Обявяването на лот № 49

Глава 6

Когато се върна в „Палатите на Ехо“, тя завари Майлс, Дийн, Серж и Ленард, разположени с всичките си инструменти около и върху трамплина в края на басейна, невъзмутими и застинали, сякаш невидим за Едипа фотограф ги снимаше за обложка на грамофонна плоча.

— Какво става тук? — попита Едипа.

— Твоят Мецгър прееба нашия алт Серж — отвърна Майлс. — И сега момчето ще откачи от мъка.

— Той е прав, госпожо — потвърди Серж. — По този повод написах песен, аранжирана само за един глас, за моя глас. И тя е следната:

— Ти изглежда намекваш за нещо, а? — подхвърли му Едипа.

Тогава й преразказаха в проза песента. Мецгър и гаджето на Серж избягали в Невада, за да сключат брак там. При последвалия обстоен разпит Серж призна, че пасажът от текста отнасящ се до осемгодишните момиченца все още бил плод на въображението му, но добави, че упорито обикалял детските площадки и в най-скоро време щял да ги зарадва с добра вест. Върху телевизора в нейната стая Мецгър й бе оставил бележка в смисъл, че не бива да се тревожи за наследството — той бил прехвърлил съизпълнителските си функции на свой колега от „Уорп, Уистфул, Кубичек и Макмингъс“ и кантората щяла да поддържа връзка с Едипа, а също и че всички процедури с нотариата били уредени. Нито дума, с която да напомни, че той и Едипа доскоро са били нещо повече от съизпълнители.

Което сигурно означава, че всъщност сме били само такива, разсъждаваше тя. Вероятно би се почувствала в по-голяма степен класически изиграна, ако мислите й не бяха заети със съвсем други неща. Веднага щом разопакова багажа, Едипа набра номера на Рандолф Дриблет, режисьора. След десетина иззвънявания прозвуча гласът на възрастна жена:

— Съжалявам, сега не можем да кажем нищо.

— С кого говоря? — попита Едипа.

— С майка му — последва въздишка. — Утре по обед ще направим изявление. Ще го прочете нашият адвокат. — И затвори.

Дявол да го вземе, недоумяваше Едипа, какво е станало с Дриблет? Реши да се обади по-късно. Намери в указателя номера на професор Емъри Борц и този пък късметът й проработи. На позвъняването й отговори гласът на съпругата му, Грейс, съпроводен от виковете на няколко деца.

— Той полива двора — обясни Грейс. — Което представлява една отлично замислена и организирана шега, продължаваща още от април. Седи на слънце, пие бира със студентите и замеря чайките с бутилки. По-добре ще е да поговорите с него, преди да е станало прекалено късно… Максина, защо не хвърлиш това по брат си? Той може да тича по-бързо от мен. Знаете ли, че Емъри подготви едно ново издание на Хуорфинджър? Ще излезе от печат на… — но датата бе заглушена от страхотен трясък, лудешки детски смях и пронизителни писъци. — Господи, Боже мой! Да сте виждали някога детеубийство? Заповядайте, защото такава възможност друг път няма да получите.

Едипа взе душ, облече пуловер и пола, нахлузи платнени обувки, пристегна коса отзад като в студентските години, гримира се, без да прекалява с аркансила. С някаква смътна боязън призна на себе си, че по-важен е отговорът на Тристеро, а не на Борц или Грейс.

Пътят минаваше покрай „Антикварни книги Запф“ и тя бе силно обезпокоена, когато на мястото, където допреди седмица стоеше книжарницата, сега видя само куп овъглени останки. Във въздуха все още висеше миризмата на изгоряла кожа. Едипа спря и влезе в съседния магазин за интендантски излишъци. Собственикът я осведоми, че този проклет глупак Запф бил запалил книжарницата си, за да получи застраховката.

— Само да имаше малко ветрец и моят магазин щеше да пламне — изръмжа достопочтеният съсед. — Както и да е, тоя търговски комплекс беше построен с проектна трайност пет години. Но къде ще ти чака Запф! Някакви си там книги!

Едипа изпита чувството, че само доброто му възпитание го възпираше да не се изплюе.

— Ако искате да продавате използвани вещи, първо трябва да разберете какво търсят хората — посъветва я той. — Напоследък много добре вървят пушките. Тая сутрин един човек купи от мен двеста винтовки за някаква организация. Можех да му продам и двеста ленти за ръкав със свастика, обаче като напук, бяха ми свършили.

— Интендантски излишъци от свастики? — учудено възкликна Едипа.

— Излишъци друг път! — намигна поверително той. — Абе, имам си едно цехче край Сан Диего. И десетина негра, нали разбирате? Та значи неграта шият тия „стари“ ленти. Представа нямате колко добре вървят сега ленти със свастика. Пуснах реклами в няколко списания, дето показват снимки на голи момичета, и миналата седмица се наложи да наема допълнително още двама черни, специално за да експедират стоката по пощата.

— Как се казвате?

— Уинтроп Тримейн — отвърна енергичният предприемач. — Или просто Уинър66. Та споразумях се с един от големите магазини за конфекция в Лос Анжелос и тая есен ще изпробваме там как ще вървят есесовските униформи. Действаме съвместно с кампанията „Деца, върнете се в училище“ около началото на учебната година и повечето комплекти ще ги правим в четиридесет и шести размер, като за юноши. Догодина смятаме да лансираме модифициран дамски вариант на униформата. Какво ще кажете, а?

— Ще ви уведомя, ако реша да кажа нещо — отвърна Едипа. — Ще ви имам предвид. — И тръгна, питайки се дали не трябваше да го наругае или да го фрасне с някой от десетината тежки и тъпи интендантски излишъци подръка. Свидетели нямаше. Защо не го направи?

Бъзла си ти, мислеше Едипа, щракайки предпазния колан. Това е Америка, ти живееш в нея и позволяваш да стават такива неща! Да се разпространяват! Подкара бясно по магистралата, сякаш бе излязла на лов за фолксвагени. Когато стигна до мястото, дето живееше Борц, крайречно селище от типа на Лагуни Фангозо, тя само трепереше и усещаше леко гадене.

Посрещна я пълничко момиченце, чието лице бе цялото изпоцапано с нещо синьо.

— Здравей — рече Едипа. — Ти навярно си Максина?

— Максина е в леглото. Тя хвърли една от татковите бирени бутилки по Чарлс, ама уцели прозореца и мама хубаво я нашляпа. Ако беше мое дете, щях да я удавя.

— За такъв вариант изобщо не бях помислила — заяви изникналата от полумрака на всекидневната Грейс Борц. — Влезте. — И започна да чисти с мокра кърпа лицето на момиченцето. — Как успяхте да се отървете от вашите?

— Аз нямам деца — отвърна Едипа и я последва към кухнята.

Грейс я погледна изненадано.

— Обикновено жените придобиват една такава, лесно разпознаваема, типична измъчена физиономия — отбеляза тя. — Мислех, че само децата могат да бъдат причина за това. Но изглежда не съм права.

Емъри Борц бе разположен полуизлегнат в хамака на двора, наобиколен от трима абсолвенти — двама младежи и едно момиче, всичките жестоко пияни — и невероятна купчина празни бирени бутилки. Едипа все пак откри една пълна и се настани с нея на тревата.

— Бих искала да науча нещо за Хуорфинджър като историческа личност, а не толкова като човек на словото — веднага подхвана тя.

— Историческата личност Шекспир — изръмжа през дългата си брада един от абсолвентите, отваряйки нова бутилка. — Историческата личност Маркс. Историческата личност Христос.

— Прав е — апатично сви рамене Борц. — Те са мъртви отдавна. Какво е останало?

— Думи.

— Изберете няколко думи и можем да говорим за тях — посъветва я Борц.

— Никое свято съзвездие, мисля аз, не може да спре Този, / Който вече е определил срещата си с Тристеро — процитира Едипа. — „Трагедията на куриера“, ІV^–то действие, 8^-ма картина.

Борц премигна насреща й.

— А как успяхте да проникнете в библиотеката на Ватикана? — попита той.

Едипа му показа джобното издание с въпросното двустишие. Борц присви очи към страницата и протегна ръка за още бира.

— Милостиви Боже! — обяви той. — Нарушили са авторското право, моето и на Хуорфинджър. Цензурирали са наопаки книгата! Осакатили са я! — Прелисти до началото, за да види кой е преиздал неговата редакция на Хуорфинджър. — Досрамяло го е да остави подпис. Проклет да бъде навеки! Трябва да пиша до издателството. „К. да Ебавадо и компания“. Кои са пък тези? От Ню Йорк. — Вдигна книгата и разлисти две-три страници срещу слънцето. — Офсет. — Завря нос близо до текста. — И печатни грешки! Пфу! Фалшификат! — Накрая хвърли книгата на тревата и я загледа с отвращение. — Как е могло това издателство да се вмъкне във Ватиканската библиотека?

