Оцеляващият

46.

Два дни по-рано Алекс и Вермюлен бяха пристигнали в Рим. В хотел „Екселсиор“ него го очакваше пощенска картичка. Тя представляваше снимка на планинско село в Южна Франция, като по диагонала й пишеше с префърцунени букви „Турет–сюр–Луп“.

На гърба имаше няколко реда, които гласяха: „Казах ти, че ще намеря нещо страхотно. Трябва да видиш това място, Бон Репо, Шмен дьо Дофин. Нуждае се от доста работа. Като добър предприемач мога да ти препоръчам Кени Уинтър“. Следваше телефонен номер. Картичката беше подписана от Павел.

— Отново Новак — обясни Вермюлен с усмивка, когато Алекс го попита. — Този човек никога не престава да продава разни неща.

Сега Алекс беше в сауната на хотела, за да позволи на горещината и влагата да отпуснат мускулите й и потта да извлече всички натрупани в тялото отрови.

В помещението имаше още една жена. Тя улови погледа на Алекс.

— Точно както у дома можем да се насладим на парна баня!

Жената говореше на руски.

Алекс се усмихна.

— Само че в Москва щеше да се наложи да носим бански. А тук сме голи и е много по-приятно.

— Какво друго си очаквала. Хотелът е американски… — Жената поклати глава в изигран укор. — Луди Хора!

— Внимавай — усмихна се Алекс. — Моят приятел е американец.

— Е, той сигурно е изключение!

Жената се огледа внимателно, за да се увери, че още са сами, и заговори отново, но изостави светския тон.

— И какво прави твоят приятел?

— Вчера се срещна с някакъв италианец, но не пожела да каже кой е. Зная, че са се срещнали в градина на хълма Авентина. Каза, че оттам се откривала прекрасна гледка към базиликата „Св. Петър“. Може би някъде наблизо има камери, които могат да се проверят. Освен това получи съобщение от Новак. Не зная доколко е важно, но се отнасяше за една определена къща във Франция.

Разказа й подробностите. Жената очевидно не беше кой знае колко впечатлена.

— Това е недостатъчно. Среща в парка, но не знаеш с кого. Данни за къща, но нямаш представа дали са важни. Москва очаква повече от теб.

— Съжалявам, правя всичко възможно.

— Както и да е. Трябва да ти предам съобщение от заместник–директорката. Тя съжалява, че трябва да ти съобщи за смъртта на твоя приятел в Женева. Затова пък повече не се налага да плащаш болничните сметки.

Алекс зяпна. Изгледа с широко разтворени очи другата жена, преди да се приведе и да покрие лицето си с ръце. В началото плака тихо, но по-късно риданията започнаха да разтърсват цялото й тяло.

Другата жена не направи опит да я утешава.

— Трябва да знаеш — заговори тя след известно време, — че това обстоятелство не променя твоята мисия. Налага се да продължаваш както досега. Това е заповед. — Стана да си върви. — Наслади се на банята си.

— Какво има? — попита Вермюлен, когато Алекс се върна в техния апартамент.

Това беше добър въпрос. Алекс беше разсеяна и не съумяваше да скрие болката в очите си. Но когато си задаваше въпроса защо, отговорът беше много по-сложен от простата загуба.

Естествено, беше опустошена от новината за смъртта на Карвър. Спомняше си какъв мъж беше той, времето им заедно, времето, което биха могли да изживеят съвместно. Месеци наред се беше вкопчвала в надеждата, че той по някакъв начин може да се оправи. Може би не напълно, но достатъчно, за да могат да имат някакво общо бъдеще. Сега тази надежда беше напълно разрушена и тъпата болка да го гледа да влачи половинчато съществуване в клиниката се смени с пълното отчаяние на невъзвратимостта.

Но макар да не смееше да го признае дори и на себе си, Алекс изпита още едно усещане: облекчение. Бремето на отговорността, което заболяването на Карвър й беше стоварило, отрови нейните чувства към него. Дълбоко в себе си го мразеше, задето я заряза и изчезна в своята лудост, оставяйки я да се оправя както може. Това я бе принудило да приеме работата с Вермюлен. Почувства се ужасно, че й минават толкова несправедливи мисли, и го намрази още повече.

Сега Карвър си беше отишъл и бремето падна от раменете й. Вече можеше да си го спомня такъв, какъвто го срещна за първи път. Освен това можеше да се опита да изгради наново живота си, освободена от създанието, в което той се беше превърнал. Някъде дълбоко в подсъзнанието си дори изпитваше вълнение от това, че е свободна да опита нещо ново.

— Нищо особено — отговори тя. — В лобито срещнах позната от Москва. Тя ми каза, че наш общ приятел, който дълго време боледуваше, е починал.

Вермюлен беше седнал на писалището. Сега стана и отвори обятията си за нея. Очите му излъчваха пълно разбиране, сякаш е намерен отговорът на важен въпрос или е решен сложен проблем.

Алекс най-накрая отиде при него, и то не защото си вършеше работата, а защото той беше жив, дишащ човек и тя се нуждаеше от убежището на силните му ръце и широките рамене. Положи глава на гърдите му, а той я галеше по косата, докато тя плаче. Повдигна главата й и избърса сълзите от очите й. Целунаха се. Отначало нежно, но после с все по-нарастваща страст, докато, без да каже дума, той я хвана ръката и я поведе към спалнята.

47.

Вече бяха три дена под открито небе и им оставаше още един. Беше рано вечерта и разполагаха с още малко време, преди слънцето да залезе. Правеха траверс по един югоизточен склон, за да се скрият от вятъра, който духаше откъм морето в северна и западна посока. Планините не бяха по-високи от хиляда и петстотин — хиляда и шестстотин метра, но завършваха с остри като акулски зъби върхове, които приличаха на смалени копия на Матерхорн и Айгер. Това ги правеше да изглеждат много по-внушителни. Сега Карвър и Ларсон бяха на равни начала, докато сменяйки посоките с резки завои, се изкачваха диагонално нагоре. Не разговаряха много–много. При тези ежедневни натоварвания дъхът беше прекалено ценен, за да го хабят за разговори.

Пред тях се простираше дълъг гол хребет, гръбнак от скали, широк само няколко метра, щръкнал от тялото на планината. Склоновете от двете страни се спускаха стремглаво надолу, преди да преминат в полегат наклон и да се разлеят в равна долина на триста метра под тях. Двамата мъже възнамеряваха да минат по хребета, а после да се спуснат обратно до по-ниски и закътани места, където можеха да опънат своята двуместна алпийска палатка, да кипнат малко вода на керосиновия котлон и да разтворят сухата си храна. Карвър с нетърпение очакваше вечерята от говеждо с ориз и къри — класическо меню от готварската книга на Кралската морска пехота. Този вкус му напомняше доброто старо време.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-малко заслони имаше около тях. Започнаха да усещат усилващия се вятър, който се вкопчваше в дрехите им, блъскаше раниците на гърбовете им и ги пляскаше с краищата на качулките на канадките им по ушите. През последния час и нещо склонът, който се издигаше пред тях и отляво, закриваше зрителното поле. Постепенно се бе смрачило, когато синьото небе се покри с уголемяващи се сиви облаци. Но сега щом наближиха хребета, небето се разчисти пред тях и можаха да видят Атлантическия океан.

Ларсон, който вървеше няколко крачки пред Карвър, махна с ръка и посочи нещо на хоризонта, придружавайки движенията си с една–едничка дума:

— Буря!

Нямаше нужда да го казва на Карвър. Далеч пред тях на северозапад черни като въглен облаци се трупаха като стена, която щеше да надвисне над тях и вече скриваше избледняващата слънчева светлина като голяма черна завеса, плъзгаща се по небето.

С всяка изминала минута вятърът се усилваше и скоро се превърна в снежна вихрушка, която духаше право в лицата им. С падането на температурата опасността от измръзване щеше да нараства. Голата кожа можеше да пострада само за няколко минути.

Карвър погледна покрай Ларсон към хребета, а после премести очи към приближаващата буря. Нямаше да успеят да минат по хребета, преди тя да се стовари върху тях. Ако ги завареше на това място без никакво укритие, щеше да ги отвее оттам подобно на тичинки от глухарчета. Дори да оцелееха от атаките на вятъра, щяха да бъдат изправени пред пълна неизвестност. Носеният от вятъра сняг и настъпилият сумрак щяха да направят околността неразпознаваема. Двамата щяха да останат напълно дезориентирани в средата на едно бяло море, където представите за ляво и дясно, горе и долу вече нямаше да имат значение. Дори на равно място покриващата всичко снежна пелена бе достатъчно опасна, а на тесния хребет с два стръмно спускащи се от двете страни склона означаваше сигурна смърт.

Карвър посочи напред, след което поклати решително глава и прекара пръст по гърлото си. Ларсон кимна утвърдително и посочи назад към основния масив на планината.

— Трябва веднага да направим лагер — изкрещя той, едва успявайки да надвика бученето на фъртуната.

Те се обърнаха и се върнаха десетина дължини на ските до една къса равна издатина в завета на планината, която щеше да им осигури известна защита от яростта на природните стихии. Свалиха ските, забиха ги здраво в снега, а до тях щеките. После смъкнаха раниците от гърбовете си. Освободиха се от тях и мълчаливо започнаха да копаят правоъгълна дупка в снега, наподобяваща плитък окоп. Трябваше да устояват на пристъпите на вятъра и носения от него сняг, които сякаш искаха да ги откажат, също като хулиган, който с ритник разрушава пясъчния замък на по-малките.

Когато дупката стана дълбока до коляното, Карвър отиде при раницата на Ларсон и отвърза от нея найлоновия плик, в който беше палатката. Ако успееха да я разпънат в плиткия окоп и след това да затрупат със сняг краищата, щяха да разполагат с добро убежище, за да устоят на бурята.

Работейки бързо, но методично, Карвър подреди пръчките, колчетата и въжетата. По-добре да отделиш минута и да го направиш сега, отколкото да се паникьосаш по-късно, ако нещо се изгуби. Двамата с Ларсон забиха колчетата в снега, за да са готови да поемат въжетата. Палатката беше чисто нова и специално конструирана така, че да се опъва лесно. При нормални обстоятелства това отнемаше само няколко минути, но бурята беше на друго мнение. Вятърът се усили до ураганен и снеговалежът стана по-обилен. Карвър и Ларсон бяха силни мъже в добра форма. Освен това знаеха какво правят. Екипировката им беше възможно най-модерната. Двамата вложиха всички сили да се справят със свръхлекия материал на бъдещото си убежище. Но успяха да устоят на природните сили толкова, колкото Кнут Велики6 е могъл да спре прилива.

Фъртуната се усили още повече. Тя измъкна яркочервената палатка от ръцете им и я издигна високо като хвърчило, но те успяха да наблюдават неговия полет само няколко секунди преди да изчезне в обгръщащата всичко белота.

Карвър гледаше, докато червеното убежище изчезна от погледа му. Позволи си кратък момент на разочарование, но се стегна и насочи вниманието си към по-належащия проблем с оцеляването. С всяка секунда видимостта ставаше по-малка. Очертанията на раниците, ските и щеките вече едва се виждаха, а Ларсон беше само тъмна сянка, полускрита от танцуващия наоколо сняг.

— Насам! — изкрещя Карвър. Той се протегна, хвана Ларсон за ръката и го задърпа, докато се бореше с пристъпите на вятъра натам, накъдето тяхната палатка бе отлетяла.

Дълбоки преспи се бяха натрупали между склона на планината и широката тераса, където стояха. Ако времето беше хубаво, щяха да се заровят под тях, за да си направят нещо като импровизирано иглу, но сега това щеше да им отнеме два до три часа. Карвър смяташе, че разполагат с петнадесетина минути преди леденият вятър и обилният снеговалеж напълно да ги съкрушат. Единствената им надежда беше да изкопаят груба пещера. Тя щеше да е отчасти отворена и изложена на стихиите, но поне щеше да им осигури някаква защита.

Карвър се залови за работа: Сечеше снега и го изхвърляше на големи бели ледени късове, които доста приличаха на сгуробетон. До момента не се беше спирал вече девет часа. Последната храна, която беше приел, бяха енергийните бисквити и шоколадът, които изяде пътьом. Беше измръзнал и обезводнен и едновременно се потеше и трепереше от студ, въпреки че носеше няколко слоя специално планинарско облекло, което беше създадено, с цел да поглъща потта и му държи колкото може по-топло и сухо. Но с намаляването на енергията му и при усилващото се обезводняване дрехите вече не го пазеха толкова добре, трябваше да завърши колкото може по-бързо пещерата, но слабостта, която правеше убежището толкова жизненоважно, го бавеше и превръщаше всяко движение с лопатата във върховно усилие.

Въпреки фъртуната можеше да види, че Ларсон не е в по-добро състояние. Движенията му бяха бавни и не твърде резултатни. Той се обърна и погледна към Карвър и макар очите му да бяха скити зад очилата, по смъкнатите рамене и сведената глава беше ясно, че приятелят му е готов да се предаде.

Карвър направи няколко помпи с юмрук и му изрева:

— Давай! — Нямаше представа дали Ларсон е чул гласа му, жестът обаче изглежда го разбуди, защото той сякаш се стегна и се нахвърли с лопатата върху пещерата в последен отчаян пристъп на енергия.

