Оцеляващият

4.

Стаята на Самюъл Карвър предлагаше гледка за милион долара над водата до покритите със сняг върхове, издигащи се в заострена верига отвъд южния бряг. Докато планините се издигаха солидни и неизменни, небесата над тях показваха безкрайно разнообразие от светлина, цветове и отсенки. За миг скриваха възхитителните околности, а после ги осветяваха. В ясни дни от този прозорец човек можеше да види Монблан. Дори имаше чувството, че ако се протегне, може да докосне черните скали.

Карвър обаче не стоеше до прозореца. След като беше изпратил смъртта при толкова много хора, сега беше осъден на полуживот, хванат в капана на самотното чистилище. Лежеше в леглото, свит в ембрионална поза. Помещението се отопляваше с парно, но раменете му бяха изгърбени, сякаш му беше студено. Беше тихо, но с длани затискаше ушите си, а пръстите му бяха впити в тила. Осветлението беше меко, но очите му бяха стиснати сякаш срещу изгарящ блясък.

В един миг се раздвижи, рязко се изпъна, после се хвърли назад в леглото с главата напред и отвори уста в тихи безсловесни стенания, докато крайниците му потрепваха в случайни спазматични движения. Спазмите му станаха по-трескави и стенанията се усилиха.

Много скоро Самюъл Карвър вече пищеше.

— Събуди се, събуди се!

Александра Петрова сложи ръка на рамото му и се опита да го освободи от хватката на кошмара, като внимателно го побутна, за да го върне в действителността. Тялото му беше слабо и отпуснато след месеците бездействие. Лицето му се беше закръглило, чертите вече не бяха така остри, защото костите бяха изчезнали под натрупалата се плът. Очите му бяха зачервени и изпълнени със страх.

Виковете заглъхнаха, заменени от подсъзнателно мърморене, и в мига, когато се събуди, последва познатото продължение: паническото стрелкане на очи из стаята с полуповдигнато тяло. След това постепенното успокоение, отпускането на възглавницата, докато тя галеше ръката му и го усмиряваше. Накрая той стискаше нейната в отговор, следваше опит за усмивка и една-единствена прошепната дума:

— Здрасти!

Следваше я още една:

— Алекс!

Това беше името, с което я наричаше Карвър през дните, които прекараха заедно преди многомесечното му затваряне в тази частна клиника на брега на Женевското езеро. То беше знак, че я беше познал и че е благодарен за компанията й, макар още да не можеше да си спомни какво значеше тя за него преди. Но по това време той не знаеше и кой всъщност е Самюъл Карвър, нито какво беше извършил и какво бе понесъл от другите.

— Пак ли същият сън? — попита тя.

Той стисна очи за миг, като че искаше да прогони и последните остатъци от ужаса в съзнанието си, после отговори:

— Не същият сън, а същият край. Както винаги.

— Този път можеш ли да си спомниш какво се случи в началото на съня?

Карвър се замисли.

— Не знам — Гласът му прозвуча безразличен, сякаш не виждаше смисъл във въпроса.

— Опитай се — настоя Алекс.

Той се смръщи в усилие да си спомни.

— Бях войник — започна. — Имаше сражение в пустинята… след това всичко се промени.

— Вероятно си сънувал нещо, което наистина се е случило, защото наистина си бил войник.

— Знам — отговори Карвър. — Каза ми го преди. Не съм забравил.

Той я погледна с очи, които просеха одобрение. За пореден път тя се опита да убеди себе си, че мъжът, когото обичаше, още беше някъде там вътре. Представи си време, когато празният поглед ще бъде сменен от яростната сила в очите, която беше видяла в нощта, когато се срещнаха, или от неочакваната нежност, която беше показал през онези откраднати часове, когато се бяха усамотили само двамата.

През нощта на 31 август 1997 г. и двамата се оказаха в Париж, работейки по една и съща задача. Карвър стоеше в единия край на тунела Алма и чакаше една кола. Тя седеше отзад на бърз мотоциклет и щракаше с фотоапарата мерцедеса, подтиквайки със светкавицата мъжа на волана да кара още по-бързо, и сякаш с камшик го подкарваше към смъртта в ръцете на Карвър.

В мига, в който се срещнаха, тя беше насочила срещу него „Узи“. Секунди по-късно той я прикова към асфалта, притиснал с коляно кръста й. Половин час по-късно го беше последвала в сграда, макар да беше научила, че той я е минирал и зарядите може да избухнат. Имаше му пълно доверие, че ще успеят да влязат и излязат невредими.

Днес, почти половин година по-късно, двамата бяха в Швейцария. Двама души, принудени да споделят ужасно насилие, но в кратките мигове на споделено спокойствие съзрели един в друг надежда не само за любов, но и за известно изкупление.

Алекс имаше свои тайни. По време на пътуването си от затънтената провинция на Съветския съюз до веселия лукс на посткомунистическа Москва тя също бе опетнила душата си. И тя като Карвър мечтаеше за бягство. Обаче миналото не беше пуснало нито Карвър, нито нея. То му поиска жестока цена в нощта на кръвопролитията, когато той бе подложен на такива крайни страдания, че самоличността му се откъсна от своята котва и погреба спомените му дълбоко, там, където трудно можеше да бъдат намерени.

Алекс беше започнала да се чуди дали наистина още го обича. Как можеш да обичаш човек, който вече не знае коя си и какво сте означавали един за друг? Някога беше обичала Самюъл Карвър. Сигурна беше в това. И още щеше да го обича, ако беше тук с нея. Но беше ли той още този мъж? Беше ли изобщо мъж?

Тя се зае с възглавниците на Карвър, потупа ги оттук–оттам, за да ги накара да бухнат, и ги преподреди. Преструваше се, че се грижи да му осигури по голямо удобство, а всъщност искаше да се отвлече от тези мисли и от чувството за вина, че си е позволила да й минат през главата.

Иззад гърба й се чу сдържано кашляне.

На вратата стоеше мъж в мрачен тъмносив костюм и вратовръзка с толкова приглушени шарки, че беше на практика невидима.

— Моля, елате с мен — каза той.

5.

— Добър ден, мосю Маршан — поздрави Алекс, която направи съзнателно усилие да остане права и да се усмихне толкова весело, колкото напрежението и умората й позволяваха.

Тя вече говореше френски. Това поне беше нещо положително през последните месеци. Сега можеше да добави трети език към родния си руски и английския, който беше научила преди едно десетилетие в КГБ. Същата институция я беше обучила да омайва всеки мъж, когото пожелае, но мосю Маршан изглеждаше напълно имунизиран срещу остатъците от нейната някогашна сила. Той беше финансов директор на клиниката и единствената му грижа бяха нетните приходи.

— Госпожице Петрова, бихте ли ми отделили минутка? — попита Маршан, успявайки да съчетае раболепната мазна любезност с отсенки на заплаха. Изчака, докато тя не го последва надолу по коридора по-далеч от ушите на Карвър, и едва тогава заговори отново:

— Става дума за сметката на господин Карвър. Заплащането за миналия месец скоро ще бъде просрочено. Вярвам, че няма проблеми. Трябва да знаете, че ако пациентите не могат да плащат сметките си, политиката на клиниката е да прекъсва тяхното лечение.

— Много добре разбирам — кимна Алекс. — Няма проблеми. Сметката ще бъде платена.

Маршан кимна отривисто в знак, че е разбрал, но едновременно и като сбогуване, завъртя се и закрачи надолу по коридора. Алекс го гледаше, докато се отдалечаваше, и едва след като изчезна от погледа й, тя се върна в стаята на Карвър, рухна на стола за посетители и стисна глава с двете си ръце.

Карвър имаше някъде богатство, печалбите от смъртоносния му занаят, внесени в анонимна офшорна сметка или скрити в касетки в обществени трезори и в други лични скривалища. Парите биха удовлетворили Маршан за години напред, но само Карвър знаеше къде са, а сега нямаше и най-малка представа, че съществуват.

Той имаше поне един благодетел — Тор Ларсон, високия, кльощав норвежец със сплетени на плитки кося, който беше техник, компютърен експерт и най-близък приятел на Карвър. Той беше пуснал Алекс в апартамента. Използва парите, които Карвър му беше платил, и направи всичко възможно да плаща сметките за лечението. Но сега тези пари бяха свършили и Ларсон вече нямаше какво да предложи.

Алекс с радост би дала своя принос, но тя нямаше официални лични документи, нито разрешително за работа и престой и затова беше лишена от възможността да си намери достойна работа. Във всеки случай прекарваше всеки ден до Карвър. Единствената работа, която успя да намери, беше като келнерка нощна смяна в едно мръсно бирхале, чийто собственик с радост беше готов да си затвори очите за швейцарското трудово право, стига да можеше да наема отстъпчиви емигрантки за жълти стотинки. Както често обичаше да припомня на своите момичета, в Швейцария нямаше закон за минималната заплата. Алекс успяваше да свърже двата края с бакшишите, които получаваше, но не можеше да се надява с тях да плаща сметките на Карвър. Не и ако продължаваше да сервира.

6.

Лев Юсов беше на петдесет и две, макар че според западните представи видът му беше на шейсетгодишен. Пушеше твърде силни цигари без филтър. Пиеше прекалено много евтина водка. Едностайното му жилище не се проветряваше през лятото и не се отопляваше през зимата. Стените се лющеха, а черчеветата на прозорците гниеха. Но Юсов не беше по-зле от всеки друг в 12-о ГУМО.

Работниците от 12-о главно управление в Министерството на отбраната бяха като всички други трудещи се в някога могъщата държава. Заплатите им бяха жалки, ако изобщо ги изплатяха. Условията им за живот се влошаваха с всеки изминал ден. Наскоро работниците в 12-о ГУМО бяха започнали гладна стачка, настоявайки да им бъдат изплатени заплатите и надбавките, които им дължаха от месеци. Дори офицерите започнаха да протестират, че ако не си намерят втора работа, не могат да свързват двата края.

Това недоволство беше важно по една много проста причина. 12-о ГУМО беше организацията, която отговаряше за администрирането, съхранението, безопасността и сигурността на руските ядрени оръжия. Когато личният състав на 12-о се ядосаше и обидеше, той можеше да причини сериозни неприятности. Ядът и обидата бяха постоянни чувства у Лев Юсов.

Цял живот в служба на родината и какво? Писар, седнал зад бюро в провинциален склад, който по цял ден проверява документи и получава заповеди от офицери, които не са нещо повече от него, или още по-лошо, от техните надути секретарки. Знаеше, че в техните очи е само безименен дърт черноработник, незначителен бюрократ, чието единствено средство да упражнява власт е да бъде неуслужлив. А Юсов упражняваше тази власт изцяло.

Злощастна участ постигаше искането, което не беше съставено изцяло според изискванията на правилниците, или неточно попълнения формуляр. Способността на Юсов да проявява дребнавост, да пречи и да бъде отвратителен, подхранвана от дългогодишния опит, беше станала пословична. Никой не слизаше в мрачното без прозорци мазе на Юсов, ако имаше начин да го избегне. Никой не общуваше с него, за да убият заедно времето. Когато Александър Лебед се показа по американската телевизия и заговори за липсващи ядрени оръжия, това предизвика трескаво пазене на гърбовете в 12-о ГУМО. Докато старшите офицери отчаяно се мъчеха да научат дали подобни бомби са съществували и ако е така, какво в действителност се е случило с тях (преди да предадат Черния Петър колкото може по-бързо и по-далеч), на никого не му хрумна да попита Лев Юсов дали при него няма документи по този въпрос, забравени някъде по редиците рафтове, простиращи се в мрака зад гърба му.

Това беше поредната капка в киселинното езеро на Юсовата горчивина. Колкото повече го пренебрегваха, толкова по-дълго размишляваше за всички документи, минали пред очите му, които ценеше като свое най-скъпо и педантично обгрижвано притежание. Нещо глождеше подсъзнанието му, несигурният спомен за компютърна разпечатка, връчена му преди много години, когато половината от тези перковци, които сега го командваха, още са ходели по къси гащи. Тя беше пъхната в картонен плик и съдържаше цяла поредица номера. Този плик беше безименен и имаше само изходящ номер. Нямаше дори описание на неговото съдържание. Човекът, който го беше предал на Юсов, бе настоял, че няма представа за какво става дума. Просто още един бюрократичен плавей, изхвърлен на брега на неговия отдел.

Четири месеца минаха в безкрайно търпеливо и обстоятелствено ровене, преди Юсов да намери плика.

Отгоре имаше надпис „Строго секретно“ и печат с емблемата на 12-о ГУМО.

Той извади компютърната разпечатка. Хартията беше тънка, мастилото на матричния принтер бе избеляло до светлосиво, но въпреки това успя да различи 127 записа, подредени вертикално на общо шест страници. Всеки запис се състоеше от трицифрени групички. Първите две групи се състояха от девет до единадесет еднозначни числа, разделени на три подгрупи от градуси, минути и секунди. Осмата група се състоеше от осем числа в една група. Един цял запис гласеше: 49.24.29.01=61 94 21 31=04-7 99875495.

Лев Юсов беше изкарал целия си трудов живот в 12-о ГУМО. Първите две числови групи разбра много лесно: можеше да различи географски координати, когато ги види. Обикновено тези координати описваха мишената на оръжието: или мястото, в което беше прицелено, или това, което беше вече улучило. Ами ако числата не сочеха мишени, а местоположение? Липсващите оръжия, описани от Александър Лебед, бяха преносими. Може да са били отнесени някъде. Може би тези числа сочеха къде се намират.

Колкото до последните осем цифри. Юсов предположи, че означават някакъв пусков код. Той знаеше, че нито едно ядрено оръжие, независимо дали е междуконтинентална ракета или прост артилерийски снаряд, не можеше да бъде взривено без специални предписания. Тези числа щяха да предоставят подходящата за всяка отделна бомба комбинация.

Късно през нощта, вкопчен в полупразната бутилка, Юсов обмисляше важността на онова, което беше открил. Ако беше прав за значението на тези числа, те бяха неговият изход от това лайняно жилище, от лайняната му работа и от лайнарите, с които трябваше да работи.

Някой някъде щеше да плати цяло състояние за този списък. Защото светът щеше да е изложен на милостта на всеки, който го притежаваше и имаше възможност да стигне до бомбите.

7.

Смяташе се, че войната в пустинята се върти около горещината, потта и стряскащите облаци прах. Обаче това беше вярно само когато слънцето грее. А сега си беше зимна нощ. Карвър се чувстваше силно измръзнал, беше му по-студено, откогато и да било, и тракането на зъбите му заглушаваше стърженето на стоманата по пръстта от шанцовите инструменти на мъжете, които се окопаваха.

От мястото, където стоеше Карвър, окопите изглеждаха като черни кръпки върху синьо-сивата шир на осветената от звездите пустиня. Бяха седем с размерите и дълбочината на отворени гробове, очакващи своите ковчези. А може би така изглеждаха златоносните парцели, след като първите златотърсачи са пристигнали и са започнали да ровят из земята за нейните богатства. Карвър и неговите хора също търсеха нещо: фиброоптичния кабел, заровен някъде под краката им, който свързваше иракския диктатор с неговите военни части.

Екипът на Карвър от Специалната флотска част беше получил два часа на сушата, за да прекъсне тази връзка. Оставаха петнадесет минути, но все още нямаше и помен от кабел.

Карвър поклати глава в безпомощно разочарование. Разполагаха само с толкова време, колкото да изкопаят още една дупка. Точно се опитваше да вземе решение къде да се копае, когато чу оглушаващ взрив от бяла светлина и ушите му започнаха да свирят и пукат. Той едва дочу гласа, заглушен от шума в ушите си:

— Шефе, имаме си компания. Няколко роти механизирана пехота идват право към нас.

Карвър вече тичаше към края на позицията, защото искаше да види лично, но земята сякаш се беше размекнала и засмукваше краката му като подвижни пясъци. Напредваше прекалено бавно. Нямаше да стигне навреме. Междувременно шумът в ушите му започна да се усилва. Искаше да свали слушалките, обаче гласът на наблюдателния пост отново избухна в главата му:

— Имат минохвъргачки. Ето пак…

Пустинната тишина бе нарушена от далечен глух пукот, последван от свистене, и към небето сякаш се стрелнаха фойерверки. Няколко секунди по-късно над зоната за приземяване избухнаха магнезиеви осветителни ракети с парашути, ослепиха очите на Карвър и заляха с ярка бяла светлина дългите петнадесет метра хеликоптери „Чинук“ като любовници, изненадани от разгневен съпруг.

Сега в зоната за приземяване започнаха да падат мини и се разнесе пукотът на оръдейна стрелба. Карвър чу нов глас, заговори един от хеликоптерните пилоти. Гласът прозвуча напрегнато, адреналинът заливаше нервната му система.

— Тук сме като кокосови орехи на стрелбище. Пускам турбините. Бързо качвай момчетата на борда.

Карвър започна да дава заповеди. Той крещеше в своя микрофон, но мъжете очевидно не го чуваха, защото стояха неподвижно и макар роторите да се въртяха с пълни обороти, изглеждаха неспособни да се вдигнат от земята. Внезапно цялата зона на приземяване се изпълни с иракчани. Той не можа да разбере как са се озовали толкова бързо там и защо му говорят на руски. Мислеше, че различава лицата им, но те продължаваха да се размазват пред очите му. Дръпна спусъка на своя автомат, но нито един куршум не излетя, макар пълнителят да бе зареден.

Нещо не беше наред. Хеликоптерите трябваше да излетят с всички негови хора на борда. Тогава експлозивите щяха да избухнат и да прекъснат кабела, превръщайки в последната минута предстоящия провал в триумф. Но това не се случи. Всички негови момчета изчезнаха и сега беше сам с руснаците. Те го вкараха през вратата на едно помещение, където в открито огнище горяха пънове. Той вече не беше в бойната си униформа. Фактически беше чисто гол, с изключение на черната найлонова каишка, стегната на китката му.

Там имаше един мъж, седнал на кресло, а до него стоеше красива жена в сребриста рокля. Карвър извика на жената да му помогне, но тя също не можа да го чуе. Това също не беше както трябва, защото тя трябваше да го обича. Но тя изобщо не го обичаше. Всъщност му се смееше и всички мъже около нея също му се смееха. Сега жената го загледа с ново лице, изкривено, грозно и пълно с омраза, и започна да вика:

— Причинете му болка, причинете му болка. Искам да видя как страда.

Смехът започна да се усилва и един мъж насочи срещу Карвър малка черна кутия с пръст на голямото бяло копче. Изведнъж Карвър се изпълни със страх, който преряза вътрешностите му и го хвърли на колене. Молеше за милост, въпреки че молбите му излизаха като безсловесен хленч, защото знаеше какво ще последва сега. Същото, което ставаше винаги, щом мъжът с черната кутия натиснеше белия бутон.

Бутонът под пръста потъна и агонията започна отново.

8.

— Не разбирате ли, трябва да ми позволите да му помогна!

Д-р Карлхайнц Гайзел беше психиатърът, на когото бе поверен случаят Карвър. Той се отдръпна от леглото, където неговият пациент се гърчеше в самотни мъки, и заговори на Алекс с глас, изпълнен със съчувствие, което обаче не можеше да прикрие неговото огорчение.

— Елате — махна й той и я поведе през клиниката до своя кабинет.

— Какво искате да направя? — попита тя, когато той затвори вратата след себе си.

Гайзел не отговори, докато и двамата не седнаха. След това каза:

— Вече знаете отговора на този въпрос. Трябва да ми разкажете какво точно се случи с него. Как иначе мога да му предложа най-доброто възможно лечение?

Алекс не отговори нищо. Тя отмести очи и бръсна рус кичур коса от лицето си. Накрая се обърна към д-р Гайзел и го погледна право в очите. Лекарят беше напълно свикнал с резултатите от въздействието върху онези, чиито близки боледуват от тежка болест. Госпожица Петрова беше изтощена от месеците тревоги и несигурност. Лицето й бе изтъняло и изглеждаше по-измъчено от преди. Беше бледа, кожата й беше суха и неподдържана, а под очите си имаше големи черни кръгове. Но Боже, какви очи, помисли си той.

Небесносини без примеси, но когато се вгледа по-внимателно, единствено в интерес на безстрастния анализ, както сам си каза, Гайзел забеляза известна несиметричност. Това несъвършенство в едно иначе безупречно съчетание: устните й бяха пълни, скулите високи, носът прав и изящен, по-скоро увеличаваше нейната красота, отколкото я разваляше. Без него тя щеше да е само много хубава. А сега беше омайваща.

— Разбирам — отговори тя, — но не мога да го обсъждам…

— Позволете ми да бъда откровен — каза той и се стегна. — От месеци отказвате да отговорите на моите въпроси. Но ако искаме да се надяваме, че господин Карвър може да оздравее, трябва да имам информацията, за да мога да го лекувам както трябва. Разберете, свикнал съм да работя с пациенти, които се нуждаят от пълна дискретност. Каквото ми кажете, няма да излезе от тук. Но аз трябва да знам.

— Ако ви кажа, ще му помогнете ли да се оправи?

— Не, не мога да ви обещая подобно нещо. Но мога да ви заяви следното: ако не ми кажете, няма никаква надежда да му помогна. Колкото по-дълго мълчите, толкова по-сигурно става, че господин Карвър ще остане в това състояние завинаги.

— Аз само се опитвам да го предпазя.

Гласът й беше по-скоро шепот. Опитваше се да убеди колкото него, толкова и себе си. Страданието й беше толкова дълбоко, че човешкият инстинкт на Гайзел го тласкаше да я прегърне, за да я утеши. Обаче професионалната му половина знаеше, че не трябва да казва и да прави каквото и да било. Тя трябваше да има свободата да вземе сама своето решение.

Времето за този подход не беше случайно подбрано. Той знаеше, че вчера я беше посетил Маршан, и изведнъж беше осъзнал какво трябва да означава това. Сметките на Карвър не бяха платени. И ако не ги платяха, той ще бъде принуден да си тръгне. Часовникът вече отброяваше времето до неговото изпъждане и правеше нуждата от лечение още по-голяма.

Алекс правеше усилия да се противопостави на неумолимата логика на своето положение. Най-накрая стигна до някакво решение.

— Добре — започна тя, — ще ви разкажа… Опитах се да избягам от един мъж, руснак като мен. Той беше много богат и много могъщ.

— Беше? — намеси се лекарят.

Алекс пренебрегна прекъсването и съдържащото се в него предположение.

— Той изпрати хората си, за да ме върнат. Карвър… Самюъл научи къде се намирам и ме последва. В Гщаад. Надяваше се да ме размени за… определена информация. Мъжете, които ме бяха отвели, нямаха намерение да сключат сделката. Те хванаха Самюъл и…

Тя изглежда не желаеше или не беше способна да довърши изречението.

— Той е пострадал? — попита Гайзел.

— Да. Съблякоха го гол, завързаха му очите и му сложиха белезници. След това те… извинете… — Тя замълча за миг, за да се успокои, замига често-често и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Съжалявам — повтори Алекс.

— И какво стана?

Когато Алекс заговори отново, гласът й беше безпристрастен и почти делови:

— Сложиха му колан, свързан с дистанционно управление. Когато включваха дистанционното, той получаваше електрошок, достатъчно силен, за да се стовари на пода и да се гърчи неконтролирано. Измъчваха го така пред мен, караха го да се търкаля в краката ми, за да го унижат.

— Колко пъти се случи това?

— Със сигурност три или четири пъти. Може би повече, но аз не съм видяла.

— Това всичко ли беше?

— Не, само началото. След това го свалиха в едно помещение и го завързаха така, че да не може да мръдне. Помещението беше боядисано в бяло. Стените, подът и таванът също. Беше и много студено. Запушиха му устата с парче кожа и залепиха с тиксо клепачите му така, че да не може да затвори очи, да не може дори да примигва. Сложиха слушалки на ушите му и пуснаха силен шум, който непрекъснато го оглушаваше. Така го намерих. Прекарал бе в това състояние повече от четири часа…

— Разбирам… — измърмори Гайзел замислено.

Историята беше ужасяваща, но той се опита да не покаже колко е потресен от чутото. В този момент, в неговия лекарски кабинет на нейния разказ трябваше да се гледа като на информация, която би могла да му помогне да постави по-точна диагноза. Едва вечерта, седнал вкъщи с питие в ръката, можеше да поразсъждава върху мъките на Карвър от по-човешка гледна точка.

— Сега разбирам откъде идва страхът, който го изяжда — продължи лекарят. — Съзнанието му е изтрило мъченията от паметта, но подсъзнанието му се ужасява от възможността те да се повторят. Но има една страна във вашата история, която ме озадачава… Ако е бил вързан за стола напълно неподвижен, как е избягал?

— Аз го освободих — отговори Алекс.

— Но там е бил онзи мъж, за когото споменахте, с неговите хора…

— Да.

— Как успяхте да…

— Аз не съм ваша пациентка — прекъсна го Алекс. — Нашият разговор не се ползва с привилегията на лекарската тайна.

— Права сте… Обаче… при сама жена и много мъже, сигурен съм, че каквото и да сте направили, то е било в самозащита.

— Прав сте. Сигурно е така.

Гайзел кимна замислено, опитвайки се да проумее чутото току-що.

— Има и нещо друго — каза Алекс.

— Да?

— Искам да разберете какъв беше, преди да се случи всичко това.

Тя замълча за миг, опитвайки се да намери подходящите думи. Тогава си спомни отново за нощта в Париж и отмести очи от Гайзел, погледът й стана празен, защото се вглъби в себе си.

— Когато за пръв път срещнах Самюъл Карвър, се опитах да го убия. След по-малко от час го последвах в един апартамент. И двамата знаехме, че в него е заложена бомба. Тя трябваше да избухне тридесет секунди след отварянето на външната врата. Но аз го последвах в това жилище. Избрах да го направя, защото му имах пълно доверие, че ще ме запази невредима, и защото исках да бъда до него…

Алекс спря отново погледа си върху психиатъра, след което пак го отмести. Продължи, сякаш говореше на себе си:

— Просто искам отново да съм до него…

— Разбирам — отговори Гайзел. — Благодаря, госпожице Петрова. Зная колко трудно трябва да е било да събудите тези болезнени спомени.

Той се изправи и протегна ръка, когато и тя се изправи. Двамата си стиснаха ръцете, но той не освободи нейната и продължи да я гледа, сякаш и тя беше негов пациент.

— Вие също сте имали силно травмиращо преживяване — каза той. — Трябва да поговорите с някого. Ако искате да получите консултация, моля, не се стеснявайте да попитате. — И се усмихна. — Тогава ще станете мой пациент и ще можете да говорите откровено.

— Благодаря, докторе. Няма да забравя предложението ви. Но сега ви моля да ме извините. Самюъл скоро ще се събуди и има нужда да ме вижда до себе си, когато отвори очи.

9.

Далеч в Русия Лев Юсов седеше в един съмнителен бар, наречен „Клуб Кабул“, и се опитваше да обясни значимостта на наглед безполезното парче хартия, пълно с числа, на Баграт Баладзе — тридесетинагодишен мургав психопат с мустаци и лъскав костюм. А при шума в клуба и големите количества водка, които двамата поглъщаха, това беше трудно, особено след като Юсов отказа да посочи местонахождението, докато Баграт не се съгласи на сделката.

— Как мога да се съглася да платя, след като не съм видял за какво си давам парите? — попита Баграт.

— Ако документът е истински, колко ще ми платиш?

— Пет хиляди долара. Американски.

Юсов се беше надявал на повече. Той знаеше, че списъкът щеше да струва милиони, когато стигнеше до крайното си местоназначение. Но в страна, където американската валута струваше много повече от местните рубли, пет хиляди долара бяха повече, отколкото можеше да изкара за десет години.

— Десет хиляди — опита късмета си Юсов.

— Старче, не ми губи времето — каза Баграт и се приготви да става. — Попита колко бих платил и аз ти казах. Майната ти, ако не си съгласен.

— Добре де, добре де — изскимтя Юсов, виждайки как късметът му се готви да го напусне. — Пет хиляди.

Баграт се обърна към един от своите главорези:

— Видя ли? Той притежава мъдростта на старците.

— Отпусна се отново на стола, извади пачка банкноти от сакото си и я остави на масата между тях двамата.

— Ето ти парите. Къде е списъкът?

Юсов пъхна ръка зад гърба си и измъкна картонения плик от гащите си. Отвори го и извади разпечатката.

— Ето — започна той отново да обяснява, — първо дължината, след това пусковият код. С оръжията от този списък можеш да започнеш световна война.

Баграт се замисли над думите му и най-накрая кимна.

— Добре, всичко е наред. Вземи си парите.

Той плъзна пачката към Юсов, който се протегна за нея с алчност, която издаде неговото отчаяние. След това се огледа, сякаш беше готов да побегне, преди бандитът да е променил мнението си, обаче Баграт сложи ръка на рамото му.

— Няма защо да бързаш — каза той. — Аз имам да свърша малко работа, но ти остани да празнуваш. Забавлявай се… за сметка на заведението.

Взе плика и стана да си върви. На път към изхода подвикна на бармана:

— Занеси водка на моя приятел… от специалната. Разбра ли? Най-хубавата!

Нелегалната водка, самогонът, е вреден спирт, произвеждан нелегално из цяла Русия. Съставките му включват (но не са ограничени само с тях) препарати за дезинфекция, спирачна течност, бензин за запалки, евтини парфюми и дори сярна киселина. Всяка година хиляди руснаци умират от тази напитка, други получават чернодробни заболявания или ослепяват. Затова лекарите и съдебните медици не се изненадват, когато попаднат на нов случай.

Баграт Баладзе доста се бе двоумил дали да изхвърли един особено гаден самогон, купен от местен казанджия, защото отвратителната му миризма издаваше колко е отровен и го правеше непродаваем дори на най-закъсалия пияница. Той се колебаеше, защото му бе минала мисълта, че е попаднал на отлично оръжие.

Когато Юсов рухна на пода, след като беше опразнил бутилката, двама души го занесоха до чакащата отвън кола и по малките задни улички го откараха до кооперацията, където живееше. Измъкнаха го от задната седалка и го стовариха на тротоара. На другата сутрин, когато за мъртвото му тяло се обадиха в милицията, дойде кола, за да го откара в моргата. Аутопсията беше небрежна и не даде повод да се започне полицейско разследване. Смъртта на поредния пияница не беше нещо важно.

В служебните помещения на 12-о ГУМО смъртта на Юсов беше по-скоро повод за празненство, отколкото за скръб. Задълженията му бяха поети от по-млад и любезен чиновник.

