Очарователният призрак

ГЛАВА 7

На излизане от кантората на Дрейк Мейсън си погледна часовника. Беше единадесет часа и осемнадесет минути. Тон запали колата си и тръгна към бензиностанцията. Докато служителят там наливаше бензин и миеше предното стъкло, Мейсън позвъни в „Белинда апартмънтс“.

— Разбирам, че вече е късно — каза той на телефонистка-та, — но бих искал да разговарям с мис Гренджър. Аз още сутринта я предупредих, че ще позвъня.

— Момент, свързвам ви.

Скоро се чу спокоен женски глас:

— Да… слушам ви.

— Извинете ме за безпокойството — започна Мейсън, — но бих искал да получа някои сведения за Дъглас Хепнер.

— Хепнер? — попита тя. — Хепнер…О, да. Извинете, с кого разговарям?

— Аз съм Пери Мейсън — адвокат. Оставих бележка в пощенската ви кутия.

— Да.

— Предполагам, че сте имала време за репетицията — след кратка пауза каза Мейсън.

— Каква репетиция?

— На вашата история.

— Каква история?

— Същата, която имате намерение да разкажете на полицията и на репортерите. Ще бъде най-добре да я разкажете първо на мен, а аз ще ви задам няколко въпроса, след което ще внесем някои поправки.

— Мистър Мейсън, вие заплашвате ли ме?

— Съвсем не.

— Защо трябва да разказвам нещо на полицията?

— Защото ще ви разпитват.

— За Дъглас Хепнер?

— Точно така.

— Къде се намирате сега?

— Недалеч от дома ви.

Тя се поколеба и изведнъж се засмя.

— Знаете ли, мистър Мейсън, вие ме заинтригувахте. Много съм чела за вас и за таланта ви да водите кръстосан разпит. И знаете ли, помислих си, че ще ми е много интересно да изпитам върху себе си силата на вашите проницателни очи. Заповядайте, мистър Мейсън. Чакам ви.

— Тръгвам веднага — каза той и затвори телефона.

Във вестибюла на „Белинда апартмънтс“ Мейсън приветливо се усмихна на портиера. Беше друг, не този, с когото той и Дела се бяха сблъскали сутринта. Качи се на асансьора и когато застана пред вратата с номер 358, натисна спокойно звънеца. Почти веднага вратата се отвори и миловидна млада жена със светли очи изгледа изпитателно Мейсън.

— Искам да ви поздравя, мистър Мейсън — започна тя. — Моля, заповядайте.

Мейсън влезе вътре.

— За какво искате да ме поздравите? Тя му посочи стол.

— Да ви поздравя за метода, който така умело използвате.

— И по-точно?

— Предложението да изрепетирате с мен историята, преди от нея да са се поинтересували други.

— О! — с разбиране се отзова Мейсън.

— Той е доста ефективен. Често ли го използвате?

— Той е един от любимите ми — призна Мейсън. — Винаги дава желания от мен резултат.

— Но това е провокация. Усещаш само лека тревога, но не и заплаха.

— Радвам се, че сте го оценила по достойнство — каза Мейсън.

Тя му предложи цигара, сама запали и едва след това попита:

— И така, мистър Мейсън, как предпочитате — да си разменим леки удари или веднага да ме нокаутирате?

— Това зависи от силата на съперника.

— В такъв случай по-добре да си нанасяме леки удари.

— Лично аз смятам, че ще бъде най-добре от самото начало да бъдем откровени. Вие ще ми разкажете всичко, а после аз ще ви задам няколко въпроса.

— Не ми харесва тази процедура. По-добре задавайте въпроси.

— Чудесно. Вие познавате ли Дъглас Хепнер?

— Да.

— Откога го познавате?

— Срещнахме се преди три или четири месеца на кораба, с който се връщах от Европа.

— Бяхте ли приятели?

— На кораба ли?

— И там, и по-късно, на брега.

— Нека да кажем така — сприятелихме се на кораба, продължихме и после, на брега, а след това прекъснахме връзката и аз го изгубих от погледа си. После съвсем случайно се срещнахме в една художествена галерия и естествено продължихме връзката си. Спомням си, че той ми предложи да отидем и да пийнем някъде, а след това ме покани на обяд. Тогава бях заета, но приех поканата за друга вечер. Позволете ми да попитам, все пак, каква е причината да ми задавате подобни въпроси и защо смятате, че от това ще се интересува полицията?

— Работата е в това, че защитавам една млада дама, която страда от временна загуба на памет.

— Разбирам. Жената, която защитавате има нахалството да претендира да се нарича мисис Хепнер. Колко интересно! Вие предполагате, че аз ще мога да подкрепя нейните твърдения и ще я направя, така да се каже, честна жена? За това подробно е написано във вестниците.

— Съобщиха ми вече — сухо отбеляза Мейсън. — А сега искам да науча за вашите срещи с Дъглас Хепнер. Кога го видяхте за последен път?

— Кога? Струва ми се… Според мен беше на петнадесети вечерта.

— Той не ви ли каза, че се е оженил?

— Разбира се, не.

— А говорил ли ви е, че е бил женен?

— Дъглас не се разпростираше много по тази тема, но… Спомням си, че той… не съм сигурна, че имам право да обсъждам тези въпроси, мистър Мейсън. По-добре ми кажете какво още ви интересува за Дъглас Хепнер. Мога да си представя как ще се почувства, когато прочете във вестниците, че го смятат за женен и то за жена, която си е загубила паметта.

— А познавате ли негови роднини?

— Роднини? Не, а защо питате?

