Нула часът — развръзката

Отвори вратата и приеми людете

Мъжът в болничното легло се размърда и простена.

Дежурната сестра в отделението стана от масата и отиде при него. Намести възглавницата и му помогна да легне по-удобно.

Ангъс Макуиртър измърмори нещо в знак на благодарност.

Той кипеше от възмущение и обида. Сега вече всичко щеше да е свършило. Това щеше да е краят! Проклето да е онова идиотско странно дърво, щръкнало изпод скалата! Проклети да са онези досадници — влюбените, които си бяха уговорили среща в студената зимна нощ в подножието на скалата! Ако не бяха те (и дървото!), всичко вече щеше да е свършило — скок в ледената водна бездна, може би кратка борба и после забрава — край на един съсипан, ненужен, безсмислен живот.

А къде бе попаднал? Лежеше в някакво странно болнично легло със счупено рамо и с перспективата да бъде изправен пред съда за опит за самоубийство.

По дяволите, животът си беше негов, нали?

А ако планът му бе успял, щяха да го погребат благочестиво като човек с болен разум!

Болен разум, виж ти! Никога не е бил по-нормален! А да се самоубие, бе най-логичното и най-разумното нещо за човек в неговото положение.

Напълно съсипан, вечно болнав, изоставен от жена си заради друг.

Без работа, без любов, без пари, болен и отчаян — сигурно единственото възможно решение за него бе да сложи край на всичко това!

А сега бе тук. Скоро някой лицемерен мирови съдия ще го укори за това, че всъщност бе направил най-разумното нещо с живота си — единственото, което му принадлежеше.

Той изсумтя от яд. Побиха го тръпки. Сестрата отново застана до него. Бе млада, червенокоса жена с мило, глуповато лице.

— Много ли ви боли?

— Не.

— Ще ви дам нещо за сън.

— Няма нужда.

— Но…

— Да не мислите, че не издържам на болка и безсъние?

Тя се усмихна меко и малко високомерно:

— Докторът каза, че мога да ви дам.

— Хич не ми пука какво е казал докторът.

Тя поизпъна чаршафите и премести чашата с лимонада малко по-близо до него. Засрамен от себе си, той каза:

— Съжалявам, ако съм бил груб.

— О, няма нищо.

Ядосваше го, че тя изобщо не се притеснява от лошото му настроение. Нищо не можеше да смути самодоволното й безразличие, типично за медицинска сестра. За нея той не бе мъж, а пациент.

— По дяволите, защо се бъркат… по дяволите, защо се бъркат… — промърмори той.

Тя отвърна с неодобрение:

— Е, е, не сте особено мил.

— Мил ли? — възкликна той. — Мил? Господи!

— Утре ще се чувствате по-добре — успокои го сестрата.

Той преглътна.

— Ех, сестри, сестри. Вие не сте хора!

— Ние знаем кое е най-доброто за вас, разбирате ли?

— Точно това ме вбесява най-много у вас. Във всички болници. В целия свят. Вечно се бъркате! Знаели кое било най-добро за другите! Опитах се да се самоубия. Научихте ли?

Тя кимна.

— Моя лична работа е дали ще скоча от някоя проклета скала. Бях приключил с живота. Бях свършил!

Тя цъкна тихо с език. Това бе израз на съчувствие. Той бе пациент. Помагаше му, като му даваше възможност да излее яда си.

— Не мога ли да се самоубия, щом искам? — настояваше той.

— Грешно е — отвърна тя сериозно.

Погледна го неуверено. Не се съмняваше във вярата си, но не намираше думи да обясни отношението си.

— Е, искам да кажа, че самоубийството е грях. Независимо дали искате или не, трябва да живеете.

— Защо да трябва?

— Има и други хора, за които трябва да помислите, нали?

— Не и в моя случай. В света няма жива душа, която да скърби за моята кончина.

— Нямате ли роднини? Майка, сестра или някой друг?

— Не. Някога имах жена, но тя ме напусна и с право! Разбра, че не ставам за нищо.

— Но сигурно имате приятели?

— Нямам. Не поддържам приятелства. Вижте какво, сестро. Ще ви призная нещо. Някога бях щастливо момче. Имах добра работа и хубава жена. Но преживях автомобилна катастрофа. Шефът ми караше колата, а аз се возех. Нареди ми да кажа, че в момента на катастрофата е карал с трийсет, а караше почти с петдесет. Никой не загина, да не си помислите, той просто щеше да загуби застраховката. Отказах да излъжа, защото аз никога не лъжа.

Сестрата отбеляза:

— Мисля, че сте били напълно прав. Напълно.

— Наистина ли? Този мой магарешки инат ми струваше службата. Шефът беше побеснял. Погрижи се да не си намеря работа никъде. На жена ми й дойде до гуша да гледа как не ме бива за нищо. Замина с един мой приятел, който живееше добре и преуспяваше. Аз вегетирах и все повече затъвах. Пропих се. Това съвсем обърка работите ми. Накрая се предадох, пречупих се. Лекарят каза, че вече никога няма да се възстановя. Както сама разбирате, нямах особени причини да съм доволен от живота. Най-лесният и най-добрият начин бе веднага да сложа край. Животът ми не струваше пукната пара нито за мен, нито за някой друг.

Дребничката сестра прошепна:

— Не можете да сте сигурен.

Той се изсмя. Вече беше в по-добро настроение. Наивното й упорство го забавляваше.

— Мило момиче, каква полза от мен?

— Не знаете. Може би… някой ден… — отвърна тя смутено.

— Някой ден? Няма да има някой ден. Следващия път ще бъде сигурно.

Тя поклати решително глава.

— О, не. Сега вече няма да се самоубиете.

— Защо?

— Никога не го повтарят.

Той я изгледа. „Никога не го повтарят.“ Бе от групата на вероятните самоубийци. Отвори уста да възрази енергично, но неочаквано вродената му искреност го накара да се откаже.

Би ли го направил отново? Наистина ли смяташе да го направи?

Изведнъж осъзна, че не би го сторил. За нищо на света.

Може би в резултат на професионалните си наблюдения тя бе стигнала до верния извод. Самоубийците не повтарят опита си.

В същото време почувства още по-силно желание да я накара да се съгласи с етичната страна на въпроса.

— Във всеки случай мое право е да разполагам с живота си както намеря за добре.

— Не, не и не.

— Но защо не, мило мое момиче, защо?

Тя пламна. Пръстите й си играеха неспокойно със златния кръст, който висеше на врата й.

— Не разбирате. Бог може да има нужда от вас.

Той я изгледа слисан. Не искаше да разколебава детинската й вяра. Подхвърли шеговито:

— Предполагам, че някой ден ще спра подплашен кон и ще спася от смърт златокосо дете? Така ли?

Тя поклати глава. Заговори разпалено. Опитваше се да изрази с думи онова, което виждаше толкова ясно в мислите си, но не успяваше.

— Може да не направите нищо. Просто да се окажете на определено място в определен момент. О, трудно ми е да обясня какво искам да кажа… но някой ден вие просто може да вървите по някоя улица и това да се окаже ужасно важно, без сам да го съзнавате.

Червенокосата дребничка сестра бе от западното крайбрежие на Шотландия и някъде в родословното й дърво имаше ясновидец.

Може би виждаше в мислите си неясния силует на някакъв мъж, който през една септемврийска нощ се движеше по пътя и спасяваше едно човешко същество от ужасна смърт…

Той бе сам в стаята и единственият доловим шум бе от поскърцването на перото, което изписваше ред след ред върху хартията.

Никой не можеше да прочете написаното. Ако все пак някой успееше, нямаше да повярва на очите си. Защото написаният текст беше подробен и грижливо разработен план за убийство.

Има мигове, когато тялото съзнава, че е контролирано от разума, и го кара да се прекланя смирено пред нещо тайнствено и чуждо, което насочва действията му. Има и други мигове, когато съзнанието разбира, че владее и контролира тялото, и го използва като инструмент за постигане на целта.

Човекът с перото бе във второто състояние. Целият бе само съзнание — един хладнокръвен, властен разум. Разум, завладян от едничката мисъл и цел — да погуби друго човешко същество. И за да бъде постигната целта, перото педантично излагаше плана върху хартията. Всяка случайност, всеки вариант бе предвиден. Пъкленото дело трябваше да бъде абсолютно сигурно. Като всички добри планове и този не бе съвсем категоричен и окончателен. Предвиждаха се варианти. Нещо повече, тъй като разумът бе интелигентен, той знаеше, че трябва да предвиди и промяна в обстоятелствата. Но главните моменти бяха точно разработени и грижливо проверени. Времето, мястото, начинът, жертвата!…

Човекът вдигна глава. Внимателно прочете листовете. Да, работата бе изпипана.