— А какво има във Ватикана? — попита Едипа.

— „Трагедията на куриера“ в порнографски вариант. До шейсет и първа година изобщо нямах достъп до това издание, иначе щях да го упомена в бележките към моята стара редакция.

— Значи това, което гледах в „Цистерната“, не беше порнография?

— Постановката на Ранди Дриблет ли? Не. Според мен тя беше типичен представител на целомъдрената режисура. — Борц зарея тъжен поглед покрай Едипа, някъде в небето. — Той беше човек с необикновено висока нравственост. Всъщност Ранди почти не се чувстваше обвързан с текста, но винаги оставаше докрай верен на духа на пиесата, на окръжаващата я невидима атмосфера. Ако някой би могъл да ви създаде представа за историческата личност Хуорфинджър, както се изразихте, това можеше да бъде единствено Ранди. Не съм познавал друг човек, който да е бил толкова близо до автора, до микрокосмоса на тази драма, такъв, какъвто сигурно е окръжавал будния дух на Хуорфинджър.

— Но защо говорите в минало време? — попита Едипа с разтуптяно сърце, припомняйки си телефонния разговор със старата дама.

— Вие още ли не знаете? — Всички бяха вперили погледи в нея. Сред празните бутилки на тревата, без да хвърля сянка, припълзя смъртта.

— Преди два дни Ранди се удави в океана — прошепна най-после момичето. Очите му бяха зачервени. — В костюма на Дженаро. Ранди е покойник и ние затова сме тук, на помен.

— Тази сутрин опитах да се свържа с него — бе единственото, което можа да каже Едипа.

— Станало е веднага, след като били запалени декорите на Трагедията на куриера — поясни Борц.

Само месец по-рано следващият въпрос на Едипа сигурно щеше да бъде: защо? Но сега тя замълча, сякаш очакваше да получи просветление свише.

Те ме напускат, изоставят ме, помисли Едипа, изпитвайки усещането, че е развята завеса на много висок прозорец, която се надига и понася навън, над бездната. Те, мъжете в моя живот, ме изоставят един по един. Психоаналитикът ми полудя, преследван от израилтяните. Съпругът ми, под въздействието на ЛСД, пълзи опипом все по-навътре в безкрайните тъмни стаи на своята измислена захарна къщичка и безнадеждно се отдалечава от онова, което винаги съм приемала за любов. Единственият ми извънбрачен любовник избяга с някакво покварено петнайсетгодишно момиче. Най-добрият ми водач назад към времето и корените на Тристеро се самоуби. Къде съм аз?

— Не се разстройвайте — добави Борц, който я наблюдаваше.

Едипа издържа погледа му.

— Само по това ли бе направен неговият сценичен вариант? — посочи тя джобното издание.

— Не — намръщи се Борц. — По моето издание с твърди корици.

— Но тогава, когато вие сте гледали пиесата… — Безмълвните бутилки около тях отразяваха прекалено много слънчева светлина. — Как завърши четвъртото действие? Какви бяха репликите на Дриблет, тоест на Дженаро, когато всички са на брега на езерото, след чудото?

— На Турн и Таксис служеше той до днес / Но веч не кланя се на никой господар — издекламира Борц, — а на пронизалия го студен кинжал. / И безмълвен лежи витият златен рог…

— Правилно — съгласиха се абсолвентите. — Точно така.

— Това ли е всичко? А останалото? Другото двустишие?

— В текста, който лично аз използвах, последният стих от другия куплет отсъства — отвърна Борц. — Книгата във Ватиканската библиотека е само една безсрамна пародия. Завършекът Този, що на похотливите кроежи на Анджело прекослови е бил вмъкнат от печатаря на изданието-кварто, датиращо 1687 година. Уайтчапълската редакция е фалшификат. Следователно Ранди е постъпил възможно най-уместно: направо е пропуснал съмнителната част.

— Но когато аз гледах пиесата, Дриблет използваше ватиканските стихове — заяви Едипа. — Той произнесе думата „Тристеро“.

Лицето на Борц остана невъзмутимо.

— Това е било негово творческо виждане. Ранди беше едновременно режисьор и актьор, нали?

— А не е ли било просто някакво хрумване? — Тя направи кръгово движение с ръце. — Да вмъкне друго двустишие, без да каже на никого?

— Онова, което занимаваше мислите на Ранди и го тревожеше, обикновено трябваше по един или друг начин да излезе наяве, да бъде показано на сцената — припомни си третият абсолвент, широкоплещест младеж с очила с рогови рамки. — За да почувства духа на пиесата, а не непременно на отделните думи, той сигурно е прочел много варианти и така се е натъкнал на оная ваша книга с промененото двустишие.

— Значи изглежда нещо се е случило в личния му живот — стигна до заключението Едипа. — Вероятно онази вечер е настъпила някаква драстична промяна, която го е накарала да вмъкне въпросните стихове.

— Може би да, а може би не — отбеляза Борц. — Сигурно мислите, че човешкият разум е билярдна маса?

— Надявам се, че не е.

— Елате да ви покажа няколко мръсни рисунки — предложи й Борц, изтърколвайки се от хамака. Оставиха студентите да пият бира. — Микрофилм с незаконно заснетите илюстрации на онова ватиканско издание. Изнесен тайно през ’61 година. С Грейс бяхме там на специализация.

Влязоха в нещо средно между ателие и работен кабинет. Някъде далеч в къщата крещяха деца, бучеше прахосмукачка. Борц дръпна завесите, порови в една кутия, извади пълна шепа диапозитиви, включи диапроектора и го насочи към стената.

Илюстрациите представляваха гравюри върху дърво, изработени с характерната за аматьора груба прибързаност да бъде видян крайния продукт. Истинската порнография е творение на безкрайно търпеливи професионалисти.

— Художникът, а също и стихоплетецът, който е прередактирал и променил пиесата, са неизвестни — поясни Борц. — Тук Паскуале, нали го помните, един от отрицателните герои, фактически се оженва за своята майка и илюстрацията показва брачната им нощ. — Той смени диапозитива. — Придобихте най-обща представа, нали? Обърнете внимание колко често на заден план витае фигурата на Смъртта. Праведният гняв и нравоучителните изстъпления са атавизъм, средновековна работа. Никой пуританин не е изпадал чак в такава ярост. Освен, може би, скървхамитите. Д’Амико свята, че това издание е дело на скървхамитите.

— Кои са скървхамитите?

— По време на управлението на Чарлс І67, някой си Робърт Скървхам основал секта от най-чисти и най-ревностни пуритани. Основен постулат и фиксидея на тяхната доктрина било понятието за предопределеност. Те различавали два вида предопределение. Според скървхамитите нищо на този свят не било случайно и Сътворението представлявало някакъв огромен сложен механизъм. Но една част от него, скървхамитската, не се подчинила на волята на Бога, своя Създател и Първопричина. Останалите кривнали към някакъв противоположен принцип, нещо сляпо и безчувствено; жесток автоматизъм, водещ към вечно проклятие и смърт. Замисълът им бил да привлекат нови съмишленици в благочестивото, богоугодно и целеустремено братство на скървхамитите. След известно време обаче излязло така, че малцината спасили душите си скървхамити изпаднали в положението на обхванати от смътен болезнено-хипнотичен ужас хора, вторачени като омагьосани навън, към пищния, изрядно функциониращ, прокълнат от тях свят на обречените, и това се оказало фатално. Блестящата перспектива на унищожението ги примамвала един след друг, докато накрая в сектата не останал никой, дори и самият Робърт Скървхам, който я напуснал последен, като капитан на потъващ кораб.

— Какво общо е имал Ричард Хуорфинджър с тях? — попита Едипа. — Защо е трябвало да съчиняват порнографски вариант именно на неговата пиеса?

— За назидание. Те не обичали театъра. Смятали, че така ще могат с абсолютна сигурност да се избавят от пиесата, да я низвергнат в ада. Най-добрият начин да я осъдят на вечно проклятие според тях бил да променят и подменят истинския текст. Не забравяйте, че пуританите, също като литературните критици, били предани докрай на Словото.

— Но в стиха за Тристеро няма нищо неприлично.

— Стихът си е съвсем на място, нали? — почеса глава Борц. — „Святото съзвездие“ е символ на Божията воля. Но дори и тя не може да възпре или да предпази този, комуто за среща с Тристеро е ударил час, тоест който има среща с Тристеро. Мисълта ми е, че ако например вие говорите за прекословене на похотливите кроежи на Анджело, какво пък, съществуват много начини да се измъкнете от това положение. Да речем, ще напуснете страната. В края на краищата, Анджело е просто човек. Но Другото, жестокото Друго, което поддържа движението на извънскървхамитската вселена като часовников механизъм, това е нещо съвсем различно. Очевидно скървхамитите са решили, че Тристеро отлично ще символизира онова Друго.

