Неволна убийца

1.

Черната рокля стоеше на стройната фигура като излята и изгодно подчертаваше красивата гръд и тънката талия.

— Е, как е? — Настя направи сложен пирует, при което в дълбоката до бедрата цепка съблазнително се мерна кракът в чорап с телесен цвят.

— Дъхът да ти секне! — възхитено отговори Льоша Чистяков, който през дългите години беше свикнал да вижда приятелката си предимно с дънки, пуловери и маратонки. — А ти самата харесваш ли се?

— Много. Благодаря ти, слънчице.

— Постарах се, исках да те зарадвам. Все пак такова събитие…

Както се въртеше пред огледалото, Настя спря и погледна Льоша с подозрение.

— Какво събитие?

— Ти за пръв път се съгласи да дойдеш с мен на банкет. Съгласи се, това все пак значи нещо.

Настя недоволно се нацупи.

— Какво, да не искаш да дойда… така?

— Ами да. Купих роклята специално за тази вечер.

— Льошенка, мили — примоли се тя, — ще се измъча в нея. Цяла вечер да прекарам на токчета, да мисля как изглеждам, да нямам възможност да седна както си искам, както ми е удобно — няма да го понеса. Моля ти се, нека си сложа панталон и удобни обувки.

— Ася, но това все пак е банкет! — възмути се Чистяков. — Какъв панталон? Ти да не откачи?

— Обещавам, панталонът ще бъде от най-висша класа, буквално Пиер Карден! И пуловерът ще е страхотен. А, Льошик?

Тя нежно прегърна Льоша и отърка нос в рамото му. Льоша отчаяно махна с ръка и й обърна гръб.

— Аз толкова се старах… — продума разстроено той. — Тичах по магазините, търсих тази пуста рокля, мечтах как ще я облечеш. Исках непременно да бъде черна, нали обичаш черно! И какво сега? Всичко напразно ли беше?

Като гледаше огорчената му физиономия, Настя почувства угризения на съвестта. Той наистина се бе старал, искал е да й направи подарък, а тя… Но, от друга страна, цяла вечер с рокля за 600 долара и с обувки на висок ток, когато я боли гърбът и краката й отичат — тази перспектива никак не е приятна.

— Защо пък не — внезапно се реши тя, — защо поне веднъж в живота си да не се покажа пред хора в приличен вид? Ще си направя прическа, ще си изрисувам лицето — и напред!

Льоша я грабна в прегръдките си и я завъртя из стаята.

— Аска, ти ще си най-красивата на това сборище! Всички мъже ще си умрат от завист към мен.

Застанала под душа, докато миеше с шампоан дългата си светла коса, Настя Каменская си мислеше, че жертвата, която правеше, не бе чак толкова голяма, ако си спомнеше колко хубави неща бе направил за нея Чистяков през годините, които бяха прекарали заедно. Льоша се грижеше за нея, когато беше болна, мъкнеше тежки торби с продукти, готвеше й вкусни вечери, безропотно понасяше категоричното й нежелание официално да оформят отношенията си, търпеливо изчакваше да й минат лошите настроения. Нима за всичко това той не бе заслужил правото поне веднъж да отиде на банкет с приятелката си, за която всичките му колеги са слушали толкова години, но никога не са я виждали?! Вече честичко го подкачаха: „Защо така криеш от обществеността твоята милицейска госпожица? Да не е куца или гърбава?“ Разбира се, щеше да бъде ефектно: младият доктор на науките, професорът, блестящият математик, лауреатът на международни награди пристига на банкета под ръка с ослепителна блондинка! При тази мисъл Настя изхъмка, после не се стърпя и избухна в смях. Тя е невзрачна сива мишка с бледо, неизразително лице и само Льошка в своята трогателна беззаветна любов е способен да я представя като красавица. Впрочем, ако не се предаде на мързела и се гримира грамотно, тя може да стане много хубавичка, дори красива, а Господ и без това не я е оскърбил откъм фигура, тъй че с една черна рокля от шестстотин долара…

— Ася — чу се иззад вратата гласът на Льоша, — търси те Гордеев. Ще се обадиш ли или да му кажа, че ще му звъннеш по-късно?

