Норвежка гора

„Изминаха почти четири месеца, откакто дойдох тук — пишеше тя. — Мислех много за теб през това време. И колкото повече мислех, толкова по-силно усещах, че съм постъпила нечестно спрямо теб. Навярно трябваше да се държа не така, а както се държи добър и честен човек.

Ала това може би не е най-нормалният начин да се гледа на тези неща. Моите връстници никога не употребяват думата честен. Обикновените момичета на моите години са, общо взето, безразлични към това дали постъпват честно, или не. Най-важният въпрос за тях е не дали едно деяние е честно, а дали е красиво и дали ще ги направи щастливи, или не. В края на краищата думата честен се употребява най-вече в мъжки род, но аз не мога да не чувствам, че за мен сега тя е най-точната. И тъй като понастоящем въпросите за красотата и щастието са толкова трудни и сложни за мен, намирам, че вместо да се занимавам с тях, се придържам към други критерии — например дали нещо е справедливо и честно, или пък дали е винаги вярно.

Във всеки случай обаче, смятам, че не постъпих честно с теб и впоследствие сигурно съм те накарала да се въртиш в кръг и дълбоко съм те засегнала. Но постъпвайки така, самата аз се въртях в кръг и също така дълбоко наскърбих себе си. Казвам това не като извинение или като начин да оправдая себе си, а защото е истина. Ако съм оставила обида в теб, тя не е само твоя, но и моя. Затова те моля да не ме намразваш. Аз съм едно увредено човешко същество — много по-увредено, отколкото смяташ. Точно по тая причина не искам да ме мразиш. Понеже, ако ме мразиш, действително бих се разпаднала на парчета. Не мога да постъпвам като теб: не мога да се пъхна в черупката си и да чакам нещата да преминат. Не знам със сигурност дали наистина си такъв, но понякога оставяш у мен такова впечатление. Често ти завиждам за тази твоя черта и това може би е причината да те въртя в кръг толкова време.

Вероятно подходът ми към проблемите е прекалено аналитичен. Не мислиш ли? Лечението, което провеждат тук, определено не е прекалено аналитично, но когато като мен тук си подложен на такова в продължение на няколко месеца, щеш, не щеш ставаш малко или много аналитичен. «Това е следствие от онова, а онова означава това поради тези и тези причини.» Нещо подобно. Не мога да кажа дали подобен анализ се опитва да опрости света, или да го разчлени.

Така или иначе, сама усещам, че сега съм много по-близо до оздравяването, отколкото бях по едно време, а и хората тук ми казват същото. За пръв път от доста време насам съм в състояние да седна и спокойно да напиша едно писмо. Онова, което ти изпратих през юли, беше продиктувано от нещо, което трябваше да изтръгна от себе си (макар и, честно казано, да не помня какво написах тогава — не е ли ужасно това?), но този път съм много, много спокойна. Чист въздух, тишина, свят, изолиран от външния, дневен режим, редовни упражнения: изглежда, от това имах нужда. Колко е хубаво да си в състояние да напишеш писмо до някого! Да ти се иска да съобщиш мислите си на друг човек, да седнеш до писалището и да вземеш писалката, да превръщаш мислите си в думи, както аз правя сега — това е наистина прекрасно. Разбира се, още щом ги превърна в думи, осъзнавам, че мога да изразя само частица от онова, което искам да кажа, но какво от това. Щастлива съм дори само от чувството, че искам да пиша на някого. Затова ти пиша. Сега е седем и половина вечерта, вечерях и току-що се изкъпах. Тихо е, а навън е тъмно като в рог. През прозореца не се вижда никаква светлинка. Обикновено оттук звездите се виждат ясно, обаче не и днес, тъй като има облаци. Всички тук знаят много за звездите и ми казват: «Това е съзвездието Дева» или «Това е Стрелец». Вероятно ги научават, независимо дали искат, или не, защото тук няма какво да се прави след залез-слънце. Което е причината да знаят много за птиците, цветята и насекомите. Като разговарям с тях, разбирам колко невежа съм била за тези неща, но и то си има своята прелест.

Тук живеят общо седемдесет души. Към тях се прибавя персоналът (лекари, медицински сестри, обслужващ персонал и други) — двайсетина човека. При положение, че това е заведение с широко отворени врати, броят на обитателите никак не е голям. Тъкмо напротив, може би е по-правилно да се каже, че то е почти празно. Голямо е и е разположено сред природата. Всички тук живеят спокойно, толкова спокойно, че понякога ти се струва, че това е нормалният, истинският свят, което, разбира се, не е вярно. Ние може да чувстваме така нещата, защото живеем тук при определени, зададени предварително условия.

Аз играя тенис и баскетбол. Баскетболните отбори се попълват не само от персонала, но и от (мразя тази дума, ала няма как иначе да се изразя) пациентите. Когато съм погълната от играта обаче, загубвам представа кои са пациенти и кои от персонала. Това е някак особено. Знам, че ще прозвучи странно, но когато по време на играта гледам хората край себе си, всички ми изглеждат еднакво уродливи.