Новият служител нямаше ни най-малка представа, че липсващият документ наистина е съществувал, още по-малко, че е продаден на амбициозен гангстер, който в момента се опитваше да измисли по какъв начин да го използва, за да изкачи няколко стъпала нагоре в криминалната йерархия. Баграт знаеше, че съществуват посредници, чиято специалност беше организирането на сделки между руснаци, които притежаваха оръжия — конвенционални, химически, биологически, ядрени, и богатите клиенти, желаещи да ги купят. Сега неговата задача беше да намери някой от тези търговци, без да привлече вниманието на други, по-силни престъпници към стоката, която се опитваше да продаде. Ако се разчуеше, щяха да се отърват от него също толкова бързо, колкото той беше премахнал Юсов.

Така Баграт Баладзе се зае да прави проучвания. И светът направи първата си несъзнателна крачка към Армагедон.

10.

Уейлън Макейб направи втората си крачка по този смъртоносен път в препълнения стадион в центъра на Хюстън, Тексас.

Преди пет години, докато го издигаха към хеликоптера линейка, очите му бяха заслепени от снопове светлина, а ушите му проглушени от нещо, което звучеше като пляскането на хиляди ангелски криле. Първите думи, които осъзна, че чува, бяха произнесени от фелдшера: „Цяло чудо е, че си оцелял“.

Лекарите повториха тези думи, след като го приеха в най-близката болница. Репортерите, които обсаждаха скромното заведение, неговият адвокат и финансовият директор, които долетяха от седалището на корпорацията му в Сан Антонио, стюардът, който се суетеше около него по време на полета за родния Тексас — те всички използваха думата, изречена за първи път от фелдшера: чудо.

В дните и седмиците след катастрофата, докато разсъждаваше над невероятното си спасение от смъртта, у Макейб се засили убеждението, че неговото оцеляване не е чудо в обикновения разговорен смисъл на думата, а нещо буквално и дълбоко чудотворно. Господ го беше спасил и той се бе родил наново. Чувстваше се принуден да действа в съгласие с това спасение.

Изминалите от тогава години се бяха отнесли добре с него. Репутацията му се беше променила. Обвиненията в брутални делови ходове, политическа корупция и вандализъм срещу природата бяха изчезнали. Сега славеха Макейб като филантроп, вложил милиарди долари в благотворителна фондация, и човек с дълбоки религиозни принципи. В официалния доклад, съставен от Канадската въздухоплавателна агенция, катастрофата беше определена като произшествие. Но Макейб и за секунда не го повярва. Някой се беше опитал да му види сметката и е бил само на косъм от успеха.

Ако някой беше готов да се обзаложи с него, той щеше да избере онзи механик, на табелката, на чиито гърди пишеше Лундин. На практика той беше влязъл в онзи летищен салон и го бе помолил да се качи на самолета. Макейб беше ходил много пъти в Инувик, но никога преди не беше виждал този механик. И вероятно никога повече нямаше да го види, което беше жалко.

Би искал да стисне ръката на този човек.

Този кандидат-убиец беше направил Макейб такъв, какъвто беше днес. Тъжно беше, че шестима души трябваше да умрат, за да може той да бъде спасен, но ако такъв беше Божият план, кой бе той, че да го оспорва?

Сега, подобно на десетки милиони свои съграждани, той вярваше в „грабването“2, възнесението на Божиите избраници от земята на небето3. Нима неговото собствено спасение не беше едно „грабване“? Наскоро поради настъпилите събития това вярване се беше превърнало в нещо много подобно на мания. Затова Макейб се беше присъединил към хилядите богомолци, които бяха пристигнали от паствата в южната част на страната на този огромен стадион, за да чуят великия проповедник на „грабването“, преподобния Езекия Рей. Когато големият хор, цели двеста души, подредени в пурпурни роби, завърши встъпителния химн и всички седнаха на местата си, Макейб зачака проповедта със същото вълнение като всички останали.

От първите редове се надигна вълна от ръкопляскания, които се усилиха и ставаха по-пламенни, докато към тях се присъединяваха все повече и повече хора. След минути всички на стадиона се изправиха на крака, ръкопляскаха, свиркаха и викаха, за да приветстват едрия войнствен мъж в строг черен костюм. Сребристият му перчем блестеше под светлината на прожекторите, докато крачеше към подиума в центъра на сцената.

Като всеки голям артист Рей застина, потънал в мълчание, докато приемаше аплодисментите. Изчака да се издигнат до едно последно кресчендо, преди да наведе глава и да притисне молитвено длани една в друга. Тогава измърмори словата на деветнадесетия псалм: „Думите на устата ми и помислите на сърцето ми да бъдат благоугодни пред Тебе, Господи, крепост моя и Избавителю мой!“4.

Богомолците отговориха с едно полугласно „амин“. Проповедникът отново застина в молитвена поза и потънал в мисли, остави мълчанието да се трупа. После изведнъж застана изправен и грейна в усмивка, а в същия миг двата огромни видеоекрана от двете страни на сцената светнаха.

— Приятели мои — започна той със звучен властен глас, който внушаваше авторитета на държавник от международен мащаб, като същевременно беше запазил лек западновирджински акцент, за да знаят слушателите, че не е забравил своите корени, — нося ви радостни новини за завръщането на нашия Спасител! Това е радостна новина за онези, които са наши братя и сестри во Христа. Но за онези, които отвърнаха лица от Христос, за неверниците, които се подиграват на Господа и се валят в греха и изкушенията, предлагани от антихриста, тя означава смърт и вечни мъки.

— Вие знаете новината, за която говоря. Думите от Първото послание до солуняни, глава четвърта, стихове шестнадесет и седемнадесет, са гравирани във вашите сърца. „Защото Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа що възкръснат първом…

— … После ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха, и така винаги с Господа ще бъдем“.

Мнозина от вярващите повтаряха заедно с него словата и с радостен вик ознаменуваха края на цитатите.

— Да, точно така! — извика гръмогласно Уейлън Макейб, преди да потъне в пристъп на раздираща кашлица и да започне да пръска слюнки наоколо.

Рей кимна с благодарност.

— Приятели, днес е достатъчно да се огледаме, за да видим кои са благочестивите, кои имат страх от Бога и водят благоприличен и морален живот. Обаче щом пуснем телевизора и започнем да четем отровните думи на медийния елит, ние виждаме онези, които подиграват Бог… които се надсмиват над вярващите… които принизяват святата институция на брака… които се валят в декадентство и разврат.

— Повярвайте ми, приятели мои, те скоро ще бъдат поносени от сърпа на Христос и заедно с тях всички последователи на антихриста. Защото техният ден за уреждане на сметките ще дойде, и то много скоро!

До този момент богомолците не преставаха да прекъсват с викове и ръкопляскания проповедта. Рей отново вдигна ръце, за да въдвори достатъчно тишина, сред която думите му да бъдат чути.

— Вие можете да попитате откъде знам това? Как мога да бъда сигурен в сърцето си, че денят на Господа ще дойде скоро? Ами Библията ми казва това.

— Спомнете си Второто послание до солуняни: „Защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог“.

— В Евангелието на Матей, глава двадесет и четвърта, се казва: „Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове… много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина“.

— Звучи ви познато, нали? Прилича на днешния свят! Затова сега очакваме последното предупреждение, че краят е близо — пристигането на самия сатана на земята. Приятели, бъдете нащрек, защото сатаната ще дойде скоро. Стане ли това, трябва да се приготвим за война.

— Ние знаем къде ще се състои тази велика последна битка, защото е писано: „И ги събра на мястото, наречено по еврейски Армагедон“.

— Мнозина от вас вече знаят, че това място наистина съществува. Това е хълмът Мегидо, който се издига в земите на Израел. Можете да идете там и да го видите със собствените си очи.

— Братя и сестри, не трябва да се страхувате от тази велика битка. Защото Христос, който ще се завърне в слава, е могъщ Христос. Христос воинът, който язди на бял кон. Един Христос, който ще накара враговете му да потреперят. Затова се радвайте, че ще дойде. Бъдете щастливи, защото ще бъдете спасени. Обаче бъдете готови за последния сблъсък между доброто и злото.

— Защото е Христос…

— Защото ни носи „грабването“…

— И защото вече е на път!

Докато около него гърмяха виковете „Амин!“ и „Слава на Господа!“, Уейлън Макейб се разкъсваше от противоположни чувства. От една страна, изпитваше възхита от изгледа за предстоящото „грабване“, запленен от величественото вълнение, предизвикано от преподобния Рей. От друга страна обаче, беше изпълнен с таен и толкова силен страх, какъвто не беше изпитвал от мига, когато самолетът му започна да пада от канадското небе.

Само няколко седмици по-рано, след като не можа да се отърве от кашлицата, която упорстваше цяла зима, най-накрая беше решил да иде при своя лекар. След няколко часа докторът го изпрати при специалист в онкологичния център „М. Д. Андерсън“ в Хюстън. В края на седмицата Макейб за всеки случай се консултира с още един онколог, най-добрия специалист в нюйоркската болница „Слоун-Кетъринг“.

И двамата казаха едно и също. Макейб имал два неподлежащи на операция тумора на белите дробове. Ракът се беше разпространил в мозъка му. Лекарите не бяха сигурни, но смятаха, че е възможно да е причинен от отровните газове, които беше вдишал в горящия самолет. Макейб можеше да види горчивата ирония в това: най-накрая неговият убиец се беше докопал до него. Оставаха му девет месеца живот, но щеше да влезе в болница след шест. Плъзгаше се надолу към зинала пропаст. Страхът, който разяждаше съзнанието му, беше да не умре преди идването на великия ден. Разбира се, той вярваше във възкресението и вечния живот. Всяка седмица утвърждаваше тази вяра в църквата. Но вярата не предлагаше защита, когато мисълта за собственото му небитие го обсебеше в най-тъмния час на нощта. Въпреки утешителните думи на вярата, той не можеше да бъде сигурен, че ще бъде събуден от последния дълъг сън. Повече от всичко друго искаше да е жив, с широко отворени очи в онзи велик ден, когато Господ щеше да се върне при своя народ. Копнееше да види всесъжението, за което беше говорил преподобният Езекия Рей, когато Христос щеше да съкруши гроздовете на гнева и кръвта на неговите врагове щеше да изпълни израелските долини до ръба.

А ако всесъжението не се случеше от само себе си, е, добре, Уейлън Макейб щеше да му помогне да стане, дори това да му струваше и последния цент.

11.

Алекс взе автобуса, за да се върне обратно в Женева, после пресече река Рона и пое нагоре по тесните павирани улици на стария град, по които се издигаха вековни къщи, високи и тънки като книги на лавица. Витрините на магазините за шоколад бяха отрупани с кутии във форма на сърце. Бутиците и марковите магазини бяха отдадени на бельото и прелъстителните рокли. Банките ги гледаха отгоре, знаейки както винаги, че всичко, дори и любовта, си има цена.

Алекс се спря за миг, за да хвърли поглед на един манекен в къса черна официална рокличка и обувки, които се състояха единствено от люшкащи се токчета и няколко тесни кожени каишки.

Някога се обличаше така, избирайки дрехите с увереност, която идваше от това, че беше сигурна в тяхното въздействие. Искаше отново да е онази жена с питие в едната ръка и красив мъж, придържащ другата. Обаче витрината й показваше отражението на едно жалко създание, облечено в палто от магазин за дрехи втора употреба и евтини, не будещи възхищение джинси. След час и нещо трябваше да се постарае да нарисува по лицето си точно копие на естествената си красота. Фалшификат, достатъчен да заблуди клиентите на бирарията, пияни мъже с опипващи пръсти, които очакваха и зрителна наслада да съпътства напитките им със свръхголеми надценки.

Алекс стигна до апартамента на Карвър на последния етаж. Помещенията се опразваха бързо, защото тя продаваше мебелите, за да задоволява безбройните сметки от санаториума. Липсваха й големият честърфийлдски диван и антикварните кожени кресла, омекнали и износени от годините употреба и затова двойно по-удобни. Любимият му широкоекранен телевизор и стереоуредбата бяха заминали заедно с картините, с изключение на една. Тя висеше над камината във всекидневната и представляваше импресионистката представа за слънчев викториански ден на плажа. Жените бяха вдигнали поли, а мъжете навили крачоли в едно изображение на невинни удоволствия.

Алекс само трябваше да спре поглед на картината, за да си спомни следобеда, когато я беше видяла за пръв път. Носеше една от старите му тениски и се беше свила удобно като сънлива котка на креслото. Наблюдаваше Карвър, който се движеше под играещите прашинки в слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца на таванския му апартамент. Той крачеше с лекота и животинска изящност. Наведе се над креслото. Тя почувства как погледът му се плъзна по нея, преди да й подаде една от двете чаши с кафе, които носеше. Беше видял, че гледа картината.

— Това е Лулуърт Коув — обясни той. — На дорсетския бряг западно от бившата ми военна база.

— Много е красива. И каква е тази база?

Карвър се беше засмял.

— Не мога да ти кажа това. Може да си опасна руска шпионка.

Тя също се усмихна и отговори:

— О, не. Аз не съм шпионка. Вече не съм.

Алекс казваше истината. Този следобед в апартамента на Карвър за пръв път в живота си тя беше нормална жена, поддала се на блажената слабост да се влюби.

Тази мечта й беше отнета. Нямаше смисъл да се вкопчва в някаква патетична моминска представа за любов и щастие. В действителния живот нямаше такова нещо, а само безкрайна борба за оцеляване. Борба, в която не можеше да става дума за принципи и задръжки. Когато всичко ти е отнето, трябва да мислиш само за две неща: колко много искаш да оцелееш и какво си готов да направиш, за да успееш.

12.

По средата на вечерята мобилният телефон на Кърт Вермюлен започна да звъни. Той го отвори и погледна името на екранчето. След това се обърна към останалите трима души, седнали около масата в малкия италиански ресторант в район „Джорджтаун“ на Вашингтон, окръг Колумбия. С извинителна полуусмивка на лицето, той каза:

— Много съжалявам, но трябва да се обадя.

Обаче, когато каза в апарата: „Задръж“, и стана от мястото си, за да тръгне към вратата на салона, изпита облекчение.

Боб и Тери имаха най-добри намерения, когато го поканиха да вечеря с тях и Меган, тридесет и девет годишна неомъжена адвокатка. Тя беше горещо гадже: привлекателна, умна и много доволна да остави своята адвокатска нападателност в съдебната зала. Освен това беше почти сигурен, че тя също го харесва. В това беше проблемът.

Бяха минали осемнадесет месеца от смъртта на Ейми и той все още не можеше да разбере тази игра на срещи. Двамата се запознаха през лятото на 1964 година, преди да заминат за колежа. Две деца, всяко от които се опитваше да купи последната плоча от албума „Нощ след тежък ден“. И това беше началото на приятелство, което продължи тридесет години. Съжаляваха единствено, че нямат деца, докато Ейми не разви рак на гърдата. И внезапно се случи онова, което никога не беше очаквал — той я надживя и остана сам.

През цялото това време нейното присъствие в живота му беше едно от нещата, които го определяха.

Част от неговата самоличност — като сините очи и пясъчнорусата му коса. Сега, когато тя си беше отишла, той се чувстваше недовършен. По-лошото беше обаче, че изобщо не можеше да измисли как отново да се направи цял. С Ейми всичко беше толкова естествено. Много неща се разбираха, без да има нужда от излишни приказки. Но сега всичко трябваше да се обяснява от самото начало, а той не беше сигурен, че е готов за това. Вярно, беше преспал с няколко жени. В края на краищата, не беше монах. Но Меган заслужаваше нещо по-добро от обикновен флирт. А Кърт Вермюлен не беше сигурен, че може да й го даде.

Сега, когато главата му беше заета със съдбата на света.

Беше излязъл от ресторанта на Уисконсин Авеню и усети студа на януарската вечер.

— Добре, Франк, вече мога да говоря. Какви са новините?

— Не са добри, Кърт. Изложих тревогите ти пред държавния секретар, но мнението в Държавния департамент е, че изобщо не са съгласни с твоята преценка. Не ме разбирай погрешно. Всички наистина оценяват високо това, което си постигнал. Просто не виждат положението от твоята гледна точка.

— Какво? Нима не вярват на онова, което казвам?

— Не. Но дори и да е така, никой не иска да се разбере. Искам да кажа, че ние ясно изложихме нашата позиция като администрация. Избрахме коня, който ще яздим, и вече е късно да го сменяме.

— Да, но сте избрали погрешния кон.

— Възможно е, но всички са доволни от това решение. Държавният департамент, Пентагонът, Лангли. Само ти си извън строя. Виж… всички знаем, че през последните години ти се насъбра доста. Напусна службата, изгуби жена си. За какво да си блъскаш главата в стената заради този въпрос? Никой не гледа на него като на приоритет. Не си съсипвай доброто име, което си градил години, заради някаква група налудничави. Повярвай ми, не си заслужава.

— Франк, благодаря за съвета. Поздрави Марта.

Той затвори телефона, сякаш с този физически акт можеше да успокои разочарованието, което гореше в него. През цялата си кариера беше вътре в нещата. Анализите му се уважаваха, а на преценката му се вярваше. А сега беше извън играта и казваше неща, които никой не искаше да чуе. Понякога се чувстваше като онези филмови герои, които биваха затваряни в лудници, макар да си бяха напълно нормални. Колкото повече крещяха, че не са луди, толкова повече хората не им вярваха. Дали и Уинстън Чърчил се е чувствал така, докато е обяснявал на своите хора, че нацистите са смъртоносна заплаха, докато всички останали са искали мир на всяка цена?

Той поклати глава на собствената си самонадеяност. Да се сравнява с Чърчил. Може би наистина се побърква. В ресторанта седеше красива адвокатка, която очакваше от него изискано да прояви интерес към нея. Точно се готвеше да влезе вътре, когато забелязва примигващата иконка, която му съобщаваше, че има чакащо съобщение. Той набра гласовата си поща и чу женски глас с южен акцент: „Ало, генерал-лейтенант Вермюлен? Обажда се Браяна от кабинета на президента на Комисията по националните ценности тук в Далас. Зная, че заявихте интерес да говорите пред нашата организация. Вдругиден предстои среща на нашите членове основатели във Феърфакс, Вирджиния, и един от лекторите ни отпадна. Сър, съзнавам, че се обаждам доста късно, но ако можете да заемете неговото място, ще ви бъдем много благодарни“.

Вермюлен изслуша остатъка от съобщението, което се състоеше от подробности на кого да потвърди участието си. Когато отново влезе в ресторанта, изглеждаше много по-щастлив, отколкото когато излизаше.

13.

Най-сетне у Карвър се забеляза напредък. Последните няколко сутрини той успяваше да се разходи в градината, която заобикаляше клиниката. Алекс крачеше до него и търпеливо му съобщаваше имената на хората, които срещаха. Същите имена му беше повтаряла и вчера. Играеха малки игрички, като целта беше да видят дали ще успее да намери обратния път до главния вход на болницата от различни части на парка. В редките случаи, когато успяваше да се справи с това или разпознаваше някое минаващо лице, Карвър грейваше с момчешка радост заради своето постижение. Обаче нерядко нещо или някой го подплашваше. Внезапно проехтелият висок глас, ревът на автомобилен двигател и дори лъчите на ниското зимно слънце, които понякога заслепяваха очите, го караха да се свива и да плаче от страх. Това извикваше на сцената сестрите, които му даваха успокоителни и го връщаха на инвалидна количка обратно в стаята.

В един момент след поредния пристъп на страх, докато гледаше как го отвеждат с количката, Алекс осъзна, че не може да продължава по този начин, без да направи нещо. Причината не беше само в притискащата ги нужда от пари, а и в нейното лично оцеляване. Тя трябваше да намери начин да му помогне. Не само заради него самия, но и заради себе си. В името на тях двамата. С всеки отминал ден чувстваше как още малко от любовта й е изчезнала и се мразеше за това. Чувствата й към Карвър бяха единствените истински през целия й живот. Ако ги загубеше, това щеше да означава, че е изгубила всичко.

Тя остави Карвър в безсъзнание на леглото му в клиниката и се върна в апартамента, решена да поеме своята и негова съдба в собствените си ръце. Докато в банята сваляше миризмата на болнична потиснатост от тялото и косата си, си напомни какъв добре обучен агент беше. Какво би направила онази жена? Отговорът беше прост: щеше да се стегне и да изпълни задачата си.

По времето, когато завърши приготвянето на обяда, решението беше взето.

Тя облече най-чистите и не толкова безформени джинси, които успя да намери, обикновена тениска и зимното си палто. На врата си върза кърпа, а на главата сложи барета. В чантата, която преметна през рамо, освен портмонето пъхна и единствената кутия със сенки, която притежаваше. От чекмеджето, където Карвър държеше разни инструменти за домакински работи, взе малки ножици за кабели. Беше готова да действа, разполагаше с план. Усещането за цел и подтикът на решимостта я накараха да се почувства по-добре от когато и да било през последните няколко месеца.

Първите й операции за КГБ бяха проведени в елегантни хотели в Москва и Ленинград. Тя познаваше тези места и начина им на работа и се чувстваше у дома сред потоците служители и гости. Сега щеше отново да работи там.

За начало изборът й се спря на „Империал“, най-лъскавия хотел в града. Той привличаше чуждестранни туристи и бизнесмени със своите стаи, а женевските банкери и дипломати с баровете и ресторантите си. Това беше най-подходящата обстановка за Алекс да преоткрие своята стара магия. Обаче първо трябваше да се облече подходящо за представлението. Нужните средства й липсваха, затова се налагаше да намери начин да се сдобие с тях.

Тя мина пред главния вход на хотела, а после зави покрай задната страна, където се намираше входът за служителите. Той беше достатъчно широк, за да могат камионите да стигат до товарната рампа. От едната страна имаше портиерна, а до нея поставка с перфокартите на чистачките, снабдителите, келнерите и работниците по поддръжката и часовници, на които те се регистрираха на влизане и излизане от работа. Алекс се приближи към портиера, който охраняваше задния вход, и го заговори на най-лошия си френски със силен руски акцент:

— Извинете, господине — започна тя.

Портиерът, който четеше някакъв жълт вестник, не й обърна внимание.

— Извинете — повтори Алекс. — Имам среща със старшата камериерка в петнадесет часа. Идвам за мястото на камериерка.

Портиерът неохотно премести погледа си към тетрадката, в която бяха записани срещите.

— Име?

— Екатерина Кратохвилова — отговори Алекс, произнасяйки бързо неразбираемото за мъжа съчетание от съгласни. Той се вторачи безпомощно в отворената страница, а лицето му се изкриви в ядна гримаса. Очевидно не беше разбрал казаното от нея.

— Няма такова име — изръмжа портиерът. — Елате утре.

— Това е невъзможно! Аз уговорих среща. Моля проверете отново. Екатерина Кратохвилова.

Няколко камериерки в униформи минаха край тях и всички извърнаха глави, за да видят какво става. Алекс долови погледите им.

— Може би вие можете да помогнете? Дойдох да се срещна със старшата. За мястото на камериерка. Може ли да се видя сега с нея?

Момичетата погледнаха към портиера, сякаш искаха да го накарат да направи нещо.

— Не зависи от мен — настоя мъжът. — В тетрадката няма нищо.

Алекс погледна четирите жени умолително. Тя беше планирала много грижливо своето изпълнение. В три следобед всички гости, които щяха да си тръгват, вече щяха да са си уредили сметките, а стаите им щяха да се оправят за следващите гости. В същото време малцина от новите гости щяха да са пристигнали. Това беше най-спокойното време от работния ден, когато дори най-заетият служител би могъл да отдели време, за да се срещне с неочакван кандидат за работа.

Една от другите камериерки я съжали.

— Аз ще ида да я повикам — предложи тя.

— Много благодаря — изригна Алекс, а портиерът я изгледа с безразличие.

Камериерките изчезнаха.

Алекс направи няколко крачки в сянката. Портиерът се зае отново с жълтия вестник.

В далечния край на коридора се появи жена на средна възраст с присвити устни и строг поглед, сребристата й коса беше стегната на кок, а от врата й висяха очила за четене на златна верижка. Тя разговаряше с камериерката и очевидно беше раздразнена от това нахлуване.

На Алекс й трябваха около две секунди да запамети лицето на старшата камериерка. След това се измъкна незабелязано от входа. Когато жената стигна до портиерната, тя отдавна се беше изгубила сред хората по улицата.

14.

В шест и половина Алекс седеше в автобуса три седалки зад старшата камериерка, докато тя се прибираше вкъщи. Алекс знаеше, че жената сигурно носи своя комплект ключове за всички работни помещения в хотела, както и електронната карта, осигуряваща достъп до всички стаи за гости. Камериерките също имаха подобни, но те бяха закачени на шнурове, завързани около кръста, така че да се избегне опасността от изгубване или кражба. Само старши служители като началничката на камериерките имаха разрешение да носят ключовете и електронните карти в дамските си чанти. Алекс трябваше по някакъв начин да се добере до съдържанието на тази чанта.

Случаят й помогна в кварталния супермаркет. Старшата камериерка се спря пред един щанд, бръкна в чантата, за да извади списъка с покупките, и я остави отворена, докато си слагаше очилата. След това прегледа списъка, отбелязвайки си наум какво не бива да забравя. Алекс се приближи към нея и стрелна поглед в чантата. На дъното й лежаха ясно видими две връзки ключове. Едната, по-малка, с тези от входната врата и колата, а другата — значително по-голяма — с хотелските ключове, единият от които приличаше на кредитна карта. Него искаше Алекс.

Обаче през следващите десет минути й се наложи да чака. Разочарованието й растеше, защото не можеше да намери пролука да действа. Старшата камериерка почти беше стигнала до касите, когато се закова на място, погледна наново списъка с покупките, подсвирна тихичко от удивление как е могла да забрави толкова важно нещо и се втурна към друг щанд, зарязвайки количката си в прохода между щандовете.

Алекс се приближи равномерно до количката, бръкна в чантата и сряза пластмасовата гривна, която свързваше електронната карта на старшата с връзката хотелски ключове. Стисна картата в ръка и я пъхна в своята чанта заедно с ножиците. На касата плати една маруля и кутия болонски сос, след което изчезна във вечерния мрак.

Банкетната зала на луксозния хотел в Маклийн, Вирджиния, на няколко километра от Вашингтон, окръг Колумбия, нямаше повече от осемдесетина човека, когато генерал-лейтенант Кърт Вермюлен се изправи, за да изнесе доклад пред Комисията по националните ценности.

Мъжете в залата, жени не бяха канени, принадлежаха към най-вътрешния кръг на тази частна организация. В тайната й членска маса влизаха някои от най-важните клечки на американския консерватизъм: политици, проповедници, лобисти, стратези, адвокати, учени и бизнесмени. Публиката им беше милионна, а богатствата десетки милиарди. Те можеха да подкрепят финансово кандидатури или да бойкотират телевизионни станции. Въпреки че в момента не разполагаха с контрол върху Белия дом, те упражняваха голямо, макар и невидимо влияние върху държавната политика.

Сред тях беше и Уейлън Макейб, който гледаше с интерес как Вермюлен крачи към подиума.

Националните ценности, за които комисията се грижеше, бяха съвсем определени. Смятаха, че е неморално и дори богохулно да не се допуска Бог до управлението. Техният Бог беше едно точно определено баптистко християнско божество и те гледаха на последователите на исляма със страх и омраза, равна на ненавистта, която изпитват ислямистите към сатанинската кръстоносна култура на Америка.

Това не бяха ценностите на Кърт Вермюлен. Той вярваше в Господ, но неговата вяра беше негов личен, частен въпрос. Когато ставаше дума за страната, за която често беше рискувал своя живот, той смяташе, че Конституцията е по-важен документ от Библията и че бащите основатели са знаели какво правят, когато са привеждали доводи за отделянето на държавата от църквата. Точно сега обаче нямаше възможност да спори по подобни философски тънкости. Имаше нужда от всеки приятел, който можеше да спечели, затова не биваше да бъде придирчив. Ето защо представи пред мъжете от Комисията за национални ценности нещо, което те щяха да разберат, на език, на който щяха да реагират. Той изказа предупреждение за война, която може да обхване света, конфликт до смърт между религиите и цивилизациите. Каза още, че това е война, която Америка сама си е навлякла.

— Аз бях там, когато започна всичко — каза той с нисък, но разгорещен глас, — и видях нашата фатална грешка.

Той ги върна в 1986 г. и първата тайна доставка на САЩ от противосамолетни ракети „Стингър“ за муджахидините, борците срещу съветската окупация на Афганистан.

— Те нарекоха тази война джихад, което буквално означава „усилие“ или „старая се с всички сили“. За тях това беше война срещу враговете на исляма. Техен дълг беше да се бият в името на своя Бог.

Вермюлен не беше оратор. Той беше човек на действието и говореше просто, без никакви цветисти изрази, каквито използваше един проповедник като Езекия Рей. Обаче усети как атмосферата в залата се промени, когато заговори за мъже, сражаващи се за Бог. Това беше езикът, който хората пред него разбираха, въпреки че тяхното божество беше друго.

— Ние дадохме на джихадистите нашите най-смъртоносни оръжия. Те бяха обучени да ги използват от американски инструктори. Защото смятахме, че ги обучаваме да воюват срещу комунягите. Забравихме, че може да се бият и с нас. Едва когато Червената армия беше изритана от Афганистан, на нас ни просветна, че тези воини не обичат американците повече от другите християни и руснаците. В този момент беше съставен списък на всички мъже, които се бяха сражавали като муджахидини, с начини за свръзка, който получи наименованието „основата“, или на арабски „Ал Кайда“.

— Година по-късно, през август 1990, Саддам Хюсеин, диктаторът на Ирак, мюсюлмански водач на мюсюлманска нация, нахлу в Кувейт, също мюсюлманска нация, и стигна с войските си чак до границата на Саудитска Арабия. Предполагам, че всички знаете как се молят там.

Из залата се понесе смях, израз на облекчение от спадналото напрежение. Когато утихна, Вермюлен продължи:

— Ние победихме лошия, върнахме на кувейтците страната им и помогнахме на нашите саудитски съюзници. Обаче хората от „Ал Кайда“ и съюзниците им от египетския джихад не се интересуваха от това. Колкото до тях, присъствието на американските неверници в същата страна, където са светите места Мека и Медина, беше греховно омърсяване. Те ни намразиха за това, че сме там, и никога не ни простиха.

