Норвежка гора

10

Връщайки се мислено към 1969-а година, единственото, което изплува в паметта ми, е едно блато — дълбоко, тресавище с лепкава кал, което сякаш се кани да всмучи обувката ми всеки път, когато направя крачка. Газя изтощен през калта. Пред мен, зад мен не се вижда нищо друго, освен безконечна блатиста чернота.

Самото време се влачеше с ритъма на колебливите ми стъпки. Хората, с които вървях, отдавна бяха отишли далеч напред, а моето време и аз бяхме изостанали и се мъчехме да се движим през калта. Светът около мен беше пред прага на големи преобразования. Смъртта бе вече отнела Джон Колтрейн, който бе отишъл при толкова много други покойници. Хората крещяха, че ще има революционни промени — които, изглежда, винаги предстояха съвсем скоро. Но „промените“, които настанаха, бяха само двуизмерни сценични декори, фон без стойност и смисъл. Аз вървях с мъка напред ден подир ден и рядко вдигах очи — те бяха приковани в безкрайното блато, което се простираше пред мен. Тиквах десния си крак, вдигах левия, поставях левия, вдигах десния, никога не бях съвсем сигурен къде се намирам, никога не бях сигурен, че вървя в правилната посока, знаех само, че трябва да продължавам да се движа стъпка по стъпка.

Навърших двайсет години, есента стори път на зимата, но в моя живот не настъпи никаква съществена промяна. Вяло посещавах занятията, работех три вечери седмично в магазина за грамофонни плочи, от време на време препрочитах Великият Гетсби, а когато дойдеше неделя, перях и пишех дълго писмо на Наоко. Понякога излизах с Мидори на обяд или вечеря, до зоопарка или на кино. Продажбата на книжарница „Кобаяши“ стана, както бе предвидено, и Мидори и сестра й се преместиха в двустаен апартамент близо до Мьогадани, един по-престижен квартал. Мидори каза, че ще се изнесе, когато сестра й се омъжи, и ще наеме самостоятелна квартира. Междувременно ме покани веднъж на обяд в новия им апартамент. Беше слънчев и хубав и на Мидори, изглежда, й харесваше да живее много повече там, отколкото над книжарница „Кобаяши“.

Понякога Нагасава предлагаше да излезем на някоя от разходките ни, но аз винаги казвах, че имам неотложна работа. Не исках да си правя труда. Не че не ми харесваше идеята да спя с момичета: просто, когато си помислях за целия процес, през който трябваше да премина — запиване в града, търсене на подходящите момичета, разговори с тях, отиване в някой хотел, — усилието ми се струваше твърде голямо. Възхищавах се на Нагасава и за начина, по който можеше да продължи ритуала, без да му омръзне. Навярно онова, което Хацуми ми беше казала, бе постигнало някакъв ефект: можех да се чувствам много по-щастлив просто като си помисля за Наоко, вместо да спя с някое глупаво, анонимно момиче. Усещането за това как пръстите на Наоко ме доведоха до оргазъм в тревистата ливада, оставаше живо в мен.

Писах на Наоко в началото на декември с въпрос дали е съгласна да й отида на гости през зимната ваканция. Пристигна отговор от Рейко, че те много биха се радвали, ако отида. Обясняваше, че на Наоко й е трудно да пише, затова тя отговаря на писмото ми вместо нея. Това не означаваше непременно, че Наоко е много зле: нямаше защо да се тревожа. Тези неща идваха и си отиваха на вълни.

Когато ваканцията дойде, напъхах вещите си в раницата, обух си високи обувки за сняг и заминах за Киото. Чудатият лекар бе имал право: планините през зимата, покрити със снежно покривало, бяха невероятно красиви. Както преди, преспах две нощи в жилището на Наоко и Рейко и прекарах три дена с тях, правейки почти същото като предния път. Когато слънцето залезеше, Рейко свиреше на китарата си и тримата седяхме и си приказвахме. Вместо на пикник, ходихме на ски крос по пресечени местности. След час каране на ски през гората оставахме без дъх и плуввахме в пот. Когато имаше време, се присъединявахме към местните жители и персонала в чистенето на сняг. Доктор Мията се отби до нашата маса, за да обясни защо средният пръст на ръката е по-дълъг от показалеца, докато при пръстите на краката е обратно. Портиерът Омура пак ми разправи за токийските пържоли. Рейко слушаше с удоволствие грамофонните плочи, които донесох като подаръци от града. Тя транскрибира няколко мелодии и ги изпълни на китарата.

Наоко беше още по-несловоохотлива, отколкото през есента. Когато бяхме тримата заедно, тя седеше на канапето, усмихваше се и почти не разговаряше. Рейко, изглежда, бърбореше, за да запълва неловките паузи.

— Но не се безпокой — рече ми веднъж Наоко. — Просто съм в един от лошите си периоди. Много по-забавно ми е да ви слушам, отколкото да приказвам.

Рейко излезе да свърши някаква работа, така че Наоко и аз можахме да си легнем. Аз целувах шията, раменете и гърдите й, а тя използва ръцете си, за да ме доведе до оргазъм, както преди. След това, държейки я в прегръдките си, й казах, че нейното докосване е останало в мен през тези два месеца, че съм мислил за нея и съм мастурбирал.

— Не спа ли с друга? — попита Наоко.

— Нито веднъж — отговорих.

— Добре тогава, ще има още нещо, за което да си спомняш — тя се плъзна надолу и докосна пениса ми с устните си, сетне го обгърна със своята топлина и прокара език по него, а дългата й права коса се люлееше над корема и слабините ми с всяко движение на устните й, докато свърша за втори път.

— Смяташ ли, че ще си спомняш за това? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Винаги ще си го спомням.

Прегърнах я силно и пъхнах ръцете си в панталона й, докосвайки нейната все още неовлажнена вагина. Наоко поклати глава и отблъсна ръката ми. Стояхме прегърнати известно време, без да си кажем и дума.

— Мисля да напусна пансиона към края на учебната година и да си потърся квартира — рекох. — Край на живота в пансиона. Ако продължа да работя на непълен работен ден, горе-долу ще покривам разходите си. Какво ще кажеш да дойдеш в Токио да живеем заедно, както ти предложих преди?

— О, Тору, благодаря ти. Толкова съм щастлива, че искаш да сторя такова нещо!

— Не че смятам, че тук не е хубаво — рекох аз. — Тук е спокойно, обстановката е идеална, а и Рейко е чудесен човек. Но това не е място, където човек може да остане дълго. Твърде ограничено е за продължителен престой. Сигурен съм, че колкото повече време си тук, толкова по-трудно ще ти е да го напуснеш.

Вместо да отговори, Наоко обърна поглед към прозореца. Отвън не се виждаше нищо, освен сняг. На небето надвисваха снежни облаци, ниски и навъсени, с една-единствена пролука между тях и покритата със сняг земя.

— Добре си помисли за това — казах. — При всички положения ще се преместя до края на март. Когато решиш да дойдеш при мен, заповядай.

Наоко кимна. Прегърнах я така внимателно, сякаш държах изящно, изработено от стъкло произведение на изкуството. Тя обви с ръце шията ми. Аз бях гол, а тя бе само по бельо. Тялото й беше толкова красиво, че можех да го гледам с наслада цял ден.

— Защо не се овлажних? — промърмори Наоко. — Единствено тогава се случи за пръв и последен път. В деня на двайсетия ми рожден ден, онзи април. В нощта, когато ме взе в прегръдките си. Какво не е наред с мен?

— Сигурен съм, че е на нервна почва — рекох. — Нека да мине време. Няма защо да се бърза.

— Всичките ми проблеми са на нервна почва — каза Наоко. — Ами ако никога не се оправя? Ако не мога да правя секс до края на живота си? Ще продължиш ли да ме обичаш както досега? Нима ръцете и устните винаги ще са ти достатъчни. Или ще решаваш сексуалния проблем, като спиш с други момичета?

— Аз съм заклет оптимист — продумах.

Наоко седна в леглото и облече една тениска. Над нея навлече фланелка и после си обу джинсите. Аз също се облякох.

— Нека да си помисля за това — рече Наоко. — И ти също си помисли.

