Обявяването на лот № 49

Глава 2

После Едипа замина от Кинърет, без да предполага, че тръгва към нещо ново. Докато тя обясняваше, че ще отиде за известно време в Сан Нарцисо да проучи документите и счетоводните книги на Пиърс и да получи някои съвети от съизпълнителя Мецгър, непроницаемият Мучо Маас стоеше с ръце в джобовете и подсвиркваше „Искам да целувам краката ти“, нова песен на Шантавия Дик и Фолксвагените (предпочитана от него в последно време английска рок група, в чието бъдеще обаче много не вярваше). Мучо бе опечален, но не и отчаян от заминаването й. След като го посъветва да затваря телефона, ако звъни доктор Хилариус, и да наглежда ригана в градината, който бе прихванал някаква странна плесен, тя потегли.

Сан Нарцисо бе разположен на юг, сравнително близо до Лос Анжелос. Както много наименувани населени места в Калифорния, това бе не толкова поддаващ се на определение град, колкото съвкупност от концепции: номерирани парцели, ипотекирани имоти и търговски центрове, прорязани от водещи към главния път улички. Там обаче бе резиденцията и щабквартирата на Пиърс, мястото, където преди десет години започнал спекулациите с недвижими имоти и по този начин положил основите на капитала, върху които по-късно било издигнато и се разраснало нагоре към небето всичко, колкото и неустойчиво или уродливо да бе то, и съответно това, предполагаше Едипа, ще отличава мястото, ще му придава атмосфера. Но ако имаше някаква съществена разлика между този град и останалата част от Южна Калифорния, тя бе незабележима на пръв поглед. Беше неделя, когато с взетия под наем шевролет „импала“ Едипа навлезе в Сан Нарцисо. Не се случи нищо. Присвила очи заради слънцето, тя надникна от един хълм надолу към обширното пространство, изпълнено с идентично високи къщи, израснали едновременно от матовокафявата земя като добре поддържана земеделска култура. Гледката й припомни как веднъж бе отворила транзисторен радиоприемник, за да смени батериите, и за първи път в живота си бе видяла печатна платка. Наблюдавана отвисоко, добре подредената плетеница от улици и къщи се открои със същата изненадваща, изумителна отчетливост, както бе станало и с печатната платка. Макар Едипа да знаеше за радиотехниката дори още по-малко, отколкото за жителите на Южна Калифорния, за нея и двете схеми бяха обединени от някакво неясно усещане за скрит смисъл, от стремеж за установяване на връзка. Сякаш нямаше граници за онова, което можеше да й разкрие печатната платка (ако Едипа бе опитала да разбере) и в тази първа за нея минута в Сан Нарцисо през прага на съзнанието й трепетно пристъпи едно откровение. Смог забулваше хоризонта, слънцето безмилостно жареше охрово-сивкавата околност. Едипа и шевролетът сякаш бяха паркирани в центъра на един странен, благоговеен миг. Като че ли на друга, неизвестна честота на вълните или от ядрото на вихър (който се въртеше толкова бавно, че нагорещената й кожа не можеше дори да усети центробежната му хладина), прозвучаха няколко думи. Поне тъй предположи Едипа. И помисли за съпруга си Мучо, който опитваше да повярва в своята работа. Не чувстваше ли той нещо подобно, когато, пристегнал глава със слушалките, поглеждаше през звуконепроницаемото стъкло към своите колеги и същевременно, подобно на пастор хванал съда със светено масло, кадилницата или потира, с прецизни движения пускаше следващата плоча за предаването, вече в съзвучие с гласа, с гласовете, с музиката и нейното послание, обгърнат от нея, влюбен в нея както всички предани слушатели, до които достигаше тя? Не се ли е случвало Мучо да застане пред вратата на Студио 1 и, загледан вътре, да осъзнава, че дори да успее да чуе музиката, той самият не би могъл да проникне в смисъла на нейното послание.

