Обявяването на лот № 49

Глава 4

Въпреки че срещна още веднъж Майк Фалопян и проследи донякъде текста на „Трагедията на куриера“, много по-обезпокояващи от последвалите начинания бяха като че ли непрекъснато връхлитащите я нови, степенуващи се в геометрична прогресия откровения — сякаш колкото по-многобройни ставаха, толкова повече щяха да възникват, докато накрая всичко въздействащо на зрението, обонянието, сънищата и паметта й, щеше някак да се окаже преплетено с Тристеро.

Като начало тя отново прочете завещанието, този път по-внимателно. Ако то наистина представляваше описание на стремежа на Пиърс да остави нещо организирано подир смъртта си, в такъв случай не беше ли нейно задължение да вдъхне живот на онова, което бе оцеляло и, подобно на Дриблет, да опита да поеме функциите на онзи черен апарат в центъра на планетариума, да изведе завещанието до пулсиращ звезден Смисъл, извисен във величествен купол над нея? Само да не й пречеха толкова много неща: пълната й некомпетентност по отношение на законите, инвестирането и търговията с недвижими имоти, и най-вече дълбокото непознаване на мъртвия. Наложеното й от съда по наследствени дела задължение вероятно отразяваше доларовото изражение на това, което й пречеше. В тефтерчето си, под прерисувания от стената на „Простор“ символ, тя написа: „Трябва ли да прожектирам вселената?“ Или, ако не прожектира, поне да запрати една стрела в купола, която ще полети сред съзвездията, за да очертае някой Дракон, Кит, Южен Кръст. Каквото и да е, стига да помогне.

Някакво подобно усещане я накара да стане рано една сутрин и да отиде на срещата на акционерите на „Йойодин“. Нямаше определена причина да ходи там, но все пак чувстваше, че това може донякъде да я извади от инерцията. На портала й връчиха кръгла значка с надпис ГОСТ и Едипа остави колата на огромен паркинг край боядисана в розово стотинаметрова сграда от гофрирана ламарина. Това бе столовата на „Йойодин“, мястото на срещата. Цели два часа Едипа седя на дълга пейка между двама старци приличащи си като близнаци, чиито ръце последователно падаха върху бедрата й (сякаш собствениците им спяха, а изпъстрените с петънца и лунички длани бяха тръгнали на самостоятелно пътешествие из бленувани пейзажи). Наоколо, в подготовка за изхранването на обедния десант от работници на „Йойодин“, потичваха негри и нареждаха подноси с картофено пюре, спанак, пържени тиквички, скариди и задушено месо върху дългите блестящи подгряващи маси. Деловите въпроси отнеха около час. Целият следващ час акционерите, техните представители и чиновниците на компанията пяха в чест на „Йойодин“. По мелодията на Корнелския университетски химн, те изпълниха:

Водени от директора на компанията, самият господин Клейтън („Проклетия“) Чиклиц. А после, по мелодията на песента „Ора Лий“39 бе подет:

И още десетина други любими стари песни, чиито текстове тя не успя да запомни. След това певците бяха разделени на групи с числеността на взводове, за кратка обиколка из завода.

Едипа така и не разбра как се загуби. В един момент, надеждно заобиколена от сънливи старци, тя зяпаше макета на някаква космическа капсула, а в следващия вече бе сама сред осезателното флуоресцентно осветление, съпровождащо канцеларската дейност. Докъдето стигаше погледът й, във всички посоки оцветяването беше пастелно или бяло: мъжките ризи, хартията, чертожните дъски. Единственото, което успя да измисли, бе да сложи тъмните очила, за да я предпазят от обилната светлина, и да очаква спасение. Обаче никой не й обърна внимание. Тя тръгна да обикаля по проходите между светлосините бюра. При потракването на токчетата й се надигаха глави, проектанти я гледаха докато отмине, ала никой не я заговори. Тъй изтекоха близо десет минути и започна да я обхваща паника — като че ли изобщо нямаше да може да се измъкне оттам. После, случайно или не (ако попита доктор Хилариус, той сигурно ще я обвини, че използва подсъзнателни условни знаци от околната среда, насочващи я към определени хора), Едипа попадна на индивида Станли Котекс — двуфокусни очила с телени рамки, сандали, чорапи с ромбовидна шарка и на пръв поглед твърде млад, за да работи в Йойодин. Обаче, както се оказа, той не работеше, а само драскаше с дебел флумастер следния знак:

