Очарователният призрак

ГЛАВА 10

Пери Мейсън огледа препълнената зала, където всеки момент щеше да започне съдебното заседание, като обмисляше своите по-нататъшни действия.

Зад него седеше Елеонор, неговата клиентка, официално регистрирана като Корбин, а неофициално известна като Елеонор Хепнер. На първия ред бяха баща й и Олга с мъжа си. Напрегнатото внимание, с което Олга следеше всичко, което ставаше в залата, създаваше впечатление за човек, търсещ изгода и от най-дребните неща. В сравнение със своята жена Бил Джордън едва ли беше в състояние да създаде за себе си добро впечатление в очите на околните. Той беше твърде млад за пенсионер, а лицето му, загоряло от продължителното пребиваване на игрищата за голф, говореше за това, че едва ли му се налага да се труди много за прехраната си.

Но това бяха единствените хора, на които Мейсън можеше да разчита, за да отрази или в краен случай да отслаби удара, който се готвеше да му нанесе областният прокурор. Засега Мейсън не знаеше с какви козове разполага той.

Разпитът на свидетелите, проведен в присъствието на членовете на съда, върху който се градеше обвинението, показа че клиентката му, Елеонор Корбин, е била в приятелски отношения с Дъглас Хепнер, че от дома си тя е заминала с него, че е изпратила телеграма от Юма, в която съобщава, че е сключила с Хепнер брак и че две седмици след това е намерено тялото на Хепнер с изстрел в тила от револвер, калибър 38. И още — клиентката му е притежавала подобно оръжие, а също така, че именно тя е съобщила на Етел Билан за това, че Дъглас Хепнер е неин приятел, а Сюзън Гренджър не казва истината. След това беше съобщено за едно изказване на Елеонор Корбин, че би убила Хепнер, ако той посмее да я изостави и беше съобщено, че точно по това време револверът е бил у нея. Стана известно, че неговата клиентка е живеела в един апартамент с Етел Билан, който е съседен с този на Сюзън Гренджър — младата жена, привлякла вниманието на Дъглас Хепнер.

Тези факти създаваха цяла мрежа от косвени улики, напълно достатъчни, за да се даде ход на делото пред „голямото жури“. Но фактите едва ли биха били достатъчни за произнасяне на присъдата. Точно затова Мейсън беше уверен, че Хамилтън Бъргър несъмнено държи в резерв улика, която може да реши изхода на делото. До този момент нито Пери Мейсън, нито хората на Дрейк бяха успели да изяснят каква е тази улика. По този начин Пери Мейсън за първи път в своята практика се оказа обезоръжен. Той не знаеше същността на обвинението, предявено към неговата клиентка, не знаеше за уликата, която прокурорът имаше намерение да изнесе пред съда, не знаеше цялата истина за това, какво наистина се е случило с Елеонор Корбин. Той се намираше в положение, в което трябваше да разчита само на своите сили и наблюдателност, на умението си да води кръстосан разпит, с помощта на който да се добере до нужните му факти дори и от враждебно настроени свидетели.

Хамилтън Бъргър, областният прокурор, възбуден, предвкусвайки своя триумф, откри съдебното заседание. Той описа същността на ситуацията само с няколко изречения:

— И така, господа съдебни заседатели, ние изяснихме, че покойният Дъглас Хепнер е бил убит с изстрел в главата от револвер, принадлежащ на обвиняемата. Същата съвсем умишлено се представя за умствено непълноценна. Тоест тя твърди, че се намира в състояние на амнезия, но ние смятаме, че това е синтетична амнезия или казано разбираемо — това е предварително обмислен начин на поведение с цел да защити себе си от уличаващите я факти и въпроси. Психолозите оцениха нейните действия като чиста симулация.

