Очарователният призрак

ГЛАВА 1

Дела Стрийт, секретарката на Пери Мейсън, първа привлече вниманието на адвоката към случая с очарователния призрак.

— На какво се усмихваш? — понита я Мейсън, когато тя му подаваше вестника.

— Това ще те заинтересува ли?

— Какво е „това“?

— Призрак, който са видели миналата нощ в парка Сиера Виста.

Мейсън взе вестника и прегледа заглавията: „Полуголо привидение плаши двама влюбени“, „Момиче заплашва призрака с гаечен ключ“.

Произшествието беше описано лековато и дори с известна доза хумор: „Нощта била вълшебна. Леела се мека лунна светлина и леките пориви на вятъра нежно си играели с листата на дърветата и храстите. Джордж Балмонт, двадесет и осем годишен, и Диана Фоли седели в паркирания си автомобил и се любували на лунната нощ. Изведнъж от сянката на дърветата се появил прекрасен, почти гол призрак, чиято неземна плът била едва прикрита от трептяща прозрачна тъкан, и се насочил право към спрелия автомобил.“

По думите на Джордж привидението се движело в ритъма на класически танц. Диана, възмутена от голотата на съществото, описва видяното с много по-малка романтичност, причина за което е различието на гледните точки на влюбените.

— Ние седяхме в колата и разговаряхме — съобщила Диана на патрулния офицер Стенли, — когато се появи момиче, което нямаше почти нищо върху себе си. Тя беше полугола и без всякаква причина започна да се закача с моя приятел. Не е вярно, че е танцувала. Тя го канеше да тръгне с нея.

— Искаше да съблазни вашия приятел ли?

— Може и така да се каже, щом ви харесва — сърдито отговорила Диана. — Но, според мен, тя просто искаше да го накара да ме изостави, за да бъдат двамата заедно.

— А какво направи Джордж? — попитал офицерът.

— Той каза: „Погледни я“ и поиска да излезе от колата. Тогава аз се намесих.

— Как точно?

— Грабнах първото нещо, което ми попадна в ръцете, и се хвърлих към нея. Изкрещях, че ще я откажа бързо от желанието и да се шляе гола и да краде чуждите момчета.

Според изявленията на полицията, „първото нещо“, попаднало в ръцете на Диана, се оказало тежък гаечен ключ.

Тогава призракът се опитал да се спаси с бягство. Диана Фоли, движенията на която били затруднени от дрехите, все пак дълго преследвала привидението, издавайки от време на време пронизителни викове, с което привлякла вниманието не само на разхождащите се из парка хора, но и няколко изсвирвания на полицейските патрули.

Съществото, наречено „привидение“, което, по думите на Джордж, имало „доста приятна земна фигура“, успяло да спечели състезанието по надбягване, а запъхтяната Диана се върнала в колата.

Усилията на полицаите и патрулите скоро се увенчали с успех — след като претърсили околността, те открили млада жена с тънко тясно наметало. Оказало се, че безоблачното небе и лунната светлина са създали илюзията, че дрехата е прозрачна.

Разпитана от полицията, жената не успяла да назове своето име и адрес. Тя казала, че нищо не си спомня.

В полицейския участък установили, че наметалото е практически единствената й дреха, като се изключи част от тънка скъпа тъкан, приличаща на воал.

В полицията разбирали, че задържаната може да бъде арестувана, но нямало преки доказателства за нейната вина. Диана не могла със сигурност да разпознае в задържаната призрака, появил се около колата им, а на Джордж тя забранила да се появява в полицията и да дава показания.

Поради вероятна загуба на памет „призракът“ в момента е настанен в болницата за спешна помощ, а полицията се опитва да идентифицира неговата самоличност…

— Така — замислено каза Пери Мейсън. — Въпросът с идентификацията навярно ще се усложни. А ако е извършила, не дай си Боже, и някакво престъпление, то тогава положението става сериозно.

— Не оплаквай предварително своя късмет, Пери — обърна се към адвоката Дела Стрийт. — Не ти показах тази информация само да те развлека. Доведената сестра на този „очарователен призрак“ те очаква в приемната.

