Норвежка гора

4

През лятната ваканция университетът повика полицейското отделение за борба с размирици, което разтури барикадите и арестува студентите вътре. Не беше нищо особено. Правеха го всички училища по онова време. Университетите не бяха така лесни за „събаряне“. Огромни суми се инвестираха в тях и те нямаше да бъдат закрити само защото неколцина студенти са подивели. Всъщност онези студенти, които бяха отцепили района на университета, не бяха и искали той да се събори. Единственото, което те фактически искаха, бе да се промени балансът на властта в университетската структура — въпрос, от който не се вълнувах особено много. И така, когато потушиха стачката, не почувствах нищо.

Отидох до университета през септември, очаквайки да го намеря в развалини. Беше непокътнат. Книгите в библиотеката не бяха откарани нанякъде, кабинетите на преподавателите не бяха опустошени, студентските аудитории не бяха превърнати в пепелища. Бях като поразен от гръм. Какво, по дяволите, правеха онези пичове зад барикадите?

Стачката бе прекратена и занятията почнаха отново под полицейска окупация, а първите, които заеха местата си в аудиториите, бяха онези задници — стачните лидери. Седяха си там, сякаш нищо не се беше случило, водеха си записки и отговаряха „тук“ при проверката по списък. Намерих това за забележително. Все пак стачните решения бяха още в сила. Нямаше декларация, която ги отменя. Просто университетът бе повикал полицейското отделение за борба с размириците и бе разтурил барикадите, но самата стачка се очакваше да продължи. Задниците се бяха хилили истерично, докато действаха стачните решения, изобличавайки студентите, които бяха против нея (или само изразяваха съмнения), а понякога дори ги съдеха в собствени импровизирани съдилища. Счетох за необходимо да посетя тези бивши лидери и да ги попитам защо ходят на лекции, вместо да продължат стачката, но те не можаха да ми дадат ясен отговор. Какво можеха да ми кажат? Че са се бояли да не изгубят стипендиите си, като не посещават редовно занятията? И като си помисля само, че тъкмо тези идиоти крещяха да се разруши университетът! Каква ирония. Щом вятърът промени малко посоката си, и техните викове се превръщат в шепот.

Хей, Кидзуки, мислех си, нищо не си пропуснал. Този свят е калпав. Задниците си изкарват студентски стипендии и съдействат за създаването на гнусно общество по свой образ и подобие.

Известно време посещавах занятията, но не се обаждах, когато четяха списъка с имената ни. Разбирах, че е безсмислен жест, но се чувствах толкова гузен, че нямах друг избор. Всичко, което успях да направя, беше да се изолирам повече от всякога от колегите си. Като мълчах, когато извикваха името ми, карах всички да се чувстват за няколко секунди неловко. Никой от останалите студенти не говореше с мен и аз не говорех с никого.

До втората седмица на септември стигнах до заключението, че университетското обучение е безсмислено. Реших да го възприемам като период за усвояване на техниките за справяне със скуката. Нямах нищо, което особено да искам да постигна в обществото и което да изискваше от мен да зарежа незабавно училище, така че посещавах всеки ден занятията, водех си записки и прекарвах свободното си време в библиотеката, четейки или разглеждайки книгите.

И макар че втората седмица на септември бе започнала, Есесовеца го нямаше никакъв. Бе нещо необичайно и сериозно. Занятията в неговия университет бяха започнали и беше невероятно, че Есесовеца не ги посещаваше. Тънък слой прах полепна по писалището и радиото му. Пластмасовата му чаша и четката за зъби, кутията с чай, спреят против насекоми и други тем подобни вещи стояха в стройна редица на рафта му.

В негово отсъствие поддържах стаята чиста. През изминалата година и половина бях навикнал да е чисто, а тъй като него го нямаше да се грижи за хигиената, нямах друг избор, освен да върша това сам. Метях всеки ден пода, бършех прозореца на всеки три дни и проветрявах дюшека си веднъж седмично, очаквайки Есесовеца да се върне и да ми каже каква чудесна работа съм свършил.

Но той никога повече не се върна. Един ден се прибрах от лекции и открих, че всичките му вещи са изнесени, а табелката с името му е махната от вратата. Отидох в кабинета на директора на пансиона и попитах какво се е случило.

— Отписал се е от пансиона — отвърна той. — Засега ще си сам в стаята.

Не бих могъл да го накарам да ми каже защо Есесовеца е изчезнал. Беше човек, чието най-голямо удоволствие в живота бе да контролира всичко и да държи другите в неведение.

Постерът с айсберга остана известно време на стената, но в края на краищата го свалих и на неговото място поставих друг с Джим Морисън и Майлс Дейвис. Така стаята стана малко повече моя. Похарчих част от парите, спестени от заплата, за да купя малка стереоуредба. Нощем пиех сам и слушах музика. От време на време се сещах за Есесовеца, но ми харесваше да живея сам.

Един понеделник в единайсет и половина, след лекция по история на драмата върху Еврипид, повървях десет минути до един малък ресторант и обядвах омлет със салата. Заведението беше на тиха забутана уличка, а цените бяха по-високи, отколкото в студентската столова, но там човек можеше да се отпусне, а и те знаеха как се прави хубав омлет. „Те“ бяха съпруг и съпруга, които рядко си говореха, и имаха една сервитьорка на непълен работен ден. Докато седях и се хранех до прозореца, влезе групичка от четирима студенти — две момчета и две момичета, всичките доста спретнато облечени. Заеха масата до вратата, известно време преглеждаха менюто и обсъждаха какво да си поръчат, после единият от тях съобщи на сервитьорката какво са избрали.

Не след дълго забелязах, че едно от момичетата поглежда бегло към мен. Имаше необикновено къса коса и носеше тъмни слънчеви очила и бяла памучна къса рокля. Нямах представа коя е, така че продължих да обядвам, но след малко тя се измъкна от мястото си и дойде при мен. Облегнала ръка на ръба на моята маса, каза: „Ти си Ватанабе, нали?“

Вдигнах глава и я погледнах по-внимателно. Все още не можех да си спомня да съм я виждал някога. Беше от момичетата, които правят впечатление, следователно, ако я бях срещал преди, щях да съм в състояние да я разпозная веднага, а и нямаше много хора в моя университет, които ме познаваха по име.

— Имаш ли нещо против да седна? — попита тя. — Или очакваш някого?

Все още озадачен, кимнах.

— Не, никого не очаквам. Моля.

Тя придърпа с крак един стол и седна срещу мен, вторачи се право в лицето ми през слънчевите си очила, сетне погледна бегло към чинията ми.

— Добре изглежда — подхвърли.

— Вкусно е. Омлет с гъби и салата от зелен грах.

— Страхотно — рече тя. — Следващия път ще си взема това. Вече поръчах нещо друго.

— Какво си поръча?

— Макарони със сирене.

— И макароните със сирене ги приготвят добре тук — казах. — Между другото, познаваме ли се? Изглежда, не мога да си спомня?

— Еврипид — рече тя. — Електра. „Никой бог не се вслушва в плача ми безпомощен.“ Нали знаеш — часът тъкмо свърши.

Взрях се изпитателно в нея. Тя свали слънчевите си очила. Накрая си я спомних — първокурсничка, която бях видял на лекцията по история на драмата. Една удивителна промяна на прическата не ми бе позволила да я разпозная.

— А, да — продумах и докоснах мястото на няколко сантиметра под рамото си — преди лятната ваканция косата ти стигаше дотук.

— Така е — каза тя. — Това лято я бях накъдрила при фризьор, но ми стоеше направо ужасно. Искаше ми се да се самоубия. Изглеждах като труп на плажа, с водорасли, полепнали по главата ми. Та си помислих, че щом съм готова да умра, по-добре да се острижа късо. Поне държи хладно през лятото. — Тя прокара ръка през ексцентричната си прическа и ми се усмихна.

— Все пак изглежда добре — подхвърлих, като все още дъвчех омлета си. — Дай да те видя в профил.

Тя извърна глава и остана няколко секунди в тази поза.

— Ами да, супер си. Наистина ти стои добре. Грижливо оформен фасон. Така се откриват и хубавичките ти уши.

— Е, все пак не съм ненормална! И аз реших, че изглеждам добре с къса коса. Но никое момче не ме харесва така. Всички ми казват, че приличам на първолаче или на концлагеристка. Какво толкова намират момчетата в момичетата с дълги коси? Всички до един са фашисти! Защо момчетата мислят момичетата с дълги коси за най-елегантни, най-прелестни, най-женствени? Струва ми се, че има най-малко двеста и петдесет елегантни момичета с дълги коси. Наистина.

— Според мен сега изглеждаш по-добре отпреди — казах аз. И наистина мислех така. Доколкото можех да си спомня, с дълга коса тя беше просто още една симпатична студентка. От момичето, което сега седеше пред мен обаче, струеше истинска свежа жизнена сила. Бе като животинче, пръкнало се с настъпването на пролетта. Очите й се движеха като отделен организъм — от радост, смях, гняв, удивление и отчаяние. През живота си не бях виждал толкова живо и изразително лице и ми беше приятно да го гледам как живее и се движи.

— Наистина ли мислиш така? — попита тя.

Кимнах, все още дъвчейки салатата си.

Тя сложи тъмните си слънчеви очила и ме погледна през тях.

— Нали не лъжеш?

— Смятам себе си за честен човек? — отвърнах.

— Ами.

— И така, кажи ми защо носиш такива тъмни слънчеви очила?

— Почувствах се беззащитна, когато косата ми изведнъж стана толкова къса. Сякаш някой ме хвърли съвсем гола сред тълпата.

— Звучи смислено — казах аз, дояждайки омлета си. Тя ме наблюдаваше с огромен интерес.

— Не трябва ли да се върнеш при тях? — попитах, кимвайки към нейните трима приятели.

— Не. Ще отида, когато сервират яденето. Прекъснах ли те?

— Не остана нищо за прекъсване — отвърнах аз и си поръчах кафе, защото тя не показа никакви признаци, че става от масата. Сервитьорката отнесе чиниите ми и донесе сметана и захар.

— Сега ти ми кажи — рече тя. — Защо днес не се обади, когато четяха списъка с имената? Ти си Ватанабе, нали? Тору Ватанабе?

— Да, аз съм.

— Тогава защо не се обади?

— Просто днес не ми се искаше да го правя.

Тя пак сне очилата си, постави ги на масата и ме погледна.

— Защо си добил толкова силен загар?

— Последните няколко седмици пътешествах нагоре-надолу. С раница и спален чувал.

— Къде пътешества?

— Канадзава. Полуостров Ното. До Ниигата.

— Сам ли?

— Сам — отвърнах. — Намерих няколко приятели тук-там.

— Няколко интимни приятели? Непознати жени в далечни краища.

— Интимни ли? Сега вече знам, че си ме разбрала погрешно. Как човек със спален чувал на гърба и брадясала физиономия може да завърти любовна история?

— Винаги ли пътешестваш сам?