Вече нищо не можеше да я накара да отлага. Отново обхваната от лекото шеметно усещане, че бавно кръжи над някаква бездна, Едипа постави въпроса, който бе дошла да зададе:

— Какво е Тристеро?

— Една от няколкото съвършено нови насоки за изследване, които възникнаха след като подготвих онова издание от ’57 година — отвърна Борц. — Оттогава насам открихме доста интересни материали от стари източници. Както ми казаха, редактираното от мен преработено и допълнено издание ще излезе от печат следващата година. А междувременно… — и приведен над пълна със стари книги остъклена витрина Борц извади едно томче, подвързано с тъмнокафява олющена телешка кожа — ето. Всичко, касаещо Хуорфинджър, държа под ключ тук, заради децата. Чарлс задава прекалено много въпроси, на които още съм твърде млад да отговоря.

Книгата бе озаглавена „Описание на необикновените пътешествия на доктор Диоклециан Блоб сред италианците, допълнено с назидателни разкази из истинската история на тази удивителна чуждоземна раса“.

— Подобно на Милтън, за мой късмет и Хуорфинджър е оставил бележник, в който е записвал цитати и други интересни неща от прочетеното — отбеляза Борц. — Ето откъде знаем за Пътешествията на Блоб.

— Нищо не мога да разгадая — прошепна Едипа, разглеждайки книгата, в която текстът (с типичните за средноанглийския език буквосъчетания и окончания на думите) бе отпечатан с готически шрифт.

— Все пак опитайте — посъветва я Борц. — Аз трябва да изпратя децата. Мисля, че е някъде около Седма глава. — И изчезна, оставяйки Едипа пред своята съкровищница.

Оказа се, че й бе нужна Осма глава, описанието на срещата на автора с разбойниците на Тристеро. Диоклециан Блоб решил да прекоси една безлюдна планинска местност с пощенска кола на системата „Торе и Тасис“, според Едипа означаващо Турн и Таксис на италиански. Неочаквано, близо до бреговете на това, което Блоб наричаше „Езеро на Благочестието“, пътниците били нападнати от множество конници с черни плащове и под пристъпите на духащия откъм езерото леден вятър се завързала яростна, безмълвна битка. Разбойниците използвали сопи, аркебузи, мечове, кинжали и накрая копринени кърпички, за да доубият все още дишащите. Загинали всички, с изключение на Блоб и слугата му. Те още от самото начало застанали настрана от сражението, обявили високо, че са британски поданици, и дори от време на време „дръзвахме да пеем някои от нашите най-благочестиви църковни химни“. Спасението им — отчитайки стремежа на Тристеро да запази в тайна съществуването си — изненада Едипа.

— Дали пък Тристеро не е опитвал да открие филиал в Англия? — изказа предположението Борц няколко дни по-късно.

Едипа нямаше представа.

— Но защо са пощадили такъв нетърпим досадник като Диоклециан Блоб? — попита тя.

— Плямпало като него личи от пет километра — поясни Борц. — Дори на студа, дори ако мозъкът ти е размътен от ярост и жажда за кръв. Ако искам някаква информация да стигне до Англия, за да разчисти пътя ми и да подготви страната за установяването ми там, едва ли ще намеря по-подходящ от него. По онова време всяка промяна на установеното положение е била добре дошла за Тристеро. Ето например в Англия кралят е бил на път да загуби главата си. С други думи, лесна работа!

След като събрал чувалите с пощата, главатарят на разбойниците смъкнал Блоб от колата и се обърнал към него на безупречен английски: „Месер, вие станахте свидетел на гнева на Тристеро. Знайте, че ние не сме хора без милост. Съобщете на своя крал и на парламента за това, което извършихме тук. Кажете им, че ние побеждаваме. И никакви бури или битки, кръвожадни зверове или безлюдието на пустинята, нито пък дори безчестните узурпатори на онова, което по закон ни принадлежи, нищо не може да възпре нашите куриери.“ Разбойниците оставили двамата англичани и кесиите им непокътнати и изчезнали в сумрачните планини, сред плющенето на своите наметала, напомнящи черни пиратски платна.

Блоб започнал да разпитва за организацията Тристеро, но почти навсякъде се сблъсквал с мълчание. Все пак успял да събере някои откъслечни сведения. Същото направи и Едипа, през следващите дни. От невзрачните филателистки списания предоставени й от Чингис Коен, от някаква двусмислена обяснителна бележка към „Възходът на Нидерландската република“ от Мотли68, от датиращ отпреди осемдесет години памфлет за корените на съвременния анархизъм, от друг един експонат от витрината на Борц — томче проповеди с автор Августин Блоб, брат на Диоклециан Блоб — плюс първоначалните данни, получени от Борц, тя успя да състави следната картина на възникването на организацията:

Предвождани от протестантския принц Вилхелм Орански69, от девет години северните провинции на Нидерландия70 воюват за независимост от католическа Испания и от властта на императора на католическата Свещена Римска Империя. В края на декември 1577 година принц Орански, де факто господар на Нидерландия, триумфално влиза в Брюксел, поканен там от Комитета на Осемнайсетте — хунта на фанатизирани калвинисти, според които контролираните от привилегированите класи Генерални щати71 вече не представляват интересите на квалифицираните занаятчии и са загубили всякаква връзка с народа. Комитетът основава нещо като Брюкселска комуна, установява контрол върху дейността на полицията, диктува всички решения на Генералните щати и сваля много хора от ръководните им постове в Брюксел. След потърпевшите е Леонард І, барон на Таксис, член на тайния имперски съвет и барон на Бойзинген, наследствен Велик Магистър на пощите в Ниските земи72 и притежател на монопола на Турн и Таксис. Той бива сменен от Ян Хинкарт, владетел на Оайн, верен приближен на принц Орански. В този момент на сцената се появява основоположникът: Ернандо Хоакин де Тристеро и Калавера, човек умопобъркан или може би истински бунтовник, а според някои, просто изкусен мошеник. Тристеро твърди, че е братовчед на Ян Хинкарт от испанския клон на фамилията и по право господар на Оайн — законен наследник на всички притежания на Ян Хинкарт, включително и на неотдавна получения пост Велик Магистър.

От 1578 година до март 1585 година, когато имперският пълководец Алесандро Фарнезе73 превзема Брюксел, на практика Тристеро води нещо като партизанска война срещу братовчед си — ако Хинкарт изобщо е негов братовчед. Почти никой не помага на Тристеро, защото той е испанец. През тези години животът му бива изложен на всевъзможни опасности отвсякъде. Въпреки това, макар и безуспешно, Тристеро четири пъти опитва да премахне Магистъра на пощите на Вилхелм Орански.

Фарнезе отстранява Ян Хинкарт и възстановява на поста му Великия магистър на Турн и Таксис — Леонард І. Но за монопола на Турн и Таксис настъпват несигурни времена. С цел неутрализиране на силните протестантски настроения сред Бохемския клон на фамилията, император Рудолф ІІ преустановява за известно време своята протекция. Настъпва упадък в пощенските операции.

Най-вероятно Тристеро си е представил картината на целия континент, обхванат от дейността на тази могъща (макар временно разклатена и отслабена) организация, чието ръководство би могло да попадне в ръцете на Ян Хинкарт, и това го подтиква да създаде своя собствена пощенска мрежа. Изглежда той е психически неуравновесен човек, готов по всяко време да се появи на някой прием или церемония и да подхване реч. Темата му винаги се свежда до едно: обезнаследяването. Пощенският монопол е във владение на Оайн по правото на меча, а Оайн по кръвно право принадлежи на Тристеро. Той се назовава El Desheredado, Обезнаследения и облича своите последователи в черни ливреи, черни, за да символизират единственото, което наистина им принадлежи в тяхното изгнание — нощта. Скоро добавя към своята иконография пощенския рог със сурдинка и мъртъв язовец с вирнати нагоре крака (някои хора, свързвайки го с шапките от кожа на язовец, които носели първите куриери от Бергамска област, твърдят, че името Таксис произлиза от италианското tasso, язовец). Тристеро започва тайна кампания на пречки и спънки, грабежи и терор по протежение на пощенските маршрути на Турн и Таксис.