По всички разумни мерки Карвър беше надхвърлил всякакви граници на човешката издръжливост. Изтощението на мускулите, постоянният недостиг на кислород в дробовете, несекващото блъскане на фъртуната и студът, който беше започнал да забива немилостиви шишове в плътта му, се сляха в една всеобхватна агония. Всичко, което трябваше да направи, за да се освободи от нея, беше да се поддаде на изкушението да спре за малко, да се отпусне на снега и да заспи, предавайки живота си на тази призрачна бяла прегръдка. Ето защо подборът и обучението на специалните части включват причиняването на болка, която в цивилните среди би се приела за нарушаване на човешките права, тъй като си е чисто мъчение. Обаче тук въпросът е не само във физическото закаляване. В тези тренировки има психически и почти духовен елемент. Да приемеш агонията и изтощението и тъй като винаги можеш да се откажеш и предадеш, да ги направиш част от своя живот. Това изисква същия талант за самоумъртвяване, какъвто е нужен, за да създадеш печелещ златни медали маратонец или боксьор. Всичко го болеше. Искаше да се откаже и да спре. Въпреки това упорито продължаваше да копае.

До него Ларсон отново се разколеба. Той беше дал от себе си всичко, което можеше да се очаква. Не можеше да иде по-нататък и да положи онези безумни усилия, от които зависеше оцеляването му. Той едва успяваше да повдигне лопатата си и драскаше по снега, вместо да го загребва и изхвърля. Карвър можеше да види, че Ларсон е минал границата, след която окуражаването губеше всякакъв смисъл. Налагаше се сам да довърши работата.

Той издълба отвор с височина до кръста и вътре изкопа само толкова, колкото да има място за двамата да се свият един до друг с лица към отвора, а екипировката им да лежи в краката. Ларсон се хвърли вътре с цялата си дължина, преди да събере достатъчно сили да седне с гръб към стената и да сгъне крака до гърдите и прегърне коленете си. Главата му клюмаше напред, сякаш шията му вече нямаше сили да я удържа. Силна тръпка разтърси тялото му, вероятно от пристъп на треска. Карвър измъкна спалния чувал от раницата му и го разгърна.

— Пъхни се вътре — нареди той.

Ларсон изръмжа нещо несвързано, но не помръдна. Карвър вдигна очилата му нагоре и видя, че очите му са замъглени и нефокусирани. Хипотермията беше започнала.

Той вдигна краката на Ларсон с лявата си ръка, а с дясната нахлузи чувала върху тях и го издърпа нагоре до бедрата. После го прегърна през кръста, повдигна тялото му от земята с нещо като пожарникарска хватка и издърпа чувала под задника му. Остави го отново на земята и го издърпа нагоре, докато вмъкне вътре цялото му тяло. Сега норвежецът беше загърнат и изолиран от леденото докосване на пода и стените. Обаче трябваше да се свършат още много неща.

Беше жизненоважно да се вкара топла напитка в тялото на Ларсон. Карвър извади керосиновия котлон и нагнети с помпичката налягане, за да може да я запали по древния начин с открит пламък. Имаше кутийка кибрит, но не можеше да драсне клечката с ръка в дебела скиорска ръкавица. Свали дясната, излагайки ръката си на студа, но тя започна да трепери. Опита се да драсне клечка, но само я плъзна леко по ивицата с червения фосфор. Повтори движението, но сега вложи твърде много сила и клечката се строши в основата на главата.

Последваха още три опита. И трите пъти успя да запали клечките, но пристъпите на вятъра, които нахлуваха в снежната пещера, ги гасяха.

Ларсон потрепери още веднъж конвулсивно. Така нямаше да стане. Карвър си нахлузи ръкавицата и изпълзя навън. Взе единия от срязаните снежни блокове и го разположи пред входа. Трябваха му пет скъпоценни минути, за да иззида ниска стена, малко по-висока от глезените. Пет минути, в които спазмите на Ларсон станаха много по-бурни. Обаче сега най-сетне имаше преграда, която му осигуряваше защита срещу вятъра и Карвър можа да запали керосиновия котлон, да разтопи сняг в тенджерка и да направи силен чай, подсладен със захар и подсилен с кондензирано мляко. Той отсипа малко в чашата на Ларсон, вдигна я до устата му и внимателно му даде да отпие. В началото норвежецът се задави и не можа да преглътне, но после се отпусна и отпи. В очите му проблесна искрица живот.

Карвър също изпи няколко глътки. След това отвори страничния джоб на раницата си и измъкна оттам калъп ментова захар „Кендал“. Тя представляваше бял блок от захар, глюкоза и вода, ароматизирани с мента. Почти не съдържаше протеини или някакви здравословни съставки, които биха накарали очите на почитателите на правилното хранене да блеснат. Обаче като средство за подхранване на изтощено тяло „Кендал“ нямаше равна на себе си.

Двамата си поделиха калъпа. Ларсон не се зае да го дъвче, а остави сладкото съдържание да се стича по гърлото му, като само от време на време преглъщаше. Карвър внимателно огледа долната част на лицето му, която беше изложена на вятъра, за следи от белезникави восъчни петна, но не видя такива.

— Кожата ти изглежда чиста — каза той успокоително. — Въпреки това може да имаш измръзвания. Усещаш ли бодежи по кожата на лицето?

— Не — поклати глава Ларсон. Отговорът не беше кой знае какво, но поне говореше.

— Ще ти приготвя нещо за ядене — обеща Карвър и се дръпна настрана, за да стопли вода и разтвори ориза и изсушеното говеждо с къри. Когато се нахраниха, мракът вече ги беше обгърнал. Карвър се вмъкна в своя спален чувал. През следващите няколко часа направи още няколко пъти чай. Ларсон сякаш почна да се съвзема. Тръпките намаляваха и накрая съвсем престанаха. Когато заспа, дишането му беше плитко, но съвсем равномерно. Обаче Карвър знаеше, че макар непосредствената криза да беше отминала, основната заплаха си оставаше. Ако Ларсон не бъдеше свален от планината, за да получи квалифицирана лекарска помощ, му оставаха само няколко часа живот.

48.

С нежна усмивка на лицето Кейди Джоунс четеше електронни писма. Преди няколко дни двама от най-близките й приятели в Лос Аламос, Хенри Вонг и Мей Ди, се бяха оженили. Заминали бяха на меден месец в Рим и тъй като и двамата бяха техничари, не бяха изпратили у дома нито една картичка по пощата. Вместо това бяха намерили някакво интернет кафене. Писмото на Мей до Кейди беше бъбриво, подробно и интимно — както подобава между две близки приятелки. Писмото на Хенри беше само от няколко реда, в които уведомяваше Кейди, че Рим е страхотно място. Беше добавил и цяла поредица цифрови снимки заедно с коментари към тях.

Любима му беше една снимка на Мей в парка на Авентинския хълм с гръб към река Тибър, а зад гърба й си виждаха куполите на катедралата „Св. Петър“. Тя сияеше. Изглеждаше много добре, а лицето й грееше от толкова силно щастие, че сякаш озаряваше всичко наоколо.

„Аз съм един щастлив ловец на бомби!“ — така гласеше текстът под снимката. Кейди разглеждаше снимките на служебния си компютър, който имаше много по-голям екран с много по-висока разделителна способност от машините в римското кафене. Затова забеляза нещо, което Хенри не бе могъл да види: в дъното на снимката се виждаха двама разговарящи мъже. Ъгълът на снимане създаваше илюзията, че те надничат изпод мишницата на Мей подобно на странни джуджета. От чисто любопитство Кейди увеличи изображението, за да ги види по-отблизо, и направо зина.

— Боже мили!

Лицето на мъжа отдясно беше едва различимо, но неговият другар й беше добре познат. Ако двамата не водеха невинен светски разговор, тази отпускарска снимка изведнъж щеше да придобие съвсем ново значение.

Тя набра един номер във Вашингтон. Специалният агент на ФБР Том Мулво, човекът, който ръководеше операцията край езерото Гъл, беше преместен във Вашингтон, за да се включи в тайния екип, търсещ руските бомби. Между тях се беше установила добра работна атмосфера. Тя му каза, че ще му пусне имейл, и изчака няколко секунди.

— Отвори ли снимката?

— Да, благодарско, че ми я изпрати, макар размяната на горещи каки да е мъжко забавление.

Кейди си представи широката усмивка на Мулво. Когато ситуацията позволяваше, той обичаше да се шегува. На нея това не й пречеше.

— Много смешно, Томи. Тази „гореща кака“, както я нарече, е Мей Вонг, красивата, чувствителна и много умна съпруга на моя помощник Хенри Вонг. Не искам да се кокориш по нея, а обърни внимание на двамата мъже…

— Онези, които сякаш надничат изпод мишницата й?

— Да… Разпозна ли ги?

За известно време се възцари мълчание, докато Мулво разглеждаше снимката.

— Този отляво ми изглежда познат.

— И аз си помислих това — каза Кейди. — Почти съм сигурна, че съм виждала снимката му в някакво списание. Той е генералът, чиято секретарка беше убита в градския парк във Вашингтон.

— Вермюлен — съгласи се Мулво. — Да, спомням си. Обаче какво ни засяга нас двамата това?

— Не той привлече вниманието ми, а другият, с по-тъмната коса. Това е д-р Франческо Рива. Той е италианец. Дойде тук и се дипломира в Масачузетския технологичен институт. След това работи десетина години в Националната лаборатория „Лоурънс Ливърмор“. Там се запознах с него. Мулво, мога с чиста съвест да кажа, че той е отличен ядрен физик.

— И мен трябва да ме е грижа за това, защото…

— Защото, първо, специалността на Франки беше миниатюризацията на ядрени оръжия и второ, защото напусна лабораторията преди пет години и сякаш потъна в земята. Трябва да имаш предвид, че в нашия занаят всеки познава всекиго. Ако не лично, поне по име. Кой с какво се занимава и къде го прави. Обаче през последните години Франки Рива с нищо де се е занимавал. Не и открито.

— И сега ще ми кажеш с какво се е занимавал тайно? — предположи специалният агент.

— Не знам, или по-точно, не знам със сигурност. Но той не беше от хората, които живеят като отшелници у дома пред компютъра с кутии от пица, разхвърляни из кухнята. Падаше си по европейски спортни коли, хубави мадами и вечери за двама в заведения, където главният келнер трябва да превежда менюто.

— Значи е имал нужда от пари?

— Точно така — кимна Кейди и продължи. — Затова напусна „Ливърмор“. Заяви, че вече ще работи за заплата от частния сектор. Това не е нещо необичайно. Мнозина отиват да работят в комерсиалните изследователски лаборатории. Обаче Франки не се появи в нито една от лабораториите, които са ми известни на мен. В ядрените среди се говори, че продава уменията си на хора, които искат бомби и са готови да платят всяка цена.

— А защо ние никога не сме чували за този тип?

— Ако се е върнал у дома в Италия, той е извън вашата юрисдикция.

— Обаче никой от агенцията не го спомена по време на четирите ни информационни срещи.

— Томи, не искам да прозвуча като предателка, но невинаги агенцията е толкова добре информирана, колкото би трябвало…

Мулво се изхили.

— Ааа, чух те…

— Добре, а сега се запитай какво ли би правил Франки Рива с генерал Вермюлен? Аз проверих информацията за него в базата „Лексис Нексис“. Има твърдения, че играе ролята на посредник в международна оръжейни сделки. Бившата му секретарка е убита в парк, където от десетилетия никой не е бил убиван. Той си взима едногодишна отпуска от работата, за да пътува из Европа, а няколко жълти издания твърдят, че е взел със себе си горещата си нова секретарка. И ето ти го в Рим да води частен разговор в един усамотен парк с ядрен физик, който знае всичко, което е нужно, за изработката на такива бомби, каквито ние търсим. Искам да кажа, това не ти ли се струва… и аз не знам… интересно?

— Кейди, не знам как ми се струва — отговори Мулво. — Не разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Казвам ти, че човек, който разполага с връзки на най-високо равнище из целия свят, изкарва си хляба с търговия на оръжие и уж е на почивка, за да чука на спокойствие секретарката си, има тайна среща с тип, който със затворени очи може да направи проста ядрена бомба с големината на куфар. А още по-лесно би обновил вече съществуваща. Освен това ти казвам, че може би не сме единствените, които знаят, че казаното от Лебед е истина.

— Разбрах — отговори агентът, — но не съм сигурен дали да повярвам. А ако повярвам, ще трябва много да внимавам с доказателствата, преди да запозная висшестоящите с тях. Вермюлен има приятели, които могат да прекъснат моята, а и твоята кариера, ако започнем да отправяме неверни обвинения…

— Няма защо да го обвиняваме в каквото и да било… — прекъсна го Кейди. — Не още. Обаче можеш да го провериш. Нали разбираш, съвсем дискретно. Искам да кажа, че щом Вермюлен се е срещнал с Франки Рива в Рим, може да е провел други срещи в различни градове. И ако разберем с кого е говорил, можем да си съставим някаква картина. Освен това отдай го на женската ми интуиция, ако искаш да се покажеш сексист, но си мисля, че съвпадението е прекалено удобно. Някой тупва по главата неговата петдесетгодишна първа секретарка и пет минути по-късно се появява красавицата, която съвсем случайно увисва на врата на генерала по време на обиколката им из най-романтичните европейски градове…

— Може би просто завиждаш… — подхвърли Мулво.

— Как да не завиждам на жена, която е по-млада от мен и е закачила на въдицата генерал хубавец и при това вдовец? Том, да оставим закачките настрана. Това може би си заслужава да бъде разнищено. Не е като да имаме хиляди други следи, които да се нуждаят от вниманието ни. Просто се поогледай из различните ви бази данни. Когато следващия път дойдеш насам, аз ще черпя.

— Е, д-р Джоунс, как бих могъл да откажа на подобно предложение?

49.

По някое време през нощта Карвър беше заспал от изтощение, защото се събуди изведнъж, усещайки, че изгряващото слънце грее право в очите му. Когато примижа, за да може да погледне както трябва, осъзна и нещо друго: наоколо цареше тишина. Бурята беше утихнала.

