Невинна кръв

25.

19 декември, 20:04

Стокхолм, Швеция

Светът беше скован в лед. Сгушена срещу неумолимия студ на шведската зимна нощ, Ерин потръпна в якето си, докато вървеше по улицата в центъра на Стокхолм. Бронираната кожа на дрехата може и да я защитаваше от ухапвания и порязвания, но бе почти безполезна срещу смразяващия вятър. Имаше чувството, че вдишва скреж. Студът от заледения калдъръм сякаш се просмукваше през подметките в краката ѝ.

Беше научила дестинацията им едва след като самолетът излетя от Рим и пое на север. Полетът до Швеция отне около три часа и завърши в страна, покрита със сняг и лед. В момента отиваха на среща с Григорий Распутин, за да преговарят за освобождаването на Томи Болар, който вероятно бе Първият ангел от пророчеството.

Ерин бе изненадана, че Распутин се е съгласил да се срещнат в Стокхолм, а не в Санкт Петербург. Бернар явно беше натиснал силно руския монах, за да го накара да напусне владенията си и да дойде на място, което можеше да мине за неутрална територия.

Все пак за Ерин разстоянието не беше достатъчно голямо.

Кристиан водеше. В продължаващата драма на недомлъвките младият сангвинист беше единственият, който бе информиран за мястото на срещата, и сега водеше бързо групата през центъра на Стокхолм. От двете страни се издигаха строги сгради. Простите скандинавски фасади бяха истинско облекчение след пищно украсените постройки на Рим. От повечето прозорци струеше топла светлина и се отразяваше от пресния сняг, навят от двете страни на улицата.

Дъхът на Ерин и Джордан излизаше на бяла пара.

Дори сангвинистите да дишаха, това не личеше по нищо.

Тя забеляза как Джордан внезапно подуши въздуха, също като куче. В следващия миг тя също долови миризмата - джинджифилов хляб и мед, печени кестени и карамелизирани бадеми.

Улицата свършваше с голям площад, който ги приканваше със светлините си.

Коледен пазар.

Кристиан ги поведе към това пристанище на топлина и веселие. Ерин и Джордан го следваха по петите; зад тях вървяха Рун и Батори, пак закопчани един за друг - Надя беше последна, съсредоточила цялото си внимание върху изправения гръб на графинята.

С всяка стъпка и всеки поглед Рун излъчваше студена ярост. През целия полет той кипеше заради атаката на Надя срещу Батори. Ерин разбираше логиката и необходимостта от затварянето ѝ в ковчега. Никой нямаше доверие на графинята: всички се опасяваха, че може да каже нещо на някой митнически служител, да нападне някого или дори да се развилнее на борда на самолета - и тези тревоги не бяха неоснователни, ако се съдеше по звуците от битката преди да отлетят от Рим.

Подобно на Рун, Ерин още бе изумена и ужасена от прерязването на гърлото ѝ.

Батори едва не беше убита заради тяхното удобство. Ерин бе дарила от собствената си кръв, за да може графинята да се възстанови след кацането на самолета, но знаеше, че това няма да заличи стореното. Видя го в очите на графинята. Надя бе прерязала не просто гърлото ѝ, но и всяко доверие, което Батори би могла да има към тях.

За Ерин случилото се беше и сурово напомняне докъде могат да стигнат сангвинистите, за да постигнат целите си. Тя знаеше, че осигуряването на Първия ангел е важно за предотвратяването на войната, но не беше сигурна, че целта оправдава средствата. Особено в този случай. Несъмнено имаше и не така брутален начин да се справят с Батори, други средства, с които да осигурят сътрудничеството ѝ, било то и неохотно, но сангвинистите като че ли не си бяха направили труда да ги потърсят.

Стореното не можеше да бъде заличено.

Трябваше да продължат напред.

Щом се озоваха сред топлината и веселието на коледния пазар, леденото ѝ настроение се стопи. Студът също се отдръпна, докато минаваше покрай откритите мангали, на които бяха поставени кестени и бадеми.

Отляво имаше украсен със златни топки гигантски бор, който издигаше покритите си със сняг клони към небето. В мрака горе танцуваха меки като пух снежинки и се спускаха плавно към земята. Отдясно дебел весел Дядо Коледа махаше от една будка за коледни сладки и поглаждаше дългата си бяла брада.

Джордан като че ли не забелязваше всичко това. Погледът му се плъзна преценяващо по площада, високите сгради и оживените хора в техните топли зимни облекла. Оглеждаше всяка витрина, сякаш зад нея можеше да се крие снайперист.

Ерин разбираше, че той е прав да е нащрек. При мисълта, че Распутин се спотайва някъде наоколо, простата магия на коледния пазар бързо се разпръсна. По настояване на руския монах групата беше оставила оръжията си в самолета. Но можеха ли да вярват, че Распутин ще направи същото? Противно на очакванията, той беше известен като човек на думата си - макар че можеше да извърти думите по най-неочакван начин, така че трябваше да се внимава много с всяка сричка, която произнасяше.

Докато минаваше покрай една сергия за дървени играчки, Ема се сблъска с едно момиче със синя плетена шапка с бял пискюл, което държеше марионетка на елф, яхнал елен. Куклата падна в снега и конците ѝ се оплетоха. Продавачът на сергията се намръщи недоволно.

За да избегне скандала, Ерин му подаде банкнота от десет евро, купи играчката и я подаде на детето. То се усмихна стеснително, грабна я и побягна.

Докато ставаше всичко това, Джордан стоеше до сергия, предлагаща димящи наденички. Други колбаси бяха окачени на стойките под тавана. Ако някой се питаше от какво са направени наденичките, съмненията му се разсейваха от препарираната глава на северен елен, окачена на стената зад червенобузестия продавач.

Ерин се върна при останалите, готова да се извини за закъснението.

Кристиан обаче беше спрял и се оглеждаше. После каза:

- Това е мястото. Беше ми казано да стигнем от летището до този коледен пазар.

Всички заоглеждаха празничното сборище.

Графинята докосна заздравялата рана на шията си.

- Тръгнали сте на мисия на живот и смърт, а знаете толкова малко?

Ерин напълно споделяше мнението ѝ. Беше ѝ дошло до гуша от всички тези тайни. Усещаше тежестта на кехлибара в джоба си. Беше прехвърлила спомена за Ейми от старите си дрехи в новите и продължаваше да носи този товар, за да ѝ напомня, че тайните могат да убиват.

Оглеждаше предпазливо всичко и всички. Някаква жена буташе бебешка количка, чиято предна част бе покрита с карирано одеяло. До нея вървеше четиригодишно момче с лепкави бузи и близалка в мъхестата си ръкавица. Зад тях няколко момичета се кискаха до една сергия за сладки с формата на сърца, а две момчета се мъчеха да разчетат надписите, изписани с бяла глазура върху сърцата.

Детски хор запя „Тиха нощ“ на шведски и звуците се понесоха над пазара. Меланхоличната мелодия на коледната песен чудесно отговаряше на настроението на Ерин.

Тя се оглеждаше за някакъв знак от Распутин. Можеше да е навсякъде или никъде. Не би се изненадала, ако лудият монах не се появи и ги остави да висят на студа.

Джордан потри ръце — явно не му харесваше всички да стоят на открито, или пък просто му беше студено.

- Няма да е зле да направим обиколка на пазара — предложи той. - Ако Распутин иска да ни открие, ще го направи. Играта определено е негова и ще трябва да го изчакаме да предприеме първия ход.

Кристиан кимна и тръгна отново.

Джордан хвана Ерин за ръката. Макар на пръв поглед да вървеше небрежно след младия сангвинист, Ерин усети напрежението му: по раменете му си личеше, че изобщо не е спокоен и безгрижен.

Минаха покрай сергии, предлагащи керамични съдове, плетени сувенири и безброй сладкиши. Ярки цветове и светлини блестяха навсякъде, но си личеше, че пазарът скоро ще затвори. Хората, вървящи към околните улички, бяха повече от идващите.

Продължиха да обикалят, но от Распутин и неговите стригои нямаше и следа.

Спряха при сергия, предлагаща плетени пуловери от местна вълна. Ерин си помисли дали да не си купи един, ако се наложи да чакат още. Зад нея детският хор запя отново и високите невинни гласове изпълниха въздуха.

Тя погледна към сцената в края на алеята.

Пееха „Малкият барабанчик“. Текстът отново беше на шведски, но мелодията не можеше да се сбърка. Песента разказваше история за бедно момче, поднесло единствения подарък, който можело да даде на детето Христос - соло на барабан.

Усмихна се, когато си спомни как се беше захласнала като малка, когато ѝ позволиха да гледа анимационна версия на историята - рядко удоволствие в строгата религиозна среда, в която беше отгледана.

Погледът ѝ се насочи към хористите. Всички бяха момчета, подобно на героя от коледната песен. И изведнъж се вцепени, вперила поглед в невинните лица, и каза:

- Там ще намерим Распутин.

Знаеше, че монахът си пада по децата. Интересът му не беше сексуален, макар да си оставаше хищнически. Представи си всички онези деца на Ленинград, които монахът бе намерил гладуващи и умиращи по време на обсадата през Втората световна война. Беше ги превърнал в стригои, за да ги спаси от смъртта.

Някога Распутин бил сангвинист, но бил отлъчен и прогонен за подобни престъпления. В отговор бе създал извратена версия на ордена в Санкт Петербург, превръщайки се във фактически папа. Смесвал кръв и осветено вино за паството си, състоящо се предимно от деца.

- Ще е с момчетата - каза тя. — Някъде близо до хора.

Батори повдигна скептично вежда, но Рун кимна. Той познаваше Распутин най-добре от всички. Погледна Ерин в очите, оценявайки проникновението ѝ в психиката на монаха.

Джордан отново хвана ръката ѝ и каза:

- Да идем да погледаме представлението отблизо.

20:38

Докато вървяха през оредяващата тълпа към сцената, Джордан държеше Ерин плътно до себе си. Прималяваше му от аромата на печени кестени и греяно вино. Беше минало доста време, откакто двамата с Ерин бяха слагали нещо в уста. Сангвинистите често забравяха, че човешките им спътници от време на време трябва да се хранят.

Смяташе след като всичко приключи да намери най-голямата и най-гореща купа супа в Стокхолм. Или може би две. Едната щеше да изяде, а в другата щеше да си накисне измръзналите крака.

Огледа хората на пазара, които носеха димящи чаши, пакети и торбички с кестени. Какво ли би станало с тях, ако Распутин ги нападнеше със своите стригои? Опита се да си представи жертвите. Картината никак нямаше да е добра.

Всъщност цялата постановка намирисваше. Нямаха оръжия. И водеха със себе си несигурни съюзници. Погледна графинята, която крачеше със свалена качулка, без да обръща внимание на студа, с изправен гръб и надменна осанка.

Не знаеше чия страна ще избере тя, ако нещата загрубеят. После се поправи. Знаеше.

Щеше да застане на собствената си страна.

По време на полета бе провел бърз разговор с Кристиан в пилотската кабина. Беше накарал младия сангвинист да му обещае, че ако стане беля, ще измъкне Ерин колкото се може по-бързо. Нямаше намерение да рискува живота й повече от необходимото. Нямаше да си позволи да я изгуби.

Погледна напрегнатото лице на Ерин. Тя щеше да се вбеси, ако научеше плановете му. Но той предпочиташе да му е ядосана, отколкото да я няма.

Видя табела с формата на протегната ръка. Дървеният показалец сочеше към част от пазара зад хора.

Шведите определено извличаха изгода от студа.

Приближиха сцената. Две редици момчета с бели роби, с прибрани в ръкавите ръце и със зачервени от студа носове. Пееха. Той се вгледа в искрените им млади лица и погледът му се спря върху последното момче на първия ред — то държеше песнопойка, която наполовина скриваше лицето му.

Хлапето се открояваше сред останалите. Изглеждаше на тринайсет или четиринайсет, година-две по-голямо от другите. Но не това се стори странно на Джордан.

Той докосна ръката на Кристиан и прошепна:

- Момчето в края. Не носи ръкавици.

Момчето пееше с останалите, вписваше се добре и явно имаше опит с хоровото пеене - но може би не с този хор. Съседът му леко се бе отдръпнал от него, сякаш не го познаваше.

Джордан си представи твърдината на Распутин в Санкт Петербург, Църквата на Спасителя на пролятата кръв, където той отслужваше собствените си тъмни литургии и имаше свой хор.

Вгледа се в наполовина скритите черти на момчето. Тъмнокафява коса обрамчваше лице, бяло като безупречно чистата роба. По бузите му нямаше абсолютно никакъв цвят.

Хористът забеляза вниманието му и свали песнопойката. И тогава Джордан го позна. Това бе момчето от видеозаписа - Алексей Романов.

Джордан потисна желанието си да сграбчи Ерин и да се махнат веднага. Вгледа се по-внимателно в другите деца от хора. Изглеждаха премръзнали, уморени... и хора. Никое не се открояваше от останалите.

Реши да види как ще се развият нещата, преди да реагира.

Към тях се приближи малко момиче със синя шапка с бял пискюл. Играеше си с кукла на конци. Беше същото дете, на което Ерин беше купила подаръка. Джордан забеляза, че момичето също не носи ръкавици.

Кристиан проследи погледа му към голите пръсти на детето. Като че ли се заслуша за момент с леко наклонена глава, после кимна.

Нямаше сърдечен ритъм.

Значи момичето също бе от стригоите на Распутин и зад невинното и лице се криеше два пъти по-старо от Джордан и два пъти по-смъртоносно създание.

Надя и Рун от двете му страни се напрегнаха, готови за битка. Графинята просто вдигна грациозна ръка към шала, който покриваше нараненото ѝ гърло; другата ръка си оставаше закопчана за Рун. Тя огледа спокойно площада, сякаш търсеше преимущества вместо врагове.

Песента свърши и хормайсторът произнесе кратка реч на шведски, с която сложи край на изпълнението за тази вечер. Още зрители поеха към страничните улици. Млада майка взе облечено в бяло момче от сцената, навлече му дебело зимно палто и му подаде термос с някаква димяща напитка.

„Късметлия“.

Други родители също взеха децата си и накрая остана единствено момчето на Распутин. С лек поклон то скочи от подиума и тръгна към тях с гордата походка на руски благородник.

- Къде е господарят ти? - попита Кристиан, щом момчето стигна до тях.

А то се усмихна така, че по гърба на Джордан плъзнаха ледени тръпки.

- Имам две съобщения, но първо трябва да отговорите на един въпрос. Негово светейшество ви наблюдава, откакто пристигнахте. Казва, че сте дошли с две Жени на Познанието. Едната, с която се е срещал в Русия, и друга, от истинския род Батори.

Джордан се изнерви, че Распутин знае толкова много неща за тях.

Но може би монахът целеше точно това.

- И защо го тревожи това? — попита Рун.

Алексей сложи ръце на кръста си.

- Той каза, че трябва да има изпитание.

Думите му изобщо не се харесаха на Джордан.

- Съгласно уговорката с вашия кардинал негово светейшество ще даде Първия ангел единствено на истинската Жена на Познанието.

Рун изглеждаше готов да възрази, но Ерин го спря и попита:

- За какво изпитание става дума?

- Нищо прекалено опасно — отвърна Алексей. — Аз ще взема двама от вас с едната Жена на Познанието, а Олга - той посочи момиченцето със синята шапка - ще вземе другите двама с другата.

- И после какво? - попита Джордан.

- Онази, която открие първа Ангела, печели.

Графинята, усетила играта и може би търсеща начин да ги предаде, попита:

- А какво ще стане с онази, която изгуби?

Алексей сви рамене.

- Не знам.

