ВТОРА ЧАСТ

Понеже те проляха кръв на светни и пророци,

и Ти им даде кръв да пият: заслужават това.

Откровение 16:6

12.


19 декември, 10:11

Рим, Италия


Ерин се беше настанила до Джордан на задната седалка на червения фиат. Кристиан седеше отпред до шофьора, беше подал глава през отворения прозорец и говореше с швейцарския гвардеец с тъмносиня униформа и фуражка. Младият мъж носеше автомат и охраняваше портата „Св. Ана“, един от страничните входове на Ватикана.

Обикновено гвардейците не носеха открито оръжието си.

„Защо е тази засилена охрана?“

Гвардеецът кимна, отстъпи и им махна да продължат.

Кристиан прошепна нещо на шофьора и влязоха в Светия град, минавайки през зеленясалата желязна арка. Щом потеглиха, Кристиан отново вдигна телефона си - държеше го на ухото си, откакто самолетът им беше кацнал на летище „Чампино“ в Рим. Шофьорът ги чакаше в невзрачния фиат и само няколко минути по-късно стигнаха до портите на Ватикана.

Докато колата минаваше покрай Ватиканската банка и пощата и направи кръг зад грамадната базилика „Св. Петър“, Джордан държеше ръката на Ерин и гледаше през прозореца.

Ерин се взираше в старите сгради и си мислеше за тайните, скрити зад ярките им фасади. Като археолог тя разкриваше истината пласт по пласт, но откритието, че съществуват стригои и сангвинисти, я бе научило, че историята има и още по-дълбоки пластове.

Един въпрос обаче я тормозеше най-много.

Джордан го зададе вместо нея.

- Къде ни води Кристиан?

Тя също изгаряше от любопитство. Мислеше си, че ще продължат направо към папските апартаменти, за да се срещнат с кардинал Бернар, но вместо това колата продължи в територията зад базиликата.

Ерин се наведе напред и прекъсна телефонния разговор на Кристиан. Беше ѝ писнало да е любезна и бе раздразнена от всички потайности, свързани с идването им тук.

- Къде отиваме? - попита тя.

- Почти стигнахме.

- Къде? - не отстъпи тя.

Кристиан посочи с телефона си.

Ерин се наведе, за да разгледа приближаващата се сграда от бял италиански мрамор с червени керемиди. Релсите зад нея разкриваха предназначението ѝ.

Това бе Стационе Ватикано, единствената железопътна гара на ватиканските железници. Бе построена по времето на папа Пий XI в началото на 30-те години на двайсети век. Днес се използваше предимно за внос на стоки, макар че последните няколко папи от време на време предприемаха церемониални пътувания от нея със специален папски влак.

Ерин виждаше същия този влак спрял на релсите.

Три тъмнозелени вагона бяха закачени зад старомоден черен локомотив, от чийто комин излизаше пушек. При други обстоятелства гледката щеше силно да я развълнува, но точно сега я тревожеше едно-единствено нещо — съдбата на Рун. По време на пътуването им насам не бе получавала видения и се безпокоеше какво означава това за Рун.

Фиатът спря до перона. Кристиан отвори вратата си, даде знак на Джордан и Ерин да го последват и без да сваля телефона от ухото си, се качи на перона.

Беше сменил парадната униформа със свещеническа риза и черни джинси. Тези дрехи му отиваха повече.

Щом стигнаха влака, той свали телефона и с дяволита усмивка посочи средния вагон.

- Всички на борда!

Ерин погледна към купола на базиликата.

- Не разбирам. Нима вече си тръгваме? Ами Рун?

Стройният сангвинист сви рамене.

- Точно сега зная толкова, колкото и вие. Кардиналът нареди да ви доведа тук и да ви кача на влака. Потегляме веднага.

Джордан постави топлата си длан на кръста ѝ и попита:

- Да не си очаквала от Бернар нещо друго? Потърси в речника „необходима информация“ и ще откриеш ухилената му физиономия. Просто си обича тайните.

„А тайните убиват“.

Ерин докосна малкото кехлибарено топче в джоба си и си представи колебливата усмивка на Ейми под пустинното слънце.

- Засега нищо не ни пречи да направим това, което иска кардиналът - каза Джордан. - Винаги можем да се върнем, ако не ни хареса онова, което има да ни каже.

Тя кимна. Винаги можеше да се разчита на Джордан. че ще посочи най-практичния подход. Целуна го по наболата четина и още веднъж по меките устни.

Кристиан пристъпи към вратата и я отвори.

- За да избегне нежелателно внимание, Ватиканът излезе с обяснение, че влакът се мести за ремонт в едно депо извън Рим. Но колкото по-бързо потеглим, толкова ще съм по-щастлив.

Нямаха особен избор, така че Ерин се качи по металните стъпала, следвана от Джордан, и влезе в разкошния вагон-трапезария. Златистите кадифени завеси на прозорците бяха вдигнати и вагонът буквално блестеше на утринното слънце - от масленожълтия таван до прекрасните дъбови мебели. Миришеше на старо дърво и полиращ препарат с лимон.

Джордан подсвирна.

- Папата определено знае как да пътува. Единственото, което би подобрило картината, е кана димящо кафе на някоя маса.

- Напълно подкрепям - каза Ерин.

- Сядайте - каза Кристиан, като мина покрай тях и махна към подредената маса. - Ще се погрижа да изпълня желанията ви.

Докато той вървеше към предния вагон, Ерин си намери едно слънчево местенце и седна, наслаждавайки се на топлината след бързането през студения град. Погали с пръст бялата ленена покривка. Масата беше сложена за четирима, със сребърни прибори и фин порцелан, украсен с папския печат.

Джордан приглади парадната си униформа и седна до нея. Тя видя твърдия проблясък в очите му, докато се взираше през прозореца. Той непрекъснато беше нащрек за всяка опасност, макар да се опитваше да не го показва.

- Надявам се храната тук да е по-добра, отколкото в онова хипарско свърталище, където ни замъкна Кристиан в Сан Франциско - изсумтя Джордан. - Вегетарианска храна? Стига бе! Аз съм от онези, които си падат по месото и картофите. И конкретно в моя случай клоня повече към месната част на уравнението.

- Това е Италия. Нещо ми казва, че може и да изкараш късмет с храната.

- Определено ще изкарате! - обади се глас зад тях: идваше от вратата към първия вагон.

Стреснатият Джордан едва не скочи от мястото си, но дори той позна лекия немски акцент.

- Брат Леополд! - възкликна Ерин, зарадвана да види монаха и подноса с кафе в ръцете му.

Не беше виждала германския монах от деня, в който беше спасил живота ѝ. Изглеждаше по същия начин - очила с телени рамки, проста кафява дреха и момчешка усмивка.

- Закуската ще бъде сервирана всеки момент - продължи Леополд. - Но Кристиан спомена, че се нуждаете първо от доза кофеин след дългото пътуване.

- Ако под „доза“ се разбира цяла кана кафе, познал е. - Джордан се усмихна. - Радвам се да те видя, Леополд.

- И аз вас.

Монахът наля в порцелановите чаши горещо ароматно кафе. Влакът бавно потегли и започна да ускорява.

Кристиан дойде, седна срещу Ерин и се загледа многозначително в димящата чаша в ръцете ѝ.

Запозната с практиката, тя му я подаде. Той я приближи до носа си, затвори очи и вдиша дълбоко виещата се пара. На лицето му се изписа блаженство.

- Благодаря - каза и ѝ върна чашата.

Като млад сангвинист той не беше много откъснат от простите човешки удоволствия като кафето. Това ѝ харесваше.

- Някакви новини? - попита го Джордан. - Например къде отиваме?

- Казаха ми, че щом излезем от Рим, ще научим повече. Междувременно предлагам да се насладим на затишието.

- Като „затишие преди буря“ ли? - попита Ерин.

Кристиан се засмя.

- Най-вероятно.

Джордан като че ли остана задоволен от отговора. По пътя насам двамата с Кристиан се бяха харесали, което бе доста необичайно, като се имаше предвид отвращението и недоверието на Джордан към сангвинистите, след като Рун я беше ухапал.

Влакът се насочи към стоманена порта в стената около Светия град. Крилата бяха покрити с нитове и гвоздеи с големи глави, сякаш пазеха някакъв средновековен замък.

Чу се рязко изсвирване и металните плоскости тежко се плъзнаха в стената.

Портата бележеше границата между Ватикана и Рим.

След като мина под арката, влакът набра скорост и продължи през Рим. Движеше се през града като обикновен влак, но само с три вагона — кухнята отпред, трапезарията в средата и трети отзад. Отвън последният вагон приличаше на другите два, но завесите му бяха спуснати и бе отделен от останалите с яка метална врата.

Ерин погледна вратата и се опита да потисне страха, който стягаше стомаха ѝ.

„Какво има отзад?“

- А - възкликна брат Леополд в същия момент. — Както обещах: закуската.

От кухнята се появи нова фигура, позната като Леополд, но не така добре дошла.

Отец Амвросий, помощникът на кардинал Бернар, излезе от първия вагон с поднос с омлети, кифлички, масло и конфитюр. Кръглото му лице изглеждаше по-червено от обичайното, мокро от пот или може би от парата в кухнята. Не изглеждаше щастлив в ролята си на сервитьор.

- Добро утро, отец Амвросий - каза Ерин. - Много се радвам да ви видя отново.

Направи всичко по силите си думите ѝ да прозвучат искрено.

Амвросий дори не си направи труда да се преструва, а каза само:

- Доктор Грейнджър, сержант Стоун. - И им кимна едва-едва.

Остави храната и се върна във вагона-кухня.

Явно не проявяваше интерес към разговора.

Ерин се запита дали присъствието му означава, че кардинал Бернар също е във влака. Хвърли отново поглед към стоманената врата, водеща към третия вагон.

Джордан буквално се нахвърли върху омлета, сякаш можеше да не види храна дни наред — което, като се имаше предвид преживяното миналия път със сангвинистите, можеше да се окаже самата истина.

Ерин намаза конфитюр върху една кифличка.

През цялото време Кристиан ги гледаше завистливо.

Докато опразнят чиниите, влакът вече беше излязъл от Рим и като че ли се движеше на юг от града.

Ръката на Джордан отново намери нейната под масата. Тя погали дланта му с пръсти и хареса начина, по който той се усмихна. Макар че мисълта за сериозна връзка я плашеше, тя бе готова да рискува с него.

Помежду им обаче оставаше известна неловкост. Колкото и да се съпротивляваше, мислите ѝ често се връщаха към момента, когато Рун я беше ухапал. Никой смъртен мъж не я беше карал да изпита нещо подобно. Но актът не бе означавал нищо, той бе просто необходимост. Тя се запита дали пронизващото до кости блаженство не е трик, прилаган от стригоите върху жертвите им, за да ги направят слаби и безпомощни.

Пръстите ѝ неволно докоснаха белезите на шията ѝ.

Искаше да попита някого за това. Но кого? Определено не и Джордан. Помисли дали да не се обърне към Кристиан, да попита какво е изпитал той, когато е бил ухапан за първи път. В заведението в Сан Франциско той като че ли бе усетил желанието ѝ, но тя бе изпитала смущение при мисълта да обсъжда подобно еротично изживяване с мъж, особено свещеник.

Въпреки това колебанието ѝ не се дължеше единствено на смущението.

Тя знаеше, че част от нея не иска да научава истината.

Ами ако чувството за връзка, което бе изпитала, не бе просто механизъм да укротиш жертвата? Ами ако беше нещо друго?


10:47


Рун се събуди, изпълнен с ужас и паника. Размаха ръце настрани и нагоре в очакване да напипа каменни стени навсякъде около себе си.

Спомените се върнаха.

Беше свободен!

Заслушан в тракането на колелата по релсите, той си спомни битката в Светия град. Беше получил няколко незначителни рани, но най-лошото бе, че сблъсъкът бе изцедил последните му капки сила. Кардинал Бернар бе настоял да почива, докато чакат пристигането на Ерин и Джордан.

Чуваше туптенето на човешки сърца, подобно на тимпани, познати за ушите му като любима песен. Прокара длани по тялото си. Беше облечен в сухо расо, вонята на старо вино бе изчезнала. Надигна се. Усещаше всеки свой прешлен.

- Полека, синко - каза Бернар от мрака на вагона. - Още не си се възстановил напълно.

Рун се огледа и видя, че е в широкото легло в папския вагон-спалня. Освен леглото имаше и малко бюро и две тапицирани с коприна кресла, както и канапе.

Забеляза позната фигура, която стоеше зад Бернар до леглото. Жена с кожена броня и сребърен плетен колан. Черната ѝ коса беше прибрана назад, чертите на тъмното ѝ лице бяха строги.

- Надя? - изграчи той.

Кога беше пристигнала?

- Добре дошъл сред живите — каза тя с лукава усмивка. - Доколкото определението „жив“ се отнася за един сангвинист.

Рун докосна челото си.

- Колко време...?

И тогава видя последния човек във вагона.

Беше се излегнала на канапето, единият ѝ крак беше опънат и имаше шина. Спомни си, че куцаше, докато тичаше по калдъръмената улица към Светия град.

- Hello, az en szeretett — каза Елизабета на унгарски. Всяка сричка беше толкова позната, сякаш я бе чул едва вчера, а не преди стотици години.

„Здравей, любими мой“.

В думите ѝ нямаше топлина, а само презрение.

Тя премина на италиански, макар и отново на стар диалект.

- Надявам се, че не си намерил краткия си престой в затвора ми за прекалено тежък. Но пък, от друга страна, ти отне живота ми, унищожи душата ми, а после ми открадна четиристотин години. - Сребърните ѝ очи горяха от мрака към него. - Така че не бих казала, че си бил наказан достатъчно.

Всяка дума го пробождаше с истината си. Беше ѝ направил всичко това, на жената, която някога бе обичал - и която още обичаше, или по-скоро обичаше спомена за някогашната Елизабета. Посегна към кръста на гърдите си, напипа нов и се замоли за прошка за тези грехове.

- Христос утеши ли те през тези няколкостотин години? - попита тя. — Не изглеждаш no-щастлив, отколкото беше в замъка ми преди векове.

- Мой дълг е да Му служа, както винаги.

Едното ъгълче на устните ѝ се повдигна в полуусмивка.

- Даваш ми политическия отговор, отец Корза. А не си ли бяхме обещали навремето да си казваме истината? Не ми ли дължиш поне толкова?

Дължеше ѝ много повече.

Надя изгледа Елизабета с неприкрита ярост.

- Не забравяй, че тя те остави да страдаш и умреш в онзи ковчег. Не забравяй и всички жени, които е убила по улиците на Рим.

- Това е в природата ѝ - каза той.

„И аз я направих такава“.

Беше я покварил, беше я превърнал от лечителка в убийца. Всичките ѝ престъпления тежаха на неговата съвест - както минали, така и настоящи.

- Ние можем да контролираме природата си - възрази Надя и докосна изящния сребърен кръст на гърдите си. - Аз контролирам своята всеки ден. Ти също. Тя е напълно способна да прави същото, но е избрала да не го прави.

- Никога няма да се променя — заяви Елизабета. - Трябваше просто да ме убиеш в замъка ми.

- Така ми бе наредено - каза ѝ той. - Това, че те скрих, беше проява на милост.

- Не вярвам на милостта ти.

Тя се размърда и вдигна ръце да махне кичур коса от челото си, след което отново ги отпусна в скута си. Рун видя белезниците.

- Достатъчно. - Бернар даде знак на Надя.

Тя пристъпи до канапето и издърпа доста грубо Елизабета да стане. Държеше я здраво. Нямаше да я подцени, както бе направил той, когато я извади от виното.

Графинята само се усмихна, вдигна белезниците си към Рун и каза:

- Окована като животно. Ето какво ми донесе любовта ти.


10:55


Леополд започна от единия край на вагона-трапезария и продължи до другия. Правеше онова, което му бе наредено — спускаше завесите плътно, за да не може нито един слънчев лъч да проникне вътре.

Вагонът потъна в мрак, единственото осветление се осигуряваше от слабите електрически лампи на тавана. Той спря при вратата към последния вагон.

Двете човешки сърца забиха по-силно. Той надуши безпокойството, което се надигаше от тях като пара. Изпита съжаление към тях.

- Какво става? - попита Ерин. Тя не беше глупачка. Ако се съдеше по начина, по който погледна стоманената врата и закритите прозорци, ясно личеше, че е усетила, че във вагона ще се появи нещо опасно.

- В пълна безопасност сте - увери я Леополд.

- Как ли пък не - каза Джордан, пресегна се покрай Ерин към завесата и рязко я дръпна. Слънчевите лъчи нахлуха вътре и я окъпаха.

Леополд се взираше в Ерин насред кръга от светлина и се мъчеше да реши дали да се върне и да спусне отново завесата. Видя изражението на Джордан и реши да не го прави. Вместо това почука по дебелата стоманена врата, за да предупреди онези в съседния вагон, че всичко е готово.

Кристиан стана, сякаш се подготвяше за битка, и застана между Ерин и вратата, наполовина в сянката и наполовина в светлината.

Вратата се отвори и кардинал Бернар влезе пръв, облечен в алените си одежди. Погледът му се премести от Ерин към Джордан.

- Първо ми позволете да се извиня за цялата тази потайност, но след всичко случило се както тук, така и в Калифорния, реших, че е по-разумно да сме предпазливи.

Двамата не изглеждаха особено удовлетворени от обяснението и явно бяха изпълнени с подозрение, но любезно премълчаха.

Неловката сцена бе прекъсната, когато вратата на кухнята се отвори и се появи отец Амвросий - избърса ръце в една кърпа и влезе без покана. Явно беше чул гласа на Бернар и бе дошъл да предложи помощта си на кардинала - както и да чуе за какво ще говорят.

Бернар тръгна напред. Хвана ръката на Ерин с две ръце, после повтори същото с Джордан.

- И двамата изглеждате добре.

- Както и вие. — Ерин се опита да се усмихне, но Леополд ясно видя изписаната на лицето ѝ тревога. — Разбра ли се къде е Рун?

Във въпроса се долавяше надежда. Наистина я беше грижа за Рун.

Леополд се помъчи да потисне надигащото се в него чувство за вина. Харесваше двамата човеци, радваше се на тяхната жизненост и интелигентност, но за хиляден път си напомни, че предателството му служи на по-висша цел. Това обаче не правеше предателските му постъпки по-лесни.

- Ще обясня всичко, когато му дойде времето — обеща Бернар и погледна помощника си зад тях. - Това е всичко, отец Амвросий.

Помощникът въздъхна раздразнено и се оттегли в кухнята, но Леополд не се съмняваше, че лукавият свещеник ще лепне ухо на вратата и ще се опита да не пропусне нито дума. Не беше от онези, които биха се примирили да ги оставят на тъмно.

„Но пък същото се отнася и за мен“.

Спомни си обещанието си към Дамнатус, почувства отново докосването на ужасната пеперуда по рамото си, трепкането на крилете ѝ върху врата си.

„Не бива да го разочаровам“.

13.


19 декември, 11:04

Южно от Рим, Италия


След като отец Амвросий се махна, кардинал Бернар даде знак на някого в сенките зад отворената стоманена врата.

Ерин се напрегна и пръстите ѝ се стегнаха около ръката на Джордан. Изведнъж се почувства много щастлива, че бе дръпнал завесите, но все пак въпреки струящата слънчева светлина я побиваха ледени тръпки.

От мрака се появи облечен в черно свещеник. Беше мършав като скелет и придържаше с кльощава бледа ръка края на качулката си, за да се предпази от яркото слънце. Движеше се несигурно, но в движенията му имаше известна грация и нещо познато.

Накрая той отпусна ръка и разкри лицето си. Дълги черни кичури висяха над тъмните хлътнали очи. Кожата му бе опъната по широките му скули, а устните изглеждаха тънки, без капчица кръв.

Тя си спомни как е целувала тези устни, когато бяха по-пълни.

- Рун...

Шокът я накара да се изправи. Той изглеждаше така, сякаш се е състарил с години.

Джордан също се изправи и остана плътно до нея.

Рун им махна да седнат. Изкуцука напред с помощта на Бернар и тежко се отпусна на свободното място до Кристиан. Ерин забеляза, че гледа да се пази от ярката светлина. Въпреки че сангвинистите понасяха слънчевите лъчи, те ги правеха по-слаби, а си личеше, че Рун няма почти никакви сили.

