Нула часът — развръзката

1.

Моторницата се носеше надолу по реката покрай Гълс Пойнт, после зави в малкия залив, отделящ Гълс Пойнт от зловещата скала Старк Хед. Беше студено и Кей се зави плътно в късото си кожено палто.

Някой понечи да поиска обяснение, но старши инспектор Батъл вдигна широката си длан като картонена кукла и показа, че още не е настъпил моментът. Само шумът от водата нарушаваше мълчанието. Кей и Тед стояха редом, загледани в реката. Невил се бе отпуснал на палубата с разтворени крака. Мери Олдин и Томас Ройд седяха на носа. От време на време всички поглеждаха любопитно към високия сдържан Макуиртър, застанал самотно на кърмата с отпуснати рамене и с гръб към тях.

Едва когато се оказаха в подножието на страшната Старк Хед, Батъл изключи мотора и заговори. Говореше по-скоро замислено, отколкото самоуверено:

— Случаят е много странен, един от най-странните, с които съм се сблъсквал, и затова бих искал да кажа няколко думи за убийствата изобщо. Мислите всъщност не са мои. Чух младият адвокат Даниълс да казва нещо подобно и не бих се изненадал, ако той от своя страна го е чул от друг. Той има този навик! Става дума за следното. Когато четете за някое убийство или, да речем, за някоя криминална история, разкриваща убийство, вие обикновено започвате от самото убийство. Но това е погрешно. Убийството започва много преди това. То е кулминацията на цяла верига от обстоятелства, които се сблъскват в определен момент и на определено място. Хората тръгват по неведоми пътища от различни краища на земното кълбо и се срещат в този момент и на това място. Господин Ройд е пристигнал от Малайските острови. Господин Макуиртър е тук, защото е пожелал да посети отново мястото, където някога се е опитал да сложи край на живота си. Самото убийство е краят на историята. Нула часът! — Замълча. — Сега за нас настъпи този час.

Петимата се бяха обърнали към него, само петимата, защото Макуиртър продължаваше да стои гърбом към тях. Петимата бяха озадачени.

— Искате да кажете, че смъртта на лейди Тресилиън е била кулминацията на една дълга поредица от обстоятелства? — попита Мери.

— Не, госпожице Олдин. Смъртта на лейди Тресилиън е била една брънка в пъкления план. Убийството, за което говоря, е убийството на Одри Стрейндж.

Заслуша се в ускореното дишане на останалите. Дали някой не се бе уплашил…

— Това престъпление е било замислено с най-малки подробности доста отдавна. Може би още през зимата. С единствената цел Одри Стрейндж да увисне на бесилото.

Планът е бил скроен много хитро от някого, който се е смятал за изключително умен. Убийците обикновено са суетни. Първо открихме неубедителни и несериозни улики срещу Невил Стрейндж. Но след като този някой е подготвил достатъчно лъжливи улики, той не е предполагал, че можем да очакваме и втората серия от улики да бъде лъжлива. И все пак, ако се замислите, всички улики срещу Одри Стрейндж биха могли да бъдат подправени. Оръдието на убийството, взето от решетката пред камината в нейната стая, ръкавиците й — лявата опръскана с кръв и скрита в бръшляна под нейния прозорец. Следи от пудрата, която тя използва, намерени по вътрешната страна на яката на сакото, както и няколкото косъма. Собствените й отпечатъци от пръсти, появили се съвсем естествено върху отрязъка пластир, взет от нейната стая. Дори ударът, нанесен с лявата ръка. И най-сетне унищожителната улика — признанието на самата госпожа Стрейндж. Не вярвам някой от вас (освен онзи, който е наясно) да повярва в нейната невинност, след като я е наблюдавал по време на задържането й. Тя фактически призна вината си, нали? И аз самият не бих повярвал, че е невинна, ако не бях преживял нещо подобно… Начинът, по който говореше, ме порази като гръм, защото познавам едно друго, момиче, което направи абсолютно същото, призна несъществуваща вина. Одри ме гледаше с очите на другото момиче… Трябваше да изпълня дълга си. Ние, полицаите, сме длъжни да действаме, като отчитаме обстоятелствата, а не своите чувства и емоции. Но уверявам ви, че в този момент се молех да стане чудо, защото разбирах, че само чудо можеше да помогне на тази нещастница. И чудото стана. Съвсем навреме! Господин Макуиртър се появи и разказа историята си. — Батъл замълча. — Господин Макуиртър, бихте ли повторили онова, което ми разказахте в къщата?