— Момент, Ваша светлост — намеси се Мейсън. — Не бих искал да прекъсвам речта на областния прокурор, но защитата е принудена да отхвърли заявлението на който и да е психиатър, опитващ се да представи себе си за човек, който чете мисли. Психиатрията като наука все още не е напреднала толкова, че всеки неин представител да може да заяви…

— Съгласен съм, дами и господа — прекъсна го Бъргър, придавайки на гласа си ласкави нотки. — Оттеглям всички свои изявления относно свидетелствата на психиатрите. Ние ще поканим в съда като свидетели психиатри, прегледали обвиняемата. Ще можем да проверим тяхната компетентност и ще помолим да отговорят на въпросите на обвинението. Ще дадем възможност и на защитата да зададе своите въпроси, а след това ще предоставим на съда правото да прецени истинността на техните отговори. Засега оттеглям всички свои изявления, които направих във връзка с показанията на психиатрите.

И така, дами и господа, това е в общи черти картината на делото, представено ви за разглеждане. Тъй като някои свидетелски показания биха могли да си противоречат и поради това, че искаме да съдействаме за изясняването на истината, в настоящия момент аз нямам намерение да влизам в подробностите на делото.

Хамилтън Бъргър се възползва от вмешателството на Пери Мейсън и сметна за по-удобно да не продължава със своите широкомащабни обобщения. Той се извини пред членовете на журито и седна.

Мейсън се обърна към Пол Дрейк и прошепна:

— Забележи, Пол, той заяви, че куршумът е бил изстрелян от револвера на обвиняемата.

В това време съдията Морън стана и се обърна към Мейсън:

— Защитата не желае ли да направи някакво изявление?

— Не, Ваша светлост — отговори Мейсън. — Ще се възползвам от правото си на изявление по-късно. Възможно е и въобще да се откажа от него. Но предполагам, че журито напълно осъзнава възложената на обвинението отговорност, свързана с безусловно доказване вината на обвиняемата. Ако обвинението не може да направи това, защитата несъмнено ще се възползва от случая и няма да представи никакви доказателства.

— Това какво е? Встъпително изявление ли е? — попита Бъргър.

— Не — отговори Мейсън, — това изявление е за членовете на съда.

— Това означава ли, че защитата няма намерение да представи доказателства?

— Във всеки случай дотогава, докато вие не представите сериозни улики. В противен случай законът предполага невинност на обвиняемата.

— Достатъчно, господа — намеси се съдията Морън. — Не бих искал да спорите напразно. Моля да адресирате своите забележки само към съда. Господин Бъргър, защитата се отказва от изявление, моля да поканите първия свидетел.

Хамилтън Бъргър се поклони и на лицето му заигра усмивка, която показваше, че нищо не е в състояние да разколебае прекрасното му разположение на духа.

— Моят първи свидетел — заяви той — е Реймънд Орла.

Свидетелят произнесе клетвата и съобщи, че е помощник-следовател, че са го извикали в парка Сиера Виста, където в 21:15 вечерта на 17 август е било намерено тялото на Дъглас Хепнер. Той направил всичко, което се изисква в случая, а също така и някои снимки, показващи мястото и положението на тялото. Направил първоначален оглед на трупа, без да го докосва. След като всичко било документирано, тялото било отнесено в следствената лаборатория, където от него са свалени дрехите и е направена аутопсия. Различните стадии на аутопсията също са документирани със снимки.

Орла каза, че в тила на убития е открита дупка от куршум, и че, с изключение на няколко синини, не са открити никакви други телесни повреди или следи от насилие. Той съобщи също, че хирургът, извършил аутопсията, е извадил куршума от главата на убития.

— Това е всичко — с тържествен глас съобщи Бъргър. — Не зная дали господин Мейсън желае да зададе въпроси.

— О, да, един или два въпроса — небрежно отговори Мейсън. — Къде се намират дрехите, които е носил покойният?

— Намират се в кабинета на следователя — отговори Орла.

— Защитата може да огледа дрехите, в които е бил облечен покойният, по всяко време — намеси се Бъргър. — Ще се разпоредя следователят да окаже нужното съдействие на защитата.

След тези думи областният прокурор леко се поклони, като че ли очакваше аплодисменти от залата за своята благородна постъпка.