Виктор Алексеевич Гордеев беше началникът на Настя и обаждането му по телефона в събота не предвещаваше нищо добро. Мерна й се страхливата мисъл, че е спешно необходима в службата си и това за пореден път ще й помогне да се измъкне от омразното мероприятие, каквото й се виждаше не само предстоящият банкет, но и всевъзможните сбирки и компании.

— Давай тука телефона! — извика тя.

Льоша открехна вратата, при което пусна в изпълнената с пара баня струя студен въздух, и й подаде апарата.

— Настася, май пак ще ти отровя почивните дни — разнесе се в слушалката гласът на Гордеев. — Чу ли вече за съвместното решение на колегиите на Министерството на вътрешните работи и Генералната прокуратура за лошата работа по разкриването на убийствата?

— Разбира се. Дори го четох.

Тя се намести по-удобно, за да подложи болния си кръст на горещата вода.

— Така, и в тази връзка ни е наредено спешно да изготвим аналитично сведение за неразкритите убийства през последните пет години. Ясна ли е задачата?

— От ясна по-ясна — въздъхна тя. — Какъв е срокът?

— Срокът, дето има една дума, е вчера. Колко време ти трябва?

— Ами… — Настя се почуди малко. — Ако не се занимавам с нищо друго — една седмица.

— Хайде де — изпухтя Гордеев, — как пък не съм ти позволил цяла седмица да не вършиш нищо друго! Слушай сега. Ще подготвяш сведението толкова време, колкото трябва, но да излезе нещо, с което да можем да се гордеем. А аз ще се оправям с ръководството, ако започнат да ни припират. Но не се мотай прекалено много, нали?

— Благодаря, Виктор Алексеевич. Ще се постарая.

Увита в топлата хавлия и с мокра коса, омотана с кърпата, Настя излезе от банята и веднага видя в коридора Льоша — стоеше там с разтревожено лице и тъжни очи.

— Пак ли? — отчаян, попита той.

Тя мълчаливо кимна, разкъсвайки се вътрешно между съжалението към него и ужасното си нежелание да ходи на банкет. В края на краищата съжалението победи.

— Предлагам компромисно решение — каза тя. — Отиваме на банкета, на връщане се отбиваме у вас, вземаме твоя компютър и временно го инсталираме тук. За седмица-две, не повече. Ако имам компютър, ще направя сведението много по-бързо, а без компютър би трябвало да започна работа веднага.

— Но аз какво ще правя без компютър? — слиса се Льоша.

— Избирай: или две седмици без компютър, или без мен днес на банкета.

— А може ли през тези две седмици да поживея тук и да работя на компютъра през деня, докато те няма?

— Разбира се, слънчице мое. Хем ще пазаруваш и ще готвиш.

— Аска, ти си користна до неприличие. Понятие нямам защо досега не съм те разлюбил.

— Ами защото си мързелив. Човек може да се влюби за една секунда, лесно и просто, обаче да престане да обича, е адски труд. Защо несподелената любов се превръща в трагедия? Защото този труд далеч не е по силите на всекиго.

Тя седна в кухнята, включи сешоара и започна да си суши косата.

— Представи си какво мъчение е да съзнаваш, че любовта ти пречи на някого, прави някого нещастен, и ето че ти започваш да я изтръгваш от себе си с кръвта и плътта — и това те кара с всеки ден да обичаш все по-силно и да чувстваш, че полудяваш.

Гласът й зазвънтя, скулите й порозовяха, от бледосиви очите й станаха сини. Настя разбра, че прекалено се е увлякла. Беше си спомнила своята собствена, отдавна забравена болка и бе заговорила за нея на глас, и то пред Льоша. „Безсърдечен боклук такъв!“ — наруга се мислено. Но вече беше късно. Льоша също си бе спомнил и сигурно го болеше още повече.

— Ще сваря кафе — каза той с престорено безразличен тон и взе да търси кафемелачката в бюфета.

Настя с пресилена загриженост сушеше косата си, Льоша също тъй старателно, спазвайки всички процедурни тънкости, правеше кафето. Не им се говореше, и без това всичко беше ясно.