— Аха.

— Обичаш самотата? — попита тя, подпирайки бузата си с ръка. — Да пътешестваш сам, да се храниш сам, да седиш сам-самичък в аудиториите…

— Никой не обича да бъде съвсем сам. Но не полагам особени старания да се сприятелявам. Това е всичко. Просто ми е много неприятно, когато ме разочароват.

Захапала за едната дръжка слънчевите си очила, тя смотолеви: „Никой не обича да бъде сам. Просто ми е много неприятно, когато ме разочароват“. Не можеш да използваш тези изрази, когато пишеш автобиографията си.

— Благодаря — казах аз.

— Обичаш ли зеления цвят?

— Зашо питаш?

— Носиш зелено поло.

— Нищо специално. Нося всякакви дрехи.

— „Нищо специално. Нося всякакви дрехи.“ Харесва ми как говориш. Внимателно и гладко, сякаш мажеш с хоросан. Някой казвал ли ти го е?

— Не — отвърнах.

— Казвам се Мидори — рече тя. — „Зелена, млада“. Обаче зеленото ми стои ужасно. Странно, а? Сякаш съм прокълната, не мислиш ли? Сестра ми се казва Момоко: „Хубавица, свежа като праскова“.

— Добре ли изглежда в розово?

— Изглежда страхотно! Родена е да носи розово. Не е никак справедливо.

Сервираха на масата на Мидори и едно момче със спортно яке я повика: „Хей, Мидори, ела да ядем!“ Тя му махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Разбрах.“

— Я ми кажи — рече, — водиш ли си записки на лекциите? По история на драмата?

— Разбира се.

— Никак не обичам да искам нещо от някого, но може ли да взема назаем записките ти? Отсъствах два пъти, а не познавам никого от курса.

— Няма проблеми — отвърнах и издърпах тетрадката от чантата си. След като я прегледах, за да се уверя, че не съм написал нещо, което не бих исках да се чете, я подадох на Мидори.

— Мерси — каза тя. — Ще дойдеш ли на лекции вдругиден?

— Да.

— Ще бъда тук по обед. Ще ти върна тетрадката и ще те черпя един обяд. Искам да кажа… Нали няма опасност да получиш стомашно разстройство или нещо подобно, ако не се храниш сам?

— Няма — продумах. — Но не е нужно да ме черпиш обяд само защото ти давам записките си.

— Не се притеснявай — рече тя. — Харесва ми да черпя хората с един обяд. Но във всеки случай няма ли да си запишеш някъде? Да не забравиш?

— Няма. Вдругиден. Дванайсет часа. Мидори. Зелена.

От другата маса някой извика: „Побързай, Мидори, яденето ти изстива!“

Тя не обърна внимание и ме попита:

— Винаги ли говориш така?

— Мисля, че да — рекох аз. — Досега не ми е правило впечатление. И никой не ми е казвал, че има нещо необичайно в начина ми на говорене.

Тя като че ли се позамисли за няколко секунди. Сетне стана с усмивка и се върна на своята маса. Няколко секунди по-късно, когато минах покрай нея, тя ми махна с ръка, ала другите трима едва ме погледнаха.

В сряда по обед Мидори я нямаше никаква в ресторанта. Помислих си, че бих могъл да я почакам и да изпия междувременно една бира, но още щом ми я сервираха, заведението взе да се пълни, така че си поръчах обяд и се нахраних сам. Приключих в 12:35, но Мидори все още я нямаше. Платих си сметката, излязох, пресякох улицата и отидох до малък параклис, където продължих да чакам на каменните стъпала да премине бученето в главата ми от бирата и да дойде Мидори. В един часа се отказах и отидох да чета в библиотеката. В два влязох на урок по немски.

Когато урокът свърши, отидох до отдел „Студенти“ и потърсих името на Мидори в списъка на курса по история на драмата. Единствената Мидори в курса беше Мидори Кобаяши. После прелистих картите в студентския архив и открих адреса и телефона на Мидори Кобаяши, постъпила в университета през 1969-а. Живееше със семейството си в северозападното предградие Тошима. Влязох в една телефонна кабина и набрах номера. „Книжарница Кобаяши“, обади се мъжки глас.

Книжарница Кобаяши ли?

— Извинете за безпокойството — казах аз, — но се питах дали Мидори е там?

— Не, няма я — отвърна той.

— Смятате ли, че може да е в университета?

— Хмм, не, сигурно е в болницата. Кой се обажда, моля?

Вместо да отговоря, благодарих и затворих. Болницата? Да не би да е пострадала или да се е разболяла? Но от гласа на човека не добих впечатление, че става дума за спешен случай. „Сигурно е в болницата“, бе изрекъл той с такава лекота, както ако бе казал: „Отиде до магазина за риба.“ Помислих си за няколко други вероятности, докато не ми омръзна да мисля, а после се върнах в пансиона, изтегнах се на леглото си и дочетох книгата „Господарят Джим“ на Джоузеф Конрад, която бях взел от Нагасава. Щом я прочетох, отидох в стаята на Нагасава, за да му я върна.

Нагасава се беше запътил към столовата, така че отидох да вечерям с него.

— Как вървят изпитите? — попитах. Вторият кръг на последния изпит за Външното министерство се държеше през август.

— Както винаги — отвърна той, сякаш беше дребна работа. — Нищо особено. Групови дискусии, интервюта… като да любиш младо гадже.

— С други думи, лесно става, така ли — подхвърлих. — Кога ще ти съобщят резултата?

— През първата седмица на октомври. Ако мина, ще те черпя една хубава вечеря.

— Кажи ми, що за хора успяват да стигнат до втори кръг? Все светила като теб ли?

— Не ставай смешен. Те са тайфа идиоти. Идиоти или кретени. Бих казал, че деветдесет и пет процента от младежите, които искат да станат бюрократи, не струват пукната пара. Не се майтапя. Те просто могат да четат.

— Тогава защо се опитваш да постъпиш във Външно министерство?

— Има много причини — отвърна Нагасава. — Колкото до мен, харесва ми идеята да работя в чужбина. Но най-вече искам да изпитам способностите си. Тъй като ми се ще да проверя колко струвам, бих искал да сторя това на най-голямото съществуващо поприще — нацията. Искам да видя колко високо мога да се издигна, колко власт мога да упражнявам в тази ненормално раздута бюрократична система. Разбираш ли какво имам предвид?

— Звучи като игра.

— То е игра. Сами по себе си властта и парите изобщо не ме интересуват. Наистина е така. Може да съм себично копеле, но съм невероятно равнодушен към подобни простотии. Бих могъл да бъда дзен-будистски свещеник. Единственото нещо, което притежавам обаче, е любопитството ми. Искам да разбера какво мога да направя там, в големия, жесток свят.

— И не ти трябват „идеали“, предполагам.

— Никак. В живота няма място за идеали. Той изисква стандартно поведение.

— Но нали има много други начини да се живее? — попитах. — На теб ти харесва моя начин на живот, нали?

— Това няма връзка с въпроса ми — казах. — Можеше изобщо да не вляза в университет, не мога да спя с всяко момиче, което искам и винаги когато поискам, не съм добър оратор, хората не ми се възхищават, нямам приятелка и не ме чака бляскаво бъдеще, когато получа диплома за бакалавър от един второстепенен частен университет. Какво значение има дали харесвам начина ти на живот?

— Искаш да кажеш, че завиждаш на моя начин на живот?

— Не, не завиждам — отвърнах. — Твърде много съм навикнал да бъда себе си. И всъщност не давам и пет пари нито за Токийския университет, нито за Външно министерство. Единственото нещо, за което ти завиждам, е, че имаш страхотна приятелка, Хацуми.

Нагасава млъкна и започна да се храни. Щом се навечеряхме, той каза:

— Знаеш ли какво, Ватанабе, имам чувството, че сигурно десет или двайсет години след като напуснем това място, пак ще се срещнем някъде. И ми се струва, че отношенията ни ще са същите.

— Звучи като у Дикенс — рекох с усмивка.

— Мисля, че да — каза той и също се усмихна. — Но интуицията обикновено не ме подвежда.

Излязохме от столовата и отидохме в един бар. Останахме там на чашка докъм девет.

— Кажи ми, Нагасава — попитах — какво е „стандартното поведение“ в твоя живот?

— Ще се разсмееш, ако ти кажа — отвърна той.

— Няма.

— Добре — рече той. — Да бъдеш джентълмен.

Не се засмях, но едва не паднах от стола.

— „Да бъдеш джентълмен“? Джентълмен?

— Чу ме правилно.

— Какво означава да бъдеш джентълмен? Какво определение ще дадеш на тази дума?

— Джентълменът е човек, който прави не каквото иска, а каквото трябва.

— Ти си най-големият особняк, когото съм срещал — казах аз.

— А ти си най-откровеният човек, когото познавам — рече той и плати за двама ни.

Отидох на лекцията по история на драмата следващата седмица, но Мидори Кобаяши все още я нямаше. Подир един бърз оглед на аудиторията, убедил ме, че наистина я няма, заех обичайното си място на предната редица и докато чаках да влезе преподавателят, написах писмо до Наоко. Писах й за летните си екскурзии — за шосетата, по които бях вървял, за градовете, през които бях преминал, за хората, които бях срещнал. „И всяка нощ мислех за теб. Сега, когато не мога да те видя, разбирам колко си ми нужна. Занятията са невероятно скучни, обаче, както го изисква самодисциплината, посещавам всички лекции и упражнения и изпълнявам всички възложени задачи. Всичко изглежда безсмислено, откакто ти замина. Бих искал да си поговорим надълго и нашироко. Ако е възможно, бих искал да посетя санаториума и да те видя за няколко часа. И ако е възможно, бих искал да излезем и да повървим рамо до рамо, както преди. Моля те, опитай се да отговориш на това писмо, дори само с кратка бележка.“

Изписах четири листа, сгънах ги, пъхнах ги в един плик и ги адресирах за Наоко чрез нейните родители.

Междувременно професорът бе пристигнал и докато вадеше списъка, бършеше потта по челото си. Беше нисък на ръст, с тъжна физиономия и метален бастун. Макар и не точно забавни, лекциите му бяха винаги добре подготвени и си струваше да се посещават. След като отбеляза, че времето както винаги е горещо, професорът заговори за употребата на deus ex machina4 при Еврипид и обясни по какво се различава идеята за „бог“ при Еврипид в сравнение с Есхил и Софокъл. Бе говорил петнайсетина минути, когато вратата се отвори и влезе Мидори. Беше с тъмносиня спортна риза, кремави памучни панталони и обичайните си слънчеви очила. След като отправи към професора бегла усмивка от типа „съжалявам за закъснението“, тя седна до мен. Сетне извади тетрадка — моята тетрадка — от дамската си чанта и ми я подаде. Вътре открих бележка: „Извинявай за сряда. Нали не се сърдиш?“

Лекцията бе преполовена и професорът чертаеше на черната дъска скица на сцена в древногръцкия театър, когато вратата пак се отвори и влязоха двама студенти с шлемове. Приличаха на нещо като комедиен екип, единият — висок, слаб и блед, другият — нисък, закръглен, мургав и със съвсем неуместна дълга брада. Високият носеше цяла купчина позиви с политическа агитация. Ниският се приближи до професора и каза с известна учтивост, че биха искали да използват втората половина от неговия учебен час за политически дебат и се надявали, че той ще им съдейства. И добави: „Светът бъка от проблеми, далеч по-неотложни и важни от древногръцката трагедия“. Това бе повече изявление, отколкото молба. Професорът отвърна: „Доста се съмнявам, че светът има проблеми, много по-неотложни и важни от древногръцката трагедия, но вие няма да ме слушате, каквото и да ви кажа, така че правете каквото знаете“. После се хвана за ръба на масата, стъпи на пода, взе си бастуна и излезе, накуцвайки, от аудиторията.