— Здравейте — продума Едипа, прикована на място от това съвпадение. И без да знае защо, добави: — Изпраща ме Кърби. — Името, което бе преписала от стената на тоалетната. Искаше думите й да бъдат възприети като заговорнически, но те прозвучаха глупаво.

— Здрасти — отвърна Станли Котекс, пъргаво напъха големия плик, върху който рисуваше, в едно зяпнало чекмедже и го затвори. Когато забеляза значката й, попита: — Изгуби ли се, а?

Едипа знаеше, че с преки въпроси, например „Какво означава този символ?“, няма да постигне нищо.

— Всъщност разглеждам наоколо. Аз съм акционерка.

— Акционерка! — Той я огледа от главата до петите, закачи с крак един стол на колелца от съседното бюро и го побутна към нея. — Седни. Можеш ли наистина да влияеш върху политиката на компанията или да правиш предложения, които те после няма ей така да изхвърлят в кошчето за боклук?

— Да — излъга Едипа, любопитна да разбере докъде ще ги доведе това.

— Тогава опитай да ги накараш да махнат оная клауза за патентите. Ето кое ме измъчва, мадам.

— Патентите — повтори Едипа.

Котекс поясни, че когато даден инженер подписва трудов договор с „Йойодин“, той предварително се отказва от патентните права върху откритията, които евентуално би могъл да направи.

— Това наистина просто задушава способните инженери — въздъхна Котекс и добави огорчено: — Независимо къде работят те.

— Аз мислех, че сега вече никой не прави открития самостоятелно — заяви Едипа, усещайки, че по този начин ще го провокира. — Тоест, ако погледнем реално, след Томас Едисън правени ли са открития от един отделен човек? Сега не е ли всичко това колективна дейност?

Същата сутрин в своята приветствена реч Проклетия Чиклиц бе наблегнал на колективната работа.

— Някои го наричат колективна дейност — изръмжа Котекс. — А всъщност е само начин да избегнеш отговорността. Това е симптом на безсилието на цялото общество.

— Господи! — прошепна Едипа. — Нима ви позволяват да говорите така?

— Знаеш ли нещо за машината на Нефастис? — попита Котекс, след като хвърли внимателни погледи на двете страни и придърпа стола си по-близо до нея. Едипа само зяпна недоумяващо. — Създадена е от Джон Нефастис. Понастоящем той преподава в университета Бъркли. Джон е от хората, които все още изобретяват нови неща. Ето, имам копие от патента.

Той измъкна от едно чекмедже снопче ксерографирани листа, на които се виждаше изображението на сандък с нарисуван върху него брадат мъж от викторианската епоха. От горната част на сандъка излизаха две бутала, свързани с колянов вал и маховик.

— Кой е този с брадата? — поинтересува се Едипа.

Джеймс Кларк Максуел, осведоми я Котекс, велик шотландски учен, който преди близо век теоретически обосновал съществуването на едно мъничко разумно създание, известно като Демонът на Максуел. Демонът седи в сандък сред въздушни молекули, циркулиращи с различни произволни скорости и отделя бързите от бавните молекули. Бързите молекули притежават повече енергия от бавните. Ако бъдат концентрирани достатъчно такива молекули на едно място, възниква област с висока температура. Тогава температурната разлика между тази топла зона в сандъка и която и да е по-студена зона може да бъде използвана за задвижване на топлинен двигател. Тъй като Демонът просто седи и разпределя молекулите, в системата практически не бива влагана никаква работа във физическия смисъл на думата. По този начин бива нарушен Втория закон на термодинамиката, получава се от нищо нещо и съответно перпетуум-мобиле.

