Оцеляващият

1.

Самолетният механик беше може би с около половин сантиметър по-нисък от метър и осемдесет и два, а под комбинезона и дебелото му ватирано яке се криеше слабо и мускулесто тяло. Дълбоката бръчка, която разсичаше мургавото му високо чело, подсказваше решително съсредоточаване върху целта, а ясните му зелени очи излъчваха спокойна, почти смразяваща интелигентност. Късата му кестенява коса беше скрита под плетена вълнена шапка. Долната част на лицето му бе покрита от брада. На гърдите си носеше табелка, която твърдеше, че се казва Стив Лундин.

Табелката беше фалшива. Истинското име на механика беше Самюъл Карвър.

На никого в хангара не му трепна окото, когато Карвър развинти люка на опашката на частния самолет и се качи в задния инсталационен отсек. Сякаш се готвеше да извърши обичайната предполетна проверка.

До тази на пръв поглед маловажна част на фюзелажа не можеше да се стигне от пътническия салон. Така че щом самолетът се окажеше във въздуха, никой ни би могъл да направи каквото и да било, ако нещо се случеше в опашния отсек. Не че се очакваше да се случи. Просто това беше място, пълно с грозни, но функционални елементи, също като мазето на някоя сграда. Тук бяха снопчетата кабели, съставляващи електрическите мрежи на самолета, стоманените въжета и хидравличните маркучи, които управляваха руля, задкрилките и страничните стабилизатори, акумулаторът за хидравличната течност, която се изпомпваше оттам в системата, тръбите, които пренасяха свръхнагорещения и под високо налягане въздух от двигателите за отоплителната система на кабината. Нито едно от тези неща не привличаше погледа, те далеч не предизвикваха вълнение. Разбира се, докато не се разваляха.

Карвър се интересуваше от тръбите за въздух. Те бяха обвити в дебел пласт сребрист изолационен материал, хванат с пластмасови стяги, и образуваха мрежа с вентили и фитинги, напомняща вътрешен жилищен водопровод, из целия самолет. Той се зае с тръбите и разхлаби един фитинг, така че горещият въздух да излиза оттам. Фитингът се намираше на по-малко от педя от акумулатора за хидравличната течност.

Когато Карвър завинти обратно люка и си тръгна, съдбата на самолета беше предопределена.

В салона за пътниците работеше телевизор. На репортера на Си Ен Ен му беше трудно да удържи сълзите си, докато стоеше пред почернялата изгоряла църква.

„Не можем да ви покажем как изглежда отвътре този призрачен димящ молитвен дом зад гърба ми“ — каза той с едва сдържани чувства, които оцветяваха мелодичния му ирландски акцент. — „Картините са прекалено възмутителни и ужасяващи. Там лежат изгорелите и обезобразени трупове на четиристотин жени и деца. Миризмата на изгорялата им плът е пропила всичко наоколо.

Докато западните политици отместват очи от тази маловажна част на Западна Африка, десетгодишната гражданска война се превърна в геноцид. Бунтовническите сили, които водят този безскрупулен военен поход, са по-добре обучени и въоръжени от всякога. Техните водачи показват организационно равнище и стратегическо планиране, каквито никога не са притежавали. По някакъв начин и отнякъде тези безмилостни убийци са се сдобили с нови ресурси, нови познания. Затова, докато неколцината оцелели селяни търсят сред труповете своите любими хора, неизбежно възниква въпросът: кой подкрепя бунтовниците? Защото, който и да е той и каквито и да са неговите мотиви, по ръцете му е полепнала кръвта на цял един народ“.

— Мамка му, та това момче е истински артист!

Уейлън Макейб се плесна по бедрото, докато говореше на другите трима мъже в помещението.

През по-голямата част от времето очите на Макейб бяха жестоки и безмилостни, постоянно присвити заради слънчевия блясък в родния му Тексас в тесни цепки от обветрена, набръчкана кожа. Но сега беше свалил малко гайда, разкривайки се пред другарите си.

— По дяволите, кълна се, че е готов да се разплаче само за да покаже колко е чувствителен. Хващам се на бас обаче, че и на него не му пука повече отколкото на мен за някаква купчина мъртви негри. Завлякъл се е там само заради кариерата и през цялото време си мисли за наградите, които ще получи, задето е такъв хуманист… Мамка му, та той може да изкара не по-малко пари от мен.

— Шефе, сериозно се съмнявам в това — обади се един от мъжете, преди да отпие глътка от бутилката „Молсън Канейдиън“.

— Е, Клит, наистина не знам — отговори Макейб с усмивка, — може би диамантите ми са по-добра отплата. Но не трябва да се забравят и разходите. Той няма защо да купува оръжия и муниции и да плаща на инструктори, за да обучават местните момчета… Я ми хвърли една бира, преди да съм умрял от жажда.