Следващите няколко дни Едипа прекара в различни библиотеки и в откровени разговори с Емъри Борц и Чингис Коен. Изпитваше известни страхове за тяхната безопасност, предвид случващото се с всички нейни познати. На другия ден след прочитането на „Пътешествията“ на Блоб, заедно с Борц, Грейс и абсолвентите, Едипа отиде на погребението на Рандолф Дриблет, изслуша, покрусеното, безпомощно прощално слово на по-младия му брат, дълго гледа плачещата майка, призрачна на фона на следобедния смог, а вечерта се върна да постои край гроба и да посръбне калифорнийско мискетово вино, от което, докато беше жив, Дриблет бе изпил цели бъчви. Нощта беше безлунна, черен като конниците на Тристеро смог забулваше звездите. Едипа седеше на земята с вече простинал задник и се питаше дали, както бе подметнал онази вечер Дриблет изпод душа, заедно с него не е отлетяла безследно и някаква част от нея самата. Навярно мозъкът й ще продължи да изпраща импулси към напълно атрофирали, въображаеми психични мускули, ще бъде заблуждаван от една илюзорна същност, тъй както инвалидът изпитва измамни усещания в ампутирания си, вече несъществуващ крайник. Някой прекрасен ден тя може би ще успее да замени липсващата част от своето аз с механична протеза, рокля в определен десен, фраза от писмо или с друг любовник. Едипа опита мислено да стигне до предполагаемата закодирана непримиримост на протеина, която (не губеше надежда тя, колкото и малка да бе вероятността за това) може да е останала там, на два метра под нея, и продължава да се съпротивлява на разлагането, някаква, каквато и да е, дори минимална, упорита, вероятно напрегната за последно усилие, за финален пробив нагоре през пръстта непоколебимост, едва-едва мъждукаща и със сетни сили задържаща едно мимолетно крилато видение, защото то трябва веднага да се настани в топлото още тяло или да изчезне завинаги в мрака. „Ако дойдеш при мен, — отправи молба Едипа, — донеси и спомените от последната вечер. Или, ако се налага да оставиш долу този товар, поне ми разкажи за последните пет минути, това сигурно ще бъде достатъчно. Но така, че да разбера каква връзка има Тристеро с твоето безвъзвратно навлизане в морето. Навярно кончината ти е настъпила по същата причина, заради която отстраниха Мецгър, Мучо и Хилариус: защото са предположили, че повече не ми трябваш. Грешат. Аз имах нужда от теб. Само ми донеси онзи спомен и можеш да живееш в мен до края на дните ми.“ Тя си припомни неговото лице, което сред пръските и парата под душа й казваше: Вие бихте могла да се влюбите в мен. Но могла ли е наистина да го спаси? Помисли за абсолвентката, която й бе съобщила за неговата смърт. Имало ли е любов между тях? Знае ли това момиче защо онази вечер Дриблет бе произнесъл двата допълнителни стиха? А той самият знаел ли е защо? Никой не би могъл да даде отговор на този въпрос. Причините вероятно са били стотици, объркани, съчетани: болести, пари, секс, разочарование от историята на своето време и място, кой знае. Промяната в текста на пиесата съвсем не бе по-ясно мотивирана от неговото самоубийство. И в двете прозираше една и съща приумица. Може би — и за момент Едипа се почувства озарена, като че сияйното крилато видение наистина бе проникнало в олтара на сърцето й, — може би измъкването на Дриблет от същия коварен лабиринт, прибавянето на въпросните два стиха по някакъв необясним начин дори му бе послужило като репетиция за вечерното му нагазване завинаги в онова огромно тресавище от праисторическа кръв, Тихия океан. Едипа зачака крилатото сияние да извести своето благополучно пристигане. Но й отвърна само тишина. „Дриблет!“ — призова го тя. Сигналът отекна долу и заблужда из многокилометровата мозъчна електросхема. — „Дриблет!“

Безрезултатно, както и в случая с Демона на Максуел. Или Едипа не можеше да осъществи контакт с него, или Дриблет не съществуваше.

От библиотеките тя успя да научи само историята на създаването на Тристеро, и нищо повече. Според събраните там данни, организацията не могла да надживее борбата за независимост на Нидерландия. За да узнае останалото, Едипа трябваше да подходи от гледната точка на Турн и Таксис. Това криеше опасности и според Емъри Борц като че ли преминаваше в някаква сложна игра-главоблъсканица. Той например поддържаше теорията за огледалния образ, тоест че всеки период на несигурност за Турн и Таксис дава своето отражение върху организацията-призрак Тристеро. Същото, смяташе той, се отнася и до загадката — защо всяващото ужас име е излязло наяве в печатен вид за първи път едва в средата на ХVІІ век? Как е превъзмогнал своята лична съпротива авторът на каламбура „този Тристеро dies irae“? Как е попаднал в по-ранното издание-фолиант половината ватикански куплет с пропуснатия стих, цитиращ името Тристеро? Откъде се е взела смелостта да бъде посочен, та дори и само с намек, конкурентът на Турн и Таксис? Борц бе уверен, че в организацията Тристеро сигурно е настъпила сериозна криза, която й е попречила да отмъсти. Може би същата, поради която се въздържали да вземат живота на доктор Блоб.

Но защо бе необходимо Борц да разлиства обикновените думи тъй пищно, в такива необичайни рози, под които в благоуханния червен здрач невидима се прокрадваше мрачната история? Когато в 1628 година умира Леонард ІІ Франсис, граф на Турн и Таксис, съпругата му Александрина де Рие-Варакс го наследява като министър на пощите, но мястото й на тази длъжност така и не бива признато официално. През 1645 година тя се оттегля. Действителната върховна власт в монопола остава без определен притежател до 1650 година, когато следващият наследник от мъжки пол, Ламорал ІІ Клод Франсоа поема управлението. Междувременно в Брюксел и Антверпен излизат наяве признаци на упадък. Монополът на империята в тази сфера е нарушаван от местни частни пощенски служби тъй упорито и системно, че двата града закриват представителствата на Турн и Таксис.

Как ли са реагирали на това от Тристеро, любопитстваше Борц. Може би допускат някоя войнствено настроена фракция в организацията да обяви, че най-после е настъпил великият решителен момент, и да отправи призив за овладяване на положението със сила, докато врагът е уязвим. Но консервативното крило вероятно настоява да действат само в опозиция, както е функционирала организацията Тристеро през всичките тези седемдесет години. Сигурно има и неколцина пророци, издигнали се над конкретните нужди на своето време, способни да мислят в исторически аспект. Поне един от тях е достатъчно прозорлив, за да предвиди края на Тридесетгодишната война, Вестфалския мирен договор, разпадането на Свещената Римска империя и неизбежния упадък, който ще доведе до сепаратизъм.

— Той прилича на Кърк Дъглас74 — ентусиазирано възкликна Борц. — С меч на кръста. А името му ще да е нещо мъжествено, юнашко, да речем Конрад. Срещата става в задната стая на някой хан, жени в селски блузи разнасят халби, всички са пияни, крещят. Изведнъж Конрад скача върху една маса. Тълпата замлъква. „Спасението на Европа — започва Конрад — зависи от възможностите за обмяна на сведения, нали така? Срещу нас са стотици неуправляеми и завистливи немски принцове. Те заговорничат, контразаговорничат, воюват помежду си и пропиляват мощта на империята в безполезни крамоли и раздори. Но онзи, който контролира съобщителните връзки между всички тези принцове, ще бъде техен господар. След време тази съобщителна мрежа ще може да обедини целия континент. И така, предлагам да влезем в коалиция с нашия стар неприятел Турн и Таксис…“ Викове: „Не! Никога! Изхвърлете предателя!“ Прекъснати най-после от кръчмарката, влюбена в Конрад млада възходяща звезда, която халосва с халбата най-разпаления му опонент и го просва на земята. — „Обединени, нашите две организации ще бъдат непобедими — продължава Конрад. — Ще отказваме да извършваме услуги на онези, които не признават върховната власт на императора. Без наше позволение никой няма да може да придвижва войски, да обработва земята си или да прави каквото и да е. Ако някой принц опита да създаде собствена куриерска служба, ще я унищожим. Ние, които толкова дълго сме били обезнаследени, ще станем наследници на Европа!“ Продължителни бурни аплодисменти.

— Но те не успели да спрат разпадането на империята — отбеляза Едипа.

— Значи борбата между екстремисткото и консервативното крило води до безизходно положение — уклончиво поясни Борц. — Като добри момчета, Конрад и неговата малобройна група пророци опитват да изгладят противоречията, но докато смогнат отново да възстановят реда в организацията, всички вече са уморени, с империята е свършено, Турн и Таксис не искат и да чуят за споразумение.

А с края на Свещената Римска империя законовите основания за съществуването на Турн и Таксис изчезват завинаги сред останалите бляскави илюзии и прекрасни заблуди. Перспективите за разцвет на параноята нарастват неимоверно много. Ако организацията Тристеро успява да запази съществуването си поне отчасти в тайна, ако Турн и Таксис губят ясна представа кой е техният противник или докъде се простира неговото влияние, в такъв случай мнозинството от тях неизбежно започват да вярват в нещо силно наподобяващо слепия механичен антибог на скървхамитите. Каквото и да е това нещо, то може да убива техните куриери, да затрупва с камъни пътищата, допълнително да създава нови конкурентни компании на местна почва, а по-късно дори и държавни пощенски монополи, да разпокъсва тяхната империя. Това е призракът на тяхното време, който ще бие шута на Турн и Таксис.