— Разпределението не било работа? — възкликна Едипа. — Кажи го на хората от пощата и веднага ще те напъхат в чувал с писма и ще те изпратят за Феърбанк, щата Аляска, дори без надпис ЧУПЛИВО.

— Това е умствен труд, а не работа в термодинамичен смисъл на думата — поясни Котекс.

И добави, че машината на Нефастис съдържа абсолютно автентичен Демон на Максуел. Трябвало само да погледнеш снимката на Кларк Максуел и да се концентрираш върху цилиндъра, левия или десния, в който искаш Демонът да повиши температурата. Въздухът ще се разшири и ще задвижи буталото. Изглежда най-добър резултат давала известната рекламна снимка на Дружеството за разпространяване на християнски знания, показваща десния профил на Максуел.

Скрита зад тъмните очила, Едипа се огледа внимателно, полагайки сериозни усилия да не движи глава. Никой не им обръщаше внимание: климатикът продължаваше тихичко да свисти, потракваха електронни пишещи машини, скърцаха столове на колелца, дебели справочници биваха затваряни с глухо плющене, шумящи хелиографни копия биваха разгръщани и сгъвани, а над тях приветливо светеха дългите безмълвни флуоресцентни тръби. В „Йойодин“ всичко беше нормално. Освен в тази зала, където Едипа Маас — която можеше да избира между хиляди други хора — напълно доброволно бе навлязла в периметъра на безумието.

— Разбира се, тая работа не за всеки — разгорещено продължаваше Котекс. — Само за надарени хора. Джон ги нарича „сетивни“.

— Ти как мислиш, от мен ще излезе ли „сетивен“ тип? — попита Едипа, като побутна надолу по носа тъмните очила и премигна няколко пъти, предполагайки, че с кокетничене ще може да се измъкне от този словесен капан.

— Наистина ли искаш да опиташ? Защо не му пишеш. Той познава само няколко „сетивни“. Ще ти даде възможност да опиташ.

Едипа извади бележника и го отвори на страницата със символа и думите: „Трябва ли да прожектирам вселената?“

— Пощенска кутия петстотин седемдесет и три — продиктува Котекс.

— В Бъркли?

— Не. — Гласът му прозвуча особено и Едипа много рязко вдигна глава, но той вече бе продължил по инерция и добавил: — В Сан Франциско. В Бъркли няма… — И едва тогава усети, че е допуснал грешка. — Нефастис живее някъде около Телеграф Авеню — измънка Станли Котекс. — Онзи адрес беше неточен.

Хрумна й, че може да рискува:

— Значи адресът от СМЕТ вече не е валиден. — Но го произнесе като цяла дума, „смет“.

Лицето му замръзна в маска на подозрителност.

— С. М. Е. Т., мадам — поправи я той. — Това е съкращение, а не думата „смет“. Изобщо най-добре ще е да не се задълбочаваме.

— Прочетох го в дамската тоалетна — призна тя.

Но Станли Котекс очевидно не можеше вече да бъде заблуждаван.

— Зарежи я тая работа — посъветва той Едипа, заби глава в някаква книга и повече не й обърна внимание.

Тя, на свой ред, естествено, не смяташе да се отказва. Бе почти сигурна, че преди малко Котекс драскаше онова, което бе започнала да нарича „символа на СМЕТ“, върху плик изпратен от Джон Нефастис. Или от човек като него. Подозренията й засили не кой да е, а Майк Фалопян от „Дружество Питър Пингуид“.

— Този Котекс вероятно е член на някоя нелегална организация — каза й Фалопян няколко дни по-късно. — Навярно тайна организация на неуравновесените. Но как можем да ги виним за това, че са, да речем, леко озлобени? Я вижте какво става с тях! В училище им промиват мозъците, втълпяват им мита за американеца-откривател: Морз и неговия телеграф, Бел и неговия телефон, Едисън и неговата електрическа крушка, Том Суифт и неговото еди-какво си. Едно откритие: един човек. После обаче, когато пораснат, разбират, че трябва да се откажат от всички свои авторски права в полза на чудовище като ЙОЙОДИН, да се закрепостят в някакъв „проект“, „проектантски колектив“ или „екип“ и да бъдат смлени, превърнати в анонимни изпълнители. Никой не иска от тях да откриват каквото и да е било. Просто трябва да изпълняват своите незначителни ролички в ритуала на проектирането, предварително установен в някой процедурен наръчник. Какво ли изживява човек, съвсем сам сред такъв кошмар? Естествено, те поддържат връзка помежду си, помагат един на друг. Хора като тях моментално разбират, кога са срещнали себеподобен. Такова нещо става може би веднъж на пет години, но въпреки всичко те веднага безпогрешно се разпознават.