— Добре — казах. — И като стана дума за устни, това, което направи с тях току-що, беше страхотно.

Наоко леко се изчерви и се подсмихна.

— Кидзуки казваше същото.

— Двамата с него имахме почти еднакви вкусове и разбирания — рекох усмихнат.

Седнахме един срещу друг край масата в кухнята, пихме кафе и си приказвахме за едно време. Тя започваше да говори повече за Кидзуки. Колебаеше се и внимателно подбираше думите си. Снегът валеше на пресекулки. Небето изобщо не се проясни и през трите дни на престоя ми там.

— Мисля, че може пак да намина през март — рекох на тръгване. Прегърнах я за последен път с една силно подплатена прегръдка през зимното палто и я целунах по устните.

— До скоро — каза тя.

1970-а — година със съвсем ново звучене — настъпи и сложи край на моето юношество. Вече можех да крача през едно съвсем ново блато. После дойде време за последните изпити, които издържах сравнително лесно. Ако нямаш какво друго да правиш и прекарваш цялото си време на занятия, не се изисква особено учене, за да ги вземеш.

Но възникнаха някои проблеми в пансиона. Няколко момчета — активисти в една от политическите фракции, криеха своите шлемове и железни тръби в стаите си. Те имаха разправия с някои от момчетата, които бяха под покровителството на директора, в резултат на което двама от тях бяха ранени, а шестима изгонени от пансиона. Впоследствие шокът от този инцидент се запази задълго, провокирайки почти всеки ден дребни боричкания. В пансиона цареше потискаща атмосфера и нервите на хората бяха опънати до скъсване. Малко остана и аз да получа юмрук от един от галениците, но Нагасава се намеси и успя да заглади положението. Във всеки случай беше крайно време да се махна оттам.

Още щом издържах повечето си изпити, се заех сериозно да си търся квартира. След седмица търсене попаднах на подходящото жилище в предградията на Кичиджоджи. Местоположението не беше кой знае колко удобно, но беше къща: самостоятелна къща — истинска находка. Първоначално била барака за някакъв градинар или нещо подобно, усамотена в ъгъла на едно доста голямо парче земя, отделено от главната къща чрез обширна занемарена градина.

Хазяинът използваше входната врата, а аз задната, нещо, което ми позволяваше да запазвам уединението си. Разполагах с големичка стая, малка кухня и баня, и невероятно голям килер. Имаше дори веранда, гледаща към градината. Двойка симпатични старци даваха къщата под наем под пазарната цена, при условие, че наемателят има готовност да се изнесе до година, ако техният внук реши да пристигне в Токио. Увериха ме, че мога да живея както намеря за добре; нямало да поставят никакви изисквания.

Нагасава ми помогна при преместването. Той успя да наеме малък камион за пренасянето на багажа ми и както обеща ми подари хладилника и телевизора си, и един необикновено голям термос. Може би вече нямаше нужда от тях, но за мен те бяха идеални. Той самият планираше да се премести след два дена в апартамент в квартал Мита.

— Струва ми се, че скоро няма се видим пак — рече той, когато си тръгваше, — бъди здрав. Все пак съм сигурен, че след години ще се срещнем на някое непознато място.

— Вече го очаквам с нетърпение — отвърнах.

— А онзи път, когато си трампихме момичетата, онази, която изглеждаше смешно, беше по-добрата.

— Така е — рекох със смях. — Но между другото, Нагасава, грижи се за Хацуми. Трудно е да се намерят добри момичета като нея. Тя е много по-крехка, отколкото изглежда.

— Да, знам — кимна той. — Тъкмо затова се надявах, че ти ще я поемеш, когато скъсам с нея. Двамата щяхте да сте чудесна двойка.

— Сериозно! — рекох аз.

— Шегувам се — отговори Нагасава. — Както и да е, бъди щастлив. Имам усещането, че много лайна ще ти се изпречат на пътя, обаче ти си упорито копеле, сигурен съм, че ще се справиш. Може ли да ти дам един съвет?

— Разбира се, кажи.

— Не се самосъжалявай. Само задниците го правят.

— Ще го запомня — отвърнах. — Стиснахме си ръцете и пътищата ни се разделиха, той пое към своя нов свят, аз — обратно към моето блато.

Три дни след като се преместих, писах на Наоко. Описах новото си жилище и казах какво облекчение изпитвам, че се махнах от идиотите в пансиона и всичките им смахнати хрумвания. Сега можех да започна новия си живот с ново разположение на духа.

Прекарах следващите няколко дни на пазара в съседния на Кичиджоджи квартал, за да купя нещата, от които се нуждаех, и започнах да си готвя вкъщи съвсем обикновени ястия. Купих няколко дъски от местен склад за дървен материал и ги нарязах до такъв размер, че да мога да си скова писалище. Смятах за момента да уча и да се храня на него. Направих няколко полици и се запасих с добър набор от подправки. Едно бяло коте, може би шестмесечно, реши, че ме харесва, и почна да се храни при мен. Нарекох го Чайка.

След като пооправих жилището си, отидох в града и намерих временна работа като помощник-бояджия. Така запълних цели две седмици. Заплащането беше добро, но трудът беше убийствен, а от изпаренията ми се виеше свят. Всеки ден след работа вечерях в една евтина закусвалня, прокарвах храната с бира, прибирах се вкъщи, играех си с котето и спях като заклан. През това време не пристигна отговор от Наоко.

Бях в разгара на едно боядисване, когато внезапно се сетих за Мидори. Осъзнах, че не бях се свързвал с нея близо три седмици и дори не бях й казал, че съм се преместил. Бях й споменал, че възнамерявам да го направя, а тя бе рекла: „О, наистина ли?“ и тогава бяхме разговаряли за последно.

Отидох до телефонна кабина и набрах номера на апартамента й. Жената, която вдигна слушалката, навярно беше сестра й. Когато казах името си, тя рече: „Един момент“, но Мидори не се обади.

После сестрата, или която и да беше тя, се върна на телефона.

— Мидори казва, че ви е много ядосана и не иска да говори с вас. Вие сте се преместили, а абсолютно нищо не сте й казали за това, така ли е? Просто сте изчезнали и не сте й казали къде отивате, нали? Е, сега тя ви е страшно ядосана. А когато се ядоса, се държи така. Като животно.

— Вижте, не можете ли просто да ми дадете да поговоря с нея? Мога да обясня.

— Тя казва, че не й се слушат никакви обяснения.

— Може ли тогава да обясня на вас? Крайно неприятно ми е, че ви занимавам с това, но бихте ли ме изслушали и после да й предадете какво съм казал?

— А не, приятел! Сам се оправяй. Що за мъж си? Това е твое задължение, така че действай направо.

Положението беше безнадеждно. Благодарих й и затворих. Всъщност не можех да виня Мидори, че е ядосана. При цялото това преместване в друго жилище, оправяне и работа за допълнително пари, не бях помислил нито миг за нея. Дори за Наоко не се бях сещал. Не ми се случваше за първи път. Винаги когато бях погълнат от нещо, изключвах за всичко останало.

Но сетне се замислих как бих се чувствал, ако си бяхме разменили ролите и Мидори се бе преместила, без да ми каже къде или без да ми се обади в продължение на три седмици. Щях да се почувствам засегнат — силно засегнат, несъмнено. Да, не бяхме любовници, но до известна степен се бяхме отворили един към друг дори повече от любовници. Тази мисъл ме опечали. Колко е лошо да засегнеш някого, на когото действително държиш — и да сториш това съвършено неволно.

Още щом се върнах вкъщи от работа, седнах при новото си писалище и написах писмо на Мидори. Казах й съвсем искрено как се чувствам. Извиних се, без обяснения и оправдания, задето съм бил толкова невнимателен и безчувствен. „Липсваш ми — написах. — Искам да те видя колкото се може по-скоро. Искам да ми дойдеш на гости в новото ми жилище. Моля те, отговори ми“. Изпратих писмото с бърза поща.

Отговор не пристигна.

