Оцеляващият

89.

В черквата на Свещения гроб в Ерусалим полунощ отбеляза началото на великолепното честване на Великден от Гръкоправославната църква. Сградата беше претъпкана с хора от всички християнски изповедания, когато патриархът обяви възкресението на Исус на същото място, където гробът беше опразнен. Сред викове „Христос воскресе“ и „Во истина воскресе“ се празнуваше величието на Възкресението и началото на новия живот с утринно богослужение, което отекваше в стените на 980–годишната огромна базилика в акт на боготворене, обединил ужасяващата сила на вярата и величието на ежегодното чудо.

90.

Кърт Вермюлен не беше ранен. За негов срам го бяха пленили, без да успее да даде дори един изстрел. Седеше на задната седалка на джипа, който допреди малко беше негов. Сега той му беше отнет от мъжа, който толкова майсторски го бе победил и му се бе представил като Душан Даркович.

— Имаме среща — каза Даркович, когато, седнал на седалката до шофьора, вдигна очи и погледна Вермюлен в огледалото за обратно виждане. — С твоя приятел господин Макейб. Той ми плаща двадесет милиона американски долара, за да му доставя куфара. Може би ти можеш да платиш повече. Аз винаги съм готов да сключа по-изгодна сделка. Още не е твърде късно.

Вермюлен не отговори.

— Така и предполагах — продължи Даркович. — В такъв случай ще се наложи да те предам на господин Макейб. Съжалявам за хората ти, трябваше да умрат. Моля да проявиш разбиране. Това е само бизнес. Нямам нищо против теб. Обичам Америка, тя е велика страна. Разбирам, че не искаш да говориш. Аз също имам да обмисля доста неща. Цигара?

Даркович си запали, а шофьорът му вече пушеше. Вермюлен можеше да види проблясването на оранжевите огънчета в тойотата пред тях. Май в Сърбия никой не обръщаше внимание на опасността да заболее от рак на белите дробове или да получи сърдечен удар. Мъжете на война всъщност рядко го правеха, защото предполагаха, че няма да живеят достатъчно дълго, за да се разболеят.

Вермюлен се опита да разбере как беше допуснал да попадне в капана, който Макейб бе заложил за него.

Старецът го бе лъгал от самото начало и го беше забъркал в планове, които сега му се струваха налудничави. Да прекара месеци в търсене на ядрени бомби, наемане на крадци, излагане на своите момчета на смъртна опасност. Как е могъл? Може би хората във Вашингтон, които се бяха опитали учтиво да му подскажат, че болката от загубата на Ейми го е изкарала от релси, са били прави? Обаче дори да беше така, той нямаше никакво съмнение, че любовта на Наталия към него е истинска. Безброй пъти си беше задавал въпроса дали не е поредният стар глупак, който е позволил на млада и красива жена да го прелъсти. Може би в самото начало беше имало нещо подобно. Може би тогава се беше преструвала. Но не и сега. С всеки изминал ден увереността му нарастваше. Очевидно беше прав, че й се довери.

Само една страна от катастрофата оставаше неясна. Не можеше да разбере защо му беше на Макейб да го мами? През цялото време трябва да е имал нещо на ум, някаква цел, за да извърши такова предателство.

Вермюлен не можеше да разбере защо му беше да го прави. А и да разбереше, какво полза? Беше работил достатъчно дълго като професионален войник, за да разпознае поражението, когато усети вкуса му.

91.

Значи затова самолета го нямаше на радарите.

Карвър се беше свил в дългата трева покрай пистата на летище „Прищина“. Тя се простираше от север на юг в тясна долина, заградена с планини от двете страни. Всички летищни сгради бяха струпани в северния край: контролната кула, пътническият терминал, самолетните хангари и резервоарите с гориво. Обаче Карвър, който се движеше с изгасени фарове, беше поел по служебен път, който водеше до самия южен край на пистата. Там едно разклонение за маневриране излизаше от основната писта и завиваше на запад, където завършваше с широка асфалтова площадка, над която на стотици метри в мрака се извисяваше връх. Едва когато слезе от камионетката, след като спря встрани от пътя и се промъкна до високата ограда от телена мрежа с корона от бодлива тел отгоре, която обикаляше целия летищен комплекс, Карвър забеляза, че в лицето на скалата има монтирани две огромни бронирани хангарни врати. Докато ги гледаше, кацна хеликоптер, който приближи по пътеката за маневриране и зачака, докато дебелите врати започнаха бавно да се плъзгат настрани, разкривайки огромен хангар, изкопан в скалата. После машината бавно влезе в изкуствената пещера. Щом се озова вътре, вратите се плъзнаха обратно на местата си, но Карвър успя да види частния самолет, чийто търбух беше леко издут малко зад крилата. Това беше самолетът на Макейб и той или вече бе приютил смъртоносния плод в своята утроба, или очакваше всеки момент да го получи.

Налагаше се да влезе в хангара. Но преди да помисли как да стане това, трябваше да преодолее летищната ограда. Служебният път завиваше към скритата военна база, но Карвър трябваше да мине през пропускателен пункт, охраняван от двама часови. Оградата пресичаше пространството за маневриране и там, където стъпваше на асфалта, имаше колелета, така че когато някой самолет получи разрешение за кацане или излитане от тази част на пистата, да може да се отвори. Следи, оставени на равни разстояния, показваха, че територията се охранява от кучета. Единственият начин беше да мине през главната порта. Карвър си вдъхна кураж, защото знаеше, че ще се наложи да убие охраната. Точно тогава обаче видя фарове в далечината, които се приближаваха към него. Той се втурна обратно в камионетката и изгледа минаващите два открити камиона с мъже, насядали на пейки в каросерията, и един „Ленд Крузър“. Остави ги да се отдалечат по пътя, след което подкара след тях все още със загасени фарове.

Когато първият камион спря на пропускателния пункт, Карвър запали фаровете и се нареди на опашката. Един от часовоите отиде при шофьорската врата на първия камион. Карвър извади пистолета си, нави заглушителя на цевта и го остави на пътническата седалка така, че да му е удобно да го грабне. След това си сложи слушалките на уокмена, стисна зъби и пусна машинката.