На мрачното му лице се появи усмивка. Това не бе усмивка на напълно нормален човек. Той пое дълбоко въздух.

Ако човек наистина бе сътворен по образ и подобие на своя Създател, в случая това бе пародийно копие, родено от шегата на Създателя.

Да, бе предвидено всичко, бе премислена всяка възможна реакция. Доброто и злото у хората се надиграваха, за да преминат накрая в съзвучие с този сатанински план.

Все пак нещо липсваше…

Пишещият отбеляза с усмивка датата — един септемврийски ден.

После се изсмя и накъса листовете на парчета, прекоси стаята и хвърли късовете хартия в огнените пламъци. Не допусна никаква небрежност. Всички късчета бяха погълнати и унищожени от огъня. Сега вече планът бе съхранен единствено в съзнанието на своя създател.

Старши инспектор Батъл закусваше. Лицето му изразяваше решителност. Четеше бавно и внимателно писмото, което жена му току-що му бе подала разплакана. Лицето му както винаги оставаше безизразно. Сякаш бе изсечено от дърво. Бе твърдо и солидно и по свой начин внушително. Старши инспектор Батъл не излъчваше особена интелигентност. Той определено не бе интелигентен, ала притежаваше някакво друго качество, трудно определимо, но въпреки това въздействащо.

— Не мога да повярвам! — изхлипа госпожа Батъл. — Силвия!

Силвия бе най-малкото от петте деца на старши инспектора и госпожа Батъл. Тя бе шестнайсетгодишна и учеше близо до Мейдстоун.

Писмото, изпратено от госпожица Амфри, директорка на училището, бе делово, любезно и изключително тактично. В него се излагаше открито, че от известно време училищното ръководство е обезпокоено от поредица дребни кражби и че най-сетне случаят е изяснен. Силвия Батъл си признала и госпожица Амфри би желала при първа възможност да се срещне с господин и госпожа Батъл „за изясняване на ситуацията“.

Старши инспектор Батъл сгъна писмото, пъхна го в джоба си и каза:

— Остави това на мен, Мери.

Изправи се, заобиколи масата, погали я по бузата и додаде:

— Не се безпокой, скъпа, всичко ще бъде наред.

Излезе от стаята, като остави зад себе си чувство за сигурност и спокойствие.

Същия следобед старши инспектор Батъл седеше на стола в модерно и своеобразно подредената приемна на госпожица Амфри, поставил големите си, сякаш изсечени от дърво длани върху коленете си; той седеше срещу директорката и повече от всякога напомняше полицай.

Госпожица Амфри бе преуспяваща директорка. Тя бе личност, която притежаваше голяма доза индивидуалност. Бе възхитителна, със съвременни възгледи и съчетаваше дисциплината с модерното разбиране за самостоятелност.

Помещението бе в мийдуейски стил. Всичко бе в бледи бежови тонове. Наоколо стояха големи делви с жълти нарциси и вази с лалета и зюмбюли. Няколко добри копия от антична гръцка керамика, две авангардни скулптури и две закачени на стената картини от италиански примитивисти допълваха наредбата. И сред всичко това — облечена в тъмносиньо, с възбудено лице, самата госпожица Амфри, напомняща старателна и добросъвестна хрътка. Ясните й сини очи поглеждаха строго през дебелите стъкла на очилата.

— Важно е — казваше тя със звънлив и добре овладян глас — да се подходи към случая правилно. Трябва да помислим за самото момиче, господин Батъл. За Силвия! Изключително важно е — изключително! — да не осакатим живота й по някакъв начин. Не бива да стоварваме върху нея бремето на вината. Ако изобщо решим да й се скараме, трябва да сторим това много, много внимателно. Трябва да открием причината за тези съвсем незначителни, дребни кражби. Чувство за непълноценност може би? Виждате ли, тя не се справя добре със спорта. Неосъзнато желание да блесне в друга област, желание да утвърди своето „аз“? Трябва да бъдем много, много внимателни. Затова исках първо да се видим насаме, да ви обърна внимание да бъдете изключително внимателен със Силвия. Повтарям отново, крайно важно е да разберем какво се крие зад всичко това.

— Затова съм тук, госпожице Амфри — каза старши инспектор Батъл. Гласът му бе спокоен, лицето безизразно, очите му гледаха преценяващо директорката на училището.

— Бях много мека с нея — поясни госпожица Амфри.

— Добре сте сторили, госпожице — отвърна той лаконично.

— Виждате ли, аз наистина обичам и разбирам тези млади същества.

Батъл каза:

— Сега бих искал да видя дъщеря си, ако нямате нищо против, госпожице Амфри.

Директорката отново настоя да бъде внимателен и предпазлив, да не предизвиква враждебно отношение у дете, в което се пробужда жената. Старши инспектор Батъл не прояви нетърпение. Той само гледаше хладно.

Най-сетне тя го поведе към кабинета си. В коридора се разминаха с няколко момичета. Те спираха благовъзпитано, но в очите им се четеше любопитство. Госпожица Амфри въведе Батъл в малка стая, не толкова живописна като помещението на долния етаж, и преди да се оттегли, каза, че ще изпрати Силвия при него. Той я спря:

— Момент, госпожице. Защо решихте, че Силвия е отговорна за тези… хм… липси?

— Използвах психологически методи, господин Батъл.

Госпожица Амфри говореше с достойнство.

— Психологически? Хм. А къде са доказателствата, госпожице Амфри?

— Да, да, разбирам ви добре, господин Батъл. Вие бихте избрали друг метод. Професията ви си казва думата. Но и криминологията започва да признава психологическите методи. Убедена съм, че не съм сгрешила. Силвия си призна всичко.

Батъл кимна.

— Да, зная. Питах само защо заподозряхте нея.

— Добре, господин Батъл. Случаите на кражби от шкафовете на момичетата зачестиха. Извиках ученичките и изложих фактите. В същото време наблюдавах скришом лицата им. Веднага ми направи впечатление изражението на Силвия. Виновно, смутено. Не исках да я злепоставям, а да я накарам сама да признае вината си. Направих й малка проверка. Словесна асоциация.

Батъл кимна разбиращо.

— И накрая детето си призна.

Бащата каза:

— Всичко ми е ясно.

Госпожица Амфри се поколеба за миг, после излезе.

Батъл стоеше прав, загледан в прозореца, когато вратата отново се отвори.

Той се обърна бавно и погледна дъщеря си.

Силвия бе високо, мургаво и слабо момиче. Лицето й бе подпухнало от плач. Тя каза по-скоро плахо, отколкото предизвикателно:

— Ето ме.

Батъл се вгледа в нея замислено. После въздъхна.

— Не биваше да те изпращам тук. Тази жена е глупачка.

От удивление Силвия забрави грижите си.

— Госпожица Амфри? О, не, тя е чудесна. Ние всички мислим така.

— Хм — каза Батъл. — Сигурно не е толкова глупава, щом може да се представя по този начин. Няма значение. Мийдуей не е място за теб, въпреки че това би могло да се случи навсякъде.

Силвия сплете пръсти. Гледаше в земята. Промълви:

— Съжалявам, татко. Наистина съжалявам.

— И би трябвало — отвърна той. — Ела тук.

Тя прекоси стаята бавно и неохотно. Той обхвана брадичката й с голямата си четвъртита длан и се вгледа в лицето й отблизо.

— Доста преживя, нали? — попита тихо.

Сълзи напираха в очите й.

— Знаеш ли, Силвия — продължи Батъл бавно, — винаги съм мислел, че нещо става с теб. Повечето хора имат някаква слабост. Обикновено всичко е твърде просто. Можеш да разбереш, когато едно дете е ненаситно, лошо или се държи като тиранин. Ти беше добро дете, много кротко и мило, никога не ми създаваше проблеми и въпреки това понякога се тревожех. Защото ако не забележиш навреме пукнатината, тя може да се превърне в бездна.

— Като при мен!

— Да, като при тебе. Ти си се огънала под натиска, и то по много странен начин. По доста глупав начин, нещо, с което преди никога не съм се сблъсквал.

Момичето отвърна неочаквано пренебрежително:

— Мислех си, че често си се сблъсквал с крадци.

— Така е, зная всичко за тях. И тъкмо затова, мила моя, не защото съм ти баща (бащите не знаят много неща за децата си), а защото съм полицай, съм убеден, че не си крадла. Ти нищо не си присвоявала тук. Има два вида крадци. Едните се поддават на неочаквана и непреодолима съблазън, а това се случва дяволски рядко (на какви ли не съблазни може да устои обикновеният, нормален, честен човек), а другите просто си взимат онова, което не им принадлежи, и го смятат за нещо съвсем естествено. Ти не можеш да бъдеш причислена нито към едните, нито към другите. Не си крадла. Ти си необикновена лъжкиня.