— Ние знаем, че тези хора са някъде навън. Знаем за заявеното от тях намерение да воюват срещу нас, срещу нашата вяра и нашия начин на живот. Вече извършиха нападения срещу американски части в Судан, Саудитска Арабия и Аден. Обаче не им беше достатъчно да убиват американци. Искаха да нанесат удар и на самата страна. Знаете, че на 26 февруари 1993 ислямски терористи взривиха 700-килограмова бомба под Световния търговски център в Ню Йорк. Типовете, които извършиха това нападение, имаха връзки с „Ал Кайда“ и нашите собствени разузнавателни служби. Съзаклятниците срещу търговския Център използваха наръчник за правене на бомби, който първоначално им е бил предоставен от ЦРУ. Те също така са имали достъп до наръчниците в нашия Център за бойни действия на специалните части. Ние научихме тези типове как да ни взривяват и продължаваме да го правим.

— Вижте какво се случи в гражданската война, която разкъса Югославия. Ислямски джихадисти, обучени и въоръжавани от американски компании, действаха в Босна и се включват в сблъсъка, който сега започва в Косово. „Ал Кайда“ и Египетският джихад действат в Албания и бивша Югославия. Тяхната цел е да използват тази война като средство да си отворят задна вратичка към Западна Европа. Въпреки това Пентагонът, Държавният департамент и ЦРУ напълно отричат опасността, която тези хора представляват. Господа, това е лудост.

За пръв път Вермюлен повиши тон и натърти казаното. Той беше подредил доклада си като бегач на дълги разстояния, който изчаква последната обиколка, за да вложи всички свои сили. Уейлън Макейб бе впечатлен. Сега разбра как ораторът беше получил три звезди още преди петдесетия си рожден ден.

— Страхувам се, че ставаме свидетели на първите сблъсъци в една велика война между верите, която може да определи състоянието на света за десетилетия или столетия напред. Войниците на исляма няма да използват танкове или ракети, а бомби, вързани за собствените си тела. Защото те са готови да пожертват всичко, включително своя живот. Докато на твърде много от нас им липсва смелостта или волята да пожертват каквото и да било.

— Нашето общество се е размекнало. Нашите лидери не смятат да се изправят пред избирателите и да им кажат истината. Дори те самите не искат да я чуят. Затова аз дойдох при вас, Комисията за националните ценности, защото зная, че ще оцените залога, за който играем.

— Ние крачим като сомнамбули към катастрофата. Ако не се събудим, нашите ценности, нашата свобода и нашата вяра ще бъдат унищожени, докато спим.

— Благодаря ви.

Докато аплодисментите отекваха от дървените ламперии на залата, Уейлън Макейб седеше неподвижно и изучаваше Вермюлен, внимателно преценявайки колко струва. Накрая, когато ръкоплясканията утихнаха и докладчикът се беше върнал на мястото си, той отиде при него, пъхна една визитка в ръката му и се наведе, за да прошепне в ухото му.

— Генерале, харесах казаното от вас. Мисля, че мога да ви помогна малко. Може би няма да е лошо да поговорим за това.

15.

Алекс си сложи сенки и след това влезе право в хотел „Империал“, сякаш го притежаваше. За да те приемат, трябва да излъчваш увереност. Тя е ключът. Като не се смятат случайните погледи, които се плъзгаха по нея, никой не й обръщаше внимание, докато крачеше към главното стълбище и се качи на първия етаж.

Тя стигна до края на коридора, огледа се да види дали е сама и след това почука на една врата.

— Влез! — се чу глас отвътре, като разрешението беше произнесено с британски акцент.

Преди да успее да се измъкне, вратата се отвори. В рамката на вратата се показа мъж на средна възраст, току-що излязъл от банята с кърпа, увита около кръста. Той повдигна едната си вежда, огледа я от горе до долу и попита:

— Да? Мога ли да ви помогна?

— Съжалявам — заекна тя. — Сбъркала съм стаята.

— Е, въпреки това заповядайте — процеди той с неоправдана увереност в своите умения на прелъстител.

Тя поклати глава и забързано си тръгна. Мъжът остана на вратата и я гледа, докато се отдалечаваше, а после се прибра в стаята си. Тя опита друга стая в противоположния край на коридора. Отвътре не се чу отговор. Алекс пъхна картата в отвора и веднага над бравата светна зеленият индикатор.

Стаята беше празна, леглата бяха оправени, а шкафовете празни. Гостът в третата стая го нямаше, но той беше сам мъж и в стаята му нямаше нищо, което Алекс би могла да използва. Най-накрая в четвъртата стая извади късмет. Тук беше отседнала двойка на име Шулц, както пишеше на куфарите им. Изглежда бяха излезли за вечеря. По леглото и креслата бяха нахвърляни дневни дрехи, мокри хавлии лежаха на пода на банята, а комплект гримове „Шанел“ бе оставен на мраморния плот на мивката. Жената изглежда се беше подготвила за оживен социален живот, защото освен роклята, която си беше облякла тази вечер, в гардероба висяха още два вечерни тоалета. Роклите не бяха в стила на Алекс, но хубавият чифт сандали с високи токчета, подреден на рафта под тях, щеше да свърши чудесна работа. Когато излезе от стаята, обувките бяха в нейната чанта, а на лицето си имаше пресен слой фон дьо тен и руж.

На втория етаж почука на една врата, не получи отговор и влезе, за да попадне на двойка, която се чукаше. Те бяха оставили само една лампа да свети и усилили музиката, така че тя успя да избяга от стаята, преди изобщо да я усетят.

След още пет стаи се появи с копринен корсет под палтото втора употреба и блестящи алени устни, благодарение на гримовете „Кристиан Диор“ на друга дама. На третия етаж се наложи да се извинява на чернокожа жена горе–долу на нейните години, а няколко врати по-нататък — на китайски бизнесмен, вглъбен над преносимия си компютър. Но една друга стая, която провери, я снабди с черна рокля, която прилепна по нея на всички важни места, и с чифт прозрачни черни чорапи с дантела.

Докато се движеше из хотела, обмисляше и въпроса за бижутата. В една от стаите попадна на прости диамантени обици, които щяха да бъдат отлично допълнение към тоалета й. Обаче да откраднеш нечии диаманти беше малко в повече — както от морална, така и от практическа гледна точка. Никой не звъни в полицията, когато не може да си намери роклята, но веднага натискат паникбутона, когато им изчезнат скъпоценностите.

Тя се качи на друг етаж, но там трябваше да използва картата на старшата камериерка, за да излезе от асансьора. На приземния етаж в офиса зад главната рецепция дежурният помощник–управител на хотела проверяваше последните телефонни сметки заради оплакване на клиент, че неговата била надписана. Компютърната разпечатка даваше информация за всички дейности в стаите на гостите, включително използването на телефоните и чип картите. Помощник–управителят забеляза, че чип карта на човек от персонала е използвана за осигуряване на достъп до множество стаи на поне два етажа. Принтерът изплю още един лист. Същата карта беше използвана за отваряне на асансьорната врата на четвъртия етаж.

Дежурният въздъхна раздразнено. Само това разсейване му липсваше сега. Той провери номера на чип–картата. Принадлежеше на госпожа Брикс, старшата камериерка. Тя си беше тръгнала преди повече от два часа, но беше немислимо съзнателно да е позволила някому да я използва.

Той вдигна телефона и се обади на началника на охраната.

16.

Докато се оглеждаше в огледалото цял ръст, разбухвайки прясно лакираната си коса и намествайки гърдите си в черния корсет, Алекс огледа кройката на черния жакет, който току–що беше задигнала, и се почувства преродена. За пръв път от много месеци позна лицето, което я гледаше от огледалото, и си позволи да се наслади на външния си вид. Имаше чувството, че е срещнала дълго невиждани приятели: не само външния вид, но самоувереността и вярата в собствените сили. Повлеканата с размъкнати дрехи от сутринта беше изчезнала. Истинската Александра Петрова се беше върнала.

Доволна от пълното си преобразяване, тя напъха старите си джинси, тениската, шала и шапката в една от торбите за пране, които бяха струпани в гардероба на апартамента. Не можеше да си позволи да ги хвърли, но тази жертва беше неизбежна. Щеше да запази само палтото и портмонето, напъхано в джоба му. След това влезе в банята, откъсна парче тоалетна хартия и избърса всички повърхности, до които се беше докоснала. Когато свърши, го хвърли в тоалетната и дръпна водата. Откъсна още едно парче за дръжката на вратата, след което излезе в коридора, като носеше на ръка палтото си, а през рамо чантата и торбата за пране.

Апартаментът се намираше в дъното на коридора точно до аварийния изход. Когато мина край него, й се стори, че чува стъпки. Тя отвори малко вратата и се заслуша. Да, това определено бяха стъпки, и то на няколко души, които според тропота взимаха по две стъпала наведнъж, но още бяха на няколко площадки от четвъртия етаж. Тя изруга на руски под носа си. Старшата камериерка трябва да бе съобщила за липсващата чип карта. Тези бяха по следите й. Алекс хвърли един поглед по протежение на коридора. Щом едните се качваха по аварийното стълбище, сигурно другите идваха с асансьора. Тя се помоли да има достатъчно време. Остави палтото и торбата до вратата и се втурна обратно към апартамента. Голям френски прозорец водеше от хола към балкона, откъдето се откриваше гледка към града. Тя го отвори широко, след това се втурна в банята, уви чип картата в тоалетна хартия, за да потъне по-лесно, хвърли я в чинията и дръпна водата. Когато свърши това, се хвърли към вратата, оставяйки я отворена след себе си.

Сега стъпките от аварийното стълбище се чуваха много по-ясно. Сигурно бяха на долния етаж.

Алекс тръгна към асансьора. По пътя закачи торбата за пране на дръжката на една от стаите. Камериерките щяха да я вземат и всичко щеше да бъде почистено, а следите за нейната самоличност премахнати.

Когато вратите на асансьора се отвориха и началникът на хотелската охрана и неговите хора излязоха, тя стоеше там, готова да ги посрещне. Мъжете видяха една гореща блондинка, небрежно облегната на стената на коридора с ръце зад гърба и гърди щръкнали от секси корсета. Нито един от тях не съзря в нейно лице крадец, стиснал палто. Преди вратите на асансьора да се затворят зад тях, тя беше успяла да се вмъкне в него и да натисне бутона за партера.

Алекс влезе бавно в бара на хотела. Втренчените мъжки погледи я стоплиха като слънчеви лъчи и тя разцъфтя. Погледите на жените бяха предизвикателство, което беше готова да приеме. Гърбът й беше поизправен, държеше главата си по-гордо и стъпваше малко по-предизвикателно с късата пола и високите токчета. Спомни си последния път, когато беше правила това, и нощта, която последва. Поръча си коктейл „Кир Роял“ със сухо шампанско.

— Моля, пишете го на сметката на стая 138 — каза тя на бармана. — Името е Шулц.

Тя плъзна опитен поглед из бара, търсейки най-добрия улов. Погледът й беше привлечен от седналия сам на маса в другия край на помещението мъж. Той имаше вид на съвършена мишена. Черната му сресана назад коса започваше да оредява на темето, а слепоочията му вече бяха посребрени. Тъмносиният му костюм беше безупречен, копринената вратовръзка подхождаше напълно на синята му памучна риза. Носеше златен хронограф с лъскава кожена каишка. С една дума, беше въплъщението на изтънчен европейски богаташ на средна възраст. Той гледаше към Алекс със затаена усмивка в ъгълчетата на устните, която сякаш казваше, че знае много добре какво смята да прави тя и няма абсолютно нищо против.

Тя се престори, че изобщо не я интересува. Обаче с ъгълчето на очите видя как той повика един от келнерите и му даде парче хартия. Минути след това пресен коктейл с шампанско се появи на масата й. Под столчето на чашата имаше бележка, на която пишеше: „Понти, 446, 10 минути“. В мига, в който се обърна, за да потвърди получаването на съобщението, масата му вече беше празна. Това я впечатли. Този мъж беше също толкова обигран, колкото нея.

Предложението вече беше на масата. Единственото, което оставаше да направи, беше да се качи, за да изпълни своята част от една цивилизована размяна между възрастни люде. Натрупаният през годините опит, както и неговата хладнокръвна оценка на положението, подсказваха на Алекс, че Понти щеше да излезе умел и опитен любовник. Сигурно нямаше да е досаден и щеше да прояви щедрост. Ако нощта минеше добре и той се окажеше чест посетител на града, може би щеше да предложи по-трайна уговорка. Така нейната финансова сигурност щеше да бъде уредена, а заедно с нея и лечението на Карвър. Както се случваше при подобни уговорки, нямаше да е чак толкова зле.

Изведнъж тя разбра, че просто не може да го направи. Не можеше да продължава да се самозалъгва. Не би могла да спаси Карвър по този начин. Опита се да си представи какво ли би си помислил той, ако знаеше какво прави. Щеше ли да й каже да продължи?

На този въпрос можеше веднага да получи отговор.

Тя излезе от бара, взе си палтото от гардероба и напусна хотела, чувствайки се ужасно потисната.

Новонамерените самоувереност и сигурност бяха изчезнали, хвърляйки я в още по-голяма безнадеждност. Беше се опитала да вземе в ръце своето бъдеще и да спаси мъжа, когото обича, но усилията й се оказаха напразни. Поражението й беше пълно.

17.

В хотелския апартамент на Уейлън Макейб стоеше количката на обслужването по стаите, върху която имаше бутилка бърбън и голяма купа с лед. Макейб покани с жест Вермюлен да седне и му наля чаша уиски. След това сипа и на себе си и се отпусна на креслото срещу госта. Когато седна, крачолите на панталоните му се повдигнаха и откриха богато украсената кожа на струващите пет хиляди долара изработени по поръчка в Абълин черни ботуши „Текс Робин“. Костюмът може и да беше дело на някой известен шивач от Ню Йорк Сити, но ботушите му бяха чисто тексаски.

— Значи смятате, че тази „Ал Кайда“ представлява истинска заплаха? — започна разговора Макейб.

Вермюлен кимна.

— Да, мисля, че с днешна дата представлява ясна заплаха срещу сигурността на Съединените щати и техните съюзници.

Независимо от религиозното си преображение Макейб никога не бе преставал да мисли като бизнесмен. Той все още гледаше на света като на място за сделки.

— Добре де, защо не седнем с тях, за да обсъдим какво искат, и не сключим сделка?

— С тях не може да се сключи сделка — обясни Вермюлен с пълна увереност. — Те не се интересуват от преговори. Не можеш да разискваш с тях, не можеш да ги умиротвориш, нито да промениш мнението им. Те знаят какво искат и няма да се съгласят на по-малко.

— И какво е то?

Вермюлен беше запомнил списъка наизуст:

— Изтеглянето на американските части от саудитска земя, унищожението на Израел, свалянето на всички близкоизточни правителства, приятелски настроени към Запада, създаване на световна мюсюлманска държава, управлявана според мюсюлманските религиозни закони. Наричат това халифат.

— Тези хора трябва да имат водач — отбеляза Макейб. — Кой е той и какъв човек е?

— Наричат го Шейха. — Макейб разклати уискито в чашата си и се загледа в проблясването на леда и течността на светлината, докато събираше мислите си. — Когато се запознах с него в Пешавар, беше на около тридесет години. Все още млад човек. Косата му беше черна и носеше гъста брада. Беше много висок и ужасно кльощав. Много богат и същевременно добре образован човек. Има роднини, които живеят тук, в Щатите. Той обаче се обличаше в прости роби и почти не ядеше, или по-скоро яденето му приличаше на пост: парче незаквасен хляб, малко кисело мляко, шепа ориз. Хората му знаеха, че ако те гладуват, той гладува заедно с тях. Той е вдъхновяващ оратор, роден водач и безстрашен в битка. Да, аз вярвам, че той е зло, но трябва да ти кажа, че е впечатляващ като човек.

Лицето на Макейб не издаваше нищо, но вътре в себе си той ликуваше. Инстинктът му не го беше подвел: Вермюлен описваше антихриста. Предсказанията започнаха да се сбъдват.

— Нека изясним нещата — каза той. — Искате да кажете, че шейхът разполага с частна армия. Умее да подчинява хората на своята воля, иска да унищожи Израел, мрази християнството и мечтае да разпростре властта на Аллах върху целия свят? Така ли е?

— Това е добро обобщение. Трябва да разберете, че за вярващите мюсюлмани светът е разделен на две. Първата част е мюсюлманският свят, където могат безопасно да изповядват религията си и да спазват ислямските закони. Наричат това Дар ал–Ислям, което означава Дом на мира или Дом на исляма. Останалата част от света е Дал ал–Харб, или Дом на войната. Радикалните фундаменталистки богослови твърдят, че онези, които живеят в Дома на войната, нямат право да живеят. Религиозното задължение на всеки правоверен е да ги убива. Онова, което разбират под тора, е да избият нас, американците.

— И вие се опитвате да предупредите хората, така ли?

— Доколкото мога. Говоря с познатите си във Вашингтон, с хората, с които си имам работа всеки ден. Просто излагам доказателствата и се опитвам да ги накарам да видят нещата такива, каквито ги виждам аз.

— Но не става. Вие се опитвате да защитите своята кауза, но не разполагате с достатъчно доказателства, за да убедите съдебните заседатели.

Вермюлен кимна.

— Нещо такова.

— Е, на мен ми се сторихте убедителен. Усещам тази приближаваща война и искам да ви помогна да вдигнем тревога. Но не е лошо да помислите как можете да привлечете хората на своя страна. Имам предвид, че щом не можете да намерите доказателствата, от които имате нужда, трябва да създадете такива. По дяволите, няма да е за първи път. Рузвелт го направи с Пърл Харбър.

— Не мисля, че е имало нещо друго извън вражеското нападение.

— Както кажете, генерале, но има хора, които твърдят друго. Обаче това не променя факта, че имате нужда от един свой Пърл Харбър. Нещо драматично, което ще накара целия свят да се стресне и да се съсредоточи върху заплахата, срещу която сме изправени.

Макейб бе съсредоточил цялата тежест на своята личност върху Вермюлен, използвайки срещу него своето умение да убеждава и дори да прелъстява. Цял живот беше купувал евтино и продавал скъпо и притежаваше способността винаги да излиза сух от всяка сделка.

— Знаете ли, генерале, вие ме накарахте да се замисля. По дяволите, направо ме вдъхновихте. Ние двамата ще направим нещо голямо и аз ще ви кажа точно кога: на Велика неделя, когато празнуваме победата над злото и смъртта. Ако търсите подходящ момент, за да нанесете удар срещу антихриста, опитайте се да ми посочите по-добър.

Макейб не изчака отговор и продължи нататък:

— Чакайте да погледна — измърмори той, докато вадеше от джоба си малък черен бележник и започна да го прелиства. — И така… тазгодишният Великден се пада на 12 април, след малко повече от две седмици. Предлагам да седнете и да помислите малко върху това, което казах. Ако измислите нещо, което устройва и мен, и вас, елате да ми го кажете. Ако това, което чуя, ми хареса, ще платя колкото и да струва, за да го осъществим.

Докато изпращаше Вермюлен на вратата, той добави за довиждане:

— Генерале, предчувствам, че двамата ще работим добре заедно. Онзи шейх ще разбере, че не е единственият петел на бунището.

18.

Е, ти го пусна, нали така, измърмори по нос Джек Грентъм, докато оставяше доклада, един от многото заловени документи, когато Консорциумът беше дискретно, но завинаги закрит. Грентъм беше изгряваща звезда в Тайната разузнавателна служба, известна и като MI6. Официалното му досие беше изпъстрено с многобройни постижения, безукорни политически преценки и умело направляване на кариерата. Той обаче беше взел решение, което, ако се разчуеше, би могло да съсипе постигнатото досега. То не беше само по себе си лошо, а просто си имаше и отрицателните страни.

На 3 септември Грентъм с помощта на колега от MI5 беше заловил Самюъл Карвър. По онова време той знаеше много добре какво беше извършил този мъж в парижкия подлез. Но също така знаеше, че публичният процес не е в ничий интерес. Затова беше избрал друг път. Подобно на някакъв бюрократичен Мефистофел, той бе купил душата на Карвър.

„Аз те притежавам — заяви агентът. — Срещу името ти стои дълг, който никога не може да бъде погасен. Но може да плащаш репарации. Можеш да вършиш различни неща за мен и своята страна. Ако те убият, какво от това? Ако успееш, ще си направил нещо добро, което да намали вредата, която си причинил“.

После пусна Карвър да отлети за Швейцария, където трябваше да се изправи срещу Юрий Жуковский, руския олигарх, който се оказа тайната движеща сила зад парижкия атентат. Сега Жуковский беше мъртъв, а Карвър изгуби разсъдъка си.

В известна степен беше много жалко, че е изваден от строя. Нямаше да е лошо, ако имаха на разположение човек като него. Неофициално и лесно за опровергаване. Но пък и нещо можеше да се прецака. Винаги ставаше така. А сега Картър не беше в състояние да каже каквото и да било.

Щом тегли чертата, Грентъм стигна до заключението, че като цяло това е отличен резултат.

19.

Самюъл Карвър знаеше, че някога е бил морски пехотинец, но единствено защото Алекс му беше казала. Също така му разказа, че се е сражавал в състава на специалните части, и му обясни какво означава това.

— Зная как се скача с парашут и как се плува под вода — гордо заявяваше Карвър на хората в клиниката. — Мога да стрелям и да взривявам бомби.

Обаче той нямаше истинска представа какво означаваха тези думи и какво е усещането да вършиш нещата, за които говореше. Но и не му пукаше. На лицето му играеше усмивка, която късаше сърцето на Алекс.

Имаше час по физическо с неколцина други пациенти. С някои от тях се беше сприятелил. Беше ги запознал с Алекс. Хора също толкова зависими и безпомощни, колкото него, те я караха да се чувства като майка, попаднала сред група деца с отклонения. Но единствено Карвър участваше в упражненията с цялата си душа и сърце. И когато инструкторът се провикваше: „Браво, Самюъл“, лицето му засилваше от щастие.

Някогашният Самюъл Карвър би предпочел да умре, пред това да живее като този ухилен глупак.

Затова може би беше по-добре, че нямаше никакъв спомен за своето предишно аз. Не помнеше някогашната си увереност в собствените способности, нито силата, която извираше от пълната му вяра в умението да се защити, да предпази хората, които обича, и да нарани враговете си. Нямаше го и неговото язвително чувство за хумор. Дори беше изгубил основното мъжко желание за секс.

Понякога Алекс се измъчваше от мисълта, която от време на време се промъкваше в съзнанието й, че и за нея щеше да е по-добре, ако Карвър беше умрял. Това беше жестока и омразна мисъл, но отразяваше една неопровержима истина. Колкото и да се чувстваше опустошена от сегашното му състояние, същевременно беше ядосана от това и я беше яд и на него. Във връзката им вече нямаше върхове. Тя не печелеше нищо от нея, освен мъчителната мисъл, че ако някога го напусне, ще се чувства още по-виновна.

Обаче новият Карвър беше сладък — това беше наистина най-странното в цялото положение. Понякога Алекс трябваше да си напомня, че мъжът, който й липсваше и когото дори вече оплакваше, беше професионален убиец, чиято способност за пресметната жестокост беше само на крачка от личностното разстройство. Подобното на дете същество, в което се беше превърнал, не бе способно на злонамереност и не можеше никому да причини вреда. Дори в усмивката му лукавството беше заменено с невинност.

Но какво щеше да стане с него? В дясната си ръка Алекс държеше смачкан плик, в който се намираше писмото от Маршан, финансовия директор на клиниката. Той потвърждаваше получаването на малко повече от пет хиляди швейцарски франка през изминалите няколко седмици, но със съжаление отбелязваше, че те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият сметката на господин Карвър. Колкото и да му било неприятно, трябвало да постави краен срок. Недостигащата сума трябваше да бъде заплатена през следващите седем дена. След изтичането на срока пациентът щял да бъде помолен да напусне и срещу него да бъде заведено дело за възстановяване на дълга.

20.

Кърт Вермюлен си тръгна след срещата с Уейлън Макейб, като си задаваше въпроса в какво се набърква. Знаеше, че не е в положение да бъде придирчив. След всички тези месеци на пренебрежение той трудно можеше да каже „не“ на поддръжник с милиарди в банката. Но не беше наивен. Макейб вероятно преследваше свои собствени цели и той предполагаше, че са свързани с религията. За Вермюлен проблемът с ислямския тероризъм беше главно и единствено въпрос на сигурност. В речта си беше подчертал християнските елементи, защото знаеше, че това ще се хареса на Комисията по националните ценности. Обаче Макейб имаше точно противоположния приоритет и рано или късно щеше да поиска да изложи пред обществеността своята гледна точка.

Въпреки това Вермюлен трябваше да признае, че Макейб е прав в едно. Не беше достатъчно да кажеш на хората за опасността от ислямския тероризъм, трябваше по някакъв начин и да я онагледиш. Макейб предлагаше нещо, което военните наричаха „операция под чуждо знаме“, целяща да предизвика реакция с помощта на измама. Тази мисъл не беше много приятна на Вермюлен. Макар че целта оправдаваше средствата, той нямаше представа каква форма щяха да приемат те.

В продължение на две седмици се опитваше да намери някакво решение. И в един момент най-случайно то му дойде наготово.

Един негов стар познат се отби в града и настоя да идат на хокеен мач. Срещата щеше да е между „Уошингтън Кепитълс“ и „Чикаго Блекхоукс“. Така Вермюлен трябваше да гледа как психопати на кънки си вадят душите един на друг, докато Новак го налагаше по рамото с юмрук и ревеше в ухото му: „Това, приятелю, е истинският спорт!“.

Вермюлен не беше много сигурен. Неговата игра беше американският футбол, а любимият му отбор „Питсбърг Стийлърс“. От друга страна, Новак беше чех. Израснал в годините, когато хокеят беше символ на националната гордост и единственият начин на чехите да си го върнат на руските потисници. През 1968 г., когато танковете на Червената армия навлязоха с тракащи вериги в Прага, за да смажат колебливите крачки на чешкото правителство към демокрация и свобода на словото, Новак беше младши офицер във ВКР, Военното контраразузнаване. Когато стана двоен агент, който предаваше сведения на американците, нито за миг не му мина през ума, че това е предателство срещу родината. Поведението му беше предизвикателство срещу диктатурата, точно както и хокеят.

Първата част завърши и двата отбора се прибраха в съблекалните. Новак се отпусна на седалката и на лицето му се появи по-съзерцателно изражение. Имаше къса, посивяла коса, очила със златни рамки и мустаци, които се извиваха около ъгълчетата на устата и му придаваха постоянно унил вид.

— Знаеш ли — започна той, — животът е прост, когато прилича на хокеен мач. Има две страни. Всяка иска да победи другата. Понякога се сбиват, но винаги приемат, че има правила. Всички знаят за какво става въпрос. Разбираш ли какво искам да кажа?

Вермюлен вдигна рамене.

— Предполагам.

— Искам да кажа, че когато ти беше от едната страна на Стената, а аз от другата, и двамата знаехме правилата. Имаше оръжия, които можеха да унищожат цялата планета. Много хора мислеха, че това е лудост, но не беше така. В края на краищата, нито една от тези бойни глави не избухна. Но сега няма правила. Сега няма две страни, а много. Играта започна да се разпада и аз наистина се тревожа.

Очите на Вермюлен се присвиха от усилието му да се съсредоточи. Беше прекарал няколко години като командирован във Военната разузнавателна агенция, униформената разновидност на ЦРУ. По онова време беше водещ агент на Новак. Сега, след двадесетина години, и двамата бяха пенсионери, и двамата се занимаваха с частен бизнес. Вермюлен беше военен лобист, съветник на правителства и компании, консултант по международни оръжейни сделки. Новак работеше в Прага като посредник между военните, научните и разузнавателни интереси в бившия съветски блок и различни клиенти по света, на които хората от „нова Европа“ искаха да продадат своите умения и информация.

— Павел, много страни означава и много клиенти. Бих казал, че това е добре за твоя бизнес.

— Да, през по-голямата част от времето — съгласи се чехът. — Но понякога… Чувал си тези приказки, че руснаците са изгубили сто ядрени оръжия, нали? Представи си, че приказките са истина…

— Значи Лебед е казал истината?

— Да, но сбърка в едно. Заяви, че никой не знаел къде са зарядите. Това не е съвсем точно. Тази информация скоро ще се появи на свободния пазар. Съществува компютърна разпечатка. На нея са отбелязани местоположението и пусковите кодове. Всичко, което ти е нужно.

Това прикова вниманието на Вермюлен.

— Имаш ли я?

— Още не. Обаче към мен се обърна човек, който иска да я продаде. Да речем, човек, който знае, че се ползвам с името на честен посредник.

— Тази разпечатка… ако е истинска и попадне в ръцете, на когото не трябва?

— Последствията биха били невъобразими. Затова започнах да се питам дали искам да се набърквам? Разбира се, възнаграждението ще бъде много голямо. Обаче, ако се окаже, че помагам на терористи или наркотърговци да се сдобият с такава сила… не мисля, че бих могъл да живея с такава мисъл. Но от друга страна, как бих могъл просто ей така да обърна гръб и да оставя някой друг да извърши продажбата? Последствията пак ще бъдат ужасни.

— Какво искаш да направя?

— Както винаги — да съобщиш тази информация на онези, които трябва да я чуят. Все още имаш много приятели в Пентагона и в самия Бял дом. Обясни положението. Може би ще можем да намерим някакво решение, а? В края на краищата, трябва да си покрия разноските.

— Добре, може би ще съумея да ти помогна, но ми трябва повече информация. Нещата, които са изброени в онзи списък, всички ли са в Америка?

— Не, не всички… моето впечатление е, че някои са тук, други в Европа и може би дори в Азия.

— Само страни от НАТО и съюзници?

Новак вдигна вежди, очевидно удивен от голямата наивност на Вермюлен.

— О, моля те, стари приятелю, не ми трябва разпечатката, за да знам отговора на този въпрос. Руснаците презираха и се страхуваха от останалата част на Източния блок повече, отколкото от врага на Запад. Знаеха колко много ги мразим. Мога да те уверя без капка съмнение, че ще има оръжия в Полша, Чешката република, Унгария… изобщо във всички бивши членки на Варшавския договор. И разбира се, в Югославия.

