Норвежка гора

9

Мидори я нямаше и на лекцията на другия ден. Какво ставаше с нея? Бяха изминали десет дена, откакто за последно говорихме по телефона. Помислих си дали да не й се обадя, но се отказах. Беше казала, че тя ще ми се обади.

В четвъртък същата седмица видях Нагасава в столовата. Той седна до мен с поднос, пълен с храна, и се извини, задето е направил „партито“ ни толкова неприятно.

— Няма значение — рекох. — Трябва да ти благодаря за страхотната вечеря. Все пак се налага да призная, че начинът да отбележиш първото си назначение, беше доста странен.

— Напълно си прав — каза той.

Изтекоха няколко минути, през които ядяхме мълчаливо.

— Сдобрих се с Хацуми — рече той.

— Не съм изненадан.

— Бях малко груб и с теб, доколкото си спомням.

— Какво, искаш да ми се извиниш ли? — попитах. — Да не си нещо болен?

— Може би — отвърна той и няколко пъти леко поклати глава. — Хацуми ми рече, че си й казал да ме зареже.

— Това е единственото разумно решение.

— Да, и аз така мисля — рече Нагасава.

— Тя е чудесно момиче — казах, сърбайки супата си от мисо.

— Знам — продума той с въздишка. — Малко прекалено чудесно за мен.

Спях като заклан, когато сигналният звънец иззвъня, за да ме извести, че има обаждане за мен. Той ме върна от абсолютната среда на съня към пълната обърканост. Почувствах се така, сякаш бях спал с потопена във вода глава, докато мозъкът ми набъбне. Часовникът показваше 6:15, ала нямах представа дали беше сутрин или вечер и не можех да си спомня кой ден е. Погледнах през прозореца и разбрах, че на пилона няма знаме. Навярно беше вечер.

Значи издигането и свалянето на знамето можело все пак да служи за нещо.

— Хей, Ватанабе, свободен ли си? — попита Мидори.

— Де да знам, кой ден сме днес?

— Петък.

— Сутринта или вечерта?

— Вечерта, разбира се! Толкова си отнесен! Хайде да се видим, сега е, ъъъ, шест и осемнайсет.

Значи все пак беше вечер! Правилно, бях се изтегнал на леглото с някаква книга, когато задрямах. Петък. Размърдах си мозъка. В петък вечер не се налагаше да ходя в магазина за грамофонни плочи.

— Да, свободен съм. Ти къде си?

— На гара Уено. Защо не се срещнем в Шинджуку? Сега тръгвам.

Уточнихме времето и мястото и прекратихме разговора.

Когато се добрах до ЦИЦАТА, Мидори седеше в края на бара на някакво питие. Носеше мъжко, намачкано бяло палто от груба вълна, тънък жълт пуловер, сини джинси и две гривни на едната си китка.

— Какво пиеш? — попитах.

— „Том Колинс“.

Поръчах си уиски със сода, после видях, че до краката на Мидори има голям куфар.

— Попътувах малко — рече тя. — Току-що се връщам.

— Докъде пътува?

— На юг до Нара и на север до Аомори.

— В едно и също пътуване?!

— Не бъди глупав. Може да съм странна, но не мога едновременно да пътувам хем на север, хем на юг. Отидох до Нара с моя приятел, после поех за Аомори сама.

Отпих глътка от уискито със сода, после запалих с клечка кибрит марлборото, което Мидори държеше между устните си.

— Сигурно си прекарала тежки моменти около погребението.

— Не, погребението е лесна работа. Имаме богат опит в това отношение. Обличаш си черно кимоно и седиш като някоя дама, а всички останали уреждат нещата — някой чичо, някой съсед, примерно. Носят саке, поръчват суши, казват нещо за утеха, плачат, правят сцени, споделят спомени. Това е лесно и приятно. В сравнение с грижите за някого ден след ден си е направо нищо работа. Ние, сестра ми и аз, се бяхме наситили на плач. Не можехме да заплачем. Не беше ни останала и една сълза. Наистина. Като изключим това, че когато постъпваш така, започват да си шепнат зад гърба ти: „Тези момичета са студени като лед“. Та ние никога не плачем, такива сме си. Знам, че бихме могли да симулираме, обаче никога няма да сторим такова нещо. Копелета такива! Колкото повече им се иска да ни видят да плачем, толкова по-твърдо сме решени да не им доставяме това удоволствие. Сестра ми и аз сме съвсем различни натури, но когато се стигне до такова нещо, сме в пълен синхрон.

