Нула часът — развръзката

1.

Старши инспектор Батъл се наслаждаваше на отпуската си. Оставаха му още три дни и той бе малко разочарован, че времето се развали и заваля дъжд. Но какво друго можеше да се очаква в Англия? Пък и досега доста му бе провървяло. Закусваше с племенника си инспектор Джеймс Лийч, когато телефонът иззвъня.

— Идвам веднага, сър. — Джим остави слушалката.

— Нещо сериозно? — попита старши инспектор Батъл.

Порази го странният израз на лицето на племенника му.

— Убийство. Старата лейди Тресилиън, която е инвалид. Тя е добре позната по тези места. Нейна е онази къща в Солткрийк, дето се издига над скалите.

Батъл кимна.

— Тръгвам при Стареца (така свойски Лийч наричаше началника на полицията). Той е неин приятел. Ще отидем заедно на мястото.

На вратата каза умоляващо:

— Нали ще ми помогнеш, чичо? Първият ми подобен случай…

— Докато съм тук, да. За взлом и грабеж ли става дума?

— Още не зная.

2.

Половин час по-късно майор Робърт Мичъл, началник на полицията, разговаряше мрачно с чичото и племенника.

— Все още е твърде рано да се каже, но едно изглежда сигурно — започна той. — Извършителят е бил вътрешен човек. Нищо не е изчезнало, няма следи от взлом. Тази сутрин намерихме затворени всички врати и прозорци. — Погледна Батъл. — Ще ви възложат ли случая, ако помоля за това Скотланд Ярд? Още повече че сте на мястото. Освен това сте роднина на Лийч. Само, разбира се, ако сте съгласен. Това би означавало да прекъснете отпуска си.

— Няма значение — отвърна Батъл. — А що се отнася до другото, обърнете се към сър Едгар (сър Едгар Котън бе помощник-комисарят), но доколкото знам, той ви е приятел.

Мичъл кимна.

— Да, вярвам, че ще се разбера с Едгар. Миналия път се разбрахме! Ще се свържа незабавно с него.

Вдигна слушалката на телефона и каза:

— Дайте ми Ярд.

— Случаят според вас заплетен ли е, сър? — попита Батъл.

— От онези случаи, когато не бива да допускаме грешки — отвърна майорът сериозно. — Трябва да бъдем абсолютно сигурни в нашия човек, независимо дали е мъж или жена.

Батъл кимна. Добре разбираше, че тези думи не бяха случайни. „Струва ми се, че знае кой е извършителят — помисли си той. — И тази догадка никак не му харесва. Сигурно е някой, когото познават добре по тези места, и аз ще си отрежа главата, ако не е така!“

3.

Батъл и Лийч бяха застанали на прага на приятно обзаведената спалня. Един полицай внимателно оглеждаше дръжката на тежкия стик за голф на пода и търсеше отпечатъци от пръсти. Краят на стика бе изцапан с кръв и по него личаха полепнали няколко бели косъма.

До леглото районният съдебен лекар доктор Лейзънби се бе навел над тялото на лейди Тресилиън.

Изправи се с въздишка.

— Идеален прав удар. Била е ударена отпред с чудовищна сила. Първият удар е разбил черепа и я е умъртвил, но убиецът е ударил втори път за по-сигурно. Няма да разработвам версии, а само ще ви изложа голите факти.

— От колко време е мъртва? — попита Лийч.

— Мисля, че е убита между десет часа и полунощ.

— Не можете ли да бъдете по-точен?

— За съжаление не. Трябва да се вземат под внимание всички факти. В днешно време не бесим хората по ригор мортис. Било е след десет и преди полунощ.

— И ударът е бил нанесен с този стик?

Лекарят го погледна.

— Вероятно. Все пак имаме късмет, че убиецът го е забравил. Не бих могъл да съдя за стика по раната. По всичко личи, че убиецът не е действал с острия край на стика. Ударът сигурно е бил нанесен с извития му край.

— Трудно ли е било? — попита Лийч.

— Ако е било предумишлено, да.

— Допускам, че по някаква нелепа случайност се е получил такъв удар.

Лийч бе вдигнал ръце, като се опитваше интуитивно да имитира удара.

— Нелепо е — каза.

— Да — отвърна лекарят замислено. — Цялата история е нелепа. Ударена е в дясното слепоочие, но който и да го е сторил, сигурно е стоял от дясната страна на леглото с лице към горния му край. Отляво няма достатъчно място, ъгълът откъм стената е твърде малък.

— Левак ли? — наостри уши Лийч.

— Не мога да коментирам този въпрос, има твърде много подводни камъни. Ако настоявате, ще ви дам най-лесното обяснение — че убиецът е левак, но има и други начини на тълкуване. Да предположим например, че старата дама е извърнала леко глава наляво точно в момента на удара. Или убиецът преди това е преместил леглото напред, застанал е отляво и после е върнал леглото на мястото му.

— Последното не звучи много правдоподобно.

— Но е възможно. Имам известен опит в това отношение и мога да ви уверя, момчето ми, че предположението смъртоносният удар да е нанесен с лявата ръка е пълно с уловки.

Както бе клекнал на пода, сержант Джоунс отбеляза:

— Този стик за голф е за дясна ръка.

Лийч кимна.

— Все пак може да не е бил на мъжа, който го е използвал. Предполагам, че е бил мъж, нали, докторе?

— Не е задължително. С такова тежко оръжие като стик за голф и жена би могла да нанесе страхотен удар.

Старши инспекторът каза със спокоен глас:

— Но не сте убеден, че това е било оръжието, нали, докторе?

Лейзънби му хвърли бърз, проницателен поглед.

— Не. Но съм убеден, че вероятно това е било оръжието. Ще анализирам кръвта по него, за да се уверя, че е от същата кръвна група. Ще изследвам и косата.

— Да — каза одобрително Батъл. — Винаги е по-добре да сме прецизни.

— Самият вие изпитвате ли някакво съмнение по отношение на този стик, старши инспекторе — попита Лейзънби.

— О, не, не — поклати глава Батъл. — Аз съм обикновен човек. Обичам да вярвам на очите си. Била е ударена с нещо тежко. Стикът е тежък. По него има кръв и коси, предполагам — нейните кръв и коси. Следователно това е използваното оръжие.

— В момента на удара будна ли е била, или е спяла? — попита Лийч.

— Според мен — будна. Върху лицето й е изписана изненада. Бих казал, но това е само мое мнение, че не е очаквала какво ще последва. Няма следи от борба, нито израз на ужас или страх. Бих предположил, че или се е събудила, била е замаяна и не е разбрала какво става, или е приела нападателя за човек, който не би й сторил зло.

— Била е запалена само нощната лампа — отбеляза замислено Лийч.

— Това е възможно и в двата случая. Може да я е запалила, когато неочаквано се е събудила от влизането на някого в стаята. Или може вече да е била запалена.

Сержант Джоунс се изправи. Усмихваше се доволно.

— Върху този стик има чудесен комплект от отпечатъци — каза. — Ясни като бял ден!

Лийч въздъхна дълбоко:

— Това ще улесни нещата.

— Какво добро момче — подхвърли доктор Лейзънби. — Оставя ни оръжието, оставя по него отпечатъци от пръстите си. Питам се защо не е оставил и визитната си картичка!

— Може просто да се е объркал — предположи старши инспекторът. — Някои се объркват.

Лекарят кимна.

— Вярно е. Е, а сега трябва да се погрижа за другата пациентка.

— Каква пациентка? — заинтересува се Батъл.

— Преди да открият това тук, бяха изпратили иконома да ме повика. Тази сутрин е била намерена в кома прислужницата на лейди Тресилиън.

— Какво е станало с нея?

— Отравяне с барбитурати. Състоянието й е доста тежко, но ще прескочи трапа.

— Прислужницата! — каза Батъл. Леко изпъкналите му жабешки очи се спряха на дебелия шнур на звънеца, чийто пискюл лежеше върху възглавницата на починалата, близо до ръката й.

— Точно така — кимна Лейзънби. — Това е първото, което лейди Тресилиън би направила, ако е разтревожена — да дръпне шнура и да позвъни на прислужницата. Е, може и да го е дърпала до изнемога. Прислужницата не е могла да го чуе.

— Погрижили са се за това, нали? — отбеляза Батъл. — Сигурен ли сте, че не е имала навика да взема приспивателни?

— Сигурен съм. Няма и следа от приспивателни в стаята й. Пък и открих как са й били дадени. Всяка вечер е пиела отвара от сена. Упойващата билка е била сипана вътре.

Старши инспектор Батъл потърка брадичката си.

— Хм… Някой е знаел всичко за този дом. Разбирате ли, докторе, убийството е много странно.

— Е, това вече е ваша работа — каза Лейзънби.

— Добър човек е нашият доктор — рече Лийч, когато лекарят излезе от стаята.

Двамата полицаи останаха сами. Бяха направили снимки и бяха свършили с измерванията. Вече знаеха всяка подробност за стаята, в която бе извършено престъплението.

Батъл кимна в отговор на забележката на племенника си. Изглежда, нещо го бе озадачило.

— Мислиш ли, че някой може да е държал този стик с ръкавици, след като отпечатъците от пръстите са били оставени?

— Не вярвам, както и ти самият — поклати Лийч глава.

— Искам да кажа, че не би могъл да хванеш стика, а още повече да го използваш, без да размажеш отпечатъците. А те не бяха размазани. Бяха съвсем отчетливи. Сам видя.

Батъл се съгласи.

— А сега ще помолим съвсем мило и любезно всички да ни позволят да вземем отпечатъци от пръстите им, разбира се, без да ги насилваме. И всички ще се съгласят, и после ще се случат някои неща. Или отпечатъците няма да съвпаднат, или…

— Или ще пипнем нашия мъж.

— Предполагам. Или може би жена.

Лийч поклати глава:

— Не, не е жена. Отпечатъците върху стика бяха мъжки. Прекалено големи за жена. Освен това престъплението не е извършено от жена.

— Не е — съгласи се Батъл. — Стилът е мъжки. Някой брутален тип, силен и малко глупав. Познаваш ли такъв човек в къщата?

— Още никого не познавам тук. Всички са се събрали в трапезарията.

Батъл тръгна към вратата.

— Да идем да хвърлим едно око. — Погледна през рамо към леглото, поклати глава и отбеляза: — Не ми харесва този звънец.

— Какво му е?

— Не се връзва. — И като отвори вратата, добави: — Питам се кой е искал да я убие? Наоколо щъкат безброй заядливи старици и си просят някой да ги цапардоса по главата. Тя не изглежда такава. Предполагам, че са я обичали. — Замълча за миг и попита: — Била е богата, нали? Кой ще наследи парите й?

Лийч схвана смисъла на думите му.

— Право в целта! Това трябва да е отговорът. Това трябва да разберем най-напред.

Докато слизаха надолу, Батъл разглеждаше списъка в ръката си. Прочете на глас:

— Госпожица Олдин, господин Ройд, господин Стрейндж, госпожа Стрейндж, госпожа Одри Стрейндж. Хм, май са доста представителите на семейство Стрейндж.

— Разбрах, че това са двете му жени.

Батъл вдигна вежди и измърмори:

— Синята брада, а?

Семейството се бе събрало около масата в трапезарията и се опитваше да се храни.

Старши инспектор Батъл изгледа любопитно обърнатите към него лица. Преценяваше ги по някакъв свой метод. Подходът му би ги изненадал, ако можеха да го узнаят. Той подхождаше към тях с абсолютно предубеждение. Нямаше значение, че законът сочеше като изходна точка презумпцията за невинност, докато не се докажеше обратното. Старши инспекторът гледаше на всеки, който бе свързан по някакъв начин с убийство, като на потенциален убиец.

Той изгледа Мери Олдин, застинала и пребледняла в началото на масата, до нея Томас Ройд, който тъпчеше лулата си, последва Одри, дръпнала стола си назад, с чаша кафе в дясната ръка и цигара в лявата, дойде ред на Невил, който изглеждаше зашеметен и объркан и се опитваше да запали цигара с треперещи пръсти, и накрая завърши с Кей, поставила лакти върху масата. Бледността на лицето й прозираше под грима.

Батъл си помисли: „Да предположим, че е госпожица Олдин. Изглежда хладнокръвен противник, начетена жена. Не е лесно да я изненадаш. Мъжът до нея е тъмна личност, има несигурна ръка, лице на покерджия, изглежда, страда от комплекс за малоценност. Предполага се, че тази е едната от съпругите, уплашена е до смърт. Чувства се неудобно с чашата кафе в ръка. А това е Стрейндж. Виждал съм го някъде. Паникьосал се е, нервите му не издържат. Червенокосото момиче е огън, със сатанински нрав. Твърд характер, съчетан с остър ум.“

Докато той ги преценяваше по този начин, инспектор Лийч произнесе краткото си слово. Мери Олдин представи всички по име. Тя завърши с думите:

— За нас, разбира се, случилото се е тежък удар, но сме готови, доколкото можем, да ви помогнем.

— Да започнем с това — каза Лийч, като посочи стика, — дали някой от вас знае нещо за този стик за голф?

Кей възкликна тихо:

— Какъв ужас! С това ли… — и млъкна.

Невил Стрейндж стана и заобиколи масата.

— Прилича на един от моите. Мога ли да го погледна?

— Сега вече може — позволи инспекторът. — Можете да го вземете.

Това кратко многозначително „сега“, изглежда, не направи впечатление на присъстващите. Невил огледа стика.

— Мисля, че е един от стиковете от чантата ми за голф — каза той. — Мога да ви кажа със сигурност след малко. Моля, последвайте ме.

Последваха го до голям шкаф под стълбището. Той отвори широко вратата му и пред смутения поглед на Батъл се разкри буквално планина от тенисракети. В същия миг той си спомни къде бе виждал Невил Стрейндж. Каза бързо:

— Виждал съм ви да играете в Уимбълдън, сър.

Невил извърна леко глава.

— О, така ли?

Отмести няколко ракети. Появиха се две чанти за голф, облегнати върху рибарски принадлежности.

— Само аз и жена ми играем голф — поясни той. — А стикът е мъжки. Да, точно така, мой е.

Бе измъкнал чанта, в която имаше най-малко дузина стикове. Инспектор Лийч си помисли: „Тия спортисти се мислят за кой знае какво. Не бих искал да му нося стиковете.“

— Това е един от стиковете на Уолтър Хъдсън от турнира Сейнт Есбърт — каза Невил.

— Благодаря ви, господин Стрейндж. С това изяснихме един от въпросите.

— Не разбирам как нищо не е изчезнало. Пък и не са влезли с взлом в къщата — в гласа на Невил звучеше недоумение и страх.

Батъл си помисли: „Всички са мислили за това…“

— Слугите — каза Невил — са напълно невинни.

— За прислугата ще говоря с госпожица Олдин — отвърна спокойно инспектор Лийч. — А вие дали не можете да ни информирате кои са адвокатите на лейди Тресилиън?

— Аскуит и Трелони — отвърна веднага той. — Сейнт Лу.

— Благодаря ви, господин Стрейндж. Ще трябва да се обърнем към тях за имуществото на лейди Тресилиън.

— Имате предвид кой ще наследи парите й?

— Точно така, сър. Завещанието и така нататък.

