Обявяването на лот № 49

Глава 5

Въпреки че най-логичният следващ ход бе отново да влезе във връзка с Рандолф Дриблет, тя реши да отиде в Бъркли. Искаше да разбере откъде Ричард Хуорфинджър е извлякъл информацията за Тристеро. И ако е възможно, да види как откривателят Джон Нефастис получава своята поща.

Мецгър — подобно на Мучо в деня на отпътуването й от Кинърет — не изглеждаше опечален от нейното заминаване. Докато караше на север, тя се колебаеше на отиване или на връщане да отскочи до дома. Стана обаче така, че пропусна отклонението на магистралата за Кинърет и това реши въпроса. Колата избръмча по източната страна на залива, после изкачи хълмовете на Бъркли и малко преди полунощ Едипа пристигна в един разпрострян на голяма площ хотел с терасовидно начупена фасада в стил немски барок. Тъмнозелен мокет покриваше пода от край до край, от тавана висяха множество декоративни полилеи, а коридорите бяха извити. Във фоайето имаше плакат с надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ, ДЕЛЕГАТИ ОТ КАЛИФОРНИЙСКИЯ КЛОН НА АМЕРИКАНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ГЛУХОНЕМИТЕ. Всички лампи светеха обезпокоително ярко и цялата сграда бе изпълнена с осезаема, в истинския смисъл на думата, тишина. Дремещият зад бюрото администратор трепна изненадано, скочи на крака и я заговори със знаци. Тя изпита желание да се престори на глухоняма, за да види какво ще стане. Но бе карала, без да спира, и умората я връхлетя изведнъж. По съвършено тихите и плавно извити като улиците на Сан Нарцисо коридори, администраторът я заведе в стая с репродукция на картина от Ремедиос Варо. Едипа задряма почти мигновено, обаче непрекъснато я стряскаше някакъв кошмар, отразен в огледалото срещу леглото й. Нищо определено или видимо за нея, просто една възможност. Накрая заспа спокойно и сънува, че съпругът й Мучо я люби върху мекия бял пясък на плаж, какъвто никога не бе виждала в Калифорния. Сутринта, когато отвори очи, седеше щръкнала на леглото, вторачена в собственото си уморено лице в огледалото.

Откри издателството Лектърн Прес в едно административно здание на „Шатук Авеню“. Там не разполагаха с екземпляр на „Драми от Форд, Уебстър, Търнър и Хуорфинджър“, но приеха нейния чек за 12,50 долара, а после й дадоха адреса на техния склад в Оукланд и квитанция, че е платила. Докато получи книгата, стана следобед. Едипа я прелисти бързешком, за да намери стиха, който я бе довел чак дотам. И, спряла на шарената сянка, се смрази. И никое свято съзвездие не може да спре Този, гласеше двустишието, що на похотливите кроежи на Анджело прекослови.

— Не високо запротестира тя — Комуто за среща с Тристеро е ударил час!

Написаната с молив забележка в онази книга с меки корици споменаваше някакъв друг вариант. Но, предполагаше се, че книгата с меки корици е препечатана дословно от тази в ръцете й. Озадачена, Едипа видя, че в това издание също има бележка под линия:

В такъв случай, запита се Едипа, накъде води онази книга с меки корици, която купих от Запф, с нейния стих за Тристеро? Съществува ли някое друго издание, освен посочените кварто, фолиант и Уайтчапълския фрагмент? В предговора на редактора — този път подписан с името Емъри Борц, професор по английски език и литература в Калифорнийския университет — не бе споменато такова издание. Още почти цял час й отне прочитането на всички бележки под линия, ала нищо не откри.

— По дяволите! — извика тя, запали колата и потегли към студентското градче на Бъркли, да намери професор Борц.

А трябваше да обърне внимание на датата в книгата — 1957 година. Друг свят. Секретарката на катедрата по английски език осведоми Едипа, че професор Борц вече не работи в този факултет. Понастоящем преподавал в колежа на Сан Нарцисо.

Разбира се, ядосано помисли Едипа, къде другаде? Записа адреса и излезе, опитвайки да си припомни на кое издателство е книгата с меки корици. Не успя.

Беше летен делничен следобед — време съвсем неподходящо, според нея, за оживление в което и да е студентско градче, но това просто кипеше. Тя слезе по склона от Уилър Хол, мина през Садър Гейт и излезе на пазарен площад, задръстен от кадифени и сини джинси, боси крака, руси коси, очила с рогови рамки, проблясващи на слънцето велосипедни спици, чанти, разклатени масички за карти, увиснали до земята дълги хартиени петиции, плакати за неподдаващи се на разшифроване ДСС, МАС, БДС50, разпенени фонтанчета, студенти разговарящи с почти допрени носове. Запленена, неуверена и непозната, понесла своята дебела книга, Едипа прекоси множеството. Искаше да се чувства като една от тях, но знаеше, че това ще й струва продължително търсене сред хиляди вселени. Защото Едипа бе получила своето образование във време на напрежение, сарказъм и отчуждение, обхванали не само нейните състуденти, но и по-голямата част от видимо очертаващата се пред и около тях обществена структура (реакция на нацията спрямо определени патологични прояви сред ръководните кръгове, за които единствено смъртта бе имала сили да предложи ефикасно лечение), и този Бъркли изобщо не приличаше на сънливите провинциални колежчета от нейното минало, а по-скоро напомняше далекоизточните и латиноамерикански университети, за които всички сме чели, онези самостоятелни културни средища, където подлагат на съмнение дори най-почитаните и всеобщоприети митове, схващания, традиции и кумири, и несъгласието, макар и самоубийствено за избраната бъдеща кариера, бива изразявано гласно, тоест неща, които водят до падане на правителства. Но докато пресичаше Банкрофт, сред руси хлапета, пърпорещи хонди и сузуки, тя чуваше английска реч, американски английски. Къде се дянаха министърът Джеймс, държавният секретар Фостър и сенаторът Джоузеф51 — божествените и слабоумни духове-покровители, който майчински охраняваха тъй безобидната младост на Едипа? В друг свят. Поели в друга посока, следват друга поредица от решения, защото пътните стрелки са изключени, анонимните и безлики стрелочници са преместени до един, дезертирали, бягат от своите преследвачи панически, като обезумели, яхнали коне, алкохолизирани, фанатизирани, под чужди имена, мъртви, безследно изчезнали. Всички те заедно бяха успели да превърнат младата Едипа в един наистина рядък екземпляр от човешката раса — непригоден за мирни походи и седящи демонстрации, но просто спец в проследяването на странни думи и текстове от якобинската епоха.

Тя спря шевролета при бензиностанцията на една сива отсечка от „Телеграф Авеню“ и откри в телефонния указател адреса на Джон Нефастис. След това продължи, докато стигна до жилищен блок в псевдомексикански стил, намери името му сред пощенските кутии, изкачи външната стълба, мина край няколко прозореца със спуснати завески и стигна до неговата врата. Късо подстриган, той, също като Котекс, много младееше в лице, но ризата му бе щампована в различни полинезийски мотиви и датираше от времето на Трумановата администрация52.

Представяйки се, Едипа спомена името на Станли Котекс.

— Той каза, че вие можете да определите дали съм „сетивна“.

На телевизионния екран група момичета танцуваха нещо подобно на африканското уатуси.

— Има нещо особено в момичетата на тая възраст — поясни Нефастис. — Като гледам младичките, много се кефя.

— И мъжът ми също — каза тя. — Разбирам ви.

Джон Нефастис засия срещу нея, добродушно, приветливо и извади от работната стая машината, която почти напълно отговаряше на описанието, дадено в патента.

— Знаете ли как работи това устройство? — попита той.

— Станли ми обясни накратко.

Тогава, озадачаващо, Нефастис заговори за нещо, което нарече „ентропия“. Тази дума не му даваше мира, тъй както „Тристеро“ смущаваше мислите на Едипа. Но тя й прозвуча прекалено технически. Все пак Едипа разбра, че съществували два различни вида ентропия. Първият бил свързан с топлинните двигатели, а вторият — с информатиката и комуникациите. През 30^-те години уравнението, представящо едната ентропия много приличало на уравнението за другата. Това било просто съвпадение. Между двете сфери нямало никаква връзка, освен в една точка: Демонът на Максуел. Смятало се, че докато Демонът седи и разпределя молекулите на студени и горещи, системата губи ентропия. Но в крайна сметка загубите бивали компенсирани от придобитата от Демона информация за това къде какви молекули има.

— Разковничето е в комуникацията, в обмяната на информация! — въодушевено извика Нефастис. — Демонът предава своите изходни данни на сетивния, а задължението на сетивния е да отвърне със същото. В този сандък има неизброими милиарди молекули. Демонът събира данни за всяка една от тях поотделно. После е необходимо да установи контакт на някое дълбоко подсъзнателно равнище и да предаде тази информация. Сетивният пък трябва да получи това изумително натрупване на енергия и да подаде обратно приблизително същото количество информация, за да бъде поддържан цикълът. Външно погледнато човек вижда само обнадеждаващото незначително преместване на буталото. Едно леко движение, противопоставено на целия огромен комплекс от информация, унищожаван отново и отново при всеки тласък.

— Помощ! — изхленчи Едипа. — Нищо не разбирам.

— Ентропия е фигуративно казано — въздъхна Нефастис. — Метафорично. Ентропията свързва областта на термодинамиката със света на информационния поток. Машината съчетава и използва и двете. Демонът придава на метафората не само словесно изящество, но и обективна достоверност.

— Ами… — Едипа се чувстваше като еретичка, — … ако Демонът съществува само защото има прилика между двете уравнения? Поради метафората?

Нефастис й пусна усмивка: непроницаема, спокойна, уверена.

— Много преди да възникне метафората, той е съществувал за Кларк Максуел.

Но дали Кларк Максуел е вярвал толкова фанатично в автентичността на своя Демон? Едипа се вторачи в нарисувания върху сандъка портрет. Кларк Максуел бе обърнат в профил и не желаеше да отвърне на погледа й. Челото му бе обло и гладко, а отзад на тила му ясно личеше покрита с къдрава коса издутина. Единственото видимо на изображението око изглеждаше нерешително и кротко, но Едипа се запита какви ли душевни терзания, кризи и среднощни привидения могат да произлязат от засенчените, едва доловими очертания на устата, скрита под гъстата брада.

— Наблюдавайте портрета, съсредоточете се мислено върху един от цилиндрите — инструктира я Нефастис. — Няма никакъв повод за тревога. Ако сте „сетивна“, ще усетите кой цилиндър да изберете. Нека съзнанието ви бъде отворено, готово да приема сигналите на Демона. Аз ще дойда след малко. — И отиде при телевизора.