Силвия промълви:

— Но…

— Признала си всичко? — прекъсна я той. — Зная това. Имало едно време светица. Тя раздавала хляб на бедните. Съпругът й не одобрявал това. Срещнал я веднъж и я попитал какво носи в кошницата си. Тя се изплашила и отвърнала: „рози“. Той отворил кошницата и о, чудо, вътре наистина имало рози. Ако ти беше Света Елизабета и беше излязла с кошница рози, а съпругът ти те бе срещнал и попитал какво носиш, ти щеше от страх да отговориш: „хляб“.

Той помълча, сетне продължи тихо:

— Така ли беше?

Настъпи още по-дълбока тишина, момичето стоеше, свело глава.

— Кажи, дете. Какво точно се случи? — настоя бащата.

— Тя ни събра. Заговори. Забелязах да ме гледа и разбрах, че е заподозряла мен. Почувствах, че се изчервявам, усетих погледите на някои момичета. Беше ужасно. После и другите започнаха да ме гледат и да си шушукат. Разбрах, че всички мислеха така. Една вечер Амфри ме доведе тук с няколко момичета и започнаха някаква игра на думи. Тя изричаше думата, а ние отговаряхме…

Батъл измърмори нещо възмутено.

— Разбрах какво означаваше това и… се почувствах като парализирана. Опитвах се да не сгреша думата, опитвах се да мисля за странични неща като катерички или цветя, но Амфри стоеше и ме наблюдаваше с очи като свредели, които сякаш се забиват в теб. Сетне… о… ставаше все по-лошо и по-лошо, докато един ден Амфри заговори с мен толкова мило и толкова… толкова разбиращо, че аз се пречупих и казах, че съм била аз… О… татко, колко по-леко се почувствах!

Батъл потърка брадичката си.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Не, Силвия, не те разбирам, защото характерът ми е друг. Ако някой се опита да ме накара да си призная нещо, което не съм извършил, по-скоро бих му фраснал един. Но ми е ясно какво се е случило с теб. Онази твоя Амфри с очи като свредели е получила като на тепсия добър пример за необикновена психологическа реакция, за който би мечтал всеки недозрял тълкувател на погрешно разбрани теории. Това, което трябва да направим сега, е да изясним тази бъркотия! Къде ли е госпожица Амфри?

Госпожица Амфри тактично бе останала наблизо. Съчувствената усмивка замръзна на лицето й, когато старши инспектор Батъл каза рязко:

— В името на справедливостта към дъщеря ми трябва да ви помоля да извикате местната полиция във връзка със случая.

— Но, господин Батъл, Силвия сама…

— Силвия не е докосвала тук нищо, което не й принадлежи.

— Добре разбирам, че като баща…

— Не говоря като баща, а като полицай. Извикайте полицията да ви помогне. Тя ще бъде дискретна. Сигурен съм, че ще намерите някъде наоколо скрити нещата, както и съответните отпечатъци от пръсти върху тях. Хлапетата не се сещат да носят ръкавици, когато крадат. А сега ще отведа дъщеря си. Ако полицията открие истински доказателства, уличаващи я в кражба, готов съм да се явя вместо нея в съда и да поема върху себе си това, което я очаква, но съм сигурен, че ще се окажа прав.

След около пет минути изкара колата през портата.

— Кое беше русокосото момиче, което срещнах в коридора? С мъхести розови бузи, с петно на брадичката и с раздалечени сини очи.

— Сигурно е Олив Парсънс.

— Не бих се изненадал, ако се окаже тя.

— Уплашена ли изглеждаше?

— Не, изглеждаше самодоволна. Стотици пъти съм виждал този спокоен, самодоволен израз в съда. Ловя се на бас, че тя е крадлата, но сама няма да си признае. Едва ли!

— Имам чувството, че се събуждам от лош сън — въздъхна момичето. — О, татко, съжалявам! Толкова съжалявам! Как съм могла да бъда такава глупачка, такава кръгла глупачка! Чувствам се ужасно.

— Няма нищо — отвърна старши инспектор Батъл, като я помилва по ръката. С другата си ръка продължаваше да държи волана, произнасяйки обичайните утешителни думи: — Не се безпокой. Така Той ни изпитва. Да, това е нашето изпитание. Иначе не виждам за какво ще ни го изпраща…

Къщата на Невил Стрейндж край Хиндхед се къпеше в слънчева светлина.

Денят не бе типичен за месец април, един от редките горещи дни, по-горещ дори от дните през юни.

Невил Стрейндж слизаше по стълбите. Бе с бяла тениска и носеше под мишница четири ракети за тенис.

Ако имаше комисия за избор на човек, който е олицетворение на късметлията в Англия и на когото не му липсва нищо, тя несъмнено би се спряла на Невил Стрейндж. Той бе добре познат сред английското общество, първокласен тенисист и всестранно надарен спортист. Въпреки че не бе достигал финалите в Уимбълдън, бе участвал в редица открити турнири, а в смесените двойки на два пъти се бе класирал за полуфиналите. Може би бе прекалено всестранно надарен, за да стане шампион по тенис. Играеше отлично голф, плуваше великолепно и бе извършил няколко успешни изкачвания в Алпите. Бе на трийсет и три години, радваше се на чудесно здраве, добра външност, много пари, изключително красива жена, за която се бе оженил съвсем наскоро, и по всичко личеше, че няма никакви грижи или проблеми.

Въпреки това, когато в онази чудесна утрин Невил Стрейндж се спусна по стъпалата, сякаш някаква сянка се приближи към него. Сянка, видима може би само за неговите очи. Той я чувстваше, мисълта за нея го караше да бърчи чело и да гледа тревожно и объркано. Прекоси хола, изправи рамене, сякаш решително отхвърли някакво бреме, мина през дневната и излезе на остъклената веранда, където жена му Кей пиеше портокалов сок, обградена с възглавници.

Двайсет и три годишната Кей Стрейндж бе необикновено красива. Тя имаше изящно, грациозно, чувствено тяло. Безупречната кожа на лицето й се нуждаеше от съвсем лек грим, само за да я подчертае, а рядкото съчетание на тъмни очи и вежди с тъмночервени коси действаше пагубно на околните.

Съпругът й каза весело:

— Здравей, красавице. Какво има за закуска?

— За тебе онези отвратителни бъбреци, гъби и бекон — отвърна тя.

— Чудесно — изрече Невил.

Сипа си в чинията храна и си наля чаша кафе. За няколко минути настъпи благотворна тишина.

— О-о — пропя Кей сладострастно, като мърдаше пръстите на краката си, лакирани с червен лак. — Слънцето е прекрасно, нали? Въпреки всичко в Англия не било толкова лошо.

Току-що се бяха върнали от Южна Франция.

Невил прегледа набързо заглавията във вестника и се върна към спортната страница, като промълви само „хм…“.

После продължи с препечена филия и мармалад, остави настрана вестника и се залови с пощата.

Бяха се натрупали доста писма, но повечето от тях той хвърли веднага. Циркуляри, реклами, информации.

— Не ми харесват цветовете в дневната. Може ли да ги променя, Невил? — обади се Кей.

— Можеш всичко, каквото пожелаеш, красавице.

— Електрик — каза замечтано жена му — и сатенени възглавници с цвета на слонова кост.

— Липсва само маймунката — подхвърли той.

— Ти ще бъдеш маймунката.

Невил отвори ново писмо.

— О, между другото — каза Кей, — Шърти ни кани да отидем с яхтата до Норвегия в края на юни. Много съжалявам, че няма да можем. — Отмести предпазливо поглед от съпруга си и додаде тъжно: — Би било ужасно приятно.

Сянка премина по лицето на Невил. Поколеба се.

— Наложително ли е да ходим при онази отегчителна старица Камила? — запита непокорно Кей.

— Разбира се, че е наложително — навъси се Невил. — Виж какво, Кей, вече говорихме за това. Сър Матю бе мой опекун. Те с Камила се грижеха за мен, Гълс Пойнт е моят дом, ако изобщо имам дом.

— Добре де, добре — съгласи се тя. — Щом трябва, значи трябва. В края на краищата ние ще получим големите пари, когато умре, та май ще трябва да го преглътнем.

— Не е въпрос да го преглътнем — ядоса се той. — Тя не разполага с парите. Сър Матю ги остави под нейно попечителство, докато е жива, а след това ще ги получа аз и жена ми. Това е въпрос на внимание. Защо не искаш да го разбереш?

Кей помълча малко и каза:

— Наистина разбирам. Говоря така само защото зная, че там не могат да ме понасят. Мразят ме! Да, мразят ме! Лейди Тресилиън ме гледа високомерно, проточила дългия си нос, а когато разговаряме с Мери Олдин, погледът й минава край мене. За теб всичко е много хубаво. Ти просто не забелязваш какво става.

