Оцеляващият

63.

Беше поредната съвършена провансалска утрин. Карвър пресрещна грохналата камионетка на хлебаря на пътя на около километър и половина от къщата и му махна с палец, за да го вземе на автостоп. Камионетката се понесе с пухтене и тракане нагоре към портата. Бандитът, когото той беше прекръстил на Ринго, се появи на автомобилната алея и им махна да спрат. С щръкналите изпод деколтето на тениската му черни завити косми на гърдите и гърба, отблизо той изглеждаше още по-непривлекателен. Но пък носеше пушка — помпа и начинът, по който я носеше напряко на корема — прикладът в сгъвката на лакътя на дясната ръка, показалец на спусъка и насочено към земята дуло, показваше, че някой го беше научил как се прави.

Ринго се вторачи в хлебаря, пренебрегвайки любезния му поздрав „Добрутро, гос’ине“, сякаш никога досега не го беше виждал, и само пошавна многозначително с пръсти, като посочи ключовете, за да му бъдат предадени.

Щом на камионетката беше отнета възможността да потегли, той заобиколи и отвори задните врати. С безкрайна подозрителност започна да оглежда купчините франзели, кръглите самуни, сладкиши, баници с плодове и кроасани, подредени в задната част на колата. Ринго сякаш беше имунизиран към съблазните на кафявите корички, изкусителните пълнежи и прекрасните аромати, които се носеха от товарния отсек. Според него във всеки кроасан с шоколад можеше да има скрита бомба, а в баниците — гранати. Той надникна и в найлоновите торбички, пълни с пиене, месо и зеленчуци. Най-накрая се увери, че съдържанието на товарния отсек не представлява опасност, освен за артериите и нервните клетки на хората, които щяха да го погълнат.

Дебеловратият гангстер затвори задните врати и продължи обиколката на камионетката. Когато стигна до вратата откъм мястото на пътника, показа жест на Карвър да свали стъклото. Той го направи, а дебеловратият се наведе, пъхна цевта на пушката през отвора и се вторачи право в лицето му.

Слетите вежди на Ринго се събраха още по-плътно, когато той смръщи чело в опит да прецени опасността, която представляваше непознатият, облечен в бял бояджийски гащеризон. Той отстъпи крачка назад и застана при края на вратата, гледайки да си осигури чиста огнева линия, и след това махна на Карвър да излезе от камионетката.

Той се подчини и излезе в огряната от слънцето автомобилна алея и ароматния въздух, вдигна ръце, както би направил всеки невинен човек, когато срещне мъж с насочена пушка. Грузинецът посочи с цевта ленената торба с презрамка, която лежеше на пода пред пътническата седалка. Очевидно искаше Карвър да я вдигне и той се подчини, като изпълни иначе простата задача на бавни отчетливи етапи, сякаш искаше да каже, че не се готви да направи нищо лошо. Когато отново се изправи, вече с торбата в ръка, той я отвори за проверка. В нея имаше две кутии боя, едната неотваряна, пълна с прозрачен лак, а втората — пълна с парцали. Освен двете кутии в торбата имаше и три бояджийски четки с различни размери, както и голяма бутилка разредител, пликче картофен чипс, малка стъклена бутилка, пълна с портокалова напитка, както и пакетче от восъчна хартия.

— Сандвичи за обяд — обясни той и го извади, макар да се съмняваше, че пазачът знае и дума френски, но въпреки това продължи. — Дойдох да боядисвам. Моят шеф каза, че дървените части в кухнята и всекидневната се нуждаят от освежаване. Каза, че е говорил с типа, който е наел къщата… Разбираш ли?

Ринго продължаваше да го гледа вторачено, докато вадеше телефона и натисна бутона за бързо избиране. След това проведе къс разговор на език, който Карвър никога не беше чувал, но предположи, че сигурно е грузински. След това кимна на Карвър да се качи на камионетката и махна на хлебаря да кара към къщата. Пекарят запали шумния двигател и потеглиха отново нагоре по алеята към къщата, завиха зад сградата и спряха на паркинга отзад. Хлебарят слезе, отвори задните врати и понесе няколко торби с провизии към кухненската врата. Докато вървеше, погледна изнервено двете кучета, които стояха до телената ограда, оформяща клетката им, и ръмжаха и лаеха, докато той чукаше на вратата. Тя се отвори и брюнетката Йоко надникна през отвора. Тя извика на кучетата, които престанаха да лаят, но продължиха заплашително да ръмжат, въпреки че се отдръпнаха няколко крачки назад от оградата. След това направи път на хлебаря да влезе в къщата.

Карвър изостана, сякаш изчаквайки удобен момент да си каже репликите. Стоеше на около четири и половина метра от кухненската врата, близо до купчината дърва за огрев, наредени под специалния метален заслон. Огледа се и когато видя, че никой не го наблюдава, клекна до купчината цепеници, подпрени на задната стена на къщата, и отвори торбата.

През следващите няколко секунди извърши няколко бързи и точни действия. Първо извади малкия пакет със сандвичи и го сложи в джоба си. После внимателно измъкна една цепеница от купчината, сякаш вадеше клечка от кула, издигната от кибритени клечки, и пъхна в отвора пакета с чипс и бутилката с портокалова напитка. Ленената торба беше издърпана в сянката на заслона до задната стена на къщата. Карвър я остави отворена с бутилката разтворител, поставена върху пълната с парцали кутия от боя. След това влезе през кухненската врата. Вътре пекарят точно беше извадил една кутия с пасти и я отвори пред Йоко, за да ги опита. Карвър застана на прага и щом се увери, че никой не го гледа, отвори пакета със сандвичите и ги запрати в кучешката клетка, където бяха погълнати на мига. Той остана на мястото си, като жената избираше, а пекарят отбелязваше в бележника си избора, а после тръгна към камионетката си, за да върне кутията.

Когато дойде неговият ред да заговори, Карвър де същото объркано обяснение за своето присъствие, както на пазача на портата. В началото Йоко имаше озадачен вид, но после се разтревожи. Няколко пъти погледна към вътрешността на къщата, чудейки се дали си заслужава да буди началството заради това. За радост на Карвър реши, че не си заслужава, и започна да го гони да си върви, като бърбореше нещо неразбираемо.

Той разбра намека и се върна при камионетката, където чакаше хлебарят с усмивка на лицето. Радостната усмивка на мъж, който току–що е видял как негов събрат е нахокан от гневна жена. Когато седна на пътническата седалка, Карвър поклати глава и изду презрително бузи.

— Жените са непредвидими, нали така? — въздъхна той.

Хлебарят се изсмя високо, след което запали двигателя и камионетката запухтя надолу по хълма.

64.

Иван Сергеевич Платонов, известен на всички като Платон, беше човекът, на когото бяха поверили разширяването на дейността на Подолския криминален клан в Западна Европа. Той си беше легнал с една от жените, чиито тела носеха по-голямата част от печалбите на бандата, когато се обади Олга Жуковская.

— Иван Сергеевич, как сте?

— Благодаря, много добре. А вие как сте?

— Също много добре. Моят съпруг винаги е говорил с топлота за вас…

— Беше велик човек. Моите съболезнования. Надявам се, че получихте венеца.

— Да, беше много впечатляващ. Да не прекъсвам нещо важно?

Момичето се събуди, прозя се широко и покорно започна да плъзга ръка към чатала на Платон. Той я отблъсна.

— Не. Какво мога да направя за вас?

— Искам нещо да бъде взето, или по-точно, върнато.

Платон слушаше внимателно, като от време на време задаваше въпроси, докато заместник–директорката му обясняваше за липсващия документ, собственост на руския народ, който в момента се намира в сейфа на къща в Южна Франция на около деветстотин километра от мястото, където той се намираше. Къщата се охранявала от четирима грузинци начело с дребния бандитски главатар Баграт Баладзе. През следващите двадесет и четири часа документът щял да бъде продаден или на някой мръсен арабски терорист, или откраднат от агентите на един още по-неприятен американец, ако Платон и неговите хора не успеят първи да се доберат до него.

— В миналото сте се сражавали за Родината — добави Жуковская. — Сега тя ви призовава да изпълните една не по-малко важна мисия.

В гласа й трептеше много изкусителна нотка. Казаното не прозвуча като заповед на старши офицер, а по-скоро като молба на слаба жена, отправена към могъщ воин.

Обаче Платон не се поддаде.

— Разбира се, продължавам да съм патриот — отговори той — и дори сега, когато живея като мирен бизнесмен, съм готов да изпълня дълга си. Но ще има разходи. Може да загинат хора, чиито семейства трябва да бъдат осигурени.

— Разбира се, че трябва да бъдете възмезден — съгласи се тя. — Нали си спомняте, че моят съпруг произвеждаше определено оръжие от името на държавата?

Платон знаеше това много добре. Жуковский бе натрупал богатство, продавайки мини из цял свят, докато онази английска принцеса не започна да си тика носа в неговия бизнес. Това й докара смъртта… както и на него. От тогава политическият натиск срещу мините се беше засилил неимоверно и сега те гниеха из складове, разпръснати по цялата територия на Русия. Обаче нелегалното търсене не намаляваше. Напротив, продаваха се с хиляди, като всяка една носеше чиста печалба от триста долара. Американски. Ако Платон уредеше концесията, можеха да се спечелят милиарди.

— Ще бъда горд да помогна на моята страна — каза той, — но няма да бъде лесно. — Ще трябва да сваля най-добрите си хора от сегашните им задачи. Ще имам нужда от екипировка. Освен това трябва да стигнем светкавично на мястото. С хеликоптер това може да стане по най-бързия начин. Французите произвеждат един, наречен „Дофин“. В него лесно ще се поберат шестима души с екипировката и ще ни откара право до входната врата само с едно презареждане.

Ако мога да наема един днес сутринта, следобед ще бъдем там.

Обаче заминаването на Платон се забави, защото машината, която искаше да наеме, имаше някакви технически затруднения. Едва на обяд еврокоптера „Дофин“ излетя от парижкото летище и започна тричасовия си полет на юг.

65.

Пред Карвър изникнаха безброй затруднения, докато се опитваше да измисли как да измъкне документа от Баграт Баладзе. Първо, той не беше професионален крадец като Кени Уинтър, човека, за когото се представяше. Второ, не знаеше къде в сградата се съхранява документът. Единственият метод за отваряне на сейф, който познаваше, беше да го взриви. Не много умна идея, ако искаш да опазиш картонен плик, пълен с листове хартия. Освен това имаше и шестима възможни противници, защото беше възможно и жените да участват в битката. А той беше сам.

Последното беше най-маловажното от тези разсъждения. Като се има предвид елементът на изненада при едно добре планирано нападение, той лесно можеше да заличи неравенството. Преди го беше правил не малко пъти, но сега не беше дошъл, за да убива, а да открадне. Затова се зае да обмисли проблема логично, взимайки под внимание всички възможни изненади, докато не измисли решение, което му се стори смислено. Затова листът му с покупки излезе такъв. Затова и заради познанията за основните химически процеси, подходящи за изкуството на саботажа. Логиката беше много проста. Най-лесният начин да измъкне документа от къщата, беше да накара Баграт Баладзе да го направи вместо него. Обмисляйки как, Карвър стигна до химическите свойства на веществата в списъка си с покупки.

Например лененото масло е склонно към самозапалване, както художниците и декораторите, да не говорим за техните клиенти, научават на свой гръб. Когато лененото масло се изложи на слънце, то се окислява и отделя топлина. Колкото по-дълго е изложено на слънце, толкова повече топлина отделя. Ако с него е залято относително голямо парче ленен плат, това увеличава изложената площ и съответно количеството топлина. В течение на един период от приблизително шест часа платът може да достигне температура 480°C, или 800°F, което е напълно достатъчно, за да възникне пламък.

Има обаче още нещо. Ако мястото не е проветриво, процесът на окисляване отслабва. Ако пък е прекалено проветриво, течението ще разсейва отделената топлина. Точно както при разпалването на огън. Ако духате твърде силно, ще изгасите пламъчетата, а ако не духате, те сами ще угаснат. Трябва да улучите точното съотношение.

Подходящото съотношение между прекалено много и прекалено малко въздух може да се постигне, като се сложи лененият парцал в открит съд. Например отворена кутия от боя. Хапчетата за аквариуми също имат много мощни химически свойства. Тяхното предназначение е да освежават водата, като произвеждат кислород. Активната им съставка е калиевият хлорид, който много лесно се окислява. Точно както при лененото масло, това окисление отделя енергия. Ако отделената енергия е достатъчно голяма, може да се стигне до експлозия. Калиевият хлорид е много активно окисляващо вещество, затова се използва за направата на взривни вещества в домашни условия както от любителите на бомбички, така и от любителите на терора. Карвър счука таблетките в хаванче и смеси полученото вещество със захар, която щеше да се запали, така че да се получи по-силен и ярък взрив. После подготви бутилката с портокалов сок, който всъщност беше ацетон, купен от същата железария, където бе намерил останалите бояджийски принадлежности. Към него добави оранжев оцветител за храна плюс захар. Ацетонът е лесно възпламеняваща се течност, чиито пари могат да избухнат и от една искра. Едно от свойствата на захарта е, че когато бъде изложена на топлина, тя се карамелизира и става крайно лепкава. Добавката на захар към тази бутилкова бомба, или коктейл „Молотов“, целеше продължителното задържане на пламъка на едно и също място, както става при напалма.

Нямаше нужда да добавя нищо към разредителя или лененото масло. И така щяха да свършат работа. По същество съдържанието на бояджийската торба беше самовъзпламеняваща се запалителна бомба. Щом я заложи, Карвър се прибра в селото с камионетката на фурнаджията, уреди сметката си в хотела и се върна обратно в планината, но този път мина по панорамния път. Изкачи се за втори път до наблюдателния си пост, но сега носеше екипировката, която беше поискал от Вермюлен да му остави „до поискване“. Щом пристигна, просто зачака.

По обед температурата се беше вдигнала до двадесет и няколко градуса. Жените се печаха на слънцето с упорството на северноевропейци, които най-сетне са се измъкнали от лапите на студената и мрачна зима. Мъжете се мотаеха голи до кръста с торсове, покрити с татуировки — основен показател за мястото им в йерархията и част от културата на подземния свят в Русия. Кучетата мързелуваха в клетката. Причината обаче не беше толкова в слънцето, което загряваше козината им, а в голямото количество стрит валиум, по 50 милиграма за всяко, смесен с пастета, дебело намазан върху сандвичите, чрез които вече беше попаднал в тяхното кръвообращение.

Хората обядваха късно, в два и нещо следобед. С храната доста пийнаха. В три и половина Джордж пое втората смяна при портата. Баграт и Линда се прибраха вътре, за да се изчукат и да подремнат. Всички останали се бяха натъркаляли полузаспали около басейна. Точно тогава Карвър видя първите струйки дим да се вдигат от неговата ленена торба.

Той изпрати есемес на Вермюлен с текст: „Доставка в 19 часа, както беше планирано“. Изписа текста изцяло. Смяташе писането на съобщения за доста инфантилно занимание и предположи, че един генерал от резерва мисли същото. Съмняваше се, че някога преди му се е налагало да чете текстови съобщения.

Когато свърши, пламъкът вече се виждаше ясно. Беше намазал вътрешността на торбата с ленено масло, за да увеличи ефекта. Щом се появи първият пламък, скоро щяха да го последват и други.

Изведнъж се чу остър пукот, стъклото на бутилката с разредител се пръсна и той избухна в пламъци. После настъпи верижна реакция. Пламъците, подхранвани от разредителя, лизнаха пликчето с чипс, то избухна с пукот и висок пламък подобно на фойерверк. Това доведе до пръскането на бутилката с оранжевата течност в пламък от ацетон и захар, който от своя страна подпали сухите като барут цепеници.

Карвър вече си беше сложил бронежилетката с препасан под нея пистолет. Заредения гранатомет бе преметнал през рамо. В единия му джоб лежеше палката, а ушите му бяха здраво запушени с восъчните тапи за уши. В ръцете, които бяха защитени от плътно прилепнали кожени ръкавици, държеше противогаза. Него щеше да сложи последен.

Заслонът за цепеници вече гореше бурно, пламъците танцуваха нагоре по задната стена на къщата. Прозорецът на първия етаж беше отворен и пламъците подпалиха отворените дървени капаци на прозорците, черчеветата и найлоновите пердета, които се полюшваха от горещите вълни. Оттам огънят се прехвърли безшумно като крадец в помещението отвъд. Дървените греди в краищата на покрития с керемиди покрив започнаха да тлеят. Не след дълго и те щяха да се включат в пожара.

66.

Пазачът долу при портата първи разбра какво става. Карвър наблюдаваше действията на Джордж, който щом видя пушека, издигащ се иззад къщата, хукна нагоре по алеята, крещейки с пълно гърло. Проснатият край басейна Пол бавно се повдигна на лакът, за да разбере каква е тази шумотевица, остана като вкаменен, докато осъзнае какво виждат очите му, и след това скочи на крака и ревна на Ринго да се събуди. Йоко започна да пищи. Тримата мъже се втурнаха към задната част на къщата. За няколко секунди изчезнаха от погледа на Карвър, но скоро се появиха зад къщата, откъдето сочеха огъня, отдръпваха се назад от пламъците и си крещяха взаимно.

Един от прозорците над кухнята се отвори и Баграт надникна, за да види какво става. Карвър забеляза ужасеното му изражение, когато съзря пожара, и как то стана паническо, щом очите на грузинеца попаднаха на газовите бутилки под него. Ако те гръмнеха, можеха да съборят половината сграда. Той закрещя някакви заповеди на тримата мъже, хвърли комплект ключове на земята пред тях и изчезна в стаята.

Целият план на Карвър зависеше от това какво щеше да предприеме Баграт сега, но той нямаше време да чака и да види, а трябваше да действа и да се моли логиката на грузинеца да бъде като неговата собствена.

Долу под него групичката се беше разделила на две. Двама от мъжете трескаво се опитваха да откачат газовите бутилки и да ги махнат от пътя на пламъците. Това не беше хубаво. Карвър искаше за тяхно добро, а и за негово, мъжете да се махнат. Той беше предположил, че ще изтичат пред къщата, за да избягат от горещината на пламъците. Пол вдигна ключовете от земята и хукна към мицубишито. Карвър беше планирал да удари грузинците, когато се съберат на група пред фасадата на горящата сграда, както всички нормални хора биха направили.

Сега трябваше набързо да преработи плана.

Той си сложи противогаза и хукна колкото може по-бързо надолу по хълма през храсталаците, защото знаеше, че вниманието на мъжете ще бъде изцяло приковано от огъня. Насочи се към стената около парцела, защото искаше да излезе някъде между газовите бутилки и покрития паркинг, или с други думи, точно срещу пламъците. Стената беше висока около два метра и Карвър се почувства както някога в курса по нападение на морската пехота. Той подскочи, хвана се за горния край, помогна си с крака и след като се прехвърли през нея, скочи от другата страна.

