Нула часът — развръзката

1.

Когато Томас Ройд слезе от влака в Солтингтън, на перона го очакваше Мери Олдин.

Той я помнеше смътно и сега бе приятно изненадан от нейния енергичен и уверен вид.

— Радвам се, че те виждам, Томас — обърна се тя към него по име. — След толкова години.

— Много мило от твоя страна, че ме посрещаш. Надявам се, че не съм ви притеснил.

— Никак. Напротив. Добре си дошъл. Това ли е носачът? Кажи му да изнесе чантите оттук. Паркирала съм колата съвсем накрая.

Натовариха чантите във форда. Мери седна зад волана, а Ройд се настани до нея. Потеглиха и Томас си помисли, че тя шофира добре, справяше се ловко и внимателно с движението и имаше добро чувство за дистанция.

Солтингтън бе на около четиринайсет километра от Солткрийк. Щом излязоха от малкото пазарно градче и поеха по шосето, Мери Олдин заговори отново за посещението му:

— Пристигането ти, Томас, е наистина като божи знак. Ситуацията е доста сложна и присъствието на чужд човек — донякъде чужд — е много необходимо.

— Какъв е проблемът?

Както обикновено тонът му бе безразличен, почти ленив. Сякаш питаше повече от учтивост, отколкото от желание да получи информация.

Този тон подейства успокояващо на Мери Олдин. Тя изпитваше остра нужда да разговаря с някого, но предпочиташе да е някой, който не проявява голям интерес.

— Попаднахме в твърде сложна ситуация. Както сигурно знаеш, тук е Одри.

Тя замълча, сякаш чакаше потвърждение, и Томас Ройд кимна.

— Тук са и Невил, и съпругата му.

Той вдигна вежди.

— Малко неловко, нали?

— Да, така е. Идеята бе на Невил.

Тя отново замълча. Ройд не каза нищо, но тя сякаш почувства недоверие и повтори:

— Идеята беше на Невил.

— Защо?

Тя за миг вдигна ръце от волана.

— О, някакво модно поведение! Всички да проявяват разбиране и да станат приятели! Такава беше идеята му. Но знаеш ли? Не мисля, че нещата вървят добре.

— Сигурно не биха и могли — додаде той. — Как изглежда новата съпруга?

— Кей? Красавица, разбира се. Наистина е много красива. И съвсем млада.

— И Невил е луд по нея?

— О, да. Все пак са женени само от една година.

Томас Ройд се обърна бавно към Мери и я изгледа. Усмихна се. Тя каза припряно:

— Нямах предвид това.

— Хайде, Мери. Мисля, че точно това имаше предвид.

— Е, добре. Толкова очевидно е, че те наистина никак не си подхождат. Приятелите им например… — замълча.

Ройд попита:

— Срещнали са се на Ривиерата, нали? Не знам много. Само няколко факта, за които ми писа мама.

— Да, срещнали са се първо в Кан. Невил се увлече, но не мога да си представя, че не се е увличал и по-рано по безобиден начин. Продължавам да мисля, че ако бе оставен сам на себе си, нямаше да се случи нищо. Знаеш ли, той обича Одри.

Томас кимна. Мери продължи:

— Не вярвам да е искал да разруши брака си. Сигурна съм в това. Но момичето бе твърдо решено да го стори. То не се успокои, докато не го накара да напусне жена си. Какво може да направи един мъж в неговото положение? Разбира се, че се чувства поласкан.

— Била е лудо влюбена в него, така ли?

— Предполагам.

В гласа на Мери прозвуча колебание. Изчерви се под изпитателния му поглед.

— Колко съм злобна! Край нея вечно се върти някакво красиво конте, неин стар приятел, и понякога не мога да не се запитам дали към всичко това няма някакво отношение и фактът, че Невил е много богат и уважаван. Мисля, че преди това момичето не е имало пукната пара.

Замълча засрамено. Томас Ройд само измърмори многозначително „хм… хм“.

— Както и да е — въздъхна тя. — Може би всичко е съвсем просто. Момичето е обаятелно и може би това пробужда котешките инстинкти у старите моми на средна възраст.

Ройд я погледна замислено, но като при играч на покер лицето му остана безстрастно. След миг каза:

— Но какъв е точно проблемът в момента?

— Наистина нямам представа. Точно това е твърде неприятно. Естествено първо се посъветвахме с Одри и тя очевидно нямаше нищо против да се срещне с Кей. Справя се великолепно с положението. Просто е очарователна. Никой не би могъл да се държи толкова мило. Одри, разбира се, е винаги на ниво. Отнася се чудесно към двамата. Както знаеш, тя е много въздържана и никой не знае какво мисли или чувства, но, честно казано, струва ми се, че има нещо против.

— Няма причина за това — възрази Томас Ройд. Додаде бавно: — В края на краищата минали са три години.

— Но забравят ли хора като Одри? Тя обичаше Невил.

Ройд се размърда на седалката.

— Тя е само на трийсет и две. Животът е пред нея.

— Така е. Но го преживя тежко. Не зная дали си чувал, тя получи силна нервна криза.

— Зная. Мама ми писа.

— Мисля, че за майка ти все пак беше добре, че се наложи да се грижи за Одри. Това й помогна да забрави собствената си мъка — смъртта на брат ти. Толкова съжалявам за него.

— Да, бедният Ейдриън. Винаги е шофирал много бързо.

Замълчаха. Мери подаде ръка от прозореца, за да сигнализира, че ще завие по хълма надолу към Солткрийк.

Докато се спускаха по тесния лъкатушещ път, тя неочаквано попита:

— Томас, познаваш ли Добре Одри?

— Горе-долу. През последните десет години не сме се срещали.

— Но ти я познаваш от дете. Била е като сестра на теб и Ейдриън?

Той кимна.

— Била ли е понякога неуравновесена? О, не исках да го кажа по този начин, но имам чувството, че в момента нещо не е наред. Тя е толкова апатична, нейната уравновесеност е толкова неестествено съвършена, че понякога се питам какво ли се крие зад маската. Имам чувството, че преживява нещо много силно. Но не разбирам какво е то! Струва ми се, че е неестествена. Има нещо тревожно. Зная, че у дома се създаде атмосфера, която ни потиска. Всички сме нервни и избухливи. Но не разбирам причината. Понякога, Томас, изпитвам страх.

— Страх ли? — Изненадата в гласа му я накара да се овладее и тя се засмя неспокойно.

— Звучи абсурдно… Но това имах предвид преди малко. Твоето идване ще ни се отрази добре. Ще ни разсее. Ето… пристигнахме.

Бяха излезли от последния завой. Гълс Пойнт бе построен върху скалисто плато и гледаше към реката. Отляво на къщата се намираха градините и тенискортът. Модерната постройка на гаража бе оттатък къщата, нагоре по шосето.

— Ще паркирам колата и ще се върна. Хърстъл ще се погрижи за теб — каза Мери.

Хърстъл, възрастният иконом, поздрави Томас като стар приятел.

— Много се радвам да ви видя, господин Ройд, след толкова години. Нейно благородие също ще се радва. Настанен сте в източната стая, сър. Мисля, че ще намерите всички в градината, или желаете първо да се оттеглите в стаята си?

Томас поклати глава. Приближи се към прозореца в салона с изглед към терасата. Постоя там малко, като остана незабелязан.

На терасата имаше само две жени. Едната бе седнала на края на парапета и съзерцаваше водата. Другата не я изпускаше от очи.

Първата бе Одри, другата сигурно беше Кей Стрейндж. Кей не знаеше, че я наблюдават, и не се опитваше да скрие чувствата си. Томас Ройд не бе наблюдателен човек, що се отнасяше до жените, но не му убягна, че Кей не обича Одри.

А самата Одри гледаше към реката и, изглежда, или не осъзнаваше присъствието на другата, или то й бе безразлично.

Томас не я бе виждал от седем години. Сега я разглеждаше много внимателно. Дали се беше променила и в какво отношение?

Реши, че се е променила. Бе по-слаба, по-бледа, изобщо по-прозрачна, но имаше и още нещо, което не можеше да определи. Сигурно се владееше великолепно, бе непрестанно бдителна и напълно осъзнаваше всичко около себе си. Помисли си, че изглежда като човек, който има някаква тайна. Но каква? Знаеше малко за преживяното от нея през последните години. Очакваше да забележи следи от страдание и безнадеждност, но това бе нещо друго. Тя бе като дете, което криеше упорито съкровището си в ръка и с това привличаше вниманието.

После насочи погледа си към другата — момичето, което сега бе жена на Невил. Наистина бе красива. Мери Олдин имаше право. Помисли си, че бе твърде опасна. Каза си: „Не бих я оставил близо до Одри с нож в ръка…“ И все пак защо мразеше първата жена на Невил? Всичко бе свършило. Одри не принадлежеше към сегашния им живот.

На терасата се разнесоха стъпките на Невил, който се появи иззад ъгъла на къщата. Бе запъхтян и носеше някакво илюстровано списание.

— Ето ви „Илъстрейтед Ревю“. Не намерих друго…

В този миг се случиха едновременно две неща.

— О, добре, дай ми го — настоя Кей.

А Одри, без да се обръща, протегна разсеяно ръка. Невил бе спрял между двете жени. Бе объркан. Преди да каже нещо, Кей възкликна и в гласа й прозвуча истерична нотка:

— Искам го! Дай ми го! Дай ми го, Невил!

Одри Стрейндж трепна, обърна се, прибра ръката си и промълви малко смутена:

— Съжалявам. Мислех, че говориш на мене, Невил.

Томас Ройд забеляза, че вратът на Невил Стрейндж почервеня. Той направи три крачки към Одри и й подаде списанието. Тя каза колебливо, все по-объркана:

— Но…

Кей грубо бутна стола. Изправи се, обърна се и се запъти към салона. Ройд не успя да се отдръпне и тя се блъсна в него.

Уплахата я накара да се съвземе. Погледна го и се извини. Той разбра защо не го бе забелязала — в очите й имаше сълзи. Помисли си, че това са сълзи от яд.

— Здравейте — каза тя. — Кой сте вие? О, разбира се, човекът от Малая!

— Да — отвърна Томас. — Аз съм човекът от Малая.

— Иска ми се да съм в Малая — заяви Кей, — където и да е, но не и тук! Ненавиждам тази проклета, скапана къща! Ненавиждам всички тук!

Сцените винаги смущаваха Томас. Той наблюдаваше Кей внимателно и промърмори неспокойно:

— Хм… хм…

— Ако не внимават — каза Кей, — ще убия някого! Или Невил, или онази бледолика котка отвън!

Стрелна се край него и излезе, блъскайки вратата.

Томас Ройд остана като вцепенен. Не знаеше как да постъпи, но бе доволен, че младата госпожа Стрейндж си е отишла. Стоеше, вперил поглед във вратата, която тя затръшна толкова енергично. Новата госпожа Стрейндж бе като тигрица.

Сянката на Невил Стрейндж премина край прозореца, а после самият той прекоси стъклената веранда. Дишаше ускорено. Поздрави Томас:

— О… а, здравей, Ройд. Не знаех, че си пристигнал. Да си виждал жена ми?

— Преди секунда мина оттук.

Невил последва жена си. Изглеждаше ядосан.

Томас Ройд излезе бавно през отворената врата на верандата. Стъпваше леко. Одри обърна глава едва когато той бе на няколко крачки от нея.

Забеляза как големите й очи още повече се уголемиха, устните й се раздалечиха. Тя слезе от парапета и тръгна към него с протегнати ръце.

— О, Томас — възкликна. — Скъпи Томас! Колко се радвам, че дойде!

Той пое в двете си ръце двете малки бели длани и се наведе към нея. В този момент на верандата се появи Мери Олдин. Като видя двамата на терасата, тя се поспря, после бавно се обърна и влезе обратно в къщата.

2.

Невил откри Кей в стаята на втория етаж. Единствената голяма стая с двойно легло бе на лейди Тресилиън. Двете стаи с врата помежду им и малка баня зад тях в западното крило се даваха на семейни двойки. Те представляваха малък изолиран апартамент.

Невил прекоси стаята си и влезе при жена си. Кей се бе хвърлила на леглото. Тя вдигна обляното си в сълзи лице и изкрещя злобно:

— А, ето те и тебе! Време беше!

— За какво е цялата тази дандания? Да не си полудяла, Кей?

Той говореше тихо, но потрепващите му ноздри издаваха, че едва сдържа раздразнението си.

— Защо й даде „Илъстрейтед Ревю“? Защо не го даде на мене?

— Кей, ти наистина се държиш като дете. Толкова врява за едно глупаво списание!

