хвърли към гърлото му. Джордан насочи оръжието си към муцуната му и дръпна спусъка - и откри, че патроните му са свършили.

„Майната му...“

Втурна се напред с вдигнат картечен пистолет, готов да го използва като сопа. Преди да успее да замахне, челюстите на чакала изщракаха и жълтите зъби се впиха в гърлото на викинга.

Агмундър се дръпна назад - и се отпусна, когато чакалът рязко дръпна глава нагоре и разкъса гърлото му.

Студена кръв оплиска ръката на Джордан.

Той залитна и падна назад.

Чакалът се обърна към него. Кръв и пяна капеха от сивата му муцуна на златния пясък. Задните му крака се присвиха - и той скочи право към него.

Целият свят се превърна в жълти зъби и ужасяващ вой.

16:36

Рун се завъртя да помогне на Джордан. С периферното си зрение беше видял как Агмундър пада и войникът му се хвърля на помощ само за да се озове срещу същите челюсти, които бяха отнели живота на могъщия викинг.

Стовари се странично върху огромния чакал. Челюстите изщракаха на сантиметър от лицето на Джордан. Звярът отлетя настрани и се обърна към него. Ноктите му задраскаха в стъклото под пясъка.

Рун вдигна окървавения карамбит и се замоли за сила да защити другите. Самият въздух бе пълен с кръв, алената ѝ мъгла пееше на собствената му кръв, умоляваше го да пие жадно от този извор.

Рун затаи дъх.

Чакалът го погледна с гневните си червени очи. Сивата козина на сведения му врат настръхна. Звярът изръмжа и се хвърли напред.

Рун замахна и заби карамбита между острите зъби дълбоко в устата на създанието. С цялата си сила заби острието нагоре през небцето, достигайки мозъка - и рязко дръпна ръка назад.

Звярът рухна на земята и черната кръв бликна от устата му. Чакалът заскимтя от болка.

Рун се изпълни със съжаление при вида на Божие творение, превърнато в такова чудовище - а сега страдащо чудовище. Кървавочервените очи на чакала помътняха и станаха жълтеникави, когато звярът бе освободен от проклятието.

Рун нямаше време да се радва на освобождаването му.

Силен удар отзад го просна на пясъка и лицето му се зарови в тъмната кръв на чакала. Нокти задраскаха гърба му, разкъсваха броня и кожа...

Рун изкрещя - а лъвът отгоре му изрева триумфиращо.

52.

20 декември, 16:37

Сива, Египет

Обхванат от паника, Томи се замята. Затисна устата си с ръце. Не успя да се сдържи и конвулсивно пое дъх, при което дробовете му се напълниха с вода и гърдите му пламнаха. Зарита слепешком и заудря стените, тялото му се бореше да изхвърли този огън, да се изкашля, да се задави. Но на мястото на водата нахлуваше само още вода.

Продължи да се съпротивлява, докато не остана без сили и не увисна неподвижно.

Удавен.

Но той беше момчето, което не можеше да умре.

Дробовете го боляха, но вече не се бореха да изхвърлят водата. Томи отвори очи и се огледа. Идеше му да заплаче.

Вече знаеше, че няма да умре, така че се огледа пак.

Жената явно го беше домъкнала тук поради някаква причина.

Спомни си как тя сочеше към пещерата.

Защо?

Източникът на светлина се издигаше от някаква издутина в стъклото в средата на залата, подобно на миниатюрен вулкан. Светлината бе толкова ярка, че Томи трябваше да присвие очи. Въпреки това забеляза в сърцевината ѝ нещо сребристо.

Спусна се по-дълбоко в това сияние и успя да различи една-две стъпки сребро, стърчащо от блока и завършващо с дръжка с предпазител. Забеляза, че дръжката е на гънки, за да могат пръстите да я стискат по-здраво.

Протегна дясната си ръка, за да направи точно това - и си спомни разказа горе, за меча на архангел Михаил. Вгледа се по-внимателно и дори успя да различи дългата неравност отстрани, откъдето беше отчупено парче.

Спомни си болката и другата му ръка посегна към шията му.

Протегна пръст към дръжката и когато докосна метала, по тялото му премина ток, сякаш бе пипнал оголен проводник - само че от допира се почувства по-силен. Имаше чувство, че може да разбие планини с голи юмруци.

Разгледа острието. По-голямата му част бе забита в стопения на стъкло пясък.

„Като Екскалибур на крал Артур“.

Томи знаеше какво се очаква от него. Този меч бе носен от ангел и именно Първият ангел трябваше да го освободи, да го върне на слънце, да го използва срещу мрака горе.

Но той отдръпна ръка.

Не искаше да го докосва.

Какво му пукаше за света горе? Беше отвлечен, измъчван, отново отвлечен - само за да бъде принесен в жертва на някакъв олтар.

Внезапно осъзна, че мечът може да сложи край на всичко това.

„Може да ме освободи“.

Острието можеше да нанесе много по-голяма рана от онази на шията му. Можеше да го хване с две ръце и да го забие в гърдите си...

Можеше да умре.

„Ще видя отново мама и татко“.

Лицето на майка му изникна в ума му, такова, каквото го помнеше - как късата ѝ къдрава коса беше прибрана зад ушите, как кафявите ѝ очи сияеха от загриженост всеки път, когато го болеше. Поглед, който виждаше често, докато се бореше с рака. Спомни си също как му пееше приспивни песни в болницата, макар че той бе вече голям за тях, как го караше да се разсмее, макар той да знаеше, че ѝ се иска да плаче.

„Тя ме обичаше“.

И баща му също. Неговата обич бе по-практична - опитваше се да натъпче колкото се може повече живот в тези последни няколко години. Научи го да кара колата, научи го да стреля по панички, а когато беше твърде слаб, сядаше по турски до него на дивана и му помагаше да избива зомбита на „Заразно зло“. И понякога разговаряха - наистина разговаряха. Защото и двамата знаеха, че ще дойде време, когато няма да могат да го правят.

Знаеше и едно друго нещо със сигурност.

„Аз трябваше да умра пръв“.

Такова беше положението. Той беше болен; те бяха здрави. Той щеше да умре, а те - да живеят. Той бе приел това, беше се примирил, макар и трудно - докато тъпият гълъб не съсипа всичко.

Впери поглед в меча и взе решение.

Можеха да си водят войната и без него.

Посегна към меча, готов да си проправи кървава пътека обратно в прегръдката на родителите си. Спря ръка над дръжката, като събираше кураж. Щом се почувства готов, рязко посегна към нея.

През тялото му сякаш мина токов удар. Мечът засия все по-ярко и по-ярко, докато не заблестя като свръхнова. Томи затвори очи, уплашен, че ще ослепее. Светлината прониза клепачите и изпълни черепа му.

След което бавно помръкна.

Той отвори едното си око, после другото.

Стъклото под краката му се беше стопило. Огромният меч в ръцете му светеше в глухо оранжево. Тежестта му държеше Томи като закотвен на пясъчното дъно.

Той доближи палец до острието. Поряза се дълбоко преди дори да усети, че го е докоснал. Кръвта се издигна нагоре на червен облак. Томи проследи дирята. Разбираше колко лесно е да прокара острието по китките си.

„Парене в най-добрия случай... и после всичко ще свърши“.

Приближи острието към китката си.

„На кого ще липсвам?"

Откъсна очи от невъзможно острия ръб, погледна към тавана и си представи горещата пустиня. Спомни си студените пръсти, които повдигаха брадичката му, докосваха гърлото му, уверяваха се, че е в безопасност.

„Елизабет“.

Щеше да липсва на нея. Щеше да я ядоса.

Представи си другите - Ерин, Джордан, дори мрачния монах Рун. Те бяха рискували всичко, за да го доведат в тази пустиня, да спасят живота му. И може би точно в този момент умираха.

„Умират за мен“.

14:39

Останала без патрони, Ерин грабна дългия меч на Агмундър. Трябваше да го държи с две ръце, за да го вдигне. Замахна ниско и разсече въздуха между себе си и най-близкия стригой.

Чудовището се разсмя, отстъпи назад и се втурна към Кристиан, без да й обръща внимание.

Тя затърси кого да нападне.

Никой стригой или бласфемари не я доближаваше в изпълнение на заповедта на Искариот да не я убиват. Бойците му се държаха настрана, докато той самият не дойде да я вземе.

„Може би това е най-доброто ми оръжие“.

Лъвски рев раздра въздуха. На метри от нея Рун се мъчеше да се освободи, прикован за земята от тъмен лъв бласфемари. Джордан се втурна да му помогне, вдигнал картечния пистолет като сопа.

Ерин захвърли тежкия меч и се затича към тях.

Джордан отхвърча назад - ноктите на звяра раздраха коженото му яке и едва не отпраха ръкава му. Той падна по гръб, но моментното разсейване позволи на Рун да се претърколи настрани.

Лъвът се хвърли към измъкващата се жертва.

И Ерин направи най-тъпото нещо в живота си.

Скочи между Рун и лъва, разперила ръце, изкрещя, изпъчила гърди като някакъв панаирджийски боксьор.

Лъвът се сниши и заръмжа, готов за скок. Мяташе гневно опашка.

- Не можеш да ме нападнеш, а? - предизвикателно рече тя.

Лъвът оголи зъби под черните си устни, изръмжа и заотстъпва, особено след като Кристиан ѝ се притече на помощ.

Той я погледна и подметна:

- Не знаех, че имаш опит и в дресировката на лъвове.