Мецгър, който също бе дошъл тази вечер в „Простор“, явно бе настроен за спор.

— Вашият прекалено десен уклон направо преминава в крайно левичарство — възрази той. — Как можете да бъдете против корпорацията, която иска работникът да се откаже от своите права върху патента? Това ми прилича на теорията за принадената стойност…

Този типичен за Южна Калифорния диалог се израждаше пропорционално на изпитото уиски. Едипа седеше мрачна и самотна. Решението й да отиде същата вечер в „Простор“ бе повлияно не само от срещата със Станли Котекс, но и от други разкрития, защото като че ли започваше да се очертава някаква тенденция, свързана с кореспонденцията и начините на нейната доставка.

На отсрещния бряг на езерото, при Лагуни Фангозо имаше бронзова паметна плоча. „Тук, пишеше на плочата, в 1853 година, дузина служители на Уелс и Фарго40 се сражавали храбро с група маскирани разбойници, облечени в тайнствени черни униформи. Описанието на тази случка дължим на едничкия останал жив свидетел на клането — пощенски куриер, който наскоро след това починал. Единствената друга намерена следа бил кръстът, начертан в праха от някоя от жертвите. До днес самоличността на убийците остава забулена в тайна.“

Кръст? Или началната буква „Т“? Същата, която изпелтечи Николо в „Трагедията на куриера“. Едипа бе заинтригувана. От една улична телефонна кабина позвъни на Рандолф Дриблет, за да разбере дали е знаел за произшествието с хората на Уелс и Фарго и това ли е причината да облече своите главорези изцяло в черно. Телефонът звъня дълго, но никой не се отзова. Тя затвори и пое към антикварната книжарница на Запф. Изпод мъждивия конус, образуван от светлината на петнайсетватова крушка изникна Запф и приближи към нея, за да й помогне да намери споменатата от Дриблет книга: „Драми на отмъщението от Якобинската епоха“.

— Напоследък много е търсена — обяви Запф.

Черепът на корицата ги наблюдаваше през оскъдната бледа светлина.

Само Дриблет ли имаше предвид Запф? Едипа отвори уста да го попита, но премълча. Това бе първата от многото прояви на колебание.

Отново в „Палатите на Ехо“. Този ден Мецгър бе отишъл в Лос Анжелос по друга работа. Тя веднага отвори на страницата, където за пръв и последен път бе спомената думата Тристеро. В полето срещу реда бе написано с молив: срв. изд. 1687 г. Сигурно от някой студент. Това, кой знае защо, я обнадежди. Още едно прочитане на същия ред можеше да хвърли повече светлина върху тъмното лице на думата. Според краткия предговор, текстът бил препечатан от недатиран фолиант. Странно, предговорът не бе подписан. Едипа прелисти на страницата, където бе отбелязано авторското право и установи, че оригиналното издание с твърди корици е било учебно пособие — „Драми от Форд, Уебстър, Тоурнър и Хуорфинджър“41, издадено още през 1957 г. от Лектърн Прес, Бъркли, Калифорния. Наля си чаша „джак даниълс“ (предната вечер Параноиците им бяха оставили нова бутилка) и позвъни в лосанджелиската библиотека. Там провериха, но се оказа, че нямат изданието с твърди корици. Можели да набавят книгата чрез междубиблиотечната заемна служба.

— Няма нужда — увери ги Едипа, осенена от внезапно хрумване. — Издателството е в Бъркли. Ще опитам да се свържа направо с тях. — Като същевременно мислеше, че ще може да посети и Джон Нефастис.