Гривните на Мидори дръннаха на ръката й, когато тя махна на сервитьора и поръча още един „Том Колинс“ и паничка шамфъстък.

— Та, след края на погребението, когато всички се разотидоха, двете пихме саке до залез-слънце. Видяхме сметката на една огромна двулитрова бутилка и на половината от друга и през цялото време се разтоварвахме психически за сметка на всички — този е идиот, онзи е скапаняк, този има вид на краставо псе, онзи е свиня, еди-кой си е лицемер, друг е мошеник. Нямаш представа колко добре действа това!

— Представям си.

— Напихме се и си легнахме — и двете невъзмутими. Спахме часове наред и ако телефонът звънеше или нещо подобно, просто не му обръщахме внимание. Бяхме мъртво пияни. Накрая, щом се събудихме, си поръчахме суши и обсъдихме какво ще правим. Решихме да затворим книжарницата за известно време и да се позабавляваме. Бяхме се погубвали в течение на месеци и заслужавахме почивка. Сестра ми просто пожела малко да се помотае с приятеля си, а аз реших да заведа моя на няколкодневна екскурзия и да се чукаме като луди — Мидори сложи ръка на устата си и поразтърка уши. — Опаа, извинявай.

— Няма нищо — рекох. — Значи, заминахте за Нара.

— Да, винаги съм харесвала това място. Храмовете, паркът с елените.

— И чукахте ли се като луди?

— Не, никак, нито веднъж — рече тя с въздишка. — В мига, в който влязохме в стаята на хотела и тръснахме саковете, ми дойде мензисът. Истински фонтан.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Ей, не е смешно. Дойде една седмица по-рано! Когато се случи, не можех да спра да плача. Мисля, че цялото напрежение ми се е отразило. Приятелят ми направо откачи! Той си е такъв: пали на мига. Но вината не беше моя. Да не би да исках да ми дойде мензисът. И на всичко отгоре моите протичат доста тежко. Първите един-два дена нищо не ми се прави. Стой далеч тогава.

— Добре, но как мога да позная? — попитах.

— Когато ми дойде, ще нося няколко дни шапка. Червена. Това ще свърши работа — каза тя през смях. — Ако ме видиш на улицата с червена шапка, не ме заговаряй, а бягай далече.

— Чудесно. Ще ми се всички момичета да постъпват така — рекох. — Както и да е, та какво правихте в Нара?

— Какво можехме да правим? Хранихме елените и скитосвахме из града. Беше направо ужасно! Имахме една голяма кавга и не съм го виждала, откакто се върнахме. Помотах се няколко дни и реших да си направя едно хубаво пътешествие съвсем сама. И така заминах за Аомори. Останах при приятелка в Хиросаки през първите две нощи, сетне започнах да пътешествам — Шимокита, Тапи и прочие градчета. Те са хубави. Веднъж написах географска брошурка за този край. Някога бил ли си там?

— Не, никога.

— Както и да е — рече Мидори, след което отпи глътка от своя „Тим Колинс“ и стисна един шамфъстък, за да го счупи, — през цялото време, докато пътувах сама, мислех за теб. Мислех си колко приятно би било, ако ти беше с мен.

— Как стана така?

— Как стана така ли?! — Мидори ме погледна с празен поглед. — К’во ще рече „Как стана така“?!

— Същото. Как стана така, че мисли за мен?

— Може би защото ми харесваш, ето как стана! Защо иначе ще мисля за теб? На кого изобщо ще хрумне, че иска да бъде с някого, когото не харесва?

— Но ти имаш приятел — отбелязах. — Не бива да мислиш за мен — отпих бавно глътка от уискито със сода.

— Искаш да кажеш, че не ми е позволено да мисля за теб, щом като имам приятел, така ли?

— Не, не това, аз просто…

— Сега ще ти го кажа направо, Ватанабе — рече Мидори, като сочеше в мен. — Предупреждавам те, преливам от мъка, трупана цял месец, и съм на път да кипна. Така че внимавай какво ми говориш. Ако чуя още нещо от този род, ще наводня това заведение със сълзи. Започна ли веднъж, няма да спра цялата вечер. Готов ли си за това? Ставам същинско животно, когато се разрева, все едно къде се намирам! Не се майтапя.

