Неволна убийца

1.

От сутринта ръмеше отвратителен ситен дъжд и към края на деня всичките дрехи на Виктор станаха влажни и неприятни. Но той мъжествено понасяше тегобите и неудобствата, свързани с постоянното му размотаване по улиците и с наблюдаването на златокосото синеоко момиче. Виктор харесваше това момиче. Беше стопроцентово сигурен, че Артьом нещо се е объркал или просто се презастрахова, че това момиче не представлява никаква опасност. Но Виктор Костиря беше човек добросъвестен и изпълнителен: щом има нареждане да се следи синеочката, той безпрекословно ще изпълнява всичко. Макар че няма никакъв смисъл — това момиче, дето се вика, е „от съвсем друга опера“…

Виктор бавно мина покрай витрината на „Орион“, леко извърна глава, извъртя очи и видя Даша да стои, както обикновено, до бюрото си и да прелиства списание. В отдела й, както обикновено, беше пусто, все пак цените на дамското облекло бяха прекалено високи. След четирийсет минути работният й ден ще свърши и момичето ще се завтече или към университета, или на среща с белезникавото си гадже, или към къщи. През тези три седмици Виктор Костиря, Игор Ерохин и Сурик Удунян научиха разписанието й наизуст. Докато през първите две седмици момичето понякога ходеше на гости с гаджето си, сега и това не прави. Да се чудиш просто какво се е заял Артьом с нея? Съвсем обикновено девойче, с наивно личице, с усмивка като слънчице, работи, учи, среща се с женен мъж. Не, при цялото си желание Виктор не виждаше в нея абсолютно нищо, което да оправдава тези изнурителни многочасови размотавания из града.

Пред магазина спря колата на белезникавото гадже на синеочката, той я заключи и влезе вътре. Виктор видя през прозореца как се целунаха, после Даша започна да се приготвя, да пъха в чантичката си разни дреболии, да си обува ботушите и да си облича палтото. Виктор се поотдалечи от входа, за да не се сблъска с тях, когато излязат, пък и за да вижда добре колата на белезникавия.

След известно време синеочката и белезникавият излязоха, бавно отидоха при колата, но не се качиха. Обратното — белезникавият взе от колата голяма пазарска чанта и пак заключи. Те бавно тръгнаха по „Тверская“, като влизаха във всички гастрономи по пътя си, и чантата постепенно се пълнеше с разни скъпи и сигурно вкусни продукти. От един павилион на улицата купиха „Мартини бианко“, но преди това толкова дълго се съвещаваха, че Виктор успя да намали разстоянието и да стигне досами тях.

— Много добре си спомням, че не беше „Розе“ или „Россо“ — бъбреше синеочката, — нито розово, нито червено. Сто пъти ни е казвал, че има алергия към червени вина. Виж, за „Бианко“ или „Супер драй“ не знам.

— Е, аз пък и толкова не знам — замислено й отвърна белезникавият. — Твой шеф е, не мой, ти трябва по-добре да познаваш вкуса му.

— Добре, ще рискуваме — реши се момичето. — Ще вземем бяло. И аз не обичам сухото.

Те влязоха в поредния магазин и Костиря пак остана да ги чака на улицата. Не виждаше никакъв смисъл да влиза заедно с тях. Това беше дори опасно, в големия, препълнен с хора магазин можеше лесно да ги загуби. Неговата задача беше да разбере за кого работи прелестната синеочка и отговорът на този въпрос едва ли щеше да се намери в магазина, на опашката за пушен салам или банани.

Виктор се сепна, когато навалицата в магазина се разреди, а пред входната врата в поза „всички излизат — никой не влиза“ застана бабичка с бяла престилка. Той бързо мина покрай витрините, като се взираше внимателно в опустяващото помещение. Даша и белезникавия ги нямаше никъде. По дяволите, къде изчезнаха тези хора?

Костиря бързо изтича зад ъгъла, за да потърси служебния вход на магазина. Ами ето го, но се намира толкова близо до мястото, където беше застанал Виктор, че изобщо не биха могли да излязат през този вход, без той да ги забележи. Непременно щеше да ги види. Абе къде се дянаха в края на краищата?