Бе забелязала паметната плоча само защото един ден отиде пак до Езеро Инвърарити, подтиквана от, да я наречем, все по-натрапчивата фиксидея да „прибави нещо от себе си“ — дори ако това нещо се ограничаваше само до нейното присъствие — към множеството разнопосочни финансови интереси, надживели Инвърарити. Тя ще въведе ред в тях, ще ги оформи в съзвездия.

На другия ден Едипа отиде с колата до старческия дом „Вечерно убежище“, построен от Инвърарити горе-долу по времето, когато „Йойодин“ бе регистриран в Сан Нарцисо. В залата за отдих тя завари нахлуваща като че ли от всички прозорци слънчева светлина, старец клюмнал пред бледия екран на телевизора показващ мултфилм на Лиън Шлезинджър42 и една черна муха, която се разхождаше по обсипаната с пърхот розова урва, бележеща пътя на прилежно сресаната му коса. В залата дотича дебела медицинска сестра с флакон мухозол в ръка и подкани мухата да литне, за да може да я убие. Хитрата муха си остана на мястото.

— Безпокоиш господин Тот! — изкрещя сестрата на клетото насекомо.

Господин Тот трепна, събуди се и подплаши мухата, която отчаяно полетя към вратата. Медицинската сестра хукна след нея, разпръсквайки отрова от флакона.

— Здравейте — прошепна Едипа.

— Тъкмо сънувах моя дядо — сподели с нея господин Тот. — Беше много възрастен, поне толкова стар, колкото съм аз сега: на деветдесет и една. Когато бях малък, мислех, че дядо ми цял живот е бил деветдесет и една годишен. Сега — прихна той — самият аз се чувствам тъй, сякаш цял живот съм бил на деветдесет и една години. О, какви интересни истории разказваше старият! Някога, още по времето на златната треска, той бил конен куриер на „Пони Експрес“43. Конят му се казвал Адолф, това добре го помня.

При мисълта за бронзовата паметна плоча, Едипа, чиито сетива бяха изострени до краен предел, се усмихна на дядката като любеща внучка, доколкото това бе в нейните възможности, и попита:

— Сражавал ли се е някога с разбойници?

— Тоя жесток дъртак е бил смърт за индианците — изфъфли господин Тот. — Бог ми е свидетел, всеки път щом разказваше как е убивал индианци, лигите му потичаха. Явно много се е кефел.

— А какво сънувахте преди малко?

— Какво сънувах ли? — леко смутен повтори господин Тот. — Всичко беше примесено с един мултфилм за прасето Грухчо. — Той махна с ръка към телевизора. — И насън не оставя човека на мира. Проклета машина! Гледали ли сте онова филмче за прасето Грухчо и анархиста?

Беше го гледала, но отговори, че не е.

— Анархистът е облечен изцяло в черно. Само очите му просветват в тъмнината. Филмчето е от трийсетте години. Прасето Грухчо е малко момче. Децата ми казаха наскоро, че сега имал племенник, Цицерон. Помните ли онова, от времето на войната, когато Грухчо работеше във военен завод? Заедно със Смахнатото зайче44. Страшно хубаво филмче беше.

— Целият в черно — подкани го Едипа.

— Много беше объркан с тия индианци — опита да си припомни господин Тот. — Сънят де. Индианци окичени с черни пера, индианци дето не са индианци. Дядо ми разказваше. Перата били бели, но по онова време хората разправяли, че ония, фалшивите индианци, горели кости и боядисвали перата с костния въглен. Така ставали невидими през нощта, понеже те нападали нощем. Точно по това старият, лека му пръст, е разбрал, че не са индианци. Никой индианец не напада нощем, защото ако го убият, душата му ще броди вечно в мрака. Диваци!

— Ако не индианци, какви са били тогава? — попита Едипа.

— Някакво испанско име — свъси вежди господин Тот. — Или мексиканско. Не помня. Не беше ли написано на пръстена? — Той пъхна ръка в опряната до стола му торбичка за конци, започна да изважда синя прежда, куки за плетене, модели и накрая се появи матиран златен пръстен с печат. — Дядо ми убил един от тях и му отрязал пръста заедно с това.