Преди Вермюлен да успее да продължи разговора, от високоговорителите загърмя музика, на която зрителите отговориха с рев. Двата отбора започнаха да излизат на леда за втората част. Лицето на Новак пак светна. Той скочи на крака, завика: „Давайте, столичани, давайте!“, и заби юмрук във въздуха.

За разлика от него Кърт Вермюлен остана неподвижен и безмълвен на мястото си. Беше му хрумнала една идея, още не напълно оформена, но богата на възможности. Тя включваше разпечатката, която Новак спомена, и бомбите, които се съдържаха в нея. Но нямаше нищо общо с хората от Вашингтон.

21.

Единствената глезотия, която беше останала на Алекс, бе горещата ароматна вана, в която обичаше да потъва, преди да тръгне за работа. Знаеше, че това е най-евтиният начин да се почувстваш добре. Тази вечер обаче първо трябваше да се обади на Ларсон. Беше й неприятно, че зависеше от него. Той вече беше направил толкова много за нея.

— Дадоха ми последен срок — започна тя, когато вдигна телефона. — Имам една седмица да платя. Вече не знам какво да правя.

— Значи няма никакъв напредък? Няма надежда да си спомни къде държи парите си?

— За една седмица… не мисля. Но всъщност за какво ни е изобщо тази клиника? Аз мога сама да се грижа за него.

— Как? — възрази Ларсон. — Самюъл все още е болен и има нужда от постоянно наблюдение, лекарства и терапия. Как ще плащаш за всичко? Виж, ако наистина няма друг начин, мога да ипотекирам апартамента си.

— Не, това не е честно. Ти ни беше добър приятел, Тор, но дори добрите приятели не трябва да забравят себе си… По дяволите! Трябва да бягам, защото съм на работа. Друг път ще довършим този разговор.

— Алекс, много съжалявам. Ще ми се да можех да ти помогна.

— Направи го. Ти ме изслуша, прояви загриженост. Точно от това имах нужда сега.

Тя затвори телефона. Щеше да има време само да си измие косата, преди да поеме за клуба. Ваната трябваше да почака.

В една внушителна барокова сграда на площад „Лубянка“ в Москва разговорът между Алекс и Тор беше записан, свален и преведен, а след това предаден на дежурния офицер. Той прегледа текста и се облегна с вторачен в тавана празен поглед, потънал в мисли как по най-добрия начин да го представи. Най-накрая се изправи и се обади на помощника на своя началник.

— Трябва да говоря със заместник–директорката — обясни той. — Става дума за много спешен въпрос.

22.

Уейлън Макейб притежаваше 5000 акра в Кър Каунти, Тексас, едно частно царство, разположено между Остин и Сан Антонио, засенчено от древни живи дъбове и напоявано от лъкатушещи рекички и изкуствени езера. Сред хълмовете на няколко километра от главния комплекс сгради се издигаше вила, която Макейб пазеше за своите специални гости. Там заведе Кърт Вермюлен, защото искаше да си поговорят насаме.

— Каза, че имаш нещо за мен. Какво е то?

Вермюлен го погледна в очите.

— Атомна бомба.

В първия момент Макейб сметна, че се подиграва с него.

— Генерале, това някаква нова шега ли е?

— Съвсем не. Има повече от сто, разпръснати из цял свят. Били са скрити повече от десет години. Но аз мога да се сдобия с документа, в който пише къде се намират.

— Значи още го нямаш?

— Не, но в течение на няколко седмици очаквам да се сдобия с тази информация, както и с кодовете за активиране на зарядите. На този етап става дума за сдобиване с действащо оръжие.

— И какво възнамеряваш да правиш с него?

— Да го пъхна в ръцете на ислямски терористи.

Очите на Макейб се разшириха.

— Ти да не си се побъркал?

— Не се тревожи… Ще го дам на изобретени от нас терористи. Световните информационни агенции ще получат видеозапис от крайно радикално разклонение на „Ислямски джихад“. Това разклонение не съществува и ще бъде създадено за тази операция. Във видеото терористите ще заплашат да взривят бомбата в някой голям град. Тя ще бъде заснета така, че военните специалисти веднага да разберат, че е истинска.

— И какво?

— Тогава светът ще види, че ислямските терористи разполагат с ядрено оръжие, и ще бъде принуден да погледне сериозно на тази заплаха.

— А какво ще стане, ако президентът каже на хората, че няма защо да се тревожат. Че това не е бомба, а някакъв фалшификат. Какво правим тогава?

— Не мисля, че това може да се случи. Доказателството ще бъде твърде силно. Но както и да е. Възнамерявам да организирам нещата така, че бомбата да бъде открита. Разбира се, преди да бъде взривена.

Макейб си оставаше скептичен.

— Проблемът си остава. Ако ЦРУ или специалните части намерят това нещо, ще обявят, че е фалшификат. Генерале, ако искаш хората да разберат за какво става дума, ще трябва да го взривиш.

— И да нанеса удар по голям град? Може да умрат десетки хиляди. Тогава няма да се различаваме от самите терористи.

— Да, ако гръмне в град. Но защо да се случи там? Тези ислямисти сигурно имат някакво скривалище. Взривете бомбата някъде из пустошта. Така никой няма да пострада, но със сигурност ще бъдеш забелязан… Мамка му!

Той пак се разкашля.

— Не е лошо да идеш на лекар — подхвърли Вермюлен.

Макейб се изхрачи на пода.

— Имам някакво белодробно възпаление. Ще мине. Един последен въпрос. Колко ще ми струва това?

— Още не съм теглил чертата. Но ще трябва да приготвиш няколко милиона долара.

Макейб се засмя.

— Няколко милиона долара? Божичко, аз си мислех, че ще ми поискаш сериозни пари.

Уейлън Макейб беше впечатлен. Беше отправил предизвикателство на Вермюлен и той се бе справил. Този списък с ядрени оръжия щеше да приближи доста войната срещу антихриста. Сега оставаше само да намери място, където една от бомбите може да стане фитила, който да превърне целия свят в прах и пепел. Щом изпрати Вермюлен да си върви във Вашингтон, Макейб се върна в господарската къща в сърцето на имението, където си беше направил библиотека с религиозна литература. Сипа си няколко пръста бърбън и започна проучванията си.

Първата мисъл, която му хрумна, беше за самия хълм Мегидо. Той беше обикновено парче земя на изток от Тел Авив, а наоколо нямаше почти нищо. Вярно, че беше мястото, където битката щеше да завърши, но не бе подходящо за започване на войната. За тази цел му трябваше територия, която вече е център на напрежение. Например нещо свято както за Христос, така и за антихриста.

Той седеше зад писалището и точно се чудеше къде да започне да търси, когато нещо привлече погледа му. Наскоро бе получил писмо, в което го молеха да подпомогне опазването на Храмовия хълм в Ерусалим. Напоследък евангелското движение беше намерило общ език с евреите, защото и двете общности мразеха арабите. Към арабите бяха отправени обвинения, че проявяват неуважение към еврейските реликви на хълма. Много хора бяха възмутени от това. Една мисъл започна да се оформя в главата на Макейб. Той не знаеше нищо нито за еврейската теология, нито за ислямската, но имаше набито око за всяка добра възможност. Ясно беше, че различните религии са в спор за Храмовия хълм. Това май си струваше да бъде проучено по-подробно.

Скоро важността на Храмовия хълм му се изясни. Евреите вярваха, че голата скала на върха му е основният камък, от който е бил създаден светът, че е Центърът на всичко. Когато Авраам иска да принесе сина си Исаак в жертва, това също се случва на този хълм. Соломон издига тук своя храм, като поставя ковчега на Завета в светая светих точно върху основния камък. Затова хълмът е най-святото място за юдаизма.

Обаче мюсюлманската гледна точка направо му завъртя главата. Той смяташе мюсюлманите за безбожни диваци, но онова, което замая главата му, бяха не отликите между тяхното учение и юдаизма, а големите прилики. Те също вярваха в основния камък. Куполът на скалата, най-старото ислямско здание в света, е построен точно над него. Мюсюлманите също вярват, че Авраам (Ибрахим) е идвал на хълма, и затова го наричат Благородно убежище. Разликата е, че според тях той е предложил за жертва Исмаил, който пак е наследник на пророка Мохамед.

Свещеното писание на мюсюлманите разказва, че в Мека Пророкът бил посетен от архангел Гавраил, който му довел кон на име Ал–Бурак. С него той стигнал през нощта до скалата на хълма. Оттам се възнесъл на небето, където срещнал Адам, Иисус и Йоан, Йосиф, Енох, Арон и Авраам, преди да се изправи пред самия Аллах.

Макейб не можеше да разбере как мюсюлманите си позволяват да предявяват претенции върху пророци и ангели от Светата Библия. И какво прави Иисус в техните небеса? Обаче в резултат на това сега на Храмовия хълм имаше две мюсюлмански светилища: Куполът на скалата на джамията „Ал Акса“, което го нареждаше наред с Мека и Медина сред най-светите за мюсюлманите места.

Докато оглеждаше картата на Ерусалим, погледът на Макейб попадна и върху църквата на Светия гроб, издигната върху гроба на Христос. Това беше най-важното и свято място за целия християнски свят и се намираше на няколкостотин метра от джамията в сърцето на стария град и в обсега на ядрения взрив.

Внезапно болките и сълзите заради неговото заболяване бяха заменени от искрата на истинско задоволство. Храмовият хълм беше конфликтното място, което търсеше. Вдигни го във въздуха с атомната бомба и на земята ще настане ад. О, да, точно това е номерът.

23.

Той стоеше в средата на пътя и към него се приближаваше черна кола.

Фаровете й светеха право в очите му и бялата светлина го заслепяваше. Опита се да затвори очи, но клепачите му не помръдваха. Направи опит да се извърне, но колкото и да напрягаше врата си, главата му не помръдваше. В този миг ревът на двигателя започна да изпълва главата му, но той не успяваше да вдигне ръце, за да затули очи, и мозъкът му щеше да се пръсне от шума и светлината. Искаше да изкрещи, но не можа, защото устата му беше запушена — зъбите му стискаха кожена запушалка. И му беше ужасно, ужасно студено…

Карвър дойде на себе си с бумтящо сърце и присвит от безадресна паника стомах. За миг не можа да се съсредоточи и опипом протегна ръка към нея… но нищо не почувства.

Той се смръщи и разтърси глава насам–натам, за да прогони и последните остатъци от кошмара. След това отвори очи… обаче Алекс я нямаше.

Сега вече наистина имаше за какво да се паникьосва. Каза си, че трябва да се успокои. Имаше много малко неща, които сега знаеше със сигурност, но едно от тях беше, че Алекс идваше всеки ден да го види. Беше сигурен, че по-рано бе тук, значи щеше да дойде пак. Просто трябваше да почака. Може би е отишла да хапне или да си намери нещо за четене. Правеше го от време на време, когато мислеше, че е дълбоко заспал. Да, сигурно беше така. Скоро щеше да се върне.

— Привет, Самюъл. — Една жена стоеше в рамката на вратата. Тя му се усмихваше и гласът й беше дружелюбен. Но това не бе Алекс, а сестра Жуно, която му носеше храната и лекарствата.

Тя се огледа, когато влезе в стаята, леко се смръщи и дари Карвър с още една усмивка.

— Алекс няма ли я? — попита дяволито и гласът й стана по-дълбок. — Най-сетне сме сами. — Тя го погледна весело през рамо. — И след толкова време какво ще правим? — Хвана едната му ръка и я поглади.

Карвър трепна, когато го докосна. Хората го объркваха, защото невинаги разбираше какво искат да кажат. Не успяваше да разбере какво чувстват, когато говорят. Намеренията им също бяха неясни. Разбираше, че сестра Жуно се държи сексуално предизвикателно с него, но същевременно го дразнеше и това не му хареса.

Той реши да не й обръща внимание и вместо това да се съсредоточи върху онова, което му тежеше на сърцето.

— Къде е Алекс? — попита.

Сестра Жуно постави подноса върху поставката и я завъртя напряко на леглото.

— Не знам — вдигна тя рамене.

— Къде е отишла?

— Не знам, Самюъл — отговори сестрата вече малко по-натъртено и взе малка картонена чашка, в която имаше три яркоцветни капсули. — Просто не е тук.

Тя не вложи някакъв особен смисъл в отговора. Не виждаше нищо лошо Алекс да си даде малко почивка. Горкото момиче я заслужаваше, като се има предвид количеството време, което прекарваше в тази стая.

Обаче думите й се стовариха върху Самюъл като токовия удар от колана, с който го бяха измъчвали. Той зина, за да си поеме дъх. Очите му се разтвориха широко, вкопчи се в завивките. След това с рязко движение ги отметна, запращайки таблата с чиниите и чашите на пода.

Сестра Жуно беше свикнала с избухванията на Карвър и неговия детински страх да не бъде изоставен. Обаче този път, осъзна тя изненадана, реакцията му на отсъствието на Алекс беше много по-силна.

Докато тя изписка тревожно, той стана от леглото с такава енергия, каквато никога преди не беше проявявал. Очите му проблясваха гневно, а чертите му бяха изкривени от първична несдържана ярост. Тя започна да отстъпва, но той я подгони. Когато я настигна, стисна ръцете й с такава сила, че сестрата изстена, и приближи лицето си до нейното, за да изсъска:

— Къде е тя?

Гласът му беше изгубил всякаква следа от детинска невинност. Беше оцветен с отсенките на истински гняв, готов да прерасне в насилие.

Сестра Жуно заклати глава.

— Не зная — изплака тя. — Честна дума, казвам истината. Нямам представа къде е отишла. Няма защо да се тревожиш. Знаеш, че винаги се връща. Винаги.

Карвър я блъсна настрана и тя полетя, назад, блъсна се във вратата, рухна на пода и изпищя от уплаха и болка.

— Алекс! — изрева той, застанал до леглото си. — Алееекс!

След това залитна напряко през стаята, като едва не падна, защото се спъна в тялото на замаяната сестра, и излезе в коридора.

Остри болки като шишове пронизваха главата му. Сърцето му блъскаше в гърдите. Картини от неговите сънища проблясваха пред очите му. Обаче сега в този буден кошмар всичко беше различно. Той знаеше кога и къде се беше сражавал в тази пустиня: изпълняваше мисия дълбоко във вътрешността на Ирак в разгара на кампанията „Пустинна буря“ през 1991 година. Знаеше, че той и неговите хора бяха успели да прекъснат кабелите и да се приберат живи и здрави у дома. А жената в съня беше Алекс. Тя беше в онази вила в швейцарски стил в предградията на Гщаад. Обаче какво друго се беше случило там?

Този спомен не искаше да се върне. Друго промушване в главата. Той крачеше надолу по коридора по тениска и долнище на пижама. Събори една количка с лекарства за пациентите, проправяйки си път край сестрата, и блъсна един пациент настрана, докато се опитваше да стигне до стълбището, което водеше към света отвън. Кошмарът беше изчезнал и той осъзна, че вижда всичко наоколо в нова светлина, родена от разбирането. Сякаш между него и света е имало дебела стъклена стена, която изведнъж беше рухнала. Сега разбираше заобикалящата го действителност, оценяваше функциите и важността на хората и нещата наоколо, които в течение на месеци бяха без значение за него. И най-вече разбираше напълно кой е и какво е в действителност Самюъл Карвър.

Зад гърба си чу забързани стъпки, които трополяха по коридора. Обърна се и видя двама от санитарите, мъже, избрани по-скоро заради физическата си сила, отколкото заради грижовните си натури, да летят срещу него. Той се опита да ги отблъсне, но те не обърнаха внимание на размаханите му юмруци, блъснаха се в него, свалиха го на пода и го притиснаха да не мърда.

Няколко секунди по-късно до него коленичи доктор Гайзел, стиснал спринцовка в ръката си.

— За ваше собствено добро е — обясни той, докато забиваше иглата в ръката на Карвър.

Преди успокоителното да го нокаутира, Карвър погледна д-р Гайзел право в очите.

— Зная — промълви той. — Зная.

Тогава медикаментът подейства и той заспа.

Минута по-късно, докато санитарите настаняваха Карвър в леглото му, към д-р Гайзел се приближи сестра Жуно. Тя разтриваше тила си. Очите й бяха зачервени и пълни със сълзи.

— Добре ли си? — попита я лекарят.

— Да — отговори тя и изстена. — Обаче се тревожа за Самюъл. Изглеждаше толкова стреснат, че е останал сам. Никога не го бях виждала такъв.

— Така ли мислиш? — погледна я лекарят. — Аз пък смятам, че този шок може да е бил миг на катарзис. Единият шок е обърнал другия. И сега най-накрая е започнал да се оправя.

24.

Съблекалнята на бирарията вонеше на застоял цигарен дим, лак за коса и евтин парфюм. Докато Карвър се препъваше надолу по коридора на санаториума, Алекс изгаси цигарата си и събра сили, за да се върне отново на работа. Тя оправи белите си чорапи, придърпвайки ги малко над коленете. Всички келнерки носеха опошлени костюми, ала Хайди: къси червени поли с тесни плисета, черно елече с вързалки и бяла дълбоко изрязана блуза. Тя завърза вързалките под гърдите си, след това нахлузи перуката — светлоруса с плитки, вързани с червени ластици. Пое си дълбоко дъх и влезе в бара. Огледа помещението, уж поздравявайки клиентите с усмивка или изпратена въздушна целувка. Всъщност следеше внимателно за признаци кои сред тях са по-пияни и противни от обичайното. В далечния край на салона видя сама жена, седнала на маса за двама в съседство с банкера и неговите клиенти.

Жената беше слаба и жилеста. Черното й костюмче с панталон беше ненатрапчиво, но отлично ушито, а челото покрито с къс бретон от посивяла коса. Сумрачната светлина в бирарията беше пребоядисала яркочервените й устни в тъмното лилаво на узрял патладжан. За един дълъг миг лицето й остана напълно безизразно. Докато гледаше към Алекс, но когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна и изпрати въздушна целувка, имитирайки жестовете й с презрителна насмешка.

Алекс застина на място. Тя сякаш не можеше да преработи информацията, която очите й пращаха. След миг зина, плъзна бърз поглед наоколо, завъртя се на пети и хукна обратно към съблекалнята.

Когато Алекс се обърна и побягна, жената улови погледите на двамина мъже, седнали на друга маса наблизо, и едва забележимо кимна към съблекалнята. Те станаха и закрачиха към вратата, зад която Алекс току–що беше изчезнала. Жената остави тридесет франка на масата и бавно закрачи към изхода.

Алекс профуча през съблекалнята и без да намалява скоростта, грабна палтото и чантата си. Започна да пъха едната си ръка в ръкава, докато минаваше през друга врата в задната част на помещението, и се втурна по коридора към служебния вход. Когато излезе на улицата, вече беше успяла да навлече палтото и го пристегна около тялото си, за да се предпази от режещия зимен вятър, точно както правеха останалите редки минувачи по улицата. Стисна здраво вдигнатата яка, за да попречи на студения въздух да се вмъкне под дрехата.

Всяка фибра в тялото й крещеше да хукне, но тя се насили да крачи, без да бърза. Не хранеше надежда, че би могла да избяга от преследвачите си, ако се стигне до надбягване. Единствената й надежда беше да остане незабелязана.

Вече беше изминала двадесетина метра, когато осъзна, че все още е с перуката си. Това не беше кой знае какъв проблем, защото вдигнатата яка скриваше плитките. На синкавата светлина от уличните лампи русите глави си приличаха. Само че Алекс беше твърде уморена и уплашена, за да разсъждава по такъв безстрастен начин. Тя се паникьоса, смъкна перуката и я изхвърли в една кофа за боклук. Предпазната шапчица от завързан на върха найлонов чорап падна на земята.

Тези резки движения я издадоха. Изведнъж чу зад гърба си бързи, тежки стъпки. Алекс обърна глава и видя двама мъже да се носят към нея. Един от тях говореше в микрофон, закрепен на китката му. В отчаянието си тя се затича, но глезените й се огъваха всеки път, когато обувките с високи токове докосваха земята. Спря за секунда, за да изрита обувките от краката си, безпомощна, докато нейните преследвали наближаваха, крачейки неумолимо, сякаш знаеха, че няма нужда да се потят. Тя хукна отново само по чорапи.

Плочките бяха леденостудени и ходилата на трикото, което носеше под полата, се скъсаха за секунди, но сега поне можеше да тича както трябва. Зави по друга улица, Рю дьо Принс. Група мъже в тесни джинси и къси кожени якета се бяха струпали пред входа на „Ла Претекст“, най-известния клуб за обратни в града.

— Помощ! — изпищя Алекс и посочи с ръка зад гърба си към двамата мъже, които сега също се бяха затичали.

Групичката се раздели, за да я пусне да мине, и след това един от тях, биячът на клуба, се изпречи на пътя на двамината мъже. Той беше едър, облечен изцяло в черно. Главата му беше обръсната, а долната част на лицето покрита с гъста пиратска брада.

— Ей! — извика той. — Какво…

Още преди да успее да завърши изречението, единият от мъжете го повали с един–единствен удар. Купонджиите се разбягаха, откривайки пътя за преследвачите на Алекс. След като те отминаха, се струпаха отново около тялото на загубилия съзнание бияч.

Алекс беше сама. Не се чувстваше във форма да тича. Напоследък пушеше твърде много и не правеше никакви физически упражнения. Обаче до следващата пряка не беше далече. Там улицата се вливаше в Рю дьо Рон, една от най-оживените в града. По нея минаваха половин дузина автобусни и трамвайни маршрути, а тротоарите щяха да са пълни с хора. Ако успееше да стигне до там, шансовете й никак не бяха лоши.

Тя се втурна да пресича улицата по диагонал към ъгъла на Рю дьо Рон. Една кола мина по платното зад гърба й и принуди мъжете да спрат за кратко, така й осигури няколко скъпоценни секунди. Тя изскочи на главната улица и взе да се оглежда за автобус или такси. Внезапно късметът й се обърна. На около петдесет метра от нея едно такси се отдели от бордюра и зелената му лампа светна. Алекс трескаво замаха.

Таксито я наближаваше, но шофьорът очевидно не забелязваше отчаяните й опити да привлече вниманието му. Зад нея мъжете също започнаха да пресичат улицата.

— Моля… — измърмори Алекс и тогава сякаш в отговор на нейните молби видя как таксито започна да пресича лентите на уличното платно към нея.

Един от мъжете също го забеляза. Посочи го с ръка на партньора си и двамата намериха отнякъде допълнителни сили, защото хукнаха още по-бързо.

Алекс не изчака таксито да стигне до нея и без да обръща внимание на движението, се втурна към колата, принуждавайки шофьора да спре пред нея. Той й присветна в знак на възмущение, принуждавайки я да заслони очите си с ръка, когато се впусна към задната врата, отвори я рязко, хвърли се на седалката и я затвори с трясък.

Поемайки си с труд дъх и с все още замъглен от светлината на фаровете поглед, тя успя да каже на пресекулки:

— Гара „Корнавин“. Колкото може по-бързо.

Едва когато се отпусна на седалката, задъхана и с пресъхнало гърло, тя забеляза, че не е сама в задната част на колата.

Жената, която беше забелязала в бирарията, седеше полуобърната и с кръстосани крака в другия ъгъл. Ръцете й бяха в скута, лявата подпираше дясната, а тя стискаше насочен към Алекс пистолет.

— Добър вечер, скъпа — усмихна се Олга Жуковская.

Като заместник–директор на ФСБ, разузнавателната служба, която беше пряк наследник на КГБ тя се явяваше една от най-могъщите жени в Русия Говореше с дружелюбен свойски тон, който подсказваше дълго познанство и може би дори семейни връзки.

Наистина Жуковская беше нещо като майка на Алекс. Тя все още беше жената, а не вдовицата на Юрий Жуковский, когато преди десетина — дванадесет години забеляза Алекс на конгреса на Комсомола в Москва — недодялано провинциално момиченце, скрило очи зад очила с дебели рамки. Въпреки това опитният поглед на по-възрастната жена забеляза естествената сексуална привлекателност, която момичето очевидно съвсем не осъзнаваше. Точно както продължаващите с години тренировки могат да превърнат новобранеца в елитен воин, така недодяланата провинциалистка Александра Петрова беше преобразена с помощта на диета, физически натоварвания, операция и обучение.

Жуковская беше наблюдавала как Алекс омагьосва генерали, политици и индустриалци. Видя и как нейният собствен покоен съпруг, подобно на нея бивш офицер от КГБ, а по-късно олигарх и индустриалец, се отдава на магията на Алекс, но остави тази връзка да процъфтява, докато отговаряше на нейните собствени цели.

Алекс беше вълшебна. Но вижте я сега. Уморено и изпоплескано създание в окъсано трико и евтино безвкусно облекло. За миг Жуковская беше изкушена да я пусне да си върви. Защо да си губи времето с човек, който вече беше свършен? След това размисли. В края на краищата, беше дошла от майната си и бе положила доста усилия. Нямаше защо да пропуска тази възможност.

Главата й беше леко наклонена, придавайки й донякъде въпросително изражение, когато попита:

— Какво те накара да си помислиш, че можеш да се измъкнеш?

25.

Мери Лу Столър живееше на Едмъндс Стрийт в северозападен Вашингтон, окръг Кълъмбия, в отсечката между Фоксхол Роуд и парка „Гловър–Арчболд“.

В тази част „Едмъндс“ прилича повече на селски път, отколкото на улица с жилища само на няколко километра от центъра на столицата. От източния й край не можеш да влезеш направо в парка — хълмиста, обрасла с гори полуселска територия.

Този следобед Мери Лу се прибра вкъщи около пет часа. Шефът й беше извън града, затова си тръгна по-рано от работа. Беше толкова хубав зимен следобед. Слънчевите лъчи се промъкваха между голите клони и станалите чупливи от студа храсталаци и хвърляха радостни петна върху падналите листа. Тя нямаше търпение да изведе своя норфолкски териер Бъстър на разходка.

В парка нямаше много хора. Тук–там се виждаха обичайните майки с деца и по някой тичащ за здраве, убеден, че усилията му ще се увенчаят най-малко с безсмъртие. Когато Мери Лу видя двамата мъже да се приближават към нея, се разтревожи. Нямаше други хора по алеята. Инстинктивна й реакция беше да ги приеме като заплаха.

Обаче си каза да не се държи като глупачка. Не приличаха на бандити. Бяха облечени добре и имаха вид на началници. А и се бяха вдълбочили в разговор и не й обръщаха внимание. Двама типични столичани, които са потърсили уединението на парка, за да могат на спокойствие да заговорничат.

Когато стигна до тях, те учтиво се отдръпнаха в единия край на алеята, за да й позволят да мине с Бъстър. Единият от мъжете й се усмихна любезно и докосна със защитената си от ръкавица ръка периферията на меката си шапка в ням поздрав. Мери Лу отвърна на усмивката му. Тя беше възпитана като истинска южняшка дама и й стана приятно да види джентълмен, който уважава любезните жестове.

Тъй като за секунда вниманието й беше отвлечено, тя не забеляза, че другият мъж бе застанал на пътя й. Затова беше напълно неподготвена, когато той заби подсилен с бокс юмрук в нейната диафрагма. Ударът й изкара въздуха, накара я да се сгъне на две от болка и така тя изложи врата и тила си на следващия удар. Оловният бокс, който наглед провинциалният джентълмен беше скрил в ръкавицата си, се стовари върху черепа й, последва втори удар в слепоочието. Докато краката й се подгъваха, трети удар я запрати на земята.

Териерът се въртеше около падналата си господарка, лаеше пронизително срещу нейните нападатели и се опитваше да ги хапе по краката. Животинчето бе наградено със силен ритник от обувка с метален връх, който го запрати напряко през алеята, докато поводът не спря рязко неговия полет. То остана да лежи, скимтейки, почти изгубило съзнание, докато двамата мъже стовариха бърза и жестока серия от ритници върху горната част на тялото и главата на неговата господарка.

Минаха четиридесет минути, преди тялото да бъде намерено. След това — повече от час, преди детективите да се появят на местопрестъплението. По това време двамата мъже вече се регистрираха за следобедния полет от международното летище „Дълес“ за Виена, където щяха да направят връзка със самолета за Москва. Те вече бяха прелетели стотици километри, когато генерал Кърт Вермюлен слезе от самолета от Сан Антонио, доволен, че отново е у дома след срещата с Макейб, и разбра, че ще трябва да си търси нова секретарка.

26.

Пистолетът в дигната ръка на Олга Жуковская не потрепваше.

— И така — започна тя, — разкажи ми как умря съпругът ми.

Алекс не отговори. Чудеше се каква форма щеше да приеме отмъщението на вдовицата. Обаче Жуковская я изненада, като протегна лявата си ръка, отпусна я на нейното рамо и го стисна нежно и успокоително.

— Няма нищо. Вината не беше твоя. Юрий сам си навлече тези неприятности. Аз говорих с него същия следобед. Той ми каза, че англичанинът ще пристигне със самолет в Швейцария, защото се надявал да те спаси. Смяташе, че това е много смешно. Нямаше търпение да го унизи. — Тя въздъхна и поклати глава. — Мъжете и тяхното его… Защо просто не го е застрелял?

Това прозвуча като риторичен въпрос, защото Алекс със сигурност не би могла да го обясни.

— Просто се опитвам да установя какво се е случило — небрежно заяви Жуковская. — Знаеш, че между Юрий и мен нещата бяха по-скоро на професионална основа, отколкото на романтична. Иначе нямаше да го окуража да те направи своя любовница.

Алекс се успокои малко и на свой ред зададе въпрос.

— Оставил ли е завещание?

Жуковская се засмя силно.

— Ето това е моята малка Александра! Винаги практична и пряма. Липсваше ми през тези няколко месеца.

— Да или не?

— Да, в интерес на истината има завещание. Естествено, аз наследявам лъвския дял, но и ти не си забравена. При подходящ момент ще ти разкажа подробностите. Но първо трябва да знам: бомбата. Как Карвър е успял да я направи?

— Носеше лаптоп. Каза, че вътре са всички подробности за това как Юрий е организирал смъртта на принцесата. Надяваше се срещу тази информация да получи мен. Обаче в компютъра нямаше бомба. Юрий ме накара да проверя. Значи трябва да е била в чантата на лаптопа.

— И ти не знаеше нищо за това?

— Не. За последен път говорих с Карвър в Женева два дни преди това. Скарахме се… — Тя замълча, защото изведнъж й беше хрумнала някаква мисъл. — Изглежда това е последният път, когато съм разговаряла с Карвър. Искам да кажа истински.