— По дяволите! — възкликна Мейсън. — Какво иска?

— Очевидно роднините имат намерение да те помолят да се заемеш със защитата на „призрака“.

— И как се казва доведената сестра?

— Мисис Джордън. И в интерес на истината изглежда доста богата и респектираща.

Мейсън се намръщи.

— Оценката ти е доста ласкава, но независимо от всичко покани мисис Джордън.

Преди да влезе в кабинета на Мейсън, мисис Джордън за миг се спря на вратата и хвърли на адвоката бърз и изучаващ поглед. Дела Стрийт ги представи:

— Това е мистър Мейсън, мисис Джордън.

— Благодаря ви — рязко каза мисис Джордън и погледна към Дела.

— Моля заповядайте, седнете — покани я Мейсън и посочи на своята клиентка удобното кресло пред себе си. — А сега ми разкажете какво ви доведе при мен.

— Четохте ли днешните вестници? — попита мисис Джордън, след като седна в креслото и внимателно придърпа полата върху коленете си.

Мейсън кимна утвърдително.

— Чудесно — каза тя. — В такъв случай знаете за онзи призрак, за ексхибиционистката от парка, която правела стриптийз на лунна светлина.

Мейсън отново кимна и обръщайки се към мисис Джордън каза:

— Доколкото разбирам, вие не вярвате в свръхестествени явления.

— Не, не вярвам, особено когато се касае за Елеонор.

— А коя е Елеонор?

— „Призракът“. Моята доведена сестра.

— Вие съобщихте ли за това на полицията?

— Не.

— Защо?

— Аз… бих желала първо да разбера дали си струва да правя това.

— Доколкото разбрах. — каза Мейсън, — на снимката, публикувана във вестника, в жената, която си е загубила паметта, вие сте разпознали своята…

— Паметта! Глупости! — мисис Джордън прекъсна Мейсън и го погледна право в очите. — Елеонор е загубила паметта си толкова, колкото и аз. Веднъж тя изпадна в подобно затруднение. И тогава, за да се измъкне, тя симулира загуба на памет. За да може да се завърне отново в обятията на семейството, Елеонор е прибягнала отново до този изпитан вече от нея трик.

— Ще ви помоля да ми разкажете всички обстоятелства около този случай — помоли я Мейсън.

— Преди около две седмици — започна мисис Джордън — Елеонор избяга с Дъглас Хепнер.

— А кой е Дъглас Хепнер?

— Скитник, пътешественик, търсач на удоволствия. Той е фалшив като тридоларова банкнота.1

— Тя е избягала с него, за да се омъжи?

— Това ни беше съобщено в последствие.

— Доколкото разбирам, вие не сте присъствала на бракосъчетанието.

— Разбира се, че не. Те просто избягаха. Моят съпруг, баща ми и аз бяхме заминали извън града през уикенда. Когато се прибрахме у дома, намерихме телеграма, в която тя ни съобщаваше, че се е омъжила.

— Откъде беше изпратена телеграмата?

— От Юма, щата Аризона.

— Смятате ли, че те наистина са се оженили?

— Мистър Мейсън, не знам какво да мисля и как да постъпя с Елеонор. Отдавна престанах да я разбирам. А и тази фотография във вестника… много хора ще я познаят… Ето защо толкова бързо дойдох при вас. Разбира се — побърза да се оправдае тя, — Елеонор вече пет пъти е попадала в неприятни ситуации. И винаги някой от нас бързаше, за да й помогне. Повече от всеки друг й помагаше баща ни и… с една дума тя е неговата любимка. Но Елеонор тръгна по много лош път — смята, че е задължително да завърти главата на всеки мъж. Тя е много привлекателна и се възползва докрай от това.

— Мразите я, напи? — сухо попита Мейсън.

— Да, прав сте, не я обичам — избухна мисис Джордън. — Още от петгодишна създава грижи на баща ни.

— Вашата майка жива ли е? Тя поклати отрицателно глава.

— Казахте, че Елеонор е ваша доведена сестра.