Сега вече даваха мултфилми. Едипа седеше, втренчена към загадъчния профил на Кларк Максуел, в очакване Демонът да й предаде своите сигнали, докато се извъртяха две филмчета за „Мечока Йоги“ и по едно за „Горилата Магила“ и „Хипопотамът Питър“.

Там ли си, приятелче, попита тя Демона, или Нефастис се бъзика с мен? Ако буталото не се задвижи, тя никога няма да узнае истината. Фотографията не показваше ръцете на Кларк Максуел. Навярно е държал книга. Той гледаше напред към някаква завинаги помрачена перспектива на викторианска Англия. Безпокойството на Едипа нарастваше. Като че ли, под брадата, той почти недоловимо бе започнал да се усмихва. В очите му несъмнено вече имаше някаква промяна…

И ето. В горната част на сандъка… Не помръдна ли съвсем леко дясното бутало? Едипа не можеше да погледне право натам, защото указанията бяха да не сваля очи от Кларк Максуел. Изминаха няколко минути. Буталата останаха неподвижни, като замръзнали. От телевизора долитаха пронизителни комични гласове. Бе зърнала само едно потрепване на ретината, една пренапрегната нервна клетка. Повече ли вижда истинският сетивен? Все по-дълбоко във вътрешностите й проникваше страхът, че нищо няма да стане. Защо да се впрягам, впрягаше се тя, Нефастис е побъркан, майната му, направо откачен. Истински сетивен е онзи, който може да споделя халюцинациите на ближния, това е всичко.

Колко ли е хубаво да ги споделяш! Още петнайсет минути Едипа полагаше напразни усилия да постигне възможно най-дълбока съсредоточеност и многокротно повтаряше: Ако те има там, каквото и да си ти, ела! Трябваш ми, покажи се, излез! Ала нищо не се появи.

— Не става! — извика тя с пресекващ глас, за своя изненада почти разплакана от отчаяние. — Безсмислено е.

Нефастис отиде при нея и сложи ръка на рамото й.

— Нищо, нищо — успокои я той. — Не плачи. Ела на канапето. След малко започват новините. Можем да го направим и там.

— Какво? — изненадано трепна тя. — Какво да направим?

— Половият акт — отвърна Нефастис. — Дано тая вечер съобщят нещо за Китай. Много обичам да го правя, докато по телевизията дават нещо за Виетнам. Но все пак за такива случаи най-подходящ си остава Китай. Само при мисълта за ония ми ти жълтури!… Гъмжило! Възбуждащо е, нали?

— Уф! — изкрещя Едипа и се отскубна от него.

Нефастис защрака с пръсти из тъмните стаи след нея, сякаш искаше да покаже, че хич не му пука — маниер, без съмнение усвоен от продължително гледане на телевизия.

— Много поздрави на приятелчето Станли — извика той.

Едипа изтрополи надолу по стълбите, излезе на улицата, метна един шал върху задния номер на колата и отпраши по „Телеграф Авеню“. Караше почти машинално, докато някакъв забързан юноша с „форд-мустанг“, може би неспособен да укроти новопридобитото усещане за мъжественост, което му придаваше неговата кола, едва не я уби, и тя осъзна, че е на скоростното шосе и е поела необратимо към Бей Бридж. Зрелището ужаси Едипа, която смяташе, че такова движение би могло да има само в градове като Лос Анжелос. Няколко минути по-късно, загледана от най-високата точка на моста надолу към Сан Франциско, тя видя смог. Мараня, поправи се Едипа, това е мараня. Как е възможно да има смог в Сан Франциско? Според съвременния градски фолклор, смогът би трябвало да започва доста по̀ на юг. Това навярно се дължеше на ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи.

Обгърната от типичните за американските скоростни магистрали в лятна вечер отработени автомобилни газове, блясък на фарове, възбуда и лошо настроение, Едипа Маас разсъждаваше върху своя проблем: Тристеро. Тишината на Сан Нарцисо — гладката повърхност на мотелския басейн, потъналите в размисъл очертания на околните улици, наподобяващи бразди в пясъка на японска градина — не беше й дала възможност да мисли тъй спокойно, както това шосейно безумие.

За Джон Нефастис (като най-пресен пример) двата вида ентропия — термодинамична и информационна — да кажем по някакво съвпадение, ще си приличат, когато бъдат записвани като уравнения. И все пак, с помощта на Демона на Максуел, той бе направил това обикновено съвпадение представително, значимо и приемливо.

А Едипа се бе сблъскала с една метафора, съставена от Бог знае колко части. Във всеки случай повече от две. При наличието на множество съвпадения, изникващи навред, където и да погледнеше в последно време, тя не разполагаше с нищо обединяващо, освен едно съзвучие, една дума: Тристеро.

Еипа знаеше съвсем малко за Тристеро — в Европа то е влязло в конфликт с пощенската система Турн и Таксис; неговият символ е пощенски рог със сурдинка; появило се е в Америка по някое време преди 1853 година и негови сподвижници облечени в черно като разбойници или предрешени като индианци воювали срещу Пони Експрес и Уелс и Фарго, оцеляло е до най-ново време в Калифорния и изпълнява ролята на комуникационен канал за хора изповядващи еретични сексуални убеждения, за изобретатели вярващи в съществуването на Демона на Максуел, а вероятно и за нейния съпруг Мучо Маас (но писмото от него бе изхвърлила отдавна и Чингис Коен вече не можеше да види марката и ако Едипа наистина желаеше да се увери, ще трябва да попита самия Мучо).

Тристеро или съществува напълно реално, или бе само нейно предположение, навярно изфантазирано от Едипа, тъй затормозена и взаимно проникната с наследството на мъртвия. Тук, в Сан Франциско, далеч от всякакви осезаеми авоари на това наследство, като че ли все още имаше някаква възможност цялото това нещо да бъде прогонено, принудено постепенно да заглъхне, безшумно да се разпадне и изтлее. Едипа трябваше само да тръгне безцелно тази вечер, да се повери на волята на обстоятелствата, да гледа как нищо не се случва, да бъде убедена, че това е просто от нерви, дреболия, която нейният психоаналитик може лесно да оправи. При Норт Бийч тя пое по отклонението на магистралата, направи голям завой и паркира на стръмна странична улица между всевъзможни складове. После закрачи по „Бродуей“, срещу първите вечерни тълпи.

Обаче не бе изминал и час, когато видя един пощенски рог със сурдинка. Едипа блуждаеше по някаква улица, гъмжаща от застаряващи момчета в тежкарски костюми „Рус/Аткинс“, когато бе връхлетяна от изсипалата се с невъобразима врява от един автобус „фолксваген“ група шумни туристи, поведени от своя гид на обиколка из нощните заведения на Сан Франциско.

— Ще имаш ли нещо против, ако ти забода това? — прошепна в ухото й непознат глас. — Защото смятам да изчезна.

Тя усети, че някой ловко закача на гърдите й голяма вишневочервена значка с надпис: ПРИВЕТ! КАЗВАМ СЕ АРНОЛД СНАРБ! ИСКАМ ДА ПРЕКАРАМ ПРИЯТНО! Огледа се и видя едно херувимско лице да изчезва с намигане между саката без подплънки и раираните ризи — Арнолд Снарб поемаше да намери нещо още по-приятно.

Остро изпищя свирка и тълпата граждани със значки подбра Едипа към заведение, което се наричаше „През задния вход“. О, не, възкликна тя мислено, това сигурно е някое педерастко свърталище. Не! И в първия момент опита да избяга, но веднага й дойде на ум, че тази вечер бе решила де се повери на волята на случая.

— А сега тука ще видите хората от третия пол, тъй наречените „лавандули“, с които нашият морски град напълно справедливо е толкова прочут — инструктираше ги техният екскурзовод и тъмни струйки пот лъкатушеха като пипалца по шията му към яката. — Това преживяване може да изглежда доста странно за някои от вас, но помнете, че не трябва де се държите като стадо туристи. Ако ви направят предложение, то ще бъде на шега, просто част от хомосексуалния нощен живот, на който ще станете свидетели тук, в прословутия квартал Норт Бийч. По две питиета и щом чуете свирката, изскачате бързо навън. Сборен пункт на същото място. Ако имате добро поведение, следващият обект ще бъде „При Финочо“53.

Той наду два пъти свирката, туристите хукнаха с крясъци, повлякоха Едипа навътре и с яростен пристъп завзеха бара. След минута-две, когато обстановката вече бе леко поуспокоена, тя установи, че стои близо до вратата, с неопределена напитка в ръка, притисната до висок младеж с велурено спортно сако, на чийто ревер забеляза изящно изработена от блестяща светла сплав, този път не вишневочервена значка, а игла във формата на пощенския рог на Тристеро. Със сурдинка и всичко останало.

Хубаво, рече си тя, губиш. Един опит, един прахосан час. Трябваше да излезе веднага и да се върне в Бъркли, в хотела. Ала не можа.

— Ами ако ви съобщя, че съм агент на Турн и Таксис? — попита тя собственика на иглата.

— Какво е това? — отвърна младежът. — Сигурно някоя театрална агенция? — Той имаше големи уши, съвсем късо подстригана коса, пъпчиво лице и необичайно празни очи, който бързо се плъзнаха по гърдите на Едипа. — Откъде го намери пък това име? Арнолд Снарб!

— Първо вие ми кажете откъде сте взели тази игла — контрира Едипа.

— Няма да стане.

— Ако е някой хомосексуален символ или нещо подобно, това съвсем не ме смущава — реши да го насърчи тя.

— Тия игри не ме вълнуват. А и жените също не ме интересуват — с безизразен поглед заяви той, обърна й гръб и си поръча пиене.

Едипа свали значката си, пусна я в един пепелник и каза тихо, опитвайки да не изглежда истерична:

— Слушайте, трябва да ми помогнете. Защото наистина мисля, че ще откача.

— Нещо бъркаш адреса, Арнолд. Обърни се към твоя изповедник.

— Използвам официалната американска поща, просто защото никой не ми е предложил нещо по-добро — заоправдава се тя. — Обаче не съм и не искам да бъда ваш враг.

— А приятел? — Той се завъртя на столчето и лицето му отново цъфна пред нейното. — Искаш ли да ми станеш приятел, Арнолд?

— Не знам — сметна за уместно да отвърне Едипа.

— А какво знаеш? — погледна я той право в очите.