— А къде се намират личните вещи, имам предвид предметите, намерени в джобовете на дрехите? — зададе въпроса си Мейсън, без да обръща внимание на забележката на прокурора.

— Аз имам тяхното описание — отговори Орла и извади от джоба си бележник. — В джобовете на убития са намерени следните предмети: бележник, шофьорска книжка, химикал, ключодържател с четири ключа, носна кърпа, един долар и двадесет и шест цента, сребърна табакера с шест цигари.

— И това е всичко? — попита Мейсън.

— Да, сър. Всичко.

— Къде се намират в този момент предметите?

— В кабинета на следователя.

— Имам намерение да помоля тези вещи да се причислят към веществените доказателства — каза Мейсън. — Струва ми се, че те могат да имат особено важно значение, особено бележникът.

— Бележникът беше съвсем празен — отбеляза Орла.

— Имате предвид това, че в него не са водени никакви записки?

— Абсолютно никакви. Страниците са съвършено чисти. Бележникът е с кожена подвързия и място за шофьорска книжка. Очевидно изписаните страници са били подменени от техния притежател немного преди смъртта. Има само няколко драскотини от химикал по тях.

— А шофьорската книжка? Нещо особено има ли в нея? — попита Мейсън.

— Тя се намираше в бележника.

— Ако съдът не възразява — каза Мейсън, бих искал незабавно да причисля тези вещи към веществените доказателства на защитата.

— Ваша светлост — обърна се към съдията Хамилтън Бъргър, — предполагам, че съдът не възразява, ако продължим работата, въпреки опитите за забавяне от страна на защитата. Не мисля, че трябва да се отвличаме по всеки дребен повод.

— Имам право да помоля свидетеля да представи тези предмети на съда — каза Мейсън.

— Успокойте се! Успокойте се, господа — намеси се съдията Морън. — Тези предмети могат да бъдат представени в съда и да бъдат регистрирани в качеството си на веществени доказателства на защитата. В този момент те могат да служат само за разпознаване и защитата може да зададе на свидетеля въпроси за всеки от споменатите вече предмети.

— Благодаря — каза Мейсън и добави: — Защитата би искала да се запознае със снимките от аутопсията.

— Аз разполагам с комплект снимки специално за защитата — каза Хамилтън Бъргър, подавайки ги с жест, предназначен да създаде у съдебните заседатели впечатление за пълна готовност за съдействие на делото.

— Много съм ви благодарен — каза Мейсън. — Нямам повече въпроси.

В свидетелската ложа беше извикан доктор Юлиус Оберон — съдебен патолог и следствен експерт. Той каза, че е извършил аутопсия на трупа и е извадил от областта на черепа куршум 38-ми калибър, а също така потвърди, че попадането на куршума в тилната част е предизвикало мигновена смърт. Той показа разположението на отвора, характеризира в общи черти степента на поражение на мозъка, като прибави, че други телесни увреждания, които могат да предизвикат смърт е нямало и че по негово мнение смъртта е настъпила часове преди аутопсията.

— Можете да задавате въпроси — обърна се прокурорът към Мейсън.

Той внимателно погледна към доктор Оберон, който в момента се настаняваше по-удобно в свидетелското кресло и зададе своя първи въпрос.

— Вие заявихте, че смъртта е настъпила мигновено?

— Да, сър.

— Какви са основанията за това ваше твърдение?

— За това съдя по характера на раната, а също така и по степента на увреждане на тъканта на мозъка.

— Кажете, може ли подобна рана да доведе до мигновена и пълна загуба на съзнанието?

— Разбира се.

— Но не довежда мигновено до смърт.

— Какво имате предвид?

— Нима, доктор Оберон, не са ви известни случаи, когато от рана в главата се получава силно кръвотечение? С други думи често ли във вашата практика сте се сблъсквал със случаи на увреждане на мозъчната тъкан, в резултат на което е имало силен кръвоизлив?

— Да, разбира се. Имал съм няколко случая на подобни кръвоизливи.

— Какво предизвиква кръвоизлива, докторе?