Рапът го превърна в стар човек. Тази музика му се струваше немелодична, несвързана какофония и единствените думи, които успяваше да разбере, бяха мръсотиите. Прекарал беше предостатъчно време по парадни плацове и учебни полигони, на които му крещяха побеснели фатмаци, чиято готовност за словоблудство и физическо насилие би впечатлила и засрамила всеки малък уличник.

Обаче нуждата диктува своите правила.

Най-накрая часовоят застана и до неговата врата.

Карвър внимаваше да държи главата си в сянката на кабината и му подаде личната карта на Касанич.

Часовоят го попита нещо, но той не отговори.

Мъжът опита отново. Карвър се наведе към него и показа слушалките на ушите си и заклати глава в такт с ритъма. Ухили се като идиот и изрева със, както се надяваше, нещо подобно на сръбски акцент: „Страйт оут ъв Кемптън, матафъкъ“.

Няколко секунди часовоят го гледа с празен поглед, след това се ухили и така спаси собствения си живот. Заклати глава в такт с ритъма, който се лееше с известно съскане от слушалките на Карвър. После му върна личната карта и му махна да минава.

Другите превозни средства вече почти бяха преполовили мястото за маневриране и противовзривните врати бяха започнали бавно да се отварят, за да ги пропуснат. Карвър натисна газта, за да успее да се включи в редицата, и с облекчение спря музиката, усещайки, че от раменете му пада тежест, защото се беше прегърбил от напрежение. Трясъкът в ушите наистина му тежеше и дори му се бе догадило от силната музика. Скърцаше със зъби, тялото му се заливаше в пот и се чувстваше странно разстроен, сякаш шумът бе предизвикал реакцията на някакъв мрачен безформен спомен, който се криеше в неговото подсъзнание.

Точно тогава обаче влезе в хангара, всички мисли за неговите проблеми се изпариха и той се огледа с учудване.

В скалната планинска маса беше изкопано огромно пространство. В предната му част беше паркиран самолетът на Макейб, а до него стоеше хеликоптерът. Двете изключителни машини, които струваха милиони и бяха способни на удивителни неща, в тази обстановка приличаха по-скоро на играчки. Хангарът се простираше назад, докъдето му виждаха очите. Малко по-нататък в две редици бяха спретнато подредени още машини. Поне две ескадрили военни самолети на югославската армия бяха скрити тук: стари МИГ 21, чиито конусообразни носове излизаха от набити тромави фюзелазки, и много по-новите МИГ 29, със стройни двуопашни тела на грабливи птици.

Един от наземния екип в гащеризон посочи на Карвър да паркира камионетката в района вляво от входа, точно до трите новопристигнали превозни средства. Когато Карвър се приближи, видя от каросериите да скачат мъже, облечени в разнообразни бойни униформи, джинси, кожени якета и дори анцузи и маратонки, но всички бяха въоръжени. Повечето от тях останаха край камионите и облегнати на каросериите, запалиха цигари, безгрижно пренебрегвайки забраната да се пуши въпреки огромните количества авиационно гориво, които сигурно се съхраняваха наблизо. В отговор на заповед, кресната от лендкрузъра, един от тях се запъти натам с преметнат през рамо автомат, отвори една от задните врати и издърпа навън изпоцапана русолява фигура за вързаните с белезници ръце. Беше Вермюлен. Значи Макейб наистина го беше измамил. Карвър не му съчувстваше много–много. Проницателен човек с опита на Вермюлен би трябвало да предвиди това. Беше сам, все пак бе проявил достатъчно съобразителност да остави Алекс на сигурно място. И това беше нещо.

Още един мъж слезе от японския джип. Той носеше черната си коса сресана назад по италианската мода, а безупречното му облекло подсказваше, че неговият притежател никога няма да види друго лице, което да обикне повече от своето собствено. Мъжът разпръсваше самодоволството си като ухание на скъп лосион за след бръснене, докато крачеше към задната част на колата със защитено срещу удари алуминиево куфарче, и се спря, за да наблюдава как двама мъже много внимателно измъкнаха от товарния отсек на лендкрузъра ожулен кожен куфар. Те го сложиха на товарна количка с две колела и дълги ръкохватки и я забутаха, докато мъжът с излъчване на латино любовник продължаваше да ги надзирава. Мъжете поеха към една редица канцеларии, подредени покрай далечната страна на хангара на поне четиридесет и пет метра от паркиралите превозни средства.

От лендкрузъра слезе още един пътник, притиснал с буза към рамото си мобилен телефон. Той свърши разговора си, пъргаво закрачи след мъжете, които бутаха количката, и още в движение започна да сипе нареждания. Това трябва да е Даркович, помисли си Карвър. Личеше, че той е командирът. В това време Вермюлен оформи ариергарда, полагайки усилия да върви изправен и с достойнство, макар че неговият пазач го водеше с притисната в кръста му цев.

Карвър видя как двама мъже с бръснати глави излязоха от една канцелария, за да посрещнат малката процесия. Носеха слънчеви очила и слушалки в ушите — невъзможно бе да се сбърка външният вид на частни телохранители, които много искат да ги мислят за Сикрет Сървис. Саката им бяха издути на обичайните места, където хората носеха личното си оръжие. Телохранителите останаха неподвижни и наблюдаваха как мъжете с количката и следващите ги влязоха в помещението. После затвориха вратата и застанаха със скръстени ръце от двете й страни като биячи пред нощен клуб, правейки всичко възможно, за да изглеждат страховити.

Чекиджии, помисли си Карвър. Обаче те му подсказаха една идея. В мига, когато Яворски му бе казал да стои настрана от тази „вътрешна работа“, той предположи, че американците планират някаква акция, за да вземат бомбата и да елиминират Макейб, Вермюлен и който друг им се изпречи на пътя. Обаче той нямаше да се размотава, докато дойде 7–а кавалерийска дивизия, за да спаси всички. Веднъж вече беше позволил на Макейб да се измъкне и това нямаше да се повтори. Така беше решил, докато чакаше край пропускателния пункт. Освен това знаеше в основни линии какво иска да направи.