- Няма да изложа Ерин на риск - заяви Джордан. - Намерете друг начин.

Тогава заговори Олга. Гласът ѝ бе детски звънлив, но думите ѝ бяха твърде изискани и официални за дете на нейната възраст.

- Негово светейшество ни поръча да ви напомним, че Първият ангел е у него. Ако не изпълните условията му, никога няма да го видите.

Джордан кимна. Распутин ги държеше в ръцете си и отлично го знаеше.

- Къде отиваме? - попита Джордан твърдо и хвана Ерин за ръката: отказваше да се отдели от нея. - Откъде започваме търсенето?

Алексей просто посочи знака, покрай който беше минал Джордан.

Онзи с формата на протегната ръка.

Отиваха в ледения лабиринт.

26.

19 декември, 20:59

Стокхолм, Швеция

Ерин тръгна след Олга — последва белия ѝ пискюл покрай сцената и по една тясна уличка. Празничният леден лабиринт беше на съседния площад, между жилищните блокове от двете страни.

Разбира се, че Распутин щеше да избере подобен лабиринт като изпитание - място, което е едновременно студено и объркващо. И в този късен час след затварянето на пазара руският монах трябваше само да постави стража по уличките, за да отцепи района. Но какво ги чакаше в сърцето на лабиринта? Спомни си за огромната мечка бласфемари, която Распутин държеше в клетка под църквата си в Санкт Петербург. Какви чудовища ги очакваха тук?

Вървеше между Кристиан и Джордан. Хвърли поглед наляво и видя Алексей, който водеше Рун, Батори и Надя към друга уличка. По всяка вероятност и тя водеше към ледения лабиринт, но от друга посока.

Рун я погледна и тя вдигна ръка, за да пожелае успех на групата му.

И двата екипа бяха готови да се изправят срещу очакващото ги предизвикателство, да победят съперниците си в надпреварата за наградата в центъра на лабиринта - Първия ангел.

Щом влязоха в уличката, Джордан вдигна глава към покривите от двете страни. Непрекъснато поглеждаше вратите, готов за внезапна атака. Светлината струеше от заскрежените прозорци върху побелелия от снега паваж. Неясни сенки се движеха в топлите стаи, обитателите вътре не подозираха за опасността зад дебелите стени и затворените врати, бяха слепи за чудовищата, които се спотайваха в нощта.

За момент Ерин им завидя за невежеството им.

Но липсата на знание не беше равнозначна на безопасност.

Пъхнала ръце в джобовете си, тя докосна талисмана на Ейми, парчето топъл кехлибар, затворил в себе си крехкото перце. Студентката ѝ също не бе подозирала за този таен свят - и въпреки това той я беше убил.

След още няколко крачки улицата ги изведе на друг площад. Ерин рязко спря, поразена от разкрилата се пред тях прелест. Лабиринтът не беше проста имитация на градинските лабиринти. Пред тях се издигаше истински дворец от лед, който изпълваше целия площад и се издигаше на трийсет метра във въздуха, десетки кули и зъбери. Стотици покрити със сняг и скреж скулптури увенчаваха стените.

Без да обръща внимание на тази красота, Олга ги поведе към една готическа арка в най-близката стена, един от многото входове към скрития вътре лабиринт. Ерин вървеше и се възхищаваше на майсторството на създателите, на хитроумния начин, по който бяха изсекли ледените блокове и ги бяха споили един за друг с вода, досущ като зидарите от миналото.

Порталът сияеше в лимоненожълто, осветен от уличните лампи зад нея.

Олга спря при входа.

- Нататък ще продължите сами. Ангелът ви очаква в средата на замъка.

Момичето скръсти ръце, разкрачи крака и остана неподвижно като статуите по стените. Дори очите ѝ станаха абсолютно безжизнени. По гърба на Ерин пробягаха тръпки, когато си напомни, че това малко момиче е стригой. Детето вероятно беше убивало в продължение на половин век или повече.

- Аз ще вляза пръв - каза Кристиан и пристъпи към арката. Черното му расо рязко контрастираше на златната светлина.

- Не - спря го Ерин. - Изпитанието е за мен. Аз трябва да съм първа. Стане ли дума за Распутин, по-добре да следваме правилата му. Като Жена на Познанието аз трябва да съм онази, която ще намери път до сърцето на лабиринта.

Джордан и Кристиан се спогледаха тревожно. Ерин знаеше, че искат да я защитят. Но не можеха да я защитят от това.

Ерин включи фенерчето си, мина покрай Кристиан и влезе в лабиринта.

Синьо-бели стени се издигаха от двете страни на почти шест метра височина, дебели шейсетина сантиметра, и над тях се виждаше тъмното небе. Проходът бе толкова тесен, че можеше да докосне двете му страни с върховете на пръстите си. Мръсносивият сняг от безбройните посетители скърцаше под краката ѝ.

Завъртя лъча на фенерчето. На всеки няколко стъпки строителите бяха вградили прозрачни ледени прозорци, от които се разкриваха изкривени изгледи към съседните проходи.

Стигна до една арка отляво и надникна през нея: очакваше тя да е поредното разклонение на лабиринта. Вместо това видя миниатюрна градина, в която всички цветя, дръвчета и храсти бяха направени от лед.

Въпреки опасността на лицето ѝ се появи усмивка.

Шведите определено разбираха от зимно великолепие.

Продължи напред, като пак погледна облачното небе. Нямаше звезди, които да я ориентират. Валеше лек сняг, тих и чист. Стигна следващото разклонение и зави наляво, като прокара ръка по лявата стена, спомняйки си детския трик. Най-сигурният начин да минеш през лабиринт беше да докоснеш едната стена и да я следваш. Можеше и да попадне на задънени проходи, но рано или късно щеше да стигне до центъра.

,,Не е най-бързият път, но е най-сигурният".

Следвана от Джордан и Кристиан, тя ускори крачка, ръкавицата ѝ се плъзгаше по ледените прозорци и задираше местата, направени от сняг. Фенерчето ѝ разкриваше и други помещения. Скоро се озова на място, на което имаше ледено легло с балдахин, две възглавници и леден свещник, в който бяха поставени електрически крушки. Сега бяха угасени, но тя се опита да си представи свещника запален и как светлината му се отразява от полирания лед.

В друго помещение пред нея се изпречи леден слон, насочил бивните си към входа. Върху него бяха накацали изящно изработени птици, някои от които спяха, а други бяха разперили криле, готови да отлетят.

Въпреки чудесата на това място трепетът в Ерин растеше с всяка крачка и тя непрекъснато се оглеждаше за капани. Каква игра играеше Распутин? Изпитанието не можеше да е просто като намирането на път в лабиринт.

Дори започна да се вглежда в графитите, оставени от туристите - най-вероятно тийнейджъри, ако можеше да се съди по изобилието на сърца с букви в тях. Не откри нищо застрашително, никакъв намек за намеренията на руския монах.

Заобиколи поредния ъгъл, сигурна, че вече трябва да е близо до центъра на лабиринта - и го видя.

В един от прозорците, полирани до прозрачността на стъкло, имаше замръзнал предмет. Ерин насочи фенерчето към него, неспособна да повярва на очите си. В леда имаше идеално запазено одеялце с цвета на слонова кост — с липсващ квадрат в долния ляв ъгъл.

Ужасената Ерин замръзна и го зяпна.

- Какво има? - попита Джордан и също насочи фенерчето си натам.

„Откъде знае Распутин за това? Как е научил?“

- Ерин? - обади се Джордан. - Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. Какво има?

Тя свали ръкавицата си и опря голата си длан в леда. Топлината на ръката ѝ разтапяше повърхността, докато тя си спомняше кога за последно е видяла одеялото.

Малкият пръст на Ерин се движеше по жълто-белия муселин. Застъпващите се квадратчета от зелена тъкан образуваха шарка по повърхността му. Майка ѝ я наричаше ирландска верига.

Спомни си как бе помагала на майка си в изработката ѝ.

След като приключваха работата за деня, двете изрязваха и съединяваха парчетата на светлината на свещите. Майка ѝ не шиеше така добре както навремето, а и накрая често бе твърде уморена. Затова Ерин пое отговорността за задачата и внимателно зашиваше всяко квадратче на мястото му, като с всяко следващо младите ѝ пръсти работеха все по-бързо.

Беше приключила навреме за раждането на сестра ѝ Ема.

Сега, само на два дни, Ема лежеше върху същото одеялце. Изживя целия си живот увита в него. Беше родена слаба и болна, но баща им забрани да викат лекар и заяви, че Ема ще живее или ще умре според Божията воля.

Ема умря.

Ерин можеше само безсилно да гледа как розовият цвят избледнява от мъничкото лице на Ема. Кожата ѝ стана по-бледа от жълто-белия цвят на одеялцето. Не трябваше да става така. Несправедливостта порази Ерин, каза ѝ, че вече не може да приема думите на баща си и мълчанието на майка си.

Щеше да се махне.

Огледа се, за да се увери, че е сама, и извади ножиците от джоба си. Металът клъцна плата и тя изряза един квадрат от ъгълчето на безценното одеячце. Сгъна го и го скри в джоба си, после уви сестричката си за последен път в одеялцето, като скри липсващия ъгъл така, че никой да не забележи.

Баща ѝ погреба Ема увита в одеячцето.

Ерин проследи през леда зелената ирландска шарка, потъмняла от мухъла и годините. Върховете на пръстите й се плъзгаха по гладката повърхност. Никога не беше очаквала да види отново това одеялце.

С ужас осъзна какво означава присъствието му тук.

За да се сдобие с него, Распутин беше осквернил гроба на сестра ѝ.

21:11

Елизабет тичаше през лабиринта и теглеше Рун за сребърните белезници. Надя ги следваше като неотлъчна тъмна сянка. Човеците не можеха да се сравняват със свръхестествената скорост на групата ѝ. Елизабет с лекота щеше да стигне центъра на лабиринта много преди русата археоложка.

Макар да не ѝ пукаше особено за амбициите на сангвинистите, тя знаеше, че трябва да спечели съревнованието. Ако кардинал Бернар решеше, че тя не е Жената на Познанието, с живота ѝ щеше да бъде свършено. Пръстите ѝ докоснаха отново мекия шал, скриващ раната на гърлото ѝ. Разрезът беше плитък, досущ като доверието на ордена в нея. Ако вярата на Бернар в нея се поколебаеше, следващият щеше да е много по-дълбок.

Затова наложи бързо темпо, като запомняше всеки завой в тъмното. Не ѝ трябваше светлина, докато се носеше по проходите. Но с всяка крачка наскоро излекуваното ѝ гърло я болеше от студа. Кръвта на Ерин я беше съживила донякъде, но недостатъчно - никак даже. Беше изненадана, че жената бе предложила подобен дар - още повече, че Ерин разбираше естеството на нападението на сангвинистите срещу нея.

Тази жена я интригуваше все повече. Елизабет дори започна да разбира интереса на Рун към нея. Това обаче нямаше да ѝ попречи да победи Ерин в тази задача.

Бързаше напред, а снегът скърцаше под краката ѝ. Не обръщаше внимание на забележителностите по пътя, изваяни да привличат погледите и да събуждат въображението. Само едно помещение я накара да забави крачка. В него имаше въртележка в реални размери с коне от лед. Спомни си, че е виждала подобна в Париж през лятото на 1605 г., когато тези атракции бяха започнали да изместват старите рицарски турнири. Спомни си радостното лице на сина си Павел, когато видя ярките костюми и танцуващите жребци.

Изпълни я болка по изгубеното семейство, отдавна мъртвите ѝ деца и внуците, които не бе виждала никога.

Мъката и гневът я пришпориха напред.

Докато вървеше през проходите, надничаше през множеството ледени прозорци; всички бяха изкусно изработени, но никой не ѝ подсказваше в коя посока да продължи. На кръстовищата тя подушваше снега и студа, мъчейки се да определи по вятъра верния път.

Изведнъж долови отпред тихо шумолене. Някой се спотайваше наблизо. Не различи туптене на сърца.

Стригои.

Явно беше близо до сърцето на лабиринта.

Съсредоточена върху шума, тя отново ускори крачка - и зърна нещо с периферното си зрение. Нещо замръзнало в един от ледените прозорци, подобно на муха в кехлибар. Спря да го разгледа, принуждавайки Рун също да спре.

В ледения блок имаше правоъгълен предмет колкото двете ѝ длани, събрани заедно. Беше увит в лъскава черна материя и вързан с мръсна алена връв. Тя знаеше какво има вътре.

Дневникът ѝ.

„Какво прави той тук?“

Трудно беше да си представи, че книгата е издържала на съсипващото въздействие на вековете. Още по-трудно бе да си помисли, че някой я е извадил от някогашното ѝ скривалище и я е донесъл тук.

„Защо?“

Лъскавата материя беше промазана кожа. Пръстите ѝ помнеха лепкавата ѝ повърхност, а мислено видя първата страница така ясно, сякаш я беше нарисувала вчера.

Рисунка на листо елша със скица на корените и стъблото.

Първите страници съдържаха скици на билки, описание на свойствата им, тайните на приложението им, местата в имението ѝ, където могат да бъдат намерени. Сама беше нарисувала растенията и цветята, сама бе написала инструкциите с най-добрия си почерк на светлината на свещите през дългите зимни часове. Но не беше спряла дотам. Спомни си как проучванията й бяха станали по-мрачни, досущ като сърцето ѝ, почернено от Рун.

Направи последния си запис, докато селското момиче умираше пред нея, кървейки от стотина разреза. Елизабет я бе мислила за по-силна. Не бе преценила правилно времето на смъртта ѝ и беше претърпяла неуспех. Почувства раздразнение, но си напомни, че дори подобни провали й носят знание.

Зад нея друго момиче изскимтя в клетката си. То беше следващият ѝ опитен образец, но щеше да посрещне участта си утре. Сякаш усетило това, момичето в клетката притихна, обви коленете си с ръце и се залюля напред-назад.

Елизабет записваше наблюденията си на светлината на огъня, като отбелязваше всяка подробност - колко бързо умря първото момиче, колко трябваше да чака преди да превърне образеца в стригои, колко време бе нужно всеки образец да умре в това състояние.

Експериментираше отново и отново, с различни момичета.

Бавно и постепенно научаваше тайните на онова, в което се беше превърнала.

Подобно познание можеше само да я направи по-силна.

Вдигна ръка да докосне леда. Не бе помисляла, че ще види отново дневника си. Беше го скрила в замъка си след началото на процеса. Съдържаше повече от шестстотин имена - много повече момичета, отколкото онези, за чието убийство я обвиняваха. Скри го дълбоко в недрата на замъка, под един толкова голям камък, че никой смъртен не бе в състояние да го повдигне.

Но някой го беше намерил.

Най-вероятно същият, който го беше донесъл в този лабиринт, за да може да го открие.

„Кой? И защо?“

- Какво правиш? - попита Рун, забелязал интереса ѝ.

- Тази книга е моя — каза тя. - Искам си я.

Надя я бутна напред.

- Нямаме време за подобни разсейвания.

Елизабет се върна при ледения прозорец и застана твърдо на мястото си. Искаше си дневника. Трудът ѝ може би все още имаше някаква стойност.

- Напротив, имаме - каза тя, докато стържеше с ръба на белезницата си леда, сваляйки горния пласт.

- Аз съм Жената на Познанието и аз определям какво да правим с времето ни. Аз съм подложената на изпитание.

- Права е - обади се Рун. - Распутин не би искал да се намесваме. Тя трябва да успее или да се провали сама.

- Тогава действай по-бързо - каза Надя.

Рун започна да помага на Елизабет. Двамата бързо задълбаха в прозрачния лед и достигнаха целта си. С двете си ръце Елизабет извади безценната книга от студения ѝ затвор.

