Норвежка гора

3

Наоко ми се обади следващата събота и в неделя имахме среща. Мисля, че мога да нарека това среща. Не ми идва на ум друга, по-подходяща дума.

Кръстосвахме улиците, както преди. Спряхме на едно място да пием кафе, повървяхме още малко, вечеряхме и се разделихме. Тя отново говори на пресекулки, но май не се ядоса от това, а аз не полагах особени усилия да поддържам разговора. Приказвахме за всичко, което ни хрумна — за всекидневните занимания, за колегите; все дребни фрагменти, които не водеха до никъде. Не споменахме абсолютно нищо за миналото. И главно вървяхме — … вървяхме ли, вървяхме безспир. За щастие Токио е толкова голям град, че изобщо не бихме могли да го обходим целия.

Продължихме да се разхождаме така почти всеки уикенд. Тя водеше, аз я следвах отблизо. Наоко имаше най-различни барети и винаги ги носеше с открито дясно ухо. Спомням си я най-ясно така, обърната гърбом към мен. Тя си играеше с баретата си винаги когато се почувстваше смутена от нещо. И все докосваше леко устата си с една носна кърпа. Правеше това всеки път, когато имаше нещо за казване. Колкото повече наблюдавах тези нейни привички, толкова повече я харесвах.

Наоко постъпи в девически колеж на провинциалния западен край на Токио, приятно малко училище, известно с преподаването на английски език. Наблизо имаше тесен напоителен канал с чиста, бистра вода и двамата с нея често се разхождахме покрай брегове му. Понякога тя ме канеше в квартирата си и ми сготвяше нещо. Изглежда, въобще не я притесняваше това, че сме заедно в такова тясно жилище. Стаята беше малка и спретната и дотолкова лишена от украшения, че единствено дългите дамски чорапи, съхнещи в ъгъла до прозореца, загатваха, че там живее млада жена. Живееше просто и скромно, без приятели. Едва ли неин познат в гимназията би могъл да си я представи такава. По онова време Наоко се обличаше с истински вкус и се обграждаше с безброй приятели. Когато видях стаята й, разбрах, че и тя като мен бе искала да постъпи в колежа и да започне нов живот, далеч от всеки, когото е познавала.

— Знаеш ли защо избрах това училище? — попита с усмивка тя. — Защото никой от познатите ми няма да дойде. От всички нас се очакваше да отидем на някое по-изискано място. Разбираш какво имам предвид.

Моята връзка с Наоко обаче претърпя развитие. Полека-лека тя стана по-непринудена с мен, а и аз с нея. Когато дойде краят на лятната ваканция и започна новият семестър, Наоко тръгна до мен, сякаш нямаше нищо по-естествено от това. Вече ме смята за приятел, заключих аз, и вървенето рамо до рамо с такова красиво момиче в никакъв случай не ми беше неприятно. Продължихме да се разхождаме из целия Токио по същия непряк път, да изкачваме хълмове, да прекосяваме реки и железопътни линии, просто да вървим и да вървим безцелно. Движехме се право напред, сякаш нашето ходене бе някакъв религиозен ритуал, предопределен да изцели наранените ни души. Ако валеше, използвахме чадъри, но винаги вървяхме.

После настъпи есента и дворът на пансиона се покри с брястова шума. Ароматът на новия сезон достигна до мен, когато си облякох първия пуловер. Тъй като бях износил чифт обувки, купих си нови, велурени.

Като че съм забравил за какво разговаряхме тогава. За нищо особено, предполагам. Продължихме да избягваме всяко споменаване на миналото и рядко приказвахме за Кидзуки. Можехме да се гледаме един друг над чашките с кафе в пълно мълчание.

Наоко обичаше да й разказвам истории за Есесовеца. Веднъж той имаше среща с някаква своя съученичка (студентка по география, разбира се), ала се върна начумерен рано вечерта. „Кажи ми, Ва-ва-ватанабе, за какво разговаряш с мо-мо-момичетата?“ Не помня какво му отговорих, но той бе сбъркал човека, на когото да зададе въпроса си. През юли някой в пансиона бе свалил неговата снимка на амстердамския канал и бе поставил друга, на моста „Голдън Гейт“. Каза ми, че искал да провери дали Есесовеца може да мастурбира при вида на моста „Голдън Гейт“. „Много я хареса“ — „докладвах“ по-късно аз, а това подтикна някой друг да сложи снимка на айсберг. Всеки път, когато в негово отсъствие фотографията се сменеше, Есесовеца се разстройваше.

— Ко-ко-кой, по дяволите, е направил това? — питаше.

— И аз се чудя — отвръщах. — Но каква е разликата? Това са все хубави снимки. Трябва да си благодарен.

— Да, сигурно, но все пак е странно.

Историите ми за Есесовеца винаги разсмиваха Наоко. Не бяха много нещата, които успяваха да я развеселят, ето защо често разправях за него, въпреки че не изпитвах особена гордост от себе си, задето го използвах по този начин. Просто се бе случило той да е най-малкият син в едно не твърде заможно семейство, който за свое добро бе пораснал малко прекалено сериозен. Съставянето на географски карти беше скромна мечта на скромния му живот. Имаше ли някой право да му се присмива за това?

По онова време обаче „закачките с Есесовеца“ бяха станали необходим източник на разговори в пансиона и не беше възможно да си взема думите обратно. Освен това гледката на усмихнатото лице на Наоко се бе превърнала в специален източник на наслада за мен. Продължих да снабдявам всички с нови истории.

Веднъж — само веднъж — Наоко ме попита дали съм харесвал някое момиче. Разправих й за момичето, което бях изоставил в Кобе. „Беше симпатична — казах, — обичах да спя с нея и понякога тя ми липсва, но не хлътнах по нея. Не знам, случва се да си мисля, че сърцето ми е станало на камък и вече никакво чувство не може да ме завладее. Съмнявам се дали изобщо съм в състояние да обичам някого.“

— Бил ли си влюбен някога? — попита Наоко.

— Никога — отвърнах.

Не ме пита нищо повече.

