Неволна убийца

1.

Ирина Резникова върза кокетната си бродирана престилка върху елегантния домашен костюм, който се състоеше от тъмнозелен копринен панталон и блузка в нежно салатен цвят, и се зае с готвенето на вечерята. Артьом винаги беше взискателен към храната и тя с всички сили се стараеше да му угажда.

Да се чудиш просто, мислеше си Ирина, докато режеше на тънки пръстенчета лука и добавяше захар в разредения оцет. Някога, преди много години, тя си мислеше, че е ощастливила младия, непохватен очилатко-аспирант, като му позволи да се ожени за нея и да осинови бъдещото й дете. Когато в родилния дом за пръв път й донесоха бебето, тя с изумление откри на гръбчето му мъничко родилно петънце във формата на бобче. Същото такова петънце и точно на същото място, между ключиците, имаше и Артьом. Ирина понапрегна паметта си и си спомни, че наистина веднъж беше повикала Артьом да й поправи повредения магнетофон, а за благодарност, както обикновено, му даде себе си. Тогава беше пияна като талпа, както впрочем и винаги когато пускаше Артьом в леглото си, на трезва глава никога не го правеше. И защо, като разбра, че е бременна, беше толкова сигурна, че бащата на детето е онзи прекрасен принц? Сигурно просто много й се е искало да е така. Нито веднъж през деветте месеца на бременността и през ум не й мина, че е възможно нейният смешен влюбен съсед да е бащата.

Ирина реши да поднесе сюрприза си, след като я изпишат от родилния дом. Тя с усмивка си спомняше какви недоумяващи физиономии имаха санитарките, които гледаха лудешки кикотещата се двойка, прегърната на входа на болницата. Артьом слезе от колата малко напрегнат, с огромен букет, и плахо погледна медицинската сестра с бебето на ръце, застанала до жена му. Ирина бързо отиде при него и му каза няколко думи. Отначало Артьом се вкамени, после изведнъж избухна в неудържим смях, започна да бърше бликналите от смеха сълзи. След него се разсмя и Ирина. И те дълго стояха така и се смяха, дори забравили за сина си.

И кой би предположил тогава, че Ирина ще стане прекрасна съпруга, която нежно се грижи за мъжа си и всеки ден измисля за него по три ресторантски менюта. Тя самата не бе предполагала, че такъв живот ще й доставя удоволствие. Вярно, трябва да отчетем и ролята на Артьом, който в отговор на грижите й за дома й подаряваше истински празници, водеше я на курорт в чужбина, купуваше й разкошни дрешки и я извеждаше „в обществото“. Не, каквото и да си говорим, Ирина Резникова нямаше причини да се оплаква от съдбата си. А за в бъдеще й предстоеше още по-удобен живот, още по-благоустроен и богат…

След като маринова лука, тя започна да чисти ароматната сельодка. На вечеря Артьом обичаше да пийне чашка хубава водка, само една чашка, никога не си позволяваше повече, но мезето за тази единствена чашка трябваше да бъде „екстра категория“. Тя смяташе да му поднесе и пълнени чушки, за второ — есетра на грил, а към чая — млин със зеле. Той ще бъде доволен.

— Миличко, вземай си лекарството, след половин час ще вечеряме! — извика Ирина, която внимателно следеше съпругът й най-редовно да изпълнява лекарските предписания.

След половин час Артьом седна на масата, мълчаливо гаврътна чашката, замези със сельодката и пристъпи към чушките. По мълчанието му Ирина разбра, че той смята да обсъди с нея нещо важно.

— Миличко, всичко наред ли е? — предпазливо подзе тя.

— Не съм сигурен. Днес се обади Сева, нещо е неспокоен.

— Защо?

— Иска си парите, ето защо. Ако стане нещо, той е крайната брънка, първо него ще държат отговорен. Та затова бърза да се награби, докато не са му извили ръцете. И купувачът ме припира, и оттатък бързат. Заплашва, че щял да намери друг доставчик, ако аз изляза от играта. С една дума притискат ме от всички страни. Идиоти! — Той ядосано удари с вилицата по масата. — Алчността погубва хората, алчността.

— Какво ще правим тогава, Тьомушка? Може би няма смисъл да се чака повече? Какво казват момчетата?