Но през следващия век и половина, колкото повече биват разкривани действителните измерения и светския характер на организацията Тристеро, толкова повече затихва тази параноя. Власт, могъщество, всеобща информираност и публичност, неумолима злоба — атрибути на онова, което е смятано за исторически принцип, дух на времето — биват насочени към вече реално съществуващия враг. До такава степен, щото в 1795 година дори получава гласност предположението, че организацията Тристеро е инсценирала цялата Френска революция единствено като претекст за обнародването на Възванието от 9^-ти фример75, година ІІІ, постановяващо края на пощенския монопол на Турн и Таксис във Франция и Ниските земи.

— Кой е изказал такова предположение? Къде прочетохте това? — попита Едипа.

— Все някой — отвърна Борц. — А може би греша.

Тя не настоя за по-смислено обяснение. Вече започваше да изпитва нежелание да изяснява или разкрива каквото и да е. Не попита например Чингис Коен дали неговата експертна комисия в крайна сметка е дала мнение за марките, които им бе изпратил. Ако отидеше в старческия дом „Вечерно убежище“ да поговори с възрастния господин Тот за неговия дядо, ще й кажат, че и той също е умрял, Едипа бе уверена в това. Знаеше, че трябва да влезе във връзка с „К. да Ебавадо“, издателството, публикувало съмнителната редакция на „Трагедията на куриера“ в джобен формат, обаче не го направи и дори не прояви интерес дали Борц е писал. И най-неприятното: тя бе просто готова на всичко, само за да избегне какъвто и да е разговор за Рандолф Дриблет. Винаги когато идваше познатата й от помена абсолвентка, Едипа намираше повод да напусне компанията. Чувстваше, че върши предателство спрямо Дриблет и самата себе си. Но остави нещата така, от страх разкритието й да не стигне отвъд определена граница. За да не стане по-голямо от нея и да я погълне. Когато веднъж Борц й предложи да покани Д’Амико, който преподавал в Нюйоркския университет, тя отвърна „не“ много прибързано и прекалено нервно. Борц не заговори повече за това, а и Едипа, разбира се, не му напомни.

Ала една вечер пак отиде в „Простор“, неспокойна, самотна, скептично настроена. Там завари Майк Фалопян, обрасъл с двуседмична брада, натъкмен с маслиновозелена риза, омачкани камуфлажни панталони и куртка, без шапка. Заобиколен от млади жени, Майк пиеше коктейли с шампанско и гръмко разпяваше мръсни песни. Когато забеляза Едипа, той се усмихна широко и със знак я покани на своята маса.

— Изглеждаш много гот — подхвърли тя. — Сякаш с нещо много важно си зает. Сигурно обучаваш бунтовници някъде високо в планините. — Момичетата, вкопчени в достъпните за тях части от тялото на Фалопян, насочиха враждебни погледи към Едипа.

— Това е революционна тайна — с усмивка отметна ръце нагоре Майк и се измъкна от две компаньонки. — А сега изчезвайте! Всички! Искам да говоря с нея. — Когато момичетата изприпкаха някъде встрани, той обърна към Едипа взор, в който се долавяше съчувствие, раздразнение, а може би и нещо еротично. — Докъде стигна издирването?

Тя му описа накратко положението. Докато Едипа говореше, Фалопян мълчеше, а изражението му постепенно ставаше все по-непроницаемо. Това я разтревожи. За да го поразмърда малко, тя добави:

— Изненадана съм, че вашето дружество не използва също тази мрежа.

— Да не би да сме някоя нелегална организация? — общо взето спокойно отвърна той с въпрос. — Или отхвърлени от обществото?

— Изобщо нямах предвид това…

— По всяка вероятност още не сме влезли в контакт с тях — продължи Фалопян. — Или пък те не са предложили своите услуги. А също напълно възможно е да използваме С.М.Е.Т., но тайно. — После, заедно с обгърналата целия бар електронна музика: — Впрочем на всичко това може да бъде погледнато и от друг ъгъл. — Едипа предусети какво ще й каже той и неволно започна да поскърцва със зъби. Нервна привичка, която бе възприела през последните няколко дни. — Просто така, между другото, да ти е идвало наум, че някой май те заблуждава, насочва те по лъжлива следа, а? Че всичко това е номер, вероятно нагласен от Инвърарити преди неговата смърт?

Беше го допускала. Но подобно на мисълта, че един ден ще трябва да умре, Едипа упорито отказваше да погледне на този вариант трезво или да го приема за нещо друго, освен случайност.

— Не — отвърна тя. — Това е абсурдно.

Фалопян я наблюдаваше с поглед, в който се четеше благоразположение и симпатия.

— Трябва наистина да обмислиш всичко — тихо каза той. — Първо отбележи неоспоримите факти, като например този, че си достатъчно интелигентна. Но запиши също и нещата, които са просто вероятности, предположения. И тогава виж какво се получава. Поне това направи.

— Продължавай — хладно настави тя. — Поне това. А после? Какво друго?

Усмивка озари лицето на Майк Фалопян. Той навярно опитваше да спаси онова, което беззвучно се рушеше и чиято мрежа от невидими пукнатини бавно се разпростираше помежду им.

— Не се нервирай, моля те.

— Да проверя отново източниците на информация, а? — с пресилено любезна настойчивост продължи Едипа. — Това ли искаш? — Фалопян замълча. Тя стана и се запита не е ли разчорлена, няма ли вид на изоставена истеричка, не прилича ли разговорът им отстрани на скандал. — Майк, знаех, че и ти ще бъдеш по-различен отпреди, защото в последно време всички променят своето отношение към мен. Обаче никой не бе стигал дотам, че да ме намрази.

— Аз да те мразя! — с усмивка поклати глава Майк.

— Ако имаш нужда от фашистки ленти за ръкав или от още оръжие, потърси при Уинтроп Тримейн, до магистралата. Магазин „Свастика“. Кажи, че аз те пращам.

— Благодаря, вече ходихме при него.

Тя тръгна и го остави да седи, нагласен в своя псевдокубински костюм, загледан в пода, очакващ завръщането на компаньонките му.

А нейните източници на информация? Едипа наистина избягваше да си задава този въпрос. Един ден доста развълнуван й позвъни Чингис Коен и я помоли да го посети, за да види нещо, което току-що бил получил по пощата, официалната поща. Оказа се, че това е стара американска марка, на която бяха изобразени пощенският рог със сурдинката, обърнатият по гръб язовец и надписът: Съюз на Мълчаливите Емисари на Тристеро.

— Ето значи какво се крие зад тези инициали — въздъхна Едипа. — Откъде я намерихте?

— Прати ми я един приятел от Сан Франциско — отвърна Коен, прелиствайки опърпан филателен каталог. Както обикновено Едипа не го попита за името и адреса. — Странно. Той ми каза, че не е могъл да открие марката в каталога. А тук я има. Вижте в притурката.

В самото начало на каталога бе залепено едно листче. Марката, обозначена с номер 163L1, беше възпроизведена под названието „Тристеро — Бърза поща, Сан Франциско, Калифорния“ и бе отбелязано, че мястото й би трябвало да бъде в раздела „Местни емисии“ между номер 139 (Пощенска станция на Трето Авеню, Ню Йорк) и номер 140 (Федерална поща, също от Ню Йорк). Връхлетяна от някакво интуитивно прозрение, Едипа веднага прелисти назад до форзаца и там видя етикета на „Антикварни книги Запф“.

— Естествено — заоправдава се Коен. — Веднъж, когато вие бяхте на север, ние двамата с господин Мецгър уговорихме среща в книжарницата на Запф. Това е специализиран каталог за американски марки на фирмата „Скот“, който аз общо взето не ползвам и не следя, защото съм специализиран в европейските и колониалните. Но ми стана толкова любопитно, че…

— Естествено — прие Едипа. Всеки можеше да е залепил притурката.

Тя се върна с колата в Сан Нарцисо да прегледа още веднъж списъка с авоарите на Инвърарити. Както и предполагаше, целият търговски комплекс (включващ „Антикварни книги Запф“ и магазин „Свастика“) бе собственост на Пиърс Инвърарити. Дори не само той, но и театър „Цистерната“.

Е, добре, помисли Едипа и, с усещането за празнота в стомаха, напрегнато закрачи из стаята, очаквайки скоро да настъпи нещо ужасно. Добре! Това е неизбежно, нали? Всеки път, който води към Тристеро, може да бъде проследен обратно до наследството на Инвърарити. Дори Емъри Борц с неговия екземпляр от „Пътешествията“ на Блоб (купен също от книжарницата на Запф, в нея нямаше и капка съмнение, че такъв ще бъде отговорът му, ако го попита) сега преподава в колежа „Сан Нарцисо“, на който покойният бе завещал значителна сума.