Беше началото на една необичайна пролет. Прекарах цялата си ваканция в очакване на писма. Не можах да предприема пътуване, не можах да си отида у дома да се видя с родителите си, не можах дори да започна работа на непълен работен ден, тъй като не се знаеше кога може да пристигне писмо от Наоко с вестта, че иска да й отида на гости на еди-коя си дата. Следобедите прекарвах на пазар в съседния на Кичиджоджи квартал, гледах филми или четях в едно кафене, където се свиреше джаз. Не се срещах с никого и не разговарях почти с никого. Веднъж седмично пишех на Наоко. Нито веднъж не й загатнах, че очаквам отговор. Не исках по никакъв начин да й оказвам натиск. Разправях й за работата си като бояджия, за Чайка, за цъфтящите праскови в градината, за милата възрастна дама, която продаваше тофу10, за неприятната възрастна дама в местната закусвалня, за ястията, които си готвех. Но въпреки това тя не ми писа.

Всеки път, когато ми писнеше да чета или да слушам плочи, поработвах малко в градината. Взех от хазяина гребло, метла с дълга дръжка и градинарски ножици и прекарвах известно време в плевене и подкастряне на храстите. Не след дълго дворът придоби приличен вид. Веднъж собственикът на имота ме покани да пием по чаша чай у тях. Седнахме на верандата на главната къща, пиехме зелен чай, хрускахме оризови бисквити и си говорехме. След като се пенсионирал, той започнал работа в някакво застрахователно дружество, но напуснал след няколко години и сега не си давал много зор. Къщата и земята отдавна били собственост на фамилията, неговите деца били пораснали и се отделили, и той можел да кара спокойни старини, без да работи. По тая причина той и съпругата му непрекъснато пътували заедно.

— Много хубаво — рекох.

— Не, не е — отвърна той. — Пътуването никак не ми е забавно. Предпочитам да работя.

Оставил двора да запустее, защото нямало свестни градинари в района и защото получавал алергии и не можел да върши сам работата. Косенето на трева му причинявало сенна хрема.

Когато изпихме чая си, той ми показа една барака, ползвана за склад, и ми каза, че мога да ползвам всичко, което намеря вътре, нещо като благодарност за работата ми по градината.

— Изобщо не употребяваме никое от тези неща — рече, — така че вземи каквото ти хареса.

Помещението беше натъпкано с какво ли не — стара дървена вана, детско басейнче, бейзболни бухалки. Намерих едно старо колело, маса за хранене с два стола, огледало и китара.

— Бих искал да взема тези неща, ако нямате нищо против — рекох.

— Вземи каквото ти хареса — повтори той.

Прекарах един ден в ремонт на велосипеда: почистих ръждата, смазах лагерите, напомпах гумите, регулирах венците и го закарах до една ремонтна работилница за велосипеди да му поставят ново жило за смяна на скоростите. Когато приключих, той изглеждаше като нов. Почистих дебел слой прах от масата и я лакирах. Смених струните на китарата и залепих парче от корпуса, което се бе отчупило. Отстраних с телена четка ръждата по ключовете и ги регулирах. Не беше кой знае каква китара, но поне я настроих. Не бях пипвал китара от гимназията. Седнах на верандата и се опитах, доколкото ми позволяваха силите, да изсвиря „Горе на покрива“ на Дрифтърс. С почуда установих, че все още си спомням повечето акорди.

След това взех няколко парчета дървен материал и си сглобих пощенска кутия. Боядисах я в червено, написах името си на нея и я поставих пред вратата си. До трети април единствената поща, която се озова в кутията ми, беше нещо, препратено от пансиона: кратко писмо от комитета по устройване на срещи на випуска от гимназията. Среща на класа беше последното нещо, което исках. Това беше класът, в който учихме двамата с Кидзуки. Изхвърлих писмото на боклука.

Открих писмо в кутията на четвърти април следобед. „Рейко Ишида“, пишеше на гърба. Направих с ножиците си внимателен, правилен разрез там, където бе запечатано, и излязох на верандата да го прочета. Имах предчувствие, че новините нямаше да са добри, и се оказах прав.

Отначало Рейко се извиняваше, задето ме бе накарала да чакам толкова дълго отговор. Наоко се помъчила да ми пише, но, изглежда, така и не написала нито едно писмо.

Писмото бе с дата 31 — ви март. След като го прочетох, останах на верандата и зареях поглед към градината, наситена сега с пролетна свежест. Там имаше стара вишна, цветове на която скоро щяха да разцъфтят в пълното си великолепие. Подухна лек ветрец и дневната светлина предаде своите странно размити замъглени цветове на всичко. Чайка се върна, след като беше бродила някъде, и известно време драска с нокти по дъските на верандата, а после се излегна до мен и заспа.

Разбирах, че трябва много сериозно да помисля, но нямах представа откъде да започна. А и, честно казано, мисленето беше последното, с което исках да се заема. Твърде скоро щеше да дойде моментът, когато нямаше да имам друг избор и тогава щях да отделя достатъчно време, за да поразсъждавам върху тези неща. Но не сега. Не сега.

Деня прекарах облегнат на един стълб в съзерцание на градината и галене на Чайка. Чувствах се напълно изцеден. Следобедът напредна, сумракът наближи и синкави сенки забулиха зеленината. Чайка изчезна, но аз продължих да се взирам в цветовете на вишната. В пролетния здрач те приличаха на месо, пробило и подало се от гноящи рани. Градината се изпълни със сладникавата, тежка воня на разлагаща се плът. И тъкмо тогава си помислих за плътта на Наоко. Красивото й тяло лежеше пред мен в мрака, безброй пъпки се пукаха по кожата й, зелена и трепереща от почти недоловим ветрец. Защо такова красиво тяло трябваше да бъде толкова болно, запитах се. Защо просто не оставеха Наоко на мира?

Прибрах се и дръпнах завесите, но дори вътре не можех да избягам от мириса на пролет. Той изпълваше всичко. Ала единственото нещо, което ми напомняше, беше онази воня на разложение. Скрит зад пердетата си, почувствах бясна ненавист към пролетта. Мразех онова, което ми носеше тя; мразех тъпата, пулсираща болка, която предизвика у мен. Никога през живота си не бях мразил толкова силно каквото и да било.

След това прекарах три дни в почти пълно вцепенение. Не чувах какво ми говореха хората, а и на тях им бе също толкова трудно да схванат каквото им казвам. Цялото ми тяло сякаш бе обвито с ципа, възпрепятстваща всеки пряк досег между мен и света. Бях напълно безпомощен и докато оставах в това състояние, „те“ не бяха в състояние да ми протегнат ръка.

Седях, облегнат на стената, и гледах в тавана. Щом огладнеех, хапвах нещо, което ми беше подръка, пийвах глътка вода, а когато ме завладееше униние, давех го в уиски. Не се къпех, не се бръснех. Така прекарах тези три дена.

На 6-и април пристигна писмо от Мидори. Тя ме канеше на среща в двора на университета и на обяд на десети, когато трябваше да се запишем на курсовете. „Отлагах писането на писмо до теб колкото можах, така че сега сме квит. Хайде да се сдобрим. Трябва да призная, че ми липсваш.“ Четох писмото отново и отново, общо четири пъти, и все не можех да разбера какво се опитваше да ми каже тя. Какво можеше да означава това? Разсъдъкът ми беше толкова замъглен, че не бях в състояние да намеря връзката между изреченията. Как така срещата в деня на записването ни щеше да ни направи „квит“? Защо тя искаше да „обядва“ с мен? Наистина не схващах. Умът ми бе станал муден като влажните корени на подземно растение. Но по някакъв начин разбирах, че трябва бързо да се съвзема. И тогава онези думи на Нагасава изплуваха в съзнанието ми: „Не се самосъжалявай. Само задниците правят така“.

— Окей, Нагасава. Точно така — чух се да си казвам. Въздъхнах и станах на крака.

За първи път от седмици насам изпрах, отидох на баня и се избръснах, почистих жилището си, напазарувах и си сготвих за разнообразие прилично ядене, нахраних прегладнялата Чайка, пих само бира и половин час правих упражнения. Бръснейки се, забелязах в огледалото, че съм измършавял. Очите ми се опулиха. С усилие можех да се позная.