— Нашите момчета сънуват наяве, ей това казват. С оная мацка от магазина се получават някакви идиотщини. Струва ми се, че няма отношение към нашите работи и ние погрешка сме се натресли в други лайна. Или пък нашите момчета са захванали собствена игра срещу нас. Не вярвам на тази история за жената, дето се явила едновременно и на тримата. Аз, пиленце, съм абсолютен материалист, не вярвам в привидения, както и в някакви си телепортации. Видях снимките, дето уж им ги е оставила, разговарях с всеки поотделно и представи си, всичко съвпада до най-малките подробности. Дори отчупеното листенце на пандантива й. Или много внимателно са се подготвили да ме избудалкат, или дяволът си прави шегички с нас. Но тъй като дявол няма, остава само едно. И то не ми харесва.

— И какво реши?

— Реших да почакам два-три дена. Животът е по-скъп от парите, нали, пиленце?

— Мислиш ли, че след три дена ситуацията ще се проясни?

— Непременно — уверено кимна Артьом.

2.

— Не разбирам защо се захващаш с тези работи! — Александър Каменски почти крещеше на сестра си. — И искам да ми обясниш членоразделно какво става или пък да си признаеш, че ми разправяш врели-некипели.

Настя седеше в ъгъла на стаята в любимото си кресло, с крака, подвити под себе си, и загърната с топъл шал. В жилището постоянно беше студено, защото всяка година я домързяваше да постави уплътнения в огромните цепнатини между балконската врата и касата, а радиаторите грееха съвсем слабо.

Тя търпеливо слушаше възмутения си брат и разбираше, че ще трябва да му обясни всичко, а не й се обясняваше, просто нямаше нито сили, нито време за това.

— Е де, защо се вълнуваш толкова? — примирително каза тя. — Аз изпълнявам професионалните си задължения, от теб не се искат никакви усилия. Саша, за бога, успокой се и ме остави спокойно да работя.

— Да, именно, да работиш! — отново викна той. Бледото му лице беше се зачервило от гняв, разчорлената му светла коса стърчеше на всички страни. — И след всичко това искаш да ти вярвам.

— Не те разбрах. — Настя учудено вдигна вежди. — Откога желанието за работа буди недоверие у теб? Това да не е признак за лъжа и лицемерие?

— Добре де, нека започнем отначало. Аз дойдох при тебе с проблема си. Така беше, нали?

— Така беше.

— Този проблем се състоеше в моите подозрения относно поведението на моята любовница. Тогава я познавах от по-малко от два месеца, напълно естествено беше да не съм сигурен в нейната честност. Затова те помолих да ми помогнеш да разбера дали моята любовница не е банална престъпница, специализирала се в насочване на крадци. Така беше, нали?

— Вярно. — Тя отново кимна. Беше й интересно да слуша брат си, откриваше у него явна любов към последователните и логични разсъждения и това й харесваше. Докато наблюдаваше Александър, тя не преставаше да се учудва на приликата помежду им, при това не само външната прилика. Може би той беше малко по-сух, по-циничен, по-хладен. Но впрочем едва ли някой би упрекнал и нея в сантименталност и добродушие.

— Ти изясни — продължи брат й, — че Даря не е престъпница. Благодаря ти за това, направи ми огромна услуга. Сега мога спокойно да гледам приятелите си в очите и без опасения да им ходя на гости с приятелката си, защото благодарение на тебе съм сигурен, че не водя в домовете им престъпница. И толкоз.

— И какво? — нетърпеливо попита Настя. — Какво по-нататък?

— Това вече ти трябва да ми го обясниш — какво по-нататък! — разпалено възкликна Александър. — Според моите разбирания нататък не може да има нищо повече. Но през цялото време нещо става, а сега на всичко отгоре ми казваш, че Дашка била заплашена от някаква опасност. Как да те разбирам, моля?

Настя протегна краката си, почувствала, че мускулите й са изтръпнали. По стъпалата и глезените веднага я блъсна влажният студен въздух, коварно проврял се изпод балконската врата. Протегна ръка, дръпна от дивана карираното кафяво одеяло и го метна върху коленете си, като покри краката си чак до пода.