Когато есента отмина и из града зафучаха студени ветрове, Наоко често вървеше, притиснала се към ръката ми. Можех през дебелия мъхест вълнен плат на палтото й да усетя дишането й. Тя ме хващаше здраво под ръка или пъхваше ръката си в джоба ми, или когато беше много студено, се вкопчваше, треперейки, в ръката ми. Нищо от това нямаше някакво особено значение. Просто продължавах да вървя с мушнати в джобовете ръце. Обувките ни с гумени подметки почти не издаваха шум по тротоара, освен сухото хрущене, щом настъпехме широки, изсъхнали кленови листа по пътя. Винаги когато чуех този звук, ми ставаше жал за Наоко. Ръката ми не беше онази, от която тя се нуждаеше, а ръка на чужд човек. Моята топлина не беше онова, от което тя имаше нужда, а топлината на чужд човек. Чувствах се почти виновен да бъда себе си.

С напредване на зимата прозрачната яснота на очите на Наоко сякаш се увеличи. Бе яснота, която нямаше къде да изчезне. Понякога без видима причина Наоко ме гледаше продължително в очите. Изглежда търсеше нещо и това пораждаше у мен странно, самотно, безпомощно усещане.

Питах се дали се опитва да ми каже нещо, нещо, което не можеше да изрази с думи — нещо по-важно от думите, което не бе в състояние да разбере в себе си и което по тая причина нямаше надежда да бъде някога изразено с думи. Вместо това тя въртеше в ръце баретата си, докосваше леко ъгълчетата на устата си с носна кърпа или ме гледаше в очите с безсмислен поглед. В такива случаи исках да я прегърна силно, но се разколебавах и въздържах. Боях се, че ако го сторя, може да я обидя. И така двамата продължихме да обикаляме улиците на Токио, а Наоко да търси думи.

Момчетата в пансиона все ме вземаха на подбив, когато тя ми се обадеше по телефона или излезех някоя неделна сутрин. Предполагаха, съвсем естествено, че съм си намерил приятелка. Нямаше как да им обясня истината, а и не беше необходимо да я обяснявам, така че ги оставих да си мислят каквото си искат. Вечер се налагаше да се изправя срещу стена от глупави въпроси — какво място сме използвали? Как изглежда тя гола? Какъв цвят бельо е носила този ден? Давах им отговорите, които очакваха.

И така, от осемнайсет станах на деветнайсет. Всеки ден слънцето изгряваше и залязваше, знамето се вдигаше и сваляше. Всяка неделя имах среща с момичето на мъртвия си приятел. Нямах представа какво върша или възнамерявам да върша. За подготовката си четях Клодел, Расин и Айзенщайн, ала те нямаха почти никакво значение за мен. Не се сприятелих с никого от съучениците си и не познавах почти никого в пансиона. Другите смятаха, че искам да стана писател, защото все бях уединен с някоя книга, обаче аз не хранех подобна амбиция. Нищо не исках да стана.

Опитах се да поговоря за това усещане с Наоко. Мислех, че тя поне донякъде ще разбере какво чувствам. Ала въобще не можах да намеря думите, за да се изразя. Странно, сякаш бях прихванал нейната болест, наречена недостиг на думи.

В събота вечер седях до телефона в коридора и чаках Наоко да се обади. Повечето от момчетата излизаха и затова обикновено коридорът беше безлюден. Заглеждах се в частиците светлина, блещукащи в това тихо място, и полагах усилие да вникна в собственото си сърце. Какво исках? И какво другите искаха от мен? Но изобщо не можех да намеря отговорите. Понякога протягах ръка и се опитвах да хвана частиците светлина, ала пръстите ми не докосваха нищо.

Четях много, но не много различни книги: обичах да препрочитам отново и отново любимите си писатели. Тогава те бяха Труман Капоти, Джон Ъпдайк, Скот Фицджералд, Реймънд Чандлър, ала не виждах някой друг от класа или в пансиона да чете подобни автори. Те харесваха Кадзуми Такахаши, Кензабуро Ое, Юкио Мишима или съвременни френски романисти, което бе още една причина, дето нямах за какво да говоря с околните, да живея сам и да не общувам с никого, освен с книгите си. Със затворени очи докосвах някоя позната книга и вдишвах дълбоко аромата й. Това бе достатъчно, за да се чувствам щастлив.

На осемнайсет години любимата ми книга беше „Кентавърът“ на Джон Ъпдайк, но след като я бях прочел няколко пъти, тя взе да губи нещо от първоначалния си блясък и отстъпи първенството на „Великият Гетсби“. „Гетсби“ задълго остана на първо място. Издърпвах го от рафта, когато ми се приискаше, и четях напосоки някой и друг абзац. Тази книга нито веднъж не ме разочарова. Нямаше и една отегчителна страница. Исках да кажа на хората какъв чудесен роман е този, ала никой около мен не беше чел „Великият Гегсби“, нито пък имаше вероятност да го прочете. Да увещаваш другите да прочетат Фр. Скот Фицджералд, освен реакционер, никой нямаше да го направи през 1968-а.

Когато в края на краищата срещнах единствения човек на света, който бе чел „Гетсби“, двамата се сприятелихме само поради този факт. Той се казваше Нагасава. Беше две години по-голям от мен и тъй като специализираше правни науки в престижния Токийски университет, бе на път да стане народен водач. Ние живеехме в един и същ пансион и се познавахме само по физиономия до деня, в който четях „Гетсби“ на едно осветено от слънцето място в столовата. Той седна до мен и ме попита какво чета. Когато му казах, попита дали ми харесва книгата.

— Чета я за трети път — отвърнах — и всеки път откривам по нещо, с което тя ми допада още повече от предишния път.

— Казваш, че си чел „Великият Гетсби“ три пъти — продума сякаш на себе си Нагасава. — Тогава знай, че всеки приятел на „Гетсби“ е и мой приятел.

Така ние станахме приятели. Това се случи през октомври.

Колкото по-добре опознавах Нагасава, толкова по-странен го намирах. Бях срещал доста особени хора през живота си, но никой не бе особен като Нагасава. Беше далеч по-запален читател от мен, ала имаше правило никога да не докосва книга от автор, който не е поне от трийсет години покойник. „Само на такава книга мога да повярвам“ — казваше той.

— Не че не вярвам в съвременната литература — добави, — но не искам да хабя ценно време да чета книга, която не е минала проверката на времето. Животът е твърде кратък.

— Кои автори харесваш? — попитах, като говорех с почтителен тон с този, две години по-възрастен от мен човек.

— Балзак, Данте, Джоузеф Конрад, Дикенс — отвърна той без колебание.