Тя се усмихна и за миг се разсея.

Лъвът скочи срещу Кристиан и в същото време я удари в рамото с лапа и я отхвърли настрани.

Ерин падна на колене и притисна раната си. Гореща кръв бликна между пръстите ѝ и потече по ръката и гърдите ѝ. Осъзна грешката си. Искариот бе казал да не я убиват - но не и да не я осакатяват.

До нея Рун и Кристиан се биеха с лъва.

Джордан изкрещя нещо неразбрано. Името ѝ.

Светът сякаш премина на забавен кадър.

Тя падна на една страна в пясъка. Беше приятно. Беше в пустиня. Обичаше пустините.

16:40

Джордан се втурна към Ерин. Знаеше, че е твърде късно да ѝ помогне. От рамото ѝ се лееше кръв и се просмукваше в златния пясък.

Карамелените ѝ очи го погледнаха - и се обърнаха към нещо зад него.

На лицето ѝ се изписа почуда, необяснима при цялата тази кръв, вой и писъци. Тя вдигна окървавена ръка и посочи над рамото му.

Джордан се обърна да види какво се опива да му покаже.

„Какво, по дя...?“

От кладенеца се издигаше оранжев пламък. Въртеше се като вихрушка, насочена право нагоре към тъмното небе.

Джордан не можеше да откъсне очи от него.

Дори битката сякаш забави ход.

Очи и лица се обърнаха с опасение към пламъка.

А той стана висок около метър и под него се появи ръка, която сякаш го буташе нагоре. Огнената струя продължи да се издига и изтегляше странния факлоносец след себе си, за да го издигне от кладенеца и внимателно да го спусне до него.

Томи.

Щом краката му докоснаха земята, огънят угасна и всички видяха високо вдигнат сребърен меч, по чието острие все още танцуваха няколко ярки пламъчета.

Погледът на момчето се спря върху Джордан.

В очите му също танцуваха пламъци.

- Това май е твое! - извика Томи, наполовина момче, наполовина нещо страховито.

Момчето - ако все още беше момче - замахна и запрати високо меча. Той се завъртя във въздуха. На Джордан му се искаше да приклекне и да се скрие, но вместо това лявата му ръка се вдигна сякаш по свое желание. Дръжката легна идеално в дланта му, сякаш бе създадена за нея. Смътното парене на татуировката изведнъж лумна. През раздраното си яке и риза Джордан видя как извитата шарка на стария белег от мълния засиява от вътрешен огън.

Силата потече по цялото му тяло.

Джордан завъртя меча в танц от огън и стомана, сякаш правеше някаква тайна магия. Никога през живота си не беше въртял меч.

Лъвът изрева и се обърна към Ерин.

Джордан скочи и блокира пътя му.

Лъвът замахна раздразнено към него и мечът посрещна лапата му.

Острието посече кожата и лъвът изрева от болка. Пламък последва оставения от меча разрез - и се прехвърли от лапата върху тялото. Подлуден от болка, лъвът скочи назад и побягна през армията на стригоите, като подпалваше всеки, до когото се докоснеше.

Джордан погледна меча.

Адски добро оръжие.

Или по-скоро райски добро оръжие.

Завъртя се в кръг и рани един стригой в ръката и друг в бедрото. И двамата зареваха, когато от раните им блъвна огън. Джордан се понесе напред, движеше се със скорост, недостижима за кости и мускули.

Бърз като стригой или сангвинист.

Създание сред създание падаха под меча му.

И тогава той тръгна към истинския враг.

Искариот.

16:42

Юда гледаше как Воинът на Човека крачи през бойното поле. Зверове бягаха пред него и се пръскаха в пустинята. Малцината останали ставаха жертва на другите. Видя как графинята грабва момчето; ангелското сияние в очите на детето изчезна, след като то предаде меча на земния му собственик.

Юда не изпитваше страх.

Моментът беше настъпил.

Векове наред се бе мъчил да намери цел в дългия си живот и още векове се бе трудил да докара света до ръба на проклятието, та да може да умре.

И ето че времето беше дошло.

Войникът щеше да го убие, но само ако му окажеше съпротива. Нямаше да съсече невъоръжен човек. Затова Юда се наведе и взе едно захвърлено оръжие - стар нащърбен ятаган.

Последният му телохранител реши да застане до него и вдигна автомата си. Партньорът му Хенрик беше умрял в пещерата в Куме, но този беше оцелял и бе дошъл тук.

- Махни се - нареди му Искариот.

- Мястото ми е до вас.

- Прощавай. — Юда замахна с ятагана и го обезглави. Отстъпи от тялото. Никой нямаше да се намесва в съдбата му.

Очите на Воина на Човека се разшириха от изненада, но той не забави крачка.

Другите вървяха зад него, включително и д-р Грейнджър, която притискаше подгизнал от кръв парцал към рамото си.

- Стой назад, Ерин - извика Джордан. - Това е моя битка.

Тя сякаш понечи да възрази, но премълча.

Юда вдигна ятагана и зае защитна поза.

- Колко често трябва да ви убивам, сержант Стоун?

- Мога да те попитам същото.

Мечът му сияеше като нажежен до бяло в ръцете му и от него хвърчаха искри.

Юда потръпна в очакване.

Войникът закръжи около него. На лицето му бе изписано подозрение, сякаш очакваше някакъв гаден номер.

„Трябва да изиграеш ролята си, Воине. Не ме разочаровай“.

За да гарантира това, Юда атакува и Джордан отби удара. Беше неестествено бърз. Щом разбра това, Юда продължи по-ожесточено — вече не беше нужно да се преструва на неумел. Беше се обучавал при много и най-различни майстори през вековете.

Атакуваше отново и отново, като се наслаждаваше на истинското, последно предизвикателство. Беше подобаващо да намери достоен противник. Но не това беше съдбата му. Свали за миг гарда си, сякаш случайно.

Джордан замахна.

Мечът прониза Юда отстрани.

Точно на мястото, където един римски войник бе пробол Христос на кръста.

Юда отправи бърза благодарствена молитва, преди да рухне на колене. Яркочервена кръв бликна от раната и напои ризата му. Той изпусна ятагана.

Джордан се изправи пред него.

- Квит сме.

- Не - каза Юда, като посягаше към крака му. - Завинаги ще ти остана длъжник.

Падна настрани и после по гръб под сивото небе. Беше го направил. Светът бе потопен в пепел и кръв. Слънцето щеше да залезе след минути. Нищо не можеше да спре онова, което беше започнал.

„Моята смърт възвестява успеха ми“.

Прие го като знак, като награда за отварянето на портата на Ада и идването на деня на Страшния съд.

Изгарящата болка не можеше да се сравни с нищо, което беше изпитвал, но той я посрещаше с радост. Скоро щеше да намери покой. Приемаше я с отворени обятия. Очите му се затвориха.

И тогава над него падна сянка, донесла със себе си аромата на цъфнал лотос.

Арела.

Той отвори очи и погледна прелестта ѝ - още една награда за това, че е изпълнил съдбата си.

Топлите ѝ ръце хванаха неговите.

- Любов моя.

- Стана точно както го предрече - каза той.

Тя се наведе над него и сълзите ѝ закапаха по лицето му. Той се наслаждаваше на всяка топла капка.

- О, любов моя - каза тя. - Проклинам видението, което те доведе до това.

Той се взря в тъмните ѝ очи.

- Това бе волята на Христос, не твоята.

- Това бе твоята воля - отвърна тя. - Можеше да тръгнеш по различен път.

Той докосна мократа ѝ буза.

- Винаги съм вървял по различен път. Но съм благодарен за годините, през които вървяхме заедно.

Тя се помъчи да се усмихне.

- Не се обвинявай - каза той. - Ако можеш да направиш поне едно нещо за мен, нека бъде това. Ти си невинна.

Тя леко вирна брадичка, както правеше винаги, когато преглъщаше чувствата си.

Въпреки болката той се пресегна и нави на пръста си кичур от дългата ѝ коса.

- Ние сме само Негови инструменти.

Тя постави длан върху раната му.

- Мога да донеса вода от извора и да те излекувам.

Прониза го страх. Затърси думи да я разубеди, но тя го познаваше. Затова се спря върху една-единствена дума, като вложи в нея цялата си воля и остави Арела да прочете истината в очите му.

- Моля те.

Тя се наведе и го целуна по устните, после го прегърна за последен път.

16:49

Когато ангелът заплака за Юда, Ерин изхлипа.

Арела го прегръщаше, галеше сивата му коса и му шепнеше думи на древен език. Той ѝ се усмихваше, сякаш бяха млади влюбени, а не безсмъртни създания, попаднали в края на времето.

Рун докосна Ерин по рамото и погледна смрачаващото се небе.

Докосването му ѝ напомни, че макар битката да е спечелена, войната не е свършила. Тя погледна слънцето, което потъваше зад хоризонта на запад. Почти не им бе останало време да предотвратят онова, което бе задействал Искариот.

Впери поглед в мъжа, който бе започнал всичко това.

Кръвта на Искариот течеше от раната му, а заедно с нея изтичаше и животът му. В сгъстяващия се мрак Ерин забеляза мекото сияние в алената течност и си спомни, че го бе видяла и когато той случайно поряза пръста си в пещерата под руините на Куме с парче от същия меч, който го беше пронизал сега.

Спомни си как Арела излъчваше същото златно сияние, когато спаси Томи. И как кръвта на Томи светеше слабо на плажа на Куме.