Едипа се вторачи. На пръстена бе изобразен познатият й символ на СМЕТ. Тя огледа наоколо, разтреперана под струящата от всички прозорци слънчева светлина, сякаш прикована в центъра на кристал със сложна структура, и прошепна:

— Господи, Боже мой!

— Знаете ли, и аз го чувствам понякога, в дни, когато има определена температура и атмосферно налягане. Усещам го толкова близо до мен.

— Дядо ви ли?

— Не, моят Бог.

И така, Едипа отиде да намери Фалопян, който, ако действително пишеше книга, трябваше да знае доста неща за Пони Експрес и Уелс, Фарго и Компания. За тях наистина му бе известно много, но не и за тайнствените им противници.

— Разбира се, че ми направиха впечатление някои загадъчни неща — рече Фалопян. — Писах до Сакраменто относно оная паметна плоча, но запитването ми вече с месеци тъне из тяхното бюрократично блато. Някой ден ще получа от тях сборник с документи и в него ще пише: „Старите хора разказват…“ и тъй нататък, каквото е станало там. Старите хора! И това ако са достоверни източници за миналото на Калифорния, здраве му кажи! Главата си залагам, че авторът вече няма да е между живите. Невъзможно е да възстановиш събитието, освен ако не решиш да проследиш някоя случайна нишка, като тази дето ви е подхвърлил старецът.

— Смятате ли, че това наистина е важна нишка? — Тя помисли, че нишката е съвсем тънка и слаба, като дълъг бял косъм, проточен повече от век. Двама много възрастни мъже. Такова множество от изхабени мозъчни клетки между нея и истината.

— Разбойници: анонимни, безлики, облечени в черно. Вероятно наети от федералното правителство. Репресиите са били жестоки.

— Може да е била някоя конкурентна пощенска компания?

Фалопян сви рамене. Едипа му показа символа на СМЕТ и той отново сви рамене.

— Майк, това беше нарисувано в дамската тоалетна, тук, в „Простор“.

— Женски им работи — само отвърна той. — Никога не можеш ги разбра.

Едипа сама щеше да направи следващата връзка, ако й бе дошло на ум да прочете два реда по-нагоре от пиесата на Хуорфинджър. Но тъй както се развиха събитията, това стана с помощта на Чингис Коен, най-известният филателист в района на Лос Анжелос. Мецгър, който действаше съгласно указанията в завещанието, бе ангажирал за инвентаризацията и оценката на филателната колекция въпросния симпатичен, леко носово гъгнещ експерт, с уговорката да му заплати известен процент от определената от самия него стойност на марките.

Една дъждовна утрин — над басейна висеше лека мъглица, Мецгър отново бе заминал някъде, а Параноиците бяха отишли да правят запис — този Чингис Коен позвъни на Едипа. Дори по телефона се долавяше, че е обезпокоен.

— Госпожо Маас, забелязах някои странни неща — рече той. — Можете ли да дойдете при мен?

Докато караше по лъскавото шосе, Едипа, кой знае защо, бе сигурна, че „странните неща“ ще бъдат свързани с думата Тристеро. Преди седмица Мецгър бе освободил от един банков сейф класьорите с марки и ги бе занесъл на Коен с шевролета на Едипа, но тогава тя дори не си направи труда да погледне какво има в тях. Сега обаче й хрумна, сякаш й го бе пошепнал дъждът, че това, което Фалопян не знае за частните пощенски компании, сигурно е известно на Коен.

Когато той отвори вратата на своя апартамент-кантора, Едипа го видя застанал в очертанията на дълга върволица портали, отдалечаващи се, най-общо казано, в посока към Санта Моника, стая след стая, всичките окъпани в дъждовна светлина. Чингис Коен бе леко грипав, носеше тениска с лика на Бари Голдуотър и копчелъкът му зееше наполовина отворен. Едипа мигновено бе обзета от майчински чувства. В една стая, изглежда по средата на апартамента, Коен я настани в люлеещ се стол и донесе в изящни малки чаши истинско домашно вино от глухарчета.