Докато високият студент раздаваше позивите, закръгленият отиде на подиума и почна да чете лекция. Позивите бяха пълни с обичайното опростенческо лозунгаджийство: „Бойкотирай нагласените избори за ректор на университета“; „Впрегни всички сили за нова обща стачка на всички университети“; „Разбий имперско-образователно-индустриалния комплекс“. Нямах проблем със съдържанието им, но маниерът на писане беше калпав. Не открих нищо, което да вдъхва доверие или да възбужда страстите. И речта на закръгленото момче бе също слаба — същата стара песен на нов глас. Истинският враг на тази банда беше не държавната власт, а липсата на въображение.

— Хайде да се махаме оттук — рече Мидори.

Кимнах и станах, и двамата се отправихме към вратата. Точно тогава закръгленото момче ми каза нещо, ала аз не можах да го разбера. Мидори му махна с ръка и подхвърли: „Ще се видим по-късно“.

— Бре, да му се не види, ние контрареволюционери ли сме? — ме попита Мидори, щом излязохме. — Нима искаме да бъдем обесени на телефонни стълбове, ако революцията успее?

— Нека първо да се наобядваме, пък после ще видим.

— Добре. Има едно заведение, където искам да те заведа. Но е малко далечко. Имаш ли свободно време?

— Разбира се, свободен съм до урока си в два часа.

Медори ме качи на автобус до Йоцуя и ме заведе на едно закътано място точно зад гарата в един луксозен ресторант със специалитети в кутии. Още щом седнахме, ни сервираха в четвъртити лакирани в червено кутии супа и обяд според менюто за деня. Това бе заведение, за което си струваше да се повозиш на автобуса, за да се нахраниш в него.

— Страхотна храна — казах аз.

— И евтина при това. Идвах тук още като бях в гимназията. До моето предишно училище се стига, като се върви право надолу по улицата. Даскалите бяха толкова строги, че трябваше да се изнизваме тайно, за да се храним тук. Изключваха те, ако те хванеха да ядеш извън училището.

Без слънчевите очила очите на Мидори изглеждаха доста по-сънени от предишния път. Когато не си играеше с тясната сребърна гривна на лявата си китка, тя се почесваше в ъгълчетата на очите с върха на кутрето си.

— Уморена ли си?

— Малко. Не съм се наспала. Но съм добре, не се притеснявай — каза тя. — Съжалявам за оня ден. Изникна нещо важно и просто не можах да изляза. Съвсем внезапно, на сутринта. Мислех да ти звънна в ресторанта, но не можах да си спомня името, а не знам домашния ти телефон. Дълго ли чака?

— Не много. Разполагах с доста свободно време.

— С доста ли?

— Може би с повече, отколкото ми трябваше. Искам да можех да ти дам малко, за да ти помогна да се наспиш.

Мидори опря буза с ръка и ми се усмихна.

— Какво добро момче си ти.

— Не добро. Просто имах време, което трябваше да убия — отвърнах. — Между другото онзи ден се обадих у вас и някой ми каза, че си била в болницата. Нещо лошо ли се случи?

— Обадил си се вкъщи? — попита тя и между веждите й се образува лека бръчка. — Как разбра номера на телефона ми?

— Открих го в отдел „Студенти“. Позволено е на всеки.

Тя поклати глава веднъж или два пъти и пак се заигра с гривната.

— Изобщо не се бях сетила за това. Струва ми се, че и аз можех да издиря твоя номер. Както и да е, за болницата ще ти разкажа другия път. Сега не ми се иска. Съжалявам.

— Добре. Нямах намерение да любопитствам.

— Не, ти не любопитстваш. Просто съм малко уморена. Като маймуна след дъжд.

— Не смяташ ли, че трябва да се прибереш вкъщи и да поспиш?

— Не сега. Хайде да излизаме оттук.

Тя ме заведе до бившата си гимназия. Дотам повървяхме малко от Йоцуя.

Преминавайки през гарата, си спомних за Наоко и за нашите безкрайни разходки. Винаги започваха оттам. Разбрах, че ако онази неделя през май не бях срещнал случайно Наоко във влака, животът ми щеше да е доста по-различен. Но после промених мнението си: не, дори да не се бяхме срещнали тогава, животът ми може би нямаше да е по-различен. Бяхме се срещнали, защото трябваше да се срещнем. Ако тогава не се бяхме срещнали и на това място, все някога щяхме да се срещнем някъде другаде. Нямах никакво основание да смятам така: бе просто едно усещане.

Мидори Кобаяши и аз седнахме на пейка в парка и загледахме сградата на нейната бивша гимназията. Стените бяха целите в бръшлян, а под фронтоните се събираха гълъби да дадат почивка на крилата си. Бе хубава стара сграда със собствен облик. В двора на училището имаше голям дъб, а близо до него се издигаше стълб от бял пушек. На гаснещата лятна светлина той изглеждаше слаб и смътен.

— Знаеш ли какъв е този пушек? — внезапно ме попита Мидори.

— Нямам представа — отвърнах.

— Горят дамски превръзки.

— Без майтап! — не можах да измисля нищо друго.

— Дамски превръзки, тампони и други подобни неща — каза Мидори с усмивка. — Това е девическо училище. Старият разсилен ги събира от всички контейнери и ги изгаря в пещта за горене на отпадъци. От това е пушекът.

— Еха.

— Да, това си казвах и аз винаги когато бях в час и видех пушека вън. „Еха.“ Помисли си само: в училището има почти хиляда момичета в прогимназиалните и гимназиалните класове. Нека да пресметнем: на деветстотин от тях мензисът е дошъл и може би една пета от последните са в мензис по едно и също време: сто и осемдесет момичета. Това прави превръзки на сто и осемдесет момичета в контейнерите всеки ден.

— Сигурно си права — макар че не съм съвсем сигурен в цифрите.

— Във всеки случай е много. Сто и осемдесет момичета. Какво според теб е да събираш и да изгаряш толкова много от тези неща?

— Не мога да си го представя — отвърнах. Как бих могъл да си представя какво преживяваха онези старци? Мидори и аз продължихме да гледаме пушека.

— Всъщност не исках да ходя в това училище — каза Мидори и поклати леко глава. — Исках да посещавам обикновена държавна гимназия. Обикновено училище с обикновени хора, където бих могла да се отпусна и да се забавлявам като обикновено момиче. Но моите родители мислеха, че щяло да изглежда добре за мен да ходя в това претенциозно училище. Те бяха тези, които ме тикнаха тук. Нали знаеш: така става, когато в началното училище имаш висок успех. Учителят казва на родителите ти: „При тези високи оценки тя трябва да отиде там“. И ето къде се озовах. Шест години посещавах това училище и никога не го харесах. Всичко, за което можех да мисля, беше кога ще изляза оттук. И знаеш ли, имам грамота, задето никога не съм закъснявала и не съм отсъствала нито ден. Затова толкова го мразех. Разбираш ли?

— Не, не разбирам.

— Затова толкова мразех това училище. Не исках да го оставя да ме надвие. Мислех си, че ако дори веднъж му позволя това, с мен е свършено. Ужасно ме беше страх, че ще продължа да пропадам по-надолу и все по-надолу. Дотътрях се дотук с трийсет и девет градуса температура. Учителят ме питаше дали съм болна, а аз отговарях, че не съм. При завършването ми дадоха грамота, че не съм имала отсъствия и закъснения плюс един речник на френския език. По тая причина сега уча немски. Не исках да съм задължена с нищо на това училище. И не се шегувам.

— Защо си го мразила толкова!

— Ти харесваше ли своето училище?

— Е, не, но не го и мразех особено. Ходех в обикновена държавна гимназия, но, така или иначе, нямах определено мнение за нея.

— В това училище — каза Мидори, почесвайки ъгълчето на окото си с малкия си пръст — имаше само момичета от заможни семейства — почти хиляда момичета с добра семейна среда и висок успех. Богати момичета. Трябваше да са богати, за да оцелеят. Висока такса за обучение, безкрайни помощи за училището, скъпи екскурзии. Ако отидехме в Киото например, ни настаняваха в първокласна странноприемница, поднасяха ни върху лакирана масичка храна за чайна церемония и веднъж годишно ни водеха в най-скъпия хотел в Токио да изучаваме добрите маниери при хранене. С други думи, това не беше обикновено училище. От сто и шейсетте момичета в моя клас, аз бях единствената от буржоазен квартал като Тошима. Веднъж погледнах в училищния дневник да видя къде живеят другите, и всяка от тях беше от богат район. Е, не, имаше едно момиче, което живееше чак в Чиба — родителите й бяха фермери, и с нея станахме нещо като приятелки. Тя наистина бе много мила. Покани ме в своя дом, като се извини, задето трябваше да пътувам дълго, за да стигна там. Отидох и беше невероятно — това огромно парче земя, около което вървиш петнайсет минути, за да го обиколиш цялото. Имаше удивителна градина и две кучета с големината на малки леки коли. Хранеха ги с дебели парчета месо. Но въпреки всичко, това момиче се притесняваше от факта, че живее чак в Чиба. Ако закъсняваше, я докарваха до училище с мерцедес-бенц! Имаше собствен шофьор! Като изваден от списание — шапката, белите ръкавици, съответно поведение. И въпреки това тя имаше комплекс за малоценност. Можеш ли да си представиш?

Поклатих глава.