— Те винаги се държат много любезно с теб. Знаеш добре, че не бих търпял, ако не беше така.

Кей го изгледа любопитно изпод дългите си мигли.

— Те наистина са доста внимателни. Но прекрасно знаят как да ми лазят по нервите. За тях аз съм натрапница.

— Е, добре — каза Невил, — в края на краищата мисля, че това е съвсем естествено, нали?

Гласът му се бе променил. Той стана, обърна се с гръб към Кей и се загледа напред.

— О, да, съгласна съм, че е естествено. Привързани са към Одри, нали? — Гласът й потрепери. — Скъпата, благовъзпитана, хладна, безцветна Одри! Камила не можа да ми прости, че заех мястото й.

Той не се обърна. Гласът му бе глух и безизразен:

— Все пак Камила е стара, прехвърлила е седемдесетте. Разбираш ли, нейното поколение не одобрява разводите. Но, общо взето, тя прие добре нещата, като се има предвид колко обичаше Одри.

Гласът му се промени, когато произнесе името.

— Те смятат, че си се отнесъл зле с нея.

— Това е така — прошепна сякаш на себе си Невил, но жена му го чу.

— О, Невил, не бъди толкова глупав. Само защото тя реши да вдигне такъв шум.

— Тя не вдигна шум. Одри никога не вдига шум.

— Е, знаеш какво исках да кажа. Само защото трябваше да си отиде, тя страдаше и будеше навсякъде съчувствие със съкрушения си вид. Това имам предвид! Одри не умее да губи. Мисля, че ако една жена не може да задържи съпруга си, трябва да се оттегли изискано! Нищо не ви свързва. Тя никога не е спортувала. Толкова е анемична и избеляла като… като парцал за чинии. В нея няма капка живот! Ако наистина е държала на тебе, трябвало е първо да помисли за щастието ти и да се радва, че ще бъдеш щастлив с някоя по-подходяща жена.

Невил се обърна. На устните му заигра иронична усмивка.

— Каква добра малка спортистка! Как убедително играе играта на любовта и съпружеството!

Кей се засмя пламнала.

— Е, добре, май се поувлякох. Но във всеки случай, след като вече е станало, нищо не може да се промени. Трябва да го приеме.

— Одри го прие — каза Невил тихо. — Разведе се, за да можем ние с теб да се оженим.

— Зная — отвърна Кей.

— Ти никога не си разбирала Одри.

— Не, не съм. В нея има нещо. Никой не знае какво мисли… Тя… тя ме плаши.

— Глупости, Кей.

— Да, плаши ме. Може би защото е умна.

— Мое мило глупаче.

Тя се засмя.

— Винаги ме наричаш така!

— Защото си такава!

Усмихнаха се един на друг. Невил се приближи, наведе се и я целуна по тила.

— Миличка Кей — промърмори.

— Добричка Кей — каза тя. — Отказва се от пътешествието с яхта и се оставя да бъде изядена от превзетите роднини на съпруга си с викторианско възпитание.

Невил отстъпи и седна на масата.

— Не виждам защо да не приемем и поканата за пътешествието с Шърти, щом толкова ти се иска.

Кей се изправи изненадана.

— А какво ще стане със Солткрийк и Гълс Пойнт?

Невил изрече с неестествен глас:

— Не виждам защо да не отидем там в началото на септември.

— О, Невил, но сигурно… — тя замълча.

— Не можем да отидем през юли или август заради турнирите — обясни Невил. — Но в Сайнт Лу ще свършим през последната седмица на август и оттам ще ни бъде доста удобно да заминем направо за Солткрийк.

— О, ще бъде идеално, прекрасно. Но си помислих… че тя е там винаги през септември, нали?

— Имаш предвид Одри?

— Сигурно могат да й предложат да ги посети по-късно, но…

— Защо да ходи по-късно?

Кей го погледна недоумяващо.

— Искаш да кажеш, че ще бъдем там по едно и също време? Какво невероятно хрумване!

Невил се раздразни:

— Изобщо не го намирам за невероятно. В днешно време това е твърде разпространено. Защо да не бъдем приятели? Така нещата ще станат къде по-прости. Та нали неотдавна ти сама го каза.

— Така ли?

— Да, не помниш ли? Говорихме за семейство Хау и ти каза, че на нещата трябва да се гледа с разбиране, цивилизовано и че новата съпруга на Ленард и бившата са много добри приятелки.

— О, не бих възразила. Наистина мисля, че е разумно. Но не смятам, че Одри ще бъде на същото мнение.

— Глупости.

— Не са глупости. Знаеш, Невил, че Одри ужасно те обичаше… Тя няма да го изтърпи дори за миг.

— Грешиш, Кей. Одри намира идеята за добра.

— Одри намира! Какво искаш да кажеш с това? Откъде знаеш какво намира Одри?

Той изглеждаше объркан. Изкашля се, за да върне самообладанието си.

— Всъщност вчера я срещнах случайно в Лондон.

— Не си ми казвал.

Невил се ядоса:

— Казвам ти го сега. Беше чиста случайност. Вървях през парка. Тя се появи насреща. Не смяташ, че трябваше да побягна, нали?

— Разбира се, че не — каза Кей замислено. — Продължавай!

— Аз… ние се спряхме, разбира се, после се върнах и продължих с нея. Реших, че това бе най-малкото, което можех да направя.

— И после.

— После седнахме и поговорихме. Тя бе много мила, наистина много мила.

— Радвам се за теб — подсмихна се Кей.

— Разбираш ли, побъбрихме за незначителни неща. Тя бе съвсем естествена и нормална в държането си и… и така нататък.

— Забележително! — възкликна жена му.

— Попита как си…

— Много мило от нейна страна!

— Поговорихме малко и за тебе. Наистина, Кей, тя бе безкрайно мила.

— Скъпата Одри!

— И тогава ми хрумна, разбираш ли, колко хубаво би било да станете приятелки, да се срещнем. Мина ми през ума, че бихме могли да го направим още това лято в Гълс Пойнт. Там всичко би могло да стане съвсем естествено.

— Идеята твоя ли беше?

— Разбира се.

— Не си ми споменавал за подобна идея.

— Защото едва тогава ми хрумна.

— Разбирам. Предложението е било твое и Одри е решила, че хрумването е чудесно?

Изглежда, едва сега нещо в поведението на Кей смути Невил.

— Какво има, красавице?

— О, нищо! Абсолютно нищо? Нито ти, нито Одри сте се замислили дали и аз ще намеря идеята за чудесна?

Невил я изгледа.

— Но, Кей, за бога, защо си против?

Тя прехапа устни. Той продължи:

— Ти сама каза… още онзи ден…

— О, не започвай отново! Аз говорих за други, а не за нас!

— Но това ме накара да помисля…

— Не ме прави на глупачка! Не ти вярвам.

Невил я гледаше с неприязън.

— Но, Кей, защо си против? Мисля, че няма причина да си против!

— Така ли?

— Струва ми се, че не става дума за ревност или нещо от този род. — Той замълча. Гласът му се промени. — Разбираш ли, Кей, отнесохме се много лошо с Одри. Не, не е вярно. Това няма нищо общо с теб. Аз се отнесох зле с нея. Безсмислено е да твърдя, че нямаше друга възможност. Бях убеден, че ако направим това, ще се почувствам по-добре. Ще бъда много по-щастлив.

— Значи не си бил щастлив? — изрече Кей бавно.

— Скъпо глупаче, какви ги приказваш? Разбира се, че бях щастлив, безкрайно щастлив. Но…

— Но… Там е работата! — прекъсна го тя. — Винаги е имало едно „но“ в този дом. Някаква проклета сянка витае наоколо. Сянката на Одри.

Невил я гледаше втренчено.

— Искаш да кажеш, че ревнуваш от Одри? — попита.

— Не ревнувам. Боя се от нея… Невил, ти не разбираш каква е Одри.

— Как да не разбирам, след като съм бил женен за нея повече от осем години!

— Ти не знаеш — повтори Кей — каква е Одри.

— Това е нелепо! — възкликна лейди Тресилиън. Тя се намести на възглавниците и огледа ядосана стаята. — Нечувана нелепост! Невил трябва да е полудял!

— Идеята е доста глупава — съгласи се Мери Олдин.