На другата сутрин излязох на доста дълга разходка с велосипеда и след като обядвах вкъщи, прочетох още веднъж писмото на Рейко. После се замислих сериозно каква трябва да е следващата ми стъпка. Главната причина, поради която бях приел толкова тежко писмото на Рейко, бе, че то бе подкопало оптимистичното ми убеждение, че Наоко върви към подобрение. Самата тя ми беше казала: „Моето заболяване е много по-сериозно, отколкото си мислиш: то има доста по-дълбоки корени“. А Рейко ме беше предупредила, че никой не знае какво може да се случи. Но все пак бях посетил Наоко два пъти и бях останал с впечатлението, че тя отива към подобрение. Бях предположил, че единственият проблем е дали тя може да си възвърне увереността за връщане в реалния свят, и че ако успееше в това, двамата бихме могли да обединим усилията си и да се справим.

Писмото на Рейко разруши кулата от илюзии, която бях съградил върху тази несигурна хипотеза, оставяйки само лишена от чувство изравнена повърхност. Трябваше да сторя нещо, за да си възвърна равновесието. Може би щеше да мине доста време, докато Наоко се възстанови. Но дори и тогава тя навярно щеше да е още по-омаломощена и щеше да е изгубила още от своята самоувереност. Трябваше да се адаптирам към тази нова ситуация. Но колкото и твърд да станех, нямаше да се решат всички проблеми. Знаех поне това. Обаче нищо друго не можех да направя: освен просто да поддържам духа си и да чакам тя да оздравее.

Ето на, Кидзуки, помислих си. За разлика от теб аз избрах да живея — не знам нищо по-добро от това. Да, на теб ти беше тежко. А на мен да ни би да ми е лесно, по дяволите? Никак не ми е лесно. И всичко това е, защото ти се самоуби и остави Наоко. Но аз никога няма да постъпя като теб. Никога, никога няма да й обърна гръб. Първо, защото я обичам и защото съм по-силен от нея. И ще продължа да ставам още по-силен, да се развивам. Ще стана зрял човек. Защото тъкмо това е необходимо да направя. Винаги съм мислил, че бих искал да си остана на седемнайсет или на осемнайсет, ако е възможно. Но вече не мисля така. Вече не съм момче. Сега вече имам чувство за отговорност. Не съм същият младеж, какъвто бях, когато дружахме. Вече съм на двайсет години. И трябва да платя тази цена, за да продължа да живея.

— По дяволите, Ватанабе, какво ти се е случило? — попита Мидори. — Станал си кожа и кости!

— Толкова ли е зле, а?

— Бас държа, че прекалено много си го правил… знаеш какво, с онази твоя омъжена приятелка.

Аз се усмихнах и поклатих глава.

— Не съм спал с жена от началото на октомври.

— Фю! — подсвирна Мидори. — Лъжеш ме. Цели шест месеца!

— Правилно си разбрала.

— Тогава как си отслабнал толкова?

— Пораснах.

Мидори сложи ръце върху раменете ми и ме погледна в очите с намръщено изражение, което скоро се превърна в мила усмивка.

— Вярно — рече тя. — Виждаш ми се нещо различен. Променил си се.

— Казах ти, пораснах. Вече съм възрастен.

— Имаш развинтена фантазия — рече тя, като че ли истински впечатлена. — Хайде да отидем да обядваме. Умирам от глад.

Отидохме в малък ресторант зад сградата на филологическия факултет. Поръчах си специалитета на заведението и тя направи същото.

— Ей, Ватанабе, сърдиш ли ми се?

— За какво?

— Че не ти отговорих, просто за да сме квит. Мислиш ли, че не биваше да постъпвам така? Имам предвид да те карам да ми се извиняваш и прочие.

— Да, но първоначално вината беше моя. Аз започнах пръв.

— Сестра ми казва, че не е трябвало да постъпвам така. Че било твърде жестоко и детинско.

— Да, но нали се почувства по-добре, след като си оправи сметките с мен?

— Аха.

— Добре тогава, всичко е наред.

— Прощаваш ми, нали? — попита Мидори. — Но кажи ми честно, Ватанабе, наистина ли не си правил секс от шест месеца?

— Нито веднъж.

— Значи онзи път, когато ме сложи да си легна, сигурно наистина много силно си се нуждаел от това.

— Да, така мисля.

— Но не го направи. Защо?

— Виж, сега ти си ми най-добрата приятелка — рекох. — Не искам да те изгубя.

— Знаеш, че ако тогава се бе опитал да ме накараш да склоня, аз нямаше да мога да те отблъсна. Бях толкова изтощена.

— А аз бях твърде едър и як — казах.

Мидори се усмихна и докосна китката ми.

— Малко преди това реших да ти имам безусловно доверие. Тъкмо така успях да запазя пълно душевно спокойствие. Разбрах, че с мен всичко ще е наред, че с теб ще съм в добри ръце. И спах като пън, нали?

— Да.

— От друга страна, ако ми беше казал: „Хей, Мидори, хайде да го направим. Ще бъде страхотно“, аз вероятно щях да го направя с теб. Обаче не си мисли, че се опитвам да те прелъстя или да те дразня. Само ти казвам съвсем честно какво мисля.

— Знам, знам.

Докато обядвахме, си показахме един на друг студентските карти и установихме, че два от курсовете, които бяхме записали, са едни и същи. Значи щяхме да се виждаме поне два пъти седмично. След като това се изясни, Мидори ми разправи за живота си. Известно време нито тя, нито сестра й можели да свикнат да живеят в апартамент — защото е твърде лесно, рече тя. И двете преди тичали като луди всеки ден да се грижат за болни хора, да помагат в книжарницата и тъй нататък, и тъй нататък.

— Но започнахме да свикваме — каза тя. — Така трябваше да живеем поначало — без да се налага да се безпокоим за нуждите на никого, просто да му отпуснем края, когато ни се прииска. Отначало се чувствахме неспокойни, сякаш телата ни се носеха няколко сантиметра над пода. Не ни изглеждаше реално, като че ли истинският живот не можеше да е такъв. И двете бяхме напрегнати, сякаш всеки момент всичко щеше да се преобърне наопаки.

— Две паникьосани сестри — казах с усмивка.

— Лошото е там, че досега животът бе твърде суров с нас — рече Мидори. — Но вече нещата са наред. Ще си върнем всичко, което той ни дължи.

— Сигурен съм — казах, — доколкото ви познавам. Но кажи ми, какво прави сестра ти тия дни?

— Преди известно време неин приятел отвори магазин за модни аксесоари. Сестра ми ходи там да помага три пъти седмично. Иначе учи готварство, среща се с годеника си, ходи на кино, мързелува — с една дума радва се на живота.

После Мидори ме попита за моя нов живот. Описах й разположението на къщата и на големия двор, котката Чайка и моя хазяин.

— Добре ли си прекарваш? — попита тя.

— Много — отвърнах.

— Занасяш се — каза Мидори.

— Не, и освен това е пролет — рекох.

— Носиш същия страхотен пуловер, който твоята приятелка ти е изплела.

Бях шокиран. Погледнах надолу към тъмночервения си пуловер.

— Как разбра?

— Ти си изключително откровен — каза Мидори. — Налучках, разбира се! Както и да е, какво ти се е случило?

— Не знам. Мъча се да събера малко ентусиазъм.

— Просто помни, че животът е кутия бисквити.

Поклатих глава няколко пъти и погледнах Мидори.

— Може би защото не съм особено умен, но понякога не знам за какво говориш, по дяволите.

— Знаеш, че има различни видове бисквити, някои ти харесват, други не? Изяждаш всички, които харесваш, и остават само онези, които не обичаш особено? Винаги когато се случи нещо неприятно, се сещам за това и си казвам: „Сега просто трябва да излапам тези и всичко ще е наред“. Животът е кутия бисквити.

— Струва ми се, че би могла да наречеш това философска истина.

— Все пак е вярно. Знам го от опит.