Сега успя да измисли и как да го стори.

92.

Трите хеликоптера „Блек Хоук“ поеха на юг от Тузла. Пилотите летяха с пределна скорост, изминавайки сто и двадесет километра за малко повече от двадесет минути, преди да завият на югоизток към границата. Влязоха от Босна в Черна гора южно от Фоча и поеха по протежение на река Тара на югоизток към летището край Слатина. Хеликоптерите се плъзгаха ниско над долините, прехвърляха короните на дърветата, избягваха електропроводите, слаломираха над върховете на хълмовете и планините, разсичащи този скалист терен, избягвайки селата и градчетата като нощни създания, които се плашат от досега с хора. Кейди Джоунс беше в третата машина заедно със сапьорския екип. Тя разговаряше с командира на групата, изяснявайки последователността на работа при проучване на бомбата, когато по интеркома се чу гласът на пилота:

— Е, приятели, вече сме на вражеска територия. Сега започва интересното.

В Ситуационната зала на Белия дом Тед Яворски нададе победоносен вик:

— Пипнах ли те, копеленце!

През последния четвърт час един безпилотен самолет „MQ–1 Придейтър“ от военновъздушната база в Тузла беше пристигнал над Слатина и започна да предава инфрачервени кадри в реално време, които се приемаха в САЩ. Камерите му бяха засекли пристигането на хеликоптера и проблясването на ярка светлина, когато вратите на хангара се плъзнаха настрани, за да го пуснат да влезе. Сега, когато знаеха къде се е скрил Макейб, задачата им доста се опростявате. След няколко минути един армейски генерал се свърза с Дейв Греч, който се намираше във водещия „Блек Хоук“, и му даде нови заповеди. Междувременно офицери от американските военновъздушни сили започнаха да вдигат по тревога изтребителни ескадрили в района на Балканите и Близкия изток, за да бъдат готови да прихванат и унищожат самолета на Макейб, в случай че излети, преди хеликоптерите да стигнат до Прищина.

Когато генералът свърши с Греч, Яворски взе микрофона.

— Майоре, аз съм Тед Яворски от Агенцията. Исках само да ви съобщя, че британците може да имат човек на терена, където ще действате. Беше му възложена задача да влезе в летището, но не знаем дали е успял. Казва се Карвър. Той е малко нещо неофициален. Не фигурира в никакви списъци. Ако може, не го наранявайте. Но и да го направите, няма да е много страшно. Да го знаете от мен, никой няма да заплаче за него.

93.

Карвър започна да пресича издълбания в скалите хангар и си каза, че най-после започва отново да си върши работата. След всичко, което се случи, той отново правеше това, което можеше най-добре: да прониква незабележимо в живота на много лоши хора, да ги премахва от лицето на земята и след това да изчезва така, както е дошъл.

Различните групи хора, разпръснати из хангара, улесняваха намеренията му. Хората на Даркович се размесиха с персонала от югославските военновъздушни сили, а телохранителите на Макейб стояха и гледаха, докато механиците и екипажите сновяха насам–натам и си вършеха работата. Никой не забелязваше и не се интересуваше от Карвър. Беше строшил на две слушалките на уокмена, оставяйки едната в ухото си. Отново беше в цивилни дрехи, пистолетът му беше пъхнат под колана на панталоните, а моряшката торба преметната през рамо.

Можеше да бъде, който и да е.

Късметът му изглежда отново проработи. Един механик стоеше покачен на стълба в задния край на самолета на Макейб, наврял глава до раменете в задния инсталационен отсек, за да долее хидравлична течност от пластмасова туба. Карвър се спря в подножието на стълбата и се провикна нагоре:

— Ей, ти!

Механикът се обърна и сбръчка учудено челото си.

— Задръж — нареди Карвър на мъжа и притисна с една ръка слушалката, сякаш се опитваше да чуе какво му казват въпреки шума в хангара, а след това заговори уж в микрофон, скрит в ръкава на ризата му.

— Аха, да, ще се заема с това. Точно на мястото съм… Да, ще бъде изпълнено. Край. — Погледна отново нагоре към механика и попита: — Говориш ли английски?

Мъжът поклати глава.

— Хайде да видим дали ще разбереш това… Ти — Карвър посочи към него — слизаш от самолета. — Той повтори движението още веднъж, ясно показвайки на мъжа да слезе от стълбата.

Механикът остана на мястото си, несигурен как трябва да постъпи.

Карвър театрално въздъхна и се престори на ядосан.

— Слушай сега. Самолет — той посочи машината — американски. Аз — сега се потупа по гърдите — американец.

Би ли могъл сърбин, който не знае английски, да долови разликата между английския и американския акцент? Карвър се надяваше да не може и отново повтори своята малка мантра:

— Самолет американски, аз американец. — И добави: — Ти слизаш, аз се качвам на самолета.

Механикът го изгледа, изпухтя сърдито и вдигна рамене. Нямаше нужда да казва каквото и да било, защото посланието му беше ясно и без думи: очевидно смята Карвър за смахнат, но изобщо няма намерение да спори с него, затова слиза и го оставя да прави каквото иска.

— Ей, аз ще взема това — обяви Карвър и взе тубата с хидравлична течност от ръката на мъжа. След това се изкачи по стълбата в задния инсталационен отсек, остави моряшката торба на самолетния под и допълни хидравличния акумулатор. Извади инструментите си от чантата: ключ, с който да разхлаби връзката между тръбите за горещ въздух, и кабелни клещи, за да освободи колкото може повече изолационно покритие от кабелите. Нямаше намерение да осигури повторно оцеляване на Макейб. Този самолет щеше да падне с гръм и трясък. И за да засили ефекта, остави наполовина пълната туба със силно запалителната хидравлична течност с незатворено гърло в инсталационния отсек, когато затвори капака и си тръгна.