В мига, в който краката му докоснаха земята, стреля два пъти. Първият изстрел беше насочен към джипката, а вторият срещу газовите бутилки. От гранатите изскочиха две дебели струи бял газ, който скоро обгърна тримата мъже и започна да пари на очите и да дере гърлата им. Грузинците взеха да залитат, замаяни и дезориентирани, с повици за повръщане. Точно тогава от дима се появи Карвър, размахал разтегаемата полицейска палка, и започна с безпощадна бруталност да я стоварва по техните черепи и вратове.

Първата му мишена бяха мъжете край газовите бутилки. Когато те бяха повалени в безсъзнание, той се втурна към този при колата и го свали на колене с няколко удара. Мъжът се стовари на земята, задавен от суха кашлица и повици за повръщане. Карвър го приспа с един жесток ритник в главата.

Обаче къде бяха останали ключовете? Не бяха в ръцете на мъжа, нито на автомобилното табло. Трябваше да се отпусне на колене и да напрегне очи през прозрачната пластмаса на предната част, докато ръцете му шареха по прахоляка и строителните отпадъци. След известно време, което му се стори цяла вечност, напипа пластмасовата топка на ключа, изправи се и тръгна към шогуна.

Запали двигателя и с пълна газ се понесе по алеята, зави надясно и спря сред облак прах на малката площадка пред главния вход. Там чакаше Баграт едно с двете жени. Йоко още беше по банските, с които се бе излежавала край басейна. Линда беше избягала от спалнята само по прашки и чаршаф, с който се беше наметнала. Баграт беше само малко по-добре облечен. Гол до кръста, с джинси и бос, в дясната си ръка стискаше пистолет. Добрата новина за Карвър беше куфарчето, което бе закачено с верига към китката на лявата.

Видя го веднага щом зави зад ъгъла, и се сети какво трябва да направи. С едната си ръка нави волана на джипа и едновременно наби спирачки. Мицубишито поднесе сред облак прах и чакъл и накрая спря. Едновременно с това Карвър измъкна от джоба си една от звуково–светлинните гранати, изтегли игличката със зъби и запрати шестоъгълната тръба с перфорирани в нея отвори от прозореца на колата, като същевременно се приведе и здраво стисна очи.

Британските спецчасти, за които тези гранати бяха специално създадени като средство за освобождаване на заложници, винаги са ги наричали „блясък и трясък“. Наименование, което съвсем точно описва действието им. Гранатата избухна пред тримата грузинци в облак от прахоляк и толкова ярка светлина, колкото от светнали едновременно сто хиляди стандартни шейсетватови крушки само на метри от незащитени очи. В същото време се чу трясък, осем пъти по-силен от шума, предизвикан от турбините на осем изтребителя. Карвър очакваше това въздействие и беше взел предпазни мерки, но дори той се замая за няколко секунди. Баграт и жените бяха като посечени.

Те двете седяха на земята с изражения на зомбита и невиждащи очи. Чаршафът на Линда беше паднал, но не й пукаше или пък не съзнаваше голотата си.

Баграт не беше по-добре. Стоеше на колене и се опитваше да се изправи на крака, но изглежда те отказваха да му се подчинят. Пистолетът му описваше кръгове насам–натам, докато той въртеше горната част на тялото си, опитвайки се слепешком да атакува своя нападател. Внезапно произведе изстрел и куршумът разби задното стъкло на шогуна. Карвър скоро се съвзе, отвори вратата и се хвърли на земята. После бързо запълзя по чакъла към Баграт, опитвайки се да не се надига, докато грузинецът стреля още три пъти напосоки. Един от куршумите изсвири над главата на Карвър. Друг рикошира от стъпалата, които водеха към басейна. Третият се заби в гърлото на Линда, разкъса дихателната й тръба и заседна в гръбнака. Силата на удара я повали по гръб и тя остана да лежи безпомощно, докато кръвта й бликаше от зейналата гъргореща рана като вода от дихателния отвор на кит.

Тя щеше да умре след малко, но нито Карвър, нито някой друг би могъл да направи нещо за нея. Той съсредоточи вниманието си върху Баграт, ядосан, че опитът му да запази живота на всички бе провален от грузинеца. Яростта му пролича в силата на трите бързи удара, които нанесе с палката по главата му. След като го повали, взе ръката с пистолета, насочи го към умиращата жена и натисна с неговия пръст спусъка за още един изстрел, с който да прекрати страданията й.

Изкуши се дали да не насочи пистолета и срещу Баграт, но му беше достатъчно гадно заради ненужната смърт на жената. Нямаше желание за още хладнокръвни убийства. Вместо това насочи пистолета, който държеше с ръката на Баграт, към веригата, свързваща куфарчето с лявата му китка. Стреля за последен път, куршумът прекъсна веригата. После хвана пистолета за цевта и го запрати в шубраците около басейна. Ако полицията дойде, ще го намери и ще установи, че по него има отпечатъци на грузинеца, по дланта му следи от барутни газове, а в тялото на жената два куршума, изстреляни с този пистолет.

Карвър се протегна за куфарчето и се изправи. От взрива на „блясък — трясък“ бяха минали около петнадесетина секунди. Въздействието на гранатата щеше да продължи още около минута. Останалите трима мъже щяха да останат под въздействието на сълзотворния газ още двадесетина минути. Но щом се съвземеха, щяха да се превърнат в четирима гневни грузинци. Междувременно скоро щяха да пристигнат патрулки и пожарните коли от Турет-сюр–Луп, привлечени от пламъците, които сега вече се издигаха над цялата къща, изпращайки във високото синьо небе мръсен черен пушек. Беше крайно време да изчезва.

Извади гранатомета от джипа и го преметна през рамо. Вдигна от земята използваната „блясък — трясък“ и хукна към задната част на горящата сграда. Сълзотворният газ се беше поразнесъл, но въпреки това тримата мъже още не бяха способни да го спрат, когато профуча покрай тях. Успя да вдигне гранатата, която беше изстрелял по мицубишито, но другата, която бе насочил към газовите бутилки, беше прекалено близо до пламъците, а те бяха започнали да облизват двата червени цилиндъра. След няколко секунди щяха да избухнат и тази мисъл вля допълнителен адреналин в кръвообращението на Карвър, като му помогна на един дъх да прескочи стената и да хукне нагоре по хълма.

Беше минал около сто метра между дърветата, когато бутилките избухнаха. Оглушителният взрив сякаш превърна въздуха в твърда материя, която блъсна Карвър в гърба и го запрати в най-близкия ствол — натъртен и останал без дъх. Над главата му прелетя облак клонки и листа. След частица от секундата взривната вълна стигна до своя външен радиус и се върна обратно над него, изсмуквайки въздуха от дробовете му, с което бурята отмина.

Всеки сантиметър от тялото му го болеше. Имаше усещането, че мозъкът му е също толкова натъртен и ожулен, колкото черепа, сякаш беше участвал в десет рунда срещу боксьор тежка категория. Докато се изправяше на крака, наблюдаваше огнената топка, пред която досегашните пламъци, които се издигаха над обгорелите руини на къщата, изглеждаха незначителни. Той опипа крайниците си и с учудване установи, че може да върви и дори да тича. Първо бавно и предпазливо, а след това с все по-голяма увереност.

Карвър беше добре, но се ужасяваше от мисълта какво ли се е случило с безпомощните мъже, които взривът беше заварил само на няколко метра от бутилките. Или с кучетата, които лежаха приспани в своята клетка. Сигурно на земята не беше останала и най-малката следа от тях.

67.

Кърт Вермюлен точно си приказваше с кмета на Антиб, когато мобилният му телефон звънна силно и екранчето го информира, че е получил съобщение. Той се извини на кмета, който го увери, че съвсем не е обиден — как би могъл да се разсърди на толкова изтъкнат гост като господин генерала.

Вермюлен натисна безпомощно няколко бутона, преди да се откаже с въздишка, която трябваше да изрази невъзможността на цивилизования човек да е в крак с всички модерни джаджи. Кметът се изкиска съчувствено.

Алекс взе телефона от ръката му с развеселеното изражение на жена, която се удивява на мъжката несръчност.

— Дай да видя — каза тя. Пръстите й уверено заиграха по клавиатурата и съобщението се показа.

— От Уинтър е. Пише, че ще е готов за по питие в бара на хотела в седем.

Вермюлен погледна часовника си.

— Нямаме проблем с времето — отбеляза той. — Сигурна ли си, че искаш да го направиш? В края на краищата той няма на кого да се оплаче, ако аз отида на срещата вместо теб. Точно днес…

Той погледна през прозореца на кметския кабинет. Кметството, със стените си от розов пясъчник и бели капаци на прозорците, гледаше към Кор Масена точно в центъра на най-старата градска част. Всеки ден тя се изпълваше със сергии, на които се продаваше прясно уловена риба или плодове и зеленчуци донесени от фермите, накацали по провансалските хълмове. В другия край на широката улица се издигаше църквата „Нотър Дам“. Морето беше само на хвърлей.

Алекс го хвана под ръка и се притисна към него успокоително.

— Не се притесняван — каза тя, — мога да се справя. Нали затова съм тук…

Вермюлен се усмихна и в очите му проблесна искрена любов. Кметът, който стана свидетел на тази привързаност, също се усмихна.

— Да — кимна генералът и прегърна Алекс, — зная, че можеш да се справиш с всичко. — След това отново погледна часовника си. — Е, макар да има достатъчно време, мисля, че е най-добре да тръгваме.

— Както решите, господин генерал — съгласи се кметът.

68.

Гледката от хеликоптера „Дофин“ към Турет–еюр–Луп, което лежеше на пет километра пред тях, беше възхитителна смесица от твърди каменни стени и червени керемидени покриви, наблъскани върху V–образен висок морски нос. Сградите стигаха до ръба на скалите и се вкопчваха в тях като стадо леминги, които се предизвикват едни други да скочат. Обаче седящият на седалката до пилота Платон не се вълнуваше от подобни естетически наслади. Единствената му грижа беше да сравнява забележителностите пред себе си с картата, която държеше в ръце. Беше получил описание на мястото, където се намира къщата, наета от грузинеца. Сега му оставаше само да го открие.

В този момент видя стълба от черен пушек, който се издигаше иззад един от хълмовете, погледна в картата и проблемът се реши. Огънят беше като фар, който го насочваше към мястото, което търсеше. Обаче се оказа, че са пристигнали твърде късно. Крадците на онзи американец го бяха изпреварили. Разбира се, ако тези боклуци не бяха успели по някакъв начин сами да се подпалят.

— Карай към пушека — нареди той на пилота. — Бързо!

Досега летяха успоредно на долината в подножието на Пюи дьо Турет. Сега хеликоптерът се стрелна надясно, когато пилотът смени курса и започна да се спуска. Те летяха право към черния пушек, когато той бе разпръснат от взрив, който изпрати към небето огнена топка от алчни за плячка виещи се пламъци.

Платон изригна поредица руски псувни в микрофона на интеркома, а после се завъртя на седалката и впери очи в петимата мъже в пътническото отделение над него. Всички бяха с бронежилетки и носеха автомати с големи заглушители на цевите. Това бяха най-добрите хора на Платон, които бяха служили с него в Афганистан или в тежките кампании срещу отцепниците в Чечения.

— Ще кацнем след тридесет секунди. Вие двамата слизате първи и заемате позиция. Имайте готовност да ни прикривате със стрелба. Останалите идват с мен.

Когато наближиха къщата, пилотът намали скоростта, защото търсеше къде да кацне, като нервно заобикаляше огъня и пушека, които бяха обгърнали къщата. Сега, когато наближиха, Платон видя, че някой сякаш беше отхапал голяма част от задната част на сградата. Сигурно там беше станала експлозията. Успя да види само трима души. Две жени и един мъж, които бяха разхвърляни пред фасадата на сградата. Наблизо стоеше голям джип.

Мъжът коленичеше пред една от жените и сякаш се опитваше да я свести. Изглежда не осъзнаваше, че хеликоптерът наближава. Накрая, когато бяха на тридесетина метра от него и само на два метра от земята, той обърна към тях мустакато лице със събрани очи и започна да клати глава насам–натам. Имаше вид на объркан от случващото се около него човек. Хеликоптерът се беше спуснал с нос, насочен към къщата, но тъй като теренът падаше стръмно, пилотът опря само предните колела в земята и без да гаси двигателя, зависна със задните във въздуха. Първите двама мъже изскочиха от плъзгащите се врати на машината, притичаха няколко метра приведени, преди да залегнат и да заемат позиция с насочени срещу мъжа оръжия. Последваха ги тримата им другари, които застанаха около носа на хеликоптера, за да прикрият Платон, докато слиза от мястото до пилота. След това четиримата заедно тръгнаха към мъжа с преметнати през рамо, готови за стрелба автомати.

Мъжът пред тях нямаше оръжие, но сега видяха, че жената до него беше мъртва. Беше простреляна в гърлото и главата. Другата жена, която също сякаш не осъзнаваше присъствието им, както мъжа преди малко, беше по бански. А той носеше единствено джинси. Грузинецът ги гледа няколко секунди с празен поглед, сякаш не може да фокусира, а после съвсем изненадващо скри лицето си в шепи и започна да ридае.

— Майчице Божия… — измърмори Платон, който макар и сам дълги години да се беше излагал на въздействието на битките, не беше станал по-състрадателен към хората, които рухваха при напрежение. Сега, когато наближи ридаещата развалина, видя, че тя отговаря на описанието на Баграт Баладзе. Значи този подсмърчащ слабак е бил водач на банда? Не беше за чудене, че се е оказал толкова лесна мишена. А вече се беше предал. Май някой здравата го беше халосал по главата, но иначе по него нямаше и драскотина.

Платон го стисна за гърлото.

— Ти ли си Баладзе? — попита той грубо. Грузинецът го изгледа с празен поглед, смръщи се и се опита да вдигне рамене.

Платон го зашлеви по двете бузи.

— Ти… ли… си… Баладзе? — повтори той бавно и по-високо с глас, в който започнаха да се долавят гневни оттенъци.

Очите на пленника му се изпълниха с паника. Той посочи с показалци ушите си и поклати глава.

— Не мога да чувам… — изплака. — Мисля, че съм я убил… но не съм сигурен… не съм сигурен. О, Боже мили…

Започна отново да плаче и лицето му се сгърчи като на съкрушено малко дете. Когато вдигна ръце, Платон забеляза скъсаната верига на китката на лявата му ръка. Той хвана висящия свободно край и го дръпна нагоре заедно с ръката на Баладзе. Трябваше да я завре на сантиметри от носа му, преди грузинецът да я забележи. Платон разклати остатъка от веригата. Незададеният гласно въпрос беше очевиден.

— Изчезна — отговори Баладзе. — Някой го взе, но не можах да видя кой. Не можех да виждам, не чувах… такъв трясък.

Платон кимна на един от мъжете наоколо.

— Питай кучката. Може тя да е видяла какво се е случило.

Брюнетката не беше в по-добро състояние от своя началник и също не чуваше и виждаше ясно. Когато осъзна, че нейната руса приятелка е мъртва, започна да хлипа.

Тогава Платон насочи вниманието си към джипа. Той беше оставил ясно забележими следи, което подсказваше, че е слязъл по хълма с висока скорост, завил е рязко и се е плъзнал встрани, докато спре. Който го беше карал, бе успял да изненада Баладзе, защото той явно не беше очаквал нападение откъм гърба и в границите на парцела.

Платон се сети, че нападателят сигурно е използвал светлинно–звукова граната, за да обезвреди грузинеца и жените и да вземе онова, което е било закачено на другия край на веригата. Най-вероятно куфарче. Щом Баладзе си беше направил труда да го върже с верига към тялото си, значи съдържанието му е било ценно. Сигурно документът, който искаше Жуковская, е бил вътре. Платон щеше да се заеме с това след малко, но не преди да е обезопасил останалата част от имота. Първите двама още заемаха позиция за отбрана, но той им махна и с жестове ги изпрати да заобиколят къщата от двете страни и да се върнат да докладват какво са видели. Зае се отново с Баладзе.

Въздействието от гранатата сигурно вече беше започнало да отслабва. Платон приближи уста до ухото на грузинеца и изкрещя:

— Чуваш ли ме?

Баладзе се опита да го погледне с празен и неразбиращ поглед, но неволното му трепване и проблясването в очите му подсказа, че беше чул въпроса.

— Така си и помислих… — кимна Платон. — Какво имаше в куфарчето?

— Кое куфарче?

Платон го удари силно и рязко в стомаха и когато грузинецът се присви, вдигна главата му за косата и ехидно обясни:

— Което е било закачено за другия край на веригата.

Баладзе се опитваше със зинала уста да си поеме дъх, а Платон продължаваше да го държи за косата. В един момент я опъна здраво, дърпайки главата на Баладзе нагоре и назад.

— Е?

Тогава Баладзе за пръв път показа малко готовност за съпротива и наплю Платон. Плюнката му се стече от лицето върху гърдите на руснака, но той се усмихна и заби коляно в слабините на грузинеца. Обаче не пусна Баладзе и когато той инстинктивно се опита да се сгъне на две, болезнено опъна скалпа му. Болката щеше да се усили, защото Платон заби показалеца и средния пръст в очите на своя пленник. Сега три от най-болезнените области в мъжкото тяло туптяха от болка. Баладзе зави и се замята, което само усили болката в главата му. Колената му се подгънаха, но Платон със сила го изправи на крака, което предизвика нова вълна от болка и той отново изрева.

Когато стенанията му утихнаха, Платон повтори своя въпрос:

— Какво имаше в куфарчето?

— Един списък… — изстена Баладзе.

— Списък на какво?

— На бомби.

Платон присви очи и се наведе, като едновременно придърпа главата на Баладзе така, че лицата им бяха на не повече от педя разстояние едно от друго.

— Какви бомби?

Раменете на грузинеца се смъкнаха.

— Атомни бомби… от съветско време… из целия свят… общо сто.

От изненада Платон разхлаби хватката си. Не бе за чудене, че онази дърта вещица беше толкова потайна. Сигурно в Москва се бяха насрали. Някогашните властелини на могъща империя сега бяха толкова изпаднали, че трябваше да се молят на гангстери да спасяват мръсните им тайни. Ако някой търсеше символ на това как са се променили времената, нямаше да намери по-добър. Но това откриваше пред него известна възможност. Ако може да вземе куфарчето или дори да го унищожи, но въпреки това да каже, че го е запазил, щеше да се озове в много силна позиция.

Но къде беше избягал крадецът?

Без да обръща повече внимание на Баладзе, който сега се беше свил в ембрионална поза на земята в краката му, Платон се опита да се постави на мястото на нападателя. Беше дошъл откъм задната част на къщата. Защо? Очевидно, защото беше наблюдавал откъм хълма. Къде бе отишъл? Платон погледна към портите, които препречваха автомобилната алея в долния край на парцела. Бяха затворени. Значи не беше избягал оттам. В това имаше смисъл. Защо да се тикаш в ръцете на идващите отдолу ченгета? Явно се бе измъкнал по същия път, по който беше дошъл. Като се съди по състоянието на Баладзе, нападението е било съвсем скоро. А откакто видяха експлозията, която унищожи задния край на сградата, бяха минали не повече от три минути. Платон тръгна нагоре по склона на Пюи дьо Турет. Мъжът беше някъде там или по-вероятно тичаше с все сили, за да се измъкне. Обаче все още можеше да бъде заловен.

