Неволна убийца

1.

Тя плачеше насън. Сънуваше убитата Даша Сундиева и брат си Саша — блед, помъртвял от мъка. Кой знае защо, той държеше на ръце новородено дете и като го гледаше, тя си мислеше: „Аз съм виновна за всичко. Ако не бяха моите грешки, Даша щеше да е жива.“ После я споходи спасителната мисъл, че в момента на смъртта си Даша беше в началото на своята бременност и значи не е възможно това дете да е нейно. А ако все пак това е нейното дете, значи Даша е загинала по друга причина, защото… В съня тя не успя да довърши мисълта си, защото я притисна такава отчаяна, такава болезнена мъка, че конвулсия сгърчи цялото й тяло. Дощя й се да закрещи, но само свистящ шепот се изтръгна от гърлото й. Тя се напрягаше, защото мислеше, че поне малко ще й олекне, ако успее силно да заридае. И най-сетне успя. Извика и се събуди.

Възглавницата беше мокра от сълзи. Ръката на Льоша силно я бе прегърнала.

— Какво ти е, Асенка? — тихичко попита той. — Сънува ли нещо?

Тя не отговори, само по-силно се притисна до него и свря лице в рамото му.

Със съня беше свършено. Като се стараеше да диша равномерно и да не се върти в леглото, за да не буди Льоша, Настя отново и отново прехвърляше в ума си цялата налична информация и се готвеше за утрешния разговор с Гордеев. Този разговор не предвещаваше нищо добро.

Беше изгубила толкова време в опитите си да проследи някакъв „главен“ контакт на куфарните търговци. Кой знае защо, беше сигурна, че това не е човек от техния кръг и те по някакви причини от известно време го избягват. Усещат някаква неизвестна за нея опасност и са се „умълчали“, внимателно пазейки от чужди очи човека, който би могъл да й даде ключа към решението. Така поне си беше мислила тя. И бе сгрешила. Защото главен се оказа Резников, същият Резников, който от самото начало беше налице и от никого не се криеше. Именно при Резников бяха отърчали тримата, когато се бяха сблъскали с нещо, което не бяха съумели да разберат и обяснят. Тя беше действала неправилно. Съвсем неправилно — от самото начало. Понеже не искаше да издаде интереса си към „куфарната“ компания, не използваше служебните си пълномощия и не помоли за помощ никого от колегите си. Може би по официален път по-лесно и по-бързо щеше да разкрие истинското лице на Артьом Резников. Бокър и екипът му не успяха да го сторят, което беше съвсем естествено, защото те просто не можеха да се заровят дълбоко под всеки от двайсет-трийсетината души, с които ежедневно общуваха тримата наблюдатели на Даша. Разбира се, от тези двайсет-трийсетина души Резников щеше да влезе в първата тройка, защото именно него Даша бе видяла в метрото в деня, когато бе започнало всичко. Е, и какво от това? Добре де, бил е в метрото. Какво престъпно има в това?

Внимателно, за да не събуди Льоша, тя се изхлузи от леглото, наметна на раменете си топлия пухкав пеньоар, промъкна се в кухнята и плътно затвори вратата след себе си. Включи газта и сложи чайника. Беше три и нещо, но тя разбираше, че няма да заспи. Стоеше до прозореца и тъпо се взираше в отражението си, дори забравила за известно време за какво всъщност трябваше да мисли.

Чайникът завря, Настя си наля чашка нескафе, сложи бучка захар и дебело парче лимон, запали цигара. Така минаха още двайсет минути, докато тя успя да се овладее и да надвие лепкавата черна печал, с която се бе събудила и която сякаш я сковаваше, увиснала като топузи на ръцете й и притиснала душата й като с надгробна плоча.