Върна се обратно при камионетката си, като за миг се изкуши да си сложи отново сръбската униформа и просто да се върне по пътя, откъдето беше дошъл, и да се измъкне, преди някой да разбере, че е бил тук. Но подтикът да остане беше по-силен. Искаше да види как Макейб се качва на самолета, как машината излиза на пистата, за да се засили, и как се издига в небето и изчезва от погледа му. Този път беше напълно уверен, че никой няма да успее да се спаси. Сега самолетът беше смъртоносен капан. В мига, когато пилотът включи турбините, съдбата на самолета ще бъде решена. Просто искаше да бъде сигурен, че плячката му е на борда.

Някакво движение привлече вниманието му. Свръхкрасивият мъжага, когото Карвър мислено бе нарекъл Любовника, излезе от канцеларията в другия край на хангара. След него се появи един от хората на Даркович, който буташе количката с кафявия куфар върху нея. Докато вървяха към самолета, люкът в долния край на фюзелажа се отвори и увисна право надолу, за да ги посрещне. През отвора беше спусната метална рамка, която приличаше на кош, и спря на около метър от бетонния под на хангара. В коша вече имаше някакъв зеленикав вързоп, който заприлича на Карвър на парашут. Бяха нужни двама души, за да вдигнат куфара от количката и да го сложат в коша, през което време Любовника надзираваше операцията. Той провери дали куфарът е добре разположен и дали е закачен правилно за парашута, след което подаде сигнал на някого в самолета и металната рамка започна да се прибира обратно във фюзелажа, последвана от люка, който се затвори.

Бомбата беше натоварена.

94.

Франческо Рива се върна в канцеларията, където чакаше Уейлън Макейб. По пътя се размина със сърбина Даркович, който точно излизаше от нея с доволна усмивка на лицето като добре нахранена хиена. Рива отвори вратата и влезе вътре, последван от двамината въоръжени телохранители, които пазеха пред вратата.

— Свърши ли? — раздразнено попита Макейб.

На Рива му беше ясно, че това е един много болен човек, който се намира на крачка от смъртта. Лицето му, което винаги е било слабо, сега приличаше на череп, покрит с толкова опъната кожа, сякаш всеки момент ще се скъса. От време на време неволно се свиваше в болезнена гримаса, когато поредният пристъп на болка пронизваше тялото му. Раменете му бяха прегърбени, а юмруците стиснати. Обаче очите му проблясваха с дива увереност и мъжете под негово командване, всеки от които би могъл да го убие с един удар, бяха все още под пълната му власт.

— Да — кимна Рива. — Бомбата е натоварена и разположена в бомбената шахта в задната част на самолета. Още не е въведен пусковият код, но е въведен кодът за дистанционното радиоуправление. Когато самолетът излети, трябва само да натиснеш червения бутон и пусковият код ще бъде въведен автоматично. Щом стигнеш до мишената, отвори люка и освободи оръжието. То ще пада свободно до височина хиляда и петстотин метра, когато ще се задейства парашутът. Както видя, малко преди да бъде натоварено на самолета, монтирах на оръжието сензор за измерване на въздушното налягане. На височина деветстотин метра той ще изпрати електрически импулс, който ще сложи начало на процеса по взривяването. Ти каза, че мишената е малко под осемстотин метра. Мога да те уверя, че ще бъде напълно разрушена от взривната вълна на оръжието.

А сега, господин Макейб, ще ме извиниш, но трябва да си вървя. Ти беше твърде щедър и бих искал да започна да се наслаждавам на парите си.

Макейб кимна на един от телохранителите си, който препречи пътя на Рива.

— Не мога да позволя това. Моята съвест не ми позволява да те лиша от спасение и вечен живот в обществото на Христос и неговите ангели. Знаеш ли за къде сме поели днес? За самия рай!

Телохранителите на Макейб измърмориха „амин“, а Рива беше прекалено шокиран, за да може да говори. Следващото нещо, което усети, беше как единият телохранител изви едната му ръка зад гърба и насочи пистолет срещу него.

— Но ти пусна Даркович да си върви! — опита се да възрази Рива, като гласът му стана пронизителен до писък, защото телохранителят го сграбчи още по-здраво.

— Разбира се — съгласи се Макейб. — Този човек го чака проклятието на ада за извършените от него грехове на насилие, кражби и измами тук на земята. Единствената му надежда за спасение е да остане тук и да се бие срещу силите на антихриста в битката, която предстои.

— Ти си луд! — изпищя Рива и започна да върти глава насам–натам с надеждата да види някого, който би могъл да му помогне.

Генерал Вермюлен беше захвърлен в единия ъгъл на помещението. Той имаше вид на победен и деморализиран. Жена му седеше до него и почти докосваше тялото му, но въпреки това гледаше встрани с измъчен и празен поглед, потънала в своите собствени мисли и на светлинни години от него.

— Хора, хайде да тръгваме — нареди Макейб. — Д-р Рива, искам да знаеш, че ще се моля за душата ти въпреки че ти липсва вяра. А вас, генерале, моля да помислите отново, ако кроите някакви планове да се биете. Зная, че сте смел човек, и смятам, че не ви е страх да поемете куршума. Обаче погледнете красивата си съпруга. Ако се опитате да направите нещо, моите момчета имат заповед да застрелят първо нея, в или извън самолета. Трябва да знаете, че те никога не пропускат целта.

В Ерусалим утринната служба беше свършила и започваше даването на светото причастие, което щеше да продължи до ранна утрин. Точно преди съмване повикът за молитва щеше да се понесе из града, когато мюсюлманите трябваше да изпълнят фажр, молитвата на зазоряване за споменаването на Господ, която е първата от петте официални молитви през деня. В ранната утринна светлина първите евреи щяха да се съберат край Западната стена и да се окажат в голямо малцинство спрямо гледащите ги туристи неевреи. Това беше поредният ден в живота на най-почитания, сложен и възпламеним град на света.

На двадесет километра от Слатина хеликоптерите „Блек Хоук“ се подготвяха за наближаването на летище Прищина. Бойните части зареждаха и поставяха оръжията си на предпазител. Специалистите по разминиране проверяваха за последен път своята екипировка. Стомахът на Кейди Джоунс се обръщаше, откакто бяха пресекли границата откъм Босна. Сега тя се съсредоточи върху това да успокои дишането и да отпусне мускулите си, точно както беше направила край езерото Гъл. Беше стояла лице в лице с атомна бомба. След нещо такова със сигурност щеше да успее да се справи с всичко.