— Бях единствената в цялото училище, която живееше в квартал като Кита-Отсука Тошима. И с такава „професия на родителите“, тоест „собственици на книжарница“. Всички в моя клас смятаха, че това било чудесно: „О, ти си голяма късметлийка, можеш да си четеш всяка книга, която ти хареса“ — казваха те, както и други неща от тоя род. И си мислеха, разбира се, че става дума за грамадна книжарница от рода на Кинокуния. Не биха могли да си представят бедната малка книжарничка „Кобаяши“. Вратата се отваря със скърцане и вътре няма нищо друго освен списания. Добре се продават само дамските списания с илюстровани притурки за най-новите сексуални техники. Местните домакини ги купуват и ги изчитат от кора до кора, седнали до масата в кухнята, после изпробват техниките, когато съпрузите им се приберат вкъщи. И се запознават с най-невероятните пози! За това ли си мислят домакините по цял ден? Комиксите са другите рекордьори по продажба: Магъзийн, Съндей, Джъмп. И, разбира се, седмичниците. Така че в тази „книжарница“ се продават почти само списания. Е, има няколко книги с меки корици, детективски, приключенски и любовни романи. Само това върви. И книги с практически указания: как да спечелим с един удар, как да отглеждаме бонзаи, как да държим сватбени речи, как да правим секс, как да откажем цигарите, и какво ли не друго. Продаваме дори канцеларски материали — химикалки и моливи, бележници и тем подобни. И толкова. Няма „Война и мир“, нито Кензабуро Ое, нито „Спасителят в ръжта“. Това е книжарница „Кобаяши“. Ето каква „късметлийка“ съм. Мислиш ли ме за такава?

— Може би просто трябва да видя тази книжарница.

— Знаеш какво имам предвид. Всички в квартала я посещават, някои от години, и така ние оцеляваме. Бизнесът върви добре, повече от достатъчно, за да се издържа четиричленно семейство без дългове, и то с две дъщери в колеж. Не остават пари за друго. Въобще не трябваше да ме пращат в такова училище. Оказа се рецепта за душевно терзание. Трябваше да ги слушам как ми мърморят всеки път, когато училището искаше финансова помощ, а аз винаги се притеснявах ужасно, че няма да ми стигнат парите, когато излизах със съученичките си и те предлагаха да хапнем в някое скъпо заведение. Направо отвратителен начин на живот. Твоето семейство заможно ли е?

— Моето семейство ли? Не, родителите ми са съвсем обикновени хора, нито богати, нито бедни. Знам, че не им е лесно да ме издържат в частен университет в Токио, но нямам брат или сестра, така че не е чак толкова трудно. Не ми дават много, затова се налага да работя на непълен работен ден. Живеем в обикновена къща с малка градина и имаме тойота корола.

— Какво работиш?

— Работя три нощи седмично в един магазин за грамофонни плочи в Шинджуку. Не е трудно. Просто седя там и пазя магазина.

— Без майтап — каза Мидори. — Не знам, но като те гледам, си мисля, че никога не си бил затруднен финансово.

— Така е. Никога не съм бил затруднен финансово. Не че рина парите с лопата. Аз съм като повечето хора.

— Е, „повечето хора“ в моето училище бяха богати — рече Мидори и скръсти ръце на скута си. — Това беше проблемът.

— Значи сега ще имаш много възможности да видиш свят, който няма този проблем. Може би повечето хора искат това.

— Хей, кажи ми, какво според теб му е хубавото да си богат?

— Не знам.

— Ами да можеш да кажеш, че нямаш никакви пари. Например, ако предложех на някоя съученичка да си купим нещо, тя можеше да каже: „Съжалявам, нямам никакви пари“. Нещо, което аз никога не бих си позволила да кажа, ако предложението беше нейно. Кажех ли: „Нямам никакви пари“, това щеше да означава, че наистина „нямам никакви пари“. Тъжна картинка. Същото като някое хубаво момиче каже: „Днес изглеждам ужасно, не искам да излизам“. Е, тогава всичко е наред. Но ако грозно момиче го каже, хората ще й се смеят. Ето такъв беше за мен светът. В продължение на шест години, от първата до последната.

— Ще мине време и ще забравиш.

— Надявам се. Университетът е толкова приятна промяна! Пълен е с обикновени хора.

Тя се усмихна леко презрително и приглади с длан късата си коса.

— Работиш ли? — попитах аз.

— Да, пиша обяснения към географски карти. Нали знаеш за онези брошурки, които вървят неразделно с картите? С описания на различните райони, с броя на населението и интересни забележителности. Тук има такива и такива туристически пътеки или еди-каква си легенда, или някакво необичайно цвете или птица. Пиша текстовете за тези неща. Толкова е лесно! Изобщо не отнема време. Мога да напиша цялата брошурка за един ден — просто правя справка в някой речник в библиотеката. Трябва само да се овладеят няколко тънкости и тогава всичко ти иде отръки.

— Какви тънкости?

— Например да вмъкнеш нещичко, което на никого не е хрумнало. Хората в географското дружество започват да те смятат за гений на перото и да ти изпращат допълнителна работа. То не е кой знае какво, просто нещо съвсем дребно. Да кажем например, че в дадена долина се строи язовир, водата е погълнала някое селце, но въпреки това всяка пролет птичките се завръщат от юг и човек може да ги наблюдава как прелитат над язовира. Вмъкваш един малък епизод като този и хората го харесват, защото е живописен и сантиментален. Обикновеният нещатен сътрудник няма да се мори за подобни неща, но аз изкарвам добри пари.

— Да, но трябва да откриеш тези „епизоди“.

— Така е — каза Мидори и леко наклони глава. — Но ако човек ги търси, обикновено ги намира. Ако не, винаги може да се измисли нещо безобидно.

— Охоо!

— Спокойно — подхвърли Мидори.

После каза, че иска да научи нещо повече за моя пансион и аз й разказах обичайните истории за вдигането на знамето и за радиогимнастиката на Есесовеца. Мидори се смя особено много на историите с Есесовеца, както впрочем се случваше с всички, на които ги разправях. И каза, че според нея щяло да й е забавно да види пансиона. Мястото изобщо не е забавно, рекох: „Просто неколкостотин младежи в мърляви стаи, наливащи се с алкохол и онаниращи“.

— И ти ли си в това число?

— Всеки мъж на тази земя е в това число — поясних аз. — Момичетата имат мензис, а момчетата онанират. Всички без изключение.

— Дори онези, които имат приятелки ли? Имам предвид сексуални партньорки.

— Едното няма нищо общо с другото. Студентът Кейо от съседната стая онанира преди всяка среща с момиче. Твърди, че така се отпуска.

— Не знам много по този въпрос. Бях твърде дълго в девическо училище.

— Предполагам, че притурките в дамските списания не се занимават с тази тема.

— Ни най-малко! — отвърна тя през смях. — Във всеки случай, Ватанабе, имаш ли някакво време тази неделя? Свободен ли си?

— Свободен съм всяка неделя. Поне до към шест. Тогава отивам на работа.

— Защо не ми дойдеш на гости? В книжарница „Кобаяши“. Самата книжарница ще е затворена, но се налага да кисна там сама целия ден. Може да се случи важно позвъняване по телефона. Какво ще кажеш да обядваме заедно? Ще ти сготвя нещо.

— С удоволствие — казах.

Мидори откъсна лист от бележник и начерта подробна карта на пътя до нейния дом. Използва писалка с червено мастило, за да направи едно голямо X на мястото на къщата.

— Не може да не я забележиш. Има огромна табела: Книжарница „Кобаяши“. Ела по обед. Ще съм сготвила.

Благодарих й и пъхнах листчето в джоба си.

— Най-добре ще е да се връщам вече в университета — рекох. — Урокът ми по немски започва в два.

Мидори каза, че трябва да отиде някъде и се качи на влака от Йоцуя.

В неделя сутринта станах в девет, избръснах се, изпрах и прострях прането на покрива. Беше хубав ден. Усещаше се първият мирис на есен. Червени водни кончета прехвърчаха безшумно около двора, гонени от кварталните деца с мрежички за пеперуди. Нямаше вятър и Изгряващото слънце бе увиснало на пилона си. Облякох една наскоро изгладена риза и тръгнах към трамвайната спирка. Студентски квартал в неделя сутрин: улиците бяха пусти, почти безлюдни, повечето магазини — затворени. Някои звуци отекваха с особена яснота. Момиче със сабо тропаше като с копита по асфалтираната улица, а близо до трамвайното депо четири-пет деца хвърляха камъни по ред празни тенекиени кутии. Един магазин за цветя бе отворен. Влязох и купих няколко жълти нарциса. Нарциси през есента: беше странно. Но аз винаги съм харесвал това особено цвете.

Три възрастни жени бяха единствените пътници в трамвая в неделното утро. Непрестанно поглеждаха към мен и моите цветя. Едната ми се усмихна. И аз й се усмихнах. Седнах на последната седалка и гледах как старите постройки преминават съвсем близо до прозореца. Трамваят почти докосваше надвисналите стрехи. На терасата на една къща имаше десетина корена домати, насадени в саксии, близо до които лежеше на припек голяма черна котка. В двора на друга къща дете правеше балончета от сапунена пяна. Отнякъде до слуха ми достигна песен на Аюми Ишида и дори долових миризма от ястие, подправено с къри. Трамваят се извиваше като змия през този изолиран неугледен свят. Още неколцина пътници се качиха от спирките по пътя, ала трите възрастни жени продължиха да си говорят съсредоточено за нещо, притиснали се една към друга.

Слязох недалеч от гара Оцука и като следвах упътването на Мидори, тръгнах по широка улица без особени забележителности. Като че никой от магазините по пътя не благоденстваше. Бяха в стари сгради, мрачни отвътре, а надписите на някои от табелите бяха избелели. Съдейки по възрастта и стила на сградите, районът изглеждаше пощаден от военновременните въздушни бомбардировки. Малко от тях бяха ремонтирани и поддържани, но почти всички бяха с пристройки или частично пооправени, и тъкмо тези пристройки изглеждаха много по-занемарени от самите стари сгради.

Атмосферата на този район внушаваше, че повечето прогонени от колите, мръсния въздух, шума и високите наеми хора, живели някога тук, са се преселили в предградията, оставяйки след себе си евтини апартаменти и търговски офиси, както и магазинчета с незначителен оборот, и само някои крайно упорити протакат преговорите с евентуалните купувачи и се държат здраво за стария си фамилен имот в очакване на по-благоприятни условия. Всичко изглеждаше мръсно и захабено, сякаш обвито в лека мъгла от отработени газове.

Повървях десетина минути по тази улица и стигнах до ъгъл с бензиностанция, откъдето поех надясно към група от ниски магазинчета, сред които зърнах табелата на книжарница „Кобаяши“. Вярно е, че не беше голяма, но не бе и чак толкова малка, каквато си я бях представил по описанието на Мидори. Бе просто типична квартална книжарница, от същите, до които едно време изтичвах в деня, когато излизаха повечето списания за момчета. Обзе ме носталгия.

Цялата предна част на книжарницата бе скрита от големи спускащи се метални кепенци с изписана върху тях следната реклама: „Уикли Баншун се продава тук всеки четвъртък“. Имаше още петнайсет минути до обяд, но не исках да убия времето, шляейки се из магазините с букет нарциси в ръка, затова натиснах звънеца на входа до кепенците и отстъпих няколко крачки назад да изчакам. Петнайсет секунди изтекоха без отговор и тъкмо обмислях дали да не позвъня отново, когато чух един прозорец над мен да се отваря с дрънчене. Вдигнах поглед и видях Мидори да се навежда навън и да маха с ръка.