— Убийте я — нареди той на войниците си, застанал зад гърба на брюнетката.

Чуха се три глухи пукота от заглушителя на пистолета и деветмилиметровите куршуми сложиха край на живота й. Платон лично застреля с два изстрела Баладзе.

По това време всички негови хора се бяха събрали пред къщата.

— Няма нищо — докладваха двамата, които бяха изпратени да огледат отзад.

— Да се махаме оттук — нареди Платон. — Бързо качвайте на хеликоптера.

Той пръв се затича към машината, отвори вратата и се тръшна на седалката до пилота. Сложи си слушалките с микрофона и нареди:

— Излитай. Посока към планината. Ще ходим на лов.

69.

Карвър не чу хеликоптера до момента, в който той се оказа десетина метра над него. Шибаните тапи за уши! Той извади парчетата восък от ушите си и едва не оглуша от плясъка на роторите. Хвърли се към най-близкото дърво да се скрие, притискайки се плътно в ствола му, и застина неподвижен, когато хеликоптерът мина над него и скоро изчезна от погледа.

Докато машината минаваше над главата му, Карвър успя да види, че вратите на помощник–пилота и пътниците бяха отворени и някакви мъже надничаха и оглеждаха земята. Явно го търсеха. Но кои бяха тези хора? Машината беше с цивилно обозначение, не с полицейско или военно.

Сигурно беше Вермюлен. Този хлъзгав янки явно се беше отказал от сделката. Искаше да икономиса половин милион и да се отърве от наемник, на когото не може да се довери. Е, това се беше случвало на Карвър и преди.

Напред шумът на хеликоптера заглъхна, но скоро започна отново да се усилва. Той се връщаше над осеяния с дървета склон, но този път малко по-нагоре. Прочесваха терена нагоре–надолу, както градинарят коси моравата.

Хората, които бяха над главата му, знаеха, че той е тук в гората. Щом го видеха, ловците щяха да слязат от хеликоптера и да го подгонят пешком. Вермюлен беше командвал полк рейнджъри от армията на САЩ и сигурно бе наел най-добрите и ги бе оборудвал с най-доброто. Преди време Карвър беше много добър в своя занаят, но точно сега не беше още в пълна форма. Накрая щяха да го пипнат, освен ако не извадеше голям късмет или пък те внезапно не забравеха всичко, на което са ги научили.

Обаче и той имаше коз. Вермюлен не можеше да си позволи да изгуби документа, който лежеше в куфарчето на Баграт. Оказа се, че Карвър разполага с прекрасен заложник от хартия. Трябваше да се постави в положение да не могат да го нападнат, без да изложат на риск сигурността на заложника. Например в колата. Той изчака неподвижно, докато шумът на хеликоптера над главата му отново затихна, след това спринтира към горския път, където го чакаше аудито, паркирано леко встрани от пътя с предница сочеща към подножието на планината. Докато се придвижваше към автомобила, трябваше на два пъти да спира и да изчаква хеликоптера да прелети. Но накрая стигна до колата, хвърли на пътническата седалка обемистия гранатомет и седна зад волана. Беше паркирал с предница към пътя, откъдето беше дошъл. Когато натисна газта, големият 4,2–литров двигател изрева и се събуди. За секунди колелетата пробуксуваха, но скоро намериха сцепление и колата се стрелна надолу по черния път, който след кратко спускане по хълма се вливаше в шосето. Карвър беше стигнал до колата точно по времето, когато хеликоптерът облиташе най-далечния край на периметъра, който претърсваше. Не беше минал и триста метра, когато хеликоптерът обърна и започна да се връща. Секунди по-късно го видяха. Машината се стрелна напред като хищна птица, съзряла своята плячка. Карвър видя как се уголемява в неговите огледала, летейки възможно най-ниско над дърветата. Изпита прилив на адреналин, когато натисна още малко газта и родената от ралитата кола се понесе още по-бързо по набраздения, неравен горски път. Дори с колан подскачаше като грах в тиган при всяко люшване на аудито, когато гумите попадаха в дупки или отскачаха от камъни и корени. Трополенето на блъскащите по долната част на колата парчета пръст и камъчета вдигаха толкова шум, че почти заглушаваха рева на двигателя, скърцането на претовареното окачване и плющенето на роторите само на метри от главата му.

Но не и острият пукот на изстрелите, звука от разбитото стъкло и глухото потропване на куршумите, които се забиваха в каросерията. Карвър веднага ги различи сред другите шумове.

Пилотът прелиташе над и встрани от колата, опитвайки се да намери най-добрата позиция за стрелба на хората вътре. Проблемът му беше, че оръжията бяха съсредоточени от едната страна и трябваше да стрелят откъм широката страна като някой старовремски боен кораб. А докато летеше успоредно на колата на Карвър и пътя, короните на дърветата му пречеха да заеме удобна позиция, за да осигури чиста огнева линия на стрелците. Скоро обаче пилотът се сети за още една възможност. Даде газ, изпревари Карвър с десетина метра и след като се завъртя на място на деветдесет градуса, увисна напряко над пътя в очакване на приближаващата се с висока скорост кола.

Предното стъкло се изпълни с очертанията на хеликоптера, отворените му врати и мъжете, които чакаха удобен случай да дадат залп, който щеше да улучи колата челно. Карвър се движеше със сто и двадесет километра в час и се приближаваше към очакващия го хеликоптер с тридесет и шест метра в секунда. Редицата дула на автомати пред него проблесна като светкавиците на папараци. Земята пред автомобила закипя, разкъсвана от куршумите. Карвър чу и усети попаденията, когато други куршуми строшиха единия от фаровете на аудито, откъснаха едното огледало и рикошираха от бронята, по някакво чудо Карвър не беше улучен, но късметът му едва ли щеше да продължава дълго. Някога Леката бригада8 се е понесла така безсмислено към сигурна смърт, но за разлика от кавалеристите, които не са могли да спрат.

Карвър направи точно това. Изви докрай волана надясно, едновременно натисна спирачките, но не отпусна газта, запазвайки високите обороти, докато задницата се плъзна за миг. Най-сетне задните колелета възстановиха сцеплението. За по-малко от секунда автомобилът се беше завъртял на деветдесет градуса и сега предницата сочеше право надолу към дърветата. Карвър, отпусна спирачката и аудито се стрелна напред. Засега хеликоптерът не можеше да го притисне, но дърветата, които щяха да му осигурят прикритие, сами по себе си представляваха смъртоносна заплаха. Насилвайки се да не сваля крак от педала за газта и преодолявайки инстинкта за самосъхранение, който му нашепваше да намали и да внимава, той полетя надолу в автослалом, като с резки движения на волана избягваше стволовете, осеяли склона. Всяка грешка в преценката щеше да доведе до сигурната му смърт. Земята под гумите беше още по-неравна и те намираха много малко сцепление. Воланът стана почти излишен и Карвър трябваше да управлява с помощта на спирачките и скоростите, без да обръща внимание на ниските клони, които удряха по стъклото, и молейки се ниските храсталаци да не крият някоя неприятна изненада. Пред него дърветата започнаха да се разреждат и слънчевите лъчи огряха земята, което означаваше, че проблемите му едва започват.

Щеше да е много лошо, ако отпред лежеше някое сечище или открита горска поляна, където щеше да се превърне в лесна мишена за хеликоптера, който продължаваше да го преследва отгоре. Обаче онова, което лежеше пред него, не беше горска поляна, а почти отвесна, дълбока планинска клисура. От края на скалата някой делтапланер можеше да полети и да започне с грациозни спирали спускане към реката, която разсичаше долината. За кола такъв скок щеше да се окаже смъртоносен.

Карвър имаше само една възможност да се спаси.

Пътят навътре в планината вървеше по края на клисурата, лъкатушейки в поредица остри завои. Той обаче беше само три–четири метра широк и не предлагаше сигурно приземяване на автомобил, който се движи с висока скорост и перпендикулярно към него. Карвър завъртя волана наляво, така че да се приближи пътя странично. Трябваше да избегне само още няколко дървета и да мине през няколко шубрака, за да блесне следобедното слънце в предното стъкло. Карвър летеше напред по-скоро като пилот, отколкото като шофьор, сякаш се опитваше да приземи самолет върху сигурната палуба на самолетоносач, заобиколен отвсякъде с океан от смърт. Под колелетата на аудито пътят се спускаше надолу и завиваше на сто и осемдесет градуса. Трябваше да се приземи върху асфалта навреме, за да успее да намали скоростта и да завие. Обаче беше набрал твърде голяма инерция във въздуха и колата нямаше да падне достатъчно бързо. Вече виждаше завоя и пропастта, която следваше.

Колата още не искаше да се подчини на законите на гравитацията.

Желязната мантинела, която опасваше завоя, се приближаваше все повече и повече. Струваше му се, че е само на метри от него.

В този миг колелата се удариха в асфалта. Карвър зави рязко надясно и натисна спирачките докрай. Задните колела запищяха в протест, докато се плъзгаха по асфалта и прахоляка, а той отправи кратка молитва за здравето на човека, измислил двойното задвижване, защото колата се подчини на командите му и се залепи за толкова дълго чакания асфалт. Беше успял да стигне до твърда земя. Сега можеше да подкара бързо надолу по истинско шосе, опасано със стоманени мантинели.

Но хеликоптерът вече го очакваше.

Той висеше във въздуха на около петстотин метра от склона на планината и ако се съдеше по проблясващите дула на автоматите, пътниците в него имаха още достатъчно муниции.

Дърветата за втори път спасиха Карвър. Те се издигаха от двете страни на пътя и му предлагаха известно прикритие. Този път хеликоптерът не можеше да се приближи толкова, че да успее да му пресече пътя. Ако се опиташе, големият ротор щеше да се удари в скалите. За около половин минута двете машини бяха в пат, а през това време Карвър успя да се справи с още четири главоломни завоя. И двете страни знаеха, че това състояние скоро ще свърши, защото не след дълго пътят щеше да излезе на открито, където преследването щеше да започне отново и още по-ожесточено.

Карвър вече беше разбрал, че които и да бяха хората в хеликоптера, те нямат нищо общо с Кърт Вермюлен. Очевидно не искаха да си върнат изгубения документ, а да го унищожат заедно с него самия. Той си зададе въпроса кой би имал интерес да унищожи документ, откраднат от руското правителство? Тогава се сети за единствения известен предател в организацията на Вермюлен и агенцията, за която беше работила и най-вероятно работеше и сега. Усмихна се уморено на иронията в положението. Той рискуваше главата си, за да стигне до нея, а тя несъзнателно помагаше да бъде убит.

70.

В кабината на хеликоптера Платон блъскаше с лявата си ръка по арматурното табло на машината, за да излее яда и разочарованието си. Мисията беше прецакана още от самото начало. Бяха вършили всичко прекалено набързо и без достатъчно информация. Никой, включително и той самият, не беше обмислил нещата внимателно и сега всичко се скапваше пред очите му.

Човекът, който седеше зад волана на аудито, беше маниак, чиято готовност да поема рискове бе равна единствено на волята му за живот. Вече трябваше да бъде разкъсан от залповия огън, размазан в някое дърво или сплескан на пихтия след скок от двеста метра височина, обаче нищо подобно не се случи. Ето го сега — летеше като обсебен покрай вилите и фермите, осеяли полите на планината. Накъде се беше засилил? Нима смяташе, че може да избяга на хеликоптер?

Когато пътят, който се спускаше от планината, се сля с главния път от Венс за Грас, аудито зави надясно и пое на запад. Сега движението стана по-оживено и коли се носеха в двете посоки. Платон се замисли дали да не открие огън въпреки това, като си каза, че смъртта на невинни шофьори и пътници ще си заслужава, ако успее да унищожи и аудито. В Русия може би щеше да действа според тази логика. Там войната между бандите беше нещо обикновено, а вързаните поради липса на ресурси ръце на милицията и връзките на неговия клан с върховете на държавата бяха толкова силни, че вероятно щеше да се измъкне. Обаче тук беше Франция, в която силата на реда и закона беше голяма, а политическото влияние върху тях слабо. Горе в планината той и неговите войници можеха да стрелят на воля. Но тук долу беше различно.

Трябваше да признае, че шофьорът на аудито, освен всичко друго беше и хитър. Вместо да кара лудешката, той използваше другите автомобили за прикритие. Криеше се зад камиони и коли, докато не наближеше колона автомобили, движеща се в противоположната посока. Тогава даваше газ и се стрелваше напред, използвайки идващите срещу него за прикритие.

Обаче рано или късно щеше да се окаже на открито. Платон реши, че е само въпрос на търпение, а провансалските пътни строители се бяха погрижили да улеснят живота му. Построеното от тях шосе представляваше нещо подобно на огромен фуркет. То се простираше на север по протежение на едната страна на долината, преди да прекоси реката, която разсичаше долината в средата, и да поеме обратно на юг покрай другата страна. Ако хеликоптерът зависнеше в средата на фуркета, без трудности щяха да покриват колата с огън. Хората му стреляха вече десетина пъти по аудито, докато се клатушкаше и лъкатушеше по пътя. Всеки път то продължаваше напред, макар и улучено, но не смъртоносно. И тогава, точно когато раздразнението на Платон отново започна да нараства, се случи чудо.

На пътя лежеше поредното живописно до крайност градче, струпано на тераса върху стръмните скали. Платон погледна картата. Мястото се казваше Льо Барсюр–Лу. Точно пред селото се издигаше виадукт, който пресичаше речната долина, насичайки пейзажа с равномерно разположените си каменни арки. По виадукта нямаше коли, а няколко бяха спрели на паркинг в единия му край и пътуващите бяха слезли и се разхождаха, за да се полюбуват на гледката. Аудито също спря на паркинга. Платон видя шофьора да слиза, притискайки нещо обемисто към гърдите си. Главата му имаше странен вид, защото изглежда я беше покрил с нещо. Мъжът се затича, но завъртя раменете си така, че пакетът, който държеше, да остане скрит. От хеликоптера беше невъзможно да се различи какво носи. Платон реши, че това сигурно е изчезналото куфарче. За няколко секунди мъжът беше скрит от групичка дървета, но след миг излезе на открито и хукна към средата на виадукта.

Изправи се пред каменния парапет. Сега се видя, че носи противогаз. Платон предположи, че не иска хората наоколо да видят лицето му. Руснакът се усмихна на мисълта, че ще оставят патолога да се оправя с установяването на самоличността му. Мъжът остави онова, което носеше, на земята до краката си зад парапета и насочи пистолет. От шума на роторите Платон не чу изстрелите, но очевидно беше стрелял, защото хората около него се разбягаха на всички страни.

Платон се опита да разбере какво си въобразяваше, че прави този човек. Да не би да смяташе, че може да свали хеликоптер, пълен с въоръжени мъже, само с един обикновен пистолет? Или се надяваше, че може да успее да сключи някаква сделка? Ако наистина куфарчето на Баграт Баладзе беше у него, може би вярваше, че ако заплаши да го хвърли в реката, ще успее да отърве кожата. Каквото и да беше замислил, да върви на майната си. На Платон му беше писнало от игрички. Той имаше намерение да изтрие от лицето на земята този досаден крадец.

— Спусни се малко — нареди на пилота. — Доближи ни колкото можеш повече.

71.

Застанал в средата на виадукта, Карвър видя как хеликоптерът завива и се насочва към него. По лицето му плъзна усмивка. Той стоеше, без да помръдва, защото знаеше, че ще бъде в безопасност, докато машината не обърне да зависне странично към него.

Точно на това разчиташе.

Добре знаеше, че хеликоптерът е много по-голяма мишена от него самия. Освен това стоеше върху здравата повърхност на издигаща се на земята постройка, докато неговите противници бяха подмятани в летяща машина, която никога не застава напълно неподвижно, дори когато зависва.

Надяваше се това да окаже влияние. Ако не, все пак носеше бронежилетка. В най-лошия случай щеше да отнесе някой изстрел. Затова чакаше неподвижен и изправен в цял ръст като затворник пред отряда за разстрел. Носът на хеликоптера сега беше на около сто метра от него и продължаваше да се приближава. Когато се приближи още малко, шумът от порещите въздуха ротори стана оглушителен и вихрушката, вдигана от тях, го заблъска като изкуствен ураган.

Очевидно смятаха, че им е паднал в ръцете.

Най-сетне хеликоптерът престана да напредва. Когато за част от секундата застина във въздуха, Карвър сметна, че е разпознал мъжа на седалката до пилота. Обаче в този момент машината започна да се завърта като опашката на хищник и тази мисъл изчезна от главата му, защото отворените врати и дулата на оръжията щяха да зейнат срещу него. Когато това стана, той се наведе, вдигна гранатомета, който лежеше в краката му, и с едно плавно движение го насочи срещу хеликоптера. След това с ледено хладнокръвие на добре обучен войник изчака още частица от секундата, за да има пред себе си възможно най-голяма мишена. Хеликоптерът завърши завъртането и когато първите куршуми със зловещ писък се посипаха около Карвър, целият отвор на вратата зина срещу него и той натисна спусъка. В мига, когато гранатата излетя от цевта, той беше улучен в гърдите от два куршума. Силата на удара го запрати през цялата ширина на виадукта и го блъсна в перилата от другата страна. Удари си главата в зидарията и остана замаян за секунди, а когато отново успя да фокусира поглед върху мишената си, димът беше изпълнил кабината на хеликоптера, а той се полюшваше и накланяше, защото пилотът се бореше за глътка въздух. Карвър видя как през кълбящия се през вратата дим се показа един от мъжете, стъпи в празното и полетя към смъртта си безмълвно, защото гърлото му беше прекалено раздразнено, за да може да издаде някакъв звук.

Изведнъж хеликоптерът се раздвижи и Карвър с ужас видя, че идва право към него. Страхът помете и последните остатъци от замайването, той скочи на крака и хукна за живота си. Машината се блъсна в каменната стена сред какофония от виещи турбини и скърцане на метал. Започна да се плъзга надолу по стената на виадукта, а роторите заблъскаха парапета, като къртеха едри и дребни парчета, сипещи се на всички страни като дъжд от куршуми. Едно удари Карвър по гърба и той отново мислено благодари на слепия случай, че след атаката срещу грузинците не му остана време да свали бронежилетката.

Зад гърба му хеликоптерът вече не триеше стената на виадукта и започна да пада по-бързо. След миг се стовари на земята с ужасяващ метален трясък. Настъпи секунда тишина, която беше нарушена от мощен взрив, и към небето се стрелна голямо огнено кълбо. Карвър се върна обратно до мястото, където беше стоял, вдигна гранатомета и го запрати в огнения ад. Огледа се, за да види дали няма някой наблизо, и направи същото с противогаза. След това си погледна часовника. Беше пет и половина. Разполагаше с час и половина да стигне до Кап д’Антиб, да се върне в „Отел дю Кап“, да вземе душ, да навлече каквито чисти дрехи намери и да се приготви да види Алекс отново.

