Неволна убийца

1.

— Можете да ме наричате просто Бокър.

Настя с изумление разглеждаше човечето, което възглавяваше изпратената от Денисов група. За такива обикновено хората казват: един метър с все каскета. Вярно, вместо каскет той носеше плетена скиорска шапчица, нахлупена ниско над челото и прилепнала за хлътналите слепоочия и изпъкващите скули. Малките очички, скрити дълбоко под храстовидните вежди, кривият счупен нос с помръдващ връх, тясната лентичка на безкръвните устни — всичко това го правеше да прилича на гущер, екзотичен и опасен. Беше слаб, но далеч не немощен и се състоеше сякаш от стоманени въжета или жили. Освен това беше невероятно подвижен, нито секунда не стоеше спокойно на едно място, но това не изглеждаше като нервно суетене. От него просто извираше енергия.

Както беше обещал Едуард Петрович Денисов, точно в 9:30 сутринта телефонът иззвъня, а половин час по-късно в жилището на Настя се появи това чудато типче със сива шапчица със синя ивица по края и каза с високия си тенор:

— Можете да ме наричате просто Бокър.

„Странен прякор — бързо си помисли Настя. — «Бокър» на унгарски означава «кладенец». Защо точно Бокър?“

Един смътен спомен пошавна в мозъка й, нещо, свързано с детството, с изучаването на чужди езици. Но нямаше време да се съсредоточи в тази мисъл и да я доведе докрай.

Човекът с прякор Бокър старателно развърза високите си боти с дебела подметка, без които стана още по-нисък. Дори не помисли да си свали палтото.

— Къде ще влезем? — делово се осведоми той, след като отказа предложените от домакинята чехли. Настя с усилие се въздържа от усмивка, като го гледаше — такъв нелеп с тази шапчица, с дългото сиво палто и с трогателните небесносини чорапки.

Реши да прояви гостоприемство.

— Закусили ли сте? Ще пиете ли кафе с мен?

Бокър отказа да пие кафе също тъй учтиво и твърдо, както и да обуе чехлите.

— Добре, тогава да минем на въпроса.

Тя извади направената с полароид снимка на Даша Сундиева и Александър. Двамата стояха, прегърнати, до станцията на метрото „Площад на Революцията“. Саша беше направил снимката по молба на сестра си.

— Ето това младо момиче смята, че го следят. Склонна съм да вярвам, но не съм съвсем наясно с тази работа. Искам вашите хора да я поогледат какво представлява. Освен това, ако наистина я следят, да изясните кой е този любопитко. И най-сетне, трябва да знам дали следят само момичето или и неговия кавалер. Имената им, адресите и местоработата на всеки са написани на гърба на снимката. След три дена ми трябват първите резултати.

— Ще ги имате — невъзмутимо кимна Бокър, без да сваля от Настя внимателния си поглед, от който сякаш нищо не можеше да убегне. — Друго нещо?

— Засега нищо друго. По-нататък ще действаме в зависимост от първите резултати.

— Втора итерация — кимна разбиращо човечето.

„Охо! Денисов ми е пробутал престъпник-интелектуалец. Какво ли е това — знак на уважение, присмех или пък всичките му служители са с висше образование? Интересен тип. Бокър, Бокър. Но за какво ми напомня това? Дали да го попитам? Защо пък не, в края на краищата. Няма да ми падне варакът, ако го попитам.“

— Кажете: откъде имате този странен прякор?

Бокър, който до този момент бавно се разхождаше из стаята, спря и започна да се поклаща от пети на пръсти.

— Навремето ми беше попаднала в ръцете една книга на Успенски — подзе той и Настя веднага си спомни.

— О, да, разбира се, „Думи за думите“. Прочутата „глокая куздра“. Как не се сетих веднага!

Човечето я погледна с нескрито уважение.

— За пръв път срещам човек, който знае за „куздрата“. Моите поздравления. Изрових тази книжка в библиотеката, когато излежавах една присъда за грабеж. Представете си, фразата просто ме покори, омая ме, омагьоса ме. „Глокая куздра штеко будланула бокра и курдячит бокренка“ — вдъхновено и напевно издекламира той. — Ами че това е песен! Поема! Романс на руската морфология!

Бокър моментално се въодушеви и неговото леко буцесто лице стана почти привлекателно.

— Тази фраза ми помогна да оцелея в лагера. Зарових се в учебниците по руски език, за да си спомня какво е това морфология. Оказа се много полезно, като се има предвид, че на младини се отнасях към училищното образование с непростима небрежност. Освен това ангажирах мозъка си с измисляне на нови думи и дори както си лежах на нара, съчинявах цели разкази. Имах си любим герой, по-точно героиня, нарекох я „гурильная шаболда“ и си измислях най-различни истории за нея. Естествено всички думи бяха изкуствени, но създадени строго по правилата на руската морфология. Играта дотолкова ме увлече, че успях да излежа цялата си присъда, без да изгубя способността си да мисля нормално. Заради това мое увлечение в колонията ме нарекоха Куздра, но когато излязох на свобода, смених този прякор с Бокър, макар че Куздра, разбира се, е по-смешно.