— Не зная нищо за завещанието — каза Невил. — Доколкото ми е известно, тя нямаше кой знае какво да завещава. Мога да ви разкажа за това, което притежаваше.

— Да, господин Стрейндж?

— Съгласно волята на покойния сър Матю Тресилиън парите остават на мен и на жена ми. Лейди Тресилиън живееше от дивидентите.

— О, така ли? — Инспектор Лийч го изгледа с любопитството на човек, който предвкусва скъпоценно попълнение в любимата си колекция. Този поглед накара Невил да потръпне нервно. Инспекторът продължи с подчертана доброжелателност: — Не знаете ли нещо за сумата, господин Стрейндж?

— Не мога да ви кажа със сигурност. Някъде към сто хиляди лири, струва ми се.

— Така ли? За всеки от вас?

— Не, общо за двамата.

— Разбирам. Доста значителна сума.

— Виждате ли, аз съм достатъчно богат, за да живея независимо, без да се опитвам да се настаня на мястото на мъртвец — каза Невил, кротко усмихнат.

Инспектор Лийч се престори на ужасен от факта, че е заподозрян в такова предположение.

Върнаха се в трапезарията и Лийч произнесе следващата си малка реч на тема взимане на отпечатъци от пръстите — просто една рутинна процедура, за да се изключат отпечатъците на хората от къщата сред оставените в спалнята на убитата.

Всички охотно се съгласиха, дори проявиха нетърпение да дадат отпечатъци от пръстите си. Отведоха ги в библиотеката, където ги очакваше сержант Джоунс.

Батъл и Лийч се заеха с прислугата.

От нея не можаха да научат кой знае колко. Хърстъл разказа как се заключва къщата и се закле, че сутринта нито една от ключалките не е била докосвана. Не са забелязали и следи от взлом. Той обясни, че на главната врата не било сложено резето, за да може да се отвори отвън с ключ. Била оставена така, защото господин Невил бил отишъл до Истърхед Бей и щял да позакъснее.

— Знаете ли в колко часа се е върнал?

— Да, сър. Мисля, че бе около два и половина. Стори ми се, че не беше сам. Чух гласове и после шум от потегляща кола. Чух да се затваря вратата и господин Невил се изкачи по стълбите.

— В колко часа снощи тръгна за Истърхед Бей?

— Към десет и двайсет. Чух го да затваря вратата.

Лийч кимна. За момента явно не можеше да се измъкне нещо повече от Хърстъл. Разпита и останалите. Всички бяха нервни и стреснати, но в дадената ситуация това бе естествено.

Лийч погледна въпросително чичо си, когато вратата се затвори след изпадналата в лека истерия кухненска прислужница, която бе завършила върволицата.

— Върни прислужницата, не онази с изпъкналите очи, а високата нацупена слугиня. Тя знае нещо — нареди Батъл.

Ема Уейлс бе смутена. Бе разтревожена от факта, че този път въпросите задаваше по-възрастният, висок и недодялан мъж.

— Искам само да ви дам един малък съвет, госпожице Уейлс — каза той любезно. — Безсмислено е да криете каквото и да било от полицията. Това ще ги настрои не твърде благосклонно към вас, ако разбирате какво искам да кажа.

Ема Уейлс запротестира възмутено, но уплашено:

— Сигурна съм, че никога…

— Е, хайде. — Батъл протегна голямата си длан. — Вие сте видели или чули нещо. Какво беше то?

— Не чух съвсем ясно… искам да кажа, че не можех да не чуя. Господин Хърстъл също чу. Но не мисля, нито за миг не бих помислила, че това има нещо общо с убийството.

— Вероятно не, вероятно не. Само ни кажете какво сте чули.

— Добре. Отивах да си легна. Беше малко след десет и тръгнах първо да поставя бутилката с топла вода в леглото на госпожица Олдин. Винаги я слагаме, и зиме, и лете. Естествено трябваше да мина край вратата на нейно благородие.

— Продължавайте — подкани я Батъл.

— Чух как тя и господин Невил се караха. На висок глас. Той крещеше. О, това бе истинска кавга!

— Спомняте ли си какво си казаха?

— Не съм подслушвала, както можете да си помислите.

— Разбира се, че не. Но все пак трябва да сте доловили някои думи.

— Нейно благородие каза, че няма да го допусне в дома си, а господин Невил отвърна: „Да не си посмяла да говориш против нея.“ Той бе силно възбуден.

С непроницаемо лице Батъл се опита да измъкне от нея още нещо, но не успя. Накрая освободи жената. Спогледаха се с Джим. След малко Лийч каза:

— Сигурно Джоунс вече ще може да ни каже нещо за отпечатъците.

— Кой се зае със стаите? — попита Батъл.

— Уилямс. Той е добър полицай. Нищо няма да му убегне.

— Не пускат обитателите вътре, нали?

— Да, докато не свърши Уилямс.

В този момент вратата се отвори и надникна младият Уилямс.

— Бих искал да ви покажа нещо. В стаята на господин Невил Стрейндж.

Изправиха се и го последваха към апартамента в западното крило на къщата.

Уилямс посочи купчина на пода. Тъмносиньо сако, панталони и жилетка.

— Къде ги открихте? — попита Лийч рязко.

— В един вързоп в дъното на гардероба. Погледнете само, сър.

Той вдигна сакото и посочи края на тъмносините маншети.

— Виждате ли тъмните петна? Това е кръв, сър, или аз съм пън. Ето и тук. Целият ръкав е опръскан.

— Хм. — Батъл избегна грейналия поглед на другия. — Трябва да призная, че работите се нареждат зле за младия Невил. Има ли друг костюм в стаята?

— Един раиран тъмносив, който виси на стола. Около мивката има много вода.

— Изглежда, дяволски е бързал да измие кръвта от себе си. Да, но все пак е близо до отворения прозорец и вътре е наваляло.

— Но не толкова, че да се образува локва на пода, сър. Още не е изсъхнало.

Батъл помълча. Картината се изясняваше. Един мъж с опръскани с кръв ръце захвърля опръсканите си с кръв дрехи, свива ги на вързоп и ги пъха в шкафа. Измива със силна струя вода ръцете си.

Погледна към другата врата.

Уилямс проследи погледа му и отговори:

— Стаята е на госпожа Стрейндж, сър. Вратата е заключена.

— Заключена ли? От тази страна?

— Не. От другата.

— Значи от нейната страна?

Батъл се замисли за секунда. Сетне каза:

— Да поговорим отново със стария иконом.

Хърстъл бе нервен. Лийч попита:

— Хърстъл, защо не ни казахте, че снощи сте чули разправията между господин Стрейндж и лейди Тресилиън?

— Не обърнах внимание, сър — замига старецът. — Не мисля, че беше, както се изразихте, разправия. Само дружелюбно изказано различие в мненията.

Лийч устоя на желанието си да извика: „Дружелюбно различие на мненията, баба ти!“, и продължи:

— Какъв костюм бе облякъл снощи на вечеря господин Стрейндж?

Хърстъл се поколеба. Батъл каза тихо:

— Тъмносин или сив на райета? Искам да ви напомня, че ако не се сещате, някой друг ще ни каже.

Хърстъл наруши мълчанието си.

— Спомних си, сър. Беше с тъмносиния си костюм. Семейството — добави той, загрижен да не пострада престижът му — няма обичая да се преоблича във вечерно облекло през летните месеци. След вечеря те често излизат понякога в градината, понякога до вълнолома.

Батъл кимна. Хърстъл излезе от стаята. На прага се сблъска с Джоунс.

— Работата е опечена, сър — каза възбудено Джоунс. — Имам отпечатъците от всички. На един от тях съвпадат. Разбира се, засега мога да направя само грубо сравнение, но се обзалагам, че съвпадат.

— Е? — попита Батъл.

— Отпечатъците върху стика, сър, са от господин Невил Стрейндж.

Инспекторът се облегна назад.

— Това, изглежда, решава въпроса, нали?

4.

В кабинета на началника на полицията се бяха събрали трима мъже с мрачни, разтревожени лица. Майор Мичъл каза с въздишка:

— Мисля, че не ни остава нищо друго, освен да го арестуваме, нали?

— Така изглежда, сър — отвърна тихо Лийч.

Мичъл погледна старши инспектор Батъл.

— Развеселете се, Батъл — каза той приятелски. — Да не са ви потънали гемиите.

— Нещо не ми харесва.

— Не вярвам на някого от нас да му харесва — възрази Мичъл. — Но ми се струва, че имаме достатъчно доказателства, за да поискаме разрешение за арест.

— Повече от достатъчно — съгласи се Батъл.

— Всъщност, ако не го сторим, всички ще ни потърсят сметка.

Старши инспекторът кимна печално.

— Да свършваме — каза началникът на полицията. — Имаме мотив — Стрейндж и жена му наследяват значителна сума след смъртта на старата дама. Знае се, че той последен я е видял жива. Чули са го да се кара с нея. По костюма, който е носил вечерта, има петна от кръв и, разбира се, най-изобличителното е, че са намерени отпечатъци именно от неговите пръсти върху въпросното оръжие.

— И все пак, сър — каза Батъл, — и на вас не ви харесва тая работа.

— Проклет да съм, ако е така.

— Какво точно не ви харесва, сър?

Майор Мичъл потърка носа си.

— Може би защото момчето е изкарано прекален глупак? — отбеляза той.

— И все пак, сър, убийците понякога се държат като глупаци.

— Да, зная, зная. Какво щяхме да правим, ако не беше така?

— На теб какво не ти харесва, Джим? — обърна се Батъл към Лийч.

Лийч се размърда недоволно.

— Господин Стрейндж винаги ми е харесвал. От години го виждам редовно тук. Приятен джентълмен и добър спортист.

— Не разбирам — изрече бавно Батъл — защо един добър тенисист да не може да бъде убиец. Няма нищо несъвместимо в това. — След като помълча, добави: — Това, което не ми харесва, е стикът.

— Стикът ли? — попита Мичъл малко озадачено.

— Да, сър, или като втора възможност звънецът. Звънецът или стикът, не и двете едновременно. — Продължи: — Какво според нас се е случило в действителност? Дали господин Стрейндж е отишъл в стаята й, скарали са се, той е загубил самообладание и я е ударил със стика по главата? Ако е така и е било непреднамерено, защо е носил стик със себе си? Такива неща човек не мъкне вечер със себе си.

— Може да е тренирал замах или нещо подобно.

— Може, но никой не го спомена. Никой не го е видял да го прави. За последен път със стик в ръка са го видели преди около седмица, когато е тренирал долу на плажа. Или е имало кавга и той е загубил самообладание, но знаете ли, виждал съм го по кортовете на онези турнири, когато звездите в тениса са настръхнали и са възел от нерви. И ако изпуснат нервите си, започва шоуто. Никога не съм виждал господин Невил да се държи арогантно. Според мен се владее великолепно, по-добре от всеки друг. И въпреки това ние допускаме, че изпада в ярост и удря по главата една крехка стара дама.

— Има и друга възможност, Батъл — каза началникът на полицията.

— Зная, сър. Версията, че е било преднамерено. Искал е да получи парите на старицата. Това се връзва със звънеца, което пък обяснява упойването на прислужницата, но не се връзва със стика и разправията! Ако е решил да я убива, щеше да е много предпазлив и нямаше да се кара с нея. Можеше да упои прислужницата, да се промъкне в стаята през нощта, да я халоса по главата и да инсценира едно хубавичко обирче, като изтрие отпечатъците от стика и го върне предпазливо на мястото му! Вървим по грешен път, сър, смесваме хладнокръвното убийство с непреднамереното престъпление, а двете не бива да се смесват!

— Има нещо вярно в думите ви, Батъл, но каква е другата възможност?

— Занимава ме стикът, сър.

— Никой не би могъл да я удари по главата с този стик, без да размаже отпечатъците от пръстите на Невил. Това е абсолютно сигурно.

— В такъв случай — каза Батъл — тя е била ударена по главата с нещо друго.

Майор Мичъл пое дълбоко въздух.

— Това е доста своеволно предположение, нали?

— Мисля, че е съвсем разумно, сър. Или Стрейндж я е ударил с този стик, или никой не го е направил. Залагам на „никой“. В този случай стикът е бил оставен там съзнателно, с размазана по него кръв и полепнали коси. Доктор Лейзънби не хареса особено стика, трябваше да го приеме, защото бе там и защото не можеше да твърди със сигурност, че не е бил използван.

Майор Мичъл се облегна назад.

— Продължавайте, Батъл. Давам ви картбланш. Какво следва?

— Да се откажем от стика — каза Батъл. — Какво остава тогава? На първо място мотивът. Има ли Невил Стрейндж наистина мотив да премахне лейди Тресилиън? Той наследява пари, но според мен има голямо значение дали парите са му нужни. Той твърди, че не са. Предлагам да изясним този въпрос. Да проверим финансовото му състояние. Ако финансово е зле и парите му трябват, това го уличава още повече. Но ако, от друга страна, той е казал истината и е в добро финансово положение, то тогава…

— Е, какво тогава?

— Тогава ще трябва да проверим мотивите на останалите в къщата.

— Тоест, вие смятате, че Невил Стрейндж е бил уличен несправедливо?

Старши инспектор Батъл присви очи.

— Прочетох някъде една мисъл, която много ми хареса. Нещо за нежна италианска ръка. Струва ми се, че в случая виждам точно това. Явно се сблъскваме с едно диво, брутално, преднамерено престъпление, но ми се струва, че долавям и още нещо — задкулисната игра на една нежна италианска ръка…

Настъпи продължително мълчание, началникът на полицията гледаше Батъл.

— Може и да сте прав — каза най-сетне. — По дяволите, има нещо странно в цялата тази история. Как предлагате да действаме?

Батъл поглади ъгловатата си челюст.

— Много добре, сър. Предпочитам откритите неща. Всичко е било нагласено така, че да заподозрем господин Невил Стрейндж. Нека продължим да го подозираме. Няма нужда да отиваме твърде далеч и да го арестуваме, достатъчно е да намекнем за подозренията си, да го разпитаме, да насочим вниманието към него и да наблюдаваме поведението на другите. Да проверим твърденията му, да проследим внимателно стъпките му през онази нощ. Да правим всичко колкото е възможно по-явно.

— Съвсем като у Макиавели — смигна майор Мичъл. — Ролята на непохватния полицай в изпълнение на кинозвездата Батъл.

Старши инспекторът се усмихна.

— Обичам да оправдавам надеждите, сър. Този път мисля да се позабавя, да не си давам толкова зор. Искам да подуша малко наоколо. Подозренията към Невил Стрейндж са добро извинение да си пъхна носа навсякъде. Знаете ли, имам чувството, че в този дом става нещо странно.

— Ще проверите нежния пол?

— Щом искате да го наречете така, сър.

— Действайте, както решите, Батъл. Работете заедно с Лийч.

— Благодаря, сър. — Батъл се изправи. — Има ли вести от адвокатите?

— Не. Позвъних им. Познавам добре Трелони. Ще ми изпрати копие от завещанието на сър Матю и лейди Тресилиън. Разполагала е с около петстотин годишно, вложени в ценни книжа. Оставила е наследство на Барет, малко на Хърстъл, останалото на Мери Олдин.

— Трябва да държим под око и тримата — каза старши инспекторът.

Мичъл погледна развеселено.