Кимнах и си замълчах. Поръчах второ уиски със сода и изядох няколко шамфъстъка. Някъде, отвъд звука от плискащия се шейкър, звънтящите чаши и стърженето на някакъв хладилник, Сара Вогън пееше стара любовна песен.

— Нещата между мен и моя приятел се влошиха след случката с тампона.

— Случка с тампон ли?

— Да, преди около месец бяхме излезли да пийнем по нещо с него и с неколцина негови приятели и аз им разправих историята на една жена от моя квартал, която кихнала и от носа й изскочил тампон. Нали е смешно?

— Смешно е — казах и се засмях.

— Да, и другите момчета мислеха така. Но той много се ядоса и каза, че не трябва да разправям такива неприлични работи. Такъв темерут!

— Ау.

— Той е чудесен човек, но наистина може да бъде ограничен, когато стане дума за подобни неща — рече Мидори. — Примерно страшно се вбесява, ако нося не бели, а други на цвят пликчета. Не смяташ ли, че е ограничен?

— Може би — отвърнах, — но е въпрос на вкус. — Стори ми се невероятно, че човек като него би поискал за приятелка момиче като Мидори, но запазих тази мисъл за себе си.

— А ти какво прави? — попита тя.

— Нищо. Все същото — казах, но после си спомних за опита да мастурбирам, докато мисля за Мидори, както бях обещал да направя. Казах й го тихо, за да не ни чуят хората около нас.

Очите й светнаха и тя щракна с пръсти.

— Как ти се стори? Беше ли хубаво?

— Не, стана ми неловко по средата и се отказах.

— Имаш предвид, че ти е изчезнала ерекцията ли?

— Нещо такова.

— По дяволите — рече тя, стрелвайки ме с поглед, изпълнен с досада. — Не бива да допускаш да се чувстваш неловко. Мисли за нещо наистина еротично. Съгласна съм, позволявам ти. Хей, сетих се! Другия път ще ти се обадя по телефона и докато го правиш, ще ти говоря такива неща: „О, о, страхотно е… О, чувствам го… Спри, ще свърша… О, не прави това!“

— Телефонът на пансиона е във фоайето до входната врата, непрекъснато влизат и излизат хора — поясних. — Директорът ще ме убие с голи ръце, ако ме види да лъскам бастуна на подобно място.

— О, жалко.

— Няма значение — рекох. — Ще опитам отново сам тия дни.

— Постарай се — рече Мидори.

— Непременно — казах.

— Чудя се дали не съм аз причината — рече тя. — Може би просто не съм секси.

— Не, не е това — уверих я. — По-скоро е въпрос на нагласа.

— Знаеш ли — подзе тя, — имам страшно чувствителен гръб. Много ми е приятно, като прокарват леко пръсти по него… ммммм.

— Ще го имам предвид.

— Хей, защо не отидем сега да гледаме някой мръснишки филм? — предложи Мидори. — Някой наистина гаден садо-мазо.

От бара отидохме в рибен ресторант, а оттам до едно от най-занемарените кина в Шинджуку да гледаме програма с три филма за възрастни. Това бе единственото място, което успяхме да открием във вестника и където даваха садо-мазо филм. В киното се усещаше неопределима миризма. Улучихме подходящия момент: садо-мазо филмът тъкмо започваше, когато заехме местата си. Беше история за една секретарка и нейната шестнайсет-седемнайсетгодишна сестра, отвлечени от група мъже и подложени на садистичен тормоз. Мъжете караха по-голямата да прави най-различни отвратителни неща, заплашвайки да изнасилят по-малката сестра, но скоро по-голямата се превърна в буйстваща мазохистка, а по-малката откачи, тъй като трябваше да гледа всичките извращения, на които подложиха сестра й. Беше толкова потискащ, шаблонен филм, че не след дълго ми стана малко досадно.

— Ако аз бях на мястото на по-малката сестра, нямаше толкова лесно да се побъркам — рече Мидори. — Щях да продължа да гледам.

— Сигурен съм, че щеше.

— Все пак не мислиш ли, че зърната на гърдите й са прекалено тъмни за момиче на тази възраст — девственица?

— Така е.