— Не съвсем модерни.

— Тъкмо затова ги чета. Ако четеш само книгите, които всички четат, можеш да мислиш само онова, което всички мислят. Това е светът на селяндурите и простаците. Истинските хора биха се срамували от себе си, ако вършат това. Забелязал ли си, Ватанабе, че ти и аз сме единствените истински хора в пансиона? Другите момчета са лайна.

Това ме изненада.

— Как можеш да говориш така?

— Защото е вярно. Знам аз. Виждам. Сякаш имаме белези на челата си. Освен това и двамата сме чели „Великият Гетсби“.

Пресметнах набързо.

— Но Фицджералд е покойник само от двайсет и осем години — казах.

— Е, и какво? Две години? Фицджералд е модерен класик.

Никой друг в пансиона не знаеше, че Нагасава тайно чете класически романи, нито пък това щеше да е от значение за някого, ако научеше. Нагасава бе известен като умник. Той бе влязъл с лекота в Токийския университет, получаваше високи оценки, щеше да вземе държавния си изпит, да постъпи във Външно министерство и да стане дипломат. Произхождаше от чудесно семейство. Баща му бе собственик на голяма болница в Нагоя, а брат му също се бе дипломирал в Токио, бе продължил образованието си в медицински институт и един ден щеше да наследи болницата. Нагасава винаги имаше достатъчно пари в джоба си и се държеше с достойнство. Хората го уважаваха, уважаваше го дори управителят на пансиона. Когато поискаше от някого да направи нещо, онзи го правеше без възражения. Просто нямаше друг избор.

Нагасава притежаваше определени вродени способности, които привличаха хората и ги караха да го слушат. Той знаеше как да излезе начело, да прецени ситуацията, да даде точни и тактични наставления, на които другите да се подчинят. Над главата му имаше аура, която показваше неговата мощ, подобно на ореол на ангел, и само като я зърнеха, хората се изпълваха със страхопочитание пред това по-висше същество. Това обяснява защо всички бяха шокирани, че Нагасава избра за свой специален приятел мен, човек без отличителни качества. Поради тая причина хора, които не познавах, се отнасяха към мен с определено уважение, ала онова, което те, изглежда, не разбираха, беше, че причината да съм избран аз, беше проста, а именно, че се държах с Нагасава без ласкателството, което той получаваше от другите. Проявявах несъмнен интерес към странните, сложни страни на неговата природа, но никое от онези неща — оценките му, неговата аура, неговата външност — не ме впечатляваше. Това сигурно бе нещо ново за него.

Имаше страни от личността на Нагасава, които взаимно се изключваха. Дори аз се трогвах от неговата доброта навремени, ала той можеше, също тъй лесно, да бъде злобен и жесток. Беше както въплъщение на удивително благородство, така и непоправимо вулгарен. Можеше да се хвърли в атака, един оптимистичен водач, точно когато сърцето му се свиваше в тресавището на самотата. Забелязах тези парадоксални черти от самото начало и никога не можах да разбера защо не бяха също така очевидни и за всички останали. Той живееше в свой собствен необикновен ад.

От друга страна, струва ми се, че винаги успявах да го видя в най-благоприятна светлина. Най-голямата му добродетел бе неговата честност. Той не само че никога не лъжеше, но винаги признаваше своите слабости. Никога не се опитваше да прикрие неща, които можеха да го накарат да се чувства неловко. А по отношение на мен беше неизменно добър и отзивчив. Ако не беше той, животът ми в пансиона щеше да е далеч по-неприятен. Въпреки това никога не разкрих сърцето си пред него и в този смисъл моите отношения с Нагасава бяха в рязък контраст с отношенията ми с Кидзуки. Когато за първи път видях Нагасава пиян да тормози едно момиче, зарекох се никога, при никакви обстоятелства да не му се доверявам.

Имаше няколко „легенди за Нагасава“, които се разпространяваха из пансиона. Според една веднъж той изял три голи охлюва. Според другата имал огромен пенис и бил спал с повече от сто момичета.

Историята с плужеците беше истинска. Той самият ми я разказа.

— Три дебели бременни охлюва — рече той. — Глътнах ги целите.

— И защо бе, да му се не види.

— Случи се през първата ми година тук — каза той. — Имаше едни лайнари между първокурсниците и по-големите. Това започна през април и достигна критичния момент през септември. Отидох да уредя работата с големите като представител на първокурсниците. Истински реакционерски задници. Имаха дървени мечове за кендо и „уреждането на работата“ сигурно беше последното нещо, което искаха. Та аз им рекох: „Добре, нека да турим кръст. Правете каквото щете с мен, но оставете другите момчета на мира.“ А те викат: „Окей, хайде тогава да глътнеш два-три плужека.“ — „Чудесно — казвам им, — дайте ги насам.“ Копелетата излязоха и намериха три дебели плужека. И аз ги глътнах.

— Какво беше усещането?

— Какво било усещането? Трябва сам да глътнеш един, за да разбереш. Начинът, по който се плъзга надолу по гърлото ти и в стомаха… плужекът е студен и след това оставя такъв отвратителен вкус в устата… пфу, тръпки ме полазват само като си помисля. Доповръща ми се, но се овладях. Защото, ако ги бях повърнал, просто щеше да се наложи пак да ги глътна. Така че ги удържах. И трите.

— После какво стана?

— Върнах се в стаята си и изпих една кана солена вода. Какво друго можех да направя?

— Да, и аз така предположих.

— Обаче след това никой нищичко не можеше да ми каже. Дори големите. Аз съм единственият тук, който може да глътне три плужека.

— Сигурен съм, че е така.