Макуиртър се обърна. Заговори с кратки, накъсани изречения, убедителни тъкмо поради своята лаконичност.

Разказа как е бил спасен миналия януари и как е пожелал отново да посети същото място. Продължи:

— Отидох там в понеделник късно вечер. Стоях на скалата, потънал в мисли. Трябва да е било към единайсет. Погледнах насреща към къщата, както научих по-късно, на Гълс Пойнт. — След кратка пауза продължи: — От единия прозорец на къщата висеше въже, спуснато до водата. Видях някакъв мъж да се катери по въжето…

Измина миг, преди да разберат значението на казаното. Мери Олдин извика:

— Но това значи, че все пак е бил външен човек? Никой от нас не е замесен. Бил е някой крадец!

— Грешите — отвърна Батъл. — Този някой е дошъл от отсрещния бряг, преплувал е реката. Но някой от къщата е трябвало да подготви въжето, следователно някой свой е участвал. — Продължи бавно: — А ние знаем, че през онази нощ един човек е бил на отсрещния бряг, когото никой не е видял между десет и половина и единайсет и петнайсет и който е преплувал дотук и обратно. Някой, който сигурно е имал приятел на този бряг на реката. — Сетне додаде: — Е, господин Латимър?

Тед отстъпи назад. Изкрещя с писклив глас:

— Но аз не мога да плувам! Всички знаят, че не мога да плувам. Кей, кажи им, че не мога да плувам.

— Разбира се, че Тед не може да плува! — извика тя.

— Така ли? — попита Батъл любезно.

Той тръгна към Тед, а младият мъж заотстъпва назад. Стъпи накриво и се разнесе плясък.

— Господи — каза старши инспекторът с престорена загриженост. — Господин Латимър падна зад борда.

Ръката му стисна като в менгеме ръката на Невил, който понечи да скочи след Латимър.

— Не, не, господин Стрейндж. Недейте да се мокрите. Наблизо има двама рибари, които ловят риба с малка лодка. — Надникна зад борда. — Той наистина не може да плува — отбеляза Батъл с интерес. — Няма грешка. Извадиха го. По-късно ще се извиня, но няма друг начин да се убедите, че някой не може да плува, освен да го хвърлите във водата и да го наблюдавате. Виждате ли, господин Стрейндж, обичам да съм прецизен. Първо трябваше да изключа господин Латимър. Господин Ройд е със саката ръка. Той не би могъл да се изкатери по въжето. — В гласа на Батъл звучеше скрито задоволство: — И така, господин Стрейндж, стигнахме до вас, нали? Добър спортист, алпинист, плувец и прочие. Вие наистина сте се качили на ферибота в десет и половина, но никой не може да потвърди, че ви е видял в хотел „Истърхед“ преди единайсет и петнайсет, макар и да настоявате, че по това време сте търсили господин Латимър.

Невил махна с ръка. Вдигна глава и се изсмя:

— Твърдите, че съм преплувал реката и съм се изкатерил по някакво въже?

— Което сте спуснали предварително от вашия прозорец — допълни Батъл.

— Убил съм лейди Тресилиън и съм преплувал обратно? Защо е трябвало да правя такова невероятно нещо? А кой е подправил всички онези улики срещу мен? Да не би самият аз?

— Точно така. Идеята никак не е лоша.

— И защо съм искал да убия лейди Тресилиън?

— Не сте искали — възрази Батъл. — Искали сте да увисне на бесилото жената, която ви е изоставила заради друг. Защото сте душевноболен. Болен сте още от дете. Впрочем, проверих онзи случай със стрелбата с лък. Всеки, който ви е засягал несправедливо, е трябвало да бъде наказан, а за вас смъртта не е достатъчно наказание. Смъртта сама по себе си не е била достатъчна и за Одри… за вашата Одри, която сте обичали. О, да, обичали сте я истински, преди любовта да се превърне в омраза. Трябвало е да измислите някаква особена, мъчителна смърт. И когато сте избрали начина, ни най-малко не ви е смутил фактът, че ще убиете една жена, която за вас е била почти като майка…

— Всичко това е лъжа! Лъжа! Не съм луд, не съм луд! — промълви Невил съвсем тихо.