— Влизай — извика тя. — Вдигни кепенците.

— Не съм ли подранил? — викнах на свой ред аз.

— Няма нищо. Качи се горе. Заета съм в кухнята. — Тя дръпна прозореца и го затвори.

Когато, приклекнал, ги вдигнах на три стъпки от земята и пак ги спуснах, кепенците произведоха ужасно стържене. Вътре в книжарницата бе тъмно като в рог. Препъвайки се в навързани на купчини списания, успях да стигна опипом до задното стълбище. Развързах си обувките и се качих в жилището горе. И там беше много тъмно. Стълбите свършваха със скромна всекидневна с диван и фотьойли. Беше малка стая, от чийто прозорец проникваше бледа светлина и извикваше спомен за стари полски филми. Вляво имаше нещо като складово помещение и друго, което приличаше на врата към баня. Трябваше да се изкача предпазливо по стръмното стълбище, за да стигна до втория етаж, но още щом се озовах там, стана много по-светло, отколкото долу, и изпитах голямо облекчение.

— Насам — чу се гласът на Мидори. Вдясно от горния край на стълбището се намираше стая, която приличаше на трапезария, а след нея бе кухнята. Самата къща беше стара, но кухнята като че ли наскоро бе обзаведена с нови шкафове, светла, лъскава мивка и кран на чешмата. Мидори беше там и готвеше. Една тенджера къкреше на печката, а наоколо се разнасяше миризмата на печена на скара риба.

— В хладилника има бира — рече Мидори и ме погледна бегло. — Седни, докато свърша с това.

Взех си кутия бира и седнах до кухненската маса. Бирата беше толкова студена, че сигурно бе престояла в хладилника повече от година. На масата лежеше малък бял пепелник, вестник и прибор за разпределяне на соев сос. Имаше и един бележник и писалка, а на бележника — телефонен номер и някакви цифри — явно сметки, свързани с пазаруване.

— След десет минути ще е готово — заяви Мидори. — Можеш ли да почакаш?

— Разбира се, че мога — отвърнах аз.

— Тъкмо здравата ще огладнееш. Приготвям много.

Отпих от бирата си и се загледах в нея, а тя продължи да готви с гръб към мен. Действаше бързо и чевръсто, извършвайки не по-малко от четири готварски процедури наведнъж. В един момент опитваше някакво сварено ястие, подир малко затрака върху дъската за рязане, сетне извади нещо от хладилника и го натрупа в чиния, и докато се усетя, бе измила една тенджера, която вече не й трябваше. В гръб приличаше на индианка, свиреща на ударни инструменти — биеше една камбанка, почукваше по дървено блокче, удряше кокал от бизон. Всяко нейно движение бе точно отмерено и пестеливо, с перфектен баланс. Наблюдавах със страхопочитание.

— Кажи ми, ако мога да помогна с нещо — казах просто така, за всеки случай.

— Добре — рече Мидори и ме погледна усмихната. — Обикновено правя всичко сама. — Носеше вталени сини джинси и тъмносиня тениска. Надпис на Епъл Рекърдс почти покриваше тениската на гърба. Мидори имаше невероятно тесен ханш, сякаш по някакъв начин бе прескочила периода на растеж, през който газът се уголемява, и това й придаваше много по-неопределена в полово отношение външност, отколкото на повечето момичета с вталени джинси. Светлината, струяща от кухненския прозорец, правеше малко неясни очертанията на тялото й.

— Всъщност не беше необходимо да спретваш такова угощение — подхвърлих аз.

— Не е никакво угощение — отвърна Мидори, без да се извърне към мен. — Вчера бях много заета и не успях да напазарувам както трябва. Просто забърках нещо от продуктите, които имаше в хладилника. Наистина, не се притеснявай. Освен това е традиция в семейство Кобаяши гостите да се гощават добре. Не знам какво значи това, ала ние обичаме да каним гости. Това е вродено, нещо като болест. Не че сме кой знае колко мили и добри или че хората ни харесват и прочие, обаче ако дойде някой, трябва да го нагостим добре, без значение с какво. За добро или зло, всички имаме този недостатък. Да вземем баща ми например. Той самият почти не пие алкохол, но къщата е пълна със спиртни напитки. За какво? За да има за гостите! Така че не се колебай: пий бира, колко си щеш.

— Благодаря — казах аз.

Изведнъж се сетих, че съм забравил цветята на долния етаж. Бях ги оставил настрана, когато отвързвах обувките си и после забравих да ги взема със себе си горе. Върнах се долу и открих десетте ярки цветя, лежащи в мрака. Мидори взе висока тясна чаша от шкафа и подреди цветята в нея.

— Обичам нарциси — рече тя. — Някога изпях „Седем нарциса“ в един преглед на млади дарования в гимназията. Чувал ли си тази песен?

— Да, разбира се.

— Имахме фолклорна група. Аз свирех на китара.

Тя изпя „Седем нарциса“, докато разсипваше ястията в чинии.

Готварските умения на Мидори бяха много по-добри, отколкото си мислех. Бе приготвила удивително съчетание от пържени, мариновани, варени и печени ястия от яйца, скумрия, пресни зеленчуци, патладжан, гъби, репички и сусамово семе, всичките в изтънчения стил на Киото.

— Страхотно е — казах с пълна уста.

— Окей, а сега ми кажи истината — рече Мидори. — Не очакваше готвенето ми да е на ниво, нали… съдейки по моята външност.

— Струва ми се, че да — отвърнах искрено.

— Ти си от района Кансаи, тъй че харесваш вкуса на тези ястия, нали?

— Да не искаш да кажеш, че си променила стила специално заради мен?

— Не ставай смешен! Не бих си навлякла тази беля. Не, ние ядем все такива неща.

— Следователно майка ти — или баща ти — е от Кансай?

— Не, баща ми е роден в Токио, а майка ми е от Фукушима. Няма нито един човек от Кансай сред моите роднини. Всички сме от Токио или от северно Канто.

— Не разбирам — казах. — Как се научи тогава да готвиш тази напълно автентична кансайска кухня? Кой те научи?

— Дълга история — отвърна тя, хапвайки парченце пържено яйце. — Майка ми никак не обичаше домакинската работа и почти никога не готвеше. А ние трябваше да мислим за бизнеса, ето защо все се повтаряше например следното: „Днес сме много заети, хайде да хапнем нещо навън“ или „Нека просто да купим няколко кюфтета от месарницата“, и прочие. Мразех това дори когато бях малка, имам предвид да се сготви примерно голяма тенджера ядене, подправено с къри, и три дена наред да се яде все едно и също. И така един ден — бях трети курс в гимназията — реших, че ще сготвя за цялото семейство, и веднага запретнах ръкави. Отидох до голямата книжарница „Кинокуния“ в Шинджуку и купих най-дебелата, най-хубавата готварска книга, която можах да открия, и я изчетох от кора до кора: как да се избере дъска за рязане, как се точат ножове, как се обезкостява риба, как се остъргват люспите на риба тон, всичко. Оказа се, че авторът на книгата е родом от Кансай, затова мога да готвя само кансайски ястия.

— Искаш да кажеш, че си се научила да правиш всички тези неща по книга?!

— Пестях парите, а ми се искаше да се храня с качествена храна. Изучих подправките. Имам доста добра интуиция. Но хич ме няма с логиката.

— Удивително е, че си успяла да се научиш да готвиш така добре, без някой да ти покаже как точно се прави това.

— Не беше лесно — рече Мидори с въздишка — да пораснеш в дом, където никой не се интересува от храненето. Казвах им, че искам да купя свестни ножове и тенджери, а те не ми даваха пари. „Достатъчно добри са и тези, които имаме“ — отвръщаха, но аз твърдях упорито, че са калпави, че не може да се обезкостява риба със скапаните ни ножове, а те викат: „За какво, по дяволите, ти е да обезкостяваш риба с ножове?“ Беше безнадеждна работа да се мъчиш да общуваш с тях. Слагах настрана парите, които ми даваха, и с тях купих качествени професионални ножове, тенджери, цедки и прочие. Можеш ли да си представиш? Едно петнайсетгодишно момиче, което къта дребни стотинки, за да купи цедки, точила и тигани, когато всички други момичета в училище получават от къщи огромни суми и си купуват красиви дрехи и обувки. Не ти ли става жал за мен?

Кимнах, поемайки глътка бульон с пресни зеленчуци.

— Когато бях първи курс в гимназията, трябваше да се снабдя с тиган за пържене на яйца — дълъг, тесен тиган за приготвяне на омлет в стил дашимаки. Купих го с парите за нов сутиен. Наложи се да карам три месеца само с един сутиен. Можеш ли да си представиш? Перях сутиена си нощем, побърквах се, опитвайки се да го изсуша, и го слагах на другия ден. И ако не изсъхнеше напълно, трябваше да преживея истинска трагедия. Най-ужасното нещо на света е да носиш влажен сутиен. Вървях и сълзите се лееха от очите ми. Като си помисля само, че изстрадах това заради един тиган за пържене на яйца!

— Разбирам какво имаш предвид — рекох през смях.

— Знам, че не бива да казвам това, но изпитах нещо като облекчение, когато майка ми почина. Можех сама да управлявам семейния бюджет. Бих могла да купя каквото аз искам. И така сега притежавам сравнително пълен набор от кухненски прибори. Баща ми нищо не разбира от семеен бюджет.

— Кога почина майка ти?

— Преди две години. Рак. Мозъчен тумор. Година и половина прекара в болница. Беше ужасно. Тя страда от началото до края. Най-подир изгуби разсъдъка си, трябваше непрекъснато да й се дават упойващи вещества и въпреки това не можеше да умре, макар че когато се случи, бе фактически безболезнено умъртвяване. Този е най-лошият вид смърт — човекът е в агония, семейството преминава през истински ад. За това отиде всяка стотинка, която имахме. Имам предвид, че й биеха инжекции — бам, бам и две хиляди йени на доза. Тя се нуждаеше от денонощни грижи. Бях толкова ангажирана с нея, че не можех да уча, трябваше да прекъсна училище за една година. И сякаш това не беше достатъчно лошо, ами и… — тя спря по средата на изречението, остави пръчиците си и въздъхна. — Как този разговор изведнъж стана толкова мрачен?

— Започна с историята за сутиените — напомних й.

— Както и да е, изяж си яйцата и помисли за онова, което току-що ти разказах — рече Мидори със сериозна физиономия.

Порцията яйца ме засити напълно, ала Мидори яде много по-малко. Готвенето убива апетита — каза тя. После почисти масата, избърса трохите, извади кутия цигари „Марлборо“, пъхна една в устата си и я запали с клечка кибрит. Взе чашата с нарцисите и ги разглежда известно време.

— Струва ми се, че няма да ги прехвърля във ваза — рече тя. — Ако ги оставя така, все едно, че съм ги набрала край някое езеро и съм ги поставила в първото нещо, което ми е било подръка.

— Набрах ги на езерото при гара Оцука — подхвърлих.