— Ти го даде на нея, а не на мене — повтори упорито тя.

— Добре, де. Какво значение има?

— За мене има.

— Не разбирам какво ти става. Не можеш да се държиш така истерично в чужд дом. Не знаеш ли как трябва да се държиш сред хората?

— Защо го даде на Одри?

— Защото тя го поиска.

— Аз също, а пък аз съм ти жена.

— Още една причина в този случай да го дам на другата жена, по-възрастната, и която практически ни е чужда.

— Тя ме унижи. Реши и го направи. А ти взе нейната страна!

— Говориш като глупаво, ревниво дете. За бога, контролирай се и се опитай да се държиш прилично на публично място!

— Като нея, нали?

Съпругът й отвърна студено:

— Във всеки случай Одри умее да се държи като дама. Тя поне не се излага.

— Настройва те срещу мене! Мрази ме и сега си отмъщава.

— Виж какво, Кей, престани да се държиш мелодраматично и глупаво. Писна ми!

— Да си тръгваме тогава. Нека си тръгнем още утре. Мразя това място.

— Тук сме едва от четири дни.

— Съвсем достатъчни са ми! Да си вървим, Невил!

— Слушай, Кей. Стига вече. Дошли сме тук за две седмици и аз ще остана две седмици.

— Ако го направиш — заяви тя, — ще съжаляваш. Ти и твоята Одри! Мислиш, че е прекрасна, нали!

— Не мисля, че Одри е прекрасна. Смятам, че тя е изключително мил и внимателен човек, с когото се отнесох много лошо и който бе така великодушен да ми прости.

— Точно тук ти е грешката — каза Кей. Стана от леглото. Яростта й се бе укротила. Заговори сериозно, почти уморено: — Одри не ти е простила, Невил. Няколко пъти я видях да те наблюдава… Не зная какво е намислила, но е намислила нещо… Тя е от хората, които не показват какво мислят.

— Жалко — отвърна Невил, — че няма повече такива.

Кей пребледня силно.

— Имаш предвид мене ли? — В гласа й се прокраднаха опасни нотки.

— Е, не беше особено сдържана, нали? Всеки път, когато си в лошо настроение, ти го показваш. Излагаш себе си, излагаш и мен!

— Още нещо да кажеш? — Гласът й бе ледено спокоен.

Той отвърна със същия тон.

— Съжалявам, ако смяташ, че съм несправедлив. Но това е самата истина. Ти си като дете, не можеш да се владееш.

— А ти никога не се ядосваш, нали? Като истински сахиб винаги си в добро настроение и имаш очарователни маниери! Не вярвам да изпитваш някакви чувства. Ти си просто като риба, проклета студенокръвна риба! Защо от време на време не изпускаш парата? Защо не ме навикаш, не ме наругаеш, не ме пратиш по дяволите?

Невил въздъхна. Раменете му се отпуснаха.

— О, господи! — възкликна. Обърна се и излезе.

3.

— Изглеждаш както на седемнайсет, Томас Ройд — отбеляза лейди Тресилиън. — Същото глупаво изражение. И не си станал по-разговорлив отпреди. Защо така?

— Не съм. Никога не съм се отличавал с някаква индивидуалност — каза Томас неопределено.

— За разлика от Ейдриън. Той беше толкова находчив и остроумен разказвач.

— Може би в това е причината. Винаги съм го оставял да говори.

— Бедният Ейдриън. Толкова многообещаващ беше.

Томас кимна. Лейди Тресилиън смени темата. Бе го поканила да я посети. Обикновено приемаше посетителите си по един. Така не се уморяваше и можеше да обърне на всеки нужното внимание.

— Тук си от двайсет и четири часа — каза тя. — Какво мислиш за ситуацията у нас?

— Ситуацията?

— Не се прави на глупак. Правиш го нарочно. Много добре разбираш какво имам предвид. Вечният триъгълник, който се настани под моя покрив.

Томас отбеляза предпазливо:

— Изглежда доста конфликтна.

Лейди Тресилиън се усмихна лукаво.

— Ще ти призная, Томас, че добре се забавлявам. Това стана не по мое желание, всъщност направих всичко възможно да го предотвратя. Невил бе упорит. Все настояваше да събере двете заедно, а сега сърба това, което надроби!

Томас Ройд се размърда на стола си.

— Звучи забавно — каза.

— Обясни се — отсече лейди Тресилиън.

— Не знаех, че Стрейндж е такъв.

— Любопитно е, че и ти го казваш. Защото и аз мисля така. Не е характерно за Невил. Подобно на повечето мъже той предпочита да избягва и неприятностите. Отначало подозирах, че идеята не е била негова, но ако е така, не виждам чия би могла да бъде. — Замълча и после каза, извисявайки глас: — Не е възможно да е на Одри, нали?

— Не, не е на Одри — побърза да отговори Томас.

— Не мога да допусна също, че е хрумнала на тази нещастница Кей. Освен ако не е забележителна актриса. Знаеш ли, почти започнах да я съжалявам.

— Не я обичаш твърде, нали?

— Не. Тя е празноглава и неуравновесена. Но както казах, започвам да я съжалявам. Блъска се като нощна пеперуда около запалена лампа. Няма представа какво оръжие трябва да използва. Лошо възпитание, лоши маниери, детска недодяланост — всичко това не влияе добре на мъже като Невил.

— Мисля, че Одри се намира в трудно положение — вметна тихо Томас.

Лейди Тресилиън го стрелна с поглед.

— Винаги си бил влюбен в Одри, нали, Томас?

Той отговори съвсем спокойно:

— Мисля, че да.

— Всъщност от дете.

Той кимна.

— Но се появи Невил и ти я измъкна изпод носа, нали?

Той се раздвижи неспокойно на стола.

— Е, винаги съм знаел, че нямам шанс.

— Пораженец — отсече лейди Тресилиън.

— Аз съм скучен.

— Глупак.

— Бедният добричък Томас! Така си мисли за мен Одри.

— Верният Томас — каза лейди Тресилиън. — Това бе прякорът ти, нали?

Той се усмихна при спомена за детството, изплувал при тези думи.

— Странно! От години не съм го чувал.

— Сега това може да се окаже на място. — Тя посрещна погледа му спокойно и замислено. — Предаността е качество, което човек може да оцени по достойнство, ако е преживял толкова много колкото Одри. Всеотдайната преданост за цял живот, Томас, понякога бива възнаградена.

Той сведе поглед, пръстите му стискаха лулата.

— С тази надежда се върнах у дома — каза.

4.

— Ето ни и нас — обади се Мери Олдин.

Хърстъл, старият иконом, избърса чело. Когато влезе в кухнята, готвачката госпожа Спайсър го попита защо изглежда така.

— Ако трябва да бъда откровен, не мисля, че бих могъл да се чувствам добре — каза Хърстъл. — Не зная дали мога да се изразя така, но всичко, което напоследък се говори и се върши в този дом, не е истинско, ако разбираш какво искам да кажа.

Госпожа Спайсър явно не го разбра и той продължи:

— Когато тази вечер всички седнаха на масата, госпожица Олдин каза: „Ето ни и нас“, и това ме натъжи. Представих си някакъв дресьор, влязъл в клетка с диви животни, и в този момент вратата на клетката се е захлопнала. Изведнъж почувствах, сякаш всички сме попаднали в капан.

— Боже, господин Хърстъл! — възкликна госпожа Спайсър. — Сигурно сте хапнали нещо неподходящо.

— Не е от храносмилането. Всички са напрегнати. Преди малко външната врата се затръшна и госпожа Стрейндж, нашата госпожа Стрейндж, госпожа Одри, подскочи, сякаш я бяха ударили. А и това мълчание. Всички са особени. Сякаш се страхуват да говорят. После неочаквано всички се оживяват и започват да разправят неща, които сякаш току-що са им хрумнали.

— Това стига човек да се чувства объркан — съгласи се госпожа Спайсър.

— Две госпожи Стрейндж в къщата. Мисля, че това не е благоприлично.

А в трапезарията продължаваше да тегне онази тишина, за която говореше Хърстъл.

Мери Олдин си наложи да се обърне към Кей и да каже:

— Поканих вашия приятел господин Латимър утре на вечеря!

— О, чудесно — възкликна тя.

— Латимър? Тук ли е Латимър? — попита Невил.

— Отседнал е в хотел „Истърхед Бей“ — каза Кей.

— Някоя вечер можем да наминем при него и да вечеряме тримата заедно — предложи Невил. — До колко часа се движи фериботът?

— До един и половина — отговори Мери.

— Надявам се, че вечер може да се танцува?

— Повечето от гостите на хотела са на преклонна възраст — поясни жена му.

— Не ще да е много забавно за приятеля ти — каза Невил на Кей.

Мери побърза да се намеси:

— Някой ден можем да отидем там и да поплуваме в залива Истърхед. Все още е доста топло, а и плажът е приятен.

Томас Ройд се обърна към Одри:

— Утре мисля да поплавам с яхтата. Ще дойдеш ли с мен?

— С удоволствие.

— Можем всички да дойдем — включи се в разговора им Невил.

— Мислех, че искаш да играеш голф — каза Кей.

— Възнамерявах да отида до игрището за голф. Онзи ден ми свършиха топките.

— Но това е трагедия! — извика Кей.

— Голфът е трагична игра — отвърна весело Невил.

Мери попита Кей дали и тя играе голф.

— Да, малко.

Невил каза:

— Кей можеше да бъде много добра, ако положеше някакви усилия. Тя има вроден талант.

— Вие не играете нищо, нали? — обърна се Кей към Одри.

— Не съвсем. Играя малко тенис, но съм слаба.

— Все още ли свириш на пиано, Одри? — попита Томас.

Тя поклати глава:

— Вече не.

— Свиреше доста добре — отбеляза Невил.

— Мислех, че не обичаш музиката, Невил — каза Кей.

— Не разбирам много от музика — изрече той неопределено. — Винаги съм се чудел как Одри успява да вземе октавата. Ръцете й са толкова малки.

Той се загледа в ръцете й и тя остави десертните прибори на масата.

— Малкият ми пръст е много дълъг. Мисля, че това ми помага — обясни изчервена.

— В такъв случай сигурно сте себелюбива — отбеляза Кей. — Късият малък пръст е знак, че човек не е себелюбив.

— Така ли? — учуди се Мери Олдин. — Тогава аз не съм себелюбива. Погледнете, моите малки пръсти са съвсем къси.

— Мисля, че изобщо не си себелюбива — каза Томас Ройд, като я гледаше замислено.

Тя се изчерви и продължи бързо:

— Кой от нас е най-несебелюбивият? Нека сравним пръстите си. Моите са по-къси от вашите, Кей. Но Томас, струва ми се, ме бие.

— Аз бия и двама ви — каза Невил. — Погледнете. — Той протегна ръка.

— Но само на едната ръка — забеляза Кей. — Малкият пръст на лявата ти ръка е къс, но на дясната е много по-дълъг. Лявата ръка показва с какъв характер си се родил, а дясната — какво си направил в живота си. Това значи, че не си се родил себелюбив, но с времето си станал такъв.

— Можете ли да предсказвате бъдещето, Кей? — попита Мери Олдин. Тя протегна ръка с обърната нагоре длан. — Една гадателка ми каза, че ще се омъжа два пъти и ще имам три деца. Ще трябва да побързам!

— Тези тънки кръстчета не означават деца, а пътешествия — каза Кей. — Това показва, че ще предприемете три пътешествия по вода.

— И това е малко вероятно — усъмни се Мери Олдин.

Томас Ройд я попита:

— Пътувала ли си много?

— Не, почти никак.

Долови скрито съжаление в гласа й.

— Но би искала?

— Повече от всичко.

Той си спомни нейния живот. Вечно на служба у една старица. Спокойна, деликатна, отлична домоуправителка. Попита с любопитство:

— Отдавна ли живееш с лейди Тресилиън?

— Почти от петнайсет години. Останах при нея след смъртта на баща ми. Няколко години преди смъртта си той се бе превърнал в безпомощен инвалид. — И после допълни в отговор на безмълвния му въпрос: — На трийсет и шест години съм. Това искаше да знаеш, нали?

— Наистина се питах — призна той. — Защото си жена без възраст.

— Това е доста двусмислена забележка.

— Сигурно. Нямах предвид това.

Продължаваше да я гледа сериозно и замислено.

Това не я смути. Бе неосъзната проява на вглъбен интерес. Като забеляза, че разглежда косите й, тя докосна белия си кичур.

— Имам го от младини — поясни тя.

— Харесва ми — каза Томас Ройд простичко.