Докато я държеше, забеляза някакви сенки от другата страна. Макар и изкривени от леда, ясно си личеше, че фигурите са на мъже и жени. Отново не чу удари на сърца.

Сигурно бяха стригоите, които бе усетила преди.

Внезапно осъзна, че вече не е нужно да следва проклетия лабиринт. Имаше по-пряк път към победата. Замахна с ръка, заби лакът в ледения прозорец и го разби.

Парчетата лед се пръснаха по мръсния сняг в центъра на лабиринта.

Рун и Надя застанаха до нея и надникнаха през дупката.

Елизабет се разсмя.

- Спечелихме.

27.

19 декември, 21:21

Стокхолм, Швеция

Ерин откъсна поглед от замръзналото одеялце. Не можеше да позволи на личните ѝ чувства да я разсейват. Трябваше да остави това парче от миналото и да продължи напред. Предположи целта, с която бе сложено тук одеялцето - Распутин искаше да я извади от равновесие, да я забави.

Нямаше да му достави това удоволствие.

- Ерин? - тихо прошепна Джордан в ухото ѝ.

- Добре съм. - Думите ѝ прозвучаха странно, личеше си, че лъже. - Да продължаваме.

- Сигурна ли си? - Топлите му ръце обгърнаха раменете ѝ. Джордан я познаваше достатъчно добре, за да разбира какво се крие зад храбрите думи.

- Сигурна съм.

Този път го каза по-уверено. Нямаше да позволи на Распутин да види как я е разстроил. Ако усетеше някаква слабост у нея, той щеше да я използва, за да отвори по-дълбока рана. Затова потисна болката си и продължи напред.

„Вече трябва да сме близо до центъра“.

Забърза напред, като плъзгаше ръка по лявата стена. След още два завоя се озова в просторно кръгло помещение от плътен сняг, отново отворено към небето; стените му завършваха със зъбери.

Бяха стигнали централната кула на двореца.

В средата на помещението се издигаше ледена скулптура на ангел в естествен ръст, поставена върху пиедестал от лед. Изработката беше майсторска. Създаваше впечатлението, че ангелът току-що се е спуснал и тъкмо каца на замръзналата площадка. Лунната светлина проблясваше през сякаш диамантените криле; всяко перо по тях бе съвършено изваяно. Самото тяло беше покрито с чист бял скреж, напрашеното със сняг лице бе обърнато нагоре към небето.

Въпреки прекрасната гледка Ерин изпита единствено разочарование.

Под статуята се беше събрала групата на Рун. Графинята я гледаше със самодоволна усмивка.

„Изгубих“.

Съдията на състезанието стоеше до победителката.

Распутин вдигна ръка за поздрав.

- Добре дошли, доктор Грейнджър! Крайно време беше да се присъедините към нас!

Монахът изглеждаше по познатия начин - с просто черно расо, спускащо се под коленете му. На дебелия му врат бе провесен голям православен кръст, изработен от злато вместо среброто на сангвинистите. Дългата му до раменете коса изглеждаше мазна на слабата светлина, а светлосините му очи блестяха развеселено.

Тя посрещна дръзко погледа му и пристъпи напред.

Той плесна с белите си ръце и звукът отекна силно в смълчания лабиринт.

- Уви, май пристигате втора, скъпа Ерин. Оспорвано състезание, трябва да кажа.

Батори я дари със студена тържествуваща усмивка. За пореден път доказваше, че е истинската Жена на Познанието.

- Но пък в споровете се ражда истината, нали така? - И монахът се разсмя гръмогласно.

Рун се намръщи.

- Не сме дошли тук да си играем игрички, Григорий. Обеща ни Първия ангел. Както Бернар се съгласи, домът ти в Санкт Петербург, Църквата на Спасителя на пролятата кръв, ще бъде осветена отново от самия папа. Негово светейшество ще ти даде също така пълно опрощение и ще отмени отлъчването ти. Ако искаш, ще можеш отново да се закълнеш като сангвинист и...

- Защо ми е да го правя? - прекъсна го Распутин. — Заради цяла вечност благочестиво страдане ли?

Батори наклони глава настрани.

- Именно.

Ерин остана назад, напълно игнорирайки Рун и Распутин, чийто спор ставаше все по-разгорещен. Прекрасната статуя беше привлякла изцяло вниманието ѝ. Отблизо се виждаше болката, изписана върху бялото лице, сякаш крилатото създание беше изхвърлено от небето, за да кацне върху подиума, прогонено на тази грешна земя.

Статуята беше ужасна и великолепна едновременно.

- Можеш да се върнеш в Санкт Петербург със знанието, че душата ти е получила опрощението на Църквата - продължи Рун. - Но първо трябва да ни дадеш момчето, Григорий.

- Но аз ви донесох онова, което обещах - рече Распутин и махна към статуята. - Прекрасен ангел.

- Не поискахме от теб тази подигравка със светостта - каза Рун и заплашително пристъпи към Распутин. Събралите се покрай стените на помещението стригои се размърдаха.

- Значи казваш, че не искате подаръка ми, така ли? - попита Распутин. — Нима отказваш щедрото ми предложение и разваляш сделката?

Нещо в очите на монаха потъмня, намеквайки за опасност, за капан.

Рун беше прекалено гневен, за да го забележи, и започна да обяснява на Распутин къде може да си завре замръзналия ангел.

Ерин го прекъсна:

- Искаме го!

Распутин се обърна към нея. Лицето му бе сурово и гневно.

Ерин пристъпи към статуята. Вече започваше да проумява степента на жестокост на монаха. Свали ръкавиците си и докосна стъпалото на ангела. Скрежът се стопи под топлите ѝ пръсти. Тя избърса с длан крака на статуята, разкривайки прозрачния лед отдолу.

Вдигна фенерчето си и насочи лъча му към прозрачната скулптура. Изруга и изгледа кръвнишки Распутин.

- Какво има? - попита Джордан.

Тя се дръпна да му покаже, да покаже на всички.

През почистения участък се виждаше гол човешки крак, скован от леда.

Крак на момче.

Момче, което не можеше да умре.

Дори и замразено.

Стомахът ѝ се преобърна. Тя погледна към Распутин.

- Замразили сте го в леден блок и после сте го превърнали в статуя.

Распутин сви рамене, сякаш това бе най-естественото нещо, което би могло да се направи.

- Той е ангел, така че му добавих и криле, естествено.

21:24

Джордан посочи статуята и сграбчи Кристиан за ръката.

- Помогни ми! Трябва да го измъкнем!

Момчето сигурно се мъчеше ужасно.

Измръзнало до смърт, но неспособно да умре.

Двамата заедно блъснаха с рамене статуята в корема. Тя политна назад от пиедестала и се стовари в снега. По дължината на тялото ѝ се появи пукнатина. Ерин се присъедини към тях и тримата почнаха да махат леда от замръзналото тяло, като дърпаха и отчупваха парчета.

Джордан махна едно парче от гърдите на момчето, откъсвайки с него малко кожа.

Молеше се момчето да е заспало в ледения си затвор; полагаше усилия да не си представя как го хвърлят в студена вода, как го затварят и как то се дави, докато ледът се образува около него. Страданията му сигурно са били неописуеми.

Ерин работеше много внимателно върху лицето, за да освободи бузите, клепачите и косата. Устните и върхът на носа бяха сцепени, а потеклата от тях кръв бе замръзнала.

Распутин ги гледаше, скръстил ръце на гърдите си.

- Разбира се, това представлява проблем - рече той. - Графинята стигна първа центъра на лабиринта, но Ерин откри ангела. Кой тогава е победителят?

Джордан го изгледа намръщено. Сякаш имаше някакво значение. Загледа се как Ерин съсредоточено освобождава лицето на момчето, как докосва с длани бузите, брадичката и спуснатите клепачи. Изглеждаше напразно. Сигурно щяха да са им нужни часове да размразят момчето, дори наблизо да имаше огън.

Ерин обаче го погледна с изумена физиономия.

- Кожата му е замръзнала, но плътта отдолу изглежда мека и еластична.

Заинтригуваният Распутин пристъпи към тях.

- Като че ли милостта, която дава на Томас безсмъртие, издържа дори на докосването на леда.

Ако се съдеше по замръзналата гримаса на момчето, въпросната милост явно не му беше спестила страданието.

Джордан извади от джоба си медицински пакет. Беше го взел от банята в Кастел Гандолфо. Отвори го и извади спринцовка.

- Това е морфин. Ще му помогне за болката. Искаш ли да го инжектирам? Ако отвътре не е замръзнал и сърцето му бие, макар и бавно, морфинът ще му осигури известно облекчение, особено след като се събуди.

Ерин кимна.

- Направи го.

Джордан постави длан върху голите гърди на момчето. Докато чакаше ръката му да стопли кожата, долови немощен удар на сърцето му.

Вдигна очи.

- И аз го чух! - каза Рун. - Съживява се.

- Съжалявам, приятел - промърмори Джордан.

Вдигна високо спринцовката и заби иглата в разтопения отпечатък от дланта му, като се целеше в сърцето. Издърпа буталото и в спринцовката нахлу кръв, което показваше, че е уцелил. Удовлетворен, той натисна буталото.

Ерин отметна назад заскрежената коса на момчето и зашепна в студеното му ухо, като го стопляше с дъха си:

- Толкова съжалявам... Толкова съжалявам...

Изчакаха цяла минута, но като че ли нищо не се случваше.

След като разтърка бедрата, прасците и коленете, Джордан започна внимателно да сгъва краката му. Кристиан правеше същото с ръцете.

Ерин рязко се дръпна, когато слабите гърди се надигнаха веднъж, после още веднъж.

Накрая очите на момчето се отвориха. Въпреки сумрака зениците си оставаха свити от въздействието на морфина. Устните му се разделиха и от тях се изтръгна задавен звук, отчасти плач, отчасти болезнен стон.

Ерин взе момчето в скута си, а Джордан свали коженото си яке и го уви в него. Слабото тяло на момчето започна да се тресе неудържимо.

Рун се извиси над Распутин.

- Ще вземем момчето. Ти спечели прошката си, но работата ни тук приключи.

- Не - отвърна Распутин. - Боя се, че не е приключила.

Още стригои се появиха от различните входове към помещението и се присъединиха към вече присъстващите. Мнозина бяха въоръжени с автомати.

Сангвинистите се скупчиха, готови да посрещнат заплахата.

- Нима нарушаваш думата си? - попита Рун.

- Едва не накарах теб да нарушиш думата си, като откажеш подаръка ми - с усмивка рече Распутин. - Но Ерин успя да разкрие малката ми хитрина. Което прави решението ти само по-трудно, Рун.

- Какво решение?

- Казах на Бернар, че ще предам момчето на Жената на Познанието. - Той махна с ръка към Ерин и Батори.

- Коя по-точно е тя? Трябва да избереш.

- Защо?

- Пророчеството допуска само една Жена на Познанието — каза Распутин. — Лъжливата трябва да умре.

Джордан се изправи и застана до Ерин.

Распутин се усмихна на реакцията му.

- Явно Воинът на Човека ще избере своята любима дама, воден от сърцето си, а не от разума. Но ти, скъпи ми Рун, си Рицарят на Христа. Така че трябва да избираш. Коя е истинската Жена на Познанието? Коя ще живее? Коя ще умре?

- Няма да стана част от твоето зло, Григорий - каза Рун. - Няма да избирам.

- Това също е избор - рече Распутин. - И то по-интересният.

И монахът плесна с ръце.

Подчинените му стригои вдигнаха оръжията си.

Распутин се обърна към Рун.

- Избирай, или ще убия и двете.

21:44

Рун погледна Елизабета и Ерин, осъзнал коварния капан, заложен от Распутин. Монахът беше като паяк, който тъчеше думи, за да улавя и измъчва. Знаеше, че Распутин е дошъл тук колкото заради обещаното от Бернар опрощение, толкова и за да го измъчва. Руснакът щеше да предаде момчето, но не и преди да накара Рун да страда.

„Как бих могъл да избера?“

Но като се имаше предвид, че от това зависеше съдбата на света, как би могъл да не избере?

Противникът имаше числено превъзходство, а неговата група беше невъоръжена. Дори сангвинистите да постигнеха победа, двете жени най-вероятно щяха да бъдат убити или момчето щеше да бъде отмъкнато от силите на Распутин по време на боя.

В проточилото се мълчание се появи странен натрапник, който се понесе през снежинките между двете малки армии. Ярките му изумрудени криле улавяха всяка прашинка светлина и я отразяваха. Беше голяма нощна пеперуда, странна в тази ледена обстановка. Острият слух на Рун долови слабо бръмчене, съпроводено от лекото пърхане на изящните криле.

Никой не помръдваше, очарован от прелестта на създанието.

То се понесе към сангвинистите, сякаш избираше страна в предстоящата битка. Кацна върху черното палто на Надя, на рамото ѝ, и разпери крилца. Изумрудените люспици бяха поръсени със сребрист прашец.

Преди някой да успее да реагира или да каже нещо, долетяха още подобни създания. Някои се появиха от различните проходи, други се спуснаха със снежинките от небето.

Скоро цялото помещение бе изпълнено с мънички ярки петънца, които танцуваха във въздуха.

Бръмченето, доловено от Рун, се засили.

Рун разгледа кацналата върху Надя пеперуда и забеляза металния отблясък на телцето ѝ.

Въпреки истинските криле неканените гости не бяха живи създания, а изкуствени устройства, направени от неизвестна ръка.

„Но чия?“

Сякаш в отговор на въпроса му от същия вход, от който бе дошла Ерин, в ледената кула влезе висок мъж и Рун чу ударите на сърцето му. Мъжът беше човешко същество.

Непознатият носеше зелен шал и сиво кашмирено палто, стигащо до коленете му. Цветовете подчертаваха сивата му коса и сребристосините очи.

Рун забеляза как Батори се напрегна, щом го видя, сякаш го познаваше. Но как би могла? Той несъмнено беше човек от тази епоха. Може би го бе срещнала през месеците, когато беше бродила свободна по улиците на Рим? Може би го беше повикала тук, за да я освободи? Ако беше така, непознатият нямаше никакви шансове за победа срещу всички стригои на Распутин и срещу сангвинистите.

И въпреки това той изглеждаше абсолютно спокоен.

Реакцията на Распутин при появата на мъжа беше още по-тревожеща, отколкото тази на Батори. Монахът побърза да се дръпне към най-далечната стена, а обичайното му мрачно развеселено изражение се смени с ужас.

Рун замръзна.

Нищо на този свят не можеше да уплаши Распутин.

Поради това Рун следеше предпазливо непознатия и се премести да застане над Ерин и момчето, готов да ги защити от новата заплаха.

Мъжът заговори на английски с лек британски акцент, официално и изискано.

- Дойдох за ангела - каза той с убийствено спокойствие.

Останалите сангвинисти застанаха плътно от двете страни на Рун.

Джордан вдигна Ерин да стане, готов за бягство или за бой. Момчето седеше в снега в краката им, замаяно от морфина и увито в коженото яке на Джордан. Рун знаеше, че Ерин няма да остави детето.

На свой ред дребните стригои се скупчиха пред Распутин, образувайки щит между него и загадъчния човек, насочили оръжия към непознатия.

Мъжът си остана невъзмутим и не откъсна поглед от Распутин.

- Григорий, понякога си патиш от собствената си съобразителност. - Посочи момчето. - Намерил си друг безсмъртен като мен преди месеци, а ми го съобщи преди часове? Защо?

Мислите на Рун забуксуваха.

„Друг безсмъртен като мен...“

Той се вторачи в непознатия. Как беше възможно?

Мъжът се намръщи.