— Саша — уморено каза тя, — аз си гледам моята работа. Решавам задачки, отгатвам гатанки, ровя се в чужди тайни. Работата ми е такава, разбираш ли? Защо това толкова те безпокои?

— Ами защото този случай е нищо и никакъв. И как трябва да възприемам всичко това? — Той посочи с ръка купчинките аудио… и видеокасети, които се издигаха около телевизора. — Откъде е това информационно пиршество? Не е по твоите сили да събереш толкова информация. Значи по случая работят и други хора.

— Значи работят — потвърди Настя и въздъхна. — И какво следва от това? Ти явно имаш своя версия. Готова съм да я чуя.

— Моята версия е, че нещо около Даря не е наред. Опитваш се да я разследваш по-подробно, но не ми казваш нищо за това, защото ако науча, че е свързана с престъпници, веднага ще скъсам с нея и тогава няма да имаш никакъв повод да я виждаш. Докато тя е любовница на брат ти, можеш да общуваш с нея, без да будиш подозрения. Веднага щом тя стане чужд човек за тебе, няма да имаш повод да се срещаш с нея. Да не би да ме смяташ за малоумен и да си мислиш, че ако споделиш информацията си с мен, аз тутакси ще я изпея на Даша? Защото щом по случая работят и други хора, това означава, че случай наистина съществува. Убий ме, ако щеш, но няма да повярвам, че хората на „Петровка“ може да работят от гол ентусиазъм, просто от любопитство или от готовност да услужат лично на теб. Щом хората работят, значи има заповед от началството и реално криминално разследване. Нямам ли право да знам за това?

— Нямаш. — Настя обезоръжаващо се усмихна. — Нямаш, Сашенка. Именно в това се състои прелестта на моята работа. Ако искам, ще ти кажа, ако не искам — ще прощаваш, но информация от служител на милицията може да изисква само неговият началник. И то невинаги. Имаме право и да премълчим някои неща. Не знаеше ли това?

— Излиза, че имаш неща за премълчаване?

— Е, един детектив винаги има какво да крие — разсмя се тя. — Ама ти наистина ли можеш така лесно да зарежеш Даша?

— Сигурно мога — сви рамене Саша. — Ако науча, че е свързана с престъпния свят, ще го направя незабавно.

— Тя е бременна — внезапно каза Настя, внимателно вперила очи в лицето на брат си.

— Така ли? — Гласът му прозвуча почти спокойно. — Какво пък, ще направи аборт. Слава богу, сега това не е проблем.

— Ти си идиот! — избухна тя. — Глупав самоуверен егоист! Ами че тя те обича, обича те! В състояние ли си да разбереш това? Обича те и иска да роди дете от тебе. Тя е абсолютно чиста, няма никакво отношение към престъпния свят, тя е чудесно, смело, забележително момиче. Имал си приказен късмет, че те е обикнала. А ти ми дрънкаш тук разни глупости, наричаш я любовница, престъпница, говориш за нея така, сякаш имаш пет приятелки и тя е само една от петте абсолютно еднакви и нищо неозначаващи за тебе мадами. Чудо голямо, нали — една повече или една по-малко! Може би никой никога няма да те обича колкото нея. Именно това е, което толкова ти е липсвало и което ти е най-нужно на този свят. Ти сам си притиснал себе си до стената, набил си си в мозъка разни глупости, оженил си се без любов, понеже си бил сигурен, че съдбата е била несправедлива към тебе. За къде си се бързал? Защо не си почакал, не си си дал възможността да намериш СВОЯТА жена? Какво, светът ли щеше да се преобърне, ако беше се оженил не на двайсет и две години, а на трийсет и две? В твоя идиотски бизнес има специални правила, семеен човек означава солиден човек, може да му се има доверие. Ти си си създавал реноме и като резултат — на двайсет и шест имаш цяла камара пари и точно такава камара комплекси и си готов да принесеш жената, която те обича, в жертва на тези две камари. Такива ли са били стремежите ти?

„Е де, защо ли правя това? — мислено се възпря Настя. — Та това е жестоко. Трябваше да си поприказвам с него по-меко. Или изобщо да не му говоря. Какво ме засягат любовните му преживявания? Какво ме засяга ще зареже ли Даша или не? Но нали ми е брат… И душата ме боли за него. Макар че всъщност какъв брат ми е той? Познаваме се едва ли не от завчера. Но той толкова прилича на мен…“

Александър стоеше, извърнат към прозореца.