Лейди Тресилиън имаше забележителен профил с тънък орлов нос, а очите й, когато поискаше, можеха да гледат смразяващо. Нейните седемдесет години и разклатеното й здраве никак не бяха повлияли върху пъргавия й ум. Вярно, че преживяваше все по-дълги периоди, когато се оттегляше от живота и вълненията и предпочиташе да лежи с полузатворени очи, но от тези състояния на полукома излизаше с още по-изострени възприятия и по-хаплив език. Подпирана от възглавници в голямото легло, разположено в единия ъгъл на стаята, тя се държеше като кралицата на Франция. Мери Олдин бе нейна далечна братовчедка, която живееше тук и се грижеше за нея. Двете жени се разбираха чудесно. Мери бе трийсет и шест годишна. Имаше от онези гладки, инфантилни лица, върху които годините почти не оставяха следи. Можеше да бъде както на трийсет, така и на четирийсет и пет. Имаше хубава фигура, добри обноски, косите й бяха тъмни с бял кичур, който й придаваше индивидуалност. По това време това бе модно, но кичурът на Мери бе естествен и тя го имаше още от детските си години.

Погледна замислено писмото на Невил Стрейндж, което й бе подала лейди Тресилиън.

— Да. Звучи доста глупаво — повтори тя.

— Не можеш да ме убедиш — каза лейди Тресилиън, — че това е идея на Невил! Някой го е подучил. Вероятно новата му жена.

— Кей? Мислиш, че идеята е на Кей?

— Напълно възможно. Каквато е вулгарна. Когато един мъж и една жена смятат за редно да занимават обществото с проблемите си и са решили да се разведат, то поне могат да се разделят почтено. Според мен хрумването двете жени — бившата и новата — да станат приятелки е възмутително. В днешно време никой не поддържа ниво!

— Струва ми се, че това е модерно — каза Мери.

— Няма да го допусна в моя дом — заяви лейди Тресилиън. — Смятах, че направих достатъчно, като приех онази особа с червените нокти на краката.

— Тя е съпруга на Невил.

— Именно. Затова реших, че Матю би го желал. Той бе привързан към момчето и винаги е искал то да се чувства в тази къща като в свой дом. Моят отказ да приема жена му би означавал да се противопоставя на волята му, затова отстъпих и я поканих. Но не ми харесва. Изобщо не подхожда на Невил. Ни потекло, ни корени!

— Тя е от доста добро семейство — отвърна Мери помирително.

— Произходът й е лош — настоя лейди Тресилиън. — Баща й, както знаеш, трябваше да напусне всички клубове след онази история с картите. За щастие почина наскоро след това. А майка й бе всеизвестна на Ривиерата. Какво възпитание за едно момиче! Нищо, освен хотелски живот. Тя срещна Невил на тенискортовете, оплете го и не миряса, докато не го накара да напусне жена си, която обичаше силно, и да замине с нея! Вината е изцяло нейна!

Мери се усмихна. Лейди Тресилиън бе старомодна и смяташе, че в такива случаи жените са виновни, а мъжете не носят никаква вина.

— За да бъдем по-точни, трябва да признаем, че Невил е също толкова виновен — отбеляза Мери.

— И Невил има голяма вина — съгласи се лейди Тресилиън. — Той имаше очарователна, безкрайно предана жена — може би прекалено предана. И ако онова момиче не бе толкова упорито, убедена съм, той щеше да се вразуми. Но то бе решило да се омъжи за него! Да, изцяло съм на страната на Одри. Много я обичам.

— Беше много тежко — въздъхна Мери.

— Да, наистина. Човек не знае как да се държи в такава сложна ситуация. Матю обичаше Одри, аз също. Пък и не може да се отрече, че тя бе добра съпруга на Невил, въпреки че за съжаление не можеше активно да участва в неговите забавления. Никога не е била спортистка. Цялата история бе много мъчителна. Когато бях момиче, такива работи просто не се случваха. Не, ще и дума, мъжете имаха своите приключения, но бе недопустимо да разтрогват брака си.

— А сега е допустимо — заяви категорично Мери.

— Именно. Ти разсъждаваш толкова трезво, мила. Няма смисъл да си спомняме отминалите дни. Такива неща се случват и момичета като Кей Мортимър отнемат съпрузите на други жени, ала никой не мисли нищо лошо за тях!

— С изключение на хора като теб, Камила!

— За мен не става дума. Това същество Кей изобщо не се притеснява дали я приемам или не. Прекалено е заета с това, как да прекарва добре времето си. Невил може да я доведе със себе си и аз съм готова да приема дори приятелите й, въпреки че нямам високо мнение за онзи превзет младеж, който винаги се навърта около нея. Как му беше името?

— Тед Латимър?

— Точно така. Приятел от Ривиерата. Бих искала да знам как успява да живее по този начин.

— Авантюристично.

— Това е простимо. Сигурно живее благодарение на външността си. Но не е особено подходящ приятел за съпругата на Невил! Не ми хареса начинът, по който пристигна миналото лято и отседна в хотел „Истърхед Бей“, когато те бяха тук.

Мери погледна през отворения прозорец. Къщата на лейди Тресилиън бе разположена върху стръмна скала с изглед към река Търн. На другия бряг на реката на обширен пясъчен плаж бе новият курортен комплекс на Истърхед Бей — няколко бунгала и голям хотел на носа с изглед към морето. Солткрийк бе живописно рибарско селище, разпиляно по склона на един хълм. Старомодно, консервативно, а населението му гледаше високомерно на Истърхед Бей и курортистите.

Мери се взираше над тясната ивица вода към отсрещния бряг, където почти срещу къщата на лейди Тресилиън стърчеше крещящо новият хотел „Истърхед Бей“.

— Радвам се — каза лейди Тресилиън, притворила очи, — че Матю не успя да види тази вулгарна постройка. Докато бе жив, крайбрежието бе съвсем запазено.

Сър Матю и лейди Тресилиън бяха дошли в Гълс Пойнт преди трийсет години. Преди девет години сър Матю, един запален мореплавател, се бе преобърнал с лодката си и се бе удавил почти пред очите на съпругата си.

Всички очакваха, че тя ще продаде Гълс Пойнт и ще напусне Солткрийк, но лейди Тресилиън остана да живее в къщата и единствената й видима реакция бе да се освободи от всички лодки и да се раздели с хангара. За гостите на Гълс Пойнт вече не държаха на разположение лодки. Те трябваше да използват ферибота и да наемат лодка от някой лодкар.

Мери попита малко колебливо:

— Да пиша ли на Невил, че намеренията му не съвпадат с нашите планове?

— Разбира се, че и през ум не ми минава да попреча на посещението на Одри. Тя винаги е идвала при нас през септември и няма да я моля да промени плановете си.

Мери погледна писмото и каза:

— Виждаш ли, Невил твърди, че Одри… хм, одобрявала идеята, че желаела да се срещне с Кей.

— Не вярвам — отсече лейди Тресилиън. — Както всички мъже и Невил вярва в това, в което иска да вярва!

Мери настоя:

— Пише, че е говорил с нея.

— Каква нелепост! Но… в края на краищата може и да не е.

Мери я погледна любопитно.

— Подобно на Хенри Осми — каза възрастната дама.

Мери продължаваше да гледа недоумяващо.

Лейди Тресилиън поясни последните си думи:

— Съвестта, разбираш ли? Хенри постоянно се опитвал да принуди Катарина да се съгласи, че разводът е нещо добро. Невил знае, че се е държал зле, и иска да намери спокойствие. Опитва се да накара Одри да каже, че всичко е наред, че тя ще дойде да се види с Кей и изобщо няма нищо против развода.

— Питам се — произнесе бавно Мери.

Лейди Тресилиън я погледна остро.

— За какво си мислиш, скъпа?

— Питам се. — Мери замълча, но после продължи: — Това писмо е толкова нетипично за Невил! Не мислиш ли, че Одри по някаква причина може да желае тази… тази среща?

— Защо да я желае? — прекъсна я рязко лейди Тресилиън.

— Когато Невил я напусна, тя замина при леля си госпожа Ройд в енорията и преживя нервен срив. От нея бе останала само сянката й. Очевидно цялата история я разтърси. Тя е от онези тихи, самовглъбени натури, които преживяват нещата дълбоко.

Мери се размърда неспокойно.

— Да, тя е емоционална. Странно момиче в много отношения…

— Страда много… После разводът мина, Невил се ожени за другата и Одри постепенно го преодоля. Сега е почти както по-рано. Не можеш да ме убедиш, че иска да събуди старите си спомени.

— Невил пише, че тя иска — отвърна Мери тихо, но твърдо.

Старата дама я погледна с учудване.

— Защо упорстваш толкова, Мери? Да не искаш да ги събереш тук?

Мери Олдин пламна.

— Не, разбира се.

Лейди Тресилиън попита рязко:

— Да не би ти да си предложила това на Невил?

— Можеш ли да допуснеш такъв абсурд?