В планинския самолетен хангар Уейлън Макейб излезе от офиса и тръгна към своя самолет. Екипажът вече беше на борда. Системите бяха проверени, резервоарите допълнени. Бяха готови за тръгване.

95.

Карвър наблюдаваше как Душан Даркович върви към мъжете с изражение, което подсказваше, че току–що бе сключил много сладка сделка. Даркович изкрещя няколко думи на онези, които се размотаваха край паркираните камионетки, и те се заловиха да товарят нещата си сред силни възгласи, смехове и тупане по гърбовете, което подсказваше, че тази вечер баровете, кръчмите и публичните домове в Прищина ги чака натоварена, но печеливша нощ.

Карвър не се впускаше да празнува, щом изпълнеше задача. Той предпочиташе да се махне колкото може по-далеч, да намери покой и да се опита да приеме онова, което току–що е направил: да спечели пари, като убие друг човек.

Няколко минути нищо повече не се случи, докато изведнъж от канцеларията не излезе приличен на труп прегърбен човек, който очевидно изпитваше болки при всяка крачка, въпреки че едва си влачеше краката. На Карвър му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че това е Уейлън Макейб. Последния път, когато го беше видял на летището в другия край на света, той излъчваше аурата на корав, заплашителен, шумен и устат водач на стадото. А сега имаше вид на ходещ мъртвец. Независимо дали Карвър щеше да го убие или не, той нямаше да изкара и до края на месеца. За миг Карвър изпита пристъп на разочарование, сякаш някой го беше измамил. Трябваше да си напомни, че не Макейб е важният, а бомбата, скрита в онзи куфар. Това трябваше да бъде спряно.

Турбините заработиха и изпълниха хангара с пронизителен, оглушителен рев. Карвър си помисли за тръбите за горещ въздух и как температурата започва да се покачва. Самолетът се беше превърнал в цъкаща бомба, която скоро щеше да избухне.

И в този миг светът му се разпадна.

Малко след като Макейб напусна канцеларията, оттам се излезе Любовника, хванат здраво от единия от телохранителите. След тях се показаха Вермюлен и неговият пазач. Карвър плъзна по тях безразличен поглед. Цялото му внимание беше съсредоточено върху последния човек от процесията — Алекс!

Той си прошепна:

— Ти не би трябвало да си тук! — След това го каза на глас, блъскайки при всяка дума върху волана: — Ти… не би… трябвало… да си тук…

Какво щеше да прави сега?

Можеше да я спаси. Ако се придвижеше бързо и тихо, би могъл да се доближи достатъчно до пазача, който я държеше, за да го гръмне два пъти в главата. Ако използваше заглушител, на другите пазачи щеше да им трябва малко повече време, за да реагират. Щеше да застреля и тях. Може би щеше да улучи и останалите двама затворници. Това не можеше да се избегне. Ако извадеше късмет, можеше да гръмне и Макейб.

Ако никой не го забележеше как прекосява хангара с пистолет в ръката…

Ако никой от тримата пазачи не беше достатъчно нащрек, за да реагира веднага на неговото нападение…

Ако Макейб не успееше да стигне до самолета и не вземеше да отлети сам…

Ако Даркович не възразеше, че убива негов ценен клиент…

И ако сърбинът не сметнеше момента за подходящ да прибере както парите на Макейб, така и бомбата…

Е, тогава планът можеше и да проработи.

Но ако само едно от тези неща се случеше, Карвър със сигурност щеше да умре. Алекс вероятно щеше да умре заедно с него, но което беше по-важно, бомбата нямаше да бъде обезопасена.

Онзи американец Яворски му беше казал какъв е залогът. Макейб планираше да предизвика война, която да доведе до Армагедон. Карвър и за секунда не можеше да повярва, че небесата ще се отворят и Христос ще слезе на земята само защото някакъв религиозен маниак като Уейлън Макейб го моли затова. Обаче беше сигурен, че хиляди, ако не и милиони хора ще умрат в хаоса, който той може да предизвика.

Без да вземе някакво съзнателно решение, той слезе от камионетката и отиде до място, откъдето имаше чисто зрително поле до групичката, която следваше Макейб. Почти бяха стигнали до самолетната стълба. Оставаха им може би около тридесет метра. За миг Карвър си помисли, че ще има чиста огнева линия до Макейб, който крачеше пред тях. Обаче в същия миг по стълбичката се спусна член на екипажа, за да го посрещне, и го хвана под ръка, така че закри огневата линия.

Обаче Карвър все още можеше да спринтира. Да стигне до Алекс, преди вратата на самолета да се затвори след нея. Късаше му се сърцето да вижда болката, изписана по лицето й, и да наблюдава как пазачът й се хили цинично, очевидно наслаждавайки се на усещането за власт над една красива, безпомощна жена. Майната на превъзходството, майната й на бомбата, майната на всичко — Карвър просто искаше да отиде и да спука от бой тази задник. Искаше си момичето. Копнееше да усети тялото й и неговия аромат, да почувства как косата й се плъзга между пръстите му, да види прекрасните й очи, вперени в него, и да усети устните й върху своите. Изпитваше нужда да й каже колко много я обича, колко високо цени месеците, прекарани до болничното му легло, колко му е мъчно за всичко, което е изстрадала заради него.

Искаше да й каже колко много съжалява, че ще я убие.

Тя вече се качваше в самолета. Той се беше вторачил в нея, забил очите си в нейния гръб. Трябва да беше усетила погледа му, защото се обърна. За миг очите им се срещнаха. Видя изненадата по лицето й и след това нещо по-дълбоко, копнеж и отчаяние, които я накараха да извика:

— Карвър!