Сега трябваше да потърси помощ за Ларсон. Тук горе в планината сигналът на мобилните телефони беше слаб, ако изобщо имаше. Единственият сигурен начин да се свърже, беше да отиде до някоя от туристическите хижи, които местните власти бяха построили из околностите, и да използва връзката за извънредни случаи. Карвър разгледа картата. Най-близката хижа се намираше на пет километра обратно по пътя, откъдето бяха дошли вчера. По-голямата част беше спускане. Той стопли две купи с овесена каша за себе си и за Ларсон и след като обеща на своя приятел, че скоро ще дойде помощ, пое надолу по пътя, откъдето бяха дошли.

Докато се спускаше по финия прясно навалял сняг, заслепяващ на яркото слънце, което грееше от безоблачното небе, Карвър осъзна, че е обладан от напълно ново усещане. Чувстваше се великолепно. Беше преминал успешно екстремна физическа и психическа проверка и това го изпълваше с увереност. Сега беше готов да започне издирването на жената, която обичаше. Междувременно трябваше да се страхува за Ларсон. Когато стигна до хижата и се свърза със спасителната служба, се изпълни с увереност, че ще стигнат навреме при пещерата. Затова не се изненада, когато беше качен на снегомобил от един весел мъжага, който му съобщи, че неговият приятел вече е в болница и че още е доста зле, но сигурно ще се възстанови напълно.

Карвър също беше откаран в болницата, за да бъде прегледан за признаци на измръзване и хипотермия. След прегледа той посети Ларсон, за да се увери, че е добре, и обеща да се отбие отново сутринта.

— Не се притеснявай, ще се оправя — уморено се усмихна норвежецът.

В стаята влезе сестрата, за да провери температурата и пулса на болния. Беше типична норвежка красавица: висока, руса и синеока.

— Хващам се на бас, че ще се оправиш — ухили се Карвър.

Той излезе от болницата с мисълта да намери нещо за хапване и да обърне една бира, преди да поеме обратно за Бейсфьорд. В този момент нещо привлече погледа му.

Точно срещу главния вход стоеше някакъв мъж, забил нос в английски вестник. Той вдигна глава, видя Карвър и му се усмихна.

На Карвър му трябваха няколко секунди, преди да се сети кой е.

— Какво правиш тук? — попита той и доброто му настроение изчезна така бързо, както го беше обхванало.

— Писна ми да чакам кога ще почукаш на вратата ми — отговори Грентъм. — Затова реших аз да почукам на твоята. — Той потупа Карвър по рамото като стар приятел. — Хайде, хотелът ми не е далеч, а и ни чака кола. Мисля, че онова, което имам да ти казвам, ще ти се стори много интересно.

Един от хората на Грентъм чакаше до вратата на автомобила, а друг седеше зад волана. Те изминаха само стотина метра, преди да спрат пред малък старомоден хотел. Във фоайето имаше малък диван и няколко кресла, подредени около отворената камина. От тавана висеше богато украсен полилей. На стената имаше гоблен, а между креслата стоеше ниска масичка за кафе.

Единият от хората на Грентъм му подаде преносим компютър, който той постави на масичката. След това мъжът се присъедини към колегите си, които стояха на няколко метра встрани, държаха под око своя шеф и със своето присъствие прогонваха всеки, който би искал да седне на масичката.

— Седни и се разположи удобно — покани Грентъм Карвър и му махна да се приближи.

— Е, и какви са тия важни новини? — попита той.

Грентъм включи машината и отвори един пауърпойнт файл. Екранът се запълни от снимката на американски генерал в парадна униформа.

— Казва се Кърт Вермюлен — обясни Грентъм. — Допреди три години беше генерал–лейтенант от американската армия. — Той направи кратко обобщение на военната кариера на генерала.

— Капитан Америка — заключи Карвър7.

— Нещо подобно.

— И защо искате да го убия?

— Не съм казал такова нещо.

— Защо тогава си бил този път?

— Зависи — отговори Грентъм.

— От какво?

— От онова, което е намислил…

Грентъм отвори нова страница. На нея се виждаха зърнести черно-бели снимки на Вермюлен в цивилни дрехи. Някои очевидно бяха свалени от камери за наблюдение, а други заснети от фотографи. На едната генералът крачеше покрай венециански канал, на втората беше сред тълпата зрители в красив театър, а на третата се готвеше да пресече оживена улица.

Карвър ги разгледа с еднакво безразличие.

— Ами пожелавам ти успех — подхвърли той, — аз си имам друга работа.

— Знам — усмихна се Грентъм. — Както в доброто старо време. Но преди това има още нещо, което трябва да видиш.

— Не мисля. — Карвър се надигна да си ходи.

Грентъм остана невъзмутим.

— Ако бях на твое място, бих останал, защото със сигурност ще искаш да видиш това.

Карвър го изгледа. Грентъм излъчваше спокойствието на играч, напълно сигурен в ръката, която държи. Единственият начин да я види, беше да си плати.

— Добре — отговори той, без да сяда. — Показвай.

— Хвърли още едно око на тези — усмихна се Грентъм и започна отново да прехвърля снимките с Вермюлен.

— Нали ти казах, че не ме интересуват.

Грентъм се усмихна отново.

— Да видим тези — той отвори нов файл. От него излязоха същите снимки, които бяха разглеждали досега, но тук рамките бяха по-широки. Затова се виждаше човекът, който беше скрит в първия комплект: жената, която беше с Вермюлен и една тъмнокожа двойка пред хотел „Грити“ във Венеция. Тя стоеше до генерала в копринена вечерна рокля във Виенската опера и разглеждаше с него забележителностите на Рим. Накрая нов комплект снимки показваха двамата на яхта. Вермюлен в къси бели панталони с бяло поло, а тя по бикини с вдигнати на главата слънчеви очила. Снимките бяха много зърнести, сигурно бяха заснети от много голямо разстояние. Двойката стоеше под тента на кърмата на лодката. На първата снимка разговаряха. На другата тя беше сложила ръка на гърдите му. Карвър не можа да разбере дали си играе или се опитва да отблъсне мъжа. На третата снимка ръцете му бяха на раменете й. На следващата я водеше или дърпаше към каютите на яхтата. С това представлението свърши.

— Лайно — изсъска Самюъл Карвър.

— Да, знаех си, че това ще свърши работа — отбеляза Джек Грентъм.

50.

От момента, когато беше започнал да идва на себе си, Карвър се питаше какво в действителност изпитва към Алекс. Когато възстановяването му напредна, той започна да сглобява късчетата спомени за няколкото дни и нощи, които бяха прекарали заедно. В един от магазините в Бейсфьорд някаква жена мина близо до него и когато го лъхна парфюмът й, той веднага се сети, че Алекс използва същия аромат, и му се стори, че отново лежи до него. Разбира се, той и Тор Ларсон бяха разговаряли за нея. Тор му разказваше истории за месеците, докато той беше лежал в клиниката, или за първата си среща с Алекс само по бельо на „Ла Перла“ и кестенява перука. Тя точно се готвеше да съблазни един швейцарски банков служител, тяхната единствена връзка с тайнствените мъже, които бяха купили смъртоносните услуги на Карвър, а след това се опитаха да го убият.

— Боже, колко добре изглеждаше — каза тъжно Ларсон. — Много ти завидях. Искам да кажа, че знаех какво сте правили.

Ларсон гръмко се засмя и Карвър заедно с него, макар че си спомняше неясно Алекс в онази хотелска стая. Знаеше със сигурност, че същия следобед бяха правили любов там, но спомените му бяха мимолетни и откъслечни, отблясъци от безвъзвратно изгубено време.

Тогава видя снимката на Алекс на яхтата, сграбчена от ръцете на друг мъж, всички досега скрити чувства избликнаха и болката, която изпита, беше като нажежена дамга върху сърцето, която изписа името й върху него и го беляза за цял живот.

— Сядай — каза Грентъм. — Ще ти поръчам нещо за пиене. Изглеждаш така, сякаш малко алкохол ще ти дойде добре.

Той щракна с пръсти към един от своите хора, сякаш викаше келнер.

— Уиски, и то бързо.

Карвър впи поглед в самодоволното му изражение.

— Изобщо не ти пука, нали?

— Напротив. Със сигурност ми пука за моята работа и за страната, в чието име я върша. Точно затова съм тук. Някой е наредил на Александра Петрова да постави меден капан на Кърт Вермюлен. Сигурен съм, че и ти си стигнал до същия извод като мен: тя се е върнала при своите корени и отново работи за руснаците. Не знам защо. Може би й е писнало да седи и да чака да се събудиш.

— Тя плащаше сметките за клиниката — вметна Карвър.

— Колко похвално. Пожертвала е леко опетненото си целомъдрие за мъжа, когото обича.

Карвър изгледа Грентъм, след това стрелна поглед към неговите хора наблизо и се наведе.

— Странно как се връщат спомените ми. Като говориш така, си спомням за последната ни среща. Ти пусна някаква гадна забележка, а аз ти обясних, че мога да те убия със собствената ти писалка. Спомняш ли си?

— Точка за теб — отговори Грентъм. — Това наистина беше излишно. Нека да поговорим делово. Знаеш ли как са стигнали до Петрова и са я накарали да участва в тази лудория?

— Вдовицата на Юрий Жуковский е отишла в заведението, където е работела Алекс. Опитала се е да избяга, но очевидно не е успяла.

— Точно така — кимна Грентъм. — И ние смятахме, че това трябва да е почеркът на заместник–директорката Жуковская. Много силна и впечатляваща жена. Наречи ме циник, но ми хрумва, че госпожица Петрова може да е работила през цялото време за нея.

— Съмнявам се. Алекс се чукаше с нейния съпруг…

— Точно така. Жуковская е контролирала любовницата на своя мъж. Такава жена е тази заместник-директорка. Блестящо…

За миг Грентъм сякаш се отдаде мислено на възхищението си, но после отново се върна в действителността.

— Както и да е. Нека ти разкажа какви ги върши Петрова, откакто си я видял за последен път. Мислим, че е закачила Вермюлен на въдицата си във Вашингтон, където е седалището на фирмата му, но през последните няколко седмици са в Европа и се реят наоколо като оглупели младоженци. Разбирам защо руснаците са любопитни. Очевидно е, че Вермюлен изпълнява някаква мисия. Провел е среща в Амстердам, но още не знаем с кого. След това е заминал за Виена, за да се види с юнак на име Новак, който си изкарва хляба със съмнителна търговия на оръжия и информация. Лицето, с което се срещна във Венеция, беше бивш негов колега от армията на име Редин. Както можеш да видиш на снимката, госпожа Редин също е участвала, така че да мине за случайна среща, но се съмнявам в това. След това дойде ред на Рим. Проследихме го, че е провел друга среща там, но снимките бяха толкова лоши, че не можахме да установим самоличността на другия човек. В момента се намират на яхта, която Вермюлен нае за почивка по средиземноморското крайбрежие.

Последните снимки, които ти показах, са направени преди два дни край бреговете на Корсика. Моето тълкуване е, че са имали някакъв спор. Или може би тя се опитва да го успокои. Нали разбираш, тя работи сама, без подкрепа, и трябва да направи всичко възможно, за да го държи в настроение. Колкото повече се сближават, толкова по-яростен ще бъде той, щом разбере, че тя го е мамила. Може да се опита да избяга, но тогава той ще знае със сигурност. Карвър, тя в затънала в лайната, и то заради теб.

— Какво искаш да направя?

— Мислех си, че никога няма да попиташ.

Грентъм отвори нов файл и на екрана на лаптопа се появи британска паспортна снимка на мъж на тридесет и няколко години с пясъчноруса коса и предизвикателно непреклонно изражение на лицето.

— Това е Кени Уинтър — обясни Грентъм. — Вдругиден трябва да се срещне с Вермюлен на обяд в крайбрежния „Отел дьо Лак“ между Ница и Кан в Южна франция.

— Звучи много изискано.

— Съмнявам се. Вермюлен има някаква работа за Уинтър. Прихванахме разговор. Става дума за сляпа среща. Двамата не се познават, така че Уинтър очевидно е бил препоръчан от някого.

— Каква е работата?

— Вермюлен не пожела да му каже. Каза, че ще му съобщи подробностите лично. Обаче има само една причина, за да се обадиш на Кени Уинтър, и тя е, че искаш да открадне нещо за теб. Този тип е изкарал последните петнадесет години в изпълнение на подобни заявки: кражба на важни документи, индустриални чертежи, прототипове, финансови документи и от време на време по някоя банкова касетка. Освен това не е придирчив в избора на клиенти. Крал е военни тайни за руснаците, китайците, иракчаните, ИРА. Ние изгубихме добри служители и служителки заради него. Този тип е безскрупулно лайно с кръв по ръцете. Обаче нито веднъж не можахме да го пипнем. Разбира се, арестуван е безброй пъти, но доказателствата никога не бяха достатъчни, за да бъде осъден. Кени Уинтър си купи бардак в Тотъридж и ложа на стадиона на „Арсенал“. Кара бързи коли и чука красиви жени…

— Виж, него бих могъл да убия — иронично подхвърли Карвър.

— Прекрасно — вече напълно сериозно каза Грентъм, — защото точно това ще направиш.

51.

— Петрова обаждала ли се е? — попита Олга Жуковская. Полковникът от ФСБ, който стоеше пред нея, поклати глава.

— От срещата в Рим не сме имали контакт. Погрижих се да пуснат стандартната бележка в страницата с обяви на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, но тя не отговори.

— Знаем ли къде е?

Полковникът отново поклати глава, но този път някак извинително.

— Не. Имаме основания да предполагаме, че Вермюлен е наел яхта, обаче не можахме да потвърдим това със сигурност. Но и да бяхме, нямаше да можем да я проследим. Както госпожа заместник–директорката знае, ресурсите ни вече не са това, което бяха. От септември 1995 не сме изстреляли нито един разузнавателен сателит. Напълно ослепяхме, след като изстреляният тогава престана да работи година по-късно. — Той въздъхна малко пресилено. — Налагахме волята си из цял свят, а сега в най-добрия случай разчитаме на кражбите на снимки от западните комерсиални сателити…

Обаче Жуковская не беше в настроение да се самосъжалява. Това беше чувство, към което никога не беше проявявала разбиране.