— Как мислиш, кои обици най-много ще подхождат на твоята рокля? — предпазливо попита Настя, когато кафето бе изпито, косата изсушена и беше крайно време да прозвучи някоя дума, за да не затънат окончателно в неловката ситуация.

— Сама си решавай — сдържано отговори Льоша, като избегна да срещне погледа й.

„Ами естествено, той се разстрои — помисли си Настя. — Природата ме е лишила от деликатност, няма съмнение. Как можах да се държа толкова нетактично! Първо не исках да облека роклята, сега пък тия идиотски дрънканици… И то тъкмо в деня, когато успешно завърши международният симпозиум, организиран от него с толкова сили и нерви. На всеослушание го признаха за родоначалник на нова научна школа, представена днес от многобройните му ученици, присъдиха му поредната невероятно престижна награда, званието академик на някаква академия… Господи, дори съм забравила коя академия беше! Държа се просто отвратително. На всяка цена трябва да оправя нещата.“

За оправянето на нещата отиде почти цял час, затова Настя трябваше да се облича и докарва с рекордна скорост. Вече в антрето, след като си взе чантичката и хвърли към огледалото последния взискателен поглед, тя се сепна.

— Ами очите!

— Какво „очите“? — не разбра веднага Чистяков, който, както обикновено след правене на любов, беше малко зашеметен.

— Забравих да си сложа лещите — обясни му Настя, втурна се към банята и извади кутийката със зелените си контактни лещи. — Нали обиците са с изумруди, и очите трябва да им подхождат. Гримирах се за зелени очи, а не за безцветно-неясни. Сега, Льошенка, почакай само половин минутка.

Тя излезе от банята, святкайки със зелени котешки очи, изящна и елегантна, с вдигната високо на тила и подредена в сложен кок коса. Да, днес Настя Каменская беше особено красива. Тя знаеше, че след половин час ще пламнат и ще я засърбят намазаните със сенки клепачи, след час ще отекат и непоносимо ще я заболят краката, стиснати в тесните модерни обувки, а след два часа ще се появи и с всяка минута ще се засилва усещането, че някой е сипал пясък в очите й, след като предварително го е напоил със сярна киселина или някаква друга гадост, защото изумруденозелените лещи не пропускат кислорода. Вечерта ще бъде мъчителна, но Льоша е заслужил празника си и ще го получи.

2.

Лиза изключи ютията и доволно разгледа изгладените дрехи. Сега по блузките нямаше нито една гънчица.

— Мамо, коя блузка ще облечеш? — извика тя.

В кухнята, облечена с дълъг пеньоар, влезе Елена и започна придирчиво да оглежда блузките, внимателно окачени по облегалките на столовете. Нейната снажна, леко пълна фигура никак не подхождаше на измъченото й, покрито с преждевременни бръчки лице и на странно застиналите угаснали очи, принадлежащи сякаш на полусмахната старица. Тя избра златиста блузка от плътен памук с дълги ръкави и бродерия на якичката.

— Окачи другите в гардероба — каза тя на дъщеря си и излезе от кухнята.

Лиза мълчаливо сви рамене, сгъна гладачната дъска, после внимателно, за да не ги омачка, събра блузките и започна да ги окачва в гардероба. Не бе одобрила избора на майка си. Блузката с бродерията беше официална и това означаваше, че Елена все пак не смята днешния ден за обикновена събота.

— Днес е втората годишнина от нашия първи празник — тържествено бе заявила тя сутринта и бе отворила кутия с червен хайвер за сандвичите за закуска. — Надявам се и следващият празник да дойде скоро.

Лиза бе забелязала как при тези думи баща й трепна и пребледня. Дълбоко в душата си тя бе съгласна с майка си, но на баща й тези приказки винаги му бяха неприятни и момичето искрено му съчувстваше. Разбира се, майка й беше напълно права, исканията й — абсолютно справедливи, баща й ги изпълняваше безпрекословно. Но все пак Елена трябваше да бъде по-тактична и да се съобразява, че съпругът й се дразни от подобна демонстративност. Ето, сега майка й избра за вечерта официалната блузка и щом за закуска имаха хайвер, за вечеря непременно щеше да е нещо празнично, та никой в семейството да не забрави за „втората годишнина“. Може би майка й дори щеше да се усмихва и баща й щеше да нощува в нейната стая, а не в кабинета си, както обикновено.