След малко, сякаш облак бе закрил слънцето или смогът се бе сгъстил и по този начин прекъснал благоговейния миг, какъвто и да е бил той, Едипа изостави тези размисли. Потегли и продължи с над сто километра в час по пеещия асфалт през квартал, заел само незначително пространство непосредствено до водещото към Лос Анжелос шосе, оградено от кантори, малки фабрики, нотариати, паркинги и крайпътни ресторанти, чиито адресни номера стигаха до 70, а по-нататък и до 80 000 — нещо, което виждаше за първи път. Такава номерация й се стори неестествена. Отляво изникна нескончаема редица от големи розови сгради, опасани с километрична ограда от бодлива тел, разнообразявана тук-там с наблюдателни кули. Скоро край нея изфуча порталът. От двете му страни стърчаха двайсетметрови ракети, на чиито върхове с аскетично строг шрифт бе изписано ЙОЙОДИН. Това бе големият работодател на Сан Нарцисо, галактроничният клон на корпорацията „Йойодин“, един от гигантите на космическата индустрия. Едипа знаеше, че Пиърс е притежавал солиден пакет акции на корпорацията и по някакъв начин е бил замесен в споразумението с окръжния данъчен експерт, който бе примамил „Йойодин“ да построи тук своя завод. Това, според обяснението на Пиърс, било включено в ролята му на основател на компанията.

Бодливата тел отстъпи място отново на познатото шествие на охра, панелни къщи, ниски сгурбетонни постройки — офиси на фирми за пласмент на канцеларска техника, складове, цехове за производство на автомобилни гарнитури и ципове, за бутилиране на газ и какво ли не още. Неделята ги бе потопила в тишина и парализирала всичките, с изключение на някоя и друга кантора за недвижими имоти или паркинг за камиони. Едипа реши да спре на първия мотел, колкото и да е неприветлив. В даден момент тишината и четирите стени са за предпочитане пред тази илюзия за скорост и свобода, пред вятъра в косата и разгръщащия се пейзаж. Не, не бе илюзия. Хрумна й, че всъщност пътят е иглата, забита някъде напред във вената на магистралата, вена, която захранва наркотизирания Лос Анжелос, носи му щастие, хармония и го предпазва от страданията или от онова, което при един град бива приемано за страдания. Но дори Едипа да бе само един-единствен разтопен кристал хероин, Лос Анжелос все пак щеше да почувства нейното отсъствие.

Обаче, когато видя следващия мотел, тя изпита почти двусекундно колебание. Пред него се извисяваше десетметрова нимфа от боядисана ламарина с бяло цвете в ръка, а фасадният надпис „Палатите на Ехо“ светеше въпреки яркото слънце. Нимфата много приличаше на Едипа в лице, ала това не я порази тъй силно, колкото скритият вентилатор, който подухваше обгърналия статуята газен хитон и при всеки полъх разкриваше дълги розови бедра и огромни гърди с яркочервени зърна. Начервените устни бяха разтеглени в усмивка, не толкова курвенска, но далеч не и на чезнеща от любов нимфа. Едипа спря на паркинга, слезе от колата и остана един продължителен момент на палещото слънце сред неподвижния въздух, загледана нагоре в изкуствения вятър, който подхващаше хитона и го издуваше на двуметрови вълни. Припомни си усещането за бавен вихър и думи, които не успява да разчлени.

Стаята бе приемлива, поне за времето на нейния престой. Балконската врата гледаше към дълъг вътрешен басейн, чиято повърхност този ден лъщеше гладко на слънцето. В дъното на двора имаше фонтан и още една нимфа. Ако зад другите врати живееха хора или наблюдаваха през прозорците, запушени с бръмчащи климатици, нищо не издаваше присъствието им. Дежурният администратор, Майлс, около шестнайсетгодишен явно недоучил младеж с прическа „бийтълс“ и мохеров костюм (панталони без маншети и сако без ревери само с едно копче отпред), понесе нейните чанти и запя на себе си, а може би и на Едипа:

— Чудесна е — похвали го Едипа. — Но защо пееш с английски акцент, като не си англичанин?

— Свиря в една група — обясни Майлс. — „Параноиците“. Наскоро се събрахме. Менажерът ни смята, че трябва да пеем така. Гледаме много английски филми. Заради акцента.

— Мъжът ми е диджей — Едипа опитваше да прави впечатление на услужлива. — Радиостанцията е само хилядаватова, но ако имате демолента с ваши записи, мога да му я дам и той ще я пусне.

Майлс притвори вратата зад тях и очите му заиграха.

— И каква ще ми е далаверата? — запита той, пристъпвайки към нея. — Сигурно точно това, което и предполагам. Да знаеш, много податлив съм на корупция.

Тя грабна най-близкото оръжие, което се оказа стайната антена на телевизора.

— О! — въздъхна Майлс и спря. — Значи ти също ме мразиш? — И очите му проблеснаха през бретона.

— А ти наистина си параноик — отбеляза Едипа.