- Мислех си, че сме се разбрали какво да правим при подобни ситуации, товарищ.

Распутин отвори уста, но от нея не излезе нищо.

Още една странност за остроумния и приказлив монах.

Кристиан и Надя погледнаха объркано Рун. Никой от тях не знаеше нищо за този мъж, за този „безсмъртен“.

Батори мълчеше, намръщила чело. Знаеше нещо, но си мълчеше и явно чакаше да види как ще се развият нещата, преди да действа.

Мъжът я погледна и студеното му лице омекна в топла усмивка.

- А, графиня Елизабет Батори Екшед - каза той. - Все така прекрасна, както при първата ни среща.

- И вие не сте се променили, сър - отвърна тя. — Но въпреки това чувам сърцето ви и не мога да разбера как е възможно това, тъй като се срещнахме много отдавна.

Той сложи ръце зад гърба си. Изглеждаше съвсем спокоен. Отговори на нея, но думите му бяха предназначени за всички.

- Подобно на вас, аз съм безсмъртен. За разлика от вас, не съм стригои. Моето безсмъртие е дар, даден ми от Христос, за да отбелязва службата ми на Него.

Ерин рязко пое дъх.

Рун също не успя да скрие шока си.

„Защо му е било на Иисус да дарява безсмъртие на този човек?“

- Каква служба? - намеси се Надя. - Какво сте направили, че Господ ви е благословил с вечен живот?

- Благословил? — насмешливо отвърна той. — Точно вие много добре знаете, че безсмъртието не е никаква благословия. А проклятие.

Рун не можеше да възрази на това.

- Тогава защо сте прокълнат?

Устните на непознатия се извиха в усмивка.

- Това са два въпроса в един. Първо питате какво съм направил, за да бъда прокълнат. И второ, защо съм наказан точно по този начин.

Рун искаше да научи и двата отговора.

Усмивката на непознатия се разшири, сякаш бе прочел мислите му.

- Отговорът на първия въпрос е лесен. Докато вторият ме измъчваше хилядолетия наред. Трябваше да минат много столетия, преди истинското ми предназначение да стане очевидно.

- Тогава отговорете на първия — каза Рун. — Какво сте направили, за да бъдете прокълнат?

Мъжът погледна невъзмутимо Рун в очите.

- Предадох Христос с целувка в Гетсиманската градина. Несъмнено познаваш библейската история, свещенико.

Надя ахна, а Рун залитна ужасено назад.

„Не може да бъде!”

В зашеметената тишина Ерин пристъпи напред, сякаш за да се изправи пред истината за невъзможното съществуване на този човек.

- И защо сте били наказан по този начин, с тези безброй години?

Предателят на Христа я изгледа.

- Чрез моето слово аз отпратих Христос от този свят. Чрез действията си ще го върна. Това е целта на проклятието ми. Да отворя портите на ада и да подготвя света за Неговото завръщане, за Второто пришествие на Христа.

За свой ужас Рун го разбра.

„Той възнамерява да предизвика Армагедон“.

28.

19 декември, 22:02

Стокхолм, Швеция

Ерин се бореше с тежестта на наученото, която едва не я смазваше. Ако този мъж говореше истината, а не бе някаква заблудена душа, пред нея стоеше Юда Искариот, ползващият се с най-позорната слава човек в историята, предателят, пратил Христос на кръста.

И целта му бе да сложи край на света.

- И ти вярваш, че това е целта ти? - предизвикателно попита тя. - Вярваш, че Христос те е пратил по дългия път, за да дирижираш Неговото завръщане?

В далечината се разнесе вой на полицейски сирени, които ѝ напомниха за този модерен свят, за тази епоха, в която малцина вярваха в светци и демони. А ето че пред нея стоеше човек, който твърдеше, че е и двете. Ако говореше истината, очите му бяха видели чудото на Христос, ушите му бяха слушали притчите и поученията му, устните му бяха целунали Иисус в Гетсиманската градина и го бяха обрекли на смърт.

Сирените завиха по-силно, приближаваха.

Да не би някой да ги бе забелязал и да бе вдигнал тревога?

Погледът на Искариот се обърна в посоката на сирените, после обратно към тях.

- Времето за разговори приключи. Взимам ангела и се махам.

Усетили заплахата зад думите му, Распутиновите стригои и сангвинистите се напрегнаха за битка.

Джордан издърпа Ерин зад себе си.

Искариот просто вдигна показалец, сякаш викаше сервитьор - но вместо това извика странното ято, което бе известило появата му, и пърхащите във въздуха пеперуди накацаха върху събралите се.

Една кацна върху пръстите на Ерин и тя тръсна ръка, за да я пропъди. Мъничките месингови крака обаче залазиха по ръкавицата ѝ и стигнаха голата кожа на китката ѝ. Мъничко сребърно хоботче се заби в плътта и проникна дълбоко.

Ерин ахна.

Пеперудата литна и с бавно махане на криле се отдалечи.

„Какво стана, по дяволите?“

Вгледа се в капката кръв на мястото на убождането.

Джордан изруга и се плесна по тила, като смаза една пеперуда. Създанието падна в снега. Ерин видя, че и останалите са нападнати. Още не можеше да разбере заплахата - докато не видя как Олга залитна.

Изумрудени криле пърхаха покрай малката ѝ буза. После тя изпищя и падна на колене. Пеперудата отлетя. Черно петно се появи на бузата на Олга и бързо се разрасна, разяждаше лицето и оголваше кост. От цепнатините бликна кипнала кръв. Олга се загърчи в спазми. Други от паството на Распутин също паднаха и се загърчиха в снега.

Ерин погледна петънцето кръв на китката си. Започна да осъзнава какво става.

Отрова.

Пеперудите носеха някакъв вид отрова.

Тя разтърка ръката си, но веществото не ѝ действаше.

Не действаше и на Джордан.

Распутин падна сред паството си, но бе повален не от отровата, а от мъка.

- Престани! - изплака той.

Ерин си спомни друго създание, което бе умряло по подобен начин. Представи си адския вълк в тунела под Ватикана. Беше простреляла звяра с куршуми, изцапани с кръвта на Батори Дарабонт. Жената бе носител на някакъв вид отрова в кръвта си, отрова, която бе убийствена за всеки стригой, дори за сангвинистите.

Уплашена, тя се обърна към Рун и другите сангвинисти.

Надя бе паднала на колене, поддържана от Кристиан, а Рун се бореше с изумрудената буря, използвайки кожената си броня като щит.

Ерин се втурна към него, следвана от Джордан.

- Помогни им! - извика тя. Човешките същества като че ли бяха неуязвими за отровата. — Разгони пеперудите!

Въпреки това си спомни първата изумрудена пеперуда, кацнала върху Надя.

- Изгарям! — простена жената. Пръстите ѝ се бяха вкопчили в почернялото ѝ гърло и стискаха, сякаш се мъчеше да спре отровата.

Беше безсмислено. Петното пълзеше нагоре по бузите ѝ, поглъщаше я — макар да се разпространяваше по-бавно, отколкото при другите стригои, напредъкът му като че ли не можеше да бъде спрян.

Кристиан погледна безпомощно Ерин.

- Какво можем да направим?

Отговорът дойде от другата страна на бурята.

- Нищо - извика Искариот, който бе чул думите му. - Освен да я гледате как умира.

Тялото на Надя се изви в дъга и се разтресе в конвулсии.

Нещо блъсна Ерин отстрани. Малко момче се вкопчи в нея - стригой, половината му лице вече липсваше. От единственото око се стичаха сълзи. Ерин клекна и го прегърна. Мъничката му ръка стисна нейната. Детето може би знаеше, че тя не може да го спаси, но не искаше да е само. Погледна нагоре към нея. Небесносиньото му око беше пълно с болка. Ерин стискаше здраво студените му ръце, докато детето не се отпусна безжизнено.

Тя се огледа.

Вече никое от децата не помръдваше; изтерзаните им тела лежаха в снега.

Надя изпъшка за последен път — и замря.

Кристиан се наведе над нея с насълзени очи.

Ерин пусна мъничката ръка на стригоя - или каквото беше останало от нея.

Подчинявайки се на някакъв нечут сигнал, пеперудите се издигнаха високо, но останаха да кръжат заплашително над главите им. Ерин преброи неколцината оцелели — Распутин и другите сангвинисти. Подозираше, че са оживели само защото господарят на изкуствените насекоми го иска.

Тя се изправи и се обърна към Искариот.

- Защо?

Юда протегна ръка и една пеперуда кацна грациозно на дланта му, като отваряше и затваряше изумрудените си криле.

- Урок за всички ви. - Кимна към тялото на Надя. - Доказателство за сангвинистите, че тяхната благословия не може да ги защити от моето проклятиз, от кръвта ми.

Значи пеперудите носеха неговата опетнена кръв.

Ерин гледаше как тялото на Надя се разпада на прах и кости. Храбрата жена, която бе спасявала безброй пъти живота ѝ. Не заслужаваше подобна безславна и безсмислена смърт.

И това не се отнасяше само за нея.

Распутин стенеше, паднал на колене сред мъртвите си деца.

- А това защо? Какъв урок се опитваш да дадеш на мен?

- За теб няма урок, Григорий. А само наказание. Заради това, че пазиш тайни от мен.

Пеперудите отново се спуснаха заплашително. Една прелетя покрай рамото на Рун.

Мислите на Ерин препускаха. Усещаше, че Искариот не е приключил с тях. Най-добрата ѝ надежда беше знанието. Спомни си черния отпечатък от длан, който красеше гърлото на Батори Дарабонт и бележеше кръвта ѝ като опетнена. Вероятно бе от дланта на Искариот. Дали беше използвал някаква алхимия на основата на собствената си кръв, за да опетни кръвта на жената, да я защити от стригоите, които командваше? Дарабонт бе служила на Белиал, група стригои и човеци, които действаха заедно, манипулирани от неизвестен кукловод.

Отново си представи черния отпечатък и погледна Искариот.

- Ти си лидерът на Белиал.

Думите ѝ привлякоха вниманието му.

- Май бившата ви титла Жена на Познанието не е неоправдана, доктор Грейнджър. - Кимна към оцелелите. - Но аз не съм приключил тук.

Преди някой да успее да реагира, пеперудите заваляха от небето и покриха сангвинистите, Распутин и дори Батори. Бяха твърде много, за да бъдат спрени. Когато те започнаха отново да се бранят, Искариот извика, за да въведе ред:

- Престанете! Ако се съпротивлявате, всички ще умрете!

Осъзнали безнадеждното си положение, те се подчиниха. Пеперудите накацаха по раменете и крайниците им.

- Нямам намерение да убивам всички ви, но ще го направя, ако ме принудите.

Искариот впери поглед в Рун, който стоеше гордо изправен, истински Рицар на Христа.

Прокълнатият го посочи с пръст.

- Сега е време Рицарят на Христа да се присъедини към своята сестра във вярата. Да напусне този свят в мир и да се издигне на мястото си на небето.

Погледът на Рун се стрелна към Ерин, сякаш за да се сбогува.

- Чакай - каза Ерин. - Моля те.

Искариот се обърна към нея.

Ерин имаше само един коз. Спомни си сделката на Распутин с Белиал. В Санкт Петербург монахът бе предал Кървавото евангелие и Ерин на Батори Дарабонт, но едва след като изтръгна обещание от нея. Спомни си думите на Распутин, направената уговорка.

„Обещах ти книгата като жест на добра воля... ако господарят ти на свой ред ми гарантира живота на някого по мой избор“.

И бяха стигнали до съгласие.

Ерин се обърна към Распутин. Дали монахът щеше да поиска дължимото сега, за да спаси Рун? И дали Искариот щеше да зачете сделката? Нямаше друг избор, освен да опита.

Обърна се към Искариот.

- Преди два месеца Распутин сключи сделка с Белиал. В замяна на съдействието си да получи живота на някого по свой избор. Стигна се до съглашение. Пред очите на всички.

Искариот погледна коленичилия сред детски тела Распутин. По бузите на монаха се стичаха сълзи и изчезваха в брадата му. Въпреки цялото си зло той бе обичал децата си като истински баща, а сега бе видял как умират в агония, жертви на собствените му машинации.

- Това ли е желанието ти, Григорий? - попита Юда. - Ще хвърлиш ли защитното покривало върху Рун Корза? Това ли ще поискаш?

Распутин вдигна глава и отвърна на погледа му.

„Моля те - помисли си тя. - Кажи да. Спаси един живот“.

Руснакът изгледа дълго Искариот и още по-дълго Рун. Някога с Рун го бе свързвало приятелство и бяха действали като братя сангвинисти.

Накрая Распутин проговори измъчено:

- Твърде много умряха тази нощ.

Искариот въздъхна и стисна раздразнено устни.

- Веднъж престъпих думата си... и бях прокълнат заради това. Заклех се никога повече да не го правя. Няма да го направя и сега. Каквото и да си мислите за мен, аз не съм мерзавец. - Кимна на Распутин. - Зачитам дълга си и изпълнявам желанието ти.

Ерин издиша и затвори очи.

Рун щеше да живее.

Искариот вдигна ръка и в помещението влязоха двама яки мъже, тъмнокос и светлокос. И двамата бяха високи и с телосложение на танкове, с дебели вратове и мускулести ръце. Тръгнаха към момчето, готови да приберат плячката на Искариот.

Ерин понечи да ги спре, но Джордан я сграбчи за ръката.

Не можеха да победят в тази битка и всяка агресия можеше да завърши със смъртта на приятелите им.

Двамата прегледаха отпуснатото момче, което в един момент изскимтя, после грубо го изправиха.

- Какво ще правиш с него? — попита Ерин.

- Не е ваша работа.

- Мисля, че можем да го преместим - каза единият от мъжете. - Изгубил е много кръв, но изглежда достатъчно силен.

- Добре. - Искариот протегна подканващо ръка към Батори. - Искате ли да дойдете с мен?

- За мен ще е чест да подновим приятелството си. - Тя вдигна ръка, за да покаже белезниците. - Но изглежда, че в момента съм обвързана с друг.

- Пуснете я.

Кристиан се поколеба, но Рун му кимна.

- Направи го.

Никой не искаше да раздразни Искариот. Кристиан клекна, претърси джобовете на Надя и извади мъничък ключ. Графинята повдигна ръка, сякаш носеше скъпа гривна, и Кристиан отключи белезниците.

Вече освободена, Батори пристъпи към Искариот.

- Благодаря ви за проявената доброта към мен, както я проявявахте и за семейството ми.

Искариот почти не ѝ обърна внимание - графинята се нацупи раздразнено, - а извади от джоба си пистолет, насочи го към Ерин и стреля.

Тя подскочи... но той не бе стрелял по нея.

Джордан пусна рамото ѝ.

И се свлече на снега.

Ерин извика и коленичи до него. На лявата страна на гърдите му се появи петно, което бързо се разширяваше. Тя раздра ризата му и погледна раната. От нея ритмично бликаше кръв и се стичаше през сините линии на татуировката му и по гърдите.

Ерин притисна раната с длан. Хлъзгавата топла кръв заизлиза през пръстите ѝ. Щеше да се оправи. Трябваше да се оправи. Но сърцето ѝ знаеше истината.

- Защо? - извика тя към Искариот.

- Съжалявам — прозаично рече той. — Според предсказанието вие сте единствените трима на света, които имат шанс да ми попречат, да предотвратят Армаге- дон. За да наруша предсказанието, един от тримата трябва да умре. Случи ли се това, другите двама са без значение. Затова ви пощадих живота. Както казах, не съм мерзавец, а просто практичен.

И сви безразлично рамене.

Ерин закри лицето си с ръце, но не можеше да скрие така лесно истината. Тя беше убила Джордан. Като бе спасила Рун, бе обрекла мъжа, когото обичаше.