— Лиза, проветри ли днес стаята на Андрюша? — чу тя гласа на Елена.

— Да, мамо.

— И праха ли избърса?

— Да, всичко направих, не се безпокой.

— Излизам — съобщи Елена, като надникна в кухнята, където дъщеря й миеше съдовете. — Ще прескоча до кръстница, ще запаля една свещичка по случай празника. Няма да се бавя.

— Ще запалиш една и за мен, нали?

Когато вратата се затвори след майка й, Лиза, без да спира водата, се отдръпна от мивката с недоизмитите чинии, набързо избърса мокрите си ръце с кърпата, отвори прозореца и извади от джоба си цигарите. Майка й категорично бе забранила да се пуши вкъщи, но на Лиза не й се щеше да се облича и да излиза на площадката. Макар че отдавна беше минало обяд, тя си ходеше из къщи по пижама, неизмита и невчесана. Боже мой, в какво се превърна животът й! Вече е на двайсет и пет години, а няма нито интересна работа, нито любов, нито приятели. Само безгранична омраза и неутолима жажда за мъст владеят душата й. И горчиво съжаление за несбъднатите надежди, свързани с брат й. Ах, Андрюша, Андрюшенка…

Лиза хвърли в пепелника недопушената цигара и горчиво се разрида.

3.

Игор Ерохин обичаше московското метро. Но най-много го обичаше в „пиковете“ часове, защото непрекъснатият и хаотичен човешки поток почти изключваше възможността да се сблъска с някой познат, а дори това да се случеше, той би могъл без никакво усилие да се слее с тълпата и да изчезне.

Застана на определеното му място — от него добре се виждаше скамейката до стълбището, което водеше към другата станция. Именно до тази скамейка трябваше да се състои срещата, която щеше да отнеме само няколко секунди и да донесе половин милион долара. Неговият дял щеше да бъде само двайсет хиляди от тях, но, първо, това беше справедливо, а второ — никак не беше зле, като се има предвид, че срещата далеч не беше първата и, дай боже, не и последната. Както гласи поговорката: по-добре много пъти по малко, отколкото нито веднъж много.

До срещата оставаха още няколко минути и Игор по навик огледа препълнения с пътници перон. До отсрещната колона видя младеж с пресилено безразлична физиономия, още един се разхождаше между хората на перона. Всички са по местата си, констатира той, сега ще се появи Артьом, а след още десетина секунди ще дойде Джони. Всъщност Игор не знаеше името на американския партньор, но тъй като на срещите всеки път идваха различни хора, той им бе дал обобщаващото име „Джони“.

Въпреки тълпата, той видя Артьом отдалече. Облечен в безличен светлокафяв шлифер, каквито носят хиляди московчани, Артьом бавно приближи до скамейката, сложи на нея куфарчето, отвори го и затърси нещо в него. Едно несръчно движение — и съдържанието на куфарчето се изсипа на пода. Артьом тромаво се наведе и започна да събира разпилените химикалки, някакви книжа в тънки пластмасови папчици и тем подобни дреболии. Лявата му ръка беше изгорена, затова той не я извади от джоба си, за да не привлича вниманието с грозната дебела превръзка. Някакъв човек, минаващ наблизо, се наведе и подаде на Артьом търколилата се по-надалече запалка. Артьом любезно се усмихна и кимна в знак на благодарност. Това беше. Срещата се състоя.

И в този момент се случи нещо непредвидено. Точно в мига на контакта близо до Артьом и Джони се спря някаква мадама и буквално впи очи в ръцете им, а после бавно премести погледа си към лицето на Артьом. Игор се напрегна. Мадамата отмина, но Артьом направи едва забележим жест, по което Ерохин разбра, че са забелязали мадамата. Той бавно, сякаш неохотно, се отлепи от стената, на която се беше облегнал, и тръгна след нея.