— Наистина ли? — попита Мейсън и в гласа му прозвучаха нотки на съмнение. — Аз разговарях по телефона с майката на Хепнер и тя ми каза, че е говорила с някого от Барстоу, който се казва… Но, разбира се, може и да не съм разбрал правилно…

— А ето го и вашият нокаутиращ удар — каза Сюзън, гледайки втренчено в очите на Мейсън. — Все се питах кога ще свършите с разузнаването и ще се опитате да ме повалите в нокдаун. Е, добре, аз наистина ходих с Дъглас Хепнер в Лас Вегас. И какво от това? Отдавна не съм във възрастта, когато трябваше да искам разрешение, и още не съм стигнала времето, когато подобни неща ще са ми безразлични. Прииска ми се да заложа, а Дъглас имаше намерение да ходи в Лас Вегас. Той ме покани и аз приех. И какво от това?

— Нищо — отговори Мейсън.

— Дъг спря в Барстоу, за да зареди — продължи тя, — и позвъни на майка си, за да й съобщи, че пътува с интересно момиче. По-рано той никога не ми беше говорил за сериозността на своите намерения, защото не е знаел как ще се отнеса към това. Затова за мен беше съвсем неочаквано „запознаването“ с майка му по телефона. Той ми подаде слушалката без дори да ме попита.

— За какво говорихте с нея? — попита Мейсън.

— Лично аз много се смутих, защото никога не съм предполагала, че Дъг ще обсъжда подобни проблеми с майка си. Но той ме повика неочаквано и ме помоли да говоря с нея.

— Той каза ли коя сте вие?

— Да, разказа й. Каза и моето име, адрес, описа външността ми, не пропусна дори такива детайли като ръст, тегло, гръдна обиколка, талия. В един момент ми се стори, че съм се явила на някакъв конкурс по красота.

— И за какво говорихте?

— Аз казах: „Здравейте, мисис Хепнер. Радвам се да се запозная с вас“ и така нататък, все в същия дух, а тя ми отговори: „Моят син ми каза, че отивате заедно в Лас Вегас“. След тези думи ме хвана яд на Дъг. И тогава реших — само да ме заведе до Лас Вегас и ме нахрани, а после щях да го накарам да вземе две стаи, а не една, мистър Мейсън. Две! — и тя показа два пръста.

— Помните ли на коя дата стана това?

— Помня този ден с абсолютна точност. Имам причини за това.

Мейсън въпросително повдигна вежди.

— Докато бях на пътешествие, апартаментът ми беше разбит и вандалски преобърнат. Но аз… с една дума не съобщих на полицията. Знам кой го е направил и защо.

— Разбит и вандалски преобърнат? — повтори думите й Мейсън.

Сюзън кимна и очите и гневно заблестяха.

— Аз съм художничка. Наистина не рисувам платна. Занимавам се с изучаване на определени етапи от развитието на европейското изкуство. Откровено казано, в тази област съм любител и при това посредствен. По-скоро, едва ли някога ще ми се отдаде да постигна нещо голямо в изследването на световното изкуство. И все пак ми доставя удоволствие да анализирам боите, които са използвали старите майстори, цветовете, светлинните ефекти. Сигурна съм, че именно цветът е в основата на разграничаването на различните школи в живописта. Тук имам голямо количество репродукции от картини на големи майстори. Това не са целите картини, а отделни фрагменти, които потвърждават правилността на моята теория…

— А вандалското нахлуване? — попит заинтригуван Мейсън.

— Да, да, извинете. Ами някой се беше промъкнал в апартамента ми и беше съсипал живописните материали, за които бях заплатила неколкостотин долара.

— По какъв начин?

— Някой беше срязал дъната на тубите с бои, а след това беше изстискал част от съдържанието им върху палитрата, а друга част в умивалника. Изцапана беше и ваната. Приличаше на дъга.

— И вие не извикахте полицията?

— Не — каза тя. — Но знам на кого е работа.

— Мога ли и аз да узная? попита Мейсън.

— Разбира се, че можете — сърдито отговори Сюзън. — На вашата клиентка. Ето на кого! Но не искам да се разгласява по вестниците, не искам да я влача и в съда. Но с удоволствие ще й извия врата!

— Направила го е Елеонор Хепнер? с недоверие понита Мейсън.

— Елеонор Корбин!

— Откъде знаете, че…

В това време се разнесе телефонен звън.

— Извинете — каза тя и вдигна слушалката. — Да… Ало… О, да… — Известно време тя слушаше мълчаливо, а после попита:

— А вие сигурен ли сте в това? Те вече са го направили… вие така ли мислите?

Отново настъпи мълчание, след което тя каза:

— Сега имам гост… благодаря ви… Довиждане — и затвори телефона.

— Е, мистър Мейсън, струва ми се, че това е достатъчно. Имал сте напрегнат ден и научихте буквално всичко за моето пътуване в Лас Вегас.

В очите й внезапно проблеснаха сълзи. Тя се надигна, премина през хола и отвори входната врата.

— Бог ми е свидетел — каза Мейсън, — не съм искал да ви обидя, мис Гренджър. Но все пак в полицията ще ви се наложи да разказвате всичко това и…

— Вие вече ме предупредихте за това, мистър Мейсън — каза тя. — Получихте вашето интервю. Не го намирам за интересно. Лека нощ.

Мейсън стана.

— Кажете ми честно — каза той, — обидих ли ви с нещо?

— Слушайте, мистър Мейсън, защо не вървите по дяволите! Искам да си поплача и не желая да стоите в тази стая и да ме гледате! — извика Сюзън Гренджър.

— С други думи — в гласа на Мейсън липсваха нотките на доброта, — по телефона са ви съобщили, че тялото на Дъглас Хепнер е разпознато.

Тя се вкамени от изненада.