Реакцията му беше инстинктивна. Той не можа да спре, направи крачка към нея, отдаден на желанието си. Това беше трогателно аматьорска постъпка. Обаче може би именно тя му спаси живота, защото дори не беше посегнал да извади пистолета си. Затова нито телохранителите на Макейб, нито хората на Даркович, които се въртяха зад него, не откриха огън. Не че това имаше голямо значение, като се има предвид колко цеви се насочиха към него.

Даркович кимна на един от мъжете, който дойде при Карвър, отупа го от горе до долу, намери беретата и я хвърли със звън на пода на хангара.

Макейб се беше спрял в подножието на самолетната стълбичка и гледаше към Карвър.

— Доведете го.

Даркович излая няколко команди и двама мъже хванаха Карвър под мишниците и го задърпаха през откритото пространство към самолета. Самият Даркович ги придружаваше отстрани, стиснал пистолет в ръката. На лицето му беше изписана по-скоро веселост, отколкото враждебност, сякаш беше движен от равни дози любопитство и желание да обезопаси пленника.

Макейб погледна към Алекс, когато четиримата мъже наближиха.

— Значи познаваш този мъж?

Тя не отговори и той изсумтя раздразнено, а после насочи вниманието си към Карвър, втренчвайки се в него. Очите му се присвиха, след това по лицето му се разля дивашка усмивка.

— Не може да бъде… Ние се познаваме, нали, момко? Ти си причината да съм тук.

Карвър отвърна с безразличие на погледа му.

— Не зная за какво говорите.

— Ти си Лундин… онзи механик.

— Нали чухте жената. Тя ме нарече Карвър.

Макейб се закашля силно, след това изплю кървава храчка на бетонния под между тях.

— И този самолет ли подреди, момче? — изхриптя той.

— Както вече казах, бъркате ме с някого.

Макейб не обърна внимание на Карвъровите думи. Направи няколко несигурни крачки, докато лицето му почти се опря в това на Карвър, сякаш бяха любовници, и прошепна в ухото му:

— Би ли ми показал какво направи?

— Нищо не съм направил — тросна се Карвър. Имаше само един начин да спаси Алекс и той не се поколеба да го използва.

— Ако не ми вярваш, качи ме на самолета.

Преди Макейб да успее да отговори, откъм входа на хангара се чуха викове и пазачът от главната порта влетя вътре. Той крещеше нещо на сръбски, а гласът му издаваше силна тревога.

Даркович изслуша трескавия поток от думи, след което се обърна към Макейб:

— Той казва, че идват хеликоптери. Намират се само на няколко километра. Ще бъдат тук след две минути или дори по-малко.

Макейб започна да обмисля тази информация. Той насочи отново вниманието си към Карвър.

— Нямаме време да обсъждаме този въпрос. Предполагам, че е най-добре да се качиш на борда.

— Няма проблеми — отговори Карвър.

После пое нагоре по стъпалата, които водеха в самолетната кабина.

96.

Хеликоптерите долетяха от североизток, прекосиха пространството между хълмовете и стигнаха до края на летищния терминал на около два километра от хангара. Самолетът на Макейб вече беше на пистата и се движеше към тях, набирайки скорост за излитане. Майор Дейв Греч нареди хеликоптерите да се престроят в линия ниско над пистата, за да му преградят пътя. Но самолетът продължи да се приближава.

Единият от хеликоптерите „Блек Хоук“ беше модел „Дайрект Екшън Пенетрейтър“, въоръжен с картечница „Гатлинг“. Греч му нареди да даде предупредителен откос над самолета. Нямаше резултат от стрелбата и разстоянието между самолета и хеликоптерите намаляваше с повече от шейсет метра в секунда.

— Стреляй на месо! — изкомандва Греч.

Въртящите се цеви на гатлинга започнаха да бълват куршуми по носещия се срещу тях самолет, който ги предизвикваше да поиграят на руска рулетка, защото носът му се отлепи от земята и се насочи към нощното небе.

— Разпръсни се, разпръсни се! — изкрещя пилотът на водещия хеликоптер и машините се стрелнаха встрани пред излитащия с рев самолет не като хищни черни ястреби, а като уплашени гълъби. Роторите им плющяха във вихрушката, вдигната от ревящите турбини на самолета, за да измъкнат машините от пътя му.

Сапьорският екип бе разтърсен и захвърлен от едната на другата стена на хеликоптера си, докато пилотът най-сетне успя да си върне контрола върху машината.

Един от мъжете се развика:

— Ей, какво беше това?

Кейди Джоунс се опитваше да накара стомаха си да се успокои, но въпреки това успя да измърмори:

— Предполагам, че беше нашата бомба, която току–що се сбогува с нас.

97.

Карвър изчака, докато двигателите се изключиха и вече се чуваше само свистенето на въздуха отвън, писъците на пътниците и молитвите, отправяни от тях към Господа, в който вярваха. Самолетът се спускаше бързо и това щеше да продължи, докато не се удареше в скалистата земя на североизточна Македония. Тук нямаше да намерят писта, която да ги посрещне, и нямаше да има чудотворно кацане. Всички го знаеха, но въпреки това хората около него си сложиха коланите, както нареди пилотът, и когато първите струйки дим започнаха да се вият из кабината, посегнаха към кислородните маски.

Сякаш коланите и кислородните маски можеха да променят крайния резултат.

Карвър бе сложен да седне на най-вътрешното място на триместна седалка близо до задната част на кабината. Алекс беше до него, а Вермюлен седеше от другата страна. Двамина от телохранителите на Макейб седяха срещу тях, а третият пазеше своя началник и държеше под око Франческо Рива. Мъжете седяха в седалки, които повече приличаха на кресла. През първите минути на полета облечените в костюми горили държаха оръжията си насочени срещу тримата пленници на тройната седалка с неприязън, изписана на лицата им, и се опитваха да изглеждат зли и страшни. Обаче в мига, когато пилотът обяви, че е възникнал проблем, те престанаха да бъдат заплаха. Моментално се превърнаха в уплашени пътници в метална тръба, която пада от небето, и вече не мислеха за нищо друго, освен за себе си.

Алекс хвана Карвър за ръката.