Познатите очи я погледнаха от другата страна на масата. Тя прочете в тях изтощение, както и известно съжаление.

- От кардинал Бернар разбрах, че сме споделяли кръвна връзка помежду си - тихо каза Рун. - Извинявам се за страданията, които сигурно съм ти причинил.

- Всичко е наред, Рун - отвърна тя. - Добре съм. Но ти...

Бледите му устни се извиха в призрачен опит за усмивка.

- Чувствал съм се и по-жизнен, отколкото съм сега, но с Христовата помощ скоро ще си върна силите.

Джордан хвана ръката ѝ над масата, ясно давайки израз на претенциите си. Изгледа свирепо Рун, без да показва никакво съчувствие. После се обърна към Бернар, който стоеше до масата.

- Кардинале, щом сте знаели от седмици, че Рун е изчезнал, защо чакахте толкова дълго, преди да се свържете с нас? Можехте да се обадите преди да е стигнал до това жалко състояние.

Кардиналът сплете облечените си в ръкавици пръсти.

- Допреди няколко часа не знаех за мрачното деяние, извършено срещу доктор Грейнджър в тунелите под „Свети Петър“. Не бих могъл да знам за някаква връзка между него и Ерин. Но действията на Рун осигуриха надежда за света.

Рун сведе покрусено поглед към масата.

„Какви ги говори кардиналът?“

Бернар вдигна ръце, обхващайки с жест вагона.

- След като всички от предсказаното трио сте тук, можем да започнем търсенето на Първия ангел.

Джордан погледна събралите се около масата.

- Иначе казано, бандата отново се събира. Рицарят на Христа, Воинът на Човека и Жената на Познанието.

При споменаването на последния от триото той стисна пръстите на Ерин.

Тя освободи ръката си и им напомни:

- Не непременно.

Мислено чу изстрела, видя как Батори Дарабонт пада в тунела. „Аз убих последния представител на рода Батори“.

Рун я погледна и отрони:

- Тримата постигнахме много.

Джордан като че ли беше съгласен с това, защото каза:

- Адски си прав.

Може и да бяха прави, но „адската“ част я тревожеше.


11:15


Влакът намали скорост, смени линията и продължи на юг.

Джордан погледна през прозореца. Мъчеше се да познае къде отиват. Бернар още не им беше казал. Кардиналът отново беше изчезнал в задния вагон и ги бе оставил да сдъвчат собствените си мисли.

Хапката беше голяма.

Дрънчене на метал привлече вниманието на Джордан към тъмния вход. Бернар се появи отново, следван от две жени.

Първата беше висока, тъмнокоса и тъмноока сангвинистка и Джордан моментално я позна. Надя. Зяпна кожената ѝ броня и плетения сребърен колан на кръста ѝ. Коланът всъщност беше бич — оръжие, с което тя боравеше изключително умело. На кръста си носеше и дълъг меч.

Фразата „облечена да убива“ изплува неканена в ума му.

Вниманието на Надя не се откъсваше от втората жена.

Което не беше добър знак.

Непознатата беше по-ниска от Ерин, с къса къдрава черна коса. Беше по джинси, а десният ѝ ботуш беше скъсан и на крака ѝ се виждаше шина, очевидно заради скорошно нараняване. Върху дрехите си беше наметнала старомодно тежко наметало, което сякаш я притискаше надолу. Малките ѝ ръце бяха прибрани скромно пред нея и на Джордан му трябваше малко време, за да види белезниците.

Облечената в ръкавица ръка на Надя държеше здрава верига, прикрепена към белезниците.

Нямаха никакво намерение да рискуват с тази жена.

„Защо тази жена е толкова опасна?“

Когато пленницата изкуцука по-близо, Джордан видя лицето ѝ и стисна зъби, за да не ахне от изненада.

Сребристите очи го погледнаха. Джордан се вгледа в съвършените устни, високите скули, вълнистия водопад на буклите ѝ. Ако си боядисаше косата огненочервена, жената щеше да е пълна двойничка на Батори Дарабонт, която Ерин беше убила в тунела под Рим.

Ерин се беше вцепенила - тя също бе забелязала крещящата родствена прилика.

- Намерили сте друга представителка на рода Батори - каза тя.

- Да - потвърди кардиналът.

Джордан изстена наум. „Сякаш предишната не създаде достатъчно неприятности“.

- И освен това стригой - добави Ерин.

Джордан трепна от изненада. Едва сега разбра нуждата от засилената охрана и спуснатите завеси. Трябваше да се сети по-рано.

Жената изгледа Ерин със студен надменен поглед, след което се обърна към кардинала. Заговори му на латински, но акцентът ѝ бе много подобен на този на Рун, когато се ядосаше.

Джордан погледна пленницата с нови очи, като се мъчеше да прецени нивото на заплахата и обстановката, ако това чудовище се освободи от пазачите си.

След като жената приключи, Бернар каза:

- По-добре говорете на английски. Така нещата ще тръгнат много по-гладко.

Тя сви рамене, обърна се към Рун и заговори на английски.

- Вече изглеждаш доста освежен, любов моя.

„Любов моя? Какво означава това?“

Като свещеник Рун не би трябвало да има любовница.

Тя сбърчи нос към Ерин и Джордан, сякаш двамата бяха изпълзели от някаква клоака.

- И май долнопробната компания ти приляга.

Рун с нищо не показа, че я е чул.

Кардинал Бернар пристъпи напред и ги представи официално.

- Това е графиня Елизабет Батори Екшед, вдовица на граф Ференц Надажди Батори от Надажд и Фогарашфьолд.

Ерин ахна. Джордан веднага се обърна към нея, но тя просто зяпаше жената.

След това кардиналът представи двамата на графинята. За щастие техните титли бяха много по-къси.

- Позволете да ви представя доктор Ерин Грейнджър и сержант Джордан Стоун.

Ерин отново си възвърна дар слово.

- Да не би да твърдите, че това е онази Елизабет Батори? От края на шестнайсети век?

Жената кимна, сякаш потвърждаваше нещо очевидно.

На лицето на Ерин се изписа смес от облекчение и разочарование. И двамата знаеха колко убедена е Църквата, че Жената на Познанието ще се появи от рода Батори.

- Не разбирам - каза Джордан. - Тази жена сангвинистка ли е?

- Няма да бъда част от този безрадостен орден - отвърна графинята. — Вярата ми е в страстта, а не в покаянието.

Рун се размърда. Джордан си спомни историята на свещеника от времето, когато е бил новак в братството на сангвинистите. В момент на забранена страст той убил Елизабет Батори и единственият начин да я спаси бил да я превърне, да я направи стригой. Но къде се беше намирала тази жена през последните четиристотин години? Църквата бе убедена, че родът Батори е умрял с Дарабонт.

Джордан се досещаше какъв е отговорът. „Рун явно я е скрил“.

Свещеникът май си беше мълчал не само за ухапването на Ерин.

Бернар заговори отново:

- Смятам, че събралите се тук са най-добрите ни оръжия в предстоящата Война на Небето, предсказана от Кървавото евангелие. Тук се намира единствената надежда на света.

Графиня Батори се разсмя, развеселено и горчиво едновременно.

- Ах, кардинале, с вашата любов към драмата е трябвало да станете актьор на по-голяма сцена от амвона.

- Въпреки това вярвам, че това е истината - отвърна той. - Нима предпочитате да настъпи краят на света, графиньо Батори?

- Нима краят на моя свят не е настъпил преди много време?- Тя погледна към Рун.

Надя изтегли меча си от ножницата.

- Можем да му сложим постоянен край. След извършените от теб убийства би трябвало да те екзекутираме на място.

Графинята отново се изсмя — мелодичен смях, от който Джордан настръхна.

- Ако кардиналът наистина искаше смъртта ми, сега щях да съм купчина пепел на площада пред „Свети Петър". Въпреки всичките ви заплашителни приказки вие имате нужда от мен.

- Достатъчно. - Бернар вдигна облечените си в червени ръкавици ръце. - Графинята има да изпълнява задължение. Ще служи като Жената на Познанието, или лично ще я изхвърля на слънце.


11:22


Ерин събра сили, за да преглътне наранената си гордост.

„Кардиналът ясно показа, че е неуверен“.

Наистина ли Бернар беше толкова сигурен в Батори и несигурен в нея?

Имаше адвокат до себе си. Джордан я прегърна през раменете.

- Майната му на това. Ерин доказа, че тя е Жената на Познанието.

- Нима? - Графиня Батори прокара розов език по горната си устна, разкривайки остри бели кучешки зъби. - В такъв случай май не съм ви необходима.

Ерин запази безизразна физиономия. През вековете жените от фамилията Батори бяха обучавани да служат като Жената на Познанието. Тя нямаше подобно потекло. Макар да бе част от триото, намерило Кървавото евангелие, Батори Дарабонт беше онази, която бе успяла да отвори древния том на олтара на „Свети Петър“.

„А не аз“.

Бернар посочи графинята.

- Какво може да обясни присъствието ѝ тук, ако не изпълняването на пророчеството? Жена, смятана за мъртва, но възкресена от Рун, неоспоримия Рицар на Христа.

- Какво ще кажете за невярна преценка? — обади се Кристиан, който също премина на нейна страна. — И чисто съвпадение? Не всяка случайност е пророчество.

Джордан кимна.

- Грехът доведе Елизабета до този момент, а не пророчество - с дрезгав глас рече Рун.

- Или може би липсата на опит с греха - възрази графинята с презрителна усмивка. - Можем да изгубим много часове в дискутиране защо съм тук. И нищо няма да промени факта, че съм тук. Какво искате от мен и какво ще ми платите за съдействието ми?

- Нима спасяването на земния свят не е достагъчна отплата? - попита Надя.

- Какво дължа на този ваш земен свят? - Батори изправи рамене. — Бях откъсната от него против волята ми, изтръгната от зъбите на един от вас. Оттогава прекарах затворена много повече време, отколкото на свобода. От този момент няма да сторя нищо, което не ми е от полза.

- Нямаме нужда от нея - каза Джордан. - Имаме Ерин.

Надя и Кристиан кимнаха и Ерин се изпълни с благодарност за вярата им.

- Не — твърдо рече Бернар, с което категорично сложи край на дискусията. - Тази жена ни трябва.

Ерин стисна зъби. Отново беше отхвърлена.

Графинята впери поглед в Бернар.

- Тогава ми обяснете тази моя роля, кардинале. И да видим дали можете да купите помощта ми.

Докато Бернар обясняваше за пророчеството и предстоящата Война на Небето, Ерин се пресегна и хвана топлата ръка на Джордан. Той наклони глава към нея и тя за момент потъна в ясните му сини очи, очите на Воина на Човека. Той стисна ръката ѝ, давайки ѝ мълчаливо съгласие. Каквото и да станеше, двамата щяха да са заедно.

Кардиналът приключи с обясненията си.

- Така значи - рече Батори. - И какво заплащане мога да очаквам, ако ви помогна да намерите този Първи ангел? - Службата на Господ се възнаграждава по много начини, графиньо Батори - каза Бернар.

- Моите награди за службата ми на Църквата досега бяха оскъдни. - Графинята поклати глава. - Славата на службата не ме задоволява.

Тук Ерин беше съгласна с Батори. Графинята определено беше онеправдана - превърната в стригой, затворена първо в собствения си замък, а после в ковчег с вино за стотици години.

Всички, които бе познавала, бяха отдавна мъртви. Всичко, за което я е било грижа, вече го нямаше.

„Освен Рун“.

- Моите желания са съвсем прости. - Графинята вдигна властно пръст. - Първо, сангвинистите трябва да ме защитават през останалата част на неестествения ми живот. От другите стригои и от хората, които ми се месят.

Вдигна още един пръст.

- Второ, трябва да ми бъде позволено да ловувам.

Вдигна трети пръст.

- Трето, искам си замъка.

- Елизабета - прошепна Рун. - Вредиш на душата си, като...

- Аз нямам душа! — високо заяви тя. — Не помниш ли деня, в който я унищожи?

Рун тихо въздъхна.

Ерин мразеше да го вижда така победен. И мразеше Батори, че му причинява това.

- Можем да стигнем до споразумение - каза кардиналът. - Ако изберете да живеете в анклава на сангвинистите, ще бъдете защитена от всички, които искат да ви навредят.

- Няма да позволя да бъда заключена в някакъв сангвинистки метох - гневно звънна гласът на графинята. - Нито заради Христос, нито заради никого.

- Можем да ви осигурим апартамент в самия Ватикан - предложи Бернар. - И сангвинисти, които да ви защитават, когато сте извън Светия град.

- И да прекарам цяла вечност в компанията на свещеници? - презрително рече графинята. - Наистина ли си въобразявате, че бих приела подобна ужасна съдба?

Устните на Кристиан потрепнаха в едва забележима усмивка, но Надя изглеждаше готова да избухне.

- Църквата има и други имоти - невъзмутимо каза кардинал Бернар. - Макар и не така добре охранявани.

- Ами ловуването?

Всички се смълчаха. Влакът тракаше по релсите и продължаваше все така на юг.

Бернар поклати глава.

- Няма да отнемате човешки живот. Направите ли го, ще бъдем принудени да ви убием като животно.

- Тогава как ще оцелея?

- Имаме достъп до човешка кръв - каза Бернар. - Можем да ви осигуряваме достатъчно, за да задоволявате нуждите си.

Графинята погледна закопчаните си ръце.

- Значи ще бъда галена затворничка, каквато беше участта ми преди векове?

Ерин се запита колко ли време е прекарала заключена в собствения си замък, преди Рун да я затвори в саркофаг и да я докара в Рим. Определено достатъчно дълго, за да знае какво означава да изгубиш свободата си.

Кардиналът се облегна назад.

- Стига да не убивате, можете да обикаляте света и да живеете така, както ви се хареса.

- Свързана с Църквата за закрила. — Тя разтърси веригите си. — Винаги зависима от вас за всяка капка кръв, която да поддържа скромното ми съществуване.

- Имаш ли по-добро предложение? - пренебрежително попита Надя. - Кардинал Бернар ти предлага лек живот, докато ти заслужаваш единствено смърт.

- Докато същото не може да се каже за никой сангвинист в това помещение, така ли? — Сребристият ѝ поглед се спря върху Надя. - Или никой от вас не е вкусвал греха?

- Ние обърнахме гръб на греховете си - каза Надя. - Същото трябва да направиш и ти.

- Трябва ли?

- Ако не се съгласите - каза кардиналът с нетърпящ възражения тон, - ще ви изхвърлим от влака на слънце и ще приемем, че такава е Божията воля.

Погледът на графинята се прикова върху лицето на Бернар за цяла минута.

Никой не се обаждаше и не помръдваше.

- Добре тогава - рече графинята. - Приемам щедрите ви условия.

- Щом тя може да поставя условия, значи и аз ще поставя - обади се Джордан.

Всички го зяпнаха изумени.

Джордан придърпа Ерин към себе си.

- Двамата сме заедно в това.

Бернар изглеждаше готов да възрази.

Кристиан се обърна към кардинала.

- Дори да не е Жената на Познанието, Ерин има големи познания. Може да ни потрябва. Аз определено не съм част от никакво пророчество, но това не означава, че не мога да служа.

Ерин си даде сметка, че той е прав. Нямаше значение дали е, или не е предречената Жена на Познанието. Важното бе, че ако може да помогне, ще го направи. Това търсене не бе свързано с гордост, а със спасяването на света.

Тя изгледа Бернар и заяви:

- Искам да участвам.

Пръстите на Джордан леко се стегнаха на рамото ѝ и той погледна към кардинала.

- Чухте я. Не подлежи на преговори. В противен случай се махам. И нямам непоносимост към слънчева светлина.

Надя кимна към Ерин.

- Подкрепям ги. Доктор Грейнджьр се доказа като вярна в битка и смърт. Докато за тази - тя дръпна сребърната верига на графинята - може да се каже точно обратното.

Рун вдигна глава и се обърна към Бернар.

- Кой си ти, че да претендираш, че знаеш Божията воля?

Ерин примигна, изненадана от подкрепата на свещеника, който бе възкресил Елизабет Батори, за да я замести с нея.

Кардиналът вдигна помирително ръце.

- Добре. Съгласен съм. Глупаво би било да се отказвам от познанията и острия ум на доктор Грейнджър. Сигурен съм, че тя може да помага на графиня Батори в ролята ѝ на Жена на Познанието.

Ерин не можеше да реши дали да изпитва облекчение, или ужас.

Затова се облегна на Джордан и избра и двете.

14.


19 декември, 11:55

Южно от Рим, Италия


Влакът се поклащаше и продължаваше пътуването си към неизвестната си цел на юг.

Дървета и хълмове прелитаха покрай прозореца. Джордан беше опрял брадичка върху темето на Ерин. Тя миришеше на лавандула и кафе. Рамото и едната ѝ страна се притискаха в него. Прииска му се креслата да не са завинтени за пода, за да я придърпа още по-близо до себе си.

Би било страхотно да е сам с нея, без свещеници и пророчества. Но това нямаше изгледи да се случи в близко бъдеще.

В идеалния случай би предпочел Ерин да остане колкото се може по-далеч от тази каша, от свещениците сангвинисти и графинята стригой. Но и за това нямаше изгледи. Беше се застъпил за нея, защото знаеше колко много иска тя да участва. А и ако Ватиканът я бе изпратил у дома, Джордан нямаше да е в състояние да я пази.

„Но мога ли да я защитя тук?“

След смъртта на Керън времето бе спряло за него и не тръгна, докато не срещна Ерин. Винаги щеше да знае, че Керън е умряла сама на стотици километри от него. И никога нямаше да позволи това да се случи отново с някого, когото обича.

Някого, когото обича...

Никога не бе изричал думата на глас, но тя винаги беше в него.

Целуна темето на Ерин, твърдо решен да бъде до нея, каквото и да се случи.

Ерин се сгуши още повече в него, но погледът ѝ продължаваше да изучава Рун. Свещеникът седеше с наведена в молитва глава, долепил тънките си длани пред себе си.

На Джордан не му харесваше как се държи Ерин около Рун, откакто той я бе ухапал. Очите ѝ рядко се откъсваха от него, когато бе наблизо. Пръстите ѝ често докосваха двата белега на шията - не с ужас, а с нещо като копнеж. Нещо се бе случило в онзи тунел - нещо, за което тя още не беше казала нищо. Джордан не знаеше какво е то, но усещаше, че тя крие повече тайни от него, отколкото онези проклети видения.

Но не можеше да направи нищо, за да я измъкне от състоянието ѝ. Каквото и да преживяваше тя, то бе несъмнено дълбоко лично и той щеше да ѝ даде тази свобода. Засега най-добрият план бе просто да изпълнят мисията - след което да отведе Ерин колкото се може по-далеч от Рун.

За целта...

Джордан се размърда, без да престава да прегръща Ерин.

- Някой да има представа къде можем да намерим Първия ангел? Или поне откъде да започнем да търсим?

Ерин се поизправи.

- Зависи кой е Първият ангел.

Седящата на съседната маса графиня вдигна ръце и белезниците ѝ издрънчаха.

- Библията не ни ли учи, че Първият ангел е утринната звезда, първата светлина на деня, синът на зората?

- Говорите за Луцифер - каза Ерин. - Той е наричан с тези имена и наистина е бил първият паднал ангел. Но Библията споменава и много други преди него. Първият ангел, споменат в Битие, се явил на робинята Агар и ѝ казал да се върне при господарката си и да роди детето на господаря си.

- Така е. - Графинята имаше най-студената усмивка, която Джордан бе виждал. - Но нима има надежда да намерим ангел без име?

- Добър довод - рече Ерин.

Батори леко кимна в знак, че приема комплимента.

Джордан забеляза, че Рун и Бернар следят разговора между двете жени. Кристиан също погледна Джордан, сякаш му казваше: „Виждаш ли, казах ти, че могат да работят добре заедно“.

Батори затвори сребристите си очи, сякаш потънала в мисли. Дългите ѝ черни мигли рязко се открояваха на пепелявото ѝ лице.

Ерин гледаше през прозореца; влакът прекосяваше с тракане поля, осеяни с огромни купи сено.