Искариот нямаше да позволи да му попречат.

Щом Рицарят на Христа оставаше жив, Воинът на Човека трябваше да умре.

Гърдите на Джордан вече не се повдигаха и отпускаха. Кръвта продължаваше да тече и да дими на студения сняг. Една снежинка падна в отвореното му око и се стопи.

Той не мигна.

- Не можеш да му помогнеш - прошепна Кристиан.

Тя отказваше да повярва.

„Мога да му помогна. Трябва да му помогна“.

Сълзите се стичаха по бузите ѝ. Не можеше да си поеме дъх. Джордан не можеше да си отиде. Винаги беше толкова силен, винаги се беше справял с всичко. Не можеше да умре от някакъв си куршум. Това беше неправилно и тя нямаше да го допусне.

Вдигна поглед към Кристиан и се вкопчи в крака му с окървавена ръка.

- Ти можеш да го върнеш. Направи го един от вас.

Той я погледна с ужас.

На Ерин не ѝ пукаше.

- Направи го. Дължиш му го. Дължиш го на мен.

Кристиан поклати глава.

- Дори да не беше забранено, не бих могъл да направя нищо. Сърцето му вече спря. Късно е.

Тя го зяпна, мъчеше се да проумее думите му.

- Съжалявам, Ерин - каза Рун. - Но Джордан наистина си отиде.

Снегът зад нея заскърца. Някой се приближаваше, но не ѝ пукаше кой. Ръка с напукана кървяща кожа докосна гърдите на Джордан.

Ерин се обърна и видя момчето. Беше клекнало до нея. То свали якето от раменете си - якето на Джордан - и го върна на предишния му собственик, като внимателно покри раната.

После облиза напуканите си устни и каза:

- Благодаря.

Ерин знаеше, че благодари за нещо много повече от якето.

- Достатъчно — каза Искариот, когато сирените завиха още по-близо. - Вземете го.

Единият от яките помощници вдигна момчето като чувал картофи и то извика от болка. От многобройните му рани пак потече кръв - оставяше дупки в снега.

- Спрете, боли го! - викна Ерин.

Не ѝ обърнаха внимание. Искариот протегна ръка на Батори и тя я пое. Беше направила избора си кого да последва.

- Остани, Елизабета - замоли я Рун. - Не познаваш този човек.

Графинята докосна шала си, който скриваше едва зарасналия разрез на шията ѝ.

- Но пък познавам теб, любов моя.

Покрит с пеперуди, Рун можеше само да гледа как се отдалечават.

Ерин се наведе над тялото на Джордан. Погали безжизнената му буза, покрита с груба четина. Докосна горната му устна, наведе се и го целуна за последен път. Устните му вече бяха студени, също като устните на Рун. Грубо пропъди тази мисъл.

Двамата сангвинисти до нея замърмориха молитва. Тя знаеше думите, но не се присъедини. Молитвите не я утешаваха.

Джордан беше мъртъв.

Никакви молитви не можеха да променят това.

29.

19 декември, 22:11

Куме, Италия

Леополд стоеше на брега на синьо езеро в Южна Италия. Светлината на звездите се отразяваше в спокойните води. Той пое дълбоко дъх и се приготви за онова, което предстоеше. Усещаше мирис на сяра - миризмата бе твърде слаба, за да се долови от смъртните хора, но въпреки това я имаше и разкриваше вулканичната природа на езеро Аверно. По стръмните склонове на кратера растеше гъста гора. Отсреща пръснатите светлини маркираха домове и ферми, а далеч зад тях на хоризонта сияеха светлините на Неапол.

В миналото езерото изпускало толкова много вулканични газове, че прелитащите над него птици падали от небето. Дори името му означаваше „без птици“. Древните римляни вярвали, че недалеч от езерото се намирал входът към подземния свят.

„Колко прави са били...“

Гледаше спокойните сини води и си представи как това спокойно място е бълвало огън, роден от лавата, изхвърляна към небето, изгаряща земята, убиваща всичко, което пълзи, ходи или лети. Сега то бе тиха долина, истински рай за птици, риби, елени и зайци. Околните борове и храсти гъмжаха от нов живот.

Той бе научил този урок.

Че понякога има нужда от огън, който да пречисти, да предложи дълъг покой.

Това беше надеждата на Леополд — да донесе спасение на света чрез огъня на Армагедон.

Загледа се през езерото и благодари на Бог, че е спасил живота на онези от влака. Беше се обадил на Дамнатус, след като видя собствения си ковчег в Кастел Гандолфо, и бе научил, че останалите са оцелели и че Дамнатус се е договорил с руския монах да им направят засада в Стокхолм.

Твърдо решен да направи онова, което трябва, той обърна гръб на езерото и тръгна по червената вулканична почва към Грота ди Кокчейо. Това бе стар римски тунел с дължина един километър, прокопан преди раждането на Христос и свързващ езерото с руините на древната Куме от другата страна на кратера. Повреден по време на Втората световна война, тунелът беше затворен за посетители и бе чудесно място за криене на тайни.

Леополд стигна входа - свод от тъмен камък, затворен с желязна порта.

Не беше нужно да напряга всичките си сили, за да счупи катинара и да се промъкне вътре. Нататък му се наложи да пълзи през изпопадали камъни, за да стигне до самия тунел. А тогава се затича в мрака, без да си прави труда да крие свръхестествената си скорост. Никой нямаше да го види тук.

Забави крачка, когато стигна другия край, който се отваряше към руините, и излезе на прохладния ветрец. Над главата му, кацнал на ръба на долината, се издигаше храм на Аполон, древен комплекс от пречупени колони, каменни амфитеатри и разпадащи се основи на отдавна изчезнали сгради. Те не бяха целта му. От входа на тунела зави надясно и се вмъкна в друг тунел. Тук проходът беше изсечен в жълта скала и имаше трапецовидна форма, тясна долу и с разширяващи се нагоре стени.

Това бе входът към пещерата на сибилата от Куме, неподвластната на времето пророчица, спомената от Вергилий, чието изображение можеше да се види в Сикстинската капела като един от петимата пророци, предсказали раждането на Христос.

Леополд беше инструктиран съвсем точно какво трябва прави. Междувременно Дамнатус трябваше да си е осигурил Първия ангел. Леополд трябваше да направи същото с друг. По студената му кожа пробягаха тръпки и той едва не се дръпна назад.

„Как смея да се нахвърлям срещу подобно създание?“

Представи си езерото Аверно, където покоят и красотата бяха родени от огън и жупел. Не биваше да се огъва, когато целта им бе толкова близо.

Проходът продължи стотина метра в дълбините под кратера. Според Вергилий пътят до сибилата бил стократен, което бе намек за лабиринта, скрит под руините. Туристите виждаха само мъничка част от истинското леговище на пророчицата.

Стигна края на тунела и поспря в така нареченото вътрешно светилище на сибилата. Застанал на прага, разгледа изваяните арки и празните каменни пейки. Някога помещението било великолепно, пълно с фрески и цветя. Покрай стените имало прекрасни дарове. Цъфнали цветя разпръсквали аромата си в подземния въздух. Плодове съзрявали и изгнивали тук.

Срещу него се намираше тронът ѝ, проста каменна седалка.

Леополд си представи как сибилата пее предсказанията си от мястото си, представи си шумоленето на листата, което съпътствало предсказанията ѝ — листа, на които тя записвала виденията си за бъдещето.

Въпреки древните източници Леополд знаеше, че истинската сила не се намира в това помещение, а далеч под него. Сибилата избрала мястото заради онова; което било скрито в сърцето на леговището ѝ — нещо, което тя защитавала от света като цяло.

Преди да изгуби кураж, той се втурна към трона и арката зад него. Стигна до отсрещната стена и разгледа камъните там. Следвайки инструкциите на Дамнатус, натисна някои камъни, образуващи грубия символ на купа - древния символ на сибилата.

С натискането на последния камък чу пукот. Появиха се черни линии, посипа се прах и в стената се оформи врата. Леополд знаеше, че има и други тайни пътища към лабиринта долу, но Дамнатус недвусмислено му беше казал, че трябва да я приближи по този път. Той я познаваше от друг живот и беше научил за това нейно убежище. През вековете бе следил пътя ѝ по земята и знаеше, че сега тя е тук и най-вероятно ги очаква.

Леополд бутна тежката врата, но остана на прага. Не смееше да влезе във владенията ѝ без разрешение. Върна се при трона и коленичи пред него.

Извади нож и преряза китката си.

Закапа тъмна кръв, освобождавайки благословията на Христос в него.

- Чуй молитвата ми, сибило! — напевно произнесе той. — Дойде време последното ти предсказание да се сбъдне.

Остана да чака на колене. Струваше му се, че са изминали часове, макар че по-вероятно бяха само минути.

Накрая острият му слух чу тихото пристъпване на боси крака по камък.

Погледна към тъмния вход зад каменната седалка.

От мрака се отдели сянка и пристъпи напред. Беше тъмнокожа жена със съвършени пищни форми, облечена в прости ленени дрехи. Единствените ѝ украшения бяха златна гривна над лакътя и парче сребро на златна верижка. Не че се нуждаеше от подобни украшения. Прелестта ѝ можеше да грабне всяко въображение, да разбуди дори греховни помисли. Как би могъл да й устои някой мъж? Тя бе майка, любовница, дъщеря, самото въплъщение на женствеността.

Но не беше жена - беше нещо много по-голямо.

Леополд не чуваше ударите на сърцето ѝ.

Тя заобиколи и седна на трона си.

Той сведе лице пред красотата й.

- Прости ми, велика.

Знаеше името ѝ - Арела, - но не смееше да го изрече, тъй като се смяташе за недостоен.

- Прошката ми няма да облекчи товара ти - тихо рече тя. - Трябва да се освободиш сам от него.

- Знаеш, че не мога.

- И е изпратил теб, тъй като не може да дойде сам.

Той вдигна очи и забеляза мъката в очите ѝ.

- Съжалявам, благословена господарке.

Тя тихо се разсмя - прост звук, обещаващ радост и покой.

- Аз съм отвъд твоята благословия, свещенико. Но дали ти си отвъд моята? Все още можеш да отхвърлиш задачата, която ти е възложил. Не е прекалено късно.

- Не мога. От огъня ще се роди траен мир.

Тя въздъхна, сякаш разговаряше с непослушно дете.

- От огъня ще се родят единствено развалини. Единствено любовта носи мир. Не си ли научил това от Онзи, който благославя кръвта, която проля на прага ми?

- Ние искаме само да върнем Неговата любов на този свят.

- Като го унищожите ли?

Той премълча, изпълнен с решимост.

Дамнатус го беше натоварил с тази мисия - и с още една. Леополд чувстваше тежестта на изумруда в джоба на расото си. Това можеше да почака. Първо трябваше да изпълни първото си задължение, колкото и да го болеше.

Обърна лице към сибилата.

Тя явно беше видяла твърдата му решимост. С безкрайно тъжно изражение просто протегна китките си.

- Тогава нека започне. Няма да се намесвам. Децата трябва да правят собствени грешки. Дори ти.

Като мразеше самия себе си, Леополд се изправи и върза ръцете ѝ с мек ремък. За разлика от него, тя нямаше свръхестествена сила, за да му се противопостави. Аромат на цъфнал лотос се носеше от нея. Тя грациозно се изправи. Леополд хвана края въжето и я поведе към тъмния изход. Краката му трепереха от нетърпение.

Докато прекрачваше прага пръв, отдолу лъхна на сяра и жупел и полъхът прогони нежния аромат на лотоса. Леополд преглътна и пристъпи в мрака към съдба, изпълнена с огън и хаос.

30.

19 декември, 22:18

Стокхолм, Швеция

„Не може да си е отишъл...“

Рун докосна ръката ѝ, но Ерин почти не го усети. Той заговори и гласът му звучеше някак далечен.

- Трябва да се махаме оттук.

Навсякъде около тях виеха сирени.

Изумрудените пеперуди се бяха махнали, бяха отлетели по някакъв безмълвен сигнал от изчезналия им господар и бяха оставили след себе си единствено разруха. От мъртвите не бе останало почти нищо — дрехи и парченца почерняла кост сред купчини пепел.

Вече нищо не ги задържаше тук.

Въпреки това тя се бе вкопчила в Джордан и не можеше да го остави. Не виждаше защо да се маха. Всичко бе станало на прах. Първия ангел го нямаше, Жената на Познанието бе преминала на страната на врага, а Воинът на Човека лежеше мъртъв в краката ѝ.

„Джордан...“

Той бе нещо много повече от титлата от пророчеството.

Тичащи стъпки я накараха да вдигне глава. От един от проходите на лабиринта се появи дребната фигура на Алексей. Макар че той бе чудовище, Ерин се зарадва, че е жив. Сигурно го бяха оставили да пази външните стени на ледения дворец и беше избягнал клането тук — но не и болката. Той затича към Распутин и се хвърли в обятията му, както би направило всяко уплашено момче, търсещо утехата на баща си. По лицето му се стичаха сълзи.

Кристиан стана, взел малкото останало от Надя, увито в наметало.

- Наблизо има храм. Можем да потърсим убежище там и да решим какъв да е следващият ни ход.

- Следващият? - Ерин още гледаше Алексей и си помисли, че има и друго дете, изложено на огромна опасност. Нямаше да изостави момчето без бой. Гневът пресуши сълзите ѝ. Решимостта ѝ даде сили въпреки мъката. - Трябва да спасим Първия ангел.

„Томи“ - напомни си тя; не биваше да го свързва само със студената титла. Беше получил името си от майка и баща, които го бяха обичали. Това бе много по-важно от всякакво име от пророчество.

Рун — гледаше трупа на Джордан - каза:

- Триото е унищожено, така че няма...

Тя го прекъсна:

- Не можем да оставим Томи в ръцете на онова чудовище.

Рун и Кристиан я погледнаха разтревожено.

„Нека се тревожат“.

Ерин сложи ръка на рамото на Джордан. Щеше да се погрижи да го погребат в Арлингтън, като герой, какъвто беше. Бе спасил живота на много хора, включително и нейния. За да го почете, тя щеше да спаси момчето.

„Да изпълня мисията“.

Точно това би поискал Джордан.

И тя щеше да направи точно това.

Една снежинка падна на студения му клепач и се стопи, а капчицата се стече от окото му като сълза. Ерин посегна да я избърше с палец. И докато го правеше, забеляза, че снегът по бузите му е започнал да се топи и да се стича по кожата му.

- Рун! - прошепна тя.

Свали ръкавицата си и постави голата си длан на гърлото на Джордан.

Кожата беше топла.

Сърцето ѝ заблъска бясно. Тя отметна коженото яке, с което Томи бе покрил тялото му така нежно.

Кръвта беше оплискала гърдите на Джордан и се бе събрала на локвичка под гръдната кост. Ерин я избърса с голата си длан, разкривайки татуировката, опънатата кожа върху здрави мускули. След малко започна да го бърше с две ръце.

Рун и Кристиан я зяпаха.

Дори Распутин беше привлечен от трескавите ѝ действия.

- Няма рана - каза тя.

Рун клекна до нея и приближи длан към гръдния кош на Джордан, като внимаваше да не докосва следите от кръв. Изведнъж гърдите на Джордан се повдигнаха под ръката му, сякаш се опитваха да я достигнат. Рун се дръпна потресен.

Пред очите на Ерин гърдите на Джордан се повдигнаха отново.

- Джордан? - Гласът ѝ трепереше.

- Чувам удари на сърце - обади се Кристиан.

,.Как е възможно?“

Ерин сложи длан на гърдите на Джордан, за да почувства ударите на сърцето. Изведнъж той вдигна ръка и постави топлата си длан върху нейната.