— Може и така да е, но въпреки това трябва да ги намерим. Вермюлен планира нещо. Усещам го.

Полковникът стоеше безмълвен, за да позволи на своята началничка да размишлява на спокойствие. На нея не й трябваше много време да вземе решение. Олга Жуковская беше жена, която знае какво иска.

Това беше едно от качествата, които я бяха превърнали в много ефикасен ръководител.

— С каквото и да се е заел Вермюлен, то включва участието на Павел Новак. Той сигурно знае какво става. Много скоро и ние ще разберем.

52.

Кени Уинтър се трудеше здраво, за да стане уважаван гражданин. Членуваше в местната асоциация на консерваторите, дари пари за реставрацията на църквата и членуваше в клубовете по голф и тенис. Дамите, които живееха в съседство с къщата му, бяха подразнени от множеството жени, които влизаха и излизаха от нея. Същинското им раздразнение обаче бе насочено срещу откритата завист на собствените им съпрузи за харема на Кени и желанието, с което участваха в приемите, организирани от него край басейна, за да могат да плакнат очи с младите същества по бикини, които чуруликаха около домакина.

Получаваше се така, че Кени Уинтър едновременно се подчиняваше на социалните правила и даваше храна за множество клюки. Той беше съвършеният жител на това зелено предградие в северен Лондон с разпръснати къщи, заобиколени от големи паркове и гаражи със скъпи автомобили.

Във вторник вечер Уинтър ходеше в клуба по тенис. Той беше редовен участник в среща по двойки. Играеха три сета, за да се изпотят хубаво, след това отиваха в пъба „Ориндж Трий“ в село Тотъридж. В осем часа вечерта чисто новото му червено „Порше 911 Карера С“ вече стоеше на паркинга зад заведението. Уинтър беше на бара и поръчваше първите четири бири.

До поршето спря кола. Беше десетгодишна светлосиня избеляла „Хонда Акорд“. Всеки минувач можеше да различи поршето, но за всички, освен най-отчаяните любители на марката „Хонда“, светлосиният автомобил беше поредната трошка от неизвестна марка. Точно затова Карвър я беше купил този следобед за 450 паунда в брой по малка обява в „Ауто Трейдър“. Носеше сив вълнен костюм и бяла найлонова риза. Синята вратовръзка на светлосини и бели райета беше изработена от изкуствена коприна. На кравата си имаше сиви мокасини със златисти шноли, които се бяха изтрили по краищата и отдолу се виждаше бял метал. Чантата на задната седалка беше стара и омачкана. Замърсените му очила с телени рамки бяха жалък опит за придаване на индивидуалност и решителност.

Карвър беше небръснат. Посивяла перука покриваше главата му и се спускаше по врата. Тя засилваше впечатлението за безличие с бяла якичка и скриваше истинската му коса, която беше късо подстригана и боядисана, за да прилича на Уинтъровата. В момента, в който се качеше на самолета за Франция, Карвър щеше да стане Кени Уинтър.

Сега слезе от хондата. Вратата на шофьора се отвори към вратата на пътника в поршето. Карвър стъпи на асфалта, след което се обърна да вземе чантата от задната седалка, където лежеше. Когато я извади навън, чантата се отвори и съдържанието й — неизяден сандвич в картонена кутия, увита с целофан, евтина сметачна машинка, доста изгризана писалка и вестник „Дейли Експрес“, се изсипа на земята между двете коли.

Като изруга под нос, Карвър се отпусна на колене и започна да събира вещите си. След секунда вдигна глава и внимателно огледа паркинга. Беше единственият човек там. Наведе се отново и измъкна от вътрешния джоб на сакото си прозрачен найлонов плик с цип. Извади малък инструмент, дълъг около шест–седем сантиметра. В единия край плосък пластмасов диск. Позволяваше инструментът да стои изправен на земята. От диска стърчеше къса ос, подобна на малка отвертка, обаче краят й не беше сплескан, а срязан по средата, образувайки П–образен отвор. Карвър отви капачката на вентила на поршето и я остави на асфалта. След това пъхна инструмента във вентила, където той се намести върху игличката, и го завъртя обратно на часовниковата стрелка. Игличката изскочи от гумения накрайник, залепнала за намагнетизирания връх на инструмента. От вентила със съскане започна да излиза въздух. Карвър затисна отвора с палец, за да му попречи. Последното, което искаше, беше да причини видимо спадане на налягането в гумата. С дясната си ръка остави инструмента на земята, като игличката сочеше към небето. Той я взе и я пъхна в джоба на панталона си. След това зарови пръсти в найлоновия плик и измъкна оттам друга игличка, която приличаше на първата. Закрепи я на върха на инструмента, дръпна палеца си и я завинти на мястото й във вентила. Когато свърши, зави на място капачката. Цялата операция му отне не повече от тридесет секунди.

В този момент една кола влезе в паркинга и спря на десетина метра от него. От нея слязоха мъж и жена, а Карвър започна да събира изпадналите от чантата боклуци. Можеше и да не си прави труда, защото двойката беше прекалено заета със себе си, за да забележи неговото присъствие. Те влязоха ръка за ръка в заведението.

Карвър им даде няколко секунди преднина, докато не напъха всички изпаднали нещо обратно в чантата. След това и той се запъти натам, за да изпие халба бира.

Никой не обърна грам внимание на облечения в сиво мъж, докато седеше на масата си, отпивайки бира и прелиствайки вестника. Уинтър и неговите партньори по тенис седяха на съседната маса. Карвър наблюдаваше и подслушваше. Както винаги, Кени Уинтър беше облечен с небрежна елегантност: избелели джинси, тънък тъмносин кашмирен пуловер, нахлузен върху бяла тениска, модерен и скъп хронометър „Таг & Хойер“. Той не се опитваше да се налага в разговора, но когато заговореше, излъчваше спокойствие и добро настроение. В говора му, който като цяло беше неутрален, се долавяше лек акцент от работническите квартали на Лондон. От време на време го засилваше за по-голям комичен ефект. Но ако се подиграваше на нещо, казано от някого от комшията, го правеше винаги с приятелска усмивка, за да разберат, че се занася и че няма защо да се обиждат. Никой не се сърдеше, защото изпълнението му беше блестящо.

Карвър беше прекарал последните няколко дни в изучаване на всички страни от живота на Кени Уинтър. Грентъм го беше снабдил с основните данни още докато бяха в Норвегия.

— Нашият човек е роден на 16 май 1951 в Кензал Райс, северен Лондон. Баща му, Реджиналд Лудия Уинтър, бил разбойник, който ограбвал банки и транспортите на пари. Не му пукало дали някой ще бъде ранен или убит, стига да не е той. Осъден е на двадесет години малко след раждането на Кени и умира в затвора след петнадесет излежани. Кени е отгледан от майка си Норийн. Като малък е будно дете, завършва гимназия и попада в Оксфорд. Завършва през 1982 година с отлична диплома, акцент на човек от средната класа и вкус към хубавите вина. Тогава се отдава на семейния занаят. Нашият Кени поема по стъпките на добрия стар татко и става крадец. Но тъй като е умен, подхваща работата по съвсем различен начин.

О, да, под този мек кашмирен пуловер се криеше хладнокръвен и пресметлив копелдак. Независимо колко приятелски се държеше, една част от него винаги стоеше настрана и наблюдава безпристрастно. Той беше напълно доволен да използва жените за секс и украса, без да изпита нужда от по-голяма емоционална привързаност. Последното, което искаше, бяха усложнения, които биха могли да попречат на неговата работа. А когато получаваше работа, изпълняваше я без никакви колебания, без да се съобразява с възможните последствия или да изпитва някакви морални скрупули.

Карвър много добре знаеше какво е усещането.

53.

Специалният агент Том Мулво много харесваше Кейди Джоунс. Той смяташе, че е много готина за учен, и това беше една от причините. Обаче по-важната беше, че харесваше начина, по който тя си вършеше работата. Не си придаваше важност, смееше се на шегите и не се правеше на обидена. Изобщо беше момиче на място.

Тъй като нещата стояха така, той с удоволствие щеше да вложи няколко часа труд, за да проследи налудничавата й теория за генерала и физика. В началото нещата вървяха лесно. Вермюлен не беше пазил в тайна своите намерения. Той и неговата секретарка госпожица Наталия Морли се бяха качили на самолета за Рим. Бяха отсядали в най-добрите хотели, но всеки път в отделни стаи. Кредитните карти на Вермюлен носеха следи от разходите, които всеки мъж, който иска да вкара дадена жена в леглото си, прави: ресторанти, скъпи магазини, билети за опера. Някои хора биха казали, че е жалко да изпадаш в подобни крайности, но това едва ли можеше да се нарече престъпление.

След това Мулво реши да се заеме с телефонните разговори на генерала, но тук удари на камък. Вермюлен притежаваше няколко мобилни телефона, регистрирани на негово име, но нито един от тях не беше използван през последните седмици. В хотелите, където беше отсядал, сметките за телефонни разговори бяха малки. В това имаше смисъл, защото кой би искал да плаща високите хотелски такси върху разговорите, ако може да ги избегне? Генералът би трябвало да използва някакъв телефон, освен ако не беше решил да не води телефонни разговори.

Мулво провери всички корпорации, които посочваха Вермюлен като свой директор, след това издири всички телефони, регистрирани на тяхно име, и проследи водените разговори по време на престоя на Вермюлен в Европа. Не откри никакво съвпадение. Сега вече започна да проявява интерес. Залови се повторно с кредитните карти. Нямаше отбелязана покупка на мобилен телефон, нито пък платени телефонни разговори или плащания на използвано време. Това означаваше, че Вермюлен си е купил предплатена сим карта с телефон, заплащайки в брой или с карта, за която не иска никой да знае. Беше обявил, че заминава на продължителна почивка, но бе взел мерки като професионалист, който изпълнява някаква мисия.

Време беше агентът да потърси малко помощ. Той беше установил много добри колегиални взаимоотношения с Тед Яворски от Ленгли и Боб Ласитър, представителя на Националната разузнавателна агенция в екипа за издирване на бомбите. Разказа им накратко предположенията на Кейди и докладва онова, което сам беше открил. И двамата му казаха, че трябва да е мръднал, щом се е заловил с подобно разследване. Обаче Мулво ги убеди да поработят неофициално. След това се обади в полицията.

Столичната полиция, както и всички останали ченгета, неохотно си сътрудничеше с ФБР, но след като Мулво успя да убеди детектива, който отговаряше за разследването на убийството на Мери Лу Столър, че няма намерение да му се меси в работата, те можаха да проведат един много полезен разговор.

— Значи си говорим само двамата, без някой друг да бъде замесен?

— Да, колега — кимна Мулво. — Искам просто да науча какво се е случило според теб. Не ми трябват доказателства. Искам да чуя това, което ти нашепва твоят инстинкт.

— Така да бъде. Официално това е грабеж, който е излязъл от релси. Но моят инстинкт казва, че това са глупости. Който е убил Мери Лу Столър, е бил професионалист.

— Защо мислиш така?

— Работата беше свършена прекалено добре. Разбира се, те са се погрижили да прилича на грабеж, но районът беше чист. Никакви следи, нито отпечатъци, не говорим за ДНК. Единствените оставени отпечатъци са от обувки № 44, марка „Флорсхайм“. Невъзможно е да бъдат проследени, защото се продават стотици хиляди. Обаче това също ми подсказва нещо. Имам предвид, чувал ли си скитник да носи „Флорсхайм“? И още нещо. Средностатистическият скитник има ум колкото палмата, която моят лейтенант отглежда в кабинета си. Схващаш ли какво искам да кажа? И да не забравяме, че най-вероятно е луднал от гълтането на амфетамини. Повярвай ми, които са свършили тази работа, не са глупаци. Знаели са много добре какво правят. Няма никога да ги хванем. Ето това ми подсказва моят инстинкт, агент Мулво.

— Благодаря ти, детектив, за откровеността.

— Мога ли да попитам какво кара федерален агент да се обади, за да научи подробностите за това разследване? Бог да прости госпожа Столър, но тя не беше важна клечка.

— Тя не, но нейният началник…

— О, мамка му, трябваше да се досетя.

— Колега, няма защо да се тревожиш. Дадох ти дума, че нашият разговор е поверителен. Няма да имаш неприятности.

Мулво затвори телефона и дълбоко се замисли. Беше започнал това разследване, за да достави удоволствие на Кейди, но не можеше да има съмнение, че около Кърт Вермюлен ставаше нещо много странно. Очевидно пътуването на генерала до Европа съвсем не беше само продължителна почивка. Обаче дали беше планирал и смъртта на секретарката си? Ако искаше да се отърве от нея и на нейно място да доведе красива като манекенка мадама, просто трябваше да я уволни. Кой би имал полза от смъртта на Мери Лу Столър? Единствената кандидатка беше новата секретарка на име Морли. Но тя със сигурност не е пребила до смърт жената в парка „Гловър Арчболд“. Дали някой го е извършил заради нея? И ако отговорът е да, защо?

Мулво отново се обади на Тед Яворски.

— Трябва да бъда откровен — обясни той. — Все още зная дали всичко това е пряко свързано с целите на вашия екип. Обаче Кейди Джоунс смята, че е така, а тя е експертът по ядрена физика и ядрени физици. Всичко, което научих досега, потвърждава нейното първоначално предчувствие. Трябва да проверим тази Наталия Морли. Изрови всичко за нея тук и отвъд океана. Някой е искал да й осигури мястото на секретарка при Вермюлен. Трябва да разберем кой стои зад това.

54.