Разкриването на истината за размера на пениса му беше доста лесно. Просто отидох с него в общата баня на пансиона. Вярно, голям му беше. Но това за стоте момичета вероятно беше преувеличение. „Може и седемдесет и пет да са — рече той. — Не ги помня всичките, но съм сигурен, че са най-малко седемдесет.“ Когато му казах, че съм спал само с едно, той рече: „О, можем лесно да поправим това. Ела с мен другия път. Като нищо ще ти намеря някоя.“

Аз не му хванах вяра, но той се оказа прав. Беше лесно. Може би прекалено лесно при опиянението от престояла бира. Отидохме в един бар в Шибуя или Шинджуку (той имаше предпочитания), открихме двойка момичета (светът бе пълен с момичета по двойки), поприказвахме си с тях, пихме, отидохме в един хотел и правихме секс с тях. Нагасава беше страхотен събеседник. Не че имаше нещо изключително за казване, ала момичетата се прехласваха, като го слушаха, пиеха твърде много и накрая спяха с него. Мисля, че им харесваше да бъдат с толкова мил, щедър и умен човек. А най-удивителното беше, че само защото бях с него, аз според тях бях, изглежда, също толкова чаровен. Нагасава ме подтикваше да говоря и момичетата ми отвръщаха със същите усмивки на възторг, с каквито даряваха него. Неговият чар вършеше това — истинският му талант, който ме впечатляваше всеки път. В сравнение с Нагасава дарбата на добър събеседник, която имаше Кидзуки, беше незначителна. Това бе една съвсем различна степен на умение. Ала колкото и да бях завладян от способностите на Нагасава, Кидзуки все още ми липсваше. Изпитвах ново възхищение към неговата искреност. Каквито и таланти да имаше, той ги споделяше само с Наоко и с мене, докато Нагасава беше решен да разпръсне своите значителни дарби навсякъде около себе си. Не че умираше да спи с момичета, които срещаше: това беше просто забава за него.

Аз не бях чак толкова пощурял да спя с момичета, които не познавам. Бе, разбира се, лесен начин да се погрижа за сексуалния си нагон и изпитвах удоволствие от цялото това натискане и опипване, ала мразех заранта на другия ден. Събуждах се и намирах непознатото момиче до мен, стаята вонеше на алкохол, леглото, осветлението и пердетата имаха оня особен крещящ блясък на „хотел за една нощ“, а главата ме цепеше от махмурлука. Сетне момичето се събуждаше, почваше да опипва слепешком наоколо в търсене на бельото си и когато си обуваше чорапите, казваше нещо от рода на: „Надявам се, че използва презерватив снощи. Това ми е най-лошият ден от месеца“. После сядаше пред някое огледало и докато оправяше червилото си или си закрепваше изкуствените мигли, почваше да мрънка, че главата я боли или че гримът й се е скапал. Бих предпочел да не прекарвам цялата нощ с тях, но човек не може да се притеснява от някакъв си среднощен час за прибиране, докато прелъстява жени (чието разположение и без това противоречи на законите на физиката), така че излизах за цялата нощ. Това ще рече, че се налагаше да остана до сутринта там, където съм, и да се върна в пансиона изпълнен със себеотвращение и разочарование. От слънчевата светлина очите ме боляха, устата ми се покриваше с пясък, не си чувствах главата.

След като спах така с три или четири момичета, попитах Нагасава: „Щом си го направил седемдесет пъти, не започва ли да ти се струва някак безсмислено?“

— Това доказва, че си свестен човек — каза той. — Моите поздравления. Абсолютно никаква полза няма да спиш с непознати жени и да ги сменяш една с друга. Това само те изтощава и те кара да се отвратиш от себе си. Същото става и с мен.

— Тогава защо, по дяволите, продължаваш да го правиш?

— Трудно е да се каже. Хей, ти си чел онази творба на Достоевски за хазарта, нали? За нещо подобно става въпрос. Когато си заобиколен от неограничени възможности, едно от най-трудните неща е да се откажеш от тях. Разбираш ли ме?

— Донякъде.

— Виж сега. Слънцето залязва. Момичетата излизат и пият. Скитат се наоколо, търсят нещо. Аз мога да им го дам. То е най-лесното на света, направо нищо работа. Докато се усетиш, съм ги свалил. Тъкмо това очакват. Ето какво разбирам под възможности. Те са навсякъде около теб. Нима можеш да ги пропуснеш? Имаш несъмнена способност и възможност да се възползваш: можеш ли да си държиш устата затворена и да се разминеш с това?

— Не знам, никога не съм бил в такава ситуация — казах с усмивка. — Не мога да си я представя.

— Дай си сметка за блаженствата.

Неговото женкарство беше причината Нагасава да живее в пансион, въпреки че произхождаше от заможно семейство. Обезпокоен, че ако му се разреши да живее сам в Токио, синът му няма да се занимава с нищо друго, баща му му бе наложил да живее в пансиона и през четирите години на следването си. Не че това бе от особено значение за самия Нагасава. Той нямаше да се остави няколко правила да го смутят. Винаги когато му се приискаше, получаваше разрешение да отсъства цялата нощ и отиваше да гони мадами или прекарваше нощта в квартирата на приятелката си. Разрешението не се дава лесно, ала за него беше като безплатен билет — а и за мен също, стига той да го издействаше.

Нагасава имаше постоянна приятелка, една, с която излизаше в първи курс. Тя се казваше Хацуми и беше на неговите години. Бях я срещал няколко пъти и ми се стори много мило момиче. Нямаше външност, която веднага да хваща окото, всъщност беше толкова обикновена, че когато я видях за първи път, се запитах защо Нагасава не е направил по-добър избор, обаче всеки, който говореше с нея, веднага започваше да я смята за много симпатична. Тиха, интелигентна, забавна, грижовна, винаги облечена с отличен вкус. Много я харесвах и разбирах, че ако бих могъл да имам приятелка като Хацуми, нямаше да спя със сюрия лесни бройки. Тя също ме харесваше и упорито се стараеше да ми уреди среща с една първокурсничка в нейния клуб, така че да можем да излизаме по двойки, но аз си измислях извинения, за да не повторя предишните си грешки. Хацуми посещаваше най-реномирания в страната девически колеж и нямаше да съм в състояние да разговарям с една от онези свръхбогати принцеси.

Хацуми знаеше отлично, че Нагасава спи с която му падне, ала никога не изказа недоволство от него. Беше влюбена в него до уши, но никога нищо не искаше.

— Не заслужавам момиче като Хацуми — каза веднъж Нагасава. Наложи се да се съглася с него.

Онази зима си намерих почасова работа в малък магазин за грамофонни плочи в Шинджуку. Не плащаха много, но работата не беше тежка — трябваше само да пазя обекта три нощи седмично, — а и ми продаваха плочи с отстъпка. За Коледа купих на Наоко една с песни на Хенри Манчини с нейната любима „Мила моя“. Опаковах я сам и добавих яркочервена панделка. Наоко ми подари чифт вълнени ръкавици, които сама беше изплела. На палците бяха малко къси, но пазеха топли ръцете ми.