Графинята отново отвори очи.

- Може би най-добре е да съсредоточим търсенето си върху ангели, които имат имена. Първият, споменат no име в библията, е Гавриил, главният вестител на Бог. Възможно ли е той да е Първият ангел, когото търсим?

Свещениците около масата изглеждаха неуверени. Ерин остана странно мълчалива и продължи да гледа през прозореца.

- Гавриил вестителят? - Надя повдигна вежда. Все още стоеше зад Батори и държеше веригата ѝ. - Мисля, че в една война архангел Михаил би бил по-добрият съюзник.

Джордан огледа вагона, внезапно осъзнал странността на дискусията. Дори да се спряха върху някой библейски ангел, как щяха да го открият и да го заведат при книгата?

- Ангелите не живеят ли в някакво друго измерение или нещо подобно? - попита той. — Някъде, където хората не могат да отидат? Как бихме могли да стигнем до ангел?

- Ангелите живеят на Небето. - Рун отново бе насочил вниманието си към ръцете си. - Но в същото време могат да пътуват свободно до Земята.

- Да имате случайно нещо като ангелски телефон? - попита Джордан. Шегуваше се само наполовина. След всичко преживяно, откакто научи за стригоите и сангвинистите, нямаше представа какви други тайни може да крие Църквата.

- Нарича се молитва - обясни кардинал Бернар и се намръщи на собственото си лекомислие. — И аз прекарах много часове на колене, като се молех Първият ангел да се разкрие. Но не мисля, че той ще го направи. Не и на мен. Той ще се разкрие единствено на тримата от пророчеството.

- Ако сте прав, скъпи ми кардинале, то трябва да започнем незабавно да се молим на Луцифер - рече Батори. - Защото несъмнено само паднал ангел би се разкрил на такива сбирщина като това ваше трио.

Ерин най-сетне заговори, като продължаваше да гледа през прозореца с онзи отнесен вид, който имаше винаги, когато бе потънала в мисли.

- Не мисля, че търсим Гавриил, Михаил или Луцифер. По-скоро търсим Първия ангел от Откровение.

Графинята се разсмя и едва не запляска с ръце.

- Ангелът, който свири с тръбата и слага край на света. Ах, каква примамлива теория!

Ерин цитира по памет:

- „Първият Ангел затръби, и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята; и третата част от дърветата изгоря, и всичката зелена трева изгоря“2.

Армагедон.

Това беше залогът.

Джордан се опита да си представи град и огън, смесени с кръв, и въздъхна.

- И къде ще го намерим?

Ерин извърна лице от прозореца и ги погледна.

- Мисля, че отговорът се намира в един малко по-ранен откъс от Откровение, преди да затръбят тръбите. Там има един откъс, който гласи: „Тогава дойде друг Ангел със златна кадилница и застана пред жертвеника“. Малко по-нататък продължава така: „Димът от тамяна с молитвите на светиите се издигна от ръката на Ангела пред Бога. Ангелът взе кадилницата, напълни я с огън от жертвеника и я хвърли на земята; тогава се появиха гласове, гръмотевици, светкавици и трус“3.

Джордан се ухили.

- Е, поне тази част е лесна за тълкуване.

И наистина смяташе така.

Наслади се на изненаданите изражения на свещениците сангвинисти.

- Не е нужно да си специалист по Библията, за да го разбереш - продължи Джордан. - Дим от ръката на ангела? Тамян? Гръмотевици? Трусове?

Другите го погледнаха смутено. Графинята изглеждаше просто развеселена. Той трябваше да е мускул, не мозък.

Ерин го докосна по ръката и го остави да разкрие онова, за което тя вече се беше досетила.

Той хвана пръстите ѝ и ги стисна леко.

- Това описва абсолютно точно станалото в Масада. Помните ли момчето, което оцеля? Каза, че май надушило тамян и канела. Дори намерихме следи от канела в пробите от газа. Освен това момчето спомена, че димът докоснал ръката му преди всички да умрат от газа и земетресението.

- „Димът от тамяна с молитвите на светиите се издигна от ръката на Ангела пред Бога“ - благоговейно повтори Рун.

- Всички на планината умряха. — Джордан вече говореше по-бързо. — Единствено нещо нечовешко като ангел би могло да оцелее при отровната атака.

Ерин го дари с усмивка, която го стопли.

- Събитията отговарят на библейския текст. И по-важното е, че той сочи към някого, когото бихме могли да открием.

- Момчето - не особено убедено каза Рун. - Разговарях с него на върха на онази планина. Стори ми се най-обикновено хлапе. Шокирано, зашеметено от мъка след смъртта на майка си и баща си. И е роден от плът. Как би могъл да е ангел?

- Не забравяй, че Христос също е бил роден в плът - възрази кардинал Бернар. - Момчето ми се струва отлична отправна точка.

Джордан кимна.

- Къде е то? Някой знае ли? Доколкото си спомням, го евакуираха от планината с хеликоптер на израелската армия. Щяха да го откарат в една от болниците им. Не би трябвало да е трудно да го намерим.

- Ще е по-трудно, отколкото си мислиш - рече Бернар, на чието лице внезапно се беше изписала тревога.

А това никога не беше добър знак.


12:05


- Защо да е по-трудно? - попита Ерин, макар да имаше чувството, че отговорът няма да ѝ хареса.

Бернар въздъхна със съжаление.

- Защото то вече не е под опеката на израелците.

- Тогава къде е? - попита тя.

Вместо да отговори, кардиналът се обърна към брат Леополд. Германският монах беше останал мълчалив в дъното на вагона.

- Леополд, ти си най-добър с компютрите. Лаптопът ми е в багажа ми. Отец Амвросий знае паролите. Искам да отвориш файловете ми във Ватикана. Можеш ли да ми помогнеш?

Леополд кимна.

- Със сигурност мога да опитам.

Монахът побърза да излезе от вагона-трапезария през вратата към кухнята.

Бернар се обърна към останалите.

- Държахме момчето под око и поддържахме контакт с израелците, които го изследваха в една военна болница. Името му е Томас Болар. Медицинският екип се опитваше да открие как е оцелял в отровния газ. И после...

Леополд дойде с прост черен лаптоп в ръка. Сложи го на масата и го включи. Нагласи очилата си и затрака по клавишите със скорост, на която бе способен единствено сангвинист. Пръстите му се превърнаха в размазано петно над клавиатурата - влизаше в интернет, вкарваше пароли, свързваше се с някакъв ватикански сървър.

Бернар гледаше над рамото му и от време на време го насочваше.

На Ерин ѝ беше странно да гледа как двамата древни мъже в свещенически дрехи си играят с модерните технологии. Струваше ѝ се, че сангвинистите би трябвало да се спотайват в църкви и гробища, а не да сърфират в интернет. Леополд обаче явно знаеше какво прави и след няколко минути отвори прозорец със зърнест черно-бял видеозапис.

Ерин се присламчи по-близо, както и всички останали.

Само графинята не се присъедини. От неспокойното ѝ изражение личеше, че технологиите я изнервят. Тя не беше живяла през дългите години като останалите, за да приеме промените постепенно. Ерин се запита какво ли е да вземеш някого от шестнайсети век и да го запратиш в двайсет и първи. Трябваше да ѝ отдаде дължимото. Доколкото можеше да прецени, графинята възприемаше всичко в крачка и показваше изненадваща издръжливост и гъвкавост. Трябваше да го има предвид при по-нататъшните им взаимоотношения.

Засега обаче насочи вниманието си към лаптопа.

- Това е запис от видеокамера в израелския медицински център - каза Бернар. — Изгледайте го, после ще обясня допълнително.

На екрана се виждаше момче в болнично легло. Беше с болнична пижама, завързана отзад. Момчето избърса сълзите си, после стана и помъкна стойката със системите към прозореца. Опря глава в стъклото и се загледа в нощта.

На Ерин ѝ домъчня за Томас - и двамата му родители бяха умрели в ръцете му, а сега беше затворен сам във военна болница. Радваше се, че Рун бе отделил няколко минути да поговори с детето и да го утеши, преди адът да се отприщи.

Внезапно до момчето при прозореца се появи друга фигура, дребна. Лицето на новодошлия беше извърнато от камерата. Беше се появил от нищото, сякаш някой бе рязал и монтирал записа.

Непознатият носеше тъмно палто и спортни панталони. Томас се дръпна уплашено. Изневиделица проблесна нож, толкова бързо, че движението почти не можеше да се проследи. Момчето се хвана за гърлото, между пръстите му бликна кръв и оплиска пижамата.

Раменете на Ерин потръпнаха, но тя не извърна поглед от екрана. Джордан я придърпа към себе си, за да я подкрепи. Той несъмнено бе виждал достатъчно кръвопролития и убийства на деца в Афганистан и знаеше колко е трудно да се гледа подобна жестокост.

На екрана Томас залитна назад и дръпна жиците, които бяха закачени за гърдите му. По приборите до леглото му замигаха светлини. Беше вдигнал тревога. Хлапето се опитваше да повика помощ.

Умно.

Двама израелски войници влязоха тичешком с вдигнати оръжия.

Непознатият запрати стол през прозореца, грабна Томас и го изхвърли навън преди войниците да успеят да стрелят.

Ако се съдеше по скоростта му, нападателят несъмнено бе стригой.

Непознатият се обърна към войниците и най-сетне лицето му се видя. Приличаше също на момче, на не повече от четиринайсет. Отправи бърз поклон на войниците, след което също скочи от прозореца.

- Каква е височината? — попита Джордан, докато гледаше как войниците се втурват към прозореца и започват беззвучно да стрелят надолу.

- Четири етажа — отвърна кардиналът.

- Значи Томас трябва да е мъртъв - рече Джордан. - Не може да е Първият ангел.

Ерин не беше толкова сигурна. Погледна Бернар, който шепнеше нещо на Леополд. Ако Томас бе мъртъв, защо изобщо си губеха времето с този запис?

- Момчето е оцеляло при скока — обясни кардиналът и посочи екрана.

Появи се друг запис, този път от паркинг.

Хванат от този ъгъл, Томас падаше, окървавената пижама пляскаше около тялото му като криле, преди той да се стовари с главата надолу на черния асфалт. Около него проблясваха и летяха парчета счупено стъкло.

Пред очите им момчето се размърда, очевидно живо.

След секунда непознатият се приземи на крака до него.

Сграбчи Томас за ръката, двамата спринтираха в пустинята и бързо изчезнаха от поглед.

- Смятаме, че похитителят е стригой, вероятно на служба при Белиал — каза кардиналът. - Но знаем със сигурност, че момчето, оцеляло в Масада, не е стригой. Било е на слънчева светлина. Медицинските уреди на израелците са отчели сърдечен ритъм.

- Аз също го чух - добави Рун. - Държах ръката му. Беше топла. Той беше жив.

- Но никое човешко същество не може да оцелее след подобно падане - промълви изуменият Леополд, който продължаваше да трака бързо с клавишите, сякаш се опитваше да намери отговори.

Ерин видя как той отваря текстов прозорец, изпраща съобщение и затваря прозореца. Всичко стана толкова бързо, за по-малко от две секунди, че тя не успя да различи думата.

- Но Томас е оцелял - каза Джордан. - Както е оцелял и в Масада.

- Сякаш е под някаква божествена закрила. - Ерин докосна Леополд по рамото. — Покажи ни отново първия запис. Искам да видя лицето на нападателя.

Монахът се подчини.

Когато непознатият се обърна към камерата, Леополд спря образа и го увеличи. Похитителят имаше красиво лице, овално, с тъмни вежди, едната вдигната повече от другата. Очите му бяха светли, късата му тъмна коса бе сресана на път.

Не ѝ изглеждаше познат, но Рун и Бернар внезапно се напрегнаха.

- Това е Алексей Романов — каза Бернар.

Ерин потръпна.

„Синът на цар Николай II...“

Рун затвори очи, огорчен от внезапното прозрение.

- Значи затова Распутин се отказа толкова лесно от Кървавото евангелие в Санкт Петербург. Вече е бил задействал плана си да отвлече момчето. Играел е съвсем различна игра от нашата, криел е карти в дългите си ръкави. Трябваше да се досетя още тогава.

- Говорите за Романови — прекъсна ги графинята. - По моето време тази руска царска фамилия изгуби властта и беше пратена в изгнание далеч на север. После върнали ли са се на трона?

- Управляваха от хиляда шестстотин и дванайсета до хиляда деветстотин и седемнайсета - каза Рун.

- А моята фамилия? - Графинята се наведе напред. - Какво е станало с тях? Ние също ли се върнахме на власт?

Рун поклати глава. Не му се искаше да казва повече.

За разлика от него, Надя бе повече от щастлива да опише клоните на родовото дърво и да попълни белите полета в познанията ѝ.

- Децата ти бяха обвинени в измяна заради престъпленията ти, лишени от богатство и прогонени от Унгария. В продължение на сто години в родината ти беше забранено да се споменава името ти.

Графинята повдигна брадичка един-два милиметра, но не издаде чувствата си с нищо друго. Нещо в погледа ѝ обаче се пречупи, докато се извръщаше, разкривайки напиращата мъка зад хладното поведение, следа от някогашната ѝ човешка същност.

Ерин смени темата.

- Значи Распутин е отвлякъл момчето. Но защо? С каква цел?

Никой не отговори и тя не можеше да ги вини, тъй като си спомняше собствената си среща с Распутин. Монахът бе проницателен, хитър и действаше единствено в свой интерес. За да познае смахнатите намерения на Лудия монах от Русия, човек трябваше да е също толкова луд.

Или поне да му е сродна душа.

Графинята се размърда, огледа се и каза:

- Предполагам, че го е направил, защото ви мрази.

15.


19 декември, 12:22

Южно от Рим, Италия


Тракащите вагони продължаваха пътя си през слънчевия ден. Елизабет дръпна веригата, която свързваше белезниците ѝ със стената на последния вагон.

Противната сангвинистка Надя я беше върнала на тъмно и я бе настанила тук. Сребърната верига бе закопчана на височината на кръста ѝ и бе толкова къса, че Елизабет беше принудена да стои права, докато всичко около нея се поклащаше.

На няколко крачки от нея Надя я следеше с търпението на лисица, дебнеща дупка на зайци.

Елизабет размърда ръце, мъчейки се да намери по-удобна поза. Сребърните белезници изгаряха китките ѝ, но се чувстваше по-добре тук, отколкото в трапезарията, където от една дръпната завеса нахлуваше поток слънчева светлина. Не беше показала как тя изгаря очите ѝ всеки път, когато поглежда жената и войника - не искаше да демонстрира слабост пред двамата човеци.

Разкрачи се, за да запази по-добро равновесие в клатещия се вагон. Щеше да свикне. Модерният свят имаше множество мощни неща и тя щеше да ги овладее. Нямаше да позволи на страха от тях да я управлява.

Притиснала ръце в стената, тя се наслади на топлината на метала по дланите си. Представи си как слънцето свети ярко от другата страна и прекосява синьото небе с рязко очертани бели облаци. Не беше виждала подобни гледки от векове и едва помнеше какво представляват. Стригоите не понасяха слънцето като сангвинистите. Денят ѝ липсваше със своята топлина, живот и растения. Спомни си градините си, пъстрите цветя и лековитите билки, които отглеждаше някога.

Но дали беше готова да се откаже от свободата си като стригой, за да види отново небето, да приеме смирения живот на сангвинист?

Никога.

Разтри стоплените си длани и ги опря в студените си бузи. Подозираше, че дори да се опита да се промени, Бог ще знае, че сърцето ѝ е черно, и осветеното вино ще я убие.

Беше се съгласила да помогне на сангвинистите, но бе дала обещанието си под заплаха от смърт. Нямаше намерение да удържи думата си, ако ѝ се открие по-добър шанс за оцеляване. Клетва, дадена под смъртна заплаха, не беше обвързваща.

Не им дължеше нищо.

Сякаш чула мислите ѝ, Надя я изгледа свирепо. Елизабет си обеща, че щом се освободи, ще накара високата жена да плати за наглостта си. Но засега имаше чувството, че няма да ѝ е лесно да избяга от Надя. Жената открито я ненавиждаше и изглеждаше отдадена на Рун, макар и повече като рицар, а не като жена, отдадена на мъж.

Същото не можеше да се каже за човешката жена.

Д-р Ерин Грейнджър.

Елизабет веднага бе забелязала издайническите розови белези на шията ѝ. Стригой се беше хранил от нея неотдавна и я бе оставил жива. Рядко събитие само по себе си, и определено никой обикновен стригой не би оставил подобни следи. Дупките говореха за контрол и грижа. Ако се съдеше по неловкия начин, по който жената и Рун седяха и не разговаряха, като че ли Рун беше паднал отново. Беше се хранил отново.

Но в този случай не беше убил жената, нито я бе превърнал в чудовище.

Елизабет си спомни как сърцето на Ерин затуптя по-бързо, когато Рун влезе във вагона. Разпозна мъката в гласа на жената, когато видя раните му и изрече името му. Това човешко същество изглеждаше свързано с Рун по-дълбоко, отколкото можеше да се очаква от кръвната връзка на храненето.

Пламналата в нея ревност бе изгаряща и отровна.

„Рун принадлежи на мен и само на мен“.

Елизабет бе платила скъпо за тази любов и отказваше да я споделя.

Помисли си за онази нощ, за Рун в обятията ѝ, за неизказаната им любов, която най-сетне бе изразена в топлината на устните, в допира на плътта, в нежните думи. Тя знаеше, че случващото се е забранено за един свещеник, но нямаше представа до каква степен тези закони удържат истинския звяр, спотайващ се в Рун. А щом те бяха нарушени, той показа острите си зъби и тъмните си страсти и я откъсна от предишния ѝ живот, за да я запрати във вечната нощ.

А сега изглеждаше, че Рун е пуснал същия този звяр на друга жена, за която явно го беше грижа.

Елизабет виждаше възможност в това привличане. Ако ѝ се удадеше удобен случай, щеше да използва чувствата им един към друг срещу тях, за да унищожи и двамата.

Но засега се налагаше да се задоволи с изчакване. Трябваше да продължи с групата на Бернар, но нямаше никакво доверие на кардинала. Нито сега, нито по време на смъртния си живот. Навремето искаше да предупреди Рун за Бернар, тъй като усещаше дълбоките тайни, скрити в безсърдечните му, лицемерно набожни гърди.

Острият ѝ слух долови името ѝ да се изговаря в съседния вагон.

- Не можем да рискуваме да я изгубим - каза кардинал Бернар. - Трябва през цялото време да знаем къде е.

- Не се безпокойте - отвърна младият монах, Кристиан. - Вече съм взел мерки по този въпрос. Ще я държа изкъсо.

- Ще ида да донеса още кафе - каза брат Леополд със силния акцент, характерен за германците.

Леките му стъпки се отдалечиха от стаята към кухнята отпред, където се приготвяше храната и откъдето едва-едва се долавяше друго човешко сърце, още един слуга на тази орда.

Останалите около масата седяха мълчаливо. Явно нямаха какво да си кажат и сигурно всеки мислеше за предстоящото пътуване.

Тя реши да направи същото и се обърна към Надя.

- Кажи ми за онзи руснак, свързан с Романови... Распутин ли беше? Защо Църквата не изпитва любов към него?

Може би тя можеше да го направи свой съюзник.

Надя седеше мълчалива като камък, но изражението ѝ ясно показваше колко обича да пази тайни.

- Кардиналът иска да съм част от това начинание — напомни ѝ Елизабет. — В такъв случай трябва да знам всичко.

- Тогава поискай от кардинала да ти разкаже - отвърна Надя и скръсти ръце на гърдите си.

Разбрала, че няма да получи нищо, Елизабет продължи с подслушването, но изгуби интерес, когато тракането на колелата се засили — влакът се изкачваше по някакъв дълъг наклон и шумът заглушаваше думите почти напълно.

След минути стоманената врата на затвора ѝ се отвори и нахлуха по-острите миризми на храна, ослепителна дневна светлина и по-силното туптене на сърца. Кардинал Бернар влезе заедно с младия сангвинист Кристиан. Следваше ги друг свещеник, човек, най-вероятно прислужник на кардинала. Елизабет разпозна мудното му сърце от първия вагон, където се приготвяше храната. Самата тя също огладняваше, а този имаше заоблен корем, тлъсти бузи и целият бе пълен с кръв - същинско прасе, чакащо да бъде заклано.