И той се заля във висок звънлив смях, току хлипаше и простенваше като изпаднал в истерия разгневен папагал. При това крайчецът на носа му замърда още по-силно, а очичките се изгубиха някъде, та Настя дори си помисли за миг, че те никога вече няма да се покажат. През цялото това време Бокър изглеждаше дори не смешен, а като същински дебил.

Смехът секна също тъй внезапно, както бе избухнал.

— Трябва да ви кажа, Анастасия Павловна, че е не по-малко интересно да се използват вече известни думи в нов контекст. Вземете например думата „примочка“. Знаете ли я тази дума?

— Аха, която означава „куршумена вода“, против хемороиди? — уточни Настя.

— Да, и против хемороиди помага. Аз използвам тази дума като етикет за явна глупост, заседнала в главата на някого. Чуйте само как звучи: „Той сега си има нова примочка — решил е да се жени.“ А? Страхотно, нали? Песен! — възторжено добави той. — Поема!

Сега прихна Настя. Когато беше малка, майка й й преподаваше чужди езици и Настя умееше да усеща думата, тъй че лингвистичните мераци на Бокър й бяха близки, разбираше ги. Престъпник-лингвист. Просто да полудееш!

След като изпрати гостенина си, тя известно време се размотава безцелно из апартамента. Льоша още предния ден се бе прибрал у дома си, в краймосковското селце Жуковски, за днес имаше уговорена среща с един свой аспирант. Аналитичното сведение за неразкритите убийства през последните пет години беше готово, но й предстояха съботата и неделята, тъй че можеше да използва компютъра на Льошка, докато не си го беше прибрал.

Всеки месец Настя подготвяше за Гордеев аналитични материали за убийствата и изнасилванията в Москва — както разкритите, така и неразкритите. Докато имаше възможност, трябваше да събере тези многобройни обемисти сведения в един файл, с който после щеше да й е удобно да работи. Включи скенера и започна да „пълни“ компютъра с резултатите от десетгодишната си усърдна работа.

2.

Застанала в един вход срещу блока, където живееше Дмитрий Сотников, Лиза нетърпеливо погледна часовника си. Но къде ли е той? Занятията в художественото училище са завършили преди два часа, а Дима още не се прибира. Днес не е четвъртък, но въпреки това тя стои тук и чака, макар да разбира, че той най-вероятно ще закъснее доста. Или няма да се прибере сам. Или изобщо няма да се прибере. Но тя стои и чака.

Тя извади от чантата си пластмасова кутийка, взе две таблетки и ги пъхна в устата си. Прибра кутийката, извади плоско шише, отвъртя капачката и отпи голяма глътка. Алкохолът вече не пареше гърлото й, тя почти не усещаше вкуса му. След няколко минути ще я обземе „нирваната“, без която тя не може да живее.

Лиза отдавна вече не се задоволяваше с лекарствата, които лекарите й предписваха в изобилие. Отначало тя просто увеличаваше количеството на таблетките, като ходеше при различни лекари и от всеки редовно получаваше рецепти за психотропните препарати. После чу отнякъде, че добър ефект давало съчетаването на таблетките с алкохол. Ефектът наистина се оказа добър, но лекарите едва ли биха се съгласили с това. Много скоро тя се превърна във вяла и безволева наркоманка, обзета от идеята за мъст заради разрушеното щастие, която не се интересува от нищо друго. „Мога да зарежа таблетките винаги когато пожелая — казваше си тя, — и ще го направя, когато всичко свърши, когато и четиримата ги няма на този свят. Трима вече ги няма. Скоро и четвъртия няма да го има и тогава спирам.“ Самозалъгваше се и свято вярваше в собственото си залъгване.

Отдавна вече не обичаше Дима Сотников, нейното страстно, силно влюбване отначало се притъпи, а после умря, разядено от ръждата на силните успокоителни лекарства. Но Димка беше част от онзи живот и тя не можеше да спре да ходи при него. Не можеше и толкоз. Лиза разбираше, че не бива да ходи, но го правеше всеки четвъртък, скучно му се отдаваше, нетърпеливо очаквайки момента, когато ще могат да си поговорят за Андрюша, да си спомнят неговите думи, постъпки, стихове. Баща й не поддържаше разговори за сина си, отмъщението спрямо убийците го тормозеше прекалено много. Майка й съвсем откачи и говореше само за душата на Андрюшенка, която витаела над тях и не намирала покой, докато тези „изверги“ ходели по земята. И само Дмитрий разговаряше с Лиза за брат й така, както искаше самата тя, отнасяше се внимателно към спомените й.

Огромна тежест лежеше на душата на Лиза. Това беше осъзнаването на факта, че през всичките тези девет години тя оплакваше не брат си, а онзи прекрасен ярък живот, който не се състоя, защото Андрей загина.