Тя му разказа всичко. Защо не? Нищо не скри. Когато завърши, свирката отдавна бе призовала туристите. Той бе изпил две уискита, а Едипа — три.

— Чувал съм за „Кърби“ — отбеляза младежът. — Това е кодово име, а не реално съществуващ човек. Но останалото не ми е известно. Не познавам твоя синофил от другата страна на залива, нито съм гледал оная гадна пиеса. Изобщо не съм предполагал, че името е свързано с някакви исторически факти.

— Аз обаче мисля само за това — печално въздъхна Едипа.

— И… — почесвайки четината на главата си — … нямаш с кого да го споделиш. Само с един непознат в бара?

— Аха. — Тя не искаше да срещне погледа му.

— Нямаш ли съпруг или психоаналитик?

— Имам и двете — отвърна Едипа. — Но те не знаят.

— Не можеш ли да им кажеш?

Най-после, за миг тя срещна пустотата на очите му и сви рамене.

— Тогава ще ти разкажа каквото ми е известно — реши той. — Иглата, която нося, означава, че съм член на А.В. „Анонимни влюбени“. Това е най-кошмарната разновидност на наркоманията, да бъдеш влюбен.

— Значи, ако някой е на път да се влюби, пращате човек да полага някакви грижи за него, така ли?

— Да. Целта е да доведем хората до състояние, при което няма да имат нужда от любов. Аз излязох късметлия. Отървах се още млад. Ако щеш вярвай, но има шейсетгодишни старчоци и още по-дърти баби… скачат посред нощ, крещят, буйстват…

— И организирате сбирки, като Анонимните Алкохолици?

— Не. Разбира се, че не. Получаваш телефонния номер на информационната служба, където можеш да позвъниш. Никой не знае името на другия. Разполагаш само с този телефонен номер, ако положението стане толкова тежко, че не можеш да го преодолееш сам. Ние сме самотници, Арнолд. Срещите биха обезсмислили всичко.

— Ами онзи, който идва да те обгрижва? Ако се влюбите в него?

— Те си отиват — отвърна младежът. — И никога повече не ги виждаш. Разпределя ги информационната служба, а там хората гледат да няма повторения.

Откъде се взел пощенският рог? Той датирал още от основаването. В началото на 60^-те години един служител на „Йойодин“, който живеел близо до Лос Анжелос и в административно-управленческата система на корпорацията заемал длъжност, по-висока от инспектор, но по-ниска от вицепрезидент, вследствие на автоматизацията, се оказал безработен на трийсет и девет години. Тъй като още от седемгодишна възраст бил възпитаван най-строго в есхатология54, напътстваща единствено към президентски пост и след това към смъртта, и бил неподготвен за нищо друго, освен да подписва непонятни за него подробни докладни записки и да поема отговорността за определени планови задачи, провалени поради субективни причини, които е трябвало да му бъдат обяснявани, естествено първата мисъл на служителя била за самоубийство. Обаче надделели началната му подготовка и служебният му опит: той не можел да вземе решение, преди да чуе становището на някоя комисия. Изпратил кратко писмо до рубриката ЛИЧНИ ОБЯВИ в Лос Анжелос Таймс, в което питал дали хората изпадали някога в същото затруднено положение, изобщо били намирали основателни причини да избягнат самоубийството. Гениалното му предположение било, че нито един успешен самоубиец няма да откликне и по този начин автоматично ще получава само достоверни отговори. Предположението се оказало погрешно. След като цяла седмица напрегнато наблюдавал пощенската кутия с портативния японски бинокъл (прощален подарък от жена му, която го напуснала веднага щом чула за уволнението) и всеки ден по обед получавал само обявления и обичайните рекламни брошури, един късен неделен следобед настойчиво чукане по вратата рязко прекъснало пиянския му черно-бял сън, че скача от горната лента на магистралната детелина „Стак“ сред най-оживеното движение. Отворил и видял на прага възрастен скитник с плетена скиорска шапка и кука вместо ръка, който му подал връзка писма и изчезнал, без да каже нито дума. Повечето послания били от ентусиасти-самоубийци, несполучили поради несръчност или проявено малодушие в последния момент. Никой обаче не предлагал убедителни причини, заради които би имало смисъл да живее човек. Все пак бившият служител изпитвал сериозни колебания и прекарал още една седмица в сортиране на листчета хартия, на които (в колонки, обозначени със „за“ и „против“) записвал различните основания да поеме или не пътя към отвъдното. Разбрал, че е невъзможно да стигне до определено решение при отсъствието на някакъв катализатор. Най-после един ден видял на първата страница на Лос Анжелос Таймс репортаж, придружен от телефотоснимка на Асошиейтед Прес за някакъв будистки монах във Виетнам, който се бил самозапалил в знак на протест срещу правителствената политика. „Чудесно!“ — въодушевено извикал бившият чиновник. Отишъл в гаража, източил докрай бензина от резервоара на своя „буик“, облякъл евтиния зелен костюм Закари Ол с жилетката, натъпкал в джобовете на сакото всичките писма от неуспели самоубийци, влязъл в кухнята, седнал на пода и хубаво се полял с бензина. Тъкмо смятал да натисне за последен път колелцето на своята изпитана запалка Зипо, верен негов другар при укрепленията на Нормандия, в Ардените, Германия и следвоенна Америка, когато чул превъртането на ключ във входната врата, а след това и гласове. Влезли жена му и някакъв мъж и по гласа той скоро разпознал самия експерт по производителността на труда в „Йойодин“, по чието предложение нашият герой бил заместен с Ай Би Ем 7094. Заинтригуван от това иронично стечение на обстоятелствата, той седял в кухнята и слушал разговора им с натопена като фитил в бензина вратовръзка. Доколкото разбрал, експертът по производителността на труда изявил желание да се сноши с жена му на мароканския килим в хола. Съпругата нямала нищо против. Бившият служител чул похотлив смях, отваряне на ципове, глухо изтрополяване на обувки, учестено дишане, стонове. Той дръпнал вратовръзката от бензина и се разкикотил. Затворил капачето на запалката. „Чувам смях“ — казала жена му след малко. „Мирише на бензин“ — добавил експертът по производителността на труда. Хванати за ръка, голи-голенички, двамата влезли в кухнята. „Исках да направя като онзи будистки монах“ — обяснил бившият чиновник. „И за това решение са му били нужни цели три седмици! — удивено възкликнал експертът по производителността на труда. — Знаете ли за колко време би извършила същото Ай Би Ем 7094? Само за дванайсет микросекунди. Нищо чудно, че ви съкратихме.“ Служителят отметнал глава е се кискал непрекъснато десет минути, като някъде по средата на пристъпа жена му и нейният приятел разтревожени излезли от кухнята, облекли се и отишли да повикат полиция. Бившият чиновник се съблякъл, взел душ и прострял костюма да съхне. Тогава забелязал нещо интересно. Марките на някои от писмата в джоба на сакото му били съвсем избелели. Решил, че вероятно бензинът е разтворил печатарското мастило. Разсеяно отлепил една марка и неочаквано пред очите му се появило изображението на пощенския рог със сурдинката. През водния знак ясно се виждала кожата на ръката му. „Това е знамение!“ — прошепнал той. Ако бил верующ, сигурно е щял да падне молитвено на колене. Но тъй като не бил, стигнал до тържествената декларация: „Любовта бе голямата ми грешка. От днес нататък ще стоя настрана от любовта, под каквато и форма да е тя: хетеро–, хомо– или бисексуална, с куче, котка или автомобил и всички други видове. Ще основа дружество на самотници, посветени на тази цел, и неговата емблема ще бъде символът, изваден на бял свят от същия бензин, който насмалко не ме унищожи.“ Така и сторил.

— Къде е сега този човек? — попита Едипа, вече доста пияна.

— Той е анонимен — отвърна анонимният влюбен. — Защо не му пишеш чрез твоята система С М Е Т? Адресираш: До Основателя на АВ.

— Обаче аз не знам как да използвам системата.

— Помисли само! — продължи младежът, също пиян. — Цял един законспириран свят на неуспели самоубийци. И всички те поддържат връзка помежду си посредством тази тайна пощенска система. Какво ли споделят един с друг? — Усмихнат, той поклати глава, с олюляване се изсули от столчето, с неуверена походка тръгна да пикае и изчезна сред гъстата тълпа. Повече не се върна.

Едипа седеше, обхваната от привичното за нея чувство за вселенска самота, по самотна от всякога, останала (както едва сега забеляза) единствената жена в заведението, пълно с пияни хомосексуалисти. Що за живот е моят?, помисли тя. Мучо не ми говори, Хилариус не иска да ме изслуша, Кларк Максуел дори не ме погледна, а тези тук един Бог ги знае! Обзе я отчаяние, каквото навестява човек, когато всички наоколо са му сексуално безразлични. Тя установи, че спектърът от емоции, които изпитват към нея заобикалящите я мъже, варира от дива омраза (младеж с индиански черти на лицето, пригладена зад ушите дълга до раменете лакирана коса и заострени каубойски ботуши) до сдържани предположения (един загледан в краката й очилат тип с вид на есесовец, който опитваше да разбере дали Едипа не е преоблечен в женски дрехи мъж), но от това изобщо не й олекваше. След малко тя стана, измъкна се от „През задния вход“ и отново навлезе в града, покварения град.

И до сутринта продължи да търси изображението на пощенския рог на Тристеро. Стори й се, че го зърна сред йероглифите върху тъмната витрина на една билкова аптека в китайския квартал. Но уличното осветление бе много слабо. По-късно на тротоара видя още две такива рисунки отстоящи на шест-седем метра. Между тях — хаотичен низ от квадрати, някои означени с букви, други с цифри. Детска игра? Картографски знаци или дати от тайна история? Тя пречерта диаграмата в бележника си. Когато вдигна очи, някакво същество в черен костюм, навярно мъж, стоеше в един вход на половин пресечка от нея и я наблюдаваше. Привидя й се вдигната яка, обаче не пожела да рискува. Върна се по обратния път с учестен пулс. На следващия ъгъл спря автобус и тя изтича да го хване.

От този момент нататък Едипа слизаше от автобусите само от време на време, колкото да се разсъни и разтъпче. Откъслечните съновидения неизменно я връщаха към пощенския рог. По-късно може би щеше да изпитва сериозни затруднения при разграничаването на събитията от тази нощ на реални и сънувани.