Тя прибра всичко излишно от масата, подреди чисти листове и се захвана за работа. Листовете постепенно се запълваха с драскулки, кръгчета, стрелки, къси фрази, въпросителни и възклицателни знаци…

Да, Вакар беше последната й надежда. Ако следи Ерохин отдавна, той може да е видял нещо, което не знаят Бокър и екипът му. И ако Ерохин има нещо общо с убийството на милиционера Костя Малушкин, Вакар може да го знае. Може просто да го е видял. Но ако е вярно другото й подозрение и Вакар има отношение към смъртта на тримата приятели от детинство на Игор Ерохин, той за нищо на света няма да даде показания срещу него, защото това би било равносилно на признание за намерението му да убие Ерохин. А това, на свой ред, би означавало за него да признае, че е убил онези трима. Вакар ще мълчи, дори да знае нещо. И убийството на Малушкин никога няма да бъде разкрито, освен ако самият Ерохин не се яви в милицията, за да направи самопризнание. А той няма да се яви, това е повече от ясно.

Добре, Вакар е безнадежден случай все пак. Ако е извършил три убийства и не са го пипнали, тя няма да го хване с голи ръце. Трябва да измисли нещо хитро, за да го измами. Ами ако няма отношение към тези убийства? Тогава има шанс, макар и съвсем слаб. Настя по навик прехвърли всички възможни варианти, защото това бе нейно неотменимо правило, но дълбоко в душата си тя не вярваше в успеха. Ако онези трима не са загинали от ръката на Вакар, защо той сега следи Игор?

Тя искрено завидя на „златното момче“ Бокър, за което не съществуваше думата „безнадеждно“. Да можеше и тя да има тази увереност!

2.

Сурен Удунян и Виктор Костиря слязоха от колата на една пресечка разстояние от блока на Даша и продължиха пеша. Пред блока беше спрял автобус, а до него се беше събрала група хора, не много голяма. Жените бяха с черни шалове, някои държаха в ръце червени карамфили.

— Прилича ми на погребение — тихо каза Костиря. — Ей го там и гаджето й, виждаш ли?

Сурик мълчаливо кимна. Артьом ги беше изпратил да проверят какво е станало с Даша. Те искаха първо да се отбият в магазин „Орион“, но когато приближиха, видяха край входа някакъв подозрителен младеж, който с демонстративно ленив и равнодушен вид добре оглеждаше всички посетители. Много им заприлича на милицай, който дебне хората, интересуващи се от изчезналата продавачка, затова не посмяха да влязат и да попитат и тръгнаха към дома й.

Застанаха близо до автобуса и наостриха уши да разберат какво си говорят хората в траур.

— Родителите са буквално смазани…

— Венецът… от състудентите й.

— Защо все с млади хора се случват такива неща…

— Че то милицията… за какво ли я бива?

— Дашенка… боже мой, боже мой…

Внезапно един от мъжете се обърна и погледна Сурик и Костиря, после решително отиде при тях.

— Момчета, за погребението ли сте? От къде сте? Сигурно от университета? — Въпросът прозвуча настоятелно.

— Абе не — измънка Сурик, широко отворил невинните си очи и с крайно изненадана физиономия, — просто минавахме. Спряхме се да запалим по цигара. Извинявайте. Кой е починал?

— Едно младо момиче. Но чуждата смърт не е повод за любопитство. Тръгвайте си. Сега ще излязат родителите, а вие тука пушите, зяпате. Не е хубаво — ядосано каза мъжът.

— Разбира се, разбира се — бързо избъбри Виктор, направи крачка встрани и повлече Сурик. — Извинете.

Те бързо тръгнаха обратно към колата. Докато отваряха припряно вратите и се качваха, не обърнаха внимание на човека, който седеше на една пейка близо до колата. В ръцете му имаше разкопчана каишка, а наблизо се мотаеше весело пуделче джобен размер. Когато колата тръгна, стопанинът на пудела извади миниатюрен телефон и каза:

— Тръгнаха. Контролно време — петнайсет минути.

След петнайсет минути групата хора в черно се качи в автобуса.

— Не тръгваме ли много рано? — неспокойно попита Настя, като погледна часовника си. — Ами ако решат да се върнат и да проверят?