Продължи да я гледа. Накрая тя попита закачливо:

— Е, каква е присъдата?

Въпреки мургавата си кожа той се изчерви.

— О, сигурно е невъзпитано да зяпам така. Питам се каква си всъщност.

— Е? — побърза да каже тя и стана от масата. После тръгна под ръка с Одри, като додаде: — Утре на вечеря ще дойде и старият господин Тревъс.

— Кой е той? — попита Невил.

— Донесе препоръчително писмо от Руфъс Лорд. Обаятелен възрастен господин. Отседнал е в „Балморъл Корт“. Има болно сърце и изглежда много немощен, но е невероятно интересен и познава редица влиятелни хора. Бил е адвокат или нещо подобно, не помня точно.

— Тук всички са ужасно стари — каза Кей недоволно.

Бе застанала под един висок лампион. Томас я наблюдаваше със същия вглъбен интерес, с който гледаше всичко, което попадаше в полезрението му.

Изведнъж се почувства замаян от чувствената й и страстна красота. Пъстра красота, изваяна от преливаща и тържествуваща жизнерадост. Отмести поглед към Одри — бледа и майчински топла в сребристата си рокля.

Усмихна се вътрешно и прошепна:

— Червена като роза и бяла като сняг.

— Какво? — До него бе застанала Мери Олдин.

Той повтори думите си.

— Както в онази стара приказка, нали я знаеш…

Мери Олдин каза:

— Много точно определение…

5.

Господин Тревъс отпи с удоволствие от чашата с портвайн. Много хубаво вино. И отлично приготвена и сервирана вечеря. Очевидно лейди Тресилиън нямаше проблеми с прислугата.

Домът също беше управляван добре, въпреки че господарката беше инвалид.

Жалко, че дамите не напуснаха столовата, когато сервираха портвайна. Той предпочиташе старомодните порядки. Но тези младежи имаха собствено виждане.

Гледаше замислено блестящата красива млада жена — съпруга на Невил Стрейндж.

Тази вечер бе вечерта на Кей. Нейната ослепителна красота цъфтеше и искреше в осветеното със свещи помещение. Тед Латимър приближи пригладената си с брилянтин тъмнокоса глава към нея. Той я ухажваше. Тя тържествуваше, бе уверена в себе си. Тази толкова лъчезарна жизненост стопляше старите кости на господин Тревъс.

Младост! Нищо не може да се сравни с младостта.

Какво чудно, че мъжът си е загубил ума и е напуснал първата си жена. Одри седеше до него. Очарователна дама, но от онзи тип жени, които, както знаеше от опит господин Тревъс, неизменно биваха напускани.

Той я погледна. Бе навела глава, забила поглед в чинията си. Нещо в пълната й застиналост го обезпокои. Погледна я по-внимателно. Запита се за какво ли мислеше. Косите й падаха очарователно над малките като раковини уши…

Господин Тревъс се сепна от настъпилото раздвижване. Пъргаво се изправи.

В салона Кей се запъти към грамофона и постави плоча с танцова музика.

Мери Олдин се извини на господин Тревъс:

— Сигурно не обичате джаз?

— Съвсем не — отвърна той неискрено, но любезно.

— По-късно може би ще поиграем бридж? — предложи тя. — Но сега няма смисъл да започваме робера, защото лейди Тресилиън очаква с нетърпение да си побъбри с вас.

— Ще бъде чудесно. Лейди Тресилиън никога ли не слиза тук?

— Не, някога слизаше в инвалиден стол. Затова направихме асансьор. Но сега предпочита стаята си. Там може да разговаря с всички, с които пожелае, като ги кани като по кралско благоволение.

— Добре казано, госпожице Олдин. Винаги съм чувствал кралското в маниерите на лейди Тресилиън.

В средата на стаята Кей танцуваше бавно.

— Невил, дръпни тази маса — нареди тя.

Тонът й бе деспотичен и самоуверен. Очите й блестяха, устните й бяха полуотворени.

Невил покорно премести масата. После направи крачка към нея, но тя нарочно се извърна към Тед Латимър.

— Хайде, Тед. Нека потанцуваме.

Той веднага я обгърна с ръка. Танцуваха, като се въртяха и навеждаха, стъпките им бяха съвършено съзвучни. Бяха приятна гледка.

Господин Тревъс промърмори:

— Хм, съвсем професионално.

Мери Олдин трепна при тези думи, но сигурно господин Тревъс ги бе изрекъл само от възхищение. Тя погледна мършавото му, с изострени черти, мъдро лице. Помисли си, че изразът на лицето му е разсеян, сякаш следваше някаква своя мисъл.

Невил се поколеба, сетне се запъти към прозореца, където бе застанала Одри.

— Ще танцуваме ли, Одри?

Тонът му бе официален, почти хладен. Сякаш я канеше само от учтивост. Одри Стрейндж се подвоуми за миг и кимна, като пристъпи към него.

Мери Олдин каза нещо неопределено, на което господин Тревъс не отговори. До този момент той не бе проявил признаци на глухота и се държеше с всички любезно. Тя разбра, че е вглъбен в мислите си. Не бе сигурна дали наблюдаваше танцуващите, или гледаше към Томас Ройд, застанал самотно в другия край на столовата.

Господин Тревъс се сепна и каза:

— Извинете ме, мила госпожице, казахте ли нещо?

— Нищо. Само че септември е необичайно топъл.

— Да, вярно, в хотела ми казаха, че засушаването е продължило твърде дълго.

— Надявам се, че се чувствате добре тук?

— О, да, въпреки че — трябва да призная — когато пристигнах, бях доста разочарован, като видях… — Той замълча.

Одри пусна Невил и каза с извинителна усмивка:

— Наистина е прекалено горещо, за да танцуваме.

Отиде до остъклената врата и излезе на терасата.

— О, последвай я, глупчо — промълви Мери.

Мислеше, че го е казала съвсем тихо, но думите й прозвучаха достатъчно високо, за да накарат господин Тревъс да се обърне и да я изгледа озадачено. Тя се изчерви и се засмя смутено.

— Казах гласно мислите си — поясни натъжено, — но той наистина ме ядосва. Толкова е бавен.

— Господин Стрейндж?

— О, не Невил. Томас Ройд.

Ройд тъкмо се канеше да тръгне, но Невил вече бе последвал Одри на терасата.

За миг господин Тревъс спря любопитен, лукав поглед на остъклената врата, после отново насочи вниманието си към танцуващите.

— Хубаво танцува този младеж, господин Латимър… така ли се казва?

— Едуард Латимър.

— Да, да, Едуард Латимър. Предполагам, че е стар приятел на госпожа Стрейндж?

— Да.

— И как изкарва прехраната си този… хм… толкова колоритен млад господин?

— Всъщност не зная точно.

— Наистина — в устата на господин Тревъс тази безобидна дума прозвуча доста многозначително.

Мери продължи:

— Отседнал е в хотел „Истърхед Бей“.

— Много приятно място — отбеляза той. След малко добави замислено: — Доста интересен овал на главата, оригинална извивка от темето към врата, която се крие донякъде от начина, по който подстригва косата си, но все пак доста необичайна. — След малко продължи още по-неясно: — Мъжът с такъв овал, когото срещнах последния път, получи десетгодишна присъда за брутално нападение над някакъв възрастен бижутер.

— Предполагам — възкликна Мери, — че не искате да кажете…

— О, съвсем не — възрази господин Тревъс. — Не ме разбрахте. Не искам да злепоставя вашия гост. Просто споменах, че един жесток и брутален криминален престъпник може да притежава външността на изключително очарователен и представителен младеж. Глупаво, но е така.

— Знаете ли, господин Тревъс — каза тя с любезна усмивка, — че малко ме плашите?

— Глупости, мила госпожице.

— Но е така. Вие сте… толкова наблюдателен.

— Очите ми — поясни господин Тревъс добродушно — са все още силни. — Помълча и после продължи: — Не мога да кажа в момента дали за зло или за добро.

— Защо да е за зло?

Възрастният мъж поклати глава със съмнение.

— Понякога можеш да попаднеш в сложна ситуация. Невинаги можеш да определиш точния ход на събитията.

Хърстъл се появи с поднос с кафе.

След като сервира кафето на Мери и стария адвокат, той се запъти към Томас Ройд в другия край на стаята. После по указание на Мери остави подноса върху ниската маса и излезе.

Кей подвикна през рамото на Тед:

— Само да довършим този танц.

Мери каза:

— Ще занеса кафето на Одри.

Тя тръгна към остъклената врата с чаша кафе в ръка. Господин Тревъс я последва. Тя спря на прага и той надникна през рамото й.

Одри седеше върху парапета в ъгъла на терасата. В ярката лунна светлина красотата й се бе пробудила — красота, родена не от цветове, а от контури. Грациозна глава, изящна линия от скулите към ухото, нежно изваяни брадичка и устни и тесен прав нос. Красотата й щеше да се съхрани и когато Одри Стрейндж се превърнеше в старица. Изяществото на тази жена нямаше нищо общо с покриващата я плът — костите раждаха нейната красота. Роклята с пайети, която бе облякла, подчертаваше излъчването й на лунната светлина. Тя бе притихнала, а Невил стоеше и гледаше.

— Одри — пристъпи той към нея. — Ти…

Тя промени позата си, после скочи с лекота на крака и докосна ухото си с ръка.

— О, обицата ми… сигурно съм я загубила.

— Къде? Дай да погледна…

Двамата се наведоха непохватно и развълнувано и се сблъскаха. Одри отскочи. Невил възкликна:

— Чакай за секунда, копчето на маншета ми се заплете в косата ти. Не мърдай.

Тя остана неподвижно, докато той се ровеше в косите й.

— О, оскуба ме. Колко си непохватен, Невил. Побързай.

— Съжалявам. Пръстите ми… се схванаха.

Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да забележат двамата наблюдатели онова, което Одри не можеше да види — треперещите ръце на Невил, докато се опитваше да освободи кичура светла, сребриста коса.

Но и Одри трепереше, сякаш изведнъж бе почувствала студ.

Мери Олдин трепна от тихия глас зад гърба й.

— Извинявай…

Томас Ройд мина зад тях и излезе навън.

— Да помогна ли, Стрейндж? — попита той.

Невил се изправи и се отдръпна от Одри.

— Всичко е наред. Справих се.

Той бе силно пребледнял.

— Ще изстинеш — каза Томас на Одри. — Влез и пийни кафе.

Тя се прибра с него, а Невил се обърна и се загледа в морето.

— Тъкмо ти носех кафето — каза Мери. — Но може би е по-добре, че влезе.

— Мисля, че така е по-добре — съгласи се Одри.

Всички се върнаха заедно в салона. Тед и Кей бяха свършили танца.

Вратата се отвори и на прага застана висока суха жена, облечена в черно. Тя каза вежливо:

— Нейно благородие ви поздравява и би се радвала, ако господин Тревъс се качи в стаята й.

6.

Лейди Тресилиън посрещна господин Тревъс с явно задоволство.

Двамата потънаха общи спомени и в разговор за общи познати.

След половин час лейди Тресилиън въздъхна доволно:

— О, беше много хубаво! Няма нищо по-приятно от това да си кажеш клюките и да си спомниш старите скандални случки.

— Малка доза злословие — съгласи се господин Тревъс — придава аромат на живота.

— Впрочем — започна тя — какво мислите за нашия вариант на „вечния триъгълник“?

Господин Тревъс я погледна дискретно.

— Какъв триъгълник?

— Само не ме убеждавайте, че не сте забелязали! Невил и неговите съпруги.

— О, това ли! Сегашната госпожа Стрейндж е изключително привлекателна млада жена.

— Одри също — допълни лейди Тресилиън.

— Да, тя има чар — съгласи се той.

Възрастната дама възкликна:

— Да не искате да кажете, че можете да разберете един мъж, който е напуснал Одри — жена с изключителни качества — заради… някаква си Кей!

— Напълно. Често се случва — повтори спокойно той.

— Отвратително. Ако бях мъж, щях бързо да се уморя от Кей и да ми се прииска никога да не съм извършвал такава глупост!

— И това се случва често. Тези неочаквани увлечения на страстта — продължи господин Тревъс все така безстрастно — рядко продължават дълго.

— И какво става после? — настоя тя.

— Обикновено страните се… хм, приспособяват. Много често следва втори развод. Мъжът се оженва за трета партньорка — някоя отзивчива душа.

— Глупости! Невил не е многоженец, независимо от наблюденията ви от вашите клиенти.

— Понякога се възстановява първият брак.

— Не и това! Одри е прекалено горда.

— Мислите ли?

— Сигурна съм. Не клатете глава по този многозначителен начин!