— Нито за миг не вярвам, че идеята наистина е негова. Не прилича на Невил. — Замълча за момент, после лицето й се проясни. — Утре е първи май, нали? На трети Одри пристига с Дарлингтънови в Есбанк. Само на четирийсет километра оттук. Напиши й и я покани да дойде на обяд.

— Госпожа Стрейндж, милейди.

Одри Стрейндж влезе в голямата спалня, прекоси стаята и се приближи до леглото. Наведе се и целуна старата дама, после седна на приготвения за нея стол.

— Радвам се, че те виждам, скъпа — каза лейди Тресилиън.

— И аз се радвам — отвърна тя.

В Одри Стрейндж имаше нещо недоловимо. Бе средна на ръст, с много малки длани и стъпала. Косите й бяха пепеляворуси, а лицето — много бледо. Очите й бяха раздалечени и светлосиви. Чертите на лицето й бяха нежни и правилни, носът й — прав и малък, лицето — тясно, овално и бледо. Въпреки тази кожа и лице, по-скоро хубаво, отколкото красиво, у нея имаше нещо привличащо, заради което никой не можеше да я отмине или пренебрегне. Напомняше с нещо призрак, но в същото време оставяше чувството, че призракът е по-реален от всяко човешко същество…

Имаше характерен нежен глас, мек и ясен като звън на сребърна камбана.

Поговориха малко със старата дама за общи приятели и интересни случки. После лейди Тресилиън каза:

— Освен удоволствието да те видя, мила, помолих те да дойдеш, защото получих доста любопитно писмо от Невил.

Одри я погледна. Погледът й бе открит, кротък и спокоен.

— Така ли?

— Той предлага — какво нелепо предложение! — да дойдат с Кей през септември. Пише, че иска да станете приятелки и че ти намираш идеята му за добра.

Почака. След малко Одри каза с нежния си гласец:

— Толкова ли е нелепо?

— Скъпа, наистина ли го искаш?

Одри отново замълча за миг, после тихо отвърна:

— Знаеш ли, аз наистина мисля, че всичко ще мине добре.

— Сигурна ли си, че искаш да се срещнеш с тази… тази Кей?

— Наистина мисля, Камила, че това може да опрости нещата.

— Да опрости нещата! — повтори думите й озадачена лейди Тресилиън.

Одри заговори много тихо:

— Скъпа Камила. Ти винаги си била толкова добра. Щом Невил иска…

— Плюя на това, какво иска Невил! — прекъсна я грубо лейди Тресилиън. — Ти искаш ли, това питам!

Страните на младата жена поруменяха леко с меката, нежна руменина на морска раковина.

— Да — отвърна. — Искам.

— Добре — съгласи се лейди Тресилиън, — добре…

Замълчаха.

— Но, разбира се — поде Одри. — Ще решиш ти. Това е твоят дом и…

Лейди Тресилиън притвори очи.

— Аз съм една стара жена — промълви. — Вече не разбирам нищо.

— Естествено, аз мога да дойда и в друго време. За мене винаги е удобно.

— Ти ще дойдеш през септември както винаги — отсече лейди Тресилиън. — Ще дойдат и Невил и Кей. Макар и да съм стара, струва ми се, мога да се приспособявам към промените в съвременния живот. Повече нито дума, въпросът е решен.

Тя отново притвори очи. След няколко минути попита, като наблюдаваше младата жена през полуспуснатите си клепачи:

— Е, получи ли каквото желаеше?

— О, да, да. Благодаря.

— Скъпа моя — изрече лейди Тресилиън с дълбок и загрижен глас, — сигурна ли си, че тази среща няма да ти причини болка? Ти обичаше много Невил, нали? Това може да отвори старите рани.

Одри гледаше малките си длани, скрити в ръкавиците. Възрастната дама забеляза, че с едната си ръка стискаше силно края на леглото.

Одри вдигна глава. Погледът й бе спокоен и кротък.

— Всичко свърши отдавна. Отдавна.

Лейди Тресилиън се отпусна тежко върху възглавниците.

— Е, ти знаеш по-добре. Остави ме сега, скъпа, уморих се. Мери те чака долу. Кажи да изпратят тук Барет.

Барет бе най-старата и предана прислужница на лейди Тресилиън. Когато тя влезе, господарката й лежеше със затворени очи.

— Колкото по-скоро напусна този свят, Барет, толкова по-добре — въздъхна лейди Тресилиън. — Вече не разбирам нищо и никого.

— О, не говорете така, милейди, вие просто сте уморена.

— Да, уморена съм. Свали пухената завивка от краката ми и ми дай нещо тонизиращо.

— Разстроена сте от идването на госпожа Стрейндж. Госпожата е мила, но май и тя има нужда от нещо тонизиращо. Изглежда болнава. Държи се така, сякаш е видяла нещо, което другите не забелязват. Но е жена с характер. Както бихте казали вие, приема всичко сериозно.

— Така е, Барет. Напълно права си.

— Пък и не е от хората, които се забравят лесно. Често се питам дали господин Невил не си мисли понякога за нея. Новата госпожа Стрейндж е много красива, но за госпожа Одри остава споменът, след като си е отишла.

Лейди Тресилиън неочаквано се изсмя.

— Невил е глупак, щом иска да събере двете жени. После той ще съжалява най-много!

Томас Ройд, захапал лулата си, наблюдаваше как сръчният Мейлийн, старши пиколо, стягаше багажа. От време на време той поглеждаше към парка. Близо шест месеца нямаше да вижда тази картина, която му бе станала толкова близка през последните седем години.

Щеше да се чувства особено, когато се озовеше отново в Англия.

Партньорът му Алън Дрейк надникна вътре.

— Здрасти, Томас, как върви?

— Всичко е готово.

— Ела да пийнем, щастливецо. Изгарям от завист.

Томас Ройд излезе бавно от спалнята и последва приятеля си. Не говореше, защото Томас Ройд бе от хората, на които трябва да им вадиш думите с ченгел от устата. Неговите близки се бяха научили да определят реакциите му по начина, по който мълчеше. Той беше набит човек с изопнато, мрачно лице и наблюдателни, интелигентни очи. Вървеше малко настрани като рак. Поради тази особеност на походката му бе получил прякора Рак Пустинник. Това беше резултат от заклещване на някаква врата по време на земетресение. Оттогава дясната му ръка и рамото му бяха частично парализирани, което като добавка към неестествената скованост на походката често заблуждаваше хората, че е стеснителен и непохватен, което едва ли беше така.

Алън Дрейк направи коктейлите.

— Е — каза той. — Наслука!

Ройд отвърна с някакво „а… хм…“.

Дрейк го изгледа с любопитство и отбеляза:

— Както винаги флегматик. Не разбирам как смогваш. Откога не си бил у дома?

— От седем години. Почти осем.

— Доста време. Чудя се как не си заприличал на аборигените.

— Може и да съм.

— Ти винаги си се доближавал повече до нашите мълчаливи приятели, отколкото до човешката раса! Предварително ли си замислил заминаването си?

— Да, донякъде.

Мургавото му, безстрастно лице изведнъж се изчерви. Алън Дрейк възкликна приятно изненадан:

— Мисля, че тук има пръст някое момиче! Дявол да го вземе, ти се изчерви!

Томас Ройд реагира прекалено бързо:

— Не ставай глупак!

И дръпна силно от старата си лула. Счупи всички предишни рекорди, като продължи да говори.

— Мисля — каза, — че нещата са се променили.

Алън Дрейк разсъждаваше озадачен:

— Все се питах защо миналия път се отказа да заминеш у дома. И то в последния момент.

Ройд сви рамене.

— Онова сафари сигурно щеше да бъде интересно. Тогава получих лоши новини от къщи.

— Разбира се, бях забравил. Брат ти загина… в автомобилна катастрофа.

Томас Ройд кимна.

Дрейк си помисли, че все пак бе твърде странно да отложиш заминаването си у дома поради такава причина. Доколкото знаеше, Том имаше там майка и сестра. После си спомни нещо. Ройд бе отказал да замине още преди да научи за смъртта на брат си.

Алън изгледа озадачено приятеля си. Колко потаен бе този Томас!

Едва сега, след като бяха минали три години, той си позволи да попита:

— Бяхте ли близки с брат ти?

— С Ейдриън? Не особено. Всеки от нас бе поел своя път. Той беше адвокат.

„Да — помисли си Дрейк, — съвсем различен начин на живот. Адвокатска кантора в Лондон, сбирки — положение, постигнато благодарение на пъргавия език.“ Помисли си, че Ейдриън Ройд навярно никак не е приличал на стария мълчаливец Томас.

— Жива ли е майка ти?

— Майка ми? Да.

— Имаш и сестра, нали?

Томас поклати глава отрицателно.