— Имам прекрасно младо тяло. Мислех, че вие, по-възрастните мацки, си падате по тия работи — смотолеви Майлс и, след като я изръси петдесет цента за носенето на чантите, излезе.

Същата вечер пристигна адвокатът Мецгър. Толкова красив, че първата мисъл на Едипа бе: „Те, онези там, са ме взели на подбив.“ Сигурно беше актьор. Изправен пред вратата, на фона на правоъгълния басейн, който блещукаше безмълвно в мекото дифузно сияние от нощното небе, той произнесе: „Госпожа Маас?“ като упрек. Огромните му искрящи очи с екстравагантно дълги мигли се усмихваха дяволито. Едипа огледа около него за рефлектори, кабели, микрофони и камери, но Мецгър бе сам, с една изящна бутилка френско „божоле“, която, според твърденията му, бил прекарал миналата година контрабандно в Калифорния, този безгрижен нарушител на митническите разпоредби.

— Слушайте, след като ви търсих цял ден по мотелите, все пак мога да вляза за малко, нали? — измърмори той.

Едипа не бе запланувала нищо по-специално за вечерта и просто смяташе да гледа по телевизията сериала „Златна мина“22. Беше с плътно прилепнали джинси, рунтав пуловер и разпусната коса. Съзнаваше, че изглежда доста добре.

— Влезте — покани го тя. — Но има само една чаша.

— Аз мога да пия от бутилката — осведоми я галантният Мецгър. После влезе и, както беше по костюм, седна на пода. Отвори бутилката наля в нейната чаша и се разприказва. Скоро стана ясно, че Едипа не е била далеч от истината, като го е сметнала за актьор. Преди двайсетина години Мецгър бил дете-кинозвезда, играел под името Малкия Игор. — Майка ми полагаше всевъзможни и невъзможни усилия да направи от мен едно добре възпитано според еврейските традиции момче — добави печално той. — Искаше да ме изцеди до последна капка кръв, като парче говеждо на мивката. Понякога се чудя — и приглади косата на тила — дали не е успяла. Това ме хвърля в ужас. Нали знаете в какво превръщат своите момчета такива майки?

— Вие определено не приличате на… — започна Едипа, но почти мигновено я обзе колебание.

— Външността не означава нищо вече — поясни той, оголвайки в усмивка два реда големи криви зъби. — Обитавам настоящия си външен вид, обаче изобщо не съм убеден. Тази вероятност не ми дава мира.

— Често ли сваляте жените по този начин, Малки Игоре? — полюбопитства Едипа, която бе разбрала, че това са само приказки.

— Знаете ли, че Инвърарити ми е споменавал вашето име само веднъж? — подхвърли Мецгър.

— Близки ли бяхте?

— Не. Аз му заверих завещанието. Не искате ли да узнаете какво каза той за вас?

— Не — отвърна Едипа и включи телевизора.

На екрана цъфна образът на дете от неопределен пол, непохватно присвило голи крака. Дългите му до раменете къдрици се преплитаха с козината на един санбернар, чийто език пред погледа на Едипа започна ожесточено да ближе пухкавите бузи на детето, което трогателно сбърчи нос и изпуфтя: „О, стига вече, Мъри. Целия ме олигави.“

— Това съм аз, това съм аз! — извика Мецгър, загледан в телевизора. — Господи, Боже мой!

— Кой по-точно? — попита Едипа.

— Филмът се казваше… — щракна с пръсти Мецгър, — … „Недостойният“.

— Вероятно описва взаимоотношенията между вас и майка ви?

— Не. Става дума за това момче и баща му, който бил разжалван и изгонен от британската армия за малодушие, обаче той всъщност бил отишъл войник вместо един свой приятел, нали разбирате? За да изкупи своята вина, той заедно с момчето следва стария си полк чак до Галиполи, където построява една миниатюрна подводница. Всяка седмица те се промъкват през Дарданелите в Мраморно море и там торпилират турските търговски кораби, бащата, синът и санбернарът. Кучето стои на перископа, наблюдава и ако забележи кораб, лае.

— Будалкате ме нещо. — Едипа наливаше вино в своята чаша.

— Слушайте, слушайте, сега ще пея.

И наистина, на псевдододеканезки фон — явно комбинирани снимки, с морски бряг по залез-слънце, — бяха застанали детето, кучето и някакъв Бог знае откъде изникнал весел стар гръцки рибар с бузуки, и момчето запя:

Последва музикална интермедия, през която в кадър остана рибарят с бузукито, а по-нататък малкият Мецгър отново запя високо, докато в същото време, въпреки протестите на Едипа, неговият възрастен двойник му пригласяше.