Това звучеше направо прекрасно.

72.

Във Вашингтон беше единадесет и половина сутринта и те отново се намираха в Белия дом, в залата за срещи, известна като Дървената барака. Лио Хорабин искаше да чуе как напредва разследването. Разказаха му историята от самото начало. Кейди Джоунс показа на екрана снимката на Вермюлен и Франческо Рива, направена от Хенри Вонг, като му обясни възможната важност на тази среща. Том Мулво докладва своето разследване на движенията на Вермюлен из Европа и наученото за смъртта на неговата секретарка Мери Лу Столър.

— Със съдействието на Тед Яворски започнах подробно проучване на заместничката на госпожица Столър, госпожица Наталия Морли. Тед, може би ти ще съобщиш резултатите от това проучване.

Представителят на ЦРУ кимна.

— С удоволствие. Най-важното е, че Наталия Морли не съществува. Това е добре изградена фалшива самоличност, достатъчна да издържи на равнището на проверка, която един работодател прави на човек, кандидатстващ за мястото на секретарка. Имаме свидетелство за раждане, брачно свидетелство, препоръки от бивши работодатели, извлечения от кредитни карти и така нататък. Обаче в мига, когато започнах да разследвам по-подробно и надълбоко, всичко се разпадна. Не можах да открия следи от предполагаемия й съпруг Стив Морли. Адресите на двойката в Русия и Швейцария се оказаха фалшиви. Госпожица Морли е дала телефонен номер и адреса „Човешки ресурси“ от швейцарската банка, където била работила. Но когато се обадих, той се оказа изключен, а в банката не бяха чували за нея.

И така, ако тази жена не е Наталия Морли, коя е тя? След като е заявила, че е рускиня, това беше първото място, където потърсих. Накарах хората ми вземат записите от камерите на международното летище „Дълес“ от деня, когато тя и Вермюлен отлетяха за Париж, и сравних снимките с известни на нас агенти на КГБ и ФСБ.

Той прожектира снимка, която заемаше повече от половината екран.

— Ето това е Наталия Морли преди месец на летището. А това… — другата половина на екрана се зае от друга снимка — … е бившата агентка на КГБ Александра Петрова. Жената е на тридесет години. Родена е в град Перм на около хиляда километра източно от Москва и започва работа в столицата преди осем години. КГБ я използва за „медени клопки“. Нейната специалност е прелъстяването на важни западняци на средна възраст. През последните пет години не е участвала в никаква агентурна дейност. Или поне ние не сме я засичали. Изглежда обаче отново е започнала работа…

— Човек би помислил, че човек с опита на Вермюлен няма да се хване толкова лесно. Да го предупредим ли, че е компрометиран? — прекъсна го Хорабин.

— Не, сър, точно обратното — възрази Яворски. — Предлагам да се опитаме да разберем защо руснаците са си дали толкова труд да го компрометират. Те смятат, че генерал Вермюлен заслужава тяхното внимание. Ние смятаме, че е замесен в някакъв проект, който включва миниатюризирани ядрени оръжия. Като събере човек тези неща, стига до руските куфарни бомби. На нас ни е възложено да ги намерим. Аз мисля, че това е следата, която търсехме.

— Боже мили — измърмори Хорабин. — Какво прави Вермюлен в момента?

Яворски направи гримаса.

— Това е проблемът. Не знаем. Не смятаме, че е още в Рим. Остави колата си на международното летище „Деонардо да Винчи“, но няма данни да се е качил там на самолет. Не е наемал и частен. Обаче има и трета възможност. Летището е близо до селище, наречено Фиумичино, което се намира на около тридесетина километра от града. На брега е и има яхтено пристанище. Възможно е да са напуснали Италия по море.

— Какво искате да кажете с това „възможно е“? — изръмжа Хорабин. — Да не би да намеквате, че не знаете?

— Не, не зная — кимна Яворски. — Не разполагах с ресурсите, за да стигна до тази информация. С оглед на сигурността и честно казано, най-вече по политически причини в нашето разследване участват много тесен кръг хора. Генерал Вермюлен е награждаван с високи отличия герой от войната, никога не е бил заподозрян, да не говорим за разследване или обвиняем.

— Много добре знам това — озъби се Хорабин.

Яворски продължи да излага доводите си:

— По мое мнение, а смятам, че то се споделя и от Том, за да се посветим изцяло на това разследване с необходимото предоставяне на ресурси, които ще ни трябват, се нуждаем от писмена заповед… от най-високо място.

Хорабин точно се готвеше да заговори, когато чу покашляне от далечния край на масата. Там седеше униформеният полковник, представител на Военната разузнавателна агенция.

— Сър, извинете… преди някой да вземе такова решение, трябва да знаете още нещо. Става дума за факт, чиято важност осъзнах едва сега, когато чух новата информация.

— Продължавайте.

— Благодаря. Става дума за един бивш офицер от чешкото военно разузнаване на име Павел Новак. Преди беше двоен агент и работеше за нас. Късно снощи Новак е паднал от покрива на кооперацията във Виена, в която живеел. Том спомена, че генерал Вермюлен е бил наскоро във Виена. Не знам, може и да е просто съвпадение. Обаче, когато генералът работеше във ВРА, той беше водещ офицер на Новак.

— Мамка му — измърмори Том Мулво под носа си. И другите се размърдаха неспокойно и заговориха. Лио Хорабин почука по масата, за да ги накара да млъкнат.

— Благодаря, полковник — каза той. — Аз ще докладвам всичко и ще се посъветвам. Да, Том, ще докладвам на най-високото място.

73.

Самюъл Карвър излезе от Ле Барсюр–Лу и подгони колата по описващи осморки селски пътища на югоизток от града, докато намери поле, където можеше да спре, без да бъде наблюдаван. Бързо смени дрехите си. По ирония на съдбата бяха същите, с които бе обядвал с Вермюлен като Кени Уинтър. Сложи си очила и изведнъж вече не приличаше на лудия, който преди малко стоеше на стария виадукт и свали хеликоптер. Той извади чантата с дрехите на Уинтър от багажника заедно с тоалетния несесер. После тубата, в която бе останал ацетон, след като направи самоделната бомба. Остави я отворена на шофьорската седалка. Най-отгоре сложи загрятата запалка от таблото на аудито. После затвори вратата и се затича. Успя да измине двеста метра надолу по пътя, когато тубата избухна, последвана скоро от бензиновия резервоар, който беше три четвърти пълен. Нямаше никой на стария селски път, който да оцени гледката, и след като се изтупа от прахта и избърса запотеното си чело, Карвър доста бързо извървя около километър до главния път. На него не след дълго намери един бар табак9, където си поръча наистина заслужена студена бира и помоли да повикат такси. Без да бърза, отпиваше от питието си и свърши точно в мига, когато таксито спря пред вратата. Половин час по-късно беше в душ–кабината на своя малък апартамент в „Отел дю Кап“.

Едва след като се изкъпа, реши да отвори куфарчето на Баграт Баладзе, за да види за какво си бе навлякъл толкова главоболия. Вътре лежеше кафяв картонен плик, същият като толкова много други. Имаше уморения излинял вид, който идва с отлитането на годините, и руските букви по него бяха избледнели. Печатът беше още цял. Вермюлен щеше да се зарадва на това. Обаче Карвър не можеше да си представи какво се надява да намери в тази тъжна бюрократична реликва от съветската епоха.

Не че в този момент го интересуваше. Цялото му внимание беше насочено към Алекс. Огледа се в огледалото. Като се има предвид през какво беше минал току–що, съвсем не изглеждаше зле. Сигурно беше, че е много по-добре, отколкото последния път, когато го беше видяла. Облече сакото, оправи яката на ризата и изпита радостната възбуда на дете, което няма търпение да отвори подаръците си в коледното утро.

Погледна си часовника.

Точно седем.

Представлението можеше да започне.

74.

Барът започваше веднага вдясно от хотелското фоайе и пред влезлия се откриваше голямо, пълно с въздух и боядисано в бяло пространство. Карвър забеляза двамата мъже, седнали във фоайето. Друг стоеше до входа, а четвърти се беше подпрял прекалено небрежно на дървения плот на бара. Беше черен, с размерите на гардероб. Карвър осъзна, че това е Редин, мъжът от венецианската снимка. Вермюлен беше пренебрегнал указанията му и бе изпратил бияч, за да бди над неговата куриерка и пакета, който трябваше да вземе. Карвър очакваше точно това.

Алекс също беше вътре, седеше на меко бяло кресло до масичка за двама. На нея имаше букетче от жълти цветя в малка стъклена ваза. Чакаше го.

Той имаше няколко секунди на разположение, за да се спре на входа и да й се възхити, преди тя да го забележи. Изглеждаше прекрасно. Не защото носеше нещо кой знае колко модно, а просто защото беше жената, която той обичаше.

Загриза го мисълта, че нещо не е наред. Обаче тя бързо изчезна, когато, чула приближаващите се стъпки, Алекс вдигна очи и за секунда на лицето й се изписа… ужас. Шок. Сякаш бе видяла призрак. Сякаш не се радваше, че го вижда, а напротив, изпитваше ужас.

Тя се усмихна насила.

Карвър и преди я беше виждал да играе роля. Беше я виждал да се преструва и лицемерничи, но никога не бе виждал нещо толкова фалшиво като нейната усмивка.

Той нямаше време да осмисли това, защото тя става и го прегърна като стар приятел, опря бузи до двете му страни и прошепна:

— Имам микрофон.

После седнаха. Карвър не знаеше какво ще стане, когато двамата най-накрая се срещнат, но в никакъв случай не беше очаквал тази ужасна неловкост, почти неудобство, и напрежението, което изпълваше въздуха.

— Е… Наталия — той подчерта това име, защото знаеше, че сигурно Вермюлен подслушва някъде, — какъв е животът с генерал? Надявам се, че не те съсипва от работа.

— Не, не може да се каже… Всъщност аз вече не работя за Кърт.

— Така ли? Да не те е уволнил? — Нямаше нужда да крие хитроватата усмивка, нито да смекчава лукавия си тон.

— Не — отговори тя, но следващите думи бяха казани толкова тихо, че едва се разбираха. — Той се ожени за мен.

— Моля?

— Сега се казвам Наталия Вермюлен — веселият й глас беше в пълно противоречие с отчаянието в очите. — Оженихме се днес следобед… при кмета на Антиб.

Карвър почувства, че му се гади. Сякаш някой беше забил вилица в червата му и сега ги въртеше насам–натам като макарони. Но се налагаше да бъде Кени Уинтър, хитрият крадец, на когото нямаше да му пука дали някакъв янки, макар и генерал, е бил толкова малоумен да се ожени за своята секретарка само за да може да й свали гащите.

— Честито, любов моя — каза той и огледа пръстена. — Чудесен камък.

— Благодаря… Кени.

— Няма за какво да благодариш, мила. Ако продължаваш да го показваш наоколо, мога да се изкуша да го задигна.

Тя с готовност се изкикоти.

— Сигурна съм, че не си такъв.

Гласът й звучеше така, сякаш наистина водеха най-обикновен разговор, но очите умоляваха. За какво?

Разбиране? Прошка? Сякаш Карвър трябваше да разбере нейните затруднения и да се постави на нейно място.

Тя заговори отново:

— Решихме да се оженим съвсем спонтанно.

— Жалко, че прахосваш деня на своята сватба с мен.

— И не си искала да го разочароваш. Твоят генерал е впечатляващ тип. Чувал съм едно — друго за него. Наистина е специален, нали?

— Да, наистина е такъв.

Карвър предположи, че това беше казано само за ушите на Вермюлен и сега тя се опитва да обясни какво се беше случило.

— След като прекарахме толкова време заедно през последните няколко седмици, опознах Кърт много добре. Той е забележителен човек и беше толкова мил към мен. Трябва да знаеш, казаха ми, че човекът, когото обичах, който ми беше много близък, е умрял. Тогава Кърт ми помогна да се справя и отново да заобичам живота.

Внезапно Карвър осъзна, че изобщо не я е разбрал правилно. Вярно, тя се опитваше да обясни какво се е случило, но му казваше и нещо друго: съжалявам, но ти си вече история.

Почувства се унизен и лишен от всякаква гордост. Гняв и болка изпълниха черепа му и сигурно щяха да го пръснат, ако не удареше нещо, например чашите от масата или бутилките в бара, да извади пистолет и да започне да стреля по хората, за да ги заболи колкото него. Искаше да убие Алекс. Искаше тя да се върне при него. Не знаеше какво иска… Въпреки това успя да събере отнякъде малко професионализъм.

— Да, това сигурно значи много за теб. Че ти е помогнал… — подхвърли той и направи онова, което винаги правеше, когато трябваше да се бори с емоционална болка. Насилваше се да се отдръпне и затваряше чувствата дълбоко в себе си. — Нека ти разкажа аз какво правих, докато ти си се омъжвала. Намерих един имот, в който си заслужава човек да инвестира. Сигурен съм, че твоят човек ще се заинтересува.

Тя можеше не по-зле от него да играе тази игра. Само за миг се превърна отново в Наталия Вермюлен, безгрижната жена на богат и влиятелен мъж.

— Така ли? Звучи ми интересно. Носиш ли нещо, което да ми покажеш?

— Ето, виж…

Той й подаде картонения плик и тя започна да оглежда руските букви и печата, който го затваряше и представляваше кръста на свети Георги, символа и светеца, когото Грузия и Англия споделят.

— Това със сигурност изглежда така, че Кърт би искал да го види веднага — каза Алекс. — Нека да му звънна. — Тя извади мобилния си телефон и натисна бутона за бързо избиране. — Ало, скъпи… — Тя се усмихна и потисна един кикот заради нещо, казано от Вермюлен. — Да, скъпи, и аз го чакам с нетърпение… Обаче тук до мен е господин Уинтър. Той ми показа нещо, което съм сигурна, че и ти ще искаш да видиш. Ще говориш ли с него?

— Добър вечер, Уинтър.

От тона му ставаше ясно, че не беше доловил подтекста в разговора на Карвър с Алекс. В гласа му нямаше следа от арогантността, с която обикновено мъжете говорят с победените си съперници, нито несигурността на любовник, изправен пред предизвикателството на конкурент. Тонът му беше напълно делови.

— Добър вечер, генерале — отговори Карвър, — и поздравления. Съпругата ви наистина е забележителна жена… пълна с изненади.

Беше хубаво, че сега е Уинтър. Нямаше нужда да се прави на твърде любезен.

— Парите готови ли са? Хайде да свършваме, за да можем всички да си вървим.

Преводът беше направен. След малко от банката на Карвър потвърдиха, че по сметката са преведени половин милион лири стерлинги, след което той веднага ги премести в друга сметка. Беше изкарал един милион английски лири за по-малко от седмица. С удоволствие би ги изгубил до пени, както и всички останали пари в различните си сметки из цял свят, ако можеше да пристигне в хотела няколко часа по-рано, преди Алекс да е влязла в кабинета на проклетия кмет, когато още можеше да я разубеди.

А може би и сега не беше твърде късно? Той обхвана лицето й с длани втренчи се в опияняващите сини очи и притисна устни в ухото й:

— Моля те, ела с мен. Умолявам те…

Тя отдръпна лицето си от неговото и когато го погледна отново, между тях сякаш беше паднала прозрачна бариера. Сякаш той беше затворник, а тя посетителка, и ги отделяше бронирано стъкло.

— Кени, много ми беше приятно да се видим — каза тя.

Това беше най-тежкият миг в живота му. Сърцето му беше разбито, а той дори не можеше да бъде себе си.

Тя го погледна в очите напълно безстрастно.

— Трябва да вървя. Довиждане.

В някакъв момент от техния разговор хората на Вермюлен бяха влезли в бара, защото сега образуваха около нея защитен кръг, докато тя вървеше към вратата. Карвър се опита да я последва, но Редин му препречи пътя.

— Човече, където и да искаш да отидеш, няма да стане.

Редин беше огромен, имаше гласа на Бари Уайт и вида на човек, който може да се бие. Въпреки това Карвър беше сигурен, че може да го повали и да хукне след Алекс, докато тя излизаше от хотела. Но имаше ли смисъл? Можеше да пребие колкото иска телохранители, да ги застреля, ако се наложи, но проблемът не беше в тях, а в нея.

Беше си отишла. Може би за добро.

Докато сядаше на мястото си, той се замисли за колата, която чакаше отвън него и Алекс. Мисията му за М16 също се беше провалила. Документът не беше спасен и Джек Грентъм нямаше да е никак доволен. Но в този момент това беше най-малката му грижа.

75.

Преди много време, съкрушена от вината си за участието в едно убийство и шокирана от грубото безразличие на Карвър, Алекс беше изплакала:

— Не мислиш ли поне малко за онова, което току–що направи?

А той отговори:

— Не, ако не се налага.

Карвър не виждаше смисъл да се тревожи за неща, които вече се бяха случили и не можеха да бъдат променени. Смяташе, че подобно нещо може да подлуди човека, затова е много по-добре той да се занимава с настоящето. Докато един от хората на Редин караше колата, която я отвеждаше от „Отел дю Кап“, Алекс се сети за този разговор и стигна до извода, че Карвър не е прав. Понякога човек може да промени миналото, а друг път няма избор.

Това, че Карвър беше жив и напълно здрав и че казаното от Олга Жуковская беше просто една подла лъжа, едва не я съкруши. Наложи се и тя да лъже, за да го заблуди, че вече не го обича. Главата й се маеше от объркване и несигурност, тя едва осъзнаваше какво говори и се разкъсваше заради жестоката болка, която очевидно му причиняваше. Обаче трябваше да го направи.

Ако му беше дала повод да се надява, той щеше да се опита да я отведе със себе си. Тя знаеше, защото лично бе чула, че Вермюлен беше издал заповед нейните телохранители да не се колебаят да използват смъртоносна сила срещу мъжа, когото те познаваха като Кени Уинтър. Щяха да бъдат четирима срещу един. Беше сигурна, че Карвър винаги може да се оправи с такова неравенство, но не искаше да поема риска той да изгуби. Веднъж вече беше преживяла болката от неговата смърт. Не би я понесла отново, нито вината, че тя е причина за случилото се.

Трябваше да намери начин Карвър да научи истината: тя беше негова, винаги е била и щеше да намери начин да се върне при него, независимо колко време ще бъде нужно. Ако знаеше това, той щеше да я чака. Беше напълно сигурна.

Междувременно тя имаше един по-неотложен проблем за решаване. Днес следобед се беше врекла на Вермюлен. По своя собствена свободна роля, и сега трябваше да спази думата си.

— Добре ли сте, госпожо Вермюлен? — попита шофьорът и я погледна в огледалото за обратно виждане. — Ще ми позволите да кажа, че изглеждате малко разстроена. И не е за чудене, да участвате в подобна размяна. Сигурно е плашещо, ако човек не е свикнал.

— Да, така е — отговори тя. Единственото, което чу от думите на мъжа, беше „госпожо Вермюлен“. Това обръщение й дойде като шок, затова изобщо не чу останалото, а само някакъв далечен говор. Тя се насили да се усмихне.