Жуковская кимна съчувствено.

— Този Карвър дълбоко те е разчувствал. След всички тези години някой все пак е успял да пробие… И сега се обвиняваш за неговите страдания?

Алекс вдигна уморено рамене.

— Вече не зная какво да мисля.

Докато двете разговаряха, таксито излезе от града и пое по северния бряг на Женевското езеро. Резиденциите, наредени покрай пътя, носеха гербовете на държавите, представени в седалището на Обединените нации в града. На колоните на една от портите се виждаше двуглавият орел на Руската федерация. Вратите се отвориха и таксито пое по покритата с чакъл алея за автомобили пред величествената крайбрежна вила.

Шофьорът изскочи, за да отвори вратите на двете пътнички.

— Защо не отидеш да се освежиш? — предложи Олга Жуковская. — В стаята си ще намериш всичко, от което имаш нужда.

На горния етаж в гардероба висеше подплатено със самурени кожи палто от норки до рокли от „Шанел“, „Версаче“ и „Долче & Габана“. Палтото на Алекс, нейните рокли. Тя плъзна пръсти по меката пищна кожа, после погали многоцветните коприни, пайети и ширити. Под роклите в една редица бяха подредени обувки, всеки чифт по-висок и ефирен от предишния.

Тук бяха изложени трофеите на една московска любовница, малките красиви плодове на нейните усилия.

Бельото й, блузите и тениските бяха сгънати в чекмеджетата на един махагонов шкаф. Гримовете й бяха подредени на тоалетната масичка. Любимият й сапун и маслото за тяло бяха в банята, от която се влизаше право в спалнята. Предпочитана снимка на нейните родители беше поставена на нощното шкафче. Алекс се отпусна на края на леглото все още в курвенската униформа, ала Хайди, огледа целия този лукс, изваден на показ, и се замисли за тази женска демонстрация на сила.

Юрий и Карвър се бяха борили един срещу друг като мъже в жесток физически сблъсък. Олга Жуковская беше избрала съвсем различна форма на нападение. Беше проникнала в московския апартамент на Алекс и бе пренесла най-интимните й вещи в една женевска стая на повече от три хиляди километра, напълно убедена, че Алекс също ще се озове в нея.

И сега се опитваше да я изкуши: просто отстъпи, подчини се на волята ми и всичко това отново ще бъде твое.

Жуковская не може да не е знаела, че Алекс ще се почувства насилена от проникването в дома и заграбването на собствеността й. Вероятно и това въздействие е било пресметнато: ако ми окажеш съпротива, ще те премахна с лекотата, с която ти взех парцалаците.

Алекс се съблече и взе душ. След това облече отново работната си униформа. Не си сложи грим и остана боса. Излезе от стаята и заслиза по голямото парадно стълбище.

В неговия край я очакваше прислужник в бяло сако.

— Госпожа Жуковская ви очаква — каза той и я въведе в главната приемна зала.

Заместник–директорката на ФСБ седеше на удобно кресло пред огромната открита камина, в която горяха едри цепеници. Тя беше с очила и проучваше съдържанието на някаква папка. До нея беше разположено друго подобно кресло.

Когато Алекс се приближи, Жуковская затвори папката, свали очилата и я огледа от горе до долу с отвращение.

— Не можа ли си избереш какво да облечеш?

Алекс я остави да гледа, без да реагира по какъвто и да било начин, и се отпусна на празното кресло.

Жуковская я гледа още известно време, след което кимна сякаш на себе си.

— Разбирам. Е, тогава да се заемем с работата.

Сложи си пак очилата и отвори папката. От вътрешната страна на горната корица беше закачена цветната снимка на офицер от армията на САЩ в парадна униформа. Той имаше строг и решителен вид, руса коса и енергична квадратна брадичка. Жуковская подаде снимката на Алекс, която я гледа няколко секунди, а после й я върна.

— Красив мъж — каза тя без никакъв намек за въодушевление.

— Генерал–лейтенант Кърт Вермюлен — обясни Жуковская. — Снимката е отпреди три години. По това време беше командир на Централния щаб за специални операции във форт Браг. Преди това е бил командир на 1–ви батальон от 75–и рейнджърски полк. Бил е командирован на работа и във Военната разузнавателна агенция.

— Един американски герой — сухо измърмори Алекс.

— О, да — кимна Жуковская. — Той е истински войник. Започва кариерата си като част от империалистическата авантюра на американците във Виетнам. За службата си там получава медал за отлична служба — един от най-високите ордени за храброст, които американската армия връчва. Дори да е враг, човек, който е получил такава награда, трябва да се уважава.

Алекс изду презрително устни, но Жуковская продължи, без да й обръща внимание.

— Вермюлен се пенсионира от действителна служба на петдесет години през май 1995 година, малко след като е направена тази снимка. Жена му умирала от рак и той искал да прекара последните й месеци до нея. След това като всеки добър американец се заел да забогатее.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Заради това.

Жуковская извади друга снимка от папката. Беше зърнеста, заснета отдалече фотография на Вермюлен, сега в цивилни дрехи, който разговаряше с мустакат мъж на средна възраст.

— Това е Павел Новак, бивш офицер от чешкото военно разузнаване.

— И какво прави с Вермюлен?

— Точно това искаме да научим. Преди двадесет и пет години Новак стана двоен агент и започна да предава тайни на американците. Той нямаше представа, че ние знаем за неговото предателство и го използваме, за да им подхвърляме лъжливи и заблуждаващи сведения. Всъщност работеше през цялото време за нас. В част от онзи период водещ офицер на Новак беше Вермюлен. През последните години, подобно на американеца, и Новак стана бизнесмен. Може би малко по-малко уважаван. Днес той продава нашите тайни на араби, азиатци и разни страни от Третия свят. Разбира се, ние все още го държим под око. Обаче никога досега не беше имал някакви делови отношения с американците. Защо сега осъществи връзка с тях? Какво може да им предложи, че да ги заинтересува? Може би Новак иска Вермюлен да изиграе ролята на посредник? Или американците играят някаква игра, за която дори нямаме представа. Това трябва да научиш.

Алекс се намръщи.

— Аз? Как?

— Като вършиш това, което ти се удава най-много. След смъртта на жена си Вермюлен е имал една или две случайни връзки. Време му е отново да се влюби.

— Без мен. Няма повече да поставям капани. Нито на него, нито на някого другиго.

Доброто настроение изчезна безследно от лицето на Жуковская и се смени със сибирска хладина.

— Ще правиш точно каквото ти заповядвам и ще ти кажа защо…

Тя започна да прелиства страниците на папката.

— В момента дължиш на клиниката „Монтони–Дюма“ сумата, чакай да проверя… — След известно ровене успя да намери страницата, която търсеше — Четиридесет и седем хиляди и тридесет и два франка. Това е състоянието на сметката от шест часа тази вечер. Утре сутринта ще порасне, защото ще добавят още един ден.

Алекс изсъска:

— Ти, студенокръвна кучко!

— Хайде, хайде. Така ли се говори с човека, който ще реши всичките ти проблеми? Ако се съгласиш да се заемеш с Вермюлен, ние ще уредим покриването на сметките на господин Карвър в клиниката за колкото време е нужно. Повярвай ми, дори няма да забележиш този разход. Юрий е оценил услугите ти много високо.

— А ако откажа?

— Тогава ти и твоят приятел ще трябва да приемете последствията от убийството на моя съпруг. Наказанието за убийство е смърт. Може би си готова да се пожертваш заради своите принципи, но готова ли си да пожертваш и своя мъж?

— Трябва да говоря със Самюъл, за да му разкажа какво става.

— Не — тросна се Жуковская, — това е напълно невъзможно. Ще спиш тук. Полетът ти за Вашингтон е утре сутринта в девет.

— Но… — Алекс се опита да каже нещо, обаче заместник–директорката я пресече:

— Недей да спориш. Това е заповед. Нали не си забравила какво означава това… агент Петрова?

Алекс покорно сведе очи.

— Да, госпожо заместник–директор. Мога ли да попитам как ще се свържа с генерал Вермюлен?

— Ще бъдеш наета като негова секретарка. Писмото, с което кандидатстваш за мястото, легендата и прикритието ти вече са приготвени. В сряда трябва да си готова за интервюто. Ще имаш отлични препоръки. Все още има доста мъже с власт, които знаят, че е в техен интерес да ни правят услуги.

— Както винаги си помислила и за най-малките подробности — кимна Алекс, докато замислено плъзгаше пръст по чашата за шампанско. — Само едно не мога да разбера. Откъде знаеш, че ще му трябва нова секретарка?

— Това ще бъде уредено… — Жуковская погледна часовника си. — По-точно вече е уредено.

27.

Само след десет минути на бягащата пътека Карвър се почувства изтощен. Доктор Гайзел му съчувстваше, което правеше положението още по-лошо.

— Не се тревожете — каза той, застанал до апарата, спокоен и безупречен както винаги — Боледувахте няколко месеца, така че не можете да очаквате да влезете веднага във форма. Хубавата новина е, че имате бърз напредък.

Карвър едва успяваше да говори, така се беше задъхал.

— Колко още трябва да остана, преди да ме изпишете? Бързам да науча какво се е случило с нея.

— Напълно ви разбирам, господин Карвър, обаче и вие трябва да разберете, че далеч не сте напълно оздравял. Когато ви приехме, имахте много сериозна психологическа травма, пукнатина, която ви отделяше от вашата собствена самоличност. Обикновено в случаи като вашия аз бих очаквал, че една допълнителна травма като заминаването на госпожица Петрова ще предизвика повторно и още по-тежко пропадане. Обаче в случая изглежда е подействало в точно противоположната посока. Като че шокът е предизвикал трус. Скалата се е отместила, пещерата е отворена и съзнанието е освободено. Да, наистина може да се говори за психическо освобождение.

— Прекрасно. Щом като съм толкова по-добре, защо не искате да ме изпишете? — изхриптя Карвър. — Защо?

— Защото в психиатрията нищо не е толкова просто. Да, наистина, възстановявате дългосрочната си памет, но разбъркано, произволно и травматично. Прогнозата ви е неясна. Може и да продължите с този забележителен напредък, но е напълно възможно шокът от възстановените спомени да ви блъсне в още по-дълбока пропаст.

— Добре, кога ще е безопасно за мен да си тръгна?

— Когато вероятностите не са толкова изравнени. А сега се насладете на почивката след физическото натоварване. Аз препоръчвам физическите упражнения като допълнение към психическото възстановяване.

Когато Гайзел си тръгна, Карвър слезе от бягащата пътека. Бедрата му потреперваха, докато крачеше към гладиатора, и краката му едва го държаха. Успя да дръпне с вертикалния скрипец 20 килограма, а с хоризонталния за краката — 30. След това направи няколко коремни преси в серия от по шест.

Сега Карвър си спомняше времето, когато беше в отлична форма, каквато се изискваше от офицер в Специалната флотска част. За него да се изморява от такива рутинни физически упражнения, беше все едно отбор от първата лига да не успее да се справи с детски клуб. Въпреки това самото натоварване, потта и усилието да не се откаже веднага, му помогнаха отново да се почувства жив.

Той прие, че съзнанието му все още пази равновесие между възстановяването и възвръщането на болестта, точно както Гайзел го беше предупредил. Имаше усещането, че някои врати в паметта му още дълго ще останат затворени. Но след ужасяващото вегетиране през последните няколко месеца, не допускаше дори мисълта за неуспех.

„Хайде — подкани се той. — Връщай се на бягащата пътека и тичай колкото може по-бързо“.

Затича се и докато краката му отскачаха от лентата, в паметта му се появи споменът за друг бяг: един среднощен спринт надолу по женевските улици. В главата си видя бял микробус с изрисувана върху страни те му емблема на швейцарската телефонна компания. Не можеше да види човека на волана, но знаеше кой е: Курск — един от руснаците. Само при спомена за това име Карвър почувства как коремните му мускули се свиват. Знаеше и кой лежи отзад в товарния отсек. Алекс беше пленена от Курск. Руснакът я беше отвлякъл, Карвър ги бе последвал, но още не можеше да си спомни какво точно се беше случило.

Обаче едно знаеше със сигурност. Беше си я върнал. Как иначе щеше да седи до леглото му през измиралите месеци?

След пробуждането му у него се възвърна дълбокото убеждение, че я обича много и че тя му отвръща със същото. Сигурен беше, че Алекс никога не би го оставила доброволно, без да се сбогува. Където й да беше отишла, не бе имала друг избор. Карвър нямаше да спре, докато не я намери отново.

Един от служителите в гимнастическия салон се приближи към него със загрижено изражение. Очите на човека гледаха тревожно аленото лице на Карвър, спазматичното издуване на гръдния му кош и потъмнялата от пот тениска.

— Може би вече трябва да спрете — каза мъжът.

— Не — възрази Карвър, — искам да тичам.

В другия край на града един човек събираше кураж, за да проведе труден телефонен разговор. Беше над метър и осемдесет и два и тънък като кол за домати. Бялото му като сирене лице, осеяно с лунички, се украсяваше от кротки сини очи и бе обрамчено от светлорижави къдрици.

Тор Ларсон въздъхна дълбоко и започна да натиска бутоните. Той изчака около минута, преди телефонистката на клиниката да се обади, и я помоли:

— Бих искал да говоря с господин Маршан.

Започна да крачи насам–натам, докато очакваше финансовия директор да вдигне слушалката.

— Обаждам се във връзка със сметката на мосю Карвър — започна Ларсон. — Искам да ви помоля за няколко дни отсрочка — помоли той. — Очаквам да получа пари и тогава ще успея да платя, ако не цялата сметка, то поне част от нея.

За негова изненада гласът от другата страна на линията беше успокоителен и почти раболепен.

— Мосю, моля не се притеснявайте. Няма причина да се тревожите, защото сметката на мосю Карвър е платена изцяло и получихме указания как да бъдат покривани бъдещите разходи. Той е добре дошъл да остане при нас колкото иска.

— Какво? Кога стана това? — попита Ларсон.

— Хм, нека погледна… мисля, че беше преди два дена.

— А кой плати сметката?

— Съжалявам мосю, но това не мога да кажа. Просто получихме указания за всички бъдещи сметки да се свързваме с адвокат, който действа от името на неизвестен клиент. А кой е този клиент… мосю, тук е Швейцария и ние уважаваме дискретността.

28.

В мига, когато влезе в кабинета, Кърт Вермюлен разбра, че Наталия Морли ще бъде новата му секретарка. Вече беше достатъчно впечатлен от трудовата й автобиография. Жената беше на тридесет години, родена в Русия, но с канадско поданство благодарение на брака (в момента разтрогнат) с инвестиционния банкер Стивън Морли. Срещнали се в Москва, където и двамата работели за швейцарска инвестиционна банка. Наталия била секретарка на шефа им и тя заела друг висок пост, когато изпратили Морли да оглави представителството в Женева. По-късно се преместили в Щатите, където бракът им се разпаднал. Сега жената искаше да започне нов живот. Така като я гледаше, сигурно нямаше да й бъде много трудно. Препоръките й бяха отлични и когато звънна на господата, посочени като техни автори, всички в един глас започваха да я хвалят. Когато я видя, Вермюлен веднага разбра защо.

Наталия Морли беше красавица, след която си заслужаваше да се обърнеш, и то с ококорени очи. През последните няколко седмици той беше ходил на няколко приятни, но съвсем обикновени срещи с Меган, с която се беше запознал онази вечер в италианското ресторантче в Джорджтаун. Меган беше добре изглеждаща жена, но Наталия беше съвсем друга класа.

Дори да беше така, само външният вид не можеше да го спечели. Кърт Вермюлен притежаваше същия първичен инстинкт като всички останали хетеросексуални мъже, но същевременно беше умен и разсъдлив човек. Онова, което го привлече по-силно от всичко друго, беше някаква залегнала по-дълбоко черта, нещо, което внушаваше ранимост и известна тъга, сякаш животът я беше обидил. Вермюлен реши, че причината може да е в развода, въпреки че според неговия опит той обикновено предизвикваше огорчение и дори гняв у жените. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че е усетил излъчване на тежка загуба у Наталия Морли, която съответстваше на неговата собствена.

В един миг по време на първата им среща той се улови, че говори за Ейми и нейната смърт. Осъзна, че това е неподходяща тема по време на интервю за работа. Обаче всичко се случи толкова естествено и Наталия беше толкова състрадателна в своя отговор, че той разбра — искаше тя да влезе в живота му. Предлаганата работа беше само извинение, за да я има около себе си. Другия понеделник щеше да започне.

От този ден насетне работата й беше безупречна. Срещите, кореспонденцията и пътуванията бяха организирани с превъзходна ефикасност. Жестокото убийство на генералската секретарка в центъра на града беше привлякло вниманието на медиите, но Наталия умело отклоняваше настояванията и на най-упоритите репортери. Знаейки че вкъщи няма кой да се грижи за него, тя организираше носенето на дрехите му на химическо чистене, наемаше работници за малки ремонти по къщата и поддръжката на градината, поръчваше пресни плодове и зеленчуци и бакалски стоки от клона на „Дийн и Де Лука“ в столицата, с които зареждаше хладилника му в къщата в Дъмбъртън Оукс. Останалите служители във „Вермюлен Кансълтинг“ изглежда също я харесваха, разбира се, като се изключат жените. Генералът сметна това за голямо постижение. Той очакваше, че ще им се зловиди нейният външен вид и близостта й с него.

Освен това тя никога не му стана близка по онзи начин. Винаги беше много дружелюбна, смееше се на шегите му, изслушваше неговите грижи и омайваше всеки клиент, който прекрачваше прага на офиса. Ако й се случваше да е в лошо настроение, Вермюлен никога не го забеляза. Обаче също така не виждаше никакви признаци, че тя се интересува от него толкова, колкото той от нея. Поведението й винаги беше напълно прилично. Никога не флиртуваше с него и макар елегантните и винаги отлично ушити дрехи да не скриваха прекрасното й тяло, полите, които носеше, бяха дълги до коляното, а блузите скромни. Ако искаше нещо да се случи, той трябваше да направи първата крачка.

Междувременно трябваше да управлява своя бизнес и още по-важно — да организира операция под чуждо знаме. Вермюлен си внуши, че ако е прав за опасността от ислямския тероризъм, ще бъде грехота да си седи и нищо да не прави. Дори методите му да бяха съмнителни, те бяха много по-добри от алтернативата.

Сега плановете му бяха започнали да придобиват форма. Щеше да си вземе няколко месеца отпуск. Ако някой го попиташе, щеше да каже, че му трябва време, за да направи една обиколка из Европа и да съчетае удоволствията от пътуването и забележителностите с възможността да създаде нови познанства. Естествено, нямаше да споменава, че познанствата ще са такива, че да го улеснят в закупуването на ядрено оръжие. Първо пътуването му щеше да го отведе в Амстердам, Виена и Рим, а след това всичко зависеше от развоя на нещата. Наталия съумя да му резервира хотелите и транспорта, от които имаше нужда.

И тогава му хрумна блестяща мисъл. Ако той беше в Европа, а тя тук, в столицата, щеше да е трудно винаги да поддържат връзка, за да върви работата гладко. Щеше да е много по-добре, ако тя беше с него на място, за да може всеки ден да полага необходимите му грижи. Очевидно не можеше да й каже кои са всъщност хората, с които се среща, и щеше да се наложи да я изпрати вкъщи преди началото на последната фаза на операцията. Но междувременно щяха да се озоват заедно в най-романтичните градове на света. Ако там не станеше нищо, тогава значи никога нямаше да се получи.

Генералът можеше просто да нареди на секретарката си да дойде с него, но това не беше най-добрият подход, ако искаше тя да си мисли хубави неща за него. Щеше да я помоли да прекара няколко седмици далече от вкъщи на разположение двадесет и четири часа в денонощие седем дни седмично и само с него за компания. Ако не беше готова да го направи доброволно, той нямаше да спечели нищо, ако я насили.

Когато я помоли да дойде в неговия кабинет, сърцето му блъскаше в гърдите. Чувстваше се като пъпчив юноша, който събира кураж, за да покани гаджето си на танци.

Както винаги, докато очакваше нарежданията му, Наталия изглеждаше спокойна и невъзмутима.

Вермюлен трябваше да си напомни, че се беше изправял срещу вражески огън, ветеран е от три войни с високи награди и че е ръководил хиляди бойци, влизащи в бой. Нима това беше по-лесно, отколкото да се изправиш срещу красива жена?

— Както знаеш — започна той, както се надяваше, делово и спокойно, — тази пролет ще прекарам няколко седмици в Европа. Нуждая се от почивка, трябва да сменя обстановката, защото последните няколко години бяха доста тежки.

— Разбира се — отговори тя. — Напълно те разбирам.

— Чудесно… сигурно знаеш, че ще свърша и малко делова работа, докато ме няма. Срещи и така нататък, така че ще има доста административни задачи, които ще бъде най-добре да се уреждат на място. Затова искам да те попитам, готова ли си да ме придружиш? Естествено, на абсолютно професионална основа. Ще те компенсирам финансово за пропуснатите почивни дни и свободното ти време. Това, ъъъ… звучи ли ти приемливо?

Тя го изгледа и леко се намръщи.

— Трябва ли да запазя отделни билети за мен в туристическата класа?

— О, не. Това няма да е честно. Можеш да пътуваш първа класа като мен.

Тя сякаш се изненада.

— Благодаря, това е много мило. А нощувките?

— Ще отсядаме в един и същи хотел. Е, смяташ ли предложението за интересно?

Тя помисли малко.

— Ще се наложи да променя някои мои лични планове. Освен това трябва да намеря някой да ме замества тук, докато ме няма. Но това няма да е толкова трудно, така че — да, за мен ще бъде удоволствие да пътувам с теб.

— Прекрасно — усмихна се Кърт Вермюлен.

29.

Тази вечер Алекс Петрова се срещна с агента на ФСБ, който беше неин водещ офицер, на стъпалата пред паметника на Линкълн.

— Работата върви по план — докладва тя. — Вермюлен очевидно е увлечен. Предложи ми да го придружа при пътуването му в Европа. Разправя на всички, включително и на мен, че си взима по-продължителна отпуска. Аз обаче си мисля, че зад тази отпуска се крие нещо друго.

Тя му подаде бял плик за писма без надписи по него.

— Вътре е програмата за първите три седмици, включително номерата на полетите и хотелите. По тези места няма да е трудно да се уредят срещи за размяна на информация.

— Прекрасно — кимна водещият офицер. — И какъв е генерал Вермюлен?

— Ако искаш да знаеш — отговори тя, — той е много мил човек. И това ме кара да се презирам още повече за това, което му причинявам.

Водещият офицер вдигна вежди.

— Мисля, че ще е по-добре да не включвам това изказване в доклада до заместник–директорката.

— Да, моля те недей — усмихна се Алекс, — защото ще си помисли, че страдам.

30.

Седмица по-късно Кърт Вермюлен се озова в Амстердам. Беше дал свободен ден на жената, която познаваше под името Наталия Морли. В момента стоеше върху тревясало парче земя долу при доковете. Между лодките, изтеглени на сушата, растяха бурени. Стара баржа ръждясваше във водата в края на дока. Той се готвеше да даде лице на едно име, което познаваше отдавна, десетилетие или повече, от едно досие във Военната разузнавателна агенция.

От улицата зави кола, мина покрай него и спря на около десетина метра по-надолу. От нея слезе тънък мъж с дълга права коса, която се спускаше върху реверите на черния му костюм. Мъжът пушеше, но сега хвърли угарката на земята и я стъпка с ходилото на обувката, след което веднага запали друга. Едва тогава тръгна към Вермюлен. Двамата не си направиха труда да се здрависат.

— Джони Кулхас? — попита генералът.

Мъжът вдигна рамене. Наклони леко глава и издуха облак дим покрай Вермюлен, продължавайки да го гледа с ъгълчетата на очите.

— Какво искаш?

— Доставчик на оръжия и оборудване, които не могат да бъдат проследени и могат да бъдат доставени краткосрочно. Ще имам нужда от пистолети, автомати, гранати и пластичен взрив. Нищо кой знае какво. И автомобили, разбира се, също така трудни за проследяване.

— И за какво са му на един уважаван американски офицер всички тези неща?

Очите на Кулхас проблясваха развеселено. Винаги му беше приятно да вижда уважавани законопослушни граждани, принудени да ползват неговия криминален свят.

— Е, може би ще ми кажеш, когато всичко свърши — отговори си той сам, след като Вермюлен замълча. — Да, мога да уредя поисканите неща да бъдат доставени по всяко време.

— Това е добре. Мрежата ти покрива ли Източна Европа?

— Да, имам съдружници там.

— А в бившата Югославия?

Кулхас изплю фаса.

— Да, вероятно.

На следващия ден Вермюлен преведе първата вноска от хонорара на Кулхас по сметка на Холандските Антили. Наталия Морли го придружи до банката, откъдето извърши превода.

Когато си тръгнаха, той я хвана подръка. Тя не възрази. Изглежда имаше напредък.

Три дена по-късно заеха местата си във възхитителната подкова от бяло–златни ложи във Виенската държавна опера. Тази вечер щяха да представят Моцартовия „Дон Жуан“. Обаче Вермюлен не беше дошъл заради музиката.

Виена беше градът, откъдето Павел Новак въртеше своя бизнес, търгувайки с хора, оръжия и информация. Не беше случайност, че преди началото на представлението Вермюлен и Алекс се натъкнаха на него и жена му Людмила в бара. След взаимното представяне, докато дамите бяха заети взаимно да хвалят роклите си. Новак пристъпи към генерала и зашепна в ухото му така, както правят мъжете на средна възраст, които вече трудно различават звуците при някакъв фон от шумове. Или когато си предават тайни, свързани с оръжия за масово поразяване.

— Продажбата на документа е потвърдена. Продавачът е грузинец. Баграт Баладзе. Параноик до дъното на душата си. Отказва да внесе стоката в банка и настоява да я държи непрекъснато в ръце. Освен това се страхува, че някой по-голям от него гангстер ще му я вземе. Затова му уредих няколко скривалища, където да се покрие, докато мине продажбата. След четири седмици ще пристигне в една ферма в Южна Франция. Тогава ще имаш добра възможност. Когато наближи времето, ще ти съобщя подробностите. Новак стрелна поглед към дамите с лека усмивка на лицето. — Кърт, ти си голям късметлия. Разбира се, обичам моята Людмила, но да имаш такава жена в леглото… направо ти завиждам.

Вермюлен поклати глава.

— Няма защо, тя не си ляга с мен.

— Шегуваш се!

— Мамка му, не… — той потупа приятеля си по гърба — обаче може да си сигурен, че работя по въпроса.

По време на първата почивка Алекс се отправи към най-близката женска тоалетна. Вече се беше образувала опашка. Пред нея стоеше една белокоса виенска матрона, налята от цял живот похапване на шоколадови торти с бита сметана. Алекс й се усмихна любезно, след това зае нейното място и разсеяно огледа посетителите на операта в техните вечерни костюми и рокли.

Тя носеше семпла перленобяла копринена рокля, която се спускаше като камбанка до земята, и украсена с пайети вечерна чантичка. Внезапно някой или нещо привлече вниманието й. Очите й блеснаха, на лицето й се разля усмивка и тя се обърна, за да помаха с ръката, в която държеше чантичката. Точно в този миг една слаба брюнетка в края на тридесетте с хлътнали от диети бузи и резки нервни движения застана на опашката зад нея. Алекс закачи сребристата кожена чантичка с метални закопчалки на жената и тя падна на пода. Стана напълно случайно, но Алекс страшно се сконфузи. Докато другата жена измърмори нещо раздразнено, тя се наведе, вдигна сребристия аксесоар, който се беше отворил при падането, затвори го с щракване и го върна на разярената собственичка.

— Съжалявам — опита да се усмихне Алекс, — наистина не исках…

Отговориха й с тирада от неразбираем немски обиди, които накараха ушите на едрата матрона да пламнат, и тя потрепери от радостна възбуда и приятен ужас от мисълта как ще разкаже за станалото на своите съседки по места. Когато свърши, брюнетката се завъртя на високите си токчета и тръгна да търси по-цивилизовано място, за да се изпишка.

Обаче Мария Ростова, чиято акредитация я сочете за първи секретар в търговското представителство, отговарящ за инвестициите, не спря пред следващата тоалетна. Вместо това продължи пътя си, слезе по великолепното главно стълбище и след това излезе на площада известен като „Опернринг“. Когато стигна до бордюра на тротоара, една кола се доближи и спря. Ростова се настани на задната седалка. Щом колата потегли, рускинята зарови из чантичката, докато напипа стегнато навития цилиндър хартия и го извади. Парчето хартия имаше размерите на цигара и беше захванато с малко парченце тиксо. С нокът отлепи безцветната лепенка и разви хартиения цилиндър. Той представляваше лист, откъснат от бележник с еднократни шифри, изпъстрен с групи трицифрени числа.

Ростова върна листа обратно в чантата, извади мобилния си телефон и набра един московски номер. Когато от другата страна някой вдигна, тя каза само:

— Взех тазседмичната доставка.

Беше малко след пет и половина и Клеман Маршан точно се готвеше да излезе от кабинета си в клиниката „Монтони–Дюма“, когато му се обади някакъв мъж с руски акцент. Той му съобщи, че жена му е взета за заложник. За доказателство слушалката беше доближена до устата й, за да се увери от няколкото примесени с хълцания думи, че наистина става дума за неговата Мариан.

— Моля, не я наранявайте — заекна Маршан и след това попита: — Какво искате?

Получи много прости указания. Първо му обясниха, че не става дума за обикновено отвличане и че похитителите не желаят никакви пари. В резултат нямаха никакви мотиви да запазят нейния живот. Ако откажеше да направи исканото в точно определения момент или се опиташе да се свърже с властите, щяха да я убият.

— Всичко ще направя! — изплака Маршан. — Само кажете какво!

— Остани до късно на работа — започна гласът. — Намери си някакво извинение. Довечера точно в единадесет и половина повикай дежурната сестра на третия етаж. Кажи й, че трябва да говориш с нея. Ако тя възрази, настоявай. Кажи й, че си открил нередности в архива на даваните на пациентите лекарства. Или каквото ти хрумне. Важното е сестрата да не бъде на мястото си, а в твоя кабинет, и да остане там от единайсет и трийсет до дванайсет без петнайсет. После може да се върне на мястото си. В полунощ си тръгни и се прибери у дома. Ако всичко мине добре, жена ти ще те очаква вкъщи жива и здрава.