— Жегнало ви е — продължи Батъл презрително, — когато ви е напуснала заради друг. Засегнала е самолюбието ви. Само като си представите, че ви е изоставила. Успокоили сте накърнената си гордост, като сте се оженили за друга, която е била влюбена във вас. Направили сте всичко възможно хората да мислят, че вие сте я напуснали, и това да изглежда колкото може по-убедително. Но тайно сте кроели планове как да постъпите с Одри. Не сте били в състояние да измислите нищо по-злокобно от това да я изпратите на бесилото. Жалко за добрия план, защото не сте достатъчно интелигентен, за да го осъществите!

Раменете на Невил потръпнаха болезнено под вълненото сако.

— Цялата история със стика за голф бе една детинщина! — продължи Батъл. — Пък и тези неиздържани улики срещу вас! Одри сигурно е разбрала какво сте целели! Сигурно сте се подсмивали под мустак. Вярвали сте, че не ви подозирам! Вие, убийците, сте странни същества! Толкова сте самоуверени. Въобразявате си, че сте умни и изобретателни, а в действителност сте много жалки…

Невил издаде някакъв странен звук, който приличаше на вой.

— Планът ми беше умен. Никога нямаше да се сетите. Никога! Ако не беше онзи досаден тъпоглавец, онзи жалък шотландски глупак. Бях обмислил всяка подробност — всяка! Не можех да предотвратя провала. Откъде можех да зная, че Ройд е научил истината за Одри и Ейдриън? Одри и Ейдриън… Проклета да е Одри… Тя ще увисне на бесилото. Трябва да я обесите… Искам да умре в страх… да умре… да умре… Мразя я. Казвам ви, че искам да умре… — резкият, писклив глас затихна. Невил се свлече на пода и захлипа.

— О, господи! — възкликна Мери Олдин. Устните й бяха побелели.

— Съжалявам, но трябваше да го притисна… — извини се Батъл тихо и деликатно. — Нали разбирате, че доказателствата бяха твърде оскъдни.

Невил продължаваше да хленчи като дете:

— Искам да я обесят. Толкова искам да я обесят…

Мери Олдин потръпна и се обърна към Томас Ройд.

Той я хвана за ръцете.

2.

— Страхувах се ужасно — каза Одри.

Седяха на терасата. Одри бе съвсем близо до старши инспектор Батъл. Той беше продължил отпуската си и бе останал в Гълс Пойнт като приятел.

— През цялото време изпитвах страх — повтори Одри.

— Още от първия миг, когато ви видях, разбрах, че сте изплашена до смърт. Държахте се студено и въздържано като човек, който се бори с някакво силно чувство. То можеше да бъде и любов, и омраза, а всъщност бе страх, нали?

Тя кимна.

— Започнах да се страхувам от Невил наскоро след сватбата ни. Но ужасното беше, че не разбирах защо. Започнах да си мисля, че съм луда.

— Не сте били вие лудата — каза Батъл.

— Когато се омъжих за Невил, той ми изглеждаше съвсем нормален и психически здрав — винаги приятен и в чудесно настроение.

— Интересно — зачуди се Батъл. — Играел е ролята на добър спортист. Затова е успявал да запази самообладание на турнирите по тенис. Ролята на добър спортист за него е била по-важна от самата победа. Но това, разбира се, е било и голямо натоварване, което се е отразило още повече върху психиката му. Винаги е трудно да играеш нечия роля.

— Върху психиката — прошепна Одри, като потръпна. — Психиката. Тя е нещо недосегаемо. Понякога се разтрепервах от една дума или поглед, но после ми се струваше, че съм си въобразила… Много странно. Както вече ви казах, започнах да си мисля, че аз съм побъркана. Страхувах се все повече и повече. Изпитвах онзи необясним страх, от който човек се поболява! Имах чувството, че полудявам. Че не мога да се овладея. Че съм способна на всичко, за да избягам! Тъкмо тогава се появи Ейдриън и ме обикна. Мислех си, че би било чудесно да избягам с него… — Замълча. — Знаете ли какво се случи? Веднъж излязох да посрещна Ейдриън, но той така и не дойде… загина… Имах чувството, че Невил е замесен по някакъв начин в неговата смърт.