— Мислех, че имаш. Онази снимка…

— Не ми е сестра — измърмори Ройд. — Нещо като далечна братовчедка. Израсна с нас, защото беше сираче.

Отново леко се изчерви. Дрейк си помисли: „Ето на!…“ Попита:

— Омъжена ли е?

— Беше омъжена за оня тип Невил Стрейндж.

— Дето играе тенис, организира събирания и така нататък?

— Да. Разведоха се.

„И ти си отиваш у дома, за да опиташ щастието си с нея“ — помисли си Дрейк. Съжали го и смени темата:

— На лов ли ще ходиш, или ще ловиш риба?

— Първо да стигна у дома. Освен това искам да поплавам към Солткрийк.

— Зная го. Привлекателно местенце. Хотелът там е доста приличен и старомоден.

— Да, хотел „Балморъл Корт“. Може да отседна там, а може и да се настаня у едни приятели, които имат там къща.

— Това е добре.

— Да, да. Солткрийк е приятно, тихо местенце. Никой не те притеснява.

— Разбирам — каза Дрейк. — От онези местенца, където никога нищо не се случва.

— Наистина е изключително неприятно — изрече старият господин Тревъс. — От двайсет и пет години отсядам винаги в хотел „Марин“ в Лийхед, а сега няма да повярвате — всичко е съборено. За да се разшири изгледът или някаква подобна глупост. Защо не оставят на мира крайбрежието? Лийхед винаги е имал своя чар. Варварство, чисто варварство!

Руфъс Лорд каза утешително:

— Все пак предполагам, че има и други места, където ще можете да отседнете?

— Наистина вече не ми се ходи в Лийхед. Госпожа Макейв в хотел „Марин“ изпълняваше всички мои желания. Всяка година получавах същите стаи, а и обслужването бе винаги на ниво. Кухнята също беше отлична, наистина отлична.

— Защо не опитате в Солткрийк? Там има един доста добър старомоден хотел. „Балморъл Корт“. Ще ви кажа и кои са собствениците. Семейство Роджърс. Тя беше готвачка у стария лорд Маунтхед, той даваше най-добрите обеди в Лондон. Омъжи се за иконома и сега двамата държат този хотел. Струва ми се, че точно това търсите. Тишина, никакви джазови изпълнения, първокласна кухня и отлично обслужване.

— Идеята е добра, разбира се. Има ли покрита тераса?

— Да, има остъклена веранда и под нея тераса. Ако искате, можете да се печете или да стоите на сянка. Стига да желаете, мога да ви запозная и с някои от съседите. Например със старата лейди Тресилиън. Тя живее почти на прага им. Къщата й е чудесна, а тя самата е възхитителна жена, въпреки че е почти инвалид.

— Вдовицата на съдията ли имате предвид?

— Точно така.

— Познавах Матю Тресилиън и ми се струва, че съм я виждал. Очарователна жена, въпреки че оттогава изтече доста време. Солткрийк е близо до Сайнт Лу, нали? Имам няколко приятели от този край. Знаете ли, че наистина Солткрийк ми се струва подходящо място? Ще напиша писмо и ще помоля за някои подробности. Искам да замина в средата на август и да остана там до средата на септември. Надявам се, че има и гараж за колата. А шофьорът ми?

— О, да. Всичко е съвсем съвременно.

— Защото, както знаете, трябва да внимавам с катеренето по планините. Принуден съм да избирам стаи на партера, въпреки че сигурно има асансьор.

— О, да, има всичко.

— Изглежда — каза господин Тревъс, — това ще бъде добро решение на моя проблем. Пък и ще се радвам да възобновя познанството си с лейди Тресилиън.

Кей Стрейндж, облечена в шорти и светложълта фланелка, наблюдаваше играта на тенисистите, облегната на оградата. Играеше се полуфиналът на турнира „Сайнт Лу“ — мъже, и Невил мереше сили с младия Мерик, една изгряваща звезда в тениса. Не можеше да се отрече брилянтният му стил, някои от сервисите му бяха неотразими, но понякога той губеше самообладание и по-възрастният играч печелеше благодарение на опита и мощната си игра на корта.

Резултатът в последния сет бе три равни.

Като се примъкна на едно от местата до Кей, Тед Латимър иронично отбеляза:

— Преданата съпруга наблюдава как съпругът й препуска към победата!

Кей трепна.

— Как ме изплаши само! Не знаех, че си тук.

— Аз съм винаги наблизо. Време е да разбереш това.

Той бе на двайсет и пет години и изглеждаше изключително добре, въпреки че старите полковници с презрение казваха за него: „Прилича на италианец!“

Имаше тъмна кожа с чудесен морски загар и танцуваше прекрасно.

Тъмните му очи можеха да бъдат много изразителни, гласа си владееше с професионализма на актьор. Кей го познаваше от петнайсетгодишна. Заедно бяха ходили на плажа на Хуан льо Пи, заедно бяха танцували и играли тенис. Бяха не само приятели, но и съюзници.

Бил върна топката.

Младият Мерик биеше сервис от левия ъгъл на корта. Невил върна топката с превъзходен удар към външния ъгъл.

— Невил има добър бекхенд — каза Тед. — По-добър от форхенда. Мерик има проблеми с бекхенда и Невил го знае. Залага изцяло на това.

Геймът свърши. „Четири на три. Води Стрейндж.“ Следващият гейм Невил подаваше сервисите. Младият Мерик биеше като луд. „Пет на три.“

— Добре е за Невил — отбеляза Латимър.

Но после момчето се съсредоточи. Заигра по-предпазливо. Започна да сменя дължината на ударите.

— Наложи се — каза Тед. — Работи отлично с краката. Борбата ще бъде сериозна.

Момчето бавно стигна до пет равни. Последваха седем равни. И най-сетне Мерик спечели мача с девет на седем.

Невил се приближи към мрежата, за да го поздрави, като се усмихваше и клатеше глава в знак на съжаление.

— Младостта си казва думата — подхвърли Тед Латимър.

— Деветнайсет срещу трийсет и три. Мога да ти кажа, Кей, защо Невил не влезе в класата на шампионите. Той умее да губи прекалено добре.

— Глупости!

— Не са глупости. Невил, дявол го взел, винаги играе ролята на идеален спортист. Не съм го виждал да загуби самообладание, когато загуби някой мач.

— Разбира се — каза Кей. — Хората не губят самообладание заради такива неща.

— О, напротив! Всички сме били свидетели на подобни ситуации. Звездите в тениса, които излизат от кожата си и дяволски добре използват всяко свое преимущество. Но старият Невил винаги е готов да приеме резултата с усмивка. Нека победи по-добрият и така нататък. Господи, колко мразя възпитанието, получено в държавните училища. Слава богу, че никога не съм ходил в такова училище.

Тя обърна към него глава.

— Май си доста злобен?

— Това е градивна критика!

— Бих искала да не демонстрираш толкова явно, че не обичаш Невил.

— А защо да го обичам? Че ми отне момичето ли?

Задържа поглед върху нея.

— Не съм била твое момиче. Обстоятелствата го забраняваха.

— Сигурно. Да не говорим за всеизвестната дреболия между нас години наред.

— Млъкни. Влюбих се в Невил и се омъжих за него.

— Той е весело, добро момче и това го признаваме всички!

— Да не би да се опитваш да ме ядосаш?

Докато задаваше въпроса си, тя се обърна към него.

Той се усмихна и тя му отвърна с усмивка.

— Как прекарваш лятото, Кей?

— Горе-долу. Пътешествието с яхтата беше чудесно. Но съм доста уморена от тази история с тениса.

— Колко ви остава още? Месец?

— Да. После през септември заминаваме за две седмици в Гълс Пойнт.

— Ще отседна в хотел „Истърхед Бей“ — каза Тед. — Запазих си стая.

— Ще бъдем мила компания — продължи Кей. — Невил, аз, бившата на Невил и някакъв малайски заселник, който прекарва там отпуската си.

— Няма да е много весело!

— И, разбира се, старомодната братовчедка. Колко тъжно е да се подмазваш на тази неприятна старица и да не получиш нищо в отплата, защото парите ще кацнат при нас с Невил.

— Може би тя не знае това — каза Тед.

— Би било доста интересно — отвърна Кей. Говореше разсеяно. Беше втренчила поглед в ракетата, която въртеше в ръцете си. Неочаквано въздъхна: — О, Тед!

— Какво има, сладурче?

— Не зная. Просто понякога сякаш сърцето ми спира. Страх ме е и се чувствам някак странно.

— Това не е в характера ти, Кей.

— Не е, нали? Както и да е — усмихна се колебливо, — ти ще бъдеш в хотел „Истърхед Бей“.

— Всичко върви по плана.