В магазина бяха останали само няколко души и едно прозрение внезапно осени Виктор: ами ако на някого от двамата му е станало лошо и са помолили да използват тоалетната? Той, глупакът, се нервира, направо ще откачи, а те скоро ще излязат, сякаш нищо не е било, може би дори няколко минути след затварянето на магазина. Надеждата му беше слабичка, но все пак — надежда…

След още десет минути Виктор спря да се надява. Беше съвършено очевидно, че синеочката и гаджето й се бяха измъкнали от наблюдението. Хем колко майсторски! Изхитрили са се да минат буквално под носа му. Прав е бил значи Артьом, не е толкова простодушна нашата синеочка.

Докато се връщаше пеша към мястото, където беше оставил колата си, Виктор Костиря си мислеше колко умен е все пак Артьом Резников, как веднага е подушил опасност у това златокосо девойче. А той, Виктор, цели три седмици не можа да разпознае тази опасност. И ето че сега го изигра като абсолютен глупак. Сега той ще отиде при Артьом и ще му разкаже всичко, и Артьом пак ще се разкрещи и ще заизригва псувни, задето е изтървал момичето. Нищо, той ще изтърпи всичко — за тези големи пари и по-лошо може да понесе.

2.

— Ау, Анастасия Павловна, когато Саша ми разказа за вас, за малко да полудея. Божичко, каква актриса сте! Два пъти си купувахте костюми, а на мен и през ум не ми мина, че сте сестрата на Саша и работите в милицията. Ау, Анастасия Павловна, толкова ми е неудобно, задето тогава ви казах онова нещо.

— За какво говориш?

— Ами когато ме попитахте защо не се оплача в милицията, а аз отвърнах, че в милицията ще ме вземат за луда. Нали не ми се сърдите?

Даша чуруликаше вече половин час, възбудена от тайнствените събития. Късно снощи Саша й се обади и й каза, че днес сутринта трябва да поговори с нея за много сериозни неща. Разказа й за сестра си, която работела в милицията и била готова да помогне да разберат кой и защо следи Даша. После изведнъж се оказа, че сестрата на Саша е същата онази клиентка, която на два пъти през последните дни бе купила от Дашиния отдел много скъпи дрехи и на която Даша беше казала, че я следят. Даша още не се беше съвзела от изненадата, когато Саша й каза, че щом я следят, не бива открито да посещават сестра му, затова довечера след работа ще трябва да стигнат до един магазин, който е близо до хотел, и там ще им помогнат.

На Даша Сундиева, която бе свикнала да води монотонен живот, събитията й дойдоха множко и тя все не можеше да се успокои. Настя вече започваше да се дразни, искаше да пристъпи към работата, но за целта трябваше Даша да бъде спокойна и съсредоточена.

— Ау, Анастасия Павловна, как не ви е страх да работите за разкриване на разни престъпления? Сигурно е много опасно.

Настя учтиво се усмихваше и набързо обясняваше, че опасности има във всяка работа, че дори да работиш като метач, на главата ти може да падне тухла, ледена висулка или пък да те сгази кола.

— Анастасия Павловна, ами имате ли оръжие? А случвало ли ви се е да стреляте? Ами…

— Стига, Даря! — решително я прекъсна Настя. — Не разполагаме с много време, затова дай да се хващаме на работа.

Възторжената усмивка моментално се стопи и милото лице на Даша стана съсредоточено и спокойно.

— Извинете — сериозна каза тя. — Не се сетих, че ви бавя. Разбира се, вие работите, а аз ви преча с моите ахкания и охкания. Извинете, Анастасия Павловна.

„Това да ти е за урок, драга — каза си ядно Настя. — Та ти си я виждала два пъти, направиха ти впечатление нейната интуиция и проницателността й, писа й толкова точки, колкото по твоята скала не е печелил почти никой. И защо сега се отнесе към нея като към празноглава глупачка? Можеше веднага, още в първата минута да й кажеш, че няма време за възторзи и чудене, тогава всичко щеше да изглежда другояче. Ех, Настася, явно никога няма да се научиш да се държиш така, че да не обиждаш хората.“

Тя подреди на бюрото цветните снимки, които вчера й беше донесъл Бокър.