… Тя беше на четиринайсет, когато една прекрасна сутрин, когато отиваше на училище, чу зад гърба си:

— Виж, виж, та това е сестрата на Вакар!

— На оня същия ли?

— Ами да, на вундеркинда.

Тя се извърна и видя две ученички от по-горните класове. Модерно облечените ярки красавици гледаха Лиза с нескрит интерес. И освен това — със завист. Представете си само, тези мадами завиждаха на нея! На нея, на Лиза Вакар! На тази незабележима, неизпъкваща с нищо, посредствена осмокласничка. Единствената й отлична оценка беше по физическо, а по останалите предмети едвам я караше на тройки и четворки.

За пръв път я докосваше нежен лъч от славата на Андрюша и момичето усети неговата вълшебна, но коварна топлина.

Скоро тя започна да забелязва и заинтересования шепот на съучениците си, и по-доброто отношение на учителите към нея. Оказа се, че е много приятно да си сестра на Андрей Вакар. Когато водеше брат си в художественото училище — а там всички го познаваха — Лиза като упоена попиваше погледите на симпатични момчета с художнически папки, а също и на наконтени с кожи майки, които чакаха рожбите си в бляскави автомобили. Тя ходеше с гордо вдигната глава и здраво стиснала ръката на братчето си, а целият й вид говореше: „Какво като имате разни неща, които аз нямам, след време и аз ще имам всичко това. Обаче вие никога няма да имате такъв гениален Андрюша.“

Тя нито за миг не се съмняваше, че Андрей ще стане световноизвестен и тя ще ходи с него на изложбите му в чужбина, и ще има слава, почести и следователно — богатство. Пари. Автомобили. Кожи и брилянти. И мъже, които ще се интересуват от нея. Тя може дори да се омъжи и да живее в чужбина в собствена къща с басейн и прислуга.

И всичко това започна да се сбъдва… Семейство Вакар бе поканено на прием в белгийското посолство, след като някои от картините на Андрюша бяха подбрани за подготвящата се в Брюксел изложба на картини на даровити деца, и самият културен аташе я поздрави, че има брат вундеркинд, и й целуна ръка, а някакъв англичанин се обърна към Лиза с „милейди“. На вечерта в Дома на литераторите, където брат й чете свои стихове, най-известните поети и писатели се запознаваха със семейството и един от тях, същият, по когото бяха луди съученичките й, каза на Лиза: „Едно от качествата на вашия брат е, че има такава очарователна сестра. Ако бях по-млад, щях да зная на коя дама да направя предложение.“

Списание „Огоньок“ посвети на момчето цели две страници и цветно приложение, в което помести не само репродукции от неговите картини, но и снимка на семейството. Лиза беше излязла много добре на снимката: замислена, с нежни устни и изразителни очи.

Тя се стараеше да бъде постоянно до Андрей. За да може той да почувства нейната незаменимост и да свикне винаги да бъде с нея. Та околните да не могат да си представят Андрей Вакар отделно от сестра му. За да се стопля от лъчите на неговата слава. И най-неочаквано за самата себе си Лиза откри у брат си нестандартната личност, неразбираема, но привлекателна. И после, той беше дете. Нейното братче. Кожата му нежно ухаеше на детство, той имаше леко изкривено предно зъбче и алергия от портокали, обичаше да спи без възглавница и не можеше да понася паста за зъби с аромат на мента, харесваше му да разпуска дългата коса на Лиза и да заравя лицето си в нея, вбесяваше се, ако някой преместеше кой да е предмет в стаята му. На четиринайсет години Лиза за пръв път усети що е нежност и умиление.

От този момент тя се посвети изцяло на брат си. В него беше нейното бъдеще. В него беше щастието й, благополучният, уреден живот, който никога не биха могли да й осигурят нейната скучна посредствена майка и примитивният й баща — военният чиновник. Момчето беше ракетата, в която тя щеше да се вкопчи, за да излети към огромния бляскав свят.

Съществуваше и един Дмитрий, учителят на Андрюша от художественото училище, нейната първа любов, която тя тогава смяташе и за последна.

Дойде и една покана за изложба в Париж, самостоятелна изложба на Андрей Вакар. Боже мой, колко мечтаеше тя за това пътуване!

Дойде и онзи болезнено задушен летен ден, разридал се привечер с един проливен дъжд. Тя водеше брат си към къщи след часовете по живопис. Вървяха под един чадър, плътно притиснати един към друг, и им беше толкова хубаво заедно! Тя така и не разбра откъде се взеха тези момчета.

Едното от тях силно я блъсна и тя падна, като изпусна чадъра. Тутакси към тях подскочи второ момче и няколко пъти я ритна в корема. За някакви си мигове й притъмня пред очите от болка и тя не видя как други две момчета нападнаха Андрюша с огромни ножове.

Лиза не се разкрещя. От ужас всичко в нея сякаш бе умъртвено. С автоматични движения тя, едрото и силно шестнайсетгодишно момиче, вдигна на ръце слабичкото момче и го понесе към къщи. Не се развика за помощ, не се опита да повика „Бърза помощ“, разумът й плътно бе затръшнал вратите си, за да не допусне в съзнанието страшната мисъл, че с брат й се е случило непоправимото. Това не може да бъде. Това не бива да бъде. Това просто няма право да се случи.