— Може би — каза Батъл.

Одри се обърна изненадано към него:

— Мислите ли?

— Това няма да разберем никога. Автомобилна катастрофа може и да се предизвика. Но не мислете за това, госпожо Стрейндж. Може да е било чиста случайност.

— Бях… бях съсипана. Върнах се в Ректъри, в дома на Ейдриън. Трябваше да пиша на майка му. Тя не знаеше за нас и аз реших да не й казвам, за да не й причинявам болка. Невил пристигна незабавно. Беше много мил и внимателен, но през цялото време, докато разговаряхме, бях като болна от страх! Никой не трябвало да научи за Ейдриън, можела съм да се разведа, причина той щял да ми каже, а след това щял да се ожени повторно. Бях много благодарна. Знаех, че намираше Кей за привлекателна, и се надявах, че всичко ще се уреди и че щях да превъзмогна странното чувство, което бе ме завладяло. Продължавах да мисля, че съм ненормална. Не можех да се освободя от него напълно. Нито за миг не съм повярвала, че мога да се спася. По-късно веднъж срещнах Невил в парка и той ми каза, че много искал да се сприятелим с Кей, и предложи през септември всички да дойдем тук. Не можех да откажа, нали? След всичко онова, което бе направил за мен!

— „Заповядай в гостната“, казал паякът на мухата — подхвърли старши инспектор Батъл.

Одри потръпна.

— Да, нещо такова…

— Много хитро измислено. Толкова гръмогласно е убеждавал всички, че идеята е негова, че те естествено са останали с погрешно впечатление.

— После пристигнах тук и всичко се превърна в някакъв кошмар — продължи Одри. — Предчувствах, че ще ни сполети нещо ужасно, усещах, че Невил е замислил нещо и че това нещо ще се случи с мен. Но не знаех какво именно. Мисля, че разбрахте — бях като обезумяла, като парализирана от страх, изпитвах същото чувство, както когато сънуваш, че нещо ще се случи, но не можеш да мръднеш…

— Винаги съм искал — каза старши инспекторът — да видя как змия хипнотизира птица и тя не може да излети, но сега вече не съм сигурен, че наистина го желая.

Одри продължи:

— Дори когато убиха лейди Тресилиън, аз не разбрах причината. Бях объркана. Дори не подозирах Невил. Знаех, че той не се интересува от пари. Беше нелепо да се мисли, че би могъл да я убие, за да наследи петдесетте хиляди лири. Вече си мислех за господин Тревъс и за историята, която ни бе разказал предната вечер. Но дори и тогава не я свързах с Невил. Тревъс бе споменал за някаква физическа особеност, по която винаги би познал онова дете. Имам белег на ухото си, но не вярвам някой друг да има нещо, на което бихте обърнали внимание.

— Госпожица Олдин има кичур бели коси. Томас Ройд е със саката дясна ръка, което може и да не е само последица от земетресение. Господин Тед Латимър има доста странен череп. А Невил Стрейндж… — Батъл замълча.

— Невил едва ли има някаква физическа особеност?

— О, напротив. Малкият пръст на лявата му ръка е по-къс от този на дясната. Това е доста необичайно, госпожо Стрейндж, наистина доста необичайно.

— Значи това е било?

— Да.

— И Невил е окачил табелата на асансьора?

— Да. Изтичал е дотам и обратно, докато Ройд и Латимър са черпели стареца. Хитро и просто — съмнявам се, че някога щяхме да успеем да докажем, че е било убийство.

Одри отново потръпна.

— Е, хайде, мила. Всичко свърши. Разказвайте по-нататък — подкани я Батъл.

— Вие сте много умен… От години не съм говорила толкова дълго!

— Това е било грешката ви. Кога за пръв път прозряхте играта на господин Невил?

— Не зная точно. Сетих се изведнъж. Самият той бе чист и подозрението падаше върху всички нас. Но после случайно забелязах, че ме гледа злорадо. И разбрах! Това стана, когато… — Тя спря рязко.

— Това стана, когато какво?

— Когато си помислих, че най-добре би било да сложа край на всичко — отговори Одри бавно.

Старши инспекторът поклати глава.

— Човек никога не бива да се предава. Това е моето кредо.