— Нормално е — успокои я Бокър. — Мина напълно достатъчно време родителите да излязат и всички да тръгнем уж за моргата. Да се надяваме, че няма да хукнат да обикалят всички московски гробища, за да се убедят, че наистина погребваме момичето.

— Да се надяваме — съгласи се Настя.

3.

Виктор Алексеевич Гордеев внимателно слушаше Настя. След прекараната на крак болест той не изглеждаше много добре, под очите му имаше торбички, лъскавото му плешиво теме току плувваше в пот, често се задъхваше. Ала по навик не обръщаше внимание на разклатеното си здраве и беше все същата подскачаща Житена питка, енергична и взискателна.

Настя беше прекарала в кабинета му вече почти час, докладваше му за хода на работата по четирите най-сложни засега случая. Тя не вземаше непосредствено участие във воденето на нито един от тях, но именно на нея бе възложено да комплектува информацията по случаите, да я анализира, да предлага версии, да измисля начини за тяхната най-бърза и ефективна проверка, внимателно да оценява постъпващите сведения и да отхвърля версиите, които не се потвърждаваха. Този стил на работа беше измислен навремето от самата Житена питка и именно за тази функция той бе взел на работа Анастасия Каменская, тогава съвсем младичка, току-що започнала кариерата си в милицията в един от районните участъци. Тогава го изненада неуморимата способност на това девойче да върши пипкавата аналитична работа, както и неприсъщата на повечето хора широта на мисленето, която позволяваше на Настя да предлага най-неправдоподобни версии и да намира за тях най-невероятни обяснения. Колегите й открито се присмиваха на безумните й хипотези, а Гордеев от любопитство провери една от тях, доволно изхъмка и веднага поиска личното й досие…

— Виктор Алексеевич, струва ми се, че мога да се сдобия с информация за убийството на милиционера при станция „Таганская“ на метрото — предпазливо подзе тя, когато приключиха с официалната част на разговора.

Гордеев свали очилата си и пъхна рамката в устата си, което означаваше висша степен на внимание и готовност да продължи работа.

— Има ли връзка с хората, които ти даде твоят любезен приятел Денисов? — недоволно попита той.

— И да, и не. С тяхна помощ открих човек, който може да е видял и да знае нещо важно. Но този човек няма никакво отношение към тях, той е нещо отделно. С две думи ситуацията изглежда така: ако той нищо не знае, уви — не можем да продължим, а ако знае, по никой начин няма да ни каже, защото самият той се кани да убие оногова, който е застрелял Костя Малушкин. В първия случай нищо не можем да направим, във втория — най-вероятно, също. Но трябва да опитаме. Днес бях в 37-и участък, разговарях с хората, които се занимават с убийството на Малушкин. При тях резултатите са пълна нула, нищичко, за което да се хванат, нито една следа. Но те, честно да си призная, не ми харесаха много. Ако им дадем човека, който може би знае нещо, всичко ще развалят и няма да имаме никаква полза. Те няма да се справят с него.

— Хм, а ти значи ще се справиш?

— Страхувам се, че и аз няма да се справя. Само ако вие ми помогнете.

— Да допуснем. Имаш ли конкретен план?

— Не още. Трябва да науча за този човек колкото може повече, за да има от какво да извадя основата на плана.

— Къде се намира делото за убийството на Малушкин?

— В окръжната прокуратура. Следовател е Болдирев. Виктор Алексеевич, убийството на милиционера едва ли ще бъде разкрито. Никой не е видял как той е напуснал поста, никой не знае с кого и къде е отишъл и как е попаднал на строежа. И аз не знам тези неща, но се досещам защо са го убили. Само се досещам, нямам доказателства. И за човека, който го е убил, също само се досещам, но човекът, за когото ви говоря, може да е видял с кого Костя е излязъл от метрото и е отишъл на онзи проклет строеж. Неговите показания могат да станат доказателство и това би било единственото доказателство, което по принцип можем да получим по това дело. Целият проблем е как да измъкнем от него тези показания.