Макар да беше прехвърлил шейсетте, Макейб бе по-корав и притежаваше повече енергия от повечето мъже на половината от неговата възраст. Беше прекарал последните три дни на брега на Юкон в Северозападните територии. Оттам до Северния полюс се простираше най-вече лед. Сега Уейлън седеше в частен салон на летище „Майк Зубко“ в покрайнините на град Инувик и очакваше самолета, който щеше да го отведе у дома.

Опитваше се да реши дали да се довери на предчувствието си, че в района има значителни петролни запаси. Всички големи корпорации се бяха изтеглили от терена. Петролът беше евтин, ваденето му щеше да е скъпо, а местните ескимоси — проклет да е, ако той, Уейлън Макейб, ги нарече инуити, да им го начука, ако се чувстват обидени — взеха да важничат, че племенните им земи щели да бъдат оплячкосани. От тяхна гледна точка ползата не си заслужаваше усложненията.

Обаче Макейб бе обиколил всички места по света, където имаше петрол, както и всички места, където имаше безредици, и бързо разбра, че те до голяма степен съвпадат. Рано или късно заради чалмалиите в Близкия изток и комунягите в Южна Америка доставките щяха да бъдат поставени под заплаха. Междувременно милиарди китайци и индийци купуваха автомобили и строяха фабрики, така че търсенето само щеше да нараства. Голямото търсене и несигурните доставки щяха да означават едно-единствено нещо: стремглаво нарастващи цени. Значи полетата, които сега бяха маловажни, щяха да станат изгодни за експлоатация. На кого щеше да му пука тогава за мнението на някаква групичка ловци на тюлени? По няколко банкноти в правилните джобове и тази неприятност щеше да бъде уредена. А всеки, който откажеше да вземе парите, скоро щеше да разбере, че е взел погрешно решение.

Някой почука на вратата и Карвър влезе в помещението. Обичайната му отпусната походка я нямаше. Движенията му бяха нерешителни, а изражението колебливо и загрижено. Той създаваше очевидно впечатление, че се чувства неловко пред толкова богат и могъщ човек като Макейб.

— Самолетът е проверен, зареден и готов за излитане. Сър, простете, че говоря така, но трябва да тръгвате. Времето скоро ще се развали.

Макейб рязко кимна веднъж, с което му показа, че е разбрал и че го освобождава да си върви.

Карвър спря за кратко пред вратата, но изглежда никой не забеляза или просто не прояви интерес.

— Приятен полет, сър — подхвърли той.

2.

От Инувик самолетът пое на югоизток по въздушния коридор към Калгари, който се намираше на три часа полет и 2253 километра от териториите, като през по-голямата част от пътя минаваше над планинска пустош.

В мига, когато пилотът запали двигателите, въздухът започна да излиза от тръбата, като през цялото време температурата и налягането му нарастваха. Разхлабеният фитинг насочваше горещината право срещу акумулатора с много чувствителната и леснозапалима хидравлична течност. С течение на времето, докато самолетът се издигаше на крейсерската си височина от около девет хиляди метра, за да поеме над планинската верига Селуин, тя се нагорещяваше все повече и повече. Най-накрая след около четиридесет минути температурата достигна критичната си точка и резервоарът избухна със сила, която разтърси задната част на самолета. Фюзелажът беше достатъчно здрав, за да издържи на взрива, но пламъците от горящата течност лакомо намериха още храна в пластмасовите защитни обвивки наоколо, кабеловодите, през които минаваха снопчетата кабели от електрическите вериги на самолета, изолацията на тръбите за горещия въздух и всякакви други горими материали.

Екипажът едва ли чу взрива от шумовете на турбуленциите и рева на турбините. Първото нещо, което пилотът осъзна със сигурност, беше, че една сигнална лампа го предупреждаваше за избухнал пожар в задния инсталационен отсек. Второто беше, че не може да направи нищо, за да го изгаси. От този момент разполагаше със седем или осем минути, докато пламъците прегризат системите за управление на руля и хоризонталните стабилизатори.

В мига, когато самолетът на Макейб се отлепи от земята, Карвър се качи на тригодишната камионетка „Форд Е 250 Хеви Дюти“, която беше купил с пари в брой преди две седмици в Скагуей, Аляска, и се насочи към най-близката бензиностанция. В тоалетната обръсна брадата на Стив Лундин, свали работния комбинезон и по-късно го изхвърли в кофата за боклук отзад. След това пое на юг към магистрала „Демпстър“. Малко по-нататък асфалтът свърши. През следващите 724 километра, докато пресече полярния кръг, две времеви зони и няколко планински вериги, под гумите на форда щеше да има единствено глина и чакъл.