— Разгледай внимателно тези снимки. Има ли някой, когото познаваш?

Даша се наведе над бюрото.

— Ето този. — Тя посочи снимката на Ерохин. — Същия, когото ви показах пред „Орион“, спомняте ли си?

— Друг някой?

Момичето продължи внимателно да се взира в снимките, после неуверено взе една на Удунян.

— И този съм го виждала. Само че някъде на друго място, не мога да си спомня къде. Добре си спомням, че ми направи впечатление: брюнет със светли очи е доста необичайно съчетание, а пък неговите очи са едни големи и сияещи… Но къде ли го видях?

— Но той не те следи, така ли? — уточни Настя.

— Не съм забелязала — уверено отговори Даша. — Имам ясното чувство, че съм го виждала и запомнила, но не във връзка със следенето.

— Странно: как определи това? — заинтересува се Настя. — Спомняш си, че си го виждала, но не си спомняш къде, за сметка на това определено знаеш къде не си го виждала? Правилно ли те разбрах?

— Ето какво, Анастасия Павловна: гледам лицето му и то не ме плаши. Обаче като видя този — тя посочи с пръст снимката на Ерохин, — просто ми прилошава от страх, защото го свързвам само със следенето. А погледна ли този с големите очи — не изпитвам страх, значи е свързан в съзнанието ми с някаква неутрална ситуация, когато не ме е било страх от него.

— Логично е — съгласи се Настя, която вече цяло денонощие си блъскаше главата над снимания с камерата епизод в Конково. И досега не можеше да намери ключ към отговора на въпроса — какво ли толкова я бе разтревожило в този епизод.

— А ей този — Даша посочи снимката, където Виктор Костиря пиеше бира от кутия — никога не съм го виждала. Лицето му не ми говори нищо.

— И все пак той често е по петите ти — въздъхна Настя. — Можеш да се убедиш.

Тя включи видеото и на екрана отново се появи Даша, после Виктор Костиря, който я следва. Виктор седи на пейка близо до нейния блок, гледа към прозорците. Прозорците угасват, Виктор вика кола и си тръгва.

Даша седеше пред телевизора, бяла като платно.

— Знаете ли — плахо каза тя — колко не ми се искаше да вярвам в това! Наистина страхувах се, ужасно се страхувах, но винаги нейде дълбоко в душата ми се спотайваше спасителната мисъл, че греша, че няма нищо подобно, че ми се е привидяло. Сега вече няма да мога да се утешавам с това.

На Настя й дожаля за уплашеното девойче, което, без да подозира, не щеш ли, бе станало опасно за някого. „Ами кражбите на документи? — скастри се тя. — Не забравяй за кражбите на документи, когато започнеш да съжаляваш Даря.“

Тя пренави касетата и помоли Даша да изгледа целия запис от началото до края.

— Гледай внимателно, може случайно да видиш и други познати лица.

Даша се отнесе към задачата повече от добросъвестно. Тя току спираше някой кадър и дълго се взираше в лицата на екрана, на няколко пъти връща лентата към вече видени епизоди. Настя седеше на дивана, отметнала глава на облегалката и затворила очи, искаше й се да се отпусне и да заспи, но трябваше да чака това странно момиче да изгледа двете касети от по час и половина. Льошка в кухнята развлича със светски разговори братчето й Александър, вече е десет часът и тя ще може да си легне най-рано в един, а утре пак ще става в седем…

— Виждала съм ей този чичка — чу уверен глас. — Много добре си спомням, беше в метрото точно в деня, когато ми се лепна оня откачен.

Сънливостта й се изпари. Настя скочи от дивана като ужилена и клекна пред екрана.

— Кой?

— Ей този.

Даша спря филма и посочи пълния, леко плешив мъж с кафяв шлифер, който влизаше в някакъв ресторант заедно с Ерохин и Костиря.

— Да не грешиш?

— Анастасия Павловна, аз имам професионална памет. Чакайте — запъна се тя, после изведнъж се изчерви, — да, разбира се, и тоя с очите го видях същия ден. И пак в метрото.

