Очарователният призрак

ГЛАВА 15

Мейсън, който почти цял час се разхождаше в кабинета си потънал в размисъл, накрая спря и наруши царящото в стаята мълчание.

— Знаеш ли, Дела — каза той, — чувствам, че съм пред прага на тази загадка, но нещо не съвпада. Ключът е някъде тук наблизо, а…

Изведнъж Мейсън рязко се обърна и радостно щракна с пръсти.

— Открих! Дявол да го вземе, излиза че ключът е бил у мен, под носа ми! Как не се сетих по-рано?!

— За какво?

— Помниш ли — каза Мейсън, — когато ние отидохме в „Титерингтън апартмънтс“, домът, в който е живял Хепнер? Тогава изпробвах няколко ключа, докато намеря нужния ми.

Дела кимна.

— А после — възбудено продължи той — ние се качихме до апартамента, в който Хепнер е живял под името Нюберг. Тогава аз опитах дали ключът от външната врата не отключва и вратата на апартамента. Ключът лесно влезе в ключалката, но не се превъртя. Помислих си, че съм сгрешил и започнах да изпробвам другите ключове, докато не открих необходимия.

— Не разбирам какво точно доказва това — каза Дела.

— Това, че входната врата може да се отвори — каза Мейсън — с ключ от която и да е квартира.

— Излиза, че ключът от апартамента е ключ към загадката? — попита Дела с усмивка.

— Да бъда проклет, ако не е така — възкликна Мейсън. — Стой тук и се свържи с Пол Дрейк. Ако до десет и половина не се обадя, прибирай се вкъщи.

— Можеш да разчиташ на мен, шефе. Аз ще те чакам до… Шефе, а защо не ме вземеш със себе си?

Мейсън отрицателно поклати глава.

— Не, ти ще ми бъдеш необходима тук, а в случай, че стане нещо… ще ме измъкнеш от затвора.

Мейсън грабна шапката си и излезе забързан навън. Седна в колата си и я подкара с висока скорост към „Титерингтън апартмънтс“. Когато застана пред вратата, той натисна звънеца, към който беше прикрепена табелка с надпис „Домоуправител“. След позвъняването излезе жената, която съпровождаше сержант Холкълм в деня, в който завариха Мейсън, Пол Дрейк и Дела Стрийт в апартамента, нает на името на Франк Нюберг.

Мейсън каза:

— Не съм сигурен дали ме помните?

— Помня ви прекрасно, мистър Мейсън.

— Бих искал да получа информация.

— Съжалявам, мистър Мейсън. Ако става въпрос за апартамента на Нюберг, то не бих могла дори…

— Няма да ви питам за апартамента на Нюберг — успокои жената Мейсън. — Искам само да сравня моя ключ с този, който вие притежавате.

— Защо?

— Не мога да ви отговоря. Разработвам една версия.

Тя поклати глава. Мейсън извади от джоба си двадесетдоларова банкнота и каза:

— Нямам намерение да вземам вашите ключове. Трябва само да ги погледна.

— Е, какво — каза тя — предполагам… никой не ми е забранявал това, въпреки че… наистина… ме предупредиха да внимавам с вас. Казаха ми, че сте много хитър.

Известно време тя води вътрешна борба със себе си, а след това, явно преборила се със съмнението си, предупреди:

— Но съм длъжна да видя това, което ще правите, мистър Мейсън.

— Съгласен съм.

Тя отвори шкафчето, където пазеше ключовете и едновременно с това взе предложеното й възнаграждение. Мейсън извади от джоба си ключа и започна да го сравнява с останалите.

— Какво, вие имате ключ от нашите апартаменти ли? — полюбопитства тя.

— Искам да изясня дали апартамента може да се отвори с някакъв друг ключ — каза Мейсън като пропусна въпроса покрай ушите си.

— Това е невъзможно. Ние имаме най-добрите брави и при това всички са различни.

Сравнявайки ключовете, Мейсън внезапно откри един, който поразително приличаше на този в ръката му. Той го задържа малко по-дълго, за да се убеди в тяхната идентичност, като запомни написания над него номер 281. После го остави в шкафчето и сякаш нищо не беше станало продължи да разглежда останалите.