— От моя личен опит — каза господин Тревъс — зная, че жените изобщо нямат гордост или ако я имат, тя е съвсем незначителна, когато стане дума за любовна връзка. Гордостта често е в думите им, но никога не определя действията им.

— Вие не познавате Одри. Тя бе отчаяно влюбена в Невил. Може би прекалено влюбена. Когато той я напусна заради това момиче (въпреки че не виня само него — момичето го преследваше неотлъчно, а знаете какви са мъжете!), тя не искаше да го вижда повече.

Господин Тревъс се изкашля тихо.

— И все пак — настоя — тя е тук!

— Така е — отвърна лейди Тресилиън с досада. — Не претендирам, че съм в крак с тези модерни разбирания. Предполагам, че Одри е тук само за да покаже, че пет пари не дава и че за нея това вече няма значение!

— Твърде е възможно — вметна господин Тревъс. — Разбира се, че би могла да си самовнуши и това.

— Искате да кажете — възкликна лейди Тресилиън, — че според вас тя все още е привързана към Невил и че… о, не! Не мога да повярвам такова нещо!

— Възможно е! — каза той.

— Няма да го допусна — отсече лейди Тресилиън. — Няма да го допусна в моя дом.

— Вие сте объркана, нали? — попита господин Тревъс проницателно. — Чувства се някакво напрежение. То витае във въздуха.

— Значи и вие го забелязахте? — отвърна рязко старата дама.

— Да, и трябва да призная, че съм озадачен. Истинските подбуди на отделните страни са неясни, по мое мнение положението е взривоопасно. Всеки миг може да последва експлозия.

— Престанете да говорите както Гай Фокс, а ме посъветвайте как да постъпя.

Той разпери ръце.

— Наистина не зная какво да ви кажа. Сигурен съм, че всичко се фокусира в една точка. Бихте могли да я изолирате, но остават твърде много неясноти.

— Нямам намерение да моля Одри да си замине — каза лейди Тресилиън. — Доколкото имам поглед върху нещата, тя се държи безупречно в една много сложна ситуация. Тя е любезна, но сдържана. Намирам, че поведението й е безукорно.

— О, напълно — отвърна господин Тревъс. — Напълно. Но в същото време това поведение оказва изключително силно въздействие върху младия Невил Стрейндж.

— Невил — заяви лейди Тресилиън — не се държи добре. Ще поговоря с него за това. Но и през ум не би ми минало да го изхвърля от къщата. Матю го приемаше като свой син.

— Зная.

Тя въздъхна. Каза тихо:

— Знаете ли, че Матю се удави на това място?

— Да.

— Много хора се изненадаха, че останах тук. Колко са глупави. Тук винаги съм била близо до Матю. Всичко вкъщи ми напомня за него. На всяко друго място бих се чувствала самотно и странно. — Помълча и после продължи: — Първо се надявах, че скоро ще го последвам. Особено когато здравето ми се разклати. Но, изглежда, съм от онези скърцащи порти, от онези вечни инвалиди, които никога не умират. — Тя тупна ядно възглавницата. — Трябва да призная, че това никак не ми харесва. Винаги съм се надявала, че когато ми дойде времето, решителният миг ще настъпи бързо. Че ще срещна смъртта лице в лице, а няма да я усещам как се промъква край мене, плътно до мен, като ме принуждава да изпитвам униженията на болестта. Все по-безпомощна, все по-зависима от другите!

— Зависима, но от предани хора, сигурен съм в това. Имате вярна прислужница, нали?

— Барет? Тази, която ви доведе. Утехата на моя живот! Вярна е като стар боен кон. Абсолютно предана. От години е с мен.

— Бих казал също, че е щастие да имате до себе си и госпожица Олдин.

— Прав сте. Щастлива съм с Мери.

— Роднина ли ви е?

— Далечна братовчедка. Едно от онези всеотдайни същества, които вечно жертват себе си за доброто на другите. Грижеше се за баща си — интелигентен, но ужасно придирчив мъж. Когато той почина, я поканих да живее с мен и благослових деня, в който тя дойде. Нямате представа колко ужасни са повечето компаньонки. Лекомислени, досадни същества. Подлудяват те със своята глупост. Стават компаньонки само защото не са годни за нищо друго. Прекрасно е да имаш Мери, тя е толкова начетена и интелигентна. Има ум като бръснач. Чела е много и задълбочено и с нея може да се разговаря на всяка тема. И е не само интелигентна, но и добра домакиня. Води домакинството отлично, прислужниците са доволни от нея. Справя се и с кавги, и с прояви на ревност. Не разбирам как успява. Предполагам, че се дължи на нейната тактичност.

— Отдавна ли е при вас?

— От дванайсет години, че и повече. Тринайсет или четиринайсет. Винаги е била утеха за мен.

Господин Тревъс кимна.

Неочаквано лейди Тресилиън попита, като го наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи:

— Какво има? Тревожи ли ви нещо?

— Дреболия — отвърна той. — Чиста дреболия. Наблюдателна сте.

— Обичам да наблюдавам хората — поясни лейди Тресилиън. — Винаги усещах, когато нещо безпокоеше Матю. — Въздъхна и се отпусна на възглавниците. — Сега трябва да ви пожелая лека нощ. — Това бе кралско отпращане, нямаше нищо нелюбезно в него. — Много съм уморена. Но удоволствието за мен бе много голямо. Пак да дойдете.

— Ще се възползвам от милата покана. Надявам се, че не съм ви отегчил с приказки.

— О, не. Умората настъпва винаги неочаквано. Моля ви, преди да си тръгнете, позвънете вместо мен.

Господин Тревъс дръпна енергично шнура на старомодния звънец, в края на който висеше огромен пискюл.

— Истинска антика — забеляза.

— Звънецът ли? Не мога да търпя модерните електрически звънци. Половината от времето са повредени и само си правите труда да ги натискате! Този тук действа безотказно. Звъни в стаята на Барет на горния етаж. Звънецът виси над леглото й. Така тя идва веднага. Ако се забави, дърпам звънеца отново.

Когато господин Тревъс излезе от стаята, той чу за втори път звънеца и долови подрънкването му някъде над главата си. Погледна нагоре и забеляза шнура, който минаваше по тавана. Барет се спусна забързано по стълбите, мина край него и влезе при господарката си.

Господин Тревъс слезе бавно долу, без да се възползва от малкия асансьор. На лицето му бе изписано колебание.

Откри цялата компания в салона и Мери Олдин веднага му предложи партия бридж, но той отказа любезно с аргумента, че трябва да си тръгва.

— Моят хотел — поясни — е старомоден. Надали гостите се връщат след полунощ.

— Има много време дотогава, едва десет и половина е — опита се да го спре Невил. — Сигурно няма да заключат?

— О, не. Всъщност съмнявам се дали изобщо заключват през нощта. Затварят в девет, но вратата се отваря със завъртане на дръжката. Изглежда, местните хора са доста лековерни, но навярно имат основание да се доверяват на честността на съгражданите си.

— Естествено никой не заключва вратата си през деня — каза Мери. — Нашата остава широко отворена през целия ден, но нощем я заключваме.

— Как изглежда хотел „Балморъл Корт“? — попита Тед Латимър. — Сградата е необичайна, изглежда като грешка от средата на Викторианската епоха.

— Заслужава името си — каза господин Тревъс. — И има солидни викториански удобства. Удобни легла, добра кухня, просторни викториански гардероби. Огромни бани с махагонова облицовка.

— Не споменахте ли в началото, че нещо ви е раздразнило? — попита Мери.

— О, да. Предварително бях резервирал с писмо две стаи на партера. Имам болно сърце и изкачването по стълби ми е противопоказно. Когато пристигнах, бях възмутен, че стаите са заети. Вместо тях ми предоставиха две други (трябва да си призная, много приятни) на горния етаж. Възразих, но, изглежда, предишният наемател, който този месец е трябвало да замине за Шотландия, се е разболял и не е в състояние да освободи стаите.

— Предполагам, че е господин Лукън — каза Мери.

— Мисля, че така се казва. При тези обстоятелства трябваше да намеря решение. За щастие има асансьор, така че наистина нямах проблеми.

— Тед, защо не се преместиш в „Балморъл Корт“? Ще бъдеш много по-близко — предложи Кей.

— О, не мисля, че мястото е подходящо за мен.

— Съвсем вярно, господин Латимър — отвърна господин Тревъс. — Няма да се чувствате в свои води.

Кой знае защо, Тед Латимър се изчерви.

— Не разбирам какво имате предвид — каза.

Мери Олдин почувства настъпилото объркване и побърза да спомене за сензацията на деня във вестниците.

— Прочетох, че са задържали мъжа, свързан с онзи случай с трупа в Кентиш Таун — съобщи тя.

— Това е вторият задържан — каза Невил. — Дано този път да са хванали истинския.

— Едва ли ще могат да го задържат дълго, дори и да е така — отбеляза господин Тревъс.

— Недостатъчно доказателства? — попита Ройд.

— Да.

— Все пак — каза Кей. — Предполагам, че накрая винаги се намират доказателства.

— Невинаги, госпожо Стрейндж. Ще се изненадате, ако разберете колко много хора, извършили престъпления, се разхождат из страната свободни и необезпокоявани.

— Искате да кажете, че не са ги открили?

— Не само това. За един мъж — той спомена някакъв нашумял преди две години случай — полицията знае, че е убил две деца, знае го без съмнение, но е безсилна. Мъжът имаше алиби, потвърдено от двама свидетели. Въпреки че алибито е фалшиво, това не може да се докаже. И убиецът се разхожда свободно.

— Какъв ужас! — възкликна Мери.

Томас Ройд изтръска лулата си и каза тихо и замислено:

— Това потвърждава убеждението ми, че понякога е оправдано човек сам да раздава правосъдие.

— Какво имате предвид, господин Ройд?

Томас започна да тъпче отново лулата си. Гледаше замислено ръцете си и взе да обяснява с накъсани и несвързани изречения:

— Да предположим, че сте разбрали… за някаква мръсна работа… разбрали сте, че мъжът, който я е извършил, е неподвластен на закона… че ще остане ненаказан… В този случай смятам… оправдано е да се прибегне до саморазправа.

Господин Тревъс възрази енергично:

— Изключително вредна теория, господин Ройд! Подобно действие би било напълно противозаконно!

— Не смятам. Изхождам от това, че фактите са потвърдени, но законът е безсилен!

— Въпреки това персоналните действия не могат да бъдат извинени.

Томас се усмихна кротко.

— Не мога да се съглася — възрази. — Ако трябва да се извие нечий врат, готов съм да поема отговорността за това!

— След което сам ще попаднете под ударите на закона!

Все така усмихнат, Томас каза:

— Ще трябва да внимавам, разбира се… Наистина трябва да можеш да надхитриш закона…

— Ще те хванат, Томас — изрече Одри с ясен глас.

— Така е — отвърна той. — Мисля, че не бива да се захващам.

— Някога се сблъсках с един случай — започна господин Тревъс, но спря. Каза с нотка на извинение: — Виждате ли, криминологията ми е хоби.

— Моля, продължете — подкани го Кей.

— Имам доста богат опит в криминалните дела — обясни възрастният адвокат. — Но само няколко от тях са наистина интересни. Повечето убийци бяха отчайващо скучни и много недалновидни. Но мога да ви дам един интересен пример.

— О, да — каза Кей. — Обичам убийствата.

Господин Тревъс заговори бавно, като очевидно подбираше грижливо думите си:

— Става дума за едно дете. Няма да споменавам възрастта и пола му. Фактите бяха следните. Две деца стреляли с лък. Едното пуснало стрелата право в другото, ранило го смъртоносно и детето починало. Имаше следствие, детето, което стреляло, бе напълно обезумяло, инцидентът бе посрещнат със съчувствие и симпатия към нещастния извършител. — Той замълча.

— Това ли е цялата история? — попита Тед Латимър.

— Това. Достоен за съжаление инцидент. Но историята има и друга страна. Малко преди инцидента някакъв фермер случайно минал по пътеката в близката гора. На малка просека той забелязал дете, което тренирало стрелба с лък.

Той замълча, за да им даде възможност да вникнат в смисъла на казаното.

— Според вас — възкликна Мери Олдин недоверчиво — не е било инцидент, а съзнателно деяние?

— Не зная — отвърна господин Тревъс. — Така и никога не разбрах това. Но на следствието бе отбелязано, че децата не умеели да стрелят с лък и са стреляли непохватно и необмислено.

— А не беше ли така?

— За едно от децата естествено не!

— Какво направи фермерът? — попита Одри, притаил дъх.