В Инувик твърдяха, че това, с което районът се гордее, са съкрушителните размери на местната география и липсата на външни хора. Само територията Юкон беше голяма колкото Испания, а я населяваха около тридесет хиляди души. На фона на съседните Северозападни територии обаче Юкон изглеждаше като градинка в заден двор някъде в предградията. Техните четиридесет хиляди жители бяха разпръснати в район, по-голям от Испания, Франция, Холандия, Белгия и Англия, взети заедно.

На Карвър му беше много приятно да слуша тези самохвални приказки. Той обичаше фактите. Смяташе тяхната точност за успокояваща, нещо сигурно и неподлежащо на преговори в един свят на компромиси, предателства и непредсказуеми чувства. Те отвличаха вниманието му от мисълта, която го караше да изпитва угризения на съвестта: другите хора, които щяха да умрат с Уейлън Макейб. Карвър беше свикнал с идеята за съпътстващите жертви. Разбираше, че често невинните умират заедно с виновните. Схващаше и човешката математика, че е по-добре да загинат шепа хора, отколкото хиляди да бъдат изтрити от лицето на земята чрез геноцид. Дори можеше да си каже, че хората, които работеха за Уейлън Макейб, вероятно знаеха какво прави и бяха спечелили от неговите действия. Но това не означаваше, че всичко това трябва да му харесва.

Неговите тайнствени работодатели, които сами се наричаха Консорциумът, нямаше да се впечатлят от принципните му угризения. Те гледаха на себе си като на пазители на морала в един неморален свят и поправяха злини, които бяха победили политиците и полицаите, ограничени от закони и правилници за действие. Ударът срещу Макейб беше третата задача на Карвър. Бивш офицер от Кралската морска пехота, който беше воювал в корпуса на Специалните флотски части — елит сред елита, той си беше подал оставката, изпълнен с отвращение от безплодността на усилията, които полагаше неговата част. Диктаторите, срещу които той и хората му се бяха сражавали, все още властваха. Към терористите се отнасяха като с държавници. Контрабандистите на наркотици, оръжия и хора никога не плащаха за своите престъпления.

Той можеше да убие човек лице в лице с пистолет, с нож или с голи ръце. Но неговите работодатели предпочитаха по-фин и неуловим подход. Затова Самюъл Карвър им предоставяше нещастни случаи, подобни на онзи, който току-що беше подготвил за Уейлън Макейб.

3.

Пилотът беше спрял двигателите, за да забави напредването на огъня, и единственият звук идваше от призрачното свистене на въздуха отвън. Стюардесата, седнала на сгъваемата си седалка, хапеше устни и отчаяно се опитваше да потисне паниката, която нейната подготовка и професионалната й гордост едва удържаха. Приглаждаше полата си надолу с резки, разсеяни движения, които подсказваха, че не осъзнава какво прави. Обаче взряна назад към дъното на кабината, тя беше първата, която видя пушека. Той започна да се просмуква в салона през вентилационните шахти и отворите в подовете и преградите подобно на напаст от призрачни отровни змии. Пушекът имаше жлъчно жълтеникави и мръснокафеникави оттенъци — коктейл от химикалите, отделени при горенето на различните материали в задната част на самолета. Когато кабината се изпълни с тях, пътниците започнаха да кашлят и да се давят.

— Кислородните маски! — изграчи стюардесата и блъсна с юмрук по вратата на пилотската кабина, насилвайки се да изкара думите сред отчаяните си усилия да си поеме дъх. Вторият пилот обърна глава, усети миризмата на изгоряло и веднага натисна бутона, който освободи падащите капаци над всяка седалка, и над главите на пътниците се залюляха кислородните маски. Тогава и пилотите сложиха своите. Те работеха добре, но пътниците нямаха такъв късмет.

В салона имаше шест пътнически седалки плюс тази за стюардесата, или общо седем маски. Една от тях изобщо не се разгърна. Две други паднаха, но не пускаха кислород. Така петима души се озоваха с четири маски, което доведе до смъртоносна игра на музикални столове1. Маската на стюардесата работеше. Тази на Макейб също. Беше се нагълтал с доста боклуци до момента, в който успя да я докопа, но най-сетне вдишваше сладък чист кислород и конвулсиите на гърдите му започнаха да утихват.

Останалите трима мъже се боричкаха във все по-сгъстяващия се пушек, като крещяха, пищяха и кашляха в отчаяния си стремеж към чист въздух. Единият успя да стигне с удари и ритници до седалката, над която висеше работеща маска. Друг бе победен от пушека и се отпусна на пода. Застана на колене, сгъна се напред и пое последния си дъх. След това рухна мъртъв на пътеката.