Какво означаваше това?

Погледна Томи, който още стоеше до кладенеца, после пак погледна Юда.

Нима и двамата имаха ангелска кръв?

Спомни си, че и двамата се бяха натъкнали на гълъб, символа на Светия Дух, птицата, която убил Христос. И че и двамата по онова време са били горе-долу на възрастта на Христос.

Спомни си и думите на Арела.

„Михаил беше разкъсан на парчета. Ти носиш в себе си най-доброто от Първия ангел“.

Започна да разбира.

Томи не носеше целия Михаил в себе си, а само най-доброто, най-сияйното и яркото, силата, способна да дава живот.

Друг съсъд носеше най-лошото, най-мрачното от него, сила, която убива.

Сега видя, че сиянието на кръвта на Искариот е по-тъмно от кръвта на Томи.

Два различни нюанса на златното.

Обърна се и се загледа към кратера, към стъклото, което бяха разчистили, към кръглата запушалка на кладенеца. Подобно на самия кратер, едната половина бе тъмно злато, а другата - по-светло.

Спомни си, че ѝ беше заприличал на източния символ ин-ян.

Двете части, които правеха едно цяло.

- Трябват ни и двамата - промълви Ерин.

Впери поглед в Арела. Сибилата бе мълчала, защото знаеше, че Искариот също трябва да дойде тук. Дали беше нарисувала онзи символ в пясъка, за да го упъти накъде да се насочи?

Бернар се приближи до Ерин. Дрехите му бяха разкъсани и окървавени, но той явно беше усетил растящата ѝ увереност.

- Какво каза?

Рун също я погледна.

Ерин ги поведе, като повика и Джордан. Трябваше да чуят това, да ѝ кажат, че греши.

„Моля те, нека греша“.

Рун я погледна с тъмните си неумолими очи.

- Какво има, Ерин?

- Първият ангел не е Томи. А архангел Михаил, небесното същество, разкъсано на парчета. Разделено на две. — Тя посочи стъклото на кратера. - Трябва да бъде събран в едно. Трябва да поправим онова, което е било повредено тук.

Точно това ги беше предупреждавала Арела - или царството на човека щеше да приключи.

- Но къде е другата половина? - попита Бернар.

- В Юда.

На лицата на всички се изписа изумление.

- Дори да си права - каза Джордан, - как ще ги накараме да се съберат?

Ерин погледна Искариот, който умираше на пясъка.

Знаеше и този отговор.

- Трябва да бъдат лишени от безсмъртните си обвивки.

Ченето на Джордан увисна.

- Значи трябва да умрат?

Тя сниши глас до шепот.

- Това е единственият начин. Именно затова мечът е бил оставен тук, затова трябваше да дойдем тук.

- Искариот вече е ранен смъртоносно - каза Рун. - Значи мечът трябва да посече и момчето?

- Смеем ли да го направим? - попита Джордан. - Струва ми се, че в Куме решихме, че животът на Томи е по-важен дори от спасяването на света.

На Ерин ѝ се искаше да се съгласи с него. Момчето не бе направило нищо лошо. Опитало се да помогне на невинен гълъб, а в замяна видяло как семейството му умира пред очите му, а след това го подлагат на безброй мъчения. Нима беше справедливо да умре тук?

Не можеше да прати това дете на смърт.

Но в същото време това беше един живот срещу живота на всички добри и лоши на света.

Джордан се взираше в нея.

Ерин знаеше, че ако му нареди, той ще се подчини, макар и с неохота. Джордан бе войник и разбираше жертването в името на по-голямото добро. Нуждите на мнозинството бяха по-важни от тези на отделния човек.

Тя скри лицето си с ръце.

Не можеше да гледа как се пролива още невинна кръв. Беше гледала как сестра ѝ става жертва на лъжлива вяра. Бе причинила смъртта на Ейми със собственото си незнание за опасността, на която я беше изложила. Нямаше да отнеме още един невинен живот, независимо какво ѝ говореше разумът.

- Не — отсече тя, взела решение. — Не можем да убием едно дете, за да спасим света.

Бернар рязко пристъпи към Джордан и посегна за меча. Но Джордан вече беше бърз като него: вдигна оръжието и опря острието в гърдите на кардинала, точно над безмълвното му сърце.

- Това ще те убие толкова сигурно, колкото и всеки стригой!

Бернар хвърли поглед към Рун за помощ. Този меч му трябваше.

Рун скръсти ръце на гърдите си.

- Вярвам на мъдростта на Жената на Познанието.

- Момчето трябва да умре - настоя Бернар. - Или светът ще умре с него. В ужаси, надхвърлящи всяко въображение. Какво е животът на едно дете срещу това?

- Всичко - каза Ерин. - Убийството на дете е зло. Всяко зло дело е от значение. Всяко. Ако не се изправяме срещу злото, какви сме самите ние?

Бернар въздъхна.

- Ами ако не е нито добро, нито зло, а само необходимост?

Ерин стисна юмруци.

Нямаше да позволи Томи да бъде убит.

- Ерин!

Разтревожените сини очи на Джордан я гледаха. Той кимна към кладенеца.

Томи каза нещо на Елизабет - явно я молеше да остане там, - после дойде при тях.

- Знам - каза изтощено. - Когато докоснах меча и реших да го извадя от кладенеца... разбрах.

Ерин си спомни огъня в очите му, докато бе държал меча.

- Всичко опира до избор - продължи Томи. - Аз трябва да избера това. Само тогава нещата ще се оправят.

Ерин осъзна, че са били на крачка да съсипят всичко. Ако беше казала на Джордан или ако Бернар се бе добрал до меча, ако някой от двамата беше забил меча в момчето без съгласието му, щяха да погубят всичко.

Тази мисъл донесе известна утеха, но съвсем малка.

Думите на Томи означаваха, че крайният резултат ще е същият.

Мъртво момче на пясъка.

- Но Искариот не се съгласи да го убият - възрази Рун.

Ерин се вцепени. Рун беше прав.

„Нима вече сме изгубили?“

Джордан преглътна и отпусна меча - Бернар вече не можеше да насили нещата.

- Мисля, че все пак се съгласи - каза той. - По време на двубоя отвръщаше на всеки мой удар. И изведнъж свали гарда си. Тогава не го осъзнах, а само реагирах и го промуших.

- Подозирам, че винаги е търсил смъртта - каза Рун.

- Тогава какво ще правим? - попита Джордан. - Имам предвид оттук нататък?

Ерин забеляза, че Джордан не може да погледне момчето в очите.

Томи се размърда, после погледна през рамо към Елизабет. Забеляза, че Ерин го наблюдава, и каза:

- Тя ще се опита да попречи.

А после хвана меча и го опря в гърдите си. Погледна Джордан и се опита да се усмихне, но долната му устна трепереше от страх, макар да се мъчеше да изглежда храбър и сигурен пред лицето на неизвестното.

Джордан най-накрая намери сили да погледне момчето в очите. Ерин никога не бе виждала такава болка и мъка.

- Не мога да го направя - изстена той.

- И това знам - тихо, с треперещ глас каза Томи. Погледът му се насочи на запад, към слънцето, към последната светлина, която виждаше.

Откъм кладенеца се надигна плач.

- Не-е-е-е...

Елизабет се втурна към тях, внезапно усетила какво предстои.

Томи въздъхна и се наниза на меча — и взе със себе си последната светлина на деня, докато умираше.

53.

Рун хвана Елизабета през кръста. Томи се свлече на земята, изниза се от острието и червената му кръв потече по тъмния пясък и се озари в златисто сияние. В другата страна на кратера се виждаше подобно сияние - по-тъмно златисто, на чийто фон се очертаваха фигурите на Юда и Арела.

- Защо? - хлипаше вкопчилата се в Рун Елизабета.

Двамата коленичиха до момчето.

Мечът бе пронизал сърцето му. Рун чу последното му слабо потръпване.

Джордан рухна на колене, изпусна меча и се хвана отляво.

Ерин се наведе към него.

- Какво...?

Рун го усети миг преди да се случи - натрупване на невъобразима сила, - вдигна ръка към очите си и прикри Елизабета с тялото си.

Последва ослепителна експлозия.

Блясъкът изгори очите му.

Кръвта закипя във вените му.

Елизабета изпищя в обятията му и звукът бе подет от другите в хор на болка и страх.

Повален от ярката светлина, Рун се замоли за прошка. Всеки негов грях беше като петно върху това свято сияние, от което не можеше да бъде скрито нищо. Най-големият му грях бе чернота без граници, способна да го погълне напълно. Дори тази светлина не можеше да я заличи.

„Моля те, престани..."

Накрая, сякаш след цяла вечност, светлината се смени с милостив мрак. Рун отвори очи. Безжизнените тела на стригои и бласфемари бяха осеяли кратера; дори избягалите извън него бяха убити от експлозията. Рун се размърда, макар че болката продължаваше да отеква в тялото му.

Гореше с най-свят огън.

Огледа кратера. Ерин се беше свила до падналия Томи, а Джордан бе коленичил до нея и се държеше за рамото. И двамата изглеждаха потресени, но незасегнати от ярката светлина. Като неопетнени най-вероятно не бяха почувствали изгарящата ѝ сила.

Елизабета лежеше неподвижна в обятията му.

Тя беше стригой и не бе приела Христовата любов, която да я защити от този огън. Сигурно беше мъртва също като другите прокълнати създания.