На Настя изведнъж й стана горещо. Тя разбра, че най-сетне се намери точката, която ще обедини всичко. Само дано не е илюзия!

— Даря, успокой се и разказвай. Бавно, поред, старай се да не скачаш от едно към друго. И се опитай да бъдеш максимално точна, нищо не преувеличавай и не измисляй.

„Глупачка! — веднага се сепна Настя. — Нали току-що се убеди, че тя не е празноглава госпожица. Защо продължаваш да я обиждаш?“

За щастие на Даша и през ум не й мина да се обиди.

… Този ден тя пътуваше от дома на приятелката си към „Таганская“, където си бяха определили среща със Саша. Приятелката й имаше малко дете и ужасно забавно куче, които, докато мама и гостенката пиеха чай в кухнята, си намериха чудесна занимавка с чантата на Даша. Когато разтревожените от подозрителната тишина дами излязоха в антрето, хлапето съсредоточено опитваше на вкус всички предмети, които бе успяло да измъкне от чантата и да стисне в ръчичка, а шпаньолът Гоша не по-малко съсредоточено напъхваше по ъгли и цепнатини всичко, което бе успял да си извоюва: бележник, ключове, пакетче салфетки, ръкавици. Понеже не искаше да закъснява за срещата, а беше крайно време да тръгва, Даша набързо събра разграбеното си имущество, нахвърля го в чантата и хукна към метрото.

Докато слизаше с ескалатора, тя изведнъж се уплаши, че Гоша може да е задигнал и скрил нещо, което й е крайно необходимо. Даша веднага отвори чантата и започна опипом да проверява съдържанието й, преди всичко потърси ключовете. Откри ги веднага, но й се стори, че не може да намери ключа от касата в магазина. Управителят неведнъж бе предупреждавал продавачките, че трябва да бъдат особено внимателни с касата и ключовете.

Вече слязла от ескалатора, тя забави крачка и спря, решила окончателно да си изясни ситуацията с ключа: ако се наложеше, би могла да се върне у приятелката си и да го потърси, наистина тогава би трябвало да тича, но това щеше да е за предпочитане пред кавгата с управителя.

Озова се в насрещния поток хора, които бяха слезли от влака и се втурнаха към ескалатора, тъй че трябваше да повърви още малко напред, където беше по-свободно. Точно пред нея един мъж с кафяв шлифер отваряше дипломатическото си куфарче, обърна се някак несръчно и цялото съдържание на куфарчето се изсипа на пода. Даша беше спряла съвсем близо до него и продължаваше упорито да рови в чантата си. Мъжът с шлифера засъбира предметите от пода, при което се движеше някак сковано, сякаш го болеше нещо. В този момент някакъв минаващ наблизо младеж се наведе и му подаде изтърколилата се по-надалече запалка. Този младеж имаше на ръката си много необичаен пръстен и Даша буквално впи очи в него. Пръстенът представляваше нещо като ризница, широка приблизително сантиметър и половина, а малките черни камъчета отгоре образуваха някакъв сложен символ.

След миг, когато мъжът с пръстена подаде на непохватния дебеланко запалката, Даша се сепна, че се държи просто неприлично. Стои тук и е зяпнала съвсем непознат мъж. Тя плахо вдигна поглед към дебеланкото, като се канеше да се усмихне мило, ала срещна такъв студен и злобен поглед, че побърза да се отдалечи.

Когато се прехвърли на успоредната линия на метрото, тя пак се опита да намери злополучния ключ и дори изпусна поредния влак. Слава богу, ключът се намери.

Когато дойде следващият влак, Даша се качи във вагона заедно с тълпата пътници и в този момент усети нечия ръка между краката си. Усещането беше неприятно, но добре познато от детството й, когато в препълнени транспортни средства я закачаха сексуално изкривени възрастни чичковци. Тя рязко се извърна и видя насочени навътре към себе си безумни тъмни очи върху бледо мършаво лице с хлътнали страни.

— Я да се махаш! — каза Даша тихо, но много отчетливо и ясно. Яростта и гневът така я бяха преизпълнили, че мускулите на лицето й затрепкаха.