— Ще ви обясня, мистър Мейсън. Аз съм се родила, когато баща ми е бил на тридесет години. Сега съм на двадесет и… по-точно на тридесет. Баща ми е на шестдесет. Майка ми умря, когато съм била на пет години. След това, когато навърших осем, в живота на баща ми нахлу тази Сали Ливейн.

— Майката на Елеонор?

— Да. От момента, в който срещна баща ми, тя си постави съвършено ясна и конкретна цел — вкопчи се в него и успя да измъкне всичко, което можеше. Тя му пееше дитирамби и на всяка крачка го уверяваше, че обожава всеки косъм от главата му. Тя искаше да има семейство и Елеонор се появи като нормален резултат от този план — не защото Сали Ливейн беше привързана към семейството, а по простата причина, че тя разбра — докато баща ми има мен, не ще може да вземе връх. Беше нужно дете — нейно и на баща ми…

— Тя почина ли?

— Да. И при това съвсем неочаквано. Ще ви кажа съвсем честно, мистър Мейсън, аз не съм лицемерна. Когато навърших единадесет години, аз можех да се оправям в живота толкова добре, колкото и сега. Бях радостна, че тя умря. И сега съм доволна и не съжалявам за това.

— След това вие сте израснала заедно с Елеонор?

— Да. Стараех се да бъда не само нейната по-голяма сестра, но понякога и майка. По това време аз все още обичах Елеонор. Разбирате ли, ненавиждах нейната майка, но нямах нищо против Елеонор.

— Омразата сигурно се появи по-късно — предположи Мейсън.

— Да, по-късно.

— Кога по-точно? — опита се да уточни той, като хвърли бърз поглед към Дела Стрийт.

— Не много по-късно — призна си мисис Джордън. — Да кажем, когато тя навърши пет години и на всички стана ясно, че тя е дъщеря на майка си. Имаше сини очи и светли коси, които създаваха впечатление за невинност. Оттогава тя започна съзнателно да придава на лицето си ангелско изражение: вижте какво бедно сираче съм! — и у хората неволно възникваше желание да й помогнат. Тя се възползва от това и по-късно. Може би затова с мъжете не можеше да се спре… Ако баща ми знаеше всичко, което тя прави, сигурно би получил удар. Но ние не му позволяваме да научи подробностите. Заедно с Бил, моят съпруг, се стараем по всякакъв начин да ги скрием от него. Просто го лъжем в очите по тези въпроси, мистър Мейсън.

— Баща ви я обича, нали?

— Преди беше направо хипнотизиран от нея. Струва ми се, че вече не е така. Малко по малко той прозира истината.

— И така, предполагате, че Елеонор е призракът, който…

— Да, знам това със сигурност — прекъсна го тя. — Щях да бъда убедена, дори и да не бях видяла снимката. Тя избяга с Дъглас Хепнер. Бог знае какво се е случило след това. Но може да се очаква и най-лошото. Да допуснем, че тя се беше върнала отново при семейството. За да обясни случилото се, тя отново трябваше да лъже, да измисля оправдания, да прави мили очи на баща ми, възползвайки се от неговата слабост.

Но тя постъпва по съвсем друг начин: избира лунна нощ, устройва спектакъл с танци и какво постига — попада в полицията, гледа полицаите със своите големи сини очи и заявява, че не си спомня своето име и минало. Изгубила е паметта си. Тогава полицията я изпраща в болница. Във вестниците се появява нейната снимка, а роднините са задължени да хукнат, за да я спасяват. Семейството отново ще я приюти под крилото си. Ще намерим психиатър, който ще успее да възвърне паметта си, а след това Елеонор ще пусне в действие своята очарователна безпомощност и ние всички ще й простим.

Мейсън беше присвил очи и внимателно наблюдаваше своята клиентка.

— Дойдох при вас, мистър Мейсън — продължи тя, — защото вече се уморих от всичко това, а и искам да предпазя баща ми от новите лъжи. Боя се, много се боя, че този път Елеонор се е замесила в нещо по-сериозно.

— Защо смятате така?

— Струва ми се, че Елеонор… отиде твърде далече.

— И какво бихте искала да направя аз?