— Добре — кимна Житената питка. — Ще помисля какво може да се направи. Но всичко това не ми харесва, Анастасия. Първо, не ми харесва твоята самодейност. Второ, не ми харесва недоверието ти към детективите от 37-и участък. Трябва да им помагаш, щом си намерила такава възможност, а не да дърпаш чергата към себе си.

Настя вече се беше наканила да разкаже на началника за възможността да се разкрият трите стари убийства, но кой знае защо, премълча. Щеше да изглежда, сякаш се оправдава.

— Изобщо в цялата тази история ти не ми харесваш — продължи междувременно Гордеев, — но смятам, че трябва да се учиш от грешките си сама, а не с моя помощ, само тогава от тебе ще излезе нещо. Ако си сигурна, че никога в бъдеще няма да се разкаеш, че си използвала услугите на Денисов — добре тогава, действай. Само че после, когато той подир някое време те пипне за гърлото и поиска ответна услуга, не тичай при мене да ми се жалваш. Предупредих те. Ако си сигурна, че можеш да направиш онова, което не могат момчетата от територията — започвай, ще ти помогна. Но ако се окаже, че си сбъркала, а онези момчета са можели да свършат работата по-добре и по-ефективно — сърди се на себе си. Разбира се, ще те прикрия пред началството, но аз ще си поприказвам с тебе по съвсем друг начин.

— Всичко разбирам, Виктор Алексеевич — каза потиснато Настя.

— Е, щом разбираш, тогава започвай. Слушам те.

Настя прекара в кабинета на началника още известно време и излезе от него съвсем притеснена. Точните въпроси и безжалостните оценки на Гордеев я накараха още повече да се усъмни в своите възможности. Защо ли се захвана с всичко това? Защо ли брат й я натовари със своите проблеми?

Но тя веднага си спомни за Даша, с която можеше да се случи какво ли не, ако тя, Настя, заедно с Бокър не беше отклонила удара от нея. Помисли си и за розовобузестия Костя Малушкин, чието убийство щеше да си остане недосегаемо, ако не беше брат й със своите проблеми.

4.

В далечния азиатски град падна нощта, но в лабораторията работата не спираше дори за миг. Графикът на изпитанията беше изключително натоварен и за да бъде проектът завършен, както бе обещано — до 1 януари, тук не можеха да си позволяват нито почивни дни, нито нощна почивка.

В кабинета на ръководителя на проекта цареше тягостна тишина: тапицираните със звукоизолационен материал стени не пропускаха нито звук, а прозорци в помещението нямаше. Самият ръководител — дебел, болезнено подпухнал човек на четирийсетина години, с рядка кестенява коса и едър нос, нещо съсредоточено пишеше в бележника си. Не, работата не можеше да бъде завършена, ако проблемите с доставката на суровината продължаваха. В близките три-четири дена можеше да се проведат серия изпитания, но ако резултатите покажеха, че трябва да се прави нов вариант на прибора, без суровина той не би могъл да продължи, а всички запаси бяха свършили. Това би означавало отлагане на завършването на проекта и намаляване на хонорара. Прекалено дългото отлагане би причинило още по-големи неприятности.

Майкъл Щейнберг, който съвсем доскоро се казваше просто Миша или Михаил Маркович и който бе прекарал цялото си детство в Западна Украйна, в Лвов, се намираше нелегално тук, в Азия. Нямаше нито паспорт, нито изгледи за жителство, нито гражданство. Всичко това му беше обещано, ако навреме и с добър резултат завърши работата над проекта. Ако ли не — просто щяха да го изхвърлят на улицата, предварително натъпкан с някое лекарство, което щеше така да подейства на поведението му, че той на бърза ръка щеше да се озове в полицията, а после и в лудница. С това животът на талантливия учен Майкъл Щейнберг щеше да приключи и щеше да започне едно безсмислено съществуване на някакъв луд без име, семейство и минало. Бяха го предупредили, че ако се наложи да вземат спрямо него кардинални мерки, това ще бъде направено в страна, където представите за законност и човешки права са твърде ефимерни и приблизителни, тъй че не би могъл да се надява на правова защита от страна на държавните институции.