Мъжът се запромъква към другата врата, а тя извади от чантата си бележника и бързо записа отличителните белези на сексуалния маниак, който се размотаваше из московското метро в натоварените часове. Даша нито за миг не се поколеба дали трябва да съобщи за него в милицията, но не искаше да закъснее за срещата със Саша. Затова избра, както й се стори, най-простия и правилен вариант: да напише бележка с отличителните белези и да я предаде на милиционера, който непременно дежури в метрото, а пък той ще съобщи, където трябва.

Докато нахвърляше текста на бележката, тя току хвърляше злобни, негодуващи погледи към развратника и й направи впечатление, че той държи едната си ръка в джоба. Ами да, помисли си тя, с едната ръка бърка под полите, а с другата онанира, животното мръсно. И точно тогава видя светлоокия кавказец, който стоеше съвсем близо до онаниста. В един момент Даша срещна погледа му и понечи да се усмихне приветливо, но кавказецът се извърна.

Когато стигна до „Таганская“, Даша се качи във фоайето и отиде при милиционера — младичък един, с розови, още по детски пухкави бузки.

— По „Обиколната“ се размотава някакъв сексуален маниак — каза тя и му подаде бележката. — Ето, записах отличителните му белези, та да съобщите на когото трябва.

Милиционерът не успя дори да продума, защото Даша вече тичаше към изхода. На улицата я чакаше Саша, тя се качи в колата и потеглиха. Това беше…

— На коя дата се случи всичко? — попита Настя.

— Със сигурност беше четвъртък — бързо отговори момичето, — във вторник и четвъртък вечерите ми са свободни, нямам лекции. Май че беше последният четвъртък от септември. Да, точно така.

— Да не бъркаш? Не беше вторник, а именно четвъртък, така ли?

— Не бъркам — твърдо заяви Даша. — Не може да е било вторник, защото точно във вторник приятелката ми имаше рожден ден, поздравих я по телефона и се уговорихме, че ще отида в четвъртък.

Настя погледна календара, последният четвъртък от септември беше 29-и. Ръцете й се затресоха. Двайсет и девети септември, станция „Таганская“ на метрото, убийството на сержант Малушкин от отдела по охрана на реда в метрото.

3.

Артьом Резников тежко се обърна на другата страна и премести гумения мехур с лед в дясната част на корема си. Все пак за неговата възраст здравето му доста куцаше: ту тук ще го заболи, ту там, пие ту жлъчкогонни лекарства, ту антихистамини. През последните години започна да напълнява, въпреки че пазеше диета, гледаше да яде по-малко тлъсто и сладко, но явно обмяната му беше вече нарушена, диетите нямаше да помогнат, трябваше да се лекува или пък да се примири.

— Как си, миличко? — надникна в стаята жена му, слабичка и съвсем побеляла, подстригана късо, като момче.

Тя беше с осем години по-стара от Артьом, омъжи се за него без любов, но по сметка, която се оказа съвсем ненужна. Младичкият Резников беше влюбен в нея дълго и страстно, а тя, съседка от блока, която живееше два етажа над него, водеше един живот, абсолютно несъвместим нито с брака, нито със смешния очилатко Артьом. Тя имаше много пари, много красота, чар и високи изисквания към живота, а Артьом имаше малко пари, никаква красота или чар, затова пък имаше много самолюбие и несъмнена дарба за точните науки. Разкошната Ирина се държеше добре със смешния очилатко, защото никога не забравяше поговорката, че „затвор и просешка тояга всекиму прилягат“. Така и стана.

Когато остана без обещаната подкрепа, Ирина беше вече в седмия месец и беше късно да се освободи от бременността. Не искаше детето, беше намислила да роди само за да задържи при себе си онзи мъж, който й изглеждаше като приказна Жар-птица. Той имаше всичко, което бе нужно на Ирина, и тя заложи на тази карта дори повече, отколкото можеше да си позволи. Отказа се от всички други мъже, като категорично скъса с тях. Замени апартамента, защото твърде много хора в блока знаеха за похожденията й, и хвърли в тази размяна всичките си спестявания и скъпоценности, та апартаментът да бъде не само в центъра (и на него да му е по-удобно да ходи на работа), но и с подобрена планировка, тип мезонет. Оставаше някаква си дреболия — той трябваше да оформи развода си, след което се очакваше да започнат нов живот, изпълнен с любов, удоволствия, пътешествия и тем подобни радости.