— Недоверчиво момче сте, нали?

— Няма смисъл да се съсредоточаваме върху петдесетте хиляди лири — каза Батъл сериозно. — Много убийства са извършени за по-малко от петдесет лири. Зависи колко силно желаете парите. Барет получава наследство и може би сама се е упоила така, че да отклони подозрението от себе си.

— Тя едва не е умряла. Лейзънби още не ни е разрешил да я разпитаме.

— Може би се е престарала от невежество. Освен това и Хърстъл може да е изпитвал остра нужда от пари. А госпожица Олдин, ако не разполага със собствени средства, може да е мечтала да поживее прилично, преди да е остаряла твърде много, за да може да се радва на живота.

Началникът на полицията погледна недоверчиво.

— Добре — каза той. — Оставям на двама ви. Залавяйте се за работа.

5.

Когато се върнаха в Гълс Пойнт, двамата полицейски служители получиха донесенията на Уилямс и Джоунс.

В нито едно от спалните помещения не бе намерено нещо подозрително или необичайно. Прислугата протестираше шумно и настояваше да й бъде разрешено да се заеме с домашната работа. Можеше ли вече?…

— Мисля, че можем да ги освободим — каза Батъл. — Ще се поразходя из двата горни етажа. Стаи, в които не се разтребва често, могат да разкажат някои поучителни неща за обитателите си.

Сержант Джоунс постави на масата малка картонена кутия.

— От тъмносиния костюм на господин Невил Стрейндж — поясни той. — Червените коси бяха върху маншета, русите от вътрешната страна на яката и на дясното рамо.

Батъл извади двата дълги червени косъма и кичура руси коси и ги погледна. Каза с лукава искрица в очите:

— Удобно. Едната русокоса, другата червенокоса, а третата брюнетка. Така можем да се ориентираме веднага. Червени коси на маншета, руси на яката. Господин Невил май наистина е Синята брада. С едната ръка прегръща едната си жена, а другата слага глава на рамото му.

— Кръвта от ръкава е изпратена за анализ, сър. Ще ни позвънят, щом са готови резултатите.

Лийч кимна.

— А какво стана с прислугата?

— Следвах вашите указания, сър. Никой от тях не е получавал предупреждение за уволнение и не е изпитвал омраза към старата дама. Тя е била взискателна, но са я обичали. Тук госпожица Олдин се занимава с прислугата. Хората, изглежда, имат добро отношение към нея.

— Още когато я видях, си помислих, че е интелигентна жена — каза Батъл. — Ако тя е убиецът, няма да ни е лесно да я пипнем.

Джоунс погледна изненадано.

— Но отпечатъците от пръсти върху етика, сър, бяха…

— Зная, зная — каза Батъл. — Те уличават без съмнение господин Стрейндж. Общоприето е да се смята, че спортистите не страдат от излишък на интелигентност (впрочем това изобщо не отговаря на истината), но аз не мога да повярвам, че Невил Стрейндж е слабоумен. А какво стана с онези семена от сена на прислужницата?

— Винаги са стояли на полицата в банята на прислугата на втория етаж. Обикновено ги е накисвала по обяд и са стояли така до вечерта, когато си е лягала.

— Значи всеки в къщата е имал достъп до тях!

— Явно това е вътрешна работа — убедено рече Лийч.

— Същото смятам и аз. Смятам, че е от онези престъпления, които са извършени от един затворен кръг хора. Всеки, който е имал ключ, е могъл да отвори предната врата и да влезе. Снощи ключът е бил у Невил Стрейндж, но вероятно не е трудно да се извади дубликат, пък и някоя сръчна ръка може да отключи и с тел. Но не вярвам някой външен човек да е знаел за звънеца и за навика на Барет да пие сена през нощта. Това се знае от своите, вътрешните хора!

— Хайде, Джим, момчето ми, да се качим горе и да огледаме банята и останалите помещения.

Започнаха от горния етаж. От килера, натъпкан със стари счупени мебели и какви ли не вехтории.

— Тук не съм правил оглед — каза Джоунс. — Не знаех…

— Какво да търсиш тук? Защо да си губиш времето? Ако съдим по прахоляка на пода, тук не е стъпвал човешки крак най-малко от шест месеца.

На същия етаж се намираха всички стаи на прислугата, както и две свободни стаи с баня. Батъл надникна във всяка от тях, хвърли бегъл поглед, като си отбеляза, че Алис, прислужницата с изпъкналите очи, спеше със затворен прозорец, че слабичката Ема имаше цял куп роднини, чиито фотографии бяха наредени върху раклата й, и че Хърстъл притежаваше няколко добри, макар и напукани порцеланови изделия от Дрезден и Дерби.

Стаята на готвачката бе в идеален ред, а на кухненската прислужница — ужасно разхвърляна. Батъл влезе в банята, която се намираше най-близо до стълбищната площадка. Уилямс посочи дългата полица над мивката с подредени върху нея чаши и четки за зъби, различни мехлеми, бурканчета със соли и лосиони за коса. В единия й край имаше отворен пакет със семена от сена.

— Има ли отпечатъци върху чашата или пакета?

— Само на прислужницата. Снех нейните отпечатъци в стаята й.

— Излишно е било да пипа чашата й — каза Лийч. — Достатъчно е било да изсипе вътре дрогата.

Батъл се спусна по стълбите, последван от Лийч. На средната площадка имаше доста неудобно разположен прозорец. В ъгъла бе поставена пръчка с кука накрая.

— С нея се дърпа надолу рамката — поясни Лийч. — Но там има ограничаващ винт. Прозорецът може да се спусне само до него. Твърде тясно е, за да влезе някой.

— Не става дума за това, че някой може да се промъкне през него — каза Батъл замислено.

Влезе в първата спалня на следващия етаж. Тя бе на Одри Стрейндж. Беше спретната и чиста, върху тоалетката бяха наредени четки за коса от слонова кост, нямаше разхвърлени дрехи. Батъл надникна в гардероба. Две семпли сака и поли, няколко вечерни рокли, една-две летни поли. Роклите бяха евтини, костюмите — добре скроени и скъпи, но стари.

Батъл кимна. Остана известно време до писалището, разгледа писалките, поставени върху малък поднос вляво от пресата за мастилото.

— Нямаше нищо интересно върху попивателната хартия и в кошчето — каза Уилямс.

— На вас може да се разчита — похвали го Батъл. — Тук няма какво да се види.

В следващата стая, стаята на Томас Ройд, цареше безредие, навсякъде бяха нахвърлени дрехи. По масите и около леглото се търкаляха лули, беше наръсено с пепел от тютюн. До леглото бе оставен полуотворен екземпляр от „Ким“ на Киплинг.

— Свикнал е туземците да чистят след него — отбеляза инспекторът. — Обича да чете класика. Консервативен.

Стаята на Мери Олдин бе малка, но уютна. Батъл погледна справочниците за пътешествия и старомодно инкрустираните четки за коса. Тази стая бе обзаведена в по-модерен стил и тонове от останалите помещения в къщата.

— Тя не е толкова консервативна — отбеляза той. — И никакви фотографии. Никакъв спомен от миналото.

Имаше три-четири свободни стаи, добре поддържани и чисти, готови да приемат гости, и още няколко бани. Следващата голяма двойна стая бе тази на лейди Тресилиън. По три малки стъпала се слизаше към двете стаи и банята на семейство Стрейндж.

Батъл не отдели много време на стаята на Невил. Надникна през отворения прозорец, под който скалите се спускаха стръмно надолу към морето. Стаята бе западна, гледаше към Старк Хед, който стърчеше мрачно и заплашително от водата.

— Радва се на следобедното слънце — измърмори той. — Но утрините са доста мрачни. Неприятна е и миризмата на водорасли при отлив. Онзи нос има доста злокобен вид. Не се учудвам, че привлича самоубийците!

Мина в по-голямата стая, чиято врата бе отключена.

Тук бе пълен хаос. Нахвърлени дрехи на купчини — фино бельо, чорапи, пробвани и оставени джемпъри, шарена лятна пола, метната върху облегалката на стола. Батъл надникна в гардероба. Беше пълен с кожи, вечерни рокли, шорти, поли за тенис, спортни екипи.

Той затвори гардероба почти с благоговение.

— Скъпо струващ вкус — отбеляза. — Сигурно харчи доста на мъжа си.

— Може би това е причината… — предположи Лийч мрачно, без да довърши изречението.

— Може би. Защо са му необходими сто или дори петдесет хиляди лири? Но мисля, че е по-добре да чуем какво ще ни каже той.

Спуснаха се в библиотеката. Изпратиха Уилямс да съобщи на слугите, че могат да се заловят за работа.

Компанията можеше да се оттегли в стаите си, ако желаеше. Съобщиха им, че инспектор Лийч би желал да разговаря с всеки поотделно, като започне с господин Невил Стрейндж.

Когато Уилямс излезе от стаята, Батъл и Лийч се настаниха около масивната викторианска маса. Млад полицай с бележник в ръка седна в единия ъгъл.

— Започни ти, Джим. Направи го впечатляващо — каза Батъл.

Джим кимна, а старши инспекторът потри брадичка и се намръщи.

— Какво ли ме кара постоянно да си мисля за Еркюл Поаро?

— Имаш предвид онова момче, белгиеца, смешния дребничък старец?

— Смешен е друг път — възрази Батъл. — Опасен е като черна мамба2 или женски леопард, когато реши да хитрува. Бих искал да е тук сега. Този случай е точно за него.

— В какъв смисъл?

— В психологически. Тук е нужен истински психолог, а не като онези самозванци, които нямат понятие от тия работи. — Спомни си с възмущение случая с госпожица Амфри и дъщеря си Силвия. — Става дума за верния подход, когато разбираш какво кара колелото да се върти. Един от методите му е да накара убиеца да проговори. Твърди, че рано или късно всички казват истината, защото в крайна сметка това е по-лесно, отколкото да лъжеш. Убиецът прави неволна грешка, която смята за маловажна, но точно в този момент го спипват.

— Значи се готвиш да предоставиш достатъчно свобода на действие на Невил Стрейндж?

Батъл кимна разсеяно. После додаде малко раздразнено и объркано:

— Безпокои ме всъщност какво точно ме кара да мисля за Ерюол Поаро. Сетих се за него горе. Какво ме накара да си спомня за доброто момче?

Появата на Невил Стрейндж сложи край на разговора.

Той бе бледен и угрижен, но много по-спокоен, отколкото по време на закуската. Батъл го изгледа любопитно. Невероятно за човек, който знаеше, а той сигурно знаеше, ако изобщо бе в състояние да мисли, че е оставил отпечатъци от пръстите си върху оръдието на престъплението, и на когото след това полицията е взела отпечатъци от пръстите. Той не бе притеснен и не се опитваше да отрича каквото и да било шумно и нагло.

Невил Стрейндж се държеше съвсем естествено — стреснат, разтревожен, разстроен, малко нервен, но не толкова, че да се отрази на здравето му.

Джим Лийч заговори с приятния си западен акцент:

— Бихме искали да ни отговорите на няколко въпроса, господин Стрейндж. Във връзка както с вашите действия снощи, така и с някои факти. В същото време съм длъжен да ви предупредя, че ако не желаете, можете да не отговаряте, а ако предпочитате все пак да го направите, можете да извикате адвоката си.

Облегна се назад и изчака въздействието на думите си.

Невил Стрейндж изглеждаше явно озадачен.

„Или няма ни най-малка представа накъде бием, или е дяволски добър актьор“ — помисли си Лийч и попита:

— Е, господин Стрейндж?

— Разбира се, попитайте ме каквото искате.

— Вие сте наясно сигурно — каза Батъл любезно, — че всичко, което кажете, ще бъде записано и по-късно може да бъде използвано като доказателство против вас в съда.

Стрейндж пламна от яд. Той изрече рязко:

— Заплашвате ли ме?

— О, не, господин Стрейндж. Само ви предупреждаваме…

— Предполагам, че всичко това е част от рутинната ви работа — сви рамене Невил. — Продължавайте.

— Готов ли сте да направите изявление?

— Щом го наричате така.

— В такъв случай ще ни кажете ли какво точно правихте снощи? Да кажем, след вечеря.

— Разбира се. След вечеря отидохме в салона. Пихме кафе. Слушахме по радиото новините. После реших да прескоча до „Истърхед Бей“, до един приятел, който е отседнал там.

— Как се казва приятелят?

— Латимър. Едуард Латимър.

— Ваш близък приятел?

— Би могло да се каже и така. Откакто е тук, се срещаме доста често. Беше у нас веднъж на обяд и веднъж на вечеря. И ние ходихме при него.

— Не беше ли твърде късно да ходите в „Истърхед Бей“? — попита Батъл.

— О, там е весело. Отворено е до малките часове.

— Тук хората си лягат доста рано, нали?

— Обикновено да. Но аз си взех ключ. Не съм задължил никого да ме чака до късно.

— Жена ви не пожела ли да дойде с вас?

Гласът на Невил се промени леко, стана по-хладен:

— Не, тя имаше главоболие. Вече си бе легнала.

— Моля, продължете, господин Стрейндж.

— Тъкмо отивах да се преоблека…

— Извинете ме, господин Стрейндж — прекъсна го Лийч. — Да се преоблечете в какво? Да облечете вечерен костюм? Или да го съблечете?

— Нито едното от двете. Бях със син костюм, най-добрия ми, но се случи така, че заваля, а аз мислех да използвам ферибота. Както знаете, дотам е далеч. Преоблякох се в по-стар костюм — сиво райе, щом искате да се спирам на всяка подробност.

— Искаме само да си изясним нещата — каза Лийч скромно. — Моля, продължете.

— Както вече казах, качвах се нагоре, когато Барет ме пресрещна и ми съобщи, че лейди Тресилиън иска да ме види. Отбих се при нея и си… побъбрихме.

— Вие последен сте я видели жива, нали, господин Стрейндж? — попита Батъл тихо.

Невил пламна.

— Да, да, мисля, че аз бях последен. Тогава тя бе съвсем добре.

— Колко време останахте при нея?

— Двайсетина-трийсет минути, струва ми се. После си отидох в стаята, смених костюма си и побързах да изляза. Взех си и ключ.

— Колко беше часът?

— Към десет и трийсет, струва ми се. Спуснах се бързо по хълма, качих се на ферибота в последния момент и се прехвърлих отсреща в Истърхед. Намерих Латимър в хотела, пийнахме, после изиграхме една игра на билярд. Времето мина толкова бързо, че не забелязах кога съм изпуснал последния ферибот. Той тръгва в един и половина. Латимър прояви отзивчивост и ме докара обратно с колата си. Това, както знаете, означава да заобиколиш през Солтингтън — около трийсет километра. Излязохме от хотела в два и пристигнахме тук, струва ми се, някъде към два и половина. Благодарих на Тед Латимър, поканих го да влезе да пийнем по чашка, но той бързаше да се прибере. Влязох и веднага си легнах. Не видях и не чух нищо нередно. Цялата къща бе потънала в сън и покой. А тази сутрин чух писъците на онова момиче и…

— Много добре — прекъсна го Лийч. — А сега да се върнем малко назад — към вашия разговор с лейди Тресилиън. Нормално ли се държеше тя?

— О, напълно.

— За какво разговаряхте?