А какво означава това? Че Борц, заедно с Мецгър, Коен, Дриблет, Котекс, татуираният моряк от Сан Франциско и пощальоните на С.М.Е.Т., които бе видяла — всички те са протежета на Пиърс Инвърарити. Купени от него? Или верни приятели, които вършат това безвъзмездно, за развлечение, изпитват удоволствие от участието си в някакъв грандиозен трик, нагласен от него само за да я обърка или тероризира, или за нейното духовно усъвършенстване?

Промени името си на Майлс, Дийн, Серж и/или Ленард, миличка, посъветва тя своето отражение в огледалото на следобедния полумрак. Те и без това ще го нарекат параноя. Те! Изглежда, без помощта на ЛСД или други индолови алкалоиди наистина си попаднала на неподозирано богат и наситен сън, на организация, посредством която хикс на брой американци предано кореспондират помежду си, докато същевременно предоставят на официалната държавна пощенска мрежа своите лъжи, шаблонни известия и скучни саморазобличения в духовна нищета, вероятно дори на една истинска алтернатива на безизходицата и апатичното отчуждение от живота, измъчващи всички твои познати сънародници, а също и теб самата, скъпа. А може би халюцинираш. Или срещу теб е организиран разточително заплетен и сложен заговор, включващ действия, като например фалшифициране на пощенски марки и стари книги, непрекъснато наблюдение на всяко твое движение, разпръскването из целия Сан Франциско на рисунки на пощенски рог, подкуп на библиотечни служители, наемане на професионални актьори и какво ли не още, известно единствено на Пиърс Инвърарити. И всичко това финансирано от наследството по начин, много прикрит или необикновено сложен за твоя съвършено чужд на юридическата практика мозък (нищо че играеш ролята на съизпълнителка), толкова объркан, че несъмнено е нещо повече от обикновена шега. Или целият този заговор е плод на фантазията ти и следователно откачаш Едипа, време ти е за лудницата.

Сега вече, най-после признала съществуването им, Едипа можеше да каже: това са алтернативите. Четири симетрични предположения. Нито едно от тях не я привличаше, но Едипа търсеше известно облекчение в надеждата, че само е душевно болна и просто това е всичко. Същата нощ тя бодърства с часове, тъй вцепенена, че дори не помисли за алкохол. Приучваше се да диша във вакуум. Защото, ей Богу, наистина бе попаднала във вакуум. Нямаше кой да й помогне. Нито един човек на този свят. Всеки беше или наркоман, или побъркан, вероятен неприятел или покойник.

Започнаха да я измъчват стари пломби. По цели нощи гледаше втренчено в тавана, оцветен от розовото сияние на небето. Други нощи спеше като упоена по осемнайсет часа, пробуждаше се изтощена и с усилия успяваше да стане на крака. По време на разговорите с новия адвокат по наследството, енергичен приказлив възрастен човек, вниманието й за броени секунди отскачаше в хиляди противоположни посоки и в повечето случаи, вместо да каже нещо, тя хихикаше нервно. През неопределени периоди от време я връхлитаха на вълни пристъпи на гадене с продължителност от пет до десет минути, измъчваха я жестоко и отминаваха, сякаш нищо не е било. А също и главоболие, кошмари, менструални болки. Веднъж отскочи с колата до Лос Анжелос, избра наслуки от телефонния указател номера и адреса на една гинеколожка, посети я и сподели предположението си, че е бременна. Уговориха ден и час за преглед. Едипа се представи за Грейс Борц и не отиде на уречената консултация.

Толкова сдържан допреди време, сега Чингис Коен като че ли през ден изнамираше нови неща: индекс в един стар каталог „Цумщайн“; смътен спомен на негов приятел (член на Кралското филателно дружество) за пощенски рог със сурдинка, зърнат в каталога на състоялата се през 1923 година в Дрезден разпродажба; машинописен текст, изпратен му от друг приятел от Ню Йорк. По всяка вероятност това бе преводът на една статия от книжката за 1865 година от знаменитата поредица „Библиотека на марколюбителя“, издавана от Жан-Батист Моан76. Статията, напомняща донякъде по стил историческите драми от колекцията на Борц, описваше страшния разкол сред редовете на Тристеро по време на Френската революция. Според неотдавна открития и дешифриран дневник на граф Раул Антоан дьо Вузие, маркиз на Турн и Таксис, част от членовете на Тристеро изобщо не се примирили с разпадането на Свещената Римска империя и смятали, че революцията е само някакво временно умопомрачение. Чувствайки се задължени да помогнат на своите събратя-аристократи от Турн и Таксис да превъзмогнат кризата, те решили да изяснят дали фамилията е заинтересована от евентуална парична субсидия. Тази тяхна постъпка внесла ужасно разцепление в Тристеро. На проведената по-късно конференция в Милано споровете бушували цяла седмица, били създадени доживотни вражди и разделяни фамилии, била пролята и кръв. В края на краищата предложената резолюция за финансово подпомагане на Турн и Таксис не била утвърдена. Приемайки това като окончателна присъда над самите тях, консервативно настроените членове скъсали с Тристеро. „По този начин — превзето завършваше статията — организацията навлязла в полусянката на историческото затъмнение. От битката при Аустерлиц77 до революционните сътресения през 1848 година, Тристеро влачела жалко, общо взето инертно съществувание, почти напълно лишена от патронажа на аристокрацията и деградирала дотам, че пренасяла кореспонденцията на анархисти или получавала само периферни ангажименти — в Германия във връзка със злополучното Франкфуртско Национално Събрание78, на барикадите в Будапеща79, може би дори сред часовникарите от Юра80, които подготвяла за идването на М. Бакунин81. Мнозинството от членовете на организацията обаче избягали през 1849 — 1850 година в Америка, където понастоящем несъмнено предоставят своите услуги на онези, които искат да угасят пламъка на революцията.“

Само дори седмица по-рано Едипа навярно би била доста развълнувана и напрегната, но сега почти с безразличие показа статията на Емъри Борц.

— Всички членове на Тристеро, които бягат от репресиите през 1849 година, пристигат в Америка изпълнени с големи надежди — смяташе Борц. — Какво заварват тук обаче? — Това всъщност не беше въпрос, а част от неговата игра. — Неприятности. През 1845 година американското правителство осъществило голяма пощенска реформа, като намалило тарифите и разстроило дейността на всички частни пощенски организации. А вече през 70^-те и 80^-те години всяка куриерска служба, която опитвала да конкурира правителствената, бивала незабавно смазвана. За имигриралите членове на Тристеро 1845–50 година не било подходящо време за възобновяване на дейността, която извършвали в Европа. И те просто остават законспирирани — продължи Борц. — В Америка пристигат други имигранти, които търсят избавление от тиранията, искат да бъдат приети от тукашната култура, да бъдат асимилирани тук, в този конгломерат. Избухва Гражданската война и повечето от тях като либерали постъпват в армията, да воюват за запазването на Съединените щати. Но не и хората на Тристеро. Те само преминават от една опозиция в друга. През 1861 година вече са успешно внедрени, укрепнали и не могат да бъдат унищожени. Докато служителите на „Пони Експрес“ трябва да преодоляват пустини и планини, да се бият с диваци и гърмящи змии, Тристеро организира за своите хора ускорени курсове за изучаване на диалектите сиу и атабаска. Маскирани като индианци, техните куриери препускат на запад. И неизменно достигат до Западния бряг здрави и читави, без нито една драскотина по тях. Особено много наблягат на секретността, на доброто прикритие и камуфлирането на опозицията като преданост.

— А какво ще кажете за онази марка на Коен? Съюз на мълчаливите емисари на Тристеро.

— В началото действали по-открито. След това, когато федералистите от Северните щати започнали репресиите, те преминали към марки, изглеждащи почти както трябва, но не съвсем.

Едипа ги знаеше наизуст. В дясната страна на петнайсетцентовата тъмнозелена марка от емисията, посветена на Колумбовото изложение през 1893 година („Колумб съобщава за своето откритие“), лицата на трима придворни, които слушат вестите, бяха изкусно променени така, че изразяваха неописуем ужас. На трицентовата, от серията „Американски майки“, издадена по случай Деня на майката82 през 1934 година, цветята в долната лява част на „Майка“ от Уислър83 бяха заменени с венерина мухоловка, омайно биле, отровна смрадлика и още няколко други, съвършено непознати на Едипа. В юбилейната емисия от 1947 година по случай стогодишнината на голямата пощенска реформа, възвестяваща началото на края за частните куриерски служби, долу вляво главата на един куриер на „Пони Експрес“ бе извърната в обезпокояващо антианатомичен ъгъл. На тъмновиолетовата 3-центова, редовна емисия от 1954 година, върху лицето на Статуята на Свободата играеше неуловимо-заплашителна усмивка. Емисията по случай Брюкселското изложение през 1958 година възпроизвеждаше птичи поглед към американския павилион, а малко встрани от миниатюрните фигурки на посетителите се забелязваше ясно очертаният силует на конник. По-нататък: марката на „Пони Експрес“, показана й от Коен, когато го бе посетила за първи път; 4-центовата, посветена на Линкълн, с надпис „US Potsage“; зловещата 8-центова за въздушна поща — беше я видяла на писмото на татуирания моряк в Сан Франциско.