„Моля те, само не и Елизабета“ - замоли се той.

Притисна я към гърдите си. Беше я откраднал от нейното време, от замъка ѝ, за да я затвори за стотици години само за да умре в пустинята, далеч от всичко и всички, които бе обичала.

Колко пъти я бе наранил с постъпките си?

Погали къс къдрав кичур на бялото ѝ чело и махна пясъка от бледите ѝ бузи. Преди много време я беше държал по същия начин, докато тя умираше на каменния под на замъка Чахтице. Трябваше да я остави още тогава, но дори сега дълбоко в себе си знаеше, че би направил всичко, за да я върне.

Дори би съгрешил отново.

Сякаш в отговор на богохулната му мисъл тя се размърда. Сребристите ѝ очи се отвориха и устните ѝ се извиха в колеблива усмивка. За момент погледът ѝ сякаш се отнесе някъде извън времето и пространството.

И точно в този момент той разбра истината.

Въпреки всичко тя го обичаше.

Докосна бузата ѝ. Но как бе преживяла изгарящата светлина в прокълнатото си състояние? Нима тялото му я беше защитило? Или любовта му към нея?

Така или иначе, радостта го изпълни и той потъна в очите ѝ. Точно сега тя бе единственото, което имаше значение. Ръката ѝ се повдигна. Нежните ѝ пръсти докоснаха бузата му.

- Любов моя... - прошепна тя.

17:03

Ерин се извърна от Рун и графинята. Още бе заслепена от ярката светлина. Беше готова да се закълне, че за миг бе видяла криле да се издигат от пясъците. Погледна нагоре към звездите.

„Звезди?“

Изправи се, огледа се и видя как мръсната пелена се вдига от нощното небе. Представи си как мракът е пометен чак до Куме.

Дали бяха успели да затворят онази порта?

Джордан стоеше до нея. Разкърши лявата си ръка и я тръсна, което подсети Ерин за непосредствената ѝ грижа. Той бе паднал на колене и се бе хванал за гърдите, сякаш получаваше инфаркт.

- Добре ли си? - попита тя.

Той погледна надолу към момчето и кръвта.

- Когато Томи падна, сякаш изтръгнаха нещо от мен. Бях готов да се закълна, че умирам.

„Отново“.

Ерин погледна бледото лице на Томи. Очите му бяха затворени, сякаш просто е задрямал. В Стокхолм момчето и неговата кръв бяха възкресили и излекували Джордан. Забеляза, че кръвта вече не сияе. Просто се просмукваше в пясъка.

Стисна ръката на Джордан. Усети топлината му и се зарадва.

- Мисля, че ангелската същност, с която те е изпълнил Томи, се е върнала отново при светлинното избухване.

- Къде е мечът? - попита Джордан и се огледа.

Мечът беше изчезнал.

Ерин си спомни крилете от светлина.

- Мисля, че се е върнал при истинския си собственик.

Бернар застана до тях, загледан в небето.

- Бяхме пощадени.

Ерин се надяваше да е прав, но не всички бяха такива късметлии.

Тя клекна и докосна подгизналата от кръв риза на Томи. Приближи пръсти до лицето му, което изглеждаше още по-младо в смъртта. Най-сетне бе намерил покой. Кожата му още беше топла.

„Топла?“

Постави длан на гърлото му и си спомни, че бе направила същото с Джордан.

- Още е топъл. - Тя разкъса ризата му и копчетата се разхвърчаха. - Раната му е изчезнала!

Томи изведнъж трепна, надигна се и се дръпна стреснато от нея. След миг ги позна и страхът в очите му изчезна.

- Здрасти... - каза той и се загледа в голите си гърди.

Пръстите му също докоснаха мястото, където беше била раната.

Елизабет се изтръгна от прегръдката на Рун, падна на колене до Томи и хвана другата му ръка.

- Добре ли си, миличък?

Той стисна пръстите ѝ и се притисна към нея. Още гледаше уплашено.

- Аз... Не знам. Май да.

Джордан се усмихна.

- Изглеждаш чудесно, момче.

Кристиан и Вингу също дойдоха - бяха приключили бързата обиколка на кратера, за да се уверят, че всичко е спокойно.

- Чувам ударите на сърцето му.

Рун и Бернар потвърдиха думите му с кимане.

Вълна на облекчение заля Ерин.

- Слава Богу.

- Или по-скоро слава на Михаил. - Джордан я прегърна през кръста.

- Повече да не съм те видяла да правиш такива неща! - скара се графинята на Томи.

Сериозният ѝ тон накара момчето да се усмихне.

- Обещавам. - Погледна я с обич. - Никога вече няма да се нанизвам на мечове.

Кристиан пристъпи към Ерин.

- Кръвта му вече не мирише... ангелски. Той отново е смъртен.

- Май защото освободихме духа в него - каза Ерин.

- За да може да се съедини с другата си половина. Това означава ли, че и Юда е изцерен?

Кристиан поклати глава.

- Проверих го по време на обиколката с Вингу. Още е жив, но на косъм. Дори в момента долавям, че сърцето му всеки момент ще спре.

Рун погледна към Юда и каза:

- Неговата награда не е живот.

17:07

За първи път от две хиляди години Юда знаеше, че смъртта му наближава. Усещане за изтръпване тръгна от раната му и потече по вените му като ледена вода.

- Студено ми е — прошепна той.

Арела го привлече по-силно в топлата си прегръдка.

С огромно усилие той вдигна ръка пред отслабващите си очи. Беше покрита с кафяви старчески петна. Кожата му висеше на отпуснати гънки.

Беше се превърнал в съсухрен старец.

С треперещи пръсти докосна лицето си и откри бръчки на мястото на гладката кожа - около устата, покрай очите. Беше се превърнал в развалина.

- Още си прекрасен, мой суетни дъртако.

Той се усмихна на думите ѝ, на нежната ѝ подигравка.

Беше сменил проклятието на безсмъртието с проклятието на старостта. Костите го боляха, дробовете му хриптяха. Сърцето му туптеше неравномерно като стъпките на пияница в мрака.

Загледа се в Арела, прекрасна както винаги. Изглеждаше му невъзможно, че някога го е обичала, че продължава да го обича. Беше сгрешил, като ѝ бе позволил да си тръгне.

„Грешах във всичко“.

Беше си втълпил, че целта му е да върне Христос на земята. Всичките му мисли бяха насочени единствено към тази цел. Векове наред се бе посветил на тази свята мисия.

Но не това бе предназначението му — бе само собственото му самомнение.

Христос го бе дарил с този дар не за да сложи край на света, не като наказание за предателството му, а за да поправи грешката, която самият той бе направил като момче.

Да поправи счупеното.

„И ето че го направих“.

Това бе истинското му изкупление и предназначение — и то бе по-добро, отколкото заслужаваше. Беше призован да възвърне живота, а не да носи смърт.

Изпълни го покой, когато затвори очи и мислено изповяда греховете си.

Бяха толкова много.

Когато отново отвори очи, сиви пердета замъгляваха зрението му. Арела бе като размазано петно и вече избледняваше с наближаването на края.

Тя го прегърна още по-силно, сякаш искаше да го задържи.

- Винаги си знаела истината - прошепна той.

- Не, но се надявах - прошепна в отговор тя. - Пророчествата никога не са ясни.

Юда се закашля. Дробовете му се спаружваха.

- Съжалявам само, че не мога да прекарам вечността с теб - изграчи той.

Вече беше много слаб. Затвори очи - за да потъне не в мрак, а в златна светлина. Студът и болката изчезнаха пред това сияние и оставиха след себе си единствено радост.

- Откъде знаеш как ще прекараме вечността? - прошепна тя.

Той отвори очи за последен път. Арела блестеше през пердето в цялото си великолепие, сияйна в небесната си красота.

- И на мен ми беше простено - каза тя. - Най-сетне съм призована у дома.

И се понесе нагоре, отдели се от него. Той посегна към нея и откри, че ръката му е само светлина. Тя го хвана и го издърпа от тленната му обвивка във вечната си прегръдка. Окъпани в любов и надежда, двамата се понесоха към последния покой.

Заедно.

17:09

Никой не проговори.

Всички видяха как Арела избухна в светлина, която заля кратера с топлина, ухаеща на цъфнал лотос. След това изчезна.

Тялото на Юда остана, но вече се разпадаше на прах, която бе подета от пустинния вятър и се смеси с вечния пясък, за да отбележи вечния му дом.

- Какво стана с него? - задавено попита Томи.

- Остаря до естествената си възраст - отвърна Рун. - Само за секунди се превърна от силен мъж в древен старец.

- А какво ще стане с мен? — ужасено попита Томи.

- На твое място не бих се тревожил за това - отвърна Джордан. - Ти беше безсмъртен само два месеца.

- Наистина ли? - Момчето се обърна към графинята.

- Мисля, че да - рече Елизабет.

- Ами ангелът? - Томи се загледа в пустото място в пустинята. - Какво стана с нея?

- Ако трябва да предполагам - рече Ерин, - според мен двамата с Юда се възнесоха заедно.

- Това би му харесало - каза Томи.

- И аз така мисля.

Ерин и Джордан сплетоха пръсти.

- Но това означава, че ни се свършиха ангелите - каза Джордан. - Не трябваше ли поне един от тях да благослови книгата?

Ерин се обърна към Бернар.

- Може вече да са го направили. Небето отново е чисто.