— За какво ли не.

— Приятелски?

Невил се изчерви.

— Разбира се.

— Не е ли имало — продължи любезно Лийч, — да речем, някаква сериозна кавга?

Невил не отговори веднага. Лийч додаде:

— По-добре кажете истината. Ще ви призная откровено, че са чули част от вашия разговор.

Невил каза лаконично:

— Имаше малка препирня. Нищо особено.

— По какъв повод?

Невил с усилие запази самообладание. Усмихна се.

— Откровено казано, тя ме нахока. Това се случва често. Когато не одобряваше нещо, казваше го право в очите. Разбирате ли, тя бе старомодна и не можеше да приеме модерния начин на живот и модерното мислене — например развода. Скарахме се и сигурно съм бил много ядосан, но се разделихме съвсем приятелски. Всеки остана на своето. — Разпалено добави. — Разбира се, че не съм могъл да я ударя по главата само защото съм изпуснал нервите си в един спор, ако имате това предвид!

Лийч погледна Батъл. Старши инспекторът се надвеси тежко над масата:

— Тази сутрин вие признахте, че стикът е ваш. Имате ли някакво обяснение на факта, че върху него са намерени отпечатъци от вашите пръсти?

Невил погледна озадачено. Каза объркано:

— Аз… но, разбира се, че би трябвало да са мои… стикът е мой… често съм го държал в ръка.

— Става дума за това, че ако съдим по вашите отпечатъци, вие последен сте го пипали.

Невил притихна. Лицето му бе силно пребледняло.

— Това не е вярно — промълви най-сетне. — Не може да бъде. Някой го е пипал след мен, някой с ръкавици.

— Не, господин Стрейндж. Никой не го е държал така както имате предвид. Да го вдигне за удар, без да размаже вашите отпечатъци.

Настъпи пауза — много дълга пауза.

— О, господи! — Невил конвулсивно потрепери. Закри очите си с длани. После отдръпна ръцете си. Седеше вцепенен. Двамата полицаи го наблюдаваха.

— Не е вярно — продължи тихо. — Просто не е вярно. Мислите, че съм я убил, но аз не съм. Кълна се, че не съм. Има някаква ужасна грешка.

— Можете ли да предложите някакво обяснение за тези отпечатъци?

— Как бих могъл? Аз просто недоумявам.

— Можете ли да обясните наличието на петна от кръв по ръкавите и маншетите на тъмносиния ви костюм?

— Кръв? — прошепна той, скован от ужас. — Невъзможно!

— Надали сте се порязали…

— Не, не, разбира се.

Настъпи мълчание. Невил Стрейндж се замисли, сбърчи чело. Най-сетне ги погледна с изплашени, ужасени очи.

— Това е невероятно! — възкликна. — Просто невероятно. Нищо не е вярно.

— Фактите са напълно правдоподобни — настоя старши инспектор Батъл.

— Но защо да го правя? Немислимо, невероятно. Познавам Камила откакто се помня.

Лийч се закашля.

— Мисля, че сам ни казахте, господин Стрейндж, че след смъртта на лейди Тресилиън наследявате добра сума.

— И вие смятате, че затова… Но аз не ги искам тези пари. Не ми трябват!

— Така твърдите вие, господин Стрейндж — възрази спокойно Лийч.

Невил скочи.

— Вижте какво. Мога да ви докажа, че не ми трябват пари. Нека позвъня на банкера си, можете сам да говорите с него.

Свързаха ги. Линията бе свободна и съвсем скоро те получиха връзка с Лондон.

— Вие ли сте, Роналдсън? На телефона е Невил Стрейндж. Познавате гласа ми. Бихте ли дали на полицията — тя е при мен в момента — цялата информация за моите дела… да… да, моля.

Лийч пое слушалката. Говореше тихо. Последваха въпроси и отговори.

Най-сетне затвори телефона.

— Е? — попита Невил нетърпеливо.

Лийч отвърна хладно:

— Имате добър кредитен баланс и банката направлява всичките ви инвестиции и докладва, че са вложени изгодно.

— Ето, виждате, че казвам истината.

— Така изглежда… но все пак, господин Стрейндж, може да имате задължения, дългове към някого, който ви шантажира. Все причини да ви трябват пари, за които ние не знаем.

— Но аз нямам! Уверявам ви, че нямам. Няма да откриете нищо подобно.

Старши инспектор Батъл раздвижи тежките си рамене. Заговори с мил, бащински глас:

— Разполагаме с достатъчно доказателства и съм сигурен, че ще се съгласите, господин Стрейндж, че можем да поискаме разрешение да ви арестуваме. Все още не сме го направили. Разбирате ли, изхождаме от презумпцията за невинност.

— Мислите, че съм го направил — каза Невил горчиво, — но искате да откриете мотива, за да решите случая в моя вреда, нали?

Батъл мълчеше. Лийч беше забил поглед в тавана.

— Сякаш сънувам кошмар — изрече мъжът отчаяно. — Нищо не мога да кажа или да направя. Чувствам се като в капан, от който не мога да изляза.

Старши инспекторът се раздвижи. Под полуспуснатите му клепачи проблесна искра на интелигентност.

— Много добре казано. Наистина много добре казано. Това ме навежда на мисълта, че…

6.

Сержант Джоунс изведе Невил през антрето и въведе Кей през остъклената врата на терасата, така че съпрузите да не се срещнат.

— По-добре — каза Батъл. — Искам аз да се заема с нея. Тя все още е в неведение.

Денят бе облачен, духаше остър вятър. Кей бе облечена във вълнена пола и червен пуловер, над който косата й с цвят на бакър сякаш пламтеше. Изглеждаше малко уплашена, леко възбудена.

Красотата и жизнерадостта й разцъфтяваха на тъмния викториански фон от книги и столове без облегалки. Лийч я поведе леко през събитията от предната нощ.

Имала главоболие и си легнала рано — към девет и петнайсет. Спала дълбоко и не чула нищо до сутринта, когато я събудили нечии викове.

Батъл пое разпита:

— Преди да излезе вечерта, мъжът ви не провери ли как сте?

— Не.

— Не сте го виждали от момента, когато излязохте от салона, та чак до сутринта. Така ли е?

Кей кимна.

Той поглади брадичката си.

— Госпожо Стрейндж, вратата между вашата стая и стаята на съпруга ви беше заключена. Кой я заключи?

— Аз — отвърна лаконично тя.

Батъл отмина думите й с мълчание. Приличаше на стар хитър котарак, който наблюдава дупката на мишката в очакване тя да се покаже.

С мълчанието си постигна онова, което едва ли щеше да постигне с въпроси. Кей избухна нетърпеливо:

— О, мисля, че трябва да ви кажа! Онзи треперещ старец Хърстъл сигурно ни е чул преди чая и ако не го кажа аз, той ще го направи. Вече кой знае какво ви е надрънкал. Скарахме се с Невил страшно! Бях вбесена! Легнах си и заключих вратата, защото все още бях ужасно ядосана!

— Разбирам, разбирам — каза Батъл подчертано доброжелателно. — И какъв бе проблемът?

— Има ли значение? Е, защо пък да не ви кажа? Невил се държа като кръгъл идиот. Но е виновна изцяло онази жена.

— Коя жена?

— Първата му съпруга. Като начало го накара да дойде тук.

— Искате да кажете, за да се срещне с вас?

— Да. Невил си въобразява, че идеята е била негова — горкият наивник! И през ум не му е минавало такова нещо, преди да я срещне случайно в парка и тя да му втълпи тази мисъл в главата, и да му внуши, че сам се е сетил. Той наистина вярва, че хрумването е негово, но аз почувствах нежната италианска ръка на Одри зад всичко това от самото начало.

— А каква е целта й?

— Да го пипне отново — каза Кей. Говореше бързо и дишаше учестено. — Тя така и не можа да му прости, че я изостави заради мен. Сега си отмъщава. Накара го да уреди да се срещнем тук и започна да го обработва. Прави го, откакто сме пристигнали. Разбирате ли, тя е хитра. Знае как да изглежда наивна и загадъчна. Знае как да омотае чужд мъж. Извика по същото време Томас Ройд — старото вярно куче, което винаги я е обожавало, и подлуди Невил с преструвките си, че ще се омъжи за него.

Спря, като дишаше ядно.

— Мисля, че той би се радвал, ако тя намери щастието си с един стар приятел — възрази старши инспекторът меко.

— Би се радвал? Той е ревнив като самия дявол.

— В такъв случай сигурно много я обича.

— О, да — съгласи се Кей горчиво. — Тя се погрижи за това!

Батъл продължаваше да глади брадичката си несъзнателно.

— Защо не се възпротивихте на предложението му да дойдете тук?

— Как? Щеше да излезе, че ревнувам.

— Е, в края на краищата вие ревнувате, нали? — каза Батъл.

Кей пламна:

— Постоянно! Винаги съм ревнувала от Одри. От самото начало, или почти от самото начало. Неизменно чувствах присъствието й вкъщи. Сякаш това все още бе неин дом, а не мой. Промених всичко, дори цветовете, но напразно! Имах чувството, че тя се промъква като сив призрак навсякъде. Знаех, че Невил се безпокоеше, защото смяташе, че се е отнесъл зле с нея. Не можеше да я забрави. Тя бе винаги редом — упрек, притаен в съзнанието му. Знаете ли, има такива хора. Уж са доста безцветни и скучни, но те карат да ги запомниш завинаги.

Батъл кимна замислено.

— Благодаря, госпожо Стрейндж. Засега това е всичко. Но ще трябва да ви задам доста въпроси, особено във връзка с обстоятелството, че съпругът ви наследява толкова много пари от лейди Тресилиън — петдесет хиляди лири…

— Толкова много ли са? Получаваме ги от стария сър Матю, нали?

— Вие знаете ли за това?

— О, да. Той ги е завещал на Невил и съпругата му след смъртта на лейди Тресилиън. Не че се радвам, че старицата е мъртва. Не я обичах твърде, сигурно защото и тя не ме обичаше, но е ужасно, като си помислиш, че някакъв крадец е влязъл и е пръснал черепа й.

И тя излезе. Батъл погледна Лийч.

— Какво мислиш за нея? Трябва да призная, че има добра фигура. Всеки мъж би загубил ума си по нея.

Лийч се съгласи.

— Но не се държи като дама — отбеляза той уклончиво.

— В днешно време никой не се държи така — отвърна Батъл. — Да извикаме ли номер едно? Не, мисля, че първо трябва да поговорим с госпожица Олдин и да разберем как един страничен човек гледа на семейния проблем.

Мери Олдин влезе сдържано и седна. Въпреки външното й спокойствие в очите й се четеше тревога.

Отговори на въпросите ясно, като потвърди думите на Невил за това, как е прекарал вечерта. Била си легнала към десет часа.

— По това време господин Стрейндж бе при лейди Тресилиън, нали?

— Да, чух ги да разговарят.

— Да разговарят ли, госпожице Олдин, или да се карат?

Тя се изчерви, но отвърна спокойно:

— Виждате ли, лейди Тресилиън обичаше да спори. Често изглеждаше свадлива, въпреки че не беше такава. Бе склонна да се държи деспотично и да се налага на другите. А един мъж не приема така лесно тези неща, както една жена.

„Както вие може би“ — помисли си Батъл.

Погледна интелигентното й лице. Тя наруши мълчанието:

— Не искам да ме вземат за глупачка, но наистина за мене е невероятно, съвсем невероятно, че подозирате някого от домашните. Защо мислите, че не е външен човек?

— По няколко причини, госпожице Олдин. Първо, вратите не са насилени отвън и нищо не е изчезнало. Излишно е да ви напомням местоположението на къщата, но все пак обърнете внимание на следното. На запад към водата се спуска стръмна скала, на юг има няколко тераси, оградени със зид, и зад него следва склон, който води към морето, на изток градината стига почти до брега, но също е заобиколена от висок зид. Може единствено да се влезе през малката вратичка, която води към шосето и сутринта бе заключена, както обикновено отвътре, и портата, която е на самото шосе. Не казвам, че никой не може да се прехвърли през зида или да използва дубликат от ключа за портата или дори шперц, но доколкото мога да съдя, никой не го е направил. Който и да е извършителят, той е знаел, че всяка нощ Барет пие настойка от сена и е сипал в нея опиат, следователно е бил някой от къщата. Стикът е взет от шкафа под стълбището. Не е бил външен човек, госпожице Олдин.

— Но не е и Невил! Сигурна съм, че не е Невил!

— Защо сте толкова сигурна?

Тя вдигна отчаяно ръце.

— Просто защото не е такъв човек — затова! Невил не би убил една беззащитна старица в леглото й!

— Не звучи много убедително — каза Батъл, — бихте се учудили какво вършат хората, когато имат сериозна причина за това. Възможно е господин Стрейндж да е изпитвал сериозна нужда от пари.

— Сигурна съм, че не е. Той не е екстравагантен, никога не е бил.

— Но жена му…

— Кей! Да, може би, но… това е съвсем невероятно. Сигурна съм, че в последно време Невил е мислил най-малко за пари.

Старши инспектор Батъл се покашля.

— Предполагам, че Кей вече ви е казала? — продължи Мери. — Да, наистина обстановката бе доста сложна. Но няма нищо общо с тази ужасна история.

— Вероятно, но все пак бих искал да чуя вашата версия за случилото се, госпожице Олдин.

— Добре — започна тя бавно. — Както казах вече, създаде се сложна… ситуация. Чиято и да е идеята…

— Разбрах, че идеята е била на господин Невил Стрейндж — прекъсна я Батъл веднага.

— Той казва така.

— А вие не сте ли на същото мнение?

— Аз… не, не е в стила на Невил. През цялото време имах чувството, че някой друг му го е набивал в главата.

— Може би госпожа Одри Стрейндж?

— Звучи невероятно за Одри.

— В такъв случай кой би могъл да бъде?

Мери сви безпомощно рамене:

— Не зная. Просто е странно.

— Странно е — каза Батъл замислено. — И аз така мисля. Самият случай е странен.

— Всичко бе странно. Имахме чувството… не мога да го опиша. Нещо витаеше във въздуха. Някаква заплаха.

— Всички бяха потиснати и едва сдържаха нервите си?

— Да, точно така… Всички се измъчвахме. Дори господин Латимър… — Тя замълча.

— Тъкмо исках да ви попитам за господин Латимър. Какво можете да ми кажете за господин Латимър, госпожице Олдин? Кой е господин Латимър?

— Наистина не зная много за него. Приятел е на Кей.

— Приятел е на госпожа Стрейндж? Отдавна ли се познават?

— Да, отпреди да се омъжи.

— Господин Стрейндж харесва ли го?

— Мисля, че да.

— И нямат… проблеми?

Батъл се изрази деликатно. Мери отвърна убедено:

— Разбира се, че не!

— Лейди Тресилиън харесваше ли господин Латимър?

— Не особено.

Батъл разбра предупреждението, скрито в сдържания тон, и смени темата:

— А Джейн Барет, прислужницата, отдавна ли работи при лейди Тресилиън? Заслужава ли доверие?

— О, напълно. Тя бе много предана на лейди Тресилиън.

Батъл се облегна назад.

— Наистина нито за миг ли не бихте допуснали възможността Барет да е ударила лейди Тресилиън по главата и да е погълнала опиата, за да не буди подозрение?