За съжаление точно в този момент обектът на Иринините надежди реши да замине за чужбина, естествено — със законната си съпруга, която, колкото и странно да звучи, също се оказа бременна, и то, за разлика от Ирина, не за пръв път. Въпросът в чия полза да вземе решение измъчва любовника й точно две минути и половина, след което тя остана сама, но с великолепен апартамент и доста голям корем, без образование и професия, без сигурен източник на доходи, но пък с дивна перспектива пред себе си — пелени, безсънни нощи, детски болести и безпаричие.

И точно тогава тя се сети за смешния нелеп Артьомчик, който от памтивека я обичаше толкова трогателно. Понякога, още от времето, когато той беше на деветнайсет, а тя — на двайсет и седем, Ирина му даряваше своето любвеобилно тяло във вид на огризки от господарската трапеза, но Резников й беше благодарен и за това. И в онзи момент не беше нужно да го придумва, той разбра всичко от половин дума.

— Разбира се, Ира, ще се оженим и детето ще се води мое. Ще се постарая да му създам добри условия. И на тебе естествено.

Оттогава минаха четиринайсет години. И Ирина нито за миг не съжали за направената стъпка. Сега, когато беше на четирийсет и пет и нейният четиринайсетгодишен син учеше в частен колеж в Англия, а съпругът й въртеше луди пари, тя с благодарност си мислеше за мъжа, който я изостави. С него щеше да бъде същото от гледна точка на благосъстоянието, но с едно малко изключение — той нямаше да я обича толкова предано и нежно, колкото я обича Артьомчик. И Ирина отвръщаше на мъжа си с почти пълна взаимност, трогателно се грижеше за него, когато той се чувстваше зле, намираше му всички мислими и немислими лекарства, водеше го при професори-светила, носеше му закуската в леглото и сменяше леда в гумените мехури…

— Как си, миличко? — гальовно попита тя мъжа си.

— Горе-долу — мрачно измуча Артьом.

— Да ти донеса нещо?

— Няма нужда, аз ще стана. Сега ще дойдат Костиря и Игор, по-късно И Сурик…

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Ирина. Тя беше изцяло в течение на криминалните подвизи на мъжа си. — Защо ще идват посред нощ?

— Костиря е изтървал мацката — намръщен от болка, процеди Резников. — Недоносче тъпо. Обаче нея явно си я бива, три седмици се прави на ангелче, а те се размекнаха, изгубиха всякаква бдителност и ето ти на… Добре, сега ще видим какво ще правим.

Когато гостите дойдоха, Ирина чевръсто сложи масата. В къщата се спазваше едно желязно правило — хладилникът трябва да бъде пълен, за всеки гост се слага трапеза.

— Хайде разказвай как се издъни така! — спокойно нареди Артьом. — Недоглеждане ли беше? Или тя те е засякла?

— Всичко си вършех според правилата — озъби се Костиря. — Не се доближавах много, муцуната ми лесно се набива в очи. Щом тя влезеше някъде, веднага се оглеждах за възможност да излезе през друга врата.

Тук Виктор малко послъга. Той, разбира се, забравяше за втората врата, но в конкретния случай служебният вход наистина беше точно пред очите му и той можеше да се закълне, че синеочката и белезникавият не бяха излезли през него.

— И как стана така, че ти се изплъзна?

— Не знам — сви рамене Костиря. — Проверих цялото здание, няма други изходи от този магазин.

Излъга и тук, но и тази лъжа му се струваше напълно безобидна. В края на краищата има ли значение как точно се е изплъзнала мацката. Там може да има още десет резервни изхода, това вече нищо няма да промени. Но с лъжата щеше да се опази поне от част от упреците и подигравките.