Кени Уинтър излезе от дома си в пет и половина сутринта с намерение да хване първия полет на „Бритиш Еъруейс“ от Хийтроу за Ница. В този час на деня щеше да стигне до летището за четиридесет и пет минути, а може би и за по-малко. Поршето щеше да изгълта километрите. Оставяш колата на платен паркинг, регистрираш полета си в „Клуб Юръп“ само с ръчен багаж и нямаш грижи.

Питаше се какъв ли ще е този Вермюлен. Неговият помощник, с когото обикновено се свързваше през личната му кутия за съобщения на страницата на ФК „Арсенал“, му беше пратил кратки сведения. Бивш генерал от армията на САЩ, който се бе заел с донякъде сенчест бизнес. Иска нещо да бъде откраднато от някаква къща в Южна Франция. Малък, но много ценен пакет. Това можеше да означава всичко: от диамантена огърлица до компютърен диск, пълен с промишлени тайни. Каквото и да беше, този Вермюлен беше сериозен играч със солидни връзки и дълбок джоб. Най-малкото, което Уинтър можеше да направи, бе да изслуша предложението на човека. В най-лошия случай щеше да си направи една чудесна разходка. Възнамеряваше да остане и вечерта и да си достави малко радост на Ривиерата.

Той излезе на М25, околовръстната магистрала, която описва нагънат неравномерен кръг около покрайнините на Лондон. През по-голямата част от деня М25 е едно огромно задръстване, но сега, когато асфалтът още беше мокър от утринната роса, почти не се виждаха автомобили. Уинтър мина в крайното дясно платно и подкара равномерно със сто и тридесет километра в час. Изкушаваше се да кара много по-бързо, а и доста хора го правеха, но това би означавало да предизвика съдбата. Ако имаше ченгета на пътя, нямаше да обърнат внимание на кола, която се движи с малко над сто в час, но подкараш ли със сто и петдесет и отгоре, направо си просиш да те спрат.

Той погледна в огледалото. Зад него се движеше някаква стара трошка. Мъжът, който я караше, беше натиснал докрай газта и бързо се приближаваше. Приличаше на идиот с черните си очила и бейзболното кепе, защото слънцето още не се беше показало. Уинтър лекичко натисна газта и поршето с лекота се стрелна напред, отново увеличавайки дистанцията. Но старата бракма продължаваше да го гони, приближавайки се все повече и повече, и сега почти докосваше задната броня на спортния автомобил.

И тогава идиотът с кепето му светна три пъти с дългите. Уинтър избухна в смях. Този тип наистина не беше наред. Но нямаше избор. Можеше да настине газта и да отлети, но по закона на Мърфи зад следващия завой щяха да дебнат ченгета, а той трябваше да се качи на самолета. Затова мина на съседната лента и намали, за да може онзи задник да мине.

Когато колите се изравниха, Уинтър поклати искрено изненадан глава. Наистина го надминаваше някаква шибана „Хонда Акорд“. Той погледна човека зад волана и поклати глава, за да му покаже какъв жалък задник всъщност е обикновено. След това отново загледа пътя.

Изведнъж чу как двигателят на хондата изрева и тя се стрелна от своята лента в неговата и се заби странично в поршето. Колите останаха за миг вкопчени като борци, докато наоколо хвърчаха искри. Уинтър усещаше и чуваше как лявата страна на красивата му чисто нова кола се огъва.

Първата му реакция беше удивление. Чувал беше за нападения на издивели шофьори. М25 имаше печална слава в това отношение. Задръстванията по нея можеха да превърнат и Далай Лама в психопат. Удивлението му обаче бързо премина във възмущение. Какъв идиот трябва да си, за да атакуваш „Порше“ с „Акорд“? Онова, което го шокира, беше не само насилието, но и неуважението. Силата, масата и скоростта бяха на страната на Уинтър. Той винаги можеше да се измъкне, но първо искаше да даде урок на този задник. Затова завъртя кормилото докрай надясно като възнамеряваше да притисне другата кола в централната мантинела.

Но хондата вече не беше там. Другият шофьор беше предусетил тази маневра и рязко натисна спирачките, като в резултат се измъкна от удара и сега се намираше точно зад него. Светлините на хондата отново проблеснаха в огледалото на Уинтър.

Цялото му внимание беше съсредоточено върху колата зад него. Той не забеляза, че голям камион мина в средната лента, докато задминаваше бетоновоза, който бавно се катереше по наклонения участък на магистралата. Не забеляза и „Рейндж Роувър“-а, който трябваше да мине в крайната дясна лента, за да избегне задминаващия камион. В мига, когато погледна напред, видя пред себе си колона коли, към които се носеше. Натисна рязко спирачките и поршето с готовност намали от сто и петдесет километра в час на около седемдесет. Хондата отново го удари и смачка задницата на колата му, преди отново да застане до него, този път от вътрешната страна. Удари го отново и смаза и нея.

На Уинтър му писна. Джипът беше задминал камиона и отново се престрои на втората лента. Сега лентата за задминаване беше свободна. Той се престрои и натисна газта докрай.

Избухващи иглички.

Това казваше Джери Гарлински, шантавият полски емигрант, който беше научил Карвър на всичко за саботажа. Година след година лицата и униформите на обучаваните от него се меняха, но уроците си оставаха все същите.

Въпрос: как да се унищожи движеща се кола, без да останат следи?

Отговор: избухващи иглички за вентили.

Всяка година обучаваните в Специалната флотска част морски пехотинци избухваха в смях, макар да знаеха отговора. Бяха го чували вече стотици пъти, защото всеки завършил курса се чувстваше задължен да се превъплъщава в Гарлински, стига да имаше желаещи слушатели. Едно не можеше да се отрече на преподавателската му методика: никой от миналите през курса никога не забрави как да унищожи движеща се кола.

Малко взривно устройство с дистанционен контрол, завито на мястото на истинската игличка във вентила, беше дискретна алтернатива на типичната автомобилна бомба. То не можеше да бъде открито при нормален оглед на колата и не оставяше следи, щом бъде взривено. Единственият проблем беше да се добереш до колата на мишената преди изпълнението на задачата. Карвър беше решил проблема, когато Уинтър паркира пред селския пъб, за да разпуска с партньорите си по тенис. След това му оставаше само да го предизвика да кара с висока скорост и да чака удобен момент. Беше му интересно как ще се справи, изложен на напрежение. Не знаеше със сигурност дали ще му стигне смелостта, докато моментът не настъпеше. Той беше напълно спокоен, когато предизвика Уинтър, а после блъсна луксозната му кола. Сега си спомни удовлетворението да накараш хора, които се смятат над закона, да си платят. Стар футболен химн, подобен на детска песничка, зазвуча в главата му като несекваща мантра. „Хайде, ела и си го получи…“, си тананикаше той наум, когато удряше странично поршето.

„Хайде, ела и си го получи…“, докато гледаше яростта изписана по лицето на Уинтър, преди да натисне газта.

„Хайде, ела и си го получи…“, когато взе дистанционното и натисна бутона.

„… Ако смяташ, че си достатъчно корав“, когато предната гума на поршето се пръсна, а взривът изстреля минирания вентил във въздуха и той се изгуби някъде в далечината. Колата веднага започна се върти безпомощна като листо във водовъртеж удари се в централната мантинела и отскочи встрани, плъзгайки се към джипа, чийто шофьор отчаяно завъртя волана, за да се предпази. Германският спортен автомобил избягна удара с роувъра, но се плъзна в лентата на тира. Шофьорът се опита да завие наляво и успя, но от рязката смяна на посоката изгуби контрол върху ремаркето, което започна да се плъзга като някакво гигантско гребло към средата на пътя, и спортната кола се блъсна в него. Поршето се плъзна леко встрани и се промуши под ремаркето, но от удара таванът се откъсна заедно с торса на Уинтър. Ремаркето и останките от поршето спряха да се движат, но сега се появи бетоновозът, който се опита да спре, поднесе встрани и се блъсна в останките. Докато двата камиона спрат и разтреперените им шофьори слязат, Карвър вече беше на километри от местопроизшествието. На следващия изход слезе от магистралата и скоро спря на една бензиностанция. Там го чакаше черен „Роувър 800“. Карвър слезе от хондата и тръгна към черния автомобил, като по пътя се размина с ниско подстриган мъж, който крачеше в противоположната посока. Карвър се качи отзад в роувъра.

Грентъм го чакаше седнал на предната пътническа седалка. Той вдигна поглед, когато Карвър се качи, и го загледа в огледалото за обратно виждане.

— Малка касапница, а? Кръв по цялата магистрала, откъснати глави. Не е много дискретна работа.

Карвър вдигна рамене.

— Изгубил съм тренинг.

Грентъм се обърна, за да го погледне в лицето, като същевременно му подаде лъскав плик.

— Ето билетите ти. Модната кожена чанта на седалката до теб е твоят ръчен багаж. Костюмът ти е на закачалката над главата ми. Във вътрешния джоб има портфейл и дребни пари в джоба на панталоните. Може да се преоблечеш на летището. В Ница ще те очаква пистолет. Любимата ти марка и модел… Какво има?

— Мислех си за станалото преди малко. Прав си, не беше достатъчно изпипано.

— Виж, важното е, че свърши работата. Не се притеснявай, ние ще си поприказваме дискретно с полицията. Никой няма скоро да обяви, че Кени Уинтър е починал.

— Надявам се, че няма — кимна Карвър. — Иначе как ще обядва с любезния си домакин?

55.

На летището в Ница Карвър беше посрещнат от куриер, който носеше табелка с изписано на нея „Уинтър“ Момчето му подаде кафяв плик от дебела хартия, след което трябваше да се разпише за получаването му, щом куриерът изчезна в многолюдната тълпа, Карвър опипа плика и установи познатите контури на ЗИГ и резервните пълнители. Успокоен от това, че има оръжие, той нае лимузина в средната ценова категория, които в очите на фирмите за коли под наем на летищата минават за луксозни. След това подкара по крайбрежното шосе към Антиб и легендарния „Отел дьо Кап“. Грил — ресторантът се намираше в павилиона на брега, известен като „Райската скала“. Пристигна десет минути преди уговорения час. Ресторантът беше построен на върха на стръмна скала и клиентите му бяха защитени от падане с нещо подобно на корабен релинг с дебели въжета и колчета, завършващ отгоре с парапет от полирано дърво. Цялото място беше пропито с флотски дух. Подът беше от светло дюшеме, а масите и столовете ослепително бели. Келнерите носеха черни панталони и искрящо бели колосани ризи с високи яки, за да контрастират по-силно с техните потъмнели от слънцето лица.

Главният келнер заведе Карвър до подредена за трима маса точно до парапета. Оттук пред него се откриваше гледка към залива покрай Жуан ле Пинс чак до Кан. Под перилата имаше тясна ивица растителност от яркосини и жълти цветя, полюшвани от бриза, които се бяха вкопчили в тясната скална площадка, преди скалата да се хвърли стремглаво към тюркоазната вода долу. След смразяващите фъртуни на Норвегия и скучната сивота на Англия яркото слънце, което проблясваше по повърхността на морето и сгряваше въздуха, го изпълни с енергия и добро настроение.

Като насочи отново вниманието си към ресторанта, Карвър отпи от чашата минерална вода с лед и започна да оглежда масите, както би направил всеки самотен мъж, който преценява наличния улов. В работен ден и началото на април, когато хотелът току–що е отворил за сезона, грил — ресторантът не беше твърде пълен. Въздухът жужеше от разговорите на богати клиенти на средна възраст, които бяха дошли да изкарат малка пролетна ваканция. Карвър отклони погледа си. Той, разбира се, нямаше да престане да проверява мястото, но беше почти сигурен, че е чисто. Сега можеше да се съсредоточи върху дългата най-малко тридесет метра моторна яхта, която бавно прекосяваше залива. Тя се движеше толкова леко по водата, че почти нямаше килватер. Корпусът й беше тъмносин, а такелажът и мачтите ослепително бели, конструирани така, че да напомнят гигантско хартиено ветрило, наклонено към заострения нос. Каютите бяха разположени на кърмата.

Когато яхтата спря на стотина метра от брега, Карвър можа да различи фигурите на мъж и жена. Двамата стояха на откритата горна палуба, облегнати на кърмовия релинг, и гледаха към брега. Мъжът бе прегърнал жената през кръста и я беше притиснал към себе си. На нея очевидно не й беше неприятно, защото се бе сгушила в него, сливайки своето тяло с неговото.

Карвър позна Вермюлен, защото веднага свърза яхтата с файла, който му беше показал Грентъм. Но разбра, че жената е Алекс, на някакво подсъзнателно равнище. Заради животинския инстинкт, който ни кара да усещаме присъствието на любимия с такава сила, че изгаряме едновременно от нетърпение и болка.

Тя носеше проста лятна рокля. Вятърът си играеше с нея и от време на време я повдигаше или опъваше по тялото й, очертавайки линията на бедрата, извивките на хълбоците и силуета на гърдите. Карвър почувства как сексуалното желание се пробужда у него подобно на стар приятел, който се връща след дълго пътуване до някакво много далечно място. Алекс беше истинска, застанала там от плът и кръв, и неговата мисия не беше само предизвикателство, подхвърлено му от Грентъм, а натрапчив импулс. Трябваше да си я върне.

На равнището на водата в кърмата се отвори врата и двама членове на екипажа спуснаха на водата моторница, дълга може би четири метра, като я вързаха за халката. Вермюлен я посочи на Алекс и двамата изчезнаха във вътрешността на яхтата, за да се появят минути по-късно до моряците, които придържаха моторницата.

Генералът носеше черна кожена чанта. Той се готвеше да се качи на моторницата, но Алекс го спря и оправи яката на светлосинята му риза, докато не придоби вид, който я задоволяваше. Това беше много женски и собственически жест: жената предявява правата си върху мъжа, преди да го целуне за сбогом и да го пусне по белия свят.