- Скоро ще пристигнем - каза Бернар на Надя. — Щом слезем от влака, двамата с Кристиан отговаряте за графиня Батори.

- Имате предвид, че отговарят за затворничката - поправи го Елизабет. - Нямате никакво доверие в мен, въпреки че се включих във вашето търсене.

- Доверието се заслужва - отвърна Кристиан. - А в момента вие имате сериозен дефицит на доверие.

Тя вдигна закопчаните си ръце.

- Не можете ли поне да ме пуснете да се движа свободно в този затвор? Навън е светло и не мога да избягам. Не виждам какво лошо...

Експлозия заглуши думите ѝ. Сякаш поразен от Божията ръка, целият вагон се вдигна под тях, понесен от гръмовен рев и пламъците на ада.

16.


19 декември, 12:34

Южно от Рим, Италия


Рун се задейства още при първото раздвижване на въздуха, в първия миг на експлозията. Понесе се в ударната вълна, а времето забави хода си и стана гъсто като втечнен газ.

Хвърли се през масата, обгърна с ръце Ерин и блъсна затворения прозорец с рамо. Дебелата завеса се уви около тялото му, докато излиташе навън. Стъклото одра ръцете и гърба му. Пламъци и рев го подгониха навън в света.

Докато петите му се оттласкваха, вагонът сякаш се разду и стана невъзможно голям, докато обвивката му не се сцепи - и навън в огромна експлозия се разлетяха пушек, сажди и дърво.

Изхвърлен високо нагоре, Рун завъртя тялото си настрани, падна и се затъркаля, като с едната си ръка прикриваше гърба на Ерин, а с другата притискаше главата ѝ към гърдите си.

Мимолетният аромат на суха трева бързо беше пометен от горчивия варовит привкус на експлозиви, въглен и характерната миризма на изгоряла човешка плът.

Влакът бе експлодирал.

Някои, а може би всички, бяха мъртви.

Ерин изпъшка и се закашля в обятията му.

Още беше жива - и това го направи много по-щастлив, отколкото би трябвало.

Прокара длани по тялото ѝ, проверявайки за счупени кости и кръв. Намери драскотини, няколко порязвания и натъртвания. Нищо повече. Пръстите му се сплетоха с нейните, мъчейки се да я успокоят. Усещаше как шокът изсмуква топлината на тялото ѝ.

Придърпа я по-близо до себе си, за да я предпази.

Едва тогава се обърна да погледне към катастрофата.

Парчета обгорен метал пронизваха жълтата трева, търкаляха се по релсите и бяха пръснати из димящите ниви. Части от черния локомотив бяха отлетели от линията. Котелът лежеше на сто метра напред, в металния му търбух зееше дупка.

Тук-там сухата трева се беше подпалила, а от небето валеше счупено стъкло като кристална градушка, примесена с кръв. Той си спомни пасажа от Откровение: „И се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята".

Дали не се случваше точно това?

Прах и пушек се издигаха към небето от линията. С едната си ръка Рун изтупа стъклата от расото си и извади няколко парчета от другата си ръка. Огледа се. Нищо не помръдваше.

Какво бе станало с другите?

Докосна броеницата си и се замоли да са добре.

Накрая пусна Ерин. Тя седна в тревата, притиснала колене в гърдите си. Крайниците ѝ бяха изцапани с кал и кръв. Отметна косата си назад. Лицето ѝ не беше пострадало, защитено от тялото му.

- Ранена ли си? - попита той и си даде сметка, че говори високо заради звъна в ушите.

Тя трепереше. На Рун ужасно му се искаше да я прегърне отново и да я успокои, но от тялото ѝ лъхна аромат на кръв и той не посмя да помръдне.

Кехлибарените ѝ очи срещнаха неговите. Той се вгледа дълбоко в тях за първи път от месеци, когато я бе оставил да умира в тунела.

Устните ѝ оформиха една-единствена дума.

Джордан.

Тя се изправи с мъка и се запрепъва към релсите. Той я последва, като оглеждаше останките. Искаше да е до нея, когато тя го намери.

Не виждаше как е възможно войникът да е оцелял... как изобщо би могло да има оцелели.


12:37


Елизабет гореше и се мяташе в агония.

Слънцето изгаряше очите ѝ. От ръцете и лицето ѝ се вдигаше дим. Тя се сви на топка, заби брадичка в гърдите си и закри глава с ръце, надявайки се, че крайниците ѝ ще я защитят. Косата ѝ бе опърлена като ореол около нея.

Миг преди това вагонът бе разкъсан с гръм и тя полетя като някакъв тъмен ангел през пламтящата светлина. Ръцете ѝ се бяха вкопчили в сребърната верига, която я свързваше към безполезно парче метал. Зърна други ръце, също вкопчени във веригата - след което слънцето я ослепи.

Могъщият гръм я оглуши, ушите ѝ се изпълниха с рев, сякаш в черепа ѝ бушуваше бурно море.

Опита се да се зарови по-дълбоко в хладната кал, да избяга от слънчевата светлина.

А после нечии ръце я обърнаха и над нея падна мрак, който я скри от слънцето.

Тя надуши дебелата вълна на наметало и се сви под защитата му. Изгарянето бързо намаля и премина в болка, която донесе със себе си надеждата, че може и да оцелее.

- Жива ли си? - извика глас до главата ѝ, проникна през прибоя в черепа ѝ.

Тя кимна. Нямаше вяра на гласа си.

Кой я беше спасил?

„Може да е единствено Рун“.

Копнееше за него, искаше той да я прегърне и да я утеши. Имаше нужда от него да я преведе през тази болка към бъдеще, което не изгаря.

- Трябва да вървя - извика гласът.

Главата ѝ беше започнала да се избистря и тя разпозна суровия тон.

Не беше Рун.

А Надя.

Представи си другите ръце на веригата, които насочваха падането и я прикриваха. Надя бе рискувала живота си, за да хване веригата и да я спаси. Но Елизабет знаеше, че тези усилия не са плод на загриженост или любов.

Църквата още се нуждаеше от нея.

След като вече бе в безопасност, у нея се надигнаха нови страхове.

„Къде е Рун? Жив ли е?“

- Стой тук - нареди ѝ Надя.

Тя се подчини - не че имаше някакъв избор. Бягството си оставаше невъзможно. Извън това наметало имаше само изгаряща смърт.

Помисли си за момент дали да не отметне наметалото и да сложи край на това безкрайно съществуване. Но вместо това се сви още повече, твърдо решена да оцелее. Уви се плътно колкото в тежката вълна, толкова и в мисли за отмъщение.


12:38


Ерин се препъваше през осеяното с метални отломки поле. Кашляше от мазния дим, а умът ѝ се опитваше да подреди нещата, да върне експлозията като пуснат на обратно запис.

Центърът на взрива явно бе в локомотива, тъй като той бе почти напълно унищожен. Черни парчета стомана стърчаха от земята като съсипани дървета. Но по земята нямаше само обгорял метал.

До релсите лежеше тяло без крака. Ерин забеляза машинистка фуражка.

Забърза и клекна до трупа.

Слепи кафяви очи се взираха в димното небе. Нечия облечена в черно ръка се пресегна покрай главата й и затвори клепачите на мъртвия. Машинистът не участваше в никакво предсказание. Просто беше отишъл на работа, както всеки ден.

Поредният невинен живот.

„Кога ще свърши това?“

Вдигна лице към Рун. Свещеникът докосна с устни кръста си, благословеното сребро изгори нежната плът, докато той шепнеше молитва над загиналия.

Ерин стана и продължи нататък, следвана от Рун.

След още няколко метра попадна на втори човек от екипа, също мъртъв. Имаше светлокафява къдрава коса и лунички, бузата му бе изцапана със сажди. Изглеждаше прекалено млад да работи на влак. Ерин си помисли за живота му. Сигурно имаше приятелка и родители. Кой можеше да каже колко далеч ще достигнат вълничките на мъката?

Остави Рун да се моли и тръгна нататък, гонена от желанието по-скоро да намери Джордан.

Продължи покрай релсите и стигна до останките от вагона-кухня. Печката бе отлетяла надалече. Леополд беше в този вагон. Ерин се огледа, но не го видя.

По-нататък бяха останките от вагона-трапезария. Макар че предната чест беше разнебитена, задната бе останала цяла. Вагонът бе излязъл от релсите и бе оставил дълбока бразда в плодородната кафява почва. Златиста завеса се развяваше през един счупен прозорец.

Представи си мига преди взрива. Рун явно беше усетил експлозията. Беше я изтръгнал от прегръдката на Джордан и се бе хвърлил през този прозорец.

Сянката на Рун падна на земята до нея, но тя не се обърна да го погледне. Вместо това надникна във вагона. Страхуваше се, че ще види нечие тяло, но трябваше да разбере.

Вагонът бе празен.

Последният вагон лежеше настрани, огънат и разцепен. Вдясно от него тя забеляза движение и се затича през дима натам.

Беше кардинал Бернар. Беше коленичил до просната на земята фигура, като олицетворение на мъката. Стоящият зад кардинала Кристиан стискаше здраво рамото му.

Ерин тичаше към тях тях, като се боеше от най-лошото.

Кристиан усети приближаването ѝ и обърна глава. Лицето му бе покрито с черна кръв. Шокирана от вида му, Ерин се препъна и едва не падна по очи.

Рун я хвана и я задържа.

Бернар плачеше и раменете му се тресяха.

Не можеше да е Джордан.

Не можеше!

Ерин най-сетне стигна до тях. Кристиан тъжно поклати глава. Тя бързо заобиколи кардинала.

Мъжът на земята беше неразпознаваем - саждите бяха омазали лицето му, дрехите му бяха изгорели. Погледът ѝ се плъзна от изцапаното лице по голите му рамене до сребърния кръст на гърдите му.

Отец Амвросий.

Не беше Джордан.

Бернар държеше обгорените ръце на свещеника и се взираше в безжизненото му лице. Ерин знаеше, че е служил дълги години на кардинала. Въпреки киселото отношение на Амвросий към всички, свещеникът и кардиналът бяха близки. Преди месеци Ерин го бе видяла коленичил в кръвта на папата и как се опитваше да спаси стареца, без да помисля за собствената си безопасност. Амвросий може и да беше кисел по нрав, но в същото време бе и яростен защитник на Църквата - и сега беше дал живота си, служейки на нея.

Кардиналът вдигна глава.

- Повиках хеликоптер. Трябва да намерите останалите преди да пристигнат спасителите и полицията.

- Трябва да си отваряме очите на четири и за онези, които взривиха влака — добави Кристиан.

- Възможно е да е просто злополука - каза Бернар, който вече се беше обърнал отново към Амвросий.

Ерин остави Бернар на мъката му и продължи да се препъва през останките и да се оглежда. Кристиан и Рун вървяха на няколко крачки от двете ѝ страни. Ерин се надяваше по-острите им сетива да открият някаква следа за съдбата на Джордан.

- Ето го! - извика Кристиан и клекна.

На земята пред него се виждаше позната руса глава.

Джордан.

„Моля те, не...“

Страхът я парализира. Дъхът ѝ секна и очите ѝ се напълниха със сълзи. Опита се да се овладее. Рун хвана ръката ѝ, но тя я издърпа и затича.

Джордан лежеше по гръб. Парадната му куртка беше на парцали, бялата риза също.

Ерин падна на колене до него и сграбчи ръката му. С треперещи пръсти затърси пулс. И го намери - равномерен. А той отвори ясните си сини очи.

Ерин заплака от облекчение.

Очите на Джордан се спряха върху нея и в тях тя прочете същото облекчение. Погали го по бузата, по челото, за да се увери, че е цял.

- Здрасти, маце - каза той. - Изглеждаш страхотно.

Тя го прегърна и зарови глава в гърдите му.


12:47


Рун гледаше как Ерин прегръща войника. Първата ѝ мисъл беше за Джордан, както и би трябвало.

Самият Рун също имаше отговорности, така че попита:

- Къде е графинята?

Кристиан поклати глава.

- Когато вагонът се взриви, видях как двете с Надя излитат навън.

На слънце!

Кристиан посочи.

- Мисля, че са от другата страна на релсите.

Рун пак погледна Ерин и Джордан.

- Върви - каза Ерин и помогна на Джордан да седне. - Ние ще отидем при кардинал Бернар.

Рун тръгна с Кристиан. Младият сангвинист го изпревари с лекотата на жребче. Експлозията като че ли изобщо не го беше засегнала, докато Рун изпитваше болки навсякъде.

Щом пресякоха релсите, Кристиан затича наляво.

През дима към тях куцаше висока жена, облечена в черно.

Надя.

Кристиан стигна до нея пръв и я прегърна. Двамата с Надя често бяха участвали заедно в други мисии за Църквата.

Рун дотича при тях и попита:

- Елизабета?

- Графинята демон е още жива. - Надя посочи с палец през рамо. — Но е лошо обгорена.

Рун забърза към покритата с наметало графиня.

Кристиан тръгна след него с Надя, като ѝ обясняваше състоянието на екипа.

- Ами Леополд? - попита Надя.

Кристиан се намръщи.

- Беше във вагона-кухня, по-близо до експлозията.

- Ще го потърся - каза Надя. - Вие двамата можете да се погрижите за нейно благородие и сами.

Рун клекна до Елизабета и долови миризмата на изгоряла плът.

Докосна наметалото.

- Елизабета?

В отговор чу скимтене. Изпълни го съжаление. Елизабета беше легендарна със способността си да издържа на болка. Щом беше доведена до това състояние, агонията ѝ несъмнено беше ужасна.

- Ще ѝ трябва кръв, за да се оправи - каза Рун.

- Няма да предложа своята - заяви Кристиан. - А ти самият нямаш достатъчно.

Рун се наведе към наметалото. Не смееше да го повдигне и да види степента на нараняванията ѝ. Все пак бръкна под него и напипа ръката ѝ. Въпреки несъмнената болка, която изпитваше, тя стисна пръстите му и не го пусна.

„Ще се погрижа за теб“.

Погледна нагоре към ясното, макар и зацапано от дима синьо небе.

Къде можеха да отидат?


12:52


Хеликоптерът приближи бързо и ниско и кацна. Пилотът отвори прозореца и им махна.

Хеликоптерът беше двойник на онзи, който ги беше спасил от пустинята край Масада.

Докато вървяха към него, Джордан си спомни размазаното петно, в което се бе превърнал Рун, когато изтръгна Ерин от ръцете му и се хвърли през прозореца.

Бързата му реакция беше спасила живота ѝ.

Може би трябваше да прости на свещеника сангвинист предишните му действия - как се беше хранил от нея и я бе оставил да умре в тунелите под Рим, - но още не можеше да събере достатъчно сили да го направи.

Перките вдигаха прахоляк и трева във въздуха. Пилотът бе облечен в познатата тъмносиня униформа на Швейцарската гвардия и им показа със знаци, че трябва да се качат отзад.

Ерин се качи първа и протегна ръка на Джордан.

Забравил гордостта си, той я хвана и прие помощта ѝ.

След като се закопчаха, погледна през отворената врата към другите сангвинисти. Прахолякът скриваше всичко освен приближаващите се Кристиан и Рун. Двамата мъкнеха черен вързоп, покрит с наметало.

„Графинята“.

След тях от облака прахоляк се появи Бернар. Носеше тялото на отец Амвросий. Зад него вървеше Надя.

Кристиан и Рун се качиха в хеликоптера и Рун намести Батори в скута си. Увитата ѝ глава се отпусна на рамото му.

- А Леополд? - попита Джордан Кристиан.

Младият сангвинист поклати глава.

Кристиан взе тялото на Амвросий от ръцете на Бернар и двамата го завързаха на една носилка с бързи и ефективни движения, сякаш бяха правили това хиляди пъти.

„И най-вероятно е точно така“.

Последна се качи Надя. Потупа пилота по рамото и вдигна палец, за да му покаже, че може да излита.

Бернар слезе. Щеше да остане тук, за да обясни всичко на полицията и да стане публично лице на трагедията. Нямаше да му е лесно, особено като се имаше предвид мъката му.

Двигателят изрева, перките се завъртяха и хеликоптерът се издигна, набра височина и направи завой над мястото на катастрофата.

Всички залепиха лица за прозорците и стигнаха до едно и също тъжно и неизбежно заключение.

Брат Леополд си беше отишъл.

17.


19 декември, 13:04

Кастел Гандолфо, Италия


Хеликоптерът летеше към старинно селце с каменни къщи, сгушено сред боровете и маслинените горички до едно голямо езеро. Ерин се бе вкопчила в ръката на Джордан. Кобалтовите води ѝ напомняха за езерото Тахо и събуждаха копнежа ѝ по Калифорния, защитена и далеч от цялата тази смърт и хаос.

„Не че бедите не могат да ме открият и там“.

Спомни си Блекджек и писъците на пумата бласфемари.

Знаеше, че няма да се успокои, докато всичко това не приключи.

„Но възможно ли е наистина да приключи?“

Пилотът насочи хеликоптера към ръба на живописен вулканичен кратер, надвиснал над езерото и селото. Върху каменистото му било, подобно на корона, бе кацнал замък с червен керемиден покрив, два оловни купола и широки тераси. Територията около него беше също така впечатляваща, разделена на закътани добре поддържани градини, предразполагащи към съзерцание езерца и ромонящи фонтани. Покрай широките алеи се издигаха борове и гигантски дъбове. Ерин зърна и руините на римска императорска вила.

Нямаше проблем да разпознае лятната резиденция на папата.

Кастел Гандолфо.

Докато се спускаха, тя се зачуди дали целта им е резиденцията, или тук е просто бързо достъпно и удобно скривалище след експлозията?

В крайна сметка не ѝ пукаше. Нуждаеха се от почивка и място, където да възстановят силите си.

„Тих пристан след буря...“

Огледа спътниците си. Джордан изглеждаше изпит под маската от сажди и мръсотия. Изражението на Надя бе все така строго и решително, но помрачено от сянката на тъгата. В мъничките бръчици по лицето на Кристиан имаше останала кръв и той изглеждаше много по-стар - или може би впечатлението се създаваше просто от изтощението.

Седящият срещу нея Рун не откъсваше поглед от увитата в наметалото графиня в ръцете си и изглеждаше съсипан от мъка и тревога. Графинята не бе помръднала в обятията му.

Щом кацнаха, сангвинистите изведоха Ерин и Джордан. Тялото на Амвросий остана в хеликоптера - всеки сангвинист го докосна на слизане, дори Рун. Кристиан каза, че пилотът и вторият пилот щели да се погрижат за тялото.

Тръгнаха през розова градина. Растенията отдавна бяха прецъфтели, но си оставаха прекрасни. След няколко минути стигнаха до врата със заострен свод. Кристиан я отвори и ги поведе по коридор с блестяща подова мозайка. От двете им страни имаше салони и стаи, украсени със средновековни гоблени и мебели с позлатени дървени части.

На едно кръстовище между два коридора Надя направи знак на Рун да я последва наляво. Кристиан поведе Ерин и Джордан надясно и каза:

- Ще ви заведа да се измиете.

- Няма да се отделя от Ерин - заяви Джордан.

Ерин стисна ръката му още по-силно. Тя също нямаше намерение да го изпуска от очи.

- Това го разбрах — каза Кристиан. - И също няма да се отделя от вас, докато не бъдете в безопасност. Трябва да изчакаме кардинала. Ще се възстановим и прегрупираме, след което ще решим как да действаме.

След като въпросът беше решен, последваха Кристиан. Високите прозорци от едната страна на коридора гледаха към езерото. По повърхността се плъзгаха бели платна, в небето се рееха чайки. За Ерин ведрата спокойна гледка бе почти сюрреалистична след цялото онова унищожение и смърт.

Джордан явно не бе толкова впечатлен - умът му бе другаде.

- Какво според теб е станало с Леополд?

Кристиан докосна кръста си.

- Той беше най-близо до мястото на експлозията. Възможно е тялото му така и да не бъде открито. Кардиналът обаче ще продължи да го търси до пристигането на спасителните екипи и полицията. Ако успее да го намери, ще го вземе и ще го докара тук.