Мидори не откъсваше очи от екрана. Бях силно впечатлен: всеки, който толкова напрегнато гледа някой филм, получава повече, отколкото е заплатил. Тя продължи да ми съобщава мислите си: „О боже, видя ли това“ или „Трима мъже наведнъж! Ще я разпорят!“, или „Искам да направя това на някого, Ватанабе“. Забавна ми беше повече Мидори, отколкото филмът.

Когато по време на антракта лампите светнаха, разбрах, че в киносалона нямаше други жени. Един младеж, който седеше близо до нас — вероятно студент, — огледа Мидори и отиде да седне в другия край.

— Кажи ми, Ватанабе, надървяш ли го, като гледаш такива неща?

— Да, понякога — отвърнах. — С такава цел се правят тези филми.

— Искаш да кажеш, че всеки път, когато започне някоя от тези сцени, оная работа на всеки мъж в киното се намира в изправено положение? Трийсет-четирийсет го надървят едновременно? Толкова е странно, ако за миг помислиш върху това, не смяташ ли?

— Да, така ми се струва сега, като го спомена.

Вторият филм беше типичен порнофилм, тоест още по-отегчителен от първия. Имаше много сцени с орален секс и всеки път, когато започваха да правят фелацио или кунилингус, или заставаха в поза шейсет и девет, киното се изпълваше със силни звуци от смучене и мляскане, записани към филма. Като ги слушах, се почувствах необяснимо тласнат към мисълта, че живея на странна планета.

— Чудя се на кого хрумва да се прибавят тези звуци — казах на Мидори.

— Намирам ги за страхотни! — обади се тя.

Имаше и звук за пенис, движещ се напред-назад във вагина. И през ум не ми бе минавало, че такива звуци изобщо съществуват. Мъжът не спираше да диша тежко, а жената свършваше с обичайните фрази — „да“ или „още“, — докато се гърчеше под него. Чуваше се и скърцането на леглото. Тези сцени се повтаряха отново и отново. Мидори изглежда отначало им се наслаждаваше, но и тя се отегчи след малко и предложи да си тръгваме. Излязохме и дълбоко си поехме дъх няколко пъти. Тогава за пръв път в живота ми въздухът на Шинджуку ми се стори здравословен.

— Беше забавно — рече Мидори. — Хайде пак да пробваме някога.

— Те правят едни и същи неща — казах.

— Ами какво друго могат да правят? Всички правим едни и същи неща.

Тук тя спечели точка.

Открихме друг бар и поръчахме питиета. Аз пих още уиски, а Мидори изпи три-четири коктейла от някакво неясно естество. Като излязохме навън, Мидори каза, че иска да се покатери на някое дърво.

— Няма никакви дървета наоколо — отбелязах. — А дори и да имаше, твърде много се олюляваш, за да се катериш.

— Винаги си толкова трезв, че разваляш всичко. Аз съм пияна, щото искам да съм пияна. Какво лошо има? Но макар да съм пияна, все пак мога да се покатеря на някое дърво. Дявол да го вземе, ще се покатеря на върха на някое грамадно, високо дърво и ще се изпишкам върху всички!

— Да не би случайно да ти се ходи до тоалетната?

— Да.

Заведох я до една платена тоалетна на гара Шинджуку, поставих монета в процепа и вкарах Мидори вътре, сетне купих вечерен вестник от сергия наблизо и го прочетох, докато я чаках да излезе. Но тя не излизаше. След петнайсет минути започнах да се безпокоя и бях склонен да вляза да проверя какво става с нея, когато тя най-подир се появи. Изглеждаше малко пребледняла.

— Извинявай — рече. — Заспах върху тоалетната чиния.

— Добре ли си? — попитах, поставяйки палтото си върху раменете й.

— Всъщност не — отвърна тя.

— Ще те заведа у вас. Просто трябва да се прибереш, хубавичко да се изкъпеш и да си легнеш. Преуморена си.

— Не отивам вкъщи. Какъв смисъл има? Там няма никой. Не искам да спя сама на това място.

— Ужасно — рекох. — Тогава какво възнамеряваш да правиш?

— Да отида в някой близък хотел и да спя в обятията ти цяла нощ. Като пън. Утре сутрин ще закусим някъде и ще отидем заедно на занятия.

— Имаше такова намерение от самото начало, нали? Затова ми се обади по телефона.

— Разбира се.