— Нищо. Дали е постъпил правилно или не, не можах да отсъдя. Бъдещето на детето се поставяше на карта. Той смяташе, че всяко дете може да бъде оправдано поради липса на доказателства.

— Но вие самият не сте се съмнявали какво се е случило?! — възкликна Одри.

— Аз лично съм на мнение, че това бе едно изключително оригинално убийство, убийство, извършено от дете, което бе обмислило предварително всички подробности — каза господин Тревъс сериозно.

— Имаше ли мотив? — попита Тед Латимър.

— О, да, мотив имаше. Детски заяждания и обиди, достатъчни, за да разпалят омраза. Децата намразват лесно…

— Но да замислиш убийство? — извика Мери.

Господин Тревъс кимна:

— Да, замисълът бе чудовищен. Едно дете, спотаило в сърцето си смъртоносния план, тайно тренира ден след ден и накрая — непохватна стрелба… катастрофата, престорената мъка и отчаянието. Бе невероятно… толкова невероятно, сигурно съдът нямаше да повярва.

— Какво стана с… детето? — попита Кей любопитно.

— Мисля, че си смени името — каза господин Тревъс. — Налагаше се поради нашумялото следствие. Днес детето е пораснало и е някъде по света. Въпросът е дали все още носи в гърдите си онова отмъстително сърце? — Додаде замислено: — Мина много време, но аз и днес ще позная моя малък убиец.

— Едва ли — възрази Ройд.

— О, да. То имаше една физическа особеност. Но няма повече да ви занимавам с темата. Не е много приятна. Наистина вече трябва да тръгвам.

Изправи се.

— Ще пийнете ли преди това? — попита Мери.

Чашите бяха на масата в другия край на стаята.

Томас Ройд, който бе наблизо, пристъпи и отвори бутилката с уиски.

— Уиски със сода, господин Тревъс? Латимър, а за вас?

— Вечерта е приятна. Да излезем за малко — предложи тихо Невил на Одри.

Тя стоеше до прозореца и гледаше към окъпаната в лунна светлина тераса. Той мина покрай нея и застана отвън в очакване. Тя се обърна към стаята и бързо поклати глава:

— Не, уморена съм. Мисля да си лягам.

Прекоси стаята и излезе. Кей се прозя широко.

— И на мене ми се доспа. А на тебе, Мери?

— Да, струва ми се. Лека нощ, господин Тревъс. Погрижи се за господин Тревъс, Томас.

— Лека нощ, госпожице Олдин. Лека нощ, господин Стрейндж.

— Утре ще дойдем на обяд, Тед — каза Кей. — Бихме могли да се изкъпем, ако все още е топло.

— Добре, ще ви чакам. Лека нощ, госпожице Олдин.

Двете жени излязоха.

Тед Латимър каза любезно на господин Тревъс:

— Аз съм във вашата посока, сър. Минавам край хотела на път за ферибота.

— Благодаря, господин Латимър. Ще се радвам, ако ме придружите.

Господин Тревъс, изглежда, не бързаше, въпреки че бе съобщил за намерението си да тръгва. Отпивайки от питието си с отмерено удоволствие, заразпитва Томас Ройд за живота в Малая.

Той отговаряше едносрично. Битовите подробности бяха национална тайна, ако се съдеше по това с какъв труд адвокатът измъкваше информация от него. Ройд сякаш бе потънал в собствените си мисли, от които се откъсваше с усилие, за да отговори на въпросите му.

Тед Латимър се раздвижи. Изглежда, изпитваше досада и нетърпение и желаеше да си тръгне. Неочаквано той ги прекъсна:

— Почти бях забравил. Донесох няколко плочи, които искаше Кей. Оставих ги в антрето. Ще ги внеса тук. Ще й кажете ли утре за тях, Ройд?

Другият кимна. Тед излезе от стаята.

— Твърде неспокойна натура — промърмори господин Тревъс.

Ройд изсумтя в отговор.

— Май е приятел на госпожа Стрейндж? — предположи старият адвокат.

— На Кей Стрейндж — уточни Томас.

— Да — усмихна се господин Тревъс. — Нея имах предвид. Едва ли би могъл да е приятел на първата госпожа Стрейндж.

Ройд заяви решително:

— Не, не би могъл.

Уловил насмешливия поглед на другия, той допълни, като се изчерви леко:

— Имам предвид, че…

— О, добре разбирам какво имате предвид, господин Ройд. А вие самият сте приятел на госпожа Одри Стрейндж, нали?

Томас Ройд натъпка бавно лулата си с тютюн от торбичката. Не откъсваше поглед от лулата. Каза или по-скоро измърмори:

— Хм… да. В известен смисъл. Израснахме заедно.

— Сигурно е била очарователно момиче?

Томас Ройд каза нещо, което прозвуча като „хм… ъм“.

— Малко неловко е да приемаш едновременно и двете госпожи Стрейндж в къщата, нали?

— О, да… доста.

— Трудна ситуация за първата госпожа Стрейндж.

Ройд пламна.

— Изключително трудна.

Господин Тревъс се поприведе. Въпросът му прозвуча остро:

— Тя защо дойде, господин Ройд?

— Е, предполагам — гласът му прозвуча неясно, — че не е искала да откаже.

— Да откаже? На кого?

Ройд се размърда неловко.

— Всъщност мисля, че тя идва тук винаги по това време на годината — в началото на септември.

— И лейди Тресилиън е поканила Невил Стрейндж и новата му съпруга по същото време? — В гласа на стария джентълмен се долови учтива нотка на недоверие.

— Що се отнася до това, мисля, че Невил се е самопоканил.

— В такъв случай той е желаел това съвпадение?

Ройд се размърда смутено. Повтори, като избягваше погледа на другия:

— Така предполагам.

— Любопитно — каза господин Тревъс.

— Стореното е глупост — отбеляза Томас Ройд, като положи усилие фразата да е по-дълга.

— Малко е неловко — отвърна събеседникът му.

— В днешно време хората правят такива неща — рече Томас Ройд неопределено.

— Питам се — продължи господин Тревъс — дали идеята не е била на някой друг?

Ройд го погледна.

— Чия би могла да бъде?

Адвокатът въздъхна:

— По света има толкова много мили приятели, винаги готови да устройват живота на другите, да предлагат неща, с които другите не са съгласни.

Той замълча, когато Невил Стрейндж се появи пред остъклената врата. В същия момент откъм приемната влезе Тед Латимър.

— Какво носиш, Тед?

— Грамофонни плочи за Кей. Помоли ме да ги донеса.

— Така ли? Не ми е казвала.

Между двамата настъпи объркване, после Невил се запъти към подноса с напитките и си наля чаша уиски. Изглеждаше възбуден и нещастен и дишаше тежко.

Господин Тревъс бе чул някой да нарича Невил „този беден щастливец Стрейндж, който получава всичко на света, което би могъл да си пожелае“. Но в този момент той изобщо не приличаше на щастливец.

Томас Ройд, изглежда, реши, че с появата на Невил неговите задължения на домакин се изчерпват. Той излезе от стаята, без дори да се опита да пожелае лека нощ, и стъпките му бяха малко по-забързани от обикновено. Приличаше почти на бягство.

— Великолепна вечер — каза господин Тревъс любезно, като остави чашата си. — Изключително… хм… поучителна.

— Поучителна? — Невил вдигна вежди.

— Получихте информация за Малая — предположи Тед, като се усмихна широко. — Трудно е да измъкнеш отговор от мълчаливеца Томас.

— Изключителен младеж е този Ройд — изрече Невил. — Мисля, че винаги си е бил такъв. Само пуши тази ужасна лула, слуша и казва понякога „хм“ и „ъх“ и изглежда мъдър като сова.

— Може би мисли повече — отбеляза господин Тревъс. — А сега наистина е време да се сбогувам.

— Трябва пак да посетите в скоро време лейди Тресилиън — каза Невил, докато изпращаше двамата мъже до антрето. — Действате й изключително ободряващо. Тя има толкова малко контакти с външния свят. Чудесна е, нали?

— Да, наистина. Изключително приятен събеседник.

Господин Тревъс облече внимателно пардесюто си, завърза шала и след повторно сбогуване тръгна заедно с Тед Латимър.

„Балморъл Корт“ бе само на стотина метра, зад един завой на шосето. Издигаше се мрачно и заплашително — първият преден пост на един воюващ провинциален път.

Фериботът, който щеше да използва Тед Латимър, бе на двеста-триста метра по-надолу, там, където реката се стесняваше.

Господин Тревъс спря пред вратата на „Балморъл Корт“ и подаде ръка.

— Лека нощ, господин Латимър. Ще останете ли по-дълго тук?

Тед се усмихна и белите му зъби блеснаха.

— Зависи, господин Тревъс. Още не съм имал време да скучая.

— Не, разбира се. Предполагам, че както повечето днешни младежи най-много се боите от скуката, но мога да ви уверя, че има и по-страшни неща.

— Какви например? — Гласът на Латимър бе топъл и приятен, но в него се чувстваше и нещо друго трудно доловимо.

— О, оставям го на вашето въображение, господин Латимър. Не бих си позволил да ви съветвам. Съветите на такъв стар досадник като мен неизменно се приемат с недоволство. Сигурно така е редно, кой знае? Но ние, старите глупци, обичаме да мислим, че животът ни е научил на нещичко. Разбирате ли, натрупали сме доста жизнен опит.

Облак бе засенчил луната. Пътят бе много тъмен. Изведнъж от мрака се появи мъжки силует, който се заизкачва по хълма към тях. Бе Томас Ройд.

— Разходих се до ферибота — каза той неясно, захапал лулата си. — Това ли е вашият хотел? Май са ви заключили.

— О, не вярвам — отвърна господин Тревъс.

Той завъртя голямата месингова топка и вратата се отвори.

— Ще ви изпратим вътре — каза Ройд.

Тримата влязоха в преддверието. То бе осветено слабо от електрическа крушка. Не се виждаше никой и те доловиха миризма от отминала вечеря, от прашно кадифе и скъпи мебели.

На вратата на асансьора висеше табелка „Асансьорът не работи“.

— Господи! — възкликна ядосано господин Тревъс. — Каква досада! Ще трябва да изкача пеш всички тези стъпала.

— Много неприятно — изрече Ройд. — Няма ли служебен или товарен асансьор?

— Боя се, че не. Този се използва за всичко. Нищо, няма да бързам. Лека нощ на двамата.

Той се заизкачва бавно по широкото стълбище. Ройд и Латимър му пожелаха лека нощ и излязоха на тъмната улица. За миг настъпи мълчание, после Ройд каза решително:

— Е, хайде, лека нощ.

— Лека нощ. До утре.

— Да.

Тед Латимър тръгна с лека стъпка надолу към ферибота. Томас Ройд постоя, загледан подире му, после пое в противоположната посока към Гълс Пойнт.

Луната изплува иззад облака и Солткрийк отново се окъпа в сребриста светлина.

7.

— Почти като лято — промълви Мери Олдин.

Тя седеше на плажа с Одри пред внушителната сграда на хотел „Истърхед Бей“. Одри беше в бял бански костюм и изглеждаше като изящна статуетка от слонова кост. Мери не се къпеше. Малко настрани лежеше Кей по корем, изложила загорелите си крака и гръб на слънцето.

— О-о! — Тя седна. — Водата е ужасно студена.

— Е, все пак е септември — отвърна Мери.

— В Англия винаги е студено — каза Кей недружелюбно. — Иска ми се да сме в Южна Франция! Там наистина е горещо.

Тед Латимър изръмжа зад нея:

— Тук слънцето не е истинско.

— Ще се къпете ли изобщо, господин Латимър? — попита Мери.

— Тед никога не влиза във водата — засмя се Кей. — Само се пече като гущер.

Протегна крак и го смушка. Той скочи на крака.

— Хайде да се поразходим, Кей. Студено ми е.

Тръгнаха заедно по брега.

— Като гущер? Доста несполучливо сравнение — измърмори Мери Олдин, като гледаше след тях.

— Така ли мислиш? — попита Одри.

Мери Олдин се намръщи.

— Не съвсем. Гущерът предполага нещо по-опитомено. Не мисля, че е опитомен.

— Не — отвърна Одри замислено. — И аз не мисля така.

— Колко добре изглеждат заедно! — каза Мери, като наблюдаваше отдалечаващата се двойка. — Подхождат си някак, нали?

— Предполагам.

— Харесват едни и същи неща — продължи Мери. — Имат едно и също мнение и… и говорят с едни и същи думи. Колко жалко, че… — тя замълча.

— Какво, че?… — попита Одри рязко.