Бернар бръкна под изпокъсаните си дрехи, дръпна ципа и извади Кървавото евангелие.

Погледна го тревожно.

Подвързаното в кожа томче си изглеждаше по същия начин.

Но всички знаеха, че истината се намира вътре.

Бернар отнесе евангелието до Томи, постави го с благоговение в ръцете му и каза:

- Отвори го. Заслужи си го.

Наистина си го беше заслужил.

Томи бавно повдигна корицата, сякаш се страхуваше какво ще види вътре.

Ерин гледаше над рамото му, също така изнервена, сърцето ѝ биеше бясно.

Томи отвори на първата страница. Оригиналният ръкописен текст сияеше меко в тъмнината, всяка буква беше кристално ясна.

- Нищо ново — каза Бернар. Гласът му бе огорчен и отчаян.

- Може би това означава, че всичко е приключило - каза Джордан. - Не е нужно да правим нищо друго.

„Освен ако...“

Ерин не мислеше така.

- Обърни страницата.

Томи облиза устни и отгърна следващата страница.

Тя бе празна - и изведнъж се появиха алени букви, маршируващи в стройни редове. Ерин си представи как Христос изписва гръцките букви, как потапя перото в собствената си кръв, за да създаде чудодейното евангелие.

Думите бързо изпълваха страницата ред след ред. Бяха много повече от първия път, когато книгата бе разкрила съдържанието си. Появиха се три къси стиха, съпътствани от последно послание.

Томи вдигна книгата към Ерин.

- Можеш да го прочетеш, нали?

- Разбира се, че може - каза Джордан и постави ръка на рамото ѝ. - Нали е Жената на Познанието.

Като никога на Ерин не ѝ се прииска да го поправи.

„Да. Такава съм“.

Взе книгата и някаква странна сила потече от нея през дланите ѝ. Буквите засияха по-ярко пред очите й, сякаш винаги е била предопределена да прочете написаното. Изведнъж изпита собственическо чувство към книгата, към думите ѝ.

Преведе старогръцкия текст и прочете на глас първия стих.

- „Жената на Познанието сега е свързана с книгата и никой не може да ги раздели“.

- Какво означава това? - попита Бернар.

Ерин сви рамене. Нямаше представа.

Джордан взе книгата от ръцете ѝ. Веднага щом евангелието се отдели от пръстите ѝ, думите изчезнаха.

Бернар ахна.

Ерин бързо взе книгата и думите оживяха отново.

Джордан се ухили на Бернар.

- Още ли се съмняваш коя е тя?

Бернар гледаше книгата с болка, сякаш са му отнели любовта на живота. И може би бе точно така. Ерин си спомни как се бе чувствала самата тя, когато я върнаха в Калифорния, след като я бяха обявили за недостойна да има нещо общо с книгата.

- Какво още пише? - попита Томи.

Ерин пое дъх и зачете втория стих:

- „Воинът на Човека... - Тя погледна Джордан с надеждата, че пише нещо добро. - Воинът на Човека пък е свързан с ангелите, на които дължи земния си живот“.

С изричането на последната дума Джордан внезапно трепна и раздра остатъците от левия си ръкав. Изпъшка. Татуировката му сияеше със златиста светлина. В следващия миг угасна и по кожата му останаха само синкаво-черните линии.

Той разтърка ръката си.

- Още чувствам онова дълбоко парене. Като онова след като Томи ме съживи.

- Какво означава това? — попита Ерин и погледна останалите.

Ако се съдеше по израженията им, никой не знаеше.

Кристиан предложи единствената утеха.

- Кръвта на Джордан си мирише по същия начин, така че не е безсмъртен или нещо такова.

Джордан го изгледа намръщено.

- Стига си се заяждал.

Ерин остави засега загадката и прочете третия и последен стих.

- „Но Рицарят на Христа трябва да избере. Чрез изречената си дума той може да премахне най-големия си грях и да върне онова, което е смятал за изгубено завинаги“.

Обърна се към Рун.

Погледите им се срещнаха. Тъмните му очи бяха твърди като обсидиан. Тя прочете някакво разбиране в този мрачен проблясък, но не каза нищо.

Томи посочи края на страницата.

- А там долу какво пише?

Ерин прочете останалия текст. Той бе отделен от трите стиха и явно представляваше някакво последно послание или предупреждение.

- „Тримата заедно трябва да се изправят пред последната си задача. Оковите на Луцифер са скъсани и неговият Потир си остава изгубен. Нужна е светлината и на тримата, за да бъде изкован Потирът наново и да го прогони обратно във вечния му мрак“.

Джордан въздъхна тежко.

- Значи имаме още работа.

Ерин продължи да държи топлата книга и прочете още няколко пъти последното послание. Какъв беше този Потир? Знаеше, че трябва да прекара дълги часове в опит да разгадае тези няколко реда, да намери някакъв смисъл в тях.

Но това засега можеше да почака.

Джордан погледна Рун и го попита:

- Кой е най-големият ти грях?

Рун не отговори и се обърна към пустинята.

- Най-големият му грях е, когато стана стригой - отвърна Бернар и стисна здраво рамото на Рун. - Синко, вярвам, че Книгата ти предлага възможност да си върнеш душата и да живееш като смъртен.

Но дали Рун щеше да приеме предложението?

Ерин прочете отново последния стих.

„Но Рицарят на Христа трябва да избере...“

54.

20 декември, 17:33

Сива, Египет

Рун усещаше настойчивите пръсти на Бернар на раменете си. Дъхът на кардинала галеше врата му.

Рун чуваше шепота на плата и скърцането на кожената броня, когато наставникът му се движеше. Не чуваше обаче удари на сърце.

Гърдите на Рун бяха също толкова мълчаливи.

Двамата не бяха истински, смъртни хора.

Кръвта му още гореше от експлозията и му напомняше за друга съществена разлика между тях и човечеството.

„Ние сме прокълнати“.

Макар и благословени и обрекли се да служат на Църквата, те си оставаха опетнени създания, свързани с мрака.

Изслуша думите на Бернар, като се питаше дали е възможно да са истина. Можеше ли сърцето му да се раздвижи отново? Можеше ли да си върне душата? Можеше ли да се върне в един по-прост свят, в който да създаде деца, да почувства без страх докосването на женска ръка?

Рядко си позволяваше да мисли за подобни надежди. Беше приел участта си като сангвинист. Беше служил предано дълги години. Смъртта бе единственото възможно избавление от проклятието му.

Но после срещна Ерин, която подлагаше на съмнение всичко и всеки. Тя му даде волята не само да предизвика съдбата си, но и надежда за нещо повече.

„Но дали смея?“

Елизабета пристъпи пред него и той извърна очи от пустинята и погледна спокойното ѝ лице. Очакваше омраза и язвителност, че му се предлага този дар. Вместо това тя направи нещо много по-лошо.

Докосна бузата му.

- Трябва да приемеш този дар. Винаги си го искал. - Студената ѝ ръка се задържа върху кожата му. - Заслужил си го.

Той впери поглед в очите ѝ и видя, че тя наистина му го желае. Кимна леко. Знаеше какво трябва да направи, какво наистина е заслужил.

Хвана ръката ѝ и целуна дланта ѝ в знак на благодарност.

Обърна се към Ерин и книгата, която сияеше в ръцете ѝ — там, където открай време всъщност ѝ бе мястото.

„Всяко нещо си има мястото“.

Знаеше, че е достатъчно само да докосне тази книга, да изрече най-големия си грях и той ще бъде премахнат и ще позволи на душата му да се върне.

Ерин му се усмихна. Радваше се за него.

Бернар - и той жадуваше да види това чудо - каза:

- Гордея се с теб, синко. Винаги съм знаел, че ако някой от ордена ни следва да бъде върнат към Божията милост, това си ти. Ще бъдеш свободен.

Рун поклати глава.

„Никога няма да бъда свободен“.

Вдигна ръка над книгата и си спомни момента, когато се гърчеше в свещеното сияние на възстановения ангел, когато всеки негов грях беше изваден на показ — в това число и най-големият, онова черно петно, което не можеше да бъде простено.

Думите на евангелието отекнаха в него.

„... той може да премахне най-големия си грях...“

Вдигна глава към небето. Приятелите му грешаха. Рун знаеше най-големия си грях, както го знаеше и онзи, който бе изписал тези думи върху страницата.

Сложи ръка върху книгата.

- Признавам най-големия си грях и се отричам от него — замоли се Рун. - Да бъде той премахнат и да се върне онова, което откраднах.

Ерин изглеждаше разтревожена от думите му - както и трябваше.

Зад себе си чу как Елизабета ахна и рухна на колене.

- Какво направи? — прошепна му Ерин.

Рун погледна Елизабета. Тя бе запушила с длани устата и носа си, сякаш можеше по този начин да спре ръцете на съдбата, но черният дим се изнизваше между пръстите ѝ, излизаше от устата и носа ѝ и се кълбеше на облак пред уплашените ѝ очи. В следващия миг облакът се завихри надолу и изчезна от този свят.

Елизабета премести ръце от устата на гърлото си.

И изпищя.

И продължи да пищи.

Писъкът ѝ отекваше над пустинята.

Рун я взе в обятията си, за да я успокои.

- Така трябва - каза ѝ. - Както винаги е трябвало.

Гледаше как измъченото ѝ уплашено лице порозовява. И за първи път от векове чу сърцето ѝ да бие отново.

Изгуби се в ритъма му. Изведнъж му се доплака.