Мадамата се изкачи по стълбището и пое по тунела към другата станция. Игор я следваше и не я изпускаше от поглед. С крайчеца на окото си виждаше отстрани Сурик, който по време на срещата се бе разхождал по перона. Значи Артьом сериозно се бе разтревожил и за всеки случай бе изпратил след мадамата втори човек. Тя крачеше бързо, но спокойно, не се оглеждаше наоколо. Точно когато слезе от ескалатора и свърна към перона, дойде мотрисата, но тя, кой знае защо, не се качи в нея, а се спря и започна да рови в чантичката си. Мотрисата тръгна и Игор забеляза, че освен мадамата, Сурик и самия него, на празния перон бе останал още един тип. Този тип още от пръв поглед не хареса на Ерохин. Блед, тъмнокос, с напрегната физиономия и книга в ръцете, той стоеше доста далече от мадамата и внимателно я гледаше.

Перонът много бързо се изпълни с хора и подозрителният тип малко по малко взе да се приближава към мадамата, като се стараеше тя да не го забележи. Дойде следващата мотриса и в момента, когато тя заедно с тълпата пътници се качваше, мъжът с книгата плътно се приближи до нея изотзад. Мадамата се извърна и му каза две-три думи, при което лицето й се изкриви от ярост. Мъжът се качи във вагона заедно с нея и взе да си пробива път надясно, към другата врата, а мадамата застана в ъгъла, извади бележник, химикалка и започна бързо да пише нещо, като хвърляше злобни погледи към мъжа с книгата. Игор се обърна, намери сред хората колегата си и леко му кимна. Подозрителният тип слезе на следващата спирка и Сурик го последва, а Ерохин остана във вагона с мадамата.

Интересна работа, размишляваше той, като я разглеждаше отстрани. Тя работи не сама, а заедно с този любител на четенето. Явно почитателят на книгите беше нарушил някаква инструкция, беше се приближил до нея твърде много и сигурно е искал да й каже нещо, а тя му е обяснила, че не е прав. Строга личност, дума да няма, изглежда, той й е подчинен. И какво ли си записва там? Добре, ще видим тая работа. Да можеше да разбере дали е милицайка или не! Ако не е, тогава значи е от конкурентна група. И те искат да пробутат стоката си на американските Джонита, обаче да намериш такива Джонита иска доста работа. Артьом успя, но нали затова е Артьом, на него пипето му сече здраво, хем и чужди езици знае, като че са му родни. А конкурентите не знаят къде да се запознаят с хитрите Джонита, затова се мъчат да напипат нашите контакти. Ще ги видят колкото ушите си.

Мадамата излезе на „Таганска-радиална“ и щом слезе от ескалатора, отиде до милиционера, който дежуреше в метрото. Каза му няколко думи и му подаде листчето, откъснато от бележника още във вагона. Игор изстина. Нима все пак е милицайка? Милиционерът пъхна листчето в джоба си и й кимна мързеливо.

Ерохин излезе след нея на улицата. Мадамата се огледа и се затича към спрялата до тротоара кола. Игор запомни номера, върна се в метрото и се втурна към един телефон автомат.

— Замина с кола, но преди това предаде на един милиционер някаква бележка — съобщи той. — С нея имаше и втори човек, забелязах го навреме и пратих след него Сурик.

— На всяка цена вземи бележката — чу в отговор. — Прави каквото щеш, обаче я вземи, преди да е отишла по-нататък.

Застанал край касата, Игор наблюдаваше милиционера и размисляше как да вземе тази проклета бележка. Милиционерът си стоеше спокойно и по всичко личеше, че не смята веднага да хуква нанякъде и да предава съобщението. Сигурно някой трябваше да дойде за бележката. Налагаше се да побърза, докато не се е случило това. Но какво да предприеме? Дали да не отиде при хлапака и да изиграе един сърдечен пристъп? Да се облегне на него, да го прегърне по-здраво и да измъкне листчето от джоба му? Не, няма да мине. За това трябва да си професионален „петляркаджия“, джебчия, да имаш навици.

Игор нямаше такива навици. Какво друго да измисли? Да се престори на човека, за когото е предназначена бележката? Рисковано. Може да не уцели и само да стане по-лошо. Ами да опита нещо още по-просто? Като му гледаше муцунката, момчето беше съвсем зелено, неопитно, глупаче. Значи сиромашко. Какво ще лови с мизерната си милицайска заплатка? Я какви са му розови бузките, сигурно едва завчера е започнало да се бръсне. Игор имаше у себе си петстотин долара, козленцето не би устояло на такава сума.