— Исках да кажа — жалко е, че изобщо се срещнаха с Невил — отвърна Мери бавно.

Одри се вцепени. На лицето й се появи „смразяващият израз на Одри“, както го наричаше другата жена.

— Съжалявам, Одри. Не биваше да го казвам.

— Ако нямаш нищо против… не ми се говори повече за това.

— Разбира се, разбира се. Беше много глупаво от моя страна. Предполагах, че си го преодоляла.

Одри бавно извърна глава. Изрече със спокойно, безизразно лице:

— Уверявам те, че няма какво да преодолявам. Това никак не ме вълнува. Пожелавам… пожелавам от все сърце на Кей и Невил да бъдат заедно вечно щастливи.

— Много мило звучи, Одри.

— Не е мило. Просто е вярно. Безсмислено е да се връщаме отново към миналото. Жалко, че се случи така — и толкова! Край на всичко! Защо да се ровим? Трябва да продължим да живеем в настоящето.

— Струва ми се — каза простичко Мери, — че хора като Кей и Тед ме вълнуват, защото са много по-различни от всички и всичко.

— Сигурно е така.

— Дори и ти — изрече Мери с неочаквана горчивина — си преживяла неща, които са ме отминали. Зная, че беше нещастна, много нещастна, но все си мисля, че дори това е по-добре от нищото. От празнотата!

Произнесе последните думи с вълнение.

В големите очи на Одри се четеше изненада.

— И през ум не ми е минавало, че се чувстваш така.

— Нали? — Мери Олдин се засмя виновно. — Това е само моментно състояние на недоволство, скъпа! Наистина не мисля така.

— Едва ли ти е много весело — каза бавно Одри. — Да живееш тук с Камила, въпреки че тя е много мил човек. Да й четеш, да се оправяш със слугите, никога да не пътуваш.

— Имам добра храна и подслон — възрази Мери. — Хиляди жени нямат дори и това. Наистина, Одри, аз съм напълно доволна. Имам си — за миг усмивка докосна устните й — и развлечения.

— Тайни пороци? — попита Одри също с усмивка.

— О, аз предвиждам нещата — каза другата жена неопределено. — В мислите си. Обичам да експериментирам понякога с хората дали мога да ги накарам да реагират на думите ми по начина, по който очаквам.

— Звучи почти садистично, Мери. Колко малко те познавам всъщност!

— О, съвсем безобидно е. Просто детско забавление.

— С мене експериментирала ли си?

— Не, ти си единственият човек, когото винаги съм смятала за твърде непредвидим в действията си. Просто никога не съм сигурна какво мислиш.

— Може би така е по-добре — каза Одри мрачно. Тя потрепери, а Мери възкликна:

— Студено ти е!

— Да. Май трябва да отида да се облека. Все пак е септември.

Мери Олдин остана сама, загледана в отблясъците на водата. Приливът настъпваше. Тя се отпусна върху пясъка и затвори очи.

На обяд хапнаха добре в хотела. Все още имаше доста гости, въпреки че сезонът бе отминал. Странна смесица от хора. Поне бяха разнообразили ежедневието си. Бяха нарушили монотонността на отминаващите дни. Мери изпитваше известно облекчение, че се бе измъкнала от напрежението, което витаеше в атмосферата и ги душеше през последните дни в Гълс Пойнт. Одри не бе виновна, но Невил…

Появата на Тед Латимър прекъсна рязко мислите й. Той се отпусна на пясъка до нея.

— Какво направихте с Кей? — попита Мери.

— Обсеби я законният й притежател — отвърна лаконично той.

Нещо в тона му я накара да се изправи. Тя се загледа над ивицата златист пясък към разхождащите се по мокрия бряг Невил и Кей. После бързо погледна мъжа до себе си. Бе си създала впечатлението, че е безчувствен, странен, дори опасен. Сега за пръв път бе доловила в него болката на младостта. Помисли си: „Бил е влюбен в Кей, истински влюбен, но е дошъл Невил и я е отвел…“

Каза тихо:

— Надявам се, че прекарвате добре тук.

Думите бяха обичайни. Мери Олдин рядко използваше други думи — такъв бе нейният стил на изразяване. Но в тона й за пръв път прозвуча предложение за приятелство. Тед Латимър откликна:

— Сигурно толкова добре, както и на всяко друго място.

— Съжалявам.

— Но аз наистина пет пари не давам! Нежелан съм, а какво значение имат чувствата и мислите на един натрапник?

Тя изви глава и погледна разочарования хубавец.

Тед отвърна предизвикателно на погледа й.

Тя промълви бавно, сякаш бе чула нещо изненадващо:

— Разбирам. Не ви харесваме.

— Очаквахте ли го? — засмя се той.

Тя отвърна замислено:

— Струва ми се, че съм го очаквала. Разбира се, много неща приемаме за нормални. Трябва да сме по-самокритични. И през ум не би ни минало, че можете да не ни харесвате. Опитахме се да ви посрещнем добре като приятел на Кей!

— Именно като приятел на Кей — прекъсна я Тед враждебно.

Мери каза с подкупваща откровеност:

— Бих искала, наистина бих искала да разбера какво сме ви сторили? Къде грешим? Какво не ви харесва у нас?

Тед Латимър произнесе натъртено:

— Самодоволството ви!

— Самодоволството? — жената се замисли, без да се сърди, преценявайки обвинението с юридическа точност. — Сигурно изглеждаме такива — съгласи се.

— Такива сте. Приемате всички добри неща в живота като безусловни, задължителни, сигурни. Вие сте щастливи и надменни в малкото си затворено общество, изолирано от общото стадо. Гледате на хора като мен като на диви животни!

— Съжалявам — каза Мери.

— Така е, нали?

— Не съвсем. Може да сме глупави и прозаични, но не сме зложелателни. Самата аз не съм оригинална, повърхностна съм и, както се изразихте, „самодоволна“. Но повярвайте ми, дълбоко в душата си съм много човечна. Съжалявам, че сте нещастен, и бих искала да направя нещо за вас.

— Много мило от ваша страна.

Помълчаха, после тя попита едва чуто:

— Отдавна ли обичате Кей?

— Доста.

— А тя?

— Така мислех, преди да се появи Стрейндж.

— И все още я обичате?

— Мисля, че е очевидно.

След малко Мери прошепна:

— Не е ли по-добре да си заминете?

— Защо да си замина?

— Защото така се чувствате още по-нещастен.

Той я погледна и се засмя.

— Много сте мила. Но не познавате добре животните, които драскат отвън, на вратата на вашето малко общество. В близките дни могат да се случат доста работи.

— Какви работи? — попита рязко тя.

Той пак се засмя:

— Имайте търпение и ще видите.

8.

Одри се облече, заобиколи издадените скали на брега, за да отиде при Томас Ройд, който седеше там точно срещу белия и спокоен Гълс Пойнт, кацнал на другия бряг на реката.

Когато тя се приближи, той изви глава, но не мръдна. Продължи да пуши лулата си. Тя седна до него. Мълчаха с приятното усещане на двама, които се познават добре.

— Колко е близко! — каза Одри, нарушавайки най-сетне тишината.

Томас погледна към Гълс Пойнт.

— Да можехме да доплуваме до къщата.

— Не и при този прилив. Навремето Камила имаше една прислужница, която беше добра плувкиня. Обичаше по време на прилив да плува дотук и обратно. Но когато водата приижда, направо те отнася към устието на реката. Един ден и с прислужницата се случи същото. Оказа се късметлийка, успя да задържи главата си над водата и стигна невредима, но много изтощена до брега на Истър Пойнт.

— Тук хората не предупреждават колко е опасно.

— Опасно е от другата страна. Течението минава покрай другия бряг. Под скалите водата е дълбока. Миналата година някакъв човек се опитал да се самоубие. Хвърлил се от Старк Хед, но се спрял в едно дърво на половината път надолу към скалите и речната охрана го спасила.

— Клетият човек — каза състрадателно Томас. — Обзалагам се, че не им е бил благодарен. Сигурно е ужасно да решиш да сложиш край на живота си и да те спасят. Чувстваш се като глупак.

— Може би сега се радва — предположи Одри замислено.

Питаше се къде ли е сега този мъж и какво ли прави.

Томас смукна от лулата си. Леко извърнал глава, можеше да наблюдава Одри. Съсредоточено и замислено тя гледаше водата. Дълги кафяви мигли, които хвърляха сянка върху чистата линия на скулите, малко, подобно на раковина ухо. То му напомни нещо.

— Намерих обицата, която загуби снощи.

Порови в джоба си. Одри протегна ръка.

— Чудесно, къде я намери? На терасата?

— Не, до стълбището. Сигурно си я загубила, когато си слизала за вечеря. По време на вечерята забелязах, че я нямаше.

— Радвам се, че се намери.

Одри взе обицата. Томас забеляза, че тя бе твърде голяма и груба за малкото й ухо. Тези, които носеше в момента, също бяха прекалено големи.

— Носиш обици дори на плажа — отбеляза. — Не се ли боиш, че ще ги загубиш?

— О, те са много евтини. Не обичам да съм без обици.

Докосна лявото си ухо. Той се досети:

— О, да, откакто старият Баунсър те ухапа!

Одри кимна.

Замълчаха, спомняйки си детските години. Одри Стандиш, високо тънкокрако момиче, бе навело глава над стария Баунсър, който си бе наранил лапата. Той я ухапа по ухото. Трябваше да зашият раната. Не че сега личеше нещо, бе останал само тънък, невидим белег от шева.

— Мило момиче — каза той, — белегът почти не се забелязва. Защо се притесняваш?

Одри помълча и после отговори очевидно искрено:

— Просто не мога да търпя недостатъци.

Томас кимна. Това напълно отговаряше на представата му за нея, за стремежа й към съвършенство. Тя самата бе изключително създание. Изведнъж той възкликна:

— Ти си много по-красива от Кей!

Тя рязко се обърна.

— О, не, Томас. Кей… Кей е наистина хубава.

— Външно. Но не и като личност.

— Да не би да имаш предвид — каза Одри развеселена — моята красива душа?

Томас изтръска пепелта от лулата.

— Не — отвърна. — Мисля, че имам предвид фигурата ти.

Тя се засмя.

Той отново натъпка лулата си. Помълчаха, Томас продължаваше да я наблюдава, но го правеше толкова дискретно, че тя не забеляза. Най-сетне попита тихо:

— Какво има, Одри?

— Какво да има? Какво имаш предвид?

— Какво става с тебе? Има нещо.

— Няма нищо. Абсолютно нищо.

— Но все пак.

Жената поклати глава.

— Не искаш ли да ми кажеш?

— Няма нищо за казване.

— Сигурно се държа като глупак, но трябва да ти го кажа. — Помълча. — Одри, не можеш ли да го забравиш? Не можеш ли да го преодолееш?

Тя зарови конвулсивно малките си длани в полата.

— Не ме разбираш… не можеш да ме разбереш.

— Но, мила Одри, разбирам те. Там е работата. Сигурен съм!

Тя обърна малкото си обезверено лице.

— Зная какво си преживяла и… и какво е означавало всичко това за тебе.

Устните й бяха побелели.

— Не предполагах, че някой знае.

— Е, аз знам. Няма да говоря за това. Но искам да те накарам да разбереш, че всичко е свършено… останало е завинаги в миналото.

— Някои неща не се забравят — прошепна тя.

— Виж какво, Одри. Няма никаква полза да се ровиш в спомените си. Вярно е, че си преминала през ада. Няма смисъл да се връщаш към това в мислите си. Гледай напред, а не назад. Трябва да изживееш живота си, а по-голямата част от него ти предстои. Мисли за утрешния ден, а не за вчерашния.

Тя го погледна твърдо, с широко отворени очи, без да разкрива мислите си.

— А ако предположим — каза, — че не мога?

— Трябва.

— Мислех, че не разбираш — промълви Одри тихо. — Предполагам… реакциите ми невинаги са съвсем нормални.

Той я прекъсна рязко:

— Глупости. Ти… — и замълча.

— Какво аз?

— Помислих си какво момиче беше, преди да се омъжиш. Защо се омъжи за Невил?

— Защото се влюбих в него — усмихна се Одри.

— Зная, зная. Но защо се влюби? Какво те привлече толкова?

Тя примижа, сякаш се опитваше да погледне през очите на момичето, което сега бе мъртво.

— Мисля — каза, — че причината бе в неговата „положителност“. Бе пълна противоположност на мене. Чувствах се като сянка, като нещо нереално. Невил бе реален. Бе толкова щастлив и самоуверен, и изобщо всичко, което аз не бях. — Додаде с усмивка: — И много хубав.