Кристиан отключи една дъбова врата, направи им път и влезе след тях. Бързо прекоси помещението и затвори капаците на прозорците. После включи няколко лампи от ковано желязо. В стаята имаше двойно легло с бяла завивка, облицована с мрамор камина и кът с кресла при прозорците.

Кристиан изчезна през малка странична врата. Ерин тръгна след него, следвана от Джордан. Озова се в баня с бели стени, тоалетна и умивалник. В ъгъла имаше душ, ограден с мраморни плочи като тези на пода. Върху ниска дървена масичка имаше две дебели хавлии и чисти дрехи.

За нея бяха донесли светлокафяви панталони и бяла памучна риза. Джордан щеше да носи джинси и кафява риза.

На закачалката на вратата имаше две добре познати кожени якета. При предишната им мисия двамата с Джордан бяха носили точно такива, ушити от кожите на адски вълци, достатъчно здрави, за да издържат ухапвания на стригои. Ерин прокара длан по кафявата кожа и си спомни миналите битки.

Кристиан отвори аптечката и извади комплект за първа помощ.

- Тук би трябвало да има всичко необходимо.

Върна се при вратата към коридора, взе една щанга, опряна на стената, и я подаде на Джордан.

- Сърцевината ѝ е от стомана.

Джордан претегли щангата.

- Личи си.

- След като изляза, залости вратата с нея. - Посочи сандъка до леглото. - Там има оръжия. Съмнявам се, че ще ви потрябват, но е по-добре да сме подготвени.

Джордан кимна.

- Не пускайте никого освен мен - каза Кристиан.

- Дори кардинала или Рун ли? - попита Ерин.

- Никого — повтори Кристиан. — Някой е знаел, че сме във влака. Затова ви съветвам да не се доверявате на никого освен един на друг.

Прекрачи прага и затвори. Джордан вдигна тежката щанга, залости вратата и каза:

- Дотук с агитациите. Не прозвуча особено окуражаващо.

Отиде при сандъка и го отвори. Извади един автомат и го разгледа.

- „Берета АР 70". Това поне е окуражаващо. Шестстотин и петдесет изстрела в минута. — Погледна мунициите и се усмихна, когато видя друго оръжие, „Колт 1911“. — Не е моят пистолет, но май някой е проучил предпочитанията ми.

Подаде го на Ерин.

Тя провери пълнителя. Куршумите бяха сребърни - ставаха срещу хора и бяха абсолютно задължителни срещу стригои. Среброто реагираше с кръвта им и помагаше за изравняване на силите. Стригоите бяха трудни за убиване — бяха по-издръжливи от човешките същества, можеха да контролират загубата на кръв и притежаваха свръхестествени възстановителни способности. Но не бяха неуязвими.

Джордан погледна към банята.

- Ще те оставя да влезеш първа, а междувременно ще запаля камината.

Планът беше чудесен, най-добрият, който бе чувала за деня.

Но най-напред тя пристъпи до него и вдиша мускусния му аромат, примесен с миризмата на сажди. Повдигна се на пръсти и го целуна, радостна, че е жива, че е с него.

Когато се отдръпна, Джордан я гледаше загрижено.

- Добре ли си?

„Как бих могла да съм добре?“ - помисли си тя.

Ерин не беше войник. Не можеше да върви през поле с трупове просто ей така. Джордан беше трениран за това, сангвинистите също, но тя не беше сигурна, че изобщо иска да е толкова силна, дори и да можеше. Помисли си за отнесения поглед, с който понякога гледаше Джордан. Всичко това му се отразяваше и тя бе готова да се обзаложи, че същото се отнася и за сангвинистите.

- Нямам предвид днес - прошепна той, без да я пуска. - Имам чувството, че спестяваш нещо още от срещата ни в Калифорния.

Тя се измъкна от прегръдката му.

- Всеки си има тайни.

- Кажи ми твоите.

В гърдите ѝ се надигна паника.

„Не тук. Не сега“.

За да скрие реакцията си, Ерин се обърна и тръгна към банята.

- За днес тайните ми бяха предостатъчно — каза неубедително. — Точно сега искам само един горещ душ и горяща камина.

- Няма как да възразя. - Но в отговора му прозвуча разочарование.

Ерин влезе в банята и затвори вратата. С радост смъкна дрехите си, доволна, че може да се отърве от миризмата на сажди и пушек и да я смени със сапун с лавандула и цитрусов шампоан. Остана дълго под горещите струи, които напариха тялото ѝ, докато кожата ѝ не се зачерви.

Избърса се и облече мекия халат. Върна се боса в стаята. Лампите бяха угасени и единствената светлина идваше от пукащия огън.

Джордан разръчка огъня и намести една цепеница. Беше свалил куртката и изпокъсаната си риза. Кожата му блестеше от пламъците. Беше целият в синини и драскотини. Татуировката от лявата му страна сякаш светеше. Изображението се виеше около рамото му и продължаваше надолу по ръката и отчасти по гърдите и гърба. Приличаше на разклоняващи се корени на дърво, започващи от едно-единствено тъмно петно на гърдите му.

Ерин знаеше историята на този знак. В гимназията Джордан бил ударен от мълния. Умрял за кратък период, след което бил съживен. Мълнията оставила фракталния си белег по кожата му, пръскайки капиляри и създавайки така наречената шарка на Лихтенберг. Преди тя да избледнее, той направил върху нея татуировка като спомен за близката среща със смъртта, превръщайки разминалата се трагедия в нещо прекрасно.

Тя го приближи, сякаш привлечена от тази остатъчна енергия.

Той се обърна и се усмихна.

- Надявам се да не си използвала цялата топла...

Тя постави пръст на устните му и го накара да млъкне. Точно сега не ѝ беше до думи. Развърза колана и халатът се свлече на пода.

Той отметна косата от шията ѝ. Тя отметна подканващо глава назад. Джордан бавно започна да целува шията ѝ, продължавайки надолу към ключицата. Ерин изстена и той се дръпна назад. Очите му бяха потъмнели от страст и в тях се четеше неизречен въпрос.

В отговор тя го придърпа за колана към леглото.

Щом се озоваха там, Джордан съблече и останалите си дрехи и ги захвърли някъде.

Гол, възбуден, той я вдигна в обятията си. Краката ѝ се увиха около мускулестите му бедра, докато я полагаше на леглото. Той се извиси над нея, голям като света, и всичко изчезна и останаха само те, само този момент.

Тя го придърпа да го целуне, да го вкуси. Зъбите ѝ намериха долната му устна, езиците им се докоснаха. Топлите му длани се плъзнаха по кожата ѝ, по гърдите, като оставяха след себе си електрическа диря - и обхванаха кръста ѝ, за да я повдигнат.

Тя се изви под него. Искаше го, знаеше, че винаги ще го иска.

Устните му докоснаха гърлото ѝ и белезите по шията.

Тя изстена и придърпа силно главата му, сякаш го умоляваше да я ухапе, да отвори отново раните ѝ. Едно име се надигна в нея, но тя успя да го спре преди да го е изрекла.

Спомни си, че Джордан я беше попитал за тайната ѝ.

„Но най-дълбоките тайни са онези, за които не подозираме, че таим“.

Устните му се плъзнаха под ухото ѝ, горещият му дъх докосна тила ѝ. Думите излязоха като стон, пропити с истина, почувствани до мозъка на костите.

- Обичам те.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя го придърпа към себе си и прошепна, докато устните им се докосваха:

- И аз те обичам.

Това също бе истина - но може би не цялата истина.

18.


19 декември, 13:34

Кастел Гаидолфо, Италия


Рун носеше Елизабета по тъмен коридор, изпълнен с миризмата на дърво и отлежало вино. В тази част от подземните нива на замъка навремето се намирала личната изба на папата. В някои отдавна забравени помещения все още имаше огромни дъбови бъчви или рафтове със зелени бутилки, покрити с дебел слой прах.

Последва Надя по поредното стълбище към нивото, запазено за ордена им. Ръцете му трепереха, докато носеше Елизабета. Беше ударил бърза глътка осветено вино на борда на хеликоптера. То му бе дало достатъчно сили за слизането тук, но изтощението още го измъчваше.

Накрая, след като минаха по проход, прокопан във вулканичната скала, Надя спря при зазидана с тухли арка. Като че ли бяха стигнали до задънен край.

- Аз мога да платя изкуплението - предложи Рун.

Надя не му обърна внимание и докосна четири тухли, една при главата ѝ, една при корема и по една при всяко рамо, изписвайки кръст.

След това натисна централната тухла и прошепна думите, изричани от членовете на техния орден още от времето на Христос:

- Вземете и пийте от нея всички4.

Тухлата се плъзна назад и се видя малко легенче, издълбано в тухлата под нея.

Надя извади кинжала си и заби върха му в средата на дланта си, където римляните забили пироните в ръцете на Христос. Сви длан, докато в нея не се събраха няколко капки кръв, след което ги изсипа в легенчето.

Елизабета се напрегна в ръцете на Рун, надушила кръвта на Надя.

Рун отстъпи две крачки назад, за да може Надя да приключи.

- Защото това е Моята кръв на новия завет — изрече тя.

Между тухлите се появиха цепнатини и образуваха очертанията на тясна врата.

- Mysterium fidei5 - завърши Надя и натисна.

Камък застърга по тухла и вратата се отвори навътре.

Надя мина първа и Рун я последва, като внимаваше тялото на Елизабета да не докосва стените. След като прекрачиха прага, Елизабета се отпусна в ръцете му. Явно беше усетила, че се намира дълбоко под земята, където слънцето никога не би могло да я достигне.

Надя вървеше плавно пред Рун, разкривайки каква бързина и сила има в сравнение с него. Мина покрай входа на параклиса на сангвинистите и продължи към едно рядко посещавано място - затворническите килии.

Рун я следваше. Колкото и тежки да бяха раните ѝ, Елизабета си оставаше затворничка.

Макар че днес килиите се използваха рядко, каменният под беше гладък и лъскав от хилядите крака, минали оттук през вековете. Колко ли стригои бяха затваряни тук, та или да приемат предложението да станат сангвинисти, или да умрат като прокълнати души?

Надя стигна до първата килия и отвори тежката желязна врата. Солидните панти и ключалка бяха достатъчно яки да удържат дори най-силните стригои.

Рун внесе Елизабета вътре и я сложи на постелята. Долови миризмата на свежа слама. Някой беше приготвил килията за нея. До леглото върху груба дървена маса имаше восъчна свещ, която хвърляше трепкаща светлина.

- Ще донеса мехлеми за изгарянията ѝ - каза Надя. - Безопасно ли ще е да те оставя с нея?

Отначало в гърдите му се надигна гняв, но той се овладя. Надя беше права да се безпокои.

- Да.

Тя излезе и вратата се затвори тежко зад нея. Рун чу как ключът се завърта в ключалката. Надя не обичаше рисковете.

Останал сам, той седна до Елизабета на сламеника, внимателно вдигна плаща и погледна малките ѝ ръце. Трепна, като видя спуканите мехури. Кожата под тях беше розова. Тялото ѝ излъчваше топлина, сякаш се мъчеше да се освободи от слънчевата светлина.

Рун махна съвсем наметалото, но Елизабета се извърна, скрила глава в качулката от кадифе.

- Не искам да виждаш лицето ми - прошепна дрезгаво.

- Но аз мога да ти помогна.

- Остави Надя да го направи.

- Защо?

- Защото — тя се дръпна още повече — външният ми вид ще те отврати.

- Да не мислиш, че ме е грижа за подобни неща?

- Мен ме е грижа - прошепна тя едва чуто.

Той уважи желанието ѝ, остави качулката и хвана едната ѝ изгорена ръка. Забеляза, че дланта е невредима. Представи си как е стискала в агония юмруци, докато слънчевата светлина я е обгръщала в огън. Облегна се на каменните блокове и се отпусна, без да пуска ръката ѝ.

Пръстите ѝ бавно се свиха около неговите.

Умората се просмукваше до мозъка на костите му. Болката му казваше къде е ранен — порязвания по раменете, драскотини по ръцете, изгаряния по гърба. Очите му започнаха да се затварят, но точно тогава ключът се завъртя отново и пантите изскърцаха недоволно.

Надя влезе. Намръщи се, като видя Рун да държи Елизабета за ръката, но не каза нищо. Носеше глинена купа, покрита с кафява ленена кърпа. Миризмата изпълни помещението.

Тялото му се събуди, а Елизабета до него изръмжа.

Купата бе пълна с кръв.

Топла, свежа, човешка кръв.

Надя явно я беше взела от някой доброволец от персонала на замъка.

Тя дойде до сламеника и му подаде купата.

Той отказа да я вземе.

- Елизабета предпочита ти да се погрижиш за раните ѝ.

Надя повдигна вежда.

- А аз предпочитам да не го правя. Вече спасих височайшия ѝ живот. Няма да направя нищо повече. — Подаде му малка манерка. — За теб има осветено вино. Сега ли искаш да го изпиеш, или след като се погрижиш за графиня Батори?

Той остави манерката на масата.

- Няма да допусна да продължи да страда и минута повече.

- В такъв случай след малко идвам да те взема.

Надя излезе и заключи килията.

Стонът на Елизабета му напомни за задачата му.

Той потопи ленената кърпа в купата и я накисна в кръвта. Ароматът на желязо изпълни ноздрите му, въпреки че сдържаше дъха си. За да потисне желанието, надигащо се направо от костите му, той докосна разпятието на гърдите си и прошепна молитва за сила.

Вдигна ръката, която държеше, и докосна кожата ѝ с кърпата.

Тя изохка приглушено под качулката.

- Заболя ли те?

- Да - прошепна тя. - Не спирай.

Избърса едната ѝ ръка, после другата. Там, където я докосваше, мехурите изчезваха и изгорялата кожа се възстановяваше. След като приключи, той посегна към качулката.

Тя сграбчи китката му с окървавени пръсти.

- Извърни се.

Но той не можеше да го направи. Свали качулката, като откри първо бялата ѝ брадичка, покрита с мръсотия и розова от изгарянето. Меките ѝ устни бяха напукани и кървяха. Кръвта беше засъхнала на черни струйки от ъгълчетата на устата ѝ.

Рун събра сили и свали качулката. Свещта освети високите ѝ скули. На мястото на някогашната бяла кожа, приканваща да бъде докосната, имаше почерняла и покрита с мехури развалина, измацана със сажди. Меките ѝ къдрици бяха почти напълно изгорели от слънцето.

Сребристите ѝ очи го погледнаха. Бяха замъглени, почти слепи.

Въпреки това той прочете страха в тях.

- Ужасна гледка ли съм за теб? - попита тя.

- Никога.

Отново накисна кърпата и я приближи до съсипаното ѝ лице. Като докосваше съвсем леко, я прокара по челото, надолу по бузите и по шията. Кръвта се размаза по кожата, просмука се в мехурите и изцапа бялата възглавница под главата ѝ.

Миризмата го опияняваше. Топлината ѝ гъделичкаше студените му пръсти, загряваше дланите, подканваше го да я вкуси. Цялото му тяло копнееше за нея.

„Само една капка“.

Отново прокара кърпата по лицето ѝ. Първия път само беше махнал саждите. Сега се погрижи за увредената ѝ кожа. Изми лицето ѝ няколко пъти, като гледаше в почуда как пораженията се заличават и бавно се сменят с непокътната кожа. Появиха се черни коси, които покриха скалпа ѝ. Най-завладяващо обаче беше лицето ѝ, прекрасно като в деня, в който се бе влюбил в нея, в отдавна мъртвата розова градина до вече лежащия в развалини замък.

Прокара меката тъкан по устните ѝ - тя оставяше след себе си лъщяща диря кръв. Сребристите ѝ очи се отвориха. Отново бяха бистри, но вече изпълнени с желание. Той се наведе към нея и долепи устни до нейните.

Вкусът на аления огън се плъзна по тялото му с бързината на пожар в суха трева. Тя прокара окървавени пръсти през косата му, обгръщайки го в облак от глад и желание.

Устата ѝ се отвори и Рун се изгуби в аромата ѝ, в кръвта ѝ, в мекотата ѝ. Нямаше време за нежност, а и тя не търсеше нежност. Беше чакал толкова дълго да бъде отново с нея.

В този момент си обеща, че ще отмъсти сурово на онзи, който я бе запратил под лъчите на слънцето.

А дотогава...

Отпусна се върху нея, оставяйки огънят и желанието да изгорят всяка мисъл.

19.


19 декември, 13:36

Южно от Рим, Италия


Заровен дълбоко в огромната купа сено. Леополд копнееше за по-удобна позиция. Тревите дупчеха расото му и дразнеха изгорените места. Въпреки това не смееше да напусне скривалището си.

При експлозията беше успял да скочи и ударната вълна го понесе над полето. Единствено благодарение на Божията ръка бе точно зад котела, когато той се взриви, и затова не бе изпепелен на място.

Вместо това беше изхвърлен от вагона. Премяташе се във въздуха, изгорен и кървящ, и падна в студеното поле. Зашеметен и оглушен, изпълзя в купата сено, за да се скрие, да помисли, да състави план.

Не знаеше дали е единственият оцелял.

Докато чакаше, спря кръвта, течаща от многобройните му рани. Накрая, когато звънът в ушите му затихна, чу приглушения ритмичен звук на кацащия хеликоптер.

Не знаеше дали машината е извикана от кардинала, или е местен спасителен екип. Така или иначе, остана скрит. Не беше поставил бомбата, но знаеше, че вината за атаката е негова. Веднага след като бе пратил съобщение на Дамнатус, че всички са във влака, и предаде теорията им относно самоличността на Първия ангел, последва експлозията - за пълна изненада на Леополд.

Може би трябваше да го очаква.

Всеки път, когато виждаше нещо, което иска, Дамнатус действаше незабавно.

Без никакво колебание.

След като хеликоптерът отлетя, Леополд чу кардинал Бернар да го вика. Мъката ясно личеше в гласа му. На Леополд страшно му се искаше да иде при него, да го успокои, да помоли за прошка и наистина да се върне при сангвинистите.

Разбира се, не го направи.

Макар и брутална, целта на Дамнатус бе правилна и чиста.

През следващия час пристигнаха още хеликоптери, последвани от коли със сирени, викащи хора и тропот на крака. Леополд се сви още повече в скривалището си. Суматохата би трябвало да заглуши всички звуци, които издаваше, докато изпълняваше изкуплението.

Най-сетне можеше да пие от светеното вино и да се излекува.

Извади кожената си манерка, махна капачката със зъби и пи дълбоко, остави се огънят да го отнесе.

Беше коленичил дълбоко под Дрезден в тъмна крипта, осветена от малка свещ. След сигнала за въздушна тревога никой не смееше да пали светлина от страх да не привлече гнева на британските бомбардировачи.

Докато се вслушваше, някъде далеч горе се взриви бомба и от тавана се отрониха камъчета.

Църквата бе поразена преди седмици. Само тази крипта бе оцеляла. Входът й бе изкопан отвътре от живеещите тук сангвинисти.

Леополд беше коленичил между други двама мъже. Подобно на него, те бяха стригои и се готвеха за последните си клетви като саигвинисти в тази тъмна и изпълнена с усилие нощ. Пред него стоеше свещеник сангвинист, облечен във фина роба и със златен потир в чистите си бели ръце.

Коленичилият до него стригой трепереше. Дали не се страхуваше, че вярата му не е достатъчно сигурна, че първата глътка от Христовата кръв ще бъде и последната му?

Когато дойде негов ред, Леополд сведе глава и изброи греховете си. Бяха много. През живота си като смъртен той бе лекар. В началото на войната беше игнорирал нацистите и се съпротивляваше. Но накрая властите го мобилизираха и го пратиха на фронта да се грижи за младежи, разкъсани от куршуми и бомби или покосени от болести, глад и студ.

Една зимна нощ глутница стригои се нахвърли върху малкия му отряд в Баварските Алпи. Полузамръзналите войници се сражаваха с пушки и щикове, но битката продължи само няколко минути. При първото нападение на зверовете Леополд беше ранен, със счупен гръбнак, неспособен да се бие и да се движи. Можеше само да гледа касапницата със съзнанието, че ще дойде и неговият ред.