Тя го погледна. Очите му бяха отворени и той я гледаше объркано, сякаш току-що се е събудил от дълбок сън. Устните му се отвориха.

- Ерин...?

Тя закри лицето си с ръце. Идеше ѝ да плаче и да се смее едновременно.

Рун помогна на Джордан да седне и опипа гърба му, търсеше изходна рана. Не намери нищо, поклати глава и промълви:

- Чудо...

Джордан погледна Ерин замаяно и въпросително, сякаш искаше да му обяснят каква е причината за цялата тази суматоха.

Ерин не можеше да каже нито дума.

- Трябва да е от докосването на Първия ангел — обади се Распутин. - От кръвта на момчето.

Ерин си спомни как Томи сложи окървавената си ръка на гърдите на Джордан.

„Възможно ли е наистина?“

Сирените стигнаха до площада, зад стените замигаха сини и бели светлини. Чуха се викове.

Рун подхвана Джордан.

- Можеш ли да се изправиш?

Джордан се изправи тромаво, потръпна и. почна да си облича якето, като погледна объркано окървавената си риза.

- Защо да не мога?

Явно нямаше никакъв спомен, че са го простреляли.

Рун посочи изхода, който се намираше най-далеч от сирените и светлините.

- Трябва да се махаме.

Распутин кимна и тръгна натам.

- Знам пътя. И имам и кола.

Кристиан вдигна тялото на Надя.

Щом Ерин погледна отпуснатия в ръцете на младия сангвинист труп, радостта ѝ помръкна. Но вместо да се отдава на мъката, тя се вкопчи здраво в надигналия се в нея гняв. Изгледа свирепо изпотрошените пеперуди в снега. Твърдо решена да опознае по-добре врага, да превърне мъката в цел, тя се наведе, взе няколко счупени механизма и ги прибра в джоба на якето от вълча кожа.

Докато се навеждаше за последната пеперуда, погледна със съжаление към унищожението, което бе оставил след себе си Искариот. Телата на стригоите бяха неузнаваеми, загадка, която щеше да тормози стокхолмската полиция доста време. Забеляза и нещо тъмно в снега. Отиде, наведе се и видя, че е пакет, увит в промазана кожа. Взе го и го прибра във вътрешния си джоб.

Докато се изправяше, нечии пръсти сграбчиха ръката ѝ със силата на клещи.

Беше Рун. Задърпа я към изхода. Виковете на полицаите се засилваха. По пътя сангвинистът подбра и Джордан и щом стигнаха до ледената арка, ги бутна в лабиринта.

- Бягайте!

22:23

Рун слушаше сърцата на тичащите пред него Ерин и Джордан. Ударите им бяха ускорени.

Сърцето на Джордан си биеше съвсем нормално. Но Рун го бе чул как спира! Беше слушал тишината на смъртта му. Знаеше, че замлъкнало сърце не може да затупти отново - но на Джордан беше затуптяло.

Това бе истинско чудо.

Представи си лицето на момчето, на Първия ангел, помисли си за милостта, за способността да връщаш мъртвите към живот. Дали момчето е било наясно, че притежава подобна сила? Рун знаеше, че подобно чудо би трябвало да произлиза в крайна сметка от Божията воля. Дали това възкресение бе знак, че триото наистина служи на Неговата воля?

Но кои бяха триото?

Тичаше зад Ерин и си мислеше за Елизабета. Тя дори не беше погледнала назад, когато бе тръгнала. Въпреки това той знаеше, че е изоставен заслужено.

Най-сетне стигнаха до изхода. Излязоха тичешком от огромния леден дворец и се озоваха в тъмната плетеница улички. Григорий ги поведе към син миниван, паркиран на пуста алея. Качиха се, Григорий седна зад волана и бързо потегли в тъмния град.

Кристиан се наведе към него от задната седалка.

- Закарай ни при църквата „Свети Никола“. Там би трябвало да сме в безопасност за известно време.

- Ще ви оставя там - каза Григорий, все още замаян от загубата. - Аз също имам къде да отида.

После погледна Рун в огледалото. В помръкналите му сини очи се четеше извинение и дълбока мъка. На Рун му идеше да се развика заради заложения капан, но пък старият му приятел го беше оставил жив - та дори да беше заради услугата, която му дължеше. А и едва ли имаше по-лошо наказание от онова, което монахът вече беше понесъл в лабиринта.

След малко спряха пред Катедралата на Стокхолм - църквата „Св. Никола". Постройката бе по-проста от църквите в Рим, построена от тухли и в готически стил. Четири улични лампи хвърляха златна светлина върху жълтите стени. Засводените прозорци бяха вградени дълбоко, а между тях имаше голяма розета от разноцветно стъкло.

Рун изчака всички останали да слязат и след като останаха сами с Григорий, се наведе напред и го докосна по рамото.

- Съжалявам за загубата ти. Ще се моля за душите им.

Григорий кимна в знак на благодарност и погледна към Алексей. Стискаше ръката на момчето, сякаш се страхуваше да не изгуби и него.

- Не мислех, че ще се появи и той - прошепна Григорий. - Лично.

Рун си представи студеното изражение на Искариот.

- Исках само да предизвикам Бог - каза монахът. - Да видя Неговата ръка в действие, като хвърлям всичко в хаос със собствените си ръце. Да видя дали Той може да поправи нещата.

Рун стисна рамото на стария си приятел: даваше си сметка, че пропастта помежду им ще си остане завинаги. Григорий бе твърде гневен на Бог, твърде наранен в миналото от Неговите слуги на земята. Помежду им никога нямаше да има пълно примирение, но тази нощ щяха да се разделят с колкото се може по-добри чувства.

Григорий погледна към отдалечаващия се Джордан.

- В крайна сметка може би наистина видях Божията ръка.

Монахът се извърна към Рун. Бузите му бяха мокри от сълзи.

С последно стискане за сбогом Рун слезе и затвори вратата. Колата потегли по улицата и изчезна в нощта.

На крачка от него Кристиан придържаше за тила покритата глава на Надя, която бе облегната на рамото му, сякаш тя спеше.

Рун също бе водил много битки рамо до рамо с нея. В продължение на много години тя бе най-силната сред тях, никога не се поддаваше на съмнения. Всеотдайността ѝ бе свирепа и непоклатима. Загубата ѝ - като сангвинист и приятел - бе неизмерима.

- Трябва да се махнем от улицата - предупреди ги Джордан.

Рун кимна и Кристиан тръгна под голите клони на дърветата към страничния вход на църквата. Рун вдигна глава и се загледа в прозорците на катедралата. Отвътре църквата беше прекрасна, с бели тавани и арки от червени тухли. Молитвите им за Надя щяха да достигнат целта си на това място.

В задната част на катедралата, изправен пред голата наглед стена, Рун извърши ритуала, като поряза дланта си и отвори тайната врата на сангвинистите. Спомни си как Надя бе направила същото преди половин ден, когато и двамата не подозираха, че това ще ѝ е за последен път.

Кристиан заслиза по тъмните стъпала.

Джордан включи фенерчето си и го последва. Ерин държеше ръката му в израз на непринудена близост. Рун си спомни как бе слушал сърцето ѝ и бе долавял бездънната ѝ мъка. И ето че, противно на всички очаквания, Джордан ѝ бе върнат.

Изпита завист. Преди векове той също бе изгубил любимата си, но когато му беше върната, тя се беше променила завинаги.

За него нямаше връщане.

Влязоха в тайния параклис под земята. Подобно на църквата горе, той имаше сводест таван, боядисан в спокойно синьо преди векове, за да напомня на сангвинистите за небето, за възстановената Божия милост към тях. Стените бяха от червени тухли. Върху простия олтар имаше изображение на Лазар, връщащ се от мъртвите със сияйния Христос пред него.

Рун пристъпи напред и приглади покривалото на олтара, а Кристиан внимателно постави върху него останките на Надя, без да ги развива. Замолиха се за нея. Със смъртта ѝ всичко несвято най-сетне я бе напуснало.

В смъртта тя беше свободна.

Ерин и Джордан също сведоха глави по време на молитвите и я оплакаха. Мъката им звучеше във всяко вдишване, във всеки удар на сърцата им.

След като приключиха, Кристиан отстъпи от олтара и каза:

- Трябва да вървим.

- Няма ли да останем тук? - попита Джордан. Изглеждаше изтощен.

- Не можем да рискуваме - рече Кристиан. - Ако искаме да спасим момчето, трябва да действаме.

Рун споделяше мнението му.

- Все още имаме предател в Църквата - напомни им той. - Не бива да се задържаме дълго на едно място. Особено тук.

- Ами тялото на Надя? - попита Ерин.

- Местните свещеници ще разберат - увери я Рун. - И ще се погрижат да я върнат в Рим.

Сведе глава за последен път в знак на почит, след което остави студеното тяло да лежи на олтара и тръгна след останалите.

Трябваше да се грижи за живите.

31.

19 декември, 23:03

Стокхолм, Швеция

Ерин вървеше по добре осветената улица, която я отдалечаваше от убежището и топлината на катедралата. Снегът вече валеше по-силно и свиваше света около нея. Снежинките бързо покриваха косата и раменете ѝ.

В този късен час по улиците имаше съвсем малко коли; гумите им свистяха по заснежения паваж, снежинките танцуваха в светлините на фаровете им.

Ерин държеше здраво Джордан - както за да не се подхлъзне, така и за да е сигурна, че не сънува. И току поглеждаше топлата бяла пара на дъха му в студения въздух.

Преди по-малко от час той беше мъртъв - без дъх и със замлъкнало сърце.

Вгледа се изпитателно в него.

Логичният ѝ ум копнееше да разбере това чудо, да го постави в научен контекст, да схване правилата. Но засега тя просто се държеше здраво за него, благодарна, че е топъл и жив.

Рун крачеше от другата ѝ страна. Изглеждаше като пребит, по-слаб, отколкото би трябвало да е, дори въпреки изгубената наскоро кръв. Тя се досещаше за причината. Батори му беше нанесла сериозни поражения - и не само на тялото му. Ясно си личеше, че той още я обича, и графинята несъмнено възнамеряваше да се възползва от чувствата му, за да го нарани.

Накрая Кристиан спря пред осветена витрина.

- Къде сме? - попита Джордан.

- Това е интернет кафе. — Кристиан отвори вратата и окаченият над нея звънец иззвъня. - Най-близкото заведение, което работи в този час.

Радостна, че може да се спаси от снега, Ерин побърза да влезе в топлото помещение.

Заведението приличаше по-скоро на магазин за хранителни стоки, отколкото на интернет кафе — отляво имаше лавици с храни, а едната стена бе заета от хладилна витрина. В дъното обаче имаше два метални сгъваеми стола пред монитори и клавиатури върху дълга маса.

Отегченото момиче зад щанда бе облечено в черно и със сребърен пиърсинг на езика, който проблясваше, докато говореше. Кристиан купи мобилен телефон, като задаваше въпроси на шведски. След като приключи, подаде банкнота от сто евро и тръгна към дъното на магазина.

Джордан поръча четири наденички - изглеждаха така, сякаш се въртят в грила от началото на хилядолетието. Ерин добави две бутилки „Кока Кола“, два чипса и няколко шоколада.

Не се знаеше кога ще ѝ се удаде случай да се нахрани отново.

Джордан понесе таблата с вечерята им към компютрите. Кристиан вече седеше пред единия монитор и пръстите му летяха над клавиатурата.

Рун се беше надвесил над рамото му.

- Какво правиш? - попита Джордан и захапа една наденичка.

- Проверявам резервния план, който разработихме с кардинал Бернар.

- Какъв резервен план? - попита Ерин и спря да развива първия шоколад.

- Кардиналът искаше скъпата ни графиня да бъде държана изкъсо - обясни Кристиан. - В случай, че реши да престъпи думата си и да опита да се измъкне. Измислих начин да я държим под око.

Джордан сграбчи рамото на младия сангвинист с мазната си ръка и се ухили.

- Сложил си ѝ проследяващо устройство, нали?

Кристиан се усмихна.

- Да. В наметалото.

Ерин също се ухили. Щом можеха да проследят Батори, имаше голяма вероятност да проследят и момчето.

Рун изгледа свирепо другия сангвинист.

- Защо не ми беше съобщено за това?

- Ами питай Бернар. - Кристиан го погледна малко гузно.

Рун въздъхна и овладя яда си. Ерин разбра: кардиналът не беше сигурен, че Рун няма да избяга с графинята. И предпазливостта му бе напълно оправдана, тъй като Рун беше крил Батори в продължение на векове.

- Могат да минат няколко минути, докато прихвана сигнала и определя местоположението ѝ - предупреди ги Кристиан. - Така че по-добре се настанете удобно.

Ерин направи точно това, като прегърна Джордан през кръста, положи глава на топлите му гърди и се заслуша в сърцето му, без да пропуска нито един плътен удар.

След десетина минути тракане по клавиатурата и ругаене на бавната връзка Кристиан заблъска въздуха с юмрук - не ядосано, а тържествуващо.

- Пипнах я! - заяви той. - Сигналът идва от летището.

Рун скочи - черното му расо се развя - и повлече със себе си Кристиан, който побърза да излезе от системата. Двамата сангвинисти се понесоха към изхода, без да си правят труда да скрият неестествената си бързина от младата жена зад щанда. Тя изобщо не ги забеляза, тъй като беше забила нос в оръфана евтина книжка, а в ушите ѝ бяха напъхани слушалки на айпод.

Джордан забърза след тях и измърмори:

- Понякога наистина ми се иска тези типове да се нуждаят от храна и сън.

Ерин сграбчи ръката му и докато тичаха заедно към изхода, махна за довиждане на момичето. Но то игнорира и нея с презрението младежта.

Тя се усмихна. Изведнъж си даде сметка, че ѝ липсват студентите ѝ.

23:18

Елизабет седеше до прозореца. Самолетът много приличаше на онзи, с който беше дошла тук - удобни кожени седалки, малки масички, завинтени за пода. Този път обаче не беше затворена в ковчег. Докосна шала около шията си и гневът пламна в нея.

Погледна през кръглия прозорец. Светлините на летището сияеха, обгърнати от блестящ снежен ореол. Закопча странния колан пред корема си. Никога не бе слагала подобен ремък, но Искариот и момчето бяха закопчали своите, така че тя реши, че трябва да последва примера им.

Погледна седящото до нея дете. Какво го правеше толкова важно? То бе Първият ангел, също безсмъртен, но външно приличаше на най-обикновено момче. Тя дори долавяше страха и болката в ударите на сърцето му. След като превързаха най-лошите му рани, новите му похитители му бяха дали да облече някакви сиви дрехи, които бяха меки, широки и не дразнеха кожата му.

Бяха ги нарекли „анцуг“.

Елизабет насочи вниманието си към загадката, седнала срещу тях.

Юда Искариот.

Той беше свалил палтото си и бе останал по модерен превъзходно ушит костюм от кашмир. На малката масичка между тях имаше стъклена кутия с колекцията му пеперуди, ако не се брояха трите, които пърхаха в салона. Елизабет знаеше, че ги е оставил на свобода, за да ѝ напомнят за цената на всяко неподчинение - сякаш тя не я плащаше от векове.

Самолетът набра скорост по заснеженото черно поле и Елизабет стисна ръце в скута си, като остави наметалото да падне върху тях, за да не може Искариот да види колко е нервна. Опита се да не си представя металната измишльотина, която летеше във въздуха на стотици мили над суша и море.

В природата нямаше място за подобни неща.