— Набрах ги в едно гробище, преди две години. Сега гробището го няма. Разчистиха го, за да отворят място за източната магистрала на Сан Нарцисо.

В този стадий на развитие на нещата, Едипа можеше, също като епилептик, да осъзнае какво означават подобни сигнали: мирис, цвят и известяващият припадъка пронизително ясен звън в ушите. После човек помни само този почти недоловим сигнал, идващото като че ли през неизмеримо дълги интервали предупреждение, обаче не и изживяното по време на пристъпа. Едипа се питаше дали накрая (ако бе съдено тази история да има край) на нея също ще й останат само откъслечни спомени за разни знаци, известия, подмятания, ала не и същинската истина, която неизменно ще се оказва някак прекалено ярка за паметта й, вечно ще пламти, безвъзвратно унищожавайки своето собствено послание и когато обикновеният нормален свят заеме пак своето добре познато старо място, тя ще представлява само едно преекспонирано петно. Отпивайки първата глътка вино от глухарчета, Едипа помисли, че никога няма да научи колко пъти е била навестявана от подобни пристъпи, нито как да ги задържа за по-дълго време, ако я споходят отново. Може би точно в онази последна секунда… Но как да разбере? Тя впери очи през посребрения от дъжда коридор от стаи и за първи път осъзна колко дълбоко може да затъне в тази история.

— Позволих си да потърся една експертна комисия — говореше Чингис Коен. — Още не съм им изпратил въпросните марки, защото изчаквам да получа вашето съгласие и, естествено, това на господин Мецгър. Все пак, предварително съм убеден, че всички разноски могат да бъдат приспаднати по сметка от наследството.

— Не ви разбирам — заяви Едипа.

— Разрешете. — Той придърпа към нея масичка на колелца и от пластмасов класьор внимателно извади с пинсета една американска възпоминателна марка, трицентова червено-кафява „Пони Експрес“, емисия от 1940 година. Унищожена, тоест с печат. — Вижте, подкани я Коен, включи малка силна лампа и пъхна в ръцете й елипсовидна лупа.

— Това е обратната страна — отбеляза тя.

Но Коен потърка леко марката с тампон напоен с петролен етер, и я постави върху черна подложка.

— Водният знак.

Едипа се вгледа. И отново видя познатия символ на СМЕТ, който изпъкваше тъмен леко вдясно от центъра.

— Какво е това? — прошепна тя, загубила представа за времето.

— Не съм сигурен точно какво е — отвърна Коен. Затова възнамерявам да я предам на оглед, нея и другите, на експертната комисия. Някои мои приятели също ги разгледаха, обаче не се ангажираха с никакво мнение. Но да видим какво ще кажете за това. — От същия пластмасов класьор той извади нещо, което приличаше на стара немска марка, с цифрите ¼ в средата, думата Freimarke45 в горната част и с надписа Thurn und Taxis46 по протежение на дясното поле.

— Това е било нещо като частна пощенска служба — припомни си тя от пиесата на Хуорфинджър.

— Госпожо Маас, от около хиляда и тристотната до хиляда осемстотин шестдесет и седма година, когато Бисмарк изкупил правата им, те са били най-голямата европейска пощенска служба. Това е една от малкото техни марки с лепило. Но погледнете ъглите.

Едипа видя, че еднократно завит рог украсяваше и четирите ъгъла на марката. Почти като символа на СМЕТ.

— Пощенски рог — поясни Коен. — Символът на Турн и Таксис. Има го и на герба им.

Лежи безмълвен витият златен рог, отекна в главата на Едипа. Разбира се.

— Значи откритият от вас воден знак е почти същият, с изключение на онази малка допълнителна джунджурийка, която сякаш излиза от фунията на рога — отбеляза тя.

— Може да ви прозвучи нелепо, но според мен това е сурдинка.

Тя кимна. Черните костюми, мълчанието, потайността. Които и да са били те, целта им е била да заглушат пощенския рог на Турн и Таксис.