Той дори не знаеше със сигурност къде всъщност се намира. Понеже беше алчен и самоуверен, него просто го купиха, купиха го с лекота, като предмет от пазара, купиха го още в момента на слизането му от самолета на летището в Тел Авив. Беше заминал за Израел сам, престарелите му родители категорично отказаха да напуснат Лвов, а съпругата му отдавна се бе развела с него и не се интересуваше от живота на бившия си съпруг, пък и живееше в друг град. Миша така и не видя историческата си родина, пребиваването му на обетованата земя приключи с четирите дена в хотела при летището, през които ловко и умело го обработиха, като си послужиха с любовта му към парите, страха му пред нищетата и безработицата, тщеславието му на учен. Взеха му документите, а след четири дена го натовариха в един самолет заедно с трима придружители и Миша отлетя от Израел за Канада. Пътешествието продължи изключително с частни самолети, чийто екипаж не страдаше от многословие. Придружителите, напротив, бяха учтиви и разговорливи, но само в определени рамки. Затова когато бе доведен в тази огромна подземна лаборатория, Майкъл Щейнберг можеше само да гадае дали се намира в Китай, Корея, Япония, Австралия или на Малдивските острови. След време, разбира се, схвана, че все пак се намира в Азия, но къде именно — това си остана загадка за него. На работещите над проекта очевидно под заплаха от смърт бе забранено да обсъждат с ръководителя каквото и да било извън рамките на научната работа. Пък и самото общуване бе крайно ограничено: Майкъл работеше в отделен кабинет, а всички разговори се водеха или по подслушван вътрешен телефон, или в присъствието на единия от двамата американци, които, доколкото схвана Майкъл, представляваха службата за сигурност. Пред тях човек не би могъл да се разприказва.

Щейнберг натисна синьото копче на пулта за връзка. Вратата веднага се отвори и в кабинета влезе единият от американците, които Миша наричаше за себе си цербери.

— Слушам ви, докторе.

— Какво се прави относно проблема със суровината? — недоволно попита Майкъл. — Времето си тече и работите може да спрат.

— Какъв е максималният срок, до който можем да се простираме?

— Три, най-много — четири дена! — отсече ръководителят. Тук той бързо се бе научил да бъде категоричен и неотстъпчив.

Американецът разговаряше с него спокойно, но като външен човек, сякаш не искаше да се задълбочава в проблемите, изникващи пред този дебел потен човек.

— Ще докладвам — спокойно отговори той, — че суровината ви трябва след четири дена.

— Направете го, ако обичате — отвърна Щейнберг, без да се опита да скрие злобата и тревогата си. — Свободен сте.

Церберът мълчаливо се обърна и излезе.

Майкъл се опита да се утеши с мисълта, че проблемите със суровината не възникват по негова вина, затова ако завършването на проекта се забави, няма него да накажат. Но утехата се оказа слаба, защото в самото начало на работата, по вкоренен още от съветските времена навик, той мързелуваше и се мотаеше, дълго отлага, разтяга локуми, прави се на велик мислител. И това не остана незабелязано от хората, които го наеха. Отначало кротко го предупредиха, а после открито го заплашиха, че предизборната кампания в страната започва през февруари, затова ако проектът не бъде завършен навреме, работата върху него изобщо губи смисъла си и тогава ще се намери кой да отговаря за вложените в него огромни суми. Отговорен ще държат и него, ръководителя на проекта. И точно тогава му обясниха нещата със силното психотропно лекарство и закритата клиника за душевноболни. Майкъл им повярва безрезервно, защото такива похватчета отдавна се прилагаха в Русия, той го знаеше много добре. Нещо повече — напоследък започна да се опасява, че такава съдба го очаква, независимо от крайния резултат от проекта: той не е опасен за наелите го хора само докато е заключен в този смрадлив, изолиран от целия свят бункер. Когато работата приключи, ще трябва да го пуснат. Кой знае дали няма да се уплашат да го направят… Ето защо Майкъл се стараеше с всички сили да се изяви колкото може по-добре, та да поискат отново да го използват. С тъжен сарказъм си мислеше как бе започнал работата с мечтата за много пари, а я завършва с единствената мечта да остане жив. Защото ако го използват и в бъдеще, той така и ще си остане в този омразен бункер, където парите нямат никакво значение — тук те просто не са му нужни.