Момчето до нея се беше разположило удобно в седалката си и изглеждаше безразлично към самолета и начина, по който той функционираше. Сивият му анцуг бе изцапан на няколко места от петънца алена кръв, течаща от стотиците повърхностни рани по размразената му кожа. Миризмата на кръвта му изпълваше салона, но за нейно учудване изобщо не я изкушаваше.

Нима кръвта на ангелите се различаваше от тази на всички останали?

Момчето отметна кичур кафява коса от очите си. Беше по-голямо, отколкото бе предположила отначало - може би на четиринайсет. Болката и мъката на лицето му ѝ напомниха за собствения ѝ син Павел, когато страдаше. Споменът я изпълни с тъга — синът ѝ отдавна бе мъртъв, и всичките ѝ деца също. Запита се какво ли е станало с него.

„Дали се е радвал на дълъг живот? Бил ли е щастлив? Дали се е оженил и е създал деца?“

Искаше ѝ се да знае тези прости факти. В гърлото ѝ се надигна горчилка. Рун ѝ беше откраднал това с една-единствена нехайна постъпка. Тя бе изгубила дъщерите си, сина си, всички, които бе обичала.

Момчето се размърда и тихо изстена. Подобно на нея, то също бе изгубило всичко. Рун ѝ беше разказал как родителите му загинали пред очите му, отровени от някакъв ужасен газ.

Тя нежно го докосна по рамото.

- Много ли те боли?

Момчето я погледна изумено.

Разбираше, че го болеше.

Драскотината над едната му вежда беше хванала коричка. Тялото му вече се възстановяваше. Елизабет докосна гърлото си, което още туптеше от раната, нанесена ѝ от Надя. Тя също оздравяваше, но щеше да ѝ е нужна повече кръв.

Сякаш прочел мислите ѝ, Искариот ѝ хвърли бърз поглед.

- Всеки момент ще ни сервират нещо да се подкрепим, скъпа.

Отвън песента на двигателите зазвуча по-високо и самолетът плавно се издигна. Елизабет затаи дъх, сякаш по този начин можеше да му помогне да излети. Машината се издигна още повече. Стомахът ѝ сякаш пропадна. Все едно прескачаше огради с любимата си кобила.

Накрая се понесоха плавно, подобно на полета на ястреб.

Елизабет бавно издиша.

Искариот вдигна ръка и русокосият едър като мечка мъж, който ги бе съпровождал на излизане от лабиринта, пристъпи в задната част на самолета.

- Хенрик, донеси питиета за гостите ни. Може би нещо топло след целия онзи лед и студ.

Мъжът се поклони почтително и се оттегли.

Елизабет отново насочи вниманието си към прозореца, запленена от светлините долу — ставаха все по-малки и по-малки. Летяха по-високо от всяка птица. Изпълни я радостно въодушевление.

Хенрик се върна и каза:

- Горещ шоколад. - И сложи димящата чаша в ръцете на момчето.

След това поднесе на Елизабет малка купичка. Лъхна я замайващият аромат на топла кръв. Елизабет забеляза бялата лепенка на сгъвката на ръката на едрия мъж, изцапана с капка кръв. Тези слуги бяха готови на всичко за господаря си. Искариот ѝ се издигна в очите още повече.

Как можеха сангвинистите да откажат подобна наслада?

Възстановена, тя насочи вниманието си към младия си спътник. Спомни си разговора във влака.

- Доколкото разбрах, се казваш Томас Болар.

- Томи - тихо отвърна той.

- В такъв случай ме наричай Елизабет - каза тя мило.

Томи я погледна малко по-съсредоточено. Тя също се вгледа в него. Той можеше да е ценен съюзник. Църквата го искаше и ако той наистина бе Първият ангел, вероятно разполагаше със сили, които тя все още не можеше да проумее.

- По-добре пий - каза тя и кимна към чашата в ръцете му. - Ще те стопли.

Без да откъсва поглед от нея, Томи вдигна чашата и отпи внимателно, като се намръщи леко.

- Добре — каза тя и се обърна към Хенрик. - Донеси чисти кърпи и топла вода.

Русият мъж като че ли се изненада от тона ѝ. Погледна към господаря си.

- Изпълнявай - нареди Искариот.

Елизабет се наслади на малката си победа. След секунди Хенрик се върна с леген и няколко бели кърпи. Тя натопи първата във водата и я подаде на Томи.

- Почисти си лицето и ръцете. Внимателно.

Той като че ли понечи да откаже, но тя задържа ръката си протегната. Накрая той взе кърпата с уморена въздишка, остави чашата и започна да си бърше лицето. След малко с втора кърпа изтърка гърдите си. Лицето му се отпусна.

Погледът му, омекнал, отново срещна нейния.

- Благодаря.

Тя кимна едва-едва и се обърна към сивокосия мъж срещу нея. Когато го бе видяла за последно преди четиристотин години, той бе облечен в сивата копринена туника на благородник. След вековния сън в капана на Рун ѝ се струваше, че е било само преди месеци. Тогава на единия му пръст имаше пръстен с рубин и той го бе дал на най-малката ѝ дъщеря Ана, в знак, че ще спази клетвата си да защитава рода Батори.

Но защо?

Зададе му въпроса сега.

- Защо дойдохте при мен, когато бях затворена в замъка Чахтице?

Той я изгледа дълго, после каза:

- Участта ви ме заинтересува.

- Заради пророчеството ли?

- Мнозина говореха за уменията ви като лечителка, за острия ви ум и зорко око. Чух да се шепне, че Църквата също проявява интерес към вас и семейството ви. Затова дойдох да проверя лично дали слуховете за мъдростта ви са верни.

Значи бе дошъл да души покрай пророчеството, подобно на куче, душещо пешовете на палто.

- И какво открихте? — попита тя.

- Открих, че интересът на Църквата може да е основателен. И реших да следя жените от потеклото ви.

- Дъщерите ми. Ана и Каталин.

Той кимна.

- И много други след тях.

Изпълни я копнеж да запълни белите петна в миналото, да научи съдбата на рода си.

- Какво стана с тях? С Ана и Каталин?

- Ана нямаше деца. Но по-голямата, Каталин, роди две дъщери и един син.

Искаше ѝ се да може да ги види, да види семето и кръвта на благородната фамилия Батори. Дали децата бяха наследили простата красота и непринудената грация на Каталин? Никога нямаше да разбере, защото те също бяха отдавна мъртви.

И всичко това заради Рун.

- А какво стана със сина ми Павел?

- Ожени се. Жена му роди трима сина и една дъщеря.

Заля я облекчение. Всички бяха оцелели, бяха имали живот след нея. Страхуваше се да попита колко дълго са живели, какъв е бил животът им. Засега бе доволна да знае, че родът ѝ не е бил прекъснат.

Томи пусна кърпата в легена до седалката си, облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше по-спокоен.

- Трябва да си изпиеш шоколада - сгълча го тя и посочи чашата. — Ще ти помогне да си възстановиш силите.

- Не ми пука за силите ми - промърмори той. - Аз съм пленник.

Тя вдигна чашата и му я подаде.

- Аз също. А пленниците трябва да пазят силите си на всяка цена.

Той взе чашата. В кафявите му очи се четеше любопитство. Може би не си беше давал сметка, че тя също е пленница като него.

Искариот се размърда.

- Вие не сте мои пленници. А гости.

Така казваха всички похитители.

Томи не изглеждаше по-облекчен от нея. Разклати чашата, загледан като хипнотизиран в съдържанието ѝ. Личеше си, че навремето е бил много обичано момче. А после е бил отвлечен и наранен, поради което е станал подозрителен.

Томи най-сетне вдигна очи и погледна „домакина“ си.

- Къде ни водите?

- Към съдбата ви — отвърна Искариот, долепи длани като в молитва и погледна момчето над върха на пръстите си. — Ти си щастлив, че живееш в такова повратно време.

- Не се чувствам особен щастливец.

- Понякога можеш да разбереш съдбата само когато се изправиш пред нея.

Томи въздъхна дълбоко и се загледа през прозореца. След известно време Елизабет забеляза, че я поглежда тайно, че изучава ръцете и лицето ѝ.

- Какво има? - накрая не издържа тя.

Той сбърчи чело.

- На колко години сте?

Тя се усмихна на нелюбезния му въпрос, разбра любопитството му и оцени дързостта му по достойнство.

- Родена съм през хиляда петстотин и шейсета.

Той рязко пое дъх и повдигна изненадано вежди.

- Но преспах повечето столетия. Не разбирам този модерен свят така, както би трябвало.

- Като приказката за Спящата красавица - каза той.

- Не я знам - каза тя и си спечели поредната учудено повдигната вежда. — Разкажи ми я. После може да ми разкажеш повече за тази епоха и как бих могла да се науча да живея в нея.

Томи кимна. Изглеждаше доволен, че може да се разсее - а може би и тя самата се нуждаеше от разсейване. Той пое дълбоко дъх и започна. Докато тя слушаше внимателно разказа му за вълшебства и феи, топлата му длан се плъзна по облегалката за ръка и се сгуши в нейната.

Елизабет усети топлите му пръсти, долепени до нейните. Отвъд възможностите му и неизвестната му съдба тя виждаше, че той е и едно самотно момче, останало без баща и майка.

Също като Павел, след като я осъдиха.

Пръстите ѝ стиснаха неговите, в гърдите ѝ се надигна непознато чувство.

Желание да закриля.

23:32

Докато Рун караше като луд към летището, Джордан се държеше здраво за дръжката на задната седалка на откраднатото сребристо ауди. Опитваше се да не обръща внимание на червените светофари, когато профучаваха през кръстовищата. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки, но това не означаваше, че изгаря от желание да се забият в някой уличен стълб.

Надяваше се собственикът да е застраховал колата си.

Излязоха иа магистралата и Рун почна да преминава от лента на лента, сякаш пътната маркировка беше само за сведение. Кристиан седеше отпред до него, без да обръща внимание на опасностите, и изучаваше новия си телефон, като използваше връзката му с интернет, за да следи графинята. Преди малко беше казал, че тя вече лети на юг от Стокхолм над Балтийско море.

Рун не искаше да ѝ дава по-голяма преднина. Профуча покрай един пикап, като мина на по-малко от сантиметър от него.

Ерин се вкопчи в ръката на Джордан.

- По-лесно е, ако затвориш очи - посъветва я той.

- Предпочитам да видя как смъртта ми идва.

- Днес вече умрях веднъж. Не го препоръчвам, независимо дали с отворени, или затворени очи.

- Помниш ли нещо от времето, когато беше...?

Гласът ѝ замря.

- Когато бях мъртъв ли? - Той сви рамене. - Помня как нещо ме блъсна в гърдите и паднах. После всичко потъна в мрак. Последното, което видях, бяха очите ти. Изглеждаше разтревожена, между другото.

- Бях. И още съм. — Тя хвана ръката му в двете си ръце. - А след това помниш ли нещо?

- Нищо. Никакви бели светлини, никакви небесни хорове. Смътно помня, че сънувах деня, когато ме удари мълнията. Линиите на татуировката ми горяха. - Той се почеса по рамото. - Още ме сърби.

- Спомен от последното ти умиране - каза тя, като се вглеждаше в лицето му, сякаш търсеше някакъв смисъл в този сън.

- Май и двата пъти не ме поискаха на оня свят. Както и да е, следващото, което помня, бе как отново се взирам в очите ти.

- Сега как се чувстваш?

- Сякаш съм се събудил сутринта на Коледа, пълен с енергия и готов за действие.

- За мен пък като коледна сутрин е да те виждам седнал до мен.

Той стисна ръката ѝ - и в същия миг Рун рязко наби спирачки и коланът на Джордан се вряза в гърдите му.

- Стигнахме — каза Рун.

Бяха отново на летището, до самолета.

Изскочиха от колата, за да продължат гонитбата.

Рун и Кристиан поведоха Ерин към самолета.

Джордан вървеше след тях и се чувстваше виновен, че я е излъгал — или поне че не ѝ е казал цялата истина.

Разтърка рамото си. Цялата му лява страна гореше и огънят отказваше да отслабне, следваше фракталните шарки на мълнията. Не знаеше какво е значението на този пожар — а само източника му.

„В мен има нещо“.

32.

19 декември, 23:50

Над Балтийско море

Щом се издигнаха и самолетът изравни, Рун разкопча колана си. Трябваше да се движи, да крачи напред-назад, за да се справи с чувството за безсилие. Едва бе успял да сдържи безпокойството си, докато Кристиан извършваше безкрайните проверки на системите, а Джордан претърсваше самолета със сензор за скрити взривни устройства. И двете предпазни мерки бяха разумни, но Рун не го свърташе на едно място заради забавянето и усещаше как с всяка минута Елизабета се отдалечава все повече и повече.

Представи си самодоволната физиономия на мъжа, който бе убил Надя. Сега Елизабета беше в ръцете му - човек, който можеше да я убие с един-единствен жест.

Защо я беше взел?

Защо тя бе тръгнала с него?

Разбираше отговора поне на втория въпрос. Погледна назад към празния ковчег в дъното на салона, в който бяха затворили Елизабета по време на полета насам.

„Не успях да я защитя“.

Но кой всъщност беше онзи човек?

Докато караха към летището, Григорий беше пратил съобщение на телефона на Рун. С рисунка на старовремска котва.

Текстът отдолу гласеше: Това е неговият символ. Пазете се.

Продължаваше да не го свърта на едно място. Отиде при кабината и надникна в тясното помещение, осветено от многобройните уреди.

- Влез - каза Кристиан и махна към празната седалка на втория пилот.

Рун остана на прага. Не обичаше да доближава уредите, тъй като се боеше, че ще бутне нещо и ще предизвика хаос.

- Следя самолета на графинята - каза Кристиан. - Продължава да се движи на юг по определения му въздушен коридор. Остава ни само да ги следваме и да се помъчим да съкратим разстоянието. Питам се обаче дали е нужно.

- Какво имаш предвид?

- Наистина ли вярваш, че човекът, когото преследваме, е Предателят на Христос? - попита Кристиан. - А не някакъв побъркан?

- Елизабета го позна от нейното време, което означава, че е безсмъртен. Но неговото сърце туптеше. Значи не може да е стригой. Трябва да е нещо друго.

- Като момчето.

Рун се замисли. Между двамата май имаше някаква връзка.

„Но каква?“

- Независимо дали наистина е Юда Искариот от евангелията, или не - каза Рун, - той е дарен с безсмъртие, като същевременно е запазил човешката си същност. За подобно чудо е нужна ръката Божия, или може би действие на Христос, както твърдеше самият той.

- Ако си прав, това чудо трябва да му е дадено с някаква цел.

- Да ни докара до Апокалипсиса?

- Може би. - Кристиан погледна Рун и докосна разпятието си. - Ако си прав, не се ли намесваме в Божията воля, като се опитваме да го спрем, като го следваме, като се мъчим да спасим момчето?

Ерин разкопча колана си и тръгна към тях, Джордан я последва. Двамата вече се бяха преоблекли в чисти сухи дрехи. Пред Ерин се носеше аромат на лавандула и Рун влезе навътре в кабината в опит да стои по-далеч от нея.

Тя се облегна на рамката на вратата.

- Наистина ли вярвате, че Божията воля е едно невинно дете да бъде подложено на мъчения?

- Не забравяй, че говорим за Юда - отвърна Рун. - А той винаги играе ролята на лошия, нали?

- Зависи как тълкуваш евангелията - каза Ерин. Гледаше го, но всъщност говореше на всички. - Според каноничните текстове на Библията Христос е знаел, че Юда ще го предаде, но не е направил нищо, за да му попречи. Христос се е нуждаел от някой, който да го предаде на римляните, за да може да умре на кръста за греховете на хората. А в един гностичен текст, известен като „Евангелие на Юда“, се казва, че Христос е помолил Юда да го предаде, като му е казал: „Но ти ще надминеш всички тях. Защото ти ще принесеш в жертва човека, който ме е обвил като дреха“. Така че в най-добрия случай може да се каже, че Юда е сложна личност.