— Как какво? Просто кръвта се разлива по тялото през разкъсаните стени на кръвоносните съдове.

— Означава ли това, че кръвта изтича в резултат на работата на сърцето?

— Естествено.

— Следователно в случаите, когато човек се намира в състояние на безсъзнание, неговото тяло живее още известно време, а сърцето продължава да работи като пълни кръвоносните съдове с кръв?

— Да, сър. Вие сте съвършено прав.

— Как смятате, докторе, аналогичен ли е разглеждания случай?

— Не, господин Мейсън. В дадения случай кръвотечението беше незначително.

— Забелязахте ли петното кръв на земята до главата на убития?

— Да, сър. Забелязах следи от кръв, но петното беше незначително.

— А вътрешно?

— Имаше и вътрешен кръвоизлив, но той едва ли може да се нарече силен.

— По такъв начин, във връзка с отсъствието на силно кръвотечение сте направил извода, че смъртта е настъпила мигновено, нали?

— Не само във връзка с това, но и изхождайки от разположението на раната и силното увреждане на мозъчната тъкан.

— Случвало ли се е да видите подобни рани със същата степен на увреждане и наличието на значителен кръвоизлив, когато пострадалият живее още известно време, намирайки се в безсъзнание? — попита Мейсън.

— Да, сър.

— А сега, докторе, кажете дали не ви е хрумвала мисълта, че човек може да бъде убит на друго място, а после неговото тяло да бъде пренесено там, където трябва да бъде открито от полицията?

— Да, сър, мислил съм за това.

— И вие отричате подобна възможност?

— Да, отричам. Но това е само мое мнение.

— Мога ли да помоля да обосновете това свое мнение?

— Изхождам от вида и размерите на раната, степента на увреждане на мозъка, типа на кръвоизлива, от разположението на петната кръв на земята, от липсата на засъхнала кръв, разположението на тялото… и така нататък.

Мейсън каза:

— Докторе, да смятам ли, че някой е застанал зад гърба на жертвата и е стрелял в тила му с револвер, след което мигновено или почти мигновено е настъпила смъртта?

— Точно така. С изключение на едно обстоятелство.

— Слушам ви.

— Възможно е пострадалият да се е намирал в момента на смъртта в седящо положение. Предполагам, че е било точно така. Съдейки по положението, в което тялото е намерено, склонен съм да мисля, че човекът е седял на тревата с подгънати под себе си нозе. С лявата си ръка той се е опирал на земята. В този случай като се отчете, че каналът, направен от куршума в тъканта, не е ориентиран отгоре надолу, може да се предположи, че стрелящият също е седял на земята, някъде зад него. Може би се е навел или е бил на колене, но така или иначе дулото на револвера се е намирало на една плоскост с главата на жертвата.

— Благодаря ви — завърши разпита Мейсън. — Това е всичко, доктор Оберон.

— Нямам повече въпроси — каза Хамилтън Бъргър. — А сега моля да поканите за даване на показания Мартон Бослер.

Мейсън внимателно наблюдаваше Хамилтън Бъргър и забеляза, че областният прокурор през цялото време поглежда часовника си, като че ли се стараеше да следва предварително определен график за водене на делото.

Мартон Бослер беше експерт по балистика. Той заяви, че е присъствал на аутопсията и е бил свидетел как доктор Оберон е извадил от областта на черепа фаталния куршум. След това той предал куршума на него — специалиста по балистика.

След четвърт час, време, в което Хамилтън Бъргър умело го засипваше с въпроси, Мартон Бослер потвърди, че представения му за изследване куршум, е бил изстрелян от револвер, калибър 38-и, система „Смит и Уесън“. Куршумът, заедно с набор от снимки беше представен като веществено доказателство.

След това съдиите огледаха с мрачен вид куршума, като че ли можеха да изменят по някакъв начин показанията на експерта.

— И така — продължи своите разсъждения Хамилтън Бъргър, — вие прегледахте старателно мястото на произшествието, за да откриете оръдието на убийството.