— Стопи се като утринна мъгла над Арарат — присмехулно пропя Сурик и размаха необикновените си ресници.

— Затваряй си устата, че зъбите ти ще измръзнат! — грубо го пресече Костиря.

— Момчета, на кого да залея кокошката с чеснов сос, вдигнете ръце — шеговито се намеси Ирина в старанието си да замаже грубостта на Виктор. Никак не обичаше конфликти в къщата си.

— На мен — веднага се обади Сурик.

— И на мен — вдигна ръка Игор.

— На мен недей — каза Артьом и притисна с лакът към хълбока си мехура с лед.

— Ами ти, Костирчик? — гальовно се обърна към Виктор Ирина. — Да ти полея ли кокошката със сос?

— В никакъв случай, Ирина Всеволодовна — пак се обади Сурик. — Чесънът отслабва обонянието, а Костиря днес така се изложи, че като едно ловджийско куче не може да рискува нюха си.

— Запуши си фонтана, че всички мисли ще ти се излеят от главата — мрачно реагира Костиря, — и без това не са много.

— Стига, престанете да се джавкате — ядосано каза Артьом. — Костиря, какво друго можеш да разкажеш?

Виктор вече бе зинал да разкаже за подслушания разговор за някакъв шеф, но навреме се възпря. Момичето бе изчезнало не само, а с белезникавия. Може цялата работа да е в него, а не в нея. Може той да е главният. Номерът обаче беше там, че първото съобщение за белезникавия Александър Каменски бе направил именно той, Виктор Костиря. И пак на него му бе възложено да го огледа по-внимателно през следващите дни. И именно той, Костиря, подробно беше изложил резултатите от своите наблюдения и твърдо бе ги уверил, че Каменски не е фигурата, която ги интересува. В неговото поведение и връзки нямаше нищо подозрително. Тогава Артьом повярва на думите му, на мнението му и цялото му внимание оттогава се съсредоточи върху синеочката и хората, с които тя контактуваше. А сега излизаше, че май Виктор Костиря беше сбъркал и най-вероятно проблемът все пак беше в белезникавия. Леле, какво ще стане, ако излезе, че наистина е така! Артьом не само ще крещи и ще го псува — това, както и да е, но може да го лиши от поредния му дял, да го раздели между останалите. Като наказание за неговата небрежност и самоувереност.

Следователно щеше да е по-добре да си премълчи, че момичето беше с Каменски. А щом е така, трябва да мълчи и за разговора край павилиона. Нали прелестната синеочка не би могла да си говори сама!

Ето защо на въпроса на Артьом: „Костиря, имаш ли още нещо да разкажеш?“, Виктор отвърна кратко и ясно:

— Нямам.

— Ами добре тогава. — Артьом раздразнено отхвърли леда настрана, седна по-удобно и сложи ръце на масата пред себе си. Почти нямаше следи от изгарянето и ръката вече не го болеше. — Да видим какво имаме налице. Мадамата се оказа костелив орех. Три седмици ни будалка, води праведен начин на живот, нито веднъж не направи „проверка“, не показа, че знае за интереса ни към нея. При това нито веднъж не осъществи контакт, който би могъл да ни изясни коя фирма я е пратила при нас. С други думи нито веднъж не се издаде. Изключение прави денят, когато започна всичко. Тя влезе в контакт с Беркович, за когото сме съвсем наясно, че е от групата на нашите конкуренти. Но поради нещастно стечение на обстоятелствата Беркович умира именно в момента, когато на улицата го спира нашият арменски приятел Сурен Шаликоевич. Ако не беше трагичната случайност, ние бихме могли да накараме Беркович да ни разкаже всичко, което ни интересува. За съжаление Сурен Шаликоевич не е проявил достатъчна далновидност и е започнал разговора с Беркович толкова грубо, че неволно е причинил незабавната смърт на последния.

— Стига си мъркал! — злобно промърмори Сурик, сведе клепачи и показа на Артьом студеното си лице на убиец. — Не го направих нарочно. Не съм искал да го убивам, сто пъти ти обясних.