Карвър почувства жилото на ревността, но си каза: стегни се, човече. Това й е работата, да кара мъжете да си мислят, че всичко е истинско. Но чувствата й към теб са истински.

Когато Вермюлен се качи на моторницата, Алекс му помаха. Скоро след това той стигна до малък пристан в подножието на скалите. Слезе на брега и пое по стръмните, изсечени в скалата стъпала, които водеха към ресторанта.

Карвър се изправи, за да го посрещне. Искаше да гледа в очите мъжа, който спеше с неговата жена, човека, когото може би скоро трябваше да убие. Искаше да разбере точно срещу каква конкуренция е изправен.

Отблизо лицето на Вермюлен беше малко по-пълно, отколкото на снимката от годините му в армията, а линията на брадичката вече бе леко размита. Косата му беше сресана назад, за да открие челото, и русите къдри бяха смесени тук–там с бели кичури. Бившият генерал беше пуснал и малко коремче. Но никой от тези дребни недостатъци не отклоняваше вниманието от целеустремеността и енергията, които го обгръщаха като аура. Всъщност те усилваха излъчването му на самонадеян човек, който живее живота си бързо, вземайки всичко, което светът може да предложи, сигурен в своите възможности да се справи с всяко обстоятелство или човек, които може да срещне.

Генералът протегна загоряла ръка на Карвър и силно стисна неговата.

— Здравей, аз съм Кърт Вермюлен — представи се той. — Радвам се да се запознаем.

— Кени Уинтър — отговори Карвър. — И аз също.

Сега Вермюлен от своя страна огледа Карвър отгоре до долу, сякаш бе взвод, строен за инспекция на плаца. Двамата седнаха на масата, а черната чанта беше сложена на пода между тях. Генералът махна на един от келнерите.

— Донесете ни едно хубаво плато с морски дарове. Омари, стриди и всичко, което е прясно и хубаво. С тях ще хапнем малко зелена салата, хляб и масло. — Той погледна Карвър. — Съгласен ли си?

Това беше чисто риторичен въпрос. Офицерът беше поел командването. Карвър вдигна рамене.

— Добре — кимна Вермюлен. — Аз не пия алкохол по обед. Донесете ни една голяма бутилка минерална вода. Негазирана. Господин Уинтър, ти може да си поръчаш вино.

— Няма проблеми — отговори Карвър, влизайки в ролята си на уличник от северен Лондон, чийто интелект го е отвел в Оксфорд, а криминалният инстинкт му е осигурил безгрижен богат живот. — Тук съм по работа, не да се черпя.

— А твоята работа е да взимаш неща, които не ти принадлежат.

Уинтър не би позволил подобен тон, затова Карвър също се озъби:

— Мисля, че и американската армия е в този занаят.

Вермюлен се засмя.

— Едно на нула за теб, господин Уинтър.

Те поговориха още, разменяйки остроти, за да видят как другият ще се справи с предизвикателството. Скоро им донесоха храната. Сребърно плато, препълнено с разрязани наполовина омари, скариди, стриди, сепии и филе от средиземноморски костур, който французите наричат „лу де мер“, или морски вълк. Когато чиниите бяха напълнени и изстудената вода налята, Вермюлен стана по-сериозен.

— Господин Уинтър, ти си образован човек, затова ще ме разбереш, като казвам, че живеем във време, което твърде много напомня Древния Рим в края на четвърти век след Христа. Нашата цивилизация още е непокътната. Удобствата ни са по-големи от когато и да било. Обаче волята ни се руши. Липсва ни смелост и решимост да се защитаваме. А наоколо се спуска Средновековието и пълзи към нас. Враговете ни дебнат, народите им са готови да действат. Те усещат нашата слабост и само чакат удобния момент, за да нанесат удар.

Красноречието му звучеше достатъчно важно, но на Карвър се стори лицемерно, защото идваше от мъж, седнал в луксозен ресторант, а не от воин, застанал на предната линия.

— Ти се отказа от военната си кариера — отговори жлъчно той. — Спря да се сражаваш. Как може да обвиняваш нас, че не правим достатъчно?

Карвър усети как за секунда Вермюлен настръхна от това нападение срещу неговото самолюбие, но скоро си възвърна самообладанието.

— Напротив, аз напуснах американската армия точно защото нашите големци от отбраната и външната политика не бяха готови да водят необходимата битка, която според мен ще определи съдбата на Запада: борбата срещу радикалния ислям.

Това изненада Карвър.

— Ти да не си нещо като кръстоносец?

— Не, нищо подобно. Изобщо не искам война, но се страхувам, че тя предстои със или без мен. Започна в Афганистан. В момента се води в Чечения и бивша Югославия. Ислямските терористи искат да създадат радикална мюсюлманска държава в Косово, която да е готова да забие нож в мекия корем на Европа. Скоро де дойде редът на Щатите.

— Така ли мислиш? — подхвърли Карвър. — Какво общо има това с моето присъствие тук?

— Защото ти ще се сдобиеш с нещо, което много ми трябва за нашата битка. Освен това, като го вземеш, ще лишиш нашия враг от него. Ти дойде при мен с големи препоръки, така че нека ти направя едно сериозно предложение. Ще ми донесеш онова, което искам в непокътнат вид, и аз ще ти платя половин милион долара. Половината като предплата, в каквато форма ги искаш или в посочена от теб сметка.

— И какво точно искаш?

— Един документ. Не ме питай какво съдържа, защото няма да ти кажа. Единственото, което мога да кажа, е, че той може да се окаже много важен за опазването на мира в света.

Карвър се престори на безразличен, както би се държал и истинският Уинтър.

— Казваш го така, сякаш трябва да ми пука. Къде се намира този документ?

Вермюлен се наведе към него и сниши гласа си.

— Сложен е в кафяв картонен плик, запечатан с восъчен печат. Този печат трябва да е непокътнат, когато ми го донесеш, защото иначе ще откажа да ти изплатя останалата част от парите. Този плик в момента се съхранява в сейфа на една къща, която се намира на тридесетина километра оттук, в хълмовете на село, наречено Турет–сюр–Луп. Разположено е на запад от град Венс. Къщата се охранява от въоръжени мъже и обучени кучета, както и детектори за движение вътре в сградата и отвън. Има аларма на приземния етаж и прозорците. Нямам информация за модела на сейфа и какво точно е устройството й ключалката. Комбинацията, ако има такава, също е неизвестна. По-добре е да предположим, че освен от комбинация е защитен и от скенер на отпечатъците или очите. Обитателите на къщата са етнически грузинци, които иначе живеят и действат в Русия. Водачът им се казва Баграт Баладзе. Той не обича да остава дълго на едно място, затова неговите хора и документът ще бъдат на това място през следващите деветдесет и шест часа. Максимум, а е много вероятно и за по-кратко. Не знам къде планират да отидат от тук и не мога да съм уверен, че ще успеем да ги проследим. Това означава, че работата трябва да се свърши сега. Интересува ли те?

Карвър нямаше вид на много впечатлен.

— Не съм сигурен. Виж, аз обичам да планирам работата си предварително, и то изчерпателно. Това може да отнеме седмици и дори месеци. Изчерпателното планиране предотвратява тъпите грешки. Затова сега седя тук с теб, а не гния в някоя килия.

— Същите принципи важат в армията — съгласи се Вермюлен, който отново заговори нормално. — Обаче има моменти, когато бързината е по-важна. И това е един от тях. И така, можеш ли да го направиш, или трябва да потърся друг изпълнител?

— Зависи. Разкажи ми за къщата, където са отседнали тези задници.

— В чантата има по дробни планове.

— Въпреки това ми разкажи най-важното.

— Разположението е типично за ваканционните къщи в околността. Това е стара ферма, наскоро обновена. Дори още не е на официалния пазар с имоти под наем. Или поне не официално.

— Значи строителите току–що са се изнесли?

— Така мисля.

— Добре, това може да се окаже полезно. Кажи няколко думи за разположението. Колко е голям парцелът? Има ли други сгради наблизо? Каква е топографията, има ли удобни прикрития като дървета, храсти, скали и подобни.

— Имотът се намира в източния край на селото. Избран е заради усамотението и отдалечеността си. Няма други къщи в радиус от сто и петдесет метра. Парцелът заема около хектар, което ще рече два акра и половина. Намира се в подножието на хълм с височина около хиляда и триста метра…

— Във Великобритания това минава за планина — прекъсна го Карвър.

— Е, за мен е просто хълм — отговори Вермюлен. — Нарича се Пюи дьо Турет и гледа на юг към морето. Къщата е построена върху най-високата част на имота, за да има по-хубава гледка. Отпред има басейн. От къщата се спуска черен път до най-близкото шосе. Пред нея и около басейна има дървета, иначе имотът е на практика гол, за да нямат евентуалните нападатели прикритие, а защитниците да имат чиста огнева линия. Обаче над къщата откъм хълма има горичка и храсталаци. Ако бях на твое място, щях да установя наблюдателния си пункт там.

Карвър възнамеряваше да направи същото.

— Звучи ми разумно — каза той.

Чинията на Карвър беше празна. Той я отмести настрана и след това за изненада на Вермюлен стана.

— Добре, дай ми десет минути — каза той. — Аз отивам да се поразходя. Помага ми да мисля. Когато се върна, ще ти кажа дали мога да свърша работата, от какво ще имам нужда и колко ще струва.

— Аз вече назовах цената.

— Обаче аз не я приех. До скоро.

56.

Карвър мина покрай басейна, заобиколен от празни лежанки, и пое нагоре по пътеката из гората, която заобикаляше парцела на хотела. Беше отсъствал малко повече от единадесет минути.

— Е? — попита Вермюлен, когато той се отпусна на стола си.

— Ще стане, но цената е милион, и то лири стерлинги. Начинът на заплащане остава същият. Половината сега, а другата при доставката на стоката. Аз дойдох със самолет, защото очаквах само да направим срещата. Така че не нося нужната екипировка за задачата. Някои неща мога да си набавя сам, но други ще трябва ти да намериш.

Вермюлен се огледа, за да провери не ги ли подслушва някой.

— За какво говорим? Оръжия, специализирано оборудване?

— Такива неща — кимна Карвър. — Имам нужда от многозаряден гранатомет калибър четиридесет милиметра. За предпочитане „MGL Марк Уан“. Искам шест газови гранати със сълзотворен газ и три звуково–светлинни гранати М84. Петдесетсантиметрова сгъваема палка, олекотена бронежилетка, боен противогаз и двадесет и петмилиграмови таблетки валиум…

— Нямаш вид на нервен — отбеляза Вермюлен.

— Външният вид лъже. Искам всичко това след четиридесет и осем часа. Остави всичко до поискване в пощата на Венс. И накрая — през следващите няколко дни ще гледаме да не привличаме вниманието. Затова ще поддържаме връзка с есемеси. Никакви обаждания, освен ако аз не реша. Ще ти дам номер за връзка и ще искам такъв и от теб.

Вермюлен стисна зъби и лицето му потъмня от гняв, както сянка на облак се плъзга по земята.

— Господин Уинтър, трябва да знаеш, че се държиш доста странно за наемник. Не мисля, че ми харесва да получавам заповеди от човека, на когото плащам.

— Генерале, аз не ти давам заповеди. Просто ти обяснявам как трябва да станат нещата, ако искаш да получиш стоката, която си поръчал, а аз да се измъкна цял и невредим.

— Мога да намеря и друг начин да се свърши работата. Разполагам с мои хора.

— Онези двама попаи на яхтата? Тълпа момченца с моряшки фланелки и къси гащи? Не мисля.

— Не говорех за тях — отговори Вермюлен, докато гледаше Карвър с присвити очи. — Тази дума „попай“ е много интересна.

— Американска е, от Попай моряка — отговори Карвър, знаейки, че е направил голяма грешка.

— Така е. Обаче по случайност е жаргон, който британските морски пехотинци използват, когато говорят за цивилни моряци. Чувал съм ги със собствените си уши. Та се питам откъде знаеш тази думичка и освен това май си доста вещ в областта на въоръженията. Гранатомет MGL, гранати М84… Ако не се лъжа, Кени Уинтър няма военен опит. Така че може би ще ми обясниш как един цивилен знае толкова за военните дела?

Карвър вдигна рамене.

— Не си седя само вкъщи.

Вермюлен не отговори. Май не беше успял да разсее съмненията му. Карвър реши да играе ва банк.

— Защо си мислиш, че през всички тези години не съм изучил инструментите на моя занаят? А колкото до попаите, баща ми винаги наричаше моряците така. Не знам откъде го беше научил. В армията или в затвора, докато е ял овесена каша с някой стар пърдялник от армията.

Вермюлен се усмихна накриво.

— Добре, печелиш. Да предположим, че ще получиш исканото… Кога и къде ще извършиш доставката?

— Тук, в бара на хотела, който е вдясно от рецепцията. След три или четири дена, броено от днес. Ще ти изпратя точния час, щом свърша работата. На лодката ти имаше една мацка… съжалявам, жена…

— Да, моята секретарка — в гласа на Вермюлен се прокрадна подозрителност. Явно се чудеше какво ще последва.

— Вярваш ли й? — попита Карвър.

— Разбира се.

— Добре, значи тя може да вземе стоката. С теб повече няма да се срещаме. И без това поехме достатъчно рискове с това ни виждане. Ето какво ще се случи; хубава, уважавана жена ще се срещне със стар приятел в бара на хотела. Между другото, как се казва?

— Наталия Морли.

— Наталия… много мило. Както и да е. Наталия и Кенет ще се поздравят, ще си побъбрят и ще пийнат по едно. Тя ще попита какво прави и той ще извади плика, а тя учтиво ще го огледа. По това време ще се обади нейният „съпруг“, тоест ти, и тя ще му разкаже, че случайно се е видяла с добрия стар Кени. Ще ми подаде телефона, защото ти изгаряш от нетърпение да се чуеш със стария приятел. Тогава ще ми кажеш, че си превел остатъка от парите по моята сметка. Когато получа потвърждение от моята банка, ще предам стоката на Наталия. Внимателно и незабележимо — и тя ще прибере плика в чантата си. След това си допиваме питиетата, казваме си довиждане и се разделяме. Съгласен?