Игор бързо излезе на улицата и се огледа. Вдясно от метрото започваше ограден строеж. Портата естествено беше заключена, но той лесно намери откъртена дъска — вход към затворената територия. Върна се в метрото и бързо отиде при младичкия милиционер.

— Другарю сержант — развълнувано заприказва Ерохин, — там, на строежа, май убиват човек. А на улицата няма нито един милиционер! Моля ви, елате с мен.

Милиционерът му повярва веднага. Ерохин дори не беше очаквал, че ще стане толкова бързо, дори се беше подготвил да го придумва.

— Къде? — попита милиционерът, като гледаше внушителния катинар на желязната порта.

— Има една откъртена дъска, може да се промушим. — Игор посочи с ръка надясно и го повлече за ръкава. Милиционерът влезе на територията на строежа пръв и когато плещестият Ерохин също се промуши през цепнатината и застана до него, сержантът недоумяващо се извърна:

— Тук няма никого, сигурно ви се е сторило.

— Виж какво, сержант… — Без да приказва много-много, Игор извади от джоба си портфейла и от него — петте стодоларови банкноти. — Това е за тебе.

— За какво ми ги даваш? — изуми се сержантът, но очите му веднага станаха остри като игли.

— В джоба ти има една бележка. Дай ми я и никога не си ме виждал. Става ли?

— Гражданино! — Гласът на милиционера отведнъж стана звънлив и ядосан. — Покажете си документите.

— Ама ти какво така, сержант? Петстотин долара са това. Поне разбираш ли колко нещо са? Къде ще спечелиш толкова за пет минути? Никой никога няма да научи, а ти си тръгваш с два милиона рубли в джоба. На, дръж! Давай тука бележката и да се разделяме по живо, по здраво.

Игор разбираше, че всичко се проваля, но все още се мъчеше да спаси положението, да притисне момчето, да го стъписа с настойчивостта си, да не го остави да се опомни, да го смае с невижданата сума, да го съблазни с лесната печалба. Не можеше да допусне мисълта да загуби парите си заради упорството на някакъв хлапак. Защото парите бяха огромни — два пъти месечно по двайсет хиляди долара. Но щеше да бъде още по-лошо, ако не изпълнеше задачата, защото неговият дял беше един от най-малките и онези, които два пъти месечно получаваха по десет пъти повече, нямаше да му простят грешката.

— Да вървим, гражданино — строго каза сержантът и в ръката му, незнайно откъде, се появи пистолет.

— Грешка правиш, момче! Ще съжаляваш после — спокойно отвърна Ерохин, обърна му гръб и посегна към дъската, която се люлееше на пироните, за да излезе навън.

Това беше един от прочутите трикове на Игор Ерохин. Един миг — и пистолетът на сержанта вече беше в ръката му.

— Още веднъж ти предлагам, едно нищо и никакво листче срещу петстотин долара! — заплашително каза той и долепи цевта до милиционерския кител — точно до сърцето.

Момчето бе притиснато до оградата, мощната ръка на Игор го стискаше за гърлото. То се опита да се изскубне и в същата секунда съвсем близо до строежа забоботи влекач.

„Абе майната ти!“ — отчаяно си помисли Ерохин и натисна спусъка. Никой не чу изстрела.

Той ловко претърси джобовете на падналия на земята сержант и измъкна бележката. На сгънатия на четири кариран лист беше написано:

Значи мадамата е засякла Артьом. Добре че тази бележка не отиде по-нататък.

Игор внимателно избърса пистолета с носната кърпа, която извади от джоба на мъртвия сержант, и като го държеше за цевта, го пъхна в ръката му.

4.

Сурен Удунян — приятелите му викаха просто Сурик — отвори широко своите необикновени очи, които придаваха на лицето му детински невинен израз.

— Абе аз нямах намерение да го убивам — каза той с тон на незаслужено оскърбено дете. — Може изобщо да не е умрял, просто е припаднал.