— Трябваше да се обадиш на приятеля си, не на мен. Това би било единственото разумно нещо. Иначе за какво са приятелите?

— Но аз искам да бъда с теб.

— Не е възможно да бъдеш с мен — рекох. — Първо, трябва да се върна в пансиона до полунощ. В противен случай ще наруша вечерния час. Един-единствен път го направих и имах големи неприятности. И второ, ако легна с момиче, ще поискам да го направя с нея, а съм сигурен като две и две четири, че не ми се ще да лежа там и да се мъча да се въздържа. Не се шегувам, може накрая да те насиля.

— Имаш предвид да ме набиеш, да ме завържеш и да ме изнасилиш отзад?

— Ей, виж какво, говоря сериозно.

— Но аз съм толкова самотна! Искам да бъда с някого! Знам, че постъпвам ужасно с теб, отправям искания и не ти давам нищо в замяна, говоря каквото ми щукне, измъквам те от стаята ти и те принуждавам да ме водиш където си поискам, но ти си единственият, с когото мога да се отнасям така. Нито веднъж през двайсетте години, откакто съм на този свят, не съм била в състояние да се държа както си искам с някого. Баща ми, майка ми, те никога не ми обръщаха внимание, а приятелят ми, е, той просто не е такъв човек. Вбесява се, ако се опитам да правя каквото искам. Затова в края на краищата се караме. Ти си единственият, на когото мога да кажа тези неща. А сега съм наистина, наистина, наистина уморена и искам да заспя, слушайки някой да ми казва колко ме харесва и колко съм хубава и прочие. Само това искам. А когато се събудя, ще съм изпълнена с енергия и никога повече няма да ти досадя с тези егоистични желания. Кълна се. Ще бъда добро момиче.

— Разбирам те, повярвай ми, но нищо не мога да направя.

— Моля те! Иначе ще седна направо тук на земята и ще рева до скъсване цяла нощ. И ще преспя с първото момче, което ме заговори.

Това вече беше върхът. Обадих се в пансиона и поисках да говоря с Нагасава. Когато той отиде на телефона, го попитах дали може да направи така, че да изглежда, че съм се прибрал вечерта. С едно момиче съм, поясних.

— Добре — рече той. — Това е основателна причина, ще се радвам да помогна. Просто ще обърна табелката с името ти откъм страната с надпис „тук“. Не се безпокой. Имаш на разположение колкото време ти е нужно. Сутринта може да се вмъкнеш през моя прозорец.

— Благодаря. Много съм ти задължен — казах и затворих.

— Готово ли е? — попита Мидори.

— Почти — продумах с въздишка.

— Страхотно, хайде да отидем на дискотека, още е толкова рано.

— Чакай малко, мислех, че си уморена.

— За такова нещо съм винаги във форма.

— О, боже.

Да, тя беше права. Отидохме в една дискотека и когато затанцувахме, енергията й взе малко по малко да се възвръща. Тя изпи две уискита с кола и остана на дансинга, докато челото й се изпоти.

— Толкова е весело! — възкликна, когато спряхме за малко и се върнахме на масата. — Цяла вечност не съм танцувала така. Не знам, но когато човек движи тялото си, сякаш духът му се освобождава.

— Твоят дух е винаги освободен — рекох.

— Не е така — каза тя, поклати глава и се усмихна. — Както и да е, тъй като сега се чувствам по-добре, огладнях! Хайде да отидем да изядем по една пица.

Заведох я в пицария, която често посещавах, и поръчах наливна бира и пица с аншоа. Не бях особено гладен и изядох само четири от дванайсетте парчета. Мидори довърши останалите.

— Сигурно бързо се съвземаш — рекох. — Доскоро беше бледа и се олюляваше.

— Да, защото някой се зае да изпълни егоистичните ми желания — отвърна тя. — Разтоварих се. Ау, пицата е страхотна!

— Кажи, наистина ли няма никой у вас?

— Да. Сестра ми е с приятеля си в неговата квартира. Това момиче страшно ме изнудва. Тя не може да спи сама у дома, ако ме няма.

— Тогава да забравим тази простотия с хотела. Само ще се чувстваш неудобно, ако отидем на такова място. Хайде да вървим у вас. Сигурно ще се намери някое одеяло за мен?

Мидори си помисли малко, после кимна.

— Добре, ще прекараме нощта у нас.