В един неопределен преход в звучния съпровод на нощта я осени мисълта, че ще бъде в безопасност, че нещо ще я закриля, дори това да е само нейното постепенно избледняващо алкохолно опиянение. Градът, изписан и разкрасен с обичайните думи и образи (трамваи, култура, космополитност), й принадлежеше както никога досега: тази нощ Едипа имаше свободен достъп до най-далечните разклонения на неговата кръвоносна система, от съвсем тъничките капиляри, в които едва можеше да надникне, до широките артерии, сплетени в отвратителни градски възли, набъбнали по кожата му и очевидни за всички, с изключение на туристите. Никакво проявление на нощта не би могло да я засегне, нищо не й повлия. За Едипа щеше да бъде достатъчно повторението на символите, то не би я травматизирало дотолкова, че да отслаби собственото си въздействие или дори напълно да освободи съзнанието й от него. Предопределено й бе да помни. Перспективата изникна пред нея като гледана от висок балкон кукленска уличка, като пътешествие с влакче на ужасите, като разходка из зоопарка в часа за хранене на зверовете — каквото и да е желание за самоунищожение, което може да бъде удовлетворено с някакъв сдържан жест. Едипа навлезе в обхвата на нейното чувствено поле, уверена, че ако просто му се подчини, всичко ще бъде по-прекрасно даже от мечтите й, че никакво земно притегляне, балистични закони или смъртоносно опустошение не й обещават повече радост, повече удоволствие. Потрепервайки, тя сякаш опита на вкус тази перспектива: Предопределено ми е да помня! Вероятно всяка нова следа ще бъде посвоему ясна, устойчива, неизменна. Но скоро в мислите й надделя въпросът: дали тези скъпоценни „следи“ не представляват някаква компенсация? За възстановяване на убягналата й, недвусмислена, истинска, епилептична Дума, викът, който може да заличи нощта.

В парка Голдън Гейт тя попадна на група наредени в кръг деца по нощници, които й обясниха, че били отишли там насън. Обаче между този сън и будуването нямало абсолютно никаква разлика, тъй като сутрин те се чувствали уморени, сякаш не били мигвали цяла нощ. Когато майките им смятали, че децата играят навън, те всъщност се гушели из килерите на съседните къщи, по площадки в короните на дърветата, в прикътани сред живите плетове гнезденца, и спели, наваксвали тези часове. За тях нощта не таеше никакъв ужас. В средата на кръга гореше въображаем огън и на тях не им трябваше нищо друго, освен собственото им ненарушимо колективно чувство. Знаеха за пощенския рог, но не и за играта с тебеширените квадрати, които Едипа бе видяла на тротоара. Използвали само една картинка и то само при скачане на въже, обясни някакво момиченце: стъпваш последователно върху примката, фунията и сурдинката, а в това време другарчето ти пее:

— Искаш да кажеш Турн и Таксис?

Никога не били чували да се пее така. Продължиха да греят ръце на невидимия огън. За да им отмъсти, Едипа престана да вярва в тяхното съществуване.

В някаква долнопробна мексиканска денонощна гостилница близо до 24^-та улица тя срещна част от своето минало в лицето на Хесус Арабал, който седеше в ъгъла под телевизора и разсеяно бъркаше с кокоша кълка в паница мътна супа.

— Здравейте — извика той на Едипа. — Вие не бяхте ли онази дама от Масатлан? — После й направи знак да седне.

— Помните всичко, Хесус — отбеляза Едипа. — Дори и туристите. Какво става с вашето ЦРУ? — Което съвсем не означаваше всеизвестното управление, а една тайна мексиканска анархистка организация, известна под названието Център за Революционен Устрем, водеща своето начало още от времето на братята Флорес Магон55, а впоследствие краткотрайно свързана с името на Сапата56.

— Нали виждате. В изгнание е. — С широк размах показа заведението. Той беше съсобственик на гостилницата, заедно с един индианец юкатеко57, който продължаваше да вярва в Революцията. Тяхната Революция. — А вие? Още ли сте с онзи гринго, дето си пилееше парите по вас? Олигархът! Чудото!

— Той почина.

— Ах, горкичкият!

С Хесус Арабал се бяха запознали на плажа, където, според предварително разгласената от него информация, бе назначен антиправителствен митинг. Никой не бе дошъл. Тогава Арабал заговори Инвърарити, врага, когото — за да остане верен на своите убеждения — би трябвало да опознае. Поради пълното безразличие, което обикновено демонстрираше при случаите на каквото и да е съприкосновение с нечия враждебност, Пиърс не пожела да влиза в спор с Арабал и изигра ролята на богат противен гринго толкова добре, че Едипа забеляза как без никакъв тихоокеански бриз кожата по ръцете на анархиста настръхна. Когато Пиърс отиде да плува в прибоя, Арабал я попита дали приятелят й наистина е такъв, дали не е шпионин или пък го взема на подбив. Едипа не разбра въпроса му.

— Знаете ли какво е чудо? Не онова, което е твърдял Бакунин, а проникването на чужд свят в нашия. По-голямата част от времето ние водим мирно съвместно съществувание, но когато влезем в контакт, настъпва катаклизъм. Подобно на църквата, която ненавиждаме, ние, анархистите, също вярваме в наличието на един друг свят. Там революциите избухват спонтанно, без вождове, а душевната дарба за единомислие дава възможност на масите да работят задружно, без усилия, автоматично, тъй както функционира човешкият организъм. И все пак, сеньора, ако някога действително бъде създаден такъв идеален свят, аз също ще трябва да извикам: Чудо! Анархистко чудо! Каквото е вашият приятел. Той е съвършеният, абсолютният пример на онова, срещу което ние водим неотклонна борба. В Мексико привилегированият винаги, макар и не напълно, изкупва греховете си, защото е един от народа и нищо свръхестествено няма в него. Но вашият приятел, освен ако не се шегува, направо ме вцепенява, тъй както някой индианец би изпаднал в ужас, ако пред него внезапно изникне Богородица.

През изминалите години Едипа бе запомнила Хесус, защото той бе видял у Пиърс онова, което тя не бе доловила. Все едно бе станал неин безполов съперник. Сега, отпивайки гъстото поизстинало кафе, сварено от юкатекото в пръстен кафеник на задната горелка на печката, заслушана в съзаклятническите приказки на Хесус, тя помисли, че ако не е била внушената му от чудото Пиърс увереност, анархистът Хесус Арабал сигурно би зарязал своя ЦРУ и както всички останали в крайна сметка би преминал към конформисткото мнозинство от поддръжници на управляващата Институционална Революционна Партия и съответно необходимостта да живее в изгнание би отпаднала.

Подобно на Максуеловия демон, мъртвият беше свързващото звено в едно съвпадение. Без него нито тя, нито Хесус биха се озовали тъкмо там, тъкмо в този момент. Това бе достатъчно ясен знак, едно закодирано предупреждение. А какво бе случайно тази вечер? Погледът й внезапно падна върху навит на руло много стар брой от анархосиндикалисткия вестник „Рехенерасион“58 с дата от 1904 година. До печата нямаше пощенска марка, а само ръкописно изображение на пощенския рог.

— Продължават да пристигат — поясни Арабал. — В пощата ли са ги забавяли толкова много? Дали не съм абониран на мястото на някой умрял член? Наистина ли пътуват от шестдесет години? Излишни въпроси. Аз съм само един най-обикновен редник. Хората от по-високите нива вероятно имат своите основания.

Едипа отнесе тази мисъл със себе си навън, обратно в нощта.

На градския плаж, часове след затварянето на увеселителните игри и сергиите за пица, тя се размина безпрепятствено с призрачна тълпа бавно крачещи гамени, които дори не я закачиха. Върху тънките им черни якета, с конци, които на оскъдната лунна светлина изглеждаха сребърни, бе извезан пощенският рог. Всички бяха пушили, смъркали или инжектирали наркотици и сигурно изобщо не я забелязаха.

В един ярко осветен и задимен от цигари автобус, пълен с морни негри, тръгнали за нощни смени по целия град, на облегалката пред нея тя забеляза надраскан пощенския рог и надписа ПРАС. За разлика от СМЕТ обаче, някой си бе направил труда да поясни с молив: Пощенският Рог Анатемосва Съперника.

Някъде близо до Филмор тя откри символа в една обществена пералня, на бележка прикрепена с кабарче върху дъската за обяви, сред другите листчета с телефонни номера на предлагащи услугите си гладачки и приходящи бавачки. Ако ти е известно какво означава това, гласеше бележката, знаеш къде да намериш още. Едипа бе обгърната от плътна воня на белина, възнасяща се нагоре като дим от тамян. Бясно пухтяха и плискаха перални машини. Освен Едипа нямаше никого. Флуоресцентните лампи сякаш пищяха: Белота! Белота! На белотата бе посветено всичко, което докосваше тяхната светлина. Кварталът бе негърски. Толкова ли бе посветен Рогът, чак дотук ли бе проникнал? Би ли я Анатемосал Рогът, ако попита? Но кого да попита?

Цяла нощ в автобусите транзисторни радиоприемници бълваха песни от дъното на шлагерната класация, които никой нямаше да запее, и скоро щяха да изчезнат безследно като музика и текст, все едно несъществували. Опитвайки да чуе една от тези песни, въпреки смущенията от автобусния двигател, млада мексиканка тананикаше заедно с радиото, сякаш възнамеряваше да запомни навеки мелодията, и върху замъгления от дъха й прозорец рисуваше с нокът пощенски рогове и сърца.

На летището Едипа, внезапно изпаднала в състояние на невидимост, известно време наблюдава и подслушва каре покерджии. Играчът, който губеше постоянно, вписваше старателно и четливо всяка загубена сума в счетоводно тефтерче, украсено отвътре с изрисувани пощенски рогове.

— Момчета, достигам 99,375% средна възвръщаемост на вложените средства — сподели той. Останалите, очевидно непознати, отправиха погледи към него, някои равнодушни, други отегчени. — Вече двайсет и три години съм на червено — продължи той с измъчена усмивка. — И все тази нищожна частица от процента не ми дава да приключа поне без загуба. Двайсет и три години! Защо ли не се откажа?

Никой не му отвърна.

В една от тоалетните имаше обява, носеща инициалите ACDC, в случая означаващи сдружението „Апология на Смъртта в Днешния Свят“59, придружени от номер на пощенска кутия и пощенски рог. Веднъж месечно те избирали някоя жертва измежду добропорядъчните, невинните, непорочните, социално интегрираните и добре устроените, малтретирали го сексуално и после извършвали жертвоприношение с него. Едипа не преписа номера.