— Самият ти каза, че човекът е умрял — недоволно възрази Артьом Резников, машинално галейки превръзката на лявата си ръка. Попарената с вряла вода китка още го болеше, но той гледаше да не обръща внимание на болката.

— Ами… така ми се стори — невъзмутимо каза Сурик и още по-широко отвори огромните си бадемови очи, при което крайчетата на дългите гъсти ресници почти докоснаха красиво очертаните вежди. — Да не съм нещо лекар, може и да съм сбъркал. Май че нямаше пулс.

— Май че, май че… — имитира го Артьом. — Ти какво, силно ли го фрасна?

— Абе не съм го удрял. Защо да го удрям? Всичко си беше, както обикновено: приближих се изотзад, с едната ръка го гепих за врата, с другата бръкнах в джоба и същевременно с крак го подсякох. Всичко беше тихо, без звук, стара тренирана хватка. А той изхлипа някак странно и омекна. Знам ли го, може и да не е умрял.

Сурик бавно отпусна клепачи, сякаш да угаси леещата се от очите му мека светлина, която правеше лицето му чисто и добро. Устните му се свиха, по-рязко се очертаха гънките в ъгълчетата на устните му. Сега пред Артьом седеше циничен и безпощаден убиец.

— Взе ли му нещо?

— Защо да му вземам нещо? — без да вдига очи, повтори Сурик любимия си въпрос. — Хубаво място, тихо, наоколо ни жива душа, тъмно, късно. На бърза ръка преснимах документите и ги върнах на мястото им.

— Да не си оставил следи?

— Не съм дете. — Ресниците отново подскочиха нагоре, лъчистите светли очи присветнаха оскърбено.

— Добре. Та какво интересно има в документите?

— Станислав Николаевич Беркович, роден през 1957 година, московчанин, ерген, завеждащ лаборатория в някакво засукано конструкторско бюро, нещо с цветни метали май, можеш ли ги разбра!

— Леке — злобно процеди през зъби Артьом. — Не можа ли да запомниш?

— Защо да запомням? — спокойно сви рамене Сурик. — Нали ти донесох снимките, ще си ги прочетеш.

— Дай ги тука! — протегна ръка Артьом.

— Хайде де, затърчах се.

— Какво искаш сега?

— Да ми се извиниш искам, Артьом-джан — проточи с гадно попско гласче Сурик, като нарочно натъртваше на акцента.

— За какво? — смая се Артьом.

— За „лекето“, Артьом-джан, за „лекето“. Аз ти работя за парите, а не за да ти слушам обидите. За обидите си има специална тарифа.

Ресниците на Сурик се сведоха и Артьом отново видя пред себе си страшното студено лице.

Седналият вдясно от Сурик Ерохин мълчаливо дъвчеше шишчето си и с интерес наблюдаваше събеседниците. Отдалеч си личеше, че Артьом е изнежен тип, не е лежал в затвора, не знае що е нарове и приятелчетата му, види се, цял живот са били от „чистичките“. Не може да казваш на човека „леке“, лошо е, като нищо може да си изпатиш. Ей го Сурик, как веднага реагира, пак добре, че умее да се владее, седи си спокойно, усмихва се. Друг на негово място досега да е рипнал, да е катурнал масата, да е извадил камата и да е закрещял: „Леке ще ми викаш, а!“

Игор разбра, че е време да се намеси. Артьом явно не схваща ситуацията, а Сурик няма да омекне, макар да знае, че Артьом не е наясно с апашките правила, ерченето му е в кръвта. Ерохин рязко вдигна ръка, за да повика сервитьора.

— Ако обичаш, смени двете порции, вече изстинаха.

— Слушам — кимна сервитьорът. — И на вас ли да донеса?

— Не искам шишче. Донеси ми нещо леко — риба или зеленчуци.

— Имате ги! — Сервитьорът почти се затича да изпълнява поръчката. Тези тримата бяха постоянни клиенти, грехота беше да не им угоди, още повече че даваха бакшиш колкото половината си сметка.

Игор погледна часовника си.

— Сурик, провери, ако обичаш, на входа трябва да чака един човек.

Удунян мълчаливо стана и тръгна през залата към изхода. Резников го сподири със замислен поглед и се обърна към Игор.