Или е нагласил предварително цялата тази работа, или е подкупил програмния директор на местния телевизионен център да пусне филма, внезапно помисли Едипа. Всичко това е част от някакъв заговор, добре изпипан заговор за прелъстяване. О, Мецгър!

— Обаче вие не пригласяте — отбеляза той.

— Не знам песента — с усмивка отвърна Едипа.

Филмът бе прекъснат от шумна реклама за „Лагуни Фангозо“23, нов жилищен комплекс, западно от Сан Нарцисо.

— Едно от капиталовложенията на Инвърарити — поясни Мецгър.

Чрез система от канали комплексът щял да бъде свързан с частни пристани за моторници и с концертна зала, плаваща в средата на изкуствено езеро, на чието дъно ще лежат доставени от Бахамските острови реставрирани галеони, внесени от Канарските острови фрагменти от колони и фризове от Атлантида, истински човешки скелети от Италия, гигантски раковини от Индонезия — всичко това за забавление на любителите на леководолазния спорт.

На екрана показаха карта на проекта. Едипа остро пое дъх, а Мецгър извърна очи към нея с надеждата, че причината е той самият. Но картата само й бе припомнила за изгледа от хълма по обед. Отново бе излязло наяве някакво сходство, някакво обещание за йерофания24: печатни платки, спокойно виещи се улици, водни канали за частно ползване, Книга на мъртвите25…

„Недостойният“ продължи и я завари неподготвена. Във водата около кея се виждаше само готовата за отплаване подводница, наречена „Джъстийн“, на името на починалата майка. Изпращаше я немноголюдна група, сред които старият рибар и дъщеря му, дългокрака къдрокоса нимфета (при евентуален хепиенд, тя щеше да бъде за Мецгър), добре сложена медицинска сестра, мисионерка от Англия, която щеше да бъде за бащата на Игор, и дори една кучка-овчарка, умилено вторачена в санбернара Мъри.

— А, да, сега ще загазим в проливите — бодро извести Мецгър. — Положението и без това е предостатъчно кофти, заради минните полета около нос Кефез26, ами отгоре на всичко швабите съвсем наскоро са опънали гигантска мрежа от стоманено въже, дебело три пръста.

Едипа отново напълни своята чаша. Сега двамата лежаха, леко допрели хълбоци, вперили очи в екрана. Оттам долетя страховита експлозия.

— Мини! — извика Мецгър, прикри глава и се изтърколи далеч от нея.

„Татко — изциври Мецгърчето от телевизора, — страх ме е.“

В миниатюрната подводница цареше пълен хаос, кучето тичаше насам-натам, ръсеше лиги и те се смесваха с шуртящата вода от пробойната в носовата част, която бащата запушваше с ризата си.

„Единственият изход е да слезем на дъното и да опитаме да минем под мрежата“, обяви бащата.

— Просто да умре от смях човек — продължи Мецгър. — Немчугите направили отвор в мрежата, за да могат техните подводници да излизат и да атакуват британския флот. Всички наши подводници от ІІ клас преспокойно използваха този проход.

— Откъде знаете?

— Нали бях там.

— Но… — започна Едипа и в същия момент забеляза, че виното е свършило.

— Аха! — подхвърли Мецгър и извади от вътрешния джоб бутилка текила.

— Без лимон? Без сол? — възкликна тя, имитирайки филмова героиня.

— Това са измишльотини за туристите. Инвърарити слагаше ли лимонов сок, когато бяхте в Мексико?

— Откъде знаете, че сме били там? — Едипа наблюдаваше как той налива и с повишаване нивото на текилата в чашата, се настройваше все повече анти-Мецгър.

— След това в годишния отчет той бе включил пътуването в графата за служебни разходи. Аз водех неговите данъчни сметки.

— Парични отношения — замислено отрони Едипа. — Само това ви е в главите. Двамата с Пери Мейсън сте една стока, мошеници такива!