— Не искам госпожица Морли да се излага на опасност.

— Нито пък аз, генерале, защото ако тя е в опасност, то и аз също ще бъда.

— Добре, но ще трябва да я попитам дали е съгласна. Нека да говоря с нея.

През последната половин минута Карвър беше измъкнал едно тефтерче с кожени корици и написа нещо на една от страниците.

— Разбира се, говори с нея — каза той на Вермюлен и откъсна листа. — Но преди това ето ти международния банков номер и сметката, по която да преведеш парите. Ще ти бъда благодарен, ако още сега преведеш първата половина. Никой няма да става от масата, докато не си получа петстотинте хиляди.

Вермюлен дори не погледна към откъснатия лист.

— Господин Уинтър, с това поведение няма да си спечелиш приятели.

— Генерале, нищо лично. Научих по трудния начин да не върша нищо, докато другата страна не изпълни своята част от сделката.

Вермюлен се обади. Карвър получи потвърждение от банката си и веднага прехвърли парите в друга сметка, за да не му хрумне на Вермюлен да отмени превода. Това също беше урок, който му бе струвал милиони, докато го научи.

Нямаше какво повече да правят заедно. Вермюлен подаде на Карвър плик, в който имаше планове на къщата и подробна карта на околността. После се обади на госпожица Морли и получи съгласието й да вземе документа. Карвър долавяше гласа на Алекс. Познатият тембър разкъса сърцето му. Когато я чу да нарича Вермюлен скъпи, трябваше да грабне чашата с вода и да се обърне към морето, за да не се издаде.

Щом всичко беше изяснено, Карвър стана. Реши, че след като Уинтър е получил всичко, което е поискал, крайно време е да покаже признателност. Затова протегна ръка с мазна усмивка.

— Генерал Вермюлен, благодаря за чудесния обяд. С теб е удоволствие да се работи.

Вермюлен също стана и му стисна ръката, но не беше кой знае колко очарован.

— Довиждане, господин Уинтър. Ако нямаш нищо против, аз си запазвам правото на оценка, докато завършим сделката.

— Съгласен съм, генерале. Предай моите почитания на госпожица Морли…

57.

По пътя към Турет–сюр–Луп Карвър заобиколи през Кан. Той остави боклука, който беше наел на летището, и се отби в специализираната фирма за отдаване под наем на скъпи автомобили, която обслужваше звездите, продуцентите и шефовете от музикалната индустрия с бъкащи от сметки глави, които се тълпят на фестивалите и търговските изложения в града. Тук нае лимузина „Ауди А6“, любимото му средство за придвижване. Харесваше тази кола, защото външният й вид беше скучен като на „Форд Мондео“, но можеше да се движи със скоростта на „Ферари“, а по много пътища и по-бързо, благодарение на сцеплението, осигурявано от постоянното двойно предаване. Това беше най-добрата кола за бягство.

Той се отби в хипермаркета „Карфур“, който се намираше в покрайнините на града, за да си купи провизии, подходящи дрехи и екипировка за лагеруване, включително бинокъл и туристически обувки. После пое към хълмовете. Тези грузински бандити със сигурност си бяха избрали вълнуващо място за скривалище в подножието на Средиземноморските Алпи. Пейзаж с неравни склонове, обрасли с дъбове и борове, прорязани от внушителни клисури, по които се виеха пътища, а по високите скали живописно бяха накацали къщи.

Най-прекият път до къщата беше шосето между Венс и Грас и след това през село Турет. Карвър обаче пое по панорамния път, който се виеше по склоновете на Пюи дьо Турет — хиляда и триста метровия хълм, в чието подножие бяха сгушени селото и къщата. Той кара, докато асфалтът отстъпи мястото си на черен път, но след няколко километра попадна на такива коловози, които дори лек автомобил с двойно предаване не можеше да преодолее. Остави колата, взе лагерната си екипировка и пое нагоре към онази част от хълма, която се извисяваше непосредствено над къщата. Последните метри мина пълзешком, докато не намери най-удобното място за своя наблюдателен пост.

Долу виждаше хората, които беше дошъл да ограби. Ветрецът донасяше гласовете им тук горе заедно с кучешкия лай. Не го бяха забелязали.

Карвър извади бинокъла. Сега трябваше единствено да наблюдава и да чака. И да измисли как, по дяволите, да задигне ценния документ на Кърт Вермюлен.

58.

— Човече, това е гледка, която си заслужава, нали?

Ранна утрин в парка „Ийст Сайд“. Постоянен поток бегачи се носеше надолу по 25–а улица към Морската гара на Саут Стрийт и обратно под мостовете към Уйлямсбърг, Манхатън и Бруклин, а след това покрай рибния пазар „Фултън“. Това беше Ню Йорк Сити — хората бяха прекалено заети със себе си, за да обърнат внимание на мъжете, които стояха край парапета и вместо да се любуват на гледката към реката, зяпаха минаващите момичета.

— Кара ме да искам да съм тридесет години по-млад — каза Уейлън Макейб, когато една русокоса красавица мина. Стегнатите й бедра и красиво дупе бяха облечени прилепнал клин, а циците й весело подскачаха.

— По дяволите, съгласен съм и на десет.

Той се обърна към другия мъж, който беше започнал да оплешивява и да прави шкембе, а свръхразвитите му мускули се превръщаха в желе. Казваше се Клинтън Тюлейн и беше военен инструктор, когато Макейб оказваше помощ на партизаните в Западна Африка. Тюлейн им помагаше тогава, както беше помагал на много хора от Сараево до Ел Салвадор. Затова се познаваше с Душан Даркович, макар това да не беше името, под което мъжът в черно палто и с дълга сплъстена мазна коса беше влязъл в Съединените щати. Когато си сръбски военен, търсен из цял свят за военни престъпления, по-разумно е да пътуваш под чужда самоличност.

— Клинт, сега можеш да ни оставиш сами — каза Макейб. — Благодаря ти, че ни представи. Ние с господин Даркович трябва да поговорим по работа, а тя е частна.

— Да, сър — отговори Тюлейн и ако бе изпитал известно неудоволствие, че го изключват, то беше напълно заглушено от дебелата пачка долари, която сега се гушеше във вътрешния джоб на якето му. Макейб изчака, докато инструкторът се отдалечи достатъчно, след което насочи вниманието си към сърбина.

— И така, господин Даркович, Клинт ми каза, че у вас сте човек с влияние. Така ли е?

Даркович вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че да, има влияние, но е твърде скромен, за да се хвали с това.

— Да предположим, че искам да вляза в страната ви със самолет, да намеря място, където да кацна, за да презаредя и да взема една пратка, а след това да си тръгна, без някой да ме тормози. Можете ли да организирате това?

— Разбира се… естествено, срещу заплащане. На хората трябва да се плати, нали разбирате. Но да, може да се организира.

— Да, естествено, че трябва да им се плати. Имате ли на разположение бойци?

Даркович почти застана мирно.

— Хората ми се сражаваха заедно с мен в продължение на седем години. Срещу хървати, бошняци. А сега срещу тази албанска сган. Тези мъже са лъвове. Подобно на партизаните, които воюваха срещу германците, те са непобедими.

Макейб се опита да не се изсмее. Не му трябваха уроци по воюване от някакъв мазен задник, който сигурно беше втори братовчед на някой мангал.

— Добре, господин Даркович, нека ви разкажа какво съм намислил.

59.

Карвър не познаваше нито едно от дивите цветя, които покриваха склона, но беше благодарен за техния богат растителен аромат. Вече четиридесет и осем часа наблюдаваше къщата. През това време пи вода, яде шоколад, ядки и сушени плодове. Изходи се в плик за сандвичи, а след това го зарови в земята зад скривалището си. Освен това избистри плановете си как да измъкне документа от къщата.

Сградата беше така изградена, че общите части се намираха на южната част на склона, така че обитателите да имат хубава гледка към сиво–зелените провансалски хълмове и блестящите води на Ривиерата. Всичко свързано с ежедневието беше скрито от погледа. Автомобилната алея до къщата свършваше в дясната част на парцела от гледната точка на Карвър. Пред входа на къщата имаше малко пространство за спиране, но същинският паркинг беше отзад, така че автомобилите да не се виждат. Нямаше гаражи, а под метална рамка с пластмасов покрив стоеше един седемместен „Мицубиши Шогун“.

Откъм задната стена на къщата имаше метален заслон за цепеници, предназначени за камината, която според плановете на архитекта заемаше централното място във всекидневната. Малко по-нататък, до задния вход, който водеше в кухнята, се издигаха две големи газови бутилки, които захранваха горелките на печката.

Откъм задната част на сградата имаше още работа за довършване. Ниската тухлена стена, която обграждаше паркинга, не беше измазана и голяма част от района беше покрита със строителни отпадъци: каменни отломъци, парчета дърво, празни кутии и чували и дори малка бетонобъркачка. Някой обаче беше разчистил достатъчно място за високите телени огради, зад които държаха затворени кучетата, преди да ги пуснат през нощта.

Къщата се обитаваше от шестима души. Четирима мъже и две жени. Времето се запази топло и около обед мъжете се събраха отвън за здраво пиене, пушене и зяпане на жените, които лежаха край басейна и се опитваха да превърнат соларния си тен в истински. На Карвър не му отне много време, за да разбере кой е Баладзе. Наперената му походка, кучешкото послушание на мъжете и високият, креслив смях на жените показваха кой е водачът на стадото.

Карвър си убиваше времето, като се опитваше да измисли имена на хората, които скоро щеше да нападне. Поигра си с герои от сапунените сериали, исторически личности и дори Исус и неговите апостоли. Накрая се спря на „Бийтълс“. Той прекръсти Баладзе на Джон, водача на легендарната група. Мъжът, който имаше вид на негов заместник, шкембест мазник с русоляво перчемче, беше прекръстен на Пол. На един кльощав младок с дълга черна коса много подхождаше да бъде Джордж. Така на четвъртия член на бандата се падна Ринго. Той имаше свръхразвити мускули и яростно червеникавия тен на човек, който сутрин поръсва овесените си ядки със стероиди и прекарва твърде много време сам със своите гири. Покритият му с черни завити косми гръб също не беше приятна гледка.

Жените бяха лесни. Едната беше брюнетка, а другата блондинка. Значи Йоко и Линда.

През деня или Джордж, или Ринго даваха караул при входа на парцела. Който беше първа смяна, трябваше да стане рано и да прибере кучетата в заграждението, преди да заеме поста си при входа. Единственият посетител беше местен пекар, чиято камионетка пристигаше към десет. Ако се съдеше по количествата алкохол и бира, бакалски стоки, плодове и зеленчуци, които носеше, освен своите самуни, изглед да се бяха договорили да снабдява къщата изцяло.

На терасата имаше барбекю и на Пол беше възложена задачата всяка вечер да пече пържоли и шишчета. С изключение на грила, всички останали домашни работи бяха оставени на жените, които изпълняваха едновременно ролите на домашни помощници, готвачки, наслада за очите и сексуални робини. Карвър си представи как ще опише сцената на Алекс. Не знаеше какво точно ще му отговори, но със сигурност щеше да бъде изпълнено с разбиране, цинично и поръсено с лаконичен черен хумор. Запита се колко често са се отнасяли с нея, както с тези жени, но не задълба в това, защото предпочиташе да се съсредоточи върху бъдещето. Не след дълго щеше да я види отново. След като разкараше Вермюлен, двамата можеха да започнат отново.

Следобеда на втория ден Карвър стигна до убеждението, че е видял достатъчно. Щеше да свърши работата утре. Довечера щеше да си намери хотел, за да се наспи както трябва, да се изкъпе и да хапне нещо прилично. Но преди това трябваше да вземе пакета от Вермюлен, оставен „до поискване“ във Венс, а после да напазарува. Беше си направил списък на всичко, от което щеше да има нужда: захар, ленено масло, оцветител за храна, восъчни тапи за уши и още куп други неща, от бояджийски четки до местен пастет. Това означаваше, че ще се наложи да се отбие в няколко различни магазина.

Оставаше и още нещо: таблетки за насищане на аквариуми с кислород. Каза си, че не бива да забрави да се отбие в зоомагазина.

60.

— Моля, господин Новак, сипете си колкото искате. Аз съм жена и трябва да се грижа за линията си. Обаче обичам да гледам как мъжете се наслаждават на храната си.

Олга Жуковская гледаше окуражително към легендарната количка с ордьоври във виенския ресторант „Ди Драй Хусарен“. На количката за сервиране имаше повече от тридесет сезонни блюда, като се почне от телешки мозък и се стигне до черен хайвер. Пълни чинии с гъши дроб, пушена и маринована сьомга, студени места и зеленчуци, а това бяха само ордьоврите.

За съжаление на келнера, който беше застанал почтително в раираната си жилетка, Павел Новак нямаше твърде голям апетит. Нито пък беше в настроение да оцени уютния лукс на „Библиотек“, по-малкия салон на основания през 1933 година от член на висшата аристокрация ресторант. При нормални обстоятелства щеше да се чувства поласкан и доволен сред лавиците, пълни с кожените ръбчета на редки издания, кошниците с пролетни нарциси, каменните статуи в стенните ниши и успокояващите отсенки на дървените ламперии и тъмнозелените столове. Но не и когато неговият най-голям кошмар оживяваше пред очите му.

Самото обстоятелство, че той и Жуковская разговаряха на руски, събуждаше у него най-мрачните му спомени. Беше работил почти петнадесет години за сваляне на съветското господство, като предаваше секретна информация на Запада. През цялото време беше сигурен, че не са го открили. А сега, повече от осем години след Кадифената революция, руснаците най-накрая го пипнаха.