— Защо трябва да ти вярвам? — глухо, без да се обръща, попита той.

— Не ми вярвай, ако не искаш — вече по-спокойно каза Настя. — И хайде най-сетне да се разберем за нещо. Или ми вярваш и ми помагаш, или не ми вярваш и не пречиш. Избирай.

— Аз мога да ти кажа същото — упорито възрази Саша. — Или ми се доверяваш и ми казваш точно какво става, или…

— Аха — изхъмка Настя, — или ти започваш да ми пречиш и вредиш. Каменски, в живота ми е имало само един човек, който успя да ме уплаши и да ми натрапи волята си. Ще ти кажа честно, много ме беше страх от него. Но въпреки всичко го надхитрих. А ти изобщо не можеш да се мериш с него, тъй че недей да ме заплашваш, съгласен? Хайде да не се караме. Аз от всяко положение ще продължавам да правя каквото смятам за нужно. Дори моят началник ми го позволява, а той между другото е детектив с трийсетгодишен стаж и е вещ в нашата работа много повече от мен.

Брат й продължаваше да стои с гръб към нея и Настя изведнъж забеляза, че раменете му потреперват.

— Саша, какво ти е? — уплашено попита тя. — Какво ти стана? Саша!

Тя скочи от креслото, отиде при него и го обърна към себе си. Лицето му беше изкривено от страдание, очите му бяха пълни с трудно сдържани сълзи.

— Сашенка, ама защо сега? Обидих ли те? Не ми се сърди, миличък, хайде, недей! Заради Даша ли…

Той мълчаливо кимна и някак глухо, гърлено изхлипа.

— Какво да правя сега? — прошепна дрезгаво, задавен от сълзите. — Не мога да изоставя жена си, защото не мога да се откажа от Катюшка. Не мога. И ако ти не ме лъжеш и Дашка наистина ме обича и смята да роди, ще трябва да направя избора. Господи, защо ми каза всичко това! — простена той. — Толкова искам да ме обичат! Ти дори не можеш да си представиш колко го искам. Заради жената, която би ме обичала, съм готов да дам всичко. Всичко — освен дъщеря си. Но аз бях сигурен, че никога в този живот няма да ми се наложи да решавам такъв проблем просто защото такава жена няма на света.

— Може ли човек да знае предварително? — тихо каза Настя. — На живота това му е хубавото — че постоянно ни поднася изненади. А ти доброволно си се лишил от това, защото си смятал, че си умен, опитен и си предвидил всичко занапред. А аз не мога да ти давам съвети. Трябва сам да си решаваш.

— Но не знам как — жално отвърна той.

— И аз не знам.

Брат й си тръгна разстроен. Дори не просто разстроен, а смазан. Беше още много млад, а моралният избор винаги е труден. Когато затваряше вратата след него, Настя си мислеше, че големите пари не правят човека по-възрастен и по-мъдър, напротив, те често ни освобождават от необходимостта да решаваме проблеми, които в процеса на самото си решаване ни правят по-зрели и мъдри. То е все едно постоянно да носиш очила дори при съвсем незначително късогледство: окото прехвърля своята работа върху лещата и без натоварване системата постепенно се атрофира, а късогледството прогресира.

3.

Виктор Костиря следваше Даша Сундиева по обичайния маршрут от университета към дома й. Как не я е страх да се прибира сама толкова късно, чудеше се Виктор, който за пореден път „изпращаше“ момичето по тъмните, зле осветени улици. Хем каква кал е по тротоарите, не можеш и да се затичаш в случай на опасност: постоянно трябва да гледаш къде стъпваш. И след единайсет по улиците няма никакви хора.

Днес момичето не беше спокойно, както преди. Обикновено то се движеше със средно темпо, не бързаше, не се озърташе и Костиря беше убеден, че не проверяваше дали не го следят. А днес походката й беше колеблива, сякаш нещо я безпокоеше, но впрочем причината може да бяха неудобни обувки или пък лошо настроение.