Юноша с некоординирани движения очакваше повикването на пасажерите за полет до Маями, където възнамеряваше нощем да прониква в аквариумите и да установява контакт с делфините, които щели да наследят човека. На сбогуване с майка си той я целуваше страстно и езикът му играеше дълбоко в устата й.

— Ще пиша, мамо — повтаряше юношата.

— И помни, че трябва да ми пишеш само чрез СМЕТ — наставляваше го тя. — Ако изпратиш писмото по официалната поща, ще го отворят. Делфините ужасно ще се ядосат.

— Обичам те, мамо — заяви момчето.

— Ти обичай делфините — посъветва го майка му. — Пиши чрез СМЕТ.

И тъй продължи нощта. Едипа играеше ролята на наблюдател и слушател. Сред многото, които срещна, имаше: оксиженист с обезобразено лице, безкрайно горд с грозотата си; бродещо в нощта дете, закопняло за смъртта преди раждането, подобно на някои изгнаници, бленуващи приятната, приспивна пустота на обществото; негърка с изкусно нанесен лъкатушещ белег на бебешки пухкавата й буза, която поради различни причини повтаряше отново и отново ритуалите на помятането, тъй както други умишлено възпроизвеждат ритуалите на раждането, не толкова с цел продължение на рода, колкото за създаването на един особен вид междуцарствие; престарял нощен пазач, загризал калъп сапун „Слонова кост“, който в безнадежден опит да погълне докрай цялата надежда, изобилие, всички предателства и злини на този свят, преди да е станало прекалено късно, бе привикнал своя виртуозен стомах да приема също и лосиони, освежители за въздух, платове, тютюни и восък; дори и друг един воайор, застанал пред нечий все още светещ прозорец в търсене на кой знае какъв по-особен образ. Всяко от тези отчуждения, всеки вид самоизолация, по един или друг начин — под формата на ваденки, безсмислени драсканици или копчета за ръкавели — бе украсено с пощенския рог. Очакването й да го зърне стигна дотам, че тя може би не го забелязваше толкова често, колкото по-късно щеше да си припомня. Два или три пъти щяха да бъдат напълно достатъчни. Или прекалено много.

В просветляващото утро тя продължаваше да върви и да обикаля из града с автобуси, увлечена от необичаен за нея фатализъм. Къде е онази Едипа, която дойде тук от Сан Нарцисо толкова наперена? Тази оптимистка бе излязла наяве като частен детектив от стара радиопиеса, който смята, че за разкриването на загадъчното престъпление са необходими само упорство, находчивост и отърсване от закостенелите полицейски методи.

Обаче рано или късно частният детектив трябва да бъде натупан. Техният пердах се изразяваше в изобилието от пощенски рогове тази нощ и преднамерените злобни повторения. Те знаеха слабите й места, къде е нервният възел на нейния оптимизъм и малко по малко, удар след точен удар, методично я парализираха.

Предната вечер Едипа можеше да изказва предположения кои организации, освен известните й две, осъществяват връзка чрез системата СМЕТ. На разсъмване тя с пълно основание можеше да попита има ли изобщо организации, които не използват тази система. Ако, както бе допуснал Хесус Арабал преди няколко години на плажа в Масатлан, чудесата са прониквания на чужди светове в нашия, целувки на космически билярдни топки, в такъв случай същото е валидно и за всеки пощенски рог от тази нощ. Защото очевидно имаше Бог знае колко граждани, които напълно умишлено предпочитаха да не контактуват чрез американските пощенски служби. Това не бе предателство, не бе дори и предизвикателство, а съзнателно оттегляне от живота на републиката, от нейния социален механизъм. Независимо от лишенията, които изтърпяваха поради омраза, отсъствие на интерес към тях като гласоподаватели, различни вратички в законите или просто вследствие на неосведоменост, тази самоизолация принадлежеше единствено на тях, беше непровъзгласена, тайна. След като не можеха да се оттеглят в някакъв вакуум (нали?), трябваше да бъде създаден този обособен, безмълвен, неподозиран свят.

Малко преди сутрешното улично оживление, тя слезе от един доста разнебитен частен автобус, чийто възрастен шофьор-собственик всеки път приключваше деня на червено, и тръгна към Ембаркадеро. Знаеше, че изглежда ужасно — кокалчетата на ръцете й бяха почернели от разтъркването на грима около очите, устата й вонеше на алкохол и кафе. През отворената входна врата на едно доходно здание, на стълбището водещо към вмирисания на дезинфектанти сумрак, Едипа видя свит на кълбо старец, който потръпваше от безмълвни ридания. Лицето му бе скрито в мъртвешки бледи ръце. На лявата му китка тя съзря пощенски рог, татуиран изглежда много отдавна, защото мастилото вече бе избледняло и полуизтрито. Хипнотизирана, Едипа влезе и изкачи скърцащото стълбище, като спираше, обзета от колебание, на всяка крачка. Когато стигна на три стъпала от него, ръцете внезапно се разтвориха — съкрушеното му лице и ужасът в очите, окръжени от спукани капиляри, я спряха.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — Тя трепереше от умора.

— Жена ми е във Фресно — прошепна старецът. Беше с извехтял двуред костюм, протрита сива риза и широка вратовръзка, гологлав. — Зарязах я. Толкова отдавна, че вече не помня кога. Това е за нея. — И подаде на Едипа писмо, което изглеждаше сякаш го бе разнасял години. — Пуснете го в… — Старецът вдигна татуираната си ръка и погледна Едипа право в очите. — Знаете къде. Не мога да отида дотам. Много е далече. Тая нощ не спах добре.

— Разбирам — отвърна тя. — Обаче не съм оттук. Не знам къде е точно.

— Под виадукта. — Старецът махна с ръка в посоката, която Едипа бе следвала допреди малко. — Винаги стои там. Ще го видите. — Очите се затвориха.

Какви плодородни земи бе преорал той, чии планетарни орбити бе открил, изтласкван всяка нощ от спокойната бразда, която гигантското пробуждане на този град с всеки изгрев започваше добросъвестно да пори? Чии гласове е дочувал, какви отломки от сияйни божества е съзирал между изпоцапаните шарки на тапетите, под запалените угарки от свещи, завъртени в кръг над него като предчувствие за димящата цигара, с която той или някой негов приятел един ден ще заспят и тъй ще завършат жизнения си път сред пламтящите, загадъчни соли, попивани през всичките тези години от ненаситния пълнеж на матрака, задържал капките от всяко изпотяване след нощен кошмар, от препълнения безпомощен пикочен мехур, от консумираната с порочни сълзи полюция, като запаметяващо устройство на компютър за несретници? Изтощена, без да съзнава какво прави, Едипа изкачи последните три стъпала, седна и подхвана, дори прегърна стареца, втренчила зацапани очи надолу по стълбището, към утрото. Усети на гърдите нещо мокро и видя, че той отново плаче. Старецът едва дишаше, но сълзите се лееха като порой.

— Не мога да ви помогна — прошепна Едипа и го залюля. — Няма как да ви помогна. — До Фресно километрите вече бяха много, много.

— Това той ли е? — попита глас от по-горните стъпала, зад нея. — Морякът?

— Има татуировка на ръката.

— Можете ли до го качите горе, а? Това е той.

Едипа се обърна и видя да им се усмихва един още по-стар и по-дребен човек, с висока мека шапка.

— Бих ви помогнал, но страдам от артрит.

— Непременно ли трябва да се качи? — попита Едипа. — Там горе?

— А къде другаде, мадам?

И тя самата не знаеше къде. Неохотно, сякаш беше нейно дете, Едипа пусна стареца за момент и той вдигна очи към нея.

— Хайде — подкани го тя.

Старецът протегна татуираната ръка, Едипа я пое и така — хванати ръка за ръка, заради страдащия от артрит — изкачиха един ред стъпала, а след това и още два.

— Изчезна снощи — обясни й другият. — Каза, че отива да търси бабичката си. Често го прихваща. — Навлязоха в осветен с десетватови крушки лабиринт от коридори и стаи, разделени със стени от фазер. По-възрастният ги следваше вдървено. Най-после прошепна: — Тук.

В малката стая имаше още един костюм, два религиозни трактата, чердже, стол. Репродукция, изобразяваща светец, който превръща кладенчова вода в масло за великденските лампи на Йерусалим. Още една крушка, изгоряла. Леглото. Очакващият дюшек. Едипа си представи сцената, която би могла да изиграе: ще намери собственика на къщата, ще го даде под съд, ще купи на моряка нов костюм, риза, обувки и накрая ще му плати автобусния билет до Фресно. Унесена в тези фантазии, тя не усети кога старецът бе пуснал ръката й с въздишка, сякаш бе улучил най-подходящия момент да се отдръпне.

— Просто изпратете писмото — каза старецът. — Марката е залепена.

Едипа погледна плика и видя познатата карминово-червена осемцентова марка за въздушна поща, на която бе изобразен прелитащ над Капитолия реактивен самолет. На върха на купола обаче стоеше изправена мъничка черна фигурка с разперени ръце. Едипа не бе сигурна какво точно трябваше да има на върха на Капитолия, но знаеше, че нищо подобно няма там.

— Моля ви, сега си вървете — прошепна морякът. — Явно не ви е много приятно тук.

Тя отвори портмонето си, намери там една десетдоларова и една еднодоларова банкнота и му даде десетачката.

— Ще ги изхарча за пиене — предупреди я той.

— Не забравяй, че имаш приятели — намеси се артритният, без да сваля поглед от десетачката.

— Кучко! — изсъска морякът. — Защо не го изчака да си отиде?

Едипа проследи как той се наместваше колкото е възможно по-удобно на матрака. Тази претъпкана памет. Информационен регистър №1…

— Рамирес, дай една цигара — подхвърли морякът. — Знам, че имаш.

Днес ли ще стане това?

— Рамирес! — извика тя. Извивайки бавно старата шия, артритният се огледа. — Той ще умре — добави Едипа.

— Всички ще умрем — отвърна Рамирес.