Два етажа по-нагоре, в една точно такава стая, американецът цербер докладва на съотечественика си за изискването на научния ръководител на проекта.

— Хрумна ми една забавна идея — неочаквано прихна да се смее Карл, като разкърши раменете си на атлет, сладко протягайки се след няколкото часа работа на стола. — Идете при него и му предложете да задели допълнителни пари за снабдяването със суровина от собствения си хонорар. Сигурен съм, че ще се съгласи, прекалено много иска да остане жив и вече е стигнал до простата мисъл, че животът все пак е по-ценен от парите. На Акира-сан никак не му се иска да плаща допълнителни суми за стимулиране на нашия руски доставчик, още повече че обеща да увеличи хонорара ни, ако успеем да избегнем допълнителните разходи. А май по никакъв начин не можем да ги избегнем. Тези азиатци не са в състояние да изобретят каквото и да било сами, целият им технически прогрес е стъпил върху крадени схеми и идеи. Купуват и използват мозъците на европейци и американци, за решаване на организационните въпроси наемат японци, при което обаче си остават чудовищно стиснати. Нека опитаме да накараме един руснак да даде пари на друг руснак, така че в крайна сметка ние да получим известна дотация.

— Добре сте го измислили — усмихна се церберът. — В крайна сметка Щейнберг може сам да финансира целия проект, само и само да оцелее. Защо не? На неговата сметка са се натрупали вече солидни суми, нека ги вложи в нашето общо дело.

И двамата оглушително се разсмяха.

След час в московското посолство на една от страните от ОНД един телефон иззвъня.

— Кажете му, че сме готови да платим тройна цена, ако успее да се срещне с нас до три дена. Ако му е нужна седмица, цената ще бъде само удвоена. След две седмици сме готови да вземем стоката по старата цена. Ако минат и те, отказваме се от услугите му и се обръщаме към други продавачи.

5.

Артьом Резников наля във висока чаша сок от грейпфрут и пусна в него кубче лед. После сложи в устата си хапчето и изпи сока на един дъх. След половин час Ирина щеше да сервира обяда.

Той отиде в кухнята, където край печката шеташе жена му, тежко се отпусна на ъгловото диванче. Обичаше да наблюдава Ирина, харесваше му нейната лека слаба фигурка на младо момиче, младеещото й, добре гледано лице, обрамчено от грижливо сресана бяла коса. Той категорично настояваше тя да не боядисва косата си. И сега, както на младини, го вълнуваше и възбуждаше мисълта, че тя е много по-възрастна от него.

— Какво, миличко, успя ли да се свържеш със Сева? — попита жена му, докато обръщаше в тигана апетитните късове месо.

— В командировка бил, щял да се върне чак в понеделник. Тъй че, изглежда, разминахме се с големите пари като кораби в океана.

— Не се ядосвай — усмихна се Ирина. — Прекалено големите пари винаги са опасни, нали знаеш? Не обичам риска. Двойната цена също е много добра. Сева ще се върне, ще вземеш стоката от него и след седмица всичко ще е наред. Изобщо не е нужно да му казваш за повишаването на цената. Ще му платиш, както обикновено, така че ние с тебе няма да загубим нищо.

— А на момчетата да кажа ли, как мислиш?

— Ха, от къде на къде! На тия малоумници им е много и това, което им плащаш. Уплашили се от някаква женска в червено, представете си! Пробутали са им три мацки близначки, облекли са ги еднакво и са им наредили да говорят едно и също, а те веднага се подрискаха от страх, привиждат им се някакви фантоми. Не им стигна акълът сами да се сетят, веднага дотърчаха при тебе с подвити опашки.