Тя бавно носеше брат си под проливния дъжд, почти без да чувства тежестта му. И чак когато наближи дома си, вдигна очи към прозорците на техния апартамент и видя баща си, рухна на мокрия асфалт в безсъзнание.

Оттогава всеки ден пиеше лекарства — отначало по две-три таблетки, после с цели шепи. Незрялата й психика не можа да се справи с краха на надеждите за един живот, който вече си бе представяла в мечтите си и който почти се бе превърнал в реалност.

Но имаше и нещо друго. Имаше едно постоянно, неугасващо, непритъпяващо се чувство на вина.

Тогава, преди много години, майка й често мърмореше на баща й, че изобщо не отделя време за сина си.

— Дори не можеш да се прибираш навреме от идиотската си работа, за да водиш вечер детето на уроци — караше се тя. — Хич бива ли две деца да се прибират сами по тъмно!

При тези думи Лиза изтръпваше. Тя за нищо на света не би отстъпила задължението да води брат си в художественото училище. Защото за Андрей това беше само урок по живопис, а за нея — среща с Дмитрий. Не, за нищо на света няма да отстъпи правото да вижда своя кумир, да седи близо до него, да го гледа, да разговаря с него. Когато молеше Лиза да позира, Дима я настаняваше в нужната поза, с леки движения на ръцете обръщаше лицето й към светлината, разбъркваше косата й в живописен безпорядък. От неговите докосвания момичето просто примираше. Нима можеше да се откаже от това?

— Недей, татко — казваше меко на баща си, — не обръщай внимание на мамините приказки. Вече съм достатъчно голяма, за да довеждам Андрюша вечер. Разбирам колко много работиш, колко се уморяваш, а аз и без това нямам какво да правя.

След гибелта на сина им Елена не спираше да опява на мъжа си:

— Ако ти беше с детето, това нямаше да се случи. Идиотската ти работа винаги е била по-важна за тебе от семейството и децата.

Бащата пребледняваше и хапеше устни, а Лиза отчаяно си мислеше: „Ако бях намерила в себе си сили да пожертвам срещите с Дима, ако не се бях вкопчвала в тях като безумна, Андрюша щеше да бъде жив. Аз съм виновна за всичко. Аз съм причината целият ми живот да рухне. Татко страда, чувства се виновен, а той няма никаква вина, аз бях, която не му позволяваше да води Андрюша на уроци вечер. Аз сама, със собствените си ръце разруших всичко.“

Мисълта за собствената й вина беше непоносима и Лиза я заглушаваше с омразата си към малолетните убийци. Не, не тя е виновната, а те, те, те! Баща й трябва да отмъсти. Те трябва да умрат…

… Застанала в полутъмния вход, Лиза се взираше във вратата на отсрещния блок. Беше вече съвсем тъмно, но тя беше сигурна, че ще познае Дмитрий дори в непрогледен мрак. Но защо се бави толкова? Добре би било да се прибере не сам, а с жена. Може би поне този път Лиза ще успее в онова, което се опитва да направи отдавна, но не й достигат нито сили, нито мъжество.

Само с огромно усилие Лиза можеше да се застави да дочака поредния четвъртък, та заедно с Дмитрий да се потопи в спомените за онзи живот. Ако можеше, щеше да идва по-често. Ала още първия път, когато посмя да наруши обичайния ред и да дойде при Дима в нечакан час, тя видя, че заедно с него от колата слезе някаква жена и двамата се качиха в неговия апартамент. И тогава Лиза за пръв път изпита не ревност, а чувство за безизходност и невероятна умора.

По-нататък тя нарочно издебваше Дмитрий, използвайки като наблюдателен пункт входа на отсрещния блок, с надеждата, че той пак ще дойде с жена и може би този път ще успее да изпита нещо, което ще й помогне да престане да го посещава в четвъртъците. Волята на Лиза беше напълно смачкана от лекарствата, но тя все още имаше усет за нещата. Дима не я обича. Той се вижда с други жени. Тя, Лиза Вакар, му е омръзнала, нейните посещения, нейните дрънканици, необходимостта да спи с нея са бреме за него. Той просто я съжалява. Трябва да направи нещо, което да й помогне да скъса с Дмитрий, да го освободи, да го остави най-сетне на мира. Лиза много се надяваше на ревността и затова периодично идваше в този вход, който й бе станал близък, и причакваше Дмитрий. Понякога дълго. Понякога напразно. Понякога го виждаше с жена. Но за свой ужас — нищо не изпитваше. Всеки път, загледана в гърбовете на влизащия в блока си Дмитрий и неговата спътничка, си казваше: „Сега ще влязат, ще се проснат на леглото и ще се чукат. После Димка ще й занесе кафе. После заедно ще влязат в банята. После пак ще се чукат. После ще заспят, прегърнати, и ще се събудят, прегърнати. Боже мой, но защо не побягвам от това проклето място разплакана, без да виждам пътя пред себе си? Защо нищо не изпитвам? И пак ще дойда в четвъртък, защото не мога да не дойда. Горкият, горкият Димка, колко те измъчих само!“

Лиза отново погледна часовника си. Минаваше единайсет, сигурно нямаше смисъл да стои повече тук. Димка е останал да пренощува на друго място. Трябва да се прибира.