Виктор вървеше на доста голямо разстояние от Даша, защото зрението му беше прекрасно. Една кола, префучала покрай него с висока скорост, го опръска с отвратително мръсна вода и той просъска подпре й една точно толкова мръсна псувня. Внезапно замря на място. Изскриптяха спирачки и колата спря точно зад момичето. Даша ускори крачка, но от колата изскочиха двама здравеняци. Единият я стисна за шията отзад, другият извади от джоба си пистолет и притисна дулото до корема й. Всичко стана бързо и абсолютно безшумно, тъй че на Виктор му се стори, че гледа ням филм. Притиснал гръб до стената на близката сграда, стараейки се да бъде невидим, той впи поглед в разигралата се сцена. „Не ни трябват свидетели. От очевидеца до покойника пътечката е къса…“ Той прекалено добре си спомняше думите, които му бе казала онази странна жена с червен костюм, за да рискува да го зърнат.

Натикаха Даша в колата. Затръшнаха вратите. Всичко приключи.

Виктор изчака още малко и предпазливо пое напред. Спря на мястото, където току-що беше Даша, извади джобното си фенерче и освети земята. Там имаше кръв. Никакво съмнение, кръв беше. Защо тогава не беше чул изстрел? Защото пистолетът е бил със заглушител? Да, вероятно. Ама че история…

4.

Настя отново пренави лентата и включи на възпроизвеждане. Защо, защо този епизод на пазара в Конково не й дава мира? Сигурно вече за стотен път гледаше записа и не разбираше защо не я напуска острото чувство за нещо тревожно. Нещо повече — вместо да я напусне, това чувство все повече се засилваше, а причината за него отново и отново й убягваше.

Очите я боляха от постоянното напрежение, започна да я цепи и главата. Тя отиде в кухнята, където Льоша Чистяков методично редеше пасианс. На печката, под капака на огромна тенджера, вкусно къкреше задушеното месо.

— Огладня ли? — попита Льоша, без да откъсва очи от подредената колода, и прехвърли червена върху черна карта.

— Още не, само много ме боли главата.

— От глад е — авторитетно заяви професорът по математика. — Трябва да хапнеш и всичко ще ти мине.

— Дай — вяло се съгласи тя. Може пък наистина да й стане по-добре.

Тя лениво ровеше с вилицата в чинията си, макар че обикновено с огромен апетит поглъщаше гозбите на Льошка. Той готвеше наистина много добре, а тя нямаше никакви кулинарни способности, пък и този неин легендарен мързел…

— Льошик, искаш ли да опиташ да ми помогнеш? — предпазливо попита тя, като смяташе думите си за невероятна наглост: не стига, че Льошка й донесе вкъщи своя компютър и поради това беше принуден да живее тук, макар че в Жуковское сигурно му беше по-удобно, пък и по-близо до работата, не стига, че пазарува и й готви, ами сега е решила да го откъсне и от вечерния му пасианс, за да опита да й помогне. „Всеки средностатистически мъж отдавна да ме е пратил на един доста далечен адрес с всичките ми «примочки». Как ли ме търпи Льошка? Май употребих една от думичките на Бокър. Виж ти, колко бързо прилепват…“

— Какъв е проблемът? — спокойно се заинтересува Чистяков.

— От доста време гледам един запис и той, не знам защо, не ми харесва. Не мога да разбера причината. Но съм го гледала вече толкова пъти, че ми се е набил в очите. Трябва ми свеж поглед.

— Например моят, така ли?

— Например твоят. Ще ми помогнеш ли?

— Къде ще вървя! — шеговито въздъхна той. — Опасно е да ти откаже човек, всяка вечер те посещава престъпник, като нищо може да му се оплачеш от мен.

— Льоша! — укорно му каза тя. — Той не е никакъв престъпник. Стари работи. Бокър е много симпатичен човек.

— Аха, ужасно симпатичен — потвърди Льоша. — Ситен един, грозноват, с крив нос, забелва очички и току врещи. Ричард Гиър и Пол Нюман накуп. Е, и нещо от Фернандел. Между другото нещо го няма днес. Самоотлъчка ли ще му пишеш?

— Ще дойде в единайсет, а сега е само десет без десет.