— Добре де, мацко, стига мърмори — гальовно каза Резников. — Е, дотърчали, дотърчали, голяма работа! И нашите конкуренти явно са затънали до гуша в лайна, щом някой пречука тяхната мадама. Поне сега няма да ни закачат, имат си достатъчно собствени неприятности. Така че можем да възобновим деловите игри.

— Ами милиционерът? — попита жена му, изключи газта под тигана и започна да приготвя салатата. — Ние така и не изяснихме дали милицията не ни търси. Защо онази мадама му даде бележка с твоите отличителни белези?

— Мацко, нямаме отговор на всички въпроси, а работата не помръдва. Ако нашите конкуренти бяха свързани истински с милицията, още от самото начало щеше да им е ясно кой е убил този сержант от метрото и Игорьок отдавна щеше да е на топло върху наровете. Това е като две и две четири. Тъй че с милиционера нещо сме сгафили. Докато наблюдавахме мадамата, нищо не се изясни, макар да е съвършено очевидно, че тя е свързана с някого. Но тъй като ние веднага се умълчахме и не правехме излишни движения, те загубиха всякакъв интерес към нас. Разбрали са, че сме ги засекли и няма да предприемем нищо, докато не ни оставят на мира, затова е безсмислено да се въртят около нас: вързаха ни ръцете, но и за себе си не извлякоха никаква полза. А те си имат и други някакви работи, май доста сериозни, щом застреляха мадамата им. Нима си мислиш, че в тази ситуация ще си губят времето за нас? И те не са вчерашни, ей.

— Сигурен ли си? — със съмнение поклати глава Ирина.

— На деветдесет процента. Има риск да сгрешим, но риск винаги съществува и не бива да превръщаме това в непреодолим проблем. След седмица ние с тебе ще имаме по сметките си вече милион и половина долара, така че можем кротичко да си събираме багажа. Нали, мацко?

— Не знам, Тьомушка, този път нещо не ми е спокойно — помръдна рамене жена му. — Защо не почакаме, докато всичко напълно се изясни?

— Не можем да чакаме — започна да се дразни Артьом. — Как не разбираш? Сева ме припира, иска хем повече пари, хем и по-бързо, и на него като на нас окото му гледа навън. Ако не взема стоката от него, той ще намери на кого да я продаде. А аз откъде ще търся после друг Сева? И мене купувачите ме стискат за гърлото, посочиха ми най-малко три източника, откъдето могат да вземат стока, ако аз отпадна от играта. Ако ние с тебе прекалим с предпазливостта, рискуваме да изгубим всичко. Няма да получим нито цент повече и тогава всичките ни планове отиват на вятъра.

— Добре, миличко, ти по-добре си знаеш работата — с въздишка се съгласи Ирина, извади приборите и започна да слага масата.

6.

Вакар се наслаждаваше на самотата в празния апартамент. Напоследък това рядко му се удаваше. Лиза все по-често изпадаше в депресия и си седеше вкъщи, разхождаше се из апартамента като бледа сянка и току поглеждаше баща си с ням укор. Жена му не възнамеряваше повече да пази хладно мълчание, тя демонстративно разнасяше из къщата вещите и рисунките на сина им и разсъждаваше на глас върху любимата си тема за душата на момчето, която не намирала покой, и за това, че родният му баща не можел да се погрижи за възстановяването на справедливостта. Владимир Сергеевич гледаше да остава вкъщи колкото може по-малко, стоеше до късно в службата си или наблюдаваше Ерохин. Днес беше четвъртък, Лиза беше отишла у Дима Сотников, жена му беше излязла някъде и той можеше да си отдъхне няколко часа на спокойствие.