— Да, присъствах при огледа на мястото на престъплението.

— Намерихте ли в близост оръжието?

— Не веднага.

— Кажете — тържествуващо попита Хамилтън Бъргър, — какъв прибор използвахте, за да откриете оръжието?

— Минотърсач.

— Какво успяхте да намерите?

— Намерихме няколко метални предмета, нямащи никакво отношение към това дело — стар ръждив джобен нож, отварачка за консерви, след това…

— Продължавайте — подкани го Хамилтън Бъргър, — всички тези предмети нямат отношение към делото. Какво намерихте още, което представлява интерес за нас?

— Открихме револвер, система „Смит и Уесън“, калибър 38-и, в барабана на който липсваше един патрон. Номерът на револвера е 48 809.

— Прекрасно! — възкликна Бъргър. — Извършихте ли балистична експертиза?

— Да, сър.

— Какъв е резултатът?

— Куршумът, изваден от черепа на убития, и другият, който е бил изстрелян от револвера, имат еднакви характеристики. Това беше доказано в лабораторни условия.

— Мистър Бослер, правихте ли справка за това, на кого е било продадено оръжието?

— Да, сър.

— И открихте регистрационната карта на това оръжие?

— Да, сър. Намерих я.

— Назовете името, отбелязано на тази карта.

— Елеонор Корбин.

— На документа има ли нейният подпис?

— Да, сър.

— Имате ли фотокопие на документа?

— Да, сър.

От цялото изражение на Хамилтън Бъргър се излъчваше неприкрито ликуване.

— Ваша светлост, наближава края на днешното заседание. Затова бих помолил копието от този документ да ви се представи незабавно. Все още не съм успял да докажа, че подписът, стоящ на свидетелството за продажба на оръжието, е на обвиняемата Елеонор Корбин. Но имам намерение да направя това утре с помощта на експерт-графолог. Все пак смятам, че характерът на документа не позволява да се съмняваме в истинността на подписа. Затова смятам, че копието може да се приеме и в момента като веществено доказателство.

— Нямам възражения — каза Мейсън, усмихвайки се безгрижно, с вид, който показваше, че думите на свидетеля нямат никакво значение за неговата клиентка… — Ние също настояваме регистрационната карта, по-скоро нейното копие, да бъде причислено към веществените доказателства, за да помогнем на областния прокурор и да му спестим излишните затруднения, свързани с необходимостта от доказване истинността на подписа на обвиняемата.

Бъргър остана учуден.

— Вие ще настоявате за това? — попита той.

— Разбира се. А защо не? — отговори Мейсън с любезна усмивка.

— Прекрасно — заключи съдията Морън. — Копието, предоставено от обвинението, се приема за веществено доказателство. Обявявам прекъсване на съдебното заседание до утре в десет часа.

Когато зрителите напуснаха съдебната зала, Мейсън се обърна към Елеонор:

— Това наистина ли е вашият револвер? — попита той.

— Да, моят е.

— А как се е оказал там?

— Господин Мейсън, давам ви честната си дума, че абсолютно нищо не помня. Взех го за лична защита. Вие знаете, че в живота на жените съществуват не един и два случая, в които трябва да се защитаваме… с една дума животът ми не беше от най-спокойните. Често ми се е налагало да пренасям скъпоценности. Всъщност самата полиция ме посъветва да нося оръжие. Този револвер е направен специално да се носи в джоб или дамска чанта.

— Това означава ли, че когато сте отпътувала на така нареченото сватбено пътешествие сте го носила със себе си? — попита Мейсън.

— Да, точно така. Той беше в мен.

— Но когато полицията ви е задържала, револверът не е бил във вас?

— Разбира се, мистър Мейсън. — отговори Елеонор и по лицето й пробяга лека усмивка. — Револверът не беше в мен. По мен нямаше почти нищо, разбирате ли? Както писаха вестниците, моята дреха е била „прозрачно одеяние, трептящо от вятъра“.