Тя се подсмихна.

— Ти си странен човек. Шегуваш се с напълно безизразна физиономия.

Подпряла брадичката си с ръка, тя изпуши наполовина цигарата си, сетне я смачка в един пепелник и разтърка очи, сякаш в тях бе влязъл дим.

— От момичетата се изисква да бъдат малко по-изтънчени, когато загасят цигарите си. А ти го направи като дървар. Не трябва просто да тъпчеш цигарата в пепелника, а да натиснеш леко крайчетата на пепелта. Освен това тя не се прегъва напълно. Момичетата не бива никога да изпускат дим през ноздрите си. И повечето, когато се хранят в компанията на някой мъж, няма да седнат да разправят, че носят един и същ сутиен в продължение на три месеца.

— Ами аз съм си дърварка — рече Мидори, почесвайки се близо до носа. — Не мога да се науча на изискано държане. Опитвам се понякога на майтап, но не се получава задълго. Някакви други забележки към мен?

— Момичетата не пушат цигари „Марлборо“.

— Каква е разликата? Всички са еднакво лоши на вкус. — Тя взе да върти червената кутия „Марлборо“ в ръка. — Пропуших едва миналия месец. Не е като да умирах за тютюн или нещо подобно. Просто малко ми се пушеше.

— Защо така? — попитах аз.

Тя притисна ръцете си върху масата и известно време помисли върху въпроса ми.

— Какво значение има? Ти не пушиш ли?

— Отказах цигарите през юни — отвърнах.

— Как успя?

— Никак не беше лесно. Мразех да излизам навън посред нощ, за да пуша. Не обичам, когато нещо ме държи във властта си така.

— Ти си много наясно със себе си какво ти харесва и какво не — каза тя.

— Може би. Може би затова хората не ме харесват. Изобщо.

— Защото го показваш — каза тя. — Даваш да се разбере, че не те е грижа дали те харесват, или не. Това дразни някои хора. — Тя почти мънкаше, подпряла с ръка брадичката си. — Но на мене ми харесва да разговарям с теб. Начинът ти на говорене е толкова необичаен. „Не обичам, когато нещо ме държи във властта си така.“

Помогнах й да измие съдовете. Стоях до нея, забърсвах ги и ги трупах на купчина върху плота.

— Значи — подхванах аз — семейството ти днес не е вкъщи?

— Майка ми е на оня свят. Тя почина преди две години.

— Да, чух.

— Сестра ми е на среща с годеника си. Вероятно са на разходка с кола. Нейният приятел работи за някаква автомобилна компания. Той обича колите. Аз не ги обичам.

Мидори млъкна и престана да мие съдовете. Аз млъкнах и престанах да ги забърсвам.

— И баща ми го няма — каза тя, след известно време.

— Добре — рекох.

— Той замина за Уругвай през юни миналата година и оттогава е там.

— Уругвай ли?! Защо Уругвай?

— Планираше да се засели там, можеш ли да си представиш. Един негов стар другар от армията има ферма. Съвсем неочаквано баща ми заяви, че също заминава, че няма ограничения за онова, което може да върши в Уругвай, качи се на един самолет, и толкоз. Помъчихме се да го спрем, говорехме му: „Защо искаш да отидеш в тази държава? Не знаеш езика, почти не си напускал Токио през живота си“. Но той не искаше и да чуе. Преживя много тежко загубата на майка ми. Това помътни разсъдъка му. Много я обичаше. Наистина.

Нямах думи. Вторачих се с отворена уста в Мидори.

— Какво смяташ, че рече той на сестра ми и на мен, когато майка ни почина? „По-добре да бях изгубил вас двете, отколкото нея.“ Бях поразена. Не можах да кажа и дума. Разбираш ли за какво говоря? Нормален човек не може да заяви такова нещо. Добре, загубил е жената, която обича, своя другар в живота. Разбирам мъката, горестта, терзанието. Жал ми е за него. Обаче да казваш на собствените си дъщери: „Вие трябваше да умрете вместо нея“. Това е просто ужасно. Не си ли съгласен?

— Да, разбирам те.

— Това е рана, която никога няма да зарасне — каза тя, поклащайки глава. — Но, така или иначе, всеки в моето семейство си е малко нещо особняк. Притежаваме някаква дребна странност.

— Така изглежда — рекох.

— От друга страна, чудесно е двама души да се обичат, не мислиш ли? Имам предвид мъж да обича своята съпруга толкова силно, че да е в състояние да каже на дъщерите си, че е трябвало да умрат вместо нея…

— Може би, щом като смяташ така.

— Та той ни заряза и забягна в Уругвай.

Избърсах още една чиния, без да отговоря. После Мидори върна всички съдове по местата им в шкафовете.

— Получавала ли си писмо от баща си? — попитах.

— Една-единствена пощенска картичка. През март. Но и какво пише? „Тук е горещо“ или „Плодовете не са чак толкова хубави, колкото се надявах.“ Подобни неща. Имам предвид, гледайте си работата! Една глупава снимка на магаре! Мозъкът му се е размекнал! Дори не пише дали се е срещнал с онзи човек — със своя приятел или какъвто е там. Добавил е почти в края, че щом се установи, ще повика мен и сестра ми, но оттогава няма ни вест, ни кост от него. И никога не отговаря на писмата ни.

— Какво би направила, ако баща ти кажеше: „Ела в Уругвай“?

— Бих заминала, поне за да поразгледам. Може да е забавно. Сестра ми казва, че ще откаже категорично. Тя не може да понася мръсни предмети и нечисти места.

— В Уругвай мръсно ли е?

— Кой знае? Тя смята, че е. Възможно е пътищата да са осеяни с магарешки фъшкии, които гъмжат от мухи, тоалетните да не работят и гущери и скорпиони да лазят навсякъде. Тя май гледа един такъв филм. Не може да понася и насекоми. Единственото, което й се иска, е да пътува край красиви гледки в луксозни коли.

— Майтапиш се.

— Какво му е лошото на Уругвай? Аз бих заминала.

— А кой ще стопанисва книжарницата?

— Сестра ми, но тя я ненавижда. Имаме един чичо, който живее наблизо и който помага и доставя стоки. И аз помагам, когато имам време. Да въртиш книжарница, съвсем не е трудна работа, така че засега се справяме. Започне ли да става тежко, ще я продадем.

— Ти обичаш ли баща си?

Мидори поклати глава.

— Не особено.

— Как тогава е възможно да искаш да отидеш при него в Уругвай?

— Вярвам в него.

— Вярваш в него ли?

— Да, не ми е особено скъп, обаче вярвам в баща си. Как да не вярвам в човек, който е зарязал дом, деца, работа и е избягал в Уругвай след шока от загубата на съпругата си? Разбираш ли какво имам предвид?

Въздъхнах.

— Горе-долу, всъщност не.

Мидори се засмя и ме потупа по гърба.

— Няма значение — рече тя. — Наистина няма значение.

Този неделен следобед се случиха едно след друго куп странни неща. Близо до дома на Мидори избухна пожар и когато се качихме до терасата на пералното помещение на третия етаж, за да гледаме, ние се целунахме. Звучи глупаво, но така се развиха нещата.

Пиехме кафе след обяда и разговаряхме за университета, когато чухме вой на сирени. Звучаха все по-силно и като че ли броят им растеше. Много хора се разбягаха от магазините, някои викаха. Мидори отиде в една стая, която гледаше към улицата, отвори прозореца и погледна надолу.

— Почакай тук една минута — рече тя и изчезна, след което чух трополене нагоре по стълбището.

Седях, пиех си кафето и се опитвах да си припомня къде е Уругвай. Да помисля, Бразилия е тук, Венецуела там, а Колумбия някъде тук, ала не можех да си спомня местоположението на картата на Уругвай. Подир няколко минути Мидори слезе долу и ме накара да тръгна след нея нанякъде. Последвах я до края на коридора и по едно стръмно, тясно стълбище се качих до дървена тераса с бамбукови прътове за простиране на пране.

Терасата беше по-висока от повечето съседни покриви и от там имаше добра видимост към околността. Огромни облаци черен дим се издигаха от една сграда на три-четири къщи от нас и се носеха от вятъра към главната улица. Миризма на изгоряло изпълваше въздуха.

— Това е домът на Шикамото — каза Мидори, навеждайки се през парапета. — Правеха декоративни украшения на врати и други подобни неща. Но фалираха.

Наведох се и аз над парапета и се изопнах да видя какво става. Триетажна сграда скриваше от погледите ни мястото на произшествието, но там, изглежда, имаше три или четири пожарни, които гасяха пожара. Само две от тях можеха да се вмъкнат в тясната уличка с горящата къща, другите стояха безучастно на главната улица. Обичайната тълпа от зяпачи изпълваше района.

— Хей, може би трябва да събереш ценностите си и да се приготвиш за евакуация — казах на Мидори. — Сега вятърът духа в другата посока, но всеки момент може да се обърне, а съвсем наблизо има бензиностанция. Ще ти помогна за багажа.

— Какви ценности? — попита Мидори.

— Е, сигурно има нещо, което би искала да опазиш — банкови книжки, печати, нотариални актове и тем подобни. Пари за непредвидени случаи.

— Забрави. Няма да бягам.

— Дори ако тук пламне?

— Чу ме. Нямам нищо против да умра.

Погледнах я в очите и тя също ме погледна. Не бих могъл да кажа дали говори сериозно, или се шегува. Останахме така известно време и скоро престанах да се безпокоя.

— Окей — продумах. — Разбирам. Ще остана с теб.

— Ще загинеш заедно с мен? — попита Мидори със светнал поглед.

— Не, по дяволите отвърнах. — Ще избягам, ако стане напечено. — Щом искаш да умреш, можеш да сториш това сама.

— Безсърдечно копеле!

— Нямам никакво намерение да загина с теб само защото ми сготви обяд. Разбира се, ако имаше и вечеря…

— А, добре… Във всеки случай хайде да останем тук и да погледаме малко. Може да пеем. Пък ако се случи нещо лошо, тогава ще му мислим.

— Да пеем ли?

Мидори донесе от долния етаж две възглавнички за сядане, четири кутии бира и една китара. Пиехме и наблюдавахме издигащия се черен пушек. Мидори дрънкаше на китарата и пееше. Попитах я дали не смята, че така може да ядоса съседите. Да се наливаш с бира и да пееш, докато гледаш пожар от терасата, не ми се струваше най-достойното за възхищение поведение.

— Остави — рече тя. — Нас никога не ни безпокои какво ще си помислят съседите.