Томас Ройд изрече с горчивина:

— Да, идеалният англичанин — добър спортист, скромен, красив. Цял живот е получавал всичко, което е пожелавал. Истински малък сахиб.

Одри седеше с изправен гръб и го наблюдаваше.

— Ти го мразиш. Много го мразиш, нали?

Томас избегна погледа й, като се обърна да заслони от вятъра клечката кибрит в дланите си и да запали угасналата си лула.

— Ако е така, това не те изненадва, нали? Той има всичко, което аз нямам. Спортува, плува, разговаря с лекота. А аз съм като някакъв идиот с вързан език и непохватни ръце. Винаги е бил блестящ и преуспяващ, а аз винаги съм бил неудачник. Той се ожени за момичето, което единствено някога съм обичал.

Тя въздъхна тихо. Той продължи разпалено:

— Ти винаги си го знаела, нали? Знаеше, че съм влюбен в теб още когато бе на седемнайсет. Знаеш, че все още те обичам…

— Не, не сега — прекъсна го тя.

— Какво искаш да кажеш с това не сега?

Одри се изправи и замислено прошепна:

— Защото… сега съм различна.

— В какъв смисъл?

Той също се изправи и я погледна в очите. Одри каза бързо и задъхано:

— Ако не си го разбрал, не мога да ти го обясня… И самата аз не съм сигурна. Зная само…

Тя замълча, обърна се рязко и тръгна с бърза крачка обратно към хотела.

Одри зави зад една скала и налетя на Невил. Той лежеше изтегнат в цял ръст и се взираше в едно скално езерце. Вдигна поглед и се усмихна.

— Здрасти, Одри.

— Здравей, Невил.

— Наблюдавам един рак. Малкият хулиган е ужасно активен.

Тя коленичи и се взря натам, където сочеше той.

— Виждаш ли го?

— Да.

— Искаш ли цигара?

Тя кимна и той й запали една цигара. След няколко секунди, през които тя не го поглеждаше, изрече нервно:

— Искам да ти кажа, Одри.

— Да?

— Всичко е наред, нали? Имам предвид… между нас.

— Да, разбира се.

— Искам да сме приятели.

Той я погледна развълнувано. Тя му отвърна с напрегната усмивка.

— Денят бе забавен, нали? — разбъбри се той. — Хубаво време…

— О, да, да.

— Наистина доста е горещо за септември.

Замълчаха.

— Одри…

Тя се изправи.

— Жена ти те търси. Маха ти.

— Кой… о, Кей.

— Казах жена ти.

Той се изправи с усилие, погледна я и прошепна:

— Ти си моята жена, Одри…

Тя се обърна. Невил изтича към брега и пресече пясъчната ивица, за да отиде при Кей.

9.

Когато се върнаха в Гълс Пойнт, Хърстъл излезе да ги посрещне в антрето и каза на Мери:

— Бихте ли се качили веднага при нейно благородие, госпожице. Тя е много разстроена и искаше да ви види веднага щом се върнете.

Мери забърза нагоре. Свари лейди Тресилиън пребледняла и покрусена.

— Скъпа Мери. Толкова се радвам, че дойде. Чувствам се изключително депресирана. Бедният господин Тревъс е мъртъв.

— Мъртъв?

— Да, нали е ужасно? Толкова неочаквано. Снощи дори не е успял да се съблече. Сигурно щом е стигнал у дома, веднага му е прилошало.

— О, скъпа, съжалявам.

— Той наистина бе с твърде крехко здраве. С болно сърце. Надявам се, че у дома не се е случило нещо, което би могло да го преумори. Нямаше нищо тежко за вечеря, нали?

— Мисля, че не. Дори съм сигурна. Изглеждаше много добре и бе в добро разположение на духа.

— Наистина съм много разстроена. Мери, бих искала да прескочиш до „Балморъл Корт“ и да поговориш с госпожа Роджърс. Попитай я дали не можем да й помогнем с нещо. А и самото погребение. Заради Матю бих искала да направя всичко необходимо. В хотел тези неща обикновено се уреждат толкова нескопосно.

Мери решително заяви:

— Мила Камила, наистина не бива да се тревожиш. Помисли за здравето си.

— Права си.

— Ще отида веднага в „Балморъл Корт“ и щом се върна, ще ти разкажа всичко.

— Благодаря, скъпа Мери. Ти винаги си толкова организирана и съобразителна.

— Сега те моля, опитай се да си починеш. Подобни емоции са толкова вредни за тебе.

Мери Олдин излезе от стаята и се спусна по стълбите. Като влезе в салона, тя възкликна:

— Старият господин Тревъс е мъртъв. Починал е снощи, след като се е прибрал в хотела.

— Бедното старо момче — въздъхна Невил. — Какво се е случило?

— Сигурно е сърцето. Загубил е съзнание веднага след като се е прибрал.

— Питам се дали стълбите не са причината? — каза замислено Томас Ройд.

— Стълбите? — Мери го изгледа въпросително.

— Да, изпратихме го с Латимър и той тръгна нагоре пеш. Посъветвах го да се качва бавно.

— Колко глупаво от негова страна, че не е взел асансьора! — възкликна Мери.

— Асансьорът не работеше.

— О, разбирам. Какво нещастие! Бедният старец. — После добави: — Отивам там. Камила иска да разбере дали можем да направим нещо.

— Ще дойда с теб — предложи Томас.

Тръгнаха заедно по шосето към „Балморъл Корт“.

— Дали има някакви роднини, на които да съобщим — каза Мери.

— Не спомена такова нещо.

— Хората обикновено казват „моята племенница“ или „моята братовчедка“.

— Беше ли женен?

— Мисля, че не.

Влязоха в „Балморъл Корт“.

Госпожа Роджърс, собственичката на хотела, разговаряше с някакъв висок мъж на средна възраст, който вдигна приятелски ръка да поздрави Мери.

— Добър ден, госпожице Олдин.

— Добър ден, доктор Лейзънби. Това е господин Ройд. Дойдохме със заръка от лейди Тресилиън да попитаме дали можем да помогнем с нещо.

— Много мило от ваша страна, госпожице Олдин — каза съдържателката на хотела. — Заповядайте в моята стая.

Всички влязоха в малка удобна дневна и доктор Лейзънби попита:

— Господин Тревъс е бил снощи у вас на вечеря, нали?

— Да.

— Как изглеждаше? Забелязахте ли някакви признаци на страдание?

— Не, изглеждаше много добре и беше весел.

Лекарят кимна:

— Да, това е най-лошото при сърдечно-съдовите заболявания. Почти винаги краят е неочакван. Разгледах рецептите му, от които личи, че здравето му е било доста разклатено. Разбира се, ще се свържа и с неговия лекар в Лондон.

— Той бе твърде грижлив към себе си — поясни госпожа Роджърс. — Убедена съм, че и при нас се грижеха добре за него.

— Вярвам, че е така, госпожо Роджърс — каза лекарят деликатно. — Без съмнение става дума за някакво допълнително натоварване.

— Например изкачване по стълби — вметна Мери.

— Да, възможно е. Всъщност почти съм сигурен, че това би могло да предизвика края, ако някога се е качвал по тези стъпала, но той не го е правил, нали?

— О, не. Винаги използваше асансьора. Винаги. Беше изключително грижлив към себе си — повтори собственичката.

— Мисля — каза другата жена, — че снощи асансьорът е бил повреден и…

Госпожа Роджърс я погледна недоумяващо.

— Но вчера асансьорът не се е повреждал, госпожице Олдин.

— Извинете ме — обади се Ройд. — Снощи изпратих господин Тревъс. На вратата на асансьора висеше табела с надпис, че не работи.

Госпожа Роджърс гледаше объркано.

— Много странно. Уверявам ви, че нямахме никакви проблеми с асансьора, съвсем сигурна съм. Щях да разбера, ако е имало. Асансьорът не се е повреждал, да чукнем на дърво, повече от година и половина. Той е изключително надежден.

— Може би — предположи лекарят — някой портиер или пиколо са поставили табелата, след като са свършили дежурството си?

— Асансьорът е автоматичен, докторе, не е необходимо някой да го управлява.

— О, да, така е. Бях забравил.

— Ще говоря с Джо. — Госпожа Роджърс излезе забързано от стаята, като викаше: — Джо… Джо…

Доктор Лейзънби погледна въпросително Томас:

— Извинете, напълно ли сте сигурен, господин… ъ…

— Ройд — подсказа му Мери.

— Напълно съм сигурен — отвърна той.

Госпожа Роджърс се върна с портиера. Джо потвърди, че асансьорът не е бил повреден предната нощ. Имали такава табела, за каквато спомена Томас, но тя била прибрана и повече от година не я били използвали.

Спогледаха се и решиха единодушно, че случилото се е изключително странно. Лекарят предположи, че някой от гостите на хотела се е пошегувал, и с това приключиха въпроса.

Доктор Лейзънби обясни на Мери, че от шофьора на господин Тревъс е научил адреса на адвокатите му, че се е свързал с тях и по-късно възнамерявал да посети лейди Тресилиън, за да обсъдят какво е необходимо за погребението. Енергичният лекар се разбърза и се сбогува. Мери и Томас тръгнаха бавно към Гълс Пойнт.

— Сигурен ли си за онази табела, Томас? — попита тя.

— И двамата с Латимър я видяхме.

— Колко странно! — учуди се Мери.

10.

Беше дванайсети септември.

— Само още два дни — продума Мери Олдин. После прехапа устни и се изчерви.

Томас Ройд я изгледа замислено.

— Така ли се чувстваш?

— Не разбирам какво става с мен — каза тя. — Никога през живота си не съм очаквала с такова нетърпение някой да си тръгне. Пък и обикновено толкова се радваме на Невил. И на Одри също.

Той кимна.

— Но този път — продължи Мери — се чувствам като върху буре с барут. Може да се взриви всеки миг. Затова първото, което си казах тази сутрин, бе „само още два дни“. Одри си тръгва в сряда, а Невил и Кей — в четвъртък.

— А аз — в петък — додаде Томас.

— О, ти не се броиш. Ти бе опора за нас. Не зная какво бих правила без теб.

— Човекът буфер?

— Нещо повече. Ти бе толкова мил и спокоен. Звучи доста необичайно, но отразява вярно мислите ми.

Томас изглеждаше доволен, макар и малко смутен.

— Не зная защо бяхме толкова раздразнителни всички — каза замислено Мери. — В края на краищата, дори и да избухне някой… това би било неприятно и неловко, но нищо повече.

— Но има и друго нещо, което те кара да се чувстваш по този начин.

— О, да, наистина. Някакво предчувствие. Дори и при слугите го има. Кухненската прислужница се разрида онази сутрин и без всякаква причина поиска да напусне. Готвачката е нервна, Хърстъл едва издържа и дори Барет, която обикновено е непоклатима като боен кораб, проявява признаци на нервност. И всичко заради странното хрумване на Невил да събере под един покрив бившата и сегашната си съпруга, за да се сприятелят и да успокоят собствената му съвест.

— Но това негово уникално хрумване просто се провали — отбеляза Томас.

— Да, Кей е съвсем разстроена. И знаеш ли, Томас, не мога да не я съжалявам. — Тя замълча. — Забеляза ли снощи как Невил гледаше Одри, докато тя се изкачваше по стълбите? Той все още държи на нея, Томас. Всичко беше една ужасна грешка.

— Трябваше да помисли за това по-рано — рече той сухо, тъпчейки лулата си.

— О, зная. Обикновено така се казва. Но това не променя факта, че цялата история е една трагедия. Не мога да не съчувствам на Невил.

— Хора като Невил… — заговори Томас, но се спря.

— Какво?

— Хора като Невил си въобразяват, че винаги могат да предрешават нещата и да получават всичко, което поискат. Не вярвам някога Невил да се е сблъсквал с проблеми, като изключим случая с Одри. За него тя е недостижима. Умилкването няма да му донесе нищо. Просто трябва да преглътне неуспеха.

— Сигурно си прав. Но думите ти са безсърдечни. Одри много обичаше Невил, когато се омъжи за него, пък и се разбираха толкова добре.

— Е, сега вече не го обича.

— Надали — промълви тихо Мери.

— Ще ти кажа и още нещо — продължи Томас. — По-добре Невил да държи Кей под око. Тя е опасна жена, наистина опасна. Ако побеснее, няма да се спре пред нищо.

— О, господи! — въздъхна Мери и каза с надежда: — Е, остават само още два дни.