Качихме се на линия „Яманоте“ до Оцука и не след дълго вдигнахме металните кепенци, които затваряха отпред книжарница „Кобаяши“. На лист хартия, лепнат върху кепенците, пишеше: „Книжарницата е временно затворена“. Миризма на стари книги изпълваше тъмното помещение, сякаш кепенците отдавна не бяха вдигани. Половината рафтове бяха празни, а повечето списания бяха вързани на купчини за връщане като непродадена стока. Усещането за празнота и хлад, което бях изпитал при първото ми идване, се бе засилило. Мястото приличаше на стар негоден кораб, изоставен на брега.

— Не планирате ли пак да отворите книжарницата? — попитах.

— Не, ще я продадем — отвърна Мидори. — Ще си разделим парите и ще живеем сами известно време, без ничие „покровителство“. Сестра ми се омъжва догодина, а на мен ми остават още три години, докато завърша. Трябва да се постараем да изкараме поне дотогава. Аз ще продължа да върша нещатната си работа. След като продадем имота, известно време ще живея със сестра си в една стая.

— Мислиш ли, че някой ще поиска да го купи?

— Много е вероятно. Познавам една жена, която желае да отвори магазин за прежди. Наскоро ме попита дали искам да го продам. Татко, горкият, се труди толкова упорито, докато го купи, и изплащаше малко по малко заема, който бе взел, а накрая почти нищо не му бе останало. Всичко изчезна като морска пяна.

— Но той имаше теб — рекох аз.

— Мен?! — каза Мидори със смях. Тя си пое дълбоко въздух и го издиша. — Хайде да се качваме горе. Тук долу е студено.

На горния етаж тя ме настани край масата в кухнята и отиде да стопли водата за ваната. Докато бе заета с това, аз сварих чай в голям чайник, после зачакахме да се стопли водата за банята, седнали един срещу друг на кухненската маса и пихме чай. Подпряла брадичката си с ръка, тя ме погледна продължително и настойчиво. Не се чуваха други звуци, освен тиктакането на часовника и бръмченето на мотора на хладилника, който се включваше и изключваше по команда от термостата. Часовникът показваше, че наближава полунощ.

— Знаеш ли какво, Ватанабе, ако те гледа достатъчно внимателно човек, остава с впечатлението, че имаш доста интересно лице.

— Така ли смяташ? — попитах, леко засегнат.

— Едно симпатично лице значи много за мен — рече тя. — А твоето… колкото повече го гледам, толкова повече си мисля: „Той ще успее в живота“.

— А аз — продумах, — от време на време си мисля: „Какво ще излезе от мен, дявол да го вземе?“

— Хей, май зле се изразих. Не съм особено добра в изразяване на чувствата си. Затова хората ме разбират погрешно. Опитвам се само да ти кажа, че ми харесваш. Казвала ли съм ти го преди?

— Да — отвърнах.

— Мисля, че не съм единствената, на която й е трудно да разбере мъжката същност. Но работя по въпроса, малко по малко.

Мидори извади кутия цигари „Марлборо“ и запали една.

— Когато човек започва от нулата, има много неща да учи — рече тя.

— Не съм изненадан.

— О, за малко да забравя! Искаш ли да запалиш една благовонна пръчица в памет на баща ми?

Последвах Мидори до стаята с будисткия олтар, запалих пръчица пред снимка на баща й и сбрах молитвено ръце.

— Знаеш ли какво направих неотдавна? — попита Мидори. — Съблякох се чисто гола пред снимката на баща ми. Застанах както ме е майка родила в нещо като йогийска поза и го оставих да гледа дълго. Викам му: „Ето, татко, това са циците ми, а това е путката ми“.

— Защо, по дяволите, направи това? — попитах.

— Не знам, просто исках да му се покажа. Та нали половината от мен произлиза от неговото семе? Защо тогава да не му се покажа? „Ето я дъщерята, която си създал.“ Бях малко пийнала. Предполагам, че беше отчасти поради това.

— Вероятно.

— Сестра ми влезе и се изуми. Седях пред портрета на баща си чисто гола с разтворени крака. Струва ми се, че всеки би се изненадал.

— Така е.

— Обясних защо правя това и рекох: „Така че съблечи се, седни до мен и също му се покажи, Момо“ (казва се Момо), но тя не ме послуша. Излезе шокирана. Наистина е малко консервативна.