Вкъщи тя тихичко си отключи и се постара да се шмугне в стаята си незабелязано, но от кухнята излезе баща й. Лиза за кой ли път вече си помисли, че дори по дънки и фланелка той изглежда като истински строеви генерал: едър, стегнат, мускулест, изправен, с военна стойка, късо подстриган „според устава“ и с някакъв особен израз на лицето. Тя никога не съумяваше да опише с думи този израз, просто чувстваше, че е особен, „генералски“.

— Всичко наред ли е? — кратко попита баща й, вперил в дъщеря си внимателен поглед. Той никога не си лягаше, преди тя да се прибере, дори ако трябваше да я чака до късно след полунощ. Много обичаше Лиза.

— Жива и здрава — насили се да се усмихне тя.

— Гладна ли си?

— Не, ядох.

— Някакви проблеми?

Генерал Вакар беше свикнал да си служи вкъщи с лаконични фрази. Защо да си хабиш силите за думи, след като думите ти не са интересни на никого? След гибелта на сина си Елена вдъхновено се отдаваше на своя траур, напълно бе зарязала домакинството, а дъщеря му… Какво пък, човек трябва да умее да се примирява с факта, че родителите никога не са интересни на децата си.

— Никакви проблеми, татко. Уморена съм. Сега ще си взема душ и ще си легна.

— Добре. До утре тогава.

Вакар вече се беше извърнал, за да се прибере в стаята си, когато Лиза го докосна по ръката.

— Татко — тихо каза тя.

— Какво има?

— Татко… ти… скоро ли?

— При първа възможност — сухо отвърна генералът. Той правеше това, което бе длъжен да направи, но не желаеше да го обсъжда при никакви обстоятелства.

— Татко, моля ти се — внезапно Лиза тихо и безпомощно се разплака, — направи го по-скоро. Не мога повече. Вече нямам сили да чакам.

— Престани! — студено я прекъсна Вакар, въпреки че сърцето му се късаше, като гледаше разплаканата си дъщеря. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Нищо повече не обещавам.

Той отиде да си легне, а Лиза се строполи на пода в антрето и още дълго тихичко плака, свряла лице в коленете си. Дано всичко свърши по-скоро. Тогава може би майка й ще се съвземе и отново ще стане, каквато беше по-рано. И може би жаждата за мъст, неутолима дори с помощта на лекарствата, няма повече да изгаря нея, Лиза. И може би тогава тя ще престане да гълта таблетките и най-сетне ще може да спре да тормози Дима. Може би, може би…

3.

Когато чудатият Бокър дойде у Настя за втори път, вкъщи беше Льоша. Той ужасен се втренчи в човечето с дълго палто и нахлупена до веждите плетена шапчица, което се разхождаше из стаята само по чорапки. Вярно, този път чорапките имаха изумителен пилешкожълт цвят.

Льоша учтиво поздрави и побърза да се оттегли в кухнята, за да сготви вечерята, и докато готвеше, с недоумение слушаше избухванията на странния звънлив смях, примесен с врещене и хлипания. Ася още сутринта го бе предупредила, че довечера ще я посети човек, който изпълнява нейна поръчка, и Льошка беше сигурен, че този човек непременно ще бъде служител на милицията. Че как иначе? Но дори и при най-смелия полет на фантазията си Алексей Чистяков не би могъл да предположи, че служителите на милицията могат да бъдат такива.

Настя седна на дивана с подвити под себе си крака, подреди наоколо цветните снимки и внимателно заслуша доклада на Бокър.

— Трима души следят вашето момиче. Ето този — Сурен Удунян, осъждан два пъти, първия път условно, а втората присъда е излежал в лагер. Хитър, злобен, с една дума — лош човек. Не ми хареса.

— Очичките му са симпатични — каза Настя, като разглеждаше снимките, на които се виждаше миловиден арменец с огромни лъчисти очи.

— Измамна външност — авторитетно заяви Бокър. — Вторият е Игор Ерохин, неосъждан, живее сам, не е женен. Майка му живее на друго място. Средно способен, но физически добре развит. Кара яркочервено ауди. Третият е най-забавен. Виктор Костиря.

— С какво ви е разсмял толкова? — заинтересува се Настя и взе снимката на най-обикновен младеж на около двайсет и седем години, рано оплешивяващ, с дълги, увиснали мустаци а ла „Песняри“.

— Има цветиста реч. Чух го да си служи с доста интересни изрази. Например Ерохин нещо го скастри, а той му отговори спокойничко: „Не кряскай, ще ти изпадат пломбите.“ Страхотно, нали?