— Разбира се, че не. Защо, за бога, да го прави?

— Виждате ли, тя получава наследство.

— Аз също — каза Мери Олдин. Погледна го твърдо.

— Да — каза Батъл. — Вие също. Знаете ли колко?

— Току-що пристигна господин Трелони. Той ми каза.

— Преди това не сте знаели?

— Не. Разбира се, предполагах от случайно изпуснати понякога думи на лейди Тресилиън, че ми е оставила нещичко. Аз самата разполагам с твърде малко. Не е достатъчно да живея, без да работя. Мислех си, че лейди Тресилиън ще ми остави поне стотина лири годишно, но тя има някакви братовчеди и аз нямах представа как ще се разпореди със собствените си пари. Естествено знаех, че имуществото на сър Матю се дава на Невил и Одри.

— Значи тя не е знаела какво й завещава лейди Тресилиън — каза Лийч, след като Мери Олдин бе освободена. — Поне така твърди.

— Така твърди — съгласи се Батъл. — А сега да продължим с първата жена на Синята брада.

7.

Одри бе облечена в бледосив мек вълнен костюм. В него тя изглеждаше толкова призрачно бледа, че Батъл си спомни думите на Кей „Сякаш сив призрак се промъква наоколо“.

Отговори на въпросите му просто и без вълнение.

Да, била си легнала в десет часа, както и госпожица Олдин. Нищо не била чула през нощта.

— Извинете, че се намесвам в личните ви работи — каза Батъл, — но бихте ли ми обяснили как се случи така, че сте в къщата в този момент?

— По това време на годината винаги идвам тук. Тази година моят… моят бивш съпруг пожела да дойде по същото време и ме попита дали не възразявам.

— Предложението бе негово?

— О, да.

— А не ваше?

— О, не.

— И вие се съгласихте?

— Да, съгласих се… Не можех да откажа.

— Защо не, госпожо Стрейндж?

— Не е хубаво да си неотзивчив — отвърна тя неопределено.

— Но вие бяхте потърпевшата страна?

— Моля?

— Вие се разведохте със съпруга си?

— Да.

— Извинете, чувствахте ли се обидена?

— Не, съвсем не.

— Прощавате лесно, госпожо Стрейндж.

Тя не отговори. Той опита с мълчание, но Одри не бе Кей, за да се почувства провокирана да проговори по този начин. Можеше да мълчи, без да се чувства ни най-малко неудобно. Батъл призна поражението си.

— Сигурна ли сте, че идеята за тази среща не бе ваша?

— Напълно.

— В добри отношения ли сте със сегашната госпожа Стрейндж?

— Предполагам, че не ме обича кой знае колко.

— Вие обичате ли я?

— Да. Мисля, че е много красива.

— Добре. Благодаря. Това сякаш е всичко.

Тя се изправи и тръгна към вратата. Поколеба се за миг и се върна.

— Бих искала само да кажа… — Заговори бързо и нервно: — Вие сте убеден, че го е сторил Невил, че е извършил убийство заради пари. Сигурна съм, че не е той. Невил никога не е държал на парите. Зная това. Бях омъжена за него осем години, разбирате ли? Просто не мога да си представя да убие някого заради пари… Невил не е… такъв. Зная, че моите думи не са доказателство, но толкова бих искала да ми повярвате.

Обърна се и излезе бързо от стаята.

— И какво мислиш за нея? — попита Лийч. — Не съм виждал толкова студен човек.

— Не проявява чувствата си — отвърна Батъл, — но изпитва… много силни чувства. Само че не зная какви.

8.

Последен влезе Томас Ройд. Седна сериозен и скован, приличаше малко на бухал.

Бил се върнал от Малайските острови за пръв път от осем години насам. От дете посещавал Гълс Пойнт. Госпожа Стрейндж била негова далечна братовчедка и семейството му я било отгледало от деветгодишна възраст. Предната вечер си легнал малко преди единайсет. Да, чул, когато господин Невил Стрейндж излязъл, но не го видял. Невил тръгнал към десет и двайсет или малко по-късно. Самият той не чул нищо през нощта. Когато открили трупа на лейди Тресилиън, бил станал вече и се разхождал в градината. Бил ранобуден. Настъпи мълчание.

— Госпожица Олдин ни каза, че в къщата се чувствало някакво напрежение. Вие също ли го забелязахте?

— Не мисля. Не съм особено наблюдателен.

„Лъжеш — помисли си Батъл. — Доста наблюдателен си. Бих казал, повече от останалите.“

Не, не смятал, че Невил Стрейндж страдал от недостиг на пари. Разбира се, не изглеждал така. Но той знаел много малко за делата на господин Стрейндж.

— Познавате ли добре втората госпожа Стрейндж?

— За пръв път я срещнах тук.

Батъл изигра последния си коз:

— Сигурно знаете, господин Ройд, че открихме отпечатъци от пръстите на господин Стрейндж върху стика, с който е извършено убийството. Открихме също и кръв по ръкава на сакото, с което е бил облечен снощи.

Замълча. Ройд кимна.

— Невил ни каза — измърмори.

— Питам ви открито: мислите ли, че той е извършителят?

Томас Ройд не обичаше да бърза. Изчака минута, една много дълга минута и отговори:

— Не разбирам защо питате мен. Не е моя работа. Това е ваша работа. Самият аз бих казал, че е твърде невероятно.

— Можете ли да предположите кой го е извършил?

Томас поклати глава отрицателно.

— Единственият човек, за когото бих допуснал такова нещо, не е в състояние да го стори. Това е всичко.

— И кой е той?

Ройд поклати глава още по-решително.

— Едва ли бих могъл да ви кажа. Това е лично мое мнение.

— Ваш дълг е да помогнете на полицията.

— Да ви съобщя факти. Това не е факт. Само мое хрумване. Освен това е невероятно.

— Не измъкнахме много от него — каза Лийч, когато Ройд си отиде.

Батъл кимна.

— Не, не измъкнахме. Стигнал е до някакъв извод — нещо съвсем конкретно. Бих искал да разбера до какъв. Това убийство е много особено, Джим, момчето ми…

Телефонът иззвъня, преди Лийч да успее да отговори. Обади се, изслуша някого, каза „добре“ и затвори телефона.

— Кръвта по ръкава на сакото е човешка — съобщи той. — Същата кръвна група, както на лейди Тресилиън. Изглежда, Невил Стрейндж загуби…

Батъл бе застанал до прозореца и гледаше навън с интерес.

— Младежът навън е много красив — отбеляза. — Много красив, но определено бих казал със съмнително поведение. Жалко, че господин Латимър, защото съм убеден, че това е господин Латимър, е бил снощи в Истърхед Бей. Той е от онези типове, които биха строшили черепа и на баба си, стига да могат да се измъкнат и да знаят, че ще получат нещо.

— Е, той няма полза — каза Лийч. — Смъртта на лейди Тресилиън не го облагодетелства по никакъв начин. — Телефонът иззвъня отново. — Да го вземат дяволите този телефон. Какво има сега?

Вдигна слушалката.

— Ало. А, вие ли сте, докторе. Какво? Отървала ли се е? Какво? Какво?

Обърна се към Батъл:

— Чичо, ела и чуй само.

Батъл се приближи и взе слушалката. Заслуша се, лицето му както обикновено остана безизразно. Нареди на Лийч:

— Извикай Невил Стрейндж, Джим.

Когато Невил влезе, Батъл тъкмо приключваше разговора. Невил, блед и изтощен, погледна недоумяващо старши инспектора от Скотланд Ярд, като се опита да прочете нещо зад каменната маска.

— Господин Стрейндж — каза Батъл, — познавате ли някого, който много ви мрази?

Невил го изгледа и поклати глава.

— Сигурен ли сте? Имам предвид, сър, който не просто да не ви обича, а казано направо, да ви ненавижда до смърт?

Невил стоеше прав като свещ.

— Не, не, разбира се. Няма такъв.

— Помислете, господин Стрейндж. Не сте ли наранили някого по някакъв начин?

Мъжът пламна.

— Има само един човек, когото може да се каже, съм наранил, но тя не е от хората, които изпитват омраза. Първата ми жена, защото я напуснах заради друга. Но мога да ви уверят, че тя не ме мрази. Тя е… тя е ангел.

Старши инспекторът се надвеси над масата.

— Ще ви кажа, господин Стрейндж, че вие сте щастливец. Неприятно ми беше да ви подозирам. Но бе именно така! Всичко щеше да звучи убедително и ако се сторехте несимпатичен на съдебните заседатели, щяхте да увиснете на бесилото.

— Говорите — каза Невил, — сякаш всичко е минало.

— Минало е — отвърна Батъл. — Вие сте спасен, господин Стрейндж по чиста случайност.

Невил продължаваше да го гледа недоумяващо.

— Когато снощи сте излезли от стаята й — поясни инспекторът, — лейди Тресилиън позвънила на прислужницата си.

Изчака да види дали мъжът осъзнава казаното.

— Тогава Барет я е видяла?

— Да, жива и здрава. Барет ви е видяла и вас да излизате от къщата, преди да отиде при господарката си.

Невил каза:

— Но стикът за голф… отпечатъците от моите пръсти…

— Не е била ударена със стика. Още в самото начало тази идея не се хареса на доктор Лейзънби. Веднага забелязах това. Била е убита с нещо друго. Онзи стик е бил оставен нарочно, за да хвърли подозрението върху вас. Може би го е направил някой, който е чул кавгата и ви е избрал като удобна жертва, или може би защото… — Замълча и после повтори въпроса си: — Кой в къщата ви мрази толкова силно, господин Стрейндж?

9.

— Искам да ви попитам нещо, господин докторе — каза Батъл.

След посещението в болницата бяха отишли в дома на лекаря. В болницата бяха разпитали Джейн Барет.

Тя бе слаба и изтощена, но говореше съвсем ясно.

Изпила отварата от сена и тъкмо си лягала, когато лейди Тресилиън позвънила. Погледнала часовника си и видяла часа — десет и двайсет и пет.

Облякла халата и слязла долу. Чула шум в антрето и надникнала през перилата.

— Господин Невил тъкмо излизаше. Точно взимаше мушамата от закачалката.

— С какъв костюм бе облечен?

— Със сивия раиран костюм. Изглеждаше много възбуден и нещастен. Напъха разсеяно ръце в мушамата, сякаш не го бе грижа как се облича. После излезе и захлопна външната врата след себе си. Отидох при нейно благородие. Бедната бе много сънлива и не можа да си спомни защо ме е викала. Горката лейди, често й се случваше. Оправих й възглавниците, донесох чаша прясна вода и й помогнах да си легне удобно.

— Изглеждаше ли разстроена или уплашена от нещо?

— Само уморена. И аз самата бях уморена. Качих се горе и веднага си легнах.

Това бе разказала Барет и никой не се усъмни в искрената й мъка и ужас, когато й съобщиха за смъртта на господарката й.

Върнаха се в дома на Лейзънби и Батъл пожела да го попита нещо.

— Питайте — отвърна лекарят.

— Как мислите, кога е починала лейди Тресилиън?

— Казах ви вече — между десет и полунощ.

— Зная, че го казахте. Исках вашето лично мнение.

— Неофициално?

— Да.

— Добре, бих казал към единайсет.

— Това исках да чуя.

— Радвам се, че ви услужих. Защо?

— Не ми харесваше хипотезата, че е била убита преди десет и двайсет. Да вземем приспивателното на Барет — то не би подействало до този час. Опиатът показва, че убийството е било замислено за по-късно през нощта. Самият аз бих заложил на полунощ.

— Възможно е. Единайсет е само предположението от моя страна.

— Но със сигурност не би могло да бъде след полунощ?

— Не.

— Не би могло да бъде и след два и трийсет?

— За бога, не!

— Е, това, изглежда, напълно оневинява господин Стрейндж. Ще трябва само да проверя какво е правил, след като е излязъл от къщата. Ако казва истината, той е невинен и ще можем да се заемем с другите заподозрени.

— Другите наследници на парите? — попита Лийч.

— Може би — каза Батъл. — Но аз трудно приемам тази версия. Търся някой странен тип.

— Странен?

— Опасен.

Излязоха от дома на лекаря и тръгнаха към ферибота. Той представляваше гребна лодка, обслужвана от братята Уил и Джордж Барне. Те знаеха по лице всички в Солткрийк и повечето от хората, които пътуваха до „Истърхед Бей“. Джордж каза веднага, че господин Стрейндж от Гълс Пойнт е пътувал с ферибота предната вечер към десет и половина. Не били върнали обратно господин Стрейндж. Последният курс бил в един и трийсет, но той не се качил.

Батъл го попита дали познава господин Латимър.

— Латимър? Латимър? Висок красив млад господин? Живее в хотела и посещава Гълс Пойнт? Да, зная го. Но снощи изобщо не го видях. Тази сутрин беше отсреща. Върна се с последния курс.

Преминаха през реката с ферибота и се запътиха към хотел „Истърхед Бей“. Намериха господин Латимър, който току-що се бе върнал от отсрещния бряг. Бе се прибрал с предния курс на ферибота.

Господин Латимър гореше от желание да им помогне:

— Да, бедният Невил дойде снощи. Изглеждаше много ядосан. Каза ми, че се е скарал със старата дама. Чух, че имал ядове и с Кей, но, разбира се, той не ми спомена за това. Във всеки случай беше ядосан. Изглежда, както никога се радваше на компанията ми.

— Разбрах, че не е могъл да ви открие веднага?

Латимър отвърна рязко:

— Не знам защо. Седях в клуба. Стрейндж каза, че е надникнал вътре, но бе разсеян. Или може би съм излязъл за малко в градината. Винаги излизам, когато имам възможност. В този хотел мирише адски. Забелязах го снощи в бара. Предполагам, че е от каналите. Стрейндж също спомена за това. И двамата почувствахме миризмата. Отвратителна миризма на гнилоч. Може би има някой умрял плъх под билярдната маса.

— Играхте билярд. А после?

— Поговорихме малко, пийнахме още една-две чашки. После Невил каза: „Ей, изпуснах ферибота“, и аз предложих да го откарам с колата, което и направих. Стигнахме към два и половина.

— И господин Стрейндж беше с вас през цялата вечер?

— О, да. Попитайте, когото искате. Всички ще потвърдят.

— Благодаря, господин Латимър. Работата ни изисква да бъдем прецизни.

Когато напуснаха усмихнатия, самоуверен младеж, Лийч каза:

— Какво целиш с тази обстоятелствена проверка на Невил Стрейндж?

Батъл се усмихна. Племенникът му изведнъж се досети.

— Господи, ти проверяваше другия. Това си замислил.

— Много е рано да замисляме нещо — отвърна Батъл. — Просто трябва да проверя къде точно е бил господин Тед Латимър миналата нощ. Знаем за времето от единайсет и петнайсет, да кажем, до след полунощ. Бил е с Невил Стрейндж. Но къде е бил преди това, когато Стрейндж е пристигнал и не е могъл да го намери?

Продължиха упорито разследването — разговаряха с барманите, камериерките, пиколото. Бяха видели Латимър в клуба между девет и десет. В десет и петнайсет е бил в бара. Но между този час и единайсет и двайсет, изглежда, е изчезнал.