— Благодаря, вече съм добре.

— Не се тревожете, госпожо. Ще ви закарам жива и здрава при генерала, за да можете да се насладите на остатъка от вашата първа брачна нощ. — Шофьорът се казваше Марони и й беше отправил мазна усмивка и намигване в огледалото. След това лицето му стана сериозно и сякаш почувства неудобство от онова, което се готвеше да каже. — Трябва да ви кажа, че е прекрасно да виждаме генерала отново щастлив. Нали разбирате, както в доброто старо време. И това е заради вас, госпожо. Всички ние оценяваме високо онова, което направихте за него. Ако имате нужда от нещо, само трябва да кажете.

— Благодаря, господин Марони. Много мило от ваша страна.

Той кимна леко с глава, сякаш нямаше нищо, но Алекс видя по лицето му колко го зарадва това, че тя му обърна внимание и си спомня как се казва. Порази я и нещо друго. Нейният пресен съпруг дори не знаеше истинското й име. Беше се влюбил в жена на име Наталия и засега се налагаше да остане Наталия Вермюлен за него.

В някаква степен този факт правеше нещата по-леки. Наталия не познаваше Самюъл Карвър.

76.

Агентът на М16, който следваше нейната кола, най-сетне се свърза с главната квартира. Неговият началник не си губеше времето с любезности.

— Взе ли документа? — попита Грентъм.

— Съжалявам, но не съм. Карвър изобщо не напусна хотела. Онази Петрова излезе заобиколена от група мъже, но не изглеждаше като действаща по принуда. В ръката си носеше кафяв плик. Вероятно това беше документът, който искахме.

— Мамка му… къде си сега?

— Следвам Петрова. Тя е в кола, карана от човек на генерала. Останалите са в микробус, който се движи пред автомобила. Чакай малко… слизат от пътя и влизат в летище „Кан Мандильо“. По-голямата част от тамошния трафик е от частни или наети самолети. Да ги последвам ли вътре?

— Разбира се. Ако излети, искам регистрационния номер на самолета. Ще го проследим оттук.

Агентът затвори телефона и влезе в летищния комплекс.

В Лондон Грентъм телефонира на помощник културния аташе в посолството на Руската федерация. Работното време за дипломатическата и консулска работа завършваше в четири и половина, но помощник–аташето не беше обикновен дипломат. Като резидент На ФСБ в страната и най-старши агент в Лондон, той беше непрекъснато на повикване.

— Коля — каза Грентъм. — Имам нужда от малка услуга. Намери ми телефона на Олга Жуковская. Обясни й, че трябва да говоря лично с нея. Искам да обсъдим въпрос от особена важност за нашите две служби, който се нуждае от незабавни действия.

77.

Яхтата на Вермюлен беше отплавала от Антиб тридесет и шест часа по-рано в посока Южна Италия, но той я чакаше при самолета, който щеше да ги откара, за да я посрещнат. Алекс дотича, обгърна го с ръце и се притисна силно в него, смачквайки гърдите си в неговия корав торс. После погледна нагоре към лицето му с полузатворени очи и разтворени устни, а той я целуна толкова пламенно, че я изпълни с мириса, вкуса и усещането за тялото си.

Вермюлен я пусна и се огледа за най-близкия от своите хора.

— Марони.

— Да, сър.

— Кажи на господин Редин, че мъжете могат да се отпуснат през следващите петнадесет минути. След това се върни тук и застани на пост пред тези стълби. Никой няма да се качва на самолета, докато аз не кажа. Разбра ли?

Марони се ухили:

— Да, шефе.

Вермюлен поведе Алекс нагоре по самолетната стълбичка. В тясната кабина той я погледна с крива извинителна усмивка.

— Боя се, че не е много романтично. Приготвил съм шампанско и цветя на яхтата.

Тя се наведе, докосна бузата му с устни и прошепна в ухото му:

— Не ми пука.

Той нямаше представа, че тя се преструва.

78.

Първото чувство, което Карвър изпита, когато Алекс излезе от хотела, беше болезнена празнота, пълна самота, една зееща дупка в живота му, където досега се намираше любовта му към нея. После получи силен пристъп на страх. Сети се за предупреждението на д-р Гайзел, че едно травматично преживяване може да го запрати обратно в адската примка на лудостта. Някога шокът от изчезването на Алекс го беше върнал в живота. Когато сега я изгуби отново, щеше ли това да има обратно въздействие?

Карвър беше смел мъж. Толкова пъти се беше изправял срещу смъртта, че не можеше да ги преброи. Но вероятността да полудее и да попадне завинаги в омагьосания кръг на забравата беше много по-плашеща.

Майната му. Имаше нужда от питие.

Той се отправи към бара и поръча двойно „Джони Уокър“. Тогава си спомни, че последния път, когато беше пил уиски, беше с Алекс в нощта на убийството. Боже, защо трябваше всичко да му напомня за нея.

— Е, май не се получи, а?

Беше женски глас с американски акцент. Седнала бе на няколко метра по-надолу пред бар плота. Дългата й блестяща коса с наситен тъмен цвят на шоколад се спускаше до раменете и падаше върху челото и на бретон, почти напълно закривайки чистите кафяви очи. Скулите й бяха високи, а устните начервени с блестящо розово червило, от което изглеждаха така сякаш току–що ги беше облизала. Роклята й имаше една презрамка, но извивката на деколтето беше така пресметната, че да се вижда прекрасният чифт гърди.

Полата й имаше цепка отстрани и жената беше седнала на столчето с кръстосани крака, показвайки доста нещо.

Погледът му беше чистосърдечна оценка, сметките, които всеки мъж си прави, като балансира между привлекателността на предлаганото и вероятността за успех. Сякаш прочела мислите му, тя вдигна лявата си ръка, за да види диамантения пръстен на четвъртия пръст. После повдигна рамене, сякаш искаме да каже: и какво от това.

Карвър се засмя. Всяка жена, на която попадаше тази вечер, показваше пръстени. Тази не изглежда толкова омъжена, колкото предишната, помисли си той. Той взе питието си и отиде да седне до нея, поглъщайки с поглед всяка подробност от нейния външен вид. На всичко отгоре, тя излъчваше богат, пикантен, много женствен мирис, което го накара да осъзнае колко отдавна не беше спал с жена. Защо да не си навакса. Можеха да пийнат по няколко питиета на бара, след това да вечерят в ресторанта долу на брега, а после да се чукат до оглупяване цяла нощ. Може би това щеше да прогони болката му.

— Здравей — каза той. — Казвам се Самюъл Карвър.

Тя протегна слаба ръка с яркочервен маникюр.

— Маделин Крос. Радвам се да се запознаем.

— И ти ли, Маделин, ще ме запознаеш с господин Крос?

— Искрено се надявам да не се налага.

— Не ми казвай, че те е оставил сама в непознат хотел в чужда страна. Това ми се струва опасно.

Тя се засмя.

— За кого?

— Вероятно и за трима ни.

Тя огледа Карвър от главата до краката.

— Не, мисля, че ще можеш да се справиш с него.

— В това не се съмнявам — усмихна се той, — но с теб дали ще мога? Това е въпросът.

Разбира се, това бяха глупости. Той го знаеше, тя също. Но точно от това имаше нужда, а може би и тя. Тя беше голямо момиче и можеше сама да взима решения. Той поръча по още едно питие за двамата и Маделин му разказа своята история.

Съпругът й спечелил милиони от продажбата лекарства и медицински материали. Тя била чиновничка в една от болниците, която била сред неговите най-големи клиенти. Момиче от Бойзи, Айдахо, вече от десет години в Чикаго, което се бори да свърже двата края. Той я измъкнал от всичко това и я сложил в красив дом в Уинекта, за да пазарува, обзавежда и да клюкарства с другите скучаещи жени от богаташките предградия. И сега бяха дошли на това скъпо европейско летуване, а той бе отпрашил за казиното в Кан, оставяйки я тук наконтена, без други занимания, освен да се напие.

— Посещението в казиното звучи доста вълнуващо. Защо не отиде с него? — попита Карвър.

— Повярвай ми, не го бива. Прекарва цялата нощ на масата за „Блек Джек“, играе с по три карти наведнъж и ругае всеки път, когато не му дадат нужната карта. Не обръща грам внимание на нищо друго. Или на някого другиго.

Карвър си придаде подходящо ужасено изражение.

— Всеки мъж, който е готов да прекара нощта, като гледа карти за игра вместо теб, трябва да си прегледа главата.

— Знаеш ли какво? И аз мисля така — обяви тя.

Двамата се засмяха и се доближаха малко един към друг. Карвър почувства ръката й на коляното си. Това беше лекото докосване, което кара мъжете да се чувстват толкова добре.

— Искаш ли да идем да хапнем нещо?

Тя го погледна право в очите.

— Предпочитам първо да си изработя апетита.

79.

Карвър се събуди от слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца. Радиочасовникът на нощното шкафче показваше 09,17. На празното място на двойното легло имаше бележка с телефонен номер и няколко думи: „Ако някой ден минаваш през Чикаго… Целувки, Мади“.

Тогава забеляза червената светлинка на телефона му да мига. Сигурно се беше събудил от звъна. Карвър го взе и натисна бутона. Лицето му се изкриви в гримаса, когато чу познатия гневен глас:

— Карвър, ти си безполезен задник. Грентъм се обажда. Чакам те във фоайето. Слизай веднага, преди да съм се качил и разбил вратата.

— Мамка му — измърмори Карвър и скочи от леглото.

Карвър не виждаше причина да хукне само защото Грентъм се беше обадил. Затова отдели петнадесет минути, за да се измие и облече, преди да тръгне за хотелското фоайе. Забавянето си заслужаваше само за да види раздразнението по лицето на Грентъм. Обаче щом наближи достатъчно, видя, че има и нещо друго. Обичайната самоувереност и дори арогантност на агента от М16 беше отстъпила на някаква нервна напрегнатост, каквато никога преди не беше виждал.

— Къде е моят документ? — озъби се Грентъм.

— На същото място, където е приятелката ми. Гушнат се с Кърт Вермюлен — отговори Карвър, сякаш това изобщо не го засягаше. — Тя се е омъжила за него. Знаеше ли това?

Тази новина трябваше да извади Грентъм от равновесие, но имаше точно обратното въздействие. По лицето му се плъзна самодоволна усмивка, близка до злорадството, че Карвър е затънал в по-дълбоки лайна от него.

— Трябва да ти е дошло като шок.

— Донякъде — отговори Карвър.

— Нямаш вид на съкрушен.

— Какво очакваш? Да ме видиш пиян и потънал в сълзи?

— Нещо такова.

Карвър вдигна рамене.

— Мина ми нещо подобно през главата, но намерих по-добра алтернатива. Едно хубаво момиче.

— А обвиняваш мен, че не ми пука?

— Виж какво, аз обичах Алекс. Това беше нещо истинско и вероятно все още е. Обаче няма да е добре за мен, ако сега провеся нос. Просто ще я забравя, продължа напред и ще гледам да стоя колкото може по-далеч от нея.

Карвър се запита дали е прозвучал по-убедително, отколкото се чувстваше. Очевидно не, защото Грентъм го гледаше с откровено недоверие, преди лицето му да се проясни, защото му беше хрумнала нова мисъл.

— Имаш ли време да закусим, преди да си тръгнеш? Искам да те запозная с някого.

Карвър изстена.

— И това ли?

— Хайде — настоя Грентъм, — ела да опитаме отличния бюфет долу на плажа. Прекрасна храна, великолепна гледка… Аз черпя. А и мисля, че ще проявиш интерес, когато разбереш кой пристигна специално, за да се срещне с теб.

Карвър последва Грентъм, който тръгна напред напряко на фоайето и излезе навън, откъдето започваха великолепните залесени градини на хотела. Докато крачеше по алеята, която водеше към морето, малка надежда проблясваше в подсъзнанието му и го караше да отиде на срещата, която иначе щеше да откаже. В един момент му хрумна, че е направо смешно да се надява на подобно нещо. На масата седеше друга рускиня, с черен бретон, спускащ се до очите й, които го преценяваха с хладна обективна безпристрастност, докато Грентъм посочи към нея.

— Позволи ми да ти представя заместник–директорката на Федералната служба за сигурност госпожа Жуковская.

Тя му протегна ръка с усмивка, която беше още по-смразяваща от погледа й.

— Здравейте, господин Карвър. Вие убихте съпруга ми.

— Бях предизвикан — отговори той, преди да пусне ръката на жената.

Грентъм поръча кафе, портокалов сок и набор петифури.

— Аз мисля да си взема истинска закуска — обяви Карвър, докато ставаше. — Тази сутрин съм доста гладен.

Без да бърза, той огледа шведската маса, избра си бъркани яйца и пушена сьомга, хрупкави малки хлебчета и влажни парчета несолено нормандско масло. Нахвърли се подчертано настървено на храната, защото знаеше, че другите двама искат да разговарят. Обаче накрая пръв се предаде. Просто не можа да устои.

— Вие ли й казахте, че съм мъртъв? — обърна се той към Жуковская.

— Да, аз заповядах да й кажат това — кимна рускинята без следа от неудобство или разкаяние.

— Защо?

Изведнъж Карвър с неудобство осъзна, че в тази едничка дума се крият повече емоции и дори отчаяние, отколкото би желал да покаже.

— От чиста необходимост — отговори Жуковская все още доста невъзмутимо. — Вие убихте мъжа, когото изпратих да ви премахне, и после напуснахте болницата. Вече не бяхте пациент и затова всички плащания за покриване на болничната сметка трябваше да се прекратят. Беше възможно Петрова да разбере, когато провери извлеченията от сметките си. Тогава, естествено, щеше да поиска да научи какво се е случило. Аз просто изпреварих този момент.

— Но тя само се погрижи да остана жив. Защо да остава с Вермюлен, след като мен ме няма?

— Инстинкт за самосъхранение — обясни Жуковская, сякаш това бе очевидно. — Александра Петрова е агент на ФСБ под мое ръководство. Тя знае, че всеки агент, който зареже задачата си без заповед от по-висш офицер, е дезертьор. Също така знае какво е наказанието за подобно провинение. Във всеки случай предпочетох нещата да изглеждат положително. След като вече нямаше защо да мисли за вас, тя можеше да се съсредоточи изцяло върху Вермюлен.

— Е, малко сте прекалили, защото така се е съсредоточила върху него, че са се оженили. Така че вече не е нито ваша, нито моя, а негова.

Жуковская отпи от кафето си.

— Така ли мислите? — попита тя. — Разбира се, обмисляла съм тази възможност, но не съм толкова сигурна. Мнозина агенти смятат брака за полезно допълнение към своето прикритие. Може и Петрова да е от тях. В момента обаче това не е най-голямата ми грижа, не би трябвало да бъде и ваша.

Тя остави кафената чаша върху чинийката и когато погледна отново към него, най-сетне показа признаци на някакво истинско чувство. Ядосана беше, и то не на шега.

— Господин Карвър, вие причинихте големи неприятности. Документът, който сте открили, е собственост на руската държава. Бил е откраднат от една държавна институция преди около десет седмици. Ако не се бяхте намесили, вчера щеше да бъде спасен от елементи, които действаха от името на държавата. Те имаха заповед да го унищожат, за да не попадне в погрешни ръце.

— За Бога, какъв е този документ? — опита Карвър.

— Списък на малки ядрени оръжия, които също са собственост на руската държава и в момента са разположени в Европа и Северна Америка. Има няколко в Южна Америка, Азия и Австралия. Тяхното местоположение и пусковите кодове — обясни Жуковская с безизразен глас.

Карвър пребледня.

— Колко общо?

— Стотина.

— Божичко… а в Обединеното кралство?

Тя го погледна безизразно и не отговори.

— Но нали всички са посочени в списъка — глупаво подхвърли Карвър.

— Да, и благодарение на вас, господине, сега списъкът е в ръцете на Вермюлен.

Карвър направи гримаса, защото осъзна, че приоритетите му се нуждаят от пълно преподреждане.

— Къде е Вермюлен в момента? — попита той.

Грентъм сякаш беше доволен, че може да отговори поне на този въпрос.

— Върна се на яхтата. Прекараха нощта край южното италианско крайбрежие близо до Реджо ди Калабрия. Дигнаха котва малко преди съмване и се насочиха на изток. Изгубихме ги малко след това между две преминавания на сателита.

— Вие поне имате сателити — подхвърли уморено Жуковская.

— Открийте отново яхтата — каза Карвър. — Пратете някои от бившите ми колеги от Специалната флотска част или неколцина от вашите спецназовци, за да превземат лодката, и всичко ще е наред.

Грентъм поклати глава.

— Не, Карвър, нищо няма да е наред, защото ще стане голям дипломатически скандал. Американците ще се разсмърдят, че плавателен съд, собственост на уважаван и влиятелен американски гражданин, използван от негов приятел, е взет на абордаж. А италианското правителство може да го сметне за акт на агресия, защото е станало в техни териториални води.

Карвър направи втори опит.

— Добре де, а кой е другият гражданин?

— Моля?

— Кой е другият американски гражданин, собственикът на яхтата? Вижте, има нещо странно в това как Вермюлен харчи с пълни шепи. Ако не е станал милионер след пенсионирането от армията, значи някой друг го финансира. И ако това не е американското правителство, може би е типът, който притежава лодката. Кой е той?

— Някакъв тексасец на име Макейб — отговори Грентъм нетърпеливо, без да оценява важността на въпроса. — Спечелил е милиони от петрол и мини. Яхтата е собственост на една от многобройните му компании. Но не смятам, че той се интересува от бомби. Човекът е прероден християнин. Преди няколко години е преживял драматично прераждане и сега посвещава времето си на добри дела и благотворителност.

Карвър се изсмя измъчено.

— Макейб… Уейлън Макейб?

— Да, защо? Да не би да го познаваш?

— Пътищата ни се пресякоха.

— И той е оцелял, за да разказва на поколенията? Това е необичайно.

— Невероятно, но се случва. Искам да ти кажа едно. Не ми пука как се е преродил Уейлън Макейб, но той е гадно копеле. Толкоз. Каквото и да правят заедно с Вермюлен, сигурен съм, че не е нещо добро…

Карвър се намръщи. Късчетата от пъзела започнаха да се подреждат в главата му.

— Почакай… ти каза, че яхтата е поела на изток. Това ще рече към Йонийско море, после Адриатическо в посока Югославия. Когато разговаряхме, Вермюлен спомена Югославия. Той обясни, че страната е едно от местата, където се сражават ислямските екстремисти, за да влязат в Европа през задната врата.

Той се обърна към Жуковская:

— Разположили ли сте бомби в Югославия?

— Не мога да отговоря със сигурност на този въпрос — отговори тя, раздразнена от прямото питане.

Карвър се усмихна, защото усети как равновесието на силите около масата започна да се накланя в негова посока.