Междувременно третият мъж най-сетне беше намерил работеща маска, но мозъкът му изглеждаше неспособен да даде нужните нареждания на ръцете. Пръстите му безпомощно се гърчеха, докато напразно се опитваше да нахлузи разтегателната каишка на главата си. Сега вече кашляше толкова силно, че забълва кръв. Алена пяна заизлиза от устата му, образувайки мехурчета, докато той хъхреше. Скоро утихна.

През цялото това време самолетът продължаваше да пада от небесата, вятърът виеше около него и го блъскаше, а стоманените въжета, които управляваха задкрилките, бяха прегризани от огъня.

Пилотите бяха прекалено заети, за да се страхуват. Вече почти нямаше светлина в небето, а планините, между които се спускаха, бяха просто черни силуети, очертани на тъмносиния хоризонт. Намираха се на два километра височина и на по-малко от хиляда и петстотин метра над най-ниската точка в района, което им осигуряваше най-много шестнадесет километра за избор и никакъв друг път, освен надолу. Бяха изхвърлили горивото, за да намалят теглото си и да избегнат опасността от още пожари. Бяха спуснали и колесника. Единственото, което им липсваше, беше място за кацане. Тогава едно последно проблясване на светлината се отрази в слой равен бял лед и те забелязаха замръзнало езеро пред себе си.

То приличаше на гигантски чифт очила. Две големи открити части в двата му края образуваха стъклата, свързани от извит канал. Малък остров се извисяваше точно в средата на лявото най-западно стъкло. Обаче езерото беше прекалено близо, а те се намираха още на твърде голяма височина. Щяха да прехвърлят целта.

Пилотът избълва поредица ругатни в кислородната си маска и наклони самолета в още по-стръмно спускане. Искаше да се спусне постепенно, а сега трябваше да се гмурне към езерото като пикиращ бомбардировач, да изравни самолета в последния миг и да се моли механизмите за управление да издържат натоварването.

Самолетът се гмурна надолу, устремен към езерото, а стъклата на пилотската кабина се покриха изцяло с лед.

Сега се намираха над първото кръгло стъкло от „очилата“, все още на около сто и петдесет метра над повърхността, а пилотът трескаво дърпаше джойстика, за да вдигне задкрилките и да извади самолета от пикирането.

В задния инсталационен отсек стоманените въжета, свързващи пилота със системата за управление, бяха изгорели и овъглени, с изключение на няколко останали нишки. През цялото време, докато пилотът изискваше повече подемна сила, натоварването върху им нарастваше и те се опъваха все повече.

Носът не искаше да се вдигне. Щяха да се забият право в леда.

Въжетата започнаха да се разпадат.

Ледът лежеше на по-малко от тридесет метра под тях.

И тогава, в последния момент, самолетът излезе от пикирането, движението стана хоризонтално и точно в този миг последните нишки на стоманените въжета се скъсаха. Задкрилките вече не действаха и на петнайсет метра от замръзналото езеро самолетът се стовари драматично по корем и се плъзна като гигантска хокейна шайба напред.

По някакъв начин успя да улучи права линия в извития канал между едната половина на езерото и другата. Обаче ударът беше достатъчен, за да изхвърли стюардесата от паянтовата сгъваема седалка, да откъсне маската й и да я запрати с хаотично махащи ръце и крака между седалките. Най-накрая тя се блъсна в задната стена и рухна неподвижна на земята.

Уейлън Макейб го беше грижа единствено за неговото собствено оцеляване. Бяха се спуснали на земята цели. Той сметна това за добър знак.

В този миг краят на дясното крило се блъсна в каменния бряг на острова, който стърчеше от леда в средата на езерото. Крилото се отскубна и завъртя останалата част от самолета под нов ъгъл.

Машината излезе на брега през средата на малко скалисто заливче и продължи да се плъзга нагоре по замръзналия бряг, докато лявото крило не се блъсна в масивна канара. То се откъсна, освободи фюзелажа и той се стрелна между скалите и дърветата, като изрови дълбок окоп в дебелия зимен сняг, поваляйки по-малките фиданки, докато носът на машината не се блъсна в голям стар бор.

Ударът беше откъм страната на пилота и той беше смазан като буболечка на предното стъкло, когато едната половина на пилотската кабина беше унищожена и в самолета зейна огромна дупка. Последният оцелял другар на Макейб бе запратен във въздуха заедно със седалката си, но един клон го прониза и спря полета му на около петнадесетина метра по-нататък. Здравата част от кабината се разби в стърчаща от земята скала. Остатъкът от нея се разпадна, отнасяйки помощник-пилота със себе си, а фюзелажът се прекърши на две като счупена клонка. Последните кълба пушек се разнесоха из ледения въздух. Уейлън Макейб се смъкна в обърнатата си назад седалка.

Изгубил бе съзнание, но беше жив.