Елизабета го погледна с широко отворени очи.

- Не може да бъде!

- Може, любов моя.

- Не.

- Да - прошепна той. - Унищожаването на душата ти беше най-големият ми грях. Винаги е бил.

Лицето ѝ почервеня, но не от завърналия се живот, а от гняв. Сребристите ѝ очи потъмняха от буреносни облаци. Остри нокти одраха ръката му.

- Направил си ме смъртна?

- Ти си смъртна - малко колебливо отвърна Рун.

Тя го изблъска. Силата й бе частица от предишната й мощ.

- Не го исках!

- Ка... какво?

- Не съм те молила да ме превръщаш в звяр, нито пък да ме превръщаш в това. - Тя разпери ръце. - В крехко и скимтящо човешко същество.

- Но на теб ти е простено. Както и на мен.

- Изобщо не ми пука за никакви прошки. Нито твои, нито мои! — Тя се отдръпна от него. - Играеш си с душата ми, сякаш е някаква дрънкулка, която можеш да даваш и вземаш, както ти се хареса. И тогава, и сега. Къде е моят избор във всичко това? Или той няма значение?

Рун затърси думи, за да обясни.

- Животът е най-големият дар.

- Животът е най-голямото проклятие.

Тя се обърна и тръгна към пустинята.

Томи се втурна след нея.

- Чакай! Не ме оставяй!

Самотният жален вик на момчето я спря, но тя не погледна към Рун.

Томи изтича до нея и я прегърна. Тя го придърпа към себе си и също го прегърна. Опря брадичка на главата му и се разплака. Раменете ѝ се разтресоха.

Бернар сложи ръка на рамота на Рун и каза:

- Как можа да прахосаш такъв дар заради нея?

- Не съм го прахосал.

Гневът пламна в него. Как можеше Бернар да е такъв глупак? Нима не разбираше, че най-големите грехове са онези, които извършваме ние самите, а не извършваните върху нас?

Графинята бе все така с гръб към него.

Рано или късно щеше да го разбере и да му прости.

Трябваше да го направи.

17:48

Ерин затвори книгата и се отдели от останалите. Джордан понечи да я последва, но тя го помоли да я остави сама. Загледа се към звездите и изгряващата луна, докато вървеше през кратера към единственото място, където нямаше трупове, далеч от хаоса на емоциите зад нея.

Нуждаеше се от мъничко покой.

Стигна до кладенеца.

Светостта, вероятно родена от пазения долу меч, бе държала битката настрана от това място.

Бяха платили ужасна цена, но бяха преминали през това.

Само че не всички.

Погледът ѝ се спря върху горкия Агмундър и тя си представи широката му усмивка.

„Благодаря ти, че ни защити“.

Спомни си Надя в снега, дори Леополд на пода на пещерата. Те бяха срещнали края си далеч от родните си места и от онези, които ги бяха обичали.

Също като Ейми.

Коленичи на ръба и се загледа в бистрата вода. Звездите се отразяваха долу, лентата на Млечния път също - напомняха ѝ колко малък и същевременно велик е животът. Звездите горе бяха вечни. Заслуша се в шепота на пясъка в дюните - не се бе променил от хилядолетия.

Беше на място, било мирно и свято открай време.

Загледа се в панелите, разказващи историята на първото чудо на Христос и онова, което бе последвало. Разказът бе напомняне, че всеки може да направи грешка, да стъпи накриво. Подобно на Христос, тя не бе подозирала за фаталните последствия от действията си в Масада, как събитията щяха да доведат до смърт и да предизвикат вълни във времето.

Погледна назад към Бернар. Толкова много кръвопролитие можеше да бъде спестено, ако кардиналът не бе пазил всички тези тайни. Ако знаеше важността на смъртоносната информация, която бе споделила с Ейми, Ерин щеше да е по-предпазлива. А вместо това пазените от сангвинистите тайни бяха стрували живота на Ейми, както и на други хора.

Погледна книгата в ръцете си. Макар че бе готова да приеме мантията на Жената на Познанието, нямаше да позволи да крият истини от нея. Властите от Ватикана трябваше да отворят библиотеките си и да разкрият всичките си тайни - в противен случай нямаше да работи с тях.

Книгата сега бе свързана с нея и тя щеше да я използва, за да разбие всички затворени врати.

Дължеше го на Ейми.

Бръкна в джоба си и извади кехлибареното топче. Вдигна го срещу лунната светлина и се загледа в деликатното перо. Кехлибарът го бе уловил така сигурно, както нейните спомени държаха Ейми - завинаги запазено, лишено от възможност да отлети.

Никога нямаше да забрави студентката си, но може би трябваше да се освободи от нещо.

Протегна ръка и пусна топчето във водата. Наведе се и загледа как разбива отражението на звездите и потъва във вечността.

Сега част от нея щеше да остане завинаги в Египет, на едно от най-святите места на Земята, близо до древните тайни, които може би никога нямаше да бъдат открити.

И докато гледаше в кладенеца, се закле:

„Никога вече”.

Никога повече нямаше да се пролива невинна кръв, за да бъдат запазени тайните на сангвинистите. Време беше истината да излезе наяве.

Стисна книгата и се изправи.

Готова да промени света.

Рождество

Ватиканът

00:04

Сангвинистите се бяха събрали в просторното подземие дълбоко под „Св. Петър“, на тяхното най-свято място, наричано просто Светилището. Стичаха се тук всяка година, за да отслужат среднощна литургия по случай раждането на Христос.

Рун стоеше в края на конгрегацията. Другите от ордена изпълваха помещението - абсолютно неподвижни, в мълчаливо бдение. Нито дъх, нито туптене на сърце, нито дори шумолене на расо не нарушаваше пълния покой. Той пиеше тази тишина и знаеше, че останалите правят същото. Светът горе ставаше все по-шумен през вековете, но тук Рун намираше спокойствието, за което така копнееше измъченият му дух.

Таванът се издигаше високо над него и гладките му и прости линии привличаха погледа му към Небето. Студеният камък бе изгладен от хиляди ръце през ранните години на Църквата. Липсваше украсата на обичайните църкви. Това място бе отражение на простотата на сангвинистката вяра - твърдият камък и простите факли бяха достатъчни, за да отведат прокълнатите създания при Него. Макар да се намираше дълбоко под улиците на Рим, тук той се чувстваше по-близо до Него, отколкото където и да било другаде.

Рождественската литургия беше известна и като Литургията на ангелите. Името никога не му се бе струвало по-подходящо от тази свята нощ, само няколко дни след като бе вървял с ангели.

Димното благоухание на тамян откъсна погледа му от тавана и го насочи към средата на помещението. Там най-святият свещеник вървеше с бавна грация през конгрегацията. Главата на Ордена на сангвинистите бе облечен в просто черно расо, вързано на кръста с груба връв. Той избягваше костюмите на кардинали, епископи и папи и предпочиташе да се облича като смирен свещеник.

Но въпреки това бе нещо много повече.

Той бе Възкресения.

Лазар.

Без него те щяха да бъдат прокълнати на живот като долни зверове, убиващи невинни и виновни, докато не срещнат смъртта си от острие на меч или от слънчев лъч. Възкресения беше намерил друг път за тях, път на святост, служба и смисъл.

Рун вече знаеше, че не е грях да бъдеш сангвинист.

Бе взел правилното решение в пустинята. Сега съществуването му служеше на Бог и това бе най-ис- тинската му служба от най-ранните му дни. Беше се отклонил от пътя, когато бе покварил Елизабета, но бе получил шанс да изчисти този грях. Сега можеше отново да служи на Христос с чиста съвест.

Лазар мина покрай него.

Рун погледна дългите му пръсти, които бяха докосвали Христос. Тези потънали в сянка очи бяха гледали Него. Това строго лице бе разговаряло с Него, беше се смяло с Него.

Други двама сангвинисти съпровождаха Лазар.

Мъж и жена.

Говореше се, че те са по-стари и от Възкресения, но имената им никога не се изричаха. Древната двойка рядко можеше да се види дори от Уединените, старейшините на ордена, които прекарваха времето си във вечни молитви и медитация. Навремето Рун бе копнял да стане един от тях, но вместо това бе върнат обратно в света на живите.

Мъжът носеше древен кръст, чието дърво бе станало сиво от вековете. Жената размахваше сребърно кадило. Пушекът се кълбеше в помещението и благоуханието му изпълваше ноздрите на Рун. Свещеният аромат го обгръщаше, просмукваше се в расото, косата и кожата му.

Всички запяха и гласът на Рун се извиси в хармония с гласовете на другите. Прекрасният хор отекваше в огромната зала, достигайки недоловими за нормалния слух тонове. В светилището, в компанията на другите от ордена, не му беше нужно да крие, че е различен, и можеше да пее истински.

Лазар спря пред древния каменен олтар и вдигна бледата си ръка за благословия.

- In nomine Patri, et Fili, et Spiritu Sancti⁶.

- Амин - отвърна конгрегацията.

Познатата рутина го понесе. Рун нито мислеше, нито се молеше. Просто съществуваше във всеки един момент, като оставяше веригата моменти да го тегли напред. Мястото му бе тук, с братята и сестрите му. Това бе благочестивият живот, който бе желал като смъртен, и живот, който бе избрал като безсмъртен.

Стигнаха до причастието и Лазар каза, пак на латински:

- Кръвта на нашия Господ Иисус Христос, която бе пролята за теб, запазва тялото и душата във вечен живот. Пий и помни, че Христовата кръв бе пролята за теб, и бъди благодарен.