Когато му се обадиха по телефона с покана за вечеря, знаеше много добре коя е Жуковская и какво представлява. Той прие, защото му се стори, че няма смисъл да отказва или да се опитва да избяга. Ако го преследваха, щяха да го пипнат. Ако пък случаят не беше такъв, не губеше нищо, като се срещне с една от легендите на съветския шпионаж. Обаче този фатализъм не го правеше по-малко нервен.

Естествено, Жуковская напълно съзнаваше неговото безпокойство. Наслаждаваше му се и дори си поигра малко с него, преди да реши да го освободи от страданията. Тя също щеше да изгуби апетита си, ако трябваше да гледа тази нещастна невестулка с трагично увиснали мустаци, която се потеше от страх под погледа й. Нямаше смисъл да дойдеш в един от най-добрите ресторанти във Виена, където към храната се отнасяха също толкова сериозно, както във всеки френски и италиански град, а да не можеш да се насладиш на менюто.

— Ако се тревожите или се страхувате, че може да ви се случи нещо лошо, моля, успокойте се. Сега времената са други. Вече не сме сталинисти.

Новак се успокои малко.

— А за основно блюдо ви препоръчвам тафелшпиц, варено говеждо, картофено пюре, спаначено пюре, ябълков сос. Казват, че е най-добрият във Виена. Всъщност вие трябва да знаете това по-добре, защото сте местен. Предлагам да не говорим по работа, докато се храним. Нека си поприказваме за старите времена… когато работехте за американците.

Единственото, което Новак успя да направи, беше да не избълва хапката си от пилешко филе върху своята събеседница. Той сдъвка и преглътна месото, като през цялото време се опитваше да измисли някакъв отговор.

Жуковская обаче го изпревари и първа заговори:

— Хайде, хайде, нима сте ни смятали за толкова некадърни? Разбира се, че знаехме. Обаче ни устройваше да не ви видим сметката. Вие бяхте доверен източник, защото искрено вярвахте, че информацията, която предавате, е истинска. Страхувам се, че голяма част от нея не беше. Погрижихме се за това. Така че вместо да ни навредите, както сте се надявали, всъщност вие сте помагали на Съветския съюз, като сте заблуждавали нашите неприятели… О, чашата ви е празна. Да повикам ли келнера по вината, за да ви я напълни?

Най-накрая Новак си върна дар слово:

— Кога разбрахте?

— Тогава бях само младши офицер, затова научих едва по-късно. Но моите началници научиха за вашето предателство още при първия ви нервен опит да се свържете с американците.

— Боже мили… Колко дълбоко бяхте проникнали във Военната разузнавателна агенция?

— Успяхме да изнудим някои офицери, а на други плащахме. Неколцина работеха за нас по идеологически причини. Но общата бройка не беше голяма. Определено под дузина. Вашият водещ офицер Вермюлен винаги е бил верен на родината си. И той, и вие бяхте напълно искрени в онова, което вършехте. За нас това беше важно.

— Защо поискахте да се срещнем?

Жуковская отмести встрани недоядена хапка препечен хляб с масло и хайвер.

— Добре, ако така предпочитате, нека поговорим по работа, а после ще ядем. Може би наистина е по-добре. И тъй… Какво обсъждахте с Вермюлен в операта?

— Нищо особено. Не го бях виждал от години. А и не си падам кой знае колко по опери.

Жуковская направи болезнена гримаса.

— Господин Новак, ще ви помоля да не ни подценявате отново. Вие гледахте „Дон Жуан“ във Виенската опера. Разговаряхте с Вермюлен в бара преди представлението. Затова ще ви попитам отново, защо се срещнахте? Какво обсъждахте? Свързвахте ли се тогава? Освен това ще повторя, ако сте откровен с мен, можем да се държим като цивилизовани хора. А ако не… хайде да не си разваляме вечерята, като мислим за тази възможност.

Новак остана безразличен към нейната заплаха. По негово мнение той вече беше мъртвец. Единствената достойна постъпка в живота му — неговата лична битка срещу съветската окупация на страната му, се оказа измама. Вместо да подпомогне каузата на свободата, той вероятно й беше навредил. А сега колебливият му опит да предотврати попадането на списъка с бомбите в погрешни ръце започна да се разплита пред очите му.

Разбира се, той можеше да направи последен жест на саможертва. Можеше да откаже да признае каквото и да било и да остави руснаците да се опитат да изтръгнат тайната му с бой. Може би щеше да издържи достатъчно дълго, за да даде време на Вермюлен да направи нужното. Но тази съпротива изискваше усилия и психическа енергия, за да устои, и внезапно той осъзна с болка, че вече нямаше сили за подобен подвиг. Защо да се преструва повече?

Новак повика келнера по вината.

— Искам бутилка червено бордо. Нещо, което да ми остави спомен за цял живот. Цената няма значение.

Сомелието, който много добре знаеше кой плаща сметката, стрелна поглед към рускинята. Тя кимна леко в знак на съгласие, преди той да изпълни желанието на Новак.

— В такъв случай, господине, аз бих ви препоръчал „Ла Мисион От–Брион“ от 1982 година. Прекрасна реколта на един от известните замъци. Мисля, че ще имате едно почти духовно преживяване.

По лицето на Новак плъзна уморена усмивка.

— Духовно преживяване, а? Добре тогава, нека е „От–Брион“.

Жуковская търпеливо го изчака да опита виното й да го одобри, след това да се наслади на аромата и пълнотата на вкуса и да отпие една–две глътчици. Тя разбираше не по зле от него какво става.

Когато изпи първата си чаша, Новак заговори. Описа как към него се е обърнал Баграт Баладзе, който се опитва да продаде списъка с изчезналите бомби. Как той от своя страна се е обърнал към Вермюлен, надявайки се списъкът да попадне в американски ръце. Как му е съобщил местоположението на списъка и средството да се сдобие с него.

Когато свърши, Жуковская се протегна и лекичко стисна ръката му на масата.

— Благодаря ви — каза тя тихо с искрен глас. — А сега се насладете на вечерята. — Усмивката й стана неочаквано очарователна, женствена и почти кокетна, когато добави: — И на духовното вино!

Може би защото товар се смъкна от раменете му, или защото бордото наистина беше еликсир, Новак наистина се оказа способен да се наслади на храната. Той и Жуковская поведоха разговор като двама души на средна възраст със сходен опит през годините и споделяха еднакви мисли за съвременните абсурди.

Той беше мъж, който умееше да разказва анекдоти, а тя жена — доволна да се смее на шегите му.

В края на вечерята Жуковская беше толкова цивилизована, или да го кажем по руски — културна, колкото беше обещала. Много любезно го помоли да й предаде своя мобилен телефон. Освен това му съобщи, че в кооперацията, където живее, ще има проблем с телефонните кабели. С други думи, нямаше да може да съобщи на никого какво й беше казал. Добави, че ще бъде закаран у дома при жена си.

— Моля, бъдете разумен — завърши Жуковская.

Петнадесет минути по-късно Петер Новак отключи входната врата, прекоси фоайето и се качи на асансьора, който вървеше в шахтата си от ковано желязо вече стотина години. Новак слезе на петия етаж и влезе в апартамента си. Съпругата му беше заспала в тяхната спалня. Той я целуна по лицето и прошепна в ухото й:

— Обичам те.

Тя измърмори нещо сънливо.

Новак се загледа в нея с любовта на мъж към жена, която е споделяла живота му в продължение на тридесет години. Любов, в която младежката страст е от стъпила място на по-дълбока привързаност, разбиране и взаимна прошка. Той положи ръката си за кратко върху нейното рамо и след това излезе от спалнята.

Изкачи се на последния етаж на сградата и излезе през таванската врата на покрива. Отиде до края, огледа светлините и покривите на Виена, пое за последен път дълбоко дъх и скочи в празното.

61.

Преди да се хвърли в леглото, за да се наспи, Карвър звънна на Грентъм в Лондон.

— Утре ще свърша работата. По някое време следобед.

— Имаш ли вече представа какво трябва да вземеш?

— Още не. Единственото, което клиентът ми каза, е, че трябва да намеря някакъв документ в запечатан плик. Не ми довери какво в документа го прави толкова ценен. Единственото, което спомена, беше, че е „важен за бъдещия световен мир“.

— Какво?

Каквото и да беше очаквал Грентъм, това го изненада.

— Да, зная — каза Карвър. — И аз си помислих, че звучи доста налудничаво. Но това не е всичко. Той си е втълпил, че сме като римляните и варварите вече са пред портите. Само че варварите в случая не са хуни и вандали, а ислямски терористи, които се опитват да завладеят света.

— Бъзикаш се. — Грентъм изпръхтя раздразнено.

— Разберете се с него. Единственото, което знам, е, че имам намерение да извърша размяната утре привечер. Мястото е „Отел дьо Кап“, същия, в който обядвахме. Утре ще ти съобщя точния час. Целта ми е петнадесет минути по-късно да напусна хотела заедно с жената и по възможност с документа. Казах на Вермюлен, че не искам никой от хората му да се навърта наоколо, когато осъществяваме размяната, но не вярвам да спази уговорката. Сигурно ще иска да защити своята инвестиция. Така че ще се нуждая от помощ, за да се измъкнем.

— Кола, може би с шофьор, но да е добър. И безопасно жилище за през нощта.

Грентъм изсумтя.

— А не искаш ли да те чака частен самолет? Доколкото си спомням, си падаш по тях.

— А ти искаш ли да дам документа на горилите и Вермюлен в замяна на Алекс?

— Ще видя какво мога да направя.

62.

Дори могъщите си имат началници.

Както Олга Жуковская можеше да накара подчинените й да подскачат, така и тя чувстваше стомаха си на топка, когато трябваше да се обади на директора на ФСБ и да го събуди, за да му съобщи лоши новини. Тя докладва всичко, което Новак й беше съобщил, и подчерта неотложността на въпроса. По нейно мнение списъкът с ядрените оръжия и тяхното местоположение трябваше да бъде върнат през следващите двадесет и четири часа. След това можеше да бъде безвъзвратно загубен.

— Ние знаем местоположението на документа, който е от огромна политическа и военна важност за родината — завърши тя. — Затова трябва веднага да изработим план за отнемането му.

Директорът не беше оцелял в живот изтъкан от тайни, вътрешни дрязги и често смъртоносни смени на партийни началници, взимайки прибързани решения, без да е предвидил всички възможни последствия.

— Можем ли да бъдем наистина сигурни, че списъкът съществува и че е толкова важен, колкото Новак твърди? Разполагането на оръжията се извърши под контрола на КГБ, тяхното местоположение е известно само на нас — поне засега — и аз не съм чувал подобен документ да липсва от нашия архив. Предполагам, но само на теория, че от Министерството на отбраната може да са намерили начин да откраднат или да преснимат нашата документация… — Той замълча, за да обмисли тревожната възможност друго ведомство да е надхитрило командваното от него, макар и само временно. — Във всеки случай Новак е предател и печалбар, така че няма особени причини да му вярваме.

— Да, другарю директор, това е така и при други обстоятелства бих се съгласила с вашето мнение. Но седях на по-малко от два метра от него и съм сигурна, че каза истината.

— Женска интуиция? — презрително изсумтя директорът на ФСБ.

— Не, другарю. Двадесет и пет години опит в провеждането на разпити.

— Добре, нека предположим, че този списък е толкова опасен, колкото вие твърдите. Тогава възниква съвсем различен проблем. Той се намира на територията на суверенна държава и ние не бихме искали да предизвикаме дипломатически скандал, като предприемем въоръжено нападение срещу банда криминални престъпници, които освен това имат предимството да защитават укрепена позиция.

Жуковская обори това:

— Другарю директор, та ние през цялото време провеждаме въоръжени операции в чужди държави…

— Да, например скорошният ви провал в Женева — озъби се нейният началник. — Нашата операция по замитане на следите може и да е убедила местната полиция, но не мислете, че нашите врагове са се хванали. Избраните оперативни работници бяха твърде лесни за разпознаване като наши служители. Имаме обаче и друго затруднение. Както знаете, в момента всички правителствени институции са изправени пред бюджетни ограничения. Ние не правим изключение.

— Това е много тъжно — измърмори Жуковская, която искаше да го откъсне от любимата му тема и да го върне към въпроса, — но не виждам никаква връзка.

— Връзката, другарко заместник–директор, е, че няма с какво да платя операцията, за която настоявате. Вече финансирах една тайна операция заради вас…

— Която доведе до откриването на Новак и информацията за документа… Заради която трябваше да изпратим хора в Америка и Швейцария, да изградим контакти из цяла Европца, да не говорим за разходите по легендирането на госпожица Петрова, включващи купуването на дрехи, които нито една обикновена руска жена не може да си позволи. Както и прахосването на долари по козметични и фризьорски салони…

Докато възрастният другар мърмореше, по лицето на Жуковская бавно плъзна усмивка. Току–що й беше хрумнал начин как да осъществи операцията, да вземе документа, да икономиса пари на държавата, и то така, че да може да отрече всичко, ако нещо се прецака. Както и да изложи здраво стария динозавър, който стоеше на пътя й към директорското кресло.

— Вашата официална заповед гласи да не очаквам никаква помощ от агенцията по този въпрос? — попита тя послушно.

— Точно така — изръмжа директорът. — А що се отнася до госпожица Петрова, удивен съм, че сте готова да имате нещо общо с нея, като се има предвид каква роля е изиграла за смъртта на вашия съпруг. Ако бях на ваше място, щях да си доставя удоволствието да я ликвидирам.

— Когато му дойде времето, може би ще го направя. Засега ми стига да използвам нейния талант в наша полза.

За първи път гласът на директора беше изпълнен с искрено възхищение:

— Скъпа, дори за вас това наистина е забележително хладнокръвие.