— Благодаря, благодаря ви! — Маршан беше на ръба да се разплаче.

— Не ми благодарете, преди да сте изпълнили задачата си — излая гласът. — И още нещо. Ако някога ви хрумне да разкажете някому за нашия разговор или за случилото се с жена ви, ще научим и ще убием и двама ви.

Финансовият директор затвори телефона, избърса потта от челото си и по интеркома каза на секретарката си, че ще поработи до късно, но тя е свободна да си върви в края на работното време.

Възстановяването на Карвър не бе останало незабелязано в Москва, както и възможните му последствия. Заместник–директорката Жуковская недвусмислено заяви на своите служители, че иска този въпрос да се реши веднъж завинаги. И сега те се бяха заели с изпълнението на нейната заповед.

31.

Карвър се събуди и за своя изненада установи, че не е сутрин, както беше очаквал. Часовникът на нощното шкафче показваше 23:35. Беше спал по-малко от час. Потърка очи, а после се смръщи. Нещо не беше наред, имаше нещо не на място, но не можа да определи какво.

И тогава разбра. Не чуваше телевизора. Тази седмица нощното дежурство носеше младо момиче на име Сандрин, която винаги си пускаше късен филм в сестринската стая, когато според нея пациентите бяха заспали. Защо тогава днес се държеше по различен начин?

Карвър стана от леглото, внимателно отиде до вратата на стаята, без да пали лампата, и леко я открехна. Застина на място и се заслуша за необичайни шумове. Стори му се, че чува стъпки в далечния край на коридора. Съвсем бавно отвори още малко вратата, за да може да провре глава и да погледне надолу по коридора. В другия му край видя мъж, който се беше навел над бюрото на дежурната и плъзгаше пръст по последната страница на дневника. Проверяваше имената на пациентите и номерата на стаите им.

Може би търсеше някого другиго, но Карвър нямаше да рискува. Той затвори вратата и огледа стаята. Имаше само няколко секунди, за да вземе решение. След това влезе в банята, запали лампата и пусна крана на душа така, че да тече тънка струйка. Шумът, който вдигаше, наподобяваше този на пикаещ мъж. Излезе от банята, оставяйки лампата светната, а вратата полуотворена, и застана зад вратата на стаята с притиснат в стената гръб.

Откъм коридора се чуха приближаващи стъпки. Гумените подметки на мъжа леко скърцаха върху балатума. Те спряха пред вратата на Карвър и той видя топката на дръжката се завърта, докато някой отваряше отвън. Вратата се отвори безшумно. Сега тя стоеше между Карвър и влезлия, който и да беше той, скривайки ги един от друг. Халатът на Карвър висеше отзад на вратата, а в гайките му беше пъхнат коланът. Карвър лекичко го издърпа и го хвана с две ръце, оформяйки нещо като клуп на ласо. Той знаете, че му е останал скромен запас от сили и енергия, затова каквото и да правеше, трябваше да го свърши бързо.

Мъжът затвори вратата зад гърба си. Вниманието му беше съсредоточено върху банята, без да усеща присъствието на Карвър зад себе си. В дясната си ръка държеше нещо, тънка тръбичка, която стърчеше от юмрука му. В първия момент на Карвър му се стори, че това е малко фенерче, но когато светлината от полуотворената врата на банята попадна върху нея, разбра, че е пластмасова писалка за инжекции като онези, които използват диабетиците за своята ежедневна доза.

Сега му просветна. Свръхдоза инсулин, въведена в заспал пациент, щеше да доведе до хипогликемична кома, щом невроните в мозъка изпаднат в глюкозен глад. Ако това състояние не се лекува, ще последва смърт и в случай че мястото на убождането остане незабелязано, никой няма да заподозре нещо нередно. Инсулинът беше едно от най-ефикасните средства за убийство, което болниците предлагаха.

Карвър нямаше намерение да стане негова жертва. Той се приближи до натрапника, нахлузи примката на врата му и здраво я стегна. Онзи рязко замахна с тила си назад, надявайки се да улучи лицето на нападателя си.

Обаче Карвър очакваше движението и се метна встрани, усилвайки натиска на колана около врата с тежестта на тялото си. Но сега трябваше да се справя с друга опасност, защото мъжът замахна с ръката, с която държеше инсулиновата писалка, като смъртоносна змия с инсулин вместо отрова. Карвър се дръпна на една страна, за да избегне удара, и наруши равновесието си, което отвори възможност на неговия противник да се хвърли назад и той полетя, стоварвайки се върху стената, която отделяше неговата от съседната стая. Ударът му изкара въздуха, но той се насили да не пуска колана. Десет–петнадесет секунди натиск върху сънната артерия са достатъчни, за да предизвикат безсъзнание, но са и цяла вечност, когато двамина се борят на живот и смърт. Те започнаха да залитат из стаята подобно на двама пияни танцьори, блъснаха се в стола и го обърнаха с трясък, същата участ постигна леглото, след това нощното шкафче, от което се стовари чашата с вода. И през цялото време инсулиновата писалка се опитваше да прободе Карвър, търсейки неговата плът и мига, когато ще може да впръска в него смъртоносната доза.

От съседните стаи започнаха да се чуват сънливи гласове, изпълнени с възмущение. Един започна да блъска по стената и се развика за сестрата. Нямаше да мине много време преди да дотича някой, за да види какво става.

С минаването на секундите битката между двамата започна да се превръща в съревнование между отслабналите мускули на Карвър, отчаяно вкопчени в приготвената набързо примка, и изгладнелия за кислород мозък на неговия нападател. Който пръв се предадеше, щеше да умре. И тогава Карвър извади късмет. Отслабващата ръка на убиеца улучи металната рамка на леглото и ударът изби инсулиновата писалка от ръката му. Отчаян, той направи опит да се наведе и опипом да я намери, но това само даде възможност на Карвър да забие крак в гърба му и да стегне още малко колана.

Той усети как другият се отпуска, изгубил съзнание, пусна колана и подхвана тялото, за да не се стовари с трясък на пода.

В този момент някой започна да блъска по вратата. Карвър издърпа тялото в банята и се впусна да отвори вратата. Пред вратата стоеше Кристоф, пристрастеният към кокаин син на местен банкер, чието обикновено безразлично лице сега бе зачервено от възмущение.

— Какви ги вършите, по дяволите? — изпищя той, без да полага усилия да говори тихо. От съседните врати започнаха да се показват още глави и да оглеждат коридора в двете посоки.

— Всичко е наред. Много се извинявам — каза Карвър, обръщайки се последователно наляво и надясно с разкаяно лице. — Изглежда съм получил нещо като пристъп на сомнамбулизъм. Сънувах един от моите кошмари и когато се събудих, стоях в средата на стаята, а всичко наоколо беше потрошено. Не зная какво стана, но искрено съжалявам, ако съм ви събудил. Прощавайте!

Той се огледа с изиграно смущение.

— Някой да е виждал сестрата? Няма да се откажа от нещо успокоително…

Болните поклатиха глави и се вмъкнаха обратно в стаите си като раци в своите дупки, защото никой не искаше да се забърква. Карвър ги погледа как се прибират и на свой ред се върна в стаята си. Където и да беше отишла сестрата, сигурно щеше да долети всеки момент. Той чу стенание от банята. Неговият нападател беше започнал да се свестява.

Очите на Карвър се застрелкаха из помещението. Докато не попаднаха на инсулиновата писалка на пода. Вдигна я, спокойно влезе в банята, седна върху тялото на мъжа и с едната ръка натисна главата му в плочките, а с другата заби иглата в сънната му артерия. Натисна бутона и впръска дозата в неговото кръвообращение, след това го натисна отново, за да е сигурен, че му е бил възможно най-голямото количество и ампулата е напълно празна. Мъжът изстена едва доловимо. Още не беше мъртъв, но скоро и това щеше да се случи.

Сега, когато битката беше свършила и нивото адреналин в кръвта му спадна, Карвър се почувства смазан, но не можеше да си позволи почивка. Вдигна нощното шкафче и го постави на мястото му. После дойде редът на стола. Отнякъде намери сили да издърпа коматозното тяло от банята до леглото. Мъжът носеше дебело палто. Карвър измъкна ръцете му от ръкавите и го издърпа на леглото, покри го с чаршафа и завивката, като остави само малка част от темето да се показва. Тази хитрина щеше да заблуди само повърхностния поглед, но беше достатъчно добра, за да му осигури нужното време да се измъкне.

Той си облече дрехите, сложи обувките и накрая палтото на умиращия в леглото. В единия джоб намери ключове за кола, а в другия мобилен телефон. Във вътрешния джоб имаше портфейл с пари, кредитни карти и лична карта на името на д-р Жан дьо Кан, психиатрични консултации. Сигурно това беше помогнало на кандидат–убиеца да мине край охраната на портала. Вероятно я беше използвал на рецепцията или се беше промъкнал през някой от служебните входове. Всички тези врати бяха затворени, но не биха били пречка за професионалист. Нямаше да спрат и Карвър.

Точно се готвеше да излезе от стаята, когато чу забързани крачки. Съпровождаше ги лекото шляпане на сестринското сабо. Сандрин се беше появила. Имаше нещо особено близко в тези звуци. Няколко крачки и настъпваше тишина, докато тя надничаше през стъклото на вратите в стаите на пациентите, за да направи обичайната си проверка.

Карвър се пъхна под леглото, когато крачките й наближаха неговата стая. Застина и престана да диша, когато тя се спря отвън, и веднага щом крачките й отминаха нататък, облекчено издиша. Няколко минути по-късно чу как крачките се връщат, но сега вече без прекъсване, а малко по-късно по коридора се разнесе звукът на включения отново телевизор. Той изчака още няколко минути, давайки време на сестрата да си направи едно кафе, да свали сабото и да се настани удобно пред телевизора.

Използва това време, за да проучи намереното у мъжа. Задържа палтото, телефона, ключовете за колата и парите в брой. Портфейла с личната карта на доктора и инсулиновата писалка остави на нощното шкафче. Така щеше да предостави достатъчно материал на разследващите, когато се опитат да разберат какво се е случило. Вещите щяха да посочат, че жертвата съвсем не е невинна. След като свърши това, Карвър излезе тихичко от стаята си, тръгна в обратната на стаята на сестрата посока и се насочи към аварийното стълбище.

Няколко минути по-късно вече седеше зад волана на колата на нападателя. Вдигна яката на палтото, подкара към бариерата и помаха на пазача в знак на благодарност, когато мина под нея. Когато бариерата зад него се спусна, той натисна газта до ламарините и пое към Женева.

Петнадесет минути след полунощ Клеман Маршан влезе през входната врата на своя дом с нетърпеливо и изпълнено с очакване изражение на лицето.

— Мариан? Скъпа? — провикна се той.

Предницата на ризата му се покри с алена кръв и обля челото му, когато Маршан умря, подобно на жена си по-рано.

Убиецът спокойно напусна жилището. Докато се отдалечаваше с колата, той звънна на своя шеф, за да докладва извършеното и да му възложат нови задачи.

32.

Карвър не преставаше да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да провери дали не го следят. Установи, че веднага изпада в паника, ако едни и същи светлини останат зад него повече от километър или два, щом колата завиеше или пък го задминеше без някакви произшествия, раменете му се освобождаваха от напрежението и той се изпълваше с благодарност само за да се напрегне отново, когато отзад се покажеше друг автомобил.

Каза си, че не бива да бъде толкова глупав. Той почти винаги беше работил сам. Защо мъжът, който сега лежеше умиращ на неговото легло, да не е правил същото? И все пак страхът от преследване не го напускаше. А тялото му междувременно се беше изтощило. Беше забравил колко изморителна може да се окаже битката. Макар да беше продължила само няколко секунди, напрежението и страхът, които я предхождаха, и голямото физическо натоварване по време на самия бой плюс облекчението, че оцеля, го бяха смазали. Боляха го мускулите. Чувстваше мозъка си вял и несъсредоточен. Точно беше стигнал до покрайнините на Женева, когато го порази друга мисъл: ами ако колата беше оборудвана с проследяващо устройство?

Той прокле небрежността си. Трябваше да му дойде изотвътре: винаги проверявай чужда кола за бомби и проследяващи устройства. Но това не му беше минало през ума, докато не стана твърде късно. Не е за чудене, че никой не го следеше. Нямаше защо да си правят труда. Вече знаеха къде се намира.

Тогава се сети и за телефона на убиеца. Всеки с достъп до местната телефонна мрежа можеше да я използва, за да установи къде е. Бръкна в джоба на палтото и изключи апарата. Намали, спря до бордюра, слезе и се огледа. Намираше се някъде из ивицата от предградия и малки градчета, разположени на северозапад от града, които продължаваха покрай северния бряг на езерото чак до Лозана и Монтрьо. Успоредно на пътя, по който се беше движил, вървеше железницата. Пред себе си виждаше знака за гара, която едва ли беше нещо повече от спирка и се казваше Кру дьо Гентод. Името събуди някакъв спомен. Беше идвал тук и преди.

Затичал се беше към спирката, когато се сети, че долу при водата има ресторант, в който е водил жени за мързеливи вечери край езерото. Понякога наемаше лодка за цял ден и вдигаше платната към пристана на ресторанта, където при топло време изнасяха маси, и я връзваше за халките. Имаше жив спомен за сини чадъри и раирани сенници и за момиче, което стиска ръката му радостно, че са пристигнали да вечерят с лодка. Тогава си спомни и нещо друго: как се чувстваше в мигове като този. Безучастен, чужд на радостта на другия, защото съзнанието му все още преработва смъртта, която току–що е причинил, или е вече заето с планирането на следващата задача.

Мина му през ума да се спусне до ресторанта, за да използва телефона. Вече беше полунощ и сигурно се готвеха да затварят, но той щеше да каже, че му се е развалила колата. Искаше да се свърже с Тор Ларсон. Отчаяно се нуждаеше от съюзник. Обаче точно в този момент с крайчеца на очите си съзря проблясването на светлина — фаровете на влак, който се приближаваше по релсите. Ако се затичаше, щеше да успее да го хване и да стигне до центъра на града. Пътуването нямаше да отнеме повече от петнадесет минути. Щеше да звънне на Ларсон, щом пристигне.

Във влака си намери място в края на вагона, от което можеше да наблюдава всеки, който трябваше да влезе от плъзгащата се врата до него или от другата страна, за да мине по пътеката между седалките. Това вероятно беше последният влак за тази нощ и вагоните бяха пълни с хора, но Карвър не смееше да се отпусне. Започна да оглежда останалите пътници опитвайки се да открие кой може да представлява потенциална заплаха. Каза си да спре, защото това е лудост, но въпреки това продължи. Бяха минали месеци, откакто се бе движил навън сред непознати, и му беше трудно да се впише отново.

Влакът пристигна в Женева и докато крачеше по перона, той продължи да хвърля коси погледи към хората, които минаваха покрай него. Един юноша, който вървеше с приятелите си, улови погледа му и се провикна:

— Ей, какво зяпаш?

Един от приятелите му, почерпил смелост от присъствието на останалите, също се обади:

— Ти какво, да не си някакъв перверзник, а?

— Той е педофил — обади се друг.

И гаменчетата се развикаха злорадо:

— Педи, педи!

Карвър се отдалечи от тях с прегърбени рамене. Когато стигна до обществените телефони, беше потънал в пот от неудобство и срам. Звънна на Ларсон.

— Трябва да се видим. В моя апартамент. Колкото може по-бързо.

— Ей, чакай малко — отвърна Ларсон. — Откъде се обаждаш? Защо не си в клиниката?

— Там ми се случи малка неприятност. Сега съм в града. Трябва да замина още тази нощ. Налага се да се махна, но преди това трябва да свърша няколко неща.

— Какви неща?

— Нищо драматично. Трябва да започна да търся Алекс. Виж, можеш ли да дойдеш или не?

— Мисля, че мога.

— Чудесно. И донеси ключовете. Нали още ги пазиш?

— Да. Оригиналните са у Алекс, но аз си направих копия.

— Ще се видим там.

Карвър взе такси и през цялото време поглеждаше навън, свикваше отново с градските гледки. Накара шофьора да го остави на няколко преки от неговото жилище. Първо тръгна в погрешна посока, после се поправи и пое по плетеницата от тесни улички в сърцето на Стария град. Докато крачеше, не преставаше да хвърля поглед през рамо, като не пропускаше да огледа и паркиралите коли, и потрепваше нервно при всяко неочаквано движение или звук.

На няколко номера от своето жилище се спря пред малко кафене, чиято входна врата се намираше около метър под равнището на улицата и до нея се стигаше по няколко тесни стъпала. Сградата му изглеждаше позната, но нещо не беше наред. Табелата над вратата — сигурен беше, че е променена. Той се опита да се сети какво пишеше преди на нея и какво е значението на това място за него, но този път споменът не пожела да го послуша. Остана там в течение на няколко секунди, смръщил чело в усилие да сграбчи спомена, който продължаваше да е мамещо близо. Запита се какво ли се беше случило тук — нещо толкова ужасно, че мозъкът му не желаеше да го приеме. След това се обърна и тръгна отново, като се наруга, че беше замръзнал неподвижен на улицата, където всеки можеше да го докопа.

В другия край на града един агент на Федералната служба за безопасност на Русия на име Пьотър Корсаков, който току–що беше убил Мариан Мершан и нейния съпруг Клеман, махаше за такси. Той даде подробни указания на шофьора как да стигне до мястото, където според неговия началник беше най-вероятно Карвър да отиде. Следващата му мишена беше в движение. Нямаше никакво време за губене.

33.

На бреговете на езеро Гъл в Минесота, когато последните лъчи на слънцето започнаха да избледняват, а горите на другия бряг вече едва се виждаха, д-р Катлийн Даян (Кейди) Джоунс се готвеше да срещне първата си атомна бомба на живо.

Кейди работеше като изследовател в ядрения център Лос Аламос в Ню Мексико и се яви като една от доброволките на повикване към отдела на Департамента по енергетика на американското правителство, известен като екип за спешно издирване на ядрени заплахи (NEST5). Наименованието му съвсем точно описваше задачата пред този отдел: да се справи с най-големия кошмар на националната сигурност, с други думи, някое лошо момче с ядрено оръжие.

От основаването на NEST през 1975 година досега е имало повече от сто съобщения за възможна заплаха. От тях отделът беше разследвал около тридесет. Всички излязоха измислици. Изработените в домашни условия преносими ядрени оръжия бяха добър сюжет за игрални филми. Дори един екип от седемнадесет работещи за правителството учени се опитаха да направят такава бомба като експеримент, за да видят дали е възможно. Но фактически до този момент на американска земя не се бяха появявали неразрешени ядрени оръжия.

До този момент.

Бяха се обадили от ФБР в Сейнт Пол, Минеаполис, в Операционния център за спешни случаи при Департамента по енергетика във Вашингтон. Оттам обаждането беше прехвърлено в главната квартира на NEST във военновъздушната база „Нелис“ в северозападен Лас Вегас. В течение на няколко минути на Кейди й беше възложено ръководството на екип от седем души.

Местоназначението на екипа беше ваканционен имот на брега на езеро Гъл. Популярно място сред градските жители, търсещи чист въздух, добър риболов и изобщо забавления, свързани с водата. С помощта на местната полиция ФБР беше оградило района. Бяха инсталирани прожектори, които да осветят скромната дървена вила. Специалният агент, който отговаряше за операцията, се казваше Том Мулво.

— Каква е тази история? — попита Кейди, докато екипът й разтоварваше апаратурата от двата микробуса „Еконолайн“, които ги бяха докарали дотук. Тя притискаше облечената си в ръкавица ръка над веждите, за да заслони очите си от дъжда. Кестенявата й коса беше скрита под мъхеста червена шапка.

— Собственикът, човек на име Хегърти, купил мястото преди четири години — започна Мулво с наполовина скрито под качулката на канадката лице. — Сега решил да превърне тавана в допълнителна спалня. Започнал да мери, но нещо не се получавало. Вътрешните размери на таванското помещение не отговаряли на външните на сградата. Деветдесет сантиметра не излизали. Тогава му хрумнало, че задната стена на тавана всъщност е преградна, а зад нея трябва да има празно пространство. Той я бутнал и видял голям кафяв кожен куфар. Описа го като малко старомоден, защото такива вече няма по магазините. Разгледал го по-внимателно и видял електрически кабел, който излиза от куфара и влиза в контакт на стената.

Кейди направи физиономия.

— Кажи ми, че не е отворил куфара.

— Напротив, но такава е човешката природа. Тогава видял металната тръба, черната кутия с мигаща червена лампичка и онова, което той нарече, цитирам го точно: „проклетата писменост на чалмалиите“.

Тя се смръщи.

— Арабски?

— Не мисля. От описанието му стигнахме до извода, че е кирилица, или по-точно руски.

— Добре. Пипал ли е тръбата или кутията?

Специалният агент се усмихна.

— Не, тук вече е проявил достатъчно разум да се уплаши. Обадил се в полицейското управление в Нисва и те го прехвърлили на шерифската служба на окръг Крау Уинг, чието седалище е в Брайнърд. Те се свързаха с нас и ето ни сега всички тук.

— По-добре да проверим това нещо — каза Кейди. — Ще трябва да носим предпазни костюми. Мисля, че можем да се преоблечем в бусовете.

— Разбира се — съгласи се Мулво. — Само побързайте, защото се изнервям да стоя наоколо и да си мисля какво има там вътре.

Тя го потупа успокоително, сякаш беше негов защитник, макар той да изглеждаше десетина години по-възрастен от нея и да я надвишаваше с една глава. Да не говорим, че тежеше сигурно тридесетина килограма повече.

— Повярвай ми, всичко е наред. Ако това устройство наистина е съветско, то почти сигурно разполага с код за активиране, който трябва да се въведе, преди да е готово за действие. Без него нищо не може да се случи. Предполагам, че е на позиция от най-малко едно десетилетие, ако не и повече. И ако не е избухнало през всички тези години, защо да го прави сега?

— Може би защото са го бърникали?

— Не се тревожи, ще внимавам да не го ядосам.

34.

Очуканият пикап „Волво“ на Ларсен вече стоеше пред жилищната сграда на Карвър, когато той най-сетне пристигна. Норвежецът слезе от колата и огледа преценяващо Карвър от горе до долу, сякаш търсеше явни признаци на заболяването му.

— Добре ли си?

— Хайде да влезем — подкани го Карвър. — Не обичам да стоя на улицата. Прекалено на показ сме. — Гласът му беше глух и уморен.

— Човече, добре ли си? — попита пак Ларсон. — Не ми звучиш много наред.

— Нищо ми няма.

— Както кажеш.

Карвър забързано влезе в жилищната сграда и започна да се качва по стълбището към своя апартамент на последния етаж. Норвежецът го остави да направи няколко крачки, като го наблюдаваше със съмнение, а след това го последва нагоре по дървеното стълбище, което се виеше пет етажа нагоре и проскърцваше под всяка тяхна стъпка. Когато стигна до апартамента на Карвър, вратата вече беше отворена. Собственикът стоеше във всекидневната и смаян от онова, което виждаше или по-скоро не виждаше, се оглеждаше наоколо.

— Къде са ми нещата? — попита той.

В помещението нямаше никакви мебели.

— Продадохме ги. Налагаше се.

Карвър се успокои за малко, след като осъзна неизбежността на стореното. Обаче изведнъж на лицето му се изписа ужас и той се втурна към кухнята.

— Господи, нали не сте…

Ларсон се втурна след него.

— Нали не сме какво?

— Няма нищо — отговори Карвър, застанал в кухненския бокс. Стелажите за вино бяха празни. Безшумният вграден хладилник беше изваден от мястото му. Останал беше само плотът. Но Карвър не изглеждаше притеснен от това.

— Изведнъж ми хрумна, че може да сте продали кухненските шкафове — измърмори той.

За пръв път тази вечер на лицето на Ларсон грейна усмивка.

— Кой би купил тези боклуци?

Сега беше ред на Карвър да се усмихне, макар че веселостта му бързо се изпари. Той се наведе и бръкна в стелажа за вино в средата на втория ред и около три пръста встрани. За секунда се намръщи, докато пръстите му търсеха сляпо нещо, но след миг на лицето му отново се показа усмивка, когато намери търсеното.

— Гледай сега — каза той.

Чу се едва доловимо бръмчене. Ларсон гледаше удивен, докато гранитният плот на комбинирания шкаф започна да се вдига от мястото си. Когато бавното издигане завърши, отдолу се показа метална рамка. В нея стоеше пластмасова кутия за инструменти, в която бяха подредени половин дузина пластмасови кутии с различна дълбочина и прозрачни капаци.

— Невероятно — зяпна Ларсон.

— Изглежда комплектът ми е наред — кимна Карвър, успокоен от познатата гледка на кутията за инструменти. — Така… горните два реда са пълни с нормални принадлежности…

Той я отвори и пред погледите им се показа дебел слой тъмносива гума, в която бяха пресовани места за безукорно чисти гаечни ключове, отвертки, триони и чукове. Второто равнище беше отдел за малки електроинструменти и поялници.

— Всичко си е тук — отбеляза той. — В следващите две равнища има разни електронни джаджи. Доколкото си спомням.

Ларсон въздъхна доволно, когато пред погледите се разкри набор от различни часовникови механизми и взриватели, дистанционни с радиовълни плюс всякакви кабели и кабелчета.

— Уха, аз познавам някои от тези сладурчета. Радвам се, че си им осигурил такъв чудесен дом.

— Да, а тук долу имаме…

Пред Ларсон се показаха различни видове пластичен и еластичен взрив.

— А накрая…

Карвър отвори последното отделение. Там в пресования в гумата отвор лежеше автомат „Хеклер & Кох Мх5“ с къса цев и заглушител, три пълнителя плюс един „Зиг Зауер П226“ със същите аксесоари. Ларсон кимна с разбиране. И двете оръжия бяха част от стандартното оборудване на британските специални части.

— Има и още нещо… — подхвърли Карвър.

Измъкна кутията с инструменти от рамката и я остави на пода, приклякайки до нея. Капакът на кутията беше дълбок около шест–седем сантиметра. Той го вдигна и отдолу се показа още едно отделение, което се отваряше с пластмасова ключалка. Карвър я дръпна и се показа плик от дебела кафява хартия с размери АЗ.

— Какво знаеш ти…

Карвър затвори капака и бутна чекмеджето на място, а от най-долното извади пистолета, двата пълнителя и заглушителя. След това затвори кутията за инструменти, но я остави на пода и отново натисна бутона в задната част на стелажа за вино. Празната рамка се скри под гранитния плот. Карвър остави пистолета и плика върху него.

— Вътре пари ли има? — попита Ларсон и кимна към плика. Изведнъж вече не му беше толкова весело.

— Аха.

— Достатъчно да платиш сметките?

— Без никакво затруднение.

— И кога точно се сети за него? — В думите на Ларсон се прокрадна известна горчива ирония.

— Преди няколко седмици, когато започнах да освестявам.

— Значи изобщо не си имал нужда от парите й, а?

— Напротив. Докато идваха, знаех, че е още жива.

Ларсон беше принуден да признае логиката в доводите на своя приятел. Обаче той също имаше напълно законно оплакване.

— Дължиш и на мен. Повече от двадесет хилядарки.

Карвър кимна мълчаливо. Бръкна в плика и извади един богато украсен документ. Това беше полица от една панамска корпорация на стойност петдесет хиляди долара на приносителя, подписана от него на празното място. На практика тя беше като пари в брой. Той подаде полицата на Ларсон.

— Благодаря, но това е много повече — поклати глава норвежецът.

— Няма да е така — обясни сухо Карвър. — С оглед на бъдещето. Виж, аз и на Алекс ще върна парите… обаче първо трябва да я намеря. Трябва да тръгнем от последните места, където са я виждали. Знам, че работеше в някаква нощно заведение. Знаеш ли къде в?

— Бирарията? Разбира се, от време на време съм я карал, когато отиваше на работа.

— Чудесно. Можеш да закараш и мен. Дай ми само няколко минути, за да се приготвя.

Карвър взе плика, пистолета и пълнителите и излезе от кухнята. Докато минаваше през всекидневната, видя на стената картината с пейзажа от Лулуърт Коув — единственото от по-ценните му притежания, което не беше продадено. Спомни си как беше говорил с Алекс за нея. Тя носеше негова стара тениска, беше се свила на креслото, а тялото й ухаеше на чисто след душа. С удоволствие би останал тук със затворени очи, потънал в мислите си за нея, но не и тази нощ. Трябваше да продължи напред. Дрехите му още си висяха там, избутани на една страна, за да се освободи място за нейните, които бяха трогателно малко. Той свали едно яке от края на редицата, доближи го до лицето си и вдъхна с удоволствие слабите остатъци от нейния аромат като куче, което ще пуснат по дирите й. В този момент нещо сякаш изщрака в главата му, задействано от несъзнателен рефлекс, който изключи емоционалната, снизходителна и неефикасна страна на неговото съзнание и изведнъж го направи хладнокръвен и целеустремен.

Паниката и несигурността бяха изчезнали. Стомахът му вече не се свиваше болезнено до гадене от страх. Единственото, което изпитваше, беше усещането за неотложност и готовност за действие.

Той протегна ръка към рафта над редицата закачалки и измъкна оттам кожена раница. След това зарови още по-навътре и извади кобур за рамо и широк колан за пари. Отне му около тридесетина секунди да напъха в сака четири чисти тениски, два чифта чорапи и боксерки. Последва ги чифт черни джинси и лек пуловер. Избра и чифт обикновени черни обувки с връзки и дебели подметки.

Сложи колана за пари на кръста си. От плика извади няколко пачки стодоларови банкноти и още две полици като онази, която даде на Ларсон. Извади и два паспорта — единият австралийски, а другият швейцарски. И двата бяха на различни имена, но с неговата снимка. Карвър измъкна няколко банкноти от едната пачка и ги пъхна в джоба си при швейцарските франкове, които бе взел от джоба на убиеца. Тези неща бяха пъхнати в колана, но пликът беше още наполовина пълен и намери място в раницата.