— Искам да дойдете заедно с мен в болницата. Искам да присъствате на разпознаването и да се заемете с този случай. Вие знаете много по-добре от мен какво е нужно да се направи, за да не се разгласи той. Вие умеете да се държите на ниво с репортерите, а лично аз желая да се срещнете с Елеонор и тя да ви разкаже от какво точно се страхува, какво я е накарало да бяга, какво се е случило и я е принудило да използва толкова нелеп начин, за да предизвика отново съчувствие към себе си, за да се върне в семейството.

— А после?

— После — продължи тя — ми се иска да поставите всичко на своето място. Вие трябва да се ориентирате в този хаос, да се погрижите вестниците да ни оставят на спокойствие, а баща ми да се вълнува колкото се може по-малко. Разбирате ме, нали?

— Баща ви здрав ли е?

— Физически той е все още здрав, но положението му е твърде деликатно. Той се занимава с търговия със скъпоценни камъни на едро. Специализирал се е в търговията с елмази. Хората му вярват. Думата му струва много повече от писмена гаранция. И ако нещо се случи, ако се раздуха този случай и стане голям семеен скандал — това ще бъде ужасен удар за него, просто ще го унищожи.

Мейсън се колебаеше.

— Разбирам ви, мистър Мейсън. Вие сте достатъчно зает и високоплатен адвокат. Затова приготвих чек за две хиляди и петстотин долара. — Мисис Джордън отвори чантата си и извади продълговат лист хартия. — Много ми се иска да ви заинтересувам.

Пери Мейсън повдигна вежди от учудване.

— Обикновено — каза той — клиентите, обръщайки се към адвокат, питат колко…

— Знам това — прекъсна го мисис Джордън. — Но този случай е по-особен. Ние сме в крайна необходимост.

— Вие искате — продължи Мейсън — да отидем заедно в болницата. А после?

— Аз ще потвърдя самоличността на Елеонор, а вие ще останете, за да поговорите насаме с нея.

— И смятате, че тя ще ми разкаже всичко? — усмихна се Мейсън.

— Не знам. Но вие трябва на всяка цена да поговорите с нея и да потърсите ключа към тази загадка. Ако ви са нужни детективи, то ние ще поемем и тези разходи.

— А как, предполагате, ще постъпи Елеонор при нашата поява? — попита Мейсън.

— Още отсега мога точно да ви кажа. Ще ни погледне и ще отмести безразлично поглед. Тя ще е отново бедното дете, незнаещо своето име и изгубило представа за своето минало. А след това аз ще я попитам: „Елеонор, нима не ме позна?“ Тя ще ме погледне със своите големи сини очи и неочаквано те ще започнат да се разтварят все по-широко, после ще засияят, Елеонор два-три пъти ще поеме трескаво въздух, а на лицето й ще се появи лека усмивка. Паметта й бавно и мъчително ще започне да се възвръща, тя ще се хвърли към мен с вик: „Олга! Олга, скъпа моя!“ и ще ме прегърне с две ръце. Ще се притисне към мен като давещ се за дъска. След няколко мига ще ме попита за татко. При това въпросите ще се задават много пресметливо, за да могат околните да се убедят, че нейният мозък е престанал да работи точно преди две седмици. Тя ще бъде напълно потресена, когато й кажа, че от паметта й се губят две седмици.

— Смятате, че тя няма да се издаде и няма да си спомни какво е станало с нея. Дори и този спектакъл в парка?

— Естествено. Елеонор с огромно недоверие ще слуша моя разказ за това какво са писали вестникарите за нея.

— Но за да се изиграе подобна сцена, е нужно отлично владеене на превъплъщението — със съмнение каза Мейсън. — Смятате ли, че тя може да играе толкова убедително?

— Тя може да надхитри когото си поиска. Ще измами и вас — в гласа на мисис Джордън звучеше увереност. — Отначало ще ви лъже, а когато разбере за какво сте при нея, ще ви хипнотизира и вие ще заприличате на всички останали мъже. И тогава ще поискате да я защитите. Разберете ме правилно, мистър Мейсън, аз искам да направя същото, но само, за да запазя доброто име и здравето на своя баща.