— Дяволите да ви вземат — сърдито извика Мейсън, — престанете да се шегувате! Не разбирате ли, че именно този револвер е причината да ви обвиняват в убийство? Заминала сте от своя дом с Дъглас Хепнер и сте носила оръжие. А той е убит точно с него.

— Но това е станало две седмици след нашето пътуване. А за две седмици биха могли да се случат доста неща, нали?

— Това, което е могло да се случи, засега няма никакво значение — разгорещи се Мейсън. — Разберете, него са го убили на шестнадесети с вашето оръжие и то на неколкостотин ярда от мястото, където сте се разхождала полугола. Искам да знам какво се е случило, за да мога да ви спася от смъртната присъда или от доживотния затвор. Сега разбрахте ли ме?

В това време жената-полицай направи знак на Елеонор Корбин. Елеонор стана. Бързайки да довърши своята мисъл Мейсън каза след нея:

— Искам да се надявам, че вие все пак ще се постараете утре към десет часа да си възвърнете паметта, защото в противен случай…

Когато отведоха Елеонор, Мейсън хвана Дела Стрийт под ръка, кимна на Пол Дрейк и прошепна и на двамата:

— Нека да излезем и да поговорим.

Те напуснаха залата и влязоха в стаята за свидетели. Мейсън затръшна вратата с крак и каза:

— Ето тук никой няма да ни пречи.

— Какво смяташ да правиш? — попита Дрейк. Мейсън вдигна рамене.

— Сега разбираш ли — отново попита Дрейк, — защо Бъргър е заинтересуван от съдебно дирене? Господи, Пери, няма да успееш да спечелиш това дело!

Мейсън разкопча сакото си и нервно започна да се разхожда напред-назад.

— Сега най-важното е Елеонор да ми каже цялата истина — каза той.

— Тя не казва истината, защото не може да я каже — отбеляза Дрейк. — Тя го е убила. Залагам едно срещу милион, че това е нейна работа.

— Шефе — намеси се в разговора Дела, — може би има смисъл да се хванете за това, че револверът е неин, но той може да бъде откраднат.

— Всичко това е вярно — отбеляза Мейсън. — Това е аргументът на защитата. Но вие не забелязахте ли капанът, който ми подготвя Бъргър?

— Какъв капан?

— Той разчита на това. Иска аз да изтъкна именно този аргумент и именно тогава ще представи своя главен свидетел.

— Кой е той?

— Етел Билан.

— Но какво може да знае тя?

— Не знам — вдигна рамене Мейсън. — Вероятно ще заяви, че няколко часа преди убийството е видяла револвера у Елеонор. Бог знае какво ще каже, но съм готов да заложа и последния си долар, че нейното изявление ще бъде съкрушително. В противен случай Бъргър не би я преместил в най-скъпия хотел и не би оставил при нея охрана, за да я лиши от всякакъв контакт с външния свят.

— Така е — мрачно се съгласи Дрейк. — Но ние трябва да предприемем нещо, Пери. Няма смисъл да стоим и да чакаме със скръстени ръце.

— Разбира се, нещо трябва да предприемем — каза Мейсън и очите му блеснаха. — Трябва да намерим такива факти, които още не са известни на обвинението. Трябва да ги намерим бързо и с тяхна помощ да докажем какво е станало в действителност. Пол, нека да погледнем на това дело логично. И така — какво имаш в джобовете?

— В джобовете ли? — учудено попита Дрейк. Мейсън кимна.

— Най-различни дреболии — отговори Дрейк в недоумение.

— Извади всичко — каза Мейсън — и го сложи на масата.

Дрейк извади от джобовете си молив, химикал, бележник, табакера, запалка, връзка ключове, носни кърпи, портфейл, шофьорска книжка, две разпечатани писма, разписание на самолетите, опаковка дъвка. Мейсън замислено разглеждаше всички тези предмети.

— И какво доказва това? — прекъсна мълчанието Дрейк.

— Това — каза Мейсън — точно исках да разбера. И ти ми представи доказателства.

— Нищо не разбирам — призна Дрейк.