— О, напълно сте прав. Но вие не знаете какво означава да изпитвате страх толкова дълго време. Страхът ви парализира. Не можете да мислите. Не можете да планирате нищо. Само чакате да ви сполети нещо ужасно. А сетне, когато ужасното се случи — тя се усмихна неочаквано, — изпитвате неподозирано облекчение! Вече не е нужно да чакате и да се страхувате. Сигурно ще ме сметнете за луда, ако ви кажа, че когато дойдохте да ме арестувате за убийство, аз се зарадвах. Невил бе сторил злото и всичко бе свършено. Когато инспектор Лийч ме отведе, се почувствах в безопасност.

— Донякъде го направихме и затова — каза Батъл. — Исках да сте далеч от този луд. Освен това, ако исках да го пречупя, трябваше да мога да разчитам на изненадата. Той бе видял как планът му се осъществява, така поне си мислеше, и затова изненадата щеше да бъде още по-голяма.

— А ако той не беше се огънал, имахте ли други доказателства?

— Недостатъчно. Разполагахме с показанията на Макуиртър, че на лунната светлина е видял някакъв мъж да се катери по въжето. Разполагахме и с въжето, което потвърждаваше тази история, навито и оставено на тавана, и все още малко влажно. През онази нощ валеше, нали?

Той замълча и погледна Одри, сякаш очакваше отговор от нея.

— Освен това раираният костюм — продължи след малко разказа си Батъл. — Невил се е съблякъл на скалата в залива Истърхед и е скрил костюма си в една дупка в скалата. Случайно го е сложил върху някаква разложена риба, изхвърлена там от прилива. Разбрах, че се е говорело за някакъв повреден канал в хотела. Самият Невил разказа тази история. Облякъл е мушамата върху костюма, но миризмата е прониквала през нея. По-късно е занесъл костюма на химическо чистене и като последен глупак не е казал истинското си име. Казал е напосоки някакво име, което случайно е прочел в регистрационната книга на хотела. Така вашият приятел е получил костюма и благодарение на своята съобразителност го е свързал с катерещия се по въжето мъж. Може да се случи да настъпиш развалена риба, но не и да легнеш върху нея, освен ако не ти дойде наум да се съблечеш и да се изкъпеш, но кой ще изпита удоволствие от къпане в дъждовна септемврийска нощ. Господин Макуиртър е свързал всички моменти. Той е много интелигентен човек.

— Повече от интелигентен — каза Одри.

— Да, може би. Искате ли да научите нещо повече за него? Бих могъл да ви разкажа някои неща.

Одри слушаше внимателно. Батъл си помисли за нея, че е добър слушател.

— Дължа му много. На вас също — каза тя.

— Не ми дължите кой знае колко — възрази той. — Ако не бях такъв глупак, щях да разбера какво означаваше звънецът.

— Звънецът? Какъв звънец?

— Звънецът в стаята на лейди Тресилиън. През цялото време подозирах, че има нещо нередно в този звънец. За малко да се сетя, когато слизах от горния етаж и видях една от онези куки, с които се отварят прозорците. Разбирате ли, цялата история със звънеца е била да осигури алиби на господин Невил. Лейди Тресилиън не си е спомнила защо е позвънила. Естествено, че не е могла да си спомни, защото изобщо не е звънила! Невил е дръпнал от коридора с помощта на тази дълга кука шнура, който минава под тавана. Тогава Барет е слязла на долния етаж и е видяла как господин Невил Стрейндж се е спуснал по стълбите и е излязъл, видяла е лейди Тресилиън жива и здрава. Цялата история с прислужничката беше неясна. Защо е трябвало да я упоява заради убийство, което е щял да извърши към полунощ? Шансът да не заспи дълбоко до този час е бил едно на сто. Пък и това показва, че убийството е било извършено от някой свой. По-късно Барет идва на себе си и проговаря. Всичко звучи толкова убедително в полза на Невил, че едва ли някой би се сетил да проверява сериозно точно в колко часа е бил в хотела. Знаем, че не се е върнал обратно с ферибота и не е наемал лодка. Остава възможността да преплува. Той е добър плувец, но въпреки това времето не би му стигнало. Изкатерил се е по въжето, което е спуснал предварително от прозореца на спалнята си. От него се е стекла цяла локва в стаята, но трябва да призная, че за съжаление не разбрахме веднага откъде е тази вода. После е нахлузил тъмносиньото сако и панталона, отишъл е в стаята на лейди Тресилиън — няма да се спирам на самото деяние, то не му е отнело повече от няколко минути, тъй като желязната топка е била приготвена предварително. Върнал се е, съблякъл е дрехите, спуснал се е по въжето и е преплувал обратно до „Истърхед“.