— О, съжалявам — каза тя, изчервявайки се. — Лоша работа!

— Не се безпокой, чудесно ми стоят — рекох, подавайки й ръцете си в ръкавиците.

— Е, поне няма да се налага да пъхаш от студ ръце в джобовете.

Онази зима през ваканцията Наоко не си отиде у дома. Аз също поостанах в Токио и работих в магазина за плочи чак до края на годината. Нямаше нещо кой знае колко забавно в Кобе, нито пък човек там, когото исках да видя. Тъй като столовата на пансиона затвори за празниците, ходех да се храня в квартирата на Наоко. Вечерта срещу Нова година ядохме оризови питки и супа като всички.

Много неща се случиха в късния януари и през февруари на 1969-а година.

В края на януари Есесовеца легна на легло с висока температура, което значеше, че същия ден се наложи да не се явя на среща с Наоко. Много трудно се бях сдобил с безплатни билети за концерт. Наоко имаше особено голямо желание да отиде, понеже оркестърът изпълняваше едно от нейните любими произведения, четвъртата симфония на Брамс. Но тъй като Есесовеца се мяташе в леглото, сякаш в предсмъртна агония, не можех просто така да си изляза и да го оставя, нито пък да намеря някой, който да е достатъчно побъркан, че да го гледа, докато ме няма. Купих малко лед и използвах многопластови найлонови торбички, които слагах на челото му, бършех потта с хладни кърпи, мерех му температурата на всеки час и дори му сменях ризата. Температурата остана висока през целия ден, ала сутринта на следващия той скочи от леглото и започна да се упражнява, сякаш нищо не се беше случило, а температурата му бе напълно нормална. Трудно можеше да се повярва, че е човешко същество.

— Странно — каза Есесовеца. — Никога през живота си не съм вдигал температура. — Това прозвуча почти като обвинение към мен.

Ядосах се.

— Но ти имаше висока температура — настоях аз, показвайки му двата неизползвани билета.

— Добре, че са били безплатни — рече той. Прииска ми се да грабна радиото му и да го хвърля през прозореца, но вместо това се върнах в леглото с главоболие.

През февруари няколко пъти валя сняг.

Към края на месеца влязох в глупав спор с един от горните курсове, живеещ на моя етаж, и го фраснах по мутрата. Той удари глава в бетонната стена, но не беше лошо ранен и Нагасава уреди нещата. Въпреки това бях повикан в кабинета на директора на пансиона и получих предупреждение за изгонване, след което пребиваването ми там взе да става все по-неприятно.

Учебната година приключи през март, но аз завърших зле. Оценките ми, общо взето, бяха посредствени — най-вече тройки и двойки, и няколко четворки. Наоко бе постигнала високия успех, който й бе нужен, за да започне летния семестър като пълноправна второкурсничка. Бяхме преминали през един пълен кръг от сезони.

В средата на април Наоко навърши двайсет години. Беше със седем месеца по-голяма от мен, моят рожден ден щеше да е през ноември. Имаше нещо странно в това, че Наоко стана на двайсет. Смятах, че единственото нещо, което имаше смисъл за нея и за мен, беше да продължим да вървим назад-напред между осемнайсетата и деветнайсетата си година. След осемнайсет да дойде деветнайсет, а след деветнайсет — осемнайсет. Разбира се. Обаче тя навърши двайсет, а през есента с мен щеше да се случи същото. Само мъртвият остава завинаги на седемнайсет.

На нейния рожден ден валя дъжд. След часовете купих една торта от близкия магазин и взех трамвая до квартирата й. Трябва да го отпразнуваме, бях казал. Навярно щях да искам същото, ако бях на нейно място. Сигурно е тежко да отпразнуваш сам рождения си ден, особено когато навършваш двайсет. Трамваят беше претъпкан и ужасно се клатушкаше, та когато пристигнах в стаята на Наоко, тортата приличаше повече на Римския колизеум, отколкото на торта. Въпреки това, щом успях да закрепя двайсетте свещички, които също бях купил, да ги запаля, да дръпна пердетата и да изключа осветлението, ние имахме всичко необходимо за отпразнуването на рождения ден. Наоко отвори бутилка вино. Пихме, хапнахме торта и се гостихме със скромна вечеря.

— Не знам, глупаво е да си на двайсет — рече тя. — Просто не съм готова. Чувствам се странно. Сякаш някой ме побутва отзад.

— Аз имам седем месеца да се подготвя — казах през смях.

— Ти си щастливец! Още си на деветнайсет! — подхвърли Наоко с мъничко завист.

Докато ядяхме, аз й разказах за новия пуловер на Есесовеца. Дотогава той бе имал само един тъмносин пуловер от гимназията, така че да притежава два, беше голяма крачка за него. Самият пуловер беше хубав, в червено и черно с вплетено изображение на елен, ала то караше всички да се смеят, щом го видеха. Есесовеца не можеше да разбере какво става.

— Ка-какво е толкова смешно, Ватанабе? — попита той, седейки до мен в столовата. — Да нямам нещо на челото си?

— Нищо нямаш — отвърнах аз, като се мъчех да остана сериозен. — Няма нищо смешно. Пуловерът е хубав.

— Благодаря — рече той и се усмихна щастливо.

Наоко хареса тази история.

— Трябва да се срещна с него — подхвърли тя. — Само веднъж.

— Няма начин — отвърнах. — Ще прихнеш още щом зърнеш физиономията му.

— Мислиш ли?

— Обзалагам се. Аз го виждам всеки ден и все още не мога понякога да не се засмея.

Почистихме масата и седнахме на пода, слушахме музика и изпихме останалото вино. Докато аз изпия една, тя гаврътна две чаши.

Тази вечер Наоко беше необичайно словоохотлива. Разказа ми за детството си, за ученическите си години, за семейството. Всеки епизод беше дълъг, пресъздаден със старанието, необходимо за направа на миниатюра. Бях смаян от силата на нейната памет, но докато седях и слушах, взе да ми става ясно, че има нещо неправилно в начина, по който разказва историите: нещо странно, дори изкривено. Всеки разказ имаше своя собствена вътрешна логика, но връзката между единия и следващия беше особена. Докато се усетиш, история А бе преминала в история Б, присъствала в А, сетне без забележим преход стана В от нещо, съдържащо се в Б. Отначало намирах какво да кажа в отговор, но след известно време престанах да се опитвам да говоря. Пуснах една грамофонна плоча и когато тя свърши, повдигнах игличката и поставих друга. Подир последната сложих пак първата. Плочите на Наоко бяха общо шест. Цикълът започна с „Бенд «Самотни сърца» на сержант Пепър“3 и свърши с Валс за Деби на Били Ейвънс. Вън дъждът валеше. Времето течеше бавно. Наоко продължаваше да говори сама.