Жената бавно поклати глава.

— Изглежда напразно сте дошъл дотук и напразно загубихте двадесет долара, мистър Мейсън. По-добре щеше да бъде ако ми бяхте позвънил. Можеше да ме попитате и по телефона дали имаме еднакви ключове. Ние сме много чувствителни по този въпрос. Веднъж имахме неприятности…

— Исках лично да се убедя в това — безлично отговори Мейсън.

— А как върви процесът? — заинтересува се жената.

— Върви.

Домоуправителката поклати замислено глава и каза:

— Страхувам се, че момичето все пак е виновно.

— Може би — съгласи се Мейсън. — Фактът, че Хепнер е живял под името Франк Ормсби Нюберг внася елемент на загадъчност. Затова ми се иска за разкрия тази тайна…

— На мен също — отговори тя.

— Тук той имаше ли приятели?

Тя поклати отрицателно глава.

— А свободни квартири има ли?

— Много малко.

— Кои например? — поинтересува се Мейсън. — Ето например апартамент номер 300 е свободен. Колко време са живели в него?

— Около пет или шест месеца.

— А в двеста и шестдесети?

— Около две години.

— А в двеста осемдесет и първи? — попита Мейсън.

— О, този апартамент е изключение.

— Защо?

— Той беше нает от една млада жена, защото някой от близките й беше заболял сериозно и на нея често й се налагаше да го посещава. Тя е от Колорадо. Преди седмица нейният родственик почина и сега тя заминава.

— Струва ми се, че я познавам. Жената блондинка ли е?

— Не. Красива брюнетка на около двадесет и седем години. Тя е спокойна и много симпатична, добре се облича и има много хубава фигура. Може би ще ви направи впечатление.

Мейсън се замисли.

— Интересно дали съм я срещал. Как се казва?

— Седи Пейсън.

— Струва ми се, че името й нищо не ми говори — отбеляза Мейсън. — А вие колко години работите тук?

— Почти десет. Познавам добре всички „кореняци“ — от тях е най-лесно да получиш наема. Не е като с приходящите: ту са тук, ту ги няма.

— Да, разбирам ви. Как успявате да вземете навреме наема от тях?

— Разчитам на способността си да разпознавам характерите на хората.

— А какво ще кажете за характера на Нюберг?

— Той беше от тези, които предизвикват веднага подозрение. Отличаваше се от останалите наематели. Беше като фалшив брилянт — на външност беше приятен, блестеше, но вътре в него се усещаше някакъв фалш.

— Значи това е вашето мнение?

— Да. При това си го съставих веднага след неговото нанасяне. Още когато го видях за първи път, разбрах, че е именно такъв тип. Предупреди ме, че учи биология и ще му се налага често да пътува извън града. Общо взето това се случи малко преди да разбера, че той не живее тук, а използва тази квартира за някаква цел и… ох, че се разбъбрих. Нали ми наредиха да не разговарям с вас и на никого да не разказвам за Нюберг.

— Много ви благодаря — каза Мейсън. — Радвам се, че се срещнахме.

Той излезе на улицата, обиколи зданието два пъти, после отново застана пред парадния вход и натисна звънеца с името Седи Пейсън.

Отговор не последва. Мейсън отвори вратата със своя ключ и се качи на втория етаж, приближи до вратата с номер 281, пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Ключът ставаше.

Адвокатът нерешително стоеше пред вратата. Внезапно се чу женски глас:

— Кой е там?

— Новият наемател — веднага импровизира Мейсън.

— Новият наемател ли? Но какво говорите, аз все още не съм напуснала този апартамент.

— Аз съм новият наемател. Имам ключ. Моля да ме извините за безпокойството, но…

В това време вратата широко се отвори и пред Мейсън застана възмутена брюнетка, оправяща колана на халата си. Очите й гневно блестяха.

— Много хубаво! — разгорещено каза тя. — Просто съм възхитена! Та аз се готвя да заминавам едва в полунощ. Ключът е все още при мен, а наемът е платен до първи включително.