— А ако Кей бе влязла?

— Обзалагам се, че тя е била леко упоена. Казаха ми, че се е прозявала още по време на вечерята. Освен това той предвидливо се е скарал с нея и тя се е затворила в стаята си.

— Опитвам се да си спомня дали в даден момент съм забелязала изчезването на топката от решетката. Струва ми се, че не съм. Кога я е върнал на мястото й?

— На следващата сутрин, когато се е вдигнала врявата. След като се е върнал с колата на Тед Латимър, той е имал на разположение цяла нощ да заличи следите, да подреди всичко, да поправи ракетата за тенис. Впрочем, ударил е старата дама с бекхенд. Затова изглеждаше, че престъплението е било извършено с лявата ръка. Не забравяйте, че бекхендът на Стрейндж винаги е бил най-силният му удар!

— Не, не! — вдигна ръце Одри. — Не мога да слушам повече.

Той се усмихна.

— Все пак за вас бе добре да споделите с някого всичко, което се бе насъбрало, госпожо Стрейндж. Мога ли да проявя нетактичност и да ви посъветвам нещо?

— Да, моля.

— Осем години живот с един луд криминален престъпник са достатъчни за всяка жена да съсипе нервите си. Но сега трябва да се успокоите, госпожо Стрейндж. Трябва да разберете, че вече няма от какво да се страхувате.

Одри се усмихна. Застиналият израз бе изчезнал от лицето й. То бе мило, доста плахо, но доверчиво. Раздалечените й очи бяха изпълнени с благодарност.

— Споделили сте с другите, че познавате едно момиче, което е постъпило като мен? — попита тя колебливо.

— Собствената ми дъщеря — кимна Батъл бавно. — Както виждате, мила, чудеса стават. Съдбата ни ги изпраща, за да ставаме по-мъдри!

3.

Ангъс Макуиртър стягаше багажа си.

Той подреди грижливо три ризи в куфара, сложи и оня тъмносин костюм, който все пак се бе сетил да прибере от химическото чистене. Два костюма, оставени от двама Макуиртър, бяха дошли твърде много за дежурното момиче.

На вратата се почука. Влезе Одри Стрейндж.

— Дойдох да ви благодаря — каза тя. — За път ли се стягате?

— Да. Довечера тръгвам. Ще отплавам вдругиден.

— За Южна Америка?

— За Чили.

— Ще ви помогна.

Той се опита да се възпротиви, но тя настоя. Наблюдаваше я как се движи мълчаливо и методично.

— Готово — каза тя, когато свърши.

— Бързо се справихте — изрече одобрително Макуиртър.

— Спасихте живота ми — каза Одри, след като помълчаха малко. — Ако не бяхте видели случайно онова, което… — Тя се поколеба. После продължи: — Онази нощ, на скалата, когато… ми попречихте да скоча… и казахте „Вървете си у дома, ще се погрижа да не ви обесят“, тогава знаехте ли, че разполагахте с вярно доказателство?

— Не съвсем — отвърна Макуиртър. — Трябваше да премисля всичко.

— Тогава защо го казахте?

Винаги, когато трябваше да обяснява простия механизъм на мислите си, той се притесняваше.

— Имах предвид точно това… че твърдо съм решил да им попреча да ви обесят.

Одри се изчерви.

— Да предположим, че все пак аз го бях извършила?

— Това нямаше значение.

— В оня момент вярвахте ли, че аз съм убиецът?

— Не се замислях твърде. Бях склонен да вярвам, че сте невинна, но и в противен случай това нямаше да повлияе особено на решението ми.

— И после си спомнихте за мъжа на въжето?

Макуиртър помълча. Изкашля се.

— Мисля, че мога да ви кажа. Всъщност изобщо не съм виждал някой да се катери по въжето. Не бих могъл и да видя, защото на Старк Хед бях в неделя, а не в понеделник. Просто предположих какво е станало, като съпоставих фактите след случая с костюма, и моите предположения се потвърдиха от мокрото въже, което намерих на тавана.