И Бокър се заля в своя невероятен папагалски смях.

— С една дума поогледахме ги и ето какво научихме. Всички са куфарни търговци. Постоянно пътуват до Турция и Гърция за парцалки. Имат си продавачи, на които продават стоката на едро. Лично те не стоят по сергиите. Тяхната работа е да пътуват. Е, и контролират, разбира се, продавачите да не ги мамят. Например продавачът им казва, че палтата от нутрия се харчат трудно, максимум за хиляда долара, ако качат над хиляда, хората не ги купуват, тъй че ги вземат от куфарните търговци за седемстотин. После търговецът отива на пазара и вижда, че на палтото е поставена цена хиляда и петстотин и хората купуват. Тоест — измама.

— С какво друго се занимават?

— Проучват конюнктурата. Какво се търси, в какви цветове, номера, модели, за колко може да се продаде, та да не зависят изцяло от това, което им пеят продавачите. С една дума цялата им дейност се върти около търговията.

— Само тези тримата ли следят Даша?

— През тези три дена видяхме само тях.

— А следи ли някой кавалера й?

— Не, кавалерът е чист като детска сълза. Между другото те и момичето не следят постоянно. Например изпращат я сутринта до работата й и си отиват, след два-три часа пак се вясват около магазина и отново си тръгват. Но в края на работния ден задължително са на пост и се лепват за нея чак докато си легне да спи. Такава една епидерсия, Анастасия Павловна.

„Епидерсия е нещо като странна история“ — бързо си преведе Настя.

— Опишете ми кръга хора, с които общуват тези търговци — помоли тя.

— Кръгът е много широк, много — кой знае защо, изхъмка Бокър, като продължаваше да кръстосва с отмерена стъпка стаята от прозореца до вратата. — Но еднообразен. Куфарни търговци, туристически агенции, от които си купуват самолетните билети, летище Шереметиево, пазарите в Конково, Петровско-Разумовское, Лужники, комплексът ЦСКА, ресторанти. Всеки от тримата през времето на нашето наблюдение влезе в контакт с по стотина души. Но нито един от тези хора не изпъкваше с нещо по-специално, нито един не ни изглеждаше като от друга категория.

— Лошо — помрачня Настя. — Няма абсолютно нищо, от което да се оттласнем. Ще ми оставите ли снимките?

— Разбира се. Донесъл съм ви и видеокасети, за да видите лично хората. Ние може и да сме пропуснали нещо.

— Нямам видео — въздъхна тя.

— Нямате видео?! — Бокър дори се задави от изумление. — Е, това е вече пълен пердимонокъл! Как можете да живеете така?

„Пердимонокъл е дума за изразяване на силни емоции. Трябва да я запомня. Така де, как мога да живея по този начин? Ами ето, живея си, може ли да се живее другояче с милиционерската ми заплата! Ако знаеше, че нямам и компютър, че този е на Льошка.“

— Ще ви донеса видео, няма проблеми. Какво ще ни възложите сега?

— Трябва да науча колкото може повече за тези тримата. Ще чакам съобщенията ви всеки ден. Много техника ли имате?

— Достатъчно — позасмя се Бокър.

— Каква по-точно?

— Всякаква — спокойно отвърна той. — Нека това не ви безпокои. Ще имаме всяка техника, необходима ни, за да получим информацията, която очаквате. Но има една тънкост.

— Каква тънкост? — навъси се Настя.

— Чичо Толя ни предупреди, че имате твърде трепетно отношение към въпросите на законността.

— Чичо Толя ли? Кой е този чичо Толя?

— Анатолий Владимирович Старков. Спомняте ли си го?

Старков беше началник на разузнаването на Едуард Петрович Денисов. Преди година, когато беше в Града, Настя добре го опозна. Старков й беше симпатичен. Пак тогава, преди година, тя научи, че приближените на Едуард Петрович наричат шефа си Ед Бургундски, но за пръв път чуваше да казват на Старков „чичо Толя“.

— Та какво ви каза Старков?

— Че непременно трябва да искаме от вас разрешение за едни или други действия, защото ако направим нещо, което не ви хареса, може много да се ядосате. Чичо Толя каза, че гневът ви е страшен.

И Бокър отново отметна глава и избухна в смях, току забелваше очи и простенваше. И Настя се разсмя с него.

— Анатолий Владимирович е голям шегаджия — каза тя, бършейки сълзите от смях, избили в очите й. — Но, общо взето, е прав. Искам вие да разбирате какво правите. Водя частно разследване на обстоятелства, които самата аз в момента почти не разбирам. Брат ми Александър се обърна към мен с молба да проверя неговото момиче, чието поведение му се вижда подозрително. На мен, като на оперативен работник, момичето не ми хареса много, но самата тя твърди, че я следели. Опитвам се да разбера какво всъщност става. Официалните органи нямат никакво отношение към моето разследване, защото засега във всичко това няма нищо престъпно. Началникът ми е в течение, че използвам вашата помощ, тъй че не върша нищо незаконно. Това първо. Докато изпълнявате моите задания, можете да използвате всякакви методи, с изключение на такива, които може да причинят вреда на нечие здраве, за живот да не говорим. По-просто казано, изключвате боя, не може също така да използвате оръжие и химически препарати. Това второ.

