Нула часът — развръзката

Пролог

Край камината се бе разположила компания от юристи и хора, чието хоби бе смисълът на закона. Сред тях бе адвокатът Мартиндейл, Руфъс Лорд, К. С.1, младият Даниълс, прославил се със случая Карстеърс, адвокатът Джъстис Кливър, Луис ъф Луис и Тренч, както и старият господин Тревъс. Мъдрият и разсъдлив господин Тревъс наближаваше осемдесетте. Той бе член на реномирана адвокатска фирма, всъщност нейният най-уважаван член. Бе успял да реши редица заплетени дела, без да се стига до съд. Говореше се, че знае повече тъмни истории от когото и да било в Англия, славеше се и като познавач на криминологията.

Лекомислените хора бяха на мнение, че господин Тревъс трябва да напише мемоарите си. Но той бе разумен човек. Разбираше, че знае прекалено много.

Отдавна се бе оттеглил от активна практика, но продължаваше да се радва както никой друг на уважението на членовете на неговото братство. Всеки път, когато тъничкият му, ясен гласец се извисяваше, се възцаряваше изпълнена с респект тишина.

Темата на разговора в момента бе едно нашумяло, наскоро приключило дело в Олд Бейли. Ставаше дума за дело за убийство, в което подсъдимият бе оправдан. Компанията обсъждаше случая оживено, като всеки критикуваше процедурата.

Обвинението бе допуснало грешка, разчитайки на един от свидетелите, стария Диплийч, който не усетил, че с показанията си дава добър шанс на защитата. А младокът Артър ловко бе използвал свидетелските показания на прислужницата в своя полза. В резюмето си Бентмор се опитал да отрази случая във вярна светлина, но злото вече било сторено — съдебните заседатели били повярвали на момичето. Странни хора са съдебните заседатели — никой не може да предвиди какво ще приемат и какво ще отхвърлят. Достатъчно е веднъж нещо да им влезе в главата и никой вече не е в състояние да им го избие. Те повярвали, че момичето казва истината за лоста, и това предопределило всичко. Медицинската експертиза била твърде голям залък за тях. Ах, тези ужасно дълги термини и неразбираем научен език. Всички учени типове са дяволски неубедителни свидетели — с техните вечни мънкания и извъртания. Те не могат да отговорят с „да“ или „не“ и на най-обикновен въпрос. Ах, това тяхно „при определени обстоятелства това би могло да се случи“ — и така нататък!

Присъстващите взимаха думата един след друг и когато разговорът се изчерпа и загуби нишката си, всички почувстваха, че нещо им липсва. Обърнаха глави към господин Тревъс. Всъщност до момента той не бе допринесъл с нищо за дискусията. Компанията явно чакаше преценката на уважаемия си колега.

Облегнат назад, господин Тревъс бършеше разсеяно очилата си. Настъпилата тишина го накара да вдигне учуден поглед.

— О! — възкликна. — Какво има? Попитахте ли нещо?

Младият Луис отвърна:

— Говорихме за делото „Леймърн“, сър.

И замълча в очакване.

— Да, да — каза господин Тревъс. — Мислех си за него.

Всички бяха притихнали почтително.

— Наистина бях потънал в мислите си — продължи той да бърше стъклата на очилата си. — Резултат, струва ми се, от понатрупалите се годинки. На моята възраст човек има право да му бъде простено, ако се замисли.

— Да, разбира се, сър — съгласи се младият Луис, явно озадачен.

— Мислех си — продължи Тревъс — не толкова за различните страни в правораздаването, които бяха очертани — въпреки че бяха интересни, твърде интересни. Сигурен съм, че ако присъдата бе по-друга, щеше да има достатъчно основания за обжалване, но сега няма да се спирам на това. Както казах, мислех си не за правната страна, а за… да… за участниците в това дело.

Всички останаха изненадани. Бяха обсъждали участниците по делото само във връзка с достоверността на свидетелските им показания. Никой дори не се бе замислил наистина виновен или невинен е обвиняемият, както бе решил съдът.

— Хората са различни — каза възрастният мъж замислено, — има и разумни, но повечето са без капка разум. Дошли откъде ли не — от Ланкашир, от Шотландия, собственикът на ресторанта е чак от Италия, а учителката — някъде от Средния запад. Всички са свързани или заплетени по някакъв начин в тази случка и като резултат в един сив ноемврийски ден се срещат в съда в Лондон. Всеки от тях е допринесъл с нещо. И цялата история завършва със съдебен процес за убийство.

Замълча и леко потупа коляното си.

— Обичам добрия криминален разказ — продължи. — Но знаете ли? Авторите винаги тръгват от неподходящо място. Започват с убийството. А убийството е краят. Историята започва много по-рано, понякога преди години, с всички случайности и случки, които отвеждат определени хора на определено място, в определен момент, в определен ден. Да вземем показанията на малката прислужница от кухнята. Ако тя не бе спипала любовника си, нямаше да зареже сърдито работата си, да замине при Леймърнови и да стане главен свидетел на защитата. Джузепе Антонели е дошъл да отмени за месец брат си. Братът е сляп като къртица. Той не би видял онова, което са забелязали зорките очи на Джузепе. Ако полицаят не бе влюбен в готвачката от номер четирийсет и осем, той нямаше да закъснее за обиколката си… — Кимна замислено. — Всички събития водят към един определен момент… А после, когато настъпи този момент — точка! Часът нула! Да, всички те се събират в нула часа… — Повтори: — Развръзката — в нула часа. — Потрепери.

— Студено ли ви е, сър. Елате по-близо до огъня.

— Не, не — възпротиви се господин Тревъс. — Както се казва, полазиха ме тръпки. Е, добре, време е вече да тръгвам. — Кимна любезно и излезе от стаята с бавна и отмерена стъпка.

Всички мълчаха известно време разколебани, после Руфъс Лорд, К. С. отбеляза, че бедният Тревъс остарява.

Сър Уилям Клевър каза:

— Остър ум, много остър ум, но в края на краищата старостта си казва думата.

— Пък и сърцето му е зле — додаде Лорд. — Изглежда, всеки миг може да рухне.

— Добре се грижи за себе си — възрази младият Луис.

В този момент господин Тревъс се качваше внимателно в прекрасния си даймлер. Колата го отведе пред дома му в тих квартал на града. Любезният камериер му помогна да свали палтото си. Господин Тревъс влезе в библиотеката. Спалнята му беше от другата страна, тъй като, загрижен за сърцето си, той никога не изкачваше стълби.

Настани се пред запалената камина и притегли към себе си писмата.

Мислите му все още бяха заети с историята, която си бе представил в клуба.

„Дори в този миг — каза си — се подготвя една драма, едно неизбежно убийство. Ако съчинявах някоя от онези забавни истории, изпълнени с кървави престъпления, щях да започна с един възрастен господин, седнал пред камината, който преглежда писмата си и без сам да го съзнава, се е запътил към часа на развръзката…“

Отвори първия плик и погледна разсеяно листа, който извади.

Изведнъж изразът на лицето му се промени. Бе се върнал в действителността.

— Господи! — промълви господин Тревъс. — Крайно досадно! Наистина много неприятно! След толкова години! Това ще обърка изцяло плановете ми.