— Моля да ме извините — каза Мейсън, — но ми е необходимо да узная размерите на апартамента.

Тя все още стоеше на вратата. Беше изпълнена с негодувание. Зад нея, на леглото, Мейсън забеляза два отворени куфара, в които бяха подредени част от събраните й вещи. На стола беше оставена раница.

— Аз не съм облечена… Но вие сам сте си виновен. Нахлухте така неочаквано — каза брюнетката по-меко.

— Аз ви позвъних, но вие не отговорихте.

— Разбира се, че не отговорих. Не исках да ме безпокоят. Бях в банята и веднага щом си събера багажа тръгвам към летището. Домоуправителката няма право да настанява хора в моята квартира.

— Виновен съм — каза Мейсън. — И разбирам, че заминавате, но ми се иска да измеря стените, за да знам дали мебелите, които имам намерение да купя, ще се поберат.

— Заминавам в полунощ. За квартирата е платено и не смятам да допусна никакви промени.

— Разберете — продължи да настоява Мейсън с обезоръжаваща усмивка, — уверен съм, че няма да ви попреча.

— Вие вече ми попречихте… Всъщност къде съм ви виждала по-рано? Вашето лице…

— Така ли? — прекъсна я Мейсън.

— Вие сте Мейсън! — каза тя. — Пери Мейсън. Виждала съм вашата снимка по вестниците. Ето защо ми се сторихте познат. Вие защитавате тази жена. Вие…

Тя се опита да затвори вратата, но Мейсън рязко пристъпи напред и жената отстъпи неволно в стаята. Мейсън затвори с крак вратата след себе си.

— Махайте се! — каза тя. — Махайте се или аз…

— Ще повикате полиция? — завърши заплахата й Мейсън. Тя рязко се обърна към един от отворените куфари и след миг в ръката й блесна револвер.

— Имам много по-ефикасно средство, мистър Мейсън.

— А какво имате намерение да съобщите на полицията? — невъзмутимо се поинтересува Мейсън.

— Ще кажа че… — тя започна да разхлабва колана на халата си — Ще кажа, че сте се опитал да ме изнасилите. И аз съм се защитила.

Мейсън направи крачка напред.

— Преди да направите нещо подобно — каза той — запознайте се ето с този документ.

— Какво… какво е това?

— Това — обясни Мейсън — е призовка за явяване в съда за даване на показания.

В очите й се мярна страх, но след това бързо се смени с решителност. Ръката й внимателно се плъзна по халата, напипа закопчалката на колана и започна бавно да я смъква надолу, разтваряйки полите на халата. В този момент Мейсън бързо пристъпи напред, хвана ръката, която държеше револвера, рязко я наклони надолу и я изви назад. Револверът падна и миг след това се оказа в джоба на адвоката.

Тя се хвърли срещу него, но Мейсън я изблъска към кревата.

— А сега — каза той — седнете и не правете глупости. Може да се окаже след малко, че в целия свят аз съм най-големия ви приятел.

— Най-добрият ми приятел? — възкликна тя. — Това е много интересно! Как го измислихте?

— Точно така. Аз съм вашия най-добър приятел — повтори Мейсън. — А сега нека да оценим ситуацията. Вие сте живяла в Солт Лейк Сити и сте се представяла за майката на Дъглас Хепнер. И двамата сте се занимавали с рекет. В началото сте действали като детективи-любители и сте прибирали процентите от внесените контрабандни скъпоценни камъни, но постепенно сте превърнали това в шантаж. По-късно Дъглас Хепнер е намерен с куршум в тила, а в момента вие искате да вземете самолет и да избягате в чужбина.

— Е, и какво? Дори и така да е, ние живеем в свободна страна. Мога да постъпя така, както желая.

— Разбира се, че можете — съгласи се Мейсън, — но постъпвайки така, вие сама затягате въжето около тънката си и красива шия. Ако бях човек, който не подбира средствата, за какъвто очевидно ме смятате, не бих измислил нищо по-добро от това да ви позволя да седнете в самолета, а след това да ви призова в съда и да ви обвиня в извършване на убийство. Това би спасило Елеонор от смъртно наказание. Разбирате ме, нали?