После попаднаха на една прислужница, която заяви, че господин Латимър е бил в един от малките кабинети заедно с госпожа Бедоус — дебелата дама от Норт Кънтри.

— Това обяснява всичко — каза Батъл навъсено. — Значи е бил тук. Просто не е искал да насочи вниманието ни към дебелата и несъмнено богата приятелка. Това отново ни връща при другите — прислугата, Кей Стрейндж, Одри Стрейндж, Мери Олдин и Томас Ройд. Кой ли от тях е убил старата дама? Ако можехме да открием оръжието на убийството… — Замълча, после се плесна по бедрото. — Сетих се, Джим, момчето ми! Сетих се какво ме накара да си спомня за Еркюл Поаро. Да хапнем и да вървим в Гълс Пойнт. Ще ти покажа нещо.

10.

Мери Олдин бе неспокойна. Тя ту излизаше, ту влизаше в къщата, току откъсваше някоя изсъхнала далия, връщаше се в салона и преместваше безцелно някоя ваза с цветя. От библиотеката се долавяха неясни гласове.

Господин Трелони седеше вътре заедно с Невил. Кей и Одри не се виждаха.

Мери отново излезе в градината. Долу до зида видя Томас Ройд, който пушеше спокойно. Приближи се до него.

— О, господи! — Тя седна до него с дълбока и неспокойна въздишка.

— Какво има? — попита той.

Мери се засмя и в смеха й се доловиха истерични нотки.

— Само ти можеш да попиташ така. В къщата стана убийство, а ти просто питаш какво има.

Томас отвърна изненадано:

— Исках да кажа, има ли нещо ново.

— О, зная какво искаше да кажеш. Наистина човек изпитва огромно облекчение, когато някой се държи като тебе, толкова чудесно, че все едно нищо не се е случило.

— Каква е ползата да се вълнуваш?

— Никаква. Ти си изключително разумен. Поразява ме начинът, по който успяваш да го постигнеш.

— Мисля, че просто съм чужд.

— Това е вярно, разбира се. Ти не можеш да почувстваш нашето успокоение, когато падна подозрението от Невил.

— Естествено, доволен съм, че стана така — отвърна той.

Мери потрепери.

— Бе на косъм от края. Ако на Камила не й бе хрумнало да позвъни на Барет след излизането на Невил.

— Вярно, това щеше да е краят на клетия Невил. — Говореше с някаква мрачна наслада. После поклати усмихнат глава, когато забеляза упрека в очите на Мери. — Наистина не съм безсърдечен, но сега, когато с Невил всичко е наред, не мога да не изпитвам задоволство от факта, че се попритесни. Винаги е толкова дяволски самонадеян.

— Съвсем не е, Томас.

— Може и да не е. Това е просто негов стил. Все пак сутринта изглеждаше ужасно изплашен.

— Колко си жесток!

— Е, сега всичко е наред. Знаеш ли, Мери, дори и в този момент Невил извади дяволски късмет. Всеки друг нещастник не би се измъкнал при толкова много доказателства.

Мери потрепери отново.

— Не говори така. Предпочитам да вярвам, че невинните намират… закрила.

— Така ли, мила?

Тя неочаквано избухна:

— Томас, страхувам се. Ужасно се страхувам.

— Защо?

— Заради господин Тревъс е.

Томас изпусна лулата си върху камъните. Наведе се да я вдигне, а гласът му се промени:

— Какво господин Тревъс?

— Онази вечер у нас… историята, която разказа… за малкия убиец! Питам се, Томас… дали наистина бе само история? Или я разказа с някаква цел?

— Искаш да кажеш — изрече бавно Ройд, — че е била адресирана към някого в стаята?

— Да — прошепна Мери.

— И аз се питах това — каза той тихо. — Всъщност точно за това си мислех, когато преди малко ти се появи.

Жената притвори очи.

— Опитвах се да си спомня… Разказа я, разбираш ли, толкова целенасочено. Почти я натрапи в разговора. И каза, че винаги би познал лицето. Подчерта това. Сякаш го е познал.

— Хм — промърмори Томас. — Мислех си за това.

— Но защо го направи? Какво ли е искал да каже?

— Предполагам — изрече Ройд, — че е искал да предупреди някого. Да не се опитва да прави нещо подобно.

— Смяташ, че господин Тревъс е знаел, че са искали да убият Камила?

— Не, не. Това е твърде невероятно. Може да е било само предупреждение по принцип.

— Питам се дали да не кажем на полицията?

Томас отново се замисли сериозно.

— Според мен не е нужно — каза най-сетне. — Не виждам някаква връзка със случилото се. Ако Тревъс беше жив да каже сам какво е искал…

— Не — прекъсна го Мери. — Той е мъртъв! — Потрепери. — Каква странна смърт, Томас.

— Инфаркт. Имаше болно сърце.

— Имах предвид онази странна история с повредения асансьор. Не ми харесва.

— И на мен никак не ми харесва.

11.

Старши инспектор Батъл огледа спалнята. Леглото бе оправено. Всичко друго в стаята бе останало непроменено. Когато я огледаха за пръв път, тя бе подредена. И сега бе подредена.

— Ето — каза старши инспекторът, като посочи старомодната желязна решетка пред камината. — Да забелязвате нещо особено в тази решетка?

— Изглежда, има нужда от почистване — отвърна Джим Лийч. — Запазена е. Не виждам нищо особено, освен… че лявата топка е по-светла от дясната.

— Точно това ме накара да си спомня за Еркюл Поаро — поясни Батъл. — Знаете за неговото отношение към асиметричните неща — те го карат да се задълбочи. Може би несъзнателно съм си помислил: „Това би обезпокоило стария Поаро“, и в този миг заговорих за него. Донесете вашата паста за отпечатъци, Джоунс, да хвърлим поглед на двете топки.

След малко Джоунс докладва:

— На дясната има отпечатъци, сър, на лявата няма.

— В такъв случай ни е необходима лявата. Отпечатъците върху дясната са на прислужницата, когато я е почиствала последния път. Лявата е била почистена по-късно.

— В кошчето имаше парче гласпапир — намеси се Джоунс. — Не мислех, че има значение.

— Защото не сте знаели какво да търсите. Сега внимавайте, обзалагам се, на каквото искате, че топката се отвинтва… да, така си и знаех.

След малко Джоунс подаде топката.

— Тежичка е — каза той, като я претегли в ръката си.

Лийч се наведе над нея и каза:

— Има нещо тъмно… върху резбата.

— Вероятно е кръв — каза Батъл. — Почистили са топката и са я лъснали, но петънцето върху резбата е останало незабелязано. Обзалагам се, че с това оръжие е бил разбит черепът на старата дама. Но трябва да установим още нещо. Вашата задача, Джоунс, е да огледате още веднъж къщата. Този път ще знаете точно какво да търсите.

Той даде набързо няколко указания. Отиде до прозореца и надникна навън.

— Нещо се жълтее в бръшляна. Това може да е още една част от загадката. Сигурен съм, че е.

12.

В антрето Мери Олдин пресрещна старши инспектор Батъл.

— Мога ли да говоря с вас за момент, инспекторе?

— Разбира се, госпожице Олдин. Да влезем ли тук?

Той отвори вратата на трапезарията. Хърстъл бе вдигнал закуската.

— Искам да ви попитам нещо, инспекторе. Сигурно не смятате, не допускате, че това ужасно престъпление е извършено от някого от нас? Трябва да е бил някой чужд! Някой маниак!

— Може би не сте далеч от истината, госпожице Олдин. Ако не греша, думата маниак добре характеризира престъпника. Но не е външен човек.

Очите й бяха широко отворени.

— Мислите, че в този дом има луд?

— Вие си представяте някой със запенена уста и обърнати очи. Маниакът не изглежда така. Някои от особено опасните луди криминални престъпници изглеждат по-нормално от нас. Обикновено става дума за някаква мания. Някаква идея фикс, която е обсебила разума и го разрушава постепенно. Това са убедителни, разумни хора, които идват при вас и се оплакват, че ги преследват и шпионират, и понякога вие мислите, че всичко това е истина.

— Сигурна съм, че тук никой няма мания за преследване.

— Дадох го само като пример. Има и други форми на лудост. Но мисля, че който и да е извършил престъплението, е бил обсебен от единствената мисъл, която го е занимавала толкова дълго, че накрая всичко друго буквално е загубило смисъл и значение.

Мери потрепери и каза:

— Има нещо, което, струва ми се, трябва да знаете.

Тя спомена накратко за вечерята с господин Тревъс и за историята, която той бе разказал.

— И той каза, че би могъл да познае този човек? Впрочем жена или мъж? — запита с любопитство старши инспектор Батъл.

— Историята се отнасяше за някакво момче, но всъщност господин Тревъс не го каза изрично. Сега си спомням, че той дори заяви ясно, че няма да разкрие пола или възрастта.

— Така ли? Доста интересно. И можел да познае детето по някаква определена физическа особеност?

— Да.

— Може би по някакъв белег. Има ли белег някой тук?

Преди да отговори, Мери се поколеба:

— Не съм забелязала.

— Хайде, госпожице Олдин — усмихна се той. — Вие сте забелязали нещо. Ако е така, не мислите ли, че няма начин да не го забележа?

— Не съм… забелязала нищо подобно — поклати тя глава.

Но той видя, че тя бе озадачена и разстроена. Думите му очевидно я бяха навели на някаква много неприятна мисъл. Искаше му се да разбере за какво става дума, но опитът го бе научил, че ако в този момент я притиснеше, нямаше да постигне нищо.

Заговори отново за господин Тревъс.

Мери му разказа за трагичния ход на събитията през онази вечер. Известно време Батъл й задаваше въпроси. После каза тихо:

— Това е нещо ново за мен. Никога по-рано не съм се сблъсквал с такъв случай.

— Какво имате предвид?

— Никога не съм попадал на убийство, извършено само с помощта на табелка, закачена на асансьора.

Тя изглеждаше ужасена.

— Наистина ли мислите, че…

— Че е било убийство? Разбира се, че е било. Бързо оригинално убийство. Могло е, разбира се, да не успее, но е успяло.

— Само защото господин Тревъс е знаел…

— Да, защото е могъл да насочи вниманието ни към едно определено лице. Ние започнахме на тъмно. Но сега видяхме искрица светлина и с всяка изминала минута случаят става все по-ясен. Ще ви кажа нещо, госпожице Олдин. Това убийство е било запланувано предварително до най-малки подробности. И искам да запомните едно — нека никой не знае какво сте ми казали. Важно е. Не казвайте на никого.

Мери кимна. Продължаваше да гледа неразбиращо.

Старши инспектор Батъл излезе от стаята и тръгна натам, накъдето бе се запътил, когато Мери Олдин го пресрещна. Той бе методичен човек. Търсеше определена информация и дори един неочакван и многообещаващ разговор не би могъл да го отвлече от последователността в изпълнението на задълженията, колкото и съблазни да криеше този неочакван разговор.

Почука силно на вратата на библиотеката и Невил Стрейндж извика:

— Влезте!

Батъл се представи на господин Трелони — висок, приятен мъж с интелигентни тъмни очи.

— Съжалявам, ако ви преча — извини се. — Но има нещо, което не мога да си изясня. Вие, господин Стрейндж, получавате половината от имуществото на покойния сър Матю, но кой наследява другата половина?

Невил погледна учудено.

— Казах ви вече. Жена ми.

— Да. Но… — Батъл се изкашля неодобрително — коя жена, господин Стрейндж?

— О, разбирам. Да, изразих се неточно. Одри получава парите. Тя бе моя съпруга, когато бе написано завещанието. Така ли е, господин Трелони?

Адвокатът потвърди.

— Завещанието е формулирано твърде ясно. Наследството трябва да се раздели между повереника на сър Матю — Невил Хенри Стрейндж, и неговата съпруга Одри Елизабет Стрейндж, по баща Стандиш. Последвалият развод не променя нещата.

— В такъв случай всичко е ясно — каза Батъл. — Предполагам, че госпожа Одри Стрейндж е запозната с този факт?

— Естествено — каза господин Трелони.

— А сегашната госпожа Стрейндж?

— Кей? — Невил погледна малко изненадано. — О, предполагам, въпреки че никога не сме разговаряли за това…

— Можете да се уверите, че тя е в заблуда. Мисли, че след смъртта на лейди Тресилиън парите ще получите вие и вашата сегашна жена. Поне с такова впечатление останах от думите й сутринта. Затова дойдох да разбера как стоят в действителност нещата.

— Невероятно! — възкликна Невил. — Но това недоразумение би могло да възникне доста лесно. Като си помисля за това сега, се сещам, че на няколко пъти казваше: „Когато Камила умре, ще получим парите“, но предполагах, че просто гледа на моя дял като на общ с нея.

— Колко често възникват недоразумения между двама души, които, обсъждайки някой въпрос, мислят за различни неща, но никой не забелязва разминаването — отбеляза Батъл.

— Сигурно. — Невил не прояви към думите му особен интерес. — Но в дадения случай това няма значение. Ние изобщо не страдаме от липса на пари. Много се радвам за Одри. Тя имаше сериозни проблеми и тези пари сигурно ще й дойдат добре.

— Но вероятно, сър, при развода тя е получила право на компенсация от вас — възрази инспекторът неотстъпчиво.

Невил се изчерви. Каза дрезгаво:

— Има такова качество… като гордост, инспекторе. Одри решително отказа да вземе и пени от компенсацията, която исках да й дам.

— Много щедра компенсация — вметна господин Трелони. — Но госпожа Стрейндж всеки път я връщаше, като отказваше да я приеме.

— Интересно — промърмори Батъл и излезе, преди някои да е успял да го помоли за обяснение.

Отиде да потърси племенника си.

— На пръв поглед — каза — почти всички в къщата имат сериозен мотив. Невил Стрейндж и Одри Стрейндж получават тлъста сума от по петдесет хиляди. Кей Стрейндж мисли, че тя има право на петдесет хиляди. Мери Олдин си осигурява доход, който я освобождава от необходимостта да изкарва прехраната си. Трябва да призная, че Томас Ройд не печели нищо. Но можем да включим и Хърстъл, и дори Барет, ако приемем, че тя е поела риска да умре, за да избегне подозренията. Да, както казах, не липсва мотив, свързан с пари. И все пак, ако съм прав, парите в случая нямат значение. Ако съществува убийство от чиста омраза, това е очевиден пример. И ако не ми попречат, ще открия престъпника!

13.

Ангъс Макуиртър седеше на терасата на хотел „Истърхед Бей“ и наблюдаваше извисяващия се на отвъдния бряг на реката Старк Хед. В момента той подреждаше мислите и чувствата си. Не знаеше какво го бе подтикнало да прекара последните няколко дни от отпуската си тук. Но нещо го бе привлякло към това място. Може би желанието да изпита себе си, да провери дали в сърцето му е останало нещо от някогашното отчаяние. Мона! Колко малко значеше тя за него сега! Беше се омъжила за другия. Веднъж я бе срещнал на улицата, без да се развълнува. Помнеше болката и горчивината, когато го беше напуснала, но сега всичко бе отминало.

От мислите му го откъснаха докосването на влажната муцуна на куче и радостният вик на новата му приятелка, трийсетгодишната госпожица Даяна Бринтън.