И вдигна високо древния потир, така че всички да видят източника на тяхното спасение.

Рун отговори с всички и се нареди да получи Светото причастие.

Когато застана пред Възкресения, Лазар го погледна в очите и му се усмихна.

- За теб, братко мой.

Рун вдигна глава, отвори уста и Лазар наля в нея вино.

Рун се наслади на копринения му допир в гърлото си, на начина, по който плъзваше по ръцете и краката му. Тази нощ то не изгаряше. През тази най-свята нощ дори за такива като него нямаше изкупление.

А единствено Неговата любов.

Рим

14:17

Томи прехвърляше каналите на мъничкия телевизор на Елизабет. Навсякъде предаваха на италиански честването на Рождество. Цял ден беше така - нямаше нищо за гледане. Той въздъхна и изключи телевизора.

Елизабет седеше до него на канапето, сякаш бе глътнала бастун. Томи никога не я беше виждал отпусната, а и тя нямаше да му позволи да се излежава.

„Искам да виждам и двата ти крака на пода“ - бе му наредила строго.

- Различни програми ли очакваше? — попита тя.

- Не очаквах. А се надявах.

Освен това той беше евреин и не празнуваше този празник, но беше пропуснал и Ханука. Единственият поздрав, който стигна до него, бе от най-неочаквано място - коледна картичка, изпратена му от Григорий Распутин. Незнайно как руснакът беше открил, че Томи е в този апартамент във Ватикана.

Елизабет се бе намръщила, когато откри картичката залепена с тиксо на вратата.

На плика пишеше: „Весела Коледа, ангел мой!“

На самата картичка бе изобразен ангел със златен ореол.

Томи не знаеше дали това е заплаха, шега или искрено пожелание.

Като се имаше предвид подателят, може би и трите.

Томи подаде дистанционното на Елизабет, но тя го остави на масичката. Беше ѝ обяснил как да го ползва, а тя учеше бързо. Проявяваше любопитство към всичко в модерния свят и той с радост я учеше.

След пустините на Египет Томи се озова в Рим, в осигурен от Църквата апартамент. След връщането им на няколко пъти му взеха кръвни проби, но иначе го оставиха на мира. Сега той бе просто сираче. Бяха му предложили друго временно жилище, където да живее сам до връщането му в Щатите, но той бе предпочел да остане с Елизабет.

Започна да му доскучава.

- Искаш ли да ти покажа как да използваш микровълновата?

- За устройството за готвене ли говориш? - Тя стисна устни. - Това е работа за слугите.

Томи повдигна вежда. Елизабет определено имаше да учи много неща за модерния свят, не само технологиите.

- Не мислиш ли, че ще ти се наложи да си готвиш сама?

Тя се намръщи.

- Защо да си губя времето с такива глупости?

Той махна с ръка към стаята.

- Не можеш да живееш вечно тук. И когато си тръгнеш, ще трябва да си намериш работа, да изкарваш пари и да си готвиш сама.

- Църквата няма да ме пусне - каза тя.

- Защо? Нали пускат мен. - Щяха да го изпратят при роднините му в Санта Барбара, макар той почти да не ги познаваше.

- Ти си дете. Не гледат на теб като на заплаха. Затова ще те пратят в онази Калифорния без никакъв страх.

Томи въздъхна и потисна желанието си да захленчи. Елизабет мразеше някой да ѝ се оплаква.

- Не искам да ходя там - изтърси накрая той.

Тя го погледна строго.

- Ще отидеш.

- Но аз не ги познавам. Изобщо. Май съм ги виждал само веднъж.

- Те ще се грижат за теб, това е дългът им като роднини.

„Но няма да ме обичат - помисли си той. - Не и като мама и татко“.

- Кога заминаваш? - попита тя.

- Утре. - Той провеси нос.

Тя вдигна брадичката му с пръст.

- Изправи се. Ще се изгърбиш.

Томи разбра, че тя реагира по този начин, за да скрие притеснението си. Явно никой не ѝ беше казал.

- Аз също го научих тази сутрин - рече той. - Весела Коледа и на двама ни.

Тя се намръщи.

- Защо трябва да чувствам нещо друго освен радост, че се връщаш при семейството си?

- Няма причини - промърмори Томи.

Стана и отиде в кухнята. Нямаше какво да прави. Нямаше багаж за събиране, само два костюма, които му бе купил Кристиан, и няколко книги, дадени му от Ерин, преди двамата с Джордан да заминат за Щатите.

- Томи. - Елизабет стана и дойде при него. - Може да ти е трудно да живееш с онези хора, но те са твоето семейство. По-добре е, отколкото да останеш тук... с мен.

Той отвори един шкаф — не защото му трябваше нещо, а просто за да прави нещо. Затръшна го малко по-силно от необходимото.

Тя го хвана за раменете, обърна го и пак повдигна брадичката му.

- Защо си толкова ядосан? Какво има? Да не би да искаш да плача на прощаване? Да те умолявам да останеш с мен?

„Може би мъничко“.

- Не.

- Не помня да съм имала подобни прояви на истерия, когато бях малка — каза тя. — Виждала съм подобни глупости по телевизията ви, но ги намирам за нелепи.

- Наистина са нелепи - каза той.

Тя го погали по ръката.

- Ще ми липсваш. Научи ме на толкова много неща и ми донесе радост.

Томи предположи, че думите ѝ са еквивалент на тръшкане и сълзи на някоя съвременна жена, и каза:

- И ти ще ми липсваш.

Тя извади от джоба си някакъв сив пакет и го тикна в ръката му.

- Подарък за довиждане, щом не празнуваш Рождество.

Томи внимателно разви опаковката. Вътре имаше предплатен мобилен телефон.

- Ако някога ти потрябвам - каза тя, - просто се обади и ще дойда.

- Нали каза, че си пленница.

- Само си мислят, че могат да ме удържат в клетка - презрително отвърна тя.

Томи усети напиращите сълзи и се помъчи да ги удържи.

Тя се наведе и го погледна в очите.

- Малцина са хората на този свят, на които можеш да се довериш. Но аз ти вярвам.

- И аз на теб.

Именно затова беше останал с нея. Другите бяха верни на убежденията си, а тя - на него.

Той я прегърна, за да скрие сълзите си.

- Какви са тия глупости - каза тя, но го притисна още по-силно към себе си.

Де Мойн, Айова

10:12

Ерин седеше на застланите стълби в дома на родителите на Джордан. Скатаваше се от екшъна в дневната долу и събираше сили след хаоса на коледната утрин. Вдиша дълбоко подмамващия аромат на прясно изпечения джинджифилов пай и кафе, но се сдържа.

Загледа се в снимките на стената. Те показваха Джордан на различна възраст, заедно с различни братя и сестри. Цялото му детство бе обезсмъртено тук, от мачовете по бейзбол през рибарските излети до абитуриентския бал.

Ерин нямаше нито една снимка като дете.

Погледна долу, където племенниците на Джордан скачаха из дневната като пуканки, заредени със захар от сладкишите в коледните им чорапи. Беше виждала подобни сцени само по филмите. Когато беше дете, Рождество беше ден на допълнителни молитви, а не на подаръци, чорапи и Дядо Коледа.

Бръкна в джоба на новия си вълнен халат. Другата ѝ ръка беше в клуп. Рамото ѝ бе почти заздравяло от атаката на лъва. Преди малко Джордан бе сменил превръзката ѝ в спалнята ѝ и вече се бе върнал долу, замъкнат там от племенника си Барт. Ерин бе обещала да слезе веднага, но тук на стълбите беше по-спокойно.

Накрая Джордан надникна иззад ъгъла, видя я и дойде при нея. Придърпа ръбовете на халата си между краката, докато сядаше. Халатите им бяха подарък от майката на Джордан.

- Не можеш да се криеш вечно - каза ѝ. - Племенниците ми ще те намерят. Много добре надушват страха.

Тя се усмихна и го сръчка с лакът.

- Долу май е доста весело.

- Е, малко прекаляват.

- Напротив, забавни са. - Наистина го мислеше, но семейството на Джордан изглеждаше толкова нормално, така различно от нейното. - Просто ми е нужно малко време да се аклиматизирам.

Джордан погали ръката ѝ с палец и това просто докосване ѝ напомни защо той е толкова важен за нея.

- Да не искаш да кажеш, че можеш да се изправиш срещу лъвове, вълци, мечки и какви ли не чудовища, но се страхуваш да идеш при четири хлапета, уморените им родители и майка ми?

- В общи линии, да.

Той я придърпа в прегръдката си и тя опря буза в гърдите му. Сърцето му туптеше силно и равномерно под ухото ѝ. Ерин се наслади на звука и си помисли как беше на косъм да го изгуби. Прегърна го силно.

- Знаеш ли... - каза той, - винаги можем да се изнесем на хотел, на някое място с едно легло за двама ни.

Тя му се усмихна. Когато пристигнаха вчера, майка му бе настояла да спят в отделни спални.

- Адски се изкушавам. Но пък е забавно да те гледам в естествената ти среда.

- Къде е чичо Джордан? - чу се отдолу настоятелен детски глас.

- Май госпожица Оливия губи търпение. - Той я задърпа да се изправи. — Хайде. Не хапят. Може би с изключение на малките.

Ръката му бе топла и сигурна, докато я водеше по стъпалата към шумната дневна. Минаха покрай украсената коледна елха и спряха до канапето.