Кей изчака Невил пред съблекалнята. Той каза:

— Виждам, че приятелчето е пристигнало.

— Тед ли?

— Да, преданото кученце или може би по-точно преданият гущер.

— Не го обичаш, нали?

— О, нямам нищо против него. Щом ти доставя удоволствие да го мъкнеш подир себе си на верижка… — сви рамене той.

— Мисля, че ревнуваш.

— От Латимър? — учудването му бе искрено.

— Смятат го за много привлекателен — подразни го Кей.

— Сигурен съм в това. Той притежава чара на енергичен южноамериканец.

— Ти наистина ревнуваш.

Той я стисна приятелски за ръката.

— Не ревнувам, красавице. Можеш да се радваш на опитомените си поклонници, ако ще и на цял рояк. Аз съм собственикът, а собственикът е важен.

— Много си сигурен в себе си — намуси се тя.

— Разбира се. Ние с теб сме свързани завинаги. Срещна ни съдбата. Събра ни съдбата. Помниш ли срещата ни в Кан? Аз бях на път за Естърил и когато пристигнах там, първият човек, когото срещнах неочаквано, бе милата Кей! Същият миг разбрах, че съдбата има пръст в това, и не можех да избягам.

— Не беше точно съдбата. Аз бях!

— Какво искаш да кажеш с това „аз бях“?

— Просто бях аз. Разбираш ли? Чух те да казваш, че отиваш в Естърил, и успях да убедя мама да отидем там. Затова първият човек, когото срещна там, бе Кей.

Невил я гледаше с доста странно изражение. Изрече бавно:

— Не си ми казвала това преди.

— Не, защото нямаше да ти подейства добре. Можеше да те накара да навириш нос. Но аз винаги съм организирала добре нещата. Нищо не става от само себе си! Понякога ме наричаш глупачка, но аз по свой начин съм доста умна. Карам желанията ми да се сбъдват. Понякога ми се налага да планирам всичко много преди това.

— Умственото напрежение сигурно е огромно.

— Лесно е да се присмиваш.

Невил изрече със странна горчивина:

— Едва сега започвам да разбирам жената, за която се ожених. Съдбата — това значи Кей.

Тя попита:

— Не си ядосан, нали, Невил?

Той отвърна разсеяно:

— Не, разбира се, че не съм. Само… си мислех…

Лорд Корнъли, богат и ексцентричен благородник, се бе разположил зад огромното писалище, с което особено се гордееше и на което се наслаждаваше. Беше изработено специално за него, струваше цяло състояние и мебелировката в стаята бе съобразена с него. Въздействието бе огромно, но малко се помрачаваше от неизбежното присъствие на самия лорд Корнъли — незначителен, дребен човечец, изцяло погълнат от величието на писалището.

На тази сцена на великолепието се появи руса секретарка, отговаряща изцяло на луксозното обзавеждане. Мина безмълвно през стаята и постави лист хартия пред важната личност.

Лорд Корнъли хвърли поглед върху листа.

— Макуиртър? Макуиртър? Кой е пък този? Не съм го чувал. Имаме ли уговорка?

Русата секретарка потвърди.

— Макуиртър? О! Макуиртър! Онзи приятел! Разбира се! Пуснете го да влезе! Веднага го пуснете!

Лорд Корнъли се засмя доволно. Беше в добро настроение. Като се облегна назад, той огледа сериозното лице на мъжа, когото бе поканил на разговор.

— Вие сте Макуиртър, нали? Ангъс Макуиртър.

— Така се казвам.

Мъжът говореше отсечено, бе възбуден и мрачен.

— Работили сте при Хърбърт Клей? Нали?

— Да.

Лорд Корнъли се закиска отново.

— Знам всичко за вас. Отнели са шофьорската книжка на Клей само защото вие сте отказали да потвърдите, че е карал с четирийсет километра в час! Беше бесен! — Хихикането се усили. — Разказа ни всичко в „Савой Грил“. Все повтаряше: „Този проклет твърдоглавец!“ Знаете ли какво си помислих?

— Нямам ни най-малка представа.

Макуиртър изглеждаше потиснат. Лорд Корнъли бе забелязал това. Той се наслаждаваше на спомена за собствената си реакция.

— Казах си: с това момче бих искал да си имам работа. Този човек е неподкупен. Няма да се налага да лъжете заради мене. Не си уреждам нещата по този начин. Обикалям света, за да търся честни хора, а те са дяволски малко!

Дребният благородник се задави от смях, лукавото му маймунско лице се сбърчи от радост. Макуиртър не реагира.

Лорд Корнъли престана да се смее. Лицето му придоби коварно, бдително изражение.

— Ако търсите работа, Макуиртър, имам подходяща за вас.

— Не бих отказал — отвърна той.

— Работата е важна. Може да се повери само на човек с добри препоръки, а вие ги имате, убедих се в това. Вие сте човек, на когото може напълно да се разчита.

Лорд Корнъли чакаше. Макуиртър не отговори.

— Е, човече, мога ли да разчитам изцяло на вас?

Макуиртър каза сухо:

— Ако ви отговоря, че можете, това не означава нищо.

Лорд Корнъли се изсмя.

— Ще стане. Вие сте човекът, когото търсех. Познавате ли Южна Америка?

Той се впусна в подробности. След час и половина Макуиртър стоеше на улицата. Бе получил интересна и изключително добре платена работа, работа, която обещаваше бъдеще.

Съдбата му се бе понамръщила, но отново бе решила да му се усмихне. Той нямаше желание да отвърне на усмивката й. Не изпитваше възторг, въпреки че чувството му за хумор бе сериозно провокирано, като си спомни за разговора преди малко. Недоволството на предишния му работодател фактически му бе дало сегашното преимущество и това донякъде бе справедливо.

Предполагаше, че е късметлия. Не че го бе грижа! Връщаше се към живота без ентусиазъм, дори с неприязън към постоянството на ежедневието. Преди седем месеца се бе опитал да прекъсне живота си. Чистата случайност се бе намесила, но той не изпитваше особена благодарност. Вярно, че в момента нямаше желание да се самоубива. Този етап бе отминал завинаги. Признаваше, че човек не може да се раздели с живота си хладнокръвно. Това бе възможно само в миг на крайно отчаяние, мъка, безнадеждност или страст. Не можеш да се самоубиеш само защото си решил, че животът ти е безкрайна върволица от скучни дни.

Общо взето, бе доволен, че работата му щеше да го отведе от Англия. В края на септември трябваше да отплава за Южна Америка. През предстоящите няколко седмици щеше да стегне екипировката и да се свърже с донякъде сложно изградените поделения на търговията.

Но преди да напусне страната, щеше да има една седмица отпуск. Питаше се какво да прави през тази седмица. Да остане в Лондон? Да замине някъде?

Една мимолетна мисъл се стрелна в съзнанието му. Солткрийк?

„Адски ми се ще да отида там — си каза Макуиртър. — Ще бъде дяволски забавно.“

— И тряс! Отпускът ми отива по дяволите — каза старши инспектор Батъл недоволно.

Госпожа Батъл бе разочарована, но като съпруга на дългогодишен полицейски служител бе научена от живота да приема философски разочарованията.

— Добре, де — каза тя. — Нищо не може да се направи. Предполагам, че случаят е интересен.

— Не е от онези, които се помнят — отвърна старши инспектор Батъл. — Стройните и високи момчета от външно министерство са вдигнали шум и сега се щурат и само повтарят: „Шт… шт…“ Нещата доста лесно ще се изяснят и ще бъде запазено доброто име на всички. Не е от онези случаи, за които бих споменал в мемоарите си, ако изобщо някога оглупея дотолкова, че реша да се отдам на писане.

— Бихме могли да отложим отпуската си — каза колебливо госпожа Батъл, но съпругът й я прекъсна решително:

— В никакъв случай. Ти заминаваш с момичетата в Бритлингтън. Стаите са резервирани от март и ще е жалко да ги изпуснем. Ще ти кажа какво ще направя. Когато това тук свърши, ще дойда и ще прекарам една седмица с Джим.

Джим, инспектор Джеймс Лийч, бе племенник на старши инспектор Батъл.

— Солтингтън е съвсем близо до Истърхед Бей и Солткрийк — продължи той. — Ще мога да поема глътка морски въздух и да се натопя в студената вода.

Госпожа Батъл измърмори:

— По-скоро ще те подмами да му помогнеш за някой случай!

— По това време на годината при тях не се случва нищо, освен някоя жена да задигне някоя дреболия от магазина „Улуърт“. Пък и Джим е добър полицай, няма нужда от наставления.

— Вярвам, че всичко ще се уреди, но все пак е жалко — каза госпожа Батъл.

— В такива моменти Той ни изпитва — увери я съпругът й.