Тя си припомни разсъжденията на Джон Нефастис за неговата Машина и за тоталното унищожение на информацията. Значи, когато този дюшек пламне и изгори заедно с моряка, осигурявайки неговото викингско погребение, тогава наистина завинаги ще изчезнат натрупаните закодирани, безполезно изживени години, преждевременната смърт, самоизтезанието, неизбежното угасване на надеждата и върволицата от всички спали на него хора, независимо какъв е бил техният живот. Едипа загледа учудено матрака, сякаш едва сега бе прозряла необратимостта на този процес. Удивляваше я мисълта, че може да бъде загубено толкова много, дори количественото измерение на принадлежащите изключително на моряка халюцинации, и на земята няма да остане никаква следа от него. Тя знаеше (понеже бе държала ръката му), че морякът страда от DT. Зад инициалите се криеше една метафора: делириум тременс, треперливо заглаждане на мозъчните гънки. Светецът, направил тъй, че водата да гори като масло в лампите; прорицателят, за когото загубата на паметта е Божия благодат; истинският параноик, за когото всичко се върти в радостни или заплашителни орбити около пулса на собствената му личност; мечтателят, чиито игрословици проникват в изоставените, зловонни шахти и тунели на истината — всички те действат в едно неизменно индивидуално съответствие с думата или с нещо, което изпълнява нейната роля. Думата винаги е там, поглъща удара като буфер, защитава. Следователно действието на метафората представлява едновременно стремеж към истината и лъжа, в зависимост от заеманата позиция: вътре, в безопасност, или навън, объркан и недоумяващ. Едипа не знаеше каква позиция би трябвало да е заела, къде се намира. Разтреперана, с напълно загладена мозъчна кора и отдръпната някъде встрани като невидим наблюдател, тя се понесе с безмълвен вопъл назад през браздите на годините, за да прозвучи отново в ушите й тревожният писклив глас на нейната втора или трета студентска любов, Рей Глоузинг, който — между охканията и синкопираното опипване с език на дупчицата в един свой зъб — се паникьосваше за изпита по висша математика. „dt“, Бог да е на помощ на този татуиран старец, означава също и диференциално време, едно почти неуловимо мигновение, през което промяната най-после трябва да бъде приета за такава, каквато е, а не да бъде замаскирана като нещо безвредно, например среден темп; където скоростта не напуска куршума, макар той да е спрял насред полет, където смъртта обитава клетката въпреки че я приемаме за напълно жизнена. Дори само поради изисканото очарование на вулгарните каламбури, Едипа бе уверена, че морякът е надниквал в невидени от никого светове, защото DT трябва да дава достъп до диференциалните времена на спектри, разпрострени отвъд познатото ни слънце, до музика съставена изключително от антарктическа самота и ужас. Нямаше представа обаче какво би могло да съхрани тези светове или самия моряк. Сбогува се, излезе на улицата и продължи в направлението, което старецът й бе посочил. Цял час обикаля из усойните сенки под бетонните подпори на виадукта. Откри пияници, скитници, стопаджии, педерасти и проститутки (движещи се като пациенти на психиатрична клиника), но не и тайна пощенска кутия. Най-после попадна на варел, подобен на боклукчийските — стар и зелен, висок повече от метър, с отмятащ се трапецовиден капак, на който с разкривени букви бе изписано С.М.Е.Т. Трябваше да се вгледа внимателно, за да различи точките между буквите.

Едипа се спотаи в сянката на една колона. После изглежда неусетно бе задрямала. Когато се събуди, видя някакво момче да пъха връзка писма във варела. Тя пристъпи напред, пусна писмото на моряка до Фресно, след това отново приклекна в сянката и зачака. Към обед се появи висок млад, на вид алкохолизиран клошар с чувал, отключи страничната вратичка на варела и извади писмата. Едипа го остави да вземе половин пресечка преднина и тръгна подире му, поздравявайки се междувременно, че поне не бе забравила да сложи ниски обувки. Разносвачът я преведе през пазара, а след това продължи към кметството. На една улица разположена достатъчно близо до мрачното открито каменно пространство на градския център и явно заразена от неговата сивота, той срещна друг куриер и си размениха чувалите. Едипа реши да продължи след първия. Съпроводи го обратно през многолюдния, мръсен и шумен пазар, после по І^-ва улица до крайната спирка на автобуса за отсрещния бряг на залива, където той купи билет за Оукланд. Същото направи и Едипа.

Минаха по моста над залива и навлязоха в заслепяващия, празен блясък на оукландския следобед. Пейзажът стана съвсем монотонен. Куриерът слезе в непознат за Едипа квартал. С часове тя вървя по петите му из безименни за нея улици, пресича пътни артерии, което въпреки следобедното затишие я разнебити съвсем, кръстосва след него из бедняшки квартали, изкачва високи склонове, гъсто нацвъкани с четири– и петстайни къщи, чиито прозорци безучастно отразяваха единствено слънцето. Писмо след писмо, чувалът се изпразни. Накрая младият клошар взе автобуса за Бъркли. Едипа го последва. По средата на Телеграф Авеню куриерът слезе и не след дълго стигна до сграда в псевдомексикански стил. През цялото време той не се огледа нито веднъж. В този блок живееше Джон Нефастис. Едипа отново бе попаднала там, откъдето бе тръгнала и не можеше да повярва, че са изтекли двайсет и четири часа. Трябваше ли да са минали повече или по-малко?

Когато пристигна в хотела, тя завари фоайето пълно с глухонеми делегати, нахлупили шапки от разтегателна хартия, скроени по подобие на китайските ушанки, станали толкова популярни по време на Корейската война. Всички до един бяха пияни, а неколцина от тях я награбиха с намерението да я отведат в голямата бална зала. Едипа опита да се изскубне от безмълвното жестикулиращо множество, но бе твърде слаба. Краката я боляха, в устата усещаше отвратителен вкус. Замъкнаха я в залата, където — под съпровода на изпълнената с шумолене на стъпки тишина — един красив младеж с туидово сако я хвана през кръста и я завъртя в кръг под голям незапален полилей. Всяка двойка в залата танцуваше онова, което й хрумнеше: танго, полка, боса нова, слоп. Но докога може да продължава това, преди сблъсъците да се превърнат в сериозна пречка?, мислеше тя. Би трябвало да последват колизии. Единствената алтернатива бе някакъв невероятен музикален строй, множество ритми в различни тоналности, хореография, при която всяка двойка изпълнява свободни движения, по предварително определен танцов рисунък. Мелодия, която другите наоколо долавят с тяхното шесто чувство, атрофирало в нея. Едипа се отпусна в ръцете на младия глухоням, остави го той да я води и зачака стълкновенията. Такива обаче не последваха. Без да почувства ничие докосване, освен на своя партньор, тя бе въртяна около половин час и тогава с някаква мистериозна съгласуваност всички спряха. Хесус Арабал би го нарекъл анархистко чудо. Едипа, която нямаше идея как да го определи, само загуби присъствие на духа. Направи реверанс и избяга.

На другия ден, след дванайсетчасова дрямка без никакви по-особени сънища, заслужаващи обсъждане, Едипа освободи стаята в хотела и потегли към Кинърет. По пътя разполагаше с достатъчно време да обмисли случките от предишния ден и реши да намине при своя психоаналитик, доктор Хилариус, за да му разкаже всичко. Вероятно е попаднала под безжалостната ледена власт на някаква психоза. Със собствените си очи бе установила наличието на система СМЕТ: бе видяла двама куриери на СМЕТ, пощенска кутия на СМЕТ, пощенски марки на СМЕТ, клейма на СМЕТ. А изображението на пощенския рог със сурдинка се срещаше едва ли не навсякъде из района на залива. И все пак щеше й се всичко това да излезе плод на въображението й — безспорен резултат от получените душевни рани, изживените затруднения и мрачни колебания. Силно желаеше доктор Хилариус да я увери, че тя не е с всичкия си, че има нужда от почивка, че не съществува никакъв Тристеро. Искаше също да знае защо толкова би я заплашвала вероятността Тристеро да се окаже нещо реално.

Малко след залез-слънце Едипа спря в алеята пред клиниката на Хилариус. В кабинета му като че ли не светеше. Устремено към вечерното море, въздушното течение поклащаше евкалиптовите клони. По средата на застланата с плочи пътека я стресна остро избръмчаване на насекомо покрай ухото й, последвано от пукота на изстрел. Това не е насекомо, помисли Едипа, но в същия миг чу още един изстрел и веднага направи връзката. В привечерния сумрак тя представляваше съвсем ясно очертана мишена. Единственото спасение бе да продължи направо към клиниката. Притича до остъклената врата и установи, че е заключена, а фоайето — тъмно. Вдигна от земята недалеч от цветните лехи един камък и го запрати по вратата. Той отскочи. Докато Едипа оглеждаше наоколо за втори камък, вътре се появи фигура в бяло, изтича до вратата и я отключи. Това бе Хелга Блам, приходящата асистентка на Хилариус.

— Побързайте! — извика тя, докато Едипа влизаше. Хелга почти бе изпаднала в истерия.

— Какво става тук? — попита Едипа.

— Докторът полудя. Опитах да извикам полиция, но той грабна един стол и натроши телефонното табло.

— Кой? Доктор Хилариус?

— Смята, че някой го преследва. — По бузите на асистентката криволичеха бразди от сълзи. — Заключил се е в кабинета с оная пушка.

Едипа помнеше, че докторът пази като сувенир от войната една немска винтовка Gewehr 4360.

— Той стреля по мен. Как мислите, ще съобщи ли някой за това в полицията?

— Ами че той стреля по още пет-шест души — отвърна сестра Блам и поведе Едипа към своята стая.

Едипа забеляза, че прозорецът гледа към безопасен път за отстъпление.

— Могли сте да избягате — отбеляза тя.

Сестра Блам, която разбъркваше в две чаши нескафе с гореща вода от крана на мивката, въпросително вдигна очи.

— Ами ако му потрябва помощ?

— Кой би могъл да го преследва?

— Според него, трима души с автомати. Терористи, фанатици, само това повтаря. Натроши телефонното табло. — Тя погледна враждебно Едипа. — Налудничави жени колкото щеш, това е причината. Кинърет е пълен само с такива. Прекалено много му дойде на доктора.

— Аз отсъствах известно време — поясни Едипа. — Ще опитам да разбера какво му е. Предполагам, в мое лице той няма да види такава заплаха.

— Ако започнете да му разправяте за вашите неприятности, сигурно ще ви застреля — отвърна сестра Блам, която току-що бе опарила устни с кафето.

Пред вратата на кабинета му, която изобщо не помнеше да е виждала някога затворена, Едипа застана известно време неподвижна, предизвикателно изпънала бедра и усъмнена в своя здрав разум. Защо да не избяга през прозореца на Блам? После от вестниците ще разбере какво е станало.

— Кой е там? — изкрещя Хилариус, доловил нейното дишане или усетил по някакъв друг начин присъствието й.

— Госпожа Маас.

— Дано Шпеер61 и неговото кретенско министерство горят навеки в ада! Знаете ли, че половината от тези патрони са халосни?

— Ще ме пуснете ли да вляза? Искам да поговорим.