През последните четири-пет дни ситуацията бе се усложнила още повече. Смъртта на господин Тревъс много разстрои лейди Тресилиън и здравословното й състояние се влоши. Погребението се състоя в Лондон и Мери бе доволна от това, защото така лейди Тресилиън можеше да забрави по-скоро тъжното събитие. Задълженията й по домакинството бяха толкова тежки и изнервящи, че тази сутрин се чувстваше преуморена и отчаяна.

— И времето има известна вина — произнесе високо тя.

— Не е нормално за сезона.

Септември бе наистина необичайно топъл и приятен. Имаше дни, когато термометърът показваше двайсет и един градуса на сянка.

От къщата излезе Невил и се присъедини към тях.

— На времето ли се сърдиш? — попита той, вдигнал поглед към небето. — Просто невероятно. Днес е най-горещият ден. И никакъв полъх. Това ме изнервя. Все пак ми се струва, че скоро ще завали. Прекалено задушно е, за да се задържи така дълго.

В същото време Томас Ройд се отдалечи тихо и незабелязано и изчезна зад ъгъла на къщата.

— Навъсеният Томас се оттегли — отбеляза Невил. — Не може да се каже, че моята компания му доставя радост.

— Той наистина е мил — възрази Мери.

— Не мога да се съглася. Той е ограничен и пристрастен човек.

— Струва ми се, че дълго време се е надявал да се ожени за Одри. Но се появи ти и го измести.

— Цели седем години не се реши да й поиска ръката. Да не си е въобразявал, че бедното момиче ще го чака, докато се реши.

— Може би — изрече Мери умишлено бавно — сега всичко ще си дойде на мястото.

Невил я изгледа изненадано.

— Вярната любов ще бъде възнаградена? Одри да се омъжи за тази студенокръвна риба? Тя е прекалено съвършена за него. Не, не си представям Одри да стане жена на мрачния Томас.

— Честно казано, мисля, че тя наистина го харесва, Невил.

— Какви сватовници сте вие, жените? Оставете Одри да се порадва малко на свободата си!

— Ако тя, разбира се, се радва.

— Мислиш ли, че не е щастлива? — попита Невил припряно.

— Наистина нямам никаква представа.

— И аз — изрече бавно Невил. — Човек никога не знае как се чувства Одри. — Замълча и после добави: — Но Одри е чистокръвна аристократка. В жилите й тече синя кръв.

Сетне добави повече на себе си, отколкото на Мери:

— Господи, какъв глупак съм бил!

Мери влезе вътре разтревожена. За трети път си прошепна утешителните думи „само още два дни“.

Невил бродеше неспокойно из градината и по терасата.

Откри Одри в дъното на градината, седнала върху ниския зид и загледана в придошлата река. Тя се изправи веднага и тръгна към него.

— Тъкмо се прибирах. Сигурно е време за чая. — Говореше бързо и нервно, без да го поглежда. Невил тръгна мълчаливо до нея. Едва когато се качиха на терасата, той каза:

— Мога ли да говоря с теб, Одри?

Тя веднага отговори, беше стиснала края на парапета:

— Мисля, че е по-добре да не го правиш.

— Значи знаеш какво искам да ти кажа.

Тя не отвърна.

— Какво мислиш, Одри? Можем ли да започнем оттам, откъдето спряхме? Да забравим случилото се?

— Включително и Кей?

— Кей — каза Невил. — Тя ще бъде разумна.

— Какво разбираш под разумна?

— Много просто. Ще й кажа истината. Ще заложа на нейното благородство. Ще й призная самата истина, че ти си единствената жена, която някога съм обичал.

— Когато се ожени за Кей, също си я обичал.

— Бракът ми с Кей бе най-голямата грешка в живота ми. Аз…

Той замълча. През остъклената врата на салона се бе появила Кей. Тя се запъти към тях и Невил дори се сниши под яростните искри, които изскачаха от очите й.

— Съжалявам, че прекъсвам тази тъй трогателна сцена — каза Кей. — Но мисля, че беше крайно време да го сторя.

Одри се отдалечи.

— Ще ви оставя насаме.

Лицето и гласът й бяха безстрастни.

— Правилно — извика другата жена. — Постигна своето, нали? С теб ще се оправя по-късно. Сега предпочитам да се заема с Невил.

— Виж какво, Кей. Одри няма абсолютно нищо общо с това. Вината не е нейна. Сърди се на мене, ако искаш…

— Искам. — Очите й святкаха яростно. — За какъв се мислиш?

— За един голям нещастник — изрече горчиво Невил.

— Изоставяш жена си, преследваш ме упорито, караш жена ти да ти даде развод. В един момент си луд по мене, в следващия — не можеш да ме търпиш! А сега предполагам, че искаш да си върнеш тази бледолика, мъркаща, лъжлива котка…

— Престани, Кей!

— Е, какво искаш?

Той бе силно пребледнял.

— Можеш да ме наричаш както искаш. Но няма смисъл, Кей, нашият брак не може да продължи. Мисля си, че сигурно през цялото време съм обичал Одри. Моята любов към теб бе… някаква лудост. Безсмислено е, скъпа. Ние не сме един за друг. Повярвай ми, не бих могъл да те направя щастлива за дълго, по-добре е да се разделим. Да се опитаме да останем приятели. Бъди великодушна.

Кей попита с измамно тих глас:

— Какво точно предлагаш?

Невил упорито гледаше в земята.

— Можем да получим развод. Ще се разведеш с мен, като изтъкнеш пред съда като причина, че съм те изоставил.

— Веднага няма да мога. Ще трябва да почакаш.

— Ще чакам.

— И след няколко години ще помолиш скъпата, сладката Одри да се омъжи отново за теб?

— Ако ме иска.

— Е, тя ще те иска — каза жлъчно Кей. — А къде е моето място?

— Ще имаш свобода и ще можеш да си намериш по-добър мъж от мен. Естествено аз ще се погрижа да си добре осигурена…

— Стига празни приказки! — Тя загуби контрол над себе си и гласът й се извиси: — Слушай, Невил. Ти не можеш да постъпиш така с мен! Няма да ти дам развод. Омъжих се за тебе, защото те обичах. Знаеш кога започна да се настройваш срещу мен. Когато ти казах, че съм те последвала в Естърил. Искаше ти се да вярваш, че се е намесила съдбата. Суетата ти бе накърнена при мисълта, че съм била аз. Не се срамувам от извършеното. Ти се влюби в мен, ожени се за мен и аз нямам намерение да ти позволя да се върнеш при оная хитра малка котка, която пак се е вкопчила в теб. Тя го искаше, но няма да успее. Първо ще те убия, чуваш ли? Ще те убия! Ще убия и нея! Ще ви видя и двамата в гроба. Ще…

Невил пристъпи напред и я улови за ръката.

— Млъкни, Кей. За бога! Тук не можеш да правиш сцени.

— Не мога ли? Ще видиш. Ще…

Хърстъл излезе на терасата. Лицето му бе съвсем безстрастно.

— Чаят е сервиран — съобщи той.

Съпрузите тръгнаха бавно към салона. Хърстъл отстъпи встрани, за да им стори път. На небето се скупчваха облаци.

11.

В седем без петнайсет заваля. Невил наблюдаваше дъжда през прозореца на спалнята си. Не бяха разговаряли с Кей повече. След чая бяха избягвали да се срещат.

Вечерята бе тягостна и премина в мълчание. Невил беше потънал в размисъл. Кей бе покрила лицето си с необичайно количество грим. Одри седеше като застинал призрак. Мери Олдин полагаше неимоверни усилия да поддържа някакъв разговор и бе малко ядосана, че Томас Ройд не й помага. Хърстъл бе нервен и ръцете му трепереха, докато сервираше.

След вечеря Невил каза с престорена небрежност:

— Мисля да прескоча до Истърхед тази вечер, да поиграем с Латимър билярд.

— Вземи ключа, може да закъснееш — подсети го Мери.

— Благодаря, ще го взема.

Минаха в салона, където бе сервирано кафето. Включиха радиото и се заслушаха в новините, сякаш търсеха с какво да се поразсеят.

Кей, която още на вечерята демонстративно се прозяваше, каза, че предпочита да си легне. Имала главоболие.

— Взе ли аспирин? — попита я Мери.

— Да, благодаря.

Кей излезе от стаята.

Невил намери музика по радиото. Поседя мълчаливо на дивана. Нито веднъж не погледна Одри, изглеждаше плах и нещастен. Мери неволно изпита съжаление към него.

— Е — каза той най-сетне, като се изправи. — Ако ще ходя, време е да тръгвам.

— С колата ли ще отидеш или с ферибота?

— О, с ферибота. Няма смисъл да обикалям. Ще ми бъде приятно да се поразходя.

— Нали знаеш, че вали.

— Зная. Имам мушама.

Тръгна към вратата.

— Лека нощ.

В антрето към него се приближи Хърстъл.

— Бихте ли се качили при лейди Тресилиън, сър? Иска на всяка цена да ви види.

Невил погледна часовника си. Беше почти десет.

Той сви рамене и се заизкачва нагоре по стълбите, мина по коридора и почука на вратата на стаята на лейди Тресилиън. Докато чакаше тя да го покани да влезе, чу гласовете на останалите долу в антрето. Изглежда, тази вечер всички бяха решили да си легнат рано.

— Влез — каза лейди Тресилиън с ясен глас.

Невил влезе, като затвори вратата след себе си.

Възрастната дама бе готова за сън. Всички светлини бяха загасени, с изключение на нощната лампа до леглото й. Беше чела, но остави книгата. Погледна Невил над очилата. Погледът й бе някак заплашителен.

— Искам да говоря с теб, Невил — каза тя.

Невил се поусмихна.

— Да, учителко — покорно продума той.

Лейди Тресилиън не отговори на усмивката му.

— Има някои неща, Невил, които няма да допусна в дома си. Нямам желание да подслушвам ничии лични разговори, но след като ти и жена ти държите да правите скандали точно под прозореца на спалнята ми, не мога да не чуя за какво си говорите. Разбрах, че имаш намерение да се разведеш с Кей и по-късно да се ожениш отново за Одри. Това, Невил, е просто невъзможно, аз не искам и да слушам за подобни неща.

Той полагаше усилия да се въздържи.

— Извинявам се за сцената — каза лаконично. — Що се отнася до останалото, което спомена, това е моя лична работа!

— Не, не е. Ти се възползва от гостоприемството ми, за да се срещнеш с Одри, или в противен случай Одри се е възползвала от положението.

— Нищо подобно. Тя…

Лейди Тресилиън го прекъсна с вдигната ръка:

— Във всеки случай ти не можеш да направиш това, Невил, Кей е твоя жена. Тя има определени права, от които не можеш да я лишиш. По този въпрос съм изцяло на страната на Кей. Ти си забъркал кашата, ти трябва да я сърбаш. Имаш задължения към Кей, казвам ти това съвсем категорично…

Невил пристъпи напред и повиши глас:

— Това няма нищо общо с теб…

— Още нещо — продължи възрастната дама, без да обръща внимание на протеста му, — утре Одри напуска този дом…

— Не можеш да сториш това. Няма да го позволя…

— Не ми викай, Невил.

— Казвам ти, че няма да го допусна…

Някъде по коридора се затръшна врата…

12.

Алис Бентам, прислужничката с очи като маслини, дотича развълнувана при готвачката госпожа Спайсър.

— О, госпожо Спайсър. Не зная какво да правя.

— Какво има, Алис?

— Става дума за госпожица Барет. Преди час й занесох чаша чай. Тя спеше дълбоко и аз не я събудих. Преди пет минути отново влязох при нея, защото тя не слезе долу, а чаят за нейно благородие е готов и трябва да се отнесе. Тя продължаваше да спи. Не мога да я събудя.

— Разтърси ли я?

— Да, госпожо Спайсър. Разтърсих я силно, но тя не помръдва и има такъв ужасен цвят на лицето.

— Господи, да не е умряла?

— О, не, госпожо Спайсър, чух я да диша, но дишането й е особено. Сигурно е болна или нещо такова.

— Добре, ще се кача да видя. Занеси на нейно благородие чая. По-добре налей пресен. Тя сигурно се пита какво се е случило.

Алис покорно изпълни нареждането, а в същото време госпожа Спайсър се качи на втория етаж. С поднос в ръка Алис почука на вратата на лейди Тресилиън. След като почука повторно и не получи отговор, тя влезе. Миг по-късно се чу трясък от счупен порцелан и див вик, Алис побягна от стаята надолу по стълбите, където Хърстъл прекосяваше антрето, за да отиде в трапезарията.

— О, господин Хърстъл, влезли са крадци и нейно благородие е мъртва… убита е… на главата й има голяма дупка и всичко наоколо е в кръв!