Тогава един стригой с големината на дете го замъкна в пустата студена гора, като го влачеше за ботушите. И той умря там, димящата му кръв правеше дупки в мръсно белия сняг. През цялото време детето пееше немска народна песен с ясния си глас. Това можеше да е краят на мизерния живот на Леополд, но момчето бе предпочело да го превърне в чудовище.

Съпротивляваше се, когато наливаха кръв в устата му - докато отвращението не се превърна в жажда и блаженство. Докато Леополд пиеше, детето продължаваше да пее.

В крайна сметка войната беше рай за стригоите.

И за свой огромен срам Леополд пируваше.

После дойде денят, в който срещна човек, когото не можеше да ухапе. Сетивата му казаха, че само една капка от кръвта Му е в състояние да го убие. Непознатият го заинтригува. Като доктор Леополд искаше да разбере тайните му. Затова го издирваше нощи наред и го наблюдаваше в продължение на седмици преди да се осмели да го заговори. Когато най-сетне се изправи срещу него, непознатият изслуша думите му и разбра отвращението му от онова, в което се е превърнал.

В отговор непознатият му каза истинското си име — на онзи, прокълнат така от Христос, че Леополд все още се осмеляваше да мисли за него само като за Дамнатус. В този момент му беше предложен път към спасението, начин да служи тайно на Христос.

Именно така бе стигнал до тази крипта под Дрезден.

Паднал на колене и изреждащ греховете си заедно с другите.

Беше му заръчано да издири сангвинистите, да се внедри сред тях и да стане очите и ушите на Дамнатус в ордена.

Тогава се закле във верността си - както трябваше да направи и тази нощ.

Падна още една бомба и от тавана отново се посипа прах. Каещият се от лявата му страна извика уплашено. Леополд запази мълчание. Не се страхуваше от смъртта. Беше призован за no-велика цел. Щеше да изпълни призвание, продължило хилядолетия.

Онзи до него се овладя, прекръсти се и приключи с изреждането на прегрешенията си. Накрая млъкна. Беше предал греховете си на Бог. Сега можеше да бъде пречистен.

- Отказваш ли се от греховете си от любов към Бог, а не от страх от проклятие? — напевно попита сангвинистът свещеник.

- Отказвам се — отвърна мъжът.

- Тогава стани и бъди съден. — Лицето на свещеника бе невидимо под качулката.

Каещият се стана разтреперан и отвори уста. Свещеникът вдигна златния потир и изля бистро червено вино на езика му.

Мъжът моментално започна да крещи, а от устата му забълва дим. Или не се беше покаян напълно, или направо беше излъгал. Каквато и да беше причината, душата му бе преценена като опетнена и тялото му не можеше да приеме святата Христова кръв.

Всички поемаха този риск, за да влязат в ордена.

Съществото падна на каменния под и се загърчи, писъците му отекваха между голите стени. Леополд се наведе да го докосне, да го накара да се успокои, но преди ръката му да достигне до него, тялото се разпадна на прах.

Леополд прошепна молитва за този стригой, опитал се да промени живота си, въпреки че сърцето му не бе чисто. Коленичи и отново долепи длани в молитва.

Завърши собственото си дълго изреждане на греховете и зачака виното. Ако пътят му бе праведен, нямаше да се разпадне на прах пред саигвиниста. Ако той и онзи, на когото служеше, грешаха, една-единствена капка вино щеше да го разкрие.

Отвори уста, оставяйки Христос да се излее в тялото му.

И оживя.

Върна се в треперещото си тяло, притиснат от всички страни от острите треви. Никога не бе смятал превръщането си От стригой в сангвинист за грях, за нещо, нуждаещо се от изкупление.

„Защо Бог ми изпрати това видение?

И защо точно сега?“

За един ужасен момент се уплаши, че причината е в това, че Бог знае, че е влязъл в редиците на сангвинистите с тайни помисли, че му е писано да предаде ордена, както Дамнатус е предал Христос.

Остана да лежи дълго, замислен за това, после преглътна страховете си.

Не.

Беше получил това видение именно защото мисията му бе правдива.

Бог беше спасил живота му тогава, за да служи на Дамнатус; беше го спасил отново и днес. След като слънцето залезеше и спасителите си тръгнеха, щеше да се измъкне от сеното и под прикритието на тъмнината да продължи да преследва целта си, независимо от цената.

Защото Бог му беше наредил така.

20.


19 декември, 13:44

Рим, Италия


Юда наблегна на веслата и тясната дървена лодка измина прилично разстояние по тихите води на Тибър. Слънчевите лъчи се отразяваха от сребристата вода и блестяха в очите му. Той се наслаждаваше на светлината и отмиращата топлина на късния зимен ден.

Ято гарвани закръжи в небето и изчезна сред голите клони на крайречен парк, преди отново да се издигне в светлото зимно небе.

Тялото му работеше ритмично и той загреба по-силно, за да се пребори с вълните на минаващо корабче. По-големи съдове пореха реката около него. Крехкият дървен корпус на лодката му можеше да бъде направен за миг на трески. По това време на годината той бе единственият гребец, дръзнал да излезе на смразяващия студ и да рискува да бъде блъснат от скутери, фериботи и товарни кораби.

Телефонът му избръмча — поредното съобщение от рецепционистката.

Въздъхна. Знаеше съдържанието му и без да го чете. Беше гледал новините преди да се качи в лодката. Папският влак бил унищожен. Оцелял единствено кардиналът. Всички други загинали.

Отново наблегна на веслата.

След като предреченото трио вече го нямаше, нищо не стоеше на пътя му.

В последното съобщение на брат Леополд се споменаваше за Първия ангел, който трябваше да използва книгата като оръжие в предстоящата Война на Небето. С прекъсването на пророчеството ангелът вероятно не представляваше заплаха, но Юда не обичаше да оставя нещата недовършени.

Капитанът на един ферибот наду сирената и Юда вдигна ръка за поздрав. Мъжът докосна черната си фуражка и му махна в отговор. Поздравяваха се един друг почти всеки ден през последните двайсет години. Юда го беше гледал как съзрява от кльощав младок, държащ неуверено кормилото, в як зрял мъж. И въпреки това така и не знаеше името му.

Беше започнал да разбира самотата, докато гледаше как семейството и приятелите му умират. Беше се научил да стои на разстояние от другите след поколения приятелства, завършили със смърт.

А онова безсмъртно момче, за което бе споменал Леополд?

„Томас Болар“.

Юда го искаше. Щеше да се пазари с Распутин, да плати поисканата от монаха цена и да вземе безсмъртното дете в дома си. Сърцето му затуптя по-бързо при мисълта за среща с друг като него, но и от знанието каква роля е отредена на момчето.

„Да помогне за настъпването на края на света“.

Жалко, че не бе срещнал това момче по-рано през дългия си живот, за да има с кого да споделя безбройните години, да живее с друг, който не старее и е неподвластен на времето.

Подобен шанс му бе даден преди столетия и той го бе пропилял.

„Може би това е моето изкупление“.

Наблягаше на веслата и си представяше тъмната кожа и златните очи на Арела. Спомни си първия път, когато излезе с нея, в нощта след повторната им среща на венецианския маскарад. Тогава също бе взел лодка и подкара накъдето искаше, без изобщо да си дава сметка, че не контролира нещата.

Гондолата им се плъзгаше по спокойните води на тъмния канал. Звездите светеха в небето, пълнота луна сякаш ги примамваше. Докато управляваше с пръта в леката мъгла покрай величествена венецианска сграда, вонята на изпражнения и отпадъци обгърна лодката, намесвайки се в приятната им нощ като някаква сярна сянка.

Той се намръщи към отходната тръба, изливаща хчовонното си съдържание в канала.

Арела забеляза изражението му, видя накъде е насочено вниманието му и се разсмя.

- Да не би градът да не е достатъчно изтънчен за вкусовете ти?

Той посочи стаите горе, пълни със смях и поквара, после към зловонната мътилка, замърсяваща водата.

- Има и по-добри начини да се отървеш от отпадъците.

- И когато му дойде времето, ще ги открият.

- Открили са ги и после са ги забравили. - В гласа на Юда се долавяше горчивината, която бе развил, докато наблюдаваше участта на хората.

Тя прокара дългите си тъмни пръсти по черния лак на корпуса.

- Говориш за миналите чудеса на Рим, когато градът е бил в най-големия си разцвет.

Той отдалечи лодката от осветените къщи и я насочи към странноприемницата си.

- Много неща бяха изгубени, когато градът падна.

Тя сви рамене.

- Ще бъдат открити отново. В подходящото време.

- В миналото римските лечители знаеха как да лекуват болестите, от които хората от тази епоха още страдат и умират.

Въздъхна при мисълта колко много неща бяха изгубени в мрака на тази епоха. Искаше му се да беше изучавал медицина, да бе запазил знанията след като библиотеките изгоряха и учените мъже паднаха под меча.

- Тази епоха ще отмине - увери го Арела. - И знанието отново ще бъде открито.

Сребристата лунна светлина светеше в косите ѝ и по голите ѝ рамене и го караше да се пита за тази прекрасна загадка пред него. След като се бяха открили отново, двамата танцуваха през по-голямата част от нощта, носеха се неуморно по паркета, а призори се озоваха тук.

Той най-сетне повдигна темата, от която странеше през цялата нощ, тъй като се страхуваше от отговора.

- Арела... - Остави лодката да се носи сама по водата, подобно на отронено листо. — Само името ми е достатъчно, за да разбереш моя грях, моето престъпление и проклятието, с което ме прокле Христос, да продължа да живея през всички тези безкрайни години. Но ти как... какво си ти...?

Дори не можеше да състави напълно въпроса си.

Въпреки това тя го разбра и се усмихна.

- Какво ти говори моето име?

- Арела — повтори той, като слушаше как името излиза от устата му. - Прекрасно име. Древно. На староеврейски означава ,, вестоносец на Бог

- И името е напълно уместно - каза тя. — Често нося послания от Бог. И в това отношение двамата си приличаме. И двамата сме слуги на небето, изпълняващи дълга си.

Юда тихо изсумтя.

- За разлика от теб, аз не съм получавал специални послания отгоре.

Искаше му се да беше получавал. След като горчивината от проклятието отмина, често се питаше защо това наказание е било наложено върху плътта му, правейки я безсмъртна. Дали бе просто изкупление за греха му, или имаше някаква цел, която все още не беше разбрал?

- Ти си щастливец - каза тя. — С радост бих приела подобно мълчание.

- Защо? — попита той.

Тя въздъхна и докосна сребърното парче на шията си.

- Може да бъде проклятие да виждаш смътно в бъдещето, да знаеш, че предстои трагедия, но да нямаш представа как да я предотвратиш.

- Значи си пророчица?

- Навремето бях - рече тя и тъмните ѝ очи се стрелнаха за момент към луната. - Или по-скоро, много пъти. Била съм пророчица в Гърция, сибила в Еритрея, но през вековете съм била наричана и с безброй други имена.

Смаян, той се отпусна на седалката. Хвана ръката ѝ. Въпреки прохладната нощ усети топлината на кожата ѝ, много по-силна от докосването на повечето мъже и жени. Бе по-топла от всяко човешко същество.

Устните й се извиха във вече познатата полуусмивка.

- Съмняваш ли се в мен? Ти, който си живял достатъчно дълго, за да видиш как светът се променя и променя?

Най-забележителното бе, че не се съмняваше.

Гондолата се носеше безшумно на лунната светлина, а полуусмивката ѝ продължаваше да играе на лицето ѝ, сякаш тя четеше мислите му и разбираше какво е започнал да подозира.

И чакаше.

- Не претендирам да знам подобни неща — започна той, като си я представяше в обятията си, докато танцуват. - Но...

Тя се размърда на мястото си.

- Какво не претендираш да знаеш?

Той стисна горещата ѝ длан и пръсти.

- Природата на някой като теб. На някой, който получава послания от Бог. Който издържа през вековете. Който е така съвършен.

Изчерви се, докато изричаше последните думи.

Тя се разсмя.

- Това означава ли, че съм много по-различна от теб?

Дълбоко в себе си той знаеше, че е така - както по природа, така и по характер. Тя бе въплъщение на доброто, докато той бе извършил ужасии неща. Взираше се в чудото пред себе си. Знаеше другото название на „ вестоносец на Бог ", другата дума за „Арела “.

Събра сили и го каза на глас.

- Ти си ангел.

Тя долепи длани пред себе си, сякаш се молеше. От тялото ѝ бавно заструи мека златна светлина и окъпа гондолата, водата, лицето му. Топлината от допира ѝ го изпълни с радост и чувство за святост.

Пред него имаше друго вечно същество — но тя не бе като него.

Той беше зло, а тя — добро.

Той беше мрак, а тя — светлина.

Затвори очи и пи от светлината ѝ.

- Защо дойде при мен? Защо си тук? - Отвори очи и погледна към водата, къщите, отходния канал, после отново към нея — към неземната красавица. — Защо си на земята, а не на небето?

Светлината ѝ помръкна и тя отново заприлича на обикновена жена.

- Ангелите могат да слизат и да посещават земята. - Погледна го. - Могат и да падат.

Наблегна върху последната дума.

- Нима си паднала?

- Много отдавна - добави тя, виждаше шока и изненадата на лицето му. - Заедно с Денницата.

Това беше другото име на Луцифер.

Юда отказа да повярва, че е била прогонена от Небето.

- Но аз долавям в теб само доброта.

Тя го гледаше търпеливо.

- Защо падна? - продължи той, сякаш беше прост въпрос в обикновена нощ. — Не е възможно да си направила зло.

Тя погледна ръцете си.

- Държах знанието за гордостта на Луцифер скрито в сърцето си. Предвидих предстоящия му бунт, но продължих да мълча.

Юда се опита да си представи събитието. Тя беше премълчала пред Бог пророчество относно Войната на Небето и поради това е била низвергната.

Арела вдигна глава и заговори отново:

- Това беше просто наказание. Но за разлика от Денницата, аз не желаех злото на човечеството. Избрах да използвам изгнанието си, за да наглеждам Божието стадо тук, да продължа да служа на Небето, доколкото мога.

- Как служиш на Небето ?

- Както мога. — Тя махна някаква прашинка от полата си. - Най-голямото ми дело беше по твое време, когато пазех детето Христос от зло и бдях над него, докато беше съвсем малък и беззащитен в този суров вят.

Юда сведе засрамено глава, спомняйки си как самият той не бе направил същото, когато Иисус беше вече възрастен. Юда бе предал не само Божия син, но и най-скъпия си приятел. Отново почувства тежестта на кожената кесия сребърници, която му бяха дали свещениците, топлината на бузата на Христос на устните си, когато го целуна, за да го посочи на палачите му.

- Но как си защитавала Христос? - попита той, без да може да скрие завистта си. - Не разбирам.

- Явих се на Мария и Йосиф във Витлеем малко след раждането на Христос. Казах им какво съм видяла, за предстоящото избиване па невинните от цар Ирод.

Юда преглътна. Знаеше историята и отново осъзна с кого дели лодката.

- Значи ти си била ангелът, който им казал да избягат в Египет.

- Освен това ги отведох там, на място, където синът им да може да израсне далеч от опасността.

Юда вече разбираше колко по-различна е тя от него.

Тя бе спасила Иисус.

А той го беше убил.

Дишането му стана по-тежко. Трябваше да се изправи, да се движи. Бавно подкара гондолата по канала, като се опитваше да си представи живота ѝ на земята, много по-дълъг от неговото краткотрайно пребиваване тук.

Накрая зададе другия въпрос, който бе също толкова важен за него.

- Как понасяш времето?

- Минавам през него, също като теб. - Тя отново докосна парчето на шията си. - Безброй години служех на човечеството като пророчица, гадателка, оракул.

Той си я представи в тази роля, облечена в простата роба на делфийска жрица, изричаща пророчески думи.

- Вече не го ли правиш?

Тя се загледа над тъмните води.

- Все още ми се случва да зърна нещо предстоящо, виждам бъдещето така ясно, както виждам миналото зад себе си. Не мога да се противя на тези видения. — Челото ѝ се набърчи печално. — Но вече не ги споделям. Пророчествата ми донесоха на човечеството повече страдания, отколкото добрини, и затова пазя бъдещето в тайна.

Странноприемницата се появи от мъглата и Юда насочи гондолата към каменния кей. Двама слуги в ливреи побързаха да завържат лодката. Единият подаде облечена в ръкавица ръка на прекрасната дама. Юда я задържа с длан на кръста ѝ.

И тогава от мрака изскочиха сенки — но не бяха хора. Юда видя острите зъби, бледите озверели лица.

Много пъти се бе сражавал с подобни създания и много пъти бе губил. Въпреки това беше безсмъртен и винаги се възстановяваше, а опетнената му кръв винаги ги унищожаваше.

Издърпа Арела обратно на лодката, като остави зверовете да се нахвърлят върху хората от странноприемницата. Не можеше да спаси тях, но може би щеше да спаси нея.

Замахна с пръта като със сопа, докато прекрасните ѝ ръце се суетяха с въжетата, които ги държаха към кея. След като се освободиха, той изтласка гондолата навътре. Тя се наклони на една страна, после се изправи.

Не бяха достатъчно бързи.

Създанията скочиха над водата. Беше невъзможен скок за човек, но проста работа за подобни зверове.

Юда извади кинжал от капията в ботуша си и го заби дълбоко в гърдите на по-голямото от двете същества. Студена кръв плисна по ръката му, продължи по китката и изцапа фината му бяла риза.

Никой човек не би оцелял при подобен удар, но създанието сякаш не го усети, изби ръката му настрани и издърпа ножа от собствения си корем.

Вторият звяр зад него беше проснал Арела по гръб и пълзеше по нежното ѝ тяло.

- Не — прошепна тя. - Оставете ни.

Отскубна сребърното парче от шията си и замахна с острия ръб към врата на създанието.

От прерязаното му гърло се изтръгна писък, последван от пламъци, които бързо погълнаха прокълнатата му форма. Горящо, то скочи към хладния мрак на канала, но във водата падна единствено пепел — тялото вече бе напълно изгоряло.

Щом видя това, по-едрият звяр скочи на брега и побягна в мрака на града.

Арела изплакна парчето в канала и го избърса в полата си.

Той изгледа среброто в ръцете ѝ.

- Как?

- Това е част от свещено острие - обясни тя и отново го окачи на шията си. — Убива всяко създание, което прободе.

Сърцето на Юда се разтуптя по-бързо.

Можеше ли да убие и онова, което не може да се убие? Такива като него?

Или нея?

На лицето ѝ се изписа тъга, сякаш беше прочела мислите му, потвърждавайки онова, което си бе представил току-що. На стройната си шия тя носеше инструмента на собственото си унищожение, начин да се измъкне от този затвор на безчетните години. И ако се съдеше по изражението ѝ, от време на време се бе изкушавала да го използва.

Юда разбираше това желание. От безброй години той самият бе търсил начин да сложи край на живота си, като при опитите се бе подлагал на невъобразима болка. И въпреки това оживяваше. Простото право на смърт бе дадено на всички други същества. Дори зверовете, с които се сблъскаха, можеха просто да излязат на слънчева светлина и да прекратят отвратителното си съществуване.

Погледът му отново се спря върху блестящото сребро между гърдите ѝ с мисълта, че смъртта, която бе търсил от толкова отдавна, е съвсем близо. Трябваше само да я вземе.

Пресегна се — и вместо това хвана ръката ѝ и я придърпа към себе си, към устните си.

Целуна я, радостен, че е жив.

Насред Тибър, под ярките лъчи на обедното слънце. Юда си мислеше за онзи момент, за целувката в мрака. Изпълни го мъка, тъй като знаеше какво ще последва: че отношенията им ще приключат.

„Може би трябваше да хвана онова парче, а не ръката ѝ“.

Така и не научи как се е сдобила с него, нито нещо друго за свещеното оръжие. Но пък и двамата имаха своите тайни.

Бръкна в джоба на гърдите си и извади студен като лед камък, приблизително с размерите и формата на тесте карти. Беше изработен от прозрачен зелен кристал, подобен на изумруд, но дълбоко в сърцевината му имаше дефект, абаносовочерна жилка. Юда вдигна камъка към слънцето и го завъртя. Черната жилка потръпна на ярката светлина, смали се до точица, но си остана там. След като върнеше кристала в сянката на джоба си, жилката щеше отново да порасне.