— С други думи е горе-долу нормална — казах аз.

— Кажи ми, Ватанабе, какво ти е мнението за баща ми?

— Не съм особено умел в общуването си с хора, с които току-що съм се запознал, но докато бяхме само двамата, не ми беше досадно. Чувствах се доста спокоен с него. Разговаряхме за какво ли не.

— Например?

— Например за Еврипид — отвърнах.

Мидори гръмко се засмя.

— Ти си такъв особняк! Никой не говори за Еврипид с умиращ човек, с когото току-що се е запознал!

— Да, но и никой не седи разкрачен пред паметния портрет на баща си!

Мидори се подсмихна и бутна камбанката на олтара, която звънна.

— Лека нощ, татко. Ние малко ще се позабавляваме, така че не се безпокой, а поспи. Вече не страдаш, нали? Нали си покойник? Сигурна съм, че не страдаш. В противен случай ще е добре да се оплачеш на боговете. Кажи им, че е прекалено мъчително. Надявам се, че се срещаш с мама и че двамата наистина се оправяте. Видях ти го, когато ти помагах да се изпишкаш. Беше много впечатляващ! Дай всичко от себе си. Лека нощ.

Взехме вана един след друг и си облякохме пижами. Аз получих почти нова пижама, която бе на баща й. Беше ми малко тясна и къса, но все пак по-добре от нищо. Мидори ми постла дюшек на пода в стаята с олтара.

— Нали не те е страх да спиш пред олтара? — попита.

— Ни най-малко. Не съм сторил нищо лошо — казах с усмивка.

— Но ще останеш с мен и ще ме прегръщаш, докато заспя, нали?

— Да — отвърнах.

Прегърнах я, почти на път да падна от ръба на малкото й легло. Забучила нос в гърдите ми, тя постави ръцете си върху хълбоците ми. Дясната ми ръка обгърна гърба й, докато се опитвах да не падна, а с лявата се държах здраво за рамката на леглото. Положението не беше особено благоприятно за сексуална възбуда. Носът опираше в главата й и от време на време късите косми го гъделичкаха.

— Хайде, кажи ми нещо — рече Мидори, с лице, скрито в гърдите ми.

— Какво искаш да кажа?

— Нещо. Нещо, което ще ми е приятно да чуя.

— Ти си много сладка — рекох.

— Мидори — продума тя. Казвай името ми.

— Много си сладка, Мидори — поправих се аз.

— Какво имаш предвид, като казваш много сладка?

— Толкова сладка, че планините се рушат, а океаните пресъхват.

Мидори вдигна глава и ме погледна.

— Много особено се изразяваш.

— Чувствам как сърцето ми се разтапя, когато казваш това — рекох усмихнат.

— Кажи нещо още по-мило.

— Наистина те харесвам, Мидори. Много.

— Колко много?

— Като пролетно мече — рекох.

— Пролетно мече ли? — Мидори пак вдигна поглед. — За какво говориш?

— В пролетен ден ти вървиш през ливада съвсем сама и това сладко малко мече с кадифена козина и блестящи очи идва и тръгва редом с теб. И ти казва: „Здрасти, малка госпожице. Искаш ли да се потъркаляш с мен?“ Така че ти и мечето прекарвате целия ден в обятията си, търкаляте се по обрасъл с детелина хълм. Нали е приятно?

— Да. Наистина е приятно.

— Ето колко те харесвам.

— Това е най-хубавото нещо, което съм чувала — рече Мидори, сгушвайки се на гърдите ми. — Щом като толкова ме харесваш, ще правиш всичко, което ти кажа, нали? Няма да се ядосваш, нали?

— Не, разбира се, че няма да се ядосвам.

— И ще се грижиш за мен винаги и всякога.

— Разбира се — отвърнах, галейки късата й като на момче мека коса. — Не се безпокой, всичко ще бъде наред.

— Обаче ме е страх — рече тя.

Нежно я прегърнах. Не след дълго раменете й почнаха да се вдигат и отпускат и аз чух, че диша равномерно. Вече спеше. Измуших се от леглото й и отидох в кухнята, където изпих една бира. Изобщо не ми се спеше, та си помислих дали да не почета, но наблизо не можах да намеря нищо, което си струваше да бъде прочетено. Мина ми през ума да се върна в стаята на Мидори да потърся там някоя книга, ала не исках да я събудя с ровичкането си.