— Но той е убит с нейното оръжие — възрази жената.

— Това е вярно — съгласи се Мейсън, — но Елеонор му е дала револвера за защита. А някой му е инжектирал голяма доза наркотик и той е умрял, намирайки се под влияние на наркотика. И не е било трудно, повярвайте ми, да се измъкне револвера от джоба му и да се застреля в тила.

— Вие казахте, че той е бил под въздействие на наркотик.

— Да. Струва ми се, че е било точно така. Инжектирали са му морфин.

— Тогава — замислено каза тя — това обяснява всичко.

— Какво по-точно?

— Нямам намерение да ви разказвам — заяви тя. — Просто мисля на глас.

— Напротив — каза Мейсън, — вие всичко ще ми разкажете. Аз ви връчих съдебната призовка и вие или ще ми разкажете истината сега, или ще се явите в съда в качеството си на свидетел по делото. При това в присъствието на репортери от вестниците, които ще записват всяка ваша дума.

— Не ми мътете главата с подобни заплахи.

— Възможно е някъде — продължи Мейсън да гони своята цел — да живее вашето семейство: майка, баща, а може би сте била омъжена и имате дете… Нима ви се иска…

В очите й се появиха сълзи.

— Проклет да бъдете! — изтръгна се от устата й.

— Аз просто ви рисувам картината, която ви очаква — каза спокойно Мейсън.

— Няма защо да въвличате в тази история семейството ми.

— Напротив, не аз, вие го въвличате — възрази адвокатът. — Вие и Дъглас Хепнер сте се занимавали с рекет. Не знам колко сте измъквали чрез шантаж, но сте имали разработена цяла система от сигнали. Когато Дъглас е имал намерение да шантажира своята жертва, той започвал да я ухажва, докато не е успявай да я подмами на малко пътешествие. Тогава той е звънял по телефона на своята „майка“ и й е казвал адреса и името на поредната жертва, а после сте устройвали скандал като сте се представяла за съпругата на Хепнер. В общи линии сте ловили жертвата си в капан. Заплашвали сте с разобличение…

— Не, не — възрази тя — не е имало нищо подобно. Толкова ниско още не съм стигнала.

— Е, добре — съгласи се Мейсън, — а как беше точно?

Тя запати клечка кибрит и с треперещи ръце я поднесе към цигарата си.

— Започнах да работя с Дъг, откакто получих възможност да пътувам в Европа като секретар-представител на едно държавно учреждение. Там правех малки сделки и се връщах назад. Струваше ми се, че постъпвам много хитро. Купувах от Европа скъпоценни камъни, толкова, колкото ми позволяваха моите оскъдни средства. Няколко пъти ми се отдаде да ги пренеса през митницата, а после Хепнер подуши това.

— Как е узнал?

— Сигурно съм се разприказвала. Общо взето една грешка влече след себе си друга. Така аз станах партньор на Дъг.

— Добре, продължавайте.

— Дъг беше умен, невероятно умен. Той притежаваше силно обаяние и можеше да спечели доверието на всеки. Работеше нашироко. Пътуваше в Европа и Америка. За един рейс успяваше да получи нужната му информация.

— За контрабандата със скъпоценни камъни ли?

— Това бяха дреболии — поясни тя. — Главната му задача беше шантажа. Информацията за митницата не му носеше големи средства, затова пък му служеше за прикритие. Основните му усилия бяха насочени към организиране на шантажа.

— Кой се занимаваше с шантажа?

— Аз.

— Продължавайте.