— Марш, Дон! Марш! Не намирате ли, че е ужасно? Да си играе с някаква умряла, полуразложена риба долу на плажа. Отдалеч се усеща миризмата.

Обонянието на Макуиртър потвърди нейните думи.

— Завря се в някаква дупка в скалите — продължи госпожица Бринтън. — Вкарах го във водата и се опитах да го измия, но това всъщност не помогна кой знае колко.

Макуиртър кимна. Дон, забавен и дружелюбен териер с къдрава козина, изглеждаше засегнат от решението на приятелите му да го държат на разстояние.

— Морската вода не помага — каза Макуиртър. — Работа ще свършат само топлата вода и сапунът.

— Зная. Но какво да го правя в хотела, като нямаме самостоятелна баня.

След малко Макуиртър и Даяна се промъкнаха незабелязано в хотела, водейки Дон на верижка, вкараха го тайно в банята на Макуиртър и изкъпаха кучето основно. Когато всичко свърши, Дон бе съвсем оклюмал. Пак омразната миризма на сапун, и то точно когато бе открил чудесен парфюм, за който би му завидяло всяко куче. Хората се държаха все по един и същ начин, нямаха никакъв усет към миризмите.

Незначителният инцидент поразвесели Макуиртър. Той взе автобуса за Солтингтън, където бе оставил костюма си за почистване.

Момичето, което работеше във фирмата за бързо химическо чистене, го погледна разсеяно:

— Макуиртър ли казахте? Боя се, че още не е готово.

— Би трябвало. — Бяха му обещали костюмът да е готов още предния ден. На негово място една жена не би премълчала, но той само се намръщи.

— Нямахме време — усмихна се момичето безразлично.

— Глупости!

Момичето престана да се усмихва и отсече:

— Казвам ви, че не е готов.

— Тогава ще си го взема — разсърди се Макуиртър.

— Мога да обещая, че ще го почистим до утре — като специална услуга.

— Нямам навика да ползвам специални услуги. Просто ми върнете костюма, моля.

Момичето го стрелна със сърдит поглед и влезе в задното помещение. Върна се с несръчно завързан пакет и го бутна през тезгяха.

Макуиртър го взе и излезе. Чувстваше се странно, сякаш бе спечелил победа. Всъщност това просто означаваше, че ще трябва да даде костюма за почистване на друго място.

Когато се върна в стаята си, хвърли пакета върху леглото си и го погледна ядосано. Сигурно можеше да помоли в хотела да изгладят костюма. Може пък да не е чак толкова мръсен?

Развърза пакета и избухна яростно. Не намираше думи за немарливостта на фирмата за бързо химическо чистене.

Бяха му дали чужд костюм! Дори не беше същият цвят! Беше им оставил тъмносин костюм. Безочливи, некадърни мошеници.

Погледна гневно етикета. На него пишеше Макуиртър. Друг Макуиртър? Или някаква глупава грешка с етикетите?

От купчината смачкани дрехи се разнасяше някаква миризма. Беше сигурен, че му е позната. Особено неприятна миризма, която в съзнанието му се свързваше с куче. Да, сети се. Даяна и кучето й. Миризма на воняща риба!

Наведе се и огледа костюма. Забеляза избледняло петно на рамото на сакото. На рамото…

„Това наистина е много странно“ — помисли си той. Както и да е, на следващия ден ще трябва да си размени някоя и друга дума с момичето от химическото чистене. Ама че свинщина!

След вечеря излезе от хотела и се спусна по шосето към ферибота. Нощта бе ясна, но студена. Лятото бе отминало. Пронизваха го първите остри пориви на вятъра.

Макуиртър стигна с ферибота до Солткрийк. За втори път отиваше до Старк Хед. Мястото го привличаше. Изкачи бавно хълма, мина край хотел „Балморъл Корт“ и някаква голяма къща на върха на скалата. „Гълс Пойнт“ — прочете върху боядисаната врата. Ето къде е била убита старата дама. В хотела толкова се говореше за това убийство. Камериерката много държеше да му разкаже всичко, а и вестниците се занимаваха изключително със случилото се. Това ядосваше Макуиртър, който предпочиташе да чете за събитията по света и не проявяваше интерес към престъпленията.

Продължи надолу по хълма към малкия плаж и няколкото стари рибарски колиби, които бяха модернизирани. Изкатери се отново до края на шосето и излезе на коларския път, който водеше към Старк Хед.

Старк Хед бе мрачен и зловещ. Макуиртър стъпи върху скалата и погледна надолу към водата. Така бе стоял и през онази нощ. Опита се да възвърне чувствата, завладели го тогава — отчаянието, яростта, умората, жаждата да се освободи от всичко. Не успя. Всичко бе забравено. Бе останал само гняв. Бе преживял безкрайни унижения и обиди — първо се заплете в онова дърво, спаси го крайбрежната охрана и накрая в болницата го смъмриха като някакво непослушно дете. Защо не го оставят на мира? Все още предпочиташе хиляди пъти да сложи край на живота си. Но бе загубил необходимия импулс за такава стъпка.

Как страдаше тогава при мисълта за Мона! А сега мислеше съвсем спокойно за нея. Винаги е била глупачка. Всеки, който я поухажва или й подхвърли някой и друг комплимент, можеше да й завърти главата. Беше много красива, наистина много красива, но без капчица ум в главата… Не за такава жена бе мечтал навремето.

Но за съжаление красотата бе празноглава… Тя бе и като неясен, фантастичен образ на жена, понесла се в нощта с разпуснат воал… Като изваян образ на жена на носа на кораб… но не толкова реална… съвсем нереална.

Изведнъж се случи нещо невероятно и крайно драматично. От нощния мрак изплува безплътен силует. Миг преди това го нямаше. Сега той бягаше, устремен към ръба на скалата. Силует, излъчващ красота и отчаяние, тласкан към самоубийство от преследващите го фурии! Страшен в своята безизходност. Той знаеше какво означава това…

Изскочи от сянката и сграбчи жената в мига, когато тя пристъпваше към бездната!

— Не, недейте… — изкрещя той неистово.

Имаше чувството, че е уловил птица. Тя се бореше безмълвно, после неочаквано притихна.

— Не скачайте — каза той решително. — Не си заслужава. За нищо на света. Дори да сте отчаяна и нещастна…

Жената издаде някакъв звук, който напомняше смях.

— Не сте отчаяна? Каква е тогава причината? — попита той изненадан.

Тя произнесе с плътен и топъл глас една-единствена дума:

— Страхът.

— Страхът? — Той бе толкова объркан, че я пусна и отстъпи крачка назад, за да я вижда по-добре.

В този миг осъзна, че тя казваше истината. Страхът бе преследвал стъпките й. Страхът бе превърнал милото й, интелигентно и бледно лице в бяла и бездушна маска. Страх бликаше от големите й очи. Попита недоверчиво:

— От какво се страхувате?

Тя отвърна толкова тихо, че той едва я чу.

— От бесилката…

Да, така беше казала. Той я изгледа изпитателно. Сетне отмести поглед към скалата.

— Затова ли?

— Да. Предпочетох бързата смърт вместо… — Притвори очи и потръпна.

Макуиртър мислено сглоби късчетата. Най-сетне каза:

— Лейди Тресилиън? Старата дама, дето бе убита? — После додаде с лек укор в гласа: — Вие трябва да сте госпожа Стрейндж, първата госпожа Стрейндж.

Тя кимна, но продължаваше да трепери.

Макуиртър говореше бавно и внимателно, като се опитваше да си спомни всичко, което бе чул. Слуховете се смесваха с фактите.

— Арестували са съпруга ви? Намерили са доста улики срещу него, но по-късно са разбрали, че уликите са били оставени нарочно от някого…

Замълча. Тя не трепереше вече. Стоеше и го гледаше като послушно дете. Той си помисли, че в поведението й наистина се долавя някакво покорство. Продължи:

— Разбирам… Да, разбирам какво е станало. Той ви е напуснал заради друга жена, нали? А вие сте го обичали… Затова… — Замълча. После добави: — Разбирам. И моята съпруга ме напусна заради друг…

— Неееее… не е… така — изрева диво тя, разперила ръце.

Той я прекъсна. Говореше решително и рязко:

— Сега се приберете у дома. Няма от какво да се страхувате. Чувате ли? Аз ще се погрижа да не ви обесят.

14.

Мери Олдин лежеше на дивана в дневната. Главата й се пръскаше от болки и цялото тяло я болеше.

Дознанието се бе състояло предния ден и след формалната идентификация делото бе насрочено за следващата седмица.

На другата сутрин бе погребението на лейди Тресилиън. Одри и Кей бяха заминали за Солтингтън с колата, за да купят траурни дрехи. Тед Латимър бе тръгнал с тях. Невил и Томас Ройд бяха решили да се поразходят и Мери остана сама със слугите в къщата.

Старши инспектор Батъл и инспектор Лийч отсъстваха този ден и това също бе облекчение за нея. Тя имаше чувството, че сякаш някаква сянка се бе вдигнала. Те бяха любезни, доста приятни, но безкрайните им въпроси, постоянните тайни и многозначителни проверки и преценки на фактите действаха зле на нервите й. Старши инспекторът с ъгловатото лице сигурно вече бе проучил всеки инцидент, бе разпитал за всяка дума и дори за всеки жест през последните десет години.

Те си бяха отишли и бе настъпил покой. Мери си почиваше. Опитваше се да забрави всичко, всичко. Имаше желание само да лежи и да си почива.

— Извинете, госпожице…

На прага бе застанал Хърстъл и сякаш изпитваше неудобство.

— Един господин желае да ви види. Поканих го в кабинета.

Тя го погледна с недоумение и досада.

— Кой е той?

— Името му е господин Макуиртър, госпожице.

— Никога не съм чувала за него.

— Сигурно, госпожице.

— Трябва да е журналист. Не биваше да го пускаш, Хърстъл.

— Мисля, че не е журналист, госпожице. Струва ми се, че е приятел на госпожа Одри.

— Това е нещо друго.

Мери приглади косата си, прекоси уморено стаята и влезе в малкия кабинет. Бе леко изненадана, когато високият мъж до прозореца се обърна. Изобщо не приличаше на приятел на Одри. Въпреки това тя каза любезно:

— Съжалявам, но госпожа Стрейндж не е у дома. Искали сте да я видите?

— Вие сигурно сте госпожица Олдин? — попита той, след като я изгледа замислено и оценяващо.

— Да.

— И вие бихте могли да ми помогнете. Трябва да намеря едно въже.

— Въже ли? — попита Мери учудено.

— Да, въже. Къде например държите въжетата?

По-късно Мери си мислеше, че сигурно е била хипнотизирана в този момент. Ако този странен човек се бе опитал да даде някакво обяснение, тя може би щеше да му откаже. Но Ангъс Макуиртър не бе успял да намери някакво логично обяснение и бе решил да не обяснява нищо. Само изрази съвсем простичко желанието си. Леко замаяна, тя почувства в даден момент, че водеше Макуиртър да търсят въже.

— Какво въже? — бе попитала тя.

— Каквото и да е — бе отвърнал той.

— Може би има под навеса… — бе казала тя колебливо.

— Да отидем ли там?

Тя го поведе. Под навеса имаше канап и въже, но Макуиртър поклати глава. Той търсеше дълго въже.

— Има и таванско помещение — сети се Мери.

— О, може би е там.

Качиха се горе. Тя отвори вратата на тавана. Макуиртър се спря на прага и надникна вътре. На лицето му се появи странно задоволство.

— Ето го — каза.

Върху лавицата близо до вратата се виждаше дълго навито въже, оставено до стари рибарски принадлежности и проядени от молци възглавници. Той хвана за ръка Мери и внимателно я поведе към въжето. Докосна го и каза:

— Бих искал да запомните това, госпожице Олдин. Обърнете внимание, че всичко наоколо, с изключение на въжето е потънало в прах. Моля, докоснете го.

— Малко е влажно — забеляза тя изненадана.

— Точно така — съгласи се Макуиртър, обърна се и излезе.

— А въжето? Мислех, че ви трябва — попита Мери озадачена.

Той се усмихна.

— Просто исках да проверя дали е там. Нищо повече. Сигурно няма да имате нищо против да заключите вратата, госпожице Олдин… и да скриете ключа? Да. Ще ви бъда задължен, ако предадете ключа на старши инспектор Батъл или инспектор Лийч. Те ще го съхраняват най-добре.

Когато слязоха долу, Мери се окопити. Стигнаха до хола и тя запротестира:

— Но аз наистина не разбирам!

Макуиртър каза решително:

— Няма нужда да разбирате. — Стисна й сърдечно ръката. — Много съм ви задължен за помощта.

После си тръгна незабавно. Тя се питаше дали не е сънувала.

Скоро се върнаха Невил и Томас, а малко след тях се появи и колата. Кей и Тед се смееха и шегуваха. Те изглеждаха толкова безгрижни, че Мери чак им завидя. „Защо пък не, в края на краищата?“ — помисли си. Камила Тресилиън не означаваше нищо за Кей. Трагедията не можеше да засегне дълбоко тези млади и жизнерадостни същества. Тъкмо привършваха обяда, когато дойде полицията. В гласа на Хърстъл прозвучаха нотки на уплаха, докато съобщаваше, че е поканил старши инспектор Батъл и инспектор Лийч в дневната.

Старши инспектор Батъл ги поздрави сърдечно.

— Надявам се, че не съм попречил — извини се той. — Но има някои въпроси, които бих искал да изясня. Чия е тази ръкавица например?

Той показа малка жълта кожена ръкавица. Обърна се към Одри:

— Ваша ли е, госпожо Стрейндж?

Тя поклати глава.

— Госпожице Олдин?

— Не мисля. Нямам ръкавици с такъв цвят.

— Мога ли да погледна? — Кей протегна ръка. — Не е моя. — Тя я пробва, но ръкавицата бе твърде малка.

— Госпожице Олдин?

Мери я пробва на свой ред.

— И за вас е твърде малка — каза Батъл. Обърна се отново към Одри: — Мисля, че на вас ще стане. Вашите ръце са по-малки от ръцете на другите дами.

Одри я взе и я опита на дясната си ръка. Невил Стрейндж каза рязко:

— Тя вече ви заяви, Батъл, че ръкавицата не е нейна!

— Може и да е сбъркала — обясни той. — Или да е забравила…

— Може и да е моя… — съгласи се Одри. — Ръкавиците са толкова еднакви, нали?

— Във всеки случай бе намерена под вашия прозорец, госпожо Стрейндж, скрита в бръшляна… заедно с втората — отвърна Батъл.

Замълчаха. Одри се опита да възрази, но после се отказа. Сведе очи под твърдия поглед на старши инспектора.

Невил изскочи напред.

— Вижте какво, инспекторе…

— Може ли да поговорим насаме с вас, господин Стрейндж? — попита мрачно Батъл.

— Разбира се, инспекторе. Да отидем в библиотеката.

Той тръгна напред и двамата полицаи го последваха.

Щом вратата се затвори зад тях, Невил попита с рязък тон:

— Каква е тази странна история с някакви ръкавици под прозореца на жена ми?

— Господин Стрейндж, открихме няколко много странни неща в този дом — отвърна Батъл спокойно.

— Странни? — намръщи се той. — Какво разбирате под „странни“?

— Ще ви покажа.