- По-добре стой настрана от бойното поле - предупреди я Джордан.

Майка му, Черил, ѝ се усмихна. Седеше в кафяво кожено кресло с плетено вълнено одеялце на коленете. Изглеждаше бледа и крехка. Ерин знаеше, че Черил се сражава с рака и че никой не е сигурен дали ще види още една Коледа.

- Синът ми е прав — каза тя. — Избягвай елхата, докато не се укротят.

- Бабо! - извика Оливия. - Можем ли вече да отворим подаръците?

Останалите деца се включиха в хора.

Черил вдигна ръка.

- Добре. Действайте!

Хлапетата се нахвърлиха върху подаръците като лъвове върху газела. Разкъсаха се опаковки. Възторжени писъци изпълниха помещението, а един разочарован глас извика:

- Чорапи ли?!

Ерин се опита да си представи що ли за човек щеше да е, ако бе израснала на такова място.

Оливия пусна в скута ѝ пластмасов еднорог.

- Това е Туайлайт Спаркъл.

- Здрасти, Туайлайт.

- Чичо Джордан каза, че имаш шевове. Може ли да ги видя? Колко са? Болят ли?

Джордан ѝ се притече на помощ.

- Оливия, шевовете са под превръзките, така че не можеш да ги видиш.

Оливия изглеждаше така посърнала и разочарована, както може да изглежда само дете.

Ерин се наведе към нея.

- Двайсет и четири са.

Оливия се ококори.

- Толкова много!? - Едното ѝ око се присви подозрително. - Защо те шиха?

Ерин реши да спази клетвата си да е честна. Е, почти.

- Ухапа ме един лъв.

Майката на Джордан едва не изпусна чашата си с кафе.

- Лъв ли?!

- Страхотно! - извика Оливия и подаде на Джордан друго пластмасово конче. - Дръж Епълджак.

И изтича да донесе следващото конче.

- Определено я спечели - каза Джордан.

Оливия се върна и започна да пълни скута на Ерин с понита, като изреждаше имената им - Флътършай, Рейнбоу Даш и Пинки Пай. Ерин направи всичко по силите си да си поиграе с тях, но това й бе чуждо като племенните обичаи на някакви аборигени.

- Джордан каза, че е зачислен към специална защитна част на Ватикана — каза Черил над главата на Оливия.

- Така е - каза Ерин. - Ще работим заедно.

- Мамо, стига си се опитвала да изкопчиш информация от Ерин - намеси се Джордан. - Коледа е.

Черил се усмихна.

- Просто искам да ѝ благодаря, че те е убедила да постъпиш на безопасно място.

Ерин си помисли колко пъти двамата се бяха разминавали на косъм със смъртта, откакто се срещнаха в Масада.

- Не съм сигурна, че думата „безопасно“ е подходящата. Пък и ако беше напълно безопасно, Джордан не би се съгласил.

Черил потупа Джордан по ръката.

- Той никога не избира най-лесния път.

На Оливия ѝ омръзна да не ѝ обръщат внимание. Задърпа ръкава на Ерин и тикна обвинително пръст в лицето ѝ.

- Ти можеш ли да яздиш?

- Да. Дори имам една кобила. Казва се Гънсмоук.

Спомни си Блекджек и споменът за загубата я жегна.

- Може ли да я видя? - попита Оливия.

- Тя живее в Калифорния, където работя - каза Ерин и веднага се поправи: - Където работех.

Снощи се бе чула за малко с Нейт Хайсмит, за да му честити празника. Той вече се бе срещнал с един от професорите, които тя му беше предложила за нов научен ръководител, и горе-долу беше приел напускането ѝ. Каквото и да се случеше с нея оттук нататък, той щеше да е добре.

- Ти какво работиш? - попита Оливия. — И ти ли си войник като чичо Джордан?

- Аз съм археоложка. Изкопавам кокали и камъни и се опитвам да разбера миналото.

- Хубаво ли е?

Ерин погледна спокойното и радостно лице на Джордан и каза:

- Ами... да. Хубаво е.

- Хубаво е да е хубаво - каза момиченцето и след тези дълбокомислени думи се върна при играчките си под елхата.

Джордан се наведе и прошепна в ухото на Ерин:

- Да, хубаво е да е хубаво.

Ерин се усмихна на сините му очи и каза истината:

- Да, хубаво е.

И тогава...

Дълбоко под руините на Куме Леополд ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст. През последните няколко дни го бяха заливали вълни на мрак и болка, която се надигаше и спадаше отново и отново.

Оръжието на Рун го бе посякло достатъчно дълбоко, за да го убие, но той не умря. Всеки път, когато бе сигурен, че най-сетне ще потъне окончателно в мрака, готов да приеме вечното страдание за провала си, се будеше отново. След това с мъка се влачеше по пода и се хранеше с останалите в залата трупове и от време на време с някой заблуден плъх.

Противните зверчета не му осигуряваха много сили, но му дадоха надежда.

Беше предположил, че е затрупан тук след трусовете и няма как да се измъкне. Но щом някъде беше пропълзял плъх, можеше да прокопае и по-широк проход. Само трябваше да си възвърне силите.

Но как?

Някъде далеч долу чу грохот на камъни - стържеха като някакви гигантски зъби и сякаш го призоваваха.

Леополд с мъка отвори натежалите си клепачи. Факлите отдавна бяха угаснали, но все още миришеше на пушек, смесен с вонята на сяра и гниещи трупове.

Бръкна в джоба си и извади фенерче. Изтръпналите му пръсти се бориха няколко мъчителни секунди, преди да го включат.

Светлината го заслепи. Леополд затвори очи и изчака, докато яркият лъч стана малко по-поносим. После отново ги отвори.

Освети пода около черния жертвеник. Мрежата, която бе държала ангела, още бе там. Пукнатините, отворили се от кръвта на ангела, се бяха затворили. Гърчещият се мрак също беше изчезнал.

„Все знаци за моя провал“.

Слаб като новородено коте, той се претърколи по гръб и бръкна във вътрешния джоб на расото си към тежкото нещо там. Дамнатус го беше натоварил с тази втора задача. Първата бе да хване сибилата и да я затвори тук.

Тази задача трябваше да бъде изпълнена преди жертвоприношението.

А втората - след него.

Не знаеше дали вече има значение, но бе дал клетва и нямаше да я престъпи. Извади от джоба си мъгляв зелен камък, малко по-голям от тесте карти. Той бе ценна вещ на Дамнатус, открита в египетската пустиня, сменила множество собственици, крита и откривана отново и отново, докато не се бе озовала в ръцете на Предателя на Христос.

„А сега в моите“.

Вдигна камъка към светлината. Загледа как мракът вътре потръпва и се дръпва от лъча. Когато отмести фенерчето, петното нарасна и заблещука със страховита сила.

Това бе нещо на мрака.

„Като мен“.

Беше чувал слуховете за този камък, как съдържал една-единствена капка от кръвта на Луцифер.

Не знаеше дали са верни. Знаеше само какво му е заповядано да направи.

„Но имам ли силите да го направя?"

През изминалите дни бе търпял мрака и болката, беше се хранил, за да се поддържа, като малко по малко трупаше сили с надеждата, че мускулите и костите му ще изпълнят последната задача, с която го бе натоварил Дамнатус. Така и не му бе разкрито защо е нужно да го направи, но Леополд знаеше, че ако не опита сега, може да стане по-слаб и бавно да умре от глад в мрака.

Завъртя камъка, за да разгледа странната гравюра от едната му страна.

Беше във формата на чаша — или може би на потир. Но това не бе съдът, от който Леополд така често бе приемал кръвта на Христос. Той знаеше, че изобразената тук чаша е много по-стара и от самия Христос и че този камък е само частица от по-голямата мистерия, ключ към нейната истина.

Вдигна високо ръка, замахна и удари кристала в каменния под. Успя да отчупи малко парченце, но това не беше достатъчно.

„Моля те, Господи, дай ми сили”.

Продължи да удря отново и отново, като плачеше от безсилие. Не биваше да се провали пак. Вдигна ръка и замахна отново. Този път усети как кристалът се чупи в ръцете му на две половини.

„Благодаря ти...“

Завъртя глава, за да вижда, и обърна ръката си. Кристалът бе счупен през средата. Сякаш черен петрол потече през изумруденото стъкло и попадна върху кожата му.

Леополд изрева.

Не от болка, а от зашеметяващ екстаз.

В този славен момент разбра, че слуховете са верни.

Гледаше как капката кръв на Луцифер потъва в плътта му, овладява го, изпълва го изцяло с мрака си, оставяйки след себе си единствено целта.

И ново име.

Изправи се, пълен със страшна сила. Бледата му кожа бе станала черна като абанос. Той вдигна глава и заяви новото си име на света, като пръскаше камъните около себе си единствено с гласа си.

Аз съм Легион, унищожителят на светове.

Бележки

Notes

[

←1

]

Тук и нататък всички цитати от Библията са според синодалното издание на БПЦ от 1998 г., освен ако изрично не е споменато друго - Б. пр.

[

←2

]

Откровение 8:7 -Б. пр.

[

←3

]

Откровение 8:3-5 -Б. пр.

[

←4

]

Матей 26:27 -Б. пр.

[

←5

]

Тайната на вярата (лат.) - Б. пр.

[

←6

]

В името на Отца и Сина и Светия Дух (лат.) - Б. пр.