— В единайсет? А защо не в един? Или в два? Защо да не остане да нощува у нас, щом е толкова симпатичен?

— Престани, моля ти се! — отвърна Настя, с усилие сдържайки яда си. — Работата ми си има своите дефекти и ще ти бъда извънредно признателна, ако съумееш да се примириш с тях.

Льоша винаги отстъпваше с лекота, ако въпросът не му изглеждаше принципен. Това негово качество беше твърде ценно, като се има предвид характерът на приятелката му Анастасия Каменская.

— Просто той не ми харесва, това е. Разрешено ли ми е да не харесвам някого или съм длъжен да обичам всички наред? Направо се вбесявам, когато двамата се кикотите като ненормални. С мен никога не си толкова весела.

„Каква съм идиотка! — ядоса се Настя. — Ами че той ревнува, а аз му чета морал. Господи, защо не умея да се държа тактично, защо постоянно обиждам хората? Определено имам някакъв морален дефект.“

— Но пък с теб съм любяща. Хайде, Льошик, не се цупи, я по-добре да идем в стаята да видим записа.

Те седнаха един до друг на дивана и се завзираха в екрана на телевизора. Заради чистотата на експеримента Настя помоли Льоша да види няколко епизода поред, преди сцената в Конково и след нея.

— Е? Не ти ли се струва, че в епизода с Конково има нещо, което го отличава от другите?

— Не. — Льоша сви рамене. — Нищо такова не забелязах.

— Фокусът не стана — огорчено констатира тя. — А аз толкова се надявах на твоите очи.

Тя извади цигара от кутията и щракна със запалката. Получи се искра, но не и пламък. Тя нетърпеливо щракна още няколко пъти, но безрезултатно — беше се свършила газта.

— Льошенка, моля ти се, в чантата трябва да имам още една запалка — промърмори тя, стиснала с устни цигарата и без да откъсва очи от екрана, на който бе застинало изображението на Ерохин край станцията на метрото „Конково“.

Льоша покорно стана, излезе в антрето и се върна със запалката. Тя леко щракна, ръката на Льоша поднесе пламъчето към края на цигарата.

И в тази секунда Настя разбра защо толкова не й харесва застиналият на екрана кадър.

5.

Бокър пристигна точно в единайсет, с което още веднъж потвърди познатата на Настя стриктност и точност на хората на Едуард Петрович Денисов. Той мълчаливо изслуша накъсаните обяснения на Настя, която още не беше уталожила вълнението си.

— Погледнете този човек! — Тя посочи с пръст лицето на мъжа на екрана. — Вече за втори път го виждам. Едва ли е съвпадение, защото той и двата пъти се появява там, където е Ерохин.

— А кога беше първият път? Не сте ми разказвали за това.

— Беше още преди вие да дойдете. В деня, когато Даша ми се оплака, че я следят. Реших по-внимателно да разгледам нейния наблюдател, излязох от магазина и се спрях наблизо. Доста време не можах да намеря запалката си в чантата и някакъв човек до мен ми помогна да запаля. Беше точно той. Разбирате ли, Бокър, той не минаваше покрай мен, а именно стоеше, и то там, където стоях аз, тоест на мястото, откъдето добре се виждаше Ерохин.

— Излиза, че този тип го следи, така ли? Или смятате, че го охранява?

— Ох, Бокър — хвана се тя за главата, — вече изобщо не знам какво да мисля. Някакво тотално следене, всеки срещу всеки. Но този тип не е бодигард, инак вие щяхте да го засечете. Защото те никога никъде не са се появявали заедно, имам предвид в една компания. Нито веднъж не са разговаряли. И после, много добре си спомням, че той постоя още малко до мен и си тръгна, а Ерохин остана на „Тверская“ почти цял час след това. Нали един бодигард не може току-така да напусне поста си!

— Значи ще смятаме, че и друг, освен нас, наблюдава нашия Игорьок. Любопитна епидерсия се получава. Просто пердимоноусъл някакъв! Ще ми възложите ли нещо?

— Непременно. Трябва да намерите този човек. Не знам как, но трябва да го намерите.

— Като две и две четири, Анастасия Павловна — махна с ръка Бокър, — щом се мъкне след Ерохин, ще го пипнем.