— Интересно, дали статията е автентична — полюбопитства Едипа.

— Лесно може да бъде проверено. — Борц я гледаше втренчено, право в очите. — Защо не се заемете с това?

Зъбоболът я измъчваше все по-често. Насън в ушите й кънтяха безплътни гласове и никакви молби не бяха в състояние да я предпазят от злобата им. Привиждаха й се очакващи я празни стаи и мекият здрач на огледала, от които всеки миг ще изскочи нещо. Никой гинеколог не би могъл да определи с какво е бременна.

Един ден се обади Коен. Съобщи й, че било постигнато окончателно споразумение филателната колекция на Инвърарити да бъде продадена на търг. „Фалшификатите“ на Тристеро щели да бъдат предложени под означението Лот №4984.

— И нещо много обезпокоително, госпожо Маас. На сцената е излязъл нов задочен купувач, за когото нито аз, нито специалистите от местните фирми са чували. А това е съвсем необичайно.

— Какъв купувач?

Тогава Коен й обясни, че съществували преки купувачи, лично присъстващи на търговете, и задочни купувачи, които изпращали предложените от тях цени по пощата. От аукционната фирма вписвали офертите, а следователно и имената на въпросните задочни купувачи в специална тръжна книга. По правило обаче тези имена били пазени в тайна.

— Тогава как разбрахте, че е непознат?

— Такъв слух обикаля из града. Бил суперпотаен, действал чрез посредника К. Морис Шрифт, много добър и почтен човек с безупречна репутация. Вчера Морис влязъл във връзка с аукционната фирма. Предал им, че неговият клиент желае предварително да разгледа нашите фалшификати, лот №49. Обикновено фирмата няма нищо против, стига да знае кой е клиентът, разбира се, при положение че той заплати пощенските разходи и застраховката и върне всичко след 24 часа. Но поведението на Морис било много загадъчно. Той отказал да съобщи името на своя клиент или каквото и да е друго за него, освен че, доколкото разбрал, този човек не бил местен. И тъй като аукционната фирма е солидна и доста консервативна, напълно естествено Морис получил извинение и учтив отказ.

— А вие какво мислите? — попита Едипа, която вече знаеше прекалено много.

— Че нашият тайнствен купувач изглежда е от Тристеро — отвърна Коен. — Видял е репродукциите на марките в тръжния каталог и не желае доказателствата за съществуването на Тристеро да попаднат в ръцете на непосветени хора. Любопитно ми е, каква ли цена ще предложи?

Едипа отиде в „Палатите на Ехо“ и се налива с бърбън до залез-слънце и по-нататък, докато в стаята не настъпи пълен мрак. После излезе с колата на магистралата и кара известно време с напълно изключени светлини, за да види какво ще стане. Но ангелите я закриляха. Малко след полунощ се озова в една улична телефонна кабина сред непознат, безлюден и неосветен квартал на Сан Нарцисо. Набра централа и помоли да я свържат с бар „През задния вход“ в Сан Франциско. Отговори мелодичен глас. Едипа описа пъпчивия Анонимен Влюбен, с когото бе разговаряла там и зачака. Необяснимо защо я изби на плач. Половин минута звънтене на чаши, взривове от смях, кънтяща музика от джубокса. Накрая чу гласа му в слушалката.

— Обажда се Арнолд Снарб — сподавено рече Едипа.

— Бях в детската тоалетна — обясни той. — Мъжката беше претъпкана.

За не повече от минута тя му разказа накратко това, което бе научила за Тристеро, а също какво се бе случило с Хилариус, Мучо, Мецгър, Дриблет и Фалопян.

— И така — продължи Едипа, — вие сте единственият, който ми остана. Не ви знам името и хич не ме интересува. Но трябва да разбера дали между вас и тях има някаква уговорка да попаднете уж случайно на мен и да ми разкажете вашата история за пощенския рог. Защото ако за вас това е най-обикновена дебелашка шега, за мен вече отпреди няколко часа престана да бъде. Напих се и тръгнах с колата по шосетата. Следващият път може да действам по-целенасочено. Моля ви, в името на Бога, човешкия живот и всичко скъпо за вас. Помогнете ми!

— Арнолд… — изрече той. Последва дълга пауза, запълнена с шум от бара.

— Свършено е — добави Едипа. — Те ме разбиха. Отсега нататък няма да участвам в тяхната игра. А вашата роля приключи. Към вас няма никакви претенции. Свободен сте. Можете да ми кажете всичко.

— Вече е късно — заяви той.

— За мен ли?

— Не, за мен. — И затвори, преди още Едипа да смогне да го попита какво има предвид.

Тя нямаше повече монети. Докато успее да развали някъде пари, той щеше да офейка. С усещането за пълна изолираност в нощта, Едипа застана между телефонната кабина и колата и понечи да се обърне към морето. Но явно бе изгубила ориентация, защото и след като направи кръгом на един ток, не видя никакви планини. Сякаш между нея и останалата част от земята изобщо не съществуваха прегради. В този миг Сан Нарцисо изчезна (загубата чиста, внезапна и всеобхватна като звън на неръждаем чинел, чукнат леко сред звездите), лишен и от последните остатъци от своята неповторимост, отново се превърна в географско понятие и бе приет обратно в неразривната американска последователност от безочие и свенливост. Пиърс Инвърарити наистина бе мъртъв.

Едипа тръгна по успоредната на шосето железопътна линия. Тук-там от нея излизаха разклонения, водещи към фабрични дворове. Навярно и те са били собственост на Пиърс. Но имаше ли някакво значение дали е притежавал дори целия Сан Нарцисо? Защото Сан Нарцисо бе просто едно име, изключение сред климатичните данни, с които разполагаме за сънищата и за това в какво се превръщат те на ярка дневна светлина, моментен повей или затихване на вихър сред по-силните и по-внушителни континентални явления — ужасни бури от масови страдания и беди, преобладаващи ветрове на изобилие. Сан Нарцисо нямаше граници, ето в това се заключаваше истинската му цялостност. Засега още никой не знаеше как да ги очертае. Преди няколко седмици тя се бе посветила на целта да разбере какво е оставил подир себе си Пиърс Инвърарити, без да предполага, че завещаното от него наследство е Америка.

Можеше ли все пак Едипа Маас да бъде негова наследница? Било ли е записано това в завещанието и вероятно несъзнателно зашифровано от Пиърс, който изглежда е бил твърде силно завладян от някое свое устремно бизнес начинание, от мисълта за отмъщение, от някакво ярко озарение? Макар и да не бе в състояние да съживи в своята памет какъвто и да е образ на покойния, да го накара да се облече, да ходи, да говори и да спори, Едипа бе започнала да му съчувства за лутането из лабиринта, от който той бе опитал да намери изход, за възникналата в резултат от усилията му загадка.

Пиърс никога не говореше за своите делови работи, но Едипа разбираше, че те са част от него, неправилна дроб, която не може да бъде изравнена докрай и вечно ще минава отвъд пределите на известните й десетични знаци. Нейната любов, такава каквато беше, оставаше несъизмерима със стремежа му да притежава, да променя пейзажа, да очертава нови хоризонти и темпове на развитие, да създава междуличностни вражди. „Дриблирай, дриблирай! Топката не трябва да спира! — бе й казал веднъж Пиърс. — В това е тайната.“ Но когато е съчинявал своето завещание, лице в лице с небитието, сигурно е бил наясно, че някой ден дрибълът неизбежно ще спре. Преизпълнен с цинична убеденост в своя край, Пиърс навярно е изоставил надеждата за нещо повече и го е написал, за да озадачи бившата си любовница. Изглежда дълбокото обезверение наистина е взело връх над него. Тя просто не знаеше. Вероятно е научил по някакъв начин за съществуването на организацията Тристеро, зашифровал е това в своето завещание и е закупил достатъчно имоти и предприятия, за да бъде сигурен, че Едипа ще го открие. А може би дори, като истинско съзаклятие против обичаната от него жена, да е опитал, симулирайки параноя, да надхитри смъртта. Ще се окаже ли в края на краищата тази своеобразна форма на извратеност по-силна от смъртта? Ами ако, просто като заключение, е бил скроен заговор, тъй сложен и заплетен, че дори Ангелът на Злото със своята лишена от чувство за хумор вицепрезидентска глава не е могъл да проумее какви ще бъдат последствията от него? Или нещо е излязло наяве и Пиърс Инвърарити поне частично е победил смъртта.