— При нас, адвокатите, хубавото е това, че притежаваме повишена способност за преобразяване — заобяснява Мецгър. — В съда, пред съдебните заседатели, адвокатът става актьор, не е ли така? Реймънд Бър27 е актьор. Той играе ролята на адвокат, който пред съдебните заседатели се преобразява в актьор. Аз съм бивш актьор, станал адвокат. Фактически пробният филм, който направиха за телевизионния сериал, общо взето бе основан на моята кариера и в него играеше приятелят ми Мани Ди Пресо, вече преквалифициран от адвокат на актьор. В този пробен филм той пресъздава моя образ: актьор, станал адвокат, който периодически се връща към своята предишна актьорска професия. Филмът е съхраняван в климатизирания склад на едно холивудско студио и може да бъде прожектиран до безкрайност, защото въздействието на светлината не го поврежда.

— Да, наистина ви е напечено положението — измърмори загледаната в екрана Едипа, която усещаше топлото му бедро през неговите панталони и своите джинси.

След малко:

— Там горе са турците, на патрулни катери, с прожектори и картечници — прошепна той, наливайки още текила, без да сваля очи от подводничката, която се изпълваше с вода. — Искате ли да сложим бас какво ще стане по-нататък?

— Не, разбира се — отвърна Едипа. — Филмът е вече факт. — Безмълвна усмивка разтегли устните на Мецгър. — А това е просто една от безбройните ви прожекции.

— Но все пак вие не знаете — настоя Мецгър. — Не сте гледали филма.

От екрана зарева оглушителна реклама за цигари „Биконсфилд“, чиято привлекателна сила се заключаваше във филтъра им, направен от най-висококачествен костен въглен.

— Кости от какво? — недоумяваше Едипа.

— Инвърарити знаеше от какво. Той притежаваше петдесет и един процента от производството на филтъра.

— Разкажете ми по-подробно.

— Друг път. А сега е последната ви възможност за обзалагане. Ще успеят ли да изплуват или не?

Едипа се почувства пияна. Хрумна й, съвсем безпричинно, че в края на краищата юначното трио може и да не се отърве. Нямаше представа още колко ще продължи филмът. Погледна часовника си, но той бе спрял.

— Идиотска работа — въздъхна тя. — Ще отърват кожите, естествено.

— Откъде знаете?

— Всички такива филми завършват щастливо.

— Нима?

— Е, повечето.

— Това намалява вероятността — самодоволно отбеляза Мецгър.

— Тогава подскажете ми — рече тя, след като му хвърли бърз поглед през чашата.

— Ако ви подскажа, ще издам всичко.

— В такъв случай залагам една бутилка — извика тя, може би леко смутена. — Да кажем текила, става ли? Залагам бутилка текила за това, че не сте успели да изплавате. — Изпитваше чувството, че измъкват думите й насила.

— Че не съм успял… разсъждаваше Мецгър. — Още една бутилка и направо ще заспите — реши той. — Не.

— А на какво искаш да се обзаложим? — Едипа догаждаше на какво. Близо пет минути двамата не отместваха поглед един от друг, упорито, право в очите. Или поне така й се стори. Рекламите гърмяха една след друга от телевизора и раздразнението й прогресивно нарастваше. Навярно вече бе пияна, а може би просто очакваше с нетърпение да продължи филмът. — Добре тогава — отстъпи най-после тя, опитвайки да накара гласа си да прозвучи треперливо. — Да сложим бас на каквото пожелаеш, че няма да успеете да изплувате и всичките ще станете мърша за рибите там, на дъното на Дарданелите. Татенцето, кучето и ти.

— Съгласен — провлечено издума Мецгър, хвана ръката й, като да я стисне за приемането на облога, но вместо това целуна дланта, и сухият връх на езика му докосна за миг линията на съдбата, неизменният възсолен опознавателен знак на личността й.

Тогава Едипа се запита дали всичко това не става точно по същия начин, както навремето, когато за първи път спа с покойния Пиърс. Но филмът продължи. Бащата бе клекнал в една яма от снаряд на стръмните скали край бреговия плацдарм на австрало-новозелендските войски. Малкият Игор и Мъри никакви ги нямаше.

— Какво става там, по дяволите? — възкликна Есипа.

— Господи! — прошепна Мецгър. — Вероятно са объркали частите.

— Кога е това? Преди или след? — запита тя, протягайки ръка към бутилката с текила, при което лявата й гърда се озова съвсем близо до носа му.

Преди да отвърне, неописуемо забавният Мецгър изблещи кривогледо очи.

— Ако отговоря, значи да ти подскажа.

— Хайде! — Тя побутна леко носа му с подплатената чашка на сутиена, и наля пиене. — Иначе облогът отпада.

— Не — заяви Мецгър.

— Кажи ми поне дали това е старият му полк.