В края на краищата се досетих какво не беше наред: докато говореше, Наоко много внимаваше да не засегне определени теми. Едната беше Кидзуки, разбира се, но имаше и други. Но при все че имаше определени въпроси, които бе решила да избягва, тя продължаваше безкрайно и невероятно подробно да говори за най-обикновени и незначителни неща. Никога преди не я бях чувал да приказва толкова напрегнато и затова не направих нищо, за да я прекъсна.

Щом часовникът удари единайсет, аз взех да ставам неспокоен. Тя бе говорила без прекъсване повече от четири часа. Трябваше да се погрижа да не изпусна последния влак и да спазя часа за прибиране, който изтичаше в полунощ. При първа възможност се намесих.

— Време е компанията да се разотива — казах, поглеждайки часовника си. — Последният влак ще мине скоро.

Обаче думите ми сякаш не стигнаха до слуха й. Или ако ги чу, тя не бе в състояние да схване значението им. За миг държа устата си затворена, после продължи разказа си. Предадох се и заемайки по-удобна позиция, изпих каквото бе останало от втората бутилка вино. Реших, че ще е по-добре да я оставя да се наприказва. Часът за прибиране и последният влак щяха да се погрижат сами за себе си.

Само че тя не продължи да говори още дълго. Докато се усетя, бе прекъснала монолога си. Резкият край на последната изречена дума сякаш увисна във въздуха. Тя всъщност не бе свършила разказа си. Думите й просто се бяха изпарили. Опита се да продължи, но се бе озовала пред нищото. Нещо бе унищожено и аз навярно бях този, който го бе разрушил. Думите ми може би бяха стигнали до слуха й, бяха отнели време да ги осмисли и бяха изчерпали енергията, поддържала говоренето й толкова дълго. С леко разтворени устни тя обърна към мен своя не съвсем фокусиран поглед. Изглеждаше като машина, която бръмчи, докато някой не дръпне шалтера. Очите й ми се сториха помръкнали, сякаш се покриха с тънка, полупрозрачна ципа.

— Съжалявам, че те прекъснах — казах, — но става късно и…

Едра сълза се отрони от едното й око, потече по бузата й, капна и се пръсна върху обложката на една грамофонна плоча. Щом тази първа сълза се освободи, останалите последваха в непрекъсната струя. Седнала на пода, Наоко се наведе напред и притискайки длани о чергата, силно се разрида. Приличаше на човек, повръщаш на четири крака. Никога през живота си не бях виждал някой да плаче толкова мъчително. Протегнах ръка и я поставих върху треперещото й рамо. Сетне, почти инстинктивно, я взех в обятията си. Притиснала към мен тялото си, което се тресеше, тя продължи да плаче без глас. Ризата ми се навлажни — после подгизна — от нейните сълзи и горещия й дъх. Не след дълго пръстите й почнаха да се движат по гърба ми, сякаш търсеха нещо, нещо важно, което винаги е било там. Придържайки я с лявата си ръка, използвах дясната, за да погаля меката й права коса. И зачаках. Застинал чаках Наоко да престане да плаче. Продължих да чакам. Ала плачът й не спираше.

Същата нощ преспах с Наоко. Правилно ли постъпих? Не мога да кажа. Дори сега, почти двайсет години по-късно, не съм сигурен. Струва ми се, че никога няма да разбера. Но тогава това бе всичко, което можах да сторя. Тя беше превъзбудена от напрежение и смущение и даде да се разбере, че иска да получи облекчение. Намалих осветлението и започнах с най-внимателното докосване, на което бях способен, да свалям дрехите й една по една. После съблякох своите. В тази дъждовна априлска нощ бе достатъчно топло, за да се прегърнем крепко голи, без да усещаме студ. Безмълвно изучавахме телата си в мрака. Аз я целунах и обгърнах с ръце меките й гърди. Тя улови еректиралия ми член. В слабините беше топла и влажна и ме желаеше.

И все пак, когато проникнах в нея, Наоко се изопна от болка. За пръв път ли й беше? Попитах я и тя кимна. Сега аз на свой ред се смутих. Бях смятал, че Наоко спи с Кидзуки. Проникнах, колкото можах, и останах дълго така, прегърнал неподвижно Наоко. И когато тя се поуспокои, си позволих да се раздвижа в нея бавно и нежно към кулминационния момент. С наближаването на края, тя ме притисна силно в обятията си и най-сетне наруши мълчанието. Викът й бе най-тъжният звук при оргазъм, който съм чувал.

Щом всичко свърши, я попитах защо никога не е спала с Кидзуки. Беше грешка. Едва-що бях задал въпроса си, и тя се дръпна от мен и пак заплака без глас. Издърпах одеялата й от дрешника, постлах ги върху постелките на пода и я пъхнах под завивките. Пушейки, гледах безспирния априлски дъжд вън.

На сутринта дъждът бе спрял. Наоко спеше с гръб към мен. Или може би въобще не беше спала. Будна или спяща, всички думи бяха напуснали устните й, а тялото й сега изглеждаше сковано, почти вкочанено. Няколко пъти се опитах да я заговоря, но тя не отговаряше и не помръдваше. Останах дълго, загледан в голото й рамо, ала накрая изгубих всяка надежда да предизвикам отговор и реших да стана от леглото.

По пода все още се търкаляха обложки на грамофонни плочи, чаши и винени бутилки, и пепелникът, който използвах. Наполовина сплесканата торта продължаваше да е на масата. Сякаш бе дошло време някой да дръпне внезапната спирачка. Събрах нещата от пода и изпих две чаши вода от чешмата. Върху писалището на Наоко лежеше един речник и една таблица със спрежението на френските глаголи. На стената над писалището висеше календар без илюстрации и снимки, само с датите от месеца. Нямаше и паметни бележки или знаци, изписани до някоя от цифрите.