Поседях там известно време, зяпах и си сръбвах от бирата, когато се сетих, че се намирам в книжарница. Слязох долу, запалих лампата и почнах да преглеждам лавиците с книги. Не попаднах на много заглавия, които да ми допаднат, а и повечето от книгите там вече бях прочел, ала трябваше да намеря нещо за четене, все едно какво. Избрах избледнял екземпляр на Под колелото от Херман Хесе, книга, която сигурно отдавна киснеше непродадена в книжарницата, и оставих парите за нея до касата. Това беше моят малък принос за изчерпване на стоката в книжарница „Кобаяши“.

Седнах до масата в кухнята, пиех бира и четях Под колелото. Бях прочел за пръв път този роман в годината, когато влязох в гимназията. И сега, осем години по-късно, ето, че четях същата книга в кухнята на едно момиче, облечен с маломерната пижама на покойния й баща. Чудно нещо. Ако не бяха тези странни обстоятелства, може би никога нямаше да препрочета Под колелото.

Книгата не беше лишена от отживелици, но като роман не беше слаба. Четях я бавно, наслаждавайки се на всеки ред в притихналата книжарница посред нощ. На рафт в кухнята имаше прашна бутилка бренди. Налях си малко в кафена чашка и го изпих наведнъж. Брендито ме стопли, но въобще не помогна да ми се доспи.

В три без нещо отидох да проверя какво прави Мидори. Тя спеше дълбоко. Сигурно бе преуморена. Лампите от редицата магазини отвън хвърляха в стаята меки бели отблясъци, подобни на лунната светлина. Мидори спеше с гръб към светлината. Тя лежеше така притихнала, сякаш беше замръзнала. Наведох се над нея и долових шума от дишането й. Спеше точно като баща си.

Куфарът от неотдавнашните й пътувания беше до леглото. Бялото й палто бе провесено на облегалката на един стол. Бюрото й беше добре подредено, а на стената над него висеше календар. Побутнах с лакът пердето и погледнах долу към безлюдните магазини. Всички бяха затворени, металните им кепенци — спуснати, автоматите за напитки, изтикани пред магазина за алкохол, даваха единственият знак, че нещо очаква да съмне. Свистенето на гуми на камион в далечината от време на време изпращаше силни вибрации по въздуха. Върнах се в кухнята, налях си още една чашка бренди и продължих да чета Под колелото.

Докато дочета книгата, почна да се развиделява. Направих си разтворимо кафе и използвах лист хартия и химикалка, които намерих на масата, за да напиша няколко реда на Мидори: „Изпих малко от брендито ти. Купих си екземпляр от Под колелото. Вече се съмна и се прибирам. До скоро“. Сетне, след известно колебание, добавих: „Изглеждаш наистина сладка, когато спиш“. Измих чашката от кафето, загасих лампата в кухнята, слязох по стълбището, безшумно вдигнах кепенците и излязох вън. Безпокоях се, че някой съсед може да ме сметне за подозрителен, обаче на улицата нямаше никого в шест без десет сутринта. Само враните бяха на обичайното си място на върха на покрива и гледаха свирепо надолу към улицата. Хвърлих бегъл поглед към бледорозовите пердета на прозореца на Мидори, отидох до трамвайната спирка, пътувах до края на линията и оттам вървях пеша до моя пансион. По пътя попаднах на отворена закусвалня и закусих ориз, супа от мисо, туршия и пържени яйца. Заобиколих зад пансиона и почуках на прозореца на Нагасава на първия етаж. Той веднага ме пусна да вляза.

— Кафе? — попита.

— Не.

Благодарих му, качих се в стаята си, измих си зъбите, свалих си панталона, вмъкнах се под завивките и стиснах очи. Най-после ме налегна сън без сънища, сякаш над мен се затвори тежка оловна врата.

Пишех на Наоко всяка седмица и тя често ми отговаряше. Никое от нейните писма не беше особено дълго. Скоро се появиха споменавания за хладните ноемврийски сутрини и вечери.

Три дни след двайсетия ми рожден ден пристигна пакет за мен от Наоко. Вътре имаше тъмночервен пуловер с широко деколте и едно писмо.

В пакета имаше и едно кратко писъмце от Рейко.