— Госпожо заместник–директор, мисля, че можете. Вие също сте в лайната. Не само вашата организация и вашата страна, а вие лично. Вие сте изпратили онези момчета с хеликоптера да приберат списъка, но сега те са хрупкав бекон на дъното на клисурата. Вие трябва да оправите нещата. Затова сте тук. А ти… — обърна се той сега към Грентъм. — В Уайтхол направо ще умрат от радост, като разберат кого си използвал, за да ти върши мръсната работа, и естествено, как за пръв път сме се срещнали. А що се отнася до мен, аз снабдих Вермюлен с този списък. Освен това съм сигурен, че можете да проследите духовното прераждане на господин Макейб до деня, в който като по чудо оживя при самолетна катастрофа в юконската пустош. Това също беше моя работа. Независимо дали ви харесва или не, но в тази лодка сме заедно. Така че отговорете на въпроса за Югославия.

Той рискуваше, но тя изглежда не беше склонна да възразява. Излезе прав. Всемогъщата заместник–директорка не можеше да се оплаква.

— Две — обяви тя. — Една в централен Белград, а другата близо до минния басейн Трепча. Това е най-ценният източник на природни ресурси в Югославия. Там се произвеждат цинк, олово, мед, злато и сребро — естествена мишена за икономически саботаж.

Грентъм кимна, сякаш искаше да потвърди, че изборът на място е логичен. Той не си направи труда да попита как така КГБ знае местоположението на оръжия, които според военните и правителствените кръгове са в неизвестност. Не го направи, защото нямаше нужда от уроци как се крият тайни от политическото ръководство на службите.

— Къде се намират рудниците?

— В Косово — обясни Грентъм, преди Жуковская да успее да отвори уста.

— Където според Вермюлен ислямистите се готвят да започнат гражданска война. Боже, нима тази откачалка е решила да ги унищожи с атомна бомба? Това ще бъде началото на война.

— Аз лично не бих направила нещо толкова очевидно… — подхвърли Жуковская.

Грентъм я погледна въпросително.

— Операция под чуждо знаме?

— Да — кимна тя. — Така е много по-добре, защото по-лесно можеш да накараш световната общественост да мисли, че бомбата е била в ръцете на терористите. Ние мислим по един и същи начин. Но дали и Вермюлен мисли така? Той има опит в разузнаването… Да, твърде е възможно. Обаче как можем да го спрем? Това е въпросът.

— Закарайте ме в Трепча. Това е единствената следа, която имаме. Ще видя какво мога да направя.

— Сам? — попита Жуковская.

— Остана ли ви някой, когото можете да повикате?

80.

Прикритието й беше проработило много добре. Алекс Петрова беше обучен оперативен работник, който прелъстяваше, мамеше и дори убиваше опасни мъже. Обаче Наталия Вермюлен беше невинна секретарка, току–що омъжила се за своя началник, и нейният нов съпруг имаше задължението да се грижи за нейната безопасност, а не да я излага на рискове. Затова не възрази, когато докато още бяха в леглото, тя с глава на неговите гърди и ръка отпусната на рамото му, а отразените от морето лъчи на ранното утринно слънце играеха по стените на главната спалня, той обяви:

— Довечера не можеш да дойдеш с нас.

— Разбирам. Само че… искам да съм с теб. Просто не мога другояче.

Очите й се насълзиха. Докато с примигване разнесе сълзите, тя осъзна, че поне те бяха истински. Наистина й се плачеше, макар да лъжеше за причината.

Той почувства трепкането на миглите й по своята кожа.

— Няма нищо — каза, прегърна я и притисна тялото й към своето. — Аз мислих много какво трябва да направя. Дойдоха ми няколко щури идеи, но онова, което сега планирам, ще бъде много по-просто и безопасно.

Тя усети, че той подрежда мислите си, събирайки смелост да заговори, както правят мъжете, когато се готвят да кажат нещо лично. Разкритие, което щеше да ги остави разголени и раними.

Гласът му беше одрезгавял от чувства, когато каза:

— Сега, когато те намерих, отново имам за какво да живея. Мисля, че за известно време бях изгубил това усещане. Това се отрази на начина ми на мислене, дори ме докара до лека лудост. Но не сега. Има нещо, което трябва да свърша, нещо, което е важно. Но те обичам твърде много, за да поемам глупави рискове… — Той се усмихна, за да разведри малко обстановката, и я погледна в очите, щом тя повдигна глава. — Само рискове, които си заслужават.

— Плаша се, когато не знам какво може да стане с теб — каза тя.

— Така се получава, когато се омъжваш за войник, макар и от запаса. Наистина е трудно да стоиш вкъщи и да не знаеш дали любимият човек е жив или мъртъв.

— Как се справяше Ейми с това?

— Не знам. Когато заминах за Виетнам, ние бяхме още деца. Тя току–що бе навършила двадесет и една, отпразнува рождения си ден точно преди да се кача на кораба. През всичките тези години толкова често оставаше сама. Обаче знаеш ли какво? Нито веднъж не се оплака… О, Боже, не исках да кажа… не ви сравнявам.

Тя стисна лекичко рамото му, за да го успокои.

— Не се тревожи, аз споменах Ейми. Харесва ми, че си спомняш за нея с любов. Това доказва, че си добър човек.

Вермюлен премести тежестта си. Ръката, която я беше обгърнала грижовно, сега я претърколи от гърдите му на гръб и той се премести върху нея. Краката му разтвориха бедрата й с такава сила, че дори да беше искала да се противи, нямаше да успее. Затова сключи нозе около кръста му и го придърпа към себе си.

Когато започнаха да правят любов, тя се усмихваше. Щастието й беше толкова истинско, колкото и сълзите, но причината отново не беше тази, която Вермюлен би предположил.

Тази нощ той щеше да я остави сама на яхтата. Може би тогава щеше да се появи възможност да избяга.

81.

Карвър бъркаше. Грентъм имаше хора, които можеше да повика. Всъщност се налагаше да го направи. Вече не можеше да се надява да проведе тази операция в пълна тайна, защото залогът стана прекалено висок. Но щом се налагаше да даде разгласа, поне щеше да го направи много дискретно. Като всички висши офицери в М16 той имаше близки връзки със своите колеги от ЦРУ. Когато Карвър се качи горе, за да си събере багажа, Грентъм излезе на чист въздух, за да обмисли възможностите пред себе си. Имаше нужда от човек, на когото можеше да се довери, за да му се обади неофициално.

Тед Яворски подскочи в съня си, когато телефонът на нощното шкафче започна да звъни. Ръката му се стрелна изпод завивката и започна да опипва за слушалката. Той присви очи, за да разчете името на звънящия, и след това измърмори:

— Здравей, Джек… имаш ли представа кое време е тук?

— Малко след четири. Но работата не търпи отлагане. Линията обезопасена ли е?

— Разбира се. За какво, по дяволите, става въпрос?

— Получихме информация… по точно попаднахме на нея, за един от вашите — бивш генерал от армията. Кърт Вермюлен.

Яворски се надигна от леглото, защото реши, че е по-разумно да говори от някое по-уединено място. Затова сложи ръка на микрофона и прошепна на жена си:

— Всичко е наред. Заспивай.

— Ааа… каква информация? — попита той своя събеседник.

— Доста е сложно, но като теглим чертата, снощи Вермюлен се сдоби с документ, в който са посочени точното местоположение и пусковите кодове за повече от сто съветски атомни бомби.

— Какво каза?

— Нали си чувал за легендарните изчезнали съветски куфарни бомби? Излиза, че не е било легенда. Те наистина са разпръснати из цял свят. Вермюлен знае къде да ги търси и ние смятаме, че точно това ще направи през следващите двадесет и четири часа.

Яворски се спря като истукан в коридора и подсвирна с уста.

— Боже мили, значи тя е била права…

— Моля?

— Един човек тук каза… — отговори Яворски и отново закрачи. — С една дума, не е напълно изненадващо за нас.

Гласът на Грентъм прозвуча леко раздразнен:

— Значи знаете и за Макейб?

— Е, сега ме изненада.

— Уейлън Макейб. Тексаски богаташ, християнин фундаменталист.

— А, да, чувал съм името му. Та какво за него? — Яворски вече беше в кабинета си. Той се тръшна на стола зад бюрото, докато Грентъм му обясняваше.

— Не зная точно. Но каквото и да е намислил Вермюлен, Макейб му помага. В момента Вермюлен е някъде из Адриатическо море с яхтата на Макейб и ние смятаме, че е поел към Косово. Една от бомбите е заложена там.

— Откъде знаеш?

— От приятели в Москва. Излиза, че това е била операция на КГБ. Някои от техните хора знаят къде са разположени шибаните бомби. Обзалагам се, че имат копие от списъка, обаче не са посмели да предадат информацията дори на своето собствено правителство. Не е зле да подшушнеш на Белия дом за това. Някой да се обади в Кремъл, за да накарат началниците във ФСБ да предадат списъка. Подскажете им, че това е последната им възможност да го направят скрито–покрито, защото в противен случай ще съобщите на медиите. Трябва да го получите. Като стана дума, ние също искаме да го видим. Определено останах с впечатлението, че нашите страни са осеяни с бомби.

— Дааа… — отговори разсеяно Яворски, докато стискаше гумена топка в ръката си.

— Звучиш твърде безгрижно въпреки новината, която ти съобщих — отбеляза Грентъм.

— О, не. Джек, достатъчно загрижен съм, повярвай ми. Но онова, което ми каза, не беше твърде изненадващо.

— Какво? Вече си знаел какво става?

— Донякъде…

— И кога точно възнамеряваше да съобщиш на своя най-близък съюзник за опасността, пред която и двете ни страни са изправени?

— След като науча точно каква е опасността.

— Е, сега вече знаеш.

— Да, вече знаем, и със сигурност ще направим нещо по въпроса.

— Да ми пишеш — саркастично подхвърли Грентъм.

— Джек, не се тревожи. Денят едва започва, но ние двамата ще трябва да си поговорим доста. Да, наистина доста, преди всичко да свърши.

Яворски приключи разговора и веднага след това започна да набира някакъв телефонен номер. Държането му вече изобщо не беше толкова нехайно.

Щеше да се съмне след повече от час, когато Кейди Джоунс пристигна във военновъздушната база „Андрюс“. Бяха я събудили поредица силни и решителни почуквания по вратата на хотелската й стая във Вашингтон. Тя стана от леглото и залитна към нея. През шпионката видя мъж във военна униформа. Без да сваля веригата, открехна вратата.

— Какво има? — сънено измърмори.

— Д-р Катлийн Даян Джоунс?

— Аха… а вие кой сте?

Мъжът доближи личната си карта до очите й, където пишеше, че е капитан от корпуса на морската пехота.

— Госпожо, мога ли да вляза?

Кейди се поколеба, ръката й замря над веригата, защото не беше сигурна дали може да се довери на непознат, макар да носеше униформа. Обаче личната му карта изглеждаше съвсем редовна. Тя отвори и отстъпи навътре в стаята, а подозрителността й беше заменена от неудобството чужд човек да я види неподходящо облечена, чорлава и без грим. А на всичко отгоре и стаята й беше кочина.

— Благодаря, госпожо — каза капитанът. — Трябва веднага да се приготвите за заминаване. Отвън има кола, която ще ви откара до „Андрюс“. Там ще се качите на самолет. Не мога да ви съобщя точното местоназначение на полета, но ми разрешиха да ви кажа, че е в Европа, и да ви посъветвам да си вземете неща за два–три дена. Може да се наложи да работите на открито.

— Но… — Кейди замълча навреме, защото тъкмо се готвеше да каже, че няма какво да облече. — Екипировката ми за работа на открито остана в Ню Мексико.

— Госпожо, сигурен съм, че ще ви дадат всичко необходимо. Обаче се налага да побързате. Сега ще ви оставя да се приготвите. Ще ви чакам пред главния вход. Пет минути, става ли?

Капитанът не дочака да му отговори, кимна и излезе от стаята. Той предполагаше, че тя може да се измие, облече и гримира за пет минути. Само мъж можеше да бъде толкова тъп.

Яворски нареди на Том Мулво да отмени всичките си планове за края на седмицата.

— Хорабин знае ли за това? — попита Мулво, след като той му разказа за Вермюлен и връзката с Уейлън Макейб.

— Ще научи. Но нали го познаваш. Няма да си избърше задника, без да провери как това ще се отрази на рейтинга на президента. Не можем да го чакаме, докато реши как да реагира на това. Трябва да разберем какви ги върши Макейб. Още сега.

— Заел съм се с това.

ФБР не се различава от останалите учреждения. В четири и половина сутринта в събота там не цари особено оживление. Затова агентите не наскачаха от креватите си и не се затичаха към автомобилите веднага след позвъняването на Мулво. Той трябваше да открие хората, да ги буди и информира. Както служителите на ФБР, така и хората, които те трябваше да разпитат. Минаха няколко часа, преди първите сведения да започнат да пристигат при Мулво.

Но в Европа и Близкия изток денят вече беше доста напреднал. Въпреки че висшите чинове в Пентагона още бяха зашеметени, когато Яворски ги събуди, техните хора на място бяха будни и готови за действие.

82.

По адриатическото крайбрежие беше обед. През последните три часа Вермюлен и неговият заместник Маркъс Редин заедно се опитваха да обърнат данните от списъка с бомбите в координати на конкретната мисия. Комуникационните системи на яхтата бяха използвани за сваляне от интернет на географски карти и планове. Позвъниха на лицата, с които Павел Новак и холандецът Джони Кулхас им бяха осигурили връзка.

В момента в големия салон имаше деветима души. Вермюлен, Алекс, италианският учен Франки Рива, Маркъс Редин и петимата мъже под негово командване. Помещението беше проверено за бръмбари и в единия му край беше опънат голям екран, където стоеше Вермюлен с дистанционно в ръка. Точно се готвеше да заговори, когато на вратата учтиво се почука.

— Генерале, съжалявам за прекъсването, но капитанът реши, че може да имате нужда от нещо за освежаване. Нося кафе, натурални сокове, малко сладки и сандвичи, ако желаете.

Вермюлен се готвеше да отклони предложението, но забеляза как лицата на петимата мъже на Редин светнаха от инстинктивната готовност на войника по всяко време да приема предложенията за хапване и пийване.

— Благодаря, влизай — каза той и стюардът вкара количката за сервиране, отрупана с най-различни закуски. Когато отвори каната, от нея се понесе ароматът на прясно сварено кафе. Следващите пет минути минаха в пълнене на чаша и чинии.

— Готови ли сте? — най-накрая попита Вермюлен. Добре тогава, господа, нека ви информирам за вашата мисия. Онова, което ще извършим тази нощ, може да промени хода на историята. Ние ще получим възможност да нанесем удар не само срещу една, а срещу две от най-големите опасности, пред които е изправен светът днес: безконтролните ядрени оръжия и международния тероризъм. Ето как ще го направим.

Той натисна бутона на дистанционното и на екрана оживя картата на територия без излаз на море с формата на грубо нарисуван диамант с неправилна форма, сто и шейсет километра в най-широката си част.

— Това е автономната област Косово, която в момента е част от Федеративна република Югославия. Отвсякъде е заобиколена от суша и е разположена на около сто и двадесет километра в западна посока от адриатическото крайбрежие. В момента Косово навлиза в началната фаза на гражданска война между мнозинството от населението, етнически албанци, ето това тук на югозападната граница на Косово е Албания, и малцинството, които са сърби. Ето това тук на север и изток е Сърбия. Казано накратко, сърбите управляват албанците, а на тях това не им харесва. Те искат Косово да стане независима държава, а сърбите не искат да ги пуснат. Какво ни засяга нас? Много просто. Албанската кауза беше яхната от ислямските терористи, точно както каузата за освобождението на Афганистан. Тези терористи, които действат из цял свят, представляват голяма и постоянна опасност за Съединените щати, която обаче нашето правителство не желае да види. Този опасност е още по-голяма, защото в Косово има малка атомна бомба, разположена там от руснаците преди десет и повече години. Тя не се охранява, монтирана е в куфар и чака някой по случайност да я открие. Не можем да позволим бомбата да попадне в ръцете на терористите. Затова трябва да я намерим.

— Мамка му — измърмори Марони. — Сега разбирам защо заплащането е толкова високо.

Вермюлен описа мисията. По-късно следобед ще се срещнат в морето с рибарско корабче, което ще докара оръжията, от които имат нужда. След това яхтата ще навлезе в хърватски териториални води и ще хвърли котва в закътан залив близо до село Молунат Южна Хърватия, разположено точно на границата с югославската република Черна гора. На свечеряване, около 19,30, ще слязат на брега, където ще ги посрещне водач. Той ще докара и автомобилите, нужни, за да изминат двестате километра по суша до своята цел: главната административна сграда на оловния комбинат в Звечан, част от големия трепчански минен комплекс в Северно Косово, където е скрита бомбата. Редин и хората му ще пазят, докато Рива ще използва своя спектрометър, за да открие скривалището на бомбата.

Когато я открият, Вермюлен ще направи кратък видеозапис на това какво са намерили и къде. Ще подчертае опасностите за световната сигурност, произлизащи от смъртоносното съчетание между международния тероризъм и неохранявани преносими ядрени оръжия. След като свършат с това, бомбата ще бъде пренесена под строгата охрана на Редин в техните коли. След това трябва да минат още около сто километра до границата на съседната Република Македония, където са разположени сили на НАТО. Може да се наложи до изминат пеша последните няколко километра, за да не бъдат открити от граничарите. Щом видеозаписът се завърти по световните медии, така че да не може силните на деня да покрият случилото се, бомбата ще бъде предадена, както и допълнителната информация, която до този момент ще се съхранява на яхтата от съображения за сигурност.

Вермюлен погледна всеки от присъстващите в очите.

— Мисля, че след като световните медии тиражират нашето изявление и представим доказателствата на американското правителство, вероятно ще се случат две неща. Първо, ще се положат големи усилия, за да бъдат намерени всички изчезнали оръжия. И второ, реакцията на световните медии, на американския народ и на народите по света ще принуди нашите политици да се събудят и да предприемат действия, за да ни защитят от международния тероризъм. Ако успеем да спрем ислямския тероризъм сега, направим света по-сигурно място за нашите семейства, нашите съседи и изобщо за всички хора по света. Ако не успеем, искрено се притеснявам какво ли ни готви бъдещето.

— Господа — завърши той, — по своята същност тази мисия е много проста. Включва изминаването с коли на разстояние, по-късо от това между Бостън и Ню Йорк Сити. Трябва да си отваряме очите за сръбски части или за АОК и да избягваме полицейските и военни пропускателни пунктове по пътя. Ако внимаваме, няма защо да прилагаме насилие. Самата бомба е напълно безопасна. Щом не е въведен пусковият код, няма опасност от взрив. Нито пък излъчва опасни равнища радиация.

Затова си починете, поспете, ако можете. Нощта ще бъде дълга.

На мостика капитанът поддържаше радиовръзка с частния самолет, който в момента летеше на запад и се намираше на два часа полет от Сан Антонио.

— Сър, чухте ли това? — попита той.

— Да, капитане, всяка дума. Как успяхте да го уредите? Мислех, че Вермюлен ще бъде достатъчно умен да провери помещението за „бръмбари“.