Тя изпя някои от народните песни, които изпълнявала със своята група. Много трудно би ми било да кажа, че пееше хубаво, но като че ли харесваше собствените си изпълнения. Изпя всички стари шлагери — „Лимоново дръвче“, „Паф (Вълшебният дракон)“, „Петстотин мили“, „Къде са изчезнали всички цветя?“, „Майкъл, карай лодката към брега“. Отначало се опита да ме предума да пея басов съпровод, обаче се справях толкова зле, че тя се отказа и пя сама до насита. Продължих да се занимавам с бирата си, да слушам Мидори и да следя пожара. Той ту лумваше, ту замираше. Хора викаха и даваха нареждания. Един журналистически хеликоптер шумно закръжа отгоре, направи снимки и отлетя. Притесних се, че може да сме на снимката. Някакъв полицай крещеше през високоговорител на зяпачите да се изтеглят. Малко дете плачеше за майка си. Някъде се разби стъкло. Не след дълго вятърът внезапно започна да променя посоката си и бели частици пепел се посипаха край нас, ала Мидори продължи да си сръбва бира и да пее. След като изпълни всички песни, които знаеше, изпя една доста стара, за която каза, че я е съчинила сама.

— Нарича се „Нямам нищо“ — заяви Мидори. Бе действително ужасна песен както по отношение на текста, така и на музиката.

Изслушах тази музикална каша с мисълта, че къщата ще хвръкне във въздуха, ако огънят обхване бензиностанцията. Уморена от пеене, Мидори остави китарата и се отпусна на рамото ми като котка на припек.

— Хареса ли ти песента ми? — попита тя.

Отвърнах предпазливо:

— Беше забележителна, оригинална и много добре изразява твоята индивидуалност.

— Благодаря — рече тя. — Темата й е, че нямам нищо.

— Да, и аз така си помислих.

— Както знаеш — подхвана тя, — когато майка ми почина…

— Така.

— Никак не ми беше мъчно.

— О.

— Не ми беше мъчно и когато баща ми замина.

— Нима?

— Истина е. Не мислиш ли, че съм ужасна? Безсърдечна?

— Сигурен съм, че имаш своите основания.

— Моите основания. Хм. Положението в този дом бе доста сложно. Ала все си мислех, че те са мои родители, че, разбира се, ще ми е мъчно, ако умрат или ако никога повече не ги видя. Обаче не стана така. Не почувствах нищо. Нито горест, нито самота. Почти не мисля за тях. Но понякога имам сънища. Понякога майка ми гневно се взира от мрака в мен и ме обвинява за това, че съм щастлива от нейната смърт. Но аз не съм щастлива, че почина. Просто не ми е много мъчно. И да си призная, не пролях и една сълза. Но като малка плаках цяла нощ, когато умря котката ми.

Защо има толкова пушек, запитах се. Не мога да видя пламъци, а районът на пожара като че ли не се разраства. Само стълб от пушек се вие нагоре към небето. Какво ли продължава да гори толкова време?

— Но не само аз съм виновна — продължи Мидори. — Вярно е, че съм малко студена. Признавам. Но ако те — баща ми и майка ми — ме обичаха малко повече, бих била по-чувствителна — щях например да знам какво е истинска мъка.

— Мислиш ли, че не са те обичали достатъчно?

Тя вдигна глава и ме погледна. Сетне кимна леко и отривисто.

— Някъде между „недостатъчно“ и „никак“. Непрекъснато копнеех за обич. Само веднъж поисках да разбера какво е да бъда обичана до насита — да бъда захранена с толкова много обич, че да не мога повече да приема. Само веднъж. Ала те никога не ми я дадоха. Никога, нито веднъж. Щом се опитвах да се гушна и да помоля да ми купят нещо, те просто ме отблъскваха и ми се караха. „Не! Много е скъпо!“ Само това чувах. Ето защо реших, че ще открия някой човек, който ще ме обича безусловно триста шейсет и пет дни годишно. Тогава бях още в началното училище — в пети или шести клас, — но взех това решение веднъж завинаги.

— Ау — възкликнах аз. — И увенча ли се с успех търсенето ти?

— Това е трудната част — отвърна Мидори. Тя се загледа за кратко в издигащия се дим и се замисли. — Струва ми се, че чакам твърде дълго, че търся безукорност. Затова е толкова трудно.

— Очакваш идеалната любов?

— Не, дори аз знам за нещо по-добро. Търся себичност. Абсолютна себичност. Казвам ти примерно, че ми се яде ягодов сладкиш. И ти оставяш всичко, с което се занимаваш, изтичваш навън и ми го купуваш. После се връщаш запъхтян, падаш на колене и ми предлагаш този ягодов сладкиш. А аз казвам, че повече не го искам и го хвърлям през прозореца. Ето какво търся.

— Не съм убеден, че това има нещо общо с любовта — рекох леко учуден.

— Има — каза тя. — Ти просто не знаеш. Има моменти в живота на едно момиче, когато подобни неща са изключително важни.

— Като да хвърлиш ягодов сладкиш през прозореца ли?

— Именно. И когато направя това, искам мъжът да ме помоли за извинение. „Сега разбирам, Мидори, какъв глупак съм бил! Трябваше са се сетя, че ще изгубиш желание да похапнеш ягодов сладкиш. Имам интелигентността и чувствителността на магаре. За да поправя грешката си, ще изляза и ще ти купя нещо друго. Какво би искала? Шоколадов мус? Сладкиш с извара?“

— И после какво?

— И после аз ще му дам цялата любов, която заслужава, заради онова, което е сторил.

— Звучи ми абсурдно.

— Е, за мен тъкмо това е любов. Не че някой може да ме разбере обаче. — Мидори поклати леко глава на рамото ми. — За някои хора любовта започва с нещо дребно или глупаво. С нещо като това, или изобщо не започва.

— Никога не съм срещал момиче, което да разсъждава като теб.

— Много хора ми казват същото — рече тя, разчопляйки кожичка около един от ноктите си. — Но това е единственият начин на мислене, който познавам. Сериозно. Просто ти казвам какво мисля. Никога не ми е минавало през ума, че начинът ми на мислене е различен от този на другите хора. Аз не се опитвам да бъда различна. Но когато говоря открито, всеки си мисли, че се шегувам или че се превземам. Тогава чувствам, че всичко ми причинява болка!

— И ти се иска да загинеш в някой пожар?

— Хей, не, това е различно. То е просто нещо любопитно.

— Кое? Да загинеш в пожар ли?

— Не, исках само да разбера как ще реагираш — подхвърли Мидори. — Но аз не се боя от самото умиране. Наистина. Какво толкова, ще бъда обхваната от пушек, ще загубя съзнание и ще умра, докато се усетя. Това изобщо не ме плаши, ако го сравня с начина, по който видях майка ми и неколцина роднини да умират. Всичките ми роднини умират след някоя ужасна болест. Предполагам, че е родов белег. Винаги продължава много дълго и накрая почти не можеш да кажеш дали човекът е жив, или мъртъв. Остава само едно — болка и страдание.

Мидори пъхна цигара между устните си и я запали.

— Ето, този начин на умиране ме уплаши. Сянката на смъртта поглъща бавно-бавно живота и преди да разбереш, е настъпил непрогледен мрак, а хората около теб те смятат повече за мъртъв, отколкото за жив. Мразя това. Не бих могла да го понеса.

След още половин час пожарът бе загасен. Изглежда спряха разрастването му и предотвратиха нови щети. Всички пожарни, освен една, се върнаха в базата и хората се разпръснаха, като разговаряха тихо. Полицейска кола с въртяща се лампа на покрива остана да регулира трафика. Две врани бяха кацнали на близките телеграфни стълбове и наблюдаваха какво става под тях.

Мидори изглеждаше изтощена. Тя се отпусна, загледа се в небето и проговори с усилие.

— Уморена ли си? — попитах я.

— Всъщност не — отвърна тя. — Просто, кой знае как, се поотпуснах и се разприказвах. Случва ми се за първи път от доста време.

Погледнахме се в очите. Поставих ръка около кръста й и я целунах. През раменете й премина съвсем слабо припукване, после тя се отпусна и затвори за няколко секунди очи. Ранното есенно слънце хвърли сянката на миглите й върху бузата и аз видях очертанията им да потрепват.

Бе нежна и лека целувка, която нямаше за цел да доведе до нещо повече. Едва ли щях да целуна този ден Мидори, ако не бяхме прекарали следобеда на открито на терасата, пиейки бира и наблюдавайки пожара. И тя навярно чувстваше същото. Бяхме почувствали топлота и интимност след като дълго бяхме гледали лъскавите покриви, пушека, червените водни кончета и други неща и почти несъзнателно бяхме пожелали навярно да запазим по някакъв начин това настроение. Такава беше въпросната целувка. Но както се случва при всички целувки, и тази не беше лишена от известна доза риск.

Първа проговори Мидори. Хвана ме за ръката и каза, запъвайки се, че се среща с някого. Отвърнах, че съм го усетил.

— Имаш ли приятелка? — попита тогава тя.

— Да — казах.

— Но си винаги свободен в неделя, нали?

— Много е сложно — рекох.

И после разбрах, че краткото очарование на ранния есенен следобед е изчезнало.

В пет часа казах, че трябва да тръгвам за работа и предложих на Мидори да излезе с мен за една лека закуска. Тя отвърна, че се налага да остане вкъщи, тъй като можело някой да се обади по телефона.

— Не обичам да чакам цял ден вкъщи нечие обаждане. Когато прекарвам деня сама, се чувствам така, сякаш плътта ми малко по малко загнива — гние и се разпада, докато не остане нищо, освен зелена локва. А тя пък попива в земята. Остават само дрехите. Това чувствам, когато чакам затворена цял ден.

— Другия път, когато се наложи да чакаш обаждане, ще ти правя компания — казах аз. — Стига да има обяд.

— Чудесно — рече тя. — Ще стъкмя и пожар за десерт.

На следващия ден Мидори не дойде на лекцията по история на драмата. След часа отидох до ресторанта на самообслужване и изядох сам един студен, безвкусен обяд. После седнах на слънце и известно време зяпах района на университета. Близо до мен две студентки водеха прави дълъг разговор. Едната притискаше към гърдите си ракета за тенис с цялата нежност и грижовност, с които би могла да дари едно бебе, а другата държеше някакви книги и една дългосвиреща плоча на Ленард Бърнстейн. И двете бяха симпатични и явно с удоволствие си приказваха. В сградата на студентския клуб басов глас упражняваше гамите. Тук-там групички от по четири-пет студенти изразяваха гласно мнението си по най-различни въпроси, смееха се и си подвикваха един на друг. На паркинга се забавляваха момчета на скейтбордове. Професор с кожена чанта в ръка премина, пазейки се от тях, през паркинга. В двора студентка с каска на главата коленичи и взе да пише с огромни букви по една табела нещо за американския империализъм, завладяващ Азия. Това бе обичайна гледка в университета по обед, но докато седях и гледах с внимание, осъзнах един несъмнен факт. По свой си начин всеки човек пред погледа ми изглеждаше щастлив. Не бих могъл да кажа дали наистина, или само привидно са щастливи. Но в този приятен ранен следобед в края на септември те изглеждаха щастливи и по тая причина аз пък почувствах някаква самота от нов, непознат ми вид. Имах чувството, че само аз единствен не съм част от сцената.