— Обикновено тази, а и останалите емисии са без воден знак — добави Коен. — Вземайки предвид и някои други детайли, например щриховката, броят на перфорациите и начинът, по който е остаряла хартията, това очевидно е фалшификат. А не просто грешка.

— Тоест не струва нищо.

— Ако ви кажа за колко може да бъде продадена една автентична фалшива марка, ще останете много изненадана — усмихнат отвърна Коен и се изсекна. — Някои колекционери специализират именно във фалшификатите. Въпросът е кой е направил тези. Те са просто отвратителни. — Той обърна марката и посочи нещо на Едипа с крайчеца на пинсетата. Там бе изобразен конен куриер на „Пони Експрес“, който с галоп излизаше от някакъв форт в американския запад. От храстите вдясно и може би в посоката, накъдето щеше да поеме конникът, се подаваше старателно изгравирано черно перо. — Защо е трябвало да прави умишлена грешка? — попита Коен, без да обръща внимание (ако го бе забелязал) на изражението на лицето й. — Досега съм открил осем такива марки. Всяка от тях съдържа подобна целенасочено вмъкната в рисунката грешка, като подигравка. Отгоре на всичко има и разместване на буквите: US Potsage47.

— И то скорошно ли е? — попита Едипа по-високо, отколкото бе необходимо.

— Какво има, госпожо Маас? Нещо лошо ли е станало?

Тя му разказа първо за писмото от Мучо с щемпел, съветващ я за всички писма с нецензурно съдържание да съобщава на кварталния мияч на съдове.

— Наистина странно — потвърди Коен. — Разместването на буквите — направи той справка в една тетрадка — е само в четирицентовата, с образа на Линкълн. Редовна емисия от 1954 година. Другите фалшификати датират първоначално още от 1893 година.

— Това прави седемдесет години — пресметна Едипа. — Значи фалшификаторът вероятно е много възрастен.

— Ако е същият — отбеляза Коен. — Ами ако е стар колкото Турн и Таксис? След като около 1290 година прогонили Омедио Тасис от Милано, той организирал своите първи куриерски служби в района на Бергамо.

Озовали се съвсем неочаквано пред тази удивителна вероятност, двамата седяха безмълвни, заслушани в дъжда, който угнетяващо монотонно ръсеше капандурите и прозорците.

— Имало ли е досега подобен случай? — наложи си да попита тя.

— Близо седемстотингодишна традиция на пощенска измама? Доколкото знам, не.

Тогава Едипа му разказа последователно за пръстена-печат на стария господин Тот, за символа, който бе видяла да си драска Станли Котекс, и за нарисувания върху стената на дамската тоалетна на „Простор“ пощенски рог със сурдинка.

— Каквото и да означава това, очевидно те все още продължават да действат. — Излишна реплика от негова страна.

— Да съобщим на властите, що ли?

— Убеден съм, че властите знаят повече от нас. — Тонът му беше нервен и даже изненадващо отстъпчив. — Не, не бих го направил. В края на краищата, това не е наша работа.

После тя го запита дали знае нещо за инициалите С.М.Е.Т., но изглежда вече бе твърде късно. Изпуснала бе подходящия момент. Той отвърна „не“ и отговорът му сега прозвуча в такова рязко несъответствие с нейните мисли, че Едипа дори го заподозря в лъжа. Коен й наля още вино от глухарчета.

— Вече е избистрено — хладно продължи той. — Преди няколко месеца бе много размътено. Нали разбирате, през пролетта, когато глухарчетата обикновено цъфтят, виното отново преминава през ферментация. Навярно миналото е запазено в паметта им.

Не, тъжно помисли Едипа. Сякаш тяхното родно гробище по някакъв начин продължава своя живот на земя, по която човек сполучва да ходи, без да има нужда от източната магистрала на Сан Нарцисо, а костите все още могат да почиват в мир и да подхранват духовете на глухарчетата, защото няма кой да ги изрови. Сякаш мъртвите наистина продължават съществуването си. Дори и в бутилка с вино.