Пиехме кафе, когато влязоха две момичета. Мидори явно ги познаваше от университета. Трите си сравниха студентските карти и поговориха за безброй различни неща: „Каква оценка получи по немски?“; „Еди-кой си бил ранен в студентските протести“; „Страхотни обувки, откъде ги купи?“ Аз слушах с едно ухо и имах усещането, че думите им сякаш идват от другия край на света. Отпих от кафето си и се зазяпах през прозореца на заведението. Беше най-обикновена гледка за района на университета през пролетта, в началото на новата учебна година: на небето се застояваше лека мъгла, вишните цъфтяха, новите студенти — можеше да се каже от пръв поглед — носеха подмишница нови учебници. Почувствах се малко отчужден и си помислих за Наоко, която тази година не бе в състояние да се върне в университета. До прозореца имаше стъклена чаша, пълна с анемони.

Когато другите две се върнаха на масите си, Мидори и аз излязохме да се разходим из квартала. Посетихме няколко антикварни книжарници, купихме някои книги, отидохме в друго кафене и пак пихме кафе, поиграхме пинбол в един игрален център и седнахме на една пейка в парка, разговаряйки — или по-скоро Мидори приказваше, а аз само мънках в отговор. Когато тя каза, че е жадна, отскочих до един магазин за захарни изделия и купих две коли за двамата. Върнах се и я заварих да пише бързо с химикалката си на някакъв разчертан лист хартия.

— Какво е това? — попитах.

— Нищо — отвърна тя.

В три и половина Мидори каза:

— Ще тръгвам. Сестра ми ще ме чака на Гинза11.

Вървяхме до спирката на метрото и поехме в различни посоки. Преди да си тръгне, Мидори пъхна в джоба ми разчертан лист хартия, сгънат на четири.

— Прочети го, когато се прибереш вкъщи — рече тя.

Прочетох го във влака.

Когато слязох от влака в Кичиджоджи, позвъних у Мидори от гарата, но никой не се обади. Тъй като нямах какво друго да правя, се пошлях из района в търсене на работа на непълен работен ден, която можех да започна след началото на учебните занятия. В съботите и неделите не бях ангажиран и бих могъл да работя след пет часа в понеделник, сряда и четвъртък, ала не беше лесно да се намери работа, която да съответства на моята заетост. Отказах се и се прибрах вкъщи. Когато излязох да купя нещо за вечеря, пак се опитах да се обадя на Мидори. Сестра й ми каза, че още я няма и че няма представа кога ще се върне. Благодарих й и затворих.

След като се нахраних, се помъчих да пиша на Мидори, но се отказах след няколко опита да започна и вместо на нея, писах на Наоко.

Сложих писмото в плик, запечатах го и дълго го гледах, седнал на бюрото си. Беше много по-кратко от обикновено, но имах чувството, че така Наоко ще ме разбере по-добре. Налях си три пръста уиски, изпих го на две глътки и си легнах.

На другия ден близо до гара Кичиджоджи намерих работа, която можех да върша в съботите и неделите — да прислужвам по масите в малък италиански ресторант. Условията не бяха блестящи, но пък се включваха безплатен транспорт и храна. А винаги когато някой от последната смяна си вземеше неприсъствен ден в понеделник, сряда или четвъртък — нещо, което се случваше често, можех да го заместя. Това ме устройваше идеално. Управителят каза, че ще ми вдигнат заплатата, когато направя три месеца при тях, и че искат да започна тази събота. Беше много по-свестен човек от простака, който държеше магазина за грамофонни плочи в Шинджуку.

Опитах се още веднъж да се обадя у Мидори и пак сестра й вдигна слушалката.

— Мидори я няма от два дена — рече тя с умора в гласа и обясни, че тя самата започвала да се тревожи. Попита дали имам някаква представа къде може да е отишла? Единственото, което знаех, беше, че Мидори носеше в чантата си нощницата и четката си за зъби.

Видях Мидори на лекция в сряда. Беше с тъмнозелен пуловер и тъмни слънчеви очила, които често слагаше онова лято. Бе седнала на последния ред и разговаряше със слабо момиче с очила, което бях виждал веднъж. Приближих се към нея и казах, че искам да си поговорим след лекцията. Момичето с очилата ме погледна първо, после ме погледна и Мидори. Прическата й действително бе някак по-подходяща за млада жена — косата й беше по-дълга.

— Имам среща с един човек — рече Мидори и вдигна леко глава.

— Няма да ти отнема много време — казах. — Само пет минути.

Мидори свали слънчевите си очила и присви очи. Навярно по същия начин би гледала някоя рушаща се, изоставена къща, отдалечена на стотина метра.

— Не искам да говоря с теб. Съжалявам — отсече тя.

Момичето с очилата ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Тя рече, че не иска да говори с теб. Съжалявам“.

Седнах в десния край на предната редица да изслушам лекцията — преглед на произведенията на Тенеси Уилямс и мястото им в американската литература и когато тя свърши, преброих бавно до три и се обърнах. Мидори я нямаше.

Април беше твърде хубав месец, та човек да го прекара съвсем сам. През април всички изглеждаха щастливи. Захвърляха палтата си и се радваха в компанията един на друг на слънце — разговаряха, играеха на карти, държаха се за ръце. Ала аз бях неизменно сам. Наоко, Мидори, Нагасава: всички си бяха отишли от мен. Сега нямах на кого да кажа: „Добро утро“ или „Приятен ден“. Липсваше ми дори Есесовеца. Прекарах целия месец в същото безпомощно чувство за изолация. Няколко пъти се опитах да поговоря с Мидори, но отговорът, който получавах от нея, беше все един и същ: „Вече не искам да говоря с теб“ и аз разбирах по тона й, че не се шегува. Тя бе винаги с очилатото момиче или пък я виждах с едно високо момче с къса прическа. Той имаше невероятно дълги крака и винаги беше със спортни обувки.

Април изтече и дойде май, но май беше още по-лош от април. С напредването на пролетта нямах друг избор, освен да осъзная, че ме боли сърцето. Обикновено се случваше по залез-слънце. Във вечерния сумрак, когато приятният аромат на магнолии се застояваше във въздуха, сърцето ми изведнъж се издуваше и трептеше, и после се свиваше с внезапни остри бодежи. Опитвах се да затворя очи, да стисна зъби и да изчакам да ми мине. И ми минаваше — ала бавно, с остатъчна тъпа болка.

В такива моменти пишех на Наоко. В писмата си до нея описвах само неща, които бяха затрогващи, приятни или красиви — уханието на тревите, ласката на пролетния ветрец, лунната светлина, някой филм, който бях гледал, песен, която ми бе харесала, книга, която ме бе развълнувала. Сам получавах успокоение от тези писма, когато препрочитах написаното. И чувствах, че светът, в който живея, е прекрасен. Написах много такива писма, но от Наоко и Рейко нямаше вест.

В ресторанта, където работех, се запознах с друг студент на моята възраст, който се казваше Ито. Мина доста време, преди този тих и кротък студент от факултета по рисуване с маслени бои на един колеж по изкуствата да завърже разговор с мен, но в края на краищата ние започнахме да ходим след работа в един бар наблизо и да си приказваме за какво ли не. Той също обичаше да чете и да слуша музика, така че обикновено говорехме за книги и плочи, които ни харесват. Беше стройно, хубаво на вид момче с доста по-къса коса и много по-чисти дрехи от тези на типичните студенти по рисуване. Не беше особено словоохотлив, ала имаше собствени предпочитания и убеждения. Харесваше романи от френски писатели, особено тези на Жорж Батай и Борис Виан. Предпочитаните от него композитори бяха Моцарт и Равел. И също като мен си търсеше приятел, с когото да може да разговаря за подобни неща.

Веднъж Ито ме покани в квартирата си. Не беше чак толкова трудно да се стигне до нея, за разлика от моята — един необичаен, едноетажен жилищен блок зад парк Инокашира. Стаята му беше претъпкана с материали за рисуване и платна. Поисках да разгледам работите му, но той каза, че му е твърде неудобно. Пийнахме Чивъс Регал, който той беше изнесъл скришом от дома на баща си, изпекохме няколко риби корюшки на печка с дървени въглища и слушахме концерт за пиано на Моцарт в изпълнение на Робер Касадесус12.

Ито беше от Нагасаки. Имал приятелка, с която спял всеки път, когато си ходел вкъщи, но напоследък нещата между тях не вървели.