— Ами ако не успеете? Може да си е изпълнил задачата и да не се завърти повече около Ерохин.

— Пу, пу, да не чуе дяволът — вресливо се разсмя Бокър. — Мога да ви гарантирам, че ако се появи, ще имате информация за него след едно денонощие. А ако не се появи, до една седмица ще го намерим.

— Как ще успеете да го направите? Та това е нереално, Бокър.

— Анастасия Павловна, аз не знам такава дума. Знам думата „трудно“, знам думата „продължително“. Но думи като „нереално“ и „безнадеждно“ за мен просто няма. Като дете съм забравил да ги науча.

За някаква част от секундата на Настя й се стори, че зрението й не е в ред. Тя видя пред себе си умен силен мъж, уверен в себе си, трезво оценяващ възможностите си, с твърд, прям поглед, услужлив и стабилен. И този мъж беше дяволски привлекателен!

Тя слисано примижа и в стаята отново се озова дребничкият смешен Бокър с подгизналото дълго сиво палто и по канарченожълти чорапки. „Златното момче“ на Ед Бургундски.

6.

Разбира се, те го намериха. Макар и не за едно денонощие, но за по-малко от седмица, защото на четвъртия ден този човек отново се появи близо до мястото, където в момента се намираше Игор Ерохин. Бокър лично се зае с него.

Пропътува подире му едва ли не половината Москва, пак добре, че обектът не беше с кола, а ползваше метрото. Бокър смяташе, че е извадил необикновен късмет, защото умееше да извлича много полезна информация от наблюденията си как един човек пътува в обществения транспорт. Дали гледа да седне при първа възможност, или предпочита да стои прав дори да има свободни седалки; дали чете, или си мисли нещо, или пък просто задрямва; дава ли път на жени и старци или цепи през тълпата, като разблъсква околните с лакти; спокойно ли стои на ескалатора или бърза по стъпалата, особено при движение нагоре; опитва ли да се качи във вагон, от който после ще му е по-удобно да слезе, или се качва в първия, който му е пред очите; приготвя ли си жетона за турникета предварително или се спира на най-неподходящото място, до контрольора, и започва трескаво да рови из джобовете или портфейла си, като пречи на спъващите се в него пътници; дава ли милостиня на безбройните просяци; спира ли се до продавачите на вестници и сладкиши — тези и много други признаци позволяваха на Бокър да си съставя психологически портрет на човека.

Когато за пръв път последва човека в метрото, Бокър забеляза, че той не пусна жетон в цепнатината на турникета, а представи на контрольора някакъв документ. Ето защо, когато влизаха в метрото следващия път, Бокър с лекота го изпревари и застана зад гърба на контрольора, после впи поглед в отвореното удостоверение. Една кратка секунда му бе достатъчна да запечата в паметта си името „Вакар“ и думите „Генерален щаб“. Докато ескалаторът го спускаше надолу, Бокър помисли малко и реши, че трябва спешно да се обади на Каменская, дори за целта да се наложи да прекъсне наблюдението. Името беше твърде рядко дори за Москва, този човек лесно можеше да бъде идентифициран чрез адресното бюро, защото думите „Генерален щаб“ показваха, че той не е от друг град. Тогава би могъл и да възобнови наблюдението. Може би самото фамилно име щеше да каже на Каменская повече, отколкото всички резултати от продължителните наблюдения.

— Вакар? — замислено повтори Каменская, след като чу съобщението на Бокър. — Вакар, Вакар. Боже мой; Андрей Вакар, 1985 година. Бил е на единайсет години, когато е загинал. Добре си спомням този случай, тогава тъкмо бях започнала работа в милицията, всичко беше ново за мен, всичко беше интересно, затова съм запомнила всичките си впечатления. Нима е баща му? Или роднина?

— Той е на около петдесет — каза Бокър, — но това проличава само от близко разстояние. Строен, стегнат, с лека походка, подтичва по стълбищата. Обаче побеляването на косата, бръчките са си тъкмо за петдесетак.

— Да, спомням си — съгласи се тя, — макар че, да си призная честно, тогава на „Тверская“ не го разгледах много добре. Благодарих му и толкоз. Добре направихте, че ми се обадихте веднага. Но довечера ви очаквам пак.