— Направи го, сър. Провери го преди срещата. Затова му предложихме нещо за освежаване и монтирах микрофонче в капачката на една от каните за кафе. Мисля, че свърши добра работа.

— Така е, капитане. Нови нареждания ще ти дам по-късно, защото преди това трябва да свърша една дребна частна работа.

— Да, сър, когато решите.

83.

Уейлън Макейб се облегна назад, изпълнен с толкова дълбоко задоволство, че то почти заглуши болката от тумора, който разяждаше тялото му отвътре. След няколко минути щеше да се обади на Душан Даркович в Белград и да му предаде информацията, която му трябваше, за да пресрещне Вермюлен и да му отнеме бомбата. Нападението трябваше да бъде проведено професионално. Макейб искаше бомбата неповредена и Вермюлен жив. И д-р Франческо Рива не биваше да пострада. От мига, когато Вермюлен му беше разказал за срещата в Рим, Макейб осъзна, че познанията на Рива ще са му крайно необходими.

Вече беше Велика събота. Ден преди да настъпи Армагедон, Христос воинът ще се спусне от небесата и той ще бъде отведен във вечен живот. Вярно, щеше да има страдание, но Макейб не го беше грижа за това. Беше убил доста хора за много по-низки каузи от тази.

Когато агентите на ФБР от представителството в Сан Антонио се обадиха в ранчото на Макейб в област Кер, им обясниха, че го няма вкъщи. Бил заминал за Европа по лична работа. Не им трябваше много време, за да установят, че частният му самолет е излетял от общинското летище „Стинсън“ на около десетина километра южно от Сан Антонио малко след три сутринта местно време.

— Можете ли да опишете самолета? — попита агентката, която се обади.

— Не зная с точност модела, просто обикновен фирмен самолет, осемместен… — отговори летищният служител.

Агентката почти не го слушаше и точно се готвеше да затвори, когато служителят се сети нещо и сам се прекъсна:

— О, не, бъркам…

— Какво искате да кажете? — Агентката дори не си направи труда да прикрие липсата на интерес.

— Господин Макейб наскоро преустрои самолета. Върнаха му го едва преди десетина дни. Във фюзелажа вече има издутина и шахта като на бомбардировач…

Сега агентката прояви значително по-голям интерес.

Вече беше девет сутринта източно стандартно време и оборотите се увеличаваха. Група самолетни инженери и фирмени началници се опитваха да обяснят колко щастливи били да работят безплатно върху модификацията на самолета на Уейлън Макейб, защото щял да го използва, за да спуска храна и лекарства на гладуващите в Африка.

Самолетът вече беше напуснал американското въздушно пространство. Пилотът на Макейб бе обявил летателен план до летище „Шанън“ в Ирландия, което бе на ръба на обсега на самолета. Обаче данните от проследяването показваха, че всъщност се е отклонил много по на север, към Рейкявик в Исландия.

— Не можем ли да накараме някого в Държавния департамент да звънне на властите в Исландия, за да задържат самолета и арестуват Макейб? — попита Мулво, когато Яворски му предаде информацията.

— На какво основание? Уейлън Макейб не е беглец от правосъдието, не е извършил престъпление и ние нямаме основание да мислим, че пренася контрабанда, наркотици или оръжия.

— Да, но се готви да…

— Да направи какво? — прекъсна го Яворски. — Ние не знаем какво смята да прави. Това е проблемът.

В момента данните от телефонните разговори на Макейб, неговото пътуване и банковите му извлечения се подлагаха на изчерпателно проучване. Лекарите на тексасеца отказаха да обсъждат подробно здравословното му състояние, позовавайки се на задължението си да опазват лекарската тайна. Обаче посещенията му на клиники за лечение на рак в Хюстън и Ню Йорк подсказваха достатъчно. Не им трябваше и много време, за да открият дарения милион на преподобния Езекия Рей.

Мулво се зае лично с този разговор.

— Преподобни, мога ли да попитам за какво разговаряхте?

Рей се поколеба.

— Страхувам се, че не мога да говоря за това. Това е личен въпрос между мен и човек от моето паство.

— Разбирам, но тук не става дума за изповед, нали? Вие не сте длъжен да пазите разговорите си в тайна.

— Така е, но…

— Преподобни, високо оценявам вашето мнение, трябва да ви кажа, че става дума за националната сигурност. Ние трябва да разберем какви мисли се въртят в главата на Макейб. Можете поне да ми разкажете за какво сте си говорили. Най-общо, ако не желаете да навлизате в подробности.

Минаха няколко секунди в мълчание и след като въздъхна тежко, преподобният се съгласи.

— Да, мисля, че мога да направя това.

— Е?

— Предполагам, знаете, че моето служене е съсредоточено върху идеята за „грабването“, издигането в небесата на избраните при свършека на света, както е предсказано в Откровението на свети Йоан. Господин Макейб беше дълбоко развълнуван от идеята за „грабването“, подобно на хилядите достойни християни и християнки, които посещават моите проповеди.

Проповедникът криеше нещо. Макар да разговаряха по телефона и Мулво да не виждаше лицето му, то се чувстваше. Нещо, свързано с „грабването“, го беше накарало да заеме отбранителна позиция.

— Да, преподобни, сигурен съм, че е така — не се отказа Мулво. — Когато Макейб говореше за „грабването“, какво точно го вълнуваше? Защо е поискал да разговаря лично с вас? Сигурно е искал да разбере нещо. Нещо, което не е могъл сам да научи, докато само е слушал вашите проповеди или ви е гледал по телевизията.

— Искаше да знае… — Рей отново замълча.

— Да? — настоятелно го подкани Мулво.

— Искаше да научи повече за последната битка с антихриста. Свети Йоан я предсказва в своето откровение. Тя ще предизвика повторното идване на Христос.

— И какво толкова има в тази битка?

— Божичко… не зная дали да ви кажа това. Обаче Макейб искаше да знае какво би си помислил Господ, ако… ако сам Макейб я започне?

С всеки изминал час разследването набираше скорост. По обед агентите установиха връзката с Клинтън Тюлейн и срещата между Макейб и Душан Даркович. Вече беше ясно как Макейб възнамерява да се сдобие с бомбата и откъде. Единственото, което оставаше, бе да се изясни крайното й местоназначение.

В Белия дом беше свикана среща за обмен на мисли и идеи. Бяха поканени всички агенции, които работеха по случая.

— Трябва да обмислим всички възможности, независимо колко идиотски може да звучат — каза Лио Хорабин, съветникът по националната сигурност. — Така че не се страхувайте да изложите и най-лудешката идея.

Том Мулво изчака своя ред, позволявайки на останалите да изложат своите мисли, преди да си каже мнението.

— Мисля, че трябва да вземем предвид религиозната страна — започна той. — Във ФБР известно време обмисляхме тази тема. Нали разбирате, религиозната лудост, която се опитва да предизвика Армагедон. Фактически планираме да проведем изследване в тази област. Възнамеряваме да кръстим проекта „Мегидо“, защото така се казва хълмът в Израел, където според Откровението Йоаново ще се състои последната битка. Така че ако търсим мястото, накъдето лудият с атомната бомба би се отправил, мисля, че е Мегидо.

— Том, разбирам идеята ти — включи се Яворски, — но може да е и всяко друго място. Мнозина от тези хора наистина мразят арабите. Може да иска да изтрие от лицето на земята Медина или например Ерусалим…

— А защо не базиликата „Св. Петър“ в Рим? — подхвърли един офицер от военното разузнаване. — Стотици хиляди се събират, за да слушат папата. Страхотна мишена.

Хорабин огледа присъстващите и накрая взе решение.

— Да, Том, мисля, че си прав. Мишената трябва има някакво религиозно значение. Логично е до нея да се стига лесно от Косово. Например Европа или Близкия изток. Искам пълен списък на всички възможни цели, които отговарят на тези два показателя. Освен това искам и планове за действие при извънредни обстоятелства.

84.

Над Македония вече се беше спуснала нощ, когато Карвър стана собственик на типичната за Балканите кола: един от безбройните очукани мерцедеси, които се изнасят на юг от Германия за по-бедните и непретенциозни пазари. Колата беше осемгодишна С-класа дизел с кремава каросерия, заради която приличаше на моторизиран крем карамел, от чийто изгорял ауспух излизаха черни кълба дим. Един от агентите на М16 в Скопие, столицата на Македония, Ронан Бидли, му го беше предоставил, когато същата вечер Карвър кацна, снабден с комплект паспорт, виза и акредитация, която го представяше като репортер от радио Би Би Си. В джобовете на поизносена кожена моряшка торба имаше диктофон, лаптоп, телефон, карта и бележници, чието съдържание потвърждаваше прикритието му. Агентът му бе доставил стандартния комплект, от който един убиец и саботьор се нуждаеше: набор инструменти, пластичен експлозив, нож, пистолет и муниции. Както обикновено, под дрехите си Карвър носеше колан за пари, в който съхраняваше валута в брой, облигациите и паспортите, които бяха негови постоянни спътници. Косата му беше подстригана късо. Отби се в една бръснарница във Франция и поиска да го подстрижат по военному. Беше му писнало всеки път, когато се погледне в огледалото, да вижда Кени Уинтър.

— За съжаление пистолетът не е „ЗИГ Зауер“ — каза Бидли, но от държането му не личеше да се срамува от неспособността си да намери оръжието, поискано от Карвър. — Грентъм каза, че си падате по тях, но ще трябва да се задоволите с „Берета 92“, най-доброто, което успяхме да намерим за толкова кратко време щом е добра за армията на САЩ, не може да е толкова зле. Намерихме ви и заглушител.

Бидли погледна Карвър сърдито.

— Не разбирам защо му е на Лондон да изпраща още някого — продължи той, — когато тук имаме първокласни хора. Включително момчета от САС, които познават Косово като собствената си длан. Но те никога не се доверяват на хората на място, нали?

Карвър вдигна рамене и отвори багажника на колата, за да намери най-доброто възможно скривалище за пластичния взрив. Нямаше желание да започва разговор. Няколко минути по-късно вече пътуваше по шосето от летището към Качанишкия пролом, разположен на юг от град Качаник, който беше един от малкото проходи от Македония в Южно Косово.

Опашката на границата беше дълга деветдесет минути и се състоеше от пъстра смесица камиони, леки коли, трактори с ремаркета и автобуси, натоварени със стоки от Македония, които бяха изчезнали, когато безредието и насилието започнаха да вилнеят из Косово. Хората пренасяха всичко, като се почне от пресни плодове и се стигне до телевизори. Чакащите на опашката стояха около колите си, пушеха, пиеха и разговаряха с останалите шофьори и пътници. Карвър не можеше да каже кои са етнически албанци и кои сърби. Нямаше никакви признаци на напрежение или поляризация. Хората се разбираха чудесно, мърмореха заради чакането, споделяха пакетите с цигари и бутилките и добронамерено хокаха децата, които тичаха между колите. Но скоро, щом пресечаха границата на тяхното Косово, щяха да се разделят на воюващи племена, които искат взаимно да се изтребят.

Карвър беше видял доста междуетническо насилие, докато служеше в Северна Ирландия и Ирак. Независимо къде и кога се случваше, то никога нямаше смисъл.

Граничните полицаи бяха грубияни с обръснати глави и сини униформи. Един от тях взе паспорта и останалите документи на Карвър и изчезна в ниска, дълга сграда, украсена с герба на Федеративна република Югославия, която се издигаше до пропускателния пункт. Няколко минути по-късно се появи отново и даде знак на Карвър да изкара колата си от лентата и да паркира встрани, така че останалите пътници да могат да минават през пункта.

Вече беше късно, но безмитният магазин и кафенето на ничия земя между Македония и Косово още работеха. Карвър влезе в кафенето, за да посети тоалетната и да си купи двойно еспресо. Четирима гранични полицаи бяха седнали вътре с подпрени на стената автомати и си деляха бутилка сливова ракия. Тя стоеше до още четири, но вече празни. У полицаите тлееше напрежението на пияници, които отдавна са прекрачили границата между веселото опиянение и необузданото насилие. Когато Карвър мина покрай тях, за да влезе в тоалетната, те го изгледаха със злост, която търсеше каквото и да е извинение. Поглед, жест — каквото и да е, което би им позволило да го нападнат.

Когато му донесоха кафето, той го изнесе навън, защото искаше да помисли на спокойствие. Истината беше, че той самият беше толкова ядосан, че ако граничните полицаи му бяха предоставили възможност, щеше веднага да се възползва от нея. И това щеше да е поредната му глупава грешка, чийто списък не беше много къс.

Въпреки че противоречеше на всички принципи, той продължаваше да мисли за миналото, съжалявайки, че не е постъпил по различен начин. Ако беше свършил по-добре работата си на летището в Инувик… ако беше казал на Консорциума да си навре задачата, където трябва, когато му наредиха да се качи на самолета за Париж… ако не се беше забъркал с Алекс… ако не бе поставил топките си над работата и беше предал шибания списък на Грентъм… Много „ако“ и той нищо не можеше да направи.

Алекс нямаше да се върне при него. Не и сега. Тя беше взела решение и едва ли щеше да го промени. Не я обвиняваше за това, което беше сторила. Когато го беше оставила в клиниката, той вегетираше. После й бяха казали, че е мъртъв. Не беше изненадващо, че е харесала здравия, преуспяващ и влиятелен тип, който сега беше до нея. Надяваше се да има възможност да й обясни, че разбира всичко и не я мрази, независимо колко го боли. Обаче кога ли ще се срещнат отново? Той не вярваше, че Вермюлен ще я набърка в онова, което възнамеряваше да прави с бомбата, така че тя едва ли щеше да е в Трепча. А вероятността до края на нощта той или генералът да са мъртви, а може би и двамата, беше голяма.

Тя сигурно беше на яхтата. Представи си как се качва на борда и се ухилва:

— Здравей, скъпа. Съжалявам, но току–що гътнах твоя човек. Нищо лично. — Това нямаше да се приеме добре, но въпреки това той се опита да го изиграе.

Разбира се, можеше просто да се върне. Ако той не пипнеше Вермюлен, някой друг щеше да го направи, и то по-скоро рано, отколкото късно. Твърде много хора имаха причина да искат смъртта му. Ако Алекс отново се появеше на пазара на свободните жени, щеше да опита да я спечели отново.

Да ухажваш скърбяща вдовица не е особено благородна идея. Но така или иначе нямаше да се случи. Единственият начин да изкупи вината за своите грешки беше да оправи бъркотията, която причини. Това означаваше, че трябва да намери Вермюлен и да обезвреди него и бомбата му на всяка цена. А списъкът? Дали американецът го носеше със себе си? Отговорът му хрумна изведнъж и той беше напълно сигурен в него: не, сигурно беше в сейфа на яхтата, където бе Алекс.

Устата му се изкриви в иронична усмивка. Може би щяха да се срещнат отново, независимо дали го искаха или не.

В светлината, заляла ничията земя, Карвър видя един граничен полицай да му маха с ръка. Документите му бяха приети и той можеше да влезе в Косово.

85.

По-рано същия следобед, когато всички на борда бяха изцяло заети с подготовката за акцията на Вермюлен, Алекс се промъкна в камбуза на яхтата и намери голяма торба за отпадъци, няколко по-малки плика за храна и няколкостотин метра канап. Мъжете вече ги нямаше и тя беше сама в главната спалня, подготвяйки своето бягство.

Носеше пеньоар, а под него бански. Яхтата беше закотвена на по-малко от двеста метра от брега. Алекс беше добра плувкиня и не се съмняваше, че може да преодолее това разстояние без всякакви затруднения въпреки чантата, която щеше да завърже на кръста си. Беше взела само най-необходимото: портмонето, паспорта и телефона, тениска, джинси и най-леките си мокасини. С изключение на джинсите и тениската, всички останали вещи бяха загърнати допълнително в пликче за храна, а целият багаж беше пъхнат в торбата за отпадъци, която тя затвори с безцветна лепенка. Възнамеряваше да тръгне към един сутринта, когато на мостика щеше да дежури само един човек. Ако успееше да стигне до брега, когато изгрее слънцето, щеше да е успяла да се измъкне.

На вратата се почука и се чу гласът на стюарда:

— Госпожо Вермюлен?

Тя пъхна торбата за боклук под завивките и отговори:

— Да?

— Съобщение от вашия съпруг, госпожо. Капитанът ме помоли да ви го предам лично.

— Един момент…

Тя отиде до вратата и я отвори. Там наистина стоеше стюардът, но в ръката си не държеше съобщение. Вместо това беше насочил пистолет към нея и в гласа му нямаше и помен от предишното му раболепие, когато каза:

— Облечете се. Ще отидем на малка разходка.

Тя отстъпи в спалнята и отвори вратата по-широко, за да му направи път да мине. Според стюарда тя беше малка руса женичка. Той беше напълно изненадан, когато тресна вратата в лицето му, отвори я отново и го ритна силно в чатала. Когато той се преви на две от болки, Алекс пристъпи напред и стовари коляното си в лицето му. Тя нямаше представа защо екипажът изведнъж се беше настроил срещу нея, но точно сега нямаше време да се тревожи и за това. Втурна се обратно до леглото, грабна торбата за боклук и хукна по коридора.

Главната спалня беше на основната палуба. Алекс профуча през салона, където Вермюлен беше провел съвещанието, и излезе навън. Беше стигнала до задния релинг и точно се готвеше да го прекрачи, когато само на няколко метра от нея изтрака автомат и куршумите се забиха в дъските пред краката й.

Тя погледна нагоре и видя капитана, застанал до релинга на горната палуба. Мъжът я гледаше над цевта на автомата.

— Госпожо Вермюлен, останете, където сте — нареди той. — Защото иначе ще се наложи да ви застрелям.

Преди петнадесет години оловният комбинат в Звечан беше част от процъфтяващ индустриален комплекс, където работеха двадесет хиляди души и осигуряваха богатството на нацията. Сега беше поредното съсипано комунистическо предприятие, рухнало не само заради лошо управление, но и поради социалния безпорядък. Площадката, където се намираше заводът, беше разположена на дъното на долина, заобиколена от гъсто залесени, богати на изкопаеми хълмове. Той самият излъчваше необратим упадък: ръждясали тръби, неработещи транспортни ленти, счупени и неподменени прозорци по сградите. Огромен, нашарен с червени и бели ивици комин бълваше кълбета задушлив черен дим — неуверено доказателство, че тук се работи денонощно. Случайни лампи над главите им хвърляха оранжева светлина върху заобикалящата ги действителност. Нямаше кой да провери екипа на Вермюлен, когато лендкрузърите минаха през главния вход на завода. По вътрешнозаводските алеи между огромните производствени халета не се мяркаха работници.

Бомбата и тук беше скрита зад фалшива стена. Тя се намираше в приземната канцелария на главния енергетик, който отговаряше за пароснабдяването на производствените халета.

Вермюлен бе поразен от скучната баналност на простия кожен куфар и удивителната мощ на неговото съдържание. Той беше свикнал с оръжейни системи, чиято мощност личеше по тяхната външност, независимо дали бяха могъщи бойни танкове или шумни артилерийски установки. Обаче това тук беше съвършеното невидимо оръжие. То не излъчваше никакви сигнали за своята разрушителна мощ.