— Знаеш ги момичетата — рече той. — Навършат двайсет-двайсет и една години и съвсем внезапно им идват конкретни идеи. Стават свръхреалистки. А когато това се случи, всичко, което им е изглеждало мило и сладко, започва да им се струва банално и тягостно. Сега, когато се виждам с нея, обикновено след като го направим, тя започва да ме пита: „Какво смяташ да правиш след като завършиш?“

— И какво смяташ да правиш, след като завършиш? — попитах го и аз.

Като продължи да дъвче парченце риба, той поклати глава.

— Какво може да правя? Уча рисуване с маслени бои! Започне ли да се тревожи за подобно нещо, никой не би специализирал рисуване с маслени бои. Човек не го прави, за да си изкарва прехраната с това. Иска й се да се върна в Нагасаки и да стана учител по рисуване. Тя ще става учителка по английски.

— Май вече не си луд по нея, а?

— Така излиза в крайна сметка — призна Ито. — Кой, по дяволите, иска да стане учител по рисуване? Нямам намерение през целия си шибан живот да уча лудетините от гимназията как се рисува!

— Това е встрани от въпроса — рекох. — Не мислиш ли, че трябва да скъсаш с нея? Заради двама ви.

— Да, мисля. Обаче не знам как да й го кажа. Тя планира да прекара живота си с мен. Как, по дяволите, мога да кажа: „Хей, трябва да се разделим. Вече не те харесвам?“

Пихме уискито без лед и когато изядохме рибата, си нарязахме няколко краставици и целина и ги натопихме в мисо. Щом зъбите ми захрупаха парченцата краставица, се сетих за бащата на Мидори — нещо, което ми припомни колко плосък и блудкав бе станал животът ми без Мидори, и ми се развали настроението. Неусетно нейното присъствие бе придобило голямо значение за мен.

— Имаш ли гадже? — попита ме Ито.

— Да — отвърнах, а после, след кратка пауза, добавих: — Но в момента не се срещам с нея.

— Но иначе се разбирате, нали?

— Ще ми се да е така. Иначе какъв смисъл има? — казах с хихикане.

Ито говори тихо за величието на Моцарт. Той познаваше до съвършенство творчеството му, както някое селско момче познава родните планински пътеки. Баща му обичал музиката и го карал да я слуша от малък. Не знаех много за класическата музика, но слушайки концерт на Моцарт и лаконичния и искрен коментар на Ито („Ето… тази част“; „Ами това, а?“), аз се чувствах спокоен за първи път от много време насам. Ние се вторачихме в лунния сърп, надвиснал над парка Инокашира, и изпихме своя чивъс регал до последната капка. Фантастично уиски.

Ито каза, че мога да прекарам нощта при него, но аз отвърнах, че имам да свърша нещо, благодарих му за уискито и си тръгнах преди девет. По обратния път към къщи позвъних на Мидори от един уличен телефон. За моя изненада тя се обади.

— Съжалявам — рече, — но сега не искам да говоря с теб.

— Знам, знам. Обаче не искам връзката ни да свърши така. Ти си една от малкото приятели, които имам, и не е никак приятно, че не мога да те видя. Кога ще е възможно да поговоря с теб? Искам да ми кажеш поне това?

— Когато аз поискам да говоря с теб — отвърна тя.

— Как си? — попитах.

— Добре — рече тя и затвори.

В средата на май пристигна писмо от Рейко.

Онази пролет написах огромен брой писма — веднъж седмично на Наоко, няколко на Рейко и още няколко на Мидори. Пишех писма в аудиторията, пишех писма на бюрото си вкъщи, с котката Чайка в скута ми, пишех писма на празните маси в италианския ресторант, докато почивах. Сякаш пишех писма, за да скрепя парчетата от своя разпадащ се живот.

На Мидори написах:

„Април и май бяха тежки, самотни месеци за мен, тъй като не можах да поговоря с теб. Изобщо не знаех, че пролетта може да бъде толкова мъчителна и самотна. По-добре февруари да беше от три месеца, отколкото такава пролет. Знам, че е твърде късно да ти го казвам, но новата ти прическа ти стои чудесно. Наистина чудесно. Сега работя в един италиански ресторант и готвачът ме научи на страхотен начин за правене на спагети. Ще ми се скоро да приготвя за теб“.

Ходех на лекции всеки ден, работех в ресторанта два-три пъти седмично, разговарях с Ито за книги и за музика, прочетох няколко романа от Борис Виан, които Ито ми даде, пишех писма, играех си с Чайка, правех спагети, работех в градината, мастурбирах, мислейки за Наоко, и много пъти ходих на кино.

Мидори ми проговори чак към средата на юни. Не бяхме си разменили нито дума в продължение на два месеца. След края на една лекция тя седна на мястото до моето и подпря с ръка брадичката си. Седеше и нищо не казваше. Навън валеше — истински характерен за сезона дъжд. Валеше като из ведро, без вятър, и всичко ставаше вир-вода. Дълго след като другите студенти се бяха източили един по един от аудиторията, Мидори продължи да седи до мен, без да обелва и дума. После извади марлборо от джоба на джинсите си, сложи го между устните си и ми подаде кибрита си. Драснах клечка и й запалих цигарата. Мидори сви устни и издуха облаче дим в лицето ми.

— Харесва ли ти прическата ми? — попита тя.

— Страхотна е.

— Колко страхотна?

— Достатъчно, за да повали всички дървета във всички гори по света.

— Наистина ли смяташ така?

— Наистина смятам така.

Тя ме гледа дълго в очите, после ми подаде дясната си ръка. Аз я поех. Мидори изглеждаше дори по-успокоена, отколкото си мислех. Чукна с пръст цигарата си, пепелта падна на пода и тя стана.

— Хайде да отидем да хапнем нещо. Умирам от глад — предложи.

— Къде искаш да отидем? — попитах.

— В ресторанта на универсалния магазин „Такашимая“ на Нихонбаши.

— Защо точно там?

— Защото понякога обичам да ходя там.

И така, ние пътувахме с метрото до Нихонбаши. Може би защото валеше цялата сутрин, мястото бе почти празно. Мирис на дъжд изпълваше големия, подобен на пещера универсален магазин и всички служители изглеждаха вяли. Мидори и аз отидохме в ресторанта в сутерена и след щателен преглед на пластмасовите модели на ястията на витрината и двамата решихме да си поръчаме традиционна подборка от студени ястия с ориз, туршия, риба на скара, темпура13 и пиле терияки14. Въпреки обедния час вътре нямаше много хора.

— Боже, колко вода изтече, откакто за последно обядвах в ресторант на универсален магазин? — запитах се на глас, пиейки зелен чай от една от онези гладки бели чаши, които се срещат само в подобен род заведения.

— Обичам да правя това — рече Мидори. — Не знам, но ме кара да се чувствам така, сякаш върша нещо необичайно. Може би ми напомня за детството. Моите родители почти никога не ме водеха в универсални магазини.

— А аз имам смътно подозрение, че моите го правеха непрекъснато. Майка ми беше луда по универсалните магазини.

— Щастливец!

— Нищо подобно. Не обичах особено да ходя по универсални магазини.

— Не, имам предвид, че си бил щастливец, задето са били достатъчно загрижени за теб и сте излизали заедно.

— Бях едно дете в семейството — казах аз.

— Като малка често си мечтаех как, когато порасна, ще отида съвсем сама в такъв ресторант и ще опитам от всички ястия, които ми харесат. Но каква глупава мечта! Какво забавно има в това да си натъпчеш устата с ориз, и то съвсем сама на такова място? Храната не е чак фантастична и е претъпкано, задушно и шумно. Въпреки това от време на време се сещам да дойда тук.

— Бях наистина самотен през тези два месеца — изрекох.

— Да, знам. Разбрах го от писмата ти — каза Мидори с равен глас. — Както и да е, хайде да ядем. Само за това мога да мисля сега.

Ометохме всичките пържени, печени и мариновани неща в отделните преградки на нашите направени с въображение лакирани кутии с форма на полумесец, изпихме бульона си от лакирани купички и зеления си чай от белите чаши. Сетне Мидори запали цигара. Когато спря да пуши, мълком стана и си взе чадъра. Аз също станах и взех своя.

— Сега къде ти се ходи? — попитах.

— На покрива, разбира се. Това е следващата спирка, след като си обядвал в ресторант на универсален магазин.