Щом затвори телефона, Настя се втурна към касата и веднага отчаяно се сети, че всички аналитични справки за последните десет години са й вкъщи. След като ги бе вкарала в паметта на компютъра, прочутата сива папка с розови вързалки така и си бе останала в чекмеджето на бюрото й. Тя погледна часовника — беше два й половина. Житената питка сигурно няма да й разреши да си тръгне веднага, днес имат много работа. Но откъде търпение да чака до довечера? Какво да прави?

Тя се втурна обратно към телефона, като молеше съдбата Льошка да си е вкъщи. Провървя й.

— Льошик, работиш ли?

— Тъй вярно, другарко майор.

— Ако обичаш, влез в моята директория.

— Добре, влязох — чу се гласът му след няколко секунди. — После?

— После „СПРАВКА — АНАЛИЗ — 1985“.

— Готово.

— Включи контекстната търсачка.

— Включих я. Какво търсим?

— ВАКАР.

— Как? — попита отново Льоша. — Кажи го по букви, моля.

Тя повтори името буква по буква.

— Намерих го.

— Прочети ми какво пише за него.

— Много е — възмути се Льоша. — Имай малко съвест, девойко.

— Не, драги, нямам съвест, имам пожар на едно място. Хайде чети де!

— „От разкритите убийства 16 процента са разкрити «по горещите следи» от патрулно-постовата служба…“

— Можеш да пропуснеш това. Дай от втория абзац.

— Така, вторият абзац… — повтори Чистяков. — „Потърпевшият Андрей Вакар, роден през 1974 година, е починал от прободни рани, причинени от хулигански подбуди от лица, ненавършили към момента на извършването на деянието възраст за подвеждане под наказателна отговорност. Наказателно дело е заведено по отношение на по-големия брат на единия от извършителите, като подстрекател. Убийството е било извършено от четирима юноши като разплащане на дълг от игра на карти: Юрий Орешкин, роден през 1971 година, Игор Ерохин, роден през 1971 година, Равил Габдрахманов, роден през 1971 година, Николай Закушняк, роден през 1971 година, всичките ученици от 183-о средно училище, Кировски район, гр. Москва. При извършването на престъплението на сестрата на загиналия, Елизавета Вакар, родена през 1969 година, са причинени леки телесни повреди. Юношите са задържани 50 минути след деянието и 20 минути след като съобщението е постъпило в дежурната част на Градското управление на МВР.“

— Льоша, какво да направя за тебе?

— В смисъл? — учуди се той.

— Помоли ме за каквото си искаш, всичко ще направя, само си похаби за мен още четвърт час.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Ще се омъжа.

— Голяма си лъжкиня — въздъхна той. — Добре, командвай какво друго да направя.

— Иди в „СПРАВКА — АНАЛИЗ“ и потърси файла „АНЕКС-П“.

— Намерих го. Да го заредя ли?

— Зареди го.

— Готово.

— Сега пак включи контекстната търсачка и търси имената.

— Кои имена?

— Ами тези, които ми прочете току-що. Имената на четирите момчета, които са убили Вакар.

— Че аз да не ги помня? Да не си мръднала нещо, Аска?

— Юрий Орешкин — подсказа му тя.

— Има такъв — потвърди Льоша. — Тук пише: 1992 Н.

— Така и предполагах — тихо каза тя. — Николай Закушняк.

— Има го. 1993 Н. Ася, а какво означава това?

— „АНЕКС-П“ е поименен списък на потърпевшите. Тоест на убитите. Посочена е годината, когато е извършено престъплението. Н. означава, че убийството е останало неразкрито. Ако има буква Р., значи престъплението е разкрито.

— Видях и един „АНЕКС-В“. Това пък какво означава?

— Поименен списък на виновните за убийствата. Льош, не се разсейвай, ако обичаш. Игор Ерохин.

— Няма такъв.

— Все още няма — пак промърмори тя.

— Какво каза? — попита Льоша.

— Нищо, приказвам си тука. Равил Габдрахманов.

— Има го. 1993 Н.

— Кошмар! Сега дай файла за 1992 година.

— Орешкин ли ще търсим?

— Какъв си ми досетлив!

— От тебе се уча. С какъвто се събереш.