Като живо същество.

С тази разлика, че процъфтяваше на тъмно, а не на светлина.

Беше открил камъка през годините след Арела, след като бе открил защо върви по своя дълъг път през света. По време на онзи мрачен период Юда се беше отдал на изучаването на алхимията, преподавана от такива като Исак Нютон и Роджър Бейкън. Беше научил много, в това число как да вдъхва живот на същества с часовникови механизми и как да манипулира силата, намираща се в кръвта му.

Попадна на кристала, докато търсеше митичния философски камък, веществото, за което се вярваше, че давало вечен живот. Самият той се надяваше, че то ще Предложи обяснение на собственото му безсмъртие. Беше изровил кристала от мястото му под крайъгълния камък на една порутена църква.

В крайна сметка той не се оказа философският камък, а нещо много по-могъщо, свързано със смъртта, а не с безсмъртния живот. Потърка с палец знака по долната страна на камъка. След години изучаване на този символ и на самия камък знаеше много от тайните му - но не всички.

Въпреки това знаеше, че в подходящите ръце този прост зелен камък може да наруши равновесието на живота на Земята. Векове наред беше чакал подходящото време, за да освободи злото му, да изпълни онова, за което бе пратен на този свят.

Прибра камъка в джоба си и се загледа в слънцето.

Най-сетне времето беше дошло.

Но първо трябваше да намери два ангела.

Един от миналото и един от настоящето.

21.


19 декември, 13:48

Северен Ледовит океан


Високо над палубата на ледоразбивача Томи стискаше металните греди на крана. Държеше се здраво с дебелите си ръкавици. Не изпитваше страх от смъртта — знаеше, че падането върху твърдата стомана няма да го убие, - но предпочиташе да си спести болката от счупен гръбнак, таз и череп.

Затова внимателно се изкачи още по-нагоре.

Похитителите му го оставяха да се катери където и когато си поиска.

Те също не се страхуваха, че Томи може да умре - или да избяга.

Заобиколи до задната част на крана. Въпреки хапещия вятър обичаше да идва тук. Чувстваше се свободен, оставяше страховете и грижите си долу.

Арктическото слънце висеше тежко над хоризонта, отказвайки да изгрее наистина през това време на годината. Томи се загледа към безкрайната ледена шир и тъмната диря открита вода, прорязана от кораба. Единствените живи същества на километри наоколо бяха хората от екипажа на ледоразбивача. Не беше сигурен дали Альоша и господарят му влизат в категорията на живите същества.

Изскърцване на врата го накара да се откъсне от хоризонта и да погледне надолу. През люка излезе висока тъмна фигура и се изправи. Мъжът придържаше краищата на расото си на свирепия вятър - не защото му беше студено, а за да попречи на вълната да зашиба тялото му като камшик. На Томи не му беше трудно да забележи гъстата му брада и киселата физиономия.

Това бе господарят на Альоша.

Григорий Распутин.

Руският монах държеше сателитен телефон.

Обхванат от любопитство, Томи се спусна към него с намерението да подслуша отгоре.

Всички на кораба млъкваха всеки път, когато Томи влезеше някъде. Гледаха го, сякаш е извънземен - и може би вече наистина беше такъв. Но отгоре, невидим за останалите, той можеше да слуша и да наблюдава как минава животът долу. Това бе друга причина да обича катеренето. Изпитваше утеха, когато гледаше как някой пуши, подсвирква си или се шегува, макар и да не разбираше руски.

Тихомълком се спусна надолу, докато не намери позиция, от която можеше да слуша, без да попада в полезрението на Распутин.

Монахът крачеше напред-назад под него, мърмореше на руски и гледаше кръвнишки към леда. Непрекъснато поглеждаше телефона, сякаш очакваше обаждане. Нещо несъмнено го беше развълнувало.

Накрая телефонът иззвъня.

Распутин незабавно го вдигна към ухото си.

- Да?

Томи стоеше напълно неподвижно на мястото си. Замоли се човекът от другата страна на линията да говори английски. Може пък да научеше нещо.

„Моля те...“

Распутин слуша цяла минута, после прочисти гърлото си и заговори със силен акцент:

- Преди да преговаряме за момчето, искам снимка на Евангелието.

Томи изпита облекчение, когато чу, че разговорът се води на английски, но какво искаше да каже Распутин с това „да преговаряме за момчето“? Да не би някой да се опитваше да го купи? Това обаждане свобода ли означаваше, или друг затвор?

„Само да можех да чуя какво казва другият...“

Уви, това желание не му беше изпълнено.

- Зная какво разкрива Евангелието, кардинале - изръмжа Распутин. - И няма да преговарям, ако не мога да съм сигурен, че то е у вас.

Въпросите затанцуваха като искри от огън в главата на Томи: „Какво евангелие? Какъв кардинал? С някой от Католическата църква ли разговаря? Защо?“

Представи си очите на свещеника, който го бе утешил след смъртта на родителите му в Масада. Помнеше загрижеността му. Свещеникът дори се беше помолил за майка му и баща му, макар да знаеше, че са евреи.

От другия край на линията изригнаха гневни звуци, достатъчно силни, за да достигнат до Томи.

Распутин отново каза нещо на някакъв друг език, вероятно латински.

Томи си спомни, че молитвата на свещеника също бе на латински.

Да не би да имаше някаква връзка?

- Това са условията ми - сопна се Распутин и прекъсна връзката.

Започна отново да крачи напред-назад, докато телефонът му не подаде сигнал за получено съобщение.

Распутин погледна екрана и падна на колене на заледената палуба. На лицето му бе изписан възторг, докато се взираше в леда, стиснал телефона между дланите си, сякаш беше молитвеник.

Томи тихо увисна от крана, за да погледне екрана. Не успя да различи нищо, но предположи, че това е снимката на евангелието, която Распутин бе настоял да получи.

Телефонът иззвъня отново.

Распутин вдигна, все така паднал на колене и явно неспособен да скрие задоволството си.

- Да?

Последва дълга пауза, по време на която монахът слушаше.

- Добре — каза той, докосвайки с дебелия си пръст кръста на гърдите си. - Но, кардинал Бернар, винаги можем да се срещнем в Санкт Петербург за размяната, нали? За мен ще е огромно удоволствие да ви демонстрирам руското гостоприемство. Отец Корза му се наслади много при посещението си миналия път.

Томи трепна и едва не падна.

Беше забравил името на свещеника, но го позна, когато го чу.

„Корза“.

Преди да успее да обмисли новата загадка, Распутин изръмжа и острите му кучешки зъби лъснаха.

- Добре тогава, неутрална територия. — И се искиска. - Какво ще кажете за Стокхолм?

Послуша още малко, после се сбогува и затвори. Изправи се и се загледа в леда.

Томи не смееше да помръдне, така че просто гледаше и чакаше.

Монахът вдигна глава и погледна към него. Усмивката му беше по-студена и от леда около кораба. Явно през цялото време бе знаел, че Томи е там горе. Може би беше преминал нарочно на английски, за да е сигурен, че Томи ще разбере същината на разговора.

Но защо?

Распутин размаха пръст към него.

- Внимавай там горе. Може и да си ангел, но още си нямаш криле. Ще се погрижа да ти намеря един чифт, преди да тръгнем.

Резкият му смях се понесе над палубата.

„Какво искаше да каже с това?“

Томи внезапно усети, че се намира в много по-голяма опасност, отколкото преди малко. Замоли се някой да го спаси и си представи лицето на отец Корза.

Но онзи свещеник добър ли беше, или лош?

22.


19 декември, 13:51

Кастел Гандолфо, Италия


Изгубен в кръв и огън, Рун отдели устни от устата на Елизабета и ги приближи към гърлото ѝ. Езикът му се плъзна по вените, които навремето пулсираха с ритъма на сърцето ѝ.

Тя изстена под него.

- Да, да, любов моя...

Кучешките му зъби се източиха, готови да пронижат нежната плът и да пият онова, което тя му предлагаше.

Бялата като алабастър шия го подканяше.

Най-сетне щеше да се събере с нея. Кръвта ѝ щеше да тече във вените му, както бе текла в нейните. Приближи жадните си устни към очакващото гърло.

Отвори уста и оголи зъби към меката плът.

Преди да успее да захапе, нечии ръце го сграбчиха, отскубнаха го от Елизабета и го запратиха към каменната стена. Той изръмжа и се опита да се съпротивлява, но противникът му се беше вкопчил в него като вълк, хванал елен.

Чу две изщраквания.

Още две ръце се присъединиха към първите.

Когато алената пелена най-сетне се вдигна от очите му, видя Елизабета. Беше закопчана за леглото и се мъчеше да се освободи. По деликатните ѝ китки бяха избили мехури от изгарящото сребро, обезобразяващи онова, което току-що бе излекувал и целувал.

Надя и Кристиан го държаха прикован до стената. При други обстоятелства сигурно щеше да успее да се освободи, но все още бе слаб. Думите им проникнаха през мъглата, разкриха се като молитви, напомниха му кой е.

Напълно обезсилен, той се отпусна в ръцете им.

- Рун. - Надя продължаваше да го държи здраво. - Моли се с нас.

Подчинявайки се на заповедния ѝ тон, той размърда устни, насили думите да заизлизат от устата му. Жаждата му за кръв постепенно отшумя, но не се смени с утеха, а единствено с пустота, оставяйки го изтощен и безсилен.

Двамата сангвинисти го изнесоха от килията и Надя затвори вратата.

Няколко килии по-нататък Кристиан го положи на едно легло.

„Сега и аз ли съм затворник?“

- Излекувай се. - Надя пъхна в ръката му манерка вино.

После двамата с Кристиан излязоха и заключиха вратата на килията.

Рун остана да лежи по гръб върху мухлясалия сламеник. Миризмата на плесен и каменен прах изпълваше тясното помещение. Той копнееше да се върне в килията на Елизабета, да се изгуби в аромата на кръв. Сграбчи с две ръце разпятието си и остави среброто да изгори дланите му, но болката не успя да го съсредоточи.

Знаеше какво трябва да направи.

Посегна към манерката, отвори я и изпи цялото ѝ съдържание на една дълга глътка. Огънят на Христовата кръв нямаше да му остави място за съмнение. Светостта пламна в гърлото му и експлодира вътре в него, изгори дори пустотата.

Стиснал отново кръста, той затвори очи и зачака изкуплението да го връхлети. Цената на Христовата благословия бе да преживее един от най-лошите си грехове.

Но какво щеше да му покаже сега осветената кръв?

Какво беше достатъчно силно, за да отговаря на греха в душата му?

Луната се беше издигнала високо. Рун се прекръсти и прекрачи прага на кръчмата. Това бе единственото място за събиране в малкото селце, известно с превъзходния си мед. Щом влезе, вонята на медовина се смеси с желязната миризма на пролята кръв.

Тук бе имало стригой. Тук бе убивал стригой.

Прислужница, слаба и цялата в синини, лежеше просната на мръсния под до дебелия кръчмар. В гърдите им не отекваха сърдечни удари. Двамата бяха мъртви и щяха да си останат мъртви.

Под краката му захрущяха счупени грънци.

По сребърното му острие играеха отражения на пламъци.

Бернар бе обучил Рун да използва това оръжие наред с много други по време на подготовката за първата му мисия като сангвинист. Беше минала точно една година, откакто Рун бе изгубил собствената си душа при нападение на стригой, повален до гроба на сестра си.

Днес трябваше да поеме по пътя към спасението.

Бернар му бе наредил да намери звяра, който тероризираше, местното село. Единакът стригой беше пристигнал само преди дни, но вече бе убил четирима души. Рун трябваше да превърне противния му апетит в стремеж към святост, както бе направил Бернар с него, или да сложи край на съществуването му.

Някакво изскърцване привлече вниманието му към ъгъла, където имаше грубо скована маса, избутана до стената. Острото му зрение различи форма в мрака под масата.

Търсеният стригой се беше скрил там.

Друг звук достигна до ушите му.

Плач.

С един скок Рун преодоля разстоянието до масата, дръпна я с една ръка и я запрати през помещението. С другата си ръка замахна към мръсно бяло гърло.

Дете.

Момче на десет или единайсет се взираше в него с огромните си очи. Късата му кафява коса бе подстригана от любящи ръце. Мръсни пръсти обвиваха голите кокалести колене. По бузите му се стичаха сълзи - а по брадичката му имаше кръв.

Рун не смееше да покаже милост. Мнозина сангвинисти бяха загинали, защото бяха подценили противника си. Зад невинно младо лице често се криеше убиец на стотици години. Припомни си това, но детето изглеждаше безобидно, дори окаяно.

Бързо хвърли поглед към труповете на пода и си напомни да не допуска да бъде подлъган. Момчето изобщо не беше безобидно.

Обърна момчето и го притисна към гърдите си, като го държеше отзад, приковавайки ръцете му. Замъкна го до огнището. Над грубата дървена полица имаше окачено огледало.

Отражението показваше, че детето е кротко в прегръдката му и не се съпротивлява.

Нещастни кафяви очи срещнаха неговите в огледалото.

- Защо съм чудовище? — попитаха младите устни.

Рун се поколеба от неочаквания въпрос, но почерпи сили от онова, което бе научил от Бернар.

- Ти си съгрешил.

- Не съм, не и по моя воля. Бях добро момче. Някакъв звяр нахлу през прозореца ми през нощта. Ухапа ме. Накара ме да пия кръвта му, след което избяга. Не съм искал да се случи. Съпротивлявах се. Борих се с всички сили.

Рун си припомни собствената си борба против онзи стригой, който бе откраднал душата му, и как накрая се беше предал, бе прегърнал блаженството, което му бе предложено.

- Има начин да спреш лото, да служиш отново на Бог.

- Защо да служа на бог, който позволи да ми се случи това?

Детето не изглеждаше гневно, а просто любопитно.

- Можеш да превърнеш проклятието в дар - каза Рун.

- Можеш да служиш на Христос. Можеш да живееш, пиейки Неговата свята кръв, а не кръвта на човеците.

Погледът на детето се насочи към телата на пода.

- Не исках да ги убивам. Честна дума, не исках.

Рун отпусна хватката си.

- Знам. И можеш да престанеш да убиваш.

- Но... - Детето отново срещна погледа му в огледалото. — На мен ми хареса.

Нещо в очите му говореше за мрака вътре в него. Рун знаеше, че първата мисия е изпитание колкото за момчето, толкова и за него.

- Това е грях — настоятелно повтори той.

- В такъв случай ще попадна в ада.

- Не и ако се откажеш от този път. Не и ако се посветиш на живот в служба на Църквата, на Христос.

Детето се замисли за момент.

- Можеш ли да ми обещаеш, че няма да ида в ада, ако го направя?

Рун се поколеба. Искаше му се да може да предложи no-убедителна истина на момчето.

- Това е най-добрата ти надежда.

Подобно на толкова много неща в живота, беше въпрос на вяра.

Горяща цепеница се търкулна от огъня и падна на камъните на камината. Ярки искри полетяха на пода и угаснаха. Рун усети, че утрото устремно приближава. Детето погледна към прозореца, сякаш също го усещаше.

- Трябва да решиш бързо - каза Рун.

- Слънцето изгаря ли те? — попита детето и трепна при спомена за изпитана болка.

- Да - каза той. - Но благодарение на Христовата благословия мога да вървя под обедното слънце. Неговата кръв ми дава сила и святост за това.

Кръглите очи на момчето го погледнаха със съмнение.

- Ами ако пия от Неговата кръв, но не вярвам истински?

- Христос ще познае преструвката. Кръвта Му ще те изпепели.

Малкото тяпо на детето потръпна в ръцете му.

- Ще ме пуснеш ли, ако откажа?

- Не мога да ти позволя да продължаваш да убиваш невинни.

Момчето обърна глава към труповете на пода.

- Те изобщо не са невинни. Крадяха от пътници, сводничеха, а веднъж прерязаха гърлото на един човек, за да отмъкнат кесията му.

- Бог ще ги съди.

- А ти ще съдиш мен ли? — попита детето.

Рун трепна.

Такава беше ролята му, нали?

На съдия и палач.

- Нямаме много време — несигурно рече той. — До изгрева остава само...

- Никога не съм имал много време, а сега нямам никакво. — По бузите му отново потекоха сълзи. - Няма да дойда с теб. Няма да стана свещеник. С нищо не съм съгрешил, за да се превръщам в чудовище. Така че го направи още сега. И бързо.

Рун зяпна насълзените, но решителни очи.

„Такава е Божията воля “ - напомни си.

Въпреки това се поколеба, а изгарящото слънце приближаваше заплашително.

Какво беше сторило това дете, за да заслужава да бъде превърнато в звяр? Било е невинно, съпротивлявало се е на нахвърлилото се върху него зло и е изгубило.

Самият Рун не беше по-различен — с тази разлика, че беше избрал да Му служи.

Миризмата на студена кръв лъхна от телата на пода. Момчето щеше да остави този мъчителен спомен до края на дните му.

- Прости ми - прошепна Рун.

Момчето каза една дума, която щеше да го преследва през вековете.

Въпреки това Рун преряза с острието детското гърло и черната кръв пръсна по огледалото.

Дойде на себе си на пода на килията. В някакъв момент беше изпълзял под леглото, бе се свил на кълбо и плачеше. Лежеше сам и се взираше в дъските на леглото, само на една длан разстояние от лицето му.

„Защо ми беше показан този момент?“

Беше постъпил според инструкциите, изпълнявайки заповедта на Бог.

Защо това да бе грях, който трябва да се изкупи?

„Защото се поколебах накрая ли?“

Изпълзя изпод леглото и седна на ръба. Опря лакти на коленете си, стисна главата си с ръце и се замоли за утеха.

Но утеха не дойде.

Вместо това си спомняше ясните кафяви очи на момчето, тънкия му глас, как се бе сгушило на гърдите му и бе повдигнало брадичка, за да улесни острието.

Спомни си как го помоли за прошка.

Момчето бе отговорило.

He.

Въпреки това, в името на Бог, той го беше заклал.

Оттогава много невинни бяха умрели под острието му. Рун вече не спираше, не се колебаеше. Убиваше, без да изпитва мъка. Годините служба го бяха довели дотам да може да избива деца без никакво съжаление.

Скри лице в дланите си и заплака.

За себе си и за момчето с кафявите очи.

23.


19 декември, 14:36

Кастел Гандолфо, Италия


Джордан ,се протегна под завивките. Голото му тяло бе долепено до тялото на Ерин. Тя промърмори нещо в съня си и се притисна към него. Господи, колко му беше липсвала.

Почукване на вратата събуди Ерин и тя се сепна и бързо седна. Русата ѝ коса се спусна по раменете ѝ и одеялото падна от голите ѝ гърди. Изглеждаше прекрасна на слабата светлина, проникваща през капаците на прозорците.

Той посегна към нея. Не можеше да се сдържи.

- Имате петнайсет минути! - обади се Кристиан от другата страна. Гласът му бе доста развеселен. — Така че довършвайте, каквото сте започнали... или започнете, каквото искате да завършите. Така или иначе, предупредих ви.

- Благодаря! - извика му Джордан и се ухили на Ерин. - Нали знаеш, че е смъртен грях да не се подчиниш на пряка заповед на свещеник.

- Нещо ме съмнява — отвърна тя със спокойна усмивка и посочи към душа, към обещанието за гореща сапунена вода и гола кожа. - Но може би заради душите ни ще е по-добре да сме сигурни, а не да съжаляваме.

Той отвърна на усмивката ѝ, вдигна я на ръце и я понесе към банята.

Когато Кристиан почука отново, двамата бяха изкъпани, облечени и въоръжени с новите си оръжия. Въпреки драскотините и синините Джордан не се бе чувствал толкова добре от много време.

След като излязоха в коридора, Кристиан приближи пръст до устните си и им подаде по едно фенерче.

„Какво става?“ - зачуди се Джордан.

Все пак имаше достатъчно доверие на Кристиан, за да не задава въпроси. Двамата с Ерин последваха младия сангвинист до края на коридора, надолу по стълбите и по дълъг тунел без осветление.

Джордан включи фенерчето си. Ерин последва примера му.