Събрах дрехите си от пода и се облякох. Ризата ми отпред бе още влажна и хладна. Миришеше на Наоко. На един бележник, лежащ върху писалището, написах: „Бих искал да си поговорим добре, щом се успокоиш. Моля те обади се скоро. Честит рожден ден“. Хвърлих последен поглед към рамото на Наоко, излязох от стаята и тихо затворих вратата.

Измина седмица, но нямаше обаждане. В сградата, където беше квартирата на Наоко, нямаше система за извикване на хора на телефона, затова в неделя сутринта се качих на влака до Кокубунджи. Нея я нямаше, а името й бе свалено от вратата. Прозорците и капаците бяха плътно затворени. Домоуправителят ми каза, че Наоко се е изнесла преди три дни. Къде се е преместила, той не знаеше.

Върнах се в пансиона и написах дълго писмо, адресирано до дома на Наоко в Кобе. Където и да беше тя, накрая щяха да й го препратят.

Изложих й открито чувствата си. Написах й, че има много неща, които все още не разбирам, и макар че усилено се опитвам да ги проумея, щеше да отнеме време. Не можех да кажа сега къде щях да бъда, щом това време изтечеше, затова не бе възможно да давам обещания, да отправям искания или да редя мили думи. Преди всичко ние знаехме твърде малко един за друг. Ако обаче тя ми дадеше нужното време, щях да се постарая двамата да се опознаем по-добре. Във всеки случай исках да я видя още веднъж и добре да си поговорим. Със загубата на Кидзуки изгубих човека, с когото можех открито да говоря за чувствата си, и си мислех, че същото е важало и за Наоко. Двамата навярно се нуждаехме един от друг повече, отколкото всеки от нас си даваше сметка, което вероятно бе причина връзката ни да направи такова голямо отклонение и да стане, в известен смисъл, изкривена. „Навярно не трябваше да правя онова, което сторих, и все пак мисля, че то беше всичко, което можех да сторя. Топлотата и сърдечността, които почувствах към теб в онзи момент, бяха нещо, което никога преди не съм преживявал. Изпитвам необходимост да отговориш на това писмо. Какъвто и да е отговорът, нужно ми е да го получа.“

Отговор не пристигна.

В мен се отвори празнина и нищо не дойде да я запълни. Имаше една необичайна лекота в тялото ми, а думите отекваха кухо. Посещавах занятията по-редовно от всякога. Лекциите бяха скучни и въобще не разговарях с колегите си, но нямах какво друго да правя. Седях сам на най-първия ред в аудиторията, не приказвах с никого и се хранех сам. Оставих цигарите.

Студентската стачка започна в края на май. „Да съборим университета“, крещяха всички. Хайде, действайте, мислех си аз. Съборете го. Натрошете го на парчета. Направете го на пух и прах. Пет пари не давам. Ще е като глътка чист въздух за мен. Готов съм на всичко. Ще помогна, ако е нужно. Просто давайте, направете това.

Тъй като районът на университета беше блокиран, а учебните занятия прекратени, започнах работа в една фирма за превоз на товари. Обикаляне с камиони, товарене и разтоварване, такива работи. Беше по-трудно, отколкото си мислех. Отначало сутрин едва се измъквах от леглото от болка. Заплащането обаче бе добро и ако успеех да накарам тялото си да се движи, можех да забравя за празнотата в него. Работех на камиона пет дни в седмицата, а три нощи седмично в магазина за плочи. Свободните си нощи прекарвах с уиски и книги. Есесовеца не близваше уиски и не можеше да понася миризмата му, така че когато, изтегнат на леглото си, пиех там долу, точно под него, той се оплакваше, че от изпаренията не може да учи, и настояваше да изнеса навън бутилката си.

— Ти се изнеси навън — му изръмжавах.

— Но нали знаеш, че пиенето в пансиона е за-за-забранено.

— Въобще не ми пука. Стига си дрънкал.

Той преставаше да мрънка, обаче аз изпадах в безпокойство. Качвах се на покрива и се наливах сам.

През юни написах на Наоко още едно дълго писмо, адресирайки го отново до дома й в Кобе. Съдържанието му беше почти същото като на първото, но накрая добавих следното: „Очакването на твоя отговор е едно от най-мъчителните преживявания, които съм имал. Поне ми кажи дали не съм те засегнал“. Щом го пуснах в пощенската кутия, се почувствах така, сякаш кухината в мен пак зейна.

Освен това през юни излязох с Нагасава още два пъти да спя с момичета. И двата пъти беше лесно. Първото момиче оказа сериозна съпротива, когато се опитах да я съблека и да я поваля на леглото в хотела, но когато почнах да си чета сам в леглото, тъй като другото просто не си струваше труда, тя дойде и взе да се притиска към мен. А след като го бях направил с втората, тя захвана да ми задава най-различни въпроси от интимен характер — с колко момичета съм спал? Откъде съм? В кое учебно заведение уча? Каква музика харесвам? Чел ли съм някой роман на Осаму Дазаи? Къде бих искал да отида, ако можех да пътувам в чужбина? Не смятам ли, че зърната на гърдите й са доста едри? Стъкмих някои отговори и заспах, но на другата сутрин тя каза, че иска да закусим заедно и продължи с поредица от въпроси за безсолните яйца, препечените филии и кафето. Какво работи баща ми? Имал ли съм високи оценки в гимназията? Кой месец съм роден? Дали някога съм ял жаби? Причиняваше ми главоболие, затова още щом се наядохме, казах, че трябва да отида на работа.

— Ще те видя ли пак някога? — попита тя с тъжен поглед.

— О, сигурен съм, че скоро пак ще се срещнем някъде — отвърнах аз и си излязох. Какво, по дяволите, правя? — взех да се питам веднага щом останах сам и да се чувствам отвратен от себе си. И все пак това бе всичко, което можех да сторя. Тялото ми копнееше за жени. Всеки път, когато спях с онези момичета, аз мислех за Наоко, за бялото очертание на голото й тяло в мрака, за стоновете й, за звуците на дъжда. Колкото повече си мислех за тези неща, толкова по-силно копнееше тялото ми. Качвах се горе на покрива с бутилката уиски и се питах за къде смятам, че съм се запътил.

Накрая, в началото на юли, пристигна писмо от Наоко. Едно кратко писмо.