— А може ли да лъжем? — сериозно попита Бокър.

— Може. Това е без ограничения. Внедрявайте се в средата, извършвайте оперативни действия, използвайте техника, но ми дайте пълна картина на живота и връзките на тази тройка.

Бокър някак смешно подръпна крайчеца на носа си.

— Струва ми се, че вашият готвач е забравил соса на печката. Вие не усещате ли?

— Не — призна Настя, която по време на разговора с Бокър съвсем беше забравила и за Льоша, и за вечерята.

— Отначало миризмата беше правилна, вече исках да изразя възхищението си, в наши дни малко хора правят специални сосове за месо или риба. Но сега усещам, че ароматът леко се промени. Така става, когато сосът остане на огъня малко в повече. Аз тръгвам сега, Анастасия Павловна, и ще се върна с видео.

Настя затвори вратата след Бокър и надникна в кухнята.

— Льошик, какво правиш? — попита тя, виновно загледана в очите му. Ама това наистина на нищо не прилича: държи човека в кухнята гладен, докато си бъбри врели-некипели с някакъв престъпник-ерудит.

— Месо със сушени зарзали — делово отвърна Чистяков и пресипа нещо вкусно ухаещо от тигана в топлоустойчивата купа. — Ти освободи ли се?

— Аха. Давай бързо да вечеряме, слюнките ми потекоха.

— Къде е твоят гостенин?

— Отиде за видео — съобщи му Настя, докато вадеше чинии и прибори.

— За какво? — не разбра Льоша.

— За видео. Заснели са с видеокамера хората, които ме интересуват, искам да ги видя.

— Странен ми се вижда тоя човек — каза Льоша, слагайки в чиниите вдигащи пара картофи и месо с умопомрачителен аромат.

— Защо да е странен?

— Ами… — почуди се той, — не ми прилича на служител на милицията. И се смее някак глупашки.

— Защото не е служител на милицията.

Настя спокойно започна да се храни.

— Ами какъв е тогава? — не мирясваше педантичният професор Чистяков.

— Престъпник — лаконично отвърна тя, улови с края на вилицата парченце кисела краставичка и я лапна.

— Какъв?! — Льоша се задави и закашля.

— Престъпник — повтори тя невъзмутимо. — Най-обикновен престъпник.

— И ти толкова весело се кикотеше с него? — ужасен, попита Чистяков.

— Ами какво трябваше да правя с него? Да плача? Да спя? Льошенка, миличък, забрави тези книжни глупости. Животът е подреден, както е подреден, и първият признак за здрава психика и развит интелект е умението ни да се приспособим към начина, по който е подреден животът, да се адаптираме. Разбираш ли? А той далеч не е подреден така, както го описват в книгите и както го гледаме по филмите. Няма абсолютно лоши хора, както няма и абсолютно добри, защото абсолютно зло и абсолютно добро не съществуват. Не съществуват — и толкоз. Трябва да умеем да се съобразяваме с факта.

— Но какво отношение има това към обстоятелството, че ти каниш вкъщи престъпник и се веселиш в неговата компания? Ами че това е престъпник. Как можеш да правиш това?

— Че защо пък не? — Тя сви рамене. — И той е човек като всички останали. Засега не е извършил нищо противозаконно, за което да знам. За всичко, което е извършил в миналото, си е излежал присъдата. Разбери, Льоша, ако един човек извърши престъпление, той трябва да бъде разобличен и наказан, но това изобщо не означава, че с него не бива да се общува, че не бива да се смеем на шегата, която е подхвърлил, че не можем да му предложим да изпием заедно едно кафе или да го поканим на нашата трапеза. Можем да му направим услуга. Можем и да приемем негова услуга. Има нормални човешки отношения, които не бива да зависят от официалните отношения между престъпника и правосъдната система. Съдията може да му каже, че е виновен и заслужава наказание, но въпреки това конвойните не могат да имат право да го наричат псе или боклук. Разбираш ли? Защото лично на конвойния той нищо не е сторил. Нанесъл е вреда на конкретни хора, тези хора ги защитава държавата, тя се застъпва за тях, макар и от свое име. А конвойният няма нищо общо с това. Неговата работа е да пази, а не да съди и да дава морални оценки.

Льоша остави празната чиния и внимателно погледна Настя.

— Аска, а не ти ли се струва, че това, което говориш, е дълбоко безнравствено?

— Може би. Но със сигурност знам, че още по-безнравствено е да делим хората на лоши и добри, на престъпници и праведници. Подобна позиция винаги води до трагедии.