На мокрия покрив нямаше никого — нито един служител в отделението за домашни любимци, а кепенците на павилионите и кабинката за билети за детските въртележки бяха спуснати. Разтворихме си чадърите и се разходихме между съвсем мокрите дървени кончета, градински столове и сергии. Струваше ми се невероятно, че може да има толкова безлюдно място в центъра на Токио. Мидори каза, че иска да погледне през един далекоглед, аз поставих монета и й държах чадъра над главата, докато тя хвърли поглед през окуляра.

В ъгъла на покрива беше зоната за игри на закрито с ред детски влакчета. Двамата с Мидори седнахме един до друг на нещо като перон и загледахме дъжда.

— Е, говори — рече тя. — Знам, че има нещо, което искаш да ми кажеш.

— Не се опитвам да се извиня — започнах, — но действително бях потиснат през това време. Умът ми беше напълно замъглен. Нищо не ме впечатляваше. Ала когато не можех повече да те виждам, едно поне ми стана ясно като бял ден. Осъзнах, че единствено защото те имаше в живота ми, можах да оцелея. Когато те изгубих, мъката и самотата наистина ме обсебиха.

— А ти знаеш ли колко тежко и самотно ми беше на мен без теб през тези два месеца?

Това направо ме шокира.

— Не — отвърнах. — Изобщо не ми мина през ума. Мислех, че си ми сърдита и не искаш да ме виждаш.

— Как може да си такъв идиот? Разбира се, че исках да те видя! Казах ти колко много те харесвам! Когато харесвам някого, наистина го харесвам, а не само от време на време. Нима не разбра поне това за мен?

— Да, но…

— Тъкмо по тая причина ти бях толкова ядосана! Щеше ми се хубаво да те ритна отзад. Не бяхме се виждали толкова време, а ти беше така унесен в мисли за другото момиче, че дори не ме погледна! Как тогава да не ти се ядосам? Но като изключим всичко това, аз отдавна чувствах, че за мен ще е по-добре, ако известно време страня от теб. За да ми се изяснят някои неща.

— Кои неща?

— Нашата връзка, разбира се. Тя стигаше до момента, когато повече ми харесваше да бъда с теб, отколкото с него. Не мислиш ли, че в това има нещо необичайно? И трудно? Разбира се, аз все още го харесвам. Той е малко егоцентричен и ограничен и нещо като фашист, но притежава много добри качества и е първото момче, с което имам сериозна връзка. Но ти, ами ти си специален човек за мен. Когато съм с теб, чувствам, че нещата са съвсем точни. Имам ти доверие. Харесвам те. Не искам да те изпусна. Ставах все по-объркана, ето защо отидох при него и го попитах какво трябва да правя. Той ми каза да престана да се срещам с теб. Каза, че иначе трябва да скъсам с него.

— И ти как постъпи?

— Просто скъсах с него — Мидори пъхна цигара в устата си, направи си завет с ръка, докато я запали, и всмука дим.

— Защо?

— Защо?! — извика тя. — Добре ли си? Наясно си с конюнктива в английския език, разбираш от тригонометрия, можеш да четеш Маркс, а не знаеш отговора на такъв прост въпрос? Защо изобщо трябва да питаш? Защо трябва да караш едно момиче да изрича подобно нещо? Харесвам теб повече от него, това е всичко. Разбира се, ще ми се да се бях влюбила в някой, който е малко по-хубав. Но уви. Влюбих се в теб!

Опитах се да кажа нещо, но почувствах, че думите се спират на гърлото ми.

Мидори хвърли цигарата си в една локва.

— Хайде, ако обичаш, разкарай тази физиономия? Ще ме накараш да се разплача. Не се притеснявай, знам, че си влюбен в друга. Не искам нищо от теб. Но поне можеш да ме прегърнеш. Преживях два тежки месеца.

Аз разтворих чадъра си и ние отидохме зад игралната зона и силно се прегърнахме. Телата ни се притиснаха едно към друго и устните ни се сляха. Мирисът на дъжда не изчезваше от косата и джинсовото й яке. Телата на момичетата бяха толкова приятни и топли! Усетих как през дрехите ни гърдите й се притискат към моите. Колко ли отдавна не се бях докосвал до друго човешко същество?

— В деня, когато те видях за последно, същата нощ говорих с него и ние скъсахме — рече Мидори.

— Обичам те — казах й. — С цялото си сърце. Никак не ми се иска да те оставя пак да си отидеш. Но нищо не мога да направя. Не мога нищо да предприема.

— Заради нея ли?

Кимнах.

— Кажи ми, спал ли си с нея?

— Веднъж. Преди една година.

— И оттогава не сте се виждали?

— Виждали сме се — два пъти. Обаче нищо не правихме.

— Защо? Тя не те ли обича?

— Трудно е да се каже — отговорих. — Наистина е сложно. И объркано. И това продължава толкова време, че вече не знам кое какво е. И тя също. Знам само, че донякъде съм отговорен за всичко това като човек и не мога просто да му обърна гръб. Поне така го чувствам сега. Дори тя да не ме обича.

— Ще ти кажа само едно, Ватанабе — поде Мидори, притискайки страна към шията ми. — Аз съм момиче от плът и кръв, през вените ми тече истинска, топла кръв. Ти ме държиш в прегръдките си и аз ти казвам, че те обичам. Готова съм да направя всичко, което поискаш. Може да съм малко луда, но съм добро и честно момиче, работя упорито, може да се каже, че съм готина, имам хубави цици, готвя добре, а моят баща ми остави някакви пари. С други думи, аз съм добра партия, не мислиш ли? Ако не ме вземеш, накрая ще отида някъде другаде.

— Нуждая се от време — рекох. — Нуждая се от време, за да помисля, да подредя нещата и да взема някои решения. Съжалявам, но това е всичко, което мога да кажа в този момент.

— Да, но ти ме обичаш с цялото си сърце, нали така? И не искаш да ме оставиш пак да си отида, нали?

— Казах го и го мисля.

Мидори се дръпна от мен с усмивка.

— Добре, ще почакам! Вярвам ти — каза тя. — Но когато ме вземаш, ще вземаш само мен. И когато ме държиш в прегръдките си, ще мислиш само за мен. Ясно ли е?

— Разбирам какво точно имаш предвид.

— Можеш да правиш всичко с мен, но не искам да ми причиняваш болка. Вече съм получила достатъчно болка в живота си. Повече от достатъчно. Сега искам да бъда щастлива.

Притеглих я към себе си и я целунах по устните.

— Пусни проклетия чадър и ме прегърни силно с две ръце! — рече тя.

— Но ще станем вир-вода!

— И какво от това? Искам да спреш да мислиш и да ме прегърнеш силно! Чаках този миг цели два месеца!

Сложих чадъра на земята и я притиснах плътно към себе си под дъжда. Монотонният шум от движението на автомобили по шосето ни обгърна като мъгла. Дъждът валеше непрестанно, безшумно, мокрейки моята и нейната коса, стичаше се подобно на сълзи по страните ни, по джинсовото й яке и по моята жълта найлонова непромокаема полушубка, попивайки на тъмни петна.

— Какво ще кажеш да се върнем под покрива? — предложих.

— Ела у нас. Сега там няма никой. И двамата ще настинем така.

— Вярно.

— Сякаш току-що сме преплували река — каза Мидори, усмихвайки се. — Какво страхотно усещане!

Купихме доста голям пешкир от сектора на платовете и влязохме един след друг в банята да си изсушим косите. После пътувахме с метрото, с необходимите прехвърляния, до нейния апартамент в Миогадани. Тя ми позволи да взема душ първи, сетне взе и тя. След като ми даде една хавлия, която да нося временно, докато ми изсъхнат дрехите, Мидори се преоблече с пола и поло. Седнахме край масата в кухнята да пием кафе.

— Говори ми за себе си — каза тя.

— Какво за мен?

— Хм, не знам, какво не можеш да понасяш?

— Пилешко месо, венерически болести и бъбриви бръснари.

— Друго?

— Самотни априлски нощи и дантелени покривки за телефони.

— Друго?

Поклатих глава.

— Не мога да се сетя за нищо друго.