— Ще ви се! — отвърна Хилариус.

— Не съм въоръжена. Можете да ме обискирате.

— И в това време да ме фраснете в гръбнака с карате удар. Не, благодаря.

— Защо отхвърляте всяко мое предложение?

— Слушайте — продума след малко Хилариус, — изобщо смятахте ли ме за достатъчно добър фройдист? Допускал ли съм сериозни отклонения?

— От време на време гримасничехте — призна Едипа. — Но това е дребна работа.

— Полагах всевъзможни усилия да засвидетелствам определена подчиненост към онзи човек, към призрака на онзи своенравен евреин — започна психоаналитикът иззад вратата. — Да повярвам в голата истина на всичко написано от него, дори в идиотщините и противоречията. Това бе най-малкото, което можех да направя, нали? Един вид покаяние. Подобно на дете, което слуша в пълна безопасност някаква страшна приказка, аз страшно много исках да вярвам, че когато подсъзнателното бъде проникнато от светлина, то всъщност не би трябвало да се различава от другите помещения на ума. Че ужасните привидения ще се окажат просто детски кончета и мебели в стил Бидермайер. Че терапията в края на краищата може да обуздае подсъзнателното, да го въведе в обществото, без страх, че някой ден то отново ще се върне в своето първоначално състояние. Исках да вярвам, въпреки всичко, което съм извършил през моя сравнително кратък живот. Можете ли да си го представите?

Тя не можеше, естествено, защото нямаше понятие какво е правил Хилариус, преди се установи в Кинърет. От далечината долетя накъсания писък на електронните сирени, които използваше местната полиция. Те звучаха като пуснати през усилвател пищялки и воят им все по-настойчиво се засилваше.

— Охо-о, чувам ги! — извика Хилариус. — Смятате ли, че някой може да ме защити от онези фанатици? Те минават и през стените. Сякаш се размножават: тъкмо избягаш от тях, свърнеш в някоя улица и ето ги, отново идват.

— Ще ми направите ли една услуга? Не стреляйте срещу полицаите — помоли го Едипа. — Те са на ваша страна.

— Евреите имат достъп до всички възможни униформи — отвърна Хилариус. — Не отговарям за безопасността на тъй наречената „полиция“. А и вие не знаете къде ще ме отведат, ако се предам, нали?

Едипа го чуваше как крачи из кабинета. Страховитият вой на сирените се съсредоточаваше около тях от всички посоки на нощта.

— Има една гримаса, която нито вие, нито който и да е друг в тази страна, е виждал — продължи Хилариус. — Правил съм я само веднъж и вероятно в Централна Европа все още продължава да съществува като вегетираща развалина младежът, който я е виждал. Сега той би трябвало да е на вашите години. Безнадеждно луд. Казваше се Цви. Ще уведомите ли „полицията“ или както се наричат те сега, че мога отново да направя тази гримаса? Тя е с радиус на действие сто метра и всеки, който има нещастието да я види, пропада в зловеща подземна тъмница, сред ужасни привидения и капакът над него се затваря за вечни времена. Благодаря за вниманието.

Сирените вече виеха пред самата клиника. Захлопнаха се врати, прозвучаха крясъците на полицаите и след миг те нахлуха през стъклото на входа със страшен трясък. Изведнъж вратата на кабинета се отвори, Хилариус сграбчи Едипа за ръката, издърпа я вътре и отново заключи.

— Значи сега съм заложница — установи тя.

— О! — възкликна Хилариус. — Това вие ли сте?

— А вие на кого мислехте, че?…

— Че разказвам моя случай ли? На някой друг. Тук съм аз, а там са другите. Знаете ли, ние установихме, че с помощта на ЛСД границата започва да изчезва. Човешкото его изгубва своите ясни очертания. Но аз самият никога не съм поглъщал този халюциноген. Предпочитам да оставам в състояние на относителна параноя, където поне знам кой съм аз и кои са другите. Сигурно и вие затова отказахте да участвате в експеримента, а, госпожо Маас? — Хилариус преметна винтовката през рамо и отправи сияйна усмивка към нея. — Е, добре. Предполагам, дошла сте да предадете някакво съобщение. От тях. Какво е то?

Едипа сви рамене.

— Приемете достойно своята обществена отговорност — посъветва го тя. — А също и принципа на реалността. Те ви превъзхождат числено и по огнева мощ.

— Аха, превъзхождат ме, казвате. Там също ме превъзхождаха по численост. — И я погледна закачливо.

— Къде?

— Там, където направих оная гримаса. Където стажувах като млад лекар.

Едипа почти се досещаше за какво говори той, но все пак отново попита:

— Къде?

— В Бухенвалд — отвърна Хилариус.

Полицаите заблъскаха по вратата на кабинета.

— Той е въоръжен и аз съм вътре с него — извика Едипа.

— Коя сте вие, госпожо? — Тя му каза. — Как се произнася малкото ви име? — Полицаят записа също нейния адрес, възраст, телефонен номер, имената на най-близките й роднини и професията на мъжа й, за да предаде всичко това на журналистите. В същото време Хилариус ровеше в бюрото за още патрони. — Ще можете ли да го разубедите? — попита полицаят. — Момчетата от телевизията искат да снимат през прозореца. Опитайте да му отвлечете вниманието.

— Вие пазете там добре — посъветва го Едипа. — Аз тука все някак ще се оправя.

— Хубаво представление подготвяте — кимна Хилариус.

— Значи смятате, че те искат да ви отведат в Израел, за да ви съдят там, както направиха с Айхман62?

Психоаналитикът продължаваше да кима.

— Защо? С какво сте се занимавали в Бухенвалд?

— Работех върху експериментално предизвикана лудост — отвърна Хилариус. — Един изпаднал в кататония63 евреин е, образно казано, почти мъртъв. Либералните кръгове в СС смятаха, че така ще бъде по-хуманно. — И те атакували пациентите посред нощ с метрономи, флигорни, страховити офорти в стила на Брехт, отстраняване по хирургически начин на някои жлези, халюцинации прожектирани с магически фенери, нови наркотици, заплахи непрекъснато повтаряни от скрити високоговорители, хипноза, часовници с обратно движещи се стрелки и гримаси. Хилариус отговарял за гримасите. — За съжаление съюзниците освободители пристигнаха, преди да успеем да съберем достатъчно данни — отдаваше се на спомените той. — Независимо от няколкото грандиозни успеха, постигнати в отделни случаи като с Цви, статистически погледнато не можехме да се похвалим с кой знае какво. — Нейното изражение изглежда го развесели и той се усмихна. — Да, вие ме мразите. Обаче не опитах ли да изкупя вината си? Ако бях истински нацист, щях да предпочета Юнг, нали? Но аз избрах Фройд, евреина. Създадената от Фройд картина на света не включваше никакъв Бухенвалд. Проникнеше ли веднъж светлината там, Бухенвалд според Фройд щеше да стане футболно игрище, а в газовите камери пухкави дечица щяха изучават икебана и солфеж. Пещите в Аушвиц щяха да преминат към производство на петифури и сватбени торти, а ракетите Фау-2 да се превърнат в държавни жилища за феите. Имах огромно желание да повярвам във всичко това. Спях по три часа на денонощие, полагайки всевъзможни усилия да не сънувам, а останалите двайсет и един часа използвах за насилствено придобиване на вяра. Но, изглежда, моето покаяние не е било достатъчно. Те идват да ме вземат, като ангели на смъртта, въпреки всичко, което опитах да направя.

— Как върви там? — попита полицаят.

— Прекрасно — отвърна Едипа. — Ако стане безнадеждно, ще ви кажа. — И тогава видя, че Хилариус е оставил винтовката на бюрото, отишъл е в другия край на стаята и демонстративно бавно опитва да отвори един картотечен шкаф. Тя грабна пушката, насочи я към него и заяви: — Би трябвало да ви убия. — Уверена бе, че той напълно преднамерено й бе дал възможност да вземе оръжието.

— Нали затова ви изпратиха? — Хилариус събра и раздалечи очи, а после се изплези нерешително.

— Дойдох с надеждата, че ще можете да освободите съзнанието ми от една халюцинация — отвърна Едипа.

— Задръжте я! — екзалтирано пропя Хилариус. — Какво друго ви остава на този свят? Хванете я здраво за пипалцето и не позволявайте на фройдистите да ви я отнемат, нито на аптекарите да ви я отровят. Приласкайте я, каквато и да е тя, защото, губейки я, вие всъщност жертвате една фантазия в полза на другите. А това приближава края на вашето съществувание.

— Хайде, влизайте! — извика Едипа.

— Нали няма да стреляте? — замоли Хилариус с просълзени очи.

— Заключена е — съобщи полицаят, след като опита да отвори вратата.

— Разбийте я! — изкрещя Едипа. — Хитлер Хилариус ще плати разноските.

Няколко изнервени полицаи приближиха Хилариус с усмирителни ризи и палки, от които нямаше да имат нужда. Същевременно, в надпревара да заемат по-изгодна позиция, линейките на три конкурентни болници с яростно ръмжене прегазиха тревата на заден ход и докараха до такова изстъпление Хемга Блам, че риданията й започнаха да се примесват с ругатни по адрес на шофьорите. Навън, сред прожекторите и зяпачите, Едипа забеляза една кола на кинъретската радиостанция, а в нея — съпруга си Мучо, приведен над микрофона. Тя изтича покрай блестящите светкавици и пъхна глава в прозореца на радиоколата.

— Здрасти.

Мучо натисна за момент бутона за пауза, но само мълчаливо се усмихна. Странно. Как биха могли да чуят радиослушателите една усмивка? Едипа влезе при него, като внимаваше да не вдига шум. Мучо поднесе микрофона към нея и прошепна:

— В ефир си, просто говори съвсем спокойно. — После със сериозен радиокоментаторски глас попита: — Как се чувствате след този ужасен случай?

— Ужасно.

— Прекрасно! — отбеляза Мучо. След това я накара да разкаже накратко на радиослушателите какво е станало в кабинета на доктор Хилариус. — Благодаря ви, Една Мош — приключи той. — Благодаря ви за описанието на драматичната обсада на Психиатрична клиника „Хилариус“. С това нашето предаване от подвижна радиостанция номер две завърши. А сега ще ни чуете с програма от студиото, където ви очаква диджей „Заека“ Уорън. — И той изключи микрофона. Нещо не беше в ред.

— Каква Една Мош? — попита Едипа.

— Ще го чуят правилно — обясни Мучо. — При запис от радиокола винаги има изкривяване на звука, а и самата лента погажда най-различни номера.