Един ден го казах на лекуващия лекар и той ми отговори, че в известен смисъл усещането ми е основателно, че ние сме тук не да поправим уродливостта, а да свикнем с нея: един от проблемите ни е нашата неспособност да разпознаем и приемем собствената си уродливост. Така както всеки човек има своя индивидуална походка, хората имат индивидуални особености на мислене, усещане и възприемане на света и въпреки че човек може да иска да ги коригира, това не става изведнъж. А ако в даден случай опиташ да ускориш нещата, възможно е да се получи друга деформация. Разбира се, той ми даде много опростено обяснение и това е само малка част от проблемите, които имаме, но аз мисля, че разбирам какво се опитваше да каже. Напълно е възможно ние никога да не можем да се адаптираме напълно към собствената си уродливост. Неспособни да намерим място в себе си за съвсем реалните болка и страдание, които причинява тази уродливост, идваме тук, за да избягаме от нея. Докато сме тук, можем да преживяваме, без да нараняваме другите и без да бъдем наранявани от тях, тъй като разбираме, че сме «уродливи». Ето кое ни различава от света навън: повечето хора живеят там, без да осъзнават своята уродливост, докато в този наш малък свят самата уродливост е предварително условие. Досущ както индианците носят пера на главите си, за да показват от кое племе са, ние носим открито уродливостта си. И живеем тихо и спокойно, така че да не се нараняваме един друг.

Освен че спортуват, всички участват в отглеждане на плодове и зеленчуци: домати, патладжани, краставици, дини, ягоди, праз, зеле, дайкон5 и други. Отглеждаме почти всичко. Имаме и парници. Хората тук знаят много за отглеждането на зеленчуци и влагат много енергия в това. Четат книги по тази тема, обаждат се на специалисти и от сутрин до вечер обсъждат какъв тор да използват, какво е състоянието на почвата и прочие. Аз се влюбих в тази работа. Прекрасно е да гледаш как с всеки изминал ден различни плодове и зеленчуци наедряват все повече и повече. Някога отглеждал ли си дини? Те се издуват също като малки животинчета.

Всеки ден ядем току-що откъснати плодове и зеленчуци. Поднасят ни месо и риба, разбира се, но когато човек живее тук, започва все по-рядко да му се яде това, тъй като зеленчуците са толкова пресни и вкусни. Понякога излизаме да събираме диви растения и гъби. Имаме специалисти по тези неща (стигнах до извода, че тук гъмжи от специалисти), които ни казват кои растения да събираме и кои не. В резултат от всичко това, откакто съм тук, съм качила три килограма. Теглото ми е почти идеално благодарение на упражненията и на пълноценното и редовно хранене.

Когато не сме заети с градинарство, четем, слушаме музика или плетем. Нямаме телевизия и радио, но имаме много прилична библиотека с книги и грамофонни плочи. Сбирката от грамофонни плочи включва всичко — от симфониите на Малер до Бийтълс и аз непрекъснато вземам плочи да ги слушам в стаята си.

Единственият истински проблем при тези удобства е, че дойдеш ли веднъж тук, не искаш да си тръгнеш — или се боиш да си тръгнеш. Докато сме тук, се чувстваме спокойни и сигурни. Нашите уродливости изглеждат естествени. Мислим, че сме оздравели. Но изобщо не можем да сме сигурни, че светът навън ще ни приеме по същия начин.

Моят лекуващ лекар казва, че е време да започна да общувам с «външни хора» — сиреч с нормални хора в нормалния свят. При тези негови думи единственото лице, което виждам, е твоето. Честно казано, не искам да се виждам с родителите си. Те много се безпокоят за мен и при мисълта да се срещна с тях настроението ми се разваля. Освен това има неща, които трябва да ти обясня. Не съм убедена, че мога да ги обясня особено добре, но са важни и не бива да продължавам да се правя, че не съществуват.

От друга страна обаче, ти не трябва да мислиш за мен като за бреме. Най-малко от всичко искам да бъда бреме за някого. Разбирам какви добри чувства храниш към мен. Те ме правят много щастлива. Единствената цел на това писмо е да се опитам да предам това щастие на теб. Навярно тези твои добри чувства са онова, от което се нуждая в този момент от живота си. Моля те, прости ми, ако нещо от написаното те притесни. Както казах вече, аз съм много по-увредено човешко същество, отколкото си мислиш.

Понякога се питам: АКО ти и аз се бяхме срещнали при съвсем обикновени обстоятелства и АКО се бяхме харесали, какво ли щеше да се случи? Ако аз бях нормална и ако ти беше нормален (какъвто, разбира се, си) и го нямаше Кидзуки, какво щеше да се случи? Разбира се, това «АКО» е твърде голямо. Полагам усилия да бъда поне честна и искрена. Само това мога да направя в този момент. Надявам се така да предам на теб малка част от моите чувства.

За разлика от обикновената болница, тук предимството е, че няма определени часове за свиждане. Ако се обадиш ден по-рано, можеш да дойдеш по всяко време. Дори е възможно да се храним заедно, има и къде да отседнеш. Моля те, ела да се видим, когато ти е удобно. Очаквам с нетърпение да дойдеш. Прилагам упътване как да стигнеш дотук. Извинявай, че писмото стана толкова дълго.“