От червена Одри бе станала бяла. Тя каза невярващо:

— Цялата ви история е била измислена?

— Умозаключенията нямаше да имат тежест пред полицията. Трябваше да твърдя, че съм видял случилото се.

— Но… можеше да се наложи да се закълнете в това пред съда.

— Да.

— Щяхте ли да го направите?

— Щях.

— И вие… вие сте човекът, които е загубил работата си и се е опитал да се хвърли от една скала само защото не е искал да скрие истината! — извика Одри недоверчиво.

— Уважавам дълбоко истината. Но осъзнах, че има много по-важни неща от нея.

— Какви?

— Вие — каза Макуиртър.

Одри сведе поглед. Той се покашля притеснено.

— Не бива да се чувствате задължена. След днешния ден вие повече никога няма да чуете за мен. Полицията разполага със самопризнанията на Стрейндж и няма да има нужда от моите показания. Но чух, че е толкова болен, че може и да не доживее до съда.

— Радвам се — каза тя.

— Някога сте го обичали!

— Обичах го такъв, какъвто си го представях.

Макуиртър кимна.

— Сигурно всички изпитваме същото чувство — продължи той. — Но нещата идват на местата си. Старши инспектор Батъл съумя да реагира правилно и да го притисне…

Одри го прекъсна:

— Действията му бяха продиктувани от разказаните от вас факти, но не вярвам, че успяхте да го заблудите. Той нарочно си затвори очите.

— Защо мислите така?

— Когато разговаряхме с него, той спомена, че да се види нещо на лунна светлина било чиста случайност, а след няколко изречения добави, че нощта е била дъждовна.

Макуиртър бе поразен:

— Това е вярно. В понеделник през нощта едва ли щях да видя нещо.

— Няма значение — каза Одри. — Той е знаел, че това, което сте твърдели, наистина се е случило. С това се обяснява решението му да притисне Невил. Заподозрял го е веднага след разказа на Томас за нас с Ейдриън. Разбрал е, че ако е намерил мотива на престъплението, то е сбъркал човека. Търсел е някакво доказателство срещу Невил. Очаквал е, както каза, някакво чудо… И вие се появихте в отговор на молбите на старши инспектор Батъл.

— Звучи странно — каза Макуиртър сухо.

— Виждате ли — прошепна Одри, — вие сте чудото. Моето голямо чудо.

— Не искам да се чувствате задължена — изрече той мрачно. — Още сега ще изчезна от живота ви…

— Трябва ли?

Той я изгледа. Ушите и страните й пламнаха. Тя каза:

— Няма ли да ме вземете с вас?

— Не съзнавате какво говорите!

— Напротив. Сега върша нещо много трудно, но за мене то има по-голямо значение от живота или смъртта. Зная, че нямам много време. Впрочем, аз съм консервативна. Бих предпочела да се оженим, преди да заминем!

— Разбира се — съгласи се той смаян. — Не мислите, че бих могъл да ви предложа нещо друго, нали?

— Сигурна съм в това — отвърна Одри.

— Не съм вашият тип — каза Макуиртър. — Смятах, че ще се омъжите за онзи спокоен младеж, който толкова отдавна се грижи за вас.

— За Томас? Скъпият, верен Томас. Той е прекалено верен. Предан е на спомена за момичето, което обичаше преди години. Всъщност вниманието му е насочено към Мери Олдин, въпреки че все още не го е осъзнал.

Макуиртър пристъпи към нея. Заговори решително:

— Наистина ли мислиш това, което казваш?

— Да… Искам да бъда винаги с теб, никога да не те напускам. Ако си отидеш, няма да намеря друг като теб и ще живея в самота до края на дните си.

Макуиртър въздъхна. Извади портфейла си и внимателно провери съдържанието му.

Измърмори:

— Брачното свидетелство ще струва скъпо. Първата ми работа утре е да отида в банката.

— Мога да ти заема малко пари — промълви Одри.

— Нищо подобно. Ако ще се женя, ще платя сам свидетелството. Ясно ли е?

— Излишно е — каза тихо Одри — да се правиш на толкова горд.

— Миналия път, когато те държах в ръцете си — каза той нежно, — ти беше като птица, която се бори да литне. Вече никога няма да ти позволя да излетиш…

Тя отвърна:

— Никога няма да поискам да отлетя.