Джордан се намръщи. Явно не приемаше оценката ѝ.

- Сложна ли? Видях го да убива Надя и децата на Распутин. Застреля ме в гърдите. Не мога да го приема като сила на доброто.

- Може би - рече Кристиан. - Но е възможно Бог понякога да се нуждае от действието на зла сила. Предателството на Юда е послужило за по-висша цел. Както каза Ерин, Христос е трябвало да умре, за да опрости греховете ни. Може би и сега се случва същото. Зло дело, служещо на по-висша цел.

Ерин скръсти ръце на гърдите си.

- Значи стоим настрана и оставяме злото да действа с надеждата, че крайният резултат ще бъде положителен. Иначе казано, целта оправдава средствата.

- Но каква е целта? - попита Джордан, насочвайки се с обичайната си практичност към същината на проблема. - Ние изобщо нямаме представа какво иска този тип от момчето.

- То си остава предречения Първи ангел - напомни му Рун. - Момчето трябва да изпълни съдбата си. Може би Юда възнамерява да я изврати по същия начин, по който се опита да унищожи триото, като убие Джордан.

Джордан потърка гърдите си, смутен от тази мисъл.

Ерин се намръщи.

- Но какво представлява Томи? Ясно е, че не може да умре. Означава ли това, че наистина е ангел?

Рун я погледна със съмнение.

- Чух сърцето му. Стори ми се напълно естествено и човешко, нищо необичайно. В най-добрия случай предполагам, че има ангелска кръв, някаква благословия, дадена му на Масада.

- Но защо точно на него? — попита Ерин. — Защо на Томи Болар?

Рун поклати глава.

- Горе на планината се опитах да го утеша, да го попитам какво знае за трагичното събитие, което уби толкова много хора, а пощади него. Той спомена, че намерил гълъб със счупено крило и се опитал да го спаси точно преди земята да се разцепи и да започне земетресението.

- Заради една-единствена проява на милост? - попита Ерин. - Нима това е достатъчно, за да заслужиш подобна благословия?

Кристиан погледна назад точно когато попаднаха във въздушна яма.

- Гълъбът често е символ на Светия дух. Може би вестителят е търсил някой, заслужаващ подобна благословия. Било е нещо като тест.

Рун кимна.

- Бил е обикновено момче, когато се е качил на планината, но може би с проявата си на милост на подходящото място и в подходящото време е бил дарен с ангелска кръв.

- Не ми пука какво има в кръвта му - каза Джордан. - Ако си прав, значи той по същество си остава просто момче.

- Той е повече от момче — рече Рун.

- Но е и момче - настоя Ерин. - И ние не бива да забравяме това.

Рун не можеше да ѝ възрази, но това не успокои основната му тревога, събудена от Кристиан. Така че попита високо:

- И ще рискуваме да попречим на Божията воля, като спасим Томи от ръцете на Искариот?

- И още как. - Джордан вирна брадичка, готов да се бие за момчето. - Бившият ми командир ни беше набил в главите една мисъл. „За триумфа на злото е достатъчно единствено добрите да не правят нищо“.

Ерин изглеждаше също толкова категорична.

- Джордан е прав. Става въпрос за свободната воля. Томи Болар е избрал да спаси гълъба и е бил благословен заради добрата си постъпка. Трябва да позволим на момчето да избере собственото си бъдеще, а не да бъде лишено от него от Искариот.

Рун не очакваше друго от двамата и реакцията им му вдъхна сила.

- Христос е увиснал доброволно на кръста - съгласи се той. — Ще дадем на момчето същата свобода да решава съдбата си.

23:58

Самолетът отново навлезе в зона на турбулентност и Кристиан ги прати да си седнат по местата. Друсането и подмятането сякаш отразяваше безпокойството на Ерин и засилваше тревогата ѝ още повече. Докато закопчаваше колана си, тя знаеше, че трябва да поспи, но знаеше също, че всякакви усилия да си почине ще са напразни.

Джордан изглеждаше спокоен, дори се прозина така, че челюстта му изпука. Опитът му на военен му помагаше. Сякаш беше в състояние да спи при всякакви обстоятелства.

Докато той се излягаше в седалката си, мъчейки се да нагласи едрото си тяло в по-удобно положение, Ерин се взираше през прозореца към спусналия се над морето мрак. Мислите ѝ се въртяха около загадката на Томи Болар и около историята на Юда Искариот. Накрая в нуждата си да се разсее бръкна в джоба на якето и извади пакета, който беше намерила в ледения лабиринт.

Седящият срещу нея Рун се размърда и каза:

- Това е на графинята. Тя го намери замръзнало в стената на лабиринта. Сигурно го е изпуснала в суматохата.

Ерин смръщи вежди и си спомни, че беше намерила бебешкото одеялце на сестра си в леден блок, поставен от руския монах, за да я разсее и да я нарани. Да го види там я беше поразило много дълбоко и лично.

„Но въпреки това го зарязах“.

Потърка с палец промазаната материя. Батори явно беше взела наградата си. Това ли беше правилният избор в лабиринта? Ерин бе предпочела да следва диктата на необходимостта, а не емоциите си. Батори пък беше счупила леда и бе намерила пряк път. Да не би Григорий да бе изпитвал сърцата им?

„Затова ли се провалих?“

Изпита съжаление. Трябваше да вземе одеялцето, за да го върне в Калифорния и да го погребе в гроба на сестра си, където му беше мястото.

Разгледа пакета в ръцете си, като се чудеше какво ли има вътре и дали то има същото емоционално значение за Батори, каквото имаше одеялцето за нея. Трябваше да разбере. Започна да развързва възела.

Обвивката приличаше на лен, обработен с восък, за да бъде непромокаем. А може би беше тънка кожа?

- Каквото и да има вътре, трябва да е било важно за Батори - промърмори тя.

- В такъв случай сигурно е нещо лично — каза Рун. - И трябва да уважим това.

Ерин спря. Спомни си колко се беше стреснала, че Распутин е осквернил гроба на сестра ѝ, за да вземе одеялцето.

„Дали и аз не постъпвам по същия начин сега?“

Джордан се размърда до нея - беше буден - и каза:

- Може пък това нещо да ни предложи някаква следа за интереса на онова копеле към графинята. И да спаси живота ѝ. Може би нашия също.

Ерин погледна Рун и повдигна вежда.

Свещеникът кимна, признавайки доводите.

Така че Ерин разви с решителни движения опаковката. Вътре намери книга, подвързана с кожа и покрита с петна от вековете. Прокара внимателно пръст по щампования герб на корицата.

Хералдически символ на дракон, увит около три хоризонтални зъба.

- Това е фамилният герб на Батори — каза Рун. - Зъбите символизират дракон, убит уж от воина Витус, основателя на рода Батори.

Любопитството на Ерин се разпали още повече и тя внимателно разтвори книгата и погледна потъмнялата от времето хартия. Страницата беше изписана с четлив женски почерк. Имаше също и великолепна скица на растение - листа, стъбла, дори подробно предадена коренова система.

Сърцето на Ерин се разтуптя по-бързо.

„Това трябва да е личният ѝ дневник!“

- Какво пише? — попита Джордан и се поизправи, за да надникне.

- На латински е. - Тя се загледа в първото изречение, като се мъчеше да свикне с почерка. - Описание на елша и на различните свойства на отделните части. Споменати са също лекарства на нейна основа и как точно да се приготвят.

- В своето време Елизабета беше всеотдайна майка и лечителка. - Рун говореше толкова тихо, че Ерин едва чу думите му

- А в нашето време е убийца - добави Джордан.

Рун се намръщи.

Ерин обърна страницата. Следваше майсторска рисунка на бял равнец. Графинята бе предала цвета, подобните на пера листа, главния корен с разклоненията в различни посоки.

- Явно е била и надарена художничка — отбеляза Ерин.

- Така е - съгласи се Рун, който изглеждаше още по-съкрушен - вероятно си спомняше добротата, която бе унищожил, превръщайки Елизабета в стригой.

Ерин прегледа текста, описващ най-честите медицински приложения на растението — за зарастване на рани и за спиране на кървенето. Една бележка в края привлече вниманието ѝ: „Белият равнец е известен и като дяволска коприва, тъй като помага при гадания и за прогонване на злото“.

Това беше напомняне, че Батори е живяла в изпълнени със суеверия времена. Въпреки това графинята се бе опитвала да разбира растенията, да ги подреди, смесвайки науката с вярванията на епохата. Ерин с неохота установи, че започва да изпитва уважение към нея. Графинята се беше опълчила срещу суеверията, за да търси начини да лекува.

Ерин сравни това с твърдото отричане на модерната медицина от страна на баща си. Той бе предпочел да се придържа към суеверията, вкопчвайки се във вярата си с мазолестите си ръце и твърдолинейна нагласа, която не допускаше никакви компромиси.

Тази доброволна слепота бе убила мъничката ѝ сестра.

Настани се по-удобно и зачете за приложението на растенията, напълно забравила за въздушните ями.

Към средата на дневника обаче илюстрациите внезапно се промениха.

Вместо венчелистчета и корени от страницата я гледаше подробно изображение на човешко сърце. Беше анатомически съвършено, подобно на скиците на Jleoнардо да Винчи. Ерин приближи книгата към очите си. Ситните букви под сърцето съобщаваха името и възрастта на жената.

„Седемнайсет“.

Продължи да чете, а по гърба ѝ полазиха тръпки. Графинята беше превърнала седемнайсетгодишното момиче в стригой, след което я беше убила и бе подложила трупа ѝ на дисекция, за да открие защо собственото ѝ сърце вече не бие. Забелязала бе, че сърцето на стригоя анатомично е идентично с човешкото, но че вече не е нужно да се свива. Беше записала наблюденията и размишленията си за експериментите със същия изящен почерк. Изказваше предположението, че стригоите имат друг метод за кръвообращение.

Наричаше го „волята на самата кръв“.

Втрещената Ерин прочете страницата отново. Блестящият ум на Батори не можеше да се отрече. Тези страници изпреварваха европейските теории за кръвообращението най-малко с двайсет години. В изолирания си замък, далеч от университети и дворове, тя бе използвала зловещите си експерименти, за да разбере новото си тяло по начини, за които малцина на континента биха и помислили.

Ерин прегледа следващите страници, на които методите на Батори ставаха все по-ужасяващи.

Графинята бе измъчвала и убивала невинни, за да задоволи неутолимото си любопитство, бе използвала таланта си на лечителка и учен за зловещи цели. Записите напомняха на Ерин за медицинските експерименти, провеждани от нацистите върху затворниците в лагерите: действията на графинята бяха също толкова безмилостни и пренебрежителни относно страданието.

Докосна пожълтялата страница. Като археолог не би трябвало да издава присъди. Често ѝ се налагаше да се сблъсква лице в лице със злото и да записва случилото се. Работата ѝ бе да извади фактите от историята, да ги постави в по-широк контекст и да изкара истината на светло, колкото и ужасна да е тя.

Затова продължи да чете, въпреки че ѝ призляваше.

Търсенето на графинята бавно се насочваше от материалното към духовното. Ерин стигна до запис с дата 7 ноември 1605 г. Той беше свързан с разговор между Елизабет и Рун за това как стригоите нямат души.

Батори искаше да знае дали това е вярно. Ерин прочете написаното.

„ Смятам, че ще ми каже истината, в която вярва, но не мисля, че е отишъл по-далеч от вярата, за да се опита да разбере простата механика на състоянието, което ни е наложено със сила“.

Батори бе експериментирала, търсейки доказателства за това твърдение. Бе претегляла момичетата преди и след смъртта им, за да види дали душата има тегло. Четири момичета се бяха простили с живота си, та Батори да стигне до заключението, че душата е безтегловна.

На друга страница имаше архитектурно точно описание на запечатан стъклен ковчег. Батори поръчала да го изработят така, че да е херметичен. Дори го напълнила с дим, за да се увери, че не изпуска никакви газове. След като останала доволна от резултата, затворила вътре едно момиче и го оставила да се задуши: целта била да улови душата на момичето в ковчега.

Ерин си представи как жертвата блъска с юмруци стъклените стени и моли за милост. Графинята обаче била безмилостна. Гледала как момичето умира и си водела бележки.

След това графинята оставила ковчега запечатан за едно денонощие и го изучавала на свещи и на слънчева светлина. Не открила и следа от душа в стъклената кутия.

Направила същото с момиче стригой, като го ранила смъртно, преди да го затвори. Ерин искаше да прескочи отвратителните експерименти, но погледът ѝ се спря върху един откъс в края на страницата. Въпреки ужаса ѝ текстът я заинтригува.

„След смъртта на звяра от тялото се издигна малка черна сянка, едва видима на светлината на свещите. Дълго през нощта гледах как сянката прехвърча в кутията и търси изход. Но на зазоряване върху нея падна слънчев лъч и тя се съсухри, изчезна и не се появи никога повече “.

Шокираната Елизабет прочете откъса няколко пъти. Дали Батори се беше заблудила и бе виждала несъществуващи неща? Ако не, какво означаваше това? Да не би някаква тъмна сила да съживяваше стригоите? Дали Рун знаеше нещо?

Прочете заключението на Батори.

„Предполагам, че човешката душа е невидима, може би твърде светла, за да я видя с очи, докато душите на зверове като мен са черни като потъмняло сребро. Къде е искала да отиде в опита си да избяга? Трябва да открия това

Ерин разгледа последната страница, на която Батори беше оставила майсторска илюстрация на експеримента си. Виждаше се момиче с издължени кучешки зъби, лежащо мъртво в кутия. Светлината от прозореца падаше върху единия край на стъкления ковчег, а в другия край се рееше черна сянка, сякаш се опитваше да се държи колкото се може по-далеч от светлината.

Рун също се взираше в изображението. Ясно си личеше, че е потресен. Но кое го смущаваше повече - сянката или убитото момиче? Той протегна ръка за книгата.

- Моля те, мога ли да я видя?

- Знаеш ли нещо за тези неща? За заниманията ѝ? За откритията ѝ?

Рун не можеше да я погледне в очите.

- Опитваше се да открие що за същество е... в какъв звяр съм я превърнал.

Ерин прелисти останалите страници, но всички те бяха празни. Явно Батори бе заловена и затворена малко след последния си експеримент.

И тъкмо преди да даде книгата на Рун, забеляза още една рисунка на последната страница. Изглеждаше така, сякаш е направена набързо.

Приличаше на нещо като чаша, но какво означаваше?

- Може ли да видя? - отново попита Рун.

Тя затвори книгата и му я подаде.

Той бавно прелисти страниците. Ерин го гледаше как стиска зъби все повече и повече.

„Дали се обвинява за действията на графинята?“

Как би могъл да не се обвинява?

Рун най-сетне затвори книгата. На лицето му бе изписана покруса и поражение.

- Навремето не беше зла. Беше пълна със слънчева светлина и доброта.

Ерин се запита доколко това е истина и дали любовта не е заслепила Рун и не му е попречила да види истинската природа на графинята. За да извършва подобни ужасни експерименти, зад слънчевата светлина е трябвало да има някаква сянка - скрита дълбоко, но сянка.

Джордан се намръщи.

- Не ми пука каква е била графинята в миналото. Сега тя е зло. И е най-добре никой от нас да не го забравя.

Погледна изпепеляващо Рун, а после им обърна гръб, готов да заспи.

Ерин знаеше, че е прав. Ако ѝ се удадеше възможност, Батори щеше да ги избие всичките - по всяка вероятност бавно, докато си води записки.