До края на отпуснатия от Елена срок оставаше съвсем малко и той вече беше премислил кога и как ще изпълни своята тежка, горестна, но необходима мисия. Днес можеше никъде да не излиза и Владимир Сергеевич спокойно огледа и оправи ежедневната си и парадната си униформа, провери шинела и калпака — в началото на ноември обикновено се провеждаше строеви преглед със зимни униформи. Най-сетне прегледа насъбралите се на бюрото му книжа, накъса и хвърли всичко ненужно, а останалото разпредели по отделни папки и грижливо надписа всяка от тях. Случайно напипа в дъното на чекмеджето старите си полковнишки пагони и за кой ли път горчиво си помисли, че нито веднъж не можа да облече кител, на който пагоните да са пришити от ръцете на Елена. Съпругите на всички негови колеги офицери с трепет следяха служебното издигане на мъжете си и смятаха за свой свещен дълг пришиването на новите пагони с поредната звезда. Само Елена никога не знаеше кога мъжът й получава поредния си чин и колко ще трябва да чака до следващия. Той получи предсрочно чин полковник, но когато някои офицерски съпруги се изненадаха, че мъжът на Елена е станал полковник само на трийсет и шест години, тя не намери по-добра реакция от равнодушния отговор:

— Така ли? Аз пък мисля, че е точно навреме. Общо взето, не ги разбирам тези работи.

Когато приключи с книжата, Вакар с удоволствие седна до разтребеното бюро и два часа се подготвя за утрешната си лекция. Имаше много нов материал, който той систематизира, обмисли методическите похвати, които щяха да го направят по-достъпен и по-лесно запомнящ се, провери картите и схемите, редактира и обнови едно-друго. И чак след това си позволи да полегне на дивана с книга в ръка. Но не му се четеше. Мислите му бяха заети с Ерохин и със собствения му чудовищно осакатен живот.

Изскърцалият в бравата ключ го накара да стане. Никога не си позволяваше да лежи в присъствието на жена си и дъщеря си.

Прибра се Елена.

— Ти вкъщи ли си? — страшно се изненада тя, сякаш единственото предназначение на мъжа й сега беше да се лута из улиците в опити да убие последния от четворицата. — Случило ли се е нещо?

— Нищо не се е случило. Отбих се да се преоблека. Сега излизам — както обикновено, кратко и сухо отвърна генералът.

Съблече анцуга, обу си дънките, облече бархетна риза и леко кожено яке, пъхна в джоба цигарите и портфейла си, взе ключовете от колата и без да продума повече, излезе от къщи. Елена не го попита къде отива и кога ще се върне, това не й беше интересно, тъй че той отдавна беше престанал да й го съобщава.

Вакар излезе на улицата и бавно тръгна към „Сушчевски вал“. Нямаше никаква цел, просто не искаше да стои вкъщи, затова си набеляза маршрут: по „Сушчевски“ да стигне до Рижката гара, оттам по проспект „Мир“ до Сухаревка, а оттам можеше да се прибере с метрото. По груби сметки трябваше да си е вкъщи към полунощ, Елена и Лиза ще са си легнали и никой няма да го тормози с приказки и упреци.

Стигна до Рижката гара и тъкмо беше спрял на кръстовището в очакване да светне зелено, когато изведнъж някой го докосна по рамото и един тих глас над ухото му произнесе:

— Владимир Сергеевич.

Той рязко се извърна като по команда „кръгом“ и видя някаква жена. В тъмното не видя веднага лицето й, само забеляза, че е висока, слаба и млада.

— На мен ли говорите? — недоумяващо попита той.

— Ако се казвате Владимир Сергеевич, значи на вас.

— Познаваме ли се?

— Не — отговори жената. — Но ми се иска да се запознаем. Хайде да отидем при фенера, тук пречим на минувачите.

Той покорно направи няколко крачки след нея и спря на добре осветеното място.

— Ето документите ми.

С тези думи тя му подаде червеното си служебно удостоверение. От снимката го гледаше същата онази кротка грозновата женица, която бе видял веднъж на улицата и вътрешно й се бе присмял с мисълта, че тя чака вечно закъсняващия си приятел. Майорът от милицията Анастасия Павловна Каменская.

Нито един мускул не трепна по лицето му. Генерал Вакар наистина беше в прекрасна форма.