Нахлузи кобура за рамо и пъхна пистолета на мястото му. Веднага изпита познато усещане, защото кобурът беше прогонен да бъде максимално удобен за него и пистолета. В гардероба висеше късо черно палто и той го облече накрая. То прикриваше кобура без издайническа издутина. Резервните пълнители намериха място в джобовете му. Палтото беше достатъчно елегантно, за да го пуснат във всеки хотел или ресторант, но и достатъчно топло, за да не пропуска студа. В гардероба висеше още едно такова, заедно с други черни джинси и два очевидно еднакви тъмносини костюма. Чекмеджето, откъдето беше извадил тениските, бельото и пуловера, също разкриваше удивителна повторяемост. Значи такъв е бил: методичен и практичен човек, който намери ли нещо, което работи, ще държи на него.

В другите чекмеджета имаше часовници, тъмни очила и мобилни телефони, които в голямата си част също бяха еднакви. Карвър взе някакъв часовник нямаше нужда да избира между стиловете. Извади и две резервни сим карти за телефона. Тогава забеляза рамкираната снимка на нощното шкафче. На нея се виждаше Алекс, седнала до инвалидната му количка в занималнята на клиниката. На лицето й играеше изпълнена с надежда усмивка. Той се вторачи учудено във фотографията. Изобщо не си спомняше кога е заснета. Реши да не мисли повече за това, извади я от рамката, сгъна я на две, отделяйки себе си от Алекс, и я пъхна във вътрешния джоб на палтото. Щом искаше да намери жената, снимката можеше да му свърши добра работа.

Ларсон го чакаше до вратата на апартамента, стиснал в ръка кутията за инструменти.

Когато видя Карвър, той подхвърли:

— Ей, приличаш на един тип, когото познавах.

— Така ли? И какъв беше той?

— Ужасно копеле.

35.

Д-р Гайзел беше предупредил Карвър, че го чака дълъг път до пълното оздравяване. Както и че винаги може да настъпи релапс. Освен това трябваше да очаква внезапни резки промени в настроението.

Карвър започваше да разбира какво е искал да каже лекарят. От неговия апартамент до бирарията нямаше повече от пет минути път с кола, но веднага щом волвото потегли, великолепното усещане за самоувереност и целеустременост започна да избледнява и несигурността му се върна. Стомахът му отново се сви на топка, а раменните мускули се напрегнаха. Карвър си пое няколко пъти дълбоко дъх, бавно изви глава на една страна и повдигна брадичка. После я завъртя на другата и я наведе, докато не я опря в гърдите, като издишваше. След това вдиша, докато я вдигаше.

— Добре ли си? — попита Ларсон от шофьорската седалка.

— Да, просто се опитвам да се отпусна.

— По-добре ми разкажи какво се случи в клиниката.

Карвър въздъхна дълбоко, докато спускаше глава надолу. Остана в тази поза за миг със стиснати очи, а когато се обърна към Ларсон, изкриви лице в гримаса.

— Някой се опита да ме убие.

— И?

— Скоро ще открият тялото, така че млъкни и карай, за да ми помогнеш да започна търсенето на Алекс.

Вместо това изведнъж Ларсон натисна спирачките и колата закова на място. Той седеше неподвижно, Когато Карвър му се озъби:

— Какво, по дяволите, правиш?

Без да каже и дума, дясната ръка на Ларсон се стрелна напред, стисна Карвър за гърлото и го натисна назад, докато не опря в пътническата врата. Карвър направи опит да се освободи, но на торса му пречеше коланът, а на краката — тунелът на скоростната кутия.

— Не понасям хора, които се държат грубо с мен. — Гласът на Ларсон звучеше така, сякаш изясняваше някакво недоразумение и искаше да изглади нещата. — Така че запази спокойствие. — Той охлаби хватката си и започна да издърпва ръката си назад, но не изпускаше Карвър от очи.

— Добре, извинявай. Просто ужасно искам да си върна Алекс.

— Прекрасно, но няма да започнеш търсенето още сега.

— Защо?

— Защото не си във форма. Погледни се, позволи ми да те хвана за гушата с една ръка. Настроението ти се мени като времето. Не можеш да се качиш по стълбите до апартамента си, без да се задъхаш. На доста седмици си от влизането във форма.

Карвър наведе очи в мълчаливо съгласие с казаното.

— Добре, може би си прав… може би. Но не съм в състояние да седя просто така и нищо да не правя. Ако мога да установя какво е правила и къде е била, преди да изчезне — все ще е нещо. Виж, тази бирария ще затвори всеки момент, а утре не мога да дойда, защото трябва да напусна града. Виж, ще вляза там, ще пийна нещо и ще задам няколко въпроса. Кротко и спокойно. Няма да се бия.

— Слава Богу — отговори Ларсон и запали отново двигателя.

36.

На този таван някъде в Минесота Кейди се чувстваше като изследовател, който най-сетне ще види тайнствен животински вид, за който често е писано, но никой не е виждал. За учения от Лос Аламос куфарната ядрена бомба беше също толкова силен мит, както за широката публика Снежния човек или Лохнеското чудовище, но и не по-малко неустоим.

Кейди започна да се изкачва по дървената стълба в своя надуваем гумиран защитен костюм, в който приличаше на мутирал наследник на човешко същество, замаян от очакване и нервно напрежение. Въпреки вдъхващите увереност думи към Том Мулво, тя много ясно съзнаваше колко неща могат да се объркат. Ако устройството беше истинско, можеше да е минирано. Дори и да не беше, взривяването му погрешка не беше напълно изключено. Вероятността беше нищожна, но все пак съществуваше. Затова указанията бяха недвусмислени: огледай, но не пипай. И стой колкото може по-далеч от устройството.

Главата й се показа през падащата таванска врата. Мястото беше осветено от единична крушка. Ярката й светлина заливаше куфара, който лежеше в далечния край на помещението широко отворен, сякаш предизвикваше Кейди да се приближи и да го огледа по-внимателно. Тя изкатери последните стъпала, прекрачи, стъпи на пода на тавана и издърпа маркуча за въздух, който влачеше след себе си. След Това се наведе и се протегна да вземе видеокамерата, която един член на екипа й подаде. Последва я тринога и боядисана в яркооранжево кутия с черна дръжка с размери две трети от нейната дължина. От кутията излизаше кабел, който се спускаше през таванската врата.

Кейди монтира видеокамерата на триногата и след като я пусна, фокусира обектива върху куфара.

— Виждаш ли образ? — попита тя в микрофона, монтиран в горната част на защитния костюм.

Нейният заместник, Хенри Вонг, седеше пред стена от електронно оборудване, циферблати и екрани.

— Да, и ми се струва съвсем истинско.

— Има само един начин да разберем — отговори Кейди.

Тя остави камерата и вдигна оранжевата кутия. В единия й край имаше панел с бутони с цифри и малък осветен екран. Яркоцветната кутия беше преносим гама спектрометър. Уред, създаден за измерване на радиация.

Различните радиоактивни материали, които се използват за направата на бомби, имат различно време на разпад и излъчват различни количества гама–лъчи. Някои от тях като плутония излъчват достатъчно гама–лъчи, за да бъдат откривани от значително разстояние. Други могат да се регистрират само отблизо. Застанала до камерата Кейди не можа да отчете данни със спектрометъра. Това веднага изключи обичайните заподозрени, но не всички. В куфара можеше да има макет на оръжие и това да се окаже поредната фалшива тревога. От друга страна, би могло устройството да е заредено с обогатен уран. Кейди нямаше друг избор. Ако искаше да установи истината, трябваше да се приближи колкото може повече.

Тя тръгна бавно към куфара, като несъзнателно затаяваше дъх и трепваше при всяко проскърцване на дюшемето. Като малко момиченце обичаше да играе на „Стой, млък“. Промъкваше са дебнешком зад гърба на баща си, тръпнейки при всяка следваща крачка, защото той можеше да се обърне и да й извика: „Стой, млък!“. Сега на мястото на нейния баща имаше бомба и едно погрешно движение можеше да я задейства. Вътре в гумирания си мехур Кейди се обливаше в пот и не можеше да избърше капките, които се стичаха по челото й.

Сърцето й блъскаше в гърдите, започна да диша на пресекулки. Спектрометърът потрепваше в ръката й. В това състояние много лесно можеше да се спъне в някоя хлабава дъска в дюшемето или да изпусне уреда. Ако погледне в куфара и той се окаже миниран… Тя не довърши мисълта. Знаеше, че трябва да се успокои. Застана неподвижно с полуотворени очи и ръце, отпуснати по тялото, опитвайки се да диша нормално и да успокои блъскащото си сърце. Постепенно туптенето на кръвта в ушите й спря и тя започна да диша нормално.

Когато наближи куфара, отново заговори на Хенри Вонг:

— Започва се!

— Кейди, бъди много внимателна!

— А как иначе.

Тя пристъпи към отворения куфар, дълъг около деветдесет сантиметра, чиито ъгли бяха подсилени. Съдържанието му бе разположено в дебел стиропор с изрязани за целта легла. Основната част беше метална тръба, която беше почти толкова дълга, колкото самият куфар. Едната й страна беше по-дебела от останалата част, сякаш бе подсилена с допълнителна метална лента. От другия край излизаше кабел, който беше свързан с черен контролен панел, осеян с ключове, бутони и електронен часовник. Той не работеше и циферблатът не отброяваше драматично времето. Просто един контролен панел с кирилски букви. Малка червена лампичка светеше, което показваше, че контролният панел се захранва с енергия от електрическия кабел.

Кейди насочи спектрометъра към устройството. На екрана му се появи поредица букви и цифри и по кабела стигнаха в същия момент и до монитора пред Хенри Вонг. Тогава в ухото й прозвуча ниско, изпълнено с ужас подсвирване.

— Обогатен уран 235! Кейди, ти току–що намери куфарна атомна бомба. Страхотно!

Тя се усмихна, защото за миг напрежението намаля.

— Това не е думата, която аз бих използвала. Изглежда Александър Лебед не е излъгал. Руснаците наистина са скрили преносими ядрени оръжия в западните страни. Но ако това е едно от тях, къде са останалите?

— Това не е наш проблем — отговори Вонг. — И без това нищо не можем да направим, докато това не бъде деактивирано. Защо не слезеш при нас, за да можем да проверим повторно данните.

— Добре. Първо обаче да снимам отблизо устройството с камерата. Трябва да го заснемем колкото може по-подробно.

Тя тръгна да се връща при триногата, като все още внимаваше къде стъпва, но се чувстваше мъничко по-сигурна, след като се изправи срещу оръжието и оцеля. Сега, когато знаеше с какво си има работа, изпитваше усещането за по-голям контрол върху случващото се. Освободи видеото от триногата и го понесе обратно към куфара, като си каза, че е работила върху много по-мощни бойни глави, както американски, така и руски, и нищо не й се беше случило. Защо сега да е различно?

Тя не забеляза стърчащия от дъската пирон, докато ботушът на костюма не се закачи на него. Носеше камерата с две ръце, така че не успя да запази равновесие или да се подпре, когато се спъна…

— Кейди! — изкрещя Вонг, когато тя се стовари върху куфара и се омота безнадеждно в маркуча си за въздух и панела на устройството. Светлините на контролния панел започнаха да примигват и от бомбата се разнесе бърза серия високи пиукания.

Като предупреждение.

За активирана мина.

Напрежението, което беше изпитвала, откакто се качи на тавана, сега изчезна на секундата, отвеяно от голия ужас, който я обхвана, предизвиквайки виене свят, гадене и силно сърцебиене. Изглежда страст замъгли зрението й, защото тя започна трескаво да маха с всички крайници едновременно, за да избяга колкото може по-далеч, сякаш това щеше да помогне.

В ушите си чу гласа на Вонг:

— О, мамка му…

Пиуканията престанаха.

В слушалките й настъпи тишина.

Тя лежеше напълно неподвижна и не можеше да диша в пълната тишина, която се възцари на тавана.

Стори й се, че някъде от вътрешността на куфара се чу лек взрив, не по-шумен или мощен от новогодишна бомбичка. След това отново настъпи тишина.

Тя успя да се смъкне на пода, опитвайки се да нормализира дишането си. Забеляза, че щекерът в края на кабела беше изскочил от контакта. Сигурно, когато се беше стоварила върху куфара, го беше изместила и щепселът бе изскочил. Сигналите, които се чуха, са били предупреждение към хората, обслужващи бомбата, че захранването на оръжието е прекъснато. Значи нямаше мина!

Но по света имаше още скрити съветски ядрени оръжия и нито Кейди, нито който и да е друг в Америка знаеше къде се намират.

37.

Служителите в бирарията нямаха голямо желание да пуснат Карвър и Ларсон да влязат. Една от келнерките се опита да им обясни, че заведението вече затваря.

— Що останем само няколко минути — обясни Карвър.

Извади една стодоларова банкнота и я подаде на жената.

Това прекрати спора. Келнерката се дръпна да минат и кимна към празните маси.

— Заповядайте.

Те си поръчаха по една вайсбир: истински германски вкус в сърцето на френска Швейцария. Карвър се огледа. Имаше само още един клиент в заведението. В ъгъла на салона седеше приятен на вид мъж на тридесетина или четиридесетина години, който си играеше с чаша уиски. Темето му беше започнало да олисява, а сивият костюм, който носеше, очевидно не бе шит по поръчка. Още един самотен търговски пътник в поредната самотна нощ.

Карвър насочи вниманието си към подправената баварска обстановка и към двете келнерки с техните перуки и костюми. И двете жени бяха кисели и избухливи в края на дългата смяна. Той се почувства засрамен, когато си представи Алекс да работи в тази дупка до ранните утринни часове. Сигурно се е прибирала смазана. Може би затова беше избягала. Имала е нужда от нормален сън. Той изпи напитката си и отиде на бара.

— Колко за двете бири?

— Десет франка — отговори мъжът зад тезгяха.

Карвър плати с десетачка и му каза да задържи рестото.

Барманът му благодари, но го загледа въпросително, с повдигнати вежди и полуотворена уста, сякаш искаше да каже: „Знам, че има някаква уловка“.

Карвър улови погледа му и кимна.

— Да, прав си. Ще поискам нещо — Той извади снимката на Алекс и я плъзна по плота към него. — Познаваш ли тази жена? Казва се Александра Петрова. Работила е тук.

Барманът не отговори.

— Виж какво, не съм ченге, а неин приятел. Тя изчезна и аз просто се опитвам да разбера какво се е случило. Това е всичко.

След известно време барманът попита:

— Англичанин ли си?

— Аха.

— Напоследък бил ли си в болница?

Карвър разгърна снимката и му показа другата половина.

— Добре — кимна барманът, — аз съм чувал за теб. Но не знам къде е отишла Алекс. Една вечер беше тук и пуф… изчезна! — Той вдигна ръце, за да подчертае удивлението си, после измъкна един парцал изпод плота и започна да бърше мястото пред Карвър. — Може би Труди знае нещо. Те с Алекс бяха приятелки.

Барманът посочи към келнерката, която беше посрещнала Карвър на вратата.

— Ей, Труди, човекът тук иска да те почерпи.

Тя го огледа преднамерено от краката до главата.

— Ще получа ли още сто долара? — попита жената и се понесе към тях.

Оплешивяващият мъж в ъгъла, привлечен от шума на разговора, се загледа в нея, докато пресичаше салона. Карвър го погледна и за миг му се стори, че видя нещо в очите му. Начинът, по който гледаше, подсказваше пълно съсредоточаване, един вид професионално любопитство. Но в този миг Труди застана до него, пълногърдеста и весела, класическата келнерка. Жакетът й беше пристегнат в талията, за да направи цепката между гърдите й по-дълбока. И току–що видяното изчезна от съзнанието му.

— Значи искаш да ме почерпиш? — попита тя.

— Да, какво да ти поръчам?

— Двойна водка и тоник.

— Прекрасно. Нали чу… Пиер?

— Нямаше нужда, защото знам какво пие.

След секунди питието стоеше пред нея. Тя гаврътна половината водка, пийна глътка тоник и въздъхна дълбоко.

— Божичко, наистина се нуждаех от това. Какво мога да направя за теб?

— Става дума за Алекс. Опитвам се да я намеря.

Труди се загледа в него за малко, а след това се усмихна хитровато.

— Значи ти си тайнственият мъж, а? Тя ми разказваше за теб. Но не често, защото се разстройваше, когато говореше за това. Реших, че лежиш болен в някоя клиника.

— Наистина лежах, но вече не. Какво стана с Алекс?

— Не знам. Тя… просто изчезна.

— Кога? Последният път, когато дойде да ме види, беше в средата на февруари.

Труди се замисли.

— Да, някъде по това време. Изчезна точно преди голямото парти по случай свети Валентин. Бях й сърдита, защото се наложи да я заместваме. Никога не ми беше хрумвало, че няма да се върне.

— Беше ли разтревожена от нещо?

— Да — кимна Труди. — Как ще плаща сметките ти в болницата. Наистина те обичаше.

— Разкажи ме за сметките. Какво ти каза за тях?

— Че не знае откъде да намери двадесет хиляди франка. Тази мисъл наистина й тежеше.

— А последната вечер, когато си я видяла, когато си е тръгнала, спомняш ли си какво се случи?

Труди отпи глътка от водката.

— Да, помня. Бях започнала работа няколко часа преди Алекс да дойде. Чаках тя да излезе и да започне работа, за да мога да си взема малка почивка. Видях я да излиза от съблекалнята, ето там отсреща… — Труди посочи към врата в стената недалеч от мястото, където бяха. На нея имаше табелка, която забраняхте влизането на клиенти.

— Какво се случи тогава? — попита Карвър. — Как ти се стори Алекс?

Труди смръщи лице в усилие да си спомни.

— Ами нормално. Поне в началото. Обаче после изведнъж се закова неподвижно в средата на салона. Беше се вторачила в една от масите, сякаш е видяла призрак. Нали разбираш? След това се обърна и почти се затича покрай бара и се върна в съблекалнята. Реших, че това е малко странно, но нямах време да се замисля, защото обслужвах една маса. Двама мъже станаха и се измъкнаха, без да платят, и Пиер точно ми триеше сол на главата, когато една жена плати и тяхната сметка. Странно, нали?

— Да, може би — потвърди нетърпеливо Карвър. = Хайде обаче да се съсредоточим върху Алекс. Кога разбра, че е напуснала сградата?

— Десетина минути по-късно. Тя не се върна, а аз не бях ползвала още почивката си, така че отидох да я потърся. Обаче, когато влязох в съблекалнята, нея я нямаше. Нямаше ги и палтото и чантата й. Това беше последният път, когато я видях.

— Хайде да се върнем на мига, когато Алекс е излязла от съблекалнята. Каза, че е видяла нещо. Какво?

Труди помисли малко, след това стана от мястото си и каза:

— Ела с мен. — Тя поведе Карвър и двамата прекосиха салона, за да застанат пред вратата на съблекалнята, откъде беше излязла Алекс. Зад тях мъжът в евтиния костюм беше отишъл на бара, за да уреди сметката си с Пиер. От време на време стрелваше поглед към пантомимата, която се разиграваше от Труди.

— Точно тук… — обяви тя — и Алекс гледаше натам. — Посочи напред.

Точно пред погледа й стоеше малка маса за двама.

— Кой седеше там? — попита Карвър.

Труди изду бузи.

— О, господине, това беше преди няколко седмици. Как бих могла да си спомня някакъв клиент?

— Започни с основните неща. Мъж ли беше или жена?

— Не си спомням!

Карвър усети как в него започна да се надига разочарование. Беше на косъм да избухне, но това нямаше да помогне. С цел да се успокои и да не уплаши Труди, той заговори колкото може по-внимателно, примамвайки я като панаирджийски хипнотизатор.

— Не бързай. Затвори очи, отпусни се и се опитай да се върнеш в онази вечер. На тази маса седи някой. Разкажи ми за този човек.

Труди направи, както й каза. Постоя само тридесетина секунди със затворени очи и възкликна:

— Ама, разбира се! Беше жената, която плати сметката за двамата мъже, за които стана дума. Онези, които хукнаха, без да си платят.

— Прекрасно — усмихна се Карвър. — Добра работа. Как изглеждаше тази жена?

— Черна, късо подстригана като каска коса и бретон. — Труди огради с длани лицето си, за да покаже какво има предвид.

— На колко години беше?

— О, доста възрастна. Може би на петдесетина. Но много елегантна… за рускиня. Нали разбираш?

— Чакай малко, тази жена е била рускиня, така ли?

— Така мисля, защото акцентът й доста приличаше на този на Алекс, а тя беше рускиня, нали?

Карвър кимна разсеяно, без повече да обръща внимание на Труди. Мозъкът му беше зает да измисли каква може да е връзката между двамата мъже, жената и Алекс. Кои са? Какво са искали от нея? Имаше усещането, че отговорът се крие в него. Той притежаваше информацията, за да реши този проблем, стига да можеше да я намери. Подобно на Труди трябваше да се отпусне, да затвори очи и да мисли. Но сега не можеше да си позволи това.

— Това всичко ли е? — попита Труди разочарована, че информацията й не беше посрещната с по-голямо въодушевление.

— Да, благодаря — кимна Карвър. — Много ми помогна, но мисля, че е време да се залавяш за работа.

Другата келнерка вече събираше столовете и ги обръщаше върху масите, стоварвайки ги с все сила, така че всички да разберат, че е оставена без помощ. Ларсон вече беше станал и чакаше пред вратата, за да си вървят. Барманът се мъчеше да се откачи от самотния клиент, който се опитваше да го въвлече в разговор. Карвър го чу да казва:

— Приятелю, вече трябва да си тръгваш!

Той кимна на бармана за довиждане и помаха късо на Труди, докато се насочваше към вратата. В отговор тя му подвикна:

— Ако намериш Алекс, поздрави я от мен.

Карвър си наложи да се усмихне, за да покаже, че е чул поръката.

Той отново се чувстваше притеснен както във влака. Причината беше в самотния клиент, който сега обърна гръб на бара и ги последва навън. Карвър не хареса погледа му. Откакто влезе в бирарията, имаше усещането, че мъжът го гледа и се опитва да подслушва разговорите му. Наблюдаваха го, беше сигурен в това. Трябваше да вземе мерки, преди да е станало твърде късно.

Щом мина през главния вход и излезе на улицата, той забави крачки, чакайки да чуе как вратата се отваря зад него. След секунда чу крачките на човека в сивия костюм. В този миг без никакво предупреждение се завъртя на пети, с една бърза стъпка напредна срещу него и стовари с все сила юмрук в лицето му.

Улучи го точно в носната кост, която се строши от силата на удара. Мъжът нададе приглушен вик от болка и изненада и вдигна ръце към лицето си, като едновременно с това залитна назад през вратата. Карвър го последва, стисна го за гушата и го повали на земята.

— Какво търсиш, а? — изръмжа му той.

Очите на човека се уголемиха. Той беше напълно изненадан. Изпитваше болка. Беше уплашен и смаян.

— Защо ме удари? — гласът му беше жален като бито дете. — Какво съм ти направил?

Карвър не можа да му отговори. Не знаеше какво да каже. Беше нападнал невинния човек заради собствената си параноя. Вдигна глава и видя Пиер да тича насам. Келнерките гледаха ужасени.

Пиер се спря до ранения мъж, не знаеше какво да направи. Тогава се обърна към жените и нареди:

— Една от вас да извика полицията.

След това бръкна в джоба си, измъкна автоматичен нож, натисна бутончето и острието блесна. През цялото време не отместваше поглед от Карвър.

— Зная как да си служа с него — каза той.

Мъжът в краката на Карвър стенеше от болки, докато кръв бликаше през пръстите на ръцете, които беше притиснал към болното място. Дрехите му вече бяха целите в кръв.

Изведнъж вратата отново се отвори и нахлу Ларсон, който дръпна Карвър да си вървят.

— Тръгвай! — изкрещя му той и Карвър като събуден от лош сън се затича след него.

Пиер се подвоуми какво да прави. Дали да хукне след двамата бегълци, или да се погрижи за ранения?

В края на краищата се наведе да помогне на мъжа на пода, който вяло и объркано се опитваше да стане. Поведе го към тясна каменна арка, зад която се намираше малка неизползвана канцелария.

— Почакай тук — каза Пиер, докато внимателно му помагаше да се настани на един стол.

Мъжът изстена. Нямаше намерение да отива, където и да било.

Секунди по-късно вратата се отвари и се появи Труди.

— Бедничкият — съжали го тя.

Мъжът изстена, когато тя започна да почиства раната му с памук и кислородна вода. Той зейваше в безмълвно страдание всеки път, когато тя докосваше строшения му нос.

— Виж какво ти стори копелдакът — каза тя. — Не е за чудене, че Алекс е избягала. Сигурно и с нея се държи така. — Тя застина с протегната ръка, в която от памука капеше кислородна вода, изведнъж осъзнавайки, какво е направила.

— Боже мили, а аз му помогнах да я намери. Надявам се, че полицията…

Раненият стисна ръката й с изненадваща сила.

— Никаква полиция — измърмори той. — Не искам полиция. Нямам време. Имам твърде много работа.

— Господине, но ние трябва… — настоя Труди. — Искам да кажа, че вече са на път.

Той се изправи, бутна Труди настрани и полутичайки, полузалитайки, излезе от бирарията на улицата.

— Майко мила, каква нощ — измърмори Труди, докато си сваляше перуката и крачеше към съблекалнята.

38.

Във волвото Карвър напъваше мозъка си, за да направи връзка между жената, двамата мъже и Алекс.

— Келнерката Труди каза, че била рускиня на около петдесетина години. Сигурен съм, че зная коя е тя, но просто не мога да се сетя.

— Мисля, че аз знам — намеси се Ларсон. — Ние с Алекс много разговаряхме, докато ти беше болен. Тя ми разказа за своето минало и какво се е случило между вас двамата… — Той направи пауза. — Разказа ми какво се е случило онази нощ в Гщаад.

— Е, и?

— Жената в бирарията. Аз не зная нито малкото й име, нито фамилията, но мисля, че е онази, която първа е открила Алекс, докато е била още дете, и я обучила за… ъъъ… — Лицето на Ларсон се зачерви от смущение.

— Да, зная за какво я е обучила.

— Добре — отговори Ларсон, видимо облекчен. — Съпругът на тази жена също е офицер от КГБ. Той ръководел операциите на Алекс и когато всичко това свършило, тя… виж, човече, съжалявам… станала негова любовница. Докато не заминала за Париж, където срещнала теб. Този тип се казвал Юрий Жуковский. Него си убил в Гщаад.

— Господи! Алекс е спала със съпруга на тази жена, а аз го убих. Това обяснява защо си е изкарала акъла, когато я е видяла в бирарията.

— Това обяснява също защо някой се опита да те убие тази нощ — добави Ларсон.

39.

На по-малко от километър от тях Пьотър Корсаков седеше в една от безопасните квартири на ФСБ, а някакъв лекар се грижеше за носа му. В този момент мобилният му телефон започна да звъни. Корсаков провери номера — търсеха го от Москва по обезопасената линия. Той махна на лекаря да излезе от стаята.

— Чух, че си преживял гадна вечер — гласът беше женски, хладен и властен.

— Да, госпожо заместник–директор.

— Изгубил си партньора си и си пропуснал мишената.

— Да, госпожо.

— Матов плати цената за своето неумение. А с теб какво се случи?

— Бях изненадан. Не мислех, че мишената, Карвър, ме е набелязал като възможна заплаха. Но сбърках и той ме нападна. Разбира се, можех да отвърна и нямаше да ми е много трудно да го убия. Обаче имаше неколцина свидетели. Сметнах, че е по-разумно да се престоря на невинна жертва.

— Струва ми се, че това е умно решение. Така и така ще имаме доста трудности с прикриването на смъртта на Матов и двойката, която ти премахна. Няма нужда от допълнителни усложнения. Видя ли накъде пое Карвър?

— Не, госпожо. Той излезе навън, докато аз бях още вътре в сградата, и не можах да го последвам. Но не беше сам. С него имаше още един мъж с много характерни черти. Висок почти два метра и с дълга коса. Няма да е трудно да го открием отново.

— Това не е нужно. Аз знам кой е той.

— Какво ще заповядате да направя сега?

— Върни се в Москва, а аз ще реша какво да правим с господин Карвър… и неговия космат приятел.

Тя затвори телефона и си помисли, че междувременно трябва да изпрати съобщение на Алекс. За момента убийството се беше провалило, но тя нямаше нужда да знае това. Да видим дали сега няма да си върши работата по-добре, когато не се отвлича с мисли за друг мъж…

На около две хиляди километра от Москва Алекс беше сама в хотелската си стая и гледаше над водите на Канале де ла Джудека светлините на Венеция. Ето я тук, в един от най-романтичните градове в света, а в другата стая имаше мъж, който копнееше да стане неин любовник. Тя от седмици го държеше настрана, но професионалните й умения и познания й подсказваха, че тази тактика на възпирането бързо изживява времето си. Да отказваш на мъжа онова, което той иска най-много, е отличен начин да го държиш на въдицата, но след известно време и най-влюбеният мъж ще си каже, че усилията не си заслужават.

Ако Олга Жуковская можеше да види отнякъде какво става тук, щеше да й нареди веднага да преспи с Вермюлен.

Какво я възпираше да го направи?

Първо верността към Карвър и нежеланието повече да проституира в името на държавата. Това бяха очевидните отговори, но тя знаеше, че всъщност са кухи оправдания. Истинската причина да не е в съседната стая беше, че част от нея искаше не по-малко силно от Вермюлен да е там.

Тя не го обичаше по начина, по който обичаше Карвър или мъжа, който той някога беше. Но генералът беше тук, в живота й, докато Карвър представляваше спомен, който с всеки изминал ден сякаш избледняваше все повече и повече. Вермюлен беше добър и мил човек, а чувствата му към нея бяха напълно истински. Не беше маловажен и фактът, че имаше пари, влияние и известна власт. Той можеше да й предложи убежище и защита, ако някога решеше да се възпротиви на Олга Жуковская и да зареже ФСБ.

Рано или късно това обещание за възможна безопасност щеше да стане неустоимо.

40.

Осмина мъже бяха насядали около махагоновата маса в една от заседателните зали, която беше част от комплекса с площ 1500 квадратни метра, известен сред своите ползватели като „дървената колиба“, а на останалите простосмъртни като Ситуационна зала на Белия дом. Сред тях беше и съветникът по националната сигурност на президента Лио Хорабин. Останалите бяха представители на федералните агенции, включително ФБР и ЦРУ. Това бяха хора, които бяха успели да се изкачат до командните висоти на управляващата класа. Всички имаха властен и авторитетен вид, но бяха дошли да изслушат д-р Кейди Джоунс.

Тя започна срещата с описание на откриването и анализа на устройството, намерено в Минесота. Една от снимките на вътрешността на куфара беше прожектирана върху екрана на стената.