В отговор на кимването му Лийч излезе и се върна с някакъв особен предмет.

— Както сам виждате, сър, това е желязна топка, свалена от викторианска решетка за камина — тежка желязна топка — обясни Батъл. — После една ракета за тенис е била разглобена и е била поставена тази желязна топка. — Помълча. — Мисля, че не може да има съмнение, че лейди Тресилиън е била убита с нея.

— Ужасно! — Невил потръпна. — Но къде открихте този… кошмар?

— Топката е била почистена и завинтена отново върху решетката. Убиецът обаче е забравил да почисти и резбата. Върху нея открихме следи от кръв. Ракетата за тенис е била сглобена по стария начин, като са прикрепени двете й части с помощта на хирургически пластир. После ракетата е била небрежно захвърлена в шкафа под стълбището, където вероятно щеше да остане съвсем незабелязана сред купчината други неща, ако не бяхме търсили съвсем случайно нещо подобно.

— Умно от ваша страна, инспекторе.

— Просто въпрос на рутина.

— Предполагам, че не сте намерили отпечатъци?

— Ако съдим по теглото на ракетата, тя вероятно е на госпожа Кей Стрейндж. Но е била пипана както от нея, така и от вас и ние открихме отпечатъци от двама ви. Няма съмнение обаче, че след вас още някой е пипал ракетата с ръкавици. Намерихме само още един отпечатък, оставен според мен по невнимание върху хирургическия пластир, използван, за да се сглоби отново ракетата. В момента няма да ви кажа чий отпечатък е това. Преди това трябва да посоча още няколко момента. — Батъл замълча, после продължи: — Искам да се подготвите за нещо много неприятно, господин Стрейндж. Първо искам да ви попитам нещо. Напълно ли сте сигурен, че идеята за тази среща е била ваша, а не ви е била подхвърлена например от госпожа Одри Стрейндж?

— Нищо подобно. Аз…

Вратата се отвори и влезе Томас Ройд.

— Съжалявам, че се намесвам — каза, — но си помислих, че ще е по-добре и аз да присъствам на разговора.

Невил се обърна към него с раздразнение:

— Съжалявам, приятелю, но този въпрос е твърде личен.

— Боя се, че това не ме интересува. Виждате ли, чух отвън едно име. — Замълча. — Името на Одри.

— И какво общо има, по дяволите, името на Одри с теб? — избухна Невил.

— А какво общо има с теб, щом така ще си говорим? Не съм казал още нищо определено на Одри, но пристигнах тук с намерението да й предложа да се оженим и мисля, че тя знае това. Още повече, решил съм твърдо да се оженя за нея.

Старши инспектор Батъл се покашля. Невил се обърна рязко към него:

— Съжалявам, инспекторе, това прекъсване…

— Няма значение, господин Стрейндж. Искам да ви попитам само още нещо. По яката и на рамото на тъмносиния костюм, който бяхте облекли вечерта, когато бе извършено убийството, има светли коси. Знаете ли как са попаднали там?

— Предполагам, че са мои.

— Не, сър, не са ваши. Женски са, а на ръкава имаше червен косъм.

— Сигурно е от жена ми Кей. Смятате, че другите са на Одри, така ли? Твърде е възможно. Една вечер на терасата копчето на маншета ми се заплете в косите й. Спомням си добре това.

— В такъв случай — измърмори Лийч — светлите коси би трябвало да са върху маншета.

— За какво, по дяволите, намеквате? — избухна Невил.

— От вътрешната страна на яката има и следи от пудра — каза Батъл. — „Примавера“, номер едно. Много приятно оцветена пудра и при това доста скъпа, но е безсмислено, господин Стрейндж, да твърдите, че вие използвате пудра, защото няма да ви повярвам. А госпожа Кей Стрейндж употребява „Орхид Сън Кис“. „Примавера напорел“, номер едно, е пудрата на госпожа Одри Стрейндж.

— Какво искате да кажете? — повтори Невил.

Батъл се облегна назад.

— Искам да кажа, че… това сако е обличано от госпожа Одри Стрейндж. Това е единственото разумно обяснение как косите и пудрата са попаднали върху него. Освен това видяхте и ръкавицата, която току-що показах, нали? Ръкавицата е нейна. Беше дясната, а ето и лявата. — Той измъкна ръкавица от джоба си и я сложи на масата. Беше смачкана и опръскана с ръждивокафяви петна.

— Какво е това по нея? — промълви Невил уплашено.

— Кръв, господин Стрейндж — отвърна рязко Батъл. — Обърнете внимание, че е на лявата ръкавица, а госпожа Одри Стрейндж е левачка. Забелязах това още когато я видях да държи чашката с кафе в дясната ръка, а цигарата в лявата по време на закуската. А и поставката за писалки на бюрото й бе преместена вляво. Всичко съвпада — топката от решетката пред камината в нейната стая, ръкавиците под прозореца й, косите и пудрата по сакото ви. Лейди Тресилиън е ударена в дясното слепоочие, но леглото е разположено така, че никой не би могъл да застане от другата му страна. Следователно е било крайно неудобно да се нанесе такъв удар върху главата на лейди Тресилиън, но в същото време ударът е съвсем естествен за един левак…

— Да не искате да кажете, че Одри… Одри би могла да под… подготви съзнателно всичко и да убие една старица, която познава от години, само за да докопа парите й?

— Нищо подобно не искам да кажа — поклати Батъл глава. — Съжалявам, господин Стрейндж, но вие просто трябва да приемете фактите такива каквито са. Това престъпление отначало докрай е било насочено срещу вас. От мига, когато сте я напуснали, Одри Стрейндж е била обсебена от мисълта да ви отмъсти. Накрая психическото й равновесие е силно нарушено. А може би никога не е била напълно здрава психически. Може би е искала да ви убие, но това й се сторило недостатъчно. Решила е, че трябва да бъдете обесен заради убийство. Избрала е онази вечер, когато сте се скарали с лейди Тресилиън. Взела е сакото ви от спалнята и го е облякла, та да може кръвта на убитата старица да го напръска. Оставила е на пода стика за голф, като е знаела, че върху него ще открием отпечатъци от вашите пръсти, и е размазала кръв и коси по края му. Тя ви е внушила да дойдете тук по едно и също време. А ви спаси нещо, което не е могла да предвиди, фактът, че лейди Тресилиън ще позвъни на Барет и че тя ще ви види да излизате от къщата.

Невил бе заровил лице в дланите си. Той изстена:

— Не е вярно! Не е вярно! Одри никога не ме е мразила. Това е невероятна грешка. Тя е най-откровеният, най-праведният човек, тя не таи злоба в сърцето си.

— Нямам намерение да споря с вас, господин Стрейндж. Исках само да ви подготвя. Ще бъда внимателен с госпожа Стрейндж и ще я помоля да ме придружи. Имам заповед да я арестувам. Ще направите по-добре, ако се погрижите за адвокат.

— Това е абсурд! Пълен абсурд!

— Любовта се изражда в омраза много по-бързо, отколкото можете да си представите, господин Стрейндж.

— Казвам ви, че не е вярно. Абсурдно е.

Томас Ройд се намеси. Гласът му бе тих и спокоен:

— Престани да повтаряш, че е абсурдно, Невил. Овладей се. Не разбираш ли, че единственото нещо, което сега може да помогне на Одри, е да забравиш всякакво кавалерство и да признаеш истината.

— Истината? Искаш да кажеш…

— Искам да кажа истината за Одри и Ейдриън. — Ройд се обърна към полицая: — Вие неправилно сте разбрали фактите, инспекторе. Не Невил напусна Одри, а тя го напусна. Заради брат ми Ейдриън. После Ейдриън загина при автомобилна катастрофа. Невил постъпи изключително благородно с Одри. Уреди нещата така, че тя да поиска развод по негова вина.

— Не исках да омърсят името й — промълви нещастният Невил. — Мислех, че никой не знае.

— Ейдриън ми писа малко преди злополуката — поясни кратко Томас и продължи: — Не разбирате ли, инспекторе, че това елиминира мотива ви! Одри няма причина да мрази Невил. Напротив, тя има всички основания да му бъде благодарна. Той се опита да я убеди да приеме известно обезщетение, но тя отказа. Съвсем естествено е, че когато той е пожелал да се срещнат с Кей, тя не е могла да не се съгласи.

— Виждате ли — намеси се разпалено Невил, — че това изключва възможността тя да има мотив. Томас е прав.

Ъгловатото лице на Батъл остана непроницаемо.

— Мотивът е само едната страна на въпроса — каза. — Може и да съм сбъркал за него. Но фактите са другата страна. А те всички сочат, че тя е виновна.

— Само преди два дни всички факти сочеха, че извършителят съм аз! — възрази Невил.

Батъл бе леко изненадан:

— Така е. Но знаете ли, господин Стрейндж, в какво ме карате да вярвам? Карате ме да повярвам, че има някой, който мрази и двама ви и който е поставил втори капан за Одри Стрейндж, ако планът срещу вас се провали. Можете ли да се сетите, господин Стрейндж, за такъв човек, който да мрази и вас, и бившата ви съпруга?

Невил отново бе заровил лице в дланите си.

— Това, което казвате, звучи невероятно!

— Защото е невероятно. Трябва да следвам фактите. Ако госпожа Стрейндж може да даде някакво обяснение…

— А аз мога ли да обясня? — попита Невил.

— Няма смисъл, господин Стрейндж. Трябва да изпълня дълга си.

Батъл се изправи рязко. Излезе заедно с Лийч. Невил и Ройд ги последваха.

Прекосиха антрето и влязоха в дневната.

Одри Стрейндж стана. Тръгна към тях. Гледаше Батъл втренчено, устните й бяха разтворени в полуусмивка.

— Идвате за мен, нали? — попита тя едва чуто.

— Госпожо Стрейндж, имам заповед да ви арестувам по подозрение в убийството на Камила Тресилиън миналия понеделник, на дванайсети септември. Длъжен съм да ви предупредя, че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да се използва в съда срещу вас — отговори Батъл почтително.

Одри въздъхна.

Продълговатото й красиво лице с ясни очертания бе спокойно и чисто като камея.

— Изпитвам истинско облекчение. Радвам се, че всичко свърши!

Невил изскочи напред.

— Одри, не казвай нищо, изобщо не говори!

— Но защо, Невил? — усмихна се тя. — Всичко е вярно, а аз съм толкова уморена.

Лийч пое дълбоко въздух.

Това бе краят.

Всичко беше някаква лудост, но щеше да им спести много главоболия! Питаше се какво бе станало с чичо му. Старецът изглеждаше така, сякаш бе видял призрак. Беше втренчил поглед в клетото, побъркано създание, сякаш не можеше да повярва на очите си. „Все пак случаят беше много интересен“ — помисли си Лийч със задоволство.

В този миг Хърстъл отвори вратата на дневната и съобщи с почти гротескна неуместност:

— Господин Макуиртър.

Макуиртър влезе устремно. Запъти се право към Батъл.

— Вие ли сте полицейският служител, който ръководи случая „Тресилиън“? — попита той.

— Да.

— В такъв случай трябва да ви съобщя нещо много важно. Съжалявам, че не дойдох по-рано, но едва сега осъзнах значението на това, което видях случайно в понеделник през нощта. — Огледа бързо стаята. — Бихме ли могли да поговорим някъде насаме?

— Остани тук с госпожа Стрейндж — нареди Батъл на Лийч.

— Слушам, сър — отвърна той чинно. Сетне наклони глава и му прошепна нещо.

— Е, да вървим — обърна се Батъл към Макуиртър и го покани в библиотеката. — За какво разигравате всичко това? Колегата ми каза, че ви е виждал миналата зима.

— Точно така — отвърна той. — Опит за самоубийство. Това е част от моя разказ.

— Слушам ви, господин Макуиртър.

— Миналия януари се опитах да се самоубия, като скочих от Старк Хед. Тази година нещо ме накара отново да се върна тук. В понеделник през нощта отидох на мястото. Стоях загледан в морето и в Истърхед Бей и случайно погледнах наляво. Тоест, погледнах отсреща към тази къща. Виждах я съвсем ясно в лунната светлина.

— Да?

— До днес не знаех, че това бе нощта на убийството. — Той се наведе към Батъл: — Ще ви разкажа какво видях.

15.

Бяха минали само пет минути, откакто Батъл бе излязъл, но на всички в дневната им се стори цяла вечност. Кей загуби самообладание и изкрещя на Одри:

— Знаех си, че си била ти. Никога не съм се съмнявала. Знаех, че преследваш нещо…

Мери Олдин произнесе бързо в момента, когато влизаше Батъл:

— Моля те, Кей.

— Млъкни, Кей, за бога! — спря я Невил рязко.

Тед Латимър се доближи до ридаещата Кей.

— Съвземи се — каза нежно. После се обърна ядосано към Невил: — Май не разбираш състоянието на Кей. Защо не се погрижиш за нея, Невил?

— Добре съм — изхлипа тя.

— По дяволите — каза Тед. — Ще те отведа оттук!

Инспектор Лийч се прокашля. Знаеше, че в такива моменти хората изричат много необмислени неща и по-късно обикновено си спомнят с неудобство за тях.

Батъл се върна. Лицето му бе непроницаемо.

— Бихте ли взели някои неща със себе си, госпожо Стрейндж? — каза той. — Инспектор Лийч ще трябва да дойде с вас.

— И аз ще отида — намеси се Мери Олдин.

Щом двете жени излязоха от стаята заедно с инспектора, Невил попита раздразнено:

— Е, какво искаше онзи приятел?

— Господин Макуиртър ми разказа една много странна история — отвърна бавно Батъл.

— Това ще помогне ли на Одри? Все още ли искате да я арестувате?

— Вече ви казах, господин Стрейндж. Трябва да изпълня дълга си.

Невил се обърна с посърнало лице.

— Мисля, че е по-добре да позвъня на Трелони.

— Недейте да бързате, господин Стрейндж. Първо искам да направя един експеримент във връзка с разказа на господин Макуиртър. Но преди това ще изчакам госпожа Стрейндж да тръгне.

Одри слезе по стълбите, следвана от инспектор Лийч.

Мислите й бяха някъде далеч, изражението на лицето — вглъбено.

Невил се приближи към нея с протегнати ръце.

— Одри…

Тя го изгледа с невиждащ поглед.

— Всичко е наред, Невил. Признавам всичко.

Томас Ройд бе застанал до входната врата, сякаш се канеше да препречи пътя им.

— Верният Томас — усмихна се тя разсеяно.

— Ако мога да направя нещо… — измърмори той.

— Никой нищо не може да направи — отвърна Одри.

Излезе с високо вдигната глава.

Отвън в полицейската кола я чакаше сержант Джоунс.

Одри и Лийч се качиха с нея. Тед Латимър измърмори възхитено:

— Достойно оттегляне!

Невил се обърна разярен към него.

Старши инспектор Батъл ловко попречи на избухването и повиши глас успокояващо:

— Както споменах и преди, смятам да проведа един експеримент. Господин Макуиртър чака долу на ферибота. След десет минути трябва да сме при него. Ще излезем в открити води с моторница, така че дамите да се облекат по-топло. След десет минути, моля.

Напомняше някакъв странен режисьор, който водеше актьорите към сцената.

Не обърна никакво внимание на озадачените им лица.