— Не се тревожи — каза той и стисна дланта й окуражително. — Нещата още не са приключили. — После й помогна да си сложи кислородната маска. — Дишай дълбоко, за да вкараш колкото може повече кислород в кръвта си.

Над главата на Алекс Карвър видя, че Вермюлен го гледа.

— Кой си ти? — попита той и поклати развеселен глава, сякаш се питаше как преценката му за хората може толкова да се обърка. Протегна ръка на Алекс и когато тя не отговори на жеста му, потъна в своето разочарование.

Карвър не се интересуваше от проблемите на Вермюлен. Той държеше кислородната маска плътно прилепена към лицето си и дишаше дълбоко и равномерно, докато наблюдаваше двамината мъже срещу себе си. Единият имаше някакви проблеми със своята маска и се опитваше да привлече вниманието на другия. При него обаче всичко беше наред и той нямаше намерение да раздели скъпоценния чист кислород със своя колега. С едната ръка придържаше маската, а в другата небрежно стискаше пистолета.

Двамата бяха изгубени в своя умиращ свят. Те дори не забелязаха, че Карвър се изправи и с една голяма крачка прекоси пътеката помежду им, измъкна пистолета от безчувствената полюшваща се ръка и го стовари два пъти по розовите им бръснати черепи. Единият се смъкна на мястото си в безсъзнание, а другият изстена и насочи разфокусиран поглед към него. Карвър го удари отново и той изгуби съзнание. Върна се при седалката, която сега едва се виждаше, макар че беше на по-малко от половин метър, сложи си маската, пое няколко пъти дъх и дръпна Алекс силно за ръката. Тя разбра посланието му, откопча колана и се изправи. Над нея се издигна някаква черна сянка. Това вероятно беше Вермюлен и Карвър замахна с дръжката на оръжието. Усети, че потъва в нещо меко, не беше много сигурен какво е то, но сянката рухна назад. Карвър отново дръпна Алекс за ръката и я поведе назад към опашката на самолета.

Докато се препъваха сред облаците отровен дим, Карвър усети, че Алекс тръпне, беше започнала да се задушава. Той също кашляше, очите му сълзяха, а носът и гърлото пламтяха. След три крачки стигнаха до вратата на тоалетната, където пое няколко глътки въздух от маската, която висеше над тоалетната чиния.

Хайде, не губи присъствие на духа… Напълни си дробовете с кислород и мисли… мисли… каква е скоростта на спускане? Не мога да го направя твърде рано, докато височината е твърде голяма и студът и липсата на кислород ще ме убият за секунди… Но ако изчакам твърде дълго… Не искам да мисля за това… Добре, още една глътка кислород… вдишай толкова дълбоко, че чистият кислород да ти замае главата…

Карвър подаде маската на Алекс и изчака няколко секунди, за да се увери, че може да я държи както трябва върху носа и устата си. След това излезе от тоалетната и се изправи пред люка, който отделяше кабината от бомбената шахта. Трескаво завъртя колелото, за да задейства механизма на бравата. Чу се щракане и щом дръпна с все сила, люкът бавно се завъртя на пантите си и тънка струя мразовит въздух започна да нахлува в кабината, кондензира всичката влага във вътрешността и я превърна в непрогледна мъгла.

Самолетът се гмурна още по-стръмно и фюзелажът започна да се люшка насам–натам, докато пилотът се опитваше да овладее машината.

Карвър се протегна, хвана Алекс за ръката и се промъкна през тесния стоманен отвор на люка. И двамата си удариха главите, лактите и глезените, ударите ги караха да стенат от болка, прахосвайки скъпоценния кислород. Минаха още няколко мъчителни секунди, докато той затвори люка и го заключи, така че да забави всеки, който осъзнае, че единственото им спасение е в отвора за хвърляне на бомбата.

Карвър беше застанал на колене, а ръцете му шареха из отровния леден въздух, докато търсеше лоста за ръчно отваряне на люка, в случай че електрическата система, задействана от пилотската кабина, се повреди. Ето я гумената ръкохватка, закрепена на дълъг метален лост, с който трябваше да се помпа нагоре-надолу.

Нищо не става… люкът не помръдва… трябва още да помпам… о, Боже, толкова искам да си поема дъх, но не бива… във въздуха няма кислород… само горящи химикали, от които ми сълзят очите… Толкова ме болят дробовете, мускулите ми се молят да си поема дъх, а нищо не става… може би просто трябва да зарежа всичко и да приема, че няма надежда… Не, не мога… трябва да живея, за да си отмъстя… Чакай, какво е това…

Люкът се отвори, в бомбената шахта нахлу като вихрушка леденостуден въздух, но чист и пълен с кислород, който те задишаха на отчаяни глътки между пристъпите на раздираща кашлица и напъните за повръщане. През цялото време Карвър не престана да помпи въпреки болките в ръцете и дробовете, докато двете половини на люка не се разтвориха докрай. Долу под тях се видяха неясните очертания на кафеникава земя. Над нея се носеше бомбата в своя метален кош, грубовато закачена за парашута. Една ръчка на рамката отваряше долния край на коша. Добре че опипващите му напосоки ръце не дръпнаха първо нея.

Очите на Карвър се застрелкаха из бомбената шахта и се спряха на еластичните въжета, навити и закачени на куки по стените, за да се връзва с тях благородният товар, заради който инженерите, преустроили самолета, наивно бяха работили без пари. Той грабна края на едно от въжетата и го прекара през тези, които свързваха бомбата и парашута. След това притисна Алекс плътно до себе си и я накара да го прегърне през кръста. Тя лекичко го стисна, докато той нави въжето осем пъти около тях и после го съедини с въжетата на парашута, свързвайки се като чрез пъпна връв с бомбата.

Самолетът, който вече не реагираше на командите на пилотите, бе започнал да се тресе още по-силно. Нямаше да мине много време и съвсем щяха да изгубят контрол, а спускането, макар и стръмно сега, щеше да се превърне в свободно падане.