— Не са ми потрябвали твоите обяснения. — Артьом взе от масата една вилица и започна ритмично да потропва с дръжката й по ленената салфетка, грижовно постлана под чинията. — За какъв дявол са ми потрябвали? Аз искам в отговорни моменти да вземаш правилни решения и да извършваш обмислени постъпки. А ти се държиш като победител на конкурс за мухльовци и си мислиш, че ще ми стане по-леко от твоите идиотски обяснения. Ти уби Беркович и така загубихме ценен източник на информация. Мадамата, ако работи за нашите конкуренти, може изобщо да не знае кой и за какво я е наел. Платили са й и тя работи за тях. А Беркович, човекът, професионално свързан със средата, от която са излезли нашите конкуренти, човекът, работещ в тази сфера, не може да не е знаел онова, което ни интересува. Сега единственото, което ни остава, е да чакаме момичето да установи контакт с някого, който ще ни заведе при тези дрисливи конкуренти. Загубихме вече три седмици и не се знае колко още време ще загубим, а то си върви. Един контакт вече пропуснахме. Следователно банковите ни сметки вече се разминаха с едно парично постъпление. Утре трябваше да летя за Атина, за да уговоря следващия контакт, но не мога да го сторя, защото все още нищо не сме изяснили, а засега не можем да рискуваме. Значи още една доза долари ще прелети покрай нас като парче шперплат над Париж. Ала освен нашите парични интереси, съществуват и интересите на нашите клиенти. Те няма да чакат дълго. Ако се окажем несигурни партньори, те ще скъсат отношенията си с нас и ще си намерят друг източник на стока, може би дори въпросните наши конкуренти. Затова трябва да решим проблема колкото може по-бързо. Мадамата да се стегне като в менгеме, няма да сваляте очи от нея ни денем, ни нощем. По всичко личи, че тя е опитна и хладнокръвна, затова и през ум да не ви е минало да се успокоявате, ако е отишла на работа, в университета или си е легнала да спи. Днес тя ви показа истинското си лице, не забравяйте това.

Когато троицата мъже си тръгнаха, Артьом съблече халата и си легна. Ирина приседна до него на кревата, грижливо зави мъжа си с одеялото, сложи ръка на челото му.

— Мисля, че имаш малко температура — загрижено каза тя.

— Абе майната й, до сутринта ще мине — вяло махна с ръка Артьом.

— Слабички са ни момчетата, нали? — предпазливо подзе Ирина. — Виж колко гафове направиха.

— Дума да няма, слабички са — съгласи се Артьом.

— Дали да не ги сменим? Хайде да подберем някои по-яки, с повече пипе в главата.

— Късно е, котенце, да сменяме конете, сега сме точно по средата на брода. Ами тези къде ще ги денем? Нито един глупак няма да се откаже доброволно от такива пари при минимум работа. Не мога всичките да ги изтрепя я. Пет души са това. Не е толкова лесно. И после, ако намерим по-добри момчета, те и ще струват повече. Следователно нашият дял ще намалее.

— Е, какво от това! — с лекота се съгласи с тази перспектива Ирина. — Бездруго вземаме много, голяма работа, ако понамалим. Страхувам се, че при такива кекави помощничета може повече нищо да не получим. Тъй че по-добре по-малко, отколкото нищо.

Резников извади ръката си изпод одеялото, прегърна жена си и като я повали в леглото, силно я притисна до себе си.

— Знаеш ли защо те обичам, Ирка? — попита я, като докосваше с устни брадичката и шията й.

— Защото съм хубавица и умница — засмя се Ирина.

— Не, мацко, защото не си алчна. И защото не се суетиш и умееш да чакаш, не ме припираш, не ми даваш зор.

— Че за къде да бързам? — измърка Ирина и намести глава върху рамото на мъжа си. — Виталик още шест години ще учи в колежа. Точно когато ще си взема дипломата, ние вече ще трябва да сме се установили, обзавели и стъпили на краката си. За това ще отидат към две години, най-много три. Тъй че имаме в резерв още три години и няма нищо страшно, ако изживеем тези три години тук. Тук дори сме си много добре с тебе.

— Добре сме си — съгласи се Резников и смъкна ципа на Иринините дънки. — Дори много добре.