Когато получи видеото от Бокър, Настя седна във фотьойла и започна да се вглежда в лицата, движенията, жестовете на Сурен Удунян, Игор Ерохин и Виктор Костиря. Ето ги на летището, помагат в пренасянето на огромен багаж, товарят го в микробус. Ето ги в ресторант, в компанията на други трима куфарни търговци като тях, жени няма. Ето го Удунян на „Тверская“, сменя Ерохин. Ерохин дояжда сандвича си, набързо допива пластмасовата си чашка, хвърля я в кошчето и се качва в яркочервена кола. Удунян приема поста и търпеливо чака Даша Сундиева да излезе след смяната си от магазина.

Виктор Костиря. Върви след Даша късно вечерта, когато тя се прибира от университета. Даша влиза във входа на своя блок, Костиря сяда на една пейка, вдига глава и поглежда към прозорците. Таймерът в долния ъгъл показва 23:06. Следващият кадър е обозначен с 23:54. Костиря продължава да гледа към прозорците. Прозорецът на Даша угасва, Виктор става и отива до телефонната кабина. Обажда се някъде, но говори съвсем кратко. Явно моли да го вземат с кола, защото в следващите кадри, на чийто фон таймерът показва вече 0:31, Костиря се качва в аудито на Ерохин.

Игор Ерохин. Същият, когото Настя бе видяла на „Тверская“, от когото толкова се бе уплашила Даша. Много обича да си хапва. Лапа топли сандвичи при всеки удобен случай. Ето, от станция „Конково“ на метрото отива към пазара. Наоколо има много народ, плътен човешки поток. И нещо в този поток притеснява Настя.

Тя реши да изгледа филма до края с надеждата, че усещането й ще стане по-определено, но сгреши. Изгледа до края и двете касети, но тревожното чувство за някакъв студ в стомаха не се появи повече. Тогава тя пренави касетата, намери епизода в Конково и го заразглежда кадър по кадър, като спираше лентата и внимателно се взираше в изображението на екрана. Не, нищо.

Настя си донесе кафе, отново седна пред телевизора, запали цигара и започна цялата процедура отначало. В един момент й се стори, че ето сега… Ето го… Ето… Но не, тревожното чувство си оставаше, а причината за него се изплъзваше от съзнанието й.

Трябваше да се поразсее с нещо друго, та после пак да се върне към филма. Отиде при Льоша, който през цялото това време съсредоточено работеше на компютъра.

— Льошик, да ти помогна нещо?

— Господи! — Той се облегна назад и сладко се протегна. — Заплашва ни екологическа катастрофа.

— Как ти хрумна това?

— Ами защото ти пожела да ми помогнеш. Утре непременно ще изпогинат всички мечки, а вдругиден ще настъпи тропическа жега. Наистина ли искаш да ми помогнеш?

— Честна дума. Трябва да се поразсея двайсетина минути, защото май буксувам.

— Тогава въведи ето тези данни в таблицата. А аз през това време ще напиша програма за обработката им.

Настя добросъвестно се захвана за работа. Терапията се оказа ефективна, защото трябваше да употреби максимум внимание и съсредоточеност, за да не допусне грешка. След половин час завърши таблицата и пак седна пред телевизора. Пред нея пак беше пазарът в Конково, Игор Ерохин в своето неизменно кафяво кожено яке с малко скъсан джоб отпред, с малката червено-синя значка на яката. Успя дори да различи бенките, за които спомена Даша — една над устната и две до ухото. Тревожното чувство се засили, стори й се, че вратата, която водеше към мазетата на подсъзнанието и килерите на паметта, започна бавно да се открехва, по-широко, по-широко, още по-широко, ей сега в тъмното помещение ще нахлуе поток светлина и тя ще види…

Телефонът иззвъня. Настя почти физически усети как вратата се затръшна с оглушителен трясък. Пак нищо не излезе.

Обаждаше се брат й Александър. Нямал търпение да научи има ли някакви новини.

— Трябва да доведеш своята красавица при мен — каза Настя. — Само че не искам после да ми изчезне милиционерското удостоверение. Затова си поприказвай с нея, обясни й каква е работата, а утре ще ми се обадиш в службата, за да те инструктирам какво и как да направиш.

— Открила си нещо лошо? — внимателно попита той.

— Нищо лошо — успокои го Настя, — именно затова искам да си поговоря с нея открито, а не под маската на клиентка. Изглежда, въвлечена е в неприятна история, без да подозира.

— Ами кражбите на документи?

— Няма да говоря с нея за това. Това е нещо отделно. Наистина я следят и аз искам да разбера защо. Лягай да спиш, Санечка, и за нищо не се тревожи.

— Благодаря ти — каза той.

— Пак заповядай — позасмя се Настя, а наум добави: „Благодари не на мен, а на главния мафиот на Града. Именно той плаща събирането на сведения за твоята красавица Дашенка. Интересно как ли би реагирал ти, братко, ако научиш това? Със сигурност няма да припаднеш, но образът ми определено ще изгуби блясъка си в твоите очи. Човек трябва много да е общувал с престъпници и потърпевши, за да престане да дели света на бяло и черно.“