Карвър долови някакво движение откъм люка, свързващ бомбената шахта с пътническата кабина. Колелото, отварящо ключалката, беше започнало да се върти. Някой стоеше от другата страна на люка и когато той се отвори, откъм пътническата кабина застана Вермюлен. Очевидно се беше съвзел и стискаше пистолета на телохранителя. Сега започна да стреля, но напосоки, защото самолетът силно се тресеше. Куршумите рикошираха в металната рамка на коша с бомбата и алуминиевите ребра на самолета.

Самолетът потрепери като жив, когато и последните стоманени въжета от системата за управление се скъсаха. Карвър чу Алекс да надава приглушен вик и почувства как тялото й трепна. Сега машината се гмурна право надолу и Вермюлен падна назад в кабината. Карвър нямаше какво друго да прави, освен да дръпне ръчката, която щеше да освободи бомбата, и след това да прегърне Алекс, за да я предпази, докато земното притегляне поеме нещата в свои ръце. Бомбата, парашутът и двамата вързани един за друг и за нея любовници бяха издърпани навън през бомбената шахта и запратени в зиналото нищо, политайки към земята с хиляда и двеста километра в час.

Парашутът беше регулиран така, че да се отвори на височина хиляда и петстотин метра преди бомбата да се взриви над ерусалимския Храмов хълм. Хълмовете обаче и планинските върхове в Северна Македония се издигат до хиляда и седемстотин метра. Земята бързо се приближаваше и изведнъж Карвър се чу да крещи от страх и отчаяние, защото нищо от онова, което се случи през последните пет минути, не успя да промени хода на събитията.

Коравата камениста земя беше вече съвсем близо. Карвър притисна Алекс още по-здраво към себе си.

Заради тъмнината не можеше да види очите й. Когато последните им мигове наближиха, а съзнанието му отказваше да се изключи, той стисна клепачи, така че само чу взрива на падналия някъде наблизо самолет, но не го видя.

Все по-близо и все по-близо… Изведнъж усети внезапно дърпане, толкова силно, че за малко не измъкна раменните му стави, когато парашутът най-сетне се отвори на не повече от сто метра над земята. Това не беше достатъчно, за да забави падането на бомбата и двамата души, вързани за нея. Когато паднаха на земята, започнаха да се търкалят надолу по планинския склон, блъскайки се в камъни и мачкайки храсталаци, докато най-накрая се спряха на дъното на клисурата в меката влажна земя до планинска рекичка.

Единият глезен на Карвър се беше пукнал, а другият бе силно изкълчен. Болката, която го пронизваше всеки път, когато си поемаше дъх, му подсказа, че и няколко от ребрата му са пострадали. Той се протегна и развърза въжетата, които ги свързваха с бомбата и с парашута. Когато освободи Алекс, тя се претърколи до него и остана да лежи неподвижно с лице към земята.

В първия момент реши, че е изгубила съзнание от удара. Обаче изведнъж осъзна, че ръцете му са покрити с нещо мокро и тъмно. За секунди си помисли, че сигурно е кал, но тогава видя, че гърдите му са покрити със същото, и разбра, че е кръв.

— О, Боже, не… — изстена и започна да се опипва, надявайки се отчаяно да открие раната, от която да е изтекла тази кръв. Това се случваше често. Докато си погълнат от нещо, можеш да се порежеш, и то дълбоко, без дори да усетиш.

Обаче Карвър не се беше порязал. Знаеше го.

Тогава погледна към Алекс и на размитата лунна светлина видя големия назъбен червено-черен отвор високо на едната й плешка, дело на пистолета на Вермюлен. Карвър постави пръст на врата й, за да види има ли пулс… Да, имаше, но не равномерния пулс на здрав човек, а по-скоро едва доловимо потрепване… Той се заслуша за гъргоренето и бълбукането, съпровождащо рана в белите дробове, но не чу нищо подобно. Това беше известно облекчение, макар и не голямо. Входящата рана беше много по-голяма и назъбена, отколкото Карвър очакваше, сякаш някой я беше пробил с юмрук. Вероятно куршумът, който я бе улучил, вече е бил деформиран, след като е рикоширал в някое от алуминиевите ребра на самолета. Това обясняваше защо е останал в нея, а не е преминал през тялото й, пронизвайки и Карвър. Той се опита да не мисли за вътрешните наранявания, които разплесканият куршум беше причинил. Дори да не беше увредил жизненоважни органи, тя беше изгубила много кръв и продължаваше да губи.

Карвър свали ризата си, без да обръща внимание на болките в гръдния кош, и я накъса на ивици. Внимателно вдигна Алекс да седне и когато тя изстена несъзнателно, той изхлипа. Предпазливо свали нейната тениска и разкри разкъсаната й плът. В дупката се виждаше строшената кост. Той направи от ивиците нещо подобно на тампон и го притисна в отворената рана, надявайки се да спре кръвотечението. Използва другите ивици, за да направи бандаж около рамото й, който да държи тампона на място.

В най-добрия случай това беше само временна превръзка. Не разполагаше със средства да почисти раната, да облекчи болките й, да не говорим за лечение на пораженията. Ако Алекс не получеше скоро квалифицирана лекарска помощ, щеше да умре. Намираха се на километри от цивилизацията, а телефонът му беше останал в кожената моряшка торба на летището. Не можеше да направи нищо друго, освен да бъде тук при нея, както тя беше стояла до него. Той я взе на ръце и тихичко започна да й говори всички онези неща, които през месеците на раздяла беше копнял да сподели с нея. От време на време имаше чувството, че тя чува думите му, защото очите й потрепваха, а устните помръдваха, но не това беше целта му.

Те продължаваха да лежат там, когато един от хеликоптерите ги откри. Машината кацна на равен къс земя и Карвър видя светлините на фенерчетата, които прорязваха мрака, докато хората вървяха към тях. После пред него застана фигура в черно.

— Добре ли сте?

Гласът беше женски. Карвър вдигна очи и видя дребна жена, която очевидно беше цивилна и не се чувстваше добре в униформата си.

— Да — отговори, макар гласът му да беше по-скоро шепот, — много сме добре. — След това се изправи и все още с Алекс на ръце тръгна със залитане надолу към мястото, където ги чакаше хеликоптерът.