— Продължавай, продължавай! — насърчи я Мецгър. — Задавай въпроси. На всеки мой отговор ще събличаш по нещо. Ще го наречем „стриптийз Ботичели“.

На Едипа й хрумна чудесна идея.

— Добре — склони тя. — Но първо ще отскоча за секунда до банята. Затвори очи, обърни се и не гледай.

На екрана транспортният кораб „Ривър Клайд“ с две хиляди войници на борда, дебаркира на брега на Сед-ел-Бахр сред неестествена тишина. „Пристигнахме момчета, хайде!“, прозвуча шепот с фалшив английски акцент. Изведнъж хиляди пушки от брега откриха залпово огън и избиването започна.

— Помня я тази част — сподели Мецгър със здраво стиснати очи, извърнал глава от телевизора. — Морето бе почервеняло от кръв на петдесет метра навътре. Тук не го показват.

Едипа изтича в банята, където случайно имаше голям стенен шкаф, бързо се съблече и започна да намъква колкото бе възможно повече от дрехите, които бе донесла: шест пликчета в различни разцветки, ластичен колан, три чифта найлонови чорапи, три сутиена, два панталона, четири фусти, тясна черна рокля, шест клоширани поли, две летни рокли, три пуловера, две блузи, ватиран халат, светлосин пеньоар и дълга стара орлонова рокля, хавайски модел. Добави гривни, няколко игли, брошки, обици, медальон. Докато облече всичко това минаха според нея часове и когато свърши, бе почти напълно обездвижена. Направи грешката да застане пред голямото огледало, видя една огромна плажна топка с крака и прихна тъй неудържимо, че залитна и тупна долу, повличайки от мивката един спрей с лак за коса. Той издрънча на пода, нещо вътре изщрака и засвистя от силното налягане, лакът започна да изтича и флаконът захвърча из банята, гравитирайки около оста си. Мецгър нахлу и завари Едипа да се търкаля, сред пухкав лепкав облак от благоуханен лак, в напразни опити да стане.

— О, за Бога! — извика той с гласчето на Малкия Игор.

Злобно съскащият пулверизатор отскочи от тоалетната чиния и профуча само на милиметри от дясното ухо на Мецгър. Той рухна на пода и се притисна до Едипа, а аерозолният снаряд продължи светкавичните подскоци. От стаята долетя бавното плътно кресчендо на оръдия, картечници, гаубици, пушки, автомати, крясъци и насечени от ножове и щикове молитви на умиращи пехотинци. Едипа загледа покрай клепачите на Мецгър нагоре, към облещената крушка на тавана. Полетът на лудешки проблясващия флакон, чието вътрешно налягане изглеждаше неизчерпаемо, пресичаше зрителното й поле. Достраша я, но от това съвсем не изтрезня. На спрея му е известно накъде лети, чувстваше тя. Нещо достатъчно бързодействащо, Бог или някой компютър, може би предварително е изчислил сложната плетеница на движенията му. Но при която и да е от неговите смени на посоката, със скорост сто и петдесет километра в час, флаконът можеше да ги порази.

— Мецгър! — изпъшка Едипа и през ръкава на сакото впи зъби над лакътя му.

Пулверизаторът удари огледалото, отскочи и остави назад сребрист, мрежесто разцъфнал цвят, който увисна за секунда, преди да се свлече със звън в мивката, избръмча към душа, където блъсна паравана от матирано стъкло и напълно го унищожи, после обиколи трите облицовани с керамични плочки стени, устреми се рязко нагоре към тавана и прехвърча край лампата, над двете проснати на пода тела, в съпровода на своето свистене и изкривеното бучене на телевизора. Едипа имаше усещането, че всичко това ще продължи до безкрайност. Все пак най-после пулверизаторът изгуби сила насред полет и тупна на пода на около педя от носа й. Тя лежеше неподвижно и го наблюдаваше.

— Егати! — отбеляза някой. — Гугукат си!

Едипа извади зъби от Мецгър, огледа се и видя на вратата Майлс, момчето с бретона и мохеровия костюм, сега умножено по четири. Навярно това бяха „Параноиците“, рокгрупата, за която той спомена. Невъзможно бе да ги различи един от друг. Трима държаха електрически китари. Всички блещеха очи със зяпнали усти. Изникнаха и няколко момичешки лица, които надничаха изпод мишници и някъде отдолу, от нивото на колената.

— Това е перверзно! — подхвърли едно от момичетата.