— В Солт Лейк Сити имах квартира и по телефона се представях за майката на Дъглас. Когато откриеше подходящ обект, той канеше момичето на пътешествие през уикенда. После ми звънеше по телефона. Представяше ми я, споменаваше за някои незначителни, но приятни за момичето неща, а после споменаваше за своето намерение да се ожени. Вие разбирате как са се чувствали момичетата. Те са се ласкаели първо от поканата за пътешествие, второ от честното отношение от страна на Дъг и на трето място от предложението за женитба… А после идваше моя ред. В момента, в който Дъг ми съобщаваше адреса, аз вземах първия самолет и пристигах в града, където живееше момичето. Влизах в апартамента. Оправях се бързо. Повярвайте ми, знаех какво търся и къде да го намеря. Когато откривах ценности, ги вземах. Ако намирах по-големи количества скъпоценности, играех ролята на митнически агент. В първия случай никой не се оплакваше, а във втория казвах, че много съжалявам, но сме проследили незаконен внос и съм принудена да представя заповед за арестуване.

— Естествено момичето се обръщаше към Дъг за помощ и той, действайки в качеството на посредник, й предлагаше да се откупи, така ли?

— Точно така. В общи линии вие разбирате техниката на нашата работа.

— А случаят с Елеонор? — попита Мейсън. — Нея ли шантажирахте или семейството й?

— При нея не отрих нищо незаконно.

— Чакайте, не разбирам. Според мен Дъг е бил влюбен в Елеонор и действително е имал намерение да се ожени за нея.

— Не. Дъг не беше влюбен и нямаше намерение да се жени за Елеонор. Той разработваше някакъв грандиозен план. Работата е в това, че той успя да попадне по следите на банда, която се занимаваше с контрабанда на скъпоценности. Беше му необходима помощ и той я намери. Взе Елеонор за прикритие.

— Той знаеше ли кой влиза в бандата?

— Разбира се. И двамата знаехме това.

— И кой влиза в нея? — попита Мейсън.

— Сюзън Гренджър.

— Продължавайте — каза Мейсън. — Разкажете ми всичко.

— Дъг започна играта с Елеонор по обичайния план, поне на мен така ми се струваше. Той я покани на пътешествие през уикенда, когато и семейството й не беше вкъщи и…

— И вие обискирахте къщата?

— Да. Трябваше да се възползвам от този случай. Вмъкнах се в къщата и я огледах. Както ви казах, не намерих нищо. След това се върнах в Солт Лейк Сити. През цялата следваща седмица нямах никакви вести от Дъг. След това той ми позвъни и каза, че е попаднал на нещо голямо. Не смятам, че той се беше влюбил в Елеонор. Занимаваха го по-сериозни неща, крайната цел беше голямата парична печалба. На мен щеше да ми изплати процент.

— Продължавайте — подкани я Мейсън.

— Тогава Дъг ми каза, че му е необходимо легално прикритие и иска да използва Елеонор в ролята на ревнива истеричка. Необходимо му беше да я настани в квартира, съседна на тази на Сюзън Гренджър.

— Така, и по-нататък?

— После Дъг използва своя обичаен подход и към Сюзън Гренджър и й предложи да отидат заедно в Лас Вегас през уикенда. В апартамента на Сюзън прегледах абсолютно всичко. В един момент дори реших, че е скрила скъпоценностите в тубичките с бои.

— И какво намерихте?

— Нищо.

Мейсън се замисли за момент и каза:

— Днес в съда Етел Билан каза, че е видяла у Елеонор цяла купчина скъпоценности…

— Послушайте ме, мистър Мейсън — каза тя — искам да ви разкажа нещо. За това никой не знае. На шестнадесети сутринта ми позвъни Дъг. Той беше силно възбуден. „Миналата вечер едва не ме хванаха, но аз успях да се измъкна“ — ми каза той. „Нещата не стоят точно така както аз мислех. Те са измислили всичко толкова хитро, че дори аз се заблудих. Никога не би се сетила за техния тайник. Но аз се докопах до камъните и ако успея да се измъкна оттук жив, ще се наложи да изчезна задълго. Това е професионална банда от контрабандисти и ти ще получиш добри пари“.

— По всяка вероятност той е бил тук?

— Да.

— А после някой е тършувал в апартамента на Дъг — каза Мейсън.

— Това и мен ме интересува, дори ме плаши.

— Значи не сте била вие?