— Най-добрият начин да се опише бомбата, е да се каже, че тя представлява класически образец на руска военна конструкция: проста, но резултатна. Онова, което са сглобили, е копие на идеята за „Малкото момче“, бомбата, която хвърлихме върху Хирошима преди повече от петдесет години. Това е конструкция, известна като „оръжеен тип“. Това… — тя посочи металната тръба, която изпълваше куфара по дължина — е цевта. Тя „стреля“ след сигнал, изпратен от контролния панел тук под формата на електрически заряд. Той минава по този кабел и влиза в задната част на цевта, след което възпламенява обикновен заряд. Точно до него са разположени петнадесет килограма обогатен уран.

Тя пусна следващия слайд. Едната страна на „цевта“ беше отрязана, за да се види вътрешността на тръбата.

— Точно както барутният заряд засилва оръдейния снаряд, така обикновеният взрив изстрелва парчето уран, което след къс преход се блъска в петнадесетте килограма обогатен уран в другия край. Тридесет килограма обогатен уран не биха били достатъчни при нормални обстоятелства да създадат критична маса уран 235 — това е количеството, необходимо, за да се предизвика верижна ядрена реакция. Обаче руснаците са хитри и са сложили пръстен от берилий в задния край. Виждате ли това удебеление? Берилият играе ролята на отразител, който съсредоточава силите, освободени при сблъсъка, така че реакцията се извършва при по-ниска маса. Така ще се стигне до ядрен взрив, който според нас ще има мощност от един до пет килотона. Разбира се, това е нищо в сравнение с бойната глава на стратегическа ракета, обаче е достатъчно, за да опустоши центъра на голям град, да унищожи военна база или да срути някоя рафинерия.

— Мили Боже… — измърмори Хорабин и удълженото му разтревожено лице с провиснала брадичка и торбички под очите стана пепеляво. — И сте сигурна, че това нещо е руско?

— Със сигурност е изработено с руски части и техен уран. Смятаме, че е поне на десетина години, значи от съветско време, когато държавата още имаше пълен контрол върху всички запаси от обогатен уран. Така че или е изработено от някоя съветска правителствена агенция, или от човек с много високо равнище на достъп.

— И все още работи?

— Да, слава Богу, не избухна, когато… ъъъ… — тя се поколеба за миг и се надяваше, че никой няма да забележи кръвта, която нахлу в бузите й, — беше ударено от тежък обект. При огледа всичко в бомбата беше наред. Всеки с нейния пусков код би могъл да я взриви.

— Извинете, д-р Джоунс… — Човекът, който заговори беше Тед Яворски и представляваше ЦРУ. — Когато проучихме изявлението на Лебед в Ленгли, нашият анализ показа, че ако бомбите наистина съществуват, повечето вече ще бъдат недействащи. Обаче вие твърдите, че това не е вярно. Можете ли да обясните защо?

Кейди почувства как атмосферата в стаята се наелектризира в очакване на нейния отговор. Яворски разиграваше сценка, противопоставяйки своята служба на нейната. Хората около масата бяха вашингтонски ветерани. Те сякаш се наклониха леко напред, за да видят дали новодошлата ще успее да се защити.

— Много просто — отговори тя, показвайки на публиката, че въпросът не я е притеснил. — Вашите хора са направили същите предположения, както и ние в Лос Аламос, преди обаче да видим оригинала. Бяхме предположили, че руснаците ще използват плутоний за малките оръжия, защото ние бихме постъпили така. Плутоният е много по-резултатен от урана. Получаваш много по-голям взрив на килограм вещество. Обаче той се разпада по-бързо. След десетина години губи взривната си сила, устройството ще трябва да бъде обслужено и зарядът сменен. Обаче уранът има трайност стотици хиляди години. Той е груб и неефикасен, но може да се взриви и след сто години.

Кейди видя как Яворски кимна отсечено с глава, сякаш искаше да й подскаже, че е издържала изпита.

— Добре — намеси се Хорабин, — разбрах за какво става дума. След това огледа представителите на различните служби около масата. — Ще трябва да докладвам на президента за станалото и не ми се иска да вляза в Овалния кабинет само с лоши новини. Ние знаем, че някъде навън има още оръжия. Налага се да стигнем до тях, до всички устройства, преди нашите врагове да го направят. Нужна ми е стратегия. Какво можете да ми предложите?

Преди да се осъществи срещата, агенциите бяха получили предварителна информация. В резултат на ведомственото съперничество и гордост, те вече бяха сработили планове за действие. Петима от мъжете извадиха от чантите си съответните разработки. Единствено Яворски не помръдна, а продължаваше невъзмутимо да седи.

— Тед, нищо ли не си ми донесъл? — попита Хорабин.

— Напротив, имам един много добър съвет.

— Чудесно. Да го чуем.

— Нищо не правете.

Около масата се понесе неодобрителен шепот.

Хорабин го погледна ядосано.

— Само това ли можахте да измислите?

Човекът на ЦРУ остана невъзмутим.

— Това мога да препоръчам засега, или най-малкото публично. Единственото положително нещо за нас е, че никой не знае какво сме намерили. Ако започнем да организираме операции по издирване на устройствата, хората ще започнат да се питат какво търсим. И повярвайте ми, ще разберат. Тогава ще се окажем в голям дипломатически скандал с руснаците. По телевизията ще започнат да обясняват на хората, че може да намерят атомна бомба в задния си двор или на тавана. Тогава всички терористи по земята ще започнат да си блъскат главите как да се докопат до някое от тези устройства. Това означава, че трябва да бъдем дискретни. Предлагам да се сформира малък, отдаден на задачата си екип, подкрепен с всички ресурси на нашите организации. Екипът трябва да се посвети на задачата да разбере къде са тези бомби и кой знае кода за активиране. Но това трябва да се направи много тихо, наистина тихо.

41.

Първата сутрин Карвър прекоси финалната линия на своя петкилометров крос, залитайки като новородено конче, стъпило на заледен участък, без да успява да управлява ските и щеките с махащите си хаотично крайници. Той се стовари по лице в снега. Дишаше тежко и хъхреше, докато Тор Ларсон не го хвана за яката на водонепроницаемото яке и го изправи на крака, кашлящ и стенещ.

— Не спирай — изръмжа норвежецът. Той удари Карвър по гърба с щеката си, за да подпечата заповедта. — Казах да се размърдаш — повтори той.

Карвър вдигна очилата на челото си и се вторачи в Ларсон с изражение, което беше смесица от две равни половини изтощение и омраза.

— Нали това уж беше краят? — най-сетне успя да изграчи той, като след всяка дума вдишваше на пресекулки ледения въздух.

Ларсон поклати глава.

— Размърдай се — повтори той за трети път и размаха щеката си. — Тръгвай!

Карвър се изплю демонстративно и плюнката му падна само на сантиметри от ската на Ларсон. След това намести очилата си и пое отново по общинската писта, която се виеше из околностите на Бейсфьорд, малък град близо до Нарвик на северозападното крайбрежие на Норвегия зад Полярния кръг. В останалата част от Европа пролетта вече настъпваше, но тук зимата още не беше пуснала земята от своята ледена хватка.

Те потеглиха ходом покрай редиците сковани и обсипани със сняг елхи. Карвър се опитваше да влезе в ритъм, докато вдигаше пети и плъзгаше напред военните си планински ски „Аансе“, като едновременно с това забиваше щеките в замръзналия на повърхността сняг.

Ларсон бягаше със ски от дете. Освен това беше специално обучаван по време на службата си в норвежката армия. Той без усилия се плъзгаше напред, внимавайки колкото и усилия да полага Карвър, винаги да е измамно близо, но никога да не може да го настигне.

Изминаха около километър, преди да стигнат до стрелкова позиция, откъдето биатлонистите, освен бягането можеха да упражняват и стрелбата си в близки до състезателните условия. Карвър последва Ларсон, свали спортната пуша „Аншуц Фортнер“ от гърба си и легна по корем пред една от позициите.

— Пет изстрела в бърза последователност — нареди Ларсон. — Разполагаш с двадесет и пет секунди.

Карвър се опита да се прицели в мишените — пет бели кръга на черен фон. Мускулите му бяха пълни с млечна киселина, която караше ръцете му да треперят от болка, докато се опитваше да държи пушката неподвижно и да я насочи към целта. Пот се стичаше в очите му. Трябваха му четиридесет секунди, за да завърши стрелбата си. При последния изстрел едва успя да събере сили да дръпне затвора, за да зареди следващия патрон. Единствената мишена, която улучи, стоеше до тази, в която се целеше.

— Не беше достатъчно добър — обади се Ларсон. — Изстреляй още един пълнител.

Отстрани на приклада на няколко сантиметра пред спусъка бяха закрепени още три пълнителя с по пет патрона. Карвър презареди бавно като новобранец.

— Двадесет секунди — заповяда Ларсон. — И този път гледай да групираш изстрелите си в мишената или ще се наложи да направиш още една обиколка.

Карвър си спомни четиридесеткилометровите кросове, които правеше в Центъра за обучение на командоси в Лимпстоун по пътя си към заветната барета на морски пехотинец и за жестоките, зверски натоварвания. Тези физически упражнения граничеха с институционален садизъм, налагаха ги инструкторите, които наблюдаваха подбора за Специалната флотска част (СФЧ). Те не успяха да го пречупят и той нямаше да позволи на този твърде дълъг и смахнат компютърджия да го мачка. Следващите пет изстреля успя да даде за деветнадесет секунди, като улучи три мишени.

След това се претърколи на гръб, за да даде почивка на лактите и бицепсите, които бяха подпирали горната част на тялото му и пушката.

Ларсон го гледаше отгоре с подигравателна усмивчица в ъгълчетата на устата.

— Имаш двадесет секунди да заемеш позиция и да свалиш останалите две мишени. Сделката си остава същата. Ако пропуснеш, ще караш ски.

Преди десет години можеше да го направи за пет секунди. По време на Студената война кралските морски пехотинци бяха специалистите на армията по водене на бой в арктически условия. Като млад лейтенант Карвър беше идвал в Бейсфьорд с 45 командоси. Дори в момента носеше кожените си скиорски ботуши, твърди като желязо, когато ги беше обул за първи път, но сега вече износени, за да приемат точния контур на краката и глезените му. Карвър дори се беше кандидатирал за отряда биатлонисти по олимпийски стандарти в морската пехота, преди да премине в СФЧ. Обаче сега…

— Започвай! — изрева Ларсон и погледна часовника си.

Карвър се претърколи обратно по корем, сграбчи пушката, изхвърли празния клипс и посегна за пълния. Действия, които някога му бяха станали втора природа, сега изглеждаха напълно чужди. Преди всичко това ставаше несъзнателно. В момента трябваше да обмисля всичко и движенията му бяха болезнено бавни и едно подир друго. Ръцете му трепереха от студ и изтощение. Той трудно фокусираше смъдящите си от стичащата се по челото му пот очи.

— Остават петнадесет секунди — обади се Ларсон. А още не беше дал нито един изстрел.

Карвър събра сили и се прицели в първата мишена. Стреля, след като издиша, за да не трепнат ръцете му.

И пропусна.

— Хайде! — измърмори той на себе си и дръпна назад затвора.

— Десет секунди.

Карвър почувства как му се свива стомахът. Това беше добре. Тялото му беше намерило отнякъде една последна доза подхранена от адреналин сила. Нямаше време за мислене. Просто трябваше да го направи. Прицели се… издишай… стреляй.

Попадение. Оставаше още една мишена.

— Пет секунди.

Той стреля отново. И пак пропусна.

Мамка му!

Прицели се… издишай… стреляй.

— Две секунди.

Копеле такова!

Огън…

Карвър примигна, за да вижда по-ясно. Не можа да види какъв беше резултатът. Претърколи се по гръб от отчаяние.

— Ставай! — изкомандва Ларсон. — Изнасяй се оттук!

Карвър си мърмореше под нос и повтаряше като мантра: „Не му позволявай да те победи, не му позволявай да те победи!“.

Ларсон го гледаше, докато бавно се изправя. Този път по лицето му играеше усмивка.

— Ти улучи мишената — обяви той, — така че е най-добре да се връщаме във фермата. Ева сигурно вече е приготвила обяда. И знаеш ли какво?

— Да?

— Престани да си говориш сам. Иначе тя ще те помисли за напълно откачен.

— Няма да е далеч от истината — въздъхна Карвър и го последва надолу по следите.

42.

Възстановяването на Карвър беше предизвикало същото неприятно чувство в седалището на М16 на годния бряг на река Темза, както в Москва. Мисълта за убиец ренегат в пълно владение на своите сетива караше Джек Грентъм да се облива в студена пот. Това ново положение можеше с лекота да прерасне в катастрофа. Трябваше по някакъв начин да го накара да работи за него.

— Какви са новините от шибаната клиника? — изръмжа Грентъм, без да направи усилие да скрие раздразнението си.

Неговият заместник Бил Селси остана невъзмутим въпреки гнева на началника. Отдавна се беше научил да не му обръща внимание. Той не искаше от живота нищо повече от сигурна работа, скромна къщичка в южен Лондон и гарантирана пенсия след края на кариерата си. Знаеше под какво напрежение се намира неговият началник и изобщо не му завиждаше.

— Карвър е избягал и е оставил труп — отговори Селси. — Въпросният труп имал фалшива лична карта на името на някакъв измислен психиатър. Почти напълно сигурен съм, че става дума за Владимир Матов, известен сред своите приятели като Влад Бияча. Той е опитен убиец на ФСБ, а в доброто старо време е работил за КГБ. По произход българин като повечето от най-добрите им убийци.

— Значи нашият приятел Матов е бил изпратен да духне свещичката на Карвър, но се е оказал от губещата страна?

— Така излиза.

— И няма кой друг да го е изпратил. Не е ли работил на свободна практика?

Селси поклати глава.

— Ние поне не знаем за подобно нещо. Той е държавен служител и не е бракониерствал.

— Защо Москва ще иска смъртта на Карвър? По-точно защо точно сега? Той беше безпомощен дълги месеци и всеки, който е искал да отмъсти за смъртта на Жуковский, би могъл да се възползва.

— Например скъпата му съпруга — подхвърли Силси.

— Точно така. Обаче госпожа Ж. цели шест месеца не помръдва пръст. И още нещо. Как, по дяволите, Карвър е успял да премахне този мъж? Предполагах, че е чалнат и вече нищо не става от него. Какво е направил, за да види сметката на професионалист като Матов?

— Изглежда е оздравял.

— Не думай! — гласът на Грентъм беше изпълнен с отровна насмешка. — Благодаря, Селси. Толкова можах и сам да загрея. Но кога се е случило това чудотворно избавление и най-важното — защо?

— Пратил съм хора да разровят това и да поговорят със сестрите и лекарите. Ще науча повече по-късно днес следобед. Обаче си мисля, че имам следа защо руснаците искат смъртта му.

— Казвай.

— Във Венеция има един румънец, Радинеску, който върши дребни услуги на ФСБ. Главно куриерски, нищо по-сериозно. Ние му плащаме, за да копира за нас онова, което му дават…

— И? — прекъсна го Грентъм.

— Току–що беше предал съобщение на минаващ през града агент. По-точно агентка. Жената била красива и Радинеску повървял след нея известно време…

— Коцкар.

— Може би, но докато е преследвал тази жена, се сетил да направи няколко снимки и заедно със съобщението ни изпрати и нейната фотография. Сигурно се надява, че ще му платим нещо допълнително за разкриването на руска шпионка.

— Доста нагло.

— Не бързай, може би Радинеску заслужава почерпка.

Плазменият екран в единия край на помещението светна. Появиха се няколко цветни снимки, които показваха две жени, едната черна, а другата бяла. Разхождаха се по венецианските улици.

— Боже мили, това е онази Петрова — възкликна Грентъм. — Но какво прави във Венеция?

— Ами отседнала е в „Киприани“ с един мъж на име Кърт Вермюлен. В отделни стаи, ако те интересува.

Грентъм се смръщи.

— Вермюлен? Звучи ми познато…

— Американец. Бивш военен. Работил е във Военната разузнавателна агенция и няколко години е бил нейно военно аташе в Лондон на Гросвенър Скуеър. Вероятно сте се срещали по това време. Както и да е. Изглежда Москва се интересува от него. Вероятно са наредили на Петрова да стане колкото може по-близка с генерала.

— Коя е жената с нея?

— Казва се Алиша Редин. Тя и нейният съпруг Маркъс Редин са отседнали в същия хотел като Вермюлен и Петрова. И ето ти още нещо интересно. Редин е служил под командването на Вермюлен като рейнджър.

— Може би просто старите приятели са се срещнали случайно — замислено произнесе Грентъм.

— Да, възможно е — съгласи се Селси. — Руснаците обаче очевидно си мислят, че зад това се крие нещо повече. Защо иначе ще вкарат Петрова в играта?

За пръв път от часове настроението на Грентъм сякаш леко се подобри. Слаба отсянка на веселост прекоси лицето му.

— Значи се е върнала в стария си занаят за същите работодатели. Боже мили… На Карвър това няма да му хареса. Той е убеден, че тя наистина е добро момиче…

— Той може и да не знае какви ги върши — подхвърли Селси.

— Сигурен съм, че е така. Това обяснява задачата на Матов: да го прати на онзи свят в щастливо неведение. В края на краищата за Карвър знаем едно нещо със сигурност, че ще направи всичко, за да си върне птичката. Руснаците също знаят това. Те го научиха по трудния начин. Така че последното, което искат да се случи, е Карвър да хукне след старата си любов и да провали мисията на Петрова, каквато и да е тя.

— Което означава, че ще отново ще се опитат да го убият.

— Да, ако успеят да го намерят. Междувременно трябва да се опитаме да разберем какво е съдържало съобщението, изпратено от Петрова на Москва.

— Работим по въпроса — увери го Селси. — До края на работното време ще сме го дешифрирали.

Грентъм изглеждаше много по весел, отколкото в началото на срещата.

— Виж дали не можеш да ускориш работата. Нямаме време за губене. Трябва да научим всичко, което си заслужава да знаем за Вермюлен. Къде другаде е бил, с кого и защо. Нареди да го следят. И намерете Карвър. Трябва да стигнем до него преди руснаците. Тогава ще му предложим да разбере какви ги върши неговата благословена Алекс и да й каже да спре. Така ще причини възможно най-голямата бъркотия за участниците.

— На руснаците това няма да се хареса.

— Искрено се надявам да е така.

— А какво ще правим с нашите братовчеди отвъд океана? Да информираме ли Ленгли?

— Не виждам защо. Във всеки случай, не сега.

— Наистина ли? Та те са наши колеги.

— Така е, Бил — кимна Грентъм, — но само до известна степен.

43.

В корпуса на това му казваха „първокласно домуване“: настаняването у местно семейство вместо издивяването с останалата част от ротата в излезли от употреба бунгала, които наемаше Министерството на отбраната. Карвър и Ларсон бяха отседнали у една от неговите братовчедки, Ева Рол, омъжена за местен земеделец. Тя беше от жените, които с еднаква лекота могат да сложат под мишница дете или чувал с храна за животните. Имаше силно развит майчински инстинкт, но без демонстрации на твърде голяма привързаност или очи, пълни със сълзи от загриженост. Изразяваше го чрез резултатните грижи, които полагаше за мъжа и децата си (към които се отнасяше като към обични, но по същество безпомощни създания), за да бъдат чисти, облечени топло и сити през цялото време.

Двамата с Ларсон вече бяха постигнали рутина. Ставаха не по-късно от пет и половина и закусваха така, че да им държи сито през целия ден. Овесена каша и плодове, варени или бъркани яйца, студени меса и сирене, препечени филийки с конфитюр. Понякога си хапваха от всичко това наведнъж и го прокарваха с литри портокалов сок, кафе и (по настояване на Карвър) силен подсладен чай.

Докато храносмилаха, Ларсон работеше върху психическата форма на Карвър: упражнения за трениране на паметта, за откриване на разликите и всичко друго, което усилваше способността му да възприема бързо информация, да забелязва характерни насоки и аномалии и да си спомня какво е видял току–що. За да може следващия път, когато проверява околността или попадне в нова обстановка, да се ориентира бързо и без затруднения.

Преди обед излизаха на пистите и стрелбищата. Зимите в Северна Норвегия са тъмни. Имаше само няколко часа синкава светлина през деня. Слънцето се доказваше над планинските вериги едва в края на януари. В последните месеци на март то изгряваше в пет сутринта и залязваше едва в седем вечерта и неговата светлина върху снега можеше да бъде замайващо силна. Природата бе сурова, но вълнуваща. Белият сняг, синьото небе, сиво–черният гранит и тъмнозеленото море се сблъскваха във фиордите. В тях се хвърляха и скалите, за да се изложат на вечните ерозивни атаки от вълните на Северно море.

С минаването на времето Карвър осъзна, че няма ски бягане, което да не включва постепенно нарастваща болка, завършваща с пищен финал от измъчени мускули и парещи дробове, но агонията започваше все по-късно и по-късно. Малко по малко той започна да се наслаждава на тренировките. Започна да се гордее със засилващата се спортна форма и все по-голямото умение, което показваше на стрелковите позиции. Затова му оставаше време да забележи величието на пейзажа около тях. Имаше дни, когато успяваше да завърши тренировката без нито веднъж да пожелае смъртта на Тор Ларсон.

Това обаче не беше добър знак, защото норвежецът винаги забелязваше намаляването на омразата У него. На следващия ден той увеличаваше още малко натоварването, така че Карвър да остане в плен на болката и омразата му да се увеличи до нужното равнище.

На обед утоляваха глада си със спагети, картофи или черен хляб. Пилетата и рибата им доставяха протеини, а ако Ева решеше да ги поглези, тази роля поемаха големи, силно подправени късове лос или северен елен.

С пълен стомах и болящо го от умора тяло, Карвър се хвърляше на леглото за няколко часа сън, след което се заемаха с вдигане на тежести, стрелба с пистолет и ръкопашен бой в една от външните постройки на фермата. В сравнение с по-голямата част от Европа в Норвегия оръжията са разрешени и леснодостъпни. След десет дни Карвър вече разглобяваше пушка или пистолет със същата бързина като Ларсон и често го изпреварваше. Тялото му постепенно си възвръщаше обичайната форма: шейсет и шест килограма мускули и кости в съотношение, което гарантираше издръжливост и сила. Той отново започна да се чувства като боец.

В продължение на три седмици температурата редовно беше над нулата и снегът започна да се топи. След поредния тридесеткилометров преход Ларсон обяви:

— Добре, вече си готов. Утре ще подготвим екипировката, а вдругиден тръгваме.

— Къде ще ходим?

Ларсон се обърна надясно и посочи към планините.

— Там горе ще прекараме четири нощи. Ще вземем всичко, от което имаме нужда. Там ще се види доколко си във форма.

44.

Директорът за връзки с клиентите едва успяваше да прикрие своята радост, докато вървяха към самолета. Преди две седмици Уейлън Макейб бе поискал да се направят някои необичайни промени в един от частните му самолети, свързани, както беше обяснил, с благотворителен проект, който имал наум. Няколко дни отделът за специални модификации на фирмата обсъжда и размишлява върху тях, за да се увери, че са изпълними, отговорът обаче можеше да бъде само положителен. Преди пет години, веднага след канадското произшествие, Макейб беше сменил доставчика си и купуваше самолетите си само от техния асортимент. Естествено, те високо оценяваха тази делова връзка и нямаха никакво намерение да я развалят.

— От името на целия наш екип искам да кажа, че смятаме онова, което мистър Макейб прави, за много благородно. — Директорът се спря в подножието на стълбата, която водеше към пътническата кабина, и се усмихна мазно. — Доставянето на лекарства за гладуващите в Африка — привилегия е да можеш да направиш подобен жест. Жалко, че не можем да го кажем лично на мистър Макейб.

Уейлън беше изпратил своя адвокат и личния си пилот, за да приемат машината.

— Наистина жалко. В момента той е малко неразположен, но аз ще му предам вашите мили слова — отговори адвокатът, който не знаеше за какво точно неговият началник смята да използва самолета. Той погледна настоятелно директора, който не помръдваше. — Е, а сега можем ли да хвърлим поглед на машината?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие. Нашия главен инженер ще ви разведе.

Той отстъпи настрана и инженерът тръгна нагоре по стълбите, навеждайки глава, когато стигна до входа на кабината. Като махнем модното обзавеждане и високотехнологичните инструменти, самолетът не е нищо друго, освен една метална тръба с вътрешен диаметър по-малко от два метра. Нямаше много място. Мъжете поеха в индианска нишка с инженера начело, напредвайки трудно из кабината.

— Предполагам, че вие, господа, сте запознати с този тип самолети — зададе инженерът един доста реторичен въпрос. — Добре, пред нас, в задната част на кабината, има шкаф и тоалетна, а още по-назад — малко багажно отделение. Обикновената преграда зад багажното осигурява структурна подкрепа на задната част на самолета. Е, ние я извадихме и преместихме напред… ето там, и сега тя оформя дясната стена на тоалетната. Така се отвори повече пространство в задния край на фюзелажа, за да може да се натовари онова, което смятате да хвърляте от машината. Монтирали сме люк в самата греда.

Той се беше изправил до грубата нетапицирана част от стената, която сега затваряше задната част на кабината, а до него беше кръглият люк.

— Не искахме да намалим здравината на преградата, така че трябваше да направим люка колкото може по-малък, но има достатъчно място да се мине през нея и да се влезе в по-голямото отделение, което обособихме.

Инженерът отвори люка. През него се виждаше сумрачният празен заден край на самолета.

— Доста тясно е, така че ако искате да го огледате, ще трябва да влизате един по един. Ако се вгледате по-внимателно, в края ще видите люк в пода, който е хванат с панти в предната част и се отваря надолу като падаща врата, като отворът остава в задната част. Задвижва се хидравлично от пилотската кабина или ръчно с онзи лост на рамата. Монтирахме и кош, в който може да се положи товарът, преди вратата да се отвори и да го изхвърли. Вътре има място само за човек, който да качва и да хвърля товара. Монтирахме и обезопасително въже, така че той да не изпадне през отвора.

— Радвам се да го чуя — усмихна се адвокатът. — Не искаме да ни съди някоя скърбяща вдовица.

Директорът се изсмя угоднически, а инженерът измърмори нещо неразбираемо.

— Надявам се, че точно това сте искали — завърши той обясненията си. — Мистър Макейб даде съвсем точни нареждания. Смятам, че сме успели да ги изпълним изцяло.

— Да — кимна адвокатът. — И аз смятам така.

У дома в Тексас Макейб получи известие, че вече разполага със самолет, с който може да хвърли бомба над Ерусалим. Дори сега и въпреки всичко, когато се замислеше върху онова, което се готвеше да извърши, Макейб пак си задаваше въпроса дали наистина изпълнява волята Божия? Той не знаеше как може човек да е сигурен в подобно нещо, но реши, че скоро всичко ще се изясни. Лекарите му бяха казали, че туморите се разрастват. Умоляваха го да се подложи на химиотерапия, но Макейб отказа. Той знаеше какво причиняват подобни химикали и не виждаше смисъл да си купи няколко допълнителни седмици, ако трябва да повръща като куче и да гледа как косата му пада. Предпочиташе да бъде самият себе си, когато се изправи пред своя създател. Ако доживееше да види Армагедон, щеше да знае, че Бог е бил на негова страна. Ако умреше преди това, щяха да му устроят топло посрещане в ада.

Скоро щеше да научи кое беше вярно.

45.

Карвър започна отново да се чувства като нормално човешко същество. Освен това искаше и да постъпва като такова. В нощта преди четиридневния поход Ларсон и той зарязаха спортната диета и се разходиха до Нарвик за няколко студени бири, големи порции пържоли, пържени картофи и няколко дози флирт с келнерките.

Докато се прибираха с колата, Ларсон го попита:

— А ако не иска да се върнеш?

Карвър се засмя.

— Уверен съм, че няма да ми откаже, но за твоята не съм толкова сигурен.

— Не говоря за келнерката — уточни норвежецът, — а за Алекс. Какво ще стане, ако след всички положени усилия я намериш и се окаже, че не е искала да бъде намерена?

Карвър направи гримаса. Тази възможност не му беше хрумвала. Ларсон може и да бе прав. Може би Алекс си беше тръгнала, защото повече не е искала да бъде с него.

— Господи, колко потискаща мисъл — каза той, а доброто му настроение напълно изчезна. — Не искам да мисля за това. Във всеки случай ти вероятно бъркаш. Сигурно иска да я намеря. Последният път беше така, защо сега да е различно?

— Не знам — призна Ларсон. — Във всеки случай определено беше луда по теб последния път, когато разговаряхме.

— Защо тогава смяташ, че си е променила мнението?

— Не мисля, а просто питам. Хипотетичен въпрос.

— Е, не го прави — усмихна се Карвър. — Аз ще предполагам, че иска да я намеря, докато лично не ми каже обратното. Майната им на хипотетичните въпроси.

— О, по дяволите! — изруга Ларсон, след като погледна в огледалото за обратно виждане. Той поклати отвратен глава и спря на банкета. Едва тогава Карвър забеляза бялото „Волво“ с проблясващи светлини да спира зад тях. От шофьорската врата слезе полицай.

Ларсон свали стъклото и започна да говори с него на норвежки. Карвър не разбираше и дума от това, което казваха, но не му звучеше добре. От дните си като кралски морски пехотинец на лагер в Норвегия знаеше, че местните ченгета могат да бъдат корави, безпощадни мръсници на милиони километри от представата на англичаните за скандинавците като безгрижни и либерални хора.

Ларсон беше помолен да слезе от колата и да придружи полицая да спрялата отзад патрулка, където разправията продължи. Ларсон трябваше да духа в дрегера. Ченгето въведе данните му в джобен компютър и най-сетне с раздразнена физиономия им махна да продължават.

— За какво се беше ядосал толкова? — попита Карвър.

— Бях под границата — обясни норвежецът. — Затова не можа да ме заключи за шофиране в пияно състояние. Отървах книжката, но ме пипна със счупен стоп и ме глоби.

Те се върнаха във фермата на Ева. Докато паркираха, един компютър, който непрекъснато тралеше из световната мрежа, попадна на име, на което беше програмиран да реагира, и отбеляза данните, в които това име беше споменато. Няколко часа по-късно в началото на работния ден един мъж влезе в кабинета на своя началник и му каза:

— Познай кой току–що изскочи от Норвегия?