— Вие от Лондон ли сте? — запита друго. — В Лондон тъй ли го правят?

Лакът изпълваше въздуха като мъгла, навсякъде по пода блещукаха парчета стъкло.

— Направо прелест! — обобщи едно момче с ключ в ръка и Едипа реши, че това е Майлс.

Сега вече напълно почтително, за всеобщо забавление, той започна да описва някаква оргия с участието на дресиран тюлен, малък автомобил с плъзгащ люк и двайсетлитров бидон с бъбречна лой.

— Положително нашето тук бледнее в сравнение с вашето прекарване — обобщи Едипа, която бе успяла да се преобърне. — Защо не излезете всички навън, а? Да ни попеете. Нали знаете, че тая работа не става без хубава музика. Направете ни серенада.

— Може би по-късно ще дойдете при нас в басейна? — срамежливо ги покани един от „Параноиците“.

— Зависи колко горещо ще стане тук, приятелчета — весело намигна Едипа.

След като включиха разклонители и кабели във всички възможни контакти в стаята и ги прекараха на сноп през прозореца, „Параноиците“ се изнизаха навън.

— Има ли желаещи за „стриптийз Ботичели“? — подхвърли Мецгър, помагайки й да се вдигне на крака.

От телевизора в стаята прогърмя реклама за турската баня „Харемът на Хоган“, разположена в центъра на Сан Нарцисо, ако изобщо можеше да се каже, че градът има център.

— Банята също беше собственост на Инвърарити — уведоми я Мецгър. — Не знаеше ли това?

— Садист! — крясна Едипа. — Ако го речеш още веднъж, ще ти надяна телевизора на главата.

— Наистина си луда — установи той с усмивка.

Но тя не беше луда.

— Дявол да го вземе, има ли нещо, дето Пиърс не е притежавал? — попита Едипа.

— Това ще кажеш ти — изви вежди към нея Мецгър.

Дори да смяташе да му отговори, такава възможност не й се удаде, защото „Параноиците“ запяха след ужасяващ потоп от тежки металически китарни акорди. Барабанистът им твърде рисковано се бе настанил на трамплина, а останалите бяха невидими. Мецгър я притисна отзад с намерението да обхване гърдите й с ръце, но поради многото дрехи не можа да ги открие. Двамата застанаха до прозореца и изслушаха песента на „Параноиците“.

— И сега какво? — оптимистично потръпна Едипа.

— Първи въпрос — напомни й Мецгър.

Санбернарът лаеше от телевизора. Едипа погледна натам и видя Малкия Игор, предрешен като турче-просяче, да пристъпва крадешком заедно с кучето, на фона на декор, който трябваше да мине за константинополски.

— Още една сгрешена част, а? — обнадеждено подметна тя.

— Не мога да приема такъв въпрос — заяви Мецгър.

На прага, тъй както обикновено хората оставят мляко за умилостивяване на гномовете, Параноиците бяха сложили бутилка „Джак Даниълс“.

— Миличките! — възкликна Едипа и наля от уискито. — С хубавата подводничка „Джъстийн“ ли стига Малкият Игор до Константинопол?

— Не.

Тя свали една обица.

— Сигурно отива там с онова, как го каза… ммм, подводница ІІ клас?

— Не.

Тя свали втора обица.

— Може би по суша, през Мала Азия?

— Може би — отвърна Мецгър.

Едипа свали още една обица.

— Трета обица!? — учуди се Мецгър.

— Ще съблечеш ли нещо, ако отговоря на този въпрос?

— Разбира се, дори и без отговор — с гръмогласен смях свали той сакото си.

Едипа отново напълни своята чаша, а Мецгър отпи от бутилката. После, забравила, че трябва да задава въпроси, тя седя неподвижно пет минути, загледана в екрана. Мецгър, напълно сериозен, събу панталоните си. Сега бащата изглежда бе изправен пред военен съд.

— Аха — отбеляза тя, — пак объркана част. Тук го разжалват, ха, ха.

— Вероятно това е ретроспективен кадър — отвърна Мецгър. — А може би го разжалват за втори път.

Едипа свали една гривна.