— Моят приятел, тоест бившият ми приятел — нищо не можеше да понася. Например, когато носех много къси поли или когато пушех, или се напивах много бързо. Говореше отвратителни неща и недоволстваше от приятелите си. Така че ако у мен има нещо, което не ти харесва, само ми кажи и ще се поправя, ако е по силите ми.

— Не мога да се сетя за нищо такова — казах след кратък размисъл. — Няма такова нещо.

— Наистина ли?

— Харесва ми как се обличаш, харесвам постъпките и думите ти, харесвам походката ти и това, че се напиваш. Всичко.

— Искаш да кажеш, че съм си настина добре такава, каквато съм.

— Не знам как би могла да се промениш, така че сигурно си чудесна такава, каквато си.

— Кажи колко ме обичаш? — попита Мидори.

— Достатъчно, за да направя на кайма всички грубияни по света — отвърнах.

— Ммм — възкликна тя с известно задоволство. — Ще ме прегърнеш ли пак?

Легнахме на леглото й и се прегърнахме, целувайки се на фона на звуците от дъжда. После разговаряхме за какво ли не — от образуването на вселената до това по-твърдо сварени или по-рохки яйца предпочитаме.

— Чудя се какво ли правят мравките в дъждовни дни? — попита Мидори.

— Нямам представа — отвърнах. — Те са работливи гадинки и навярно прекарват деня в чистене на жилището си или в инвентаризации.

— Щом като са толкова работливи, защо тогава не се развиват? Остават си вечно едни и същи.

— Не знам — отговорих. — Може би телесната им структура не е пригодна за развитие — в сравнение с тази на маймуните, да речем.

— Хей, Ватанабе, май има много неща, които не знаеш. Мислех, че знаеш всичко.

— Светът е огромен — казах.

— Високи планини, дълбоки океани — рече Мидори.

Тя пъхна ръка в хавлията ми и здраво хвана еректиралия ми член. После, като преглътна жадно, рече:

— Ватанабе, шегата настрана, ама тая няма да я бъде. Никога няма да приема в себе си това голямо, твърдо нещо. Не е възможно.

— Шегуваш се — казах с въздишка.

— Да — рече тя, кикотейки се. — Няма страшно. Ще бъде просто върхът. Сигурна съм, че ще пасне. Ъъъ, може ли да погледна?

— Разрешавам ти.

Мидори се зарови под завивките и ме опипа навсякъде, разтегляйки кожата на пениса ми, претегляйки тестисите ми с длан. След това подаде глава и издиша шумно.

— Обичам го! — рече. — Не че те лаская! Наистина го обичам!

— Благодаря ти — казах с непресторена благодарност.

— Ама наистина ли, Ватанабе, не искаш да го направиш с мен… докато не уредиш оная работа?

— Няма как да не искам да го направя с теб — отвърнах. — Ще откача, толкова силно искам да го направя. Но просто няма да е честно.

— Ти си крайно упорит! Ако бях на твое място, просто щях да го направя — и после да мисля.

— Така ли?

— Майтапя се — отвърна Мидори с тъничък гласец. — Вероятно и аз нямаше да го направя, ако бях на твое място. И тъкмо това обичам в теб. Тъкмо това наистина, наистина обичам в теб.

— Колко ме обичаш? — попитах, но тя не отговори. Вместо това се притисна към мен, постави устни на зърното на едната ми гърда и започна да движи ръката, с която бе обвила пениса ми. Първото нещо, което ми мина през ума, беше колко по-различно движеше ръката си Наоко. И двете бяха нежни и много добри, но имаше някаква разлика в начина, по който го правеха, и аз го усещах като съвсем различно преживяване.

— Бас държа, Ватанабе, че мислиш за другото момиче.

— Не е вярно — излъгах.

— Наистина ли.

— Наистина.

— Защото това ми е много неприятно.

— Не мога да мисля за никоя друга — рекох.

— Искаш ли да ме докоснеш по гърдите или по-надолу?

— О, боже, много бих искал, но по-добре да не го правя. Ако направим незабавно всички тези неща, ще ми бъде много трудно.

Мидори кимна и се измуши енергично изпод завивките, събу панталона си и го задържа срещу върха на пениса ми.

— Можеш да свършиш върху него — рече.

— Но ще го изпоцапам.

— Престани, чуваш ли? Ще ме накараш да се разплача — заяви Мидори, сякаш бе на път да се облее в сълзи. — Ще трябва просто да го изпера. Така че не се възпирай, а свърши, нали това искаш? Ако се притесняваш за панталона ми, купи ми нов. Или той ти пречи да свършиш, защото е мой?

— Не — отвърнах.

— Тогава давай.

Когато свърших, Мидори разгледа спермата ми.

— Ау, колко е много!

— Прекалено много ли?

— Не, всичко е наред, глупчо. Свърши, нали това искаше? — рече тя с усмивка. После ме целуна.

Вечерта Мидори напазарува от магазин наблизо и приготви вечеря. Ядохме темпура и зелен грах с ориз на масата в кухнята и я оляхме цялата с бира.

— Нагъвай здравата, за да имаш много сперма. Аз ще бъда добра и ще ти помагам да се освобождаваш от нея.

— Много благодаря — рекох.

— Знам всякакви начини за правене на това. Научих ги от дамските списания, когато държахме книжарницата. Веднъж имаше специално издание, посветено изцяло на въпроса как да се грижиш за съпруга си, така че да не ти изневерява, докато си бременна и не можете да правите секс. Има куп начини. Искаш ли да ги пробваме?

— Нямам търпение — отвърнах.

След като си тръгнах от дома на Мидори, купих един вестник от гарата, но когато го разгърнах във влака, разбрах, че нямам абсолютно никакво желание да чета и изобщо не съм в състояние да схвана прочетеното. Можех само да се пуля срещу непонятната печатна страница и да се питам какво ще ми се случи отсега нататък и как ще се развият нещата. Имах чувството, че от време на време светът вибрира. Въздъхнах дълбоко и затворих очи. Що се отнасяше до стореното през този ден, не изпитвах и най-малко съжаление; бях убеден, че ако същото трябваше да се повтори от начало до край, щях да го изживея по съвсем същия начин. Пак щях силно да прегръщам Мидори на покрива в дъжда; щяхме двамата да се измокрим до кости и аз щях да позволя на пръстите й да ме доведат до оргазъм в леглото й. Изобщо не се съмнявах, че така щеше да стане. Обичах Мидори и бях щастлив, че тя се бе върнала при мен. Двамата можехме да го направим, това беше сигурно. Както самата Мидори бе казала, тя бе момиче от плът и кръв и ми отдаваше топлото си тяло. Само това можех да сторя, за да потуша силното желание, което имах, да я съблека чисто гола, да обгърна тялото й и да потъна в нейната топлина. Нямаше как да се накарам да я спра, след като хвана пениса ми и започна да движи ръката си. Исках да го направи, тя искаше да го направи, бяхме влюбени един в друг. Кой можеше да спре такова нещо? Да, аз обичах Мидори. И може би бях разбрал това в един миг. Просто много дълго не се бях решавал да стигна до този извод.

Проблемът беше, че изобщо не можех да обясня на Наоко подобен развой на събитията. Бих бил достатъчно решителен във всеки друг момент, но при тогавашното състояние на Наоко нямаше как да мога да й кажа, че съм се влюбил в друго момиче. И освен това все още я обичах. Макар навярно да бе изкривена и изопачена, тази любов съществуваше. Някъде вътре в себе си все още пазех едно определено, открито и недокоснато пространство само за Наоко и за никого другиго.

Едно от нещата, които можех да направя, беше да пиша на Рейко писмо, в което да призная всичко съвсем откровено. Като се прибрах вкъщи, седнах на верандата, гледах как дъждът вали като из ведро върху градината в нощта и съчинявах наум изреченията. Сетне отидох при бюрото си и написах писмото. „За мен е почти непоносимо, че сега трябва да ти пиша подобно писмо“, започнах. Описах накратко моята връзка с Мидори и обясних какво се беше случило същия ден.

Изпратих писмото същата вечер с бърза поща.

Отговорът на Рейко пристигна след пет дена, с дата 17-и юни.