— Ти доказа контраста между предметите, намиращи се в твоите джобове, и които може би могат да се открият у всеки делови човек, и предметите, намерени в джобовете на Дъглас Хепнер, за които спомена съдебният следовател.

— Е, да, разбира се — промърмори Дрейк, — аз…

— А сега да помислим ето върху какво. Хепнер е пушач. Той е имал цигари в табакерата. А къде е кибритът му? Къде е ножчето? Почти всеки мъж носи в себе си джобно ножче. Освен това в портфейла му са намерени дребни монети, но не и банкноти. Шофьорската книжка е налице, но няма членска карта от нито един клуб. Дори адресите им няма.

Дрейк мълчаливо размисляше.

— Господи, Пери! — изведнъж възкликна той. — Искаш да кажеш, че в неговите джобове са намерени твърде малко предмети?

— Точно това имах предвид — отговори Мейсън, а после попита: — Къде е живял Хепнер?

— Този въпрос — отговори Дрейк — вълнува сега и полицията. Официално той е живял в „Диксикрат апартмънтс“. В този пансион е държал квартира, но не е известно дали е живял в нея. Апартаментите се обслужват от камериерки, едната от които е казала, че имало случаи, когато в течение на няколко дни, понякога и на седмица никой не е спял в леглото му, чаршафите оставали изпънати, а кърпите в банята — неизползвани. В хладилника нямало продукти. Той не давал бельото си в пералнята и… — Изведнъж Мейсън щракна силно с пръсти.

— Какво има? — попита Дрейк.

— Ето го ключът! — възбудено каза Мейсън. — Пералнята! Да вървим, Пол!

— Къде?

— При следователя. Нали ни поканиха да разгледаме вещите на покойния, които са намерени у него в момента на смъртта. Да отидем да видим дали дрехите му имат знак от пералнята, която е използвал. Той едва ли си е прал дрехите сам вкъщи.

— Добре — съгласи се Дрейк. — Може би ще намерим нещо, въпреки че… Дявол да го вземе, ако върху дрехите имаше някакви печати от пералня, полицията отдавна би надушила това.

— Все пак искам да погледна вещите, преди да ми ги представят в съда — каза Мейсън. — Представи си за момент, че моята клиентка казва истината. Представи си, че тя действително не може да си спомни какво е станало. Представи си, че това убийство е инсценирано и тя не може…

— Обзалагам се, Пери, — възрази Дрейк. — Нали са я преглеждали психиатри и всички в един глас са заявили, че тя симулира. И в момента, в който я извикат в свидетелската ложа, и каже, че нищо не помни, ще я подложат на кръстосан разпит и тя ще се разкисне като варен зелев лист. А в това време прокурорът ще хвърли в атака рота психиатри и те ще докажат, че тя лъже.

— Е добре, — съгласи се Мейсън, — ако тя наистина лъже, аз ще се постарая да не допусна да я извикат като свидетел. Но преди това съм длъжен да докажа сам на себе си, че тя лъже. Пол, имаш ли в кантората лампа с ултравиолетови лъчи?

— Имам малка и дори с два типа филтри, които…

— Чудесно — прекъсна го Мейсън. — Донеси я. Сега в много от пералните изписват номерата върху дрехите с флуоресцентни мастила. Това може да ни даде ключ към загадката. Впрочем за ключовете. Мисля, че бяха четири. Знаеш ли дали полицията е намерила ключалките за тези ключове?

— Единият от тях е от апартамента му. За другите не знам.

— Добре — каза Мейсън. — Вземи със себе си и восък. Аз ще отвлека вниманието на полицая, а ти се постарай да направиш отпечатъци от ключовете.

— Нужни са ти дубликати? — попита Дрейк и в гласа му се промъкнаха нотки на съмнение.

— Какво? Да не би законът да го забранява?

— Откъде да знам, Пери. Ти знаеш по-добре.

— Тогава прави това, което ти казвам. Необходими ми са дубликати от всички ключове. Трябва да работим. Ще търсим това, което е против нас.