И така продължи вечерта: поредицата от филмови откъси по телевизията, постепенното разсъбличане, което сякаш изобщо не я доближаваше до голотата, пиенето и долитащата от басейна безкрайна, весела серенада от гласове и китарен звън. Всеки път, когато на телевизионния екран цъфваше някоя реклама, Мецгър я осведомяваше: „Собственост на Инвърарити“ или „Контролен пакет“, а после стихна и реагираше само с кимания и усмивки. Едипа отвръщаше с неодобрителни погледи, докато слепоочията й започнаха да пулсират от болка, и стигаше едва ли не до безспорното убеждение, че от всички възможни съчетания на любовници, единствено те двамата бяха намерили начин да забавят хода на времето. Предметите наоколо все повече и повече губеха ясните си очертания. По едно време тя отиде в банята и опита да открие своя образ в огледало, ала не можа. За момент я обзе почти истински неподправен ужас. После й дойде на ум, че строшеното огледало бе паднало в мивката.

— Още седем години нещастна любов и ще стана на трийсет и пет — гласно изрече Едипа.

Затвори вратата и използва случая да навлече, донякъде несъзнателно, още един комбинезон и пола, а също дълги до коленете ластични гащи и няколко чифта три четвърти чорапи. Хрумна й, че ако слънцето изобщо изгрее някога, Мецгър ще изчезне. Не бе сигурна дали иска това. Когато се върна, Мецгър — заврял глава под леглото — спеше дълбоко, само по издути от ерекция боксерки. Сега тя забеляза и коремчето му, което бе прикривал костюмът. На екрана новозеландци и турци се мушкаха с щикове. Едипа нададе вик, скочи напред, тръшна се върху Мецгър и започна да го целува, за да го събуди. Той отвори очи, които блеснаха и я пронизаха така, че тя сякаш усети неопределено пробождане някъде между гърдите. Едипа се отпусна до него с необикновено дълбока въздишка и тя отнесе сковаността й като митическа вълшебна течност. Тъй бе изнемощяла, че нямаше сили дори да му помогне да я съблече. Цели двайсет минути Мецгър я въртя, нагласява и обръща ту на едната, ту на другата страна. Той приличаше на някакво неестествено едро момиченце с безизразно лице, което играе с огромна кукла. Едипа задрямваше два-три пъти. Най-после, вече разбудена, установи, че я чукат, и се присъедини към навлязлото в пълен ход сексуално кресчендо, също като при бърза смяна на кадъра във филм, когато новата сцена е уловена в движение от камерата. Отвън долетя началото на фуга за китари и Едипа започна да брои всеки нов електронен глас, докато стигна до шест или седем, а със сигурност помнеше, че само трима от „Параноиците“ носеха китари. Значи се бяха включили и други.

Точно така и беше. Нейният оргазъм и този на Мецгър съвпаднаха с угасването на всички светлини в мотела, включително и на телевизионния екран. Настъпи пълна, непрогледна като в гроб тъмнина. Преживяването бе доста любопитно. Параноиците бяха гръмнали бушоните. Когато лампите светнаха отново, двамата лежаха прегърнати на пода, обсипан от край до край с разхвърляни дрехи и локвички разлято уиски, а телевизионният екран показваше бащата, санбернара и Малкия Игор, затворени в бързо потъмняващата подводничка „Джъстийн“, където нивото на водата неумолимо се покачваше. Кучето се удави първо, сред голям облак мехурчета. Камерата показа в едър план разплакания Малък Игор, поставил ръка на таблото за управление. После нещо причини късо съединение и заземеният Малък Игор намери смъртта си от електрически ток сред диви писъци и ужасни конвулсии. Благодарение на типичното холивудско изопачаване на действителността, на бащата бе спестена смъртта от електрически удар, за да може да отправи към Малкия Игор и кучето прощална реч, изобилстваща с извинения, задето ги е забъркал в тази история, и съжаление, че няма да има среща между тях на небето: „За последен път ти видя твоя обичен баща. О, синчето ми, ти ще намериш своето спасение, но аз ще отида в преизподнята!“ Накрая страдалческите му очи изпълниха целия екран, шумът от нахлуващата вода стана оглушителен, а особената, типична за трийсетте години филмова музика с доминиращ плътен тон на саксофонната секция се усили и в кадъра излезе надписът КРАЙ.

Едипа скочи на крака, изтича в отсрещния край на стаята, завъртя се и отправи гневен поглед към Мецгър.

— Убягна им спасението — изкрещя тя. — Аз спечелих, копеле такова!

— Спечели мен — усмихна се Мецгър.

— Какво ти каза Инвърарити за мен? — попита най-после Едипа.

— Че няма да бъдеш лесна.

Тя заплака.

— Ела тук — подкани я Мецгър. — Хайде!

— Добре — каза Едипа след малко.

И отиде при него.