— Къде ще го откарат?

— Сигурно в градската болница — отвърна Мучо. — За преглед. Чудно, какво ли ще открият?

— Израилтяни, които влизат през прозорците. Ако няма евреи, значи той е луд.

Дойдоха няколко полицаи и поговориха известно време с нея. Казаха й да остане в Кинърет за всеки случай, ако бъде заведено съдебно дело. Накрая тя се качи в наетата кола и последва Мучо до студиото. Беше негов ред да води нощното предаване от един до шест часа.

Мучо отиде на горния етаж да напише своя материал, а в коридора пред стаята с шумно тракащия телетип Едипа срещна програмния директор Сизър Фънч.

— Много ми е драго, че се върнахте — приветства я той. Явно не помнеше малкото й име.

— Сериозно! — учуди се Едипа. — Интересно защо ли!

— Откровено казано, откакто заминахте, Уендъл престана да бъде себе си — сподели Фънч.

— И в кого се е превърнал той, моля? — попита вбесена Едипа, защото Фънч наистина бе прав. — В Ринго Стар? — Фънч се сви уплашено. — В Чъби Чекър? — подгони го тя към фоайето. — Или в Райчъс Брадърс64? И защо, ако смея да запитам?

— Във всичките взети заедно, госпожо Маас — смутено отвърна Фънч.

— О, казвайте ми Една. Какво имате предвид?

— Тук, зад гърба му, хората го наричат Братята Ен — захленчи Фънч. — Той губи своята самоличност, Една, това е. От ден на ден Уендъл е все по-малко себе си и все повече някаква обобщена личност. Влиза например на оперативка и стаята изведнъж се оказва пълна с хора, разбирате ли? Той е едно подвижно множество.

— Само във въображението ви — заяви Едипа. — Пак сте пушили от ония цигари без надпис.

— Няма защо да ме иронизирате. Сама ще видите. Трябва да си помагаме взаимно. Кой друг освен нас е загрижен за него?

Тя седна на пейката пред Студио 1, където „Заека“ Уорън пускаше плочи. Скоро Мучо слезе със своя материал. Лицето му излъчваше безметежност, каквато Едипа никога по-рано не бе забелязвала. Обикновено той ходеше прегърбен и мигаше често-често, но сега нямаше и следа от това.

— Почакай малко — усмихна се той и тръгна по коридора.

Едипа започна внимателно да го разглежда отзад, с надеждата да види сияние, ореол.

До началото на неговото предаване имаше още време. Двамата отидоха с колата до малка пицария в центъра на града и впериха погледи един в друг през канелюрените златисти увеличителни стъкла на бирените халби.

— Как върви работата с Мецгър? — попита Мучо.

— Между нас няма нищо.

— Няма, разбира се. Вече няма. Стана ми ясно още когато започна да говориш по микрофона.

— Отлично — въздъхна Едипа. Не можеше да установи какво е изражението му.

— Направо удивително! — възкликна Мучо. — Всичко ми беше… Чакай, чакай! Слушай… — Не се чуваше нищо необикновено. — В този пасаж свирят седемнайсет цигулки — поясни той. — И една от тях… Не, не мога да кажа точно коя, защото записът е моно, дявол да го вземе.

Едипа съобрази, че Мучо говори за Мюзак. Откакто бяха влезли в заведението, музикалният фон някак почти неосезаемо, неуловимо проникваше в сетивата им: струнните, дървените и медни духови инструменти със сурдинки.

— Какво има? — загрижено попита тя.

— Неговата „ми“ струна е настроена малко по-високо. Това няма как да е студиен музикант. Мислиш ли, че с тази струна някой ще може да изсвири едно пицикато? При нотите, с които разполага за този пасаж! Представи си само какво му е ухото, каква е мускулатурата на ръцете му и накрая как изглежда той целият. Та това ще е направо нещо приказно.

— А защо проявяваш такъв интерес?

— Защото е изсвирено от реаално съществуващ човек, а не е постигнато с помощта на електрониката. Ако искат, те могат да минат без живи музиканти. Смесват съответните обертонове с определена сила и се получава звучене на цигулка. Както например аз… — Мучо пусна лъчезарна усмивка, след известно колебание. — Ед, ти сигурно мислиш, че съм полудял. Но аз мога да направя същото в обратен ред. Чувам нещо и го разделям на съставните му части. Умствен спектрален анализ. Мога да разчленявам акорди, тембри, дори думи на основните им честоти и хармонии, с най-различните им сили на звука, и да ги слушам, всеки чист тон поотделно и едновременно всички заедно.

— Как постигаш това?

— Все едно че разполагам с отделен канал за всеки тон — развълнувано продължи Мучо. — И ако имам нужда от още, аз просто се разширявам. Добавям това, което ми е необходимо. Не знам как се получава, обаче напоследък мога да го правя и когато хората говорят. Кажи „разкошен шоколадов спектър“.

— Разкошен шоколадов спектър — повтори Едипа.

— М-м, да-а — отбеляза той и млъкна.

— Е, и какво? — нервно попита тя след две минути.

— Забелязах го онази вечер, когато слушах как „Заека“ Уорън чете една реклама. Който и да говори, диапазоните на силата на звука са почти еднакви, плюс-минус някакъв незначителен процент. Значи сега ти и „Заека“ Уорън имате една обща допирна точка. Дори нещо повече. Ако диапазоните на силата на звука са еднакви, всеки, който изговаря същите думи, е същият човек, само дето това става в други времеви отрязъци, те възникват в различно време, чат ли си? Но времето е условна категория. Избираш нулевата точка където пожелаеш и по този начин можеш да изместваш времевата линия на всеки отделен човек, докато накрая всички те съвпаднат. Тогава ще получиш огромен хор, представяш ли си, да речем от двеста милиона души, които произнасят в едновременно и с еднакъв глас „разкошен шоколадов спектър“.

— Мучо — нетърпеливо започна тя, усещайки, че в главата й се загнездва някакво налудничаво подозрение, — това ли има предвид Фънч, когато казва, че щом влезеш някъде, стаята сякаш изведнъж се препълва с хора?

— Аха, точно това — отвърна Мучо. — Обаче не само аз съм такъв. Всички са като мен. — Погледна я втренчено, с вече спокойно, приветливо и умиротворено изражение, вероятно унесен в мечти за хармония, тъй както други хора бленуват едновременни оргазми.

Едипа просто не можеше да го познае. От някакъв неизвестен мозъчен център започна да я облива паника.

— Сега, всеки път щом сложа слушалките, аз наистина разбирам какво ме привлича към тях — продължи Мучо. — Когато онези момчета пеят „Тя обича теб“, значи „тя“ действително те обича. „Тя“ всъщност представлява произволно взет брой хора, от всички краища на света, от всички времена, с различна кожа, ръст, възраст, фигура и отдалеченост от смъртта, но „тя“ обича. А това „теб“ включва всички. И нея самата. Човешкият глас е едно неописуемо чудо, Едипа. — Очите му, преизпълнени с ентусиазъм, отразяваха цвета на бирата.

— Миличкият! — безпомощно прошепна тя, недоумяваща с какво би могла да му помогне, и я достраша за него.

Той сложи на масата помежду им прозрачно пластмасово шишенце. Едипа видя хапчетата вътре и тогава разбра.

— Това е ЛСД, нали? — попита тя. Мучо й отвърна с безмълвна усмивка. — Откъде ги взе? — Но вече се досещаше.

— От Хилариус. Той разшири експеримента и включи в него съпрузите.

— Слушай — опита да говори делово Едипа, — откога вземаш тези хапчета? — Той наистина не помнеше откога. — Но все пак има надежда да не си пристрастен още.

— Няма никакво пристрастяване, Ед — недоумяващо я погледна Мучо. — Това не е като да станеш наркоман. Гълташ го, защото ти е хубаво. Защото виждаш, помирисваш и вкусваш неща, които изобщо не можеш да предположиш, че съществуват. Защото светът е толкова голям, неизчерпаем. Безкраен, миличка. Превръщаш се в антена, която всяка вечер изпраща своето послание на милиони хора и техният живот става твой. — Сега той изглеждаше някак особено спокоен и благ. Едипа изпита желанието да го шамароса през устата. — А и песните, те не само казват нещо, те представляват самото това нещо, изразено в съвършен звук. Нещо ново! И сънищата ми вече са други.

— О, на мама светецът! — Вбесена, тя отметна коса няколко пъти. — Вече не те измъчват кошмари, а? Чудесно! Значи на малката ти приятелка, която и да е тя, наистина й е провървяло. На тази възраст децата имат нужда от повечко сън.

— Няма никаква приятелка, Ед. Чакай да ти кажа. Нали помниш, че всяка нощ сънувах онова отвратително тържище за стари коли? Тогава не смеех дори да го споделя с теб. Но сега мога. Този кошмар вече не ме преследва, не ме измъчва. Най-много ме ужасяваше онова рекламно табло там. Сънувам аз, че съм зает с обичайната ми работа, и изведнъж, без никакво предупреждение, се появява този огромен надпис! Нашето тържище бе филиал на Националното Управление на Любителите Автомобилисти. Съкратено: НУЛА. Едно поскърцващо ламаринено табло, което на фона на синьото небе непрекъснато повтаря: „Нула, нула, нула!“ Събуждах се с крясъци.

Едипа не бе забравила, разбира се. Сега вече нямаше да го навестяват привидения, поне докато разполага с хапчета. Тя все още не можеше напълно да осъзнае, че всъщност го бе видяла за последен път в деня, когато тръгна за Сан Нарцисо. Толкова много от предишния Мучо бе изчезнало и разпадът на личността му явно бе в напреднала фаза.

— О, слушай, Ед — прозвуча гласът му, — слушай!

Но тя не можа дори да познае мелодията.

Когато стана време за връщане в студиото, Мучо кимна към хапчетата:

— Можеш да ги вземеш.

Едипа поклати глава в отказ.

— В Сан Нарцисо ли отиваш? — попита Мучо.

— Да, тази вечер.

— А полицията?

— Ще избягам от тях.

По-късно тя не помнеше дали бяха разменили дори една дума повече. Пред сградата на радиостанцията се целунаха за сбогом, Едипа и множеството Мучовци. Отдалечавайки се, Мучо подсвиркваше някаква много сложна, дванайсеттонна мелодия. Известно време Едипа остана с опряно на волана чело. След малко осъзна, че не го е попитала за печата на Тристеро върху неговото писмо. Но вече бе твърде късно, за да има отговорът му някакво значение.