Кристиан наложи изнурително темпо. Вървяха поне километър и половина. Накрая стигнаха стоманена врата и спряха. Кристиан въведе код в електронното табло и отстъпи назад. Вратата безшумно се отвори към тях. Беше дебела цяла стъпка и вероятно можеше да издържи на минометен обстрел.

В тъмния проход нахлу ярка слънчева светлина.

Джордан долови миризма на бор и глина.

Явно бе таен изход, през който папата можеше да се измъкне, ако замъкът бъде застрашен по някакъв начин.

Кристиан пристъпи напред и им направи знак да не изостават.

Разтревожен от всички недомлъвки, Джордан намести автомата си по-удобно и пусна Ерин между себе си и Кристиан. Искаше тя да е защитена отпред и отзад.

Озоваха се в гъста вечнозелена гора. В сенките беше студено. Докато вървяха, дъхът им увисваше на пара в неподвижния въздух. Килимът от борови иглички заглушаваше стъпките им.

Ерин вдигна ципа на якето си от вълча кожа.

Дори този звук беше прекалено силен в смълчалата се гора.

Три фигури изплуваха от сенките пред тях. Кристиан се отпусна, но Джордан стисна автомата по-здраво. После видя, че едната е Надя и че води Рун и Батори. Или поне предположи, че е графинята, тъй като жената бе забулена от глава до пети, за да се предпази от слънцето. Сребърната белезница на едната ѝ тънка китка потвърди, че наистина е Батори. Другата белезница беше закопчана на китката на Рун.

Сангвинистите не искаха да поемат никакви рискове с графинята.

Самият Джордан би предпочел да го закопчаят с кобра.

Надя даде знак на Джордан да я последва сред гъсталаците, за да поговорят насаме. Беше изнервящо, че никой не произнасяше нито дума. Джордан бързо стисна Ерин за лакътя, остави я с Кристиан и тръгна след Надя.

Щом се отдалечиха достатъчно, Надя извади дебел лист, сгънат и запечатан с червен восъчен печат с изображението на корона с два кръстосани ключа.

Папският печат.

С дългия си нокът тя счупи печата, разгъна листа и Джордан видя нарисувана на ръка карта на Италия. Синя линия започваше северно от Кастел Гандолфо и свършваше недалеч от Рим. Бяха отбелязани номерата на магистралите, а също и график.

Надя вдигна запалка и щракна, готова да изгори листа, без да сваля поглед от Джордан.

Явно от него се очакваше да запомни картата наизуст.

Джордан въздъхна и наизусти магистралите и графика. Накрая я погледна в очите.

Надя направи движение с ръце; сякаш шофира, и посочи към гърдите му.

„Явно аз ще карам“.

Тя поднесе запалката към листа. Жълтите пламъци облизаха дебелата хартия и бързо я превърнаха в пепел. Целта на цялата пантомима беше ясна. Джордан, Надя и онзи, който бе написал съобщението - вероятно кардиналът, — бяха единствените, които трябваше да знаят дестинацията и маршрута.

Не искаха да дадат на атентаторите втори шанс да ги атакуват.

Надя го поведе обратно към другите.

Тръгнаха през гората и стигнаха до някакъв паркинг, на който имаше черен джип „Мерцедес“ със затъмнени стъкла и мотоциклет „Дукати“, също черен и с линии, които крещяха за скорост.

Джордан погледна мотора с копнеж, но знаеше, че ще трябва да седне зад волана на джипа.

Сякаш за да докаже това, Надя яхна мотоциклета, погледна Джордан и вдигна вежда. Той се ухили и си спомни лудешкото им препускане през Бавария преди няколко месеца. Никога не бе изпитвал такъв страх и ликуване едновременно. Благодарение на свръхестествените си рефлекси Надя бе управлявала мотора със скорост, която бе смятал за невъзможна.

Но днес това нямаше да се повтори.

Тя му метна ключовете за колата, запали мотора и потегли с рев.

Групата на Джордан тръгна към джипа. Рун помогна на графинята да седне отзад. Кристиан се настани от другата ѝ страна. Джордан отвори предната врата за Ерин. Не искаше да я оставя да седне отзад с Рун и графинята.

Дори предната седалка бе твърде близо до онези двамата.


15:14


Колата се носеше по път с гладко черно покритие. Елизабет стисна юмруци. Автомобилите я ужасяваха. В Рим беше избягвала зловонието им и ръмжащите им двигатели. Нямаше желание да ги доближава, а ето че сега се намираше в един от тях.

Много приличаше на карета от нейното време, само че те не бяха толкова бързи. Никой кон не би могъл да се движи с подобна скорост. Как успяваше войникът да я управлява? Елизабет знаеше, че колата е механично устройство като часовника, но не можеше да се освободи от мисълта, че всеки момент могат да се блъснат в нещо и да пръснат мозъците си по твърдия път.

Следеше туптенето на сърцата на човеците отпред и съдеше по тях за евентуална заплаха. В момента сърцата им биеха бавно и спокойно. Не се страхуваха от този ръмжащ звяр.

Направи всичко по силите си да им подражава.

Щом те не показваха страх, тя също нямаше да си позволи да се страхува.

Минутите се изнизваха и първоначалният ѝ ужас се притъпи и се превърна в досада. Черната лента на пътя се разгръщаше пред нея със зловещо еднообразие. Дървета, села и други автомобили прелитаха от двете им страни, незабележими и незабелязани.

След като страхът отмина, мислите ѝ отново се насочиха към Рун. Спомни си как държи ръката ѝ, как устните му докосват гърлото ѝ. Не беше толкова безстрастен и посветен на Църквата, колкото изглеждаше - нито сега, нито преди. В килията отново се бе приближил на косъм от престъпването на клетвите си.

Тя знаеше, че това не е жажда за кръв.

Той искаше нея.

„Той все още ме обича“.

Въпреки всичките странности на този модерен свят това я поразяваше най-силно. И тя знаеше, че трябва да изчака подходящ момент, за да се възползва.

Да се освободи.

Може би да освободи и двамата.

Автомобилът мина покрай редица селски къщи. Зад някои прозорци се виждаха хора. Тя им завидя за простотата на живота им - и в същото време си даде сметка колко са смазани, затворени в рамките на един човешки живот, уязвими, постоянно износвани от годините.

Хората бяха толкова крехки и мимолетни създания.

След още пътуване автомобилът излезе на огромно поле от същия твърд материал като пътя и спря до гигантска метална постройка с огромни отворени врати. Войникът завъртя ключа и ръмженето на колата замлъкна.

- Какво е това място? - попита тя.

- Хангар — отвърна Рун. — Място, където се държат самолети.

Тя кимна. Знаеше за самолетите, често беше виждала светлините им в нощното небе на Рим. В малкия си апартамент беше разглеждала техни изображения, очарована от чудесата на тази епоха.

В сенките на хангара забеляза малък бял самолет със синя ивица по корпуса.

Надя се появи на вратата му, на горния край на късата стълба. Кучешките зъби на Елизабет се удължиха мъничко, когато тялото ѝ си спомни безбройните малки унижения, на които я бе подложила високата жена.

Рун ѝ помогна да слезе от автомобила. Движенията им бяха тромави заради изгарящите окови, които ги свързваха. Двамата последваха останалите в дълбоките сенки на сградата.

Надя дойде при тях.

- Направих пьлна проверка на самолета. Чист е.

Рун се обърна към Елизабет.

- Вътре е достатъчно тъмно. Ако искаш, можеш засега да махнеш воала си.

Елизабет с готовност вдигна свободната си ръка и дръпна покривалото. Хладният въздух погали лицето и устните ѝ, донасяйки миризмата на катран и на други неща - парливи, горчиви и изгорели. Тази епоха се задвижваше от огъня на горящо земно масло.

Елизабет внимаваше да не обръща лице към отворената врата. Дори разсеяната слънчева светлина ѝ причиняваше болка, но тя правеше всичко по силите си да я скрива.

Загледа войника, който се протягаше и се разтъпкваше, за да раздвижи кръвта си след дългото шофиране. Напомняше ѝ за неуморен жребец, пуснат на свобода след дълъг престой в конюшнята. Титлата му - Воин на Човека - определено му подхождаше.

Той не се отделяше от жената, Ерин Грейнджър. Ясно си личеше, че влюбен в нея; Рун също като че ли усещаше присъствието ѝ повече, отколкото се харесваше на Елизабет.

Въпреки това трябваше да признае, че историчката има грацията на атлет и чудесен ум. В друга епоха и в друг живот двете биха могли да са приятелки.

- Трябва да потегляме, ако искаме да не закъснеем за срещата - каза Надя.

Последваха я по стълбата в самолета.

Щом влезе, Елизабет погледна наляво и видя малка стаичка с две малки кресла, наклонени под ъгъл прозорци и червени и черни превключватели и бутони.

- Това е пилотската кабина - обясни Рун. - Пилотът управлява самолета от нея.

Най-младият сангвинист, Кристиан, се настани в кабината. Явно уменията на сангвинистите се бяха адаптирали към новата епоха.

Влязоха в основния салон. От двете му страни имаше удобни кожени кресла, между които минаваше тясна пътека. Елизабет погледна малките прозорци и си помисли какво ли е да гледаш света от въздуха и как ли изглеждат облаците отгоре и звездите в небето.

Наистина беше епоха на чудеса.

Погледът ѝ се плъзна покрай седалките и се спря върху дълъг черен сандък отзад, с дръжки по краищата. Несъмнено беше модерна изработка, но формата му не се беше променила особено от нейното време.

Беше ковчег.

Тя спря така внезапно, че Рун се блъсна в нея и каза:

- Извинявай.

Погледът ѝ не се откъсваше от ковчега. Тя подуши. Вътре нямаше труп, иначе щеше да го усети.

„Защо е тук?“

Надя се усмихна - и Елизабет веднага разбра.

Хвърли се назад и се блъсна силно в Рун. С лявата си ръка изтегли закривеното му оръжие от ножницата на китката. С бързо движение замахна към Надя, но тя отскочи назад и острието само закачи брадичката ѝ.

И пусна кръв.

Но не достатъчно.

Елизабет наруга тромавата си лява ръка.

Зад нея се затръшна врата. Тя се обърна и видя, че Кристиан е напъхал двамата човеци в пилотската кабина за по-сигурно. Почувства се поласкана, че я възприемат като такава заплаха.

Стисна здраво ножа и се обърна към Надя.

В едната си ръка жената държеше сребърна верига като камшик, а в другата - къс меч.

- Спрете! - извика Рун и гласът му прогърмя в тясното пространство.

Елизабет не помръдна. Представи си саркофага, от който се беше родила в този нов свят. Спомни си зазиданата килия в кулата на замъка си, където бавно бе умирала от глад. Не можеше да понесе мисълта отново да бъде затворена, да се озове в капан.

- Последния път, когато ме сложи в ковчег, бях там четиристотин години - изсъска тя на Рун.

- Само за полета е - увери я Рун. - Самолетът ще лети над облаците. Там няма как да се скриеш от слънцето.

Въпреки това я обземаше паника при мисълта да бъде затворена отново. Не можеше да се контролира. Замята се въпреки среброто, което я свързваше с него.

- Предпочитам да умра.

Надя пристъпи напред.

- Щом искаш.

И с бързо замахване на късия меч ѝ преряза гърлото. Среброто изгори кожата на Елизабет и от раната бликна кръв, заизвлича светостта от тялото ѝ. Елизабет престана да се съпротивлява и изпусна оръжието си. Рун беше до нея и притискаше с длан гърлото ѝ, за да спре кръвта.

- Какво направи? - изсъска той на Надя.

- Ще живее — отвърна Надя. — Срязах я плитко. Така по-лесно ще я сложим в ковчега без ненужни борби.

Надя вдигна капака.

Елизабет изстена, но среброто я беше омаломощило и тя нямаше сили да направи нещо повече.

Рун я взе на ръце и я понесе към ковчега.

- Обещавам, че ще те извадя — каза той. - След няколко часа.

Нежно я положи в ковчега. Чу се изщракване и белезниците ѝ бяха свалени.

Елизабет искаше да се надигне, да се съпротивлява, но не можеше да събере сили.

Капакът се спусна и тя отново потъна в пълен мрак.

24.


19 декември, 17:39

Кастел Гандолфо, Ималия


Слънцето беше залязло преди час. Леополд дебнеше в покрайнините на лятната резиденция на папата. Имотът бе по-голям от целия Ватикан и предлагаше много места, на които да се спотайва и да наблюдава. В момента се беше покатерил на един от гигантските вечнозелени дъбове и използваше клоните и дебелия ствол, за да се скрие в тъмното. Дървото се издигаше само на един хвърлей от замъка.

По-рано, докато слънцето залязваше, беше изпълзял от купата сено. Благодарение на тъмнината лесно се промъкна през полицейските заграждения около останките на влака. Острият му слух долавяше сърцата на следователите и му позволяваше да ги избягва и да остане незабелязан. От купата беше чул кардинала да споменава, че отива в Кастел Гандолфо, за да се моли и да оплаче душите, изгубили живота си този ден.

Затова след залез Леополд го последва: тичаше със скорост, на каквато бе способен единствено сангвинист, и бързо измина няколкото километра до малкото село с издигащия се над него папски замък.

През последния половин час следеше резиденцията от разстояние, като бавно я обикаляше. Не смееше да приближи, тъй като сангвинистите вътре можеше да го усетят.

Благодарение на острия си слух успя да чуе доста неща отвътре - откъси от разговори, разменяни между персонала клюки. Бързо разбра, че те знаят за трагичните събития. Като че ли единствено кардинал Бернар беше останал жив. Полицията беше открила телата на машинистите. Леополд си спомни, че един хеликоптер беше пристигнал и отлетял преди идването на спасителите. Кардиналът явно беше прибрал труповете на своите хора - не би допуснал телата на сангвинистите да попаднат в ръцете на италианската полиция. Леополд дори чу една прислужница да споменава за тяло, което зърнала за момент, преди Бернар да побърза да го скрие в недрата на замъка.

Леополд се размърда на клона си и се замоли за убитите души. Знаеше, че смъртта им е нужна в името на по-висша цел, но въпреки това скърбеше за Ерин и Джордан, както и за събратята си сангвинисти - Рун, Надя и Кристиан. Дори неприятният отец Амвросий не заслужаваше подобна участ.

Сега слушаше звуците на погребалната литургия. Плътният глас на кардинала не можеше да се сбърка дори от това разстояние. Устните на Леополд повтаряха беззвучно молитвата, сякаш самият той отслужваше литургия от дървото. През цялото време се ослушваше за гласовете на Ерин и Джордан - не беше изключено персоналът на замъка да греши. Опита се да различи туптенето на сърцата им сред хора на папската прислуга.

Нищо.

Чуваше единствено молитвите на кардинала.

След края на литургията слезе от дървото, отиде в селцето, влезе в телефонната кабина до една бензиностанция и набра запомнения наизуст номер.

Вдигнаха му почти веднага.

- Оцелял ли си? - Дамнатус май бе по-скоро ядосан, отколкото изпълнен с облекчение. - Има ли други?

Разбира се, това беше основната грижа на Дамнатус. Несъмнено се тревожеше, че щом Леополд е оцелял, същото може да се отнася и за други, например за тримата от предсказанието. Леополд не очакваше от него извинение, че е попаднал в същия капан, колкото и да смяташе, че заслужава такова. И двамата знаеха, че пътят им е праведен. Независимо от чувствата си Леополд трябваше да работи с Дамнатус, въпреки че той едва не го беше убил, за да постигне целта си.

Леополд - даваше си сметка за това - съобщи всичко, което беше научил.

- Доколкото успях да разбера, оцелял е единствено кардиналът. Една прислужница видяла как докарват тяло от мястото на катастрофата. Може да има и други.

- Върни се в замъка и провери тялото — нареди Дамнатус. - Потвърди, че другите са мъртви. Искам доказателства.

Леополд и сам можеше да се сети за това, но влизането в резиденцията би го изложило на риск да бъде открит.

- Ще го направя - въпреки това обеща той.

След минути стоеше при тайната порта, водеща в подземното крило на сангвинистите. Замоли се никой да не пази вратата. Щом стигна, поряза дланта си и капна няколко безценни капки кръв в старата каменна чаша. Прошепна съответните молитви и се вмъкна през отвора.

Спря на прага и настрои сетивата си — заслуша се за сърдечни удари, помъчи се да надуши присъствието на други, да погледне във всеки тъмен ъгъл.

Щом се увери, че е сам, тръгна към параклиса на сангвинистите. Прибраните от катастрофата тела би трябвало да са отнесени там. Спомни си погребалната литургия.

Уплашен, че наоколо може да има и други, той извади късото си оръжие и стисна дръжката му. Беше убивал много хора и стригои през дългия си живот, но никога друг сангвинист. Стисна зъби и се подготви за тази възможност.

Продължи безшумно по последния тунел, като долавяше познатите подземни миризми на влажна пръст, изпражнения на плъхове и намека за тамян от литургията. Когато приближи входа на параклиса, забави крачка.

До него достигнаха тихи молитви и той спря.

Позна гласа на единствения скърбящ.

Кардинал Бернар.

Промъкна се до затворената врата и надникна през малкото прозорче. Пред редицата пейки бяла олтарна плащаница покриваше малка каменна маса, осветена с восъчни свещи в двата края. В средата имаше златен потир, пълен до ръба с вино.

Трептящата светлина се отразяваше от покритите със стъклопис прозорци в каменните стени от двете страни — и от абаносовия ковчег пред олтара.

Леополд видя простия сребърен кръст на капака.

Това бе ковчег на сангвинист.

Знаеше, че тялото вътре скоро ще бъде изпратено тайно в Рим и погребано в Светилището под „Св. Петър“ - единственото място на планетата, което бе достатъчно сигурно, за да пази тайните им.

Но един още не беше готов да се сбогува.

Бернар бе коленичил пред ковчега, навел побелялата си глава, и шепнеше молитви. Изглеждаше някак смален, паднал от високия си кардиналски пост в дълбоката лична мъка.

Скръб преряза Леополд. когато се изправи пред физическото доказателство за действията си. Воин на Църквата лежеше мъртъв, сякаш бе поразен от собствената му ръка. Макар че подобна смърт в служба на Църквата донасяше на сангвиниста окончателен покой, Леополд не намираше утеха в тази мисъл.

Алените одежди на Бернар се нагънаха, когато той се наведе напред и допря длан отстрани на ковчега.

- Сбогом, синко.

Леополд си представи събратята си сангвинисти във влака. Ако се съдеше по прощалните думи на кардинала, в ковчега беше или Рун, или Кристиан.

Бернар стана и излезе от параклиса, прегърбен от мъка.

Леополд се оттегли в едно странично помещение, пълно с бурета вино. А след като стъпките на кардинала стихнаха, влезе в празния параклис.

Тръгна към ковчега с крака, натежали от мъка и чувство за вина. Знаеше, че Дамнатус ще иска в ковчега да е Рун, предреченият Рицар на Христа. Съдбата на другите не можеше да е сигурна, но Леополд подозираше, че сигурно от тях не е останало много, за да бъде донесено тук.

Стигна до ковчега, прокара длан по студената гладка повърхност и прошепна молитва за опрощение. А после затаи дъх, вдигна капака, събра сили и погледна вътре.

Ковчегът бе празен.

Шокиран, Леополд се огледа в очакване на капан, но капан нямаше.

Насочи отново вниманието си към ковчега и видя, че не е съвсем празен.

На дъното му много грижливо бе положена молитвена броеница. Малкият сребърен кръст бе потъмнял от десетилетията търкане по време на молитва, мънистата също. Представи си как Бернар намира броеницата в студеното поле — единственото, останало след сангвиниста, който я бе носил.

Не беше нужно да я докосва, за да разбере чия е.

Беше му позната като собствената му длан.

Това бе неговата броеница, която бе изгубил при падането от влака.

Затвори очи.

„Виж колко ниско паднах, Господи...“

Спомни си Бернар, така покрусен и прегърбен от мъка.

„Мъка по мен... по един предател“.

Затвори капака и с препъване излезе от параклиса и замъка.

Едва тогава заплака.


ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)

Поиск книг

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика

Отборные классические книги

Классика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник
БИБЛИОТЕКИ

Библиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории

Любовные романы

Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров

Фантастика

Самые популярные книги в формате фб2

Топ фб2 книги