Четох писмото на Наоко отново и отново и всеки път се изпълвах със същата непоносима горест, която изпитвах винаги щом Наоко се взреше в очите ми. Нямах начин да я превъзмогна, нито място, където бих могъл да я отнеса или скрия. Като вихър, преминаващ през тялото ми, тя нямаше нито форма, нито тежест, нито можех да се предам изцяло на нея. Край мен се движеха хора, ала думите, които изричаха, изобщо не достигаха до съзнанието ми.

Продължих да прекарвам съботните вечери в коридора. Не се надявах телефонът да позвъни, ала не знаех какво друго да правя с времето. Включвах телевизора да позяпам бейзболен мач и се правех, че гледам, като в същото време безброй пъти разсичах празното пространство между мен и телевизора на две, после разсичах всяка половина още на две, докато оформех едно пространство, достатъчно малко, че да спра ръката си.

Изключвах телевизора в десет, връщах се в стаята си и си лягах.

В края на месеца Есесовеца ми подари една светулка. Тя беше поставена в буркан от разтворимо кафе с дупчици на капачката за въздух и с няколко стръкчета трева и малко вода вътре. В светлата стая светулката изглеждаше като най-обикновена черна буболечка, която можеше да бъде намерена някъде край езеро, ала Есесовеца твърдеше настойчиво, че е истинска. „Разпознавам светулката, щом я видя“, рече той, а аз нямах нито причина, нито основание да се препирам с него.

— Чудесно — казах. — Това е светулка.

Тя изглеждаше ленива, обаче не преставаше да се катери по хлъзгавите стъклени стени на буркана и пак да пада долу.

— Намерих я на двора — рече той.

— Тук ли? Край пансиона?

— Разбира се. Нали знаеш онзи хотел на улицата? Пускат светулки в градината му заради гостите през лятото. Тази е успяла да долети дотук.

Докато говореше, Есесовеца енергично тъпчеше дрехи и бележници в черния си пътнически куфар.

Имахме няколко седмици лятна ваканция и двамата с Есесовеца бяхме почти единствените, останали в пансиона. Вместо да се върна в Кобе, аз продължих да работя, а той бе останал да кара стажа си. И тъй като практиката му вече бе приключила, Есесовеца се връщаше при планините на Яманаши.

— Може да я подариш на приятелката си — каза той. — Сигурен съм, че ще й хареса.

— Благодаря — рекох.

Щом се мръкна, пансионът притихна като древна руина. Знамето беше спуснато, а лампите в столовата осветиха прозорците й. При толкова малко останали студенти се включваха само половината лампи в пансиона — тези в дясната половина тъмнееха, а в лявата горяха. Все пак миризмата от вечерята достигна до нас — някаква яхния.

Занесох поставената в буркана светулка на покрива. Никой друг не се качваше там. Една бяла риза висеше на въже за простиране, откъдето някой бе забравил да я прибере, развяваше се от вечерния вятър като захвърлена обвивка на огромно насекомо. Покатерих се по желязна стълба в края на покрива до върха на водния резервоар. Той беше още горещ от погълнатата през деня слънчевата топлина. Седнах на тясното място отгоре на резервоара, като се облегнах на парапета и застанах лице в лице с бялата почти пълна луна. Светлините на Шинджуку блестяха отдясно, а на Икебукуро отляво. Фарове на автомобили се нижеха в искрящи върволици от единия басейн от светлина към другия. Глух тътнеж от размесени шумове бе надвиснал като облак над града.

Светулката немощно заблещука на дъното на буркана, светлинката й беше твърде слаба, цветът й доста блед. Не бях виждал светулки години наред, но онези в паметта ми излъчваха в летния мрак далеч по-силна светлина и този ярък, пламтящ образ бе останал с мен през цялото време.

Може би светулката беше пред прага на смъртта. Разклатих буркана няколко пъти. Светулката се блъсна в стъклените стени и се помъчи да излети, ала блещукането й остана мъжделиво.

Опитах се да си спомня кога за последен път съм видял светулки и къде се е случило това. Можех да видя сцената в съзнанието си, но не бях в състояние да си спомня времето, нито мястото. Чух в мрака шум от вода и видях един стар тухлен шлюз. Имаше ръчка, която се завърташе, за да се отвори или затвори вратичката му. Регулираният от него поток беше достатъчно слаб, за да се скрие от тревата по насипа. Нощта бе тъмна, толкова тъмна, че ако изключех джобното си фенерче, не можех да видя краката си. Стотици светулки се рееха над възпираната от шлюза вода. Ярката им светлина се отразяваше от нея като искрици от дъжд.

Затворих очи и се потопих в този мрак. Чух вятъра с необичайна яснота. Съвсем не силен, той профучаваше край мен, оставяйки особено ярки следи в мрака. Отворих очи и открих, че тъмнината на лятната нощ е малко по-гъста отпреди.

Завъртях капачката на буркана, отворих го, извадих светулката и я поставих върху широкия около пет сантиметра ръб на резервоара. Тя сякаш не схвана, че се намира в нова обстановка. Повървя куцешком около главата на един железен болт и заклещи крачета в извити корички от засъхнала боя. Тръгна надясно, докато откри, че пътят й е преграден, сетне се завъртя назад и наляво. Накрая, с известно усилие, се покачи върху главата на болта и остана известно време свита, неподвижна, като мъртва.

Все още облегнат на парапета, изучавах светулката. Дълго нито аз помръдвах, нито тя. Вятърът продължаваше да профучава край нас, а безчетните листа на бряста шумоляха в мрака.

Чаках вечно.

След много време светулката се понесе във въздуха. Сякаш внезапно осенена от някаква мисъл, тя разтвори крилца и подир миг прелетя покрай парапета, за да поеме в бледнеещия мрак. Направи бърза дъга при резервоара, сякаш се опитваше да върне обратно някакъв изгубен промеждутък от време. И после, след като се повъртя няколко секунди във въздуха, като че да види как извивките й от светлина се смесват с въздуха, най-накрая литна на изток.

Дълго след като светулката бе изчезнала, дирята от нейното блещукане остана в мен, бледата й, чезнеща светлинка кръжеше безспир в гъстия мрак зад клепачите ми, подобно на изгубена душа.

Неведнъж се опитвах да протегна ръка в мрака. Пръстите ми не докосваха нищо. Слабото блещукане остана отвъд техния досег.