Слабите крушки в канцеларията и сиво-зеленикавата боя, с която бяха наплескани стените по казармен маниер, имаха своя принос за мрачната призрачна атмосфера, но Вермюлен видя, че очите на Франки Рива проблясват трескаво като на археолог, който търси съкровища и най-неочаквано попада на фараонска гробница.

— Удивително! — измърмори той, когато отвори куфара и видя металната, подобна на оръжейна цев тръба. — След толкова години… направо невероятно!

— Значи наистина е ядрено оръжие? — попита Вермюлен.

— О, да, най-общо казано, със сигурност е такова.

— В работно състояние?

Рива разпери ръце и вдигна рамене по класически италиански маниер.

— Кой би могъл да каже това? Има само един сигурен начин да се провери и той е да включим детонатора и да видим какво ще стане. Но така като го гледам, не виждам причини защо да не работи. Фактически това е едно много просто устройство. Едно парче уран се стоварва върху друго… — той разтвори широко ръце — и бууум!

86.

Дон Марони беше бивш сержант от рейнджърите на американската армия, член на една от най-добрите пехотни сили в света, обучен до най-високите равнища на физическа годност и професионални умения. Обаче това беше някога. Марони се бе уволнил преди пет години и работеше за гражданска охранителна фирма, като вместо униформа носеше костюм. Той продължаваше да ходи три пъти седмично в боксовата зала и поддържаше равнището на стрелбата си според изискванията. При нормални обстоятелства Марони беше човек, с когото не е разумно да си мешаш шапките. Но със сигурност не беше в такава форма като мъжете, които се промъкваха през големите ръждясващи корпуси около него. Мъже, които през последните десет години се бяха сражавали за едно в безкрайно позорни и ненадминати по жестокост войни.

Най-доверените убийци на Душан Даркович се бяха изправяли срещу обикновени армии, отчаяни цивилни и фанатични муджахидини, докарвани със самолети от Пакистан, Афганистан и Саудитска Арабия, чиято пълна липса на задръжки беше равна единствено на тяхната собствена. Те се бяха сражавали със съзнанието, че смъртта е милост, стократно за предпочитане пред мъченията и обезобразяването, които неминуемо следваха от попадането в плен. Те бяха причинили много страдания, но и бяха страдали много. Освен това произхождаха от планински села, където ножът и пушката властваха от векове. Убийството беше в кръвта им.

Колкото и да беше добър, Дон Марони бе изненадан, докато патрулираше в пространството пред административната сграда, където беше укрита бомбата. Той усети миризма на тютюн и чесън, когато една ръка затисна устата му, за да заглуши писъците, след което ножът сряза гърлото му, а от смъртоносната рана бликна гейзер кръв.

Мъжете на Редин бяха разпръснати наблизо около сградата. Всички бяха добре въоръжени, разполагаха с радиовръзка, по която биха могли да повикат помощ, но до един умряха, без дори да гъкнат.

Видеокамерата беше монтирана в приземната канцелария, светлината от прожектора й заливаше Вермюлен и отворения капак на куфарната бомба, която той и Рива бяха сложили на бюрото на главния енергетик.

— Готов ли си? — попита той Рива, който стоеше зад камерата.

— Да — отговори италианецът. — Камерата работи. Можеш да кажеш всичко, каквото поискаш.

Вермюлен се прокашля, за да прочисти гърлото си пое си шумно дъх и заговори право срещу камерата:

— Аз съм генерал–лейтенант Кърт Вермюлен. Уволних се от американската армия след двадесет и осем години служба като командващ офицер, през които бях горд и щастлив, че мога да служа на страната, която обичам. В момента се намирам в област Косово, Югославия, на територията на оловния комбинат в Звечан. На няколко километра оттук действа Армията за освобождение на Косово, подпомагана с хора, оръжия и пари, предоставяни от силите на международния ислямски тероризъм. А това — той посочи към куфара с оръжието — е тяхното най-силно оръжие. За онези, които не знаят, пред вас е…

Пред вратата на канцеларията се чу пукот на автоматично оръжие, на което веднага отговори дълъг откос от далечния край на коридора, където се намираше вратата на канцеларията. В същия миг се чу животински вой от болка. Вратата се отвори рязко и Маркъс Редин влезе заднишком в помещението. Той се олюляваше несигурно, а лявата му ръка висеше безполезна по тялото. Кръв течеше от проходната рана на рамото, която куршумите бяха разкъсали.

— Ред! — извика Вермюлен, извади пистолета от кобура на кръста си и се втурна на помощ на своя приятел.

— Съжалявам, друже… прецаках работата — задъхано промълви Редин. Вермюлен чу тропота на забързани крака, идващи по коридора на приземния етаж. Без да се обръща към Рива, той извика:

— Прикрий се! — Пусна пистолета с две ръце до лицето си и застана зад укритието на рамката на вратата, събирайки сили за мига, когато трябваше да излезе в коридора и да открие огън. Обаче той никога не извърши това героично действие. Защото изведнъж в гърба му опряха пистолет и глас с италиански акцент изсъска в ухото му:

— Генерале, свали оръжието.

На сто и двадесет километра западно от оловния комбинат един хеликоптер кацна на открито място близо до хърватското село Молунат. Групичка мъже го очакваха. Докато турбините продължаваха да работят, мъжете се затичаха към него, като инстинктивно се наведоха, макар перките на роторите да се въртяха високо над главите им. В средата на групичката имаше една по-дребна фигура. Това беше жена, чиято коса, блъскана от вихрушките, вдигани от роторите, закриваше лицето й. Двама мъже я държаха за ръцете, които бяха вързани зад гърба й. Тя залиташе, докато те я влачеха към хеликоптера и я качиха през страничната врата. След като я бутнаха да седне на мястото си, единият от мъжете протегна ръка през отворената врата и подаде във вътрешността на машината картонен плик. Един невидим отвън човек взе плика и плъзна вратата да се затвори, а хеликоптерът отново започна да се издига в облачното нощно небе.

87.

— Добре дошли в „Рок Сити“, госпожо.

Кейди Джоунс беше пристигнала с пряк полет от Вашингтон във военновъздушната база „Рамщайн“ в Южна Германия. Там я информираха за положението. Имало причини да смятат, че още едно от руските преносими ядрени оръжия е открито в Косово. Тя трябваше да определи дали е истинско или не. Тонът на разговора бе настоятелен, но доста спокоен: нямало защо да се тревожи. След като срещата завърши, тя получи нареждане, в което я молеха да съобщи телесните си мерки: височина, гръдна обиколка, номер на обувките. Голямата врата се отвори и я поведоха право към един военен самолет, на който вече се намираше пълен армейски екип сапьори с оборудване. Друга група от десетина мъже във футуристични черни униформи седеше в мълчание. Щом излетяха, единият от мъжете в черни униформи дойде при нея, за да се представи.

— Аз съм майор Дейв Греч — представи се той. — Исках да знаете, че аз и моите момчета ще поемем тази нощ охраната на района. Възможно е да се стигне до сблъсък, затова правете, каквото ви кажем, и ние ще се погрижим да се приберете невредима. Междувременно, ако имате нужда от нещо, само кажете.

— Какви са момчетата ви? — полюбопитства Кейди.

Греч се усмихна извинително.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Но трябва да знаете, че сме най-добрите.

— О… а къде отиваме?

— И това не мога да ви кажа. Още не са ми съобщили. Всъщност се надявах вие да знаете повече.

— Значи мога да питам, но вие не можете да ми отговорите?

— Да, така излиза, но в армията е така.

Беше десет вечерта, когато кацнаха на базата край Тузла в Босна. Докато войниците бяха заети да разтоварват своите оръжия и екипировка, нея я посрещна жена, старшина от военновъздушните сили, която я поведе към чакащото „Хъмви“10.

— Наричаме базата „Рок Сити“ заради всичкия натрошен камък наоколо — обясни тя. — Преди да пресушим терена, тук имаше море от кал. Определили са ви стая в офицерския блок, макар че не вярвам да успеете да се наспите.

Тя заведе Кейди в стаята, която представляваше малък куб, оборудван със сгъваемо легло, поставено в готовия модул. Любезно я посъветва да се преоблече и да чака по-нататъшни разпореждания. На леглото лежаха бойна униформа, тениска, бронежилетка и каска, а пред него бяха оставени войнишки обувки. Сега Кейди разбра защо я бяха попитали за мерките й.

За кое ли бойно поле се беше запътила?

88.

В останалата част на Югославия гражданските войни се водеха с всички възможни сили: сблъсък на армии, военновъздушни сили и артилерия, обсада на градове, завоюване на територии, съпътствано с прогонване и избиване на инородното население. Засега в Косово нещата бяха различни. През цялото време сръбското малцинство беше мирно, така че и двете страна се изненадаха, когато започнаха убийствата, случайни и безсмислени. Нападения на бунтовници срещу различните, а не организирана военна кампания. Докато навлизаше все по-навътре в Косово, Карвър от време на време виждаше доказателства за ставащото: горяща в далечината сграда, камион, пълен с бежанци, който го караше да се притиска встрани на тесния двулентов път, когато минаваше с боботене край него.

Намираше се на километри от всяко населено място, на открито поле, когато телефонът му звънна. Беше Грентъм.

— Промяна на плана — обяви той вместо поздрав. — Забрави Трепча. Карай към прищинското летище, което е разположено на равнина на около два километра от самия град. Щом пристигнеш там, ще получиш допълнителни инструкции. А сега давам телефона на Тед Яворски, американски колега, който оглавява специалния екип за намиране на ядрените оръжия от страна на Вашингтон.

— Добър вечер, господин Карвър…

Карвър не отговори, защото в същия момент фаровете на колата осветиха пропускателен пункт на стотина метра пред него. Двойка сръбски четници в сини униформи като тези на граничните полицаи стояха около пропускателен пункт, изграден от дъски и празни варели за нафта. Мястото беше осветено от прожектори, насочени към пътя. Камионетката им беше паркирана зад пункта и запречваше пътя, сякаш за да подчертае посланието им: оттук никой не може да мине.

— Господин Карвър?

— Чувам ви…

— Чудесно. Трябва да знаете как се развиха нещата. Научихме, че човекът, който подкрепя Вермюлен, Уейлън Макейб…

— Знам кой е.

Мъжете, които стояха около пропускателния пункт, замахаха на Карвър да спре.

— Добре. Този Макейб изглежда планира измама.

— Типично.

— Моля?

— Искам да кажа, че нищо друго не съм очаквал от него. Задръжте. Имаме си компания…

— Карвър? Чуваш ли? Престани да се бъзикаш!

Карвър остави телефона на шофьорската седалка и започна да отваря прозореца, за да изпълни желанието на един от четниците, който с въртене на пръст във въздуха му даваше знак да го свали. Докато безтелесният глас на Яворски се носеше откъм пътническата седалка, четникът го заговори на сръбски.

Карвър реши да се прави на глупав чужденец.

— Думичка не разбирам.

Облечен с ловджийски елек с много външни джобове на гърдите, той много бавно бръкна в един от нагръдните джобове и извади журналистическата си карта от Би Би Си.

— Би Би Си… британец, разбра ли? — каза той отчетливо, като посочи себе си. Четникът се обърна и замаха на един от другарите си да дойде. Това даде възможност на Карвър да вземе телефона и да каже набързо в слушалката:

— В момента съм на пропускателен пункт. След малко ще продължим разговора.

После отново насочи вниманието си към четниците, които вече бяха двама. Вторият, който се бе приближил, обяви със силен акцент:

— Път затворен. Връща обратно. Път затворен. Да?

— Да, разбирам. Но трябва да мина. Би Би Си.

Преди спорът да може да продължи, вниманието на сръбските четници беше отвлечено от пристигането на друга кола. Зад Карвър се подреди очукана „Школа“. На покрива й имаше голям чувал, вързан с канапи през полуотворените прозорци, който беше пълен с пластмасови изделия. Това накара Карвър да си помисли, че колата е пресякла границата на същото място като него. Единият от сърбите посочи към флагчето, което се вееше на антената. На него беше изобразен черен двуглав орел на червен фон, националният символ на Албания. Мъжът отиде до колата, откъсна го от антената, хвърли го на земята, изплю се отгоре му и го стъпка в прахоляка с тока на войнишката си обувка. След това с насочено към колата оръжие отвори вратата и измъкна навън небръснат тъмнокос мъж, който беше облечен в червен анцуг, а под горнището носеше раирана червено–черна футболна фланелка. Мъжът започна да се моли, сочейки назад, и залитна няколко крачки напред, преди сърбинът да го блъсне на земята. Докато първият четник държеше мъжа в шах с насочения към него къс автомат, другият надникна в колата. После замаха с ръце, карайки пътниците да слязат. От едната врата слезе жена, а от другата — старица. Карвър предположи, че са семейство. Вероятно съпругата и майката на мъжа. След тях слезе момченце, прегърнало абсурдно голямо мече, сякаш го беше спечелило на някое панаирджийско стрелбище. Майката беше загърната в шал. Мъжът, който ги бе свалил от колата, ги накара да се подредят в прахоляка, след което се обърна, за да гледа как неговият другар риташе лежащия на земята. Никой от четниците не забеляза какво става. Но Карвър видя как младата жена пусна шала си на земята, а старата го отметна назад и извадиха пистолети. Жените и за секунда не се поколебаха да ги използват срещу четниците.

Единият веднага рухна на земята, сгънат на две от болка, а другият се опита да избяга в тъмнината, но не успя да направи и няколко крачки, когато куршумът пръсна черепа му, както чаената лъжичка пуква черупката на току–що сварено яйце, и той се строполи мъртъв на земята. Няколко от изстрелите бяха неточни и куршумите прелетяха покрай Карвър, разбиха задното стъкло на колата му и се забиха в ламарините.

Гласът от телефона се развика:

— Ей, какво, по дяволите, става? — Обаче Карвър вече го нямаше, за да го чуе. Той беше отворил вратата на колата и се бе търкулнал на асфалта сред прахоляка и мръсотията. Докато се прикриваше в крайпътната канавка, измъкна беретата. В ръката на лежащия на земята албанец изведнъж се появи нож и той се наведе над простряния на земята сърбин, хилейки се на виковете му с изражение, което подсказваше на жертвата, че ще умре от възможно най-бавната смърт. Но сърбинът можеше да почака. С крайчеца на очите си албанецът бе забелязал бързото движение на Карвър, затова вдигна от земята автомата на сърбина и тръгна към Карвър, като се взираше в тъмнината.

Жените го последваха. Предполагаемата съпруга вървеше приведена и стиснала пистолета в две ръце пред себе си, а възрастната маршируваше напред, без да обръща внимание на възможната опасност.

В пристъп на отвращение Карвър осъзна, че ще трябва да убие и тримата. Мъжът, както и двете жени.

Не бива да се колебаеш. Ти си на стрелковата позиция. Два изстрела в главата на мъжа. След това се търкулваш наляво. Отново откриваш огън. По два изстрела за всяка от жените. Три повалени мишени.

Стрелбата не продължи повече от пет секунди. След шестте изстрела единственият шум бяха виковете на ранения сърбин, които постепенно преминаха в хленч. Скоро щеше да изпадне в безсъзнание Карвър се върна обратно при колата си. Гадеше му се от безсмислието на случилото се. Запита се колко ли подобни сцени са се разиграли в страната през последните няколко години, колко хора са загинали и колко още ще ги последват в идните години.

Преди минути хората от колата вероятно бяха мърморили на опашката пред граничния пункт, разговаряйки със съседите си по чакане като всички останали. Били са живи, имали са бъдеще. Сега всичко това беше свършило.

Той взе отново телефона. Първият глас, който чу, беше на Яворски.

— Къде по дяволите изчезна?

— Млъквай. Току–що умряха петима души — озъби се Карвър.

— Добре, нека почнем отначало, учтиво и възпитано — отговори Яворски, с преиграна любезност. — Тук при нас се разбра, че Уейлън Макейб е кацнал в Прищина преди няколко часа. Самолетът му е преустроен така, че да може да хвърли бомба. Освен това Макейб е сключил съюз с един от сръбските военни главатари — Душан Даркович. Ние смятаме, че те ще отнемат оръжието от Вермюлен, твърде възможно е вече да са го направили, и ще го предадат на Макейб. Самият той иска да го използва, за да предизвика Армагедон.

Карвър изпръхтя от удивление.

— Смята, че така ще изпълни предсказаното в Откровението на Йоан — продължи Яворски напълно сериозно.

— Христос направо ще се разплаче.

— Да, малко неуместно изказване, но наистина може да се разплаче, ако знае какво се върши в негово име.

— И какво трябва да направя?

— Отиди на летището и намери самолета. Летището се намира по пътя за Слатина. Знаем, че самолета е кацнал и още не е излетял. Не сме го засекли на никой от радарите. Ако все пак го е направил, няма никаква следа от него.

— След като намеря самолета, какво да правя?

— Просто наблюдавай и ни съобщавай какво става. Повярвай ми, ще изиграеш достатъчно важна роля в тази операция, като ни предоставяш информацията, от която имаме нужда. Обаче искам да разбереш, че става дума за вътрешен въпрос, който трябва да бъде уреден от американските служби и от никого другиго. Това не е твоя работа. Мястото ти е зад сцената. Така че моля да не се намесваш и да ни съобщаваш какво става.

— Карвър, разбра ли? — гласът сега беше на Грентъм. — Никакви огнени фойерверки от тези, по които си падаш.

— Добре, разбрах — отегчено отговори Карвър.

Той извади екипировката си от надупчения „Мерцедес“ и я натовари на камионетката на мъртвите сърби. След това се върна при простреляния в главата сърбин. С крак обърна тялото му по гръб и огледа униформата. Четник. Нямаше петна от кръв. Това беше прекалено добра възможност, за да я пропусне. Той съблече сърбина и навлече униформата върху своята риза и панталони. Дрехите му станаха сравнително добре, но войнишките обувки бяха вероятно с един номер по-малки. Налагаше се да потърпи болката в пръстите. Мъртвият сърбин не приличаше много на него, освен това беше с десетина години по-млад. Карвър отиде при другия труп. Този мъж беше по-възрастен и снимката по-лесно можеше да мине за негова, затова взе портфейла с документите му. Така стана Никола Краснич, на тридесет и две години.

Вдигна автомата на Краснич и отиде при камионетката. След като хвърли изтърканата си кожена моряшка торба и бракувания ловджийски елек на празното място пред седалката на пътника, видя на арматурното табло уокмен. От чисто любопитство си сложи слушалките. В мозъка му като куршум се заби шумен, немелодичен твърд рап, който направо щеше да му откъсне главата. Ако това беше последното нещо, което сърбинът беше слушал, сигурно бе почувствал смъртта като облекчение.

Карвър запали двигателя на машината и пое отново по пътя към летището. Докато шофираше, започна да съставя своя план. По същество той имаше твърде малко общо с информирането и наблюдението.