— За Бога, разбира се, че не. Ако камъните са били у Дъг, първата му работа щеше да бъде да ги донесе при мен. Чаках го цял ден и цяла нощ. Когато разбрах, че са тършували в апартамента му, веднага заминах за Солт Лейк Сити, събрах си багажа и чаках да ми позвъни. Тогава ми позвънихте вие. В началото реших, че сте член на бандата, с която е свързана Сюзън Гренджър, и затова ви отговарях така. После затворих телефона, сложих куфарите в колата и изчезнах.

— Не ви ли се стори опасно да дойдете тук?

— Само в началото. Но после съобразих, че никой не знае за тази квартира. Наемът беше внесен за три месеца и аз реших да остана. Освен това тук имах по-големи шансове да разбера какво е направил Дъг с камъните. Така или иначе…

— Знаете ли кой е убил Дъг?

— Убила го е Елеонор. Смятам, че когато той се е добрал до камъните, тя е разбрала, че… Впрочем, не знам. Известно ми е само едно — преди смъртта му камъните бяха у него.

— Значи той е застанал на пътя на професионална банда?

— И при това работеща със замах.

— Елеонор не принадлежеше ли към тази банда?

— Разбира се, че не. Елеонор му помагаше. Тя следеше Сюзън Гренджър.

— Значи вие знаехте, че Дъг я е помолил да влезе в ролята на ревнива съпруга, за да отиде да живее в квартирата на Етел Билан? Знаехте и това, че той я е посъветвал, да го заплаши, че ще го убие, ако й го отнемат?

— А това ще помогне ли на момичето?

— Това може да доведе до нейното оправдаване.

— Излиза, че ако отрека, ще я осъдят на смърт?

— Да.

Тя замълча и дълбоко въздъхна.

— Не знам дали е виновна или не. Не мога нищо да кажа.

— Около вашите показания може да се поведе ожесточена битка — каза Мейсън. — Прокурорът ще заяви, че това са слухове и че това е твърде далеч от въпросното убийство. Но така или иначе, ако вие кажете истината, то аз ще вляза в сражение.

— Ще се наложи ли да се явя като свидетелка?

— Да.

Тя поклати отрицателно глава.

— Аз имам дете. Имам дъщеря. Страхувам се от нападките на вестникарите. Не мога да разкажа на съда за своето минало.

— Но вие не можете да допуснете да изпратят Елеонор в газовата камера за престъпление, което не е извършила — възрази Мейсън.

Тя отново поклати глава.

— Няма да ви помогна, мистър Мейсън.

— И все пак ще ми помогнете — каза той. — В дадения случай нямате изход. Затова ви връчих и призовката.

Като изслуша Мейсън, тя произнесе разгорещено:

— Разбира се, вие се безпокоите за вашата богата клиентка. Но помислете и за мен. Аз нямам нищо друго, освен това, което виждате в тези два куфара.

Лицето на Мейсън остана каменно.

— Извинете — каза той, — но едно е честната работа, а съвсем друго е шантажа. Ще ви се наложи да започнете живота си отначало.

— А с какви средства? — възкликна тя и гласът й затрепера. — С това, което се намира под халата ми? Това е единственото ценно нещо, като изключим автобусния билет за Ню Мексико, тридесет долара в наличност и…

— Мислех, че ще пътувате със самолет — отбеляза Мейсън.

Тя мрачно се усмихна.

— Дойде краят на моите полети. Ще пътувам с автобус.

— Е, добре — каза Мейсън. — Ще ви помоля да ме изслушате. Нищо не ви обещавам, но ако ми се отдаде да разплета този възел, много е възможно да намерим камъните, за които е говорил Дъглас Хепнер. Те ще бъдат и награда за вашата помощ. Но трябва да се явите в съда. Ще искам и още нещо — да се откажете завинаги от шантажа и да станете примерна майка, с която вашата дъщеря ще се гордее.

Известно време тя гледа втренчено Мейсън, а после попита:

— Това ли е всичко, което се иска от мен?

— Това е всичко, което искам от вас — отговори Мейсън.