Замислих се от коя сцена съм част през последните години? Последната, която си спомнях, бе билярден салон близо до пристанището, където двамата с Кидзуки играехме приятелски билярд. Същата нощ Кидзуки умря и оттогава насетне между мен и света се появи хладен усилващ се полъх. Какво бе за мен Кидзуки? Не можех да намеря отговор на този въпрос. Знаех само — с абсолютна убеденост, — че смъртта му бе отнела завинаги част от моята младост. Но какво означаваше това и какво произтичаше от него, беше отвъд способността ми да го разбера.

Дълго седях и наблюдавах двора на университета и хората, преминаващи през него, с надежда да зърна Мидори. Но тя не се появи и когато свърши обедната почивка, отидох в библиотеката, за да се подготвя за урока по немски.

В събота следобед Нагасава дойде в стаята ми и предложи да излезем из града за едно от нашите нощни похождения. Той щял да ми уреди да отсъствам цяла нощ. Казах, че съм съгласен. През изминалата седмица чувствах, че разсъдъкът ми е напълно размътен, и бях готов да преспя с което и да е момиче. Привечер взех душ, избръснах се и си облякох чисти дрехи — поло и памучно яке след това двамата с Нагасава вечеряхме в столовата и се качихме на автобус до Шинджуку. Известно време вървяхме през многолюден квартал, сетне отидохме до един от баровете, които най-често посещавахме, и се настанихме в него в очакване на подходяща двойка момичета. Най-често момичетата идваха тук по двойки — с изключение тъкмо на тази вечер. Прекарахме почти два часа, сръбвахме си уиски със сода в количество, което ни държеше трезви. Накрая две приветливи наглед момичета седнаха на бара и си поръчаха коктейл от джин с лимонов сок и газирана вода и коктейл маргарита. Нагасава веднага се присламчи към тях, но те казаха, че очакват приятелите си. Въпреки това, докато се появиха гаджетата им и момичетата отидоха при тях, четиримата си побъбрихме добре.

Нагасава ме заведе да си опитаме късмета в друг бар — малко заведение в нещо като задънена улица, където повечето посетители бяха вече пияни и вдигаха врява. Група от три момичета зае маса в дъното. Ние отидохме при тях, поприказвахме си и настроението и на петимата ни се повиши, но когато Нагасава предложи да отидем да пийнем другаде, момичетата отвърнаха, че е вече време да се прибират в пансионите си. Такъв ни беше „късметът“. Опитахме в още едно заведение, но резултатът беше същият. Кой знае защо, момичетата просто не тръгваха с нас.

В единайсет и половина, Нагасава беше склонен да се откаже.

— Съжалявам, че те разкарах напразно — рече той.

— Няма нищо — отвърнах. — Струваше си и просто да видя как понякога си прекарваш свободните дни.

— Веднъж годишно може би — съгласи се той.

Всъщност вече ми беше все едно дали ще сваля някое момиче. Докато скитахме из Шинджуку в шумната съботна вечер и наблюдавахме мистериозната енергия, произвеждаща смес от секс и алкохол, усетих, че собственото ми желание за това започва да отслабва.

— Какво смяташ да правиш сега, Ватанабе?

— Може би ще отида в заведение, отворено цялата нощ — отвърнах. — Отдавна не съм ходил на кино.

— Тогава аз ще отида при Хацуми — рече Нагасава. — Нали не възразяваш?

— Не, по дяволите. Защо да възразявам?

— Ако искаш, мога да те запозная с едно момиче, което ще се съгласи да прекарате заедно нощта.

— Не, наистина съм в настроение да ида на кино.

— Съжалявам — продума Нагасава. — Ще наваксаме друг път. — И той се изгуби в тълпата. Влязох в едно заведение за бързо хранене, за да се скрия от шума навън, и си взех чийзбургер и кафе, а после отидох да гледам Абсолвентът в едно старо филмотечно кино. Не че го мислех особено хубав, но нямах нищо по-добро за правене, затова останах и го изгледах още веднъж. След като в четири часа сутринта излязох от киното, се заскитах замислен из хладните улици на Шинджуку.

Когато се уморих от вървене, отидох в едно денонощно кафене и зачаках с книга и чашка кафе да дойде време за ранните влакове. Не след дълго заведението се напълни с хора, които, подобно на мен, чакаха първите влакове. Един сервитьор дойде и като се извини, ме попита дали съм съгласен да приема на масата си други клиенти. Отвърнах, че нямам нищо против. Беше ми все едно кой ще седи срещу мен: просто си четях книгата.

Онези, които се настаниха на масата, се оказаха две момичета. Изглеждаха горе-долу на моята възраст. Не бяха кой знае колко впечатляващи, но не бяха и грозни. И двете бяха прилично облечени и гримирани и не бяха от жените, които бродят из Шинджуку в пет часа сутринта. Предположих, че просто са изпуснали последния влак. Изглежда не се притесняваха, че седим на една маса — бях спретнат, бях се избръснал предишната вечер и на всичко отгоре четях задълбочено Вълшебната планина на Томас Ман.

Едното момиче беше малко едро. Бе облечено със сива полушубка и бели джинси, носеше обемиста дамска чанта от изкуствена кожа и имаше големи обеци с форма на раковина. Приятелката й бе нисичко момиче с очила, облечена със синя плетена жилетка върху карирана риза и носеше пръстен със син тюркоаз. По-дребната като че имаше навика да си сваля очилата и да притиска очи с върховете на пръстите си.

Двете момичета си поръчаха кафе с мляко и кейк, който изядоха след доста време, тъй като водеха шепнешком сериозен разговор. Доста често едрото момиче навеждаше глава, а пък нисичкото поклащаше своята. Не можех да разбера какво си казваха поради гръмката стереоуредба, от която се носеше песен на Марвин Гай, Би Джийс или нещо подобно, ала ниското момиче изглеждаше ядосано или притеснено и едрото се опитваше да го успокои. Аз редувах абзаците от моята книга с бегли погледи към тях.

Като притисна здраво към гърди чантата си, ниското момиче отиде до дамската тоалетна и в този момент нейната спътничка ме заговори.

— Извинете за безпокойството, но се питах дали не знаете да има барове наблизо, в които все още да сервират алкохол?

Престанах да съм нащрек, оставих книгата си настрана и попитах: „В пет часа сутринта?“

— Да…

— Според мен в пет и двайсет сутринта хората се прибират вкъщи да си легнат и да изтрезнеят.

— Да, разбирам — рече тя силно смутена, — но моята приятелка казва, че трябва да глътне едно питие. Това донякъде е важно.

— Навярно не ви остава нищо друго, освен да пийнете вкъщи.

— Но аз трябва да хвана влака за Нагано в седем и половина.

— Тогава намерете автомат за напитки и приятно място да седнете. Това май е всичко, което може да сторите.

— Знам, че е прекалено да искам това от вас, но бихте ли ни придружили? Две момичета сами всъщност не могат да направят нещо подобно.

Бяха ми се случили доста необичайни неща в Шинджуку, ала никога преди две непознати момичета не ме бяха канили да пия в пет и двайсет сутринта. Отказът ми щеше да коства много по-голямо усилие, а и време имаше достатъчно, така че купих порядъчно количество саке и леки закуски от автомат наблизо и тримата отидохме до един празен паркинг при западния изход на гарата, за да спретнем импровизиран запой.

Момичетата ми казаха, че са се сприятелили, докато работели в някаква пътническа агенция. И двете били завършили тази година полувисш институт и получили първата си работа. Ниската имала приятел, с когото се срещала в продължение на година, но неотдавна разбрала, че той спи с друго момиче и трудно преживяваше това. Едрата трябвало да замине за планините на Нагано снощи, за сватбата на брат си, но решила да прекара нощта с депресираната си приятелка и да хване първия експрес в неделя сутринта.

— Твърде болезнено е онова, което преживяваш — казах на нисичката, — но как узна, че приятелят ти спи с друга?

Като отпи малко саке, момичето отскубна някакъв бурен изпод краката си.

— Не беше нужно да узнавам каквото и да било — рече тя. — Отворих вратата му и ги заварих да го правят.

— Кога се случи това?

— По-миналата нощ.

— Без майтап? И вратата беше отключена?

— Точно така.

— Чудя се защо не я е заключил?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Да, как би могла да го предвиди? — каза едрата, която изглеждаше искрено загрижена за своята приятелка. — Какъв ли шок е преживяла. Не мислиш ли, че е ужасно?

— Всъщност не знам — отвърнах. — Трябва да поговориш с приятеля си. После възниква въпросът дали му прощаваш, или не.

— Никой не знае как се чувствам — изрече ядно нисичката, като все така скубеше трева.

Ято врани долетяха от запад и се зареяха над голям универсален магазин. Вече се беше развиделило напълно. Наближаваше часът за влака до Нагано, затова дадохме каквото беше останало от сакето на един бездомник на долния етаж при западния изход, купихме перонни билети и влязохме да изпратим едрото момиче. Щом влакът се изгуби от погледа ни, нисичката и аз, кой знае как, се озовахме на път към един хотел наблизо. Никой от двама ни не гореше от желание да спи с другия, обаче изглеждаше неизбежно да стигнем докрай.

Съблякох се пръв, седнах във ваната и взех здравата да се наливам с бира. Тя влезе при мен и направи същото, двамата се излегнахме и мълчаливо пиехме. Но явно не можехме да се напием, а на никой от нас не му се спеше. Кожата й беше много бяла и гладка, имаше и красиви бедра. Направих й комплимент за бедрата, но нейното „Благодаря“ беше само едно изгрухтяване.

Още щом се озовахме в леглото обаче, тя сякаш се преобрази. Реагираше и на най-лекото докосване на ръцете ми, гърчеше се и стенеше. Когато проникнах в нея, заби нокти в гърба ми, а когато наближи оргазма й, извика името на друг мъж точно шестнайсет пъти. Концентрирах се върху преброяването им като начин да отложа собствения си оргазъм. После двамата заспахме.

Нямаше я, когато се събудих в дванайсет и половина. Не намерих никаква бележка. Едната половина на главата ми бе необичайно натежала от препиването. Взех душ, за да се разсъня, избръснах се и седнах гол на един стол да изпия бутилка плодов сок от хладилника и да се върна мислено към снощните случки. Всяка сцена изглеждаше нереална и странно отдалечена, сякаш я разглеждах през две-три стъкла, ала всичко това без съмнение ми се беше случило. Чашите от бирата все още бяха на масата, а до мивката лежеше употребявана четка за зъби.

Изядох лек обяд в Шинджуку и отидох до телефонната кабина да се обадя на Мидори Кобаяши с бледата надежда днес тя да е сама вкъщи и пак да очаква позвъняване. Оставих телефона да звъни петнайсет пъти, но никой не отговори. След двайсет минути опитах още веднъж, но резултатът бе същият. После взех автобус до пансиона. Специално писмо с наложен платеж ме очакваше в пощенската кутия на входа. Беше от Наоко.