Препъвайки се с клюмнала глава в траверсите, Едипа съзнаваше, че все още е налице онази, другата вероятност. Всичко това да е истина. Инвърарити просто да е умрял и нищо повече. Защо да не допусне, че Тристеро действително съществува и тя случайно е попаднала на организацията? Ако Сан Нарцисо и наследството наистина не се различават от много други градове и наследства, тогава по същата логика навсякъде в нейната република, в който и да е от стотиците повърхностно замаскирани входове или в стотиците отчуждения, тя може да открие Тристеро, стига да гледа по-внимателно. Едипа спря и вдигна глава, като че искаше да помирише въздуха. Усещайки безпощадното напрегнато присъствие, тя остана неподвижна — знаеше, сякаш в небето над нея бе прожектирана карта, че тези релси се сливат с други и други, преплитат се, сгъстяват мрака и доказват реалността на обгърналата я необхватна нощ. Стига да гледа по-внимателно. Сега й дойдоха на ум някогашните стари пулманови вагони, изоставени (поради привършване на парите или пътниците) сред зелените равнини на фермите, където по просторите съхне пране и от двойните комини лениво се вие дим. Поддържат ли заселниците, чрез Тристеро, връзка с други като тях? Спомагат ли за продължаването на това 300-годишно обезнаследяване на организацията? Те сигурно вече не помнят какво е полагащото се на Тристеро наследство, както може би някога и Едипа ще забрави. Какво е останало за наследяване? Кому принадлежи Америка, тъй както е зашифрована в завещанието на Инвърарити? Едипа мислеше за други, неподвижни товарни вагони, на чиито дъсчени подове седяха доволни като прасета в кал деца и пригласяха на майчините джобни транзистори; за други заселници, които опъваха платнени навеси зад усмихнатите рекламни табла край шосетата или спяха в изхвърлените на гробищата за коли оголени черупки на разнебитени „плимути“, или дори безстрашно прекарваха нощта, увиснали като гъсеници високо на някой стълб от палатка на надзорник по телеграфните линии, сред плетениците от телефонни жици — живееха в самата медна мрежа, вътре в безкрайното чудо на комуникациите, несмущавани от неспиращото цяла нощ безмълвно неясно бръмчене на хилядите нечути съобщения по километричните жици. Помнеше, че бе слушала разказите на скитници, които говореха на своя роден език бавно и предпазливо, старателно произнасяха думите, сякаш бяха изгнаници от някое друго място, невидимо и все пак много сходно с нейната тъй възхвалявана страна. Фаровете на колата й бяха осветявали пешеходци, които се появяваха и изчезваха, без дори да вдигнат поглед, прекалено много отдалечени от каквото и да е селище, за да имат определена посока. Помнеше също гласовете, преди и след гласа на покойния. Нали й бяха звънели, ей тъй, наслуки, през най-черните, най-угнетително минаващи часове — безкрайно търсещи измежду предлаганите от телефонната шайба десетки милиони възможности онази вълшебна Друга, която ще изникне от бученето на релетата, от монотонните, изпълнени с оскърбления, цинизми, фантазии и любов молебствия, чието грубо повторение трябва все някога да даде тласъка на неизразимото деяние, на разпознаването, на Словото.

Колко души споделяха тайната, а също и изгнанието на Тристеро? Как ли би реагирал съдията по легализирането на завещанието, ако тя предложи известна част от наследството да бъде разпределена, да речем, като първоначална вноска между всички тях, между всички тези безименни хора? О, сигурно ще побеснее. За микросекунда ще скочи срещу нея, ще анулира пълномощията й по завещанието, а после всички ще я нарекат каква ли не, ще разгласят из цяла Калифорния, че Едипа пропагандира преразпределение на благата и е лява либералка, ще пробутат като администратор на наследството стареца от кантората „Уорп, Уистфул, Кубичек и Макмингъс“, и край на шифрите, съзвездията и наследниците-призраци, нали, скъпа? Кой знае? Може би все някога ще бъде принудена да се присъедини към Тристеро, ако организацията наистина съществува — неопределена, равнодушна, очакваща. Преди всичко очакваща, ако не нови възможности за подмяна на онези, които са подготвили земята да приеме безропотно и без вик в своята нежна плът всеки Сан Нарцисо, то поне в очакване стройната симетрия на човешкия избор да бъде нарушена и пратена по дяволите. Едипа знаеше всичко за изключените средни величини85, това беше кофти работа и трябваше да бъде избягвано. А как се е получило тук, където винаги е имало отлични възможности за многообразие? Защото сега тя сякаш пристъпваше сред матриците на голям компютър, нули и единици се преплитаха над нея, висящи като балансирани мобили86 отдясно, отляво, отпред и отзад, множество, вероятно безкрайни. Отвъд виещите се като йероглифи улици ще бъде спотаен някакъв трансцендентален смисъл или само земята. Песните на Майлс, Дийн, Серж и Ленард съдържат частица от непостижимата красота на истината, както смята сега Мучо, или само своите децибели. Това че продавачът на свастики Тримейн бе оцелял от унищожението, или е несправедливост, или може да бъде отдадено на безветрието. Костите на войниците лежат на дъното на езерото Инвърарити, поради причина засягаща целия свят, или са предназначени за любителите на леководолазния спорт и за пушачите на цигари с филтър. Единици и нули. Такова е подреждането на двойките. В старческия дом „Вечерно убежище“ е постигнато споразумение с Ангела на Смъртта, при известно зачитане на личното достойнство, или само между смъртта и ежедневните мъчителни приготовления за нея. Друг смисъл, скрит зад общоприетия, или просто никакъв смисъл. Едипа, кръжаща в екстатичната орбита на една несъмнена параноя, или реалността Тристеро. Защото зад наследството Америка е скрита неизвестно каква организация Тристеро, или налице е само Америка — и ако няма нищо друго освен Америка, тогава изглежда единственият възможен за Едипа начин да се съхрани, като при това успее да запази връзката със своята страна, е под формата на несвойствен, непрекъснат, симулиран пълен цикъл на някаква параноя.

На другия ден, добила смелостта на човек, който няма какво да губи, тя позвъни на К. Морис Шрифт и го попита за неговия тайнствен клиент.

— Той реши лично да присъства на търга. Сигурно ще го видите там. — Това бе всичко, което пожела да й каже Шрифт.

Сигурно.

Търгът бе определен за неделя следобед в най-старата сграда на Сан Нарцисо, датираща отпреди Втората световна война. Едипа влезе пет минути по-рано в застланото с излъскан паркет от секвоя, пропито с миризма на восък и хартия студено фоайе и завари там ужасно смутения Чингис Коен.

— Само да не помислите, че тук има някакъв конфликт на интереси — провлечено и напълно сериозно започна той. — Обаче в каталога видях едни прекрасни мозамбикски триъгълни, на които просто не можах да устоя. Ще позволите ли да ви запитам, госпожо Маас, дали сте дошли да наддавате?

— Не — отвърна Едипа. — Просто така от любопитство, колкото да се намирам на работа.

— Имаме късмет. Днес ще обявява Лорън Пасърайн, най-добрият аукционист на Западния бряг.

— Какво ще прави?

— Така се казва. Аукционистът „обявява“ продажбата — поясни Коен.

— Копчелъкът ви е отворен — прошепна Едипа.

Тя още не знаеше какво ще направи, когато купувачът се разкрие. В главата й само пробягна смътното намерение да предизвика достатъчно шумен скандал, а следователно и намесата на полицията, и така да разбере кой всъщност е този човек. Стъпила върху едно слънчево петно сред плуващите нагоре-надолу във въздуха микроскопични прашинки, тя опитваше да попие малко топлина и гадаеше дали ще издържи на изпитанието.

— Време е да започнат — въздъхна Чингис Коен и предложи ръка на Едипа.

Мъжете в тръжната зала бяха с черни вълнени костюми и бледи, жестоки лица. Когато Едипа влизаше, те я проследиха с поглед и навярно всеки от тях полагаше сериозни усилия да прикрие своите мисли. На подиума като кукловод се суетеше Лорън Пасърайн, с блестящи очи и привична, неумолима усмивка. Наблюдаваше я втренчено и усмивката му сякаш казваше: „Изненадан съм, че вие наистина дойдохте.“ Едипа седеше сама в дъното на залата, гледаше тиловете на мъжете и се напрягаше да отгатне кой от тях е нейната мишена, нейният враг, евентуално нейното доказателство. Един служител затвори тежката врата, водеща към прозорците във фоайето и слънцето. Бравата щракна, заключи се и звукът отекна за момент. Пасърайн разпери ръце като жрец на някоя отдалечена древна цивилизация, а може би като падащ от небето ангел. Аукционистът прочисти гърло. Едипа се облегна назад и зачака обявяването на лот №49.