— Какво ще кажеш?

— Ще трябва да му се извиниш, Артьом. В затвора казват „лекета“ на „свалените“.

— На кои, на кои? — не разбра Резников.

— На онези, които са били „свалени“ насила. В смисъл — изнасилени. Това е много сериозна обида. Сега Сурик или трябва да се съгласи, ако е истина, или да измие с кръв обидата. Трети изход няма. А ти не искаш да ти доказва с кръв, че не си прав, нали? С твоята кръв впрочем — делово поясни Ерохин, досдъвка си хапката и отмести чинията.

— Леле, бива си ги вашите правила — поклати глава Артьом и леко се намръщи от болката в изгорената ръка. — Но тук все пак не ви е затворът…

— Именно — кимна Игор. — Затова Сурик е готов да изчисти конфликта, стига просто да му се извиниш.

Сурик се върна и мълчаливо сложи пред Игор сгънат лист хартия, също тъй мълчаливо седна на мястото си и очаквателно впери в Резников ясните си очи.

— Извинявай, Сурен Шаликоевич — примирително каза Артьом. — Казах го от глупост, без зъл умисъл, не съм искал да те обидя. Игор ми обясни, че съм ти нанесъл страшно оскърбление, и аз си вземам думите обратно. Още веднъж моля да ме извиниш.

„Браво!“ — удовлетворено си помисли Игор. Резников му харесваше все повече. Човекът вижда целта си и я преследва разумно и внимателно, строго по график, взема всички предпазни мерки, но без излишно презастраховане, и по пътя към тази цел не си хаби силите да доказва на някого правотата си и да се перчи пред другите.

Спокойно, учтиво и с достойнство се извини пред уличния сополанко, макар че Сурик с все карантиите си не може да му се намаже и на малкото пръстче.

Сурик изслуша извинението, леко се усмихна, извади от джоба си плик и го сложи пред Артьом. Артьом бързо прегледа снимките, навъси се, но нищо не каза.

— Ти какво получи? — обърна се към Игор, като посочи с поглед листа, донесен от Сурик.

— Сведения за собственика на колата, с която замина мадамата.

— И тъй, да видим с какво разполагаме. В момента на срещата ни засича някаква жена, тя работи с човек, който ръководи лаборатория в интересуващия ни отрасъл на науката и техниката. Жената си записва моите отличителни белези и ги предава на милиционер, който поради глупост, небрежност или щастлива случайност не предава бележката на никого. Този милиционер го няма вече — той бързо измери с поглед Ерохин, — завеждащият лаборатория Беркович е под въпрос. Ще изпратя някого на адреса му да провери дали е жив. Остава жената, за която не знаем нищо, но можем да опитаме да я намерим чрез собственика на колата, с която е заминала. По всичко личи, че напоследък наистина си имаме потенциални конкуренти, тоест хора, разполагащи със същата стока. Искат да я продадат изгодно, но не знаят къде и как да намерят купувач, затова се опитват да проследят нас и нашите контрагенти, за да ни предадат на милицаите и да заемат мястото ни. Тази жена работи или за тях, или за ченгетата, или едновременно и за едните, и за другите. И ченгетата искат хляб да ядат, като нищо може да са се сдушили с нашите конкуренти. Ще премахнат нас, а после ще си делят печалбите от продажбите. Логично, нали?

Артьом говореше бавно, внимателно изграждаше фразите си и ги изговаряше докрай, без да ги прекъсва по средата, без да изпуска, както често се случва, сказуемото и без да забравя съгласуването на падежите. Игор и Сурик го слушаха и не го прекъсваха, винаги им беше интересно да проследяват разсъжденията на Артьом, чрез тях несвързаните факти се подреждаха в ясна и разбираема картинка. Нищо че Артьом е чистофайник, пипето му сече здраво.

— Като се има предвид, че сега имаме на сметката си един милиционер, а може би и Беркович, предлагам временно да покротуваме. Надявам се купувачите да проявят разбиране към нашите затруднения. От днес нататък трябва да съсредоточим вниманието си върху тази жена от метрото, за да